Балканите

 

Публикувано по: Мария Тодорова, Подбрани извори за историята на балканските народи XV - XIX в.

Гръцката флота. Краят на XVIII в.

 

Печата се по F. Boulanger. Ambelakia ou les Associations Helleniques, Paris, 1875, p. 32 — 35, 100 — 104.

След мира в Кючук Кайнарджа между Русия и Турция през 1774 г. островите Идра, Спеца и Псара увеличиха извънредно много броя на търговските си съдове и даже започнаха да строят корвети и бригове, напълно въоръжени с артилерия...

От началото на XIX в. гръцката флота продължаваше да се развива и островите Идра, Спеца и Псара се обогатиха неимоверно, като обслужваха почти изключително сами търговията на Средиземноморието, чиито пристанища бяха блокирани от англичаните, които признаваха само неутралния османски флаг, издигнат от гърците...

За достигането на такива резултати изглеждаше естествено, че гърците са разполагали със средства, пропорционални на тези резултати; работата обаче не стои така, защото средствата на капитаните на корабите бяха в началото толкова оскъдни, че те никога не биха могли да построят толкова кораба и да натрупат такова богатство, ако бяха предприели индивидуално тази трудна задача. За да успеят, те се обединяваха - моряци, работници, търговци...

Когато един капитан или опитен моряк притежаваше най - малко 500 екю, той се обединяваше с други моряци, дърводелци, въжари, търговци на дървен материал и други доставчици и благодарение на обединените им усилия скоро се появяваше нов кораб.

Пресмяташе се целият изразходван материал, както и работната сила. Така се установяваше цената на кораба и всички доставчици и работници получаваха дял, който отговаряше на приноса им в общото дело. Надниците на дърводелците и на другите работници почти винаги се оставяха като заем за кораба, а те получаваха дял от печалбата на пътуването или пък им се заплащаше от страна на капитана, който получаваше част, отговаряща на собствеността му върху кораба...

След това се взема заем, който никога не надвишава стойността на кораба.

Обикновено капиталът не се заема от едно лице, а почти винаги от 20 — 30 и повече души — занаятчии, търговци, свещеници, работници, които обединяваха спестяванията си. Участваше също голяма част от населението, което влагаше спестяванията си в това обединение за развитието на флотата на страната...

Тази заета сума не служеше за лихвени операции, а участваше в печалбите от пътуванията. Тя служеше за закупуване на жито от Русия или на други стоки, които се транспортираха и продаваха в другите пристанища на Европа.

Капитанът събираше екипаж около себе си, който, вместо да получава заплата, участваше също в печалбата според службата и способностите на всеки един...

 

Амбелакия. Краят на XVIII и началото на XIX в.

 

Печата се по Ambelakia ou les Associations Helleniques. Paris, 1875, p. 115 — 119, 126 — 133, 176 — 179.

 

Амбелакия, главното селище на това обединение, имаше около 4000 жители, а другите села — около 2000.

Самата Амбелакия беше по-скоро един ансамбъл от няколко селища, отколкото малък град...

Необходимостта да се плаща данък на турците и вследствие на това да се разпределя този данък беше, както и другаде, първият стимул за обединение.

Плодородието на почвата даваше богат урожай, който беше заменян срещу различни стоки от първа необходимост: по такъв начин част от населението на Амбелакия се отдаде на търговия, пътувайки из Леванта, търговските градове на Германия и Италия и внасяйки чужди стоки в градовете на Гърция и Турция...

Тази област се радваше на общо благо, увеличено още повече от производството на алено памучно влакно. Това производство беше въведено през последните десет години на миналия век и достигна истински разцвет както поради минималната цена на първичния материал, който се отглеждаше в страната или се внасяше изгодно от близката Македония, така и поради качеството на водите, на които се дължи трайният червен цвят на памучното влакно.

Това производство беше разпространено във всички семейства; в него участваха главно жените и децата, които предяха, избелваха и оцветяваха памука и го събираха на кълбета и пакети. Мъжете работеха в полето, събираха балите от селяните и ги откарваха в Солун; те също така контролираха работата.

Трябва да се отбележи, че цялата тази работа не се извършваше в големи фабрики, а доста изолирано във всички семейства...

Съществуваха три асоциации в Амбелакия; една административна, друга — селскостопанска а и трета — търговска и индустриална...

Търговско-индустриалната асоциация

Тази асоциация беше центърът на цялата дейност на амбелакиотите. Беше основана през 1795 г.

Когато изолираното производство на алено памучно влакно взе големи размери, в Амбелакия разбраха, че ако това производство се концентрира, ако се насочи към общата цел, от него ще се извлекат още по-големи изгоди: покупките биха се осъществили на по-добри цени, биха се освободили от различни комисионни разходи, а също от разходи по обмяната; биха си осигурили вноса на такива стоки, които са необходими в Турция; биха започнали големи банкови операции чрез различни агенции, които ще се основат в главните търговски центрове; биха намалили индивидуалните загуби в случай на търговски провал и биха гарантирали най-сетне просперирането на това производство в страната.

Някои търговци, които разсъждаваха по този начин, събраха всички села на едно общо събрание, изложиха им своя план, който с радост беше възприет, и събраха една сума от 300 000 турски пиастра, която щеше да представлява първоначалният капитал. Така беше създадена търговската и индустриална асоциация.

В Амбелакия беше уреден директорски съвет, съставен от петима членове, избрани измежду търговците на селата. Този съвет назначаваше агентите, счетоводителите и комисионерите навсякъде, където се установяваше кантора. От тях той получаваше търговски новини, изпращаше им нареждания за операции, получаваше всяко тримесечие текущите сметки, а всяка година — годишния баланс. От своя страна той представяше в края на тримесечието и на годината общата текуща сметка и генералния баланс на ефорите, т. е. на контролната комисия, съставена от 12 члена, избрани от всички членове; освен това на всяко общо събрание се правеше общ отчет на делата на асоциацията...

