КУЛТУРА И ИЗКУСТВО

Тристан и Изолда - XIII. Гласът на славея

Посещения: 21931

Индекс на статията

 

XIII
Гласът на славея
 

Навън Тристан и пее, и ридае:
тъй славей с късно лято се прощава,
а мъката му в него ся остава.

(„Le domnei des amanz“)37

 

Когато се прибрал в колибата на горския пазач Ори, след като захвърлил тоягата и пелерината, Тристан ясно осъзнал със сърцето си, че е дошъл денят да удържи на своята дума пред крал Марк и да замине далеч от корнуолското кралство.

Защо се бавел още той? Кралицата доказала невинността си, кралят я обичал и я почитал. При нужда крал Артур ще я вземе под закрилата си и отсега нататък никакво вероломство не ще успее срещу нея. Защо да продължава да броди в околностите на Тинтажел? Напразно рискувал живота си, живота на горския пазач и спокойствието на Изолда. Наистина трябвало да замине, след като за последен път, преоблечен като пилигрим, усетил прекрасното тяло на Изолда в обятията си.

Още три дни се бавил той, не можел да се откъсне от страната, където оставала кралицата. Но щом дошъл четвъртият ден, той се сбогувал с горския пазач, който го приютил в колибата, и се обърнал към Горвенал:

— Скъпи учителю, дойде време да потеглим на дълъг път: ще тръгнем към земята на валийците.

Тръгнали тъжно в нощта. Ала пътят им минавал край овощната градина, обградена с остри колове, където никога Тристан чакал своята любима. Нощта била ясна и светла; при завоя на пътя, недалеч от оградата, той виждал как в сияйното небе се очертава якият ствол на високия бор.

— Скъпи учителю, почакай ме в близката гора; скоро ще се върна.

— Къде отиваш? Безумецо, нима непрестанно искаш да предизвикваш смъртта?

Но със сигурен скок Тристан преминал над високите колове на оградата и стигнал до мраморната плоча под високия бор. Има ли смисъл да хвърля в извора добре одялани тресчици? Изолда вече няма да дойде! Тръгнал с леки и внимателни стъпки по пътеката, по която някога идвала кралицата, и се осмелил да приближи до замъка.

Изолда будувала в стаята си в прегръдките на заспалия Марк. Изведнъж през открехнатия прозорец, по който играели лунните лъчи, долетял гласът на някакъв славей38.

Изолда слушала звучната песен на славея, която омайно се разливала в нощта: така жално извивала тя, че би разчувствала всяко жестоко сърце и дори сърцето на всеки убиец. Кралицата се питала: „Откъде идва тази песен?…“ Изведнъж разбрала: „Ах! Това е Тристан! Така в Мороайската гора той имитираше сладкопойните птици, за да ми достави радост. Той заминава и това е последното му сбогом. Колко много жали! Като славей, който тъжно се сбогува в края на лятото. Приятелю, вече никога няма да чуя гласа ти!“

Мелодията затрептяла по-пламенно.

„Ах! Какво искаш от мен? Да дойда? Не, спомни си за Огрин отшелника и за дадените клетви. Замълчи, смъртта ни дебне… Какво значи смъртта! Ти ме викаш, ти ме зовеш, идвам!“

Освободила се от прегръдките на краля и покрила почти голото си тяло с едно наметало, подплатено със скъпоценна кожа от сибирска катеричка. Трябвало да мине през съседната стая, където всяка нощ се редували да пазят десет рицари; докато петимата спели, другите петима стояли на стража пред вратите и прозорците и дебнели наоколо. Но случайно тази нощ те били заспали всички: петима на леглата, петима на плочите. Изолда прескочила проснатите на пода тела, повдигнала лоста на вратата: халката звъннала, но не събудила никой от стражата. Щом прекрачила прага, певецът млъкнал.

Под дърветата той безмълвно я притиснал до гърдите си; ръцете им здраво се вплели в телата им и сякаш хванати в примка, не могли да се освободят от прегръдката си чак до зори. Въпреки краля и стражите влюбените се радвали един на друг и тайно се любили.

* * *

Тази любовна нощ подлудила влюбените; тъй като кралят напуснал Тинтажел и заминал за Сен Любен39 да държи защитна реч, Тристан се върнал при Ори и следващите дни всяка сутрин призори дръзко се промъквал през овощната градина чак до стаята на жените.

Един роб неочаквано го видял и отишъл да намери Андрет, Деноален и Гондони:

— Сеньори, звярът, дето мислите, че е напуснал, се върна в леговището.

— Кой?

— Тристан.

— Кога го видя?

— Тази сутрин. И веднага го познах. Утре призори и вие ще можете да го видите как се вмъква през овощната градина, препасал меч, с лък в едната ръка и две стрели в другата.

— Къде ще го видим?

— От един прозорец, който ще ви посоча. Ето ако си го покажа, колко ще ми дадете?

— Една унция сребро и вече няма да бъдеш роб, а богат селянин.

— Тогава слушайте — казал робът. — В стаята на кралицата може да се надникне през един тесен прозорец, който е над нея, високо в отсрещната стена. Но широка завеса в стаята затуля отвора за гледане. Нека утре единият от тримата внимателно влезе в градината; ще отсече един дълъг клон и ще го заостри на края; и тогава ще се повдигне до високия прозорец и ще закачи завесата с острия връх на пръта; така ще може леко да я дръпне и наредете да ме изгорят жив, сеньори, ако зад завесата не видите това, което ви казах.

