Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.
На една от срещите със стари съратници, които се състоят в неговото селце - единствените публични изяви, в които Дьо Гол участва редовно след оттеглянето си от политическия живот, един бивш сержант го попитал: „Генерале, няма ли най-сетне да Ви повикат отново?”. Бившият глава на „Свободна Франция” отговорил: „Не мисля. Нещата не вървят толкова зле.”1 А можеха ли по-зле да отидат?! Според Ромен Гари2 „едва ли някога осъществяването на личната съдба на един велик патриот е зависело така пълно от провала на всичко, което той защитава. В своето имение в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз той наистина трябваше да чака Франция да бъде обезкръвена в Индокитай; да чака колосалната грешка при Диен Биен Фу3 да отбележи краха на френското оръжие; вълненията в Северна Африка да достигнат в Тунис и Мароко точката, от която няма връщане назад, а в Алжир да вземат кървав обрат; политическите партии да наложат на страната такъв избирателен закон, че гласът на народа да бъде заглушен4; заплахата от гражданска война да хвърли сянка на безчестие върху лика на „принцесата от приказките”. Като че ли Дьо Гол завинаги трябва да чака разрухата на Франция”.5 А можеше ли да стане още по-зле?! Началото на 1958 година — 8 февруари, се запомня с бомбардировката на тунизийското село Сакиет-Сиди-Юсеф на границата с Алжир, в което са се укрили алжирски партизани, извършващи набези от алжирската територия. Френската военна авиация го напада с бомби и картечен огън. Убити са 75 мирни жители, сред които 21 деца. Нямало никакви алжирци. Зверската бомбардировка взривява целия свят. Тунизийското правителство скъсва дипломатическите си отношения с Франция и се обръща към Съвета за сигурност на ООН. Американското и английското правителство налагат своето посредничество. Слабият кабинет на Феликс Гаяр отстъпва. Метрополията, континентална Франция, общественото мнение и Националното събрание приемат интернационализирането на конфликта като унижение. На 13 април правителството на Гаяр пада. През май 1958 г. страната е на ръба на катастрофата: силите за сигурност отказват да потушат бунта на остров Корсика; неудържимо става очакването под натиска на флота в алжирските пристанища; една след друга валят оставките на приближените на Генерала в съгласие с другарите му от Северна Африка; мобилизират се парашутистите, готови всеки момент да се качат в самолетите и да скочат във Франция. „Експлозията бе избягната просто защото имаше човек, наречен Дьо Гол, който седеше в градината си в Коломбе, докато пилотите от една учебна ескадрила летяха над него, образувайки високо горе в небето Лоренския кръст6. Защото единствената сила, която удържа младите офицери в Северна Африка да не направят последната, гибелната крачка отвъд границата на законността бе осъзнаването на факта, че Дьо Гол никога не би приел да получи най-високия държавнически пост от една разбунтувала се армия. Същевременно парламентът се обърна към него само защото осъзна бруталния факт, че няма друг, който в този момент да може да помири негодуванието, разочарованието и отчаянието на французите с републиканската традиция на уважение към законността.”7
Генералът е призован като „най-прочутият французин”, способен да се справи с кървавата драма в Алжир, готов в името на Франция да жертва собствения си живот. През дванадесетте години на „прехода през пустинята” той разработва проект на конституция, в която е гарантирана продължителността на републиканските традиции още от времето на Великата френската революция. Може през 1968 г. студентите да наричат Петата република „петата верига” – гира, здраво стегнала крака на французина, обут в раиран затворнически панталон. Но от 1958 г. до днес тази република, опряна на конституцията на Дьо Гол осигурява неизменно републиканските традиции. Президентската институция дава широки пълномощия на държавния глава, избиран с преки общи избори. По всички жизненоважни въпроси чрез референдума Генералът се „допитва” до нацията и получава подкрепата на огромното мнозинство. Референдумът, неразделна част от общуването между властите и нацията, през май 1968 г. е наречен „капан за глупаци”; нещо повече - всичко, свързано с функционирането на републиканските институции е отречено от тях като отживяло и вредно. На последния референдум за реформата на регионите и Сената от април 1969 г., над 53% от французите за пръв път му казват своето „не”, показват му, че могат и без него. Тогава той достойно затваря портите на Елисейския дворец без повече да се обърне назад и без да се завърне никога в Париж.
През годините на неговото управление страната стъпка по стъпка става трета икономическа сила, започва да се говори за „френско чудо”. Тя отново заема достойното си място в семейството на великите сили, с независима външна политика със собствени приоритети. И те са зададени именно от този голям държавник.
По темата и периода на изследването, несъмнено важен не само в историята на съвременна Франция, но и в историята на Европа, няма нито едно цялостно проучване от български автори. След като станаха достъпни редица архиви на Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (АКРДОПБГДСРБНА) въз основа на плановете, отчетите и докладите на външнополитическото ни разузнаване става възможно да се хвърли светлина върху ролята и мястото на Франция като обект на дейност на трети отдел „западни страни” на Първо управление на Държавна сигурност и да се получи една по-цялостна представа в сравнителен план с другите западни държави. Освен това тези документи представят „френската линия” на работа на българското разузнаване. В тях е засвидетелствана дейността на нашата резидентура във Франция, целите и задачите, които преследва, както пряко срещу тази западна държава, така но и срещу други страни от нейна територия. Периодът на изследването е избран не само от гледна точка на важността му в съвременната история на Франция, оглавявана от такъв държавник от равнището на Дьо Гол, но и от сведенията за българската агентура, действаща в страната в началото и в края му.
В отчета за агентурно-оперативната работа по линия на Франция за периода от 1.01.1965 до 30.11.1965 г. се съдържа оценка за външнополитическата линия през периода на управлението на Генерала: „Оперативната обстановка във Франция през отчетния период благоприятстваше за изпълнението на задачите, стоящи пред резидентурата.
През отчетния период френското правителство засили антиамериканския характер на външната си политика. Политиката на изолиране на американското влияние в Европа и сближаването на Франция със социалистическите страни беше активизирана. Дьо Гол по-ярко демонстрира решимостта си да води независима национална външна политика. Печатът, радиото и телевизията настойчиво и нашироко прокламираха този характер на френската външна политика. Всичко това се отрази положително на оперативната обстановка в страната. Френските граждани без разлика на класи и слоеве не само, че не избягваха контактите с представители на социалистическите страни, а напротив, търсеха и поддържаха такива контакти”.8
Точно три години по-късно приоритетите на голистката политика в областта на външните работи се следват неотклонно. Ако през Третата република новото френско правителство първо отива да се „поклони” на Великобритания, а през Четвъртата – на Съединените щати, то с утвърждаването на Петата република характерното за външнополитическата линия на Генерала е преследването на независима национална политика. В доклада на началника на отдел 03 („западни страни”) на Управление I-КДС от 14.11.1968 г. относно състоянието на агентурно-оперативната работа по линия на Външнополитическото разузнаване (ВПР) в западноевропейските капиталистически страни включително и САЩ и перспективите за нейното развитие в близките 4-5 години в раздела за политическата и оперативна обстановка във Франция е направен обстоен анализ на линията на френското правителство, на неговите цели по отношение както на съществуващите блокове, така и на конкретни държави и региони.
Началникът на отдела пише: „Независимо от съществуването на едно, макар и относително консолидиране на десните реакционни и проголиски сили в страната не са налице никакви сериозни симптоми за съществени промени във външнополитическия курс на Дьо Гол и отношението му към съседните страни, НАТО, СССР и социалистическите страни. Това се потвърждава и от състоялото се през м.октомври заседание на Съвета на министрите, на което Дьо Гол отново изрази несъгласие с политиката на блоковете и волята си да продължи линията на намаляване на напрежението, което означава, че той признава тяхното съществуване, без да участва в тях и счита за възможно постигането на прогрес в развитието на отношенията между народите, основан на „правото на народите да разполагат със себе си”. Според френското гледище при осъществяването на политиката на мирно съвместно съществуване и провеждането на новата линия за подобряване отношенията със страните от Източна Европа, понякога възникват и „пречки”, какъвто е случаят с „чехословашкия епизод”, които при определени обстоятелства могат да бъдат причина за нова студена война между Изтока и Запада.”9
Събитията в Чехословакия отново дават възможност на генерал Дьо Гол да изтъкне възгледите си за разделението на света на два противопоставящи се блока. Според него то е източник на много нещастия, и представлява опасност за световния мир. Едно от тях е именно случилото се в Чехословакия. На пресконференция на 9.09.1968 г. в Париж той го отхвърля като „противно на интересите на отделните народи, тъй като им пречи да се развиват самостоятелно, както и да установяват контакти, съответни на техните хилядогодишни наклонности. Това идва още от Ялтенските споразумения, на които нито една европейска страна не е присъствала. Франция не одобрява тези решения за разделение на света на два блока и отдавна води борба за тяхното премахване. Затова поддържайки тесни взаимоотношения със страните от Западна Европа, установявайки сътрудничество с ГФР, Франция се откъсна от военната организация на НАТО, тъй като последната организация беше доминирана от САЩ. Поради същите причини Франция не се съгласи с изграждането на наднационални органи вътре в Общия пазар. Това е една от причините Франция да се противопостави на влизането на Англия в Общия пазар. В същото време Франция установи развиващи се връзки първо с Русия, а след това със страните от Висла, Дунав и Балканите. Тези отношения обхващат предимно икономическите, техническите и културните отношения, но те също така съдействаха и за политическото сътрудничество. Събитията в Чехословакия са абсурдни от гледна точка на европейското сътрудничество. Подчинението на Чехословакия с военна намеса означава запазването на Източния блок, а следователно и на Западния блок. Събитията в Чехословакия, т.е. набелязалата се либерализация, нежеланието за подчинение и т.н. показват, че политиката на Франция е правилна и отговаря на европейската действителност. Ясно е, че никаква идеология не може да надвие националното чувство”.10
Цитирах обстойно този пасаж от пресконференцията на Генерала, защото той представлява в сбит вид обобщение на външнополитическата линия за десетгодишния период на неговото президентство. Нахлуването в Чехословакия бележи трайно историята на света и един защитник на демокрацията и на правото на нациите за самоопределение и на свободата на избор на държавите, които трябва да могат да поемат по свой собствен път, какъвто е Дьо Гол, не може да остане без позиция. Показателни са реакциите, които предизвиква становището на Генерала.
Третият секретар при българското посолство в Париж Стефан Стайков в своя информационна записка от 17.11.1968 г. обобщава различните позиции по отношение на тази пресконференция. Проамериканските и антисъветски политически среди отбелязват, че събитията в Чехословакия са дали повод на Дьо Гол отново да развихри борбата си срещу американската хегемония и че той по-малко се интересува от положението на Чехословакия, отколкото да разпространява в международен мащаб възгледите си за двата блока. Раздирането на снагата на света на две е основният белег на действителността от времето на Студената война. Отхвърлянето му е трайна политика от страна на френския президент. Това че той за пореден път е намерил сгоден случай да утвърди тази политика едва ли може да бъде повод за обвинение. Самата пресконференция е много значима – на нея държавникът излиза с позиции, както по редица важни вътрешнополитически въпроси, като майската криза от 1968 г., причините и виновниците за нея, състава на новия кабинет и предстоящите избори, така и по външнополитически, един от който са чешките събития.
В анализа на реакциите по повод изказването на Дьо Гол, според Стефан Стайков, мнозина от проамерикански и антисъветски настроените наблюдатели са изразили разочарованието си, че независимо от тези събития, ген. Дьо Гол не се е приближил нито към САЩ, нито към НАТО и надеждите за едно връщане на Франция окончателно се изпаряват. Според мен, тези, които са изразили разочарование от това, явно изобщо не са били наясно не само с външнополитическите схващания на Дьо Гол, но и с много по-дълбоките му възгледи за нацията и държавата и за собствената му роля в историята, които се коренят още от произхода му и в дългогодишната му борба за независимост още откакто е начело на „Свободна Франция” и министър-председател на Временното правителство на Френската Република. Франция никога не е давала каквито и да било сигнали за „връщане.”
От своя страна американските наблюдатели смятат, че в пресконференцията си Дьо Гол не е засегнал войната във Виетнам, тъй като френската политика толкова се отдалечава от САЩ, че вече не е нужно тези проблеми да бъдат използвани срещу тях. Глобалната стратегия на американските схващания за регионално развитие (т.е. обединяване на редица нации в групировки, подобни на Общия пазар, но по-универсални) е в крещящо противоречие с позицията на Дьо Гол за иманентната роля на нацията.
