РЕЛИГИИ

 

Вася Велинова

 

Амулетът – същност, форми и механизъм на действие

 

Още в зората на своето самоосъзнаване като разумно същество човекът е почувствувал и самотата си в един свят, който често пъти му е показвал враждебното си лице. Нашите далечни прадеди са изработили свои специфични инструменти, с които да въздействат на неблагоприятните фактори от обкръжаващата ги среда като природни стихии, бури, гръмотевици, светкавици; болести, епидемии, психосоматични смущения; отделни прояви в социалния живот на колектива като магии, клетви, ходене в съда, и пр. Те са вярвали, че всички беди, от които не е бил застрахован никой, са били неутрализирани от амулетите. Това са сакрални предмети, за които се е смятало, че поради силата на вложената в тях човешка енергия, тайнствена информация и преди всичко – вяра, са в състояние да повлияят на висшите сили, управляващи света.

Думата “амулет” е вероятно с латински произход и произлиза от глагола “amulire” със значение “отблъсквам”, “прогонвам”. За първи път съществителното име “amuletum” се среща в Естествената история на Плиний Стари. Според други автори етимологията на думата трябва да се търси в арабски, където е със значение “висулка”, т.е. специален предмет, който се носи на шията за защита от зли сили. В двата случая се обръща внимание на различни страни на предметите-амулети: в първия на тяхната функция, във втория – на формата им, така че вероятно и двете обяснения имат своето основание.

Първите амулети са били изработени при зараждането на човешката култура. Още в епохата на неолита пещерните рисунки на животни – бизони, лъвове, елени – са имали особени свойства: гарантирали са за племето успешен лов, защита от хищниците, здраве и сила. Древните тотемични митове, разкриващи свръхестествената връзка между човека и определено животно, са основата, на която вероятно са възникнали първите индивидуални амулети. Така например ловецът окачва на шията си зъб или рог от убитото от него животно, вярвайки че така ще получи и неговата сила. Митичните предци на рода често пъти са били животни, чиито стилизирани изображения са били носени като медальон, гривна, пояс, татуировка с вярата, че ще предпазват отделния индивид от всички беди в неговия жизнен път.

С развитието и усложняването на човешката културна дейност се разнообразяват и формите на амулетите. Те започват вече да се изработват по поръчка от специално обучени за целта лица, предимно от скъпоценни и полускъпоценни камъни. Носели са ги на шията, на китката, около пояса и никак не е трудно да открием в съвременната практика за носене на бижута далечен  отглас на древната традиция на амулета. Особено показателни в това отношение са амулетите от древна Месопотамия (Шумер, Акад) – най-старата известна човешка култура, датираща от четвъртото хилядолетие преди Христа, по-късно тези от Вавилон и Асирия, Египет, Етиопия.

Нов момент в развитието на амулетите е появата на писмеността, която ни е засвидетелствана през третото хилядолетие пр. Хр. Най-старите, запазени до днес, писмени текстове-амулети, са писани с клинописно писмо в древен Шумер, Акад, с йероглифно писмо в Египет, а след това се усвояват и от древноюдейската традиция. Оттам, а и от Египет, през епохата на Античността и по-късно на Елинизма те се разпространяват масово в Гърция и в Римската империя. Особено значение за разпространението на определени текстове в Европа имат гностическите култове и традиции от І-ІІ в. сл. Хр. Текстовете се превеждат от староарамейски, сирийски, коптски, при преписването се променят понякога до неузнаваемост, но всъщност това се превръща в основен белег на тяхната сила – колкото по-сложен и неразбираем е текстът, толкова по-сигурно е тяхното действие. Думите и заклинанията са били преписвани върху пергамент, върху листове злато, върху плат или хартия, а текстовете са били съхранявани в специални миниатюрни цилиндърчета, кутийки, кожени калъфи. Така например най-ценният еврейски амулет е била Тората (в славянския превод на Стария завет това е Мойсеевото петокнижие). Текстът е бил преписван върху миниатюрен свитък от пергамент, който е бил поставян в метален цилиндър с халка, за да се окачи на врата. Към него е имало малка лупа за четене, защото евреите са вярвали, че четенето на свещените текстове, който са имали най-могъща сила, е най-сигурната защита за човека. В древния Рим на новородените деца също са били окачвани специални амулети, които са се носели до края на детската възраст, т.е. до 7 години. В епохата на ранното християнство като амулетни текстове започват да се използват молитвите, но в специфична форма. Открити са редица печати-амулети с текстове, предпазващи от различни болести,  закрилящи бременните жени и новородените, както и с по-широк спектър на действие – за всяка болест и несполука в човешкия живот.

Амулети-печати са известни по българските земи още от ІІІ – ІV в. сл. Хр. Намерени са десетки печати с изображения или текстове с апотропейна функция. Традицията да се изработват апотропейни предмети продължава и по времето на Първото българско царство. Намерените образци са както метални (печати, медальони), така и текстове – някои от най-ранните апокрифи, преведени от гръцки, като напр. Цикълът за цар Авгар от Едеса (известен повече в печатната си версия като “Абагар”, издаден през 1651 г., включен в апокрифите на българския автор поп Йеремия; молитви против трескавиците, против зъбобол и др.

През християнското средновековие тези текстове не са били одобрявани от Църквата. Те са били включвани в списъците на забранените книги, но въпреки това употребата им не секва почти до края на средновековната епоха. Така напр. византийския хронист Михаил Псел от края на ХІ в. описва една от византийските императрици, която е прибягвала до всевъзможни амулети, за да се сдобие с желания престолонаследник. Практиката да се прибягва до помощта на амулетите е била разпространена не само сред аристокрацията, но и сред широки слоеве от населението. За ситуацията в България свидетелства един от отговорите на папа Николай на въпросите на българския княз Борис във връзка с официалното приемане на християнството, в който изрично се казва, че християнската вяра е несъвместима с езическите суеверия и практики и че подобни предмети са в разрез с традициите на църквата. Но явно нуждите на хората са били по-силни от църковните догми, защото и през ХІХ в. в съчиненията на българския книжовник Йосиф Брадати се порицават християните, които прибягват до амулети и муски. А “муска” е всъщност турската дума, означаваща амулет. В епохата на османското владичество и през българското Възраждане българите-християни са прибягвали до помощта на мохамедани-лечители и майстори на амулети, докато пък мюсюлманите от своя страна са търсели помощта на християнски амулети.

