По "Инквизицията", Й. Р. Григулевич
На 17 февруари 1600 г. на Кампо ди фиоре (площада на цветята) в Рим по присъда на папската Инквизиция бил изгорен един от най-забележителните мислители от епохата на Възраждането — Джордано Филипо Бруно. В момента на смъртта си той едва бил навършил 52 години, осем от които прекарал в затворите на Инквизицията.
Джордано Бруно бил роден в гр. Нола, близо до Неапол, през 1548 година. На петнадесетгодишна възраст той встъпил в доминиканския орден в Неапол и въпреки че цял живот се смятал за доминиканец, страстно ненавиждал «кучетата господни» и доста откровено писал за това в своите съчинения. Например на въпроса на един от персонажите в произведението на Бруно «Песента на Цирцея» — как може да се разпознае сред множеството породи кучета коя е най-злата, наистина кучешка и не по-малко знаменита от свинята, Цирцея отговаря: «Това е същата порода варвари, която осъжда и захапва със зъби това, което не разбира. Ти можеш да ги разпознаеш по това, че тези жалки кучета, известни дори и по външния си вид, по най-гнусен начин лаят всички непознати, макар и добродетелни хора, а по отношение на познатите са меки, дори и те да са най-последните и отявлени мръсници.»1
Бруно определил своето отношение към монашеското съсловие като цяло в друго свое произведение — «Изкуството на убеждението»: «Който говори за монах, обозначава с тази дума суеверието, олицетворението на скъперничеството, алчността, въплъщението на лицемерието и като че ли съчетанието на всички пороци. Ако искаш да изразиш всичко това с една дума, кажи: «монах».2»
По онова време Неаполитанското кралство било подчинено на испанската корона. Но опитите, от една страна, на испанския крал, а от друга — на римския папа, да въведат в Неапол постоянна инквизиция не се увенчали с успех поради съпротивата на неаполитанците, които защитавали своите традиционни свободи. Неаполитанците приютили избягалите от Испания юдеи и маври, пак при тях намерил убежище испанският философ Хуан Вивес, който критикувал Църквата от позициите на привържениците на реформацията. Протестантската и преди нея валденската ерес получили твърде широко разпространение в Неаполитанското кралство.
Но въпреки че в Неапол не съществувал постоянен трибунал на Инквизицията, папският престол понякога успявал да изпрати там временни инквизитори, които с подкрепата на испанските войски устройвали масови екзекуции на еретиците.
През 1560 — 1561 г. папските инквизитори организирали кръстоносен поход против неаполитанските валденси. Особено се прославил тогава със своите жестокости инквизиторът Панца, който измъчвал и убивал безразборно мъже, жени и деца.
За кланетата на еретиците в град Монталто, извършени по заповед на папските инквизитори, се е запазило следното свидетелство на един съвременник: «Искам да съобщя за ужасния съд, на който бяха подложени лутераните днес, 11 юни, на разсъмване. Право да си кажа, аз мога да сравня тази екзекуция само с клането на добитъка. Еретиците бяха натикани в къщата като стадо. Палачът влизаше, избираше си един от тях, измъкваше го, хвърляше на лицето му кърпа — «бенда», както казват тук, отвеждаше го на площада близо до къщата, поставяше го на колене и му прерязваше гърлото с нож. След това, като сваляше от него окървавената кърпа, той отново отиваше в къщата, извеждаше друг, когото умъртвяваше точно по същия начин. Така бяха заклани всички до един, а те бяха осемдесет и осем души. Представете си какво страшно зрелище беше това.
Не мога да си сдържа сълзите, когато го описвам. И нямаше нито един човек, който, виждайки как екзекутират, да бъде в състояние да остане и да наблюдава. Не можете да си представите спокойствието и мъжеството на еретиците, когато те отиваха на мъченичество. Някои, макар че ги водеха на смърт, проповядваха същата вяра като всички нас, но мнозинството умряха с непреклонно упорство в своите убеждения. Старците посрещаха смъртта спокойно, само няколко юноши проявиха малодушие. И досега потръпвам, като си спомня как палачът с нож в зъбите, с кървавата кърпа в ръка, в ризница, облята в кръв, влизаше в къщата и измъкваше жертвите една след друга, точно както месарят измъква овцата, предназначена за клане.
По предварително дадена заповед бяха приготвени каруци, с които извозваха труповете, за да ги разкъсат след това на четири и да ги изложат по всички пътища от едната граница на Калабрия до другата.
В Калабрия са хванати до 1600 еретици, от тях досега са екзекутирани 88... Аз не съм чувал те да са извършили нещо лошо. Те са прости, необразовани хора, владеещи само лопатата и плуга, и както казах, проявили се като вярващи в часа на смъртта си.»3 Ние не знаем дали младият Бруно е съчувствал на тези еретици, но със сигурност е известно, че той е проявявал голям интерес към науката и усърдно четял забранени от Църквата книги. Това привлякло вниманието на инквизиторите върху него. Като се спасявал от преследване, 28-годишният Бруно напуснал манастира и избягал през Рим в Северна Италия, а след това в продължение на 13 години живял в Швейцария, Франция, Англия и Германия, където общувал с изтъкнати хуманисти, преподавал философия и писал своите многобройни трудове, «новата философия», както наричал своето учение.