Годишните печалби бяха разпределяни по следния начин:

на първо място се приспадаше цената за покупка на жито за бедните работници;

след това — задължителните дарове за пашите;

разноските за болници, училища, пътища, библиотека, лазарет, църкви;

административни разноски, 15-процентните лихви на капиталите, заети в асоциацията, разноските за адвокати, канцелария, транспортни разноски, разноските на чиновниците без заплатите им.

След тези удръжки се пристъпваше към разпределяне на трудовите възнаграждения.

В Амбелакия имаше два вида работници:

1) собствениците на памучни, поля, чиито жени и деца предяха и оцветяваха добива;

2) работници-несобственици.

Всички работници, които донасяха в склада определено количество памук, който им принадлежеше, получаваха разписка, в която се посочваше количеството и качеството. По желание всеки можеше да получи веднага от общата каса половината от сумата в кредит; останалото се изплащаше при общото разпределение.

Всички останали работници, които предяха, оцветяваха, събираха, транспортираха или бяха заети с някаква друга дейност, получаваха от инспекторите разписка, в която се отбелязваха работните им дни.

За да се осъществи справедливо разпределение, се пресмятаха покупните цени на памука и средните цени на продажба на влакното по различните места и според тези цени се заплащаше на работниците-собственици.

Останалата печалба служеше за заплата на несобствениците според следните условия:

Цялата останала сума се разделяше на работните дни на цялата асоциация и се получаваше един дял, който представляваше средната стойност на един работен ден; работниците - несобственици получаваха суми, равни на този дял, умножен по броя на работните им дни.

Чиновниците, като касиери, писари и т. н., не получаваха фиксирана заплата, а по-скоро възнаграждение, гласувано ежегодно от общото събрание.

Печалбите от търговските операции от всякакъв вид бяха смайващи: през 1810 г. капиталът на асоциацията беше достигнал 20 000 000 турски пиастра.

*

Μ. Божур за Амбелакия (пак там, стр. 176 — 179).

Чрез своята дейност Амбелакия прилича по-скоро на градче в Холандия, отколкото на село в Турция. Това село със своята индустрия дава движение и живот на цялата околност и поражда една търговия, която свързва Германия с Гърция чрез хиляди нишки. Населението му, което се е утроило от 15 години насам, днес наброява 4000 души и цялото това население живее в бояджийниците като рой пчели в кошер. В това село са неизвестни пороците и грижите, породени от леността; сърцата на амбелакиотите са чисти, а лицата им — доволни...

Всички ръце, даже детските, са заети в бояджийниците на Амбелакия. Докато мъжете боядисват памука, жените го предат и подготвят. В Амбелакия има 24 фабрики, където се боядисват ежегодно 2500 бали памук, всяка по 100 кг. Всички тези 2500 бали отиват в Германия, където се разпределят за Виена, Пеща, Лайпциг, Дрезден, Анспах и Байройт. Търговците на Амбелакия имат кантори във всички градове, в които доставят памук за немските манифактуристи. Всички тези кантори се управляваха от обществата със свои определени интереси. Тъй като тези общества си пречеха поради конкуренцията, беше решено да се обединят в едно цяло. Беше замислен широк план преди около 20 години и след около година той беше приведен в изпълнение. Всички собственици или шефове на фабрики можеха да участват със суми, пропорционални на техните средства. Най-малките вноски бяха установени на 5000 пиастра, а най-големите бяха намалени до 20 000 пиастра, за да не се оставят най-богатите да обсебят всички печалби. Работниците събираха своите спестявания и образуваха помежду си обединения, който бяха като малки общества в едно голямо... За две години първоначалният капитал се увеличи от 600 000 на 1 000 000 пиастра.

 

Занаятите в Букурещ през последната четвърт на XVIII в.

 

Печата се по I. Ghica. Con vorbiri Economice. Bucharest, 1879, p. 575 — 578.

 

Водата от извора Филарет беше източник както на здраве, така и на богатство. През лятото равнината наоколо беше покрита от работещи жени; момичета и жени със статут на майстори, наемници или чираци. Те накисваха тестемели през пролетта, след като вече им бяха фиксирали цветовете чрез потапяне в стипца; след това ги постилаха на тревата под слънчевите лъчи. Тестемелът се носеше от румънските принцеси и госпожи на глава. Един масур памук, който струва десет пари, се превръщаше под пръстите на букурещките работнички в нишка, тънка колкото паяжина. С два-три варовикови блока за отпечатване и с няколко растителни бои, сандалово дърво, шафран, брош и сумах се провеждаше цял полихромен процес, чийто краен продукт се продаваше сто пъти по-високо от оригиналната стойност. Чрез продажбата на тестемелите, които излизаха от техните ръце, на румънските тъкачки, предачки и бояджийки се заплащаше щедро за труда и грижите им.

Тестемелите, произвеждани в Букурещ, не бяха по-лоши от Цариградските. При добро ръководство и покровителство това производство лесно можеше да съперничи и на най-фините муселини. На един гала прием в Хотел де Вил в Париж преди девет години маркиза Лавалет, жената на вътрешния министър и бивш посланик в Константинопол, беше с рокля от тестемели и спечели възхищението на всички добре облечени жени.

Това производство напълно изчезна от Румъния; то е изместено от шапките a la Livezeanca, правени в Париж и Виена за глупачките (от княжествата и Южна Америка), както се изразяват парижките модистки.

През лятото на верандите, под сянката на навеса, се разполагаха хиляди рамки с бродерии в най-различен размер. Момичетата бродираха върху муселин, мериносова тъкан, сатен или кадифе с копринени, вълнени, памучни конци, гайтани и сърма. Румънските бродерии от това време можеше спокойно да се сравняват с тези от Швейцария или от Алеп и Дамаск. Носните кърпички, шаловете и дантелите, изработени от букурещките жени, се търсеха от жените на най-големите хареми в Константинопол.