Под влияние на християнската религия  в апокрифните амулетни текстове навлизат евангелски персонажи– Иисус Христос, Богородица, архангел Михаил, св. апостоли Петър и Павел, християнски светии като св. Никола, св. Сисиний, св. Врачи (Козма и Дамян), използват се различни елементи на официалната книжовна традиция – откъси от църковни песнопения, от канонични молитви и така се получава една сложна сплав от древни езически представи и християнска символика. Амулетите се записват и в кодекси, и във формата на свитъци. В този си вид те са познати в целия православен свят (Гърция, България, Сърбия, Русия, Румъния), в арменската, сирийската, арабско-етиопската, коптската и латинската средновековна книжнина.

Механизмът на действие на амулета се основава на принципа на подобието, според който изобразяването, съответно описването в текст на определено лошо явление (предимно болест, демонично същество и пр.) дава власт над същинското явление. Също така е било възприето схващането, че част от цялото представлява цялото. Това прави популярни амулети, в които се пазят определени части от животни, коси от човек и пр. Косата по принцип е смятана за предметен носител на жизнената сила на човека и често е била използвана в магическите и заклинателни практики, произвеждащи амулетите. Голямо внимание се отделяло и на ноктите. Така напр. в общините на старообрядците в Русия и до днес се спазва обичай изрязаните нокти да се изгарят, защото с тях могат се правят различни черни магии.

Действието на амулетите-текстове се основава преди всичко на вярата в магическата сила на словото и на схващането, че името (словесният знак) е идентично с обекта, който то назовава (означаемото). Това е може би най-древната форма на магическо въздействие върху заобикалящия човека свят. Когато човек е развил речта си, той е получил възможност да обменя по-голямо количество информация и да усъвършенства паметта си, за да я съхрани. Силата на словото постепенно му е давала особена “власт” да опише, обясни и подчини заобикалящия го свят. Поради това думата, опредметила интелектуалната енергия на човека, се превръща в инструмент за своеобразно въздействие върху света според нуждите и желанията му.

От съзнанието за силата на словото се развива идеята за тайните имена, които са достъпни само на посветените. Познаването и правилната употреба на тайните имена е давало на човека възможност за контакт с демони и богове. При древните предхристиянски практики, развити в Шумер, Акад, Асирия, Вавилон и древен Египет, се е вярвало, че с произнасянето на подходящите имена на божествата, или комбинацията от тях, дори безсмъртните могат да изпълнят желанието на човека.

На този сравнително ранен  стадий от развитието на човешката култура е бил много силен процесът на персонификация на явления и предмети от действителността. В резултат на това болестите са били описвани като демонични същества, които са били изпращани от боговете за наказание на хората. Те са били възприемани като материални реалности, които пребивават в тялото на човека и произнасянето на тайното им (истинско) име ги е принуждавало да бягат от болния. Подобни представи са битували и в Древна Гърция, където според една легенда болестите са били крилати същества, излетели от кутията на Пандора. Тя, подтиквана от любопитство, е нарушила забраната на боговете да отваря изпратената от тях кутия и за наказание всички болести са станали спътници на хората в земния им път. Старозаветната юдейска традиция ги представя като дяволско творение. Според едни апокриф, когато Бог е създал Адам, дяволът с пръчка продупчил тялото му на много места и оттам излетели болестите.

В определени случаи четенето на глас на текстовете-амулети се е придружавало от определени обредни действия, показващи нагледно как болестта си отива. Така, при спазването на определени норми на поведение и при познаване на тайните имена на болестите, е било възможно да им се въздейства в желаната от човека насока. Ясно е, че такива схващания са несъвместими с християнското учение  за неотменимостта на Божията воля, която единствена предопределя и направлява човешките съдбини. Човек е трябвало да я приема със смирение и да не се опитва да промени хода на събитията.

В съзнанието на хората не само произнесената на глас дума е имала магическа сила. Още по-силно е въздействало писаното слово. Добре известно е, че в древните общества писмеността е била достъпна само на избран жречески елит и евентуално – на владетеля.  Така напр. в шумерските и акадски клинописни текстове са запазени сведения, че само бъдещите престолонаследници са били посвещавани специално в тайнството на свещените писмени текстове. Сложността на клинописната азбука в Месопотамия и на йероглифната система в Египет ги  е правила достъпни само на избран кръг посветени. Естествено е при такива условия писаното слово и неговите носители да се възприемат като инструменти на свръхестествената власт на жреците и владетелите, притежаващи недостъпно за простосмъртните познание. Така възниква традицията на записване на тайните имена, които позволяват общуването с божествата, в резултат на което вярата в магическата сила на думата се обединява с идеята за скритото, тайно име като предметен носител на истинската същност на назования обект (най-често на божество, на демон или ангел).

Списъците с тайни имена стават популярни и в християнската апокрифна (неканонична) традиция, възприела идеята, че истинското име на Бога не може да бъде произнасяно. Това схващане е било особено силно застъпено в религията, от която генетично произлиза  християнското учение - юдаизма.  Така напр. юдейският бог е наричан често Тетраграматон, т.е. Четирибуквеният, тъй като едно от имената му, Яхве, съдържащо четири букви, се е смятало за тайно име. Християнската апокрифна книжнина е съхранила списъци със 72 имена на Бог и 72 имена на Богородица, които в повечето случаи са описателни за отделни качества и проявления на тези персонажи, или пък съдържат някои неразбираеми вече думи вероятно със сирийски и еврейски произход. В модифициран вид това схващане битува и във фолклора, където пък болестите имат 77 и ½ имена.

Оформянето на амулетите във вид на свитъци по всяка вероятност е традиция, възхождаща към древния Египет. Там един от най-важните амулети-текстове е била известната Книга на мъртвите, съдържаща заклинания и молитви, които душата на умрелия е трябвало да произнася на всеки етап от преминаването си към отвъдното. Вероятно от Египет свитъците-амулети са били усвоени от евреите и чрез ранно християнските общини проникват на Балканите и в западна Европа. В етиопска християнска среда са създадени редица свитъци с апотропейни функции, които по своето оформление и съдържание дават близки паралели с тези от православния гръко-славянски свят. Тъй като съдържанието на свитъците-амулети не е строго определено, не винаги можем да отговорим еднозначно дали е използван един общ първоизточник или вариантите се получават чрез съкращаване и компилиране на общ сюжетен кръг от мотиви и персонажи. Можем обаче да твърдим с голяма доза сигурност, че подобни текстове и записването им в кодекси и свитъци, с цел предпазване от болести, е консервирало общи за човечеството, много древни модели, чието възникване може да се проследи до зората на писмената човешка култура, в земите на някогашните Шумер, Акад, по-късно на Асирия и Вавилон, елинистичен Египет и древна Юдея. Скритото в тях езотерично познание е смятано за извънредно важно и в много случаи то е достигнало непроменено дори до модерната епоха.

