В историята няма друг век, който да е белязан с толкова кръв, страх и насилие, какъвто е двадесетият. Никога човечеството не е било изправено пред толкова съдбоносни за своето оцеляване решения. Едва са заглъхнали залповете на Голямата война, а светът е „умирен“ от Версайския скалпел; едва е стихнал страхът от Голямата депресия, и на хоризонта се изправя нова, още по-черна сянка. Отново трябва да бъде направен страшният избор – между мира и войната. В такива моменти от историята дотогавашните идеологии и ценностни системи трябва да докажат правото си на живот, а новите или претендиращите да бъдат нови, да ударят с юмрук по масата.
Втората световна война е катастрофа от такъв мащаб, че човечеството непрекъснато ще бъде принудено да се оглежда с ужас назад и да си задава въпроса, дали няма да се изправи пред нова подобна. Историческите, моралните, ценностните, философските ѝ измерения са твърде големи, за да бъде забравена. Пълноценното ѝ осмисляне и оценка е невъзможно, без да се схване значението на пропагандата в навечерието, по време и след войната, защото за да се допусне нейното избухване в голяма степен именно тя изиграва решаваща роля.
Мусолини, Хитлер, Чърчил, Рузвелт, Сталин. За тези хора Десетте Божии заповеди не важат. Те имат свои собствени Божии заповеди. Още приживе са се превърнали в кумири. Не са много тези, които са толкова възхвалявани и толкова заклеймявани. И до днес имената им водят убедително в националните и световните класации по популярност.1
Втората Световна война безспорно е едно от най-трагичните събития в историята на човечеството. Започва през 1939 г. с нахлуването на нацистите в Полша и продължава до 1945 г. „Баба почина“ – с това кодово послание е дадено началото на една кървава касапница.2
През август 1939 Райнхард Хайдрих, който малко по-късно става началник на Главното управление по сигурността на Райха, заявява: „Фюрерът има нужда от причина за започване на войната“. Планът е бил съвсем простичък: германците да инсценират серия от нападения по границата, които да припишат на поляците. И така да се сдобият с оправдание за нападението над Полша, започнало в ранните часове на 1 септември 1939 година. Най-важната част от плана е било нахлуването в една германска радиостанция, намираща се на границата с Полша. И по-точно в германския град Глайвиц (на полски: Гливице; днес градът е част от Полша).
„Нападението е било ръководено от 28-годишния офицер от СС Алфред Науйокс. На 31 август 1939, около 16 часа, Науйокс получава обаждане по телефона в хотел „Горна Шлезия“.3 От слушалката се чуват думите: „Баба почина“. Младият офицер знае: началото на операцията е дадено. Под неговото ръководство в радиостанцията нахлуват шестима мъже. Акцията е представена от нацистите като дело на полски активисти: „Внимание, внимание! Говори полската радиостанция „Глайвиц“.4 Предавателят е в полски ръце. Часът на свободата настъпи. „Обръщението продължава цели четири минути. Накрая един от нападателите казва: „Да живее Полша!“5 Нацистите са искали тези думи да достигнат до целия свят.
„Това е една потресаваща лъжа“, казва по този повод пред „Дойче Веле“ историкът Флориан Алтенхьонер. Той е автор на книгата „Мъжът, който започна Втората световна война. Алфред Науйокс: фалшификатор, убиец, терорист“. Провокацията обаче се проваля по технически причини: пропагандното послание на заговорниците е чуто само в района на Глайвиц и не стига до Берлин. Но още същата нощ новината тръгва по други германски радиостанции, които я тиражират. На 1 септември преди обяд Адолф Хитлер обявява пред Райхстага, че Вермахтът е отвърнал с огън. Целта е била нападението над Полша в сутрешните часове на 1 септември да бъде представено като неизбежна защита от страна на Германия, която е длъжна да се отбранява. А инсценираното нападение срещу радиостанцията в Глайвиц на 31 август 1939 година фактически поставя началото на Втората световна война“.6
Повече от 60 млн. загинали. 60 процента от тях са цивилни. 70 процента от индустриалната инфраструктура в Европа е разрушена. Старият континент е обезкръвен и разкъсан от танкови вериги, дълбоки оръдейни и бомбени ями и безкрайни траншеи.
Загуби на СССР
С отчитане на архивните данни (1999) сътрудниците на Генералния щаб на въоръжените сили на Русия привеждат сведения за загиналите в течение на четирите години война: безвъзвратните загуби на Червената (Съветската) армия съставляват 11.944.100 човека, в това число загинали 6 885 000 човека, пропаднали без вест, пленени 4 559 000. Отчитайки общо Съветският Съюз е загубил 26 600 000 граждани. Всичко в бойните действия в годините на войната са участвали 34 476 700 души.
Загуби на Германия
За три години война (юни 1941 – юни 1944 г.) човешките загуби на Германия съставляват 6.5 млн. убити, ранени и пропаднали без вест. Най-големи загуби тя понесла в хода на войната против СССР. През лятото на 1941 г. загинали 742 хиляди немски войници, докато във войната против Полша, Англия, Норвегия, Белгия, Холандия, Дания и балканските страни Германия е загубила 418.805 войници.
Разрушения в СССР
В СССР са разрушени 1 710 града, повече от 70 хиляди села, 32 хиляди заводи и фабрики, разграбени са 98 колхоза и 2 890 МТС.
Стойността на разходите за водене на войната (в съпоставими цени): Преки разходи за водене на войната на всички участвали в нея страни съставлява 1 117 млрд. долара (включително военните разходи за водене на войната в Китай в 1937 г.).
Стойността на разрушенията съставляват 260 млрд. долара, от които в СССР – 128 млрд., в Германия - 48 млрд., във Франция – 21 млрд., в Полша - 20 млрд., в Англия - 6.8 млрд.
Велика Америка е дала 300 хиляди убити във войната (пропорционално много по-малко от 30-те хиляди жертви, дадени от 7 милионна България. Да не говорим за 27-те милиона на Русия, двата милиона на Югославия, шестте милиона на Полша и т.н.).
От своя страна САЩ дават безвъзмездно на Съветския съюз 5 000 самолета, 7 000 танка, 50 000 000 чифта ботуши, десетки хиляди камиони „Студебейкър“ и „Додж“, в добавка към милионите тонове алуминий и зърно.
С всяко изследване статистическите данни се променят. Във всяка авторска книга те са различни. Всеки накланя везната към себе си – кой е по-виновен и кой е направил повече за победата над Германия. Човекът с главно „Ч” е само бройка. Болката, жестокостта, страданията на загиналите по бойните полета, изтезанията в лагери на смъртта, остават на заден план или се споменават само в речите. Раните от войната и до днес не са зараснали. А жестокостта продължава да ни съпътства. За съжаление човечеството не се учи от историята си. И днес за въоръжаване се отделят най-много средства. Лудата идея за хегемонията на една нация над Европа и света не напуска болните мозъци на политици и лидери.
В един ден… ще се върнем назад във времето, за да споменем героите, невинните жертви, ще се поклоним пред нашите предци, изпитали чудовищните зверства, причинени от човек на човека, ще говорим за войната, която, уви, не остана последна.
„Не, на войната“! Колко пъти е повтаряно…?
„Окървавените земи. Европа между Хитлер и Сталин“ - така се нарича книгата на професора от Йейлския университет Тимъти Снайдър7, пасажи от която са цитирани по-долу:
„Десетките милиони избити по време на Втората световна война бяха сведени до обикновени числа. Наш дълг е да ги превърнем отново в хора. Този емоционален призив отправя американският историк.
Всеки жив е имал име. Всеки мъртвец е станал число.
Четиринайсет милиона души са целенасочено унищожени от двата режима в продължение на дванайсет години. Исторически момент, чието значение не сме започнали дори да разнищваме, камо ли да го осъзнаваме.
Могат ли мъртвите да принадлежат някому? Измежду над четирите милиона полски граждани, избити от германците, около три милиона са евреи. Тези три милиона евреи са били смятани за полски граждани, каквито официално са. Много от тях са се идентифицирали най-вече с Полша. Други пък дори не са се смятали за поляци - те са загинали, просто защото са били евреи. Над един милион от тези евреи са били също така съветски граждани, тъй като са живеели в онази част от територията на Полша, анексирана от СССР в началото на войната. А от този милион повечето обитавали земите, които сега са част от независима Украйна.
Убийците оставят след себе си числа […]. Жертвите оставят след себе си опечалени. Убийците оставят след себе си числа. Да се превърнеш след смъртта в част от голямо число означава да се размиеш в потока на анонимността. Да те вкарат посмъртно в конкуриращи се национални памети, подпомагани от числата, които са погълнали живота ти - това е предателство към индивидуалността. То значи да бъдеш отритнат от историята, която се гради на предпоставката за уникалността на човешката личност. Въпреки своето многообразие, историята принадлежи на всички ни, тя е наша обща собственост. Така че дори когато не сме сбъркали в числата, трябва да внимаваме. Верните числа не са достатъчни.
5,7 милиона умножени по едно.