През пролетта, когато се появяваха листата, жените предоставяха жилищата си на бубите... През юни откритите площи по брега на реката се изпълваха с жени, събрани на групи около съдовете, в които изваждаха коприната от пашкулите. След като размотаваха копринената нишка, те влизаха в шахтите, където посредством четири дървета, забити със секира, и с една извънредно примитивна совалка съоръжаваха нещо като стан, на който успяваха да изтъкат всякакви тъкани с две или три нишки. Чекръкът, този мощен инструмент на цивилизацията и обогатяването на Запад, беше започнал да се въвежда в Букурещ и беше изместил хурката и вретеното. Днес обаче този полезен апарат може да се види само на сцената...

Когато духаше южният вятър, той навяваше един кисел, неприятен мирис откъм Брощени; под Раду Вода се беше установила група кожари. Те не само осигуряваха вътрешните потребности; кожите, обработени в Букурещ, се търсеха в Германия и Турция и бяха станали предмет на значителна износна търговия. Достатъчно е да споменем, че населението, заето в това производство, по времето на княз Куза беше толкова многобройно, че всяваше страх в двореца и сред болярите.

Освен обработването на кожи беше възникнало и едно друго производство, в което нашият град държеше първенство в Европа. Кожухарското изкуство, което беше достигнало истинско съвършенство, изискваше търпение и добър вкус; малките парчета кожа, събрани заедно и зашити с умение и деликатност, образуваха мозайка, достойна за възхищение... Най-скъпите и красиви руски кожи се обработваха тук. Главният майстор на кожухарския еснаф водеше ежедневно преписка с двореца на султана. Тясно свързано с това производство беше правенето на шапки...

Нищо не е останало днес от тези важни и доходни производства освен имената, написани на уличните табели; имена, които нямат нищо общо с това, което съществува днес...

 

Балкански търговски колонии в Европа

Из правилника на общината на балканските търговци

в унгарския град Мишколц. 1801 г.

 

Печата се по Дейността на балканските търговци в Унгария. Сборник от документи. Съст. М. Бур (под печат).

 

Настоящите заповеди се пишат в името на отца и сина и светаго духа на единствено живия бог. Те са съставени от общината на гърците-неуниати в Мишколц, а на 19 октомври 1801 г. бяха прочетени пред същата община и бяха потвърдени и подкрепени със саморъчните подписи на нейните братя.

Макар че нашите прадеди са били съвсем малко на брой и семействата им били все още под тираническото робство на турците, предвидиха за нас, следващите поколения, и се погрижиха пророчески като любещи бащи за бъдещото щастие на нас — техните деца... Ние заявяваме, че при славно управляващата императрица Мария Терезия и при великия монарх и император Йозеф II се заклехме във вярност към пресветия наш император и към унгарската империя. При миналите два режима, при управлението на незабравимия и прославен император Леополд II и при величественото коронясване на управляващия днес славно Франциск II ние бяхме признати, провъзгласени и утвърдени със закон за истински чеда на родината си. Като се увеличихме и размножихме както по броя на хората, така и по броя на къщите, ние представляваме една не съвсем за пренебрегване част от този град Мишколц. Ние възбудихме състрадание у някогашните наши човеколюбиви императори и царе и у милостиво управляващия днес Франциск II с откритото упражняване на всички свещени обреди на нашата православна вяра, с построяването на нова църква из основи, на елинско и общинско училище за просвещението и успеха на нашите деца...

I. Какви трябва да бъдат лицата, които се избират в управлението на общината?

1. Общината трябва да избира за свои първенци и управители винаги свои истински чада, произлезли от самите ѝ недра.

II. Как да се извърши изборът на управителите ни и на останалите длъжности?

1. Изборът на първия старейшина, на господа нотариусите, на дванадесетте, на главния куратор, т. е. на главния ковчежник на средствата, на настоятелите на светата ни църква и на други служители на общината ни започва днес, ...трябва да се признае от всички за законен и траен и като такъв да се потвърди от всички...

VI. В какво се състои и на какво се основава задължението на първия и втория първенец?

4. Най-голямата им грижа да бъде да бдят винаги за добрия ред и украса на светата ни църква, за успеха на училищата ни и сиропиталището ни, защото от здравината и успеха им зависят трайността и успехът на общината...

XII. За нормата или метода, който трябва да спазват при изготвяне на сметките на общината.

1. Всяка година през месец декември първенците трябва без всякакъв предлог да са готови със сметките си. След като ги предадат на общината с необходимите доказателства [документи] и се покажат справедливи, общината е длъжна да потвърди сметките пред господа старейшините и да издаде квитанция с подобаваща благодарност...

XXIV. За младежта, която по-нататък желае да се причисли към членовете на общината.

1. Общината като обща майка е длъжна да приема в редовете си всички честни и с добро име младежи, които се занимават с търговия в рамките на общината, и да ги смята винаги за истински свои чеда, заплащайки си таксата, която е определена от заповедите на прадедите ни. Онзи, който е истински син на истински или неистински член на общината, но е работил като чирак, да плати 12 форинта. Който пък не е нито истински син на общината, нито е работил като чирак, но желае да стане истински неин член, ако лицето е честно и се ползва с добро име и е полезно за общото благо, общината е длъжна да го приеме в редовете си, а то се задължава да плати 100 форинта. И за вечно тяхно и на децата им право имената на всички тези да се впишат в протокола на общината...

XXX. Задълженията, които трябва да имат братята, занимаващи се с работилници.

1. Всеки брат е длъжен в никакъв случай да няма тайно лоши замисли против брата си, увеличавайки арендата на магазина, в който търгува, или на къщата, в която живее, нито да мами съдружника му, тъй като той действа против божията заповед в десетослова, където бог заповядва да не желаем чуждото, нито да дебнем някого с измама или да го ограбваме. Ако някой постъпва така, да се наказва от управителите ни според вината си.

