Политическите отношения между Народна република България и Съюзна федеративна република Югославия носят тежестта на сложно историческо наследство. Идеологическите и политическите разногласия между тях са толкова силни, че възпрепятстват приятелските междусъседски отношения. Съществена роля за подобряване на контактите изиграва устното споразумение между първия секретар на ЦК на БКП и Председател на Министерски съвет, Тодор Живков, и председателя на СФРЮ и Съюза на югославските комунисти, Йосип Броз Тито, чието изпълнение те потвърждават за последно през 1967 г.1 То се състои във взаимно съгласие двете страни да не поставят на преден план спорните въпроси, за да се създаде благоприятна атмосфера за подобряване на контактите в области от взаимен интерес и тези въпроси да не се превръщат в предмет на публична дискусия2. Това споразумение основно се отнася до конфликта между НРБ и СФРЮ по македонския въпрос, по който и двете страни виждат в становищата на другата териториални аспирации, с което се подкопава основният стълб на добросъседските отношения – уважаването на териториалната цялост и суверенитет на съседната държава.
В периода 1963–1967 г. двете държави полагат усилия за изпълнение на тази договореност и отношенията им значително се подобряват3. Това се изразява в увеличаване на политическите и икономическите контакти между двете страни4. Трудно е да се каже кога точно споразумението спира да се прилага и коя държава носи отговорност за това. В югославската политика се наблюдава промяна от края на 1966 г., когато поради вътрешни политически и икономически проблеми, СФРЮ започва отново открито да поставя въпроса за съществуването на ,,македонско малцинство” в България5.
В българската страна също се наблюдава промяна. В началото на 1967 г., в ЦК на БКП се разработва документ, приет от Политбюро през април, с който се внасят промени в българското отношение по македонския въпрос, а именно НРБ да започне открито да представя приетото на Мартенския пленум от 1963 г. становище по него6. Трябва да се има предвид, че за разлика от разработения проект, който предвижда да се информира партията и цялата общественост, в утвърдения вариант се приема за целесъобразно да се информира само партийният актив7. Решението за запознаване на обществеността с политиката на НРБ по македонския въпрос е взето на 19 декември 1967 г., когато Секретариатът на ЦК на БКП утвърждава конкретни мерки за изпълнение на приетия на 14 април 1967 г. от Политбюро документ8. Не без значение за изострянето на отношенията и показателно за промяната в българската политика е преброяването в България, проведено през 1965 г. Според резултатите от него едва 0,40% от населението на страната се записва в графата ,,македонци”.
Влошаването на отношенията се изразява в откази на посещения от югославска страна посещение, отмяната на крайгранични събори, военните учения, при които значителни югославски военни сили са насочени към българо-югославската граница, както и антибългарската кампания в печата, радиото и телевизията9, която се подкрепя и от изказвания на отговорни югославски ръководители10.
През 1968 г. отношенията между двете страни допълнително се изострят вследствие на различия в позициите относно ,,Пражката пролет”. Навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия ,,дава храна” в полза на твърдението, че федерацията е застрашена от ,,врага от Изток” и активизира антибългарската кампания, до голяма степен започната с цел отвличане на вниманието на югославските граждани от вътрешните проблеми11, пред които е изправена страната12. В СЮК започва да се говори за опасност страната отново да попадне в ръцете на СССР, ако продължи да се поставя под въпрос ефикасността на самоуправленческия социализъм13. Това рефлектира отрицателно върху отношението към България, която е схващана като ,,инструмент на съветската политика на Балканите”14.
Друг фактор за влошаване на отношенията е разпространяването на излязлата през ноември 1968 г. ,,Историко-политическа справка по македонския въпрос”, в която е представена българската гледна точка по македонския въпрос. В югославска нота от 12 февруари 1969 г. се протестира срещу нея, поради това, че представя населението в СРМ като българско (,,..днес две трети от населението на Вардарска Македония е от български произход...”). Относно македонския език ясно се заявява, че ,,..в усилията да се формира насилствено нова македонска нация...” македонският книжовен език целенасочено е отдалечаван от българските народни говори в Македония и от българския книжовен език. Според СФРЮ с това се проявява стремеж да се постави под въпрос държавността на македонския народ15. Показателно за несъстоятелността на югославската теза по македонския въпрос е липсата на аргументи срещу изразените в българската брошура тези. Тя се разпространява освен в Македония и от дипломатически представители на НРБ в други страни, което е доказателство за подкрепата на политическото ръководство, с която се ползва.
