Средновековна България

 

Публикува се по: ГИБИ, т. IV, БАН, 1961

Превод на митрополит Симеон, Иван Дуйчев (Писмо №2). Увод и коментари от П. Тивчев

 

Патриарх Фотий (858 — 867; 877 — 886) се родил в Цариград между 815 и 827 г. Той произлизал от видно цариградско семейство, близко на императорския двор. Притежавайки блестящи умствени способности, Фотий получил добро образование и достигнал големи успехи в литературата, математиката, философията, медицината, юриспруденцията и богословието. Още твърде млад, Фотий започнал да преподава в Октагона (Ὀκτάγωνον — Осмоъгълник) — школа при църквата „Св. София“ в Цариград, а по-късно ходил като пратеник при арабите и заемал редица високи служби при византийския двор. През 858 г. Фотий бил избран за цариградски патриарх на мястото на сваления патриарх Игнатий (847—-858). След смъртта на Игнатий през 877 г. Фотий за втори път заел патриаршеския престол.

Името на патриарх Фотий е тясно свързано с упоритата борба за първенство, която по това време се водела между Римската и Цариградската църква. По негово време Цариградската църква развила активна мисионерска дейност — Константин Философ (Кирил) бил изпратен при хазарите в Крим, а по-късно във Великоморавия заедно с брат си Методий. Тогава била организирана и Българската църква с богослужение на славянски език, подчинена на цариградския патриарх. Нарасналото влияние на цариградския патриарх станало причина за изостряне борбата с папата, в която Фотий се проявил не само като богослов, но и като голям политик.

Патриарх Фотий бил един от най-образованите за времето си хора. Той развил голяма книжовна дейност, като организирал събирането и предаването в съкратен вид на голям брой съчинения, предимно от гръцки автори, в т. нар. Мириобиблос (Μυριόβιβλος). По този начин до нас са достигнали извадки от редица съчинения, чиито оригинали са загубени.

Сведения за българската история се съдържат в неговите писма, като особено важно за нас е посланието му до българския княз Борис, писано по всяка вероятност непосредствено след покръстването на българите (865/866 г.). В него патриарх Фотий дава напътствия на Борис не само от църковно-религиозен, но и от политически характер.

 

Из посланието на светейшия цариградски

патриарх Фотий до княза на България Михаил.

В какво се състои работата на един княз

 

1. Едни добрини, пресветли и обични наш сине, малка и временна полза принасят на ония, на които те се правят. Но истински добрини са ония, които имат свойството да правят душата по-добра, като я очистват от заблуждения и страсти и я озаряват със сиянието и блясъка на добродетелите и на истината; защото те принасят на душата, която е нещо безсмъртно и богоподобно, големи и безсмъртни придобивки и неотемлимото и небесно богатство. От тия добрини най-ценна и първа от всички други е непогрешимото и спасително ръководство към бога, което се дава само и преди всичко от изучаването и посветяването ни в чистата, и непорочна наша християнска вяра.

2. Защото то, като освобождава човека от разнообразни заблуди и като очиства духовните очи от мъглата на заблудите, дава възможност на чистия разум да се взира ясно в пречистата красота на богопоклонението,чрез което се издигаме до същността — която стои над разума и е причина и творец на всичко, — и съзерцаваме пребожествената и единообразната божественост на светата Троица, доколкото е възможно това за човека. Прочее, като намираме, че мъдрата ти душа е достойна за такава добрина и дар (защото сме убедени, че ти обичаш добродетелта и благочестието), удостояваме те с тоя любезен и великолепен дар. В него, като вложихме свещеното и богомъдрото учение за чистата и непорочна наша вяра, прибавихме още ясни и кратки сведения за светите седем вселенски събора, които са като преграда и ограда на това божествено и православно учение. Съвсем не премълчахме ние и това, което ръководи живота и свидетелства за правотата на вярата. Защото, както е признак за неразбиране на доброто човек да се опитва да изкаже в самото начало всичко, така е признак на необичане доброто, ако не каже нищо.

3. Добродетелите трябва да бъдат свързани с вярата, и с помощта на двете неща да се образува добрият човек, защото правите догми произвеждат пристоен живот, а чистите дела възвестяват божествеността на вярата. Всяко от тия две неща без другото обикновено твърде лесно отпада и се свлича, защото не може да се вселява поотделно в човешките души. Но за това ще говорим и по-сетне, а сега ти излагаме свещеното и богооткровено учение за свещеното ни богопочитане.

4. Вярвам в единия бог, отец, вседържител, творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. [Вярвам] и в единия господ Исус Христос, сина божи, единородния, който е роден от отца преди всички векове: светлина от светлина, истински бог от истински бог роден, несътворен, единосъщен на отца, чрез когото всичко е станало, който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от светия дух и дева Мария и стана човек; който заради нас бе разпнат при Пилат Понтийски и страда и беше погребан; и възкръсна в третия ден според писанията и се възнесе на небесата, и седна отдясно на отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и неговото царство не ще да има край. [Вярвам] в светия дух, господа, който оживотворява, изхожда от отца и е почитан и прославян с отца и сина, и който е говорил чрез пророците. [Вярвам] в една света, вселенска и апостолска църква. Изповядвам едно кръщение за опрощение на греховете. Очаквам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век. Амин.¹

5. Прочее, като мислиш и вярваш така съгласно с преданието на светата божия вселенска и апостолска църква, ти, о хубаво украшение на моите трудове, приеми и почитай светите седем вселенски събора, едните като учители, а другите като поборници на благочестието. Защото чрез тях всяко нововъвеждане и ерес се прогонват, а и чистото учение на православието тъй се утвърдява в душите на благочестивите, че добива несъмнена светост. Започвам да разказвам за тях, като излагам за по-лесно изучаване заедно с техните деяния мястото, броя на събраните отци и предводителите на всеки събор.

6. И тъй светият първи вселенски събор се събрал в Никея, във Витиния. На този събор от триста и осемнадесет божествени архиереи било възложено да се произнесе за истината. Между тях пръв бил Александър², който управлявал цариградския архиерейски престол, мъж, уважаван еднакво за дълбоката си старост и благоразумие и за светлостта на живота си, със светлите си мисли и точната си вяра придобил голямо дръзновение пред бога. Освен това, именно тогава бяха знаменитите и чутовни предстоятели на Римската църква Силвестър³ и Юлий⁴. Тъй като никой от тях не присъствал на събора, през време на архиерейството си те изпратили да присъстват вместо тях в общото събрание Витон и Викентий, добродетелни мъже и по чин презвитери. Към тях се присъединил и кордувският епископ, който във време на езическите гонения показал, че името му е истинско, защото, наричайки се Осий⁵, запазил вероизповеданието си чисто от идолопоклонство. Александрийският пък епископ Александър, който се отличавал със свещени подвизи, сам лично присъствал. Той водел като свой съратник преподобния Атанасий, тогава още дякон, а не след много приемник на архиерейския престол. Там присъствало и украшението на Антиохийската църква, славният Евстатий, който сияел с чистата си вяра, а с мъдрите си думи и мисли вдъхвал удивление. Заедно с тях се подвизавали и Макарий Ерусалимски, богат с много добродетели, и твърде много други, блестящи с апостолски дарования и мъченически страдания, между които Пафнутий и Спиридон, Яков и Максим били призовани като добри и чудни предстоятели на това добро и чудно събрание. Над всички тях блестял управителят на Римската империя, великият и дивен Константин⁶, който свикал събора и с присъствието си му давал по-голям блясък.

7. От толкова и такива отци съставен, този свещен събор осъдил някого си Арий⁷, любител на нововъведения, за нечестието му и утвърдил апостолската и божествена проповед. Този окаяник бил родом от Александрия и след като бил зачислен към клира на тамошната църква и достигнал до презвитерски чин, възгордял се първом против своя пастир, а после прострял безумието си и против общия пастир и владетел⁸. Защото понижавал (о дързък език и помисъл!) в създание и творение сина и словото божие, без да иска да разбере общоприетата и общоизвестна истина, че всеки син е от същността и естеството на онзи, който го е родил, и че онзи, който поставя сина в реда на творенията, той с това предварително е провъзгласил и отца за създание; както и онзи, който признава отца, че има творческа същност и вечно естество, той с това би изповядал, че и синът е от същото естество и същност.

Как би имало истинско синовство, ако отецът е от една същност, а синът от друга? Как няма да изпъкне лъжливото елинско многобожие, когато божеството бива разделено на по-малка и по-голяма същност и се смята едната същност пръв бог, творец и по-стар, а другата същност за втори бог, служител и по-млад бог? Прочее такива са плодовете на лошото семе на Арий. Но защото той отворил хулни уста против твореца, свещеният събор го лишил от свещенство, а пренечестивата му и богоборческа ерес предал на анатема, със свещените си решения изяснил, че синът и словото божие е единосъщен, единоестествен и присносъщен с родилия го отец и има същата власт и господство, както учат свещеното писание и общото учение на благочестващите. Съборът добре знаел, че както е юдейско и христоненавистно да се слива в едно лице троичното единоначалие и господство, така също е езическо и многобожеско да се разделя свръхестественото и единно божество в неравни естества и нееднакви същества. В това се състои светият вселенски първи събор.

8. Светият пък вселенски втори събор като място за свещените си съвещания избрал Цариград.⁹  Събрали се до 150 свещени мъже. Водители в него били: Тимотей Александрийски, дивният Мелетий Антиохийски и Кирил Ерусалимски, които управлявали йераршеските престоли. Към тях трябва да се прибави и Нектарий¹⁰. Той току-що излязъл от редовете на оглашените и умит чрез светото кръщение от скверностите на живота, чист вече, след като бил избран единогласно от събора и ръкоположен от първите му членове, облякъл се в пречистото достойнство на йерарх и бил поставен едновременно за епископ на столицата и председател на събора. Между тях се броели още Григорий, епископ на Ниса в Кападокия, както и нареченият поради своите съчинения Богослов¹¹. Не след много време и римският епископ Дамас¹²  заявил, че е съгласен с горните и поддържа същите с тях мисли.

9. Този свещен опоявен лик намерил за справедливо някой си Македоний¹³, който заграбил цариградския престол, да даде отчет за това, че хулил пресветия и живоначален дух. Защото, както Арий бил против сина, така и той, като се опълчвал срещу пресветия дух, поставял владетелското му и превисше господство в положението на роб и слуга. А този окаяник могъл, ако искал, лесно да съзре, че както онези, които поставят сина в реда на създанията, нанасят еднаква обида и на отца, така и ония, които причисляват и пресветия му дух към тварите, наравно и еднакво богохулстват против него — отца. Защото, ако [светият] дух е създание, в реда на създанията спада и оня, чийто дух е той. Но ако това крайно безбожие дори и слухът не може да понесе, как не е разбрал окаяният, че трябва да избягва от онова, чрез което по необходимост ще изпадне в тия богоборчески мисли? Отричаш ли, че светият дух е бог? Как тогава той издирва глъбините на бога и няма нищо скрито за него? Как той е друг утешител? Как е поставен на същия ред с отца и сина? „Идете — казва самият син, — учете всички народи, като ги кръщавате в името на отца и сина и светия дух.“ Ако едно от трите, в които се кръщаваме, е създание, то и останалите няма да останат чисти от хулите. Но ако то е създание, как създава? Как освещава? Как оживотворява? Как раздава дарования? Как е бог? Но онзи умоповреден, без да размисли поне върху някое от тези неща, дръзко се осмелил да отцепва светия дух от едното неразделно и единоначално божество. Затова и получил заслуженото за нечестието си наказание, като бил лишен от свещенство самият и всички, които поддържали неизцеримото му богоборство. И както той се одързостявал да отчужди пресветия дух от едното троично божество и господство, така и светият и вселенски събор го отлъчил от свещенството, от числото на верните и от общението с тях като втори Арий и съгласно с учението на отците и на богословите прогласил, че преснетият и живоначален дух трябва да бъде почитан и прославян с отца и сина като единоестествен и единосъщен, равномощен и всемогъщ. В същото време съборът изцяло ожънал и всички плевели, израснали от арианското семе. Тогава юздите на царството държал действително великият и достоен за велика слава Теодосий¹⁴, който също така е известен като поборник на благочестието. В това се състои и този свети събор.

