Битката при Арсуф според Itinerarium Peregrinorum et Gesta Regis Ricardi

Написана от Владислав Иванов
Посещения: 375

 

Преводът е публикуван в списание "Времена", бр. XXII, 2022 г.

 

CrusadersItinerarium Peregrinorum et Gesta Regis Ricardi („Описание на пътя на поклонниците1 и делата на крал Ричард“) е средновековна хроника на латински език, която съдържа подробен разказ за Третия кръстоносен поход и довелите до него събития, като се съсредоточава най-вече върху премеждията на английския крал Ричард I Лъвското сърце. Доскоро за създател на хрониката се смята англо-норманският граматик Жофроа дьо Венсоф (ок. 1200), но днес тази хипотеза е отхвърлена и за по-вероятен автор се приема Ричард де Темпло (букв. „от Храма“), приор на августинския манастир „Света Троица“ в Лондон от 1222 до 1248 или 1250 г. Макар някои податки да показват, че произведението е написано около 20-те години на XIII в., се предполага, че Ричард де Темпло е съпровождал лично своя крал-съименник по време на кръстоносния поход, тъй като текстът му съдържа уникални сведения, които не се срещат в други източници2. Преводът по-долу съдържа частите от хрониката, които описват важната битка между армиите на египетско-сирийския султан Саладин и кръстоносците, предвождани от Лъвското сърце, състояла се недалеч от крайморското селище Арсур (Арсуф) в Палестина на 7 септември 1191 г.

 

Описание на пътя на поклонниците и делата на крал Ричард

 

Книга IV3

Глава XVI. Как нашата армия вървя от Солената река през гората на Арсур и стигна невредима до река Рошетайе4.

 

На третия ден [от похода на юг от Акра на кръстоносната армия, предвождана от английския крал Ричард I Лъвското сърце, 5 септември 1191 г.], около третия час на деня [девет часа сутринта], войската потегли [на юг] от Солената река. Тя беше строена като за битка, защото се носеше слух, че турците са направили засада на кръстоносците в гората на Арсур. Говореше се, че те щели да запалят гората, за да попречат на войската да я прекоси. Но нашите хора навлязоха в гората в боен ред и преминаха без произшествия през мястото, където се говореше, че е поставена засадата.

Напускайки гората, нашите откриха гостоприемна равнина, където опънаха палатките си и прекараха нощта близо до реката, която обикновено се нарича Рошетайе. Те изпратиха наоколо съгледвачи да разузнаят. Съгледвачите донесоха новините, че турската армия очаква недалеч пристигането им. Тяхната войска покривала цялата земна повърхност околовръст и изглеждала неизброима, но те я изчислили на около триста хиляди души ‒ докато в същото време броят на християните не надхвърляше сто хиляди5. Християнската армия стигна до река Рошетайе в четвъртъка преди Рождество Богородично и остана там през следващия ден [петък].

 

Гл. XVII. Как щом потегли от р. Рошетайе към Арсур, нашата армия бе въвлечена в битка срещу турците, тъй като нашите откриха, че в този ден турците щяха да ги нападнат с цялата си сила.

 

RichardSaladinВ събота, т.е. навечерието на Рождество Богородично, призори всички се въоръжиха много внимателно, защото очакваха внезапно нападение от страна на турците6. Те вече бяха узнали, че турците са заели пътя пред тях и няма как да избегнат тяхната дързост без едно доста тежко сражение. Те [турците] вече се строяваха в бойни редове, за да нападнат нашите и постепенно приближаваха все по-близо и по-близо към тях. Поради това всички наши взеха грижливи приготовления за своята защита и цялата армия се построи по най-разумния начин. Разбира се, крал Ричард, който притежаваше най-голям опит във военните дела, бе този, който подреди отрядите на войската и реши кой ще е най-добре да ръководи авангарда [предната част] и кой – тила. Той обособи дванадесет отряда, които раздели пропорционално между пет отделни части [батальони]. Тези групи, формирани от най-различни [помежду си] и обзети от бойния бяс мъже, се държаха заедно благодарение на войнската дисциплина. Никой не би могъл да намери по-храбри в битка воини, докато сърцата им запазваха твърдо упование в Бог, който [винаги] е на страната на всички добри хора.

