Християнство

Константин Велики и Христовата църква

Написана от Любомир Грозданов
Посещения: 8499

 

 

Църквата и Империята до началото на IV в.

 imperia carkva

 

Нито едно религиозно общество на Древността не изпитва драматизма, който преживява Християнската църква в първите три века от своята история. Непризнавана и хулена, подложена на репресии от страна на държавната власт, атакувана от тълпа, философи и интелектуалци, Църквата води борба за своето съществуване, в която се леят потоци християнска кръв. Изпитващо връз себе си  мощта на езически Рим, християнското общество не само оцелява, но непрекъснато печели нови привърженици и се разраства. В тежкия си път, напоен с кръвта на мъчениците за Вярата, Църквата уверено и победоносно вървяла към своя триумф, за да се превърне след време в най-влиятелната институция в човешката история…

 


 

Bloch SermonOnTheMountХристиянството се появява в центъра на юдаизма, Йерусалим. Въпреки, че възниква в напълно враждебна среда, и е подложено на свирепи гонения от страна на юдеите, новото учение се разраства бързо. Антиохия е втория голям град, където то прониква и тук последователите на Исус получават названието си „християни“. Чрез неуморната мисионерска, проповедническа и пастирска дейност на светите Апостоли и техните последователи – апостолските мъже, учението на Христа се разпространява из Сирия, Палестина, Анатолия, а от там в европейските владения на Римската империя – Гърция, Тракия, Италия.

В тези ранни години от съществуването на Христовата църква, нейните последователи са организирани в малки общини начело с епископ (надзорник). Всяка община представлявала отделна църква. Богослуженията и тайнствата се извършват от презвитери (старейшини), подпомагани в своята дейност от дякони.

Богослуженията са твърде опростени и се извършват на различни места  - по домовете на вярващите, в храмовете (доколкото са ги допускали там), в училищни помещения и др. Служението започва с Господнята молитва "Отче наш", след която хлябът и виното, представляващи Евхаристията, се освещават.  Вярващите благодарят на Бога и отправят молитви към Него. След приключване на Господнята вечеря, християните си разменят  "целувката на любовта" и се разотиват. Религиозните служби се извършват тайно, поради враждебността на властта и обществото към новото учение. По целия път на разпространението си християнството е съпътствано от подозрението и враждебността на имперските власти.

Трябва да подчертаем, че до към средата на III в. Империята не е провеждала постоянна политика на репресии към Християнската Църква. Гоненията през този период са спорадични и възниквали по случайни поводи. Държавата се намесвала, като с укази се стремяла да регулира гоненията и да ги постави в рамките на закона.

Но към 250 година ситуацията коренно се променя. Репресиите към Църквата са вече  държавна политика и терорът срещу християните обхваща всички територии на империята. Въпреки преследванията, Църквата все повече се сплотява и продължава да се развива. От този кървав период тя ще излезе по-силна и ще успее да извоюва пълната си свобода при царуването на император Константин Велики.

Кои са причините за нетолерантността на езически Рим към новата религия?

С отделянето си от юдаизма и с превръщането си в тайно общество, християнството е поставено извън закона. Рим налага забрана за новата религия виждайки в нея заплаха за сигурността на държавата. Към дадена религия в империята се проявява търпимост, само ако тя служи на държавата и допринася за нейния авторитет и стабилност. Христовото учение възпитава у вярващите изключителна преданост към Бога, лоялността към владетеля е поставена на второ място.  Християните отказват да кадят тамян на жертвениците, посветени на гения на императора. Това незачитане на имперския култ се възприема от римските власти като антидържавно поведение.

Репресиите на властта са предизвиквани и от категоричния отказ на християните от военна служба. Спазвайки строго Христовата заповед „Не убивай“ те отказват да служат в легионите. Съвсем естествено, това се тълкува като дезертьорство и държавна измяна.

Погребение на мъченици в катакомбите - Ш. Левеншпе, 1855Подозрителността на властта и обществото към последователите на Исус, се усилвала и от факта, че богослуженията им се провеждали през нощта на тайни места.  И плъзнали слухове… кои от кои по-зловещи и ужасяващи… За членовете на новата тайнствена секта се говорело, че участват в кръвосмешения, проявяват канибализъм и други чудовищни противоестествени деяния. Мълвата се разкрасявала и от други небивалици. Неразбирането на смисъла на „яденето и пиенето“, когато иде реч за хляба и виното, представляващи Христовото тяло и кръв, водело и до слухове, че християните убиват и ядат деца, като жертвоприношение пред своя Бог. „Целувката на мира“ се изопачавала и водела до обвинения в кръвосмешение и всякакъв род неморално поведение, несъвместимо с порядките на римското общество. Тези отвратителни измислици допълнително нагнетяват враждебността на езичниците срещу Християнската Църква.

С печалната слава на пръв гонител на християните се увенчава Нерон. В съчиненията си Тацит говори за слуха, носещ се сред римляните, че цезарят умишлено предизвиква пожара, чиято огнена стихия  бушува десетина дни и унищожава по-голяма част от града. Тази мълва, разнасяща се  така широко и открито сред хората, прераства в открито негодувание. За да отклони от себе си подозренията, Нерон се принуждава да намери изкупителна жертва. И я намира в лицето на християните. Императорът открито ги обвинява за пожара, и понеже обществото гледало на тях като на хора с позорен живот  и човеконенавистници, лесно повярвало на клеветата. Репресиите не закъснели. Следовниците на Иисус били подложени на страшни изтезания и поругания – облечени в животински кожи, насъсквали срещу тях псета; хвърляли ги в Тибър; разпъвали ги на кръст, горели ги…. Жертви на този терор станали първоапостолите Петър и Павел.

Siemiradski Fackeln

Нова репресивна вълна започва при Домициан  (81-96). Причина за това е отказът на юдеите през 95 г. да плащат задължителния за всички данък за поддръжка на храма на Юпитер Капитолийски. И тъй като римските държавници  все още свързват християните с юдеите, те също понасят гнева на цезаря. По време на това гонение aпостол Йоан е заточен в Патмос, където пише библейската книга Откровение. Репресиите застигат и императорският братовчед Тит Флавий Климент (за който не е сигурно, че е бил християнин) и съпругата му, ревностна християнка, Домицила, която е заточена в рудниците на о. Пендатерия.