10. А светият и вселенски трети събор бил свикан в Ефес,¹⁵ в Азия, и се състоял от двеста души. От тях като ръководители били признати: прочутият между отците Кирил¹⁶, който поради своята добродетел и голяма мъдрост управлявал престола на великия Александров град¹⁷ и представлявал лично Целестин Римски и неговата катедра; Мемнон, комуто било поверено кормилото на Ефеската църква, а също и Ювеналий Ерусалимски. Те заедно с целия състав на събора съдили нечестивия Несторий за нечестието му¹⁸. Несторий, родом от Антиохия при Оронт, заел по неблагочестив начин цариградския престол. Но той, окаяният, насмукал от мътните струи на проповядваното от Диодор и Теодор¹⁹  нечестие и упоен до обезумяваме, изказал пред мнозина думи, неуместни за слушане, във вреда на паството си. Защото Христос - единствения син божи и истински наш бог, който, като приел подобно на нас кръв и плът, заради нас и за наше спасение възприел нашето устройство, е бил един от две противоположности, бидейки едновременно бог и човек, един Христос, един син, същият горе от отца без майка, а долу от майка без баща, същият и не друг, едно лице, един ипостас, — тогова казвам, единствения наш господ, Исуса Христа, преокаяният [Несторий], без да се ужаси, разсякъл и разделил на два ипостаса²⁰, така образувал отделен ипостас от простия човек без словото, което е възприело [плът], а бога отделно без възприетата [плът]. Като че ли безумният се страхувал да не би бог някак да пострада, като възприема от неизказано човеколюбие своето създание, за да го излекува и възсъздаде. Той не се досетил нито за това, че като отделя човешкото естество от ипостасиса на словото, признава човешкото естество за неизцеримо и неизлечимо и сам се отрича от спасението си. От това той така се развратил в мислите си, че Христовата по плът майка, пресветата дева, която действително и истински родила въплътения бог слово, дори и нея не приемал да нарича Богородица. Но както лишавал сина от божество, така той отнемал и на майка му името Богородица.

11. За това негово толкова голямо безумие и хулен език съборът на блажените отци заслужено го лишил от всяко свещенство и заедно с прегнъсното му учение го предал на вечна анатема. И след като определил за догма, че господ наш Исус Христос трябва да бъде почитан и проповядван в един и същ ипостас според преданието на отците и както подобава на благочестието, предал също всенепорочната му и приснодева майка точно и истински да се именува и прославя Богородица, Защото, като е родила бога-слово, който е възприел да се роди по плът, справедливо е тя да се прославя и да се именува Богородица. Така е свършил и този [събор], когато Теодосий Млади²¹, трети в рода си, спокойно държал останалата от баща му царска власт и управлявал Римската държава.

12. А светият и вселенски четвърти събор, на който присъствал и съдействал благочестивейшият император Маркиан,  избрал Халкедон²², бележит град във Витиния, за място, гдето да се разгласят истинските догми. Броят на светите отци възлизал на шестстотин и тридесет. От тях по-видни били Анатолий²³, комуто била поверена йераршеската власт в столицата; епископите Пасхасин и Лукинсий c презвитер Бонифаций, заместници на светейшия римски папа Лъв²⁴, мъж с велика слава и с голяма ревност за благочестието, заедно с тях били Максим Антиохийски и Ювеналий Ерусалимски. Те [обвинили] злочестия Евтихий²⁵ и неговия защитник, надменния Диоскор²⁶, за техните нечестиви мисли. Защото и те, като усвоили заблуда, противна на проповядваната от Несторий, изпаднали в същото окаяно положение подобно на него. Те дръзко и безумно смесвали и сливали в едно естество единствения наш господ Исус Христос, когото признаваме за бог и човек и му се кланяме в тези две естества. Те, окаяните, не разбирали, че с това достигат до заключение, че Исус Христос има същност, различна от същността на отца, и природа, различна от човешката, защото, ако Христовото естество е едно, то ще бъде или изцяло божеско, или човешко. Но ако е само божеско, де е човешкото? Ако пък е само човешко, как няма да отричаме божественото? Но ако е нещо друго извън това (защото това ни остава и към това клони повече мнението им), как няма да образуват Христа с естество, различно от онова на отца и от нас самите? Има ли нещо по-злочесто или по-безумно от това да се казва, че словото божие и бог е станал човек, за да унищожи собствената си божественост и да премахне възприетото човешко естество? Защото това следва да кажат ония, които биха дръзнали да твърдят, че Христос съвсем няма нито едното, нито другото естество, [а има] друго, различно от тези [две естества].

13. Затова внушителите на тия христоборчески учения били заслужено наказани за това голямо нечестие. Те били лишени от свещенство и отлъчени от цялата църква, като била изхвърлена заедно с тях и христоборческата им ерес, а правилното и непокварено православно учение е било още повече провъзгласено и блеснало чрез свидетелства от свещеното писание и от отците. Защото триблажените архиереи блестящо богословствали и ни предали без колебание да изповядваме и възвестяваме във всички краища на вселената, че Христос е един, сиреч ипостасът му е един, а естествата две, божеско и човешко, неслято и неразделно съзерцавани. Че това е така, става явно и от следното: че нозете на хроми се изправяли, на слепци страданието в очите се премахвало, мъртви от адовите врата се извличали и в живота се възвръщали, а при това се извършвали и показвали и други божески знамения, които мъчно се изброяват. Това проявявало достойнството на божеското естество. С това пък, гдето той търпял трудове и мъки, жажда и глад и тям сродни и подобни страдания, изтъквал свойството на човешката същност. От друга страна, като извършил дела, от които едни подобават на бог, а други на човек, същият Христос, истинският наш бог, ясно и неопровержимо представил и удостоверил своя един и единен ипостас, а естествата, две и различни, неслято съединени. Това са деянията на четвъртия събор.

14. Светият и вселенски пети събор, за който великият град на Константин²⁷ бил отреден за свещено седалище, се състоял със съдействие и в присъствие на сто шестдесет и пет богоносни отци. Между тях се отличавали и блестяли първом Мина²⁸, а сетне Евтихий²⁹, един след друг държали свещеноначалническото кормило на самата столица, и Вигилий³⁰, комуто се беше паднал свещеният надзор върху Рим. Той присъствал в града, но не и на събора. При все че не бил се показал усърден помощник на свещения събор, той все пак писмено потвърдил общата вяра на отците. Заедно с горните били Аполинарий Александрийски, Домн Антиохийски, украсени със свещеноначалническо достойнство, а също и Дидим и Евагрий, заместници на ерусалимския свещеноначалник Евстохий. Грижите пък на ромейската власт били възложени тогава на най-мощния между царете — Юстиниан³¹, — който бил съгласен с учението на църквата. И тъй този свети и вселенски събор напълно изпожънал отново поникналите скверни издънки на Несториевото учение заедно със самия сеяч на плевелите, а с него заедно и Теодор и Диодор, от които вторият бил епископ на град Tapс³², а първият — на град Мопсуестия³³. Защото те преди Несторий се замъчили, родили и оставили писмено подобна ерес, незаконородена и странна рожба на изопачен разум. Съборът осъдил и анатемосал още и старите недъзи на верните — Ориген³⁴, Дидим³⁵ и Евагрий³⁶ — които се постарали да вмъкнат в божията църква елинското баснословие.  Защото те бледословели, че душите съществували преди телата и че една и съща душа обличала много тела — учение скверно, заслужаващо да бъде оплюто и достойно наистина само за техните души. Те учели още, че безконечният пъкъл има край, а това е друга подбуда към всякакъв грях и гибел. На лукавите демони подарявали предишното им достойнство, като измисляли, че щяла да им се върне предишната слава, от която отпаднали. Те приемали също, че телата не щели да възкръснат заедно с душите, а душите щели да възкръснат без тела. Но аз не разбирам какво наричали те възкресение, ако думата възкресение се употребява за паднал и умрял, а не за това, което всякога стои право и пребъдва нетленно, каквато е душата. Не се убояли окаяните нито от това, че със своите празнословия обвинявали праведния съдия в такава голяма несправедливост. Защото, как може да се каже, че те не го обвиняват в крайна несправедливост, като го хулят, че, от една страна, лишава от общата награда телата, които се подвизавали заедно с душите в усилията към добродетел, а, от друга страна, оставя телата ненаказани за общата виновност и за съдействието им при извършването на греха и че той или налага двойно наказание, или удостоява с двойна награда само душите без телата, които са действали заедно с тях?

15. Този свещен лик на отците не само отхвърлил такива хули, но освен това не много време преди това низвергнал и анатемосал привърженика на Евтихиевото учение³⁷ Антим от Трапезунд и Севир, Петър Апамейски и Зоор и всичката оная лукава, многоглава и на много места пръсната шайка. Това свещено дело подел особено римският епископ Агапит³⁸ със съгласието и съдействието на именити архиереи, между които били славният Ефремий, предстоятел на Антиохийската църква, а свещеният Петър — на Ерусалимската църква. Божественото събрание на архиереите, като отхвърлило и осъдило всички тия лица, укрепило и потвърдило неизменните божествени догми на съборната и апостолска църква. Това извършил петият вселенски събор.

16. А светият шести и вселенски събор — и той в царския град³⁹ — издигнал свещения театър за тайнствените представления на истината и с подвизите на сто и седемдесет богоносни отци помогнал на благочестието да добие бляскава победа. Водители на събора и достойни да първенстват пред другите били смятани Георги⁴⁰, комуто била връчена свещеноначалническата власт над царския град, и презвитерите Теодор и Георги, които заедно с дякон Йоан като представители на светейшия римски папа Агатон⁴¹ се броели в реда на ръководителите. Пълномощник пък на александрийския престол бил монах Петър. Заедно с тях бил и Георги монах и презвитер, който се домогвал до ерусалимския архиерейски престол. Тези заедно с други и свещени, и свети отци скъсали преплетената верига на лъжата, съставена от началствалите над Цариград Сергий⁴², Пир⁴³ и Павел⁴⁴, както и от Хонорий Римски⁴⁵, Кир Александрийски и Теодор Фарански. При това те справедливо осъдили Макарий Антиохийски заедно с последователя на ереста Стефан и някой си окаян старец, на име Полихроний, които се били присъединили към споменатите по-горе и смятали да защитават нечестието им. Защото с нечестива и безумна мисъл дръзнали да кажат, че у Христа, истинския наш бог, който се състои от две естества, има една воля и едно действие.⁴⁶  Те, неразумните, не взели под внимание дори това, което е много ясно и лесно за разбиране, че не е признак на едно и също действие [Христос] да изправи самовластно хром човек и този да понася трудностите на пътуването; нито да отваря очите на слепи, като с пръсти смеси земя със слюнка и направи кал и я постави на очите; нито да възкреси мъртъв и да пролива сълзи за покойника. Така също не е свойствено на една и съща воля, от една страна, да моли, за да отмине чашата на смъртта, а, от друга, да нарича същата чаша слава и да иска това, което е нежелано. Но как не са се догадили, че по тоя начин те отричат и разликата между естествата? Защото всяко естество е извор на действия и чрез различните действия се проявяват волите на различните естества. И ако според тяхната заблуда действието и волята са едно, тогава без друго ще бъде едно и естеството, от което те произтичат. Но ако естествата са две (защото те, като имали пред вид разпръсването и загиването на първите [учители на тази заблуда], още не са били достигнали до такава лудост), как всяко едно от тях няма да прояви своето действие и своята собствена воля? Но понеже са предпочели своето хулно мнение пред всичко друго, затова те заедно с последното били осъдени на вечна анатема, а съборът на богоносните отци, като определил, че у единствения Христос — бог наш — има волите на двете природи и две действия, предал на всички църкви православно да изповядват и проповядват, че той има две естества, две воли и действия. В това време наследник на праотческата си царска власт бил потомъкът на Ираклий⁴⁷ — Константин⁴⁸, — който и във всичко друго съдействал на събора и приемал правото учение на църквата. Това е извършил шестият [вселенски] събор.