Двете страни си разменят ноти, изразяващи недоволство от промяната в политиката на другата страна. НРБ и СФРЮ се обвиняват една друга коя е виновна за влошаването на отношенията и коя не е отвърнала на желанието на другата за положителното им развитие, съответно коя създава опасност за мира на Балканите16. СФРЮ твърди, че съществува несъответствие между изявленията на най-високопоставените български ръководители за липса на териториални претенции и конкретната политика на българското правителство17. НРБ настоява за срещи на представители на двете правителства, които да разгледат актуалните въпроси с цел да създадат атмосфера за възстановяване на разбирателството и сътрудничеството18.
През юли 1969 г. федерацията приема предложението на българското правителство за среща на министрите на външните работи. Според НРБ причината за това решение е изолацията, която се отразява ,,болезнено върху югославската общественост и ръководството на партията”19. Доколко това е така, е спорно, тъй като в този период СФРЮ полага усилия да подобри отношенията си със Албания, Австрия, Румъния и др. Тя успешно се сближава както с държавите от Източния блок, особено с Полша и СССР, така и с държавите от Запада, без да оставя на заден план и необвързаните страни20. Стремежът ѝ за подобряване на отношенията със социалистическите страни е воден от икономическите ѝ интереси. Сътрудничеството в тази област обаче изисква и нормализиране на политическите отношения. Тази промяна в политиката на федерацията е добре посрещната от Съветския съюз, който се надява да я върне в своя лагер21. Това неминуемо оказва влияние върху политиката на НРБ към Югославия. То фигурира в утвърдената на 13 април 1967 г. от ЦК на БКП програма: ,,..ЦК на БКП смята, че наша основна задача е да засилваме своя принос в общите усилия на социалистическите страни за достигане на крайната цел – пълно политическо, икономическо и културно приобщаване на Югославия към страните, обединени от СИВ и Варшавския договор...22”. На срещата между Тодор Живков и Леонид Брежнев през 1971 г., малко след като генералния секретар на ЦК на КПСС е посетил СФРЮ, необходимостта от тази линия е потвърдена23, както и на срещата във Воден през 1973 година24. Това прави баланса между съветската линия и защитата на българската позиция по македонския въпрос доста труден, въпреки това, през разглеждания период, НРБ не отстъпва от тях.
Основен двигател за преговорите между България и Югославия е общият интерес към икономическо сътрудничество. В разширяването на културните контакти и двете страни действат по-предпазливо, поради пропагандния характер на т.нар. ,,културен фронт”. Както отбелязва Борис Велчев, член на Политбюро, в своя доклад за подготовката за срещата на външните министри на НР България и СФР Югославия: „..да не допускаме по каналите на това сътрудничество да прониква нас в големи дози югославската зараза...25”. НРБ също така смята, че влошаването на отношенията ограничава българското влияние в СРМ26 и утежнява положението на българите, живеещи в Западните покрайнини27, но подобряването им е в силна зависимост от достигането до взаимноприемливо решение по македонския въпрос. Тук е моментът да се отбележи, че през разглеждания период българските управляващи не повдигат темата за Западните покрайнини по време на официални разговори. Те съсредоточават вниманието си върху македонския въпрос като така пропускат възможността да въздействат върху единственото признато от Югославия българско малцинство.
В спора по македонския въпрос СФРЮ се опитва да привлече на своя страна и социалистическите държави и понякога има успех. Пример за това е издадената в Полша през 1969 г. ,,Малка обща енциклопедия”28. Българските управляващи осъзнават силата и значението на международната пропагандната дейност на Югославия по македонския въпрос и също предприемат действия за информиране на ,,братските страни и партии” за становищата, които застъпват29 като активно публикуват научни трудове. Пример за това е излезлият през май 1969 г. документален сборник ,,Документи и материали за историята на българския народ”30.
В тази атмосфера на силно обтегнати отношения, на 9 декември 1969 г. в Белград се провежда среща между външните им министри Иван Башев и Мирко Тепавац. Няколко дни по-рано в записка на Башев до Тодор Живков се определя позицията на България за предстоящите преговори. Според нея българското правителство е готово да подпише нова търговска спогодба за периода 1971-1975 г., да разширява сътрудничеството в областта на туризма и двете страни да потърсят уреждане на въпроса за строителство на пътния участък Бяла Паланка – Пирот. Без да се разглежда по същество македонският въпрос, да се изтъкне, че той не бива да се превръща в актуален и основен в отношенията между България и Югославия. Да се прекратят публикациите по македонския въпрос в ежедневния печат и средствата за масова информация и да се предостави изясняването на този въпрос в научните и академични издания31. В случай, че югославската страна наложи разглеждането на македонския въпрос по същество, българската делегация да даде принципиален отпор на техните неправилни възгледи и отново да отстои становището, че при сегашната обстановка най-разумна основа за превъзмогване на трудностите по този въпрос остава договореността между Живков и Тито. По възникналата в последно време полемика относно ролята на ,,освободителните движения” в годините на Втората световна война да се заяви, че ръководствата на двете страни трябва да вземат мерки за едно действително вярно отразяване на историческите факти и да се прекрати отъждествяването българския народ с „монархо-фашисткия режим”32.
