Неизвестен документ от архива на Андрей Тошев за българо-турските отношения в началото на 1914 г.

Написана от Кирил Алексиев
Посещения: 5866

 

Краят на Балканските войни от 1912–1913 г., с мирните договори от Лондон, Букурещ и Цариград, очертава окончателно стратегическите интереси и направления сред малките и големи геополитически играчи в региона.  Времето на равновесието между силите окончателно е загубено. Цикличните кризи, носещи взривоопасен заряд, зачестяват, което затруднява все повече политиците да намерят дипломатическо разрешение на конфликтните ситуации. Започва дори да се наблюдава опасната тенденция самите дипломати да  гледат все по-благосклонно към разрешаването на споровете чрез силата на оръжието.  В глобален план непрекъснато нарастващото напрежение между двете основни военно-политически групировки намира израз в зачестяващи кризи и конфликти. Едно десетилетие на съперничества и кризиси наближава своя предизвестен край в пожарите на колосален конфликт, който – замислен като локална разправа с непокорен и проблемен съсед, – се превръща в световна война, отнела живота на милиони и заплашваща съществуването на самата европейска цивилизация.

След трагичната развръзка от лятото на 1913 г., България изпада в почти пълна политическа и военно-стратегическа изолация. Сръбско-гръцкият съюз е подсилен с подкрепата на Румъния и не крие заплашителната си насоченост към желаещата реванш България. В така очерталата се ситуация българските дипломати нямат много възможности да избират стратегически партньор на Балканите. Възможен вариант за някакво противодействие на оста Белград – Атина – Букурещ е сближаването с доскорошния противник – Османската империя.

За целта още в края на 1913 г., паралелно с преговорите за Източна Тракия, в османската столица българската дипломация започва плахи опити за стратегическо сближаване с Османската империя. Току-що привършилите сътресения на Балканите, които само предвещават задаващата се буря на Голямата война, засилват влиянието на всички дипломатически кръгове. Съвсем основателно българската дипломация е заподозряна от враждебните балкански правителства, а и от великите сили, че се опитва да постигне някакво споразумение с Високата порта. Оценявайки деликатната ситуация, в която се намира, българският министър-председател д-р Васил Радославов решително отрича това.

През 2015 г. благодарение на съдействието на г-н Йордан Стоянов в РИМ–Благоевград постъпи интересен документ от преписката между българското и османското правителство, който осветлява по различен начин преговорите между София и Цариград. Въпросният документ се състои, на първо място, от писмо, написано на печатна машина, върху бланка на Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ), адресирано до Андрей Тошев – пълномощен министър на Царство България в Цариград.  Писмото носи гриф „лично-поверително“  и е с дата 4 януари 1914 г. То съдържа инструкции за внасяне на поправки в работен проект за военна конвенция между Царство България и Османската империя (приложение 1). Пълномощният министър е инструктиран да нанесе следните корекции: 1. Към границите на България при успешна война с Гърция и Сърбия да бъдат присъединени допълнително Костур, Кайляри и Тетово; 2. Внасят се корекции относно военноморските сили, с които би участвала България в евентуални бойни действия срещу противниковите страни.  Допуска се и известен компромис с тези поправки, в случай че османската страна твърдо не е съгласна с българските корекции.

Много по-интересен е придружаващият текст към писмото, защото на практика той представлява преработеният вариант на проекта за конвенция между Османската империя и България. Текстът е нанесен ръкописно на френски език върху два двойни листа голям формат, прикрепени с бял конец и (приложение 2). Проекто-конвенцията съдържа 14 пункта, в които подробно се разглеждат различните аспекти на споразумението между двете страни. Безспорно конвенцията е насочена против Гърция и Сърбия. Целта й е да подсигури единодействие между Царство България и Османската империя, които имат сериозни основания да се чувстват заплашени от страна на Белград и Атина.

В чл. 1 от проекта двете договарящи се страни се споразумяват да си окажат съдействие в случай на изолирана атака от страна на Сърбия или Гърция, която „ще бъде оценена като война, насочена и срещу другата страна по договора“ (прил. 2). Тук ясно личи желанието и на двете правителства да си подсигурят не само сигурен стратегически тил, но и да привлекат надежден съюзник в един бъдещ конфликт.