С указа на император Траян против тайните общества от 99 г., християнската Църква е поставена официално извън закона. Проконсулът на Витиния, Плиний Млади, прилагайки указа в поверената му област, разкрил толкова много християни, че се чудел какво да прави с тях. Той пише едно интересно писмо до императора, в което го моли за неговото височайше становище. В писмото проконсулът разяснява, че „заразата от това суеверие“ се е разпространила както в селищата и провинциите на империята, така и в големите градове, до такава степен, че храмовете са останали почти пусти, а търговците на жертвени животни са стигнали до разорение. По-натам Плиний докладва на Траян за начина, по който самият той се отнася към християните. Когато някой направи донос за даден човек, че е християнин, Плиний изправял вярващия пред съда и го питал дали наистина е последовател на Христос. Ако на три такива въпроса той отговори положително, го осъждали на смърт. В отговор си императорът  уверява Плиний Млади, че постъпва правилно. Не е необходимо християните да се издирват, но ако някой е заподозрян, че е християнин, той трябва да бъде изправен пред съда и ако това се окаже истина – подлежи на наказание,  освен ако не се отрече от вярата си и не се поклони на римските богове.  По време на това гонение умират от мъченическа смърт  120-годишният епископ на Йерусалим Симеон, разпънат на кръст, св. Игнатий Богоносец, епископ Игнатий Антиохийски, и св. Климент, епископ Римски, заточен в Херсонес (Крим).

S.Sophia with daughters by Dimitrios PelekasisПри Адриан (117-138)  и Антонин Пий (138-161) положението на християните в известна степен се подобрило, но гоненията не секнали напълно. По времето на Адриан, 126 г.,  се случва трагедията с майката и трите ѝ непълнолетни дъщери – мъченическата смърт на Вяра (12 г.), Надежда (10), Любов (9) и майка им София. След като научава за благочестивото семейство, Адриан пожелава да ги доведат при него. Въпреки увещанията на императора, трите сестри твърдо и храбро отстоявали вярата си в Бога. След жестоки изтезания, в които Спасителят ги запазил невредими, девиците били една след друга обезглавени с меч. Съкрушената майка ги положила в скъп ковчег и ги погребала на един висок хълм, извън града. След три дни, които прекарала в молитви над гроба на децата си, София предала душата си на Бога (17 септември 126 г.). Благочестиви християни погребали майката при нейните дъщери.

При Антонин Пий, мъченически загива, погълнат от пламъците на кладата, епископът на Смирна Поликарп. До последната си минута светият старец се държал мъжествено и спокойно приема смъртта си.

Един от най-жестоките гонители на християнството се явява Марк Аврелий (161-180). Въпреки, че се отличава с редица положителни качества като великодушие, справедливост, доброта и висок интелект, този император-философ се отнася към християнското учение с нулева толерантност. Това се дължало донякъде на ревностния му стоицизъм, както и на влиянието на учителя му Фронто. Повод за развихрилия се терор срещу последователите на Иисус, стават някои природни бедствия и обществени сътресения, които по времето на Марк Аврелий обхванали империята.  Тези нещастия са приписани на християните и репресивната машина била пусната в ход…

В някои имперски провинции гоненията се открояват с небивала жестокост. В Галия християните са лишени от граждански права. Бити, изтезавани, хулени, те се страхували да се покажат на улицата. Арести се извършват повсеместно. Никой не бил в безопасност – ни беден, ни знатен. Арестуваните са подлагани на ужасни изтезания и екзекуции – изгаряни, обезглавявани, хвърляни на зверовете. Със същата жестокост се отличавал терорът в Анатолия.

На гоненията по времето на Марк Аврелий жертви стават Юстин Философ и учениците му, загинали мъченически в Рим, епископът на Лион Потин, девойката Бландина и 15-годишният ѝ брат Понтик и много други.

В началото на III в., при управлението на Септимий Север (193-211), Христовата Църква търпи нов удар. През 202 г. императорът издава указ, с който забранява всякакъв прозелитизъм на юдеи и християни. В Александрия, Африка, Кападокия са извършени масови арести на новопокръстени, а много от тях са екзекутирани. От мъченическа смърт загиват в Александрия риторът Леонид, баща на Ориген, и девицата Патамиена; в Лион – епископ Ириней,  в Картаген - Фибия Перпетуа и робинята Фелицата.

През  211-213 г. проконсула на Африка Скапула предприема нови масови преследвания срещу християни в поверената му провинция.

В трите десетилетия между 219 и 249 г,  Христовата Църква се радва на относително спокойствие. Едиктът на Септимий Север престава да се прилага при императорите  еклектици Хелиогабал (218-222) и Александър Север (222-235). Последователи на философите от Неоплатоническата школа, те проявяват търпимост и уважение към всички религии. Александър Север се отнася с почит към личността на Иисус и дори бюстът на Божия Син стои в неговата молитвена зала, редом с бюстовете на езическите божества. Императорът дава право на Църквата да завежда съдебни дела, както и да притежава движимо и недвижимо имущество.

Положението за кратко се променя при приемника на Александър Север – Максимин Тракиец (235-238). Дошъл на власт с военен преврат, новият император подозира християните в симпатии към неговия предшественик. Той се опитва да ликвидира Църквата, като се захваща най-напред с нейните ръководители и култовите места. Репресиите засягат най-вече епископите и по-изявените проповедници. Императорският едикт обаче не се изпълнява стриктно и терорът няма масов характер. След една година гонението е окончателно прекратено, тъй като самият Максимин се убеждава, че съмненията му в нелоялността на християните са неоснователни.

Към средата на III в. Църквата се е разраснала дотолкова, че вече се явява твърде влиятелна организация. Отдавна е отминало времето на малките религиозни общини. Вече няма град или село, в което да няма християни. Имперските власти започват да гледат твърде сериозно на този проблем. Действията на Църквата се тълкуват като опит да се установи държава в държавата и подкопаване на имперското единство. Тя трябва или да бъде ликвидирана или да се интегрира в разклатената държавна система. Предстои времето на най-страшния сблъсък между Църква и Държава.

Изразител на тези настроения е император Деций (249- 251). При неговото управление преследването на християните става официална държавна политика и се извършва повсеместно, обхващайки всички провинции на Империята. Сега вече християнството има срещу себе си не стихията на езическите тълпи, а мощта на държавната машина.