Този ден тамплиерите командваха първия [предния] батальон на войската. След тях се придвижваха в боен ред бретонците [кръстоносците от Бретан] и анжуйците [от френското графство Анжу], следвани от третия батальон, в който бяха крал Ги [дьо Лузинян] с пуатевинците [от френското графство Поату], четвърти бяха норманите [от Нормандия] и англичаните, които носеха кралското знаме, а последният [крайният] батальон образуваха хоспиталиерите. Този [хоспиталиерски] ариергард бе съставен от отбрани рицари, разделени на отделни ескадрони. Частите [на войската] се държаха заедно и толкова близо един до друг, че хвърлена между тях ябълка нямаше да падне на земята, без да удари човек или кон.

Нашата войска заемаше площта, [която се простираше] от армията на сарацините до морския бряг [на Средиземно море]. Там можеха да се видят всевъзможни знамена и емблеми в хиляди варианти – и една изключително твърда човешка порода, която бе смела, енергична и добре подготвена за война. Там бяха ърлът [графът] на Лестър, Юг дьо Гурне, Гийом дьо Борис, Уолкелан дьо Ферез, Роже дьо Туни, Жак д’Авен, Робер, граф на Дрьо и неговия брат, епископа на Бовоа, Гийом дьо Бар, Гийом дьо Гарланд, Дрого де Мерло и много от неговите роднини. Граф Анри дьо Шампан7 охраняваше страната на войската откъм възвишението [навътре в сушата], поддържайки постоянно наблюдение по [външния] фланг. Там [от външната страна на войската] имаше също и много въоръжени пехотинци. Стрелците и арбалетиерите бяха оставени най-последни от всички, като наглеждаха тила на войската. Каруците и талигите, които пренасяха провизиите и останалия багаж, се придвижваха между войската и морето, така че да не бъдат нападнати от врага.

Подредената по този начин войска напредваше доста бавно, така че [отделните части] да не се раздалечат една от друга, понеже, когато бойните линии не се държат близко една до друга, те са по-малко способни да се отбраняват. Крал Ричард и дукът на Бургундия8 яздеха, придружени от компания избрани рицари, като постоянно гледаха на всички страни, наляво и надясно, внимателно преценявайки позициите и поведението на турците, за да могат да известят напредващата войска, ако забележат нужда. Взетите от тях предпазни мерки несъмнено бяха напълно оправдани.

 

Гл. XVII. Как нашите претърпяха големи загуби от турците, които постоянно ги нападаха от всички страни и най-вече в тил, като ги раняваха и събаряха на земята. Как те щяха да се изтощят поради трудностите на битката и да се отчаят, но се обърнаха назад и Божията милост им помогна.

 

Plan de la bataille dArsouf rusvgКъм третия час [ок. 9 сутринта] приближи голямо множество от турци, около десет хиляди, които връхлетяха върху нашите в пълен галоп! Вдигайки ужасна врява със смесица от крясъци, те яростно ни засипаха с къси копия и стрели. След тях търчаха хора от една дяволска човешка раса, много черна на цвят, които по тази причина носеха име, което доста подходящо отразяваше тяхната чернота – тъй като бяха черни [лат. nigri], те се наричаха „негри“. Там бяха и сарацините, пътуващи из пустинята, които обичайно назовават бедуини; диви и по-черни от сажди, най-добрите пехотинци, които носеха лъкове, колчани и кръгли щитове. Те са много стройно и подвижно племе. Тези дълго време заплашваха нашата войска, без да се отказват [да ни следват]. 

Отвъд изброените се виждаха сгъстените редици на турците, които наближаваха през откритата равнина. Те бяха добре подредени с толкова много отличителни знаци, прикрепени към техните копия, различни по форма и цвят знамена и флагове, толкова много бойни редове, подходящо разделени на отделни отряди, [на свой ред] групирани в батальони, че изглеждаше сякаш повече от двадесет хиляди въоръжени турци идваха към нас. Те връхлетяха върху нашите в неудържима конна атака, по-стремително от орли и по-бързо от мълния. Бързият им галоп вдигна във въздуха много прах, който изпълни небето като тъмен облак.

На някои от техните бе наредено да се движат пред емирите [военачалниците] им, като надуваха тръби и рогове; други носеха флейти, тамбури, гайди, гонгове, цимбали; всички те имаха единствената задача да вдигат колкото се може по-ужасен шум и вой. Цялата земя наоколо вибрираше от ехото на техните пронизителни крясъци и гръмотевичния шум, [който издаваха]. Дори [в този момент] да паднеше гръмотевица, тя нямаше да се чуе поради страшния рев на роговете и тръбите. Те започнаха да правят това, за да възбудят духа и смелостта си; колкото повече се увеличаваше шумът, толкова повече нарастваше смелостта им за битката.