 

Свитъкът от колекцията на проф. Иван Дуйчев и мястото му в традицията

 

Свитъкът амулет от колекцията на проф. Иван Дуйчев (Cod. D. Slavo 31) е сред най-интересните образци от този род, не само поради своите размери, но и поради съдържанието на записаните в него текстове.

За първи път текстът на е публикуван от Иван Дуйчев. А. Милтенова обнародва превод на текста без коментар в сборника “Лекарственици и амулети”. Б. Христова издава превод на Молитвата на св. Сисиний също без коментар. Д. Караджова предлага разчитане на заклинателните таблици – кръгове, поместени в края на свитъка, както и на сакралните криптограми около Кръста, изобразен на една от миниатюрите. Текстът на втория свитък не е обнародван до сега.

Cod. D. Slavo 31

Археографски бележки

Cod. D. Slavo 31 – амулет свитък, края на XVII - началото на XVIII в.

4700 х 180 мм хартия, подлепена върху платно

Хартията e жълтеникава, гладка и еластична, без воден знак. Дължината е получена чрез наставяне с хартиени ленти, залепени по-късно върху платнената ивица. Свитъкът се е носел около кръста, за което се указва в началото и в края на текста. В резултат на дълга употреба краищата на хартията са били повредени и при реставрацията са възстановени с ивици червен копринен плат с ширина 9 мм, по подобие на първоначалния кант.

Писмо: полуустав, писан от един писач, но не навсякъде размерът на буквите е еднакъв, въпреки двойното разчертаване, фиксиращо височината на реда. Писачът използва ударение, придихание и паерчик за изпаднал малък ер. Пише с кафяво мастило, което е много избеляло. Началото е протрито от честата употреба на свитъка-амулет. Началата на молитвите към Св. Богородица, св. Сисон и Архангел Михаил са изписани с по-едро писмо.

Правопис и език: двуеров, едноюсов (­), основно църковнославянски, но със силно влияние на сърбохърватски, което личи в прегласа на ь в о: кровь, на ъ в а – санъ, в глаголни форми за перфект като спавала сам, във формите за бъд. време – éе доéе, за минало – био, видео,  както и в показателните местоимения: навсякъде се пише таи вместо този.

Украса: свитъкът съдържа седем цветни миниатюри, залепени върху оставени за тази цел празни места: на св. Сисон, Архангел Михаил, Кръстът на Голготата, св. Йоан Кръстител, св. Йоан Златоуст, св. Георги Победоносец и първомъченик Стефан. Миниатюрите са поместени в тройно контурирани рамки, като с черно мастило е очертана външната и вътрешната рамка, а средната е с киновар. Всяка миниатюра предшества съответна по съдържание апокрифна молива. Тайнописните бележки в края на свитъка са поместени в седем разноцветни кръга.

Бележката в края на свитъка е от писача и съобщава името му и мястото на написване на свитъка: Написахъ азъ недостоинiи рабъ бжiи Лукянъ Лазараевичь свободнаго кралэ в. Града г.н. у церкве администраторъ в Копривнице сущи... г... марта... день.  Вероятно това е гр. Копривница в Хърватско.

Произход: Свитъкът е от личната колекция на проф. Ив. Дуйчев.

Съдържание: Апокрифни молитви и заклинания

 

Сън на св. Богородица

В началото на свитъка е поместено апокрифно съчинение, известно като “Сън на света Богородица”. Това произведение не е особено популярно в писмената традиция, тъй като от него са известни сравнително малко преписи. В свитъка произведението е записано в две версии – съкратена и обширна, така както ги срещаме с незначителни редакторски промени в ръкопис №  99 от сбирката на Народната библиотека в Белград. Съкратената версия има за задача да обясни защо амулетът има апотропейна сила. Според нея Богородица е имала съновидение, в което вижда сина си вързан за стълб, бит и измъчван по заповед на Пилат Понтийски. От тялото му потича кръв, която се превръща в листове (или кори на дърво), според различните версии. В отговор на съновидението на майка си Иисус казва, че сънят е истински и който притежава такъв лист, той ще бъде защитен от всички беди. Условието е текстът да се прочита по три пъти на ден. Сънят в конкретния случай показва най-голяма близост с една полска редакция на апокрифа, където също се споменава за връзването на Христос за стълб – детайл, който не фигурира в другите познати южнославянски версии.

Обширната редакция на “Съня на Богородица” е близка до вариантите, запазени в сръбска редакция. Богородица сънува пророчески сън, в който “вижда” подробно събитията около страданията, Разпятието, смъртта и възкресението на своя син и Спасител. Разликите при различните версии са само във вида на дърветата, от които е изработен кръстът за Разпятието, в броя на персонажите (апостоли и евангелисти), които са изброени във видението и в броя на съпътстващите съня молитви.

Мотивът за вида на дърветата, от които е изработен Христовият кръст, е широко разпространен в апокрифните текстове. В апокрифите от цикъла за Адам и Ева се обяснява как в Едемската градина Бог е насадил три дървета – по едно за Адам и Ева и едно за себе си. Третото дърво е било забранено за Адам и Ева – това е било дървото на познанието. На смъртния си одър Адам получава венец от клонки от трите райски дървета – бор, кедър и кипарис, за да намери покой. Според Повест за кръстното дърво от поп Йеремия Български, ангел Господен е показал на Мойсей три дървета – ела, кедър и кипарис, които еврейският предводител е сплел на плитка, а ангелът я е благословил като дърво, от което ще се изработи кръстът за Разпятието. В апокрифния “Сън на Богородица” се изброяват също три дървета, от които е направен кръстът. А самото пророчество за Разпятието, приписано на Богородица, се среща и като сън на Адам, както ни показва апокрифът за  Тивериадското море. В него Адам сънува пророчески сън и “вижда” апостол Петър, разпънат в Рим, апостол Павел – в Дамаск, Йоан –  в Едеса.