Според Стефан Стайков, заявлението на генерал Дьо Гол относно продължаване на политиката на сътрудничество със социалистическите страни се посреща от повечето наблюдатели, независимо от словесните фойерверки, като единствено разумната политика. „Подчертава се, че връщането към старите форми на студена война със социалистическите страни е вредно за самите страни от Западна Европа. Следователно от този пасаж следва да се отдели като съществено заявлението, че досегашната политика на Франция спрямо социалистическите страни ще се запази”.11
Определението „Чехословашки епизод” е твърде лицемерно. Погазването на „Пражката пролет” със съвместните усилия на „дружеските армии” (без румънската – б.а.) предизвиква гневен взрив от възмущение у свободолюбивия свят. Една от страните, в които то е най-ярко, е Франция. И това не е случайно. През 1968 година от двете страни на Желязната завеса в Прага и в Париж изригват два вулкана под общото мото за човешки права и свободи. Интересна е обаче позицията, която се открива в Агенция Франс прес на 20 декември 1968 г.: „След трудностите, предизвикани от съветската окупация на Чехословакия, съветско-френските отношения навлизат в нов етап. Френското правителство не се отказа от своето отрицателно становище спрямо съветската интервенция, но според наблюдателите, то е възприело „реалистично” становище, приемайки съветското предложение за икономическо, техническо и научно сътрудничество и възможност за започване на диалог по най-важните проблеми.”12
Всъщност всичко това си има дълбока икономическа логика. Търговските отношения между двете страни през периода на управлението на генерал Дьо Гол бележат забележителен ръст. Във връзка с успешното изпълняване на първото дългосрочно споразумение в края на 1958 г. по предложение на Франция е сключено второ дългосрочно споразумение за взаимни доставки на стоки за 1960-1964 г. В списъка на френските стоки е включено най-ново в техническо отношение оборудване за различните отрасли на съветската промишленост, което в СССР или не се изготвя, или се изготвя, но в недостатъчно количество.
На 30 октомври 1964 г. в Париж е подписано поредното споразумение за стокооборот за 1965-1969 г. Едновременно двете държави си разменят писма за предоставяне от Франция (първата от страните от Общия пазар) на Съветския съюз на дългосрочен банков кредит на сумата от 330 млн. рубли за срок от 7 години. Посоченото търговско съглашение предвижда общ обем на стокооборота между СССР и Франция за целия период на сума от 1 млрд. 370 млн. рубли (износ на СССР - 600 млн. рубли и внос - 770 млн. рубли), което превишава примерно със 70% обема на търговията за предходната петилетка (1960-1964). Освен това се предвижда значително увеличаване на доставките във Франция на съветски нефт и нефтопродукти, също и по-нататъшен внос на пиломатериали, азбест, хромова руда, антрацит, целулоза и др. Съветският внос от Франция се състои основно в оборудване и машини, закупувани при условията на дългосрочен банков кредит.
Във връзка с приключването през 1969 г. на срока на действие на Споразумението за взаимни доставки на стоки за 1965-1969 г., през първата половина на 1969 г. по френска инициатива са проведени преговори и на 26 май с. г. в Москва е подписано Споразумение между СССР и Франция за търговско-икономическо сътрудничество за периода от 1970 до 1974 г. Това е принципно важен търговско-политически акт и представлява първото двустранно споразумение между социалистическа страна с една от държавите-членки на Общия пазар за периода след 1969 г. Очевиден е двустранният интерес от по-нататъшното развитие и разширяване на отношенията, изразен и от двете държави.
Според Франс прес като приема съветското предложение за сътрудничество френското правителство отговаря на многократните постъпки на посланика в Париж Валериан Зорин, който „миналия месец положи усилия да поднови френско-съветското сътрудничество. Свикването на „голямата [френско-съветска] комисия”, която е натоварена със задача да съживи икономическите и търговските отношения, символично бе придвижено напред от 6 февруари на 3 януари 1969 г. Това, което е по-многозначително, е фактът, че нейните двама председатели Владимир Кирилин, заместник-председател на Министерския съвет на Съветския съюз, и Мишел Дебре, френски министър на външните работи (и първи министър-председател по време на президентството на Дьо Гол – б.а.), ще бъдат подпомагани от по трима министри [представляващи основни клонове на съветското стопанство]”.13 Макар че програмата за работата на „голямата комисия” е предимно техническа, не е изключено по време на заседанията да бъдат разисквани и политически въпроси, както дава да се разбере френският министър на информацията Жоел льо Тьол. „Що се отнася до възможността да бъдат обсъдени международни проблеми, то бе загатнато в Москва и от новия френски посланик Роже Сейду по време на връчването на акредитивните му писма. Размяната на мнения, поне от гледна на точка на Франция, ще има за цел „да допринесе за прекратяването на войната там, където тя продължава, и да попречи на създаването на нови огнища на конфликти и пр”.14 Това е израз на трайната позиция на Франция, а именно стремежът ѝ тя да играе ролята на посредник или както много точно я формулира Пиер Микел – „положителен неутралитет”.15
Във връзка с френско-съветските разговори по проблеми от международен характер от декември 1968 г. наблюдателите отбелязват, че те могат да се състоят без това да означава подновяване на редовните консултации, които са прекратени от френска страна в отговор на съветската интервенция в Чехословакия. Очевидно е, че не може толкова лесно да се преглътне смазването на „Пражката пролет”. „…Европа от Атлантика до Урал, приютила в себе си надеждата за свобода на народите от Стария континент, се разпадна в една августовска утрин. Прага, 20 август 1968 г. „Това, което се случи в Чехословакия…явните въжделения на нейния народ към зората на свободата, сплотеността на нацията срещу окупатора и отвращението, изпитано при мисълта, че ще трябва отново да приеме робството, както и всеобщото неодобрение на всички западноевропейски народи на перспективата за връщане към Студената война, всичко това разкрива пред очите ни, че нашата политика, даже и ако тя в даден момент е противоречи с дълбоките реалности в Европа, следователно тя е добра политика. Всъщност за чуждото господство вече е много късно да получи одобрението на нациите, дори когато то е окупирало земята ѝ.”16
Колкото до противоречията с дълбоките реалности на Стария континент, очевидно е, че все пак в политиката на Дьо Гол надделява реализмът. „Същите наблюдатели считат, че съществуват много причини, които мотивират желанието на френското правителство да продължава сътрудничеството си със Съветския съюз. На първо място може да се отбележи нежеланието да се предостави на друга сила, например Съединените щати, да получат някаква форма на монопол над контактите между Изтока и Запада. Втората причина е от икономически характер и се дължи на интересите на френската индустрия към Съветския съюз. Третата причина е само предмет на хипотези. Сближаването със Съединените щати, което Китай възнамерява да осъществи със започването на срещите на дипломатически представители във Варшава, без съмнение тревожи Съветския съюз. Според мнението на наблюдателите френското правителство желае да се възползва от случая, за да напомни за своето присъствие и своето желание да не остави на новите велики сили – Съединените щати, Съветския съюз и Китай привилегията да решават помежду си съдбата на света”.17 Едва ли е само хипотеза. Генералът признава Китай на 27 .01. 1964 г. Ето какво казва Ричард Никсън за първите си срещи с френския президент през тази година: „Той знаеше моята твърда позиция относно Червен Китай и възраженията ми относно неговото признаване. Той ми каза тогава: „По-добре е да го признаете сега, когато е слаб и има нужда от вас, отколкото да чакате силата му да ви принуди да сторите това. Един чудесен съвет, но аз не бях на власт и едва осем години по-късно можах да го изпълня”.18 Франция вече се е превърнала във военна сила благодарение на националната си ядрена ударна сила и успешния опит през февруари 1960 г. след взривяването на атомна бомба в Сахара.
В своя докладна записка относно предстоящите френско-съветски стопански разговори от 28. 12. 1968 г. до Тодор Живков българският посланик в Париж Владимир Топенчаров19 отбелязва: „Що се отнася до поведението на Франция към САЩ […] от френска страна могат да се очакват инициативи, които да манифестират смекчаване на отношенията между Франция и САЩ, но в никакъв случай френското правителство не ще допусне засилването на американската намеса в европейските работи. По този въпрос френската страна е непримирима”. Вярно е, че Франция прави известни изменения в своята военна стратегия главно по основните позиции на теорията на бившия началник на Генералния щаб Айре „отбрана по всички азимути” и с това, че френски военни части, въздушни и морски, участват в маневри и наблюдения в областта на Средиземно море, редом със силите на НАТО. Но се смята, че въпреки това нюансиране френското правителство ще продължава своята декларирана политика.
В голисткия официоз „Насион” на 23 декември се появи съобщение за създаване на „Клуб на приятелите на единна Европа”. В ръководството на Клуба личат имената на видни „леви голисти” (Рене Капитан, Мишле, Шуман и др.). Клубът има ясно противоамериканска линия. Др. Зорин в разговора изтъкна, че по сведения този Клуб е създаден не без знанието на Дьо Гол.”20
Налице е допълване между източници, произхождащи от различни български министерства – от външнополитическото ни разузнаване и от нашето Посолството в Париж, както и от френския печат и АФП и покриване на сведенията, получени за външнополитическата линия на президента.
Много интересен въпрос представлява къде се намира българската агентура във Франция през разглеждания период, какви са прикритията ѝ, какъв е нейният брой. В доклад от началника на Управление I-КДС от 22. 07. 1968 г. до председателя на КДС пише: „[…] В Париж съставът на посолството се е запазил – 10 души, както и нашите работници – 2 души. Търговското представителство е нараснало от 10 на 17 души, а нашите работници от 2 на 3. В международните организации и представителствата на други наши учредения работят 11 български граждани, от които 3 са наши работници. В смесените дружества във Франция работят 8 български граждани […].21 Следва ръкописна забележка, уточняваща, че в „тези цифри не са включени радисти, шифровачи и охрана, които извършват работа, необходима за всички заинтересовани ведомства (министерства)”.
По-нататък в сравнителен план в приложение е представена българската агентура в отделните министерства и организации през 1958 г. и 1968 г. Ето и данните за резидентурата в Париж:
Таблица № 1
1958
Министерство на външните работи
| Общо | КДС | РУМНО22 |
| 10 | 2 | 2 |
Министерство на външната търговия
| Общо | КДС | РУМНО |
| 10 | 2 | 2 |
1968
Министерство на външните работи
| Общо | КДС | РУМНО |
| 10 | 2 (1) | 3 |
Министерство на външната търговия
| Общо | КДС | РУМНО |
| 17 | 3 | - |
Международните организации като Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП), Комитета по туризма (КТ) и Българската телеграфна агенция (БТА), ТАБСО23, Техноелектротранспортстрой, [ДСП] БУЛЕТ и др.
| Общо | КДС | РУМНО |
| 11 | 3 | - |
1968
Смесени предприятия
Български граждани - 5
Местни граждани -5
На съответните страни у нас.
Дипломатически представители – 9
търговски представители - 3.”24
Може да се обобщи, че що се отнася до дейността на резидентурата ни в Париж през десетте години на разглеждания период, то могат да се очертаят някои основни тенденции. Тя става все по-богата и разностранна, както като поставени цели и задачи, като обекти за проникване, така и като ведомства и институции, които захранва с информация. Разбира се, една студия не може да претендира за пълнота на изчерпването на всички проблеми. Във всички случаи примерът с френската външна политика, разгледана в годишните отчети на отдел 03 на ПГУ-ДС от 1965 г. и 1968 г., очертават основните ѝ линии, и те се потвърждават и от цитираните документи от декември 1968 г. от архивите на МВнР, които до този момент не са публикувани.
Документите от КРДОПБГДСРБНА имат голяма стойност, защото те дават конкретен образ и пълнота на дейността на външнополитическото ни разузнаване. Може да се твърди, че в тях нещата не са представени „лъскаво”, „зализано”. Не се спестяват оценките „слаба работа” за резидентурите, включително и за френската; в предложените в плановете мерки често в полето с червен молив е написано „късно!”, предоставените информации са разделени на „ценни” и „неценни” и нееднократно „неценните” са с превес. В оценките на информационната работа има доста нелицеприятни, когато се оказва, че зад големите количества информация стои такава, която може да се получи и от официални източници, като например печата. Относно вербовъчната работа, тя невинаги е на равнище – има години, в които няма нито един новопридобит агент, една част вече са известни на противниковото контраразузнаване. Съмненията в липсата на ефективност дават повод на Центъра да се намеси като стига и дори до отзоваване на оперативни работници.