Всяка регистрирана смърт предполага един уникален живот, но е неспособна да го възпроизведе. Трябва да се научим не само да разчитаме правилно броя на мъртвите, но и да виждаме индивида във всяка една жертва. Огромният брой на загиналите в Холокоста е число, което не подлежи на детайлно изследване - 5,7 милиона убити евреи, 5,4 милиона от които са ликвидирани от германците. Но числото, както и всички други, отнасящи се до този период, трябва да бъде осъзнато не като 5,7 милиона - абстракция, която много малко от нас са способни да възприемат, а като 5,7 милиона умножени по едно. Това не е някакъв обобщен образ на евреин, който умира абстрактно 5,7 милиона пъти.
Културите на помненето обикновено се опират на закръглени числа, завършващи на нула. Но като че ли споменът за мъртвите е по-жив, когато числата не са кръгли, а последната цифра не е нула. Например: не е ли по-лесно да мислим за онези 780 863 отделни индивида, избити по време на Холокоста в Треблинка? И навярно би ни било по-лесно да си представим човека зад последната цифра на онези 33 761 евреи, застреляни в Бабий Яр.
Човекът зад числото. Към историята на масовото изтребление в кървавите земи паметта ни трябва да причисли онзи един милион (умножен по едно) ленинградчани, умрели от глад по време на обсадата; онези 3,1 милиона (умножени по едно) съветски военопленници, убити от германците през 1941-1944 година; или онези 3,3 милиона (умножени по едно) украински селяни, осъдени на гладна смърт от съветския режим през 1932-1933 година. Всеки един от онези 681 692 души, убити от Сталин по време на Големия терор 1937-1938 г. е имал своя човешка история. Всеки един от онези 21 892 полски военопленници, убити от НКВД през 1940 година, е бил в разцвета на живота си.“8
Децата и войната!
Три от тях
Фотографът Антоанет (Тони) Фрисел Бейкън разказва историята на тъжната картина:
„Казаха ми, че момчето се върнало до къщата си, след като е било на гости да си играе – това, което открило обаче, не бил домът му, а купчина камъни, под които лежали мъртвите му майка, баща и брат… То погледна нагоре към небето, а лицето му показваше едновременно объркване и неразбиране…“9 Момчето оцеля след войната и започва да работи като шофьор на камион и когато минаваше покрай офисите на Ай Би Ем, разпознаваше себе си в рекламите. На известната снимка то седи на мястото, където се е намирала къщата му, преди да бъде разрушена.
Фотожурналистът Клауд Детлов прави иконична снимка, обиколила целия свят, през 1940 г. в Ню Уестминистър, Канада. На нея се вижда петгодишниият Уорън „Уайти“ Бернард и семейството му, което е на път да бъде разделено от войната.10
През 1940 г. Уорън Бернард е в първи клас, а баща му е редник в полк към Канадската армия.
Войниците маршируват на път към влака, който ги чака, за да ги откара до тайната база. Тогава журналистът и фотограф Клауд Детлов, заснема цялата колона. „Фотографът забелязва малко момченце да тича към военните, докато се приготвя да направи поредната снимка. Така той успява да улови трогателния момент, в който майката изпуска момченцето с бялоруса коса и то протяга ръка към своя баща. Запечатва и усмивката на бащата, преместил оръжието в другата си ръка, за да хване сина си за последно.“11 Канадският полк взема участие в редица операции в Холандия и Северна Германия. Последната битка, в която участва, е на 17 април 1945 г., а само месец по-късно идва и капитулацията на Германия. По време на Втората световна война полкът от Британска Колумбия губи 122 военни и изпраща вкъщи над 213 тежко ранени мъже. Бащата на Уорън оцелява и се завръща у дома през октомври 1945 г.
Снимката, която казва толкова много, е разпратена навсякъде по света. Публикувана е в сп. „Лайф“ и по време на войната е окачена във всяко училище в Британска Колумбия, Канада
„Кървавата събота”
Близо милион за главата на някого, запечатал суровата действителност на войната. На снимката, наречена „Кървава събота“, се вижда плачещо бебе сред руините на Южната гара в Шанхай, чиято майка лежи мъртва до него. Тя се превръща в ярък пример за ужасяващите военни действия на Япония спрямо Китай. Снимката е направена през 1937 г. от китайския фотожурналист Х. С. Уонг няколко минути след въздушна атака от страна на Япония по време на Битката при Шанхай, част от Китайско-японската война (1937-1945).
Уонг прави няколко снимки, но тази става най-известна. Хората почти никога не я споменават с името ѝ, а по-скоро с „Китайчето, останало без майка“ и „Китайчето на релсите в Шанхай“. Това е една от най-въздействащите снимки, които някога са публикувани и може би една от най-реално отразяващите историческата действителност на 30-те години на XX в. в Китай.
Японските военни нападат най-населения град на Китай.
След въздушната атака Уонг наблюдава от близък покрив, за да набележи обект за заснемане. В далечината вижда разрушената гара и бързо слиза на улицата, качва се в колата си и кара натам.
Когато пристига, вижда нещо ужасяващо: „Беше ужасна гледка. Имаше хора, които със сетни сили се бореха да се изправят. По разрушените релси и перони лежаха мъртви и ранени хора. Навсякъде имаше разпръснати крайници. Само работата ми помогна да забравя това, което видях тогава. Забелязах, че обувките ми бяха прогизнали от кръвта по земята…“12
На следващата сутрин той занася лентата от фотоапарата си в офиса на изданието „Чайна прес“. По-късно разбира от вестници, че около 1800 човека, най-вече жени и деца, са чакали на гарата, когато японските бомбардировачи са ги объркали за военни. Шанхайските издания съобщават за не повече от 300 оцелели.
Снимката „Кървавата събота“ се разпространява из медиите през септември-октомври 1937 г. и за по-малко от месец е видяна от повече от 136 млн. души.
Японците отричат снимката, като твърдят, че е постановка. Японското правителство дори обявява 50 000 долара за главата на Уонг. През 2015 г. тази сума се равнява на 820 000 долара – близо милион за главата на някого, запечатал суровата действителност на войната.13
Антоанет Фрисел Бейкън е една от най-известните модни фотографи за времето си.
По време на Втората световна война е доброволка към Американския Червен кръст, а по-късно става официален фотограф на Женския Корпус на армията (Women’s Army Corps). Тя два пъти е на военните фронтове в Европа и прекарва известно време в Лондон, документирайки ужасите, които се случват над и под земята на английската столица.
Нацистка Германия бомбардира Лондон до 1945 г., използвайки най-разнообразни методи, включително и ракетите Фау-1 и Фау-2.
„Започвайки от 1942 година, на станцията „Пенемюнде-Вест“ продължила разработката му вече като система за оръжие за далечно действие под името „Физилер Фи-103, което било пренаименовано като V-1 („Фау-1“ от Vergeltungwaffe – оръжие на възмезнието). Това обозначение било измислено от Гьобелс, нямало нищо общо с характера на оръжието. В началото получило името VZG (Flakziegerat – самолет-мишена за зенитна артилерия). През юни същата година проектът бил представен на ръководството на Министерството на авиацията. Простотата на конструкцията и сравнитено ниската стойност (V1 струвал 60 000 марки, V2 – 300 000) направили силно впечатление, за да се ускори колкото може създаването на самолета – снаряд така че през 1943 година да бъде въведен на въоръжение“.14
Фау-1 e летяща бомба, крилата ракета, по-известна, като „първо оръжие за възмездие“, а Фау-2 е „второ оръжие за възмездие“ и е първата балистична ракета в света, която била в състояние да достигне до космоса.
„Какво представлявал от само себе си този самолет-снаряд? Фюзелажът на V-1 имал дължина 7,6 метра и диаметър 0,82 метра. Общата маса на самолета снаряд била 2750 килограма. В носовата част се намирала фугасна бойна глава с 1000 килограма (по други данни 700 кг взривно вещество). Зад бойната глава бил поместен резервоар с осемдесетоктанов бензин. След това идвали два оплетени с проволка сферични стоманени балона със сгъстен въздух за осигуряване на работата на рулиите и останалите механизми. Опашната част била заета с опростен автопилот. Размахът на крилете бил 5,4 метра. Височината на полета – от 200 до 2000 метра. Най-интересното решение бил пулсиращият въздушно-ракетен двигател, монтиран в задната част на фюзелажа. Той осигурявал на самолета-снаряд скорост от 550-560 километра в час.
Насочването на V-1 към целта се осъществявало с помощта на компас по предварително изчислен турс. Самолетът-снаряд имал пропелер, съединен с брояч на оборотите. Над целта броячът, установен на съответното число обороти, привеждал в действие механизма на руля и V-1 започвал да пикира отвесно надолу. Механизмът сработвал и когато привършвал запасът гориво. Бойният заряд можел да се взриви както на зададена височина, така и при удар в земята.“15
По-голямата част от атаките на нацистите са насочени срещу Лондон, но около 40 от тях са отправени неуспешно към Норич. До този момент германците убиват над 2700 човека в Лондон и раняват над 6500.
