Съвременна история

Когато в ранната вечер на 26 октомври 2002 г. на 94-годишна възраст умира генерал Жак Масю, редица световни вестници като „Льо Монд“, „Льо Фигаро“, „Льо Поан“, „Гардиан“ и други отпечатват некролози. В тях той е наречен „един от най-известните военни на съвременна Франция“¹, „старият войник на голизма“², а „името му, станало синоним на честност и свободомислие, ще се свърже с военната и ще остане свързано със следвоенната история: с епохата на Втора бронирана дивизия, с Индокитай, с Алжир.“³

Многотомни френски енциклопедии като „Перен“ или „Нувел Енсиклопеди БОРДА“ включват статии за Жак Масю още приживе. Както личи още от заглавията на некролозите във вестниците, невъзможно е да се разбере следвоенният период от историята на Франция без изясняване на неговата роля в редица ключови събития с вътрешно и международно значение, нито без взаимоотношенията му с генерал Дьо Гол.

Масю е носител на Големия кръст на Почетния легион, получен от ръцете на президента Жорж Помпиду, на „Компаньон дьо ла Либерасион“ – („Воин на Освобождението“ - б. а.), на боен кръст от 1939-1945 г. г. и други високи отличия, чието връчване сочи уважението към генерала. Разбира се, ордените не биха могли да изкупят рисковете и опасностите, на които е бил изложен животът му на военен, служащ в танковите и по-късно в парашутно-десантните войски. Може да е наричан „престъпник“, и по-късно ще обясня защо, но трудно ще се намери някой, който ще оспори неговата честност на военен. Никой досега не го е обвинил да е обръщал гръб в бой, да е изоставял позиция. Брат по оръжие на генерал Льоклер, командващия Втора бронирана дивизия, голист от първия ден, Масю е именно в тази дивизия, една от опорите на „Свободните френски сили“ и на Френската съпротива изобщо. Отсъствието на модерна армия е сред основните причини за поражението през юни 1940 г. Концепцията за самостоятелни танкови съединения е създадена и разработена от Шарл дьо Гол, но отхвърлена от Отечеството му и приета с уважение и с малки изменения приложена в Германия. В тези части не случайно определени като „ударни“ и „самостоятелни“ няма място за хора, които бягат.

След войната Жак Масю се обучава за парашутист. На 47-годишна възраст вече е произведен в генерал. Кьониг⁴ ще трябва през 1956 г. на улица „Сен-Доминик“ да го направи „не съвсем официално“, въпреки че званието не съществува, „парашутен генерал“. Същата година създава Десета парашутна дивизия, с която е свързан голяма част от жизнения му път. Води я в успешни атаки над Порт-Саид и Порт-Фуад в Суецката кампания през 1956 г. На другата година е вече неин командир. Историята на войната е неотделима част от бойния й път. Името на генерала се свързва с парашутните войски изобщо. В Алжир даже ги определят като „четвърти род войски“, въпреки че не са формално такива. Той сам се характеризира като парашутист, привикнал към маневрата, който знае кога е дошъл момента за скачане и скача.

Масю е потомствен военен. Един от предците му е сроден с маршал Ней. Прадядо му е полковник в инженерните войски, а дядо му е приключил кариерата си като бригаден генерал. Баща му е ротен командир в артилерията.

Бъдещият армейски генерал завършва Сен-Сир. Един негов спомен за първата му среща с Дьо Гол в Сейнт-Стивънс Хаус⁵ допълва представата за образованието и подготовката му: „Генералът ме прие... И ме попита какво съм завършил. Обясних му, че съм бил в Политехниката, преподавал съм в Сен-Сир „фортификации“, преди това съм завършил „право“ и говоря английски почти свободно.“⁶

През 1930 г. Жак Масю е произведен в чин младши-лейтенант. Година по-късно участва в усмиряването на Мароко и Того, което продължава три години. Както пише един от съставителите на сборника документи под заглавие „Войната в Алжир“ Жан Планше за характера на Масю и качествата му на военен, „за да упражнява този занаят трябва да бъде груб, честен и колкото може повече обичан. В тези страни няма граждани, има население, така че трябва да се прави повече добро. Войникът бди над границите на империята, той администрира със справедливост и твърдост.“⁷

При обявяването на Втората световна война Масю е капитан. След като маршал Петен подписва примирието с Германия на 22 юни 1940 г. в Рьотонд, генерал Льоклер започва присъединяването на колониите към голистката кауза на Чад, Либия и Тунис и заедно с него застава Масю. Той взима участие във всички кампании на Втора бронирана дивизия – в Африка, в дебаркирането във Франция, в Освобождението на Париж и в завземането на Париж. Така той стига до „Орловото гнездо“ на Хитлер в Берхтесгаден и до лагера в Дахау, който открива с ужас.

