Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992 г.
App. Syr. 54: Диадохите приемат царската титла
Антигон, защитникът на единството на Александровата империя, владетел на Мала Азия и Сирия, подел борбата срещу владетелите на Египет и Елада, Птолемей и Касандър, и (през 306 г. пр. Хр.) сразил Птолемей в морската битка при Кипър благодарение на помощта на своя син Деметрий Полиоркет. При вида на този бляскав успех войската провъзгласила и двамата, Антигон и Деметрий за царе, тъй като носителите на царската титла Аридей... и синовете на Александър не били вече сред живите. Войската на Птолемей също го провъзгласила за цар за да не е той поради неуспеха си по-долу от своите победители... Останалите се присъединили веднага и всички станали от сатрапи царе.
Plut. Dem. 10 — 11: Владетелският култ през елинизма
Като се върнал в Мунихий и застанал на лагер пред стените му, Деметрий най-сетне избил стражевия отряд на крепостта, самата крепост разрушил и едва тогава приел поканата на атиняните, влязъл в града и като свикал народното събрание, възстановил старата държавна уредба. Освен това той обещал, че баща му ще изпрати 150 хиляди медимни зърно и корабно дърво за 100 триери. Така след 14 години олигархия — от времето на Ламайската война и битката при Кранон, олигархия, която могъществото на Деметрий от Фалерон по същество превърнало в едновластие, атиняните отново придобили демократична управа. Това благодеяние само по себе си прославило и възвеличило Деметрий, ето защо атиняните, като желаели да се отблагодарят заслужено на своя освободител, предизвикали с неумерените си почести единствено ненавист към него. Атиняните били първите, които провъзгласили Деметрий и Антигон за царе, макар до този момент двамата по всякакъв начин да отхвърляли това звание — то се считало за единственото от царските преимущества, останало отпреди за потомците на Филип и Александър и недосегаеми, недостъпни за другите. Атиняните били единствените, които ги нарекли богове спасители. Като отменили древната почетна титла „архонт—епоним", те решили ежегодно да избират „жрец спасител" и всички постановления и договори да го споменават поименно. После те приели на свещения пеплос, заедно с останалите богове, да се изтъкат изображенията на Антигон и Деметрий. Мястото, където Деметрий стъпил, слизайки от колесницата, те осветили и издигнали там жертвеник на Деметрий Слизащия. Към предишните фили прибавили две нови — Деметриада и Антигонида, а броя на членовете на Съвета увеличили от 500 на 600, защото всяка фила изпращала по 50 избраника.
Най-чудовищната измислица на този Стратокъл (така се наричал авторът на цялото това хитроумно и изтънчено раболепие) било предложението, спрямо което лицата, изпращани от Събранието при Антигон и Деметрий, трябвало да се наричат не посланици, а теори — като тези които на общоелинските празници в Делфи и в Олимпия принасят жертви от името на своите полиси както е прието по древен обичай. Този Стратокъл се отличавал изобщо с голяма дързост, водел разпътен и разюздан живот и в своето безгрижно и пренебрежително отношение към народа сякаш подражавал на гнусната палячовщина на Клеон...
App. Syr. 55 — 57: Изграждане на властта на Селевкидския дом
Така и Селевк станал цар на Вавилон, също и на Мидия, след като погубва в битка оставения от Антигон сатрап на име Никанор... След като Антигон паднал в сражението, всички царе, които го сразили в съюз със Селевк, си поделили империята му. Така Селевк се сдобил по това време със Сирия от Ефрат до морето и с вътрешността на Фригия. И понеже той потискал постоянно съседните народи, бил силен във военно отношение и побеждавал в дипломацията си... цялата територия от Фригия до Инд му се подчинявала. Той прекрачил дори Инд във война със Сандрокот [Чандрагупта], царя на местните инди, докато накрая завързал с него приятелство и роднинство...
Той строял градове, докъдето достигнала империята му: 16 с името Антиохия в чест на баща си, 5 на име Лаодикея в чест на майка си, 9 със своето собствено име, 4 с имената на жените си, а именно 3 на име Апамея и един на име Стратоникея. Най-известни от тях днес са Селевкия на морето и Селевкия на Тигър, Лаодикея във Финикия, Антиохия в подножието на Ливан и Апамея в Сирия. Също и на други градове той давал имената на елински и македонски селища или ги наричал по собствените си дела или в чест на Александър. И така днес се срещат много имена на елински и македонски селища в Сирия и в разположените надалеч варварски страни.