След започването на акцията с ракетите Фау още близо 3000 души са убити
Фау-2 е една от най-развитите технологии за времето си – тя е предвестник на космическата надпревара, изпращането на човек на Луната и на съвременните космически апарати, които сега летят извън нашата система. Освен това е и ултразвукова, което предизвиква още по-голям ужас сред хората, защото преди да уцели мишената си, тя не можела да се чуе и се виждала много трудно. Ударите на Фау-2 били нещо като „гръм от ясно небе“. И все пак ефектът им не е толкова голям, колкото предполагат създателите им в началото, нито колкото се страхуват гражданите, че ще бъде.
Човешките жертви са сравнително по-малко, но върху имуществото бомбите оставят ярка следа - в пика на кампанията са разрушавани над 20 000 къщи на ден. Обикновено се смята, че победителите не ги съдят. Но съюзниците извършват не по-малко зловещи престъпления срещу човечеството, отколкото победените.
Удaрнитe вълни oт бoмбaрдирoвкитe прeз Втoрaтa cвeтoвнa вoйнa ca били тoлкoвa cилни, чe ca нaрушили цeлocттa нa aтмocфeрaтa нa нaшaтa плaнeтa, прeдaдe „Cкaй нюз“, пoзoвaвaйки ce нa прoучвaнe нa учeни.
Ocвeн милиoнитe чoвeшки жeртви oбaчe ca били нaнeceни и щeти нa цялaтa плaнeтa. Бoмбaрдирoвкитe и пocлeдвaлитe взривни вълни ca нaрушили йoнocфeрaтa - чacт oт aтмocфeрaтa, кoятo ce прocтирa oт 50 килoмeтрa дo 1000 килoмeтрa виcoчинa. Учeни oт Унивeрcитeтa в Рeдинг ca cтигнaли дo извoдa, чe e имaлo измeнeния в aтмocфeрaтa пo врeмe нa Втoрaтa cвeтoвнa вoйнa. Дo тoзи мoмeнт нe ce e oбръщaлo внимaниe нa въздeйcтвиeтo нa бoмбитe върху гaзoвaтa oбвивкa нa зeмнoтo кълбo. Вcякa eднa бoмбaрдирoвкa ce e рaвнявaлa нa пoнe 300 cвeткaвици, cмятaт учeнитe. Cтoтици хиляди тoнoвe eкcплoзиви ca били изпoлзвaни във вoeнния кoнфликт, oтнeл живoтa нa милиoни вoeнни и цивилни.
„До този момент се знаеше, че може да се окаже влияние върху йоносферата от слънчевата активност, природните явления като гръмотевични бури, земетресения и вулканични изригвания. Данните от военния конфликт обаче показват, че човешката дейност също може да направи йоносферата уязвима. Професор от университета подкрепи това твърдение с факта, че много пилоти, участвали в нападенията, са усетили силно ударната вълна на бомбардировката, макар да са били високо в небето над зоната на опасност. Има данни, че 2.7 милиона тона бомби са били „изсипани“ от съюзниците в Нацистка Германия“.16
ВВС на Съюзниците бомбардират съвсем умишлено жилищни площи на германски градове като Берлин, Вюрцбург, Кьолн, Хилдесхайм, Хамбург, Нюрнберг и т.н. с цел тероризиране цивилното немско население и сломяване на духа му. Бомбардирани са освен това паметници на културата - дворци, замъци, църкви, културни учреждения, също болници и училища. Всичко това по международните конвенции представлява военно престъпление и престъпление срещу човечеството. Жертва на въздушни атаки стават дори три града на неутралната Швейцария.
Червеният Кръст изчислява, че в дрезденското клане са избити 300,000 – 400,000 цивилни (по други данни 25 000 души, но те едва ли са малко – б.а.). Оценките, според които убитите са 250 000, взимат предвид притока на бежанци без документи, избягали в Дрезден от Източния фронт. Повечето от жертвите са жени, деца и възрастни хора.
Дрезден, смятан за един от най-красивите градове на Европа, наричан Флоренция на Елба заради своята архитектура и съкровища на изкуството, никога дотогава не е бил атакуван от войната. Той няма нито отбранителни съоръжения, големи фабрики и заводи или противовъздушна защита. Възползвайки се от отсъствието на ПВО, съюзническите самолети летят ниско и се целят по бягащите цивилни и болниците, ярко открояващи се с големи червени кръстове на бял фон по покривите.
„Дрезден сега беше като повърхността на Луната – само минерали“, пише Кърт Вонегът в романа си „Кланица 5“ или Кръстоносният поход на децата (на английски: Slaughterhouse-Five, или The Children's Crusade: A Duty-Dance with Death), след като градът е бомбардиран със запалителни бомби.17
През февруари 1945 г. големият писател е военнопленник в Дрезден, когато градът е унищожен. „Дрезден бе един голям пламък“. Впоследствие хората използват израза „като Дрезден”, за да опишат някой ужасяващ пожар и всеобхватно унищожение. Немският романист Герхард Хауптман казва: „Ако някой е забравил как се плаче, се е научил при унищожаването на Дрезден“.18
Операцията трябвало да започне по план с атака на 8-а армия от ВВС на САЩ, на 13 февруари, но лошите атмосферни условия над Европа им попречват да участват в акцията. В тези първи удари се включва само британската авиация. Вечерта на 13 февруари 796 бомбардировачи Avro Lancaster и 9 De Havilland Mosquito долитат над Дрезден на две вълни, хвърляйки 1478 тона фугасни и 1182 тона запалителни бомби. Първата атака е проведена от 5-а група на Кралските ВВС, която използва собствени методи за ориентиране и тактика. Самолетите взимат за ориентир стадион Ostragehege като изходна точка. Всички бомбардировачи преминават над тази точка, след което поемат по установена траектория и хвърляли бомбите през определен период от време.
Първите бомби били хвърлени в 22.14 ч. централноевропейско време от всички самолети, с изключение на един, който хвърля бомбите в 22.22 ч. В този момент облаци покриват част от повърхността, и 244 „Ланкастъра“, които хвърлят 800 тона бомби, имат умерен успех. В 21:45 вечерта градът край Елба е огласен от воя на сирените. Ужасът на следващите часове е неописуем. Над 400 000 бомби се изсипват над града - една от друга по-смъртоносни. Дрезден е разрушен почти до основи. Нищо, че не играе почти никаква роля за по-нататъшния развой на войната. Само за 23 минути центърът на градът е изпепелен. А на другия ден, когато следват нови въздушни нападения с над 300 бомбардировача, Дрезден е изравнен със земята. 25 000 души загиват в огнения ад.
„При бомбардировките е силно разрушена и католическата катедрала Хофкирхе - една от най-големите в цяла Саксония. Тя е построена почти едновременно с прочутата в цял свят протестантска черква Фрауенкирхe, която се намира само на 300 метра от нея. Най-тежката работа по разчистването извършват жените. И до днес ги наричат „Trümmerfrauen“ - жените от развалините. Мъжете са или в плен, или на фронтa. Бароковата Фрауенкирхе също е почти изцяло разрушена от тежките бомбардировки. Чак до 1993 година развалините ѝ стоят като предупреждение към идните поколения. Впоследствие започва възстановяването на прочутата черква, построена между 1726 и 1743 година. Британски ювелир, чийто баща е бил пилот на един от бомбардировачите над Дрезден, изгражда куполния кръст в пълно съответствие с оригинала.“19
Зоната, подложена на бомбардировки, била с дължина 1,25 и широчина 1,3 мили. „Градът беше почти напълно разрушен по време на бомбардировките. Площта на зоната на непрекъснато унищожение в града е била 4 пъти по-голяма от площта на зоната на пълно унищожение в Нагасаки. След войната руините на църкви, дворци и жилищни сгради бяха демонтирани и изнесени извън града, на мястото на Дрезден имаше само място с маркираните граници на улиците и сградите, които бяха тук. Възстановяването на центъра на града отне 40 години, останалите части бяха възстановени по-рано. В същото време редица исторически сгради на града, разположени на площад Ноймарк, все още се възстановяват.“20
След две нощни бомбардировки от Кралските ВВС, на 14 и 15 февруари 1945 г. американските въздушни сили продължават с дневни атаки. Запалителните бомби опожаряват 25 хиляди жилища и оставят огнена стихия, унищожила 90% от центъра на града.
„Историкът от Англия Дейвид Ървинг описа огненото торнадо, възникнало в Дрезден. Въз основа на проучванията на бомбардировката, погълнала над 75% от цялата територия на унищожаване в града. Силата му позволи да откъсне гигантски дървета с корени, тълпи от хора, които се опитват да избягат, бяха обхванати от това торнадо и се хвърлиха право в огъня. Разкъсани покриви на сгради и мебели бяха хвърлени в центъра на пламтящата историческа част на града. Торнадото достигна своя връх в тричасовия интервал между въздушните нападения, в момент, когато жителите на града, които са се приютили в мазета и приюти, се опитват да избягат в покрайнините му. Асфалтът се стопи по улиците на Дрезден и хората, попадащи в него, се сляха с пътната настилка.