17. Светият пък седми и вселенски събор за място, дето да се произнесе за благочестието, избрал и той Никея,⁴⁹ главен град на Витиния, който и по-рано бил станал съдилище на правите догми. Участващите в него свещени мъже били на брой триста шестдесет и седем. За вождове и първостоятели на тоя свещен и голям полк се явили Тарасий⁵⁰, чутовен между божиите архиереи (мъж божествен и преотличен и повече от всекиго другиго достоен да управлява свещено началническото кормило на столицата), и Петър⁵¹ преблагоговейният протипрезвитер на светата Римска църква, и другият Петър, презвитер и игумен на тамошния манастир „Св. Сава“, които заемали мястото на апостолското седалище в това време, когато Адриан⁵² украсявал архиерейското достойнство.

Заедно с тях били Йоан и Тома, мъже преименити поради монашеския си живот и сияещи със свещеническа чест, местоблюстители на апостолските и велики престоли в целия Източен диоцез и имащи пълномощия на следните архиереи: Аполинарий, Теодорит и Илия, които премъдро и свещенолепно били предстоятели — единият на Александрия, вторият на Антиохия, третият на Ерусалим. В това време императорската багреница на ромейската власт носели Константин и Ирина, украсени с венеца на православието.⁵³ Този прочее свещен и велик събор с боговдъхновено и общо решение осъдил една новопоявила се варварска ерес, въведена от злочестиви и скверни хора, като подзел под същата присъда и нейните внушители и поборници. Защото тези окаяници на дума не признавали, че хулят Христа, истинския наш бог, но на дело измисляли всякаква обида, хула и нечестие. Като не смеели направо и открито да хулят него самия, те, [хулейки] свещения му образ, удовлетворявали всичкото желание на христоборческия си ум.⁵⁴ Хулейки като идол (о глас на дързък и безбожен език и ум!) почитания Христов образ, чрез който е прогонена идолската заблуда, и като го подлагали на всякакво безчестие, те го тъпчели с нозе и влачели по тържища и стъгди и на огън го предавали — зрелище, прескръбно за християните и достойно само за езическото христоборство. Същото извършвали и против другите свещени изображения, като безчинствали с нозе, бързи да проливат кръв, с мръсни ръце, със скверни устни, и не можели злодейците никак да се наситят на този бяс и безумие. Но като мразели свещените християнски символи и изображения не по-малко, ако не и повече, отколкото езическите мерзости, гнусели се от тях и водели усилена и непримирима война против Христа и светиите му. Защото ясно е за всички, че почитта към изображенията е чест, отдавана на изобразяваните [лица], както и безчестието преминава върху самите изобразявани лица. Но те, новите изчадия на христоборците юдеи, с това безчестили свещения образ на Христа и на светиите му, довършвали това, което не бяха направили праотците им, защото изпаднали в юдейска дързост и в прекаленото си усърдие се надпреварвали да надминат предците си. С това пък, че нямали смелостта сред християните да се отрекат и устно от Христа, доказвали, че били лишени от ревността на праотците си юдеи, че не са били добри техни подражатели и че не можали да се установят на едно, а като замаяни от еретическата злоба се разправяли и мятали тук-там. Защото християни се наричали, а против Христа беснеели и да се зоват юдеи не приемали, но с иконоборческите си постъпки те им съперничели и дори надминали тяхното христоборство. Не само това, но отхвърляли името на идолопоклонството и към самите християни и към божествените пречисти християнски тайнства се отнасяли не по-добре от идолопоклонниците. Затова светият и вселенски събор осъдил и предал на вечно проклятие ония, които не искали да се откажат от това изродено, прелюбодейно, разносеменно и разбъркано учение като от рожба незаконна, чужда на благородството на верните⁵⁵. Той утвърдил и запечатал единогласно да се покланяме и почитаме образа на Христа, истинския наш бог, в чест и уважение на изобразявания съгласно с древните апостолски и отчески предания и свидетелствата на свещеното писание, сиреч като отдаваме поклонение и чест по същия начин, както се отнасяме към другите свещени изображения и символи на нашето пресвето богопоклонение. Защото ние не се спираме и не ограничаваме почитта и поклонението [само върху образите], нито пък се делим на разнородни и различни обреди, но чрез привидно различно и частично служене и покаяние към тях ние свещенолепно и неразделно се въздигаме към божеството, което е неразделно, единообразно и обединително.

18. Така се покланяме на честния кръст, на който е било разпнато господнето тяло и отдето е бликнала очистителната за света кръв, та от естеството на дървото, напоено от потеклите там струи, произлязъл вместо смърт безсмъртен живот. Така ние се кланяме на изображението на кръста, чрез който се прогонват демонски пълчища и се изцеряват разни страдания с помощта на благодатта и силата, която се е проявила веднъж в първообраза и се простира със същото действие и върху самите изображения. И тъй, като отдаваме на всяко едно от тези, сиреч на Христовия образ и на самия кръст, както и на кръстното изображение, еднакво почитание и поклонение, ние не поставяме предели, нито ограничаваме почитта и уважението си със самите тях, но отнасяме и посвещаваме тази почит към оногова, който поради неизказано богатство на човеколюбие стана човек заради нас и доброволно претърпя за нас позорна смърт. Също така ние с вяра се покланяме на храмове, на гробове и мощи на светии, от които извира изцеление за верните, като величаем и славим Христа, бога наш, който ги е поставил. И ако в тайнствените и свети наши служби има нещо, подобно на горните чрез действащата в тях дарба и благодат, ние признаваме и славим първичната и първодействаща причина. Затова богоносното и свето събрание на онези блажени и свещени мъже с общи решения скрепило и потвърдило да се покланяме и почитаме не само иконата на Христа, както казахме, но и свещените икони на пречистата и приснодева господарка наша Богородица и на всички светии съобразно с възвишеността и светостта на първообразите. Защото ние чрез тях се възвишаваме до съзерцание, което ни обединява и събира, и чрез това се удостояваме да се съединим по начин божествен и преестествен с бога — крайното наше желание. Всичко това светият събор мъдро и богоугодно завършил и определил и като премахнал от словесното стадо всеки еретически недъг и всяка грозота, възвърнал украсата и красотата на църквата, която представил отдясно на жениха Христа като невяста, украсена не със златни ресници, а със свещени изображения; и я натъкмил така, че цялото множество на верните да я гледа с весели и радостни очи и да ѝ се радва.

19. Това е чистото и непорочно изповедание на нашата християнска вяра. Това е богомъдрото тайнство за пречистото и искрено наше богослужение и за свещените му тайнства. Като мислим и вярваме и живеем съгласно с него до края на живота си, ние се стремим към изгрева на духовното слънце, за да се насладим по-ясно и по-пълно на незалязващото му сияние и блясък. Това трябва да приеме и обича с искрено разположение, с права мисъл и непоколебима вяра също и ваше богохранимо благоразумие, след като се обърнахте вече към нашето благочестие, и не бива да се отклонявате от него надясно, нито наляво, нито дори за малко време. Защото това е проповедта на апостолите, това е учението на вселенските събори. Затова не само ти сам трябва да мислиш и вярваш така, но и подчинените си да ръководиш към същото истинско учение, за да ги упътваш към същата вяра и да не смяташ, че има нещо по-скъпо от това усърдие и грижа. Защото наистина един владетел е длъжен да се грижи не само за своето спасение, но и поверения нему народ да удостоява със същата грижа, да го ръководи и подтиква към съвършенството на богопознанието. И тъй не ощетявай нашите надежди, които твоята склонност към доброто и послушанието ти дадоха повод да се появят. Нито пък показвай, че са били напразни трудовете и старанията, които с радост предприехме за вашето спасение. Не показвай, че си започнал с усърдие да приемаш словата на божествената проповед, а ще завършиш усърдието си с леност. Като имаш край, подобен на началото, а живот, съгласен с вярата, и като упражняваш властта си така, че тя да се вижда и именува общо благо за род и отечество, в същото време пази незаличима радостта и веселието, които имам заради тебе.

20. Ho виж, o христолюбиви и духовни наш сине и каквото друго славно и добро и обично име мога да употребя за тебе, виж колко спънки е изнамерил лукавият против благочестивата и единствена истинска християнска религия, като е измислил разни ереси, смутове, раздори и войни. А виж и това, как тя е унищожила всичко това и е издигнала паметници за бляскави победи над всички. И никак не се учудвай, като имаш пред вид нападките и измислиците против нея. Защото преди всичко [вярата] ни нямаше да стане чрез победата тъй славна, мощна и знаменита, ако не беше се изпречило нищо враждебно против нея. Сетне лесно е да се разбере, че гдето по-силно се води борба срещу лукавия, там и той с по-голямо усърдие хвърля стрелите на злобата си и противопоставя своите козни. Понеже сред другите народи никой не води против него жесток бой, затова и той не се въоръжава против тях. Но понеже Христоименитите божии люде, светият народ, царското свещенство, всекидневно укрепявани с вярата, мъжествено се борят против лукавите му дела и козни, затова и той крои безбройни нападки и употребява всякакви способи, за да измами някого от християните и да смути Христовата църква, при все че всичките му старания и лукавства се свършват за негово посрамване. Вън от това догматичните учения на другите народи са неопределени и забъркани и нищо не е нито чисто, нито точно установено, та затова у тях изопаченото не се вижда. Но в пречистата, пресвета и много точна християнска вяра поради нейната ясност, правота, възвишеност и чистота, ако някой се опита да вмъкне дори някакво малко изменение или нововедение, веднага изопаченото и преправеното става ясно и се уличава само като се постави близо до истината и здравия разум и благородството никак не търпи нито за кратко време незаконната рожба дори да носи името на благочестивите догми. Защото, както едно малко петно, лепнато на тела, отличаващи се по хубост, много скоро се забелязва и открива в сравнение с останалата красота на тялото, а грозни белези, прибавени на грозни тела, не могат лесно да се схванат (защото се укриват от окото поради своето сродство с общата грозота). Така е и с действително прекрасната и пресветла християнска религия и вяра. Ако някой направи най-малкото отклонение от нея, той причинява голяма грозота и веднага бива изобличен, когато, напротив, другите вери на народите, изпълнени с голямо безредие и грозота, не дават никаква възможност на своите последователи да забележат прибавената грозота. Не само в тях, но и във всички други изкуства и науки може да се види това нещо. Защото у тия, които се отличават с голяма точност, и най-малката грешка твърде лесно става явна, а у безредните много неща не се съглеждат, нито пък се считат за грешка. Ако щеш [същото трябва да се каже] и за началниците, и за тези, които превъзхождат другите по власт, а най-вече за ония, които имат власт над множество хора. Една малка тяхна грешка се преувеличава и става известна на всички, когато много подобни грешки на подвластните и на по-долните люде дори не се забелязват, че са извършени, но се прикриват и остават незабелязани поради своята маловажност и незначителност.

