УВОД
Първата световна война (1914-1918) не е просто първият широкомащабен, глобален конфликт, който превръща европейския континент в сцена на масови кръвопролития в стремежа за достигане до национални идеали на отделните страни, а нещо повече – тя е световен пожар, характеризиран като първата тотална война в историята на човечеството1. За много хора, в това число и за самите историци, понякога историята губи своя „човешки“ облик, с което се обезсмисля и нейната основна специфика – да поучава. В стремежа си да наблюдаваме мащабите, да видим големите събития, забравяме, че под лупата на историята се крие същественото, което, както се изразява Екзюпери – „остава невидимо за очите“2. И така, в разгара на този световен конфликт, в борбата за амбициите на европейските лидери, у човека се обезценява човешкото. Месеци и години милиони мъже са откъснати от домашните си огнища, а техният живот в окопите е подвластен на заповедите отгоре (Цветков 2000: 32). На този праг между живота и смъртта, когато последното става единствена възможност, макар и успехът често да изглежда илюзорен; на този праг между чуждата амбиция и човешката реалност се изгубва човешкото и човекът се превръща в машина на войната, в оръдие за един невъзможен или безсмислен успех, чиято стойност е несъизмерима с безчетно погубените съдби на войниците и техните семейства.