Железничарят, който се криеше недалеч от Пощенския площад, видя жена с детска количка да бъде влачена по улицата и хвърлена в пламъците. Други жители на града, които се опитаха да избягат по железопътния насип, който отломките не запълниха, видяха как железопътните вагони в откритите участъци на коловозите бяха издухани от буря. Според доклада на полицията в Дрезден, изготвен след набезите, в града са изгорени 12 хиляди сгради. Унищожени са 3 театъра, 5 консулства, 11 църкви, 60 параклиса, 19 болници и 19 пощи, 50 културно-исторически сгради, 24 банки, 26 застрахователни дружества, 26 бардака, 31 хотели, 31 търговски магазина, 39 училища, 63 административни сгради , 256 търговски площи, 640 склада, 6470 магазина. Освен това огънят унищожи зоологическата градина, водопроводите, жп депото, 4 трамвайни депа, 19 кораба и баржи на Елба.“21
В деня на възпоменание на този огнен ад кметът Дирк Хилберт посетил паралелка десетокласници, с цел да говори за бомбардировките над града. „Едно момче сподели, че неговите дядо и баба в никакъв случай не са говорили за това време.“22
Меморандумът, който беше прочетен на британските пилоти преди отлитането за бомбардировките на 13 февруари, разкри истинския смисъл на тази военна операция: „Дрезден, 7-и по големина град на Германия ... в момента най-голямата вражеска зона все още не е бомбардирана. В средата на зимата, при наводнения от бежанци, които се насочват на запад, и войски, които трябва да бъдат настанени някъде, жилищата са в недостиг, тъй като се изискват не само работници, бежанци и войски, но и правителствени агенции, евакуирани от други райони. Широко известен със своето производство на порцелан, Дрезден се развива в голям индустриален център... Целта на нападението е да се нанесе удар върху врага там, където той го усеща най-много, зад частично срутен фронт... и в същото време да покаже на руснаците, когато пристигнат в града, на какво са способни Кралските ВВС.“23
Когато близо 4000 тона високоексплозивни и запалителни бомби се стоварят върху град със средновековна архитектура, резултатът е умопомрачителен. „След като бомбардировката започва и първите сгради се подпалват, претъпканите укрития започват да се пълнят с дим. Много хора излизат на открито, но там ги застига огнената буря. Масивните барокови сгради се сриват и затрупват цели улици с нажежени отломки. За тези в центъра на града няма път навън - всички улици са или заринати с отломки или преградени от огнена стена. Те се събират на големи групи на открити места - площади и малки паркове, с надежда да стихнат пожарите. Но с напредването на огнената буря въздухът се нажежава, достигайки невероятните 1500 градуса. Температурата убива всички, като разтопява плътта им и буквално ги изпарява. Това е и причината, поради която броят на жертвите не може да бъде установен с абсолютна сигурност. Според данните от противостоящите във войната страни, те варират между 25 хиляди и няколкостотин хиляди.“24
Пламъците от пожара в Дрезден се виждаха на разстояние 200 км. от града на съветския сектор на фронта. Повече от половината жилищни сгради, много архитектурни паметници бяха унищожени в града, докато големите дворни площадки не бяха сериозно повредени, един от железопътните мостове през Елба не беше засегнат, а военното летище в околностите на града също не беше повредено. Великобритания и САЩ трябваше да покажат своята сила, да впечатлят Сталин, поради което градът, който не беше засегнат от бомбардировките, беше избран за демонстрацията. Животът на жителите му стана за британско-американските стратези само изгоден чип в тяхната политическа игра.
„И това не беше последният въздушен удар. На сутринта излетя 311 американски бомбардировачи B-17, придружени от 72 изтребителя P-51 Mustang, разделени в 2 групи. Единият от тях постоянно покриваше бомбардировачите, а вторият след бомбардировките трябваше да започне да атакува целите на избора на пилоти. Бомбите паднаха върху града в 12: 12, бомбардировката продължи 11 минути, през това време върху града бяха хвърлени още 500 тона експлозиви и 300 тона запалителни бомби. След това група от 37 бойци на Мустанг започнаха да атакуват пътища, водещи от града, които бяха задръстени с бежанци и цивилни.
На следващия ден градът отново е бомбардиран от 211 американски бомбардировача, хвърляйки 465 тона бомби с експлозив върху града. Един от пилотите на Кралските военновъздушни сили, които участваха в нападението, припомни: „Фантастично ярката светлина става по-ярка, колкото по-близо доближаваме целта, на надморска височина от около 6000 метра, беше възможно да се разграничат детайли на терена, които никога не са били виждани досега; за първи път през през цялото време по време на операциите съжалявах жителите, които бяха долу. „Друг участник в бомбардировката, навигаторът-бомбардир отбеляза: „Когато погледнах надолу, видях широка панорама на града, който пламваше от едната страна на другата, имаше гъст дим, който се отнесе. Първата ми реакция беше идеята за съвпадение на клането, което се случва отдолу с евангелиста с проповедите, които чух преди войната.
В резултат на бомбардировките над Дрезден беше планирано да се създаде огнено торнадо по неговите улици и тези планове бяха реализирани. Това торнадо възниква, когато различни огнища на пламък се комбинират в един фантастичен огън. Въздухът над него се загрява, плътността му намалява и се издига. Температурата в огненото торнадо, което помете града, достигна 1500 градуса.“25
След като погребват убитите, местните власти казват, че те са приблизително между 18 и 25 хиляди – бройка, който е потвърдена през 2010 г. от комисия историци. „Но нацисткият режим просто добавя една нула към числата, за да подсили аргумента, че бомбардировката е военно престъпление. През март 1945 г. германското външно министерство инструктира посолствата в неутралните страни в чужбина да казват, че жертвите наброяват до 200 000“, пишат историците в доклада на комисията“.26
Когато дойдоха войниците
Когато става дума за престъпленията на победителите във Втората световна война, се посочват само тези на СССР. Да, през 1945 г. в германската столица и околностите са разквартирувани цели 5 милиона съветски войници. Общият брой на сексуалните злоупотреби е бил най-малко 2 милиона жени само в Берлин.
Според експерти, всяка жена е била изнасилена средно 12 пъти. Възрастта на жертвите е от 8 до 90 години. Много от тях са били изнасилени до смърт. Старателно се налага представата, че Западните демокрации – на първо място САЩ и Великобритания, в този най-кървав конфликт са един вид силите на доброто и правдата, те са били човечни и хуманни, не са извършвали жестокости и са се ръководили от хуманни подбуди. А истината, както разкрива в своята монография „Когато дойдоха войниците“ („Als diе Soldaten kamen“), излязла във връзка със 70 годишнината от Втората световна война, германската историчка проф. Мариане Гебхардт, е доста по-различна. „Само по официални данни американците са изнасилили 190 000 немкини, британците – 45 000 французите – приблизително също толкова. Но трябва да имаме предвид, че само малка част от изнасилените жени са готови да съобщят за насилието. Тези зловещи гаври с човешкото достойнство довеждат, чувството за позор, довеждат до масови самоубийства, обесвания на цели семейства“.27
Колко са изнасилените жени от навлизащите в Германия червеноармейци? Предишни изследвания и публикации говорят за един и дори два милиона германски жени, изнасилени от съветски военнослужащи. Само в Берлин броят им е над 110 000. Гебхарт се придържа към една по-консервативна методика, според която близо 900 000 германки са станали жертва на насилие от военнослужащи съюзническите армии, в който брой включва не само червеноармейци, но и американски, френски и британски военни.
Колко са жертвите обаче не само никога няма да се знае с точност, но и се предава неточно истината за ужасяващите размери на насилието, защото броят на жертвите не е равен на броя на изнасилванията. Характерни специално за червеноармейците, са бруталните групови изнасилвания, в които на една жена или момиче се изреждат по 5, 10 дори – 45 войника. Червеноармейците обикновено изнасилват публично, в присъствието на родителите или роднините на жертвата, мъчение, което трае с часове и по цели нощи.
„Не е чудно, че в Берлин в дните на навлизането на Червената армия са регистрирани стотици самоубийства на жени и момичета. Някои скачат от прозорци, други – с камъни в джобовете в река Хафел. Разширени самоубийства, в които някой възрастен баща или дядо убива близките си, за да им спести ужасяващата съдба, също не са рядкост. Баща дава въженце на обезчестената си дъщеря, за да се обеси. Съветските военнослужащи изнасилват малки момичета, старици и бременни жени, изнасилват майки и дъщери заедно. В повечето случаи жертвите се подчиняват безмълвно под дулата на автоматите, а тези, които се бранят, биват брутално убивани. Изнасилените жени често биват заразявани с венерически болести, някои от тях забременяват. Абортът невинаги е лесно достъпен в Германия – само отпреди малко повече от 70 години. Освен с болката, срама, унижението, травмата, изнасилените жени трябва да се борят и с предразсъдъци и бюрократични прегради. Една част износват и раждат създадените в насилие деца и носят тази тежка съдба за цял живот.