В обширната редакция на “Съня на Богородица” се откриват и мотиви от Евангелието на Никодим, което също принадлежи към групата на неканоничните книги. При описанието на събитията, последвали Възкресението Христово, Богородица споменава слизането на Христос в ада – мотив, който не присъства в четирите канонични евангелия. В разказа на Никодим обаче е споменато за отключването на адските двери и освобождаването на първия човек Адам, заедно със старозаветните праведници . На базата на този текст е възникнала и специална иконографска схема – Слизане на Христос в ада. Това събитие се дължи на апокрифното схващане, че от грехопадението на Адам до Възкресението на Христос, т.е. до спасението на човешкия род, раят е бил недостъпен. Едва след изкупителната жертва на Христос от ада са били освободени праведниците и заедно с него са били настанени в рая.

След пророческата част в апокрифния сън, самият Иисус Христос обяснява значението на записването на текста и начините на неговата употреба. Всеки човек, който притежава съня, пази го грижливо в дома си, или го носи в себе си, ще бъде спасен от дяволска съблазън. Ако тръгне на дълъг път, ще бъде закрилян от всички опасности през времето на пътуването си, ако му се наложи да се яви на съд – ще бъде помилван и възнаграден. Това е класическата формулировка за апотропейната  функция на текстове от подобен род.

След “Съня на Богородица” са поместени молитви към Богородица като към небесна закрилница. Отново се изброяват бедите, от които предпазва Божията майка. В случая молитвите са съкратени. Известни са други версии, в които за всеки случай е записан кратък молитвен текст, докато тук опасностите са само изброени.

Независимо от тези особености, първата част на свитъка е образец на известните в апокрифната традиция “Богородични пояси”. Те се основават на вярата, че Богородица е застъпница за хората пред своя божествен син. Освен това тя е покровителка на майчинството и на малките деца. Така в началото на апотропейния предмет се поставят два персонажа, които стоят най-високо в християнската ценностна система – Христос Спасителят и Богородица. Те създават християнската “рамка”,  в която са включени и творби с чисто езически и много древен произход.

 

Молитва на св. Сисон и неговата сестра Мелентия

Определението “Молитва” за това произведение е съвсем условно, тъй като поместеният под заглавието текст е разказ за борбата на св. Сисон с вещицата и включва редица интересни мотиви, които разкриват древния му произход и го доближават в някои моменти до вълшебната приказка. Във византийската традиция същият разказ е познат като Житие на св. Сисиний (името се среща във варианти Сисон, Синесий, Сисин и др.) и от него са известни над 20 преписа, обхващащи широк хронологически диапазон – от ХІ до ХІХ в.  Познат е в арменска версия в сравнително късни преписи от колекцията на манастира “Сен Лазар” във Венеция. Сред южните славяни е проникнал вероятно от Византия, като разликите в детайлите на повествованието са свидетелство, че в различни области вероятно са преведени различни гръцки версии. Основание за такъв извод дават няколко факта.

На първо място това е името на светеца. Гръцката форма на името Сисиний се предава като св. Сисин с производно Сисон. Обаче са известни и варианти, в които се говори за трима светци, напр. в ръкопис № 631 от ХVІІ в. от Народната библиотека в София. Там са изброени Сисин, Симеон и Исидор, които се срещат и сред гръцките преписи. Водещата фигура е св. Сисиний (Сисон, Сисой). За него се знае, че е светец войн от Мала Азия, загинал по времето на император Диоклециан. Но апокрифната традиция го представя като войн срещу злото изобщо. В известен смисъл образът на св. Сисиний е обобщаващ, защото той олицетворява доброто начало и името му има древен произход. В акадския език “сису” означава “конник” а иконографският образ на св. Сисиний го представя често яхнал кон, пробождащ с копието си демон. Злото начало от своя страна е опредметено в образа на вещицата. В гръцката традиция вещицата най-често е назовавана Гилу и е един популярен персонаж, за който се смята, че вреди на бременните жени, на новородените и родилките. Образът на Гилу също има своя дълга предистория.

Апокрифният разказ за борбата на св. Сисиний срещу вещицата Гилу ни е познат в гърцизиран вариант, който ни представя една от най-древните легенди в човешката култура, свързана с опасностите пред жената в най-важните периоди в живота ѝ – бременността, раждането и опазването на новороденото. Това са били рискови събития и още в дълбока древност хората са потърсили начин не само да си обяснят причините за високата смъртност в тези моменти, но и да потърсят средства за предотвратяването ѝ.

Още в шумерската митология присъства един демоничен образ под името Диме, който заплашвал жените при раждане. В древен Акад (ІІ хил. пр.н.е.) са записани заклинания срещу Ламашту – женски демон, който е крадял малките бебета и се смятал за носител на всички детски болести. Нейни атрибути са гребенът и вретеното, които в българския фолклор се свързват с образа на чумата. Ламашту е изобразявана кърмеща куче и прасе. Образът се доразвива и обогатява с нови черти в старозаветната легендарна традиция, където го срещаме персонифициран в Лилит, първата жена на Адам. Тя е била описвана като женски демон, който е изпивал кръвта на новородените, пречел е на нормалното раждане и на бременността на жените. Съществувало е поверие, че малките бебета не бива да се оставят да плачат, защото сълзите им привличали Лилит. Единствено този, който е знаел всички тайни имена на Лилит, е можел да я победи. В юдейската традиция са запазени амулети, отразяващи едни по-древен етап от битуване на легендата: изображения на Ева, Адам и Лилит, над тях трите ангела, които е трябвало да ги пазят – Сеной, Сансеной и Самангелоф. Това може би е далечен паралел с трите имена в някои южнославянски варианти на разказа. Еврейският амулет с Адам, Ева, Лилит и трите ангела се е смятал за един от най-надеждните защитници на майката и детето. Той се изписвал върху пергамент със специално мастило и от ритуално чист човек.

Този амулет, видоизменен в някои аспекти, вероятно е преминал в елинистична, по-късно – във византийска, а оттам и в славянска среда. Към основния сюжет се прибавят нови моменти: св. Сисиний трябва да победи вещицата, защото тя е откраднала децата на сестра му Мелентия. Разказът се обогатява с редица приказни мотиви. За да запази последното новородено дете, Мелентия се затваря в кула, обкована с желязо, запоява вратата с олово (калай) и се запасява с храна за една, две или три години, в зависимост от различните версии на разказа. В този епизод ясно личи древната вяра в силата на желязото, прогонващо злите сили, и на оловото, което е смятано за специален материал, използван при различни магически практики. Оловото е металът на Сатурн, който от своя страна владее подземните демони и свръхестествените същества.