Способен генерал, дошъл на власт в смутно време, когато Рим е разтърсван от природни бедствия, вътрешни проблеми и външни нападения, Деций е твърдо решен да възстанови мощта на империята и да възвърне авторитета на римските традиции. Само три месеца след качването си на трона, императорът издава строг едикт срещу християните (края на декември  249 или началото на януари 250 г.). Едиктът постановява населението веднъж годишно да принася жертви пред олтарите на римските богове и да кади тамян пред култа на императора.

The Christian Martyrs Last PrayerВъв всяко населено място е съставена петчленна комисия, натоварена със задачата да следи всички жители, включително жените и децата, дали изпълняват религиозния ритуал. Всички, които спазват едикта, получават удостоверение, libellus, от който са се запазили няколко екземпляра до наши дни. Тези които отказват да участват в официалните култове са подложени на натиск от страна на комисията -  арест, затвор, дори прилагане на изтезания.

Целта обаче на държавната власт не е да устройва масови екзекуции на християните, а по-скоро да ги сплаши и да ги принуди да се отрекат от вярата си. Едиктът на Деций в голяма степен постига предназначението  си. В много краища на империята огромен брой християни участват в езическите ритуали, принасят жертви пред боговете и кадят тамян на статуите на цезаря.

Но не навсякъде властта постига успехи. В някои области, като Египет, християните се укриват, бягайки в планините или в пустинята. През този период се наблюдава и прелом в отношението на обикновения народ към християнството. Хората се примирили със съществуването на Църквата и във времето на държавните  гонения проявявали съчувствие, дори оказвали съдействие на преследваните. Показателен в това отношение е случаят със св. Дионисий Александрийски, който е арестуван заедно с още четирима презвитери. За ареста узнават няколко селяни, които отивали в едно близко село на сватба. Като стигат при сватбарите, те им разказват за случая. Всички до един, тръгват към града, където е задържан Дионисий. Изчакали да падне нощта, нападнали затвора и разгонвайки стражата, освобождават Дионисий и сподвижниците му. Благодарение на подкрепата на обикновени люде, от властите успели да се укрият епископът на Картаген св. Киприан и св. Григорий Неокесарийски.

В редица селища на Империята значителен брой последователи на Иисус предпочитат смъртта пред вероотстъпничеството. През тази страшна 250 г., освен множеството загинали незнайни мъченици за вярата, много жертви на гонението оставят имената си в историята, благодарение на „Деянията на мъчениците“. От тях научаваме за героичната смърт на епископа на Париж, Денис, тулузкия епископ Сатурнен, Фабиан, епископ Римски, изповедниците Александър Йерусалимски, Карп Тиатирски и Вавила Антиохийски.

Не се знае колко е точно броят на загиналите по времето на тези репресии -  те варират от неколкостотин до няколко хиляди. Смъртта на Деций в битката с готите през 251 г., слага край на това гонение.

Спокойствието обаче е за кратко. Император Валериан (253-260) в началото се оказва твърде благоразположен към Църквата и християните се радвали на мир четири години. Все по-задълбочаващата се криза в империята принуждава силно привързаният към римските традиции император да започне нови антихристиянски гонения, съпоставими с тези при Деций. През август 257 г. Валериан издава едикт, с който забранява на християните под страх от смъртно наказание да изпълняват богослуженията си и да посещават гробищата; на епископите, свещениците и дяконите се нарежда да извършват жертвоприношения на официалните култове, като в противен случай ги заплашва заточение. Но на цезаря това му се вижда недостатъчно и през 258 г. следва втори едикт – много по строг от първия.

Едиктът постановява: отказът на епископите, свещениците и дяконите да извършват жертвоприношения на римските богове, да се наказва със смърт; високопоставените лица в държавната администрация, които изповядват християнската религия, да бъдат лишавани от имущество и от римско гражданство, а в случай на упорство – наказанието е смърт; жените със знатен произход подлежат на заточение.

Този едикт се прилага безкомпромисно. Репресиите достигат ужасяващ размер. През август 258 г. в Рим са екзекутирани епископ Сикст II, дякон Лаврентий и няколко техни сподвижници. Епископът е арестуван в катакомбите по време на богослужение. След произнасяне на смъртната присъда е заведен обратно там и обезглавен на същото място, където преди това извършвал евхаристията. В последния му път го придружава дякон Лаврентий. Дяконът е арестуван три дни по-късно. Поискали от него да предаде съкровищата на Църквата, за които сред езичниците се носели преувеличени слухове. Дяконът събрал в двора на префекта бедните, които получавали помощ от църквата, и му казал: „Ето съкровищата на нашата църква." Според легендата разяреният префект нарежда Лаврентий да бъде опечен на скара. Много свещеници, както и жени от аристокрацията споделят съдбата на двамата мъченици.

В Испания епископ Фруктуозий Тарагонски е осъден на изгаряне. В провинция Африка терорът е особено кървав. На 24 август 258 година  са извършени масови екзекуции в Ламбези и в Утика. В Ламбези на палача са му необходими няколко дни за да екзекутира всички сподвижници на дякон Иаков. В Утика загиват мъченически епископ Квадратий и голяма  група миряни, които според легендата са хвърлени в яма с негасена вар. Епископът на Картаген Киприан е екзекутиран на 14 септември 258 г. В последният си час отецът се държи мъжествено. Спокойно изкачва ешафода, коленичи и отправя молитва към Бога, след което благославя множеството. После сам надява превръзката на очите си и подлага главата си под брадвата на палача, на когото преди това се е разпоредил да му дадат 25 златни монети. Мъченическата смърт застига дякон Флавиан, умъртвен в Нумидия, епископите Луций и Монтаний, екзекутирани в Картаген на 23 май 259 г., заедно с всичките им приближени. Репресиите обхващат и Палестина, Египет, Ликия и Кападокия.

Тази кървава баня приключва с разгрома на римските войски от персите и пленяването на  Валериан от шах Шапур I в лятото на 260 г. Новият император Галиен (260-268) насочва грижите си към заздравяване на разпадащата се империя и не желае да предизвиква нови смутове с репресии и гонения срещу християните. Скоро той заповядва преследванията да бъдат прекратени. С редица постановления императорът възстановява имуществата на Църквата, а заточените епископи са върнати по катедрите им.

