КУЛТУРА И ИЗКУСТВО

Тристан и Изолда - XIV. Чудното звънче

Посещения: 21922

Индекс на статията

 

XIV
Чудното звънче

 

Спомнете си, приятелко омайна,
за нашата любов нетрайна.

(„Лудостта на Тристан“)

 

Тристан се установил в земите на валийците, въз владението на благородния дук Жилен. Той бил млад, силен, добродушен; приел го като желан гост. Стараел се по всякакъв начин да му оказва висока чест и да му доставя радост. Но нито приключенията, нито празненствата могли да укротят тревожните вълнения на Тристан.

Един ден, както седял до младия дук, той почувствал такава болезнена мъка в сърцето си, че неволно въздъхнал. За да уталожи мъката му, дукът наредил да занесат в неговата стая любимото му същество, което очаровало като магия очите и сърцето му в тъжни часове. На една масичка, застлана с разкошна пурпурна покривка, поставили неговото кученце Пти-Крю. То било вълшебно кученце; дукът го получил като скъп дар от остров Авалон40, изпратен в знак на обич от една фея. Никой не би могъл да намери толкова изразителни думи, за да опише неговите качества и красотата му. Козината му била обагрена с чудно преливащи се отсенки така, че никой ме можел да определи цвета му: откъм шията изглеждало по-бяло от сняг, в задната си част било по-зелено от детелина, единият от хълбоците — син като лазурит, гърбът му — розов; но ако човек по-дълго се взирал в него, тези цветове почвали да играят пред очите му и последователно да преливат в бели, зелени, жълти, сини, пурпурни, потъмни или по-ярки. На шията си носело окачено на златка верижка звънче с толкова весел, толкова ясен и нежен звън, че когато го слушал, сърцето на Тристан се разнежвало, успокоявало се и мъката му изчезвала. Така той забравял всички неволи, преживени заради кралицата; защото това звънче имало вълшебна сила: сърцето забравяло всякаква мъка, когато слушало нежното му и весело гласче. Запленен от неговата магия, Тристан галел с ръка по-мекото от коприна кожухче на чародейното животинче, което докрай премахвало скръбта му, и си мислел, че то би било прекрасен подарък за Изолда. Но какво да прави? Дук Жилен обичал Пти-Крю повече от всичко, което имал, и никой не би могъл да му го отнеме нито е хитрост, нито с молба.

Един ден Тристан рекъл на дука:

— Сеньор, какво бихте дали на този, който отърве херцогството ви от великана Урган Косматия и тежките данъци, които ви налага?

— Наистина, бих позволил на победителя да избере каквото пожелае от моите богатства, това, което смята за най-скъпоценно; но никой не ще посмее да се бие срещу великана.

— Това са мъдри думи — продължил Тристан. — Но благото на една страна винаги се извоюва в опасни схватки; и дори заради Миланското злато не бих се отказал от желанието си да премеря сили с великана.

— Тогава — казал дук Жилен — дано бог, роден от Светата дева, бди над вас в боя и ви закриля от смъртта!

Тристан намерил Урган Косматия в бърлогата му. Дълго и яростно се сражавали те. Най-сетне храбростта победила силата, ловкият меч надвил на тежкия боздуган и Тристан отсякъл дясната ръка на гиганта, после я занесъл на дук Жилен:

— Сеньор, дайте ми за награда, както обещахте, вашето вълшебно куче Пти-Крю!

— Приятелю, какво искаш от мен? По-добре вземи сестра ми и половината от моите владения, но него ми остави.

— Сеньор, сестра ви е хубава, хубава е и земята ви, но аз воювах с Урган Косматия, за да спечеля вашето вълшебно куче. Спомнете си обещанието!

— Вземи го тогава: но знай, че отне радостта на очите и сърцето ми!

Тристан поверил кучето на един валиец — жонгльор, умен и хитър, който от негово име го отнесъл в Корнуол. Той стигнал в Тинтажел и тайно го предал на Бранжиен. Кралицата много се зарадвала; като отплата тя дала на жонгльора десет унции злато и казала на краля, че нейната майка, ирландската кралица, ѝ е изпратила този скъп подарък. После наредила на един златар да изработи в стената малка пиша за кучето, грижливо украсена със злато и скъпоценни камъни, и навсякъде, където отивала, тя го водела със себе си като спомен от своя приятел. И винаги когато му се любувала, тъга, безпокойство и угризения се стопявали в сърцето ѝ.

Отначало не осъзнала вълшебството: ако изпитвала такава наслада, когато го гледала замислена, това е, казвала си тя, защото Тристан го е изпратил и вероятно мисълта за нейния приятел приспивала мъката ѝ. Но един ден разбрала, че то криело вълшебна сила и че единствено неговото звънче омайвало сърцето ѝ.

„Ах! — мислела си тя. — Справедливо ли е аз да си живея спокойно, а Тристан да е нещастен? Той е могъл да остави това вълшебно куче за себе си и така да забрави всякаква мъка, но великодушно е предпочел да го изпрати на мен, да ми отстъпи радостта си и отново да бъде нещастен. Ала не трябва да бъде така: Тристан, искам да страдам дотогава, докато страдаш ти.“

И тя грабнала магическото звънче, звъннала за последен път с него, внимателно го свалила, после го хвърлила в морето през отворения прозорец.

 

X

Right Click

No right click