XXXI. За облеклото на мъжете, жените и децата от общината ни.

1. Тъй като скромността е добродетел, от която няма по-голяма, затова всички сме длъжни и навън, и вътре да се украсяваме с тази висока добродетел. Така че всеки брат е длъжен да предпочете благоприличното и скромно облекло, което подобава на един честен търговец, пред разкошното и прекрасното...

XXXII. За годежите и браковете.

2. При браковете е необходимо да няма музикални инструменти, но ако някой иска да има, не се забранява. Бащински се наставлява всеки да избягва разкоша и празните разноски, за които после ще се разкайва...

XXXIII. Задълженията на общината към временните ѝ свещеници.

1. Общината е длъжна да се грижи за свещениците си, които да са от рода ни, да са православни, почтени, с безукорно поведение, да са опитни в гръцкия и влашкия език: гръцки — за да разбират Светото ни писание и писанията на светите ни отци, а влашки — за да проповядват всяка неделя от катедрата словото божие, тъй като жените ни, които не разбират друг език освен този, не могат да имат полза.

XXXV. Задълженията на общината към назначените по различно време нейни учители — гръцки и общ.

1. Тъй като общината е осведомена, че редовните училища, които се управляват и поддържат добре, са единствената подпора на православната ни вяра и единствен извор, от който произхожда както църковната, така и политическата власт, и че без такива училища чедата ѝ не могат да се образоват и да научат задълженията си към бога, към родителите си, към владетелите и към ближния, а църквата се намира непрекъснато в опасност да остане без мислещи и поучаващи пастири, а политическото управление — без опитни лица, които да ръководят народа мъдро и благоразумно, затова днес определя учителите в училищата ѝ да са двама: единият по гръцки, а вторият по т. нар. общи предмети. Те да бъдат признати от всички за учители на общината и да учат децата ѝ.

2. Учителите са длъжни да използват при преподаване на гръцки уроци съкратени и лесни методи и в тукашните училища, за да успяват учениците колкото в гръцкия език, толкова и в ползването на догмите на светата ни вяра и благонравието, защото чрез това ще станат добри християни и добри политици.

XXXVI. За калфите, какви задължения трябва да имат към майсторите си.

7. Да не се осмеляват да носят дрехи от Англия, всякакво злато, сребро, махмудии, да не слагат на главата си „хорпутер“, да не си правят фризури..., тъй като от такива празни разноски има опасност да обеднеят и да се покварят.

10. Ако някой калфа дойде от друга община, ако е изпратен с препоръчителни писма, да ги връчи на майстора си, а той — на старейшината ни. Когато свърши работата си честно и иска да си отиде, господин старейшината да му върне препоръчителните писма заедно с онова, което ще получи от майстора му за неговото оправдание, което ще удостовери и старейшината с печата на общината.

XXXVII. Задължения на чираците към майсторите.

1. ... Ако чираците познават тукашните езици, да работят безплатно само две години и на третата да получат заплата 20 форинта [?] и дрехите им да са подарени.

3. Онези чираци, които не са учили в училища и не познават тукашните езици, да работят като такива три години и на четвъртата да получат 20 форинта [?] и дрехите им да са подарени.

 

Гръцката диаспора

 

Печата се по Н. Holland. Travels in the Ionian Isles, Albania, Thessaly Macedonia etc. during the Years 1812 and 1813. London, 1815, p. 148 — 151.

 

Действеният дух на гърците, лишени до голяма степен от политически и национални цели, се е насочил като цяло към търговията. Но сковани и в това отношение от положението си в Гърция, те емигрират в значителни количества към съседните страни, където дейността им може да получи по-голям размах... Някои от клоновете на емигриралите семейства обаче остават в Турция било поради нужда във връзка с притежаването на имоти в страната или пък за удобство на двете страни от търговска гледна точка. По такъв начин по-голямата част от външната търговия на Турция се извършва от гръцки търговски къщи, които имат свои представители в страната и клонове в различни градове на Европа. Те взаимно се подпомагат, като развиват дейност, много по-широка от тази, която би могла да се осъществи само в Турция...

Много от търговците тук [Янина] имат широки връзки по континента, които често са и роднински. Спомням си едно гръцко семейство, с което бях доста близък и което се състоеше от четирима братя, от които единият живее в Янина, другият в Москва, третият в Константинопол, а четвъртият в някаква област на Германия. Всички бяха свързани със своята работа...

Литературата на Янина е пряко свързана и зависима от търговския характер на града. Богатството, натрупано от много от неговите жители, им дава възможност сами да започнат да се занимават с литература и да покровителстват други. Връзките им с Германия и Италия, както и честите им пребивавания в тези страни, им създават съответните навици и същевременно им предоставят средствата за литературен прогрес, които им липсват в страната.

 

Снабдяване на новосъздадената войска с облекло

 

Печата се по Документи за българската история. Τ. III. Документи от турските държавни архиви. Ч. I (1564 — 1872). Подбрал и превел П. Дорев. С., 1940, стр. 104.

 

Заповед до пазарджишкия войвода

Тъй като в Цариград няма никаква аба за ушиване на ямурлуци за новосъздадената войска, за артилерията и за обоза; а пък ни се съобщи, че в Пазарджишко се приготвяли разни видове аба, то след като установиш кой вид аба от произвежданите в Ракитово, Михалково и други места е по-подходящ за направата на ямурлуци, да наредиш да се набави едно количество от 10 000 топа, както и 1500 топа здрава бозава аба, необходима за подплата на тия ямурлуци, или всичко ще набавиш 11 500 топа аба. Стойността ще се изплати веднага, без отлагане и измъкване чрез полица от хората, определени и изпратени от абаджийския кехая.