Експедиционният корпус в Индокитай предполага значителни усилия: 375 000 души, които са получавали значителни подкрепления. Конституцията превръща Четвъртата република в обикновена сцена, определена от Дьо Гол като „балета на партиите“. Заради пропорционалната система нито една партия не може да създаде самостоятелно правителство. Президентът е нула, министър-председателят по правило е напълно безсилен, а често и нищожество. Системата на променящи се коалиции изключва приемствеността и стабилността на правителствата и, което е по-същественото, прави изключително трудно прокарването на важни решения, и особено на непопулярните мерки, срещу които се възпротивяват мощни междупартийни и преди всичко колониални лобита. Не е нещастна случайност, че правителство се въвлича в една предварително загубена война в Индокитай, завършила с капитулацията на Диен-Биен-Фу (1954) или че четири години по-късно в края на краищата се проваля „Алжери Франсез“.⁸ Не случайно в Алжир се появява изразът „Не искаме „Нов Диен Биен Фу“. Толкова голяма е болката от поражението. Толкова е голям страхът, че пак ще бъдат изоставени от Отечеството си.

Слабата политическа власт в Париж правела немислимо изпращането на контингента в Индокитай. Впрочем общественото мнение нямало да допусне това. Наложило се да изпратят „африканската армия“, поставяйки по този начин войниците от Северна Африка в контакт с революционната война. Но отношенията на генерал Жюен, резидент на Мароко, и султана се влошавали от ден на ден, действия на насилие следвали непрекъснато в Тунис. Около шестдесет бунтовници били хванати в гората в Алжир в планинския масив в Аурес. Затворите били пълни в Мадагаскар, а в Черна Африка Африканският демократичен сбор обединявал привържениците на независимостта.

Франция е във война от деветнадесет години. От 1946 до 1954 г. в продължение на осем дълги години френските офицери се борят в Индокитай срещу едно революционно движение под комунистическо командване. След „унижението“ при Диен-Биен-Фу започват да замислят военни операции в Тунис и Мароко – дребномащабни операции, не истинска война. Но в края на един период на вълнения Тунис и Мароко получават независимост – повече, отколкото националистите в тези две арабски страни са искали на времето. Професионалната армия е почувствала това събитие като ново унижение. Както вече споменах, през 1956 г. бригадният генерал Жак Масю командва Десета парашутна дивизия и извършва успешни атаки начело на своите части срещу Порт-Саид и Порт-Фуад. Обединената френско-английска авиация влиза в зоната на Сайда. Десантът е успешен. Под двойния натиск на руснаци и американци ООН осъжда операцията и изпраща „сини каски“. С чувство за ограбена победа експедиционният корпус се озовава на палубата на корабите. Генерал Масю се връща в Алжир. След Индокитай това е ново унижение. Списъкът на униженията в съвременната история на френската армия става твърде дълъг. След Диен-Биен-Фу, Порт-Саид и Алжир трудно могат да се преживеят. Освен това последната война изисква непрекъснато нови попълнения.

Адмирал Филип дьо Гол: „Тази драма завършва с болка. Баща ми се отървава с тридесетина покушения, от които десетина наистина опасни. До такава степен, Роже Фре, тогава министър на вътрешните работи, ме е молил, но напразно, да го убедя да се откаже от някои пътувания.

Роже Фре: „Един ден научихме, че се готви проект за туристически пътувания над Елисейския дворец. Не беше напълно невероятно, тъй като е доста лесно да се прелети над Париж. Аз взех предохранителни мерки, поставих противовъздушни батареи на Министерския съвет. На 22 август 1962 г. след едно заседание, което водеше генерал Дьо Гол, той се отправи към вила Кобле, за да вземе самолета си. В ситроена бяхме Генералът и госпожа Дьо Гол, Франсис Мару и аз. Колата попадна в засада от командоси, които изстреляха 186 куршума. Толкова бяха откритите на мястото гилзи. Но можеше и по-лошо да стане, тъй като се носеше насрещен автомобил – цяло семейство с дете. Но най-опасно стана, когато забелязах втора засада и тогава извиках: „Шефе, наведете се!“ Генералът се наведе и тогава задното стъкло се пръсна на парчета. Ако не се беше навел щяха да го убият.“⁹

И Дьо Гол, и Масю се радват на дълги години живот и на бистър ум. Първият – на 80, вторият – на 94. Вторият начева като Другия „един преход пустинята“. В армията във „висшите ешелони“ военните не обичат „твърде декорираните стари войници“. Масю изучава лаоски: изпращат го в Ниоме.