През първите години на разглеждания период дейността на 3-ти отдел „западни страни” и специално на френска територия е съсредоточена повече върху българските емигрантски организации. Според доклад на началника на Управление І-ДС полк. Гочев относно състоянието на неговата работата през 1958 г. в раздела, засягащ „вражеската емиграция и разузнавателните централи” в западните капиталистически страни „вражеска дейност по отношение на нашата страна провеждат две вражески организации: БНК25 и Временното българско представителство26, създадено в началото на 1958 година”.27 То още на 7 януари е учредено под това име, за да се подчертае преходния му характер, че целта му не е да функционира като правителство в изгнание. Идеята е то да координира инициативите и дейността на многобройните и нерядко противопоставящи се емигрантски организации.
Според обект „Киро” от 1958 г. „има редица данни, които говорят, че тия вражески организации и други такива са свързани и работят с финансова помощ и по указание на капиталистическите разведки, главно американската, английската и други. Получените данни напоследък […] показват, че между тия две вражески организации съществува надпревара по това коя от организациите ще организира и проведе вражеска дейност срещу нашата страна, ще се хареса на американците и ще получи за това по-големи субсидии.
Вражеската емиграция служи за основен контингент на чуждите разузнавания за подбор и вербовка на агентура за подривна дейност против нашата страна. Чрез тая агентура събират шпионски сведения и се стремят да въздействат разложително на временно пребиваващите български граждани в капиталистическите страни”.28 Накрая се заключава, че Първо управление резидентурите правилно са насочили вниманието си към разкриване дейността главно на ръководителите на БНК като Гемето, Ценко Барев и други като чужди агенти. „За оказване помощ от центъра на резидентурите, в които подготовката по линия на БНК бе слаба, се извърши следното: Работник от центъра подходи пряко към вербовката на един от лидерите на вражеската емиграция във Франция, с когото понастоящем продължава работата по дооформянето и укрепването му като агент на френската резидентура. Получените данни от тоя обект („Киро”) говорят, че геметовците сега се подготвят по указание лично от Гемето да провеждат активна подривна дейност срещу нашата страна с прехвърлянето на диверсанти през пролетта на 1959 година. Че са свързани с чужди разузнавания, които ги финансират. С получаването на тези данни беше опровергано убеждението у резидента, че им е известна вражеската дейност на геметовците и че данните, с които е разполагала френската резидентура до този момент са се отнасяли изключително до официалната дейност на БНК в Париж и ръководството му”.29 В отчетния доклад за 1958 г. се поставя задачата бившият офицер, агент „Чавдар”, с перспективи да бъде потърсен от Никола Костов, бивш полковник от Генералния щаб, главен организатор на Временното българско представителство. „На същия са му дадени за това указания, като най-първо възстанови връзките си с емигрантите монархисти във Франция”.30
Въз основа на цитираните документи може да се направи изводът, че на територията на Франция основните цели на външнополитическото ни разузнаване са ограничени по-скоро до борба с българските емигрантски организации и дейност в средите на нашата емиграция като цяло. По време на мандата Костадин (Дичо) Атанасов31, който от 1961 г. е пълномощен министър в Париж (от 1966 г. легацията се издига в ранг посолство – б. а.) основна задача на българското разузнаване по това време е „вражеската емиграция”. В тази възлова европейска столица тя е най-компактна и най-активна, в сравнение с емиграциите в другите страни. То хвърля много сили и средства да я следи, да вербува агенти или да извежда и внедрява сред нейните среди “изменници“ от България, с цел да я разлага и неутрализира. Париж се е превърнал в европейски център на българската вражеската емиграция, която е обединена в няколко организации. От тях най-активна е земеделската, начело с Ценко Барев. По това време във френската столица като представител на испански и арабски туристически фирми работи бившият цар Симеон II Сакскобургготски. Той също е обект на разработка от страна на българското и съветското разузнаване.
В изпълнение на решението на Политбюро на ЦК на БКП от 18.10.1966 г. „За по-нататъшно засилване на борбата срещу идеологическата диверсия на империализма” и Министерската заповед №1 3490 от 28. 06.1969 г. в ПГУ-ДС към отдел 04 (контраразузнавателен) е създадено специално отделение за разработка и проникване в Радио „Свободна Европа”, във вражеските емигрантски организации БНК, БНФ32, Царски двор, АБН (Антиболшевишки блок на народите), някои религиозни институти като Световния съвет на църквите и други.
Един от най-важните обекти на разработка на външнополитическото ни разузнаване във Франция са българите, които постоянно живеят или временно пребиваващите в нея. Според Иван Албански33, и.д. консул в Париж от 25 април до 14 август 1966 г., полицията се отнася добре към тях. „Някои от българите (само в Париж са над 500) са френски граждани. Имат солидно материално положение, с интересни връзки между местните граждани и чужденците. Колонията ни и досега не е картотекирана и приведена в известност.
Някои временно живущи български граждани, пристигащи като туристи или на гости за 2-3 месеца, намират на място работа или специализират в различни учредения и пр. и удължават престоя си по 2-3 и повече години. За нас е удобно да им изпратим наша агентура или опер. работници с определени задачи, като специалисти, студенти и други, особено на НТР (Научно-техническото разузнаване – б. а.).
В тази насока с пощата сме изпратили конкретни предложения, включително и по линия на КРО (Контраразузнавателен отдел – б. а.)”.34
С укрепването на Дьо Гол на власт и осъществяването на дело на поставените външнополитически национални приоритети тежестта на Франция като фактор в света нараства. Това налага външнополитическото ни разузнаване да си постави по-нови цели, по-различни задачи, да действа в съвсем различна обстановка. На въпроса на журналиста Иван Бакалов срещу кого е била насочена дейността на българското разузнаване тогава о.з. полковник Димо Станков35, резидент в Париж от 1974 до 1978 г., отговаря: „Работеше се срещу политиката на Франция по отношение на България - плановете на френското правителство, Министерството на отбраната, в състава на НАТО или извън състава на НАТО, това, което може да заплашва страната. Ние Франция не можем с нищо да я заплашваме, ние търсим нещо, което може да ни заплашва нас. Ако става въпрос за работа по Гърция, по Турция, непосредствените съседи, които имаха армия, насочена към България по границите - за провеждане на мероприятия от различен характер - да. Но Франция е по-далечна. Никога не е била приоритет в дейността на българското разузнаване.”36
Полк. Димитър Вандов37, разузнавач в продължение на 40 години, от които 15 години резидент под дипломатическо прикритие в Турция, резидент във Франция в продължение на 8 години и 3 години аташе по печата в Хага, също споделя, че тя не е била главно направление за нашето разузнаване. По линия на Варшавския договор на всяка страна е било определяно за главно направление това, където е имало най-добри възможности. По отношение на Турция нашето разузнаване е полагало най-много усилия. Д. Вандов сподели, че Турският е бил отдел Първи в Първо главно управление, и той е бил най-големият отдел по състав. „Ние имахме в щата си около 50 разузнавачи срещу Турция. Тези 50 разузнавачи бяха разделени условно на три. Една трета в Центъра, една трета на прикритие и една трета зад граница. И съответно, когато са връща и изтече мандата на човека, който е зад граница, той се връща в Центъра. От прикритието работникът отива в Турция. И осигурявахме около 15 разузнавачи на територията на Турция. В разузнавателен план това е нещо много. Защото разузнаването не е армия. То е елитна организация за извършване на разузнавателна дейност”.38 Запитах полк. Вандов кои са били нашите главни задачи свързани със тази НАТО-вска държава. Той ми отговори, че там са го изпращали не за да работи против Франция, а да работи против Турция. Защото там е имало голям турски контингент, много студенти, които много по-лесно се вербуват на френска територия, отколкото на турска. Освен това там е имало многобройни турски офицери, голям е щатът на посолството им във Франция. И това са били все наши обекти за проникване.
Когато той е бил ръководител на резидентурата в Париж и основно направление е била Турция, „ние се занимавахме с вътрешната и международната политика на Франция. Изяснявахме какви са нейните взаимоотношения преди всичко със Съединените щати, във връзка с участието й в НАТО, доколко тя е негов стабилен съюзник и т.н. Защото Франция още от 60-те години категорично заяви своята позиция по отношение на НАТО и на Щатите. Тогава станаха много интересни събития. Така че ние се интересувахме от международното, вътрешното, социалното положение.
Но за нас във Франция главното беше Научно-техническото разузнаване, придобиването на информация за съвременното развитие на науката и техниката и Турция. Във Франция лично аз съм реализирал вербовки на турски граждани, но имахме вербовки и на французи. И то доста сериозни реализации. Включително и на министъра на отбраната Шарл Ерню. Така че не си поплювахме и там”.39
Освен по Франция нашата резидентура е имала задачи и по Брюксел. „Разстоянието Париж - Брюксел можеш го преминеш два пъти на ден. Аз в Брюксел ръководих двама агенти докато бях резидент в Париж. И точно затова нашето ръководство нареди да ме назначат за аташе по печата в Хага, за да имам легенда и да мога да преминавам през Брюксел за Хага. Аз ръководех агент в НАТО и в Европейската общност”.40
Освен голяма турска общност, във Франция има и голяма гръцка общност и многобройни гръцки студенти, които също са обект на проникване на нашите тайни служби. Разузнавачът споделя, че „там също вербувахме гърци. Аз лично вербувах млад грък, когото след това пратихме в Щатите и беше агент на нашето НТР дълги години, до „демокрацията”.41
Една от задачите ни във Франция е българската емиграция. Само колонията ни в Париж е от 500 души. „Ние работехме по емиграцията. Не сме я оставили без контрол. Най-активни бяха анархистите. Аз внедрих на Иван Дочев един агент – жена, която ни създаде условия да заснемем цялата му документация и да арестуваме всички хора на наша територия. Но те не са били толкова важни.
Но все пак, по едно време анархистите прехвърлиха парашутисти в Карловско, защото зад тях стоят чужди служби и им помагат и с пари и с оръжие. Но това за нас беше между другото, не беше сериозен обект”.42
Полк. Вандов съпостави обстановката в двете страни, в които най-дълго е пребивавал въз основа на дългогодишния си опит: „Разликата между Турция и Франция е огромна. Когато съм бил в Турция аз съм бил под жестоко наблюдение. Два пъти съм арестуван. Едва останах жив в Турция. [Директорът на френското контраразузнаване – б.а., Х.М.] Ив Боне43 ме попита как съм се чувствал във Франция и аз му отговорих: „Като на курорт”. Не съм имал никакви притеснения.
Те също си имат контраразузнаване и то си има задачи. Но едно е настроението на турците към нас, друго е на французите. Освен това друга е страната, друга е културата, друг е подходът. Турците са едно нещо, французите са друго нещо. Освен това, по моето убеждение, Франция е една цивилизована държава и то на едно от първите места в света. Тя е люлката на демокрацията. Това трябва да се отчита при всички случаи.
А ако направим един паралел между Франция и Съединените щати, те са изостанали в сравнение с нея. Независимо, че са икономическа сила, те имат една едва тристагодишна история и тя е разбойническа история. И тяхната политика не е политиката, каквато са водили французите. Ако погледнем отношението към колониалните страни, французите са проявявали най-голяма човещина към колонизираните народи. И са спомагали за тяхното развитие – малко или много. Освен това след ликвидирането на колониалния режим, французите приемат около 30% от населението на колонизираните държави. Това също е показателно.”44
Българската резидентура в Париж е най-голямата в Европа в състав от 10 разузнавачи, а в другите страни са били по-малко, а турската е била най-голямата в света – там сме имали две резидентури – Анкара и Истанбул.
В никой случай обаче не бива да се гледа еднопланово на политиката на Франция по отношение на България. През периода на управлението на Дьо Гол тече усилен икономически и културен обмен между двете страни.
В Перспективен план от 27. 09. 1967 г. за работата по линия на отдел 03 при Управление I-КДС за периода от 1967 до 1969 г. по линия на НАТО е записано следното: „В настояще време агресивният военно-политически блок НАТО се намира в състояние на криза, възникнала в резултат на изменилото се съотношение на силите в света. Кризисните процеси в блока бяха усилени значително и вследствие на решението на Франция за излизане от военната организация на Атлантическия съюз, за изнасяне от територията ѝ на щабовете на НАТО и американските военни обекти.