Преди срещата на двамата министри Тодор Живков изпраща писмо на Тито (6 декември 1969 г.), в което се изтъкват ползите от споразумението Живков-Тито33, като се посочва, че България държи на него и заявява, че НРБ е изпълнена ,,с желание и воля” за подобряване на отношенията34. Това писмо цели да създаде по-благоприятна атмосфера за провеждане на преговорите35.
По време на разговорите Югославия повдига спорния македонски въпрос. Почти веднага след започването им Тепавац заявява, че за тях македонският въпрос не съществува, а има само ,,едно или друго отношение към съществуващата македонска държава в рамките на СФРЮ”. Той обяснява, че правителството и широката общественост смятат, че с публикациите в България НРБ поставя под въпрос съществуването на македонска нация и заплашва териториалната цялост и суверенитета на Югославия36. Тепавац изразява готовност да предприемат мерки срещу писанията, които биха създали такива пречки в отношенията37. Той отбелязва и конфликта по отношение на ролята на двете армии през Втората световна война. Следващият въпрос, който разглежда в изказването си Тепавац, е за отношенията към ,,македонската група” в България и за българската етническа група в Югославия. Тук той се опитва да сложи на една плоскост реално съществуващите малцинства на СФРЮ и ,,македонското малцинство” в НРБ, като така отбелязва, че не става въпрос за специален вид отношение от страна на Югославия38. След като разглежда негативните моменти, той се обръща към позитивните и дава положителна оценка на икономическите контакти, като заявява, че те биха били по-успешни, ако отпаднат политическите усложнения39.
В своя отговор Башев изразява убеденост, че отношения могат да се развиват положително и конструктивно, независимо от съществуването на различия и това е доказано в периода 1963-1967 г.40 Той категорично заявява, че случаят с унгарското малцинство е съвсем различен и че България не признава наличието на друга славянска етническа група на територията ѝ освен българската, както и че НРБ отхвърля всякакви обвинения за каквито и да било териториални претенции спрямо Югославия41. Башев също така изразява недоволство от приравняването на българския „монархофашизъм” с българския народ42. Той предлага пълното елиминиране на въпросите за териториални претенции, намеса във вътрешните работи и т. н. и превръщането на въпроса за участието на двата народа в антифашистката борба в положителен елемент, който да обединява, вместо да създава конфликти43.
Според югославския министър отказът от териториални претенции би бил „…само на хартия, ако работите вървят по тази посока…44”, с което изразява желанието на СФРЮ България да предприеме конкретни мерки спрямо ,,македонското малцинство” и към македонската нация в СРМ. Разговорът се изостря, когато Тепавац напомня, че преди няколко години НРБ е признала наличието на македонци на своята територия и поставя въпроса какво би се случило, ако СФРЮ обяви, че вече няма нито един българин. Разликата, която изтъква Башев, е в това, че македонското население в миналото е било българско, което Тепавац отчита като нов момент в българската политика45. В отговор на югославската провокация, Башев поставя въпроса за изчезналите ,,…няколкократно повече, стотици хиляди българи в Македония...”. Той казва: ,,..И аз мога да поставя така въпроса – докато Вие пишете тритомни истории, както е сега случаят с македонската история, дайте, скъсваме отношенията, затваряме границите. Не може така. Не може едното да бъде условие, а другото да не бъде...46”.
В такава напрегната обстановка и без постигнати резултати приключва срещата на двамата външни министри. Двете делегации имат конфликт и при приемането на текста на комюникето, тъй като СФРЮ настоява в него да се включи текст за ,,македонското малцинство” в България, което за българската страна е неприемливо. Това е причината да се реши да се направи само кратко съобщение, в което да не се навлиза в същината на разглежданите въпроси47.