Шпионите на Инквизицията следили всяка крачка на Бруно, а папският престол, виждайки в него опасен враг на Църквата, чакал само удобен случай, за да се разправи с него.
Такава възможност се появила, когато през 1591 г. Бруно пристигнал във Венеция по покана на местния патриций Джоваии Мочениго, който го наел за обучение в изкуството на запомнянето. Мочениго принадлежал към управляващия елит на Венецианската република, през 1583 г. влизал в състава на Съвета на мъдрите по ересите, който контролирал дейността на венецианската инквизиция. Затова не е изключено този аристократ, който една година по-късно предал Бруно на инквизицията, от самото начало да е действал като неин агент-провокатор.
Венеция по онова време се намирала в зенита на своя разцвет. В тази република науката се ползвала с уважение, процъфтявали различни видове научни дружества и академии. Венеция, която търгувала не само с католическите, но и с протестантските и мюсюлманските държави, се отнасяла твърде снизходително към еретическите учения, към писателите, учените и философите. Венеция била един от големите за онова време издателски центрове в Западна Европа, и при това там се издавали не само ортодоксални богословски съчинения. Републиката отворила вратите си за много юдеи, които избягали от Испания.
Наистина във Венеция действала и Инквизицията, но тя била своеобразна политическа полиция, която защитавала на първо място интересите на Венецианската република.
Учредената през XV век венецианска инквизиция отначало била възглавявана от трима инквизитори, които били и членове на Съвета на десетте, на който принадлежала върховната власт в републиката. По негово поръчение те се занимавали с шпионаж.
За разлика от другите инквизиции венецианската не устройвала аутодафета (а и във Венеция нямало къде да ги устройват), а тайно се разправяли със своите жертви. Държали ги в затвор, който бил долепен до двореца на дожите. Там ги и убивали, като хвърляли труповете в канала. Понякога осъдените на смърт били извеждани с гондола в морето, където ги чакала друга гондола, в която казвали на осъдения да премине. В момента, когато той стъпвал на дъската, която свързвала двете гондоли, гребците хващали веслата и жертвата изчезвала във водата.
Затворът на венецианската инквизиция, където бил държан Джордано Бруно след арестуването му, запазил се без особени промени, е описан така в спомените на руски пътешественик от началото на XIX век: «Като се върнеш от придворната църква през залите на сената и през четири покрити галерии, влизаш в най-страшното отделение на двореца — в палатата на десетте тайни управници на републиката и тримата инквизитори... В преддверието на залата, където седели деловодителите и обвиняемите чакали съд, а осъдените — присъда, още са се запазили лъвските уста — отвори за приемане на доносите...
Дъбова врата като шкаф води в малка стая, която тримата инквизитори избрали за съвещанията си, и само една картина, оцеляла на стената, с фантастични изображения на всякакви екзекуции украсява този страшен център на управлението на републиката.
Около покоите на инквизиторите има няколко тесни прохода към килиите, където се пазели архивите и понякога се извършвали мъченията; в единия ъгъл е съдбоносната врата, която водела едновременно и към известния с печална слава мост на въздишките, и към затвора, който е зад канала, и към дълбоките подземия на двореца, и към помещенията под оловния покрив — «пломбите» , където затворниците се измъчвали от жега. Но последното място на заточение не било толкова ужасно и било предназначено за по-маловажни престъпници... И трябва да се слезе на дъното на кладенците, за да се усети там целият ужас на тези тъмници, където във влага и пълен мрак изгнивали жертвите на отмъщението на децемвирите и където изчезвали безследно онези, които навличали подозрения върху себе си. Още се вижда каменното кресло, на което поставяли осъдените, за да ги удушат с хвърлена откъм гърба на креслото примка, както и отворът на свода, към който доплувала гондолата, за да вземе трупа и да го закара в далечния канал Орфано, за да го удави…»4
През XVI век венецианската инквизиция била възглавявана от папския нунций, от патриарха на Венеция и от истински инквизитор. Първият бил назначаван от папата, а останалите — от дожите на републиката. В провинциалните трибунали на инквизицията заседавал един от тримата, определени за това сенатори. Сенаторът откривал и закривал заседанията, налагал вето върху онези решения на трибунала, които по негово мнение нарушавали интересите на републиката, следил да не остане нещо скрито от сената, разрешавал и забранявал публикуването на документите на Църквата, включително папските були.
Дейността на венецианската инквизиция не предизвиквала особен възторг в Рим. Папа Пий IV се оплаквал, че «сеньорията не проявява достатъчна строгост в случаите на ерес, открити във Венеция, Верона и Виченца. Необходимо е да се прояви по-голяма суровост и да се приложат по-добри лекарствени средства, отколкото досега. Държавата се намира в непосредствена близост с еретически страни. Трябва да се вземат предпазни мерки тази чума да не премине през границите. Ако се открие ерес, тя трябва да бъде безпощадно наказвана. Доказателство, че досега не са били прилагани нужните мерки, е пребиваването в Падуа на много германски студенти, открити еретици, които заразяват другите и злоупотребяват с търпимостта.»5
Папството се стремяло да подчини венецианската инквизиция на своя контрол. През 1555 г. Павел IV чрез върховния инквизитор (главата на Конгрегацията на св. канцелария) Микеле Гизлиери се опитал да подчини венецианската инквизиция на своята власт. Гизлиери изпратил във Венеция инквизитора кардинал Феличе Перети, като го снабдил с инструкции, в които между другото се казвало следното:
«Главното задължение на Съда на инквизицията е да защитава делото и честта на Бога срещу хулителите, чистотата на святата католическа религия срещу всяко зловоние на ереста, срещу всички, които сеят схизма в учението или в облика и делата ѝ. Подобава и винаги да бодърства на стража на неприкосновеността на Църквата и правата на светия Апостолически престол...