Въпреки кризисните процеси НАТО остава основен агресивен военно-политически блок, който разработва военностратегически планове, външната търговско-икономическа линия на основните империалистически държави по отношение на СССР и другите социалистически страни продължава да се развива успешно. В НАТО се обсъждат и решават и други проблеми, които представляват интерес за социалистическия лагер. САЩ използват НАТО и като център за провеждане на разузнавателна и подривна дейност против социалистическите държави.
Поради гореизложените причини се налага, наред със засилването на разузнавателната ни работа срещу САЩ, да се насочат усилията ни и за придобиване на разузнавателна информация за НАТО, а също така и за придобиване на нова агентура, способна да реши стоящите пред нас задачи по този блок.”45
Формулировката „кризисни процеси в НАТО” въпреки целия си идеологически и пропаганден заряд може да се приеме дотолкова доколкото само година преди датата, на която този „перспективен план” се появява на бял свят, Франция напуска с гръм и трясък военната организация на Атлантическия блок. Ето етапите на развитието на събитията и пътят, по който се стига до разрива.
По отношение на съюзниците от НАТО Генералът е твърд: „Солидарни — да, чираци – не”. Той отхвърля „атлантическото послушание”. Още през март 1959 г. Дьо Гол нарежда Средиземноморският флот да се изтегли от командването на Атлантическия съюз. След това забранява на американските войски да държат на територията на Франция атомни бомби и да строят на френска земя ракетни бази. На 21.06.1963 г. правителството му обявява, че неговите морски сили в Атлантика и Ламанша престават да се подчиняват на командването на НАТО. На 7.03.1966 г. Франция оттегля всичките си въоръжени сили от общото командване и не приема повече бази, зависещи от НАТО, на своя територия. По такъв начин тя остава в политическите и излиза от военните структури.
На 21.02.1966 г. на пресконференция Дьо Гол заявява, че държавата, която оглавява, в желанието си да възстанови суверенитета си е решила да напусне военната организация на НАТО. Наскоро в нота до 14-те страни-членки е съобщено за излизането на всички френски части от състава на атлантическите въоръжени сили, за отзоваването на французите от щабовете и за изтеглянето от френска територия на всички чужди бази, летища, складове и т.н. Франция представя на САЩ график за евакуация на 29 бази с 33 000 офицери и войници. Цялата операция трябва да приключи до 01.04. 1967 г.
На 14.04.1968 г. в пресконференция Генералът заявява, че никой в света и още по-малко в Америка, не може да каже къде, как и още в каква степен американското ядрено оръжие би било „оръжие в защита на Европа”. „Ние държим на решението, което взехме. Да създадем и ако се наложи да използваме ние самите нашата ядрена сила”.46
В крайна сметка на територията няма нито един чуждестранен войник: става дума за американските щабове, под чието командване доскоро са поставени френските войски. Генералите и адмиралите вече не зависят от американските си „колеги”, а само от правителството на Франция. САЩ са шокирани от френското изтегляне от НАТО и реагират енергично, изразявайки своето „разочарование.
Неслучайно вторият най-голям връх в популярността на Генерала след справянето с кървавата война в Алжир чрез Евианските споразумения от 1962 г. е през юни-юли 1966 г. Тогава е триумфът на външната му политика между социалните кризи от пролетта на 1963 и май 1968 г. след края на алжирското изпитание и достойното му напускане на Елисейския дворец през 1969 г. Тогава двама от всеки трима французи са доволни и само един е недоволен от политиката му.
Очевидно е, че при тази бързо променяща се обстановка в света и политиката на Дьо Гол по отношение на САЩ и НАТО е необходимо да се предприемат съответните мерки от страна на българското външнополитическо разузнаване, за да е адекватно на ситуацията. В Перспективния план за периода от 1967 до 1969 г. са посочени и обектите на проникване. По линия на Франция целта е отделът за НАТО към Министерството на външните работи. В документа са изложени и оперативните мерки по страни и сроковете за изпълнение. По Франция задачите на агент „25” са „да ни снабдява с информация (предимно документална) по обсъжданите въпроси в НАТО, минаващи през службата, в която работи агентът, като се използват и технически средства (срок постоянен)” и „изучаване връзките на агента и други служители в НАТО с цел придобиване наводки и откриване на една подходяща разработка за работа по НАТО” (срок 30.06.1968).
На агент „Анри” се възлага да работи за доизучаването на агента с псевдоним „Форт-тет” и завършване на разработката му с оглед на придобиване на информация чрез турската мисия към НАТО. Колкото до самия „Анри”, в перспективния план е заложено да се съдейства за устройването му на работа към МВР с цел проникване в отдела за НАТО.
На ДВ [доверена връзка]47 „Анжел” се възлага изучаването на възможностите за внедряване на оперативна техника в американските официални учреждения в Париж (срок 30.12.1967 г.), както и изучаването на лица от технически персонал при американските официални учредения във Франция с цел откриване на една разработка. От своя страна задачите на ДВ „Бернард” са придобиване на информация по НАТО чрез връзките му в отдела за НАТО в Министерството на външните работи и други западноевропейски журналисти (срок постоянен) и издирване на подходящи млади лица из средите на специализанти в международни организации, студенти и специализанти във ВУЗ, включително и под чужд флаг, на перспективна агентура и насочването ѝ за работа срещу САЩ и НАТО.48
Следващата Справка от началника на отдел 03 от 14.03.1968 г. изяснява основните задачи на резидентурите, състава им и ръководената от тях агентура, разработки, ДВ и сътрудници. Според нея основните задачи на резидентурата в Париж са работа от територията на Франция срещу САЩ и НАТО, Турция и Гърция. Тя се състои от 3 оперативни работници, които „имат добра оперативна, езикова и по прикритие подготовка. Разполага със 7 агенти, води 5 ДВ, 3 сътрудници и води 4 разработки с цел вербовка”.49 По-нататък в табличен вид е представен съставът и прикритията на резидентурата и направленията на дейността ѝ.
Таблица № 2
| Име на о.р.50 | прикритие | направление | агент | ДВ | СС | разработки |
| Резидент | посолство | Гърция | 2 | 2 | 2 | 3 |
| - | Търг. предст. | САЩ и Турция | 2 | 1 | - | - |
| - | ЮНЕСКО | САЩ | 1 | 1 | 1 | 1 |
| - | Търг. предст. | Турция | 2 | - | - | - |
Освен посочените направления за работа на о.р. всички работят и срещу НАТО. Общата оценка на началника на отдела е, че „този състав на резидентурата и наличната агентура работи добре и изпълнява добре основни задачи.” В заключение, изхождайки от обстановката, работата на френската резидентура трябва да се насочи главно срещу НАТО, САЩ и ГФР, и на второ място срещу Турция и Гърция. За решаване на тези задачи трябва да се увеличи съставът на резидентурата с трима о.р. – двама в посолството и един като студент.51
Освен вече споменатите цели, които си поставя българското външнополитическо разузнаване във Франция, друг обект на проникване е филиалът на Радио „Свободна Европа”. Значимостта на самото радио за западната пропаганда е безспорна. Ето защо българското разузнаване и контраразузнаване не могат да го оставят без внимание. В Анализ на извършените вербовки и проведените мероприятия от отдел 0452 по проникване в чуждото разузнаване и контраразузнаване от 09. 01. 1967 г., подписан от неговия началник, в раздела „работа с подставите”, е записано, че съвместно с Управление II-КДС53 е бил подготвен и изпратен до Мюнхен агент „Свилен”, със задача да се внедри в агентурния му апарат. „Агентът проведе няколко срещи с шефа на българския отдел Милю Милев54, който продължи обработката му и накрая (по негово настояване) агентът написа писмена информация по редица интересуващи го въпроси. Предполага се, че при следващото му отиване в ГФР ще подходят открито към „вербовката” на агента.
Под формата на командировка беше изпратен до Париж агент „Паната”, който установи контакт с Кръстю Зарев, служител във филиала на Радио „Свободна Европа” в Париж. Зарев го е свързал с шефа на радиото Милю Милев, който дошъл от Мюнхен в Париж специално за срещата с „Паната”. В продължение на няколко срещи обработвал агента да измени на Родината, като му предлагал да го назначи за негов заместник в българския отдел на радиото. Агентът му дал устна информация по някои въпроси, но мотивирано е отклонил предложението му за измяна. „След основен анализ на работата на агента, ще се прецени целесъобразността на по-нататъшното му ползване по разработката на радиото и в какво направление да се ползва”.55
В изпълнението на вече споменатото решение на ЦК на БКП и МЗ №3 1 3490 за борба срещу идеологическата диверсия по инициатива на ПГУ-ДС към „София прес” през 1971 г. е създадено специално звено за провеждане на мероприятия по линия на контрапропагандата, радиоподслушване на „Свободна Европа” и някои вражески станции, водещи пропаганда срещу нашата страна.
Винаги когато се изследва дейността на което и да било разузнаване, неизменно стои въпросът за неговата ефективност. Той се поставя на всички равнища – и на най-високото и на отделните резидентури.
Важно е да се отбележи, че висшето ръководство на българското разузнаване през разглеждания период е имало ясна преценка за действителното състояние и качествата на личния състав, на агентурата, с която е разполагало, давало си е сметка доколко са ефективни прилаганите методи на действие и една от основните му задачи винаги е била преодоляването на слабостите и недостатъците в неговата дейност. Голяма част от докладите и анализите е посветена именно на това.
Тази част от изследването засяга извършеното от българската резидентура във Франция, нейните действия, успехи, постижения и съответните слабости през периода от 1958 до 1969 г.
В Доклад от 1961 г. за състоянието на работата в I-во управление на ДС и предприетите мерки за подобрение в раздела за слабостите и недостатъците на агентурната работа е записано: „Ако се проанализира състава на наличната агентура на нашето разузнаване веднага се набива в очи фактът, че болшинството от същата са български граждани или приели гражданство на съответната страна, но от български произход. Така например и 25-те агенти в САЩ са българи и натурализирани граждани от български произход. В Австрия ¾ от агентурата са от български произход. В Англия от 6 действащи агенти 4 са българи. Във Франция повече от половината агенти са българи….”56
Един от дългогодишните агенти на българската резидентура в Париж е „Киро”, „изменник на Родината, с възможности да работи по Гемето. Дал е сведения за страните, в които е пребивавал, за лицата, с които е бил прехвърлян в нашата страна, за центровете, в които е бил подготвян, но отказва да посочи с кои лица в България се е свързвал при прехвърлянето му. Това показва, че и утре, когато нещо не е удобно за него, няма да го казва на нашите органи”. Според доклада сериозни слабости съществуват в организацията на връзките с агентурата. Много често е нарушавана конспирацията. Провеждат се срещи на открито, в колите на прикритията, посещават се агенти в домовете им, обаждат се по телефона, агенти ходят на срещи със свои приятели и др. „Срещите с агент „25” на френската резидентура са провеждани дълго време на едно и също място, на едни и същи дати, в едни и същи часове. Засичана е среща от полицията в един ресторант, където се наложило нашият работник и агентът да се легитимират. Жената на агента също знае за връзките му с нашите органи”.57
Една от „най-скъпите” резидентури е френската. През 1960 година са изразходвани 1 334 277 лева (включително и за закупуване на 5 леки коли). Резидентурата, която е изразходвала най-много средства е тази във Франция – 180, 253 лева (една кола за 20 000 лв.). Следват я Италия – 175 791 лв.; Източна Германия – 131 358 (отчетът е до м. ноември); Египет – 108 824 (една кола за 28 588 лв.); Англия – 88 964; Гърция – 78 670 лв.; Австрия – 75 896 лв. и др. През 1960 година за възнаграждение на агентурата най-голям процент в съотношение с останалите разходи са изразходвали агентурите в: Гърция – 52% от всички разходи; Франция – 54%; Аржентина – 64%, Италия – около 70% от всички разходи и др.58
Едно от заключенията на доклада е, че в някои резидентури има сериозни увлечение „материално” да се заинтересуват агентите и се пръскат много пари, без да има насреща резултати. Този анализ не слабостите не дава възможност за една изцяло положителна оценка за външнополитическото ни разузнаване.