Член 2 се отнася до военните сили, с които България и Османската империя биха участвали в евентуален сблъсък с враждебна страна. В случай на конфликт империята е длъжна да предостави на бойното поле 350 000 щика, 800 оръдия, 300 картечници, 10 000 саби, 2 дреднаута, 1 или 2 кръстосвача и 6 контра-торпильори. От своя страна, България се задължава да участва с 200 000 щика, 50 оръдия, 4000 саби, 1 или 2 кръстосвача, 8 контра-торпильори и 2 подводници.

В чл. 3 се уточняват териториалните придобивки за двете договарящи се страни. В случай на успешна военна операция, насочена срещу Гърция, Османската империя ще си възвърне всички егейски острови, с изключение на о. Тасос. България има аспирации към Солун с териториалния му хинтерланд по двата бряга на Вардар: Воден, Лерин, Костур, Кайляри – на запад Сяр, Драма и Кавала  – на изток, т.е. цяла Егейска Македония. Също така София се задължава да осигури териториална компенсация за Цариград в Западна Тракия.

Член 4 предвижда промените в условията по договора в случай че във войната се намеси и Сърбия с нападение над България или Османската империя. В този случай договарящите се страни се задължават да увеличат военното си участие както следва:

Османска империя – същите морски сили, посочени в чл. 2; сухопътните сили се увеличават с 60 000 щика, 164 оръдия, 64 картечници и кавалерийската дивизия „Хамидие“, състояща се от 6 полка (5300 саби), или общо със силите, изброени в чл. 2 – 410 000 щика, 964 оръдия, 364 картечници и 15 300 саби.

България трябва да изпрати на бойното поле 400 000 щика, 1000 оръдия, 4000 саби, един или два кръстосвача, 8 контра-торпильори и 2 подводници.

Изключително интересно е допълнението под този член, което засяга териториалните придобивки при евентуално успешна война срещу Сърбия и Гърция. Освен Егейска Македония, България би присъединила Охрид, Битоля, Крушево, българските селища от каза Дебър (без самия град), Прилеп, Велес, Скопие, Тетово, Куманово, Крива паланка. Българската държава ще запази всички територии, които притежава в момента по долините на Струма и Струмица, както и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) и Мехомия (дн. Разлог).

В следващия чл. 5 се предвиждат съвместни българо-турски действия, в случай че войната се води само с една от противниковите държави – Сърбия или Гърция.

В чл. 6 се договаря единодействието по отношение на театъра на военните действия според оперативните и мобилизационните планове на двата щаба. Определя се възможност за съгласуване на въпросите относно продоволствието и транспортирането на войските. Споменава се и за евентуално прехвърляне на съюзнически сили на фронтове, които не са пряко прилежащи към театъра на бойните действия.

Следващият чл. 7 обръща внимание на евентуално възникнали спорни въпроси относно преразпределянето на завоюваните територии. Предвижда се поделянето на териториите да се извърши на базата на чл. 3 и чл. 4. Ако двете страни не успеят да постигнат споразумение, се предвижда да се потърси посредничеството на арбитражния съд в Хага.

Особено интересен е следващият чл. 8 от проекта за конвенция. В него се уреждат въпросите в случай че една от двете съюзнически страни успее да придобие териториални отстъпки по дипломатически път. При такова развитие другата страна няма основание за териториални компенсации. Предвижда се едно изключение, което би настъпило в случай че България успее да осигури автономия на Македония. Тогава Османската империя би получила като компенсация Дедеагач. На края категорично е упоменато, че двете страни са длъжни да си оказват взаимна дипломатическа подкрепа.

Териториалните клаузи се доуточняват в чл. 9, където се обсъждат отстъпките, които трябва да направи България в случай че придобие Драма и Кавала – тогава Османската империя ще получи териториите, предвидени в чл. 3. Тези компенсации остават същите и ако в в българските граници бъде включена само източната част от Македония под сръбска власт (Кочани, Щип, Куманово и Крива паланка). Ако България успее да присъедини цялата област Македония, предвидените отстъпки за Османската империя ще бъдат съобразени с чл. 4.

Член 10 уточнява, че съюзни действия срещу Сърбия и Гърция би трябвало да се допуснат само при гарантиран неутралитет от страна на Румъния.

Член 11 предвижда срока на договора между България и Османската империя. Конвенцията ще бъде в сила 10 години, като на всеки 2 години се ревизира. Що се отнася до оперативните и мобилизационни планове на генералните щабове, те трябва да бъдат проверявани и актуализирани всяка година. Също така се споменава, че влизането в споразумение с трета страна на Балканския полуостров може да бъде направено само с изричното съгласие на партньора – в случай че тази страна е заплашена от Сърбия и Гърция.