21. И тъй, колкото вярата и богопоколението на християните по величие, сила, красота, точност, чистота и всяко друго съвършенство превъзхождат и превишават разпространените между езичниците учения, толкова повече и лукавият се надига да воюва срещу тази вяра и, от друга страна, грешките на безумни и злонамерени хора веднага стават явни и не могат дори за малко време да останат незабелязани, нито пък да се промъкнат някак неусетно. Обаче божията съборна и апостолска църква (както вече казахме), като прави всички козни на лукавия слаби и безуспешни, дори нещо повече — обръща ги против самия кознодеец — и като отхвърля лесно богохулството на еретичестващите и посрамва безсрамието им, придобива срещу всички необорима и непобедима сила и се украсява с хубави и светоспасителни победи.

22. Ти, прочее (о, как да те нарека, за да се изкажа според копнежа си!), който си озарен душевно с блясъка на божествения дух, възведен си към светлината на благочестието и си извършил дело, с което се издигаш до деянието и подражанието на великия Константин,⁵⁶ следвай първоначалното си мнение, желание и благоразумие. Стой твърдо върху камъка на вярата, на който добре си утвърден от господа. Съграждай върху правата си вяра добри дела и честен живот, не дърва и сено, нито тръст, вещество греховно, лесно запалимо и годно не за друго, а само за горене, но злато и сребро, подвизи ценни. Защото те, изпитани през изкушения, стават по-чисти и по-скъпоценни. Така и общият ни господар Христос заповядва да даваме плодове на добродетели и да не посрамваме вярата чрез делата. Така съветва Павел, великият учител на църквата. Така и Петър, върховният от апостолите, комуто са поверени ключовете и входът на небесната врата. Така е научил вселената божественият сонм на останалите апостоли. Така са приели нашите отци. Така са предали те на нас, техните приемници. Така и ние те наставляваме и съветваме: да украсяваш вярата с добродетели, а добродетелите да правиш по-бляскави чрез вярата. Исках сам аз да бъда при тебе и да наглеждам дейността ти, та като виждам сам с очите си добрите ти дела, да се радвам и веселя още повече; ако пък се случи да стане нещо неразумно, да мога лесно да пристъпя и веднага да го изправя. Но понеже желанието ми не може да се изпълни и много пречки възпират моя стремеж, затова ще се опитам сега да направя, което ми е възможно — писмено да изложа наставленията, както обещах в самото начало.

23. Вродено е у човеците съзнанието, че трябва искрено да обичат бога и да му служат, а подобните си да обичат и любят като себе си. Но понеже волята не се съпътства от съзнанието, затова стана нужда всеобщото мнение да се предписва като повеление и закон. Че в искрения копнеж за божественото и в съвършената любов и милост към ближния се съдържат другите заповеди, това от само себе си лесно се разбира. Но същото изтъква и господнето слово, когато казва за тях: „В тия две заповеди висят целият закон и пророците.“⁵⁷  Защото, който има в сърцето си обичта към бога, а ближния си обича и люби като себе си, той много повече ще обикне баща и майка и тях първи след бога ще почете и не само ръцете си ще запази чисти от междуособни кръвопролития и убийства, но и езика си от такива помисли. Той нито ще краде, защото никой не е бил изобличен, че краде от оногова, когото обича и пази като себе си. Той няма да посегне на чужд брак, нито ще положи лъжлива клетва, нито пък ще даде лъжливо свидетелство против ближния си и изобщо не ще върши неправди, като си позволи да бие или хули, или да стане страстен грабител на онова, което принадлежи на ближния му. Защото, който дръзне да стори нещо от горните деяния, с това той престъпва и двете неща — любовта към бога и господа и любовта към ближния, — като злоумишлява против последния и го обсипва със злини и като унижава и не зачита първия. Какви неизбежни и тежки наказания той си навлича, това е известно на всички. Защото, ако оня, който презира човешките заповеди и стоящата над нас власт, не избягва наказанието, но често излага на опасност и самия си живот, колко по-голямо наказание ще претърпи оня, който с грубостта и злоумишлението към себеподобния безчести и унижава царя, създателя и владетеля на всичко, подиграва се със законите му и им се присмива: затова трябва по всякакъв начин и с всяко усърдие да се пазят заедно с чистата ни вяра и тия заповеди. Защото без тях няма, не е възможно човек да съставя част от верните и боголюбивите, нито пък да се удостои и с небесно царство.

24. Но всичко това трябва да се пази с всички сили от всеки човек, управител и управляван, стар и млад, богат и беден. Защото природата на всички е еднаква, общи са и повеленията, та е необходимо всички да ги пазят прилежно. Сега ще ти кажа онова, което най-много се отнася до възпитанието на началниците и е полезно да бъде спазвано от твоята власт. От него ще добиеш много голяма опитност и в други неща. Защото един началник трябва да притежава голяма доброта и благонравие. Затова казват „властта показва човека“ и „и както златото се изпитва с пробен камък, така и човешкият ум се познава по делата в управлението и по разположението на управляваните“.

25. Но най-много внимавай да бъдеш не само слушател, но и извършител на добри и достохвални дела. За нас започват и тия дела от божествените. И тъй молитвата свързва и сближава човека с бога, защото ти е боговдъхновен разговор и умствено съединение с това, което е най-добро и най-ценно от всичко. Той осъществява и съдържа всичко, промишлява и подава всички блага, той е всяко съвършенство и очистване от страстите. Така че и да нямаме друга някоя печалба от молитвата, само горното вместо всяка друга радост и всяко блаженство и благополучие в живота е достатъчно за ония, които обичат бога и желаят да съзерцават в доброто. Но когато ние чрез молитвата получаваме прошка за прегрешенията си, чрез нея предизвикваме да ни се изпълнят и всички други просби за благотворна и целесъобразна дейност. Чрез нея се удостояваме да изкажем благодарност към благодетеля ни за неизказаните му към нас дела и дарби. При това му поднасяме във време на молитва и на славословие движенията на ума си като един вид прояви на нашето умно и разумно естество. Когато прочее толкова много и толкова големи неща се съдържат в молитвата, бива ли да не я обичаме, да не се държим за нея и да не се стремим към нея с усърдие?

26. Ти прочее моли се всякога богу със свои молитви и насаме, но моли се и заедно с множеството наяве. Защото и по двата начина, ако те се извършват с обич към бога, може да се изкаже почит към него. Но колкото първият начин е по-пригоден за чистотата на ума, толкова пък вторият подканя присъстващите към подражение. Първият начин принася частна полза, а вторият ползва другите, спасението и преуспяването на които също е голямо свидетелство за добродетелта на началника.

27. Съграждай храмове на името на бога и на светиите му съгласно с църковните закони и приучвай народа да се черкува в тях, та като умилостивява бога с общи молитви и му поднася общо славословие, да се стреми още повече към общо съгласие и да добива обща полза и спасение.

28. Жертвите на свещеното ни богослужение са възложени на свещениците, на които, ако служиш усърдно и даваш приношения, ще получиш чрез тях голяма благодат и добрина. Но ако пожелаеш, би могъл и ти сам със собствените си ръце да поднесеш богу прекрасна и преугодна жертва, като му посветиш чист живот и прави мисли.

29. Като знаеш, че силата и бързината на ума имат голямо влияние върху управлението на всички дела, не преставай да се упражняваш в това отношение. Не може да стане остроумен оня, който не е роден такъв. Обаче изучаването на нещата и опитността тъй улесняват знанието, че много пъти упражненият се оказва при самата работа по-сръчен, отколкото ония, които по природа са надарени с остроумие. Затова трябва човек да се упражнява през целия си живот в благоразумие. А това може да постигне, като изучава и си спомня делата на по-старите, като разговаря и се среща с живи благоразумни хора и като добие опитност да прави през живота си това, което трябва. Защото дейност, подкрепена с подражание, размишление и похватност, достига до полезен край, ако не попречи силата свише.

30. Не презирай като нещо нищожно обичаите, обноските и движенията, свързани с тялото. Защото добрият ред в тях и приличното държане се считат като немалка част от благоразумие. И ония, които не са в състояние да схванат лесно присъщата на душата сила и красота, водими от външни признаци, стават ревнители и възхвалители на неизвестното. Затова трябва и от израза на лицето, и от вчесването на косата, и от обличането на дрехите да се вижда, че си благопристоен и почтен човек, без да бъдеш краен до глупост и прекаленост, нито пък да прекрачваш границите на умереността и да изпадаш в небрежност. Защото всяка от тези крайности е непристойна и за презиране и е несъобразна с поведението на началника. Един началник трябва да има вървеж благопристоен, да не се кърши срамотно като жена, да не ходи като разслабен, нито пък да се движи тромаво, неравно и неправилно като младеж и въобще всяко негово движение трябва да е благочинно.

31. Не трябва да бързаш и когато говориш. Защото бързото говорене при словопренията и наддумванията може да не е качество долно и за презиране, но при публични речи е глупаво и опасно; а пък при заповеди, особено при политически и общи, то е просташко и долно. По-добре е да кажа, че бързината в дела, думи и движения, съчетана с благочинност, показва, че такъв човек има нещо божествено и свръхестествено. Но това е рядко, а всичко да се събере в едно е много мъчно. Уместната във всичко съразмерност, сериозността, свързана с любезност, тежкото, но почтително държане помагат, за да бъде началникът въжделен и по-способен да управлява, ако и в отличните обноски има нещо, което пленява повече множеството. Безредната бързина е свойствена на блъснат и налудничав човек и е причина да се правят големи грешки и често криви разпоредби. Безредният пък бавеж е признак на мързелив и глупав човек, който понякога прави големи грешки, но извършва и незначителни подвизи, но и те се смятат за такива само ако се сравнят с другите му дела.

32. Да се кърши човек от смях, това не само обезобразява лицето; но и безчести сериозния характер.

33. Слухът и езикът да бъдат чисти от всяко сквернословие. Защото това, което човек слуша с удоволствие, той не се срамува и да го каже. А говори ли нещо, без да се срамува, това е голямо доказателство, че той няма да се засрами и да го извърши. Изобщо пази се да не ти се изплъзне езикът, защото много пъти като извърши грешка с някоя много къса дума, той причинява голяма вреда и излага самия живот на човека в опасност.

34. Дръж ушите си отворени за ония, които са онеправдани, а затворени за доносите и убедителните наглед доводи на ония, които онеправдават.

35. Отвръщай се от злоречиви и клеветнически устни. Защото много пъти една само дума на клеветник е подлудявала деца срещу бащи, бащи срещу деца, разкъсвала е съпружески живот и повдигала роднини едни срещу други и — какво казвам — цели градове и домове е сривала.