Особено грижливо следва да се подбират тайните шпиони измежду хората, на които можем да се доверим. Те трябва да съобщават за съблазните, които съществуват в град Венеция както сред светските, така и сред духовните лица, за кощунствата и за другите престъпления против светините.
Върховният инквизитор е подчинен не на нунция, а на висшата Инквизиция на Рим и е в непосредствено подчинение на негово светейшество, нашия повелител. Предвид на това е необходимо, от уважение към първосвещеника, да го осведомява за всички значителни събития, които стават всекидневно, особено ако се извършва нещо, което представлява интерес за светия престол.
Венецианците мразят Трибунала на инквизицията, тъй като имат претенции да господстват над църквата, а това не се съгласува с порядките и статутите на инквизицията. Освен това те обичат разюзданата свобода, която е извънредно голяма в този град Венеция, и се отнасят с пренебрежение към учението на религията и към догмите. Мнозина живеят не така, както подобава на християни. Но ще бъде твърде печално, ако се скъса силно обтегнатата нишка; това би могло да стане причина за някакви малки или даже големи усложнения...
Разбира се, интересите на Бога следва да се защитават. Поради това Господ е пожелал неговите слуги да се опълчат против всякаква човешка поквареност на този свят. Необходимо е да се действа с настойчивост и усърдие против разюздаността, която за съжаление е твърде голяма във Венеция. Необходимо е в някои случаи да си затваряме очите пред претенциите на венецианците да се намесват в църковните дела, тъй като самото Божествено провидение ще посочи средствата, с помощта на които светият престол ще изтръгне от корен тези безобразия, които причиняват големи вреди на светата Църква. А тъй като е невъзможно да се изкоренят всички злоупотреби изведнъж, то нужно е да се грижим най-малко злото да не се засилва. А ако се появи възможност да се отчупи някакво клонче от тази прословута власт, то тази възможност не бива да бъде изпускана. Тя трябва да се използва с цялата решимост, която не противоречи на благоразумието...
За всичко, което става, трябва да се изпращат специални съобщения на Трибунала на Рим, но без да се губи време за описание на подробностите, защото често се губи, така да се каже, добрата воля при изпълнение на решенията, ако се обръща прекалено много внимание на докладите. Когато има възможност, трябва да се прилагат свои средства за лекуване на злото в обикновените случаи, без да се очакват предписания от Рим…»6
Въпреки че Перети не успял да подчини венецианската инквизиция на контрола на свещената канцелария, нейното съществуване представлявало несъмнена опасност за Джордано Бруно. Това се потвърдило от събитията, които последвали.
На 23 май 1592 г. Мочениго изпратил на инквизитора своя първи донос срещу Джордано Бруно, в който писал:
«Аз, Джовани Мочениго, син на светлейшия Марко Антонио, донасям по дълга на съвестта си и по заповед на духовника, че много пъти съм чувал от Джордано Бруно Ноланеца, когато беседвах с него в моя дом, че когато католиците говорят, че хлябът се превъплъщава в тяло, това е велика нелепост; че той... не вижда различието на лицата в Бога и това би означавало несъвършенство на Бога; че светът е вечен и съществуват безкрайни светове... че Христос е извършвал мними чудеса и е бил магьосник, както и апостолите, и че той самият би имал смелостта да направи същото и дори повече от тях; че Христос умрял не защото искал това и доколкото можел стараел се да избегне смъртта; че възмездие за греховете не съществува; че душите, сътворени от природата, преминават от едно живо същество в друго; че както животните се раждат в разврат, по същия начин се раждат и хората.
Той разказваше за своето намерение да стане основател на нова секта, наречена «нова философия». Той казваше, че Девата не може да роди и че нашата католическа религия е изпълнена с кощунства срещу божието величие; че трябва да се прекратят богословските препирни и да се отнемат доходите на монасите, защото те позорят света; че всички те са магарета; че всички наши мнения са учение на магарета; че ние нямаме доказателства — има ли нашата вяра заслуги пред Бога; че за добродетелния живот е напълно достатъчно да не правиш на други това, което не желаеш на самия себе си...
Отначало аз имах намерение да се уча от него, както вече докладвах устно, без да подозирам какъв престъпник е той. Аз отбелязвах всичките му възгледи, за да направя донос пред Ваше преосвещенство, но след това се уплаших той да не замине, каквото намерение имаше. Затова го заключих в стаята, за да го задържа, и тъй като го смятам за обладан от демони, то моля по-скоро да бъдат взети мерки против него.