Андрет, Гондони и Деноален дълго спорили кой от тях първи ще изживее радостта от тази гледка и накрая се съгласили да отстъпят правото на Гондони; разотишли се, като се уговорили на другия ден призори отново да се срещнат. Пазете се, благородни сеньори, утре призори от Тристан!

На другия ден, още по тъмно, след като напуснал колибата на горския пазач Ори, Тристан запълзял между гъстите трънливи храсти към замъка. Когато излизал от един гъсталак, погледнал към полянката и видял Гондони, който идвал откъм замъка си. Тристан се хвърлил в храстите и се спотаил в засада: „Ах! Господи! Направи така, че този, който идва насам, да не ме забележи, преди да е дошъл сгодният момент!“

Той зачакал с меч в ръка, но случайно Гондони свърнал в друга посока и се отдалечил. Тристан излязъл от храсталака, опънал лъка, прицелил се: уви! Човекът вече бил извън обсега на лъка.

На дребно копче, което вървяло раван по пътеката, следвано от две хрътки, отдалеч се задал Деноален. Тристан го издебнал, скрит зад ствола на една ябълка. После видял как Деноален настървява кучетата си да вдигнат някакъв глиган в сечището. Но преди хрътките да изгонят глигана от скривалището му, господарят им ще получи такава рана, каквато никой лекар не може да излекува. Когато Деноален наближил съвсем, Тристан отметнал плаща си и с един скок се озовал срещу своя противник. Предателят поискал да избяга: напразно; дори нямал време да извика: „Ранен съм!“ Паднал от коня и Тристан отсякъл главата му, отрязал плитките на косата му, които висели край лицето, и ги сложил в ловната си торба. Искал да ги покаже на Изолда, за да зарадва сърцето на своята любима. „Уви — помислил си той, — какво ли стана с Гондони? Той се спаси: как не можах да му се отплатя със същото!“

Изтрил меча си, върнал го в ножницата, домъкнал един дънер върху трупа и като оставил кървавото тяло, сложил качулката на плаща си и се отправил към своята любима.

Гондони го бил изпреварил и влязъл в замъка Тинтажел изкачил се до високия прозорец, открехнал края на завесата с острия край на пръта и сега гледал свободно в осеяната с цветя стая. Отначало не видял никого освен Перинис; после се появила Бранжиен, която още държала гребена, с който току-що сресала кралицата със златките коси.

Но сто, влязла Изолда, след нея Тристан. В едната си ръка носел своя дървен лък и две стрели, в другата държал две дълги плитки.

Той пуснал плаща си на земята и открил стройното си тяло. Изолда Русокосата го поздравила с поклон, но когато се изправила, вдигайки глава към него, върху завесата видяла сянката от главата на Гондони. Тристан ѝ казал:

— Виждаш ли тези хубави плитки? Те са на Деноален. Отмъстих му за теб. Никога вече няма да купува, нито да продава щит или копие!

— Много добре, сеньор, но опънете този лък, коля ви; искам да видя дали е удобен за прицелване.

Тристан опънал лъка учуден, не разбирайки докрай мисълта ѝ. Изолда взела една от стрелите, наместила я на тетивата, погледнала дали кордата е добре и бързо прошепнала на Тристан:

— Виждам нещо, което не ми харесва. Цели се добре, Тристан!

Той се приготвил за стрелба, вдигнал очи и горе на завесата видял сянката от главата на Гондони. „Дано бог насочи тази стрела!“ — помислил си той, после се извърнал към прозореца и стрелял. Дългата стрела изсвистяла във въздуха (ни сокол, ни лястовица летят така бързо). Улучила окото на предателя, пронизала мозъка му, сякаш минала през ябълков плод, и спряла трептяща в черепа му. Без да извика, Гондони се свлякъл от прозореца и паднал на един остър кол.

Тогава Изолда се обърнала към Тристан:

— Бягай сега, приятелю! Виждаш, че злодеите са те открили! Андрет е още жив, той ще каже всичко на краля; вече не можеш да останеш в колибата на горския пазач! Бягай, приятелю; Перинис Доверения така добре ще скрие това тяло в гората, че кралят никога нищо няма да узнае. А ти бягай от това кралство, за да се спасиш, за твое добро!

Тристан казал:

— Как ще живея без теб?

— Да, приятелю Тристан, моят и твоят живот са обвързани и преплетени един в друг. А аз как ще живея без теб? Тялото ми остава тук, сърцето ми идва с теб.

— Изолда, приятелко, не зная в коя страна заминавам. Но ако някога пак видиш пръстена си със зелен яспис, ще изпълниш ли това, което ще те моля чрез пратеника?

— Да, ти знаеш това: ако видя отново пръстена със зелен яспис, нито кула, нито крепостен замък, нито кралска забрана ще ме спрат да изпълня желанието на моя приятел, независимо дали е безумие или мъдрост!

— Приятелко, дано бог, роден във Витлеем, те благослови с добро!

— Приятелю, бог да те закриля!

 

X

Right Click

No right click