От Галиен насетне, следва един около 40 годишен период, в който Църквата се радва на относителен мир. Но все пак, християнската религия все още е непозволена, за вярващите не е настъпил моментът в който те могат да се чувстват сигурни и защитени. И през този период съществуват преследвания, макар и откъслечни, в някои от провинциите на империята.  И така, до времето на Тетрархията, когато е последният жесток сблъсък между Църква и Държава.

В 298 г. цезарят (от 305 г. – август) Галерий започва мащабна чистка в  поверената му армия. На военните, изповядващи християнството,  е поставено условие – или да се откажат от вярата си и да участват в ритуалите към римските богове, или да напуснат армията. Голям брой бойци и офицери напускат редовете ѝ. В някои от частите заповедта на цезаря се прилага извънредно строго. Стига се до смъртни присъди. Много от жертвите са от легионите на Дунавската армия.

Твърде вероятно е мерките заповядани от Галерий да се прилагат и в други римски армии, но няма сигурни данни за това.

437px Romuliana Galerius headЯростен враг на християните, цезарят настойчиво подтиква Диоклециан (284-305) да предприеме общодържавни  гонения срещу тях, но августът известно време се въздържа от подобни прояви. Въпреки, че е ревностен защитник на римските традиции и религия, Диоклециан близо две десетилетия се отнася твърде толерантно към Христовата вяра. Дотолкова, че тя прониква дори в собственото му семейство – жена му Приска и дъщеря му Валерия са християнки. Но в 302 г. той радикално променя своята позиция, може би поради настоятелните антихристиянски внушения на Галерий  и под въздействието на жречеството. Непосредствен повод обаче за развихрилия се нов държавен терор срещу християнството става едно жертвоприношение в присъствието на императора. На ритуала освен езическите свещеници, имало и представители на Църквата. Гаданието по жертвените животни се оказало неблагоприятно, и вината за това е хвърлена върху присъстващите християни.

Като за начало, Диоклециан изгонва от двореца всички заподозрени в изповядване на християнската религия. Издава заповед да бъде бит всеки служител в администрацията, който отказва да участва в жертвоприношенията. След което, по примера на Галерий, започва да прилага чистка в легионите. И накрая, в 303 г. в Никомидия Диоклециан издава първия си едикт срещу християните, с който ги подлага на жестоки репресии. Този страховит документ, излязъл от имперската канцелария, постановява:   черквите да бъдат разрушени, а свещените писания – изгорени; християнските събрания да се забранят; държавните и обществени служители, изповядващи християнската вяра, да се отстранят незабавно; християните нямат право да завеждат съдебни дела; ако са обвиняеми, подлежат на изтезания, независимо от положението си; освободените роби могат отново да бъдат върнати в предишното си положение, ако се окаже, че са християни.

Санкциите се прилагат безкомпромисно из цялата империя, с изключение на Британия и Галия, които са под управлението на Констанций Хлор - цезар (293-305); август (305-306). Цезарят не одобрява действията на колегите си тетрарси и прави всичко възможно да сведе до минимум разпоредбите на Диоклециановия едикт. За да не си навлече гнева на императора, все пак в началото Констанций разрушава няколко църкви, но с това приключва всичко и до масови репресии не се стига.

В останалите имперски провинции терорът е страшен. В Рим християните са обвинени за пожара в императорския дворец и това отприщва невиждани кървави разправи. Епископ Антим, няколко високопоставени чиновници, както и множество обикновени вярващи са подложени на жестоки изтезания, след което са екзекутирани. Репресиите засягат и императорското семейство – Приска и Валерия са принудени да се откажат от вярата си под страх от мъчения.

Избухналите метежи в Сирия и Армения, в които може би участват и християни,  допълнително наливат масло в огъня. Същата година са издадени още два едикта, чрез които връз християните се стоварва цялата мощ на държавния репресивен апарат. Настава кървава вакханлия. Анатолия, Армения, Сирия, Палестина, Египет, Африка, балканските провинции, Далмация, Панония,  дават стотици и хиляди мъченици. Брутално насилие - повсеместни арести, страховити изтезания, масови екзекуции, бележат последните две години от управлението на Диоклециан. Единствено Британия и Галия остават като острови на спокойствието, където умереният Констанций Хлор не допуска гонения.

По време на това последно и най-страшно гонение, Христовата църква дава своите героични жертви, мъченици, сред които: Св. Мина, служил в египетските легиони. Заради вярата си е посечен с меч през 296 г.; Св. Великомъченик Димитрий Солунски, заемал висш армейски пост в родния си град Солун. Убит с копие на 26 октомври 306 г.; Св. Великомъченица Варвара, убита заради своята преданост към Христа от собствения си баща, Диоксор; Св. Мъченици Агатопод и Теодул.

Pope miltiadesСлед абдикацията на Диоклециан и Максимиан на 1 май 305 г., августи стават Галерий и Констанций Хлор. Вълненията, които разтърсват империята след смяната на властта, отвличат вниманието от християнския проблем. Новите тетрарси са изцяло погълнати от борбите помежду си и нямат нито възможност, нито желание да се занимават с последователите на Христа. Гоненията постепенно затихват, но все още съществуват огнища на репресии, предимно във владенията на Галерий  - Гърция, Тракия и Анатолия. Настъпва времето обаче, когато този неуморим гонител на християнството е принуден да признае поражението си. През 310 г. август Галерий заболява от тежка, неизвестна  болест. В края на земния  си път, на 30 април 311 г. в Никомедия той издава от свое име и от името на останалите тетрарси официален указ за религиозната търпимост, останал в историята като Едиктът на толерантността. Привеждаме текстът на този документ, така както ни го е предал Евсевий Кесарийски:

Император Цезар Галерий Валерий Максимин, непобедимият, август, великият понтифик, великият победител на германците, великият победител на Египет, победител на Тиваида, великият петкратен победител на сарматите, великият победител на персите, великият шесткратен победител на арменците, великият победител на Мидия, победителят на Адиабена, трибун за двадесети път, император за деветнадесети, консул за осми, баща на отечеството, проконсул; и Император Цезар Флавий Валерий Константин, благочестивият, благополучният, непобедимият, август, върховният велик понтифик, трибун за пети път, император за пети път, консул, баща на отечеството, проконсул; и Император Цезар Валерий Лициниан, благочестивият, благополучният, непобедимият, август, велик понтифик, трибун за четвърти път, император за трети, консул, баща на отечеството – на жителите на нашите провинции желаем здраве.