Горното ни се съобщи с доклад от страна на назърина и на артилерийския арсенал, който е изпратил и специални чиновници. Щом като те пристигнат, ще ни съобщиш до кое място да се отнесат и предадат парите срещу стойността на абата, която ще закупиш по възможност в най-скоро време и предадеш на поменатите чиновници за изпращане в Цариград.

21 мухарем 1243 (14. VIII. 1827 г.)

 

Промишлени предприятия в Дунавските княжества

 

Данни от руски военни източници за 1832 г.

Печата се по В. Я. Гросул. Реформы в Дунайских княжествах и Россия (20 — 30 годи XIX века). Москва, 1966, стр. 346.
            

Предприятия	Във Влашко	В Молдова
За восъчни свещи	19	-
За лоени свещи	21	46
За груби тъкани	32	46
За платно	1	46
За шапки	4	8
За носни кърпички	22	4
Сапунджийници	73	20
Кожарници	121	146
Грънчарници	578	3
Ковачници	134	179
Шивачници	553	221

 

Фабриката за фесове в Истанбул. 1835 г.

 

Печата се по The City of the Sultan and Domestic Manners of the Turks with a Steam Voyage up the Danube by Miss Pardoe. 4 ed. London, 1851, p. 292 — 295.

 

Никой не трябва да напусне Истанбул, без да е посетил фабриката за фесове в Еюб, където се изработват всички фесове за султанската войска. Сградата, съвършено модерна и добре пригодена за предназначението си, е разположена в пристанището...

Влязохме във фабриката през вратата за жените. Едва пристъпихме прага, когато пред очите ни се разкри една крайно любопитна картина. Около 500 жени се бяха събрали в обширното помещение, очаквайки да им бъде раздадена вълната, която те трябваше да изплетат. Мисля, че никъде по света не би могло да се намери по-странна група.

Имаше туркини с яшмаци, загърнати плътно върху лицата им, и с тъмни фереджета до земята; гъркини с високи тюрбани и сплетени коси, леко покрити с кърпа от бял муселин, с дрехи във весели цветове и с голям шал; арменки с тъмни очи, които блестяха изпод внимателно поставения воал, и с червени чехли, които се подаваха от другата дреха; еврейки, обгърнати в груби ленени дрехи и които стояха отделено, сякаш се бояха да не обидят някого с близостта си; сред тях имаше невероятни красавици...

От другата страна се намираше складът за вълна, където няколко души бяха заети да претеглят и раздадат вълната. Всички бяха толкова дейни и толкова сериозни, че и най-скептично настроеният европеец би бил принуден да признае, като ги гледа, че турчинът вече не е ленивият и бездушен индивид, както е бил считан толкова дълго...

В заведението има 3000 постоянни работници. Работилниците са просторни, проветрени и добре разположени. Вълната се разпръсква върху каменния под на едно помещение в партера, наквасва се с олио, минава на дарак и след това отива у предачките, където се превръща на влакна с по-голям или по-малък размер в зависимост от качеството на феса, за който са предназначени. След това жените я получават на бали, всяка от които съдържа необходимото количество за един фес. Тях отнасят в къщи по половин или една дузина и когато ги върнат получават по 1 шилинг за грубите и 17 пенса за фините.

Следващата процедура е най-неудобната, макар че е може би най-простата. След изплитането фесовете се изпират с вода и сапун, но тъй като в непосредствена близост до столицата няма достатъчно обилна вода, те се отнасят на около 10 левги, където се изпират и изсушават. Сетне се връщат в Еюб, за да бъдат доизработени. Всеки фес е подложен на по три операции — подстригване и пресуване. След завършването на трите операции той вече съвършено не прилича на плетена вълна, а придобива вида на хубава плътна тъкан. Следващата процедура е боядисването на феса в богат тъмночервен цвят...

Целият процес се провежда великолепно. Няколкото клона на заведението са съвършено отделени един от друг. Във всяко отделение съществува голямо трудолюбие. Фабриката беше предложена и основана от Омер Лютфи ефенди вследствие на изключително високите цени, които султанът плащаше на тунизийците, които ги изработваха. След като убедил няколко арабски работници от Тунис да го придружат до Цариград, той ги настанил в стария дворец, който по-късно беше заменен от сегашното красиво здание. Под тяхно ръководство изплитането и оформянето на фесовете достигнаха известна степен на съвършенство...

Фабриката в Еюб произвежда 15 000 феса месечно и казват, че те не отстъпват на туниските. Използват се най-добрите руски и испански вълни и не се пестят никакви средства, за да бъдат достойни за високото покровителство, с което ги е удостоил султанът.

 

Заповед до окръжните управители

на Трикала и Солун. 1837 г.

 

Печата се по Документи за българската история. Τ. III. Документи от турските държавни архиви. Ч. I (1564 — 1872). Подбрал и превел П. Дорев. С., 1940, стр. 226.

 

За излишно считаме да Ви казваме, че земеделският въпрос в една страна е тясно свързан с благосъстоянието на тая страна и с благоденствието на населението и на нейните поданици. Обаче след всестранното проучване на този въпрос се установи, че причината за мързела и апатията, които се констатират в това отношение сред по-голямата част от населението на империята, се състои главно в обстоятелството, гдето на това население не се разрешава — след като са изпълнени вече нарядите, определяни всяка година според установения ред за държавните складове — да изнесе за продан в чужбина излишните си храни и по такъв начин това население е било ощетявано.

Ето защо, след като от настъпващата нова жътва нататък се набавят за войската и за други нужди в Цариград необходимите храни, а именно 26 товара и десет хиляди цариградски килета ечемик, и след като се закупят в брой на умерени цени нужното количество храни според силите на населението на всяка област поотделно за изхранване на жителите в Цариград и за други необходими дажби, излишните храни ще могат да се изнасят навсякъде и да се продават по цени, определени в ония места, без да има право някой да попречи на това и по такъв начин под покровителството на Негово Величество падишаха никой не ще се бърка в търговията и печалбите на производителите, на които ще трябва да се съобщи това и се насърчат да се заловят наново и здраво на земеделие.