Трудно може да се приеме заключението на началник на отдел 03 от вече цитираната справка от 14.03.1968 г., че френската резидентура работи добре. Още през 1964 г. началникът на отдела предлага на началника на Управление I-КДС ген.-майор Атанасов предвид слабата информационна и вербовъчна работа на резидентурите в Париж, Виена и Лондон да се направи необходимото тя да бъде подобрена с оглед важни задачи за разузнаването по линия на главния враг САЩ и НАТО и работата по Турция и Гърция от трети страни. През месеците април и май 1964 г. е разгледано състоянието на информационната работа и работата по САЩ и НАТО. Специално за резидентурата в Париж началникът на отдела предлага да се ускори чрез Министерството на външните работи изпращането на оперативния работник Димитър Вандов на работа към посолството. Тази мярка е одобрена: „Резолюция. Всичко е уредено. Ускорете го!” Друго предложение от началника на отдела е да се изпрати подходящ оперативен работник на работа в ЮНЕСКО. „Същият е необходимо да владее френски и английските езици. Кандидат, който ще получи съдействие на Министерството на външните работи е др. Герхард Райчев.59 Същият владее френски и италиански езици, понастоящем изучава английски език”.60 Тази организация, чието седалище е в Париж, е един от най-важните обекти, към които се насочва нашето външнополитическо разузнаване. В Справка относно състоянието на работата на отдел 03 при Управление I-КДС срещу главния враг (САЩ, Гърция, Турция) от територията на трети страни се сочи, че отделът действа срещу него от територията на Австрия, Франция, Италия и Швейцария и че общата му задача е „да проникне с агентура в учрежденията на главния враг на територията на тези страни и да придобива агентура за извеждане в страните – главен враг. Един от обектите на проникване на резидентурата в Париж, наред с гръцката и турска легации в Париж са именно делегациите на тези страни в ЮНЕСКО”.61 Значимостта на тази организация като цел на работа на българското разузнаване се подчертава и в раздела „Кадрови въпроси в Центъра”, представляващ част от мерките, които трябва да се предприемат за подобряването на качеството на работата. „Оперативният работник Николай Йончев да бъде включен на оперативна работа по френска линия с перспектива да бъде изпратен на работа във Франция по линия на ЮНЕСКО”.62 Резолюцията на началника на ПГУ е: „Съгласно, но дайте по-конкретно определение с по-близка перспектива”. Предложената мярка за изпращане на оперативен работник по линия на „Балкантурист” е отхвърлена като закъсняла.
Анализът на вербовъчната работа по линия на Франция от 10.01.1967 г. също така не дава възможност да се приеме еднозначно оценката за добрата работа на резидентурата в тази важна европейска държава. Според него, във връзка със задачите за агентурно проникване в Съвета на постоянните представители на НАТО в Париж, в официалните представителства на САЩ, Турция и Гърция във Франция и в някои служби на френски министерства, на Резидентурата в Париж е било необходимо да придобие агентура със съответните възможности. Поради това в плана на Резидентурата за 1966 г. вербовъчната работа е заемала централно място и е била насочена към придобиване на агенти из средите на турски, гръцки и френски граждани. През изтеклата година Резидентурата е имала на разработка с цел вербовка 7 лица. През 1966 г. не е откривана разработка на лице, с което връзката да е създадена в рамките на тази година, което се сочи като най-сериозната ѝ слабост.
По подбора на разработките, Резидентурата правилно се е насочила към лица от гръцки и турски произход. Две от разработките са били на френски граждани с добри възможности да дават политическа и икономическа информация. Само една от разработките е била на българин с нансенов паспорт63, но и той е с добри възможности, тъй като работи в американска служба в Париж. Оценява се като слабост при подбора на разработките, е че той се ограничава предимно в рамките на официалните връзки по линия на Прикритието: 4 от връзките са създадени в самото Прикритие, 1 – с помощта на Прикритието и само 2 – извън него, съответно на сътрудник и агент. Този начин на работа ограничава вербовъчните възможности, крие опасност за разкриване от местното КРО на интересите и връзките на българското разузнаване, преди да е постигната вербовка.
„През изтеклата година четири разработки са били прекратени по следните причини: „Илери” – турски гражданин, поради това, че не желае да поддържа контакт с нас; „Форт-тет” – турски гражданин, поради незадоволителната работа на разработващия го наш агент; „Едуард” и „Роберт” – френски граждани, поради това, че връзките им с нашите официални представителства са широко известни. Първите двама бяха изоставени, а за последните бяха утвърдени предложения за укрепяването им като доверителни връзки и понастоящем се използват за придобиване на информация, предимно икономическа”.64 Като най-сериозна слабост на Резидентурата през изтеклата година се сочи „липсата на новосъздадени връзки, които да са изучени и контактът с тях да е на степен, позволяваща да им се открие разработка. Недостатъчни са връзките на оперативните работници с лица извън кръга на тяхната официална работа. Това доведе до рязко намаляване на разработките през 1967 година – от 7 на 1.”
По-нататък в анализа на слабостите на вербовъчната работа се сочи:
„[…] в) Работата по разработките невинаги се водеше ритмично и целенасочено. Така например, въпреки създадените доверителни отношения с „Анжел”, вербовката му се отлага поради непровеждане на някои заключителни мероприятия.
г) Във воденето на разработките често липсва разнообразие. В повечето случаи разработките протичат по един и същ начин, даже и когато не се водят пряко от о.р., а чрез агентура.
д) Недостатъчна е подготовката по проверката и изучаването на кандидатите за вербовка. Разчита се предимно на изучаването на личния контакт, не се търсят допълнителни възможности и не се проявява комбинативност. По-добри резултати бяха постигнати в изучаването на обектите при довеждането им у нас, но за да не се изпада в шаблон, трябва да се търсят начини да се довеждат техни близки, или други начини за изучаването им.
е) Резидентурата при някои разработки не можа да прецени навреме, че не са подходящи за агенти и да излезе своевременно с предложение да се прекратят. Поради трудностите за законспириране на връзките, създадени по линия на прикритието, необходимо е в предложението за взимане им на разработка да се посочва как ще се постигне това важно условие и да се набелязват съответни мерки. В случаите, когато няма възможности за това, такива лица да не се взимат за разработка, да се развиват с тях доверителни отношения.”65
Една от основните цели, които оправдават съществуването на всяко разузнаване е сдобиването с информация. Обхватът е най-разнообразен. Отделно от задачите, които се преследват постоянно, има такива, които се поставят в зависимост от промените в международната обстановка, появата на нови „актьори” на световния театър и пр. Част от тях са предопределени от приоритетите на конкретната страна, от международните организации, в които членува и пр. Информационната работа е насочена не само по отношение на прекия противник и за изясняване на въпроси, свързани с негови институции, органи и организации, но и на дейността на разузнавания на неговата територия.
Архивите от КРДОПБГДСРБНА разкриват, че информационната работа на отдел 03 и специално тази, свързана с Франция, невинаги е била на достатъчно равнище. За това говорят преценките на най-висшите ръководители на външнополитическото ни разузнаване. В специален раздел, посветен на тази проблематика в Доклад от 1964 г. за дейността на отдела „в светлината на Майския пленум на ЦК на БКП и националното съвещание на органите на МВР” е записано: „В сравнение с миналата година броят на използваната информация през тази година значително се увеличи. За цялата 1963 година се били използвани 109 информации, а сега за 8-те месеца 181. Значително по-голямо е числото на изпратената за ЦК на БКП информация. Увеличен е също така броят на документалната такава.
От използваните информации 30% е по НАТО, 22% по САЩ и останалите по други номенклатурни въпроси. По резидентури използваната информация се разпределя както следва:
Италия -126; САЩ – 34; Франция – 9; Австрия – 8; Англия -4. Както се вижда 70% от информацията е получавана от Римската резидентура. От използваната информация 56% е получена от агентура и 44% от доверителни и други връзки на резидентурите. Причините за незадоволителната информационна работа на някои резидентури като тези на Париж, Виена и Лондон са следните: липса на достатъчен брой ценна агентура; подценяване на информационната работа от оперативния състав и неизползване на всички възможности за придобиване на информация.”66
Озадачаващо е, че за такива опорни страни на Атлантическия пакт, като Франция и Великобритания има толкова малко информации. Още повече, че френско-американските противоречия са в пълен ход и само след две години Дьо Гол ще излезе от НАТО. Що се отнася до Париж, той е средище на „вражеските” емигрантски организации, в него се намира и филиал на Радио „Свободна Европа”. Като се допълни, че там е резиденцията на ЮНЕСКО, трудно обясним е този малък брой на информациите, получени от българската резидентура в тази важна европейска държава. Напълно оправдано е заключението от доклада, че информационната работа на Лондонската, Парижката и Виенската резидентури е „незадоволителна”.
Само една година по-късно информационната работа на резидентурата в Париж бележи значителен напредък. Това личи от годишния й отчет за 1965 г. В него на първо място са отбелязани основните информационни задачи, поставени пред нея. Те са: „1. Политиката на Франция към НРБ и другите социалистически страни; 2. Разузнавателна и друга подривна дейност на разузнавателните и контраразнавателните органи на Франция и тези на другите империалистически държави, действащи на територията на Франция и използването в тази дейност на българската вражеска емиграция; 3. Участието на Франция в НАТО; 4. Позициите на френското правителство по най-важните международни въпроси; 5. Пред резидентурата е била поставена допълнително задача за придобиване на информация относно плановете, формите и методите на империалистическите разузнавания за подриване единството на социалистическата общност посредством използване на разколническата дейност на китайските ръководители.”67
Поставянето на всяка от тях си има логично обосновано обяснение, коренящо се в международните отношения, както в дългосрочен план, като политиката на Франция към социалистическите страни, в българо-френските отношения във всички области – само след една година Тодор Живков и Шарл дьо Гол ще се срещнат в Париж, така и в новопоставената задача. Трябва да се има предвид, че „разногласията” между Китай и Съветския съюз и другите социалистически страни по това време са тема табу в нашите средства за масова информация. Въпреки всички усилия, те не могат да бъдат скрити. В САЩ тези противоречията между КПСС и ККП са шумно разгласявани.
Следващата част представя къде е бил центърът на тежестта на информационната работа на българската резидентура във Франция, както и адресатите, към които събраните сведения са насочени. „В изпълнение на поставените основни задачи през отчетния период са получени общо 64 информации, от които 35 са използвани за информиране на ЦК на БКП, заинтересовани наши министерства и братските разведки.
По първата основна задача – политиката на Франция и империалистическите държави към НРБ и социалистическите страни – са използвани 9 информации, които получиха добра оценка.
Те се подразделят както следва: 2 информации за икономическата политика на Франция спрямо България и други социалистически страни; 2 информации относно поетото задължение на Франция за купуване на тютюн от България; 1 информация за стремежа на френското правителство да даде на своя пазар предимство на тракторите от СССР и Румъния пред тия от САЩ; 2 информации за указанията на Министерството на външните работи на Франция относно забраната на открита антикомунистическа пропаганда по френското радио към социалистическите страни; 1 информация за формите и методите на работа на разузнавателните органи на СССР и социалист страни; 1 информация относно търговската политика, която трябвало да водят страните-членки на НАТО спрямо България и останалите социалистическите страни.
Особено ценна е информацията относно указанията, които Министерството на външните работи на Франция дало на френското радио, а именно да не се провежда открита антикомунистическа пропаганда към социалистическите страни. От данните в информацията е видно, че френското правителство целяло да се разшири кръгът на слушателите от социалистическите страни, както между другото да се правела пропаганда на френската икономика и да се засилело проникването на френската култура в социалистическите страни.
Представлява интерес и информацията за икономическата политика на Франция спрямо България и други социалистически страни.
Заслужават внимание и сведенията за дейността при Икономическия комитет на НАТО, от които се вижда каква търговска политика трябвало да водят страните-членки спрямо България и останалите социалистически страни.
Въобще информациите по първата основна задача са изпратени до най-отговорни ръководи места.”68
Този сам по себе си интересен документ е важен с това, че представя политиката на Франция към България, която може да се определи като „доброжелателна” и „толерантна”, поне на официално равнище. В него се дава конкретен образ на външнополитическата линия на Дьо Гол по отношение на Съветския съюз и страните от Източна Европа. Веднага трябва да отбележа, че само по-малко три години по-късно вече положението е друго. В момент, в който политическата криза разтърсва държавата няма място за „политическа коректност”. На 30 май 1968 г., Генералът заявява, че няма да напусне властта, защото страната е заплашена от диктатура. „Искат да я принудят да се подчини на власт, която би била въведена при национално отчаяние, власт, която, разбира се, преди всичко би била властта на победителя, т. е. на тоталитарния комунизъм”.69 Основната причина за майската криза в неговите очи е в стремежа на ФКП е да свали голистката власт и да наложи тоталитарен режим. Темата за антикомунизма избуява мощно през май-юни, макар че самата комунистическа партия не заплашва по никакъв начин нито републиканската система, като същност, нито като евентуален конкурент за властта, нито пък би могла да излъчи водач, който би могъл да замести Генерала като държавен глава. На парламентарните избори от юни-юли е смазана като голистите получават абсолютно мнозинство в Националното събрание.