Така безобраните турци нападнаха нашата войска от всички страни, откъм морето и откъм сушата. Нямаше място на две мили околовръст, даже колкото юмрук, което да не беше покрито от вражеското турско племе. А колко безмилостно връхлитаха срещу нас! Докато продължаваха атаките си без прекъсване, те нанесоха много тежки загуби на нашите, тъй като улучваха конете ни с копия и стрели и убиха много от тях.

Колко ценни се оказаха онези храбри арбалетиери и стрелци с лъкове в този ден! Тези несломими пехотинци, които пазеха тила на войската, отблъснаха безмилостните турци по най-добрия начин, на който бяха способни, с непрекъснат град от стрели. Но скоро противниците им ги притиснаха толкова силно, подобно на изливащ се върху им водопад, като увеличиха числото на ударите си и беснееха като свирепи диваци, че твърде много от арбалетиерите не съумяха да понесат теглото на бедата и страданието. Опасявайки се, че врагът ще ги обгради и откъсне от [останалата войска], те захвърлиха лъковете и арбалетите и побягнаха [напред] към нашите. Страхът от смъртта и непоносимите загуби ги принудиха да отстъпят.

Ала онези, които бяха по-дръзки или притежаваха по-голяма храброст, понеже срамът им попречи да се оттеглят или надеждата да спечелят короната [на мъченици за Христa] им вдъхна сила, продължиха да упорстват в своята агония. Те се бореха с голяма твърдост и се сражаваха с неуморна храброст, като се обърнаха да посрещнат турската атака, която ги заплашваше в тил. Поради това те тръгнаха назад, сякаш отстъпваха, тъй като иначе не можеха да защитят подходящо тила си. В действителност заради турската заплаха в тила те напредваха, като лицата им бяха обърнати назад към тях [турците] през целия ден, вървейки така отзад-напред, водейки бой за всяка своя стъпка.

О, какъв огромен смут преживяха те в този ден! Какво горчиво изпитание! Тревожни страхове връхлитаха дори най-непоколебимия от тях. Там нямаше никой толкова самоуверен или прекалено смел, че в този момент да не мисли, че би предпочел да е завършил поклонението си [до Божи гроб] и да се е прибрал у дома, вместо с треперещo сърцe да чакa съмнителния изход от битката. Толкова малък брой хора бяха нападани от всички страни от огромното множество сарацини, че нямаше къде да избягат, дори и някой да беше опитал. Нито пък изглеждаше, че християните имат достатъчно сили да устоят на толкова много [врагове]. Не, те бяха обградени, като стадо овце в челюстите на вълци, така, че не можеха да видят нищо друго около себе си, освен небето и нечестивите си врагове.

Боже Господи! Какво ставаше тогава в умовете на людете в това слабо Христово стадо? Те бяха толкова смутени и объркани; врагът ги притискаше безмилостно с такава сила, сякаш се опитваше да ги прекара през сито. Кой някога е устоявал на подобни варварски насилници? Кой не е бил съкрушаван от такова нещастие? Там можеха да се видят наши рицари, които бяха загубили бойните си коне и вървяха заедно с пехотинците. Те изстрелваха стрели срещу врага от арбалети и лъкове, връщайки удар за удара, доколкото им позволяваха възможностите и силите. На свой ред турците, винаги готови да упражняват изкуството на стрелеца с лък и арбалет, ни притиснаха без почивка, въздухът се изпълни с жуженето на летящите стрели, които валяха от небето като дъжд. Слънчевата светлина се замъгли от големия брой изстрелвани остриета, както става през зимата под дебелите снежни парцали. Върховете на копията и стрелите пронизваха конете. Толкова много копия и стрели покриха земята около нас, че ако някой бе поискал да ги събира, щеше само с едно загребване да събере поне двадесет.