19 реби-юл-ахър 1253 г. [22. VII. 1837 г.]

 

Солните мини в Трансилвания

 

Печата се по John Paget. Hungary and Transilvania. London, 1839, v. II, p. 356 — 363.

 

Основната част на солните мини се състои от три големи подземни помещения. Преди да се спуснем на шест фута под повърхността, можехме вече да видим солта. След като минахме покрай някои нови разработки, спуснахме се към по-ниските обекти.

Влязохме в една огромна зала... Целият под на помещението беше покрит от работници, заети с отделянето и оформянето на големи блокове сол, приготвяни за изкачване. Солта се нарязва с помощта на остри чукове на дълги блокове с диаметър около един фут, които след това се начупват на парчета, всяко от по 58 до 59 фунта, и в такава форма се доставя на пазара. Точността, с която измерват тежестта, е удивителна. След като са оформили блока отгоре и отстрани, миньорите извикват двама или трима от съседите си на помощ, за да отделят основата от скалата. Това се осъществява чрез продължителни удари на много тежки чукове върху горната повърхност, като при това се поддържа пълна синхронност и еднаква сила на удара. Това е най-тежката част на труда им, но тя продължава само по няколко минути.

Броят на работниците, заети тук, е около 300. Сред тях има унгарци, власи и немци... Миньорите започват работа в три часа сутринта и напускат в единадесет. Средната надница за 8 часа труд е около 10 пенса. Работата е далеч от хигиенична, а дори и малки деца се заемат с нея.

Количеството сол, което се произвежда ежегодно в тези мини, е 600 000 центнера, от които всички с изключение на около 30 000, които се потребяват в околността, се изпращат в Унгария. Мисля, че в тази цифра не влиза солта на прах или парченцата, получени при чукането. Много хиляди центнери сол се изхвърлят ежегодно в реката. За всеки блок от 58 фунта, които споменахме по-горе, миньорът получава два и половина кройцера (два пенса). С всички разходи обаче центнерът се продава на входа на мината за около 24 кройцера, или 10 пенса. В Трансилвания се продава за три флорина и половина, или 7 шилинга  центнерът. По-голямата част се изпраща към Сегедин, като всеки центнер струва още 10 пенса. Тук се продава за по седем гулдена и половина, или 15 шилинга центнерът.

 

Търговията на Дунавските княжества

 

Из наблюденията на Феликс Колсон, секретар на френското консулство в Букурещ между 1835 и 1840 г.

Печата се по F. Colson. De l'etat present et de l'avenir des Principalités de Moldavie et de Valachie. Paris, 1839, p. 221 — 228.

 

Молдо-Влахия е нова във външната търговия. Преди Одринския договор двете княжества според Акерманската конвенция получаваха свобода на търговията за всички селскостопански и индустриални произведения с изключение на ограниченията, наложени, от една страна, от доставките, необходими за турците, а, от друга, от нуждите на страната. Тази свобода обаче фактически не съществуваше и не можеше да съществува. Имаше само едно пристанище, Галац, където се извършваше целият транспорт. След Одринския договор обаче молдо-власите са освободени от доставката на жито, дървен материал за кораби, добитък и др., а също и работници за крепостите и всякакъв род принудителен труд. Най-сетне възстановяването на пашалъците и разрушаването на крепостите Турну, Джуджу и Браила, където турците държаха гарнизони, позволи на Влашко да превърне Браила в пристанище и да основе един град, който скоро ще бъде най-хубавият и богатият в княжеството...

Цялата износна търговия на Влашко, която достига около 16 000 000 франка, е насочена към три пункта: Трансилвания, десния бряг на Дунава и Браила; търговията на Молдова — към Австрия, Влашко, левия бряг на Дунава и Галац; Австрия и Трансилвания поемат по-специално продукцията на съседните райони, а също вина, добитък, восък и вълна. Турция внася храни и продукти на молдо-влашката манифактура. Браила и Галац могат да бъдат считани като центрове на цялата тази експортна търговия. Тези пристанища са открити и стоките, обявени за транзитни, не са обложени с мито. Браила, новото пристанище, още не е станало депо за стоки, тъй като още не е открит сухоземният път. Външната му търговия, от друга страна, е по-значителна, отколкото тази на Молдова. Има голям брой складове за стока, добре разположени и построени по бреговете на Дунава.

Галац, разположен на две левги от Браила, контролира цялата морска вносна търговия на двете княжества. Това е лесно обяснимо; през 1837 г. нямаше една-едничка банка в никое влашко пристанище. Невъзможно беше да се подпише сметка тук; единствената възможност беше с банкерите на Букурещ и Галац...

Търговията в тези пристанища се извършва от гръцки търговци, повечето от които не вдъхват доверие. През 1837 г. в браилското пристанище влязоха 449 кораба. Вносът възлезе на 280 747 франка; износът — на 2 782 501. Главните пера на износа от това пристанище са: пшеница, вълна, ечемик, мас, фасул, сирене, а в по-малки количества восък, царевица, тютюн, сода, дъб, ленено семе и коноп.

През 1837 г. Галац е бил посетен от 528 кораба. Вносът възлиза на 3 753 950 франка, износът — на 2 830 029. Основните артикули на износа на това пристанище са: твърда пшеница, мека пшеница, царевица. Качеството на меката пшеница не е толкова добро, колкото това на Одеса, но отглеждането на тези култури се подобрява с всеки изминат ден. Царевицата е висококачествена. Ечемик и ръж се изнасят в малки количества...

Търговията на Молдова е подложена на много повече забрани от тази на Влашко. Не могат да бъдат внасяни тютюн, обикновено вино, коняк и сол, тъй като Молдова е наводнена от тези стоки.