Следващият раздел на документа е посветен на ефективността информационната работа на ВПР през 1965 г. „Работата на резидентурата по набиране на разузнавателна информация през отчетния период на 1965 г. бележи съществен напредък в сравнение с 1964 г., когато бяха получени всичко 38 информации, от които бяха използвани 20. От получените 64 информации през 1965 г. 39 са от агенти, 8 са от доверителни връзки и 19 от други източници. Както отбелязахме в началото на отчета от 64 са използвани 35, а останалите 29 не са използвани. Една част от неизползваните 29 информации също съдържат някои елементи от информационна стойност, но поради схематичния си характер не можаха да бъдат използвани. Друга част от тези информации бяха известни от официалната преса.
Изхождайки от това, че все още доста голям е броят на неизползваните информации, налага се за в бъдеще резидентурата да воюва упорито против получаването на неценна информация.
Въпреки дадените указания на Центъра резидентурата невинаги е придружавала изпращаните информации със своя първична оценка и мнение за надеждността на източника. Необходимо е за в бъдеще това да се прави редовно.
Трябва да се отбележи, че през отчетния период и по-конкретно през второто шестмесечие имаше приливи и отливи в информационната работа. Така например през месеците юли, август и септември 1965 г. са получени само 5 информации, които не бяха използвани, поради несъществен характер, през м. октомври са получени 17 информации. Стремежът на резидентурата трябва да бъде постоянно увеличение притока на информация.
Резидентурата трябва да полага повече усилия за подобряване качеството на информацията.
Общо взето работата на резидентурата по набиране на разузнавателна информация през 1965 г. се оценява положително. Има създадени добри предпоставки за получаване за в бъдеще на още по-добри резултати в информационната работа.”70
Следващите две таблици много ясно представят информационната работа през 1965 г. Те дават възможност да се направят заключения и да се очертаят тенденции. Това беше причината, която ме накара да ги включа към текста на изследването.
Таблица № 371
За получената информация от резидентурата в Париж за 1965 г.
| Основни задачи Получени информации | ||
| 1. Политика на Франция към НРБ и другите социалистически страни | ||
| Всичко - 16 | Ценни -12 | Неценни - 4 |
| 2. Участие на Франция в НАТО | ||
| Всичко - 27 | Ценни - 22 | Неценни - 5 |
| 3. Позициите на френското правителство по важни международни въпроси | ||
| Всичко - 19 | Ценни - 3 | Неценни - 6 |
| 4. Разузнавателна и контразузнавателна дейност на френската полиция и вражеската емиграция | ||
| Всичко - 3 | Ценни - 3 | Неценни - 0 |
| 5. Разколническа дейност на китайските ръководители | ||
| Всичко - 3 | Ценни - 3 | Неценни - 0 |
| Общо | ||
| Всичко - 68 | Ценни - 53 | Неценни - 15 |
Таблица № 472
Изготвени и изпратени информации (по поставените задачи-б.а.)
| ЦК на БКП | МВР | МВнР | РУМНО | Други ведомства | Съветски другари | |
| 1 | 9 | 0 | 4 | 2 | 3 | 12 |
| 2 | 17 | 0 | 4 | 7 | 9 | 19 |
| 3 | 5 | 3 | 2 | 4 | 0 | 11 |
| 4 | 0 | 3 | 0 | 0 | 0 | 3 |
| 5 | 1 | 0 | 0 | 0 | 2 | 3 |
| Общо | 32 | 3 | 10 | 13 | 14 | 48 |
В отчетния си доклад за информационната работа на I-во Управление КДС през 1966 г. началник отдела 06-А73 сочи, че „едновременно с нарастване на количеството на използваните материали, получени от посочените вече източници, значително се подобри и качеството им. За пример могат да се посочат резидентурите в Анкара, Рим, Париж и др. Това се дължи на подобряване на работата на някои резидентури и на повишената взискателност от страна на ръководството на управлението”.74 Резидентурата в Париж изясни някои моменти от френската политика за либерализация на търговията със социалистическите страни, а също така съобщи за отзивите по посещението на Тодор Живков във Франция. Освен това изясни и други конкретни въпроси за търговските взаимоотношения с някои социалистически страни. Друг проблем, осветлен от нея са противоречията на Гърция и Турция с Франция и Италия по въпроса за продажбата на тютюна. Както може да се очаква, придобиването на сведения, засягащи страните-членки на НАТО продължава да бъде от първостепенна важност за външнополитическото ни разузнаване. Специално, що се отнася до резидентурата в Париж, според Отчетен доклад за информационната работа на I-во Управление КДС през 1966 г. от 10.1.1967 г., тя „получи информации за предложенията на Политическия и Военния комитети пред юнската сесия на НАТО през 1966 година, а така също относно намеренията на Франция по реорганизацията на НАТО и оценката на Военния комитет по отношение на провеждането от НАТО маневри. Резидентурата в Рим изясни отчасти отношението на Италия по реорганизацията на НАТО и становището на Франция по този въпрос, отношението на Италия към изграждането на нова ядрена сила и към предложението на Дания на съвещание между членовете на НАТО и тези на Варшавския пакт”.75
Информационната работа на отдел 03 бележи напредък. Това е заключението на специално заседание от 13 април 1967 г., посветено на информационната работа през първото тримесечие на тази година. В свое изказване подп. Цоко Кривирадев76 заявява, че е необходимо да се подчертае, че по линия на този отдел „количеството на получените информации не се е намалило, а има едно увеличение – с 5% до 8% - Франция, Италия, макар да имаме едно намаление в Ню Йорк, Лондон и Австрия. Необходимо е да се посочи в информацията, че по линия на Франция сме получили интересна документална информация.”77
Тенденцията към активизиране на информационната работа на отдел „западни страни” към Управление I-КДС е видима. Тя може да се обясни с осъзнаването на особената важност на определени събития в международен план, за които е необходима качествена информация, както и с мерките, предприети от ръководството на КДС по отношение на този толкова важен дял от дейността на всяко разузнаване. Ако през 1964 г. Парижката резидентура е една от тези, които са „на опашката” сред западните страни, то вече две години по-късно именно тя дава увеличение на информацията. Както се сочи в посочения документ, сведенията, предоставени от нея са били ценни. Важността на самата Франция в международните отношения в Европа и света е безспорна. Нееднократно бяха подчертавани и особеностите на нейния международната й политика, които изострят интереса на всяка уважаваща себе си разузнавателна служба. Що се отнася до българо-френските връзки, те неизбежно са обект на непрекъснато проучване, доизясняване, събиране на предварителна информация и пр. Преломен момент в тяхното развитие е срещата на Тодор Живков с генерал Дьо Гол в Париж през 1966 г. Тя дава тласък на отношенията между двете страни във всички области.
Следващата таблица, представяща използваните информации през 10-месечието на 1968 г., представя изготвените информации, идващи от Париж. Тя потвърждава тенденцията за количествено увеличаване на сведенията, придобити от тази ключова европейска столица и представя адресатите, за които те са предназначени.
Приложение №178
Таблица за използваните информации през 10-месечието на 1968
| Изготвени информации - Париж | 40 |
| Изпратени | |
| Бюлетин на ЦК на БКП | 5 |
| МВнР | 29 |
| Министерство на външната търговия | 8 |
| МНО | 8 |
| Други поделения на КДС | 7 |
Важен дял от архивите, описващи дейността на българското външнополитическо разузнаване изобщо и конкретно на територията на Франция, е представянето на мерките, които предприемат „вражеските контраразузнавателни органи”. Всяко разузнаване би било обречено на гибел, ако не е запознато в максимална степен с дейността на своя противник в тази област. Документ, озаглавен „Дипломатическа поща и кореспонденция с резидентурите”, подписан от автор с псевдоним „Кондов”, хвърля светлина именно върху тази тема: „С оглед по-нататъшното подобрение на работата и максималното изпълнение на поставените пред Вас задачи, трябва да имате пред вид и винаги да се съобразявате с промените, които стават в оперативната обстановка в страните, в които работите.
Контраразузнавателните органи на главните империалистически държави през 1967 год. предприеха широка кампания за създаване на шпиономания сред населението на своите страни, с цел да изолират официалните представители на социалистическите страни. Наред с това за тази цел на реакционния печат, радиото, телевизията и други средства за масова пропаганда в някои страни се провеждат конкретни мероприятия за изостряне бдителността на част от населението, създаване страх сред него от поддържане на контакт с представители на социалистическите страни.”79
Що се отнася до Франция, според „Кондов”, DST80 „организира изнасянето на лекции пред ръководители на заводи, научни институти, редакции и други категории лица, имащи отношение към сигурността на страната, с цел тяхното обучение за предпазване от чуждите разузнавания и борбата със същите. Те внушават на различни министерства, дирекции и частни фирми да вземат конкретни превантивни мерки за опазване на секретни документи. На лицата от различни министерства и частни фирми, имащи контакт с представители на социалистическите страни, се предоставят поверителни брошури и други печатни издания, третиращи дейността на чуждите разузнавания на френска територия. Наред с това в последно време реакционният печат се стреми да издигне авторитета на КРО пред населението, като публикува конкретни данни за тяхната дейност. Така например, списание „001” в специална статия прави равносметка, според която на френска територия действат 50 000 чужди агенти… Френското КРО разкрило и предало на съд 500 души, повече от 1 200 били експулсирани от Франция, между които 75 дипломати. Само през 1966 год. DST предали на съд, 14 души, 21 били експулсирани и 828 били разследвани. Във френската преса особено бе нашумял случаят с ЖИНЕТ РУСЛЕ, обвинена в шпионаж в полза на Чехословакия.
…Изобщо с откритата дейност на контраразузнавателните органи на главните империалистически страни се забелязва подчертана активност в обработката на своите граждани срещу представителите на социалистическите страни.”81
Твърденията в този документ, според които у населението на империалистическите страни се всява страх от контакти с гражданите на социалистическите страни влизат в противоречие със съдържанието на вече цитирания годишен отчет за работата по резидентурите в западноевропейските капиталистически страни и САЩ от 1965 г., според който външната политика на изолиране на американското влияние в Европа и сближаването на Франция със социалистическите страни е била активизирана. А двигатели за това са били именно печатът, радиото и телевизията. Френските граждани без разлика на класи и слоеве не само, че не са избягвали контактите с представители на социалистическите страни, а напротив, търсили са ги и са ги поддържали. Разбира се, двата документа отразяват събития, разделени от три години. Едното възможно обяснение за за това противоречие се състои видимия идеологически отпечатък, който личи върху втория документ. Другото обяснение е в разминаването между официалната политическа линия и дейността на контраразузнаването. За това предупреждава и Анализът на вербовъчната работа по линия на Франция през 1966 г.: „Противно на официалната политическа линия на Дьо Гол по отношение на нашата страна, френското КРО работи по-активно срещу нас и въобще срещу представителствата на нашия лагер. Стратегията на Дьо Гол е ясна. Ние трябва да използваме не само политическите, но и оперативно противоречията между главните империалистически страни”.82
В следващата част на обръщението от КОНДОВ „Дипломатическа поща и кореспонденция с резидентурите”, засягаща методите на работа на френските контраразузнавателни органи, е отбелязано, че те предпочитат да наблюдават и контролират чуждите агентури чрез агенти-двойници, вместо да ги арестуват. Заключава се, че „определено може да се каже, че почти всички капиталистически разузнавания използват подставянето на своя агентура, което действително ни създава много трудности”.83
Началник отдел „западни страни” в доклад от 14.11.1968 г. отбелязва усложняването на агентурно-оперативната обстановка във Франция, за което говори засилващата се дейност на френските контраразузнавателни и полицейски органи; внушенията на френския печат, радио и телевизия - шпиономания; взимането на мерки за опазване за опазване на научно-техническите секрети и постижения; активизираната антикомунистическа пропаганда и пр.84
Доколко сериозно е отношението на ръководството на КДС към дейността на чуждестранните контраразузнавателни органи в променената обстановка личи в Заповед №51 от 16. 03. 1968 г. с гриф „строго секретно”, екземпляр №1. Тя е адресирана до началника на ПГУ генерал Дичо Атанасов. В нея председателят на КДС генерал-майор Ангел Солаков85 засяга проблема за връзката с агентурата: „Ръководството на КДС и на Управлението многократно са обръщали внимание на оперативния състав върху необходимостта от постоянно подобряване работата с агентурата. В последно време значително се усложни агентурно-оперативната обстановка в разузнаваните страни, което налага ние да положим още по-големи усилия и обезпечим безопасното провеждане на нашата разузнавателна работа. Вражеските контраразузнавателни органи засилиха много дейността си срещу нашите официални представителства, използвани от нас като прикрития в разузнаваните страни, което изисква от всички звена в разузнавателния апарат най-внимателно и строго отношение към въпросите с организирането на връзката с агентурата. Необходимо е да се води решителна борба срещу шаблона и използването на опростени средства за връзка с агентурата.”86
Тази заповед представлява още едно свидетелство, че не всичко върви „по мед и масло” в машината на ДС. Наред с това не може да се отрече, че и най-висшето ръководство не е обхванато от илюзия за самозабравяне и безкритичност. Готово е и да предприеме съответните мерки съобразно промяната и динамиката на положението.