Интересна е оценката, която се дава в СФРЮ за срещата Башев-Тепавац. Държавният секретариат за външните работи излиза пред Съюзната скупщина с положителна оценка, тъй като, въпреки че срещата не е довела до споразумение, е крачка напред, понеже са били изяснени цялостните позиции на двете страни, започнат е диалог и е договорено, че трябва да се продължи с усилия за постигане на разбирателство. Скупщината одобрява доклада му, но малко по-късно ръководството на СР Македония излиза със своя оценка, различна от тази на държавния секретар, според която българското становище по македонския въпрос е напълно неприемливо, националистическо, великобългарско и в пълен разрез с интересите на Македония. Скопие оценява срещата като крачка назад, тъй като българската държава продължава да отрича македонската нация и ,,македонското малцинство” на своята територия. След две последователни заседания на Изпълнителното бюро на Председателството на СЮК, през януари 1970 г., югославското ръководство възприема оценка, сходна със скопската48. Това е показателно за ролята на македонските управляващи в политиката на цяла Югославия по македонския въпрос.
Според българското МВнР след разговорите се вижда, че СФРЮ усилено се опитва да нормализира отношенията със СССР и останалите социалистически страни, но единствено с България не бърза, поради мисълта, че ще успее да я изолира вътре в социалистическия лагер и по този начин да упражни натиск върху нея за по-големи отстъпки и компромиси. Поведението на югославски официални държавни дейци и печат прозира и готовността да използват докрай един евентуален провал на разговорите Башев-Тепавац, с цел да представят българското държавно и партийно ръководство като ,,капризно и политически незряло”, имащо националистически претенции49.
След срещата между двамата външни министри югославският печат публикува само официални съобщения, без да се засягат по същество въпросите и предмета на разговорите, както прави и българският печат. В същото време в западната преса се публикуват редица съобщения и коментари, в които се подчертават предимно спорните въпроси в отношенията между България и Югославия, застъпвайки югославските тези, което предизвиква съмнения в НРБ за известно участие на югославските информационни центрове50. В ЦК на БКП и по-специално от А. Васев, сътрудник отдел ,,Външна политика и международни връзки”, започват да се чуват гласове, според които поведението на пълно мълчание по спорните въпроси, с надежда, че така ще се създаде по-благоприятна атмосфера за нормализацията на отношенията, може да доведе до обратни резултати, тъй като мълчанието може да се приема за проява на слабост и липса на аргументи в подкрепа на българското становище51.
През март 1970 г. се набелязват задачите пред специално създадена работна група за Югославия и по македонския въпрос в България. Тя трябва да събира всестранна информация, да обобщава и анализира отделните факти и явления52. Нейният състав е междуведомствен и включва специалисти, които изпълняват своите служебни задължения, където и да работят, но обслужват и ЦК, временни сътрудници (специалисти, които работят само по отделни въпроси и задачи) и постоянен състав с щатни служители на ЦК53. Предвижда се да се състави ,,протест” с исторически документи и отзиви на македонски българи (български граждани)54. Също така да се изработи становище на БКП и НРБ по македонския въпрос, което да обхване спорни исторически събития и личности от Средновековието до политиката на БКП. Очаква се, в подходящ момент, с този документ НРБ да излезе публично пред световната общественост55.
През следващите години българските и югославските управляващи полагат усилия за подобряване на отношенията между НРБ и СФРЮ. Срещата между външните министри Башев и Тепавац се провежда в период, когато отношенията между двете страни са изострени както поради външни фактори, така и заради смяната в политиката им по спорните въпроси. Макар завършила без консенсус, срещата Башев-Тепавац открива ,,пътя” за следващи разговори, в които още по-цялостно НРБ и СФРЮ да представят една на друга своите тези по ,,откритите въпроси” и да търсят решение на тях. До споразумение обаче така и не стига поради взаимно отхвърлящите се позиции и искания на двете страни.
1Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г. С., 2012, Т. 1, с. 15.
2Пак там, с. 443.
3ЦДА на РБ, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 584, л. 4.
4Като едни от най-важните резултати от следването на тази политика са премахването на визовия режим през 1965 г. и увеличаването на стокообмена между България и Югославия от 16 млн. долара през 1960 г. нараства през 1967 г. на 60 млн. долара. – Костадинов, К. Македонският въпрос в българо-югославските политически отношения (1963-1967). – В: Македонски преглед, 2001, № 2, с. 68.
5Калинова, Е. Балканската политика на България – предизвикателствата от запад и от юг (1944-1989 г.). – Изследвания по история на социализма в България 1944-1989. С., 2010, с. 738.
6Калинова, Е. Българо-югославските отношения 1963-1967.., с. 139.
7Пак там, с. 140.
8Пак там, с. 141.