Систематични ли са масовите изнасилвания на Червената армия? Формално, пише Гебхарт, вакханалията на насилието е забранена на военнослужащите и има случаи, в които насилникът е наказван дори със смърт. Но истината е, че се изнасилва масово, че изнасилват дори офицерите и че, както признава един от тях, на войниците са им били обещавани германски жени като трофей за подсилване на бойния дух. Авторката цитира цинично изказване на Сталин, че би проявил разбиране към руски войник, който след като е преминал през огъня на войната, си достави радост с една жена. Една от причините за масовите изнасилвания са „реките от водка”, които се леят, цитат от войнишко писмо до близките. Алкохолът несъмнено играе роля във вакханалията на насилието над беззащитни жени, деца и старци. Освен желанието за отмъщение след преживяното от нацистите, Гебхарт вижда като причина за ексцесиите и идеологически мотивираното разбиране, че германските жени, макар и непряко, са поддръжници на националсоциализма, както и на собствените си съпрузи.“28
Новата историческа монография предизвиква истински смут в Обединеното кралство. В книгата на проф. Гебхардт са описани поразителни случки с участието на американски войници. Такъв е сексуално-садистичният маратон на танкиста Блейк Мариано. „Редникът от американския 191 танков батальон... несъмнено е бил смел и доблестен войник, разказва проф. Мириам Гебхард. Той се сражавал срещу германците в Африка, Италия и Южна Франция. През март 1945 г. неговият танк „Шърман“ пресича Рейн и започва да вилнее из Германия. По онова време 29-годишният Блейк вече почти 3 години не се бил прибирал в родния си дом в щата Ню Мексико. В Британия го чакала приятелката му. Впрочем тази вечер американецът не мислел за нея. Той решил да отпразнува превземането на селцето Лауф и заедно с още един американски войник от САЩ намерил склад с добър коняк. Напили се и решили да продължат „веселбата“. В църквата на селото се укривали 17 жители – жени и деца. Блейк насочил пушката си към 21-годишната Елфрида, извежда я на двора и я изнасилва. След като свършил, неговият боен другар направил същото. Върнал се в църквата и избрал следващата немкиня. Когато се оказало, че 40-годишната Марта е в менструация, храбрият танкист просто я разстрелял с автомата си – пише проф. Гебхардт. - След денонощие, в мъчения, жената умира от раните си. В последен акт на варварщина Мариано избрал още една жена, 54-годишната Бабет и я изнасилил. След като приключил с „развлеченията“, Мариано се върнал в танка си…“29
В резултат на тези „подвизи“ един от най-авторитетните лондонски вестници „Дейли мейл“ мрачно констатира: „Изглежда, трябва да преразгледаме нашата оценка за освобождаването Германия от съюзническите войски. И да променим радикално отношението си към онези, които смятаме за „нашето велико поколение“.30 На фона на тези цифри звучи като подигравка с правосъдието обстоятелството, че само 152 американски военнослужещи са осъдени за изнасилване през годините на Втората световна война. Но списъкът е далеч непълен, защото мнозинството от тези престъпления остават скрити. По изчисления на британския учен сър Леон Радзинович само пет процента от пострадалите жени съобщават за насилието над тях. Останалите се срамуват и мълчат. „Т.е. на фона на 190 000 известни случчаи на изнасилени немкини, можем да смятаме, че на съвестта на американската армия тежат близо 20 пъти повече – около 4 милиона изнасилени немкини. Под дулата на автоматите и пушките германските жени не са имали изход. Много случаи са толкова жестоки, че дори Гебхарт не се решава да пише за тях. Особено за изнасилванията на деца. Например една от жертвите е била на 3 годинки.“31
Немската историчка разглежда темата с научна безпристрастност. „Когато американските войници са влизали в градовете и селата на Третия райх – пише тя - те са крещели на наплашените до крайност жени: „Ще спиш ли с мен!“32 Много немкини са се съгласявали. Някои, за да спасят себе си и своите близки, някои – за дребни подаръчета, а някои по желание.“33 След края на войната някои от американците, попаднали зад решетките, са признавали, че често не е имало нужда от изнасилване, защото понякога млади жени са били съгласни на всичко за един чифт найлонови чорапи или дори за пакет цигари.
Често пъти престъпленията са се извършвали групово от озверели мародери. Така например през март 1945-та шестима напълно пияни американци нахлуват в къща в предградията на Франкфурт и многократно изнасилват в една стая стопанката на дома и 18-годишната ѝ дъщеря. Няколко часа по нощните улици са се чували писъците на момичето и виковете „Мамо!“, но никой не се е осмелил да се притече на помощ. После войниците са отнесли всички ценни вещи. В повечето случаи немкините са разказвали за случилото се на изповеди при местните свещеници. Проф. Гебхардт цитира запис от дневника на пастора от Берхтестгаден – Михаел Мерксмюлер: „Осем момиченца са изнасилени, някои пред очите на родителите им“.34 В новата книга се отбелязва, че британци и французи „са се старали да не изостават“ от задокеанските си колеги.
След половин век мълчание в Германия се намери жена, дръзнала да наруши табута, наложени по въпроса за масовото изнасилване на немски жени от съветски войници. Книгата на Габриеле Кьоп (Gabriele Koepp) „Защо трябваше да бъда девойка?“ е първото по рода си писмено доказателство, в което авторът не прикрива истинското си име. Първите седмици след превземането на Берлин са просто ужасни. Всяка немска жена се страхувала да чуе от своя руски „освободител”: „Фрау, комм!” Жестокостите достигат такива размери, че дори Римокатолическата църква счита, че трябва се откаже от забраната на аборта. Дори и сега, 80-годишната г-жа Kьоп, която през 1945 г. е била едва на 15 години не може да спи без кошмари. Тя пише в своя роман: “Не мога да чувствам нищо друго. За мен сексуалността е станала синоним на насилие.“
В интервю за „Дер Шпигел“, Габриеле разказва, че двете с майка си бягат на 25 януари 1945 г., когато се приближава Червената Армия. Семействто на г-жа Kьоп живелеело тогава в Шнайдмюл (сега полски град в Померания). По време на евакуацията, Габриеле и сестра ѝ се отделили от майка си и се качили на товарен влак за Берлин. Композицията била подложена на обстрел от руската артилерия. Тъй като вратата на товарния вагон била заключена, Габриеле се изкачила до прозореца и побягнала навън. Нейната сестра останала вътре и Габи никога повече не я е видяла.
На следващия ден, момичето е намерено от съветските войници докато те ровели в къщите на близкото село в търсене на плячка. Тя е била изнасилена два пъти в този ден, и още два пъти на следващата сутрин. След това, тя успява да се скрие под масата в стая пълна с бежанци. Тогава в къщата отново влизат съветски войници. Възрастните немски жени, които искат да спасят себе си от насилието им предават Габриеле. След две седмици сексуално робство, Koeпп успява да избяга.
Междувременно, настоящите правителството на Русия и голяма част от обществото категорично отрича факта на големите издевателства от съветската армия над немските цивилни.
Kьоп, която тогава е била само на 15 години пише: “Аз бях почти дете. Да напиша тази книга не беше лесно, но нямах друг избор: ако не съм аз, тогава кой друг?” Г-жа Kьоп разчупи мълчанието на всички жертви, за повечето от които споменът за ужасите на руските зверства през 1945 година ги преследва през целия им живот.35
Западните съюзници извършват масови изнасилвания далеч не само в Германия, но и във Франция и Италия. Проф. Мери Робъртс по повод сензационната си книга. „Какво правеха войниците: сексът и американските войници във Франция“ заявява, че тя опровергава вехтия мит за доблестните американски войници. Истината е, че те изнасилвали всяка жена, която забелязвали. Отвратителни престъпления извършват в Италия войниците от мароканската дивизия – 12 000 разгорещени африкански варвари, след битката при Монте Касино“.36
Според много изследвания изнасилванията са най-жестоки там където са най-големи културните различия между окупаторите и гражданското население. Показателен е примерът с деянията, извършени в Бавария от войници от колониалните части на френската армия. По думите на англичанката Кристабел Биленберг, живяла в село във Шварцвалд, ,,мароканците опустошиха цялата долина“. После те биват сменени от сахарци, които ,,пристигнаха в нощта, обкръжиха всеки дом и изнасилиха всички жени на възраст от 12 до 80 години.“ В Тюбинген мароканските войскари изнасилват жени и девойки от 12 до 70 години.
И ето ги и мароканците, героичните носители на „свободата и демокрацията“ от книгата на Алберто Моравия... Италианският писател пише през 1957 г. своя най-известен роман „Чочарка“ по мотиви на видяното през 1943 г., когато той, заедно със съпругата си, се криели в Чочария (местност в областта Лацио). През 1960 г. бил заснет филмът „Чочарка“, адаптация по едноименния му роман, в главната роля София Лорен. Героинята, с дъщеря си на път за освободения Рим, спрели да отдъхнат в църквата на малък град. Там ги нападнали няколко марокански гумиери, които изнасилили и двете.