36. Не бъди бърз да свързваш приятелство. Но свържеш ли, пази по всякакъв начин неразкъсани връзките и носи товара на ближния, ако това не докарва опасност на душата ти. Защото свадите с приятели похабяват целия характер на човеците и дават повод да се подозира еднакво не само виновният, но и невинният. Имай за приятели ония, които при всички обстоятелства са запазили искрено приятелство с другите и нито им са завиждали, когато са били честити, нито пък са ги пренебрегвали във време на злочестини. Защото мнозина помагат и подкрепят приятелите си, когато са зле, а не могат да ги гледат, когато благоденстват. Така че завистта изкарва наяве нрава на ония, които състраданието [им] не е могло да изобличи. И тъй приемай за приятели не развалени, а добри човеци. Защото за нравите на един човек се съди обикновено по приятелите му. С помощта на сериозни хора човек и когато сгреши, много лесно може да се поправи, а покварените развалят и съществуващата у него доброта. Първите прикриват чрез себе си липсата на добродетел и правят да не се вижда недостатъкът. Но сношенията с лоши приятели изтъкват като лъжливо и каквото е останало от добродетелта. Не искай от приятелите си да слушат приятни неща, а по-скоро истински. Защото, ако не бива да се вярва на враговете дори когато казват истината, а приятелите изопачават истината и желаят да говорят само онова, що е приятно, в такъв случай, откъде другаде ще познаем истината и как ще поправим това, което ние понякога говорим или вършим не добре? Затова смятай за нещо важно да различаваш приятели от ласкатели. Защото ласкателите, като те хвалят пред лицето, не само че не те оставят сам да съзнаеш, както трябва, грешките си, но и ги преувеличават с клевети пред другите. Когато, напротив, приятелите с приятелски натяквания ни дават възможност да съзнаем беззаконията си и ако стане нужда да се каже нещо на други, те — приятелите, — вместо да злословят, мъчат се да оправдаят извършеното. И тъй, колкото упражнението в добродетел стои по-горе от преуспяването на злото и колкото за предпочитане е опровержението на клеветите от разпространяването на клевета между подчинените, толкова повече и ти трябва да предпочиташ благосклонните приятели пред ласкателите.

37. Съобщавай на приятелите си ония тайни, които изтъкват твоята добродетел, а ония, които развращават волята, нито ти сам ги търси, нито на приятелите си ги поверявай. Вън от всяка друга причина това само по себе си е прекрасно. Но когато приятелството стигне до пресищане, както повечето човешки работи, тогава най-много се вижда ползата от този съвет. Защото лошите тайни най-много тогава ще се вмъкнат в ума на приятеля, който ги знае, ще го развълнуват и ще го отстранят по-скоро и без стеснение от приятелството и няма да го оставят да погледне назад; освен това те, като излязат наяве, ще ти нанесат тежко обвинение и зле ще те разположат към тогова, който ги е изказал. Напротив, добрите тайни, които чрез твърде яка връзка ще сдържат онзи, който ги знае, принуждават към добродетел и като му дойдат на ум, ще го подбудят да хвали твоето благоразумие. Тебе пък, като виждаш всичко това, ще те убедят, ако нещо си се отдалечил, да подновиш с удоволствие срещите и любезните си сношения с приятеля. Пред присъстващите всякога похвалвай приятелите си, особено когато те отсъстват. Защото по този начин ще избегнеш ласкателството, като направиш така, че да не се вижда и следа от него у тебе, а в същото време ще угодиш и на приятелите си. Защото ще докажеш, че ще бъдеш такъв и към присъстващите, когато отсъстват, какъвто им се показа спрямо отсъстващите.

38. Като оградиш така себе си с приятелство, бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на обществото, а много състрадателен към тия, които прегрешават към тебе. С първото ще има законност в държавата и ще стане явно усърдието и грижата ти за управляваните от тебе, а с второто ще се проявява човеколюбивото ти разположение и действителното ти царствено държане. Защото тираните често пренебрегват неправдите към обществото и към другите, а сторените тям лично неправди строго наказват. Обаче подобава на царя и на законната власт грешките спрямо тях да търпят човеколюбиво, а престъпленията против обществото и против другите да оправят и отстранят справедливо.

39. Както е достоен за много похвали онзи, който, ако и да е получил голяма власт и може да върши неправди, все пак е справедлив, така също заслужава много укор и тоя, който, ако и да не е лишен от нужните средства, пак простира ръка на чуждото. Защото бедността служи на сиромаха като предлог, ако и неразумен, за да върши неправди. Но човек, който има власт и не е беден, не може с нищо да извини греха си, задето върши неправди.

40. Колкото човек превъзходства по власт, толкова е длъжен да бъде пръв и по добродетел. Който върши противното, прави три неща много лоши: себе си погубва, подбужда към зло ония, които го наблюдават, и кара да хулят бога, че на такъв човек е дал толкова голяма власт. Затова всеки човек трябва да отбягва от злото, но най-много тия, които имат власт.

41. И тъй управлявай поданиците си, като се уповаваш не на тиранство, а на благосклонността на управляваните. Защото благосклонността е по-добра и по-здрава основа на властта, отколкото страхът, а тя се добива с добродетели, с труд и грижи за поданиците. Така и ти сам ще живееш действително царски и приятно и като запазиш по отношение на тях държавата свободна от опасности и от неизброими злочестини, ще оставиш завинаги подир себе си вечна слава.

42. Похвалвай и приемай най-строгите закони и с оглед към тях уреждай собствения си живот. Обаче не налагай на поданиците си немилостиви наказания според постановленията на тия закони, но по-скоро ги упътвай според по-човеколюбивите [закони]. Така, като си взискателен към себе си, ще изглеждаш, че си страшен към престъпниците, а към поданиците си недосаден.

43. Трябва властно да управляваш не с наказания, а с това като изглеждаш, че си готов да наказваш. А това се постига с твърд характер и с почтени и вежливи обноски. Наказанията са свойствени не на благоразумни, но по-скоро на гневливи хора, които, като не могат да водят народа благоразумно, лесно прибягват към наказания. Това би могъл да направи и най-големият тиранин, а първото — само оня, който умее да употребява властта, защото достойнството на един началник се състои [в това] не да унищожава, а да умножава подвластните и да ги направи по-добри.

44. Някои са казали, че достойнството на един началник се състои в това— да направи един град от малък голям. Но аз по-скоро бих казал, че [по-голямо достойнство е] да го обърне от развален в сериозен, защото първото много пъти зависи от обстоятелствата, а второто може да направи само онзи, който управлява отлично. Като подражаваш на такъв, чрез делата, които вършиш, ще повдигнеш чрез добродетелта гражданския живот.

45. Както порутената около един град стена го загрозява, ако и да има в него великолепни къщи, добър въздух и стоки в изобилие, така и покварената свита около един началник дава повод да се осъжда и неговото поведение. Защото ония, които от опит знаят развалата на свитата, мислят, че и обкръженият от нея ѝ прилича.

46. Не похвалвай ничие беззаконие, ако и да изглежда, че чрез него благоденстваш. Защото с това и беззаконника ще подтикнеш повече към злото, и себе си ще изтъкнеш, че дириш случай, за да извършиш подобно деяние. Който с похвалите си насърчава и зачита такива деяния, преди да му се падне удобно време, какво не би направил, като му се удаде такъв случай.

47. Поведението на началниците става закон за подчинените им. Ако прочее множеството отдава на началниците причината на своите грешки, колко, мислиш, трябва да се упражняваш в добродетели и да бъдеш винаги буден към всичко добро?

48. Всяко деяние трябва да се предхожда от размисляне, защото необмислените работи обикновено биват погрешни. Ако се постигне нещо добро, справедливо ще се помисли, че то е дело не на похватността и устрема на оногова, който много пъти не е сполучил, а на друга някоя причина.

49. Това, което не е било постигнато в много случаи с помощта на много ръце, се извършва из един път според един съвет. Затова предпочитай добрия съвет пред многото ръце.

50. Разкаянието помага на предвидливостта. Затова, каквото не е съгледала или пропуснала последната, разкаянието, като го подхване, нека го направи и спаси.

51. Завистта е за всяка душа тежка болест, а особено за властителите е най-тежка. Защото биват принудени да гледат като на врагове поради добродетелите им и да готвят гибел на ония, които те ще трябва да използват като свои сътрудници за своето частно и за общото — на държавата — благо. Може ли да бъде нещо по-пагубно и по-безумно от това?

52. Колкото човек трябва да отбягва да завижда, толкова повече трябва да се стреми да бъде предмет на завист. Това подобава най-много на началник, комуто завистниците не могат лесно да пакостят. Ако обаче стане нужда да се противодейства на завистта (защото тя е много хитър и много дързък звяр), трябва да се отблъскват стрелите ѝ не с намаляване на добродетелта, но със скромност, с лишаване и отбягване от суетност в ненужни неща и от алчност.

53. Когато някой владее себе си, тогава може да се мисли, че той наистина владее и поданиците. Защото, когато видят, че началникът е господар на страстите си и стои по-горе от сладострастието, тогава и те ще [му] се подчиняват с обич и доброволно. Ако обаче видят, че той е роб на сладострастие и страсти, в такъв случай те ще смятат за непоносимо да робуват на роб.

54. За най-добър съдия смятай оногова, който с бърза мисъл схваща естеството на правото и като го схване, провежда го открито, помага бързо на онеправданите, наказва бавно съгрешилите, стои по-горе от златото, не отстъпва на властители, сдържа гнева си, не се поддава на състрадание и като съди, признава справедливостта за единствено родство, приятелство и слава, а несправедливостта за единствено чуждо нещо, вражда и безславие.

55. Не променяй лесно и без явна причина разположението към съплеменниците. Защото, ако и да има скрити за тях други причини, които оправдават промяната към тях, обаче ония, които не могат да съгледат тези причини, няма да обвинят тях за тази промяна, а ще осъдят тебе в слабост и лекомислие.

56. Във време на война началникът не се украсява, нито се спасява толкова от своята храброст, колкото от благосклонността и човеколюбието си към съплеменниците. Защото мнозина, които са победили враговете си, са загинали от своите близки поради своята жестокост. Мнозина пък, които се намирали в опасност без малко да бъдат заловени от неприятели, били спасени от съплеменниците си, които са пожертвали дори и живота си, за да спасят началниците си.

57. За началници трябва да се поставят особено лица, които са богати с всички добродетели или пък най-справедливи. Защото беззаконията на началниците предизвикват омразата и гнева на множеството против оногова, който ги е назначил.

58. По много начини един началник трябва да схваща мислите на поданиците си и тогава да ги прави съучастници в приятелство, във власт и в съвещание. Първо — по това, как те управляват домовете си; второ — по това, как се отнасят към жена, деца и слуги; трето — по това, как се отнасят към приятели; четвърто — по това, как са разположени към съседи; пето — как посрещат и се бранят от врагове и как се спогаждат и помиряват с тях. Всичко това стига, за да се прояви природата на един човек и да се покаже без маска, каквато носят актьорите на театралната сцена.

59. Най-добър съдия на другите ще бъдеш тогава, когато при разглеждане своите собствени дела си даваш сметка за тях, като имаш за съдия съвестта си и поправиш грешките си. Защото как няма да се червиш когато наказваш другите за грехове, каквито и ти сам вършиш? И как, мислиш, ще бъдат другите разположени към тебе, когато виждат, че ти не подлежиш на отговорност за деяния, за които те се осъждат на наказания?

60. Похвалвай най-добрите дела. Похвалвай ги не само с думи, но и особено като вършиш ти сам дела, подобни на тях, и като предпочиташ подражателите [на такива дела] в сравнение с другите и ги имаш на почит. Защото първото може да направи всеки, а второто ония само, които са достойни да началстват.