Вещицата, наричана Гилу, от своя страна се мъчи да проникне в укрепеното  жилище и се превръща в житно/просено зърно (или муха). Тази нейна способност я сродява с древната Лилит, за която се е вярвало, че с лекота променя облика си. След като успява да влезе в дома на Мелентия, вещицата, открадва последното останало дете и го отнася към морето. За целта тя се преобразява на лъв (звяр) и носи детето в зъбите си. В познатите ни славянски версии на този разказ обикновено се говори не за вещица, а за дявол, като събирателен образ на злото. Това е нормално, като се има предвид, че обикновено “дявол” стои в текстовете срещу гръцката дума “ δαίμον”. Освен това в славянската фолклорна и народна традиция “вещица” има по-различно и това обуславя представянето на Гилу като дявол, зла сила.

Св. Сисиний влиза в ролята си на войн-ловец на злото и тръгва да търси дявола. Отново разказът се разширява с приказните мотиви за говорещите дървета, които в различните редакции са три или четири и по различен начин се отнасят към въпроса на св. Сисиний дали са видели звяр, носещ дете. Обикновено къпината и върбата отговарят отрицателно, въпреки че са видели бягащия вряг и съответно са прокълнати. Борът и маслината показват пътя на св. Сисиний, за което са благословени. Версията в свитъка от колекцията на Център “Дуйчев” включва разговори на св. Сисиний с четири дървета, т.е. тя отразява един сравнително по-разширен вариант на разказа. В славянските версии липсва обаче друг сюжетен елемент, който се среща в някои гръцки варианти: за да се скрие, вещицата/дяволът се превръща последователно на риба, лястовица и  косъм от брадата на императора. Съответно св. Сисиний се превръща на мрежа, орел и лекар, за  да залови демона. Този епизод също е повлиян от вълшебните приказки, макар че обяснението му може да се търси и в древните представи за този женски демон и способностите му да приема различни форми. Още едни от най-ранните сведения за вещицата Гилу, дадени от византийския хронист Михаил Псел, обръщат специално внимание на произхода и същността на Гилу. Според византийския автор тя е демонично същество, което променя облика си и най-често се показва пред хората в образа на звяр.

Срещата между светеца и дявола е предадена драматично в разказа. При представянето ѝ се преплитат езически и християнски мотиви. Светецът я нарича “Сатана”. С други думи древният демон в славянската традиция се възприема през призмата на християнската представа за носителя на злото – дяволът. Тук би следвало да припомним, че в българската традиционна култура няма отдeлен персонаж, който да вреди на родилките и новородените, подобно на Гилу. Разпространено е схващането, че на жената след раждане могат да навредят “навичките”, “арменките” и други полумитични същества, които се неутрализират чрез редица фолклорни обреди.

Когато вещицата иска от св. Сисинй до повърне майчиното си мляко като условие да получи обратно децата на сестра си, той се обръща за помощ към Бога, което е типичен християнски мотив. От друга страна поставянето на трудно преодолими изпитания е типично за вълшебните приказки. Като истински приказен герой, светецът-воин преодолява препятствието – повръща майчиното си мляко – и получава живи шестте деца (вероятно в този епизод трябва да търсим корените на съвременния фразеологизъм “да си кажеш и майчиното мляко”).  Целият разказ до този момент всъщност има за задача да обясни най-сакралния мотив – разкриването на тайните имена. След победата на св. Сисиний с Божията помощ, вещицата/дяволът се подчинява  и обещава да не доближава  дома на човек, който притежава записани нейните имена. Изреждането им е всъщност заклинателната формула, гарантираща защита от бедите, представени като имена – атрибути на дявола. А тя самата се осмисля като събирателен образ на различни болести и други лоши демони. Финалът на разказа е типичен за заклинателните формули против болести – дяволът е отправен в морската бездна. Формулировката е позната от редица молитви  срещу различни болести, в които те са опредметени, живеят в човека и само посветеният може да ги “изгони” от тялото на болния. Той задължително ги отпраща надалеч – през девет планини, вдън земя, или както в случая – в морето. Като паралел на тези словесни формули клишета можем да приведем съществуващата в традиционната народна култура практика предметите, използвани при баене против болести (вода, гасени въглени, трохи хляб и др.), да се хвърлят далеч от леглото на болния и обикновено около плета, където не се ходи. Постъпвало се е така, защото се е смятало, че ако здрав човек стъпне върху тези предмети, болестта ще “се засели” у него.

Тайните имена на вещицата варират в различните преписи – от 12 и ½ до 40 и повече, но обикновено се придържат към сакралните числа. Те не винаги съвпадат напълно и в гръцката традиция. Често пъти последователността им е променена, при преписването се изопачава фонетичният им облик, особено ако става дума за думи със сирийски или еврейски  произход. Положението със славянската традиция е същото – броят на имената на вещицата и последователността, в която те са изброени в различните преписи, показват голямо разнообразие. Възможно е то да се дължи и на обстоятелството, че текстовете са били писани по поръчка и за конкретни случаи. Някои от прозвищата на вещицата са прозрачни откъм значението си: кръвопийца, отровителка, вила, блудница. Други не могат да се обяснят еднозначно, трети са напълно неразбираеми. Освен това и в гръцката фолклорна традиция, освен Гилу, на децата вредят и други лоши духове – ламии, стригли, и под., което обуславя разнообразието в номинациите. Но, както вече беше отбелязано, колкото по-непонятни са били думите, толкова по-голяма е била силата на амулетния текст. Записването и произнасянето на тези тайни имена, съпровождано и с други ритуални действия, като например прочитането им над вода, която след това е била изпивана или над трохи хляб, изяждани от засегнатия,  са били начини да се въздейства върху злото.

 

Молитва на св. Архангел Михаил и други сили

Следващото произведение, включено в състава на свитъка от колекцията на Център “Иван Дуйчев”, е “Молитва на св. архангел Михаил и други сили”. И то, като първото, е наречено “молитва” съвсем условно. Тук в ролята на победител на вещицата е представен Архангел Михаил. Текстът е познат в средновековната православна традиция,  в редица ръкописи (славянски и гръцки) той придружава историята на св. Сисиний,  както е в свитъка. В този вариант на историята за вещицата архангел Михаил я среща, когато слиза от Елеонската планина. Това е едно свещено за християнската традиция място, което подчертава силата на положителния персонаж (срещат се варианти, в  които архангелът слиза направо от небето). В  арменската традиция пък самият Бог и архангел Гаврил се срещат с Тебхга (арменският аналог на вещицата) или с нейния син, за да предотвратят пагубното ѝ въздействие над бременни жени, родилки и новородени. Интерес в този епизод буди  описанието на образа на вещицата: тя е с коси до земята, очи, бълващи пламък, окървавени до лактите ръце и потънали в кръв зъби. Традиционната народна представа за вещицата силно се различава от тази иконография. Вещицата във фолклора е жена, преминала детеродната възраст, която сред съблюдаване на определен ритуал, може да влезе в контакт с дявола и другите лоши персонажи от народната митология – вили, самодиви, русалки и др. По време на сън душата ѝ във вид на пеперуда напуска тялото. Но външният и вид няма нищо общо с посоченото по-горе описание. Къде са тогава корените на подобна иконография?