Силите, които са установили връзки с тези пристанища за вносна търговия, са следните: Англия изпраща манифактурни стоки, памучна прежда, сиво памучно платно и малко количество индийска басма. Турция и Гърция: зехтин, маслини, сухи плодове, тютюн, малко суров памук. Франция: рафинирана захар. Русия: хайвер и въжета. Сардиния: много малко количество мебели. Тъй като морската търговия е все още в зародиша си, всички тези стоки пристигат поне отчасти от Константинопол.

Що се отнася до износа, царевицата се отправя към Триест; пшеницата — за Генуа, Триест и Архипелага; лойта — за Константинопол и Англия; вълната — за Франция и Белгия, Англия и Триест; виното — за Одеса; дървен материал за кораби — за Константинопол и Египет. Англия и Марсилия обаче се оплакват от високия фрахт. Фасулът отива в Генуа и Триест; лененото семе — в Генуа и Англия; маслото и сиренето — в Турция и Гърция; содата — в Константинопол; коприната — в Триест.

Премахване на монополите и откриване на османския пазар

 

Ариза на Мехмед Абдулах, началник на митницата на град Мосул, до великия везир. 12. I. 1841 г.

Печата се по Б. Недков. Османотурска дипломатика и палеография. Τ. II. С., 1972, стр. 104 — 106.

 

Съгласно привилегиите и специалните облагодетелствания, които получиха поданиците на Англия, Франция и някои приятелски държави по новия търговски договор и благодарение на милостивата и благосклонна към раята особа на Н. И. Величество, а и, както го изисква справедливостта, спрямо всички търговци — поданици на високата държава, снабдени и неснабдени с берат, мюсюлмани и немюсюлмани и др., се допуска и разрешава:

Отсега нататък за стоки, потребни неща, зърнени храни и хранителни продукти, които ще доставят от производството на османската държава търговци, поданици на височайшия султан, и др., като се изключат събираните сега различни видове стари такси, съгласно облагодетелстванията и привилегиите, с които са удостоени търговците на гореспоменатите държави, да се взема извън юшура, който ще се дава на своето място от страна на продавача на стоката, еднакво за всички мито девет на сто „амедие“ и три на сто „рефтие“; за стоки и потребни неща, които ще доставят от чужди страни, също така съгласно новата тарифа, изготвена заедно с гореказаните държави, вместо старото 3 на сто мито и други такси да се събира заедно с 2 на сто прибавка или общо 5 на сто мито. За стоки, потребни вещи, хранителни продукти и пр., закупени и изнесени от османската държава от поданици и търговци на Русия и на други чужди страни, които не се включват в търговския договор, мито и всички такси се вземат от продавача. А за стоки, потребни неща и други доставки от чужбина митото, изчислено също на три на сто, се взема от самите тях [търговците], а другите такси — от клиентите (мющерии). По отношение на тези търговци действието на старата система временно засега се основава на висока императорска заповед.

За стоки и потребни неща, които ще пристигнат в столицата от провинциите, в провинциалните митници мито не се изисква и не се взема. А собственикът на стоките, като занесе в провинциалната митница удостоверение от Цариградската митница, съдържащо потвърждение за пристигането на стоката в Цариград, и като представи поръчители, дължимото за тях мито да се събира в Цариградската митница. Така изисква правилникът за митото, създаден с императорски хатихумаюн.

След като е разяснено и наредено, на които трябва, необходимото, съгласно високото съдържание на издадения и изпратен до мен и до други честит ферман относно пълното изпълнение на изложената система в митницата на Мосул и подведомствения му район, пристъпи се съгласно смисъла на високата заповед към пълното изпълнение на споменатия правилник в митниците на поверените ми места...

 

Наемане на работна ръка

 

Договор между Гюмюшгердан и трима тъкачи от 5 X. 1848 г.

Печата се по Н. Тодоров. За наемния труд в българските земи към средата на XIX в. Исторически преглед, 1959, кн. 2, стр. 17 — 18....

 

1. Подписаните постъпват като майстор-тъкачи. Но ако през това време не се окаже работа, майсторите се задължават да работят, каквото им се даде.

2. Заявяват, че ще работят прилежно и на определената им работа. Ако нарушат задълженията си и причинят загуби на господаря си, нямат право да се оплакват от последствията, нито да напуснат.

3. Заплатата възлиза на 70 гроша месечно. Без основателна причина, която да застави господарите да ги освободят, не бива да напускат работата си.

4. Храната е за сметка на господаря. Ще ядат това, което се дава на всички работници. Ако не им хареса, могат да се хранят навън за своя сметка.

5. Празниците са общи за всички. Не се допуска някои да празнуват, когато други работят. През зимата ще работят и вечерно време на светлина.

6. Без разрешение на господарите или на техните заместници не могат да идат на друго място.

х. Теодоси

Нистур Нидюв

Кину Качув

 

Търговия и транспорт в Хърватско. Средата на XIX в.

 

Печата се по Е. A. Joanelli. Die Kroatische Eisenbahnfrage, mit besonderem Hinblick auf die allgemeinen Verhältnisse des österreichischen Ausfuhrhandels ans adriatische Meer. Zagreb. 1852, S. 4.

 

Строежът из железопътни линии от Щайнбрук (Зидани мост) до Загреб и оттам до Сисек и Карлщат, който беше санкциониран и започна през 1850 г., беше като цяло благоприятно приет тук. Тази популярна и своевременна постъпка от страна на правителството направи много повече за успокояваме на разпространеното в Хърватско недоволство, отколкото всякаква друга мярка.