Интересно е мнението на вече цитирания полк. Димо Станков за френското контраразузнаване, което познава „отвътре”. Той потвърждава дългогодишния си опит и традиции в тази област. В интервю, което ми даде, той засегна натиска, на който са били подлагани всички, които са идвали от Източните страни и специално от България. „Това се отнася и до двойките мъж-французин, жена-българка, смесените бракове. Имаше много българки, които можаха да се омъжат или се омъжиха за французи. Всички са били подлагани на такава сериозна обработка и проверка, буквално всички, за да се намерят евентуалните агенти на съответните разузнавателни служби или да ги принудят да работят за тяхната служба. За това имам доказателства не малко. Плюс това българите, които отидоха и останаха там, за да работят като специалисти в дадени области – лекари, художници и други – общественици, писатели, за определено време са били принуждавани, може би, по някакъв особен начин на французите, да загубят българското си, да не изпъква българското им в тяхното ежедневие или в професионалната им дейност”.87 Както цветисто се изразява той, „в това отношение французите не са ни прощавали никога... Тук, разбира се, някой може да възрази, че не е така, аз ще Ви кажа и признанието на един от шефовете на DST”.88 В случая става дума за Ив Боне, директор на френската контраразузнавателна служба в периода 1982-1985 г. Това е заявление от 2010 г., направено пред българската Асоциация на разузнавачите от запаса. Заедно с това Боне определя нашето разузнаване като едно от най-сериозните тайни служби, по което французите са хвърлили много сили след тези на Съветския съюз и ГДР.
Твърдението, че френските медии през годините, засегнати в цитираните документи, едва ли не са били подчинени на контраразузнавателните служби, се разминават с действителността. Безспорен е стремежът за установяване на контрол върху тях през периода на управлението на Дьо Гол. Това е обаче е невъзможна задача, особено в случая с частните радия, създадени през 1966 и 1967 г. Журналистът Светослав Терзиев89 сподели в интервю, което ми даде, че „транзисторът е носителят на свободата. Транзисторът, това е освобождаването, това е свобода. Това не е онзи апарат, пред който трябва да седнеш, и да се настроиш в определен час. Има вече една много подвижна аудитория, която е по-динамична и която има и други потребности. Нейните информационни потребности вече са други. Динамиката на информацията вече се съчетава с динамика на техниката, на по-голяма свобода. Това е същият този процес, който е многопосочен. Той обхваща всички аспекти на обществения живот с идеята, че човек ще се чувства по-свободен, ще има повече движение. Когато има лека кола, той ще има чувство за свобода, че може да се движи където иска. Затова е стремежът към автомобила. Автомобилът дава усещане за свобода, освен, че е удобство. Но той е носител на тази идея, на свободата. Същото е с транзистора до голяма степен, защото той освобождава човека да се движи. Частните радиостанции отговарят на тази потребност. Защото дават по-голям избор”.90 В хода на майските събития министърът на пощите, телефоните и телеграфите (ПТТ) Ив Гена нарежда “демократично” периферните91 радиопредаватели за провинцията да се изключат. Колкото повече напредва този бурен месец във френската история, толкова повече правителството е вбесено от третирането на събитията в обществените и частните радиостанции. То ги обвинява, че улесняват работата на манифестантите, предавайки пряко, благодарение на своите радиоколи, позициите на силите на реда, в резултат на което на 23 май министър Гена заглушава честотите им. На 24, втората “нощ на барикадите”92, обхваща цял Париж и репортерите я следват, като молят парижани да им отворят вратите на домовете си и им предоставят личните си телефони, за да се свържат с редакциите.
Печатът също не „пропуска” да се включи и в по-голямата си част подкрепя студентите и стачката. Всички парижки вестници отхвърлят предложения от Дьо Гол референдум от 24 май: „Невъзможно” („Монд”), „Махайте се веднага!” („Юманите”), „Не!” („Комба!”), „Чек без покритие” („Фигаро”), „Не на плебисцита” („Фигаро”), „Илюзорно лекарство” („Орор”).93 А някои статии в най-големите парижки вестници, като „Нувел Обсерватьор”, буквално приличат на подробен инструктаж по водене на бой с полицията. Тогава цялото общество е напълно убедено в неговото напускане. На 29 май вътрешнополитическият коментар на „Монд” под заглавие „Единственият изход” е категоричен: „Отказът на Дьо Гол от поста държавен глава, една възможност досега отхвърляна, става все повече единственият изход от кризата.”94
В пресконференция от 9 септември 1968 г. в частта, посветена на майските събития Генералът разяснява кои са виновниците за кризата. Една от категориите население, които носят особена вина за нея, наред със синдикалните ръководители и интелектуалците, са „радиото и пресата, които проявяват интерес преди всичко към сензационните и разрушителните явления и факти.”95
Прави впечатление, че нападайки пресата и радиото, Дьо Гол „пропуска” телевизията. Създадената през 1958 г. със статут на държавно радио-телевизионно обединение на 27 юни 1964 г. Френска служба за радиоразпръскване и телевизия (ОРТФ) вече не е под властта на Министерството на информацията, а под неговото „настойничество”. „Не по врат, а по шия!”. По време на събитията през май тя е под пълно информационно затъмнение. След първите дни никаква информация не може да проникне до зрителя без филтъра на правителството. Картината на уличните боеве се предава без звук. ОРТФ на 17 май обявява стачка и до 23 юни за повече от месец страната е лишена от телевизия. За да си възстановят контрола върху нея, властите я окупират с военни. На 31 юни под прикритието на „реорганизация” 102-ма души са изхвърлени на улицата. Санкциите се стоварват върху всеки на трима журналисти (от които един на всеки двама е стачник). Така тя е единствената обществена служба, подложена на чистка след май 1968 г. А доколко е важна за правителството, е ясно само от тези няколко реда от паметна бележка от 1 юни 1968 г. на втория секретар Тодор Торманов в българското посолство в Париж: „Що се отнася до предстоящите законодателни избори, ако правителството овладее ОРТФ и излезе на глава със стачкуващите (а това е повече от сигурно) то ще използва телевизията за свои цели. Поради силата на това средство за обработка на общественото мнение е сигурно, че правителствените кандидати ще спечелят много гласове дори и от страна на левицата”.96
Очевидно е, че твърденията, съдържащи се в цитираните документи за някакъв мним контрол на контраразузнаването върху средствата за масова информация и претенцията, че е възможно то да им възлага някакви свои задачи са безпочвени. Това се опровергава и от самия характер на медиите в една република с дългогодишни традиции, в която свободата на словото не е празна дума.
Твърде много са различните оценки за органите за Държавна сигурност като цяло и конкретно за външнополитическото разузнаване от времето на тоталитаризма, битуващи в публичното пространство, твърде много са страстите и емоциите, които правят обективната му оценка особено трудна задача. Самата Държавна сигурност далеч не е вдигнала ръката си от нашия живот и от самите нас. Могат да се срещнат и определенията „блестящи професионалисти, отдали живота си за благото на България” и „хора, интересуващи се единствено на личното си обогатяване”, „предатели, кланящи се на чужд господар”, „октопод, обхванал целия режим”, „престъпници” и какво ли не още. Подплатяват се или им се противопоставят – едни c редица доводи, други с документи, трети със спекулации, четвърти с откровени лъжи, които „минават” само поради незнанието на широката публика. Не само по адрес на нашите, но и на тайните служби на много страни по света често се среща обвинението, че поглъщат парите на гражданите, без да оправдаят очакваните резултати. С пълно основание се твърди, че службите за сигурност са се превърнали в държава в държавата. Без да се изясни истинското място на Държавна сигурност в тоталитарния режим, без да се направи равносметка за нейната роля в него, няма да бъде възможно да се направи действителна оценка за близкото ни минало, почиваща на факти и документи. Трябва веднъж завинаги да престанем да бъдем подвластни на непрекъснатото замеряне с компромати, на което сме свидетели при всяка предизборна кампания. Тъкмо някой нов (или най-често нов стар) политик заема отговорен пост и „изведнъж” се „сещат”, че бил агент на ДС, че бил донасял и пр. Как да не се запиташ, защо не го бяха „осветили” по-рано?!
Научният анализ на ролята на Държавна сигурност като цяло и конкретно на разузнаването трябва да бъде освободен както от партийните пристрастия, така и от носталгията по миналото, от черно-белия подход. Архивите, съхранявани в Комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРБНА) дават възможност за такова изследване, което ще хвърли светлина върху недалечната ни история, колкото и болезнено да е това за безброй много хора, и ще ни даде възможност да погледнем напред. Те също така помагат да се отговори на въпроса „Кой кой е” в съвременния ни политически живот.
1Гари, Р. Генерал Дьо Гол. Андре Малро. Покорители на невъзможното. София: „Слънце”, 1998, с. 80.
2Гари, Ромен (псевдоним на Роман Кацев) - френски писател от руско-еврейски произход, литературен мистификатор, кинорежисьор, военен и дипломат. Той е единственият двукратен лауреат на престижната литературна награда „Гонкур“: веднъж през 1956 г. под вече утвърдения си псевдоним Ромен Гари и втори път, през 1975 г., като Емил Ажар.
През 1938 служи в авиацията. На 10 юни 1940 г. в сраженията край Тур е тежко ранен в челюстта. Откликва на призива на Дьо Гол от 18 юни 1940 г. и още същата година се присъединява към „Свободна Франция”. Сражава се като пилот в Европа и Африка в „Свободните въздушни сили”. За четирите години война преживява няколко самолетни катастрофи, като последната му донася ордена Кавалер на Почетния легион. Той е сред петимата от общо 200-те френски летци, оцелели от ескадрилата бомбардировачи „Лотарингия”. Проявява изключителен героизъм, когато като навигатор на бомбардировач успява, въпреки че е тежко ранен в корема, да ръководи ранения в очите от парчета от плексиглас пилот, благодарение на което самолетът се приземява на британско летище.
3Битката при Диен Биен Фу е ключов момент във войната в Индокитай. Тя продължава от 20.11.1953 до 7.05.1954 и противопоставя в Тонкин силите на Френския съюз на силите на Виет Мин в съвременния Северен Виетнам. Това е най-дългата, най-жестоката, най-смъртоносната битка след Втората световна война и е една от кулминационните точки във войните за деколонизация. Убити са близо 8 000 войници от Виет Мин и 2 293 от редовете на френската армия. След като е подписано споразумението за прекратяване на огъня, Виет Мин-овци задържат пленниците от Френския съюз, на брой 11 721 войници, от които 3 290 са върнати в катастрофално здравословно състояние, измършавели, изтощени. Изчезнали са 7 801. Точната съдба на 3 013 пленени от индокитайски произход все още е неизвестна. Вероятно са били систематично екзекутирани като предатели. Всички пленници (включително “леко” ранените, според критериите, установени от Виет Мин) трябва да пребродят през джунгли и планини разстоянието от 700 км, за да достигнат лагерите, разположени на край света, на китайската граница, извън досега на Експедиционния корпус. Тези, които са много слаби, умират или са убити. От общо 11 721 войници пленени от Виет Мин при щурма на френския укрепен лагер, близо 70% умират по време на прехода към лагерите или в плен от недохранване, лошо третиране, липса на грижи, изложени в тези региони на всякакви видове заболявания, или са екзекутирани по съкратената процедура. Не случайно след катастрофата при Диен Биен Фу армията се чувства предадена от правителството и в нейните редове е разпространен изразът: „Не искаме втори Диен Биен Фу”, а когато избухва кървавата война в Алжир, тя е наречена „Алжирски Диен Биен Фу.”