В гръцката традиция вещицата Гилу се представя със същото описание, което според редица учени я свързва с иконографската представа за Горгоната Медуза. Запазени са редица образци върху амулети-печати, колани, пръстени, където са изобразени архангели Михаил или  св. Сисиний, побеждаващи не Гилу, а Горгона с характерния за нея ореол от змии около главата. На територията на България също са запазени десетки образци с подобна иконография и с надписи, обясняващи смисъла на сцената. Вероятно на един етап от развитието на легендата Горгоната е била възприемана като демон, посягащ на малките деца и пречещ на нормалното раждане. Връзката между Горгоната и Гилу от една страна и между Горгоната и египетския бог Хнубис – от друга, е забелязана и аргументирана от редица изследователи. Вероятно иконографията на Горгоната се е запазила в текстовата традиция и на един по-късен етап, може би в християнска среда, е приписана на вещицата, наречена Гилу. В подкрепа на тази идея бихме могли за приведем един пример от апокрифната традиция. В апокрифа “Слово за Адам и Ева от началото до свършека” се разказва как Ева заедно със сина си Сит отива към рая, за да поиска за умиращия Адам лек от маслиновото дърво. По пътя ги среща звяр, който иска да изяде Сит – в един от преписите на апокрифа звярът е наречен Горгона. Така  образът на вещицата Гилу може да се интерпретира като християнизирана версия на по-древната представа за Горгоната, заплашваща децата. Тя от своя страна си родее с посочените от нас митологически персонажи. Описанието на вещицата в този текст ни позволява да отидем и по-далеч, към древна Индия, където подобна иконография се свързва с богинята Кали – черна на цвят, с обици от детски тела!, с дълги зъби, потънали в кръв, символизиращи злата енергия (шакти) на бог Шива. Разбира се подобна аналогия се нуждае от допълнителни уточнения, но сходствата в детайлите от иконографските схеми надали са плод само на случайност.

Срещата на архангел Михаил с вещицата  не е разработена толкова подробно, както тази на св. Сисиний. Този нов вариант на борбата с персонифицираното зло съдържа един християнски елемент. Вещицата признава, че се е опитала да навреди и на самата Богородица, но не е успяла поради Божията силя, която е закриляла Христовата майка. Странното тук е, че в един сравнително кратък текст няколко пъти се сменя гледната точка на повествованието – разказът на вещицата е ту в първо лице, ту в третолична повествователна форма. Тъй като тази особеност се среща и в гръцките, и в арменските версии на легендата, вероятно става дума за специфични белези тази група текстове, а не за компилации, правени при превеждането, респ. преписването на текстовете.

Вариантът с архангел Михаил, представен в свитъка от Център “Иван Дуйчев”,  дава и нова информация за вещицата. Пред него тя съобщава около 40 свои имена, което прави списъка един от най-пълните не само в славянската, но и в гръцката, и в арменската традиция (поне на базата на достъпните до момента преписи). След като с разкриването на имената си вещицата се е предала във властта на архангела, тя вече на може да причинява злини на хората, които ги притежават. Следва финалната заклинателна формула и традиционният завършек в името на пречистата Дева Мария.

Макар че в българския фолклор не е известен подобен персонаж, както отбелязахме по-горе, българската традиция познава само едно полумитично демонично същество, така наречената Сътурница, която се появява нощем да краде деца, но не е свързана с нито един от посочените сюжетни мотиви. Като крадци на деца и причинители на смъртта на родилките са познати споменатите вече “нави”, но те имат съвършено друг произход. Подобни на Гилу образи, макар и с някои модификации са засвидетелствани в руския фолклор в образа на баба Яга, която също е враг на децата. В сръбската традиция се смята, че тя има железни зъби. В българска среда се появява заплашителният образ на дядо Торбалан, който краде деца и ги слага в торбата си, но произходът на този персонаж все още очаква своя упорит изследовател. Може би повторният внимателен прочит на вълшебните приказки от детството ни ще помогне да се изведе и българският аналог на вещицата Гилу. Тези факти подкрепят тезата, че теми, образи и идеи, проникнали по книжовен път трудно се инфилтрират в народната култура и може би това е техният щастлив шанс да се съхранят в славянската традиция относително непроменени и близки до своя първообраз.

 

Допълнителни молитви

 

След тези две версии на разказа за победата на вещицата Гилу/Горгона/Лилит (дяволът), в свитъка са включени няколко молитви към християнски реликви и персонажи. Членението на текста е маркирано не само от главните букви, но и от поместените пред всеки молитвен откъс миниатюри на съответните светии.

 

Молитва към Архангел Михаил

След като завършва и вторият разказ за битката на архангел Михаил с вещицата, към него е отправена кратка молитва за закрила. Тъй като образът на архангел Михаил заема особено място и в старозаветната, и в новозаветната традиция, в свитъка от Център “Иван Дуйчев” му е отделено специално внимание. Той е изобразен на една от миниатюрите, която предшества молитвения текст. Според апокрифната традиция архангел Михаил е помогнал на Бог в битката му със Сатаната. Той е архистратиг (пръв началник) на безплътните сили и участва в битката със Змея от Апокалипсиса. Фактически в този епизод образът е носител на древния митологичен мотив за змеебороството. Освен това като пръв воевода, архангел Михаил придружава душите на умрелите в отвъдния свят. Българската народна традиция го нарича “душевадец”. В много региони на Балканския полуостров се вярва, че той отнася до Бог молитвите на хората и връща отговорите. Ето защо можем да приемем, че поместената кратка молитва, която показва някои текстуални съвпадения с редица подобни молитви от този род в славянската традиция (българска, руска, сръбска), е логичният завършек на заклинанията, в които архангел Михаил е главно действащо лице. Като победител на вещицата, схващана като дявол или сатана, той е в състояние да отговори на всяка човешка молба за закрила от неприятности.