9Важно е да се има предвид, че съществуват значителни различия между представянето на НРБ в различните държави от федерацията през периода. Най-много и най-злостни антибългарски материали да се публикуват в СР Македония и СР Сърбия, като тук изключение правят Войводина и Косово, които рядко пишат за България. Основните теми в тях са за ,,македонско малцинство” в България и историческото минало Най-голям е делът на положителните и обективните материали за българската държава в печата на СР Хърватия, СР Словения, които рядко публикуват антибългарски материали, а ако го правят то те са кратки и препечатани от Сърбия и Македония, а не техни авторски. Рядко се появяват такива публикации и в Босна и Херцеговина и Черна гора. Вж. ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 2994; Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 528, л. 180.
10ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 600, л. 10.
11Тук трябва да се отбележи, че вътрешните проблеми на Югославия в края на 60-те и началото на 70-те години съвсем не са незначителни. В страната се води борба между реформаторски настроени политици, основно от СР Хърватия и СР Словения, които искат процесите на либерализация и децентрализация в Югославия да продължат, и унитаристи, най-силни в СР Сърбия, които се борят за засилване на централизма. Този вътрешен конфликт дава своето отражение в политическия, икономическия и културния живот в страната и води до нейната дестабилизация. Стига се до т.нар. ,,Хърватска пролет”, по време на която хърватите ще издигнат искания за езикова и икономическа автономия, отделна парична единица, отделно представителство в ООН и др.
12ЦДА, Ф. 1477, оп 26, а. е. 2994, л. 42.
13ЦДА, Ф. 1477, оп. 26. а. е.2993, л. 22.
14ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 551, л. 24.
15Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989.., с. 81.
16Пак там, с. 80-83.
17Пак там, с. 83.
18ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 600, л. 15.
19Пак там, л. 100.
20Пак там, л. 102.
21Пак там, л. 101.
22Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1950-1967 г…, с. 341.
23Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г…, с. 313.
24Калинова, Е. Балканската политика…, с. 744.
25ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 600, л. 3-4.
26Пак там, л. 108.
27Тук е моментът да се отбележи, че до България достигат притеснителни данни за състоянието на българите, живеещи в Западните покрайнини. Те живеят в мизерия, голяма част от население емигрира в търсене на работа или във вътрешността на страната или в чужбина, като така постепенно губи своето национално чувство. Вж.ЦДА, Ф. 1477, оп. 28, а. е. 3364, л. 88-93.
28В нея се казва, че Македония между 976 и 1018 г. е независима държава и се признава съществуването на отделен македонски език, чиято литературна форма е създадена през 1944 г. В енциклопедията македонската литература се свързва с дейността на Св. Св. Кирил и Методий, братя Миладинови, Райко Жинзифов и Григор Пърличев. Българската страна изразява недоволство от това, че според енциклопедията съществува македонски диалект в България, вместо да се каже, че македонските говори са диалект на българския език. Като неправилно се отбелязва и твърдението, че македонската литература е свързана с имена като Кирил и Методий, Жинзифов, Пърличев и братя Миладинови. Вж. ЦДА, Ф. 1477, оп. 26, а. е. 3026, л. 86-95.
29ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 600, л. 113-114.
30Сборникът обхваща периода от Средновековието до най-ново време. От публикуваните в него документи ясно се вижда, че славянското население в Македония е българско, защото са били българи по народност, а не защото са били поданици на българската държава. Поместени са документи и материали, доказващи, че ръководителите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация имат българско самосъзнание и съществуващите различия между отделните течения и дейци в македонското революционно движение са от идейно или тактическо естество, а не поради различия в националната принадлежност. В последния раздел са поместени документи и материали за периода от Първата световна война до навечерието на Втората световна война, които представят политика на насилствена денационализация в останалите извън България части на Македония. Вж. Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г.., с. 104-107.
31Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г.., с. 134.
32Пак там, с. 135.
33ЦДА, Ф. 1477, оп. 27, а. е. 3257, л. 1.
34Пак там, л. 2.
35По-подробно виж. Павлова, П. Личната кореспонденция между Живков и Тито през 1969 и 1970 г. – В: Времена, 18, 2020, 70-75.
36ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 611, л. 102.
37Пак там, л. 103.
38Пак там, л. 105.
39Пак там, л. 106.
40Пак там, л. 107.
41Пак там, л. 109.
42Пак там, л. 111.
43Пак там, л. 114.
44Пак там, л. 123.
45Пак там, л. 116.
46Пак там, л. 121.
47Пак там, л. 155-156.
48ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 528, л. 56.
49ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 600, л. 39-40.
50Македонският въпрос в българо-югославските отношения 1968-1989 г.., с. 139-140.
51ЦДА, Ф. 1Б, оп. 81 в, а. е. 612, л. 4.
52Пак там, л. 26.
53Пак там, л. 29.
54Пак там, л. 30.
55Пак там, л. 32.