Уилям Лутър Пирс пише в своята книга „Жените на Монте Касино“: „През май 1944 г. съюзниците, носители на „демокрация и равенство“, най-после успели да превземат Монте Касино в Централна Италия. Сред техните войски имало и марокански части. Като войници мароканците били съвсем посредствени - но били ненадминати в рязането на главите на пленниците и в изнасилването на жени. След края на битката за Монте Касино мароканската дивизия - 12 хиляди разгорещени африкански варвари, напуснала лагера си и войниците като марокански скакалци връхлетели планинските села в околностите на Монте Касино. Те изнасилили всички жени и момиченца, които успели да намерят - около 3 хиляди, на възраст между 11 до 86 години. Мароканците изклали 800 мъже, които се опитвали да защитят жените си. Някои жени били изнасилени до такава степен, че над 100 от тях умрели. Мароканските войници подбирали най-красивите девойки за групово изнасилване и пред всяка от тях се оформяла дълга опашки от чернокожи изверги, които чакали своя ред - а в това време неколцина държали краката и ръцете на голата жертва, просната върху земята. Две сестри - на 15 и 18 годни, били изнасилени от по над 200 мароканци всяка. Едното момиче умряло, другата прекарала 53 години в психиатрична клиника. Мароканците изнасилвали и юношите. Изследването на военните архиви във Франция и САЩ, помага да се установи, че изнасилването на френските жени бил основният метод на американските военни за „установяване на тяхната власт над французите“.37
След завоюването на Касино, командването обявява „петдесет часа свобода“- за три дни южна Италия е подложена на беззаконие от страна на мароканците. Историците свидетелстват, че след сраженията си мароканските гумиери38 извършвали зверски погроми в околните села. И този път всички момичета и момчета били изнасилени. „Доклад на 71-ва немска дивизия регистрирала 600 изнасилвания само за три дни на жени в малката община Спиньо Сатурния. При опитите да спасят жените си били убити над 800 мъже“.39
Мароканците плячкосват всичко, което има някаква стойност. В историческата литература в Италия периодът от края на 1943 г. до май 1945 г. е познат с името guerra al femminile – „войната с жените“. В този период френските военни съдии образували 160 наказателни производства срещу 360 лица. Издадени са стотици смъртни присъди и тежки наказания. Освен това, немалко хванати на местопрестъплението насилници, са разстреляни. В хода на военните действия им е дадено прозвището „майстори-изнасилвачи.“
„В Сицилия гумиерите изнасилвали всеки, до когото се докоснели. Партизаните от някои области в Италия били принудени да прекратят военните действия с немците и започнали да спасяват населените места от мароканците. Огромното количество принудителни аборти и епидемия от венерически болести предизвикали ужасни последици за много малки села в областите Лацио и Тоскана.“40
На 7 април 1952 г. в Долната камара на италианския парламент били изслушани сведенията на многочислените жертви. Майката на 17-годишната Малинари Велия разказала за събитията от 27 май 1944 г. в градчето Валекорса: „Вървяхме по улица Монте Лупино и видяхме мароканците. Войниците очевидно бяха привлечени от младата Малинари. Умолявахме ги да не ни закачат, но те не чуваха нищо. Двама държаха мен, а останалите насилваха Малинари редувайки се. Когато последният свърши, един от войниците извади пистолет и застреля дъщеря ми“. Петдесет и пет годишната Елизабета Роси от района на Фернети пише в спомените си: „Опитах се да защитя дъщерите си на 18 и 17 години, но ме намушкаха с нож в корема. Кръвта ми изтичаше, а аз наблюдавах как ги изнасилваха. Петгодишно момченце, не разбиращо случващото се, се хвърли към нас. Изстреляха няколко куршума в тялото му и го хвърлиха в една яма. На другия ден детето умря“.41
Зверствата, които няколко месеца извършвали мароканските гумиери в Италия, получили термина marocchinate от италианските историци – производно от името на родната страна на насилниците. На 15 октомври 2011 г. президентът на Националната асоциация на жертвите от marocchinate Емилиано Сиоти оповестили оценка на мащаба на обстоятелствата: „От многобройните документи натрупани досега е известно, че са регистрирани най-малко 20 000 случая на изнасилвания. Това число и досега не отразява истината- медицинските доклади от тези години съобщават, че две трети от изнасилените жени предпочитат да не съобщават нищо на властите поради срам и боязън. Отчитайки комплексната оценка ние може уверено да кажем, че най-малко 60 000 жени са изнасилени. Северноафриканските войници са насилвали жените средно в групи от двама или трима човека, но имаме показания на жени, които са изнасилвани от 100, 200 и дори 300 войника“, отбелязва Сиоти.42 След края на Втората световна война мароканските гумиери спешно били върнати от френските власти в Мароко. На 1 август 1947 г. италианските власти изразили пред френското правителство официален протест.
На фона на тези „подвизи“ още по-зловещо изпъкват жестокостите на японските милитаристи на територията на Азия и по-специално в Китай. По вина на основния съюзник на нацистка Германия в далекоизточния регион на света само в Китай са ранени и убити около 30 милиона души! Драма, за която ние, европейците, знаем твърде малко.
Най-шокиращото е, че години след края на Втората световна война японското общество все още не е дало пълна и категорична оценка за злодеянията на имперските милитаристи от онзи период. Нещо повече: мнозина от признатите за военнопрестъпници японски военни остават на свобода след войната или са погребани в един национален мемориал близо до Токио.
Под завесата на Втората световна война Япония се готви да устрои на Америка „втори Пърл Харбър“. Само че не на Хавайските острови, а на континента, и не срещу военния флот, а срещу мирното население. Ключовата роля в тази операция с използване на биологическо оръжия отрежда на секретния „Отряд 731“ от състава на Квантунската армия. За това разказва американският писател Даниел Баренблат в своята нова книга „Чумата върху човечността“43 – „завладяваща и документално безупречна, както са я оценили критиците“.44
Само един достатъчно фрапиращ пример: действията на т.нар. „Отряд 731“, занимавал се с изследвания в областта на биологически оръжия, в това число и върху хора. Командването на въпросната „бойна единица“, разположена близо до гр. Харбин, се осъществява от доктора на медицинските науки, генерал – лейтенант Широ Ишии. Въпросният отряд е създаден още през 1932 г., когато японските милитаристи окупират част от Китай.
„От 1932 г. до 1945 г. в неудържим стремеж за развитие на способност за водене на биологична война от военните на Имперска Япония стотици японски лекари, медицински сестри и научни учени с готовност участваха в това, което тогава беше наричано „тайната на тайните“ – ужасяващи експерименти, проведени върху живи човешки същества, в този случай невинни китайски мъже, жени, и деца. Това е дело на елитна група, известна като „Отряд 731“, водена от отговора на Япония на Джоузеф Менгеле, д-р Широ Ишии.
По тяхна инициатива хиляди индивиди бяха държани в плен и заразени с вирулентните щамове на антракс, чума, холера, и други епидемии и вирусни заболявания. Скоро цели китайски села бяха ударени с биологични бомби. Дори американски POWs45 са били насочени. Всичко казано, повече от 250 000 души бяха заразени, а по-голямата част умряха. И все пак, след войната, окупационните сили на САЩ при генерал Дъглас Макартър сключиха сделка с тези лекари, които ги предпазиха от отчетност.
Провокативна, тревожна и напълно завладяваща, „Чумата върху човечността“ черпи от важни оригинални изследвания, за да ce изложи една от най-срамните глави в човешката история.“46
Командащият отряда генерал-лейтенантът от медицинската служба Ишии е идеолог и апологет на биологическата война. Ето в какво се изразява доктрината на този „доктор“: „Бактериологическото оръжие е най-изгодно за Япония, бедна на запаси на полезни изкопаеми. То не изисква тежко оборудване за производство, съответно, не са големи и разходите. За разлика от артилерийските снаряди, то не е способно да убива мигновено живата сила, но затова пък без шум поразява организма, довеждайки го до бавна, но мъчителна смърт. Може да заразява напълно мирни неща – дрехи, козметика, хранителни продукти. Хората в такъв случай рядко оздравяват.
Както пише в книгата си Даниел Баренблат, на съвестта на Широ Исии е гибелта между 700 хиляди до милион души. Жилищни райони, поля, пастбища, извори (главно в Манджурия) са се обработвали в частност с помощта на „порцеланови бомби“. Такава бомба леко се разтапя от удар в земята, и заразените с бактерии бълхи са се разпространявали върху огромни територии.“47
Съдебните експерти доказват, че в „Отряд 731“ са правени опити върху живи хора (руснаци, китайци, монголци, корейци, заловени от жандармерията или специалните служби). Отрядът прави и други опити с хора, които нямали общо с подготовка за бактериологина война, но не по-малко жестоки.48 Изучавани са пределите на издръжливост на човешкия организъм в определени условия – например на големи височини или при ниска температура. За целта хора са били поставяни в барокамера, като „учените“ записвали с кинокамера агонията, установявали смъртта, след което проследявали развитието на гангрена. Създаден през 1932 година, към края на Втората световна война достига численост 3000 души и е дислоциран в китайската провинция Бинцзян, на 20 километра от Харбин.
Ако някой от хората, участник в опитите, оцелявал въпреки крайните условия и наличието на агресивни бактерии, той бива подложен на още опити, които продължавали докато не бъде засегнат от смъртоносните вируси. Във всеки случай, не оставали оцелели. В Япония престъпните действия на отряда били прикривани до последно.