„Аз имах така, заключава той, едно необикновено интересно историческо съществуване, което ми позволяваше да повярвам, че алжирската мисия, колкото и неблагодарна да бе тя, не бе вън от способностите ми на командващ...“¹⁰ 

И той е напълно прав. Идеален инструмент на тогавашната власт – един „голистки генерал“, дисциплиниран водач, макар и понякога да мърмори, убеден в необходимостта в своята мисия, една парашутна дивизия, само „стари войници“, която може само да побеждава.

Ето какво противопоставя на генерал Масю Фронтът за национално освобождение. Един откъс от неговата платформа от „Сумам“, в. „Ел Муджахид“, №4 представлява основните положения, целите на войната, условията за прекратяване на огъня и пр.:

„Защо се бием:

Алжирската революция има историческа мисия да разруши окончателно и безвъзвратно колониалния режим - препятствие към прогреса и мир.

1) Цели на войната.

Това е онази крайна точка, до която се осъществяват целите на мира. Целите на войната, това е положението, в което неприятелят отсъства, за да приеме всички наши цели на мира. Това може би е военна победа или постигане на прекратяване на огъня или примирие. Излиза, че нашето положение, нашите цели са политико-военни. Те са:

1 – Фатално отслабване на френската армия, за да бъде невъзможна една победа с оръжие;

2 – Подкопаване в голям мащаб на колониалната икономика чрез саботаж, за да бъде невъзможно нормалното администриране на страната;

3 – Максимум смутове за положението във Франция  в икономически и социален план, за да стане невъзможно продължаването на войната;

4 – Политическа изолация на Франция от Алжир и света;

5 – Развитие на въстанието, така че то да е персонализация на армия, призната от политическата власт, но администрация за зоните, освободени от Армията за национално освобождение (АЛН).

6 – Постоянно поддържане на народа пред усилията за изтриване от лицето на земята на французите.

1.Прекратяване на огъня.

Условия.

а) политически:

1 – признаване на неделимата алжирска нация.

Тази клауза е предназначена да ликвидира колонизира колонизаторската фикция за „Френски Алжир“;

2 – признаване на независимостта на Алжир и суверенитета му във всички области, включително националната сигурност и дипломацията;

3 – признаване на ФЛН като единствена организация, представлява алжирския народ и единствената имаща право да води преговори. ФЛН е гарант и отговорен за прекратяването на огъня от името на алжирския народ;

4 – освобождаване на всички алжирки и алжирци, затворени, интернирани или заточени по причини на патриотичната си дейност преди и след националното въстание на 1 ноември 1954 г.“¹¹

Този документ обширно дава две лица на противниците, застанали един срещу друг. ФЛН в Алжир е един не по-малко свиреп враг, отколкото Десета парашутна дивизия, поела полицейските функции в алжирската агломерация в столицата. Всеки от нейните полкове – 2 полк на Фосе-Франсоа, Хюсеин-Дий; 1 полк на полковник Жантие, Кло Саламбие, 3 полк на Бигар, Бад ел-Уед и Ел-Биар, 1 кавалерийски полк – Дьо Мейер, Ла Казбах.

В Алжир генералът разполага със своите четири парашутни полка, от 9 полк на зуави (специализиран в Казбах, една рота под заповедите на капитан Сирввен с мъжете от контингента от Северна Франция, с който капитанът е извършил значителна и ефикасна работа, с Републиканските сдружения за сигурност и Териториалните сдружения). В началото на 1957 г. страната е залята от вълна от бомбени атентати, светлина и фарове покачва напрежението. Слепият терор не пожалва нито жените, нито децата. Генерал-губернаторът Робер Лакост трябва да реагира. За да възстанови реда начело на 8 000 парашутисти с разширени пълномощия в столицата влиза и генерал Жак Масю. „В новините по телевизията, излъчвана в Алжир, нямаше изобщо никаква война. Посред „битката за град Алжир“ датите се разпределят така: на 10 януари 1957 г. ген. Масю е назначен за военен префект и марширува до Робер Лакост; на 12 януари – раздаване на ордени на офицери и военноинвалиди; на 24 януари – пристигане в пристанището в Алжир на военни кораби...“¹² Той ползва фелахите, предизвиква енергични репресивни мерки, които тушират ФЛН за месеци наред.