Турците нападнаха с такава сила, че почти развалиха бойните линии на хоспиталиерите. Те съобщиха на крал Ричард, че не могат повече да удържат яростната атака на враговете, освен ако рицарите [на християнската войска] не ги атакуват. Но кралят възрази на последното и им поръча да бъдат търпеливи и да се държат плътно заедно. Поради това те продължиха да устояват, но опасността беше толкова голяма, че само с усилие понасяха ужасното изтезание. Те постоянно стенеха, макар че едва успяваха да си поемат дъх. Нещо повече, денят беше ужасно горещ, поради което те трябваше да се трудят под двойно бреме: мъчителната жега и преследващите ги врагове. Така истинските Христови мъченици се потяха в агония. Те се намираха в бедствено положение – трябваше да устояват не само на дневния зной, но и на натиска, упражняван срещу тях от тази разрушителна и всяваща ужас раса, която настъпваше безмилостно, всеки от тях подбуждащ другия да погуби християните. Всеки, който можеше да прецени състоянието им, с основание се усъмни, отчая, разтрепери и предвиди злокобен край за нашата малка група от хора, които бяха обградени по този начин от такава огромна тълпа. Враговете „белязваха гърбовете им с бичове“9. Те повече не мятаха [срещу тях] стрели и копия от разстояние; като се приближиха още повече, те започнаха да ги пробождат с дълги [ръчни] копия, удряха ги с тежки боздугани и ги нападаха с мечове, [влизайки] в преки ръкопашни схватки. Силни звуци отекваха поради турците, които удряха по техните здрави брони като чукове върху наковалня. Те изгаряха от мъка, но не получаваха и миг отдих.

Положението беше най-тежко в последната бойна линия на хоспиталиерите, още повече, че те не получиха позволение да контраатакуват. Когато ги раняваха, те търпеливо продължаваха напред; когато ги удряха с боздуганите, запазваха мълчание и не нанасяха ответен удар, но се отдръпваха, защото не можеха да понесат толкова голяма опасност и се страхуваха от заплашващата ги смърт. Оттегляйки се в безредие пред бясното нападение на враговете, те се смесиха с редиците пред тях, бягайки от силната и необуздана ярост на турците, които ги заплашваха в тил.

Със сигурност никой не би могъл да издържи една толкова продължителна неспирна атака от такъв огромен брой опасни врагове, без да отвърне на удара. Цялата мощ на езичеството се бе събрала в едно, от Дамаск и Персия, от Средиземно море до Изтока. Дори в най-далечните краища на земята не бяха останали по-известни, могъщи или смели люде или племе, доказало своята храброст във война или бойци, които Саладин да не беше призовал на помощ, за да съкруши християните; чрез проповед или срещу пари или защото бяха негови поданици. Чрез тях той се бе надявал да унищожи напълно християните по тези земи, но напразно, защото по Божията воля те не бяха достатъчно, за да сбъднат неговото желание, тъй като цветът на християнството, най-добрите млади воини и една сърцата група рицари масово се бяха стекли към това място10. Като гроздове, откъснати от чепката, те се събраха тогава там от най-далечните земни краища. Ако някой ги разгромеше или погубеше, несъмнено никъде в света нямаше да се намерят други, които да продължат борбата срещу езичниците.

battle of arsuf richard i of england eloi firmin feron

 

Глава XIX. За същата битка и чудодейната победа на християните.

 

Небето бе помрачняло от вдигнатия прах, а маршируващите [кръстоносци] се обливаха в пот заради жегата. Както бе казано, едно твърде свирепо човешко племе, високомерно и арогантно, сторено непреклонно чрез демонична сила, ги заплашваше в тил. Независимо от това най-храбрите християни оставаха невредими в свободата на вярата си и продължаваха постепенно да напредват. Врагът непрестанно ги тормозеше, нанасяйки им удари с тояги в гръб, но те отскачаха от защитното им въоръжение11.

Липсата на успех накара турците да въздишат и мърморят възмутено, че атаките им са само загуба на време. След това те се проявиха още по-варварски, като заприказваха, че нашите са направени от желязо и не могат да бъдат наранени. Накрая повече от двадесет хиляди турци се впуснаха в изненадваща масирана атака, въоръжени с боздугани и мечове за ръкопашен бой. Те удвоиха усилията си срещу хоспиталиерите, като ги блъскаха и удряха и притискаха по различни начини. Почти надвит от тези варвари, един от тях, наречен брат Гарние дьо Наблус [магистъра на ордена] извика силно: „Св. Георги, пръв между рицарите, нали няма да ни оставиш да бъдем победени? Християнството загива, защото не отвръща на ударите на това безобразно племе!“

Тогава магистърът на Хоспитала [Гарние дьо Наблус] отиде при краля12. „Господарю, каза му той, нападнаха ни силно. Ще се покрием с вечен позор, ако не посмеем да отвърнем на удара. Всеки от нас ще загуби своя боен кон, без врагът да плати нищо за това. Какво още трябва да понесем?“

„Добри магистре, отвърна му кралят, трябва да издържиш тяхната атака, никой не може да бъде навсякъде.“