За да осигурят площадка за секретното поделение, японците разрушават около 300 селски къщи. Отрядът разполага със собствено авиационно подразделение и официално се нарича „Главно управление по водоснабдяването и профилактиката на частите от Квантунската армия“.
С аналогични действия се занимавал и „Отряд 100“, които провеждали опити с домашни животни и селскостопански култури, както и с провеждане на диверсионни акции и производство на бактериологично оръжие. Основната база на „отряд 100“ била разположена на 10 километра южно от Синцзин, в местността Менцзятун. „Отряд 100“ бил с по-малък персонал от „Отряд 731“, като щатът му наброявал 800 души.
За опитите с хора са използвани по трима души всеки ден. Този процес е контролиран от специална група. Освен това имало пещ за изгаряне на трупове, развъдник, в който се развъждали зайци, морски свинчета, мишки, бълхи, а също така и лаборатория за отглеждане на бактерии.
„В качество на подопитни се използовали „антияпонские елементи“ – китайски разузнавачи, работници, студенти, журналисти, а също и белоемигранти и бойци от Червената армия. Те са били затваряни в специален затвор, където ги товарели в камиони с черни затворени каросерии без прозорци. Давали са им поредни номера и за конспирация са ги наричали „дънери“. Здраво са ги завързвали към дълбоко вкопани в земята железни стълбове и от самолет са разпръсвали върху опитно поле със затворници чумни бълхи. Имало е и други опити: например, три хиляди китайски военнопленници били нахранени с пирожки, заразени с тифусни бактерии, а след това са били пуснати на свобода“.49
„Отряд 731“ е още фабрика за бактерии: за месец тук се произвежда бактериална маса от чума до 300 кг, сибирска язва - до 600 кг, коремен тиф, дизентерия - до 900 кг, холера - до 1 тон.“50
По-късно много от участниците в тези проекти получават научна степен. Много от тях емигрират в САЩ, където техните знания в областта се оценяват високо, предимно от военните. Американските власти не подвеждат тези учени-престъпници под отговорност, защото, както пише в книгата си Моримури, информацията за японските експерименти в областта на бактериологичните оръжия представлява голяма ценност за американската военна програма.
Помежду си „специалистите“ от „Отряд 731“ са наричали жертвите си „дънери“ и дори са си позволявали да правят аутопсия на все още живи хора. Въпросният генерал – лейтенант Ишии, не е съден въобще и за разлика от зловещо известния си немски колега – д-р Менгеле, палачът от Аушвиц, не се крие в джунглите на Латинска Америка, а умира мирно и тихо в леглото си в Япония…
Скандалът продължава.
Сътрудникът на небезизвестното ФБР, американското контраразузнаване – Джеймс Коми51, писа в авторитетния в. „Уошингтън пост“, че и поляците имали вина за Холокоста (масовото избиване на евреи през Втората световна война).
„В съзнанието си убийците и съучастниците на Германия от Полша и Унгария и от толкова много други места живеят с мисълта, че не се направили нещо зло. Те се убедени – добавя Коми, – че това е било правилно и че е нещо, което е трябвало да се направи.“ Думите на човека от ФБР предизвикаха тогава вълна от протести в Полша. Полското външно е поканило на среща посланика на САЩ Стивън Мул и е настояло за официално извинение относно въпросната статия за Холокоста.
По времето на Втората световна война в Полша (главно във Варшава и другите големи градове) живеят три милиона евреи. 90 процента от тях не се завръщат живи от „екскурзиите“ в нацистките лагери на смъртта. На практика това са почти петдесет на сто от жертвите на еврейския Холокост. При такова огромно престъпление, очевидно, не е минавало и без местни „помагачи“… И един интересен детайл. Реституцията в демократична Полша (и най – вече в столицата Варшава) според думите на мой познат, работил като дипломат там, върви с охлювно темпо. Защо? Поради факта, че болшинството от столичните „лъскави“ къщи, сгради, апартаменти, магазини, заведения и парцели принадлежат именно на онези милиони полски евреи, изпепелени в крематориумите. И във всички тези собствености – още от 1945 г. та досега са настанени поляци – никой не бърза да се раздели с тези блага и да потърси законните наследници в Израел или другаде по света.
Черешката на тортата в този американско-полски скандал бе неволно използваният от президента Барак Обама термин „полски концлагери“. Въпреки обяснението и изказаното съжаление за грешката от страна на Вашингтон, първите ръководители на Полша искат лично извинение от президента на САЩ. Защо такава нервност и почти истерична реакция? Тя не говори ли и за нещо друго? Без съмнение тепърва ще се разлистват неизвестни страници от историята на подобни „невоенни“ драми, ставали по времето на Втората световна война. И това е обяснимо, защото световната общественост трябва да знае цялата истина за най-жестокия и кървав сблъсък в историята на планетата ни.“52
След скандала, посланникът на САЩ Стивън Мул даде да се разбере, че САЩ са убедени „само нацистка Германия“ е отговорна за събитията. Шест милиона полски граждани са били убити от нацистите по време на Втората световна война, като половината от са били евреи. Президентът Бронислав Коморовски заяви пред полската телевизия, че коментарите са „обида за хиляди поляци, които са помогнали на евреите. За тези, които не са в състояние да представят историческата истина по честен начин, искам да кажа, че Полша не е извършител, а жертва на Втората световна война Аз ще очаквам пълни исторически знания от длъжностните лица, които говорят по този въпрос.“ Посланик Мул заяви: „Аз изясних - становището, че Полша по някакъв начин е отговорна за Холокоста не е позиция на Съединените щати. Само нацистка Германия носи отговорност.“53
След края на войната немските войници, пленени от Съюзниците, биват затворени в концентрационни лагери, където са подложени на нечовешки условия, въпреки че съюзническите военнопленници са били третирани по-добре от германците. Главен инициатор на това е Дуайт Айзенхауер, който обозначава задържаните като Обезоръжени вражески сили, за да не бъде обвързан от Женевската конвенция, която урежда третирането на военнопленниците, и отказва на Червения кръст да получи достъп до тях и да ги снабдява с храна. Лагерите представляват обикновени палатки или бараки, оградени с бодлива тел. Затворниците не разполагат с места за миене, а и не достига място в земята, което да се използва за тоалетна. По думите на заключените, лагерът „Райнсберг” не е „нищо друго, освен гигантска канализационна тръба, където всеки може да се изхожда точно там, където стои”. Отделни части от лагера „Бад Кройцнах” представляват „буквално море от урина”, в което войниците са принудени да спят, а тоалетната хартия е в дефицит, като задържаните вместо нея са принудени да ползват немски банкноти. Но много по-ужасен е недостигът на храна. Дневната дажба поради огромния прилив на затворници е един хляб на 25 човека. В „Бад Кройцнах” няма хляб 6 седмици, тъй че, когато той се появява, настава смут. До този момент всекидневният рацион се състои от „3 супени лъжици зеленчуци, една лъжица риба, една-две сини сливи, лъжица сладко и четири-шест бисквити”. В „Бад Херсвелд” задържаните получават дажба от 800 калории, докато една пета от тях заприличват на скелети. За да допълнят оскъдната си храна, затворниците започват да се хранят с всякакви ядливи треви. Обичайно явление е супа от коприва и глухарче, приготвена на лагерен огън. Мнозина копаят в земята в търсене на репи и ги изяждат, което води до вълна от дезинтерия.
На следващо място липсват вода и хигиенни условия. „Ние пиехме от собствената си урина, ужасна на вкус. Но какво трябваше да направим? Някои лежаха на земята и я облизваха, за да получат малко влага. Аз бях толкова слаб, че можех да стоя само на колене, когато накрая ни дадоха да пием вода. Мисля, че бих умрял без тази вода, а от Рейн ни делеше само бодливата тел”. В „Бад Кройцнах” на 56 хиляди човека има само един водопроводен кран, а в „Бюдерих” пет водопроводни крана за 75 000 задържани, които се включват само за един час всяка вечер. Когато питат американския комендант защо затворниците страдат при такива нечовешки условия, твърди се, че той казал: „За да загубят веднъж завинаги вкус към служене в армията“.
През последните години на войната в британските, френските и американските концентрационни лагери умират между 800 000 и 1 или дори 2 милиона германски военнопленници, макар някои автори да смятат, че тези цифри са силно завишени.
Съгласно договореностите от Ялта, през май-юни 1945 г. Съюзниците предават на Сталин един милион съветски военннопленници, съветски граждани, също и власовци и други руснааци, воювали на страната на Хитлер. Известен е примерът с казаците при Линц в Австрия, където една част от тях се самоубиват. Сред предадените има и руски белоемигранти, напуснали Русия по време на Гражданската война, които нямат нищо общо със съветското гражданство или колаборационизма. Репатрирани са и 4000 съветски дисиденти от Америка. Част от тях са разстреляни от НКВД, а друга са изпратени в ГУЛАГ. Паралелно англичаните връщат на партизаните на Тито хърватски бежанци – военни, т. нар. „домобрани”, но както в случая с руснаците и много невинни – жени и деца. Впоследствие мнозина от тях са избити в т.нар. Блайбургско клане и хвърлени в масови гробове.