„Първата работа на генерал Масю е претърсването на града и кварталите му. Секторите след като са ясно разграничени и изолирани с мрежи от бодлива тел, са осветени от прожектори в чувствителните точки, като се установяват солидни връзки чрез радиоколи“.¹³ На 11 април патрул от 9 полк на зуави арестува един терорист, „носещ документи, според които трябвало да се отвлекат една или две девойки-европейки от добро семейство“, за да бъдат заменени срещу Джемила Буриеб, арестуван на 9 с.м. след една акция, при която участват Юсеф Сааден и Али ла Поан, които успяват да избягнат засечката на разузнавателните сведения при разследването, използвана за Джамила Бурара. Тя е арестувана на 12 май. Признава участието си с известна наивност и просторечие. На 18 април 13 бомби със закъснител са разкрити в Казбах. На 3 юни избухват бомби, поставени в стълбове за осветление на тролейбусни спирки, които причиняват смъртта на 9 души и раняват 89, предимно мюсюлмани. Шест дни по-късно в Казино „Корниш“ една бомба убива 7 и ранява 14, сред които с ампутирани крайници. Трябва да се отбележи, че на 17 юни един парашутист е бил убит от терорист, а друг ранен, а приятелите на тези жертви подлагат на репресии 26 мюсюлмани, попаднали по случайност на мястото на атентата. На всяка цена организаторите на този сляп тероризъм трябва да се спрат, като не е достатъчно да се арестуват убийците, но да бъдат достигнати техните шефове. Психозата на страха се настанява у европейското население на Алжир, което се оплаква от неефективността на полицията. Борбата на генерал Масю не е срещу неприятел с открито лице, локализиран, който спазва определени, познати и формулирани правила. Това е битка срещу нелегални терористи: те трябва да бъдат идентифицирани, намеренията им следва да се разгадаят, техните действия – да се изпреварят, да бъдат разкрити чисто импровизираните им структури, да бъдат накарани да говорят. В края на септември 1957 г. лидерът на ФЛН Юсеф Раби е арестуван. Парашутистите са спечелили битката за Алжир. Но Фронтът за национално освобождение не се отказва. Той изцяло се оттегля в селата и в цялата колония продължава да цари обстановка на несигурност. Наследникът на Жак Сустел, социалистът Лакост признава гледната точка, че гражданските правителства не могат да спечелят войната и предоставя на Масю пълна свобода на действие, за да очисти Алжир от ФЛН. „За пръв път всички ограничения, наложени във армията, включително забраната за изтезания, са вдигнати. Изтезанията са забранени във Франция на 8 октомври 1789 г. За всеки, който ги приложи, член 303 на Наказателния кодекс предвижда смъртно наказание. През март 1955 г. в един секретен доклад висш държавен чиновник препоръчва използването на изтезания под надзор, за да се използват много по-бруталните несанкционирани изтезания. Навремето Жак Сустел отхвърля препоръката. Сега Масю я санкционира и по-късно казва: “На въпроса дали е имало изтезания, аз мога да отговоря само утвърдително, въпреки че те не бяха въведени официално и не бяха законни.“¹⁴  

Доводът е, че успешният разпит спасява живот, главно на араби, които са дали информация. За французите е от жизнено важно значение да се страхуват от тях повече. Вярата на арабите, че Масю действа без ограничение, им развързва езиците толкова колкото и самите мъчения. Но самите немюсюлмани също биват измъчвани. Един от тях, журналистът-комунист Анри Алег от „Републикански Алжир“ написва книга под заглавие „Ла Кестион“ („Въпросът“). Произведението, което въпреки че е конфискувано във цялата страна след продажба на 66 000 екземпляра, става световен бестселър и е преведено на 19 езика. само във Франция. Около 85 000 бройки се продават нелегално. Книгата на Алег предизвиква взрив от морално негодувания из цяла Франция през 1958 г. Масю твърди, че разпитите, провеждани от неговите хора не оставят постоянни осакатявания. Когато вижда Алег да стои жив и здрав на стълбите на Двореца на правосъдието, той възкликва: „Дали мъченията, които той е понесъл могат да се сравнят с отрязването на носове или устни, да не говорим за пениса, което е станало ритуален подарък на фелахите за техните непокорни „братя“? Всеки знае, че тези части на тялото никога не порастват отново!“¹⁵

Известно, че този „ритуал“ се прилага твърде „успешно“ в Чечения и във войната, която не е спряла и в наши дни. Ето как Петър Семов в своята книга „Чеченската касапница“ описва съдбата на пленени десантчици. „Момчетата носеха пленниците на ръце. От единадесет бяха останали само осем. Не бяха издържали чеченската наказателна система. Поемахме полуживите от ръцете на носачите им, внимателно ги полагахме на земята и подпъхвахме под главите им десантните им раници. Страшно беше да ги гледа човек... Повечето от пленените горди десантници бяха останали без носове и уши, на някои им бяха отрязани устните, езиците и гениталиите, а един беше без крака до коленете и без пръсти на ръцете. Почти всички имаха на гърдите издълбани с нож надписи „Вярвам в Христа“. Това бе стандартна чеченска система за мъчения. Друга е процедурата за онези, които са предвидени да приемат мюсюлманството, но отказват чуждата вяра. Тях ги изтезават особено мъчително и дълго, понякога цяла година и по-дълго. Режат една след друга части от тялото им, при което постоянно спират кръвотечението така, че жертвата да остава жива. Както самите чеченци се изразяват: „...Аллах и неговият пророк Мохамед искат кръв, иначе святата градина на Аллаха ще повехне и ще загине...“¹⁶