Мога да посоча, за сведение на светата служба, книжаря Чиото и месер Джакомо Бертрано, също книжар.
Препращам също така на Ваше преосвещенство три негови напечатани книги. Аз набързо отбелязах в тях някои места. Освен това препращам ви написаната от неговата ръка малка книжка за Бога, в която са неговите общи разсъждения. Въз основа на това вие ще можете да добиете представа за него.
Той посещаваше също академията на Андрея Морозини... където се събираха много благородници. Те вероятно също са чули много от онова, което той е говорил.
Неприятностите, които ми е причинил, нямат никакво значение за мен и аз съм готов да предам това на вашия съд, защото във всичко искам да остана верен и покорен син на Църквата.
В заключение почтително целувам ръката на Ваше преосвещенство.»7
На 25 и 26 май Мочениго изпратил нови доноси срещу Джордано Бруно, след което философът бил арестуван и хвърлен в затвора.
Инквизиционният трибунал започнал незабавно да събира свидетелски показания и да разпитва своя затворник. Целта на всичко това била да се уличи Джордано Бруно в еретически възгледи и в пропагандирането им, което би позволило той да бъде предаден за наказание на римския папа. Но Бруно отхвърлял всички обвинения и отказвал да признае грешките си.
Разпитите водел венецианският инквизитор Габриеле Салюци, подпомаган от папския нунций Лодовико Таберна и члена на Съвета на мъдрите Алоизи Фускари, упълномощен по борбата с ересите.
Копия от протоколите се изпращали със специални куриери в Рим. На 12 септември 1592 г. папската Инквизиция официално поискала да ѝ бъде предаден Джордано Бруно. Венецианският трибунал отговорил със съгласие и поискал съответното разрешение от Съвета на мъдрите. Съветът отказал да предаде Бруно. Рим продължавал да настоява, като заплашвал със скъсване на отношенията и налагане на интердикт върху републиката.
Страхувайки се, че налагането на наказателни мерки от страна на папския престол може да нанесе вреда на търговските връзки на републиката, на 7 януари 1593 г. Венеция приела следното решение за предаване на затворника на папската Инквизиция:
«Монсиньор нунцият предаде на нашата сеньория настоятелно искане от името на върховния първосвещеник за предаване на брата Джордано Бруно Неаполитанеца на Рим. За първи път той е бил съден и затворен в затвора в Неапол, а след това — в Рим, по най-тежко обвинение — в ерес. След това той избягал от затворите на единия и другия град (това не отговаря на действителността — Джордано Бруно не е бил арестуван нито в Неапол, нито в Рим и поради това не е могъл да избяга от затворите на тези градове — бел. авт.) и накрая бил обвинен и задържан от светата служба на Инквизицията на този град. Предвид на това светият трибунал на Рим е длъжен да извърши необходимото правосъдие над него. В такива случаи, а особено в такова изключително дело подобава да се удовлетвори (искането на ) Негово светейшество.
За изпълнение искането на първосвещеника посоченият брат Джордано Бруно трябва да бъде предаден на Инквизицията на Рим, за което е необходимо да бъде известен монсиньор нунцият, за да определи той под каква охрана и по какъв начин ще бъде угодно на Негово преосвещенство да изпрати посоченото лице. Това трябва да се съобщи на нунция утре при срещата с него или да му се предаде известие в дома му чрез нотариуса на нашата канцелария. Освен това на нашия посланик в Рим трябва да бъде изпратено известие, за да направи той съответното съобщение на Негово светейшество и да засвидетелства постоянната готовност на нашата република да изпълни всичко, което той иска.»8
Папа Климент VIII, наследник на починалия скоро преди това Павел IV, много се зарадвал, когато узнал от венецианския посланик Парута за това решение. «Аз известих Негово светейшество — докладвал Парута на дожа на Венеция — за полученото от Ваше сиятелство поръчение да съобщя относно брата Джордано Бруно и му го предоставих. При това аз засвидетелствах, че това решение още веднъж потвърждава желанието на Ваша светлост да направите всичко, което той желае. Той действително прие това съобщение като във висша степен радостно и ми отговори много любезно. Той заяви, че много желае винаги да се намира в съгласие с Републиката. Освен това той не иска да ѝ се налага да гризе сухите кости, подхвърляни от онези, които не могат да гледат спокойно колко високо той цени засвидетелстваната му преданост. На това аз отговорих със също така любезни думи, като изразих искреното почитание на Републиката към него. Тъй като в моите думи не се съдържаше нищо съществено, аз не предавам съдържанието им.»9
На 19 февруари 1593 г. окованият във вериги Джордано Бруно бил изпратен в Рим по море, съпровождан от ескорт от военни кораби (страхували са се от нападение на турския флот). Като главен пазач го съпровождал доминикаиенът Иполито Мария Бекария, когото в Рим очаквало назначението на поста генерал на ордена нa «кучетата господни». Бекария ще вземе най-активно участие в съда над Джордано Бруно и ще го «увещава» да признае заблужденията си и да се разкае.