Докато магистърът се връщаше при своите бойци, турците се нахвърлиха отново върху тях, като ги посичаха в гръб. Нямаше принц или граф, който да не поаленя от срам. [Тогава] те си казаха: „Защо да не отпуснем юздите на конете ни и да ги нападнем? Уви! Уви! Ще заслужим вечно да ни укоряват за това, че сме се показали като бездействащи страхливци! Нима на някого преди му се е случвало подобно нещо? Никога досега неверниците не са причинявали такъв срам и безчестие на толкова велика армия! Ако бързо не се защитим и не ги нападнем, ще бъдем покрити с вечен позор! Даже, колкото повече се бавим, толкова по-голям ще бъде [позорът].“

О, колко сляпа е човешката съдба! Как се клати на хлъзгави основи! Как се върти на нестабилни чекръци, развивайки хода на човешките животи с такива непредсказуеми резултати! Ако те бяха запазили бойния си ред, докато настъпят, както решиха предварително, огромен брой от турците щяха да загинат. Обаче, поради бремето на техните грехове, „когато грънчарското колело забърза, вместо голямото гърне, което трябва да се получи, излиза малко“13. Въпреки че нашите го обсъдиха помежду си и дойдоха до единодушно решение за това как ще нападнат врага, всичко се обърка заради двама рицари, които не пожелаха да изчакат. 

По общо съгласие бе уговорено да се надуят шест тръби на три различни места в [строя на] войската, когато щяха да нападнат турците: две тръби в началото [авангарда], две – в тила [ариергарда] и две – в средата на войската. Така се реши, за да може християнският сигнал да се отличи от този на сарацините по време на схватката. Ако това беше спазено, всички турци щяха да бъдат заобиколени и разбити, но тъй като гореспоменатите рицари бързаха твърде много, договореното не се спази, което провали успеха на общата акция.

Те изскочиха първи от бойната линия и с конете си в пълен галоп атакуваха турците. Всеки от двамата прободе по един турчин с копието си и го повали на земята. Единият от тези рицари бе маршалът на Хоспитала. Другият се наричаше Балдуин дьо Карон, отличен рицар, горд като лъв. Той бе приятел на крал Ричард, който го беше довел от неговата земя заедно с кралската свита14. Останалите християни чуха тези двамата да призовават силно подкрепата на св. Георги, докато смело нападаха турците. В името на Христа Спасителя те рязко обърнаха конете си и последваха двамата, врязвайки се заедно в безмилостно нападащия ни враг. 

Макар че бяха под голям натиск, хоспиталиерите и техните отреди бяха пазили бойния си ред целия този ден, докато яздеха, но сега те веднага пришпориха конете си в галоп и смело се вклиниха в редиците на врага. По същия начин всяка рота обърна конете си назад и нападна противника, все още придържайки се към първоначалния боен ред, така че онези, които бяха в авангарда, докато маршируваха напред, се превърнаха в ариергард на атаката. Така хоспиталиерите, които бяха последни в реда на войската, станаха първите, които поведоха нападението.

Графът на Шампания също атакува със своя отряд отбрани воини, както и Жак д’Авен с неговите роднини, граф Робер дьо Дрьо и неговия брат, епископа на Бовоа. Графът на Лестър връхлетя яростно от левия фланг към морския бряг. Защо да споменавам всеки по име? Всички онези, които се намираха в тила на войската, се хвърлиха заедно в бясно нападение [срещу турците]. След онези, които споменах, много бързо напред се впуснаха пуатевинците заедно с бретонците и анжуйците и всички други направиха същото заедно със своите бойци. Смели и силни, каквито бяха, всеки от тях даде на турчина, срещу когото препускаше и който се оказа по-близо до него, достойно посрещане, като ги пронизваха със своите копия и ги събаряха от конете им. Въздухът почерня от праха, вдигнат от бъркотията на техния сблъсък. Всички турци, които нарочно бяха слезли от конете си, за да се целят по-удобно в нашите със стрели и копия, веднага изгубиха главите си в тази схватка; [първо] рицарите ги събаряха наземи, а [после] пехотинците ги доубиваха.

Щом крал Ричард видя, че войската е нарушила определения строй и се бие с турците, той пришпори коня си и препусна бързо назад заедно със свитата си, за да помогне на хоспиталиерите, които първи започнаха битката. Той не забави ход, преди да премине право през хоспиталиерските редици, прехвърляйки се бързо като светкавица от десния фланг към подплашените тълпи на турската пехота. Слисани от силата на ударите, които им нанесоха той и неговите хора, те побягнаха наляво и надясно. Можеха да се видят коне без ездачи и многобройни купчини от онези, които внезапно бяха хвърлени на земята – някои стенещи и оплакващи ужасната си съдба, докато други, които се валяха в собствената си кръв, изпускаха последния си дъх. Страшно много бяха обезглавените трупове, които краката на врагове и приятели тъпчеха, без да им обръщат внимание.