Известно е, че според сведения, дадени от либералния генерален секретар Пол Тейтген на префектура в Алжир 3 000 затворници „са изчезнали“ по време на алжирската битка. Във всички случаи тя е спечелена от ген. Масю. Това е единственият случай, когато се прилагат средства от арсенала на ФЛН, когато армията се бори с неговите оръжия. На 2 декември 1957 г. жури в Сорбоната провъзгласява за доктор на науките Морис Оден младия асистент от Алжир, чийто труп е бил „объркан“ от парашутистите на Масю. Един мощен поток се влива в кипежа около мъченията; всички присъстващи страстно трепетно поддържат тезата на Сорбоната. Петнадесет години след битката за столицата е публикувана книгата на генерала „Истинската битка за Алжир“ (Плон, 1971), предизвикала полемика по колоните на „Льо Монд“. Главният противник на Масю е Жермен Тийон, специалист-етнолог от Магреб, депортирана в лагера в Равенсбрук, участничка в Съпротивата, създателка на социални центрове в Алжир по времето, когато е била член на кабинета на генерал-губернатора Жак Сустел през 1955 г. Особено по време на битката за Алжир тя се среща с Ясеф Саади, за да договори спирането на атентатите в замяна на това на екзекуциите. „В една книга „Истинската битка за град Алжир“ Вие бяхте поставили това оскърбително подзаглавие „Как мамят правосъдието“ под писмо, което ми изпращате.¹⁷ Това писмо има за цел да избегне гилотинирането на две момчета, осъдени на смърт […]. Днес не Ви обиждат повече като Ви казват, че сте заповядали и упражнявали мъчения, защото Вие се хвалите с това от сега нататък писмено. Това, за което не споменавате, е в какъв мащаб това престъпление в сектора, който Ви е бил поверен, но генералният секретар Пол Тейтген идентифицира три хиляди двадесет и четири изчезнали: в един единствен град за по-малко от година, двадесет и четирима мъже и жени официално арестувани от вашите служби, и в много от случаите не намират дори труповете. Други затворници са били върнати от правосъдието, но с престъпно изтръгнати самопризнания. Бях в Алжир на 25 юли 1957 г., когато гилотинираха така наречения убиец на Амадео Фроже Бадеш Бен Хамди, осъден без друго доказателство, освен самопризнанията му, които той непрестанно опровергаваше в течение на публичния процес. Този докер заяви: „Металът може да се извива, желязото може да се разтапя, тогава какво може да прави човек с болката!...“¹⁸ През 1957 г. генерал Жак-Мари дьо Буладиер заема позиция срещу мъченията и по-късно става един от поддръжниците на ненасилието. Пиер Видал-Наке, историк, душа на комитета Морис-Оден публикува между другото „Държавният разум“ (1962) и „Мъченията в Републиката“ (1972) под заглавие „Престъплението и престъпниците“ от 22 март 1972 г. отговаря на Масю:

„1) Преживях германската окупация и бях ужасен наблюдател на това, което ставаше по време на войната в Алжир. Наистина живеех в Париж, а не в град Алжир, поради което нямам преки преживявания. Това не ми пречи да знам какво е станало, както знам какво е ставало във вътрешността на Африка. Това е твърде съзнателно и, надявам се, прозорливо, като преподавател по история, чрез книгата си „Мъченията в Републиката“ ще представя на младите, това което стана между 1954 и 1962 г. и че то може действително да се сравни „с най-големите жестокости на Гестапо“. Сравнението не е мое. То е използвано от бившия участник в Съпротивата през 1955 г., бивш комисар на Републиката, сега директор на Националната сигурност. Моята книга е обърната към интелигентността на читателя, към неговата чувствителност. Благодаря на генерал Масю, че отдаде почит на „твърде значителната документация“ и че не оспори нито един факт, който споменавам.“ Жюл Роа, pied-noir, „чернокрак“ (французин, роден в Алжир – б. а.), офицер и писател, публикува през 1972 г. „Аз обвинявам генерал Масю.“ Ето какво пишат за Алжир: „Дават му един град, който кипи, където бомбите отекват; поверяват му тежките отговорности и устно му внушават да поеме още по-тежки. Той е вечен недоволник, саркастичен, преструва се, че му вярват, че е циничен и недисциплиниран; впрочем, той се обижда. Накрая ще го накарат да се помисли за луд. Не луд, но не е нито интелектуалец, нито „политик“. Той е животно в сражението. Още по-опасно, той е един честен човек и именно честно ще влезе в ужасния механизъм, вярва честно в своята мисия и честно – до последната точка може би – че ще публикува тази книга, която в неговите очи не е пледоария, защото няма какво да се пледира, а едно обяснение, едно уреждане на сметки с един бивш противник, който  според него е излъгал, отчасти разказвайки за Ясеф Саади в книгата и във филма си.“¹⁹