Елинистическият свят ок. 200 г. пр. Хр. Автор на картата: Captain Blood at de.wikipedia Лиценз: CC BY-SA 3.0
С. В. Welles, Royal Correspondence in the Hellenistic Period, 11: послание на Антиох I Сотер (280 — 261 г. пр. Хр.) до Мелеагър, сатрап на Хелеспонта, относно разпределението на земи в Селевкидската държава
Цар Антиох поздравява Мелеагър. Пред нас се яви Аристодикид от Асос с молба да му дадем в сатрапията Хелеспонт [мястото] Петра, което преди владееше Мелеагър и 1500 плетра обработваема земя от земята на Петра и още 2000 плетра обработваема земя от тази, която граничи с падналата му се преди „по жребий" [мерне]. Така че ние му дадохме както Петра, при положение че не е била дадена вече на някой друг, така и земята в околностите на Петра и към това още 2000 плетра обработваема земя, защото той ни е засвидетелствал като наш „приятел" служба с най-добро желание и усърдие. Така че ти [направи следното]: след като си проверил дали тази Петра не е дадена вече на някой друг, предай я, заедно с прилежащата ѝ земя, на Аристодикит и нареди да бъдат измерени 2000 плетра от „царската земя", която граничи с по-рано дадената от Аристодикид и му я дай с разрешението да я включи към някой от градовете по нашите земи или съюз [симмахия]. Ако „царските селяни" от областта, в която лежи Петра, заради своята сигурност желаят да живеят в Петра, то ние сме наставили Аристодикид да им разреши. Здравей!
Polyb. V, 59: Описание на един голям елинистически град
Топографските отношения на Селевкия с околността ѝ са следните. Градът лежи на морето между Килия и Финикия, над него е разположена една много висока планина, наречена Корифей, срещу която е прибоят на морския залив между Кипър и Финикия, като се извисява на изток над местностите на Антиохия и Селевкия. Селевкия лежи на нейния южен склон, все пак отделена от нея посредством дълбока и труднопроходима планинска урва. Градът слиза към морето на множество тераси, а откъм останалите страни точно обратното защитен е с дълбоки пропасти и отвесни скални масиви. На страната на морето в равнината са разположени пазарите и складовите помещения, както и предградието, което е укрепено здраво. Наред с това и самият град е укрепен по подобен начин на цялата си площ със стени, построени с много средства а във вътрешността е украсен разкошно с храмове и други богати постройки. Той е достъпен единствено откъм морето, по една изсечена от човешката ръка в скалата стълба, която криволичи нагоре. Недалеч от града се влива Оронт, който извира от Ливан и Антиливан, прекосява равнината на Амика, след което достига Антиохия, там приема всички отпадъчни води на града и с мощното си течение продължава напред, за да се излее най-сетне недалеч от Селевкия в морето.
Polyb. V, 65: За структурата на египетската войска
Изпратените получили и постове на военачалници, които отговаряли на опита на всеки един от тях. Еврилох от Магнезия командвал личната царска гвардия, наредена агема, която числяла почти 3000 души, а беотиецът Сократ — пелтастите, 2000 души. Фоксида от Ахея и Птолемей, сина на Трасей, а също така и Андромах от Аспенд, упражнявали фалангата и елинските наемници в същата бойна тактика. Първата, около 25000 души, командвали Андромах и Птолемей, а вторите, около 8000 — Фоксида. Конниците от царската свита, 700 души либийци и местните, всичко около 3000 души, обучавал и водел Поликрат. Особено добра подготовка дал тесалиецът Ехекрат на конниците от Елада и на наетите, около 2000 души, а след това показал и отлична служба с войската си в битката. Пред всички стоял обаче по усърдие в подготовката на подчинените му военни отряди Кнопий от Алария — това били критяни, всичко 3000 души, от тях 1000 души новокритяни, начело на които той поставил Филон от Кносос. Освен това те въоръжили 3000 либийци по македонски образец, които водел Амоний от Барка. Силите на египтяните възлизали на 20000 фалангити, които били подчинени на Сосибий. Най-сетне бил сформиран и един отряд от траки и галати, и то от заселници в Египет и техни потомци, около 4000 души и около 2000 новодошли, под водачеството на Дионисий Тракиеца. Това били силата и съставът на свиканата от Птолемей войска.
Polyb. XV, 20: Относно елинистическата власт
Кой не би се зачудил на това, че двамата царе [Филип и Антиох], докато Птолемей все още бил жив и не се нуждаел от помощта им, били готови да го подкрепят. Когато обаче умрял [204 г.] и оставил след себе си един малолетен син, на когото трябвало да помагат по силата на естествения им дълг да се сдобие с царството си, те се наговорили да отслабят властта на момчето и да си поделят владенията му. При това те не изтъкнали нито веднъж дори някакъв нищожен довод за безобразията си, за което полагали грижи тираните, а се нахвърлили направо като диви зверове върху жертвата си, така че с право могат да бъдат упрекнати, че са постъпили като рибите, които, както се казва, се хранят и поддържат живота си от смъртта на по-малките, при това от същия вид.