61. Грижи се за всички — за добрите, за да станат най-добри и да получат дължимата им чест и предимства, както и за ония, които не са такива, за да подобрят своите мисли и да се избавят от безчестието, което им се полага по закон. Защото това е задачата на действително законната власт и надзор.

62. Междуособните раздори на управляваните насочвай против неприятелите и ги обръщай в подвизи за отечеството. Свойствено на тирани е да внасят раздор сред народа. Защото тиранията намира своята безопасност в общата поквара и разединение, когато, напротив, истинският началник и цар се грижат, за да се запази ненарушимо съгласието между поданиците им, защото основата на властта им се крие в спасението на управляваните.

63. Както началникът трябва да вдъхва страх на ония, които вършат неправда, така той трябва да бъде страж и опора на ония, които не вършат никаква неправда, но живеят според законите.

64. Три неща са важни за човеците: наказание, укор и похвала, ако щеш и благодеяние. Достойни за наказание са враговете; за укор - ония от гражданите, които правят малки грешки; за похвала пък и благодеяние — ония, които се отличават с подвизи. Ако някой подражава на враговете и прояви тяхната дързост, тогава той си навлича наказание, което подобава на врагове. А който разменя някое от горните положения и ги прережда, той е по-голям неприятел на държавата, отколкото самите врагове. Онзи, който прави добро на враговете, е предател, а онзи, който възхвалява поквареността, обръща наопаки държавата, защото подканя гражданите към злосторство, и онзи пък, който не почита добротворците, хвърля държавата в същото безредие.

65. Мъчно е да се смеси страхът с обич. Защото тия, които обичат, повече пъти не се боят, а ония, които се страхуват, не искат да обичат. Но ти ги раздели и най-добрите настройвай към обич (защото за такива заплахата е излишна), а на другите вдъхвай страх, за да отбягват от злото. Те ще се боят без омраза, ако те видят, че не ги наказваш с гняв, а ги наставляваш като баща и че при погрешки не налагаш наказания с удоволствие, а при злополуки и нещастия си готов да помагаш неотложно.

66. Ония, които използват естествените си дарования в служба на злото, а не за добротворство на ближните, унижават природата и обръщат щедростта на създателя към тях в обида и неблагодарност.

67. Както е срамно и низко да говори човек на множеството, за да му угоди, така също е опасно и погрешно да бъде всякога надменен и да се държи тежко. Трябва прочее, като се отбягват тези две крайности, да се следва средината като добродетел и да се отдава на обстоятелствата съответното.

68. Необмислена клетва е готово клетвопрестъпление. Освен това никак не подобава на сериозен и благороден човек да се кълне. Който е постоянен и великодушен, ще се срамува да потвърди с клетва, че думите му са истинни, и да безчести доверието, което вдъхва поведението му. Следователно в наша полза и закрила и господният закон забранява клетвата.

69. Всякога помни добрините, които би получил, а бързо забравяй благодеянията, които би направил. Първото доказва доброта и признателност, а второто—искрено великодушие и запазва благодеянието чисто.

70. Да се натяква някому за благодеяния и за злочестини е еднакво глупаво и безчовечно.

71. Измамата е навсякъде самопризнание на слабост. Но ако се употреби спрямо приятели, тя е крайно зло и извънредно голяма поквара, а спрямо неприятели и врагове, когато предварително нищо не знаят, тя не е далеч от военна хитрост. Ако обаче е имало сключено съглашение и неприятелите не са го нарушили, [измамата спрямо тях] е далеч от геройство и доблест. Затова не прибягвай до измама дори и спрямо неприятели, които ти се доверяват. Защото, ако и да са неприятели, но все пак е не по-малко измамник и лъжец онзи, който е измамил хора, които му са се доверили.

72. Хората обикновено обичат предателя, когато той извършва предателство, а след като извърши предателство, го мразят. Но ти разследвай: ако той е извършил предателство, защото ближните му са скроили нещо против него и е претърпял някакво зло, има надежда, че той ще стане приятел и добър човек. Ако обаче няма нищо подобно, смятай, че той не по-малко ще предаде и тебе, защото желанието да се отплати със зло на оскърбителите е човешка страст. Но да направи човек такова голямо злодеяние, това е [признак] на неизцерима поквара.

73. Златото развращава всичко човешко. Затова пази непокварени нравите на отечеството си, като смяташ ти сам и като показваш на всички, че златото е безполезно и голям пакостник на ония, които го обичат.

74. Своите собствени злополуки трябва да понасяш с доблест и благодарност, а ония на поданиците си — със съчувствие и не без мъка. Защото първото е признак на твърдост и мъжествен дух, а второто свидетелства за немара и е недостойно за началника, който [е длъжен] да промишлява и надзирава.

75. Да не отмъщаваш на врагове съплеменници - това е божествен и човеколюбив закон, а при това е пък и голяма полза в самите [наши] дела, защото който отмъщава, добива отново още по-голям враг, а който прави добро, си създава приятел вместо враг или изобщо по-кротък неприятел.

76. Не се показвай, че нарушаваш нещо, което си намерил за добре да обещаеш на други. Защото лъженето в някои работи показва, че целият характер на човека е вероломен, и излъганите няма да считат за срамно да му възвърнат същото. И тъй затова всеки човек трябва да отбягва лъжата, а особено тия, които са на власт. Защото за другите понякога безсилието може да бъде оправдание, когато владетелите никак нямат средство да избягнат от укора, че са подли души.

77. От прекалените обещания трябва да се пазиш, защото, ако изпълниш обещанието, ти предварително отнемаш по-голямата част от благодеянието, като предварително си го разпокъсал с прекалеността на обещанието си и си разделил на две малки части единия дар. Ако пък не го изпълниш, ще си нанесеш двоен срам, че много си обещавал и че не си дал нищо от обещаното. При това ще се окажеш враг вместо приятел, защото си отнел това, което са дали надеждите. Освен това прекалените обещания подобават на хора, които не вдъхват твърде много вяра. Защото доказват, че те се дават не толкова от загриженост, колкото за изгода.

78. Достоен за благодеяние е онзи, който почита и естеството, и името на благодеянията и не престава да мисли, докато не се отплати. И както не заслужава никаква добрина човек, който се отплаща на благодетеля си с неблагодарност, така е достоен да носи името благодетел оня, който прави добрини, без да чака отплата.

79. Не върши нищо беззаконно в угода дори на приятелите си. Защото, ако са справедливи, те още повече ще те намразят, като беззаконстваш, отколкото ще те обикнат, като им угаждаш. Ако пък са подли, ще понесеш двойна щета, като правиш добро на зли хора и като ставаш омразен на добрите. Освен това голямо безумие е да замениш временно и частно удоволствие с вечно и общо порицание.

80. Благодеянията, отлагани и отсрочвани, като че остаряват, та увяхват и изгубват хубостта си. Защото, като загубват цвета на усърдието поради което причиняват голямо и бляскаво удоволствие, те не принасят навреме радост.

81. Благодеяния, наполовина сторени, не са благодеяния. Те ще бъдат такива, когато се завършат. И който ги прави наполовина, той и на себе си вреди, и облагодетелствания няма да зарадва. Защото който получи благодеяние наполовина, няма да се зарадва за полученото толкова, колкото ще се наскърби за отнетото.

82. Който натяква за сторени благодеяния прилича на земеделец, който сее с усърдие и сетне пуска върху посятото свине и зверове. Защото, както земеделецът поврежда и семето, и плода му, така и първият унищожава стореното добро и породената към него благодарност.

83. Ако първо правиш благодеяние, а сетне занемариш, не мисли, че облагодетелстваните от тебе ще запазят първоначалната си благосклонност. Защото сам аз от опит зная, че мнозина, като се уповават на многобройните си и големи благодеяния, сторени в началото, не са се погрижили да направят и после нещо подобно. Те са се надявали, че първоначалното благодеяние ще бъде достатъчно, за да бъдат облагодетелстваните благодарни през целия си живот, и че те никога няма да забравят стореното им добро. Обаче в същност не само че не се сбъднаха надеждите им, но се случи и противното. Няма нищо чудно, че така постъпваха хора с развратено сърце. Защото такива хора дори и когато може би в ръцете им се стича благодеяние, и тогава не се отплащаха с искреност. Но ако погледне човек и на други, може да види, че и ревнителите на добродетелта помнят сторените им добрини и не престават да хвалят благодетеля си, докато им се правят тия добрини. Обаче като не получават вече благодеяния, такива дори и не запазват чиста и непристорена предишната благодарност, но с време захващат да я забравят, защото тя не се увеличава с нови благодеяния, и така прецъфтява силата и хубостта на благосклонността им. Ония пък, които се смятат, че имат умерено разположение, облагодетелствани, остават благодарни, а пренебрегнати, не се срамуват да превърнат предишното разположение в противоположно чувство, особено когато виждат, че други се наслаждават от благодеяния. Защото те не взимат под внимание, както трябва, сторените им отпреди добрини, а се взират в онова, с което са облагодетелствани близките, и подбудени от това, превръщат похвалата в неблагодарност. Следователно за един началник е по-полезно в обществената и частната си дейност да спечелва поданиците си чрез пожизнени дарения, отколкото чрез такива, които се правят вкупом и наведнъж. Подобава да се правят много и големи благодеяния повече на ония, които са извършили някой велик и извънреден подвиг за общо спасение, отколкото на хора, за които се смята, че твърде рядко имат нужда от нашата помощ.

84. Гневът е самоволно изстъпление и отчуждаване на човека от собствения му разум. Защото обладаните от гняв правят в това време такива дела, каквито изобщо вършат умопобърканите.

85. Както огънят унищожава материята, която го храни, така и гневът подяжда душата, която той е обладал, често и съвършено погубва човека.

86. В никой случай дори и справедливо не наказвай никого в гняв. Защото, макар и да претърпи наказанието пострадалият, ти все пак не по-малко ще бъдеш изобличен, че си сгрешил в тоя случай. Затова много добре е казал един от древните на едного, който е сгрешил: „Щях да те накажа, ако не бях се разгневил.

87. Гневът е сляпа страст и не може да различава доброто от лошото. Затова наставленията не принасят никаква полза на разгневилия се. Но след като се успокои, той трябва да се лекува чрез кротки изобличения. Защото нито лекарите имат обичай да дават на болни горчиви лекарства без мед, нито пък душата на невъзпитаните търпи строги изобличения.

88. Както е необходимо бързо да възнаграждаваш ония, които са достойни за награди, така трябва бавно да наказваш виновните; да се радваш, когато отдаваш на добрите почести, а да скърбиш, когато наказваш виновните.

89. Никога не бъди вероломен към оня, който ти се е доверил, защото, ако бъдем вероломни към ония, който са ни се доверили, какви ще изглеждаме спрямо другите? И с кои най-после ще можем да живеем без страх и с приятност?

90. Това, което е, не иска да бъде наедно с онова, което се мисли, че е. Затова, ако видиш че у някои има самомнение, знай, че деянието е далеч от тях и действителността е пропъдена.

91. Срамотно е да бъде победен от жени и да бъде роб на страсти човек, който властва и началства над мъже. Никой не греши, като живее с онази, която по закон е взел за помощница на живота си. Безбрачието е нещо божествено, дивно и стои по-горе от подобаващата на гражданина добродетел и законност. Еднобрачието пък е дело на човешката природа и има за цел да продължи рода и да даде възможност [на човека] да участва в живота облагороден и човеколюбив и в благоустроен обществен живот, а многобрачието е нещо твърде срамно, гнусно и свойствено на животинската невъздържаност и нечистота.