Отговор на Жермен Тийон, 28-29 ноември 1971 г.: „Жак Масю: „Аз го наредих“ – Той смята, че нейното писмо почивало върху неверни твърдения, ето защо не събуждало никакъв отглас на виновност у него. „Чудовищният контекст, създаден в департамента на град Алжир е такъв заради тероризма на ФЛН и никога не съм призовавал към отговорността да му сложа край. Не се хваля да съм заповядвал и да съм упражнявал мъчения, аз ги смятам за зло, но обяснявам защо ги нареждам, за да избегна друго зло, по-трагично – убийството чрез бомби на вашия приятел Ясеф Саади, на безчислените невинни жертви, млади момичета, те също, или жени или деца.“²⁰

На 173 страница на книгата си ген. Масю дава равносметка на първите три месеца война от 1957 г. Този на ФЛН е извлечение от една нота на префектурата на град Алжир. Според генерала самата Жермен Тийон не изглежда да вярва в искреността на Пол Тейтген за безследно изчезналите 3232 мъже и жени, на които не намират дори труповете. Освен в тези случаи, не може да се говори за безследно изчезнали. Последствията от убийството на Амедео Фроже, което бе извършено на 28 декември 1956 г., изобщо не засягат действията на моите подчинени. Генерал Масю още не е бил назначен в момента на този атентат и от друга, в момента, неговата мисия никога не е била репресивна акция на противопоставяне на престъпленията, което Жермен Тийон отказва упорито да признае като жестокост. „Затворът Барбьорос, където бяха гилотинирани съвсем малък брой убийци, осъдени на смърт от гражданското правосъдие, зависеше от цивилните власти. Никога не съм стъпвал там и дори се свързвах, за да прекратят изпълнението на екзекуциите, когато в Казбах се прекратяваше отведнъж.“²¹ 

На 5 юни 1982 г. генерал Масю и неговият адютант полковник Аргу отричат цялата отговорност на френската армия в аферата с гробницата в Кнешела и напомнят възможността за клане на хората от страна на ФЛН. На 19 април е разпространена информация от Агенция Франс-прес и алжирския печат, според която гробницата в Кнешела е разкрита на мястото на един бивш организационен център на Чуждестранния легион. Под заглавие „Льо Пен – Въпроса“ на 12 февруари 1985 г. в. „Либерасион“ публикува свидетелства на петима алжирци. Те обвиняват Жан-Мари Льо Пен в участие в мъчения през 1957 и 1958 г, на столицата Алжир, където е бил офицер от парашутните войски. На 2 март същият вестник открива второ разследване за „алжирския период на лейтенант Льо Пен“, публикувайки свидетелства на един легионер, който си го спомня в действие. На 21 март пред публиката на заведеното дело по процеса срещу „Канар аншне“ от лидера на Националния фронт петимата свидетели потвърждават, че са били измъчвани в Алжир от лейтенант Льо Пен през 1956-1957. На 18 април лидерът на Националния фронт е изправен на своя процес за клевета срещу „Канар аншне“. 17-та Изправителна камара смята, че „лейтенант Льо Пен не може да се хвали с посегателство на честта, тъй като не би могъл да възприеме държанието на тези, които са извършили действията, които обвинява, и завява, че тази вина го обезчестява.“²²

На 12 май 1985 г. Седмичникът на ФЛН публикува доклад от 15 страници върху мъченията, в който генералите Масю и Бижар са изредени в нацистки лагер през Втората световна война. Самият генерал се подлага на мъчението с ток, за да види дали не го боли твърде много и забравяйки, че той, измъченият, не обръща внимание докъде стига болката, че в много от случаите според собствените му заявления по-изтъкнатите, съзнателно или не, „говорят“, без да има нужда да използват „големите средства“ – за което страхът от непознатото е много по-травматизиращ, отколкото болката сама по себе си. 

Жак Масю още веднъж демонстрира въпреки легендата, създадена на 13 май 1958 г., че той най-малко е „политик“ от всички „военни“ в Алжир. Той не е бил нито председател на Министерския съвет, нито министър на войната, нито резидент в Алжир. 