Обзети от сериозна загриженост в името на безопасността и благото на Римската империя, имахме предвид да поправим и да възстановим всичко, съгласно древните закони и общественото благоприличие на римляните. Особено желаехме да върнем на пътя на разума и природата изпадналите в заблуждение християни, които се отказаха от религията и обредите на дедите си и, отхвърляйки самонадеяно древните обичаи, съчиниха нелепи закони и мнения, внушени им от тяхната фантазия, създавайки многобройни общества в различните провинции на нашата империя. Тъй като едиктите, издадени от нас с цел да поддържат поклонението пред боговете, подложиха много християни на опасности и бедствия, и тъй като мнозина от тях бяха наказани със смърт, а друга значителна част, която и досега продължава да упорства в нечестивото си безразсъдство, бе лишена от всякакъв публичен религиозен култ, то нашето желание е да разпрострем и над тези нещастни хора обичайното ни милосърдие.

Затова разрешаваме на християните да изповядват свободно религията си и да се събират без страх и опасения, но при условие, че винаги ще оказват дължимото уважение към съществуващите закони и власти.

С друг рескрипт ние ще съобщим нашата воля на съдиите и длъжностните лица и се надяваме, че нашата снизходителност ще подтикне християните да отправят към бога, комуто се покланят, молитви за нашата безопасност и за нашето благополучие, а също така и за тяхното собствено благоденствие и за благоденствието на държавата".

Въпреки, че е огромна крачка напред по пътя на толерантността, Едиктът на Галерий не слага окончателен край на притесненията на християните. Това ще стане две години по-късно, когато августите Константин и Лициний издават в гр. Медиолан (Милано) едикт, с който провъзгласяват християнството за равноправно на останалите религии в Империята.

 

Литература:

Бакалов, Георги, Византия. Културно- политически очерци, С., ИК „ВЕК -22"
Бедуэлл Ги. История Церкви, Библиотека Гумер - история Церкви
Житие на св. мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София
Колектив, История на религиите, т. IV, ИК „Прозорец"
Колектив, Християнството през вековете, С. 1998,
Малицки, Петър, История на Християнската църква, т. 1, С., 1994, 2001
Памфил, Евсевий, Церковная история, Библиотека Якова Кротова
Свенцицкая И.С. - Раннее христианство: cтраницы истории
Фьодоровна, Елена, Императорите на Рим, величие и упадък. С., 1997

 


 

Константин Велики - държавник и реформатор

 

Пътят към властта

 

600px Constantine multiple CdM Beistegui 233Флавий Валерий Константин е роден в Наисус (Ниш) на 27 февруари 272 г. в семейството на армейския офицер Флавий Валерий Констанций, известен с прозвището Хлор, и Елена, която според преданието била дъщеря на кръчмар. През март 293 г., когато е провъзгласен за цезар, Констанций Хлор е принуден да се разведе с Елена и да се ожени за доведената дъщеря на август Максимиан Херкулий, Теодора. От втория брак на баща си Константин се сдобива с трима братя – Далмаций, Юлий Констанций, Ханибалиан и три сестри – Анастасия, Евтропия и Констанция.

Младият Константин се посвещава на военната кариера и благодарение на качествата си бързо напредва в йерархията. Той достига длъжността трибун в легионите на Диоклециан. През 305 г. се отличава във военната кампания срещу сарматите. Същата година се състои смяната на властта – през май Диоклециан и Максимиан Херкулий абдикират и августи стават Галерий и Констанций Хлор. Константин се озовава под властта на Галерий, а всъщност се превръща в негов заложник в Никомедия. Буйният и амбициозен младеж не се примирява с положението си на пленник и постоянно търси начини да избяга от опеката на източния август. Римският историк Аврелий Виктор пише „Като не желаел да се примири с това, Константин, надарен със силен и неукротим характер и от ранна възраст обзет от страстна жажда за власт, решил да избяга“. Това обаче успява да му се удаде на следващата година, когато резидиращият в Британия Констанций Хлор се разболява тежко и моли Галерий да пусне сина му, за да го види преди да умре. В този случай Галерий няма как да откаже, но все пак се опитва да създаде пречки за отпътуването му. За бягството ни разказва християнският писател от IV в., Лактанций:

„Понеже бил тежко болен, Констанций Хлор пратил писмо на Галерий, в което го молел да пусне Константин, защото искал да го види – нещо, за което отдавна напразно настоявал. Галерий обаче не желаел да прави това. Той често кроял тайни интриги срещу младия човек, тъй като открито не се решавал да предприеме нищо, да не би да си навлече гнева на гражданите или – от което най-много се опасявал – омразата на войниците. Веднъж, под формата на шега и уж за да изпита ловкостта му, Галерий бутнал Константин в клетка със зверове, но напразно...

Тъй като Галерий не можел повече да отклонява молбите на Констанций Хлор, една вечер той дал на Константин разрешение да замине и му наредил да тръгне на път още на разсъмване... Галерий възнамерявал или да го задържи на сутринта под някакъв предлог, или спешно да изпрати писмо в Италия, за да бъде задържан по пътя от Флавий Север. Но Константин предвидил това и, когато след вечеря императорът се оттеглил в покоите си, побързал да замине. Константин препуснал в нощта, като на всички пътни постове осакатявал държавните коне. На другия ден императорът, който нарочно спал до обяд, заповядва да извикат Константин при него. Отговорили му, че онзи веднага след вечеря е тръгнал на път. Галерий изпаднал в ярост и започнал да крещи. Заповядал да оседлаят държавните коне и да догонят беглеца. Съобщили му, че конете ги няма. Галерий едва сдържал сълзите си. А Константин с невероятна бързина пристигнал при баща си, който, макар и на смъртен одър, го представил на войниците и предал властта в ръцете му. И така, Констанций Хлор напуснал спокоен мирските работи – нещо, за което винаги бил мечтал“.

Легионите на Констанций Хлор акламират Константин като август, но Галерий не признава избора им за легитимен и на 25 юли 306 г. го провъзгласява за цезар, а за август на Запада е назначен Флавий Север. В първите месеци на управлението си, Константин остава настрана от политическите борби, които разтърсват върховете на империята. Когато през 307 г. Максенций вдига бунт и завзема властта в Рим, баща му – старият император Максимиан Херкулий, прави опит да привлече Константин на тяхна страна, обещавайки му дъщеря си Фауста за жена и титлата август. Западният цезар не се оставя дълго да бъде увещаван. Приема условията на Максимиан Херкулий и от тук нататък той става един от основните участници на политическата сцена в Римската империя. Същевременно Флавий Север потегля с армията си срещу узурпатора, но претърпява поражение и го принуждават да се самоубие. Така една от пречките пред Константин е отстранена и ръцете му са развързани за самостоятелни действия. Той остава единствен господар на Галия и Британия.