92. Александър Македонски, който с оръжие е завладял Азия, казал, че персийките са стрели за очите. Но истински целомъдреният мъж, който пази господните заповеди, ще избягва и ще страни не само от персийките, но и от вида на всяка жена като от остра и смъртоносна за душата стрела. Защото звукът на гласа удря на слуха и чрез него врязва в душата страстта, а телесната хубост привлича окото и чрез него оковава и заробва самовластния разум.

93. Както е невъзможно плаващият по море да се не изложи на бури и вълнения, така не е възможно оня, който се взира в телесни хубости и се интересува от тях, да устои на техните вълни и опасности. Затова човек трябва да страни от началата и причините на страстите, защото това е и полезно, и лесно. Но когато злото налети върху мислите и им се запечата образът на желания предмет, тогава е мъчно вече да се махне страстта и да се отърве човек от нея.

94. Казали са някои, че влюбените влагат душата си в чужди тела. Но мисля, че по-право е да се каже, че те са изгубили в чужди тела ума си заедно с душата.

95. Смятай пиянството и разпуснатостта на началниците за корабокрушение на управляваните, защото, когато кормчията потъва от преяждане и вино, как управляваната от него държава няма да се разбие от безбройни вълни и страшни бури и как няма да потъне заедно с управителя?

96. Никога не докарвай до отчаяние никого, дори и някой случаен човек. Защото отчаянието е силно и необоримо оръжие и често нуждата кара хората да предприемат смели дела и да извършват неочаквани промени, които преди са били смятани за басни.

97. Най-добре е човек да не греши, нито да се отбива от здравия разум. Но свойствено е на благоразумен човек и когато падне, по-скоро да се вдигне и падането му да му послужи за урок, за да не падне отново.

98. Доброволният труд премахва непоносимостта и трудността на принудителния труд. Затова полезно е да се занимава и привиква човек на доброволен труд.

99. [Свойствено е] на един началник, добродетелен и съвършен, да се срамува не само от множеството, за да не греши, но преди да се срамува от множеството - от себе си.

100. Обида с думи, нанесена на свободни хора, не се различава много от онази с удари и с бич. Затова трябва да се пази човек от необмислени думи. Защото, ако и да се мисли, че те не са голямо нещо, но причиняват големи пакости.

101. Шеговитостта мнозина е повредила. Защото, като е произлязла от игриво настроение, тя нанася тежка рана на осмените и заради кратко удоволствие на тоя и оня предизвиква голяма вражда между сериозните хора. Затова трябва да се пази от нея всеки разумен човек, но най-много от всички — един началник, защото тя е нещо просташко и става причина да се излага човек, по-скоро да се изложи на презрение, отколкото да разсмива другите с остроти.

102. Прави добрини на поданиците си и ги закриляй, защото те са нерви на властта и членове на тялото ти. Ако те се пръснат, опасно е заедно с тях да не пропадне и твоята власт.

103. По-добре е да се престориш, че не знаеш замислените бунтове, които не е лесно да се потушат, и да ги покриеш със забрава, отколкото да ги изваждаш наяве и да ги преследваш. Защото [гоненето] понякога разпаля още повече огъня, предизвиква големи опасности и причинява голяма пакост и на оногова дори, който е спасен. Когато, напротив, приспиването на заговорите с кротост е не само безопасно, но и човеколюбиво, и благоразумно, и безвредно.

104. Един началник, когато работите му отиват благополучно и стоят добре, трябва да ги крепи и се грижи за тях като че ли са разклатени, а когато вървят наопаки и се сблъскват, трябва да се мисли и се грижи, за да се възстанови предишният им ред и да ги укрепи. Защото опитът доказва, че няма положение на нещата, което отива в противна посока, да е безнадеждно. Но много пъти малка немара е събаряла силни и високомерни началства, а наопаки, прилежанието и благоразумието са довеждали провалените до високо положение.

105. Благоразумните и твърди човеци във време на сполуки не се надуват, но украсяват размера на благополучието с умереност и с това уталожват огорчението на завистниците. Напротив, злополуките си те доблестно търпят и като използват обстоятелствата като повод за добродетел, със силата на последната подкрепват ума си и премахват душевното си униние. Защото знаят превратността, несигурността на човешките работи. Безумно, глупаво и просташко е да се гордее човек във време на благополучие, а при злополучие да отпада твърде много и с унинието си да се държи срамотно.

106. Умните хора предвиждат мъчнотиите и с благоразумие ги отстраняват. Но не стоят по-долу от тях ония, които добре уреждат случилите се неща и ги управляват.

107. Зная деяния, настанали тъй внезапно, че зрителите, смаяни от неочакваността на събитието, са ги посрещали спокойно и нито са въставали отпосле, за да се отърват от тежестта им. Това става особено тогава, когато щетата от тези деяния не се увеличава, а, напротив, чрез други, по-меки средства се намалява. С очите си видях как едни деяния бяха тъй добре устроени и постепенно благодарение на навика все по-леки за понасяне, че достигнаха да нямат неприятни сетнини. Други пък деяния, напротив, като някакво жило са събуждали сякаш от сън дори и ония, които са живели в безгрижие и малодушие. Защото всеки, раздразнен от неочакваността и внезапността на събитията, с всички сили се е противил и не е желаел дори и за един ден да приеме нововъведението. Други пък деяния, също и те необикновени, като се привмъкнали малко по малко и по тих и безшумен начин като замъглили съзнанието, че са нововъведения, се прокарали без труд, така че и дори опитните са забравили, че е станало нещо ново. Направен бил опит и други деяния да се привмъкнат по същия начин. Но понеже не са били наложени насилнически, самовластно, открито и ненадейно, затова били сметнати като плод на страхливост и твърде скоро са били осуетени от случайни хора, защото те, поради това че са били [извършени] по-предпазливо, са въоръжили против себе си с неудържима дързост и крайна смелост дори ония, които преди това се държели най-благосклонно, и се провалили когато са били още в самото начало. Как прочее може да се постигне целта? Защото, както се вижда, с едни и същи средства са били извършвани противоположни една на друга работи. По-добре е човек никак да не се залавя с такива работи. Защото нововъведенията са мъчна работа и освен другите неприятности безпокоят и смущават духовете и предизвикват народа да хули и клевети.

108. Но тъй като понякога нуждата налага и началникът е принуден да направи нововъведение, затова че обществото би добило от него голяма полза и радост, не трябва да се мисли много и да се разсъждава. Но ако нововъведението е неприятно, мисля, че не е лесно да се каже как може най-добре то да се извърши. Защото който е далеч от работите, не може да схване точно и да изкаже с общодостъпни думи това, което може да се случи при особени обстоятелства. Обаче оня, който е добре обучен в гореказаните неща и има в това отношение на помощ висша сила, ще може да добие голяма мощ,

109. Смятай, че благосклонността на управляваните е нещо по-силно и по-здраво, отколкото оръжията, храбростта и военната хитрост. Ако тази благосклонност съществува и предводителства, то и другите неща са полезни и имат голямо влияние във всичко. Но изчезне ли благосклонността, по-добре да изчезнат заедно с нея и другите неща. Защото те по-скоро служат против ненавижданата власт, отколкото против враговете ѝ.

110. Много пъти словото е отстъпвало пред копието. Обаче силата на словото често е притъпявала остротата на войната и е спирала напора на голяма войска. Следователно силата, съединена със словото, е двоен победен паметник. Надеждите засилват трудовете, а трудовете раждат надежди. Но ти, като умилостивяваш бога, не пренебрегвай нищо от това, което трябва да правиш, и ще пожънеш добри и големи надежди.

111. Да се помага на всекиго с това, от което той има нужда, а особено на падналите в злочестини, това е проява на началнически благоразумен дух. Защото покрай другото тези са свикнали винаги да помнят благодеянието.

112. Благоденствието на подвластните свидетелства, че властта е извънредно разумна и справедлива.

113. Смятай за справедливо да отдаваш богу причината за благополучието в частния си живот и в обществения живот. Защото така и бог повече ще ти помага, и ти сам ще се покажеш боголюбив, а не глупав и надменен и ще пречупиш стрелите на завистта.

114. Това малко от многото ти поднасям, о благородна и истинска рожбо на духовните ми болки, като някакъв божествен знак за [моята] любов към тебе и за това, че те осинових и като първообрази на добродетел. В тях като се взираш, с тях като се съобразяваш, лесно ще можеш да видиш кои дела помагат, за да цъфти красотата на душата, и кои като петна и бръчки я загрозяват и обезобразяват. Като заличаваш последните и се украсяваш с първите, ти ще се покажеш наистина одушевен и прехубав образ на боголюбив живот, а за мене и за всички благочестиви ще бъдеш твърде приятно зрелище и повествование. Затова, като простирам ръце към небесата и като отправям към бога вместо молба подобаващата нему слава и любовта, и болката ми към тебе, молителствам ти да бъдеш добър работник и верен пазител на надеждите и наставленията ми. И дано да ми бъдеш знаменит и чутовен за всякакъв вид подвизи; по благоразумие отличен, а по памет крепък; сладък в думи, а още по-сладък в обноски; любезен в общуване, а още по-любезен към близките; най-способен, за да разсъдиш и уредиш настоящето; прозорлив, за да предвидиш бъдещето, а предвидлив, за да се предпазиш; готов, за да извършваш велики дела, а още по-готов, за да запазиш извършеното; изкусен, за да прикриеш полезното, а още по-изкусен, за да го постигнеш незабелязано, и много способен да уловиш пакостниците: страшен за враговете, а въжделен за поданиците; едните и другите еднакво да те уважават, да се удивляват от тебе; неподатлив на удоволствия, на целомъдрие покорен; господар на гняв, приятел на кротост; бърз за издирване правото, неподкупен при раздаването му; твърд в мнението си, верен на обещанията си, храбър във времена страшни, нерешителен към всякакво беззаконие; неспособен да замениш полезни трудове и постоянство с мързел; усърден да благотвориш, муден да наказваш; поклонник на приятелство, противник на вражда; източник на милост, по-горен от гордост, предан на смиреност, надменен към богатство, защитник на сиромашията; почитател на истината, непримирим враг на лъжата; да не се унижаваш при несполуки, да не се гордееш при сполуки; господар на езика, пазител на слуха; неумолим надзорник на осезанието и на другите чувства; да не се поддаваш на никоя страст, да не се прелъстяваш от гъделичканията на страсти. С една дума, дано ми бъдеш образец и пример на всяка добродетел и благочестие не само за твоите подвластни, но също и за целия след тебе човешки род, добро и велико назидание за извършване добри и велики дела.

За всичко това ще ти се даде ненаказаното и вечно небесно царство за неотемлимо наследство, за трайно жилище и за свръхестествено и божествено веселие и непрекъснато наслаждение.