И двата противника упражняват страшни мъчения. Понякога се е случвало ранените, които не могат да бъдат да бъдат да бъдат изтеглени от фронтовата линия, да предпочетат да се застрелят или да поискат да бъдат застреляни от бойните им другари. Не случайно дадох примера с двете разследвания на лейтенант Льо Пен от вестник „Либерасион.“ 

Известно е, че през 2002 г. върху българският лекар и петте ни медицински сестри в Либия бяха упражнявани изтезания, а две от тях бяха измъчвани с ток. Френският генерал прави същото в Алжир чрез така наречения „арабски телефон“ (за изтезания се използва катушката на полевия телефон като напрежението непрекъснато се повишава с въртене на ръчката). Обществеността на метрополията е възмутена и не приема мъченията. Отхвърля и факта, че трябва да бъде кръвен донор на Алжир. 

На 12 септември 1957 г. генералният секретар на полицията в Алжир Пол Тейтген подава оставка в знак на протест срещу практиките, въведени от Масю и парашутистите. 

Не случайно разглеждам толкова обширно тази тема. Тя повдига редица въпроси. По закон мъченията, както твърди и самият генерал Масю, са незаконни. Но сам ги оправдава поради тяхната „полезност“. Представих примери на прилагане на мъчения и от двете страни на фронтовата линия. Те очевидно са твърде зловещи, за да се съгласим със заявленията на генерала, че спасявали човешки живот. Същевременно от най-древни времена са се прилагали мъчения за изтръгване на информация. Остава да се запитаме дали френските политици са със съвсем чисти ръце по отношение на Алжир? Вижда се, че мощна стена от писатели, общественици онова време се е надигнала срещу Масю, но не винаги техните обвинения не винаги издържат. Даже понякога аргументацията им против него е доста куха. Например във връзка с убийството на Амадео Фроже през 1956 г. Той отговаря, че не е имал нищо общо с този случай, защото неговата мисия в Алжир започнала следващата година. Вече през юни 2000 година Масю заявява за мъченията, прилагани от френската армия в Алжир.²³ Чест прави на генерала, че винаги е защитавал армията не само, когато е в нейните редици, но и когато вече е в пенсия. 

Френската авиация извършва свирепа бомбардировка на 8 февруари 1957 г. над село Сакиет-Сиди-Юсеф. Тя е в отговор на акциите на ФЛН, протичащи от тунизийска територия. Няма никакви партизани. Убити са 69 цивилни и 130 са ранени, сред които и много деца. 

На 13 май 1958 г. в Алжир манифестации обхващат генерал-губернаторството Създаден е Комитет за обществено спасение под председателството на ген. Масю. Обявен е призив към генерал Дьо Гол. Пиер Пфимлен натоварва Националното събрание със създаването на кабинет на 1 юни. Събранието възлага на Дьо Гол всички пълномощия за Алжир за шест месеца. „...Един час по-рано, в 18 часа, на платото Глиер над Форума, който доминира над генерал-губернаторството пет хиляди души, екзалтирани от речта на Алжирските студенти реват: „Да живее Масю! Да живее Френски Алжир!“ Докато генерал Салан, главнокомандващ в Алжир, командващите на въздушните сили, генерал Жуо и на флотата – Обоано – както и Масю, военен комендант на департамента в столицата Алжир и префектът на региона Серж полагат венец на паметника на загиналите.“²⁴ „Алжирската бомба се пръска“ – Жак Планше, 7-8 май 1985 г., „Войната за Алжир“. Алжир, 1990. 

Март 1975 г.: излизане на романа на Жюл Роа „Светкавицата и Ангелите“, Масю, Бижар, Шал и преди всичко Дьо Гол са действащите лица в тази алжирска трагедия. 

Армията ще приеме ново лице. Тя инвестира в цивилните и военните власти. Генерал Салан е в същото време генерален делегат на правителството и главнокомандващ, генерал Алар - подпрефект, генерал Масю – префект на Алжир. Комендантите на зони изпълняват функциите на префекти, комендантите на сектори – на подпрефекти. В тази нова роля, армията ще донесе цялата си чест, убеждение да работят за сближението на общностите, да се създаде един свят по-малко краен, по-братски. „Ерата на Форума е затворена“, ще каже генерал Масю. Обаче активистите от 13 май 1958 г. няма да се откажат. Те се обръщат към Дьо Гол с призив, изискващ натиск върху политическите партии. Масю не се оставя да бъде впечатлен и напомня заповедите на генерал Салан, натоварен да контролира действията на Специалните Полицейски Части. Тази позиция на твърдост обезпокоява вече твърде крайните, които стигат дотам да късат портретите на Дьо Гол. 

„Масю е обкръжен на първия етаж като глиган в един широк кабинет на Робер Лакост. Генерал Салан тихо се оттегля в една изключително пестеливо подредена стая заедно с големите началници и членовете на неговия щаб. 