След пристигането в Рим на 27 февруари 1593 г. Бруно бил отведен в затвора на Инквизицията. Но едва на 16 декември 1596 г. римския Трибунал пристъпил към разпита му. Почти четири години Бруно бил практически погребан в карцерите на Инквизицията, която с това «забравяне», от една страна, се опитвала да го «размекне», да сломи волята му за съпротива, а от друга — стремила се да спечели време, за да проучи подробно многобройните трудове на философа и да намери в тях доказателства за еретичните му възгледи.
Конгрегацията на Инквизицията, която съдила Джордано Бруно, се състояла от бившия върховен инквизитор доминиканеца кардинал Сансеверини, върховния инквизитор кардинал Мадруци, бившия папски комисар по въпросите на Инквизицията в Германия кардинал Педро Деса, известния със своите престъпления като велик инквизитор в Испания кардинал Минели, известния със своята свирепост и скъперничество кардинал Сарнино, ръководещия работата по Индекса на забранените книги кардинал Сфондати — незаконен син на папа Григорий XIV, за когото казвали, че за една година от управлението на баща си е награбил повече, отколкото други за десет години, кардинал Камило Боргезе — бъдещия папа Павел V, кардинал-датария Сасо и йезуита кардинал Роберто Белармино — жестоко човече (той бил много нисък на ръст), един от идеолозите на контрареформата, взел впоследствие важно участие в съда над Галилей.
Цялата тази плеяда църковни князе ненавиждала Джордано Бруно и твърдо решила да се разправи с него. Но те се интересували не толкова от физическата разправа с видния философ и хуманист, колкото от неговото духовно унищожение, или по-точно — от духовното му самоубийство, което се надявали да постигнат, като изтръгнат от него самоосъждане, разкаяние, отричане от идеите му и помирение с Църквата, т. е. подчинение на папския престол. Ако постигнели желаното, това би било равносилно на победа над всички хуманисти и философи, които с пълно основание смятали Бруно за един от своите най-талантливи и смели идейни вождове.
На 16 декември 1596 г. Инквизицията заповядала да започне разпитът на Бруно «по извлечените от неговите писания постановки». Философът обаче отговарял уклончиво на въпросите на инквизиторите, твърдейки, че никога не бил споделял приписваните му еретични възгледи и не ги е излагал в своите съчинения. Като се натъкнали на решителния отказ на затворника да признае вината си и да се «помири» с Църквата, на 24 март 1597 г. инквизиторите решили да бъде разпитан «здраво», т. е. да бъде подложен на мъчения.
Ако се съди по запазените протоколи от разпитите, мъченията на Бруно не дали резултат. Твърдото поведение на философа съответствало на неговото учение. В своя трактат «Печат на печатите» той някога писал: «Който се увлича от величието на делото си, той не чувства ужаса на смъртта. Когото най-силно привлича любовта към божията воля (която се смята за най-твърда), няма да се смути от никакви заплахи, от никакви надвисващи ужаси... Що се отнася до мен, аз никога няма да повярвам, че може да се съедини с божественото онзи, който се бои от телесните мъки. Действително мъдрият и добродетелният само тогава достига съвършенството (доколкото е възможно съвършенство в условията на земния живот), когато не изпитва страдания, ако искаш само да погледнеш това с окото на разума.»10
В края на 1598 г. Рим бил сполетян от наводнение, затворът на Инквизицията бил наводнен и Бруно едва не загинал. Но това не се отразило по никакъв начин на неговото дело, за което инквизиторите се заели с нова енергия.
За да получат доказателства за «вината» на Бруно, те използвали традиционния и изпитан в практиката им метод на вкарване на провокатори в килията на обвиняемия. Техните показания послужили като основа за осъждането на Ноланеца. Срещу него били използвани провокатори както по време на пребиваването му в затвора във Венеция, така и в Рим. Техните показания се цитират широко в «Краткото изложение на следственото дело на Джордано Бруно за това, което братът Джордано Бруно мислел за светата католическа вяра, и че осъждал нея и служителите ѝ», съставено по разпореждане на инквизиторите през 1597 година.
От този източник ще цитираме раздела за съществуването на множество светове, твърде характерен за следствената техника на Свещения съд:
«82. Джовани Мочениго, доносник: «Слушал съм няколко пъти в моя дом от Джордано, че съществуват безкрайни светове и че Бог постоянно създава безкрайни светове, защото е казано, че той иска всичко, което може.»
83. Същият, разпитан: «Той много пъти твърдеше, че светът е вечен и че съществуват множество светове. И още той казваше, че всички звезди са светове и че това се твърди в издадените от него книги. Веднъж, като разсъждаваше върху тази тема, той каза, че Бог се нуждае от света толкова, колкото и светът от Бога, и че Бог би бил нищо, ако не съществуваше светът, и че Бог само това прави — да създава нови светове.»
84. Брат Челестино, съсед по килия на Джордано във Венеция, донесе: «Джордано казваше, че има много светове, че всички звезди са светове и че е най-голямо невежество да се вярва, че съществува само този свят.» Позова се на свидетели — съседите по килия Джулио де Сало, Франческо Вайа и Матео де Орио.
85. Същият, разпитан, заяви: «Той твърдеше, че съществува огромно количество светове и че всички звезди, които се виждат, са светове.»
86. Брат Джулио, споменат по-горе: «Чувал съм от него, че всичко е свят, че всяка звезда е свят и че отгоре и отдолу има много светове.» Повторно не е разпитван.