Колко далечен, колко различен бе животът на съзерцание и размишление под колоните на манастира от това ужасяващо изпитание на войната15! Крал Ричард преследваше турците с особена жестокост, нахвърляше се върху тях и ги разпръскваше като пилци. Никой от тях не успя да се измъкне, щом попадна в обсега на меча му; накъдето и да се насочеше, размаханият му меч разчистваше на всички страни широка просека. Като продължаваше да напредва с неуморни удари на меча, той посичаше това безобразно племе, сякаш жънеше жито със сърп, така че труповете на турците, които погуби, покриха цялата земя на разстояние от половин миля. Останалите се ужасиха при вида на умиращите и побягнаха още по-надалеч. 

Турците бяха поваляни на земята, ездачите падаха от седлата, а мелето от сражаващи се вдигаше облаци от прах. Това беше много опасно за хората, защото когато се уморяха от клането, те трябваше да се оттеглят от вихъра на сражението, за да си поемат въздух, но не успяваха да се познаят един друг заради огромния облак прах във въздуха. Така че те нанасяха удари напосоки наляво и надясно, защото не можеха да разпознаят своите като ги видят и насичаха всички на парчета, сякаш бяха врагове, тъй като прахът им пречеше да отличат приятелите си.

Продължавайки да секат и мушкат със своите мечове, християните разгромиха ужасените турци, но битката дълго време беше равностойна. Всички се удряха един друг, всеки се бореше да надделее; един изтегляше [острието] назад, покрито с кръв, а друг падаше прободен. Колко много щандарти и всевъзможни флагове, вимпели и безброй знамена можеха да се видят паднали наземи! Толкова много мечове от добро качество лежаха захвърлени наоколо, толкова много стъбла на копия с железни върхове, толкова много турски лъкове, толкова много боздугани, настръхнали с острите си зъби. От полето можеха да се напълнят двадесет или повече коли със стрели за арбалет, дротици, стрели за лъкове и къси метателни копия. Виждаха се толкова много обезглавени трупове на брадати турци, които лежаха там! Охрабрели от отчаяние, някои от тях се съпротивляваха известно време, но тъй като нашите се засилиха, те се разпръснаха с конете си и се изпокриха между храстите или се покачиха на дървета, където ги прострелваха и те падаха на земята с ужасяващ предсмъртен стон. Други оставяха конете си и се изплъзваха, като бягаха по хлъзгави и криви пътеки към морето, където се хвърляха с главата надолу от скалите, които бяха може би над 25 метра високи. Поражението на врага беше толкова пълно, че на две мили разстояние не можеше да се види нищо друго, освен бягащи хора, въпреки че преди това бяха толкова напористи, пълни с надменност и страшно освирепели. Но с Божията подкрепа тяхната арогантност бе така унищожена, че те изобщо не спряха да бягат, докато нашите изобщо не спряха да ги гонят, защото „страхът придаде крила на краката“16 на бегълците.

Сега [вече] всички отряди на нашата войска налетяха срещу турците. Норманите и англичаните, които бяха подбрани да пазят главното знаме [на войската], постепенно приближиха с бавен ход мястото, където войската се сражаваше с турците. Те се спряха недалеч от схватката, така че да могат да подсигурят [и покажат] точното място за сбор на войската, тъй като бе доста трудно техният силен отряд да бъде разпръснат [от враговете]17.

Клането бе завършило, а турците бягаха, поради което нашите спряха. Но щом турците видяха, че нашите се връщат назад, те си възвърнаха силите. Без да се бавят, повече от двадесет хиляди от тях се насочиха към преследване [на кръстоносците] и ги нападнаха в гръб, докато се оттегляха, като размахваха много тежки боздугани, за да освободят онези от тях, които нашите бяха повалили на земята. В този момент се виждаше как нашите бяха подложени на ужасяващи удари! – те мятаха и стрели и копия по тях, докато се изтегляха. Те смазваха главите, ръцете и други части на нашите конници, така че [християните] побягнаха пред тежките удари и смутени се приведоха над седлата си. Но те бързо си възвърнаха духа и силите. Жадни за отмъщение, като лъвица, чиито малки са били отнети, те връхлетяха враговете още по-мощно [от преди] и преминаха през тях, сякаш разкъсваха мрежа.