Наистина е крайно време да бъдат премахнати пречките за пласмента на житото от Банат до Адриатика. Само подобрението на съобщителните средства е в състояние да намали транспортните разходи достатъчно, за да позволи на нашето жито успешно да конкурира с огромното увеличение на зърнения износ през Одеса и влашките дунавски пристанища. Досега транспортирането на житото от Банат и съседните територии по река Сава до Сисак, макар далеч да не е задоволително по отношение на скоростта и сигурността, все пак е най-евтиният транспорт и вероятно ще си остане такъв. От Сисак до Адриатика обаче цените на транспорта са извънредно високи и представляват основната пречка за една ефективна конкуренция с житото от черноморските и дунавските пристанища. Построяването на линията Сисак — Карлщат, дълга 22 мили и половина, ще осигури продължаването на линията Карлщат — Фиуме и полученото по този начин голямо намаление на цените на транспорта ще позволи едно много голямо разширяване на износа на нашето жито до Адриатика. За една толкова важна цел изразходването на сумата от шест или седем милиона гулдена, необходими за построяването на линията, е една относително малка жертва.

 

Природните богатства на Банат

 

Печата се по A. A. Paton. Researches on the Danube and Adriatic, Leipzig, 1861, v. II, p. 28 — 29.

 

Банат е рогът на изобилието не само в Унгария, но и на цялата Австрийска империя; даже Ломбардия, богато надарена от природата, трябва да отстъпи първенството на Темешварския Банат. Човек трябва да отиде до делтата на Нил, за да намери подобна почва… Тук расте пшеница, чието качество е ненадминато в другите области на империята. Източната част обаче е хълмиста и по-подходяща за отглеждането на лози... Богатството от минерали в тази част на Банат е не по-малко удивително. В долината Мехадия нашият талантлив и находчив сънародник генерал Хамилтон, войник от школата на принц Евгений, откри отново, след един период от повече от 1000 години, серните извори, прочути в цялата Римска империя за тяхната сила и ефикасност; а в големите каменовъглени мини в Оравица, близо до Бела црква, кралят на Унгария притежава едно богатство, много по-ценно от цялото злато на Шемниц и Кремниц; те станаха крайният пункт на голямата железопътна линия, която няколко години по-късно се простря през Централна Унгария до Темешвар.

 

Корабоплаването по Черно море

 

Печата се по П. А. Чихачев. Великие державы и Восточный вопрос. Москва, 1970, стр. 120 — 121.

 

Писма от Турция. Десето писмо. Константинопол, 10. X. 1858 г.

 

Обещах да напиша няколко реда за параходните линии, които създадоха известен импулс за турската външна търговия...

Пред вид на това, че почти цялата търговия и промишленост са съсредоточени в ръцете на раята (турските поданици-християни), следва да се очаква, че превесът ще се окаже на страната на онази държава, която повече ще привлече на своя страна турските християни — било чрез спомени и перспективи, било чрез авторитета на националния характер и религиозните идеи, било най-сетне чрез прелестта на новото, особено действащо върху християнските поданици на Турция. Те считат, че загубили надеждите си и илюзиите си по отношение на някоя европейска държава, могат да ги свържат с друга. Така те вече знаят какво може да очакват от Австрия, която досега се ползваше с почти изключителен монопол в областта на корабоплаването по Черно море. Бъдещето за тях не представлява вече нищо неизвестно, което би могло да порази въображението на народите или на отделни личности. Що се касае до Франция и Русия, то дотогава те не се бяха появявали на брега на Евксинския понт в качеството си на търговски нации, чиито параходи да обслужват крайбрежието чрез редовни рейсове. Именно поради това турските християни ще свържат с тези страни новите за тях надежди, които не са били осъществени от други.

Съображения от такъв порядък дават основание да се смята, че на руските параходи по тази линия предстои блестящо бъдеще независимо от преимуществата, с които те разполагат наред с френските съдове. Благоприятни за тях ще бъдат спомените от последната война и религиозните симпатии на гръцкото население, толкова значително и влиятелно по черноморското крайбрежие.

 

Дунавският въпрос

 

Лондонската конвенция от 13. III. 1871 г.

Печата се по Π. Г. Фандиков. Международноправовой режим Дуная. Москва, 1955, стр. 203.

 

Член IV. Създадената по силата на член XVI на Парижкия договор комисия, в която всяка от държавите, подписали този договор, има свой представител и на която е възложено да определя и привежда в изпълнение необходимите работи от Исакча надолу за очистване ръкавите на Дунава и близките части на морето от пясъка и други заграждащи препятствия с цел да се създадат добри условия за корабоплаване в тази част на реката и означените части на морето, запазва досегашния си състав. Срокът за съществуване на тази комисия се установява на 12 години от 24. IV. 1871 г.,  т. е. до 24. IV. 1883 г.

Член V. Условията за ново свикване на крайбрежната комисия, учредена с член VII на Парижкия договор от 30. III. 1856 г., ще бъдат определени от предварително съглашение между крайбрежните държави, като се спазва постановлението относно трите дунавски княжества; изменението на член XVII от поменатия договор ще бъде предмет на специална конвенция между държавите, които са го подписали.

Член VI. Крайбрежните държави от онази част на Дунава, където праговете и Железните врата препятстват корабоплаването, си запазват право да се съгласят помежду си за начините, чрез които могат да се отстранят тези препятствия; от своя страна високите договарящи се страни им признават правото да вземат временно налог от търговските кораби на всички държави и да го използват отсега до пълното погасяване на дълга, сключен за изпълнение на работите; те обявяват член XV от Парижкия договор неприложим за тази част на реката през цялото време, необходимо за изплащане на поменатия дълг.

Член VII. Всичките съоръжения и учреждения, създадени от Европейската комисия в изпълнение на Парижкия договор от 1856 г. и настоящия договор, ще продължават да се ползват от същата неутралност, под режима на която са били досега и която ще бъде зачитана и в бъдеще при всички обстоятелства от високите договарящи се страни... Ясно е, че казаното в този член не засяга правата на Високата порта да изпраща свои военни кораби по Дунава като териториална държава.