 

Молитва към честния Кръст

Известно е, че Кръстът на Разпятието е бил на особена почит сред християните. След чудесното му намиране от императрица Елена, майката на Константин Велики, той се превръща в една от най-популярните християнски реликви. Когато е пренесен в Константинопол и издигнат отново в църквата на св. Богородица във Влахерна, за него е учреден специален празник – 14 септември (Кръстовден). Вярвало се е, че частици от Кръста притежават целебна сила, а дори само докосването до него е правело чудеса за болните и за това на празника той е бил изнасян и показван на събралите се вярващи. Това отношение към Светия кръст обяснява и включването на специална молитва към него в свитъка. В нея се е запазил и апокрифният момент – кръстът е наречен “трисъставно дърво”, което е алюзия за произхода му от три райски дървета, както вече обяснихме по-горе.

Първата част на молитвата към честния Кръст е заета от една широко разпространена в монашеската книжнина творба – молитвата на мъченик Киприан за прогонване на бесовете. Тя е вдъхновена от Пс. 67:1-2 с начало “Да възкръсне Бог”. Към нея е прибавена и частта, прославяща Кръста. Той се е възприемал като най-надеждната защита срещу бесовете е демоните и отгласи от подобни представи намираме в монашеската книжнина – Скитски патерик, Лимонис, Пролози. В друго житие е запазено следното обяснение: на въпроса кои са трите неща, предадени на християните, от които най-много се боят бесовете, се отговаря, че едното е за ядене, другото за носене на шията и трето – за къпане.

Тълкуванието на тази притча е, че бесовете и демоните се боят най-много от причастието, Кръста и кръщението. Втората част на молитвата към Честния кръст е част от текстове-похвали на Христовия кръст. Тя показва връзка с богослужебните текстове (канон за празника), свързани с 14 септември, празник на Въздвижение на Кръста.

Така в свитъка е записан един компилативен текст, който няма точен паралел, но се свързва с едни от най-популярните апотропейни текстове за Честния кръст. Предхождащата текста миниатюра  изобразява шестконечен Голготски кръст с криптограми, анализирани и разчетени от Д. Караджова като: Цар Славы, Иисус Назорей, Цар Юдейски; Свет Христова просвещает всех. В основата на кръста е изписана и типичната за такива случаи криптограма ГА: Глава Адамова.

 

Молитва към Йоан Кръстител

Присъствието на молитвата към св. Йоан Кръстител в този свитък-амулет също има свое обяснение. Йоан Кръстител е популярен евангелски персонаж, с чието име са свързани няколко празника. Най-популярният е Еньовден (24 юни, който в народната традиция се нарича Иван Бильобер), когато на разсъмване са се събирали билките и са се извършвали редица ритуали, свързани с народното лечителство. В известен смисъл Кръстителят е покровител на билкарството, знахарството и лечителството и наред с християнския момент в празничния цикъл около Еньовден са запазени древни езически обредни практики.

Към това трябва да прибавим и ролята на Йоан Кръстител заедно с Богородица  като застъпник за хората пред Христос - Небесен цар. Тази идея, намерила отражение в иконографската сцена Дейсис, обяснява защо хората често се обръщат към светеца за закрила.

Може би е интересно да се приведе паралел и с арменските свитъци-амулети от манастира “Сен Лазар”, които често изобразяват св. Йоан Предтеча. Според някои текстове, той е бил болен, когато Иисус идва на р. Йордан, за да приеме кръщение. Йоан оздравява, след като кръщава Иисус. Този нюанс в образа на популярния старо- и новозаветен персонаж допълнително засилва функцията му на лечител в народните представи, намерили отражение в апокрифните амулети-свитъци.

 

Други молитви

Християнската рамка на текстовете в свитъка завършва с молитвите към св. Йоан Златоуст, св. Георги и първомъченика Стефан, които са призовани да победят дявола и да закрилят човека, поръчал изработката на амулета. Св. Йоан Златоуст е бил константинополски патриарх и  автор на текста на една от литургиите. Този факт определя важното му място в иконографската програма на храмовете – той се изобразява винаги в олтарната ниша, в цял ръст, с лице към евхаристийната жертва. Образът му е бил пред очите на събралите се в църквата по време на евхаристийното богослужение. Честото му споменаване по време на ритуала – той е автор на десетки тълковни беседи, които се четат по време на Великия пост и през Петдесестница, на беседи върху евангелския текст – допринася за неговата популярност, обусловила вероятно и натоварването му с апотропейни функции.

Що се отнася до св. Георги, молитвата към него има свое обяснение в традицията на текстовете за св. Сисиний и архангел Михаил. В редки случаи в ролята на победител на вещицата се явява св. Георги. Неговият образ, свързан с идеята за змееборството, също е натоварен с функцията на покровител. Да не забравяме и фолклорната страна на неговия празник, Гергьовден, за който се смята, че има силно изразена езическа основа и е централен за аграрния култ. Като покровител на хора и животни, св. Георги е надежден закрилник и вероятно затова е представен в свитъка и с миниатюра.

Накрая е споменат и първомъченик Стефан, което не е типично за подобни молитвени текстове, но пък е често явление сред арменските свитъци, за които няколко пъти вече стана дума. В тях 16 пъти се срещат молитви към първия християнски мъченик (Feydit, 1986). Включването на подобна молитва в свитъка от Център “Иван Дуйчев” вероятно се дължи на индивидуалните предпочитания на човека, поръчал свитъка. С други думи, Св. Стефан би могъл да фигурира и като личен светец-покровител, една широко разпространена сред православните славяни традиция.

Представените до тук текстове са част от апокрифната традиция, свързана с идеята за предпазване на бременната и новороденото, както и с неутрализиране на  по-широк кръг беди. Всеки отделен текст има паралели в други ръкописи, известен е в различни по своя произход и хронология преписи. Уникалното в свитъка е начинът, по който са съчетани текстовете, най-вероятно, отразяващи личните потребности на поръчителя. Вероятно така можем да си обясним и поместените в края заклинателни таблици.