Краткият чл. 12 съдържа споразумение, което гарантира военната намеса на Османската империя на страната на България при румънско нападение.

Ако благоприятният румънски неутралитет трябва да се подсигури с цената на териториални отстъпки, то в чл. 13 от конвенцията се предвижда тези „пожертвувания“ да се отчетат при подялбата на завладените територии.

В последния чл. 14 двете преговарящи страни декларират: „Един договор на сътрудничество на една по-широка база, съгласуван с политиката и аспирациите на двете страни ще бъде подписан между договарящите се страни в близко бъдеще. Този договор трябва да бъде разбиран като минимум  от споразуменията на настоящия договор.“

Като цяло документът е изключително ценен от гледна точка на това, че илюстрира опитите на българското правителство да излезе от тежката външнополитическа изолация, в която се намира след Междусъюзническата война и унизителния Букурещки мир. Перспективите за българската дипломация са значително ограничени, след като става ясно, че между Сърбия, Гърция и Румъния има разбирателство да бъде блокиран какъвто и да е опит за ревизия на диктата от Букурещ. Откритата враждебност на Атина и Белград, както и готовността на Румъния да брани статуквото, принуждават българската дипломация да търси съюзник в лицето на Османската империя, която също има проблеми, особено с Гърция по отношение на Егейските острови. В проекта за военна конвенция ясно личат поуките, които българските дипломати са си взели от злополучния Балкански съюз. Ясно са определени всички спорни въпроси, които могат да възникнат. Териториалните въпроси са обсъдени и се опират на договорки, подкрепени със съответните карти. Разгледани са различни варианти на териториални компенсации, определени са параметри, по които да бъде създадена точна система на териториално преразпределение във всички възможни ситуации – военни или дипломатически придобивки, компенсации и „пожертвувания“.

Особено внимание е обърнато на запазването на лоялността към съюзната страна. Подчертано е, че влизането в съюзни отношения с трета страна не бива да става без знанието на политическия партньор, особено ако това би навредило на интересите му. Очевидно е желанието да се избегне момент, подобен на сръбско-гръцкия съюз от май 1913 г., който реално поставя края на Балканския съюз.

Проектът за конвенция от началото на 1914 г. е опит за търсене на стабилен  съюзник в условията на задаващия се глобален сблъсък. Извлякла горчиви поуки от близкото минало, българската дипломация се опитва да възвърне поне част от изгубените стратегически позиции на България, да подсигури надеждно тила ѝ, за да може да се опита да постави въпроса за ревизия на Букурещкото статукво.

На този етап тези преговори не се увенчават с успех. По различни причини София и Цариград не успяват в конкретния случай да постигнат споразумение помежду си, но процесите в „голямата политика” довеждат до сключването на съюзен договор между двете държави само година по-късно. Задължително е да се отбележи, че влизането на България в лагера на Централните сили, където се намира и Османската империя, е съвсем различен дипломатически акт, продиктуван от намесата на влиятелни външни геополитически фактори и осъществен на хода на Първата световна война.

Документът от 4 януари 1914 г. е ценна придобивка, която хвърля светлина върху действията на българската дипломация и опита на държавниците ни да преодолеят последиците от първото национално крушение със собствени сили, търсейки възможен съюзник в лицето на довчерашния противник.

 

Untitled 1

Untitled 2

Untitled 3

Untitled 4

Untitled 5

 

Използвана литература

Билярски, Ц. Крушението на руската балканска политика и на панславизма http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=567:2013-08-13-07-03-59&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Величков, Й. Погребаните идеали. Петте фатални грешки на Фердинанд Сакск Кобургготски. С., 2011.
Гочев, Я. Руската империя срещу България. С., 2006.
Димитров, Б. Войните за национално обединение 1912–1913; 1915 –1918, С., 2011.
Кастелан, Ж. История на Балканите ХІV – ХХ в. С., 2003.
Константинова, Ю. Българи и гърци в борба за османското наследство. С., 2014.
Марков, Г. „Балканизацията”. Геополитическото явление в конфликтознанието. С., 2012.
Марков, Г. Голямата война и Българският ключ за Европейския погреб 1914 – 1916 г. С., 1995.
 

X

Right Click

No right click