87. Франческо Вайа Неаполитанеца: «Той казваше, че съществуват много светове и велико смешение на световете и че всички звезди са светове.» Повторно не е разпитван, умрял е.
88. Франческо Грациано, съсед по килия във Венеция: «В своите беседи той твърдеше, че съществуват много светове; че този свят е звезда и за другите светове изглежда като звезда, също както светилата, които са светове и ни светят като звезди. А когато му възразих, той отговори, че разсъждава като философ, тъй като освен него няма други философи и в Германия освен неговата философия не признават никаква друга.»
89. Същият, разпитан: «Една вечер той заведе Франческо Неаполитанеца до прозореца и му показа една звезда, като казваше, че това е свят и че всички звезди, които се виждат, са светове.»
90. Матео ди Силвестрис, съсед по килия: «По-нататък той казваше, че светът е вечен и че съществуват хиляди светове, и че всички звезди, които се виждат, са светове. »
91. Същият, повторно разпитан: «Множество пъти той ме поучаваше, че всички звезди, които се виждат, са светове.»
92. Обвиняемият, на третия разпит: «В моите книги по-специално могат да се открият възгледи, които като цяло се състоят в следното. Аз си представям Вселената като безкрайна, тоест създание на безкрайното Божествено могъщество. Защото аз смятам, че е недостойно за Божествената благост и могъщество Бог, който може да създаде освен този свят и друг, и други безкрайни светове, да създаде краен свят. По този начин аз заявявах, че съществуват безкрайни светове, подобни на земята, която аз заедно с Питагор смятам за светило, подобно на луната, планетите и другите звезди, броят на които е безкраен. Аз смятам, че всички тези тела са същността на света, без брой, образуващи безкрайна съвкупност в безкрайното пространство, което се нарича безкрайна Вселена, в която се намират безкрайни светове. Оттук косвено следва, че истината се намира в противоречие с вярата. В тази Вселена аз поставям всеобщото провидение, благодарение на което всяка вещ живее, расте, движи се и се усъвършенства в света. То се намира в света, както душата се намира в тялото. Всичко във всичко и всичко в каквато и да е част, и това аз наричам природа, сянка и одеяние на Божеството. Това според мен означава още, че Бог по същество с присъствието си и с могъществото си по неизречен начин се намира във всичко и над всичко: не като част, не като душа, но по необясним начин.»
93. На дванадесетия разпит: «От всички мои съчинения и изказвания, които биха могли да бъдат съобщени от сведущи и достойни за доверие хора, се вижда следното: аз смятам, че този свят и световете и съвкупността от светове се ражда и се унищожава. И този свят, тоест земното кълбо, е имал начало и може да има край, подобно на другите светила, които се явяват също такива светове, както този свят, може би по-добри или даже по-лоши; те са също такива светила, каквото е и този свят. Всички те се раждат и умират като живи същества, които се състоят от противоположности. Такова е моето мнение относно всеобщите и частните създания и аз смятам, че в цялото свое битие те зависят от Бога.»
94. На четиринадесетия разпит по същество отговори в същия смисъл относно множеството на световете и каза, че съществуват безкрайни светове в безкрайното празно пространство и посочи доказателства.
95. Попитан, отговори: «Аз казвам, че във всеки свят задължително има четири елемента, както и на земята, тоест има морета, реки, планини, пропасти, огън, животни и растения. Що се отнася до хората, тоест разумните създания, то аз предоставям да съдят за това онези, които искат да ги наричат така. Но следва да се предполага, че там има разумни животни. Що се отнася по-нататък до техните тела, тоест смъртни ли са те като нашите или не, науката не дава отговор на този въпрос. Равините и светците от Новия завет са вярвали, че съществуват живи същества, безсмъртни по милостта божия. Имат предвид тях, когато говорят за земята на живеещите и за местата на блажените в псалма: «Вярвам, че ще видя благостта на господа на земята на живите», откъдето слизат ангели във вид на светлина и пламък. Така тълкувал свети Василий следния стих: «Ти твориш с ангелите твои духове, със служителите твои — огън пламтящ», предполагайки, че ангелите са телесни, и свети Тома казваше, че не е въпрос на вярата телесни ли са ангелите или не. Като се основавам на това, аз допускам за себе си мнението, че в тези светове има разумни същества, живи и безсмъртни, които вследствие на това следва да се наричат по-скоро ангели, отколкото хора. Както философите платоници, така и християнските богослови, възпитани от учението на Платон, ги определят като разумни, безсмъртни същества, във висша степен отличаващи се от нас, хората.»
96. Запитан, отговори: «Не е изключено те да се хранят като животните, да ядат и пият по съответния за тяхната природа начин, но ако те не умират, навярно не се и размножават.»
97. Запитан, вижда ли разлика в това, че живите същества от този свят са смъртни, а живите същества от другите светове са безсмъртни, отговори: «Аз изхождам от авторитета на свещеното писание, което не поставя смъртните хора на небето и около този свят, а говори за земята на живеещите. Освен това, ако не е бил първородният грях, то и в този свят биха съществували още подобни на хората разумни живи същества, които биха притежавали безсмъртие, макар и да се хранят. Причината за това безсмъртие не е в природата, защото тези същества биха се състояли от противоположни елементи, а в милостта божия.