Polyb. XXXI, 18: Рим като въдворител на реда в елинистическия Изток
След като Птолемеите [Птолемей VI Филометор и Птолемей VIII Евергет II Фискон] вече си били поделили царството [163 г.], по-младият дошъл в Рим [162 г.], за да развали дележа с брат си, с обосновката, че не го предприел доброволно, а под натиск, в положение на крайна нужда, следвайки заповедта на брат си, и молел сената да му отреди Кипър: дори тогава неговият дял да бъде далеч по-малък от този на брат му. Канулей и Квинт [?] потвърдили пред пратениците на по-стария Птолемей, водени от Менил, че по-младият киренец дължал живота си тъкмо на тях: толкова била нараснала съпротивата на тълпата срещу него. Затова той бил приел с радост предоставената му, противно на надеждите и очакванията, власт над Кирена и бил сключил с брат си договор, скрепен с общи жертви и взаимни клетви. Когато Птолемей възразил по всички точки, сенатът, който признал, пълното (неравенство) на дележа и искал да постъпи по-умно, още повече, че той сам дал повод за това, гласувал исканията на по-младия, които съвпадали със собствените интереси на римляните. Техните решения са всъщност в голямата си част такива, че използват глупостта на другите, за да изградят умело своята собствена власт и да я разширят, като при това се представят така, сякаш че правят благодеяние на засегнатия. Понеже те видели силата на египетското царство и се плашели, че ако попадне някога в здрави ръце, щяло да поиска да надхвърли възможностите, които можело да му бъдат позволени, провъзгласили за пратеници Т. [Манлий] Торкват и Гн. [Корнелий] Мерула, за да заведат Птолемей до Кипър и изпълнят неговите и своите лични намерения. Те ги накарали да отпътуват веднага със заръката да помирят двамата братя и предадат на по-младия Кипър без война.
Diog. Laert., Zenon VII, 6 — 10: Отношението на Стоата към монархията
Атиняните оказали на Зенон голяма почит. Те дори му връчили ключ от градските стени и го удостоили със златен венец и медна статуя. Същото направили и неговите съотечественици — статуята на Зенон те почитали като украса на своя полис. Така се гордеели с него и тези китайци, които живеели в Сидон. Сам Антигон изразил своята благосклонност към него и неведнъж го слушал, когато пребивавал в Атина. Той дори канел философа при себе си. Последният се отказал, но му изпратил един от своите близки — Персей, сина на Деметрий, родом от Китай, чието акме се пада през 130 олимпиада, когато Зенон бил вече старец. Ето какво било писмото на Антигон, преведено от Аполоний Терски в съчинението му за Зенон: „Цар Антигон изпраща на философа Зенон привет. По успехи и слава аз съм по-високо от теб, както ми се струва, но по разум и възпитание аз стоя по-ниско, а така също и по отношение на съвършеното щастие, което ти си обладал. Оттук и разсъдих да ти предложа да дойдеш при мен, като предполагам, че ти няма да отклониш молбата ми. Постарай се, така или иначе, да дойдеш при мен, защото сам разбираш, че ще бъдеш наставник не единствено на мен, а на всички македонци, взети заедно. Който учи царя на Македония и го води по пътя на добродетелта, очевидно той ще подготви и всички негови подчинени да станат и те добри хора. Защото какъвто е владетелят, такива обикновено стават задължително и поданиците му."
Зенон му отговорил така: „Зенон изпраща привет на цар Антигон. На мен ми е скъпа твоята любов към знанието, доколкото отдаваш предпочитание на истинското и благополезно възпитание, а не на пошлото и развращаващо нравите. Който се обръща към философията, отстъпвайки от прехвалената наслада, в която някои юноши размекват душите си, в него очевидно е жива не само вродената, но и доброволната склонност към благородство. А когато вроденото благородство укрепне в упражнение и нелицеприятно поучение в достъпна степен, то на него вече не му е трудно да овладее съвършената добродетел. Тялото ми, за съжаление, е сковано от старческа немощ, защото съм 80-годишен. Ето защо да дойда при теб не е по силите ми, но ти изпращам някои от моите съмишленици. По своята душевна сила те не стоят по-ниско от мен, а с телесната си сила ме превъзхождат многократно. Приближи ги до себе си и ти няма да изостанеш от достигащите съвършено щастие." Така той изпратил при Антигон Персей и Филонид Тивански. За това, че те живеят при царя, споменава и Епикур в писмо до брат си Аристобул.
Diog. Laert., Zenon VII. 122-124
... Мъдрецът е не само свободен, но той е и цар, защото царската власт не дължи никому отчет и тя съществува само за мъдрите, както казва Хризип... понеже владетелят трябва да разпознава що е добро и зло, докато никой глупав човек няма представа от това. Той единствен може да управлява, да съдейства и да бъде красноречив, а от глупаците — никой. Той е непогрешим, защото не е подложен на грешки. Той не причинява и вреда, тъй като не вреди нито на другите, нито на себе си. Той обаче не е жалостив и не знае снизхождение към никого, тъй като не отменя никакви наказания, произлизащи от закона, защото отстъплението, състраданието и мекушавостта са слабости на душата...