4„Законът Кьой” от 1951 г. съзнателно фалшифицирал гласоподаването, въвеждайки системата на “събирането на избирателните списъци”. Ако един “събран” списък получел пълно мнозинство в някой избирателен район, той взимал всички свободни места. Тази разпоредба позволявала на центристките партии да вземат голям превес над крайните при избори. И наистина, комунистите с една четвърт от гласовете получили само сто депутати. Голистите, които отказали събирането на избирателните списъци, имали 21% от гласовете и само 119 избранници. Третата сила имала широко мнозинство от 400 гласа [...] Ако приемел системата на събирането на избирателните списъци, генерал Дьо Гол щял да има над 200 депутати. Неговият отказ откривал пътя на една Република на една законна страна, която не отговаряла вече на действителната страна” (П. Микел. История на Франция. София: „Кама”, 1999, с. 456).
5Гари, Р. Цит съч., с. 80-82.
6Лотарингски (Лоренски – от Лорен, Lorraine - фр. произношение) кръст - символ на „Свободна Франция”, оглавена от генерал Дьо Гол. Той е предложен отначало от адмирал Мюзелие за емблема на “Свободните френски морски сили”, а след това утвърден като общ за цялото движение. Идеята е червеният Лотарингски кръст да се противопостави на черния пречупен кръст. Върху знамето на „Свободна Франция” той е разположен на фона на френския национален трицвет.
7Гари, Р. Цит. съч., с. 83-84.
8АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 239, л. 1.
9Пак там, а. е. 240, л. 98
10АМВнР, оп. 25, дело 94, преп. 2536, л. 253.
11Пак там, л. 254.
12Пак там, преп. 2475, л. 4-5.
13Пак там.
14Пак там.
15Микел, П. Цит. съч., с. 480.
16„Съдба и човешка воля. Дьо Гол. Част 2. Комунистите и ние. БНТ и КФИ представят документалната поредица на Антен 2 и Пате Синема, 1990.
17АМВнР, оп. 25, дело 99, преп. 2475, л. 4-5.
18„Съдба и човешка воля”. Дьо Гол. Част 2, 1990.
19Топенчаров, Владимир - български журналист, историк и политик, академик. Главен редактор на в. „Отечествен фронт” (1944-1958), директор на печата към МВнР (август 1945 - октомври 1949), генерален секретар (1955-1957) и председател на Съюза на българските журналисти (1957-1958), посланик на България във Франция (1964-1972), посланик на България в Холандия, със седалище в Париж (1965-1968), член на ЦК на БКП (1966-1990), депутат в 7-ото и 8-ото Народно събрание (1976-1986). Той е автор на книгите „Българската роля в историята на европейската цивилизация”, „Богомили и катари - две жарави, един пламък”, „Св. Кирил – АВС дьо ла Ренесанс”, публикувани на френски от парижкото издателство „Сегерс”.
20АМВнР, оп. 25, дело 99, преп. 2475, л. 9-10.
21АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 3, а. е. 13, л. 22.
22Разузнавателно управление на Министерството на народната армия.
23ТАБСО (Транспортно-авиационно българо-съветско общество) - предшественик на авиокомпания „Балкан”.
24АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 3, а. е. 13, л. 22.
25Български национален комитет (БНК) - задграничен център на БЗНС по време на Втората световна война през пролетта на 1941 г. в Йерусалим от водачи на БЗНС „Александър Стамболийски” начело с д-р Г. М. Димитров (Гемето) и др. Обявява се против обвързването на България с Оста. Отхвърля репресивната вътрешна политика на управляващите. Осъществява пропагандната си дейност чрез Радио „Свободна и независима България”. Скоро след учредяването си комитетът премества седалището си в Кайро, където поддържа най-тесни контакти с представители на държавите от антихитлеристката коалиция и най-вече с тези на Великобритания. Прекъсва дейността си през септември 1944 г., когато в резултат на промените в политическия живот на България д-р Г. М. Димитров решава да се завърне в България и да участва в политиката. След деветосептемврийския преврат и съветската окупация и започналите репресии върху опозицията, БНК възстановява отново дейността си. На 11 август 1948 г. се регистрира като антикомунистическа организация със седалище във Вашингтон, а в програмата му залягат като главни задачи отхвърлянето на отечественофронтовската власт и възстановяване на Търновската конституция.
В редовете на БНК се включват членове на БЗНС, БСДП, Демократическата партия, Политическият кръг „Звено”, както и независими интелектуалци. Комитетът изгражда свои подкомитети в Германия, Франция, Италия, Австрия, Швейцария, Белгия, Турция, САЩ, Канада и Израел. По-късно френският подкомитет поема функциите на постоянно представителство на БНК в цяла Европа. През 1956 г. се появяват и младежки секции с център Париж. Международната му дейност е твърде оживена и богата: установява контакти с редица международни антикомунистически организации; става член и съучредител на Международната организация на бежанците към ООН, на Общата световна емигрантска организация, Международния селски съюз и др.
Печатният му орган е в. „Свободна и независима България”, чийто пръв главен редактор е д-р Г.М. Димитров, а след неговата смърт през 1972 г. с редактирането се заема Искър Шуманов. През период 1949-1951 г. вестникът излиза във Вашингтон, а след това редакцията се премества в Мюнхен и до 1956 г. Комитетът издава също така и свое списание „Освобождение”, в което помества статии не само с политическа, но и с културна тематика. Младежките секции също имат свои печатни издания: в. „Младежка борба” и в. „Народна борба”.
След смъртта на Г. М. Димитров през 1972 г. в организацията настъпва криза, като малко по-късно от нея се отделя Българско освободително движение начело с Ценко Барев. Дейността на БНК продължава до началото на 90-те години на ХХ век.
26За неговото учредяване, състав, програма и развитие вж. Спас Райкин. Български национален фронт. Т.6. София: Пенсофт, 2003.
27АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 24, л. 268.
28Пак там.
29Пак там, л. 269.
30Пак там, л. 271.
31Атанасов, Костадин (Дичо) - служител и началник на ПГУ-ДС (1964-1967); зам.-зав. и зав.-отдел „Задградични кадри” в ЦК на БКП; ген.-майор.
32Българският национален фронт (БНФ) е политическа организация на български емигранти, функционирала в средата на 20 век. Тя се обявява за премахване на комунистическия режим в България и за възстановяване на Търновската конституция. Организацията е основана през 1947 година в Западна Германия от Иван Дочев. През следващите години са създадени клонове на БНФ в други западноевропейски страни, както и в Съединените щати и в Канада, където се премества нейното седалище. През 1959 година БНФ се разделя на две крила, ръководени съответно от Иван Дочев и Борислав Статев.
В 90-те години на 20 век почетен председател е Иван Дочев, а лидер на Фронта е Никола Алтънков, в 1995г. последният прехвърля дейността му в Родината и основава „Българския Националният фронт” (БНФ) в България, който е регистрирана политическа партия участваща в обществения живот на страната.
В САЩ организацията продължава да работи и се оглавява от Александър Дърводелски, продължава издаването в Чикаго и на печатния й орган - списание „Борба”.
33Албански, Иван - На седемнадесетгодишна възраст се включва в съпротивителното движение на Столичната организация на РМС. Участва в първата фаза на Отечествената война и в бригадирското движение. Четиридесет години работи в органите на ДС - КРО (Контраразузнаване), Следствен отдел, Първо главно управление (Външнополитическо разузнаване). Един от първите оперативни работници, участвали във формирането на Пети отдел на ПГУ - линия Н (нелегални), водещ разузнавателна работа от нелегални позиции. От 1964 г. до 1972 г. е ръководител на този отдел. От 1969 г. до пенсионирането си през 1986 г. е заместник-началник на ПГУ. През 1977-1981 г. е главен секретар на Славянския комитет в България. На задгранична дипломатическа работа е бил във Франция, Гърция и Либия. Награждаван е с български и съветски ордени и медали. Един от учредителите на Асоциацията на разузнавачите от България.
34АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 108, л. 3-4. Рапорт от подполковник Иван Албански, началник отдел 5, Управление I-КДС до началника на Управление I-КДС.
35Станков, Димо - политзатворник в продължение на година и половина, освободен на 9 септември 1944 г., доброволец в армията, завършил Военното училище, действащ офицер в продължение на 3 години, офицер в Контраразузнаването, и във външнополитическото разузнаване (1953-1990), завършил вътрешни школи в Симеоново като контраразузнавач и в КГБ. Действал 7 години под прикритие в Англия (1953-1960), създател и н-к отдел 08-ПГУ „Активни мероприятия и дезинформация” повече от 20 години, 4 години под прикритие във Франция (1974-1978), командир в много европейски и африкански страни, зам.-началник на ПГУ-ДС, полковник от резерва. Автор на книгата „След дълго мълчание. 42 години в българското разузнаване” (София: Христо Ботев, 2001).
36Бакалов, И. Бившият шеф от ДС Димо Станков: Сътрудници сме имали навсякъде в чужбина, офицери – не навсякъде, 5 март 2011 г., e-vestnik.bg.
37Вандов, Димитър - завършил е Военното артилерийско училище (1949), Разузнавателната академия на КГБ (1958) и журналистика (1964). Работил е в българското разузнаване в продължение на 40 години от които, под прикритието на дипломат е пребивавал три пъти (общо 15 години) в Турция, 8 години във Франция и 3 години в Холандия. При последните си три пребивавания в чужбина е бил резидент. Бил е зам.-началник и 5 години началник на първи (турския) отдел на Първо главно управление. Изучава историята на Турция, пише и публикува няколко научни труда по съвременна история на Турция и придобива научната степен „доктор по история”. Владее турски, руски и френски език. Член е на Съюза на учените в България. През 2007 и 2011 г. издава документалните книги „Разузнаване по главното направление“ (София: „Дона ИК” 2007) и „Двубоят между разузнаването и контраразузнаването на България и Турция“ (София: „Нова Зора”, 2011), в които разказва за своята дейност в Турция.
38Интервю на Христо Милков с полк. Димитър Вандов, август 2019 г.
39Пак там.
40Пак там.
41Пак там.
42Пак там.
43Боне, Ив (р. 1935) - през 1986 г. е префект на Гваделупа, а през 1987 г. – на френската област Шампань-Арден. Назначен е като директор на ДСТ през 1982 г. от президента Франсоа Митеран. По негово време ДСТ открива и ръководи източника Фаруел (кодовото име на Владимир Ветров, служител в научно-техническото разузнаване на ПГУ-КГБ), който става „къртица” на френските служби в КГБ и предава 2997 строго секретни документи. Между 1980-1982 г. Ветров разкрива имената на 250 съветски агенти от НТР и 170 допълнителни от други дирекции на КГБ и ГРУ. Благодарение на тази информация френското контраразузнаване съставя списък от 47 съветски шпиони и нарежда тяхното експулсиране от френска територия на 5 април 1983 г. Ив Боне е основател и директор на Международния център за изследвания на тероризма и за помощ на жертвите на тероризма. Автор е на многобройни книги, посветени на разузнаването в страни и региони като Иран, Либия, Алжир и Ивицата Газа. В България пристигна, за да представи заедно с разследващата журналистка Румяна Угърчинска нейната книга “КГБ и сие” (София: Millenium, 2010).
44Интервю на Христо Милков с Димитър Вандов.
45АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 240, л. 38-39.
46Gaulle, Ch. de. Discours et messages. T.IV. Pour l’effort. 1962-1965, Раris: Plon, 1970, p. 72.
47Доверителни връзки и доверени лица са категории, които се срещат в агентурния апарат на Държавна сигурност. Те обаче не спадат към класическите категории секретни сътрудници на ДС. В строго секретна заповед на министъра на вътрешните работи за агентурния апарат на ДС от 1956 г. са дадени следното определения за доверителна връзка:
„Доверителни връзки: в отделни случаи, когато вербуването на агентура, е нецелесъобразно и са изчерпани всички други възможности, разрешава се за изпълнението на някои задача на органите на ДС да се установяват доверителни връзки с лица из средите и членовете