Настоящата тема е посветена на атинския държавник Перикъл, като в хода на нейното изложение са засегнати отделни аспекти от неговия живот, с основно внимание – неговата политическа дейност. Въпреки това на фона на политиката е обърнато внимание и на неговите качества и изяви като военен предводител и умел оратор, за да може да бъде представен по-възможно най-пълен начин образът на тази знаменита за историята на Атина личност.
Първата част от съдържанието на темата представлява преглед на сведенията на античните автори за Перикъл, като е обърнато внимание освен на произведенията, които засягат неговите политически мероприятия, така и на тези, които са насочени по-скоро към личния му живот и анализ на неговите качества като държавник и оратор. В съдържанието на същата точка са посочени и основните научни трудове, които са използвани в хода на изложението.
Известни са ни имената на около две хиляди древногръцки писатели. Дори като имаме пред вид дългия период, който дели Омир от възтържествуването на християнството, този брой е значителен и показва необикновената плодовитост на гръцката литература. Много голяма част от тази литература е изчезнала по време на големи бедствия, сполетели античното наследство — пожарът на библиотеката в Александрия, заменянето на папирусовия волумен („руло“, „свитък“) с пергаментовия кодекс („тетрадка“) и, най-после, кризата във Византийската империя по времето на иконоборството през VII и VIII в. от н. е. Все пак това, което е останало било случайно, било като резултат от подбора, направен от учени или учители, са огромен брой произведения от всякакъв вид, твърде често фрагментарни или недобре запазени, които обаче винаги са служили за образец на западните литератури. Най-големите от тези писатели и мислители са живели през архаичната и класическата епоха, чието богатство е несравнимо. Тук не бихме могли да си поставим за цел да очертаем историята на тази литература, макар и бегло и представена само от шедьоврите, така както не бихме могли да разгледаме и историята на изкуството. Но поне бихме искали да отбележим накратко един голям принос за цивилизацията — възникването на основните литературни видове, които дължим на гърците.
Ако, гъркът през архаичната и класическата епоха е бил войник, то е за да отговори на призива на своя град. Ако е участвал в религиозните обреди на предците си, това ставало преди всичко в рамките на града. Тази форма на обществена организация е била за гръцките мислители от класическата епоха (с изключение на някои софисти) отличителен белег на цивилизования човек. Това схващане е най-добре изразено в увода на Аристотеловата „Политика“, където философът в залеза на своя живот, голям дял от който е посветил на проучване на политическите системи в гръцкия свят, определя човека като „същество, което живее в град“, и казва, че „ако градът е създаден, за да му даде възможност да живее, веднъж организиран, той му позволява да живее добре“, давайки му възможност да бъде независим. Това е без съмнение теоретична постановка, но тя има за цел да обясни една действителност, която Аристотел, дори по-добре от учителя си Платон, познавал прекрасно в цялата ѝ конкретна сложност. Понятието град, самобитно и дълготрайно творение на гръцкия народ, е заемало челно място в цялата му история и цялата му мисъл. Пренесено в Рим, изменено там и обогатено според неговите изисквания, то било завещано на цяла Европа, която в голяма степен извлякла от него съвременното схващане за държавата. Това е достатъчно, за да се разбере значението на това понятие в историята на нашата цивилизация.
„Полемос — казва Хераклит — е сътворил света, Полемос владее света." Ефеският философ, който пише в началото на V в., разбира под това, че космосът е арена на безкрайна борба между противоположни елементи, което е причина за непрекъсната промяна: Полемос, войната (гръцката дума е в мъжки род), му се струва като основен закон на вселената. Тази песимистична мисъл трябва да е била внушена на Хераклит от действителността на неговото време, защото за гърците от архаичната и класическата епоха войната е била непрестанна грижа. Неслучайно в предхождащото историческо изложение се описват толкова много военни действия: пресметнато е, че в продължение на век и половина, от персийските войни до битката при Херонея, през повече от две години на всеки три Атина се е намирала в положение на война и никога не е живяла в мир през десет последователни години. Наистина други градове, чиито отговорности и претенции са били по-малки, не са имали толкова войнствена участ. Но никой от тях не е могъл да се държи съвсем настрана от въоръжените конфликти, ако е искал да оцелее; войната наистина е била железният закон на гръцкия свят.
„От Гръко-персийските войни до Пелопонеската война — ни разказва Тукидид — спартанците и атиняните ту воюваха едни срещу други, ту срещу собствените си съюзници, които искаха да се освободят от тяхното влияние, ту, сключвайки примирие, непрекъснато подобряваха военните си средства и обогатяваха опита си в сраженията." Гледан ретроспективно, този петдесетгодишен период, пентеконтаетия, се възприема от историка като подготовка за конфликта, до който неизбежно трябвало да доведе съперничеството между двата големи гръцки града. Спарта, чийто авторитет дотогава бил неоспорван, гледала с тревога как мощта на Атина се разраства дотам, че разклаща собственото ѝ влияние дори в самия Пелопонес. Този възход е факт с огромно значение не само за историята на Гърция, но и за цялата наша цивилизация, защото именно издигайки се до челна роля в политическата и военната сфера, Атина могла да разгърне целия си гений в областта на мисълта, литературата и изкуството. Половината столетие от 480 до 430 г. с основание е останало в паметта на хората под името „Периклов век": той дал на гръцката цивилизация решителен тласък и я озарил с блясък, който не е престанал да сияе до ден-днешен.
През последните години ние станахме свидетели на едно събитие, което имаше голямо значение за изучаването на гръцката история: писмеността, наречена линеар Б, която до този момент си оставаше загадка, бе разчетена през 1953 г. от англичаните Вентрис и Чадуик, а успехите, постигнати оттогава насам, потвърдиха онова, което двамата английски учени бяха установили от самото начало: че транскрибираният на тази писменост език е гръцки. Това откритие има огромно значение може би не толкова поради съдържанието на текстовете, които вече разбираме, колкото поради новите перспективи, които то ни разкрива върху наченките на гръцката цивилизация. Наистина добре известно бе от легендарните предания, събрани в Омировите поеми, от историци и митографи, че индоевропейските народи, предшественици и близки родственици на гърците от героическите времена, са проникнали на полуострова през II хилядолетие пр.н.ера.