Именно по такъв начин Бог е създал безсмъртен нашия прародител с неговия род, който, хранейки се от дървото на живота, имал възможност не само да се храни, но и да възстановява цялата си същност и напълно да запазва природните елементи и начала.»11
На 4 февруари 1599 г. Конгрегацията на инквизицията, заседаваща под председателството на папа Климент VIII, приела следното постановление по делото на Бруно:
«Отците-богослови, а именно отецът-генерал на посочения орден на братята проповедници, Белармино и комисарите трябва да внушат на посочения брат Джордано, че неговите тези са еретични и противни на католическата вяра и са обявени за такива не само сега, но са били осъдени и проклети от най-древните отци, от католическата Църква и от светия Апостолически престол. Ако ги отхвърли като такива, ако пожелае да се отрече и прояви готовност, то нека да бъде допуснат до покаяние с необходимите наказания. Ако пък не, то нека да бъде определен четиридесетдневен срок за отричане, който обикновено се предоставя на неразкаялите се и упорити еретици. Да бъде всичко това устроено по възможност по най-добрия начин и както следва.»12
Както следва от посочения текст, Инквизицията поставила на Бруно ултиматум: или признаване на грешките, отричане и запазване на живота, или отлъчване от Църквата и смърт.
Бруно избрал последното. Той категорично, въпреки изтезанията и мъченията, които продължавали вече над седем години, отказал да се признае за виновен. Но инквизиторите все още не губели надежда да сломят желязната воля на своя затворник и да го заставят да се разкае. Те се надявали победата им да съвпадне с 1600 г., която била обявена за «свята» юбилейна година. Разкаянието на такъв известен еретик като Джордано Бруно трябвало да послужи като доказателство за победата на папския престол над своя противник. Междувременно следвали разпит след разпит, а Бруно твърдо държал на своето, както може да се съди по запазилите се протоколи на Инквизиторския съд. В един от тях, от 21 октомври 1599 г., е записано: «Братът Джордано Бруно, син на покойния Джовани, Ноланец, свещеник от ордена на братята-проповедници, ръкоположен от монах, магистър на светото богословие, заяви, че не е длъжен и не желае да се отрече, няма от какво да се отрече, не вижда основания за отричане и не знае от какво да се отрече.»13
Инквизицията възложила на генерала на ордена на доминиканците Иполит Мария Бекария и на генералния прокурор на същия орден да проведат последна «увещателна» беседа със затворника, която, както и предидущите, не дала желания резултат.
На 20 януари 1600 г. Инквизиторският съд се събрал за окончателно решение по делото на Бруно. Взетото решение завършвало по следния начин: «Светейшият наш владика Климент папа VIII постанови и повели — да бъде това дело доведено докрай, като се съблюдава, каквото подлежи на съблюдаване, да бъде произнесена присъда, да бъде посоченият брат Джордано предаден на светската курия.»14
С тази папска повеля участта на Джордано Бруно била решена.
На 8 февруари 1600 г. Инквизиционният трибунал обявил присъдата на философа в църквата «Света Агнеса», където довели Бруно, съпроводен от палач. В присъдата, подписана от кардиналите-инквизитори начело с Роберто Белармино, отначало се излагали подробностите на процеса, а след това се заявявало:
«Наричаме, провъзгласяваме, осъждаме, обявяваме тебе, брате Джордано Бруно, за неразкаял се, упорит и непреклонен еретик. Поради това ти подлежиш на всички осъждания на Църквата и на наказания съгласно светите канони, закони и постановления, както общи, така и частни, отнасящи се до подобни явни, неразкаяли се, упорити и непреклонни еретици. И като такъв те смъкваме словесно от духовния сан и обявяваме, че ти си съгласно нашата заповед и повеля лишен от всякакъв голям и малък църковен сан, в какъвто и да си се намирал досега, съгласно установените свети канони. Ти трябва да бъдеш отлъчен, както ние те отлъчваме от нашето църковно общество, и от нашата свята и непорочна Църква, за милосърдието на която ти се оказа недостоен. Ти трябва да бъдеш предаден на светския съд и ние те предаваме на съда на монсиньор губернатора на Рим, тук присъстващ, за да те накаже той с подходящо наказание, при което усилено молим да благоволи той да смекчи суровостта на законите, отнасящи се до наказанието на твоята личност, и да бъде тя без опасност от смърт и телесна повреда.
Освен това осъждаме, порицаваме и забраняваме всички горепосочени и другите твои книги и писания като еретически и погрешни, съдържащи в себе си многобройни ереси и заблуждения. Повеляваме отсега нататък всички твои книги, които се намират в светата служба и в бъдеще попаднат в нейните ръце, да бъдат публично разкъсвани и изгаряни на площада на св. Петър пред стъпалата и като такива да бъдат внесени в списъка на забранените книги, и да бъде така, както повелихме.
Така ние казваме, провъзгласяваме, осъждаме, обявяваме, смъкваме от сана, заповядваме и повеляваме, отлъчваме, предаваме и се молим, като постъпваме в това и във всичко останало по несравнимо по-мек начин, отколкото с пълно основание можехме и трябваше.