Тъй като не може да ги сдържи, Масю уверява първо тези, които го натискат да вземе властта с много ясни думи, че му досаждат. Обаче той е сам, като сред вихрушка, без никакви директиви. Не е възможно да управлява, още по-малко да стреля срещу невъоръжена тълпа, то всичко трябва да бъде „коафирано“.²⁵ Трима полковници – Тринкие, Дюкас и Томазо, също и активистите Мартел, Лагайар и след това се изнася списък за разквартируване на войската и накрая шестима други напълно непознати цивилни. Единият просто заявява, че представлява „тълпата“. Полковник Годар, шеф на сектора град Алжир-Сахел: „Вашият комитет носи името „въстание“.²⁶ Той и неговият адютант отказват да се присъединят. Генерал Салан остава в салона си безучастен. Жак Масю от балкона в 20,15 ч. прочита своята прокламация: „Аз, генерал Масю, образувах Комитет за обществено спасение..., за да бъде формирано във Франция правителство на общественото спасение, представлявано от генерал Дьо Гол“.²⁷ Той е акламиран, но никой, както изглежда, не обръща внимание на препоръката му за бившия глава на „Свободна Франция“, когото не обичат никак в Алжир. 

Масю от името на Комитета обявява на тълпата, все така приветстваща го, съобщава за близкото посещение на Жак Сустел, когото алжирците чакат под звездите; и моли настоятелно Генерала „да наруши тишината като се обърне към страната с възвание за формирането на правителство на общественото спасение.“²⁸

Колкото до него, след това той ще нарича 13 май 1958 г. „най-дългата нощ“ и ще отиде да си почине за няколко часа. Надява се, че гласът на Дьо Гол сега ще се чуе. Самият той след толкова настоятелни молби е загубил своя, влиза в една топла баня и прави евкалиптови инхалации. 

Сред европейското население на Алжир популярността на Жак Масю тогава е в своя зенит. Съвсем естествено, той става председател на Комитета за обществено спасение, произведен е в чин дивизионен генерал и командващ армейския корпус в Алжир. 

Няма да разглеждам темата за алжирската политика на генерал Дьо Гол, за мястото на Масю и на неговите позиции по отношение на нея, тъй като вече съм писал друга статия. Военната кариера на генерала ще се препъне в началото на 1960 г. Пред един германски журналист, бивш парашутист, Ханс-Улрих Кемпски генерал Масю изразява своето безпокойство от развитието на алжирската политика на Шарл дьо Гол. Неговите думи са възпроизведени в „Судетитише Цайтунг“. Генерал Масю е извикан в Париж. Той няма да се върне повече на поста си и неговото заминаване ще послужи за детонатор на алжирската „седмицата на барикадите“ през 1960 г.

Жак Масю е назначен за военен префект на Мец, командващ VІ военен окръг през 1961 г. Произведен е в чин армейски генерал през 1966 г. Между 1966 и 1969 г. Той е главнокомандващ френските окупационни сили в Германия. 

По време на студентките и профсъюзните вълнения в Париж 1968 г. се развива един от ключовите етапи от кариерата на армейския генерал, не по-малко важен от битката за Алжир. Разбира се, погрешно е да се смята, че столицата Алжир и Баден-Баден са единственото в неговия дълъг живот. Не само защото много е живял. Има и други хора, които дълго са живели, но нищо не са оставили след себе си. Подобно нещо не би могло да се каже за Масю. Не случайно остава в историята на съвременната френска армия. Не случайно името му е свързано още с най-блестящите победи на Втора бронирана дивизия, на Десета парашутна дивизия, която създава и оглавява, с битката за Алжир.

На 29 май 1968 г. Дьо Гол извършва неочаквано посещение със съпругата и сина си в Баден-Баден, Главната квартирата на френските войски в Германия и доверява на своя „стар войник“: „Свършено е!“ Генерал Масю ще развие всички възможни усилия, за да му върне апетита към сражение. 

Тази версия е оспорена от верните на основателя на Петата република, според които той е неспособен на подобна слабост. Тя е потвърдена от „Посмъртните мемоари“ на Жорж Помпиду публикувани през 1982 г. и лично от Жак Масю в книгата му „Баден 68“, излязла през април 1983 г.

След като се оттегля от армията той се посвещава на писане и редактиране на редица многотиражни книги, за някои от които вече споменах: „Истинската битка за град Алжир“ (1971), „Потокът и дигата“ (1972), „Седем години с Льоклер“ (1974), „Истината за Суец 1956“ (1978), „Авантюрата Виет-мин“ (1980), „Масю, Непризнатият войник“ (1993).

В книгата си „Битката за град Алжир“ (1995) Пиер Пелисие му нахвърля следния портрет: „Физически това е личност: с ъгловато лице, крива усмивка, неукротима коса; шедьовър на скулптор, който не достига до обработка на глина и дори до омекотяване на ъглите и на гънките. Морално, това е човек цялостен, неподкупен, който не знае нито как, нито пък може да нюансира своите преценки.“²⁹