Фронтът е навсякъде.
Тамара Паспалеева - доброволка, самарянка от Втората световна война, написа в дневника си: Ние воювахме за живота. А там на бойната линия - воюват със смъртта. „Наместо майка аз ще те оплача“, четем в стиховете ѝ след починал в ръцете ѝ български войник.
Семейството на художничката и поетесата Тамара Паспалеева в края на 1943 г. се евакуира в Кюстендил при нейните баба и дядо. Тя е студентка в Художествената академия. В града се евакуира и един сборен курс на Академията с проф. Кирил Цонев, който е кюстендилец. Една вечер на площада се чува съобщението, че се набират доброволци за самаряни и самарянки в Трета армейска хирургическа болница, която ще обслужва фронта. Призовават ги „да се запишат веднага в общината”. „В миг реших, че трябва да отида. И без това преди две години в гимназията завърших самарянски курс. Записах се. Не питах никого. Вечерта мама много плака”. Така младото момиче попада във водовъртежа на страданието и смъртта.
2013 г. Тамара публикува част от своя дневник „Доброволка, самарянка от Втората световна война (1944-1945 г.)”. От нейната седма стая много млади момчета и мъже се връщат у дома като инвалиди, други никога не прекрачват родния праг.
Публикуваме редове от дневника ѝ така като ги е записало младото момиче тогава, ден по ден. От 15 септември 1944 г. до 8 януари 1945 г. Войната, която продължава в операционната й в болничната стая.
18 октомври 1944 г., Кюстендил
„Днес ампутираха крака на Васко. Работиха двамата хирурзи – Лекарски и Петков. Добре, че Васко беше под пълна наркоза. Помагах на хирурзите – подавах им инструментите, а Сийка и Цочо, санитарят, изнасяха кофата с кръвта. Момчето беше ранено в десния крак в боя при Крива-Паланка. Разбрах, че е от някакво далечно родопско село. Преди ампутацията ми каза, че е изпратил телеграма на домашните.
Като свършиха двамата хирурзи се прекръстиха. Навярно съм ги погледнала някак особено, а д-р Петков каза: „Молим се след всяка ампутация да не се яви газ-флегмон”. Аз вече знаех какво значи този термин.
Вече се научих бързо да подавам инструментите и ръцете ми не треперят както през първите дни. Утре казаха, че трябва да се ходи с линейка до Паланка, за да помагаме със Сийка на санитарите. Говори се, че полето било минирано от немците. Избързах да се измия и отидох да приготвя леглото на Васко.
Събуждането беше мъчително. Той стискаше ръката ми и повтаряше: Майко, майко!...“54
21 октомври 1944 г., Кюстендил
„Днес докараха тежко ранен войник с гангрена в десния крак. Решиха веднага да го оперират. Раненият лежеше на масата и охкаше. Д-р Лекарски и старшата сестра приготвяха инструментите за ампутацията. Д-р Петков заповяда на мен и санитаря Цочо да смъкнем панталоните на ранения. Цочо хвана здраво краката му, а аз с една ножица започнах да режа дебелия плат. Сийка бършеше кръвта от чаршафа. Докато режех от панталона падна едно тефтерче и някаква снимка. Сийчето ги прибра в джоба на престилката.
След малко завързаха здраво Събчо (така се казваше момчето) за масата с каиши и въжета да не мърда. Операцията започна. Аз държах главата на момчето, а Сийка и Цочо изливаха кофата с кръвта от ампутирания крайник. Оперираха без упойка, защото в момента нямаше такава. Събчо хапеше устни, ревеше и мучеше като животно от болка. От лицето му шуртеше пот. Изведнъж започна да бълнува. Наведох се да изтрия кръвта от устните, а той в полусъзнание шепнеше: „Райничке, имаш бисери в косата си“. Дали Райничка не беше любимата му? А бялата ми касинка сигурно му се видя като бисери! Идеше ми да ревна, но стисках зъби. Не ни разрешават да плачем по време на операция. Сийка бършеше потта, която се стичаше от лекарите и капеше по престилките им. Тъкмо го настаниха в леглото и от София пристигнаха лекарствата и упойките. Удариха му силна доза морфин и момчето утихна. Доктор Лекарски ми нареди да дежуря през нощта при Събчо.“55
22 октомври 1944 г., Кюстендил
„Събчо е по-добре. Постоянно е с морфин, но разговаря с мен. Вече хапва по малко. Не може да свикне с мисълта, че няма крак, но това толкова не го тревожи като че ли, а мисълта, че сега едва ли някоя мома от селото ще го вземе. Показах му снимката, която падна от панталона му. На нея има младо момиче и надпис „На Събчо от Райничка”. Моля се, дано да не ги раздели войната“.56
23 октомври 1944 г., Кюстендил
„Днес почина Васко. Ужас!
Сутринта рано тръгнах към болницата. По пътя ме настигна моят професор от Академията проф. Кирил Цонев. Беше тръгнал към село Жиленци за бутилка мляко. Вървяхме и си приказвахме. Когато стигнахме до болницата спряхме да се сбогуваме. Там стоеше една селянка, увита в шал, с кошница в ръка и торба през рамо. Попита дали това е болницата и дали пускат вътре за свиждане. Казах ѝ, че ако идва при някой близък, веднага може да влезе. Пускаме винаги и по всяко време близките на ранените. Тя цяла светна, започна бързо да нарежда с родопския си напевен говор. Била майка на редника Васил Петров, идва чак от Родопите, носи му армаган родопска баница с ориз, погача и чорапи да стопли краката си. Васко не беше й писал че единият му крак е отрязан.
Професорът я гледаше с интерес и я помоли да му покаже чорапите. Жената измъкна от торбата чудесни чорапи. Фонът им бял, а по него розови и зелени петлета. Подобни чорапи рисувахме преди години в академията в часовете по акварел. Ахнахме с професора, а после поканих майката да дойде с мен. С нас тръгна и професор Цонев по стълбите към втория етаж, където е стая № 7, моята стая. Той искаше да види как ще реагира синът й и евентуално да направи някоя и друга скица с молив на сина и майката. Пред вратата на стаята стаеше санитарят Яшо, който ме попита кого търси тази жена. Казах му, а той ме дръпна на страна и пошушна: „Васко почина преди малко”. Краката ми се подкосиха. Спрях за малко, да добия кураж, хванах майката под ръка и влязохме. След нас вървеше професорът. В стаята бе мъртва тишина. Ранените бяха будни, но не охкаха. Двамата хирурзи – Петков и Лекарски, стояха до леглото на Васко и тихо разговаряха. Момчето беше бяло като мрамор. В черната коса лицето му се открояваше като в рамка. Лилави сенки пълзяха около очите му.
Майката приближи. В началото се усмихваше – помисли, че синът ѝ спи. Но след миг се свлече като дрипа до леглото. Шарените чорапи паднаха върху белия чаршаф. Разтреперана се развиках: „Морфин, дайте морфин!” Дотича от амбулаторията фелдшерът и заби инжекцията в ръката й. А аз политнах да падна и заплбаках. Професорът ме подкрепи. Когато се успокоих, той бързо драскаше нещо с молив в малък бележник. След това ме изведе от стаята. На прага срещнахме д-р Петков, който рече: „от газ флегмон!” Професор Цонев предложи да ме заведе до вкъщи, но аз отказах. Горе моите болни ме чакаха.“57
2 декември 1944 г., Кюстендил
„Днес докараха тежко ранен в моята стая. В гърдите му има огромна рана – превързан е, но хърка високо и от очите му непрекъснато текат сълзи. Щом се наведа над него, дърпа престилката ми и стиска здраво ръката ми. Лицето му беше восъчно жълто. Казва се Найден. Но не вика и не охка. Господи, каква мъка!“58
Вечерта, същия ден
Когато се върнах вкъщи, написах едно стихотворение:
4 декември 1944 г, Кюстендил
„Днес в болницата е доста тихо. Затова пък идват страшни новини от фронта. Водят се ужасни боеве. Нашата армия напредва, но какво от това? Толкова много жертви! Казват, че полетата били просто разорани от снарядите и там оставали много от убитите, неопяти, непогребани…
Болницата е един тих фронт, където лекари, сестри, самарянки и санитари воювахме за живота. А там на бойната линия воюват със смъртта.“60
Хората бяха превърнати в безименни статистически величини. „И нацисткият, и съветският режим превърнаха хората в числа. За някои от тях можем да градим само догадки, други можем да реконструираме почти точно. Наш дълг като учени е да вървим по следите на тези числа и да ги осмисляме. Наш дълг като хуманисти е да превърнем числата отново в хора. Ако не сме способни да го сторим, това би означавало, че жертва на Хитлер и Сталин е не само нашият свят, но и нашият хуманизъм.“61
Ако допуснем Трета световна война, смята прочутият писател Джон Стайнбек, боен пилот, ние не заслужаваме да живеем.