С това провъзгласяваме ние, кардиналите генерални инквизитори, именувани по-долу…»15
Бруно спокойно изслушал решението на инквизиторите и им отговорил: «Вероятно вие с по-голям страх произнасяте тази присъда, отколкото аз я изслушвам.»
След това над осъдения бил извършен обредът на проклятието. Ето как го описва йезуитът Правит, който присъствал на тази процедура в църквата «Света Агнеса»: «Джордано Бруно беше доведен до олтара от духовници, които го влачеха под мишниците. На него бяха сложени всички одеяния, които той е получавал съответно на степените на посвещение — като се започне от стихаря на послушник и се завърши със знаците на отличие на свещеник. Епископът, който извършваше церемонията по снемане на сана, беше в омофор, бели дантелени одежди, червени епитрахили и свещеническа риза. На главата му имаше проста митра. В ръцете си държеше епископски жезъл. Като се приближи до олтара, той седна на подвижната епископска скамейка с лице към светските съдии и народа.
Джордано Бруно беше заставен да вземе в ръце църковните принадлежности, които обикновено се употребяват при богослужение, по начин, като че се готви да пристъпи към извършване на свещенодействие. След това го накараха да коленичи пред епископа. Епископът произнесе определената формула: «С властта на всемогъщия Бог Отец и Син и Светия дух и с властта на нашия сан сваляме от теб облеклото на свещеник, смъкваме те, отлъчваме те, изхвърляме те от всякакъв духовен сан, лишаваме те от всички титли.»
След това епископът със съответния инструмент сряза кожата на големия пръст и на показалеца на двете ръце на Джордано Бруно в знак на унищожаване на следите от миропомазването, извършено при посвещаването в сан. След това той смъкна от осъдения облеклото на свещеник и накрая унищожи следите от тонзурата, като произнасяше формули, задължителни при обреда към снемането на сана.»16
На 17 февруари 1600 г. на Кампо ди Фиоре в Рим се състояла екзекуцията на философа. «Днес — четем в запазилия се отчет на Братството на отсичането на главата на Йоан Кръстител, което било своеобразна организация към Инквизицията — в два часа през нощта на братството беше съобщено, че сутринта трябва да се извърши правосъдие над някакъв неразкаял се. Затова в шест часа сутринта отците-духовници и капеланът се събраха в (църквата) св. Урсула и се отправиха към затвора в кулата на Hoн, влязоха в нашата капела и прочетоха необходимите молитви, тъй като там се намираше долу посоченият осъден на смърт, а именно: Джордано, син на покойния Бруно, брат-отстъпник, Ноланец от Кралството, неразкаял се еретик. Нашите братя го увещаваха с всяческа любов и извикаха двама отци от (ордена) на св. Доминик, двама от (ордена) на йезуитите, двама от новата църква и един от (църквата на) св. Йероним, които с всяческо снизхождение и велика ученост му разясняваха неговите заблуждения, но в края на краищата бяха принудени да отстъпят пред неговото проклето упорство, защото мозъкът му и разсъдъкът му бяха размътени от хиляди заблуждения и суетност.
Така упорстваше той в своята непреклонност, докато слугите на правосъдието не го поведоха на Кампо ди Фиоре, съблякоха го и като го завързаха за стълба, го изгориха, при което нашите братя през цялото време се намираха до него, пееха молитви, а духовниците го увещаваха до последния момент, убеждаваха го да се откаже от упорството, в което той в края на краищата завърши своя жалък и нещастен живот.»17
Известно е, че палачите са закарали Бруно на мястото на екзекуцията със запушена уста, завързали са го за стълба, който се намирал в центъра на кладата, с желязна верига и го пристегнали с мокро въже, което под въздействието на огъня се стягало и се врязвало в тялото. Неговите последни думи били: «Умирам доброволно като мъченик.»
Всички произведения на Бруно били включени в Индекса на забранените книги, където фигурирали чак до последното му издание от 1948 година.
На 9 юни 1889 г. на мястото на екзекуцията на Джордано Бруно бил издигнат паметник, стоящ там и до днес.
Бруно пише: «Смъртта в едно столетие дарява живот във всички идни векове.» И той е прав. С твърдостта си и верността си към научния мироглед, чиито основи защитавал, Джордано Бруно са спечелил уважението и любовта на следващите поколения.
1Рожицын В.С. "Джордано Бруно и инквизиция" 1959г., с. 62
2Пак там
3Пак там, с. 72 — 73
4Пак там, с. 261
5Пак там, с. 278
6Пак там, с. 275-276
7Пак там, с. 285-286
8Пак там, с. 323-324
9Пак там, с. 324
10Пак там, с. 372
11Краткое, изложение следственного дела Джордано Бруно. О том, что брат Джордано Бруно думал о святой католической вере, осуждал ее и ее служителей, в переводе и с коментариями А. Горфункеля. — Вопросы истории религии и атеизма. Т. 6, М., 1958, 373-375.
12Цит. по: Рожицын, В, С, Цит. сьч,, с. 352,
13Пак там, с. 358
14Пак там, с. 363
15Пак там, с. 366-367
16Пак там, с. 373-374
17Пак там, с. 378