Скоро Рим е разтърсен от враждата между Максимиан и Максенций – и двамата с големи амбиции, властолюбиви, жестоки и необуздани. Старият август се опитва да свали сина си от власт, но начинанието му пропада. За да се спаси от гнева на Максенций, Максимиан търси закрила при Константин, който го приема радушно и му осигурява безметежен живот.

Деспотизмът и суровото управление на Максенций предизвикват брожения в Италия. Галерий потегля срещу него, но легионите му се разбунтуват и начинанието пропада – августът е принуден да се оттегли. Положението излиза извън контрол. Противоречията и интригите на управляващите поставят единството на държавата под сериозна заплаха. Силно обезпокоен, Галерий свиква среща на августите и цезарите в Карнунтум през 308 г. На това съвещание на елита той отправя покана към Диоклециан да се завърне на власт, надявайки се, че с опита и авторитета си старият август ще спре разпада на империята. Диоклециан обаче, наслаждавайки се на спокойния живот в Салона, край морския бряг, отказва да се завърне в политиката. На тази среща Галерий е принуден да признае титлата август на Константин и Максенций. Нещата стават още по-сложни след назначаването на още един август – Лициний. И така през 309 г. Римската империя се оказва поделена между петима императори – Галерий, който запазва за себе си Балканите и Мала Азия, Максимин Даза, властващ над Сирия и Египет, Константин – над Британия и Галия, Максенций, който запазва властта си в Италия и Лициний, комуто са дадени провинциите Африка и Испания.

Скоро Константин е принуден да брани властта си, но не от някой от властващите августи, а от собствения си тъст Максимиан Херкулий, който се е установил да живее под негово покровителство в гр. Августа Тревери (Трир). Въпреки, че се радва на охолен живот, старият честолюбец не може да устои на жаждата си за власт и се опитва да постигне срещу зет си това, което не бе успял срещу сина си. В 310 г., като се възползва от отсъствието на Константин, той събира набързо една армия и превзема Арелате (Арл), след което започва агитация сред легионите на западния август, с цел да ги привлече на своя страна. Научавайки за измяната, вбесеният зет потегля незабавно срещу коварния си тъст, но Максимиан успява да се скрие в Масилия (Марсилия). Не му се налага да се укрива дълго. След кратка обсада армията на Константин влиза в града и жизненият път на Максимиан Херкулий приключва – според някои източници сам сложил край на живота си, според други – бил убит.

През 311 г. август Галерий умира и владенията му се превръщат в ябълка на раздора между августите Лициний и Максимин Даза. Над империята надвисва призракът на гражданската война. Образуват се две фракции – от едната страна е Лициний, който привлича на своя страна Константин, а от другата – групировката на Максенций и Максимин. Веднага след смъртта на Галерий Максимин Даза навлиза с легионите си в Мала Азия, но при областта Витиния се среща с армията на Лициний. До сражение не се стига – двамата се споразумяват и си поделят владенията на Галерий. Но помирението е кратко. Войната избухва през 312 г. и приключва с разгрома на Максимин Даза при Адрианопол (дн. Одрин) от легионите на Лициний.

Същевременно и събитията на Запад назряват много бързо. Властта на Максенций в Италия се изражда в открита тирания. Гражданите на Рим влизат в преговори с Константин, молейки го да ги отърве от тиранина. Западният август не остава глух за молбите на угнетените римляни и започва подготовката за неизбежния сблъсък. Въпреки че разполага с по-малко военни сили, Константин решава да атакува и през 312 г. нахлува в Северна Италия с 40 000-на армия. Да дадем думата на Лактанций за тези събития:

„Започнала междуособна война. Максенций останал в Рим, тъй като оракулът му предсказал, че ако напусне града, ще загине. Военните действия срещу Константин поверил в ръцете на опитни пълководци. Максенций разполагал с повече сили, защото получил от Флавий Север войските на баща си, а имал и собствена войска, съставена от маври и италийци. В стълкновенията побеждавали войниците на Максенций. Най-сетне Константин събрал кураж и, решен на всичко, повел войските си към Рим и ги разположил близо до Милвийския мост. Настъпил денят, в който преди пет години Максенций получил властта – пет дена преди ноемврийските календи (28 октомври)...

MilvbruckВойската на Константин грабва оръжието. Врагът тръгва насреща и преминава моста. Двете армии влизат в сражение и се бият с еднаква сила, никой не отстъпва. В града възниква вълнение и започват да порицават Максенций, че е пълководец, пренебрегващ общественото благо. Изведнъж всички хора, намиращи се в цирка, където Максенций устроил игри в чест на рождения си ден, единодушно заявяват, че е невъзможно Константин да бъде победен. Максенций, объркан от това, се втурва в двореца, свиква неколцина сенатори и им заповядва да погледнат в Сибилинските книги; в тях откриват предсказанието, че уж в този ден ще загине врагът на римляните. Обнадежден от това пророчество, Максенций напуска двореца и се появява на бойното поле. Мостът зад гърба му се срутва. Това прави битката още по-ожесточена... Страхът обзема войските на Максенций; самият той побягва назад и бърза към падналия мост, но бива пометен от обезумялата тълпа и пада в р. Тибър“.

Победителят влиза в Рим и проявява необичайно великодушие. Никой, освен двамата синове на падналия тиранин, не е наказан; няма погроми, арести, репресии. Когато някои римляни искат смърт за привържениците на Максенций и започват преследвания, Константин категорично пресича действията им, като обявява обща амнистия – противниците му са помилвани и е запазено имуществото им. Тази благородна проява поразява римляните и печели сърцата им, а възхитеният Сенат посвещава на победителя пищна триумфална арка, на която е изписан следният текст:

„На император Цезар Флавий Константин, Най-Великия, Благочестивия, Щастливия Август сенатът и римският народ посветиха великолепна арка в чест на триумфа му и затова, че с войските си по внушение свише и благодарение величието на своя ум освободи с помощта на праведното оръжие държавата едновременно и от тиранина, и от неговата клика“.