Тогава можеше да се види как седлата [на християнските коне] се обръщат назад, а турците, които преди това бягаха, се върнаха обратно и притиснаха толкова здраво нашите, че те не можеха безопасно да изминат разстояние от един изстрел с лък, ако не останат в сбит, непоклатим строй. Един емир на име Такиеддин18 командваше турската орда. Той бе роднина на Саладин и имаше удивително знаме, изрязано във формата на панталони, което изпълняваше ролята на доста очебиен знак за неговите бойци. Същият този Такиеддин всякога преследваше християните много свирепо и с упорита омраза. Той имаше със себе си седемстотин отбрани много силни турци, които му бяха дадени от собствената войска на Саладин. Едно знаме, боядисано с шафран, заедно с вимпел в различен цвят, бе носено пред всеки от тези воини, докато те настъпваха подредени в бойна линия. 

Като ни наближиха на конете си с голяма скорост и много рев и арогантност, те се нахвърлиха върху нашите, докато те се оттегляха към главното знаме и започнаха да ги секат и пробождат с техните тънки копия и ни поразиха толкова жестоко, че силата на щурма им разклати дори непоколебимостта на нашите водачи. И въпреки това нашите останаха хладнокръвни и отблъснаха атаката с необходимото усилие. Те се сражаваха много енергично, удвоявайки ударите си в кипежа на битката. Единият се опитваше да го погуби, другият да го отблъсне; те напрягаха всичките си сили с еднакво желание за победа.

Все пак нашите бяха твърде малко и изправени пред доста по-многобройни противници; и понеже толкова много от враговете ги притискаха силно, тази част от войската, която се потеше в схватката, не можеше лесно да се добере до главното ни знаме. Обградени от варварите, нашите започнаха да стъпват несигурно, а малцина от тях дръзваха да се обърнат и да посрещнат врага. Вилнеейки в бесен гняв, турците упражняваха неизмерим натиск върху нашите воини, млатейки ги с боздугани и мечове, така че кръвта избликваше на струи от тях поради тежките удари. Щом забеляза, че те залитаха и щяха да паднат, онзи необикновен рицар Гийом дьо Бар изскочи от бойната линия и нападна стремглаво врага заедно със своята компания. Той ги удари с толкова голяма сила, че тези, които не паднаха жертви на меча му, веднага побягнаха пред него ужасени. 

Кралят се прояви не по-зле, възседнал един вран кипърски кон, който нямаше равен на себе си19, той се втурна напред към възвишенията заедно със своите отбрани воини и разпръсна всички турци, които се изпречиха на пътя му. Те се нахвърлиха отново срещу него от всички страни, със звънтящи шлемове и искри, хвърчащи от сблъсъка на желязо с желязо. Той причини толкова големи загуби на турците в този ден и им нанесе толкова смъртоносни удари, че в късо време всички врагове се отдръпнаха от непосилния сблъсък и побягнаха пред атаката на нашата войска. Така нашите най-накрая, с известни загуби, се добраха до главното знаме. Войската отново се подреди в своите бойни редици и продължи напред в стегнат строй чак до Арсур, където [кръстоносците] разпънаха палатките си извън града.

1024px A Chronicle of England Page 194 Richard and the Master of St John

Докато се занимаваха с опъването на палатките, един огромен отряд турци нападна крайните части от ариергарда на нашата войска! Щом чу силните викове на сражаващите се, крал Ричард призова свитата си на бой, обърна юздите и придружен само от петнадесет души смело се насочи срещу врага в бърз галоп, викайки със силен глас „Боже и [света] Божия гробнице, помогнете ни!“ Той извика същото още веднъж и два пъти. Щом останалите от хората му чуха неговия глас, те бързо го последваха, нападнаха турците и веднага ги разпръснаха. Турците избягаха чак до Гората на Арсур, откъдето преди това бяха дошли. Нашите ги преследваха, като дълго ги избиваха и сваляха от конете. Много голям брой турци паднаха там. 