 

Заклинателни таблици

 

Първата таблица е версия на магическия квадрат SATOR, AREPO, TENET, OPERA, ROTAS и според указанието на съставителя предпазва от бясно куче. На свитъка  квадратът е изписан в кръг, буквите са наредени по 6 в четири реда, вместо подредбата от по 5 букви на 5 реда, запазена в латински версии, както е показано по-долу:

S	A	T	O	R
A	R	E	P	O
T	E	N	E	T
O	P	E	R	A
R	O	T	A	S

Приблизително значението на отделните думи е следното: SATOR – Създателят; AREPO – бавно движение; TENET – поддържа; OPERA – творение; ROTAS – като вихър. Този магически квадрат или камеа е свързан с учението за влиянието на планетите върху съдбите на хората. То от своя страна е повлияно от кабалистичните традиции, според които всяка планета има собствен планетарен символ, определящ спецификата на прилежащия й магически квадрат. В свитъка от Център “Иван Дуйчев” е включен магически квадрат на Сатурн. Според тълкуванията на този пентакъл, буквите в него, съответно и думите, образувани от тях, служат за потискане силата на злите духове. Трябва да отбележим, че сведения за подобни магически заклинания са могли да проникнат в славянския свят и от латинската традиция, тъй като окултните съчинения, съдържащи информация за тях, са писани на латински. Като се има предвид, че свитъкът е правен в Копривница, Хърватско, латинското влияние не е учудващо. От този регион са известни и глаголически свитъци с подобни заклинания, а в тях са отразени и култове към западни светици – като напр. св. Урсула, покровителка на майчинството.

Според Д. Караджова разместването на буквите в свитъка се дължи на особености на антиграфа, от който е преписан и тя възстановява оригиналното написаните 5 реда по пет букви като:

ШАТОР
АРЕПО
ПОНОТ
ОПЕРА
РОТАС

При тази възстановка tenet се чете само по вертикала. Втората таблица предпазва от нечестив дух. Тук липсва изображение на Кръста, но то се подразбира от включените в него криптограми. Таблицата съдържа вариант на т.нар. кръстни думи, които са свързани с магическото значение на изображението на кръста. Обикновено това са комбинации от букви, зад които се крият определени думи, свързани със символиката на кръста  или епитети към разпънатия на него Христос. В този случай комбинацията от букви, предпазващи от бясно куче, започва с абревиатурата на името на Иисус Христос. Следват буквите Д и С – Дърво на Спасението. На два реда е записана четири пъти буквата В – Велико Веселие за Вярващите В него. В ръкописната традиция се среща и друго обяснение – за Всички Вярващи Връщане В рая. Третата таблица предпазва от нощен страх. Това е всъщност мъчително безсъние, свързано с преживени стресови ситуации, според сведенията, събрани от народни лечителки и баячки. Обикновено се преодолява след редица процедури, придружени от заклинания и молитви. Включената в свитъка таблица съдържа абревиатура на името на Христос -  ИС ХС и четири пъти буквата Д – вероятно със значение Добро Дърво Дяволу Досада. Вярвало се е, че Христос предпазва от по-тежките болести и споменаването на името му е надежден способ за защита.Следващите комбинации предпазват от горски вили (самовили), от горски болести (болестите, свързани със самодиви, т. нар. самодивски болести), от вещица и от грозница. Грозница в някои региони е името на треската. Разчитане на всички криптограми, включени в тях, предлага Д. Караджова. Подробните обяснения ще бъдат представени в коментарите към превода на текстовете от свитъка.

Всички таблици са поместени в кръгове оцветени в жълто и червено. Подобно оформление предлагат и арменските и етиопските свитъци.Така изготвен, свитъкът е бил защита от най-тежките изпитания за човека през живота му. Включването на двете версии на разказа за победата над вещицата: тази със св. Сисиний и втора с архангел Михаил ни насочва към извода, че основното предназначение на амулета е било да предпазва бременна жена и впоследствие – новороденото ѝ дете. Известно е, че подобни свитъци-амулети са увивани около пояса на бременните, за да ги предпазят от всички рискове, свързани с износването и раждането. Но свитъкът има и по-широк диапазон на действие, което вероятно е резултат от желанията на поръчителя. Бележката в края на хартиената лента съобщава, че за изработката на свитъка е заплатено, а това означава че той е белег за възможностите на човека, който си го е поръчал.

Cod. D. Slavo 32
Cod. D. Slavo 32 – амулет свитък, началото на XVIII в.

435 х 108 мм, текстово поле 400 х 90 мм, 47 реда. Подлепен на гърба на свитък, с размери 2900 х 62 мм (виж Cod. D. Slavo 31).

Хартията е светла и тънка. На места дори е прокъсана и текстът е нечетлив. Не личи воден знак. Разлиновката е двойна, правена на ръка с тънък молив и фиксираща височината на реда.

Писмо: полуустав, писан от един писач. Почеркът е небрежен, неравномерен, с различна височина на буквите.

Правопис и език: едноеров, едноюсов със силно влияние на сърбохърватски.

От този текст са известни и съкратени варианти, вж. № 703 от НБКМ.

Произход: Свитъкът е намерен в подлепващото платно на Cod. D. Slavo 31 от личната колекция на проф. Иван Дуйчев.

Съдържание: Апокрифната молитва на Архангел Михаил против вещици. Тук е поместена версия, сходна с тази от Cod. D. Slavo 31, но краят ѝ липсва.

За разлика от първия свитък, този съдържа само едно произведение – разширен вариант на разказа за борбата на св. Архангел Михаил с вещицата. Както и в първия вариант, архангелът слиза от Елеонската планина, среща вещица, чието описание не се различава съществено от даденото в първия свитък. Известна вариативност  има в имената, които се съобщават – те са по-малки на брой и вероятно отразяват друг образец. И тук някои имена са прозрачни откъм значението си, като напр. вила, клеветница, сатана, убийца, страшница. Други могат да се изведат от белезите на болестите, които представляват – напр. тиесто да е болест придружена с подпухване. Трети предават изопачено гръцки думи – меретимора (страшна болест). Някои от прозвищата не подлежат на тълкуване, тъй като думите са силно изопачени, и дори да са имали някакъв смисъл, той се е изгубил при различните преводи и преписи.

И тук финалното заклинание е в името на Честния кръст и на четиримата евангелисти, за да оформи една християнска рамка на древния текст.

Вероятно този свитък е подлепен към първия, за да засили въздействието на заклинателните текстове. Фактът, че и той се вписва в кръга произведения, свързани с опазване на бременната и новороденото, определя и функционалната насоченост на свитъка – вероятно той е бил поръчан за новородено, но така че и в други периоди от живота му да бъде полезен и да предпазва от враждебния свят.

Макар че включените в свитъците текстове не са непознати за славянската книжовна традиция, комбинацията им в един общ амулет и то във формата на дълъг свитък, превръща този книжовен паметник в рядък артефакт на културата. Той е свидетелство за дългия живот на едни от най-древните митове в човешката култура, свързани с майката и детето. И ако в съвременния живот подобни факти вече се възприемат като куриози, то внимателното вглеждане в тяхната скрита същност ги представя като съкровища на отдавна загубено познание.