Римската империя отново се оказва под властта на двама августи – Константин на запад и Лициний – на изток. В началото отношенията между двамата са добри, а с цел да ги затвърдят още повече – скрепяват ги с брак. Лициний се жени за сестрата на Константин, Констанция през 313 г. Разбирателството не продължава дълго. Още на следващата година честолюбивият и сприхав Лициний предизвиква Константин. Августите се сблъскват в жестока борба за властта, която ще разтърси империята в следващото десетилетие. Но Лициний фатално подценява противника си. В 314 г. легионите на Константин разбиват армията му в Панония, разгръщат настъплението си в източно направление и нахлуват в Мизия.

Лициний панически отстъпва с войските си и се скрива зад сигурните стени на Адрианопол. Скоро пред града пристига Константин и Лициний трябва да моли за мир. Сключено е споразумение, според което под властта на западния август попадат провинциите Панония, Далмация, Дакия, Македония и Гърция, а източният август запазва управлението си над областите Тракия, Анатолия, Египет и Сирия. Следва тригодишен мирен период, изпълнен с взаимни подозрения и ненавист между двамата владетели. Тлеещият конфликт избухва отново в 317 г., когато в Тракия се състои още едно сражение, при което обаче никой не успява да надделее. Константин и Лициний сключват нов договор, с който е запазено предишното статукво. Амбициите и на двамата към върховна еднолична власт обаче изключват всяко разбирателство. Времето на тетрархията е безвъзвратно отминало и в Римската империя вече няма място за двама августи. Решителната битка предстои и Константин и Лициний прекрасно знаят това. Кой ще удари пръв?

Пръв започва Константин. След едно победоносно сражение с готите през 323 г., той нахлува във владенията на Лициний, и съвсем естествено, последният смята това за открито предизвикателство. През пролетта на следващата година императорът на Изтока започва мобилизация на легионите си, готвейки се за решителната схватка. Армията му, чийто състав възлиза на 150 000–на пехота и 15 000-на кавалерия, е дислоцирана в покрайнините на Адрианопол. На входа на Дарданелите Лициний съсредоточава флотилия от 350 галери. В същото време Константин събира своите сили в Тесалоника (дн. Солун), състоящи се от 120 000 пехотинци, 10 000 конници и бойна ескадра от 200 кораба.

Независимо, че разполага с по-малко сили, Константин смело се впуска срещу врага. С бърз марш западната армия пристига при Адрианопол и на 3 юни 324 г. устремно атакува легионите на Лициний. В грандиозното сражение Константин печели блестяща победа. Лициний с остатъците от армията си бързо отстъпва към Византион и се скрива в града, където скоро е блокиран от преследващите го западни легиони. В същото време императорът на Запада печели и битката по море – флотата, командвана от сина му Крисп, разбива ескадрата на Лициний. Но войната не е приключила. Лициний се измъква от Византион, бяга в Анатолия и тук събира нова армия. Константин не му оставя време да разгърне силите си и незабавно потегля срещу него. Настига го в Анатолия и през есента му нанася нов разгром. Този път поражението е окончателно. Лициний обаче отново се изплъзва и бяга в Никомедия. Константин решава да прояви милосърдие към падналия съперник и обещава да го помилва, ако се отрече от властта. Лициний приема условията и на 18 септември 324 г. при тържествена церемония сваля от себе си пурпура и пада в краката на Константин. Но великодушието на победителя се оказва маска. Лициний е откаран в Тесалоника, където скоро след това, без много шум, е ликвидиран.

Така, след дългогодишни междуособни борби, които разтърсват из дъно държавата, Константин става единствен, абсолютен властелин на Римската империя. В пътя си към върховната власт той използва всякакви средства; умело си служи и с дипломация, и със сила. Често проявява великодушие, търпимост, но когато се налага – действа безкомпромисно. На него обаче му е чужда чудовищната жестокост на Максенций и суровата безапелационност на Лициний. Своя триумф дължи на личните качества, с които далеч превъзхожда съперниците си – изключителна смелост и голяма енергия, но същевременно умее да бъде и предпазлив. За разлика от надменните си „колеги“, Константин води скромен и въздържан начин на живот, прекрасно се владее, отличава се с вежливост и общителност, проявява дори чувство за хумор. Тези прекрасни човешки качества обаче изчезват когато той се възкачва на трона като абсолютен монарх. Досегашният скромен и благ Константин се преобразява в деспот, пред когото трепери цялата империя. Гордите римски граждани се превръщат в поданици, отнасящи се с робско смирение към върховния суверен. Раболепието добре се вижда от следния текст, открит при Траяновия форум в Рим:

„На нашия господар, възстановил човешкия род, разширил империята и римската власт, а също така положил основите на вечния мир, на Най-Великия, Благочестивия, Постоянния Август, сина на божествения Констанций, винаги и навсякъде почитан, Гай Цейоний Руфий Волузиан, високоблагороден мъж, консул от първите месеци на годината, градоначалник на Рим, притежаващ императорска съдебна власт, предан на волята и величието му“.

Изтънчеността, разкошът, великолепието, помпозността стават неизменна част от императорския двор, който придобива блясък, сравним с този на източните дворове. А сред цялото това велелепие се откроява могъщата осанка на императора, облечен в прекрасни копринени одежди, обшити със златни цветя, накичен с тежки огърлици и с корона на главата, обсипана със скъпоценни камъни. Да, оказва се, че самодържецът на Римската империя страда от безгранично честолюбие, тщестлавие и жажда за власт и слава – все качества, които в голяма степен затъмняват добродетелите, които също притежава.

Но независимо от своите слабости, този велик човек се изявява като държавник, политик и пълководец от най-висока класа – съумява да заздрави империята, като връща старото ѝ величие, мощ и слава, променя хода на световната история и неговото управление бележи началото на нова епоха. А сега да разгледаме делата му като държавник и реформатор.