Накрая кралят и неговите хора прекратиха клането на бягащите турци и се върнаха обратно в лагера. Те почиваха спокойно тази нощ, изморени след толкова много премеждия. Онези, които ламятаха за ценности и желаеха да съберат плячката от враговете, се върнаха към полесражението и по-късно дойдоха добре натоварени, носейки онова, което бяха поискали [да вземат]. Тези, които се върнаха назад, ни известиха, че са преброили тридесет и двама турски емири, убити в този ден, които познали по техните прекрасни оръжия и много скъпо снаряжение, че били мъже с най-висок сан и власт. Освен тези, според изчисленията те наброили осакатените трупове на седем хиляди убити турци, без да се считат ранените, които се бяха измъкнали от схватката на различни страни и бяха умрели по-късно и чиито мъртви тела лежаха из [околните] равнини. 

Но, чрез Божията защита загубите на нашите в битката бяха по-малко от една десета от тези на турците, дори по-малко от десета на десетата. О, какъв тежък ден бе този! На каква тежка проверка бяха подложени нашите рицари! Защото „много са бедите за праведния“20. О, какво печално бедствие, какво горчиво нещастие! Колко голям трябва да е бил техният грях, щом се нуждаеха от толкова силен огън на изпитанието, за да ги пречисти?

 

 

1Става въпрос за Третия кръстоносен поход, който съвременниците възприемат като въоръжено религиозно поклонение до Божи гроб и Светата земя.
2По-подробно вж. Nicholson, H.J., The Chronicle of the Third Crusade: The Itinerarium Peregrinorum et Gesta Regis Ricardi,  Aldershot, Ashgate, 1997, 1‒17.
3Преводът следва Nicholson, H.J., The Chronicle of the Third Crusade, 245‒257.
4Rochetailie, букв. „Разцепената скала“, ар. Нахр ал-Фалик.
5Посочените цифри са, разбира се, далеч от реалността. Подобно на любимия им древногръцки историк Херодот, чиято „История“ мнозина автори от епохата използват като модел за подражание, средновековните летописци масово преувеличават и „закръглят“ броя на войниците в армиите. Тяхната недобросъвестност в това отношение проличава особено при подчертаването героизма на своите, които сякаш винаги се сражават срещу враг, който ги превъзхожда числено. В действителност кръстоносците при Арсуф едва ли надхвърлят десет хиляди души, а противниците им – силите на Саладин, не са били кой знае колко по-многобройни. Същевременно армиите им са наистина доста големи за този период и именно на това трябва да отдадем впечатлението, което са оставили у Ричард де Темпло.
6За обичайния начин на воюване на турците (тюрките) в тази епоха са характерни внезапни нападения и оттегляния и кръстоносците несъмнено са знаели това след множеството сблъсъци с тях по време на обсадата на Акра. Мнозинството от турските воини на Саладин (както показва и настоящия текст) най-вероятно са били лековъоръжени конници, чието оскъдно защитно снаряжение се компенсира от голямата им подвижност. 
7Анри II, граф на Шампания, който по-късно става крал на Йерусалим.
8Юг III Бургундски (1162‒1192).
9Псалм 129.
10Авторът има предвид кръстоносците от Третия поход, чието идване в Светата земя предотвратява целите на Саладин.
11Тук авторът описва ситуацията по-скоро метафорично, макар и вероятно турците наистина да са нанасяли на рицарите удари с дървени и метални боздугани. Подобен боздуган, с който е въоръжен конник, е изобразен на един средновековен каменен релеф от Калиакра. 
12Изглежда, че авторът не е бил наясно, че брат Гарние дьо Наблус и магистъра на хоспиталиерите са едно и също лице. Това според Х. Никълсън потвърждава, че Ричард де Темпло пише доста години след събитията, за които разказва.
13Латинска поговорка, която напомня по смисъл българската „Бързата работа срам за майстора“, в случая авторът използва цитат от класическия поет Хораций, De Arte Poetica, vs. 21.
14Според някои извори Балдуин дьо Карон е фламандец, вж. Nicholson, H.J., The Chronicle of the Third Crusade, 252, no. 48.
15Това възклицание е очевидно свидетелство, че текстът е писан от монах.
16Вергилий, Енеида, прев. Г. Батаклиев, София, 1980, кн. VIII, стих 224, 279.
17Смисълът на действията на посочения отряд е чрез издигането на главното знаме да покаже на останалите кръстоносци мястото, около което да се съберат след приключването на сражението и преследването на противника. 
18Ал-Музафар Таки ад-Дин Умар († 1191), кюрдски емир и пълководец, племенник на Саладин.
19Според френския автор Амброаз, който също участва в сражението при Арсуф, Ричард се сдобил с този кон, като го отнел от самия кипърски император Исак Комнин по време на битките си срещу него, вж. по-подробно в предишния материал. 
20Псалм 34, 19.
 
 

 

X

Right Click

No right click