 

¹Това е „Символът на вярата“, изработен на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. Съборът установил в „Символа на вярата“ окончателно християнската догматика.
²Цариградският патриарх Александър (317 — 340).
³Папа Силвестър I (314 — 335).
⁴Папа Юлий I (337-352).
⁵Ὄσιος: на гръцки значи чист, благочестив.
⁶Сиреч Константин I Велики (306 — 337).
⁷Александрийски свещеник, основател на арианството. В своето учение той изхождал от известни рационалистични съображения като не бил съгласен с догмата за единосъщието на бога. Според него „бог е съществувал по-преди, а синът се явил по-късно, поради което той не бил равен на баща си“. Учението на Арий предизвикало разкол сред църквата и големи борби, особено сред висшето духовенство. Арий бил осъден и лишен от свещенически сан на събора в Никея (325), а арианството било обявено за ерес.
⁸Т. е. против Исус Христос.
⁹Вторият вселенски събор е бил свикан в Цариград през 381 г.
¹⁰Цариградският патриарх Нектарий (381 - 397).
¹¹Григорий Богослов (ок. 329 - 390), е бил цариградски патриарх от 380 до 381 г. Той е известен църковен писател и един от видните представители на Цариградската църква.
¹²Папа Дамас (366-384).
¹³Цариградският патриарх Македоний (342 — 360) изпаднал в ерес, подобна на арианството. Според македонианците св. дух се отличавал по същност от останалите две лица на св. Троица — той бил творение, а не бог.
¹⁴Император Теодосий I (379 — 395).
¹⁵Третият вселенски събор бил свикан в гр. Ефес през 431 г.
¹⁶Александрийският патриарх Кирил (412 — 444) бил противник на Несторий и несторианството. Като се борел срещу цариградския патриарх,  той искал да утвърди първенството на александрийския патриарх над православния Изток.
¹⁷Т. е. гр. Александрия в Египет.
¹⁸Цариградският патриарх Несторий (428 — 431) бил основател на ерес, която носела неговото име — несторианство. Под влиянието на Аристотелевата философия, в стремежа си да въведе известен рационализъм в християнската религия той стигнал до извода, че у Христос не може да има две природи — божествена и човешка, — както приемал никейският Символ на вярата. Според него Христос се е родил като обикновен човек и поради това Мария трябвало да се нарича не Богородица, а Христородица. Той учел, че божествеността на Христос е дошла след неговата смърт. Несторианството се превърнало в  религия на сирийските търговско-промишлени слоеве.
¹⁹Диодор (елископ на Tapс) и Теодор (епископ на гр. Мопсуестия в Киликия) живели през IV и първата четвърт на V в. и се смятали за основатели на ерес, която по-късно била възприета и доразвита от цариградския патриарх Несторий и наречена несторианство.
²⁰Т. е. на две същности или природи — човешка и божествена.
²¹Византийският император Теодосий II Млади (408 — 450).
²²Четвъртият вселенски събор бил свикан в гр. Халкедон през 451 г.
²³Цариградският патриарх Анатолий (449 — 458).
²⁴Папа Лъв I (440 — 461).
²⁵Цариградският архимандрит Евтихий създал през първата половина на V в. еретическо учение, според което Исус Христос имал само божествена природа, а не божествена и човешка, както учела официалната църква. Неговото учение се наричало евтихианство или монофизитизъм (от Μόνη  φύσις — една природа). Монофизитизмът получил голямо разпространение в Египет, Сирия, Месопотамия и Палестина поради тежкото положение, в което се намирало населението там. Това учение отговаряло на създадените там антивизантийски настроения и на стремежа за откъсване от властта на Цариград. Монофизитизмът намерил почва както у бедните, така и у богатите слоеве на Изток.
²⁶Александрийският патриарх Диоскор (444 — 451) бил горещ привърженик на евтихианството или на монофизитизма.
²⁷Петият вселенски събор бил свикан в Цариград през 553 г.
²⁸Цариградският патриарх Мина (536-552).
²⁹Цариградският патриарх Евтихий (552-565; 577 — 582).
³⁰Папа Вигилий (537 — 555).
³¹Византийският император Юстиниан I (527 — 565).
³²Днешният град Tapс в Турция (в Мала Азия).
³³Град в Киликия, дн. Мисис (Misis) в Мала Азия.
³⁴Ориген — известен александрийски богослов и философ. Той се стремял да съчетае християнските догми с гръцката философия. Написал е редица съчинения с богословски характер. Неговите схващания оказали голямо влияние върху други църковни дейци.
³⁵Дидим — александрийски богослов и един от най-изтъкнатите учени за времето си (308 — 395). Той бил ревностен последовател на Ориген.
³⁶Евагрий — църковен историк от VI в. (537 — 594).
³⁷Сиреч привърженик на монофизитизма.
³⁸Папа Агапит I (535 — 536).
³⁹Шестият вселенски събор бил свикан в Цариград през 680 г.
⁴⁰Цариградският патриарх Георги I (678 — 684).
⁴¹Папа Агатон (678 — 681).
⁴²Цариградският патриарх Сергий I (610 — 639).
⁴³Цариградският патриарх Пир (639 — 642).
⁴⁴Цариградският патриарх Павел II (642 — 653).
⁴⁵Папа Хонорий I (625-638)
⁴⁶Тук патриарх Фотий говори за монотелитската ерес. Спорел нея Исус Христос имал две природи - божествена и човешка, — но е имал една воля μόνος θέλημα. Монотелизмът представлявал опит да се примирят диофизити (никеанци) и монофизити. Това учение било одобрено и възприето от император Ираклий (610 — 641), който искал да го използва за приобщаване източните провинции, настроени благосклонно към монофизитите.
⁴⁷Византийският император Ираклий.
⁴⁸Византийският император Константин IV (668 — 685).
⁴⁹Седмият вселенски събор бил свикан в град Никея през 787 г.
⁵⁰Цариградският патриарх Тарасий (784 — 806).
⁵¹Сиреч на Цариград.
⁵²Папа Адриан I (772 — 795).
⁵³Византийският император Константин VI управлявал заедно с майка си Ирина през периода 780 — 797 г. По тяхно време на събора в Никея (787) било осъдено иконоборството и възстановено православието (иконопочитанието).
⁵⁴Тук патриарх Фотий говори за иконоборството.
⁵⁵Т. е. на християните.
⁵⁶Патриарх Фотий сравнява княз Борис с Константин Велики, понеже и той подобно на император Константин победил уж със силата на кръстния знак своите и на християнството врагове. Очевидно тук Фотий има предвид победата на Борис над разбунтувалите се български боляри.
⁵⁷Мат. XXII, 38.

 

До Михаил, княз на България

 

Колкото пъти получим въжделените и обични писма на богохранимата ви власт, всякога се възпламеняваме духом и се възбуждаме да прославяме всеблагия бог и спасител наш не само защото приемаме писма от твърде обичан и въжделен син и се научаваме от тях за богодаруваното му здраве, ако и това само да е достатъчно, за да преизпълни с радост и веселие една любеща бога и добродетелна душа, но и затова че във всяко писмо виждаме да се забелязва преуспяване в добродетел, напредване в благочестие, грижа за душевно спасение, изпросване на молитви, разположение, насочено към отвъдния свят, човек, какъвто десницата на владиката и създателя (да не са уроки на живота ти) от самото начало е създала и каквото се проявява в настоящия живот. Но дано бог, който те е украсил с тия подвизи и те подкрепя досега в тях, да те поддържа и съхранява до края на живота ти в същите и по-големи добродетели, за да бъдеш и за управлявания от богохранимата ти власт народ добър и незабравим пример на поука, на всички други народи повод за спасение, обръщение и изправление, а за нас, смирените, вечна похвала.

 

До Михаил, от бога княз на България

 

Ако писма се пишеха със сълзи, сълзи бих употребил вместо мастило и бих позволил на онези, които не присъстват, да видят следите на страданието. Него сега, уви, естеството е лишило и от тази благодат. О, тежък удар, о, мъчителна разлъка, която овладява единия така, щото да не чувства човешките дела, а другия горчиво разкъсва, оставя го да се мъчи в полумъртво тяло, откъснат жалко от сладката връзка с прелюбимия човек. Обаче жалостта, която вля в душите ни напусналият ни духовен син,¹  верният измежду царете, достойният за почит от страна на приятелите, тя ни обладава и, мисля, цял живот няма да се разпръсне, въпреки че добродетелта а преблагородните и преблагочестиви приемници на неговото царство,²  които се надигат чрез подражанието да направят още по-благородни неговите деяния, се мъчи да успокои и омекчи страданието. Поради това и бяхме подтикнати да пишем на твоята славна власт, за да известим за голямата и предълбока скръб. Защото родените от добър баща добри чеда се украсяват не толкова чрез приемствеността на властта, колкото чрез добродетелта и другите неща, които радват и към които проявяваше благоволение и бащата. А тях ги овладяват скръб и страх, да не би да се покажат по-малки в подвизите в сравнение с него и да не бъдат сметнати, че стоят на второ място в много неща, свойствени на кротостта, както и по благоразумието и съвършенството, чрез които той господстваше над другите. Поради това също и към вашето славно величие не бе насочено обичайното тяхно усилие не само да не бъде сметнато, че те стоят по-долу от него в разположението си към вас, но и да се проявят колкото е възможно по-добре и да покажат онази обич, която имат от баща си и от самите себе си, многократно умножена. Затова и веднага след като от бога поеха скиптъра на царството, те предложиха в писма — вместо, както подобава, десница и устни — обичайните за приятелството неща, привързаха чрез тях към себе си твоята добродетел, приведоха я към единомислие и единодушие, смятайки за велика слава да видят помежду си и да бъде признато от всички братско отношение и честна любов, което нещо природата дарява заедно с разбирането. Поради това те с думи оказват почит към вашата добродетел, изразяват удивление към нея в беседи и полагат голямо старание думите да изтъкнат чрез делата вярата. Те укоряват онези, в случай че има такива, които някак са дали или сега се опитват да дадат повод за огорчение на богоуправляваната ваша власт, а, от друга страна, приемат и приобщават към себе си онези, които съдействат да се отстрани между едната и другата страна всяка разпра, да настъпи и се въдвори пълен мир и единодушие и това нещо занапред да бъде по-устойчиво и по-здраво. Това и по благодатта на бога, който поради неизказано богатство на човеколюбие се удостои да бъде назоваван редом с другите давани от нас имена и с името „мир“ след като бъдат отстранени разприте, нека преуспее без мъка като нещо общополезно и спасително. И тъй необходимо е също и вашата богоуправлявана власт, след като възприеме същото и еднакво разположение, да съдейства за общия и спасителен мир, както подобава на толкова голямо благочестие, разум и съвършенство, така щото звеното и връзката на проявяваната от едната и другата страна чиста и съвършена обич да се запази навеки неразкъсваема и неразривна. Може би прочее това увещание ще се стори излишно за онези, които преди всичко друго усърдстват в борбата и залягането за мира, обаче при все това присъщо е на бащите, кои го обичат чедата си, ако и [чедата] да се намират близо до онова, към което се стремят, те се украсяват с това, що виждат, обаче не се отказват от увещанието, което подтиква към достигане на целта. И тъй ние не се отказваме да внушаваме тези неща на прелюбимите и духовни наши чеда, преблагочестивите и богоиздигнати наши императори и смятаме, че е наш дълг да подтикнем към това същото и вашата богопазена и прославена власт. Защото, както имаме вас³ неразлъчни в благочестието и в духовната обич и в молитвите си [за вас всички], така също смятаме, че подобава да бъдат неразделни и общи увещанията в името на закона на неподкупния [божи] съд и в определението на духовното приятелство.⁴

 

¹Фотий съобщава на княз Борис за смъртта на византийския император Василий I, починал на 29 август 886 г.
²Става дума за синовете на Василий I, император Лъв VI и Александър, които отначало поели властта като съимператори, обаче наскоро Александър бил лишеи от власт.
³Фотий винаги има предвид българския княз и двамата византийски владетели. Мисълта му е, че той бил смятал Борис и двамата императори за еднакво благочестиви като християни и еднакво се молел за тях.
⁴Писмото не носи никаква дата. То трябва да се датира обаче с голяма вероятност към месец септември, непосредствено след смъртта на император Василий I (29 август) и преди детронирането на Фотий в началото на декември 886 г.