 

Държавникът Константин I Велики

 

В периода 324–337 г., когато е едноличен господар, Константин Велики извършва важни реформи, които изменят напълно облика на Римската империя. Първоначално се заема с реорганизирането на армията. Създадени са нови пехотни и кавалерийски подразделения, които, заедно с изтеглените части от провинциите, образуват мобилна полева армия (вътрешна армия), явяваща се ядро на бойните сили на империята. Командването ѝ се осъществява от двама пълководци – командир на пехотата (magister peditum) и командир на кавалерията (magister equitum). За отбраната на границите са създадени погранични войски, чиято дислокация е постоянна. Голяма част от тях е съсредоточена по Рейнския и Дунавския лимес. Военната служба в пограничната армия е обявена за наследствена – синовете на ветераните задължително поемали по стъпките на бащите си. Демобилизираните ветерани получават редица привилегии по места. На граничните войски се възлагат големи надежди и несъмнено значението им е голямо, но вътрешната армия се ползва с много по-големи привилегии. Тя играе ролята и на стратегически резерв.

По времето на Константин армията в голяма степен се варваризира. Императорът привлича на военна служба голям брой германци, тъй като последните се славят с бойните си качества. Съставени са подразделения изцяло от чужденци, т.н. auxilia. Мнозина от варварите заемат висши командни постове. В армията са привлечени и множество сармати.

Същевременно Константин Велики разформирова преторианската гвардия. Нейните функции по охраната на императора и осъществяване на вътрешния ред се поемат от новосъздадената конна гвардия, която е съставена от германски наемници. Длъжността префект на претория не е ликвидирана, но от тук насетне изпълняващите я се занимават с граждански и финансови дела. Военната власт е разделена от гражданската.

Следва реорганизация на двора и администрацията. Константин Велики въвежда сложен дворцов церемониал по източен образец. Структурата на имперския двор е изцяло променена и няма нищо общо със старите римски традиции. Около особата на императора се създава специален съвет, върховен управленски орган, наречен „Свещен консисторий“. Членовете на този съвет са обособени в тристепенна йерархия, в зависимост от важността на тяхната длъжност. Постоянни членове на съвета са следните чиновници: началник на службата, осъществяващ надзор над останалите висши държавни органи (magister officiorum), главен юрист (qaestor sacri palatii), който е пръв съветник на императора по юридическите въпроси и двама финансисти (comes rei privatae и comes sacrarum largitionum).

Въпреки че Сенатът отдавна е загубил значението и ролята си в политическия живот на империята и служи като декорация, Константин проявява уважение към тази институция и нейните членове. Много сенатори са назначени на висши постове в централната и провинциалната администрация.

От голямо значение е реформата, която стабилизира финансите на империята. Константин Велики започва сеченето на златна монета – „солид“, чиято стойност се запазва векове напред. За това спомага политическата стабилност и увеличените доходи в хазната. В масово обращение е малка сребърна монета.

При Константин Велики започва масовото закрепостяване на съсловията. Гражданите нямат право да напускат града, в който са родени; ветераните след демобилизация са длъжни да се върнат по родните си места; занаятчиите се прикрепват към съответните професионални организации; колоните се закрепостяват към земевладелеца, при когото работят. Колоните нямат право да напускат господаря си и да отидат при друг. На 30 октомври 332 г. императорът издава строг указ срещу бягствата на селяните-колони:

„Този, у когото бъде открит чужд колон, е длъжен не само да го върне на старото му място, но и да плати данък за времето, през което този колон се е намирал при него. А самите колони, които са се решили да избягат, да се оковат във вериги като роби, за да бъдат принудени да изпълняват по робски начин задълженията, съответстващи на свободните хора“.

Константин Велики се изявява и като военен стратег, осигурявайки стабилността на границите и защитата на империята. В няколко успешни кампании, той и синовете му отблъскват варварските нашествия по Рейн и Дунав. Лично Константин нанася поражения на готи и сармати. Истинската заплаха обаче е от изток – от страна на Сасанидска Персия. Повод за раздора между двете мощни империи става Армения, чийто цар, Тиридат, се покръства и започва християнизацията на страната. Константин подкрепя арменския цар и между тях е сключен съюз. Покровителството на Рим върху Армения никак не се харесва на шаха, който вижда в това заплаха за интересите на Персия. Константин успява да раздразни още повече Шапур II с едно писмо, в което го призовава да проявява толерантност към християнските си поданици. Шахът преценява това като вмешателство във вътрешните работи на Персия и отношенията между двете империи рязко се влошават. Не след дълго персийските войски навлизат в Армения. Рим и Персия са пред прага на войната, но Константин не доживява нейното начало.

ConstantineEmpire

Константин Велики поверява част от властта на синовете си, като ги издига всички за цезари. Крисп става цезар през 317 г., Констанций през 324 г., Константин в 326 г., а най-младият Констант е въведен във висшата власт през 333 г.

Императорът резидира основно в Сердика, като посещава Рим само един-единствен път, през 326 г. Тогава се разиграва и тежката семейна драма, помрачила управлението на императора. В пътуването си до столицата Константин е придружаван от сина си Крисп, върху когото пада подозрение в измяна. В Рим императорът внезапно дава заповед за арест на сина му, след което нарежда да го изведат от града и да го екзекутират. Каква е точно истината за тази трагедия – за нас остава загадка. Дали наистина е съществувал заговор, или Крисп загива заради интригите на мащехата си Фауста? Изворите са противоречиви. Съществуват податки, че тя вижда в него съперник на собствените си синове по пътя към върховната власт (напълно нормално в дворцовия живот).

И тук се намесва майката на Константин – императрица Елена, която решава да отмъсти на Фауста за смъртта на внука си. На императора е донесено, че съпругата му има любовна връзка с някакъв роб от конюшните. Това било достатъчно. Според една от версиите той я блъсва в басейн с гореща вода, според друга – нарежда да я затворят в силно затоплена баня, където след няколко часа Фауста се задушава и умира.

 

Литература:

Аврелий Виктор. О цезарях
Constantine the Great
Ив. Божилов, Ив. Билярски, Хр. Димитров, Илия Илиев, Византийските василевси, Изд. Абагар, София, 1997
Константин Великий. Жизнеописание
Лактанций. О смертях гонителей. Библиотека Якова Кротова
М. Грант. Римские императоры, Константин I Великий (306 — 337)
Фьодоровна, Елена, Императорите на Рим, величие и упадък. С., 1997
Ф.А. Брокгауз, И.А. Ефрон "Энциклопедический словарь" , Константин Великий
Hans A. Pohlsander, Constantine I (306 - 337 A.D.)
Якоб Буркхард, Век Константина Великого,М., "Центрполиграф", 2003

 


 

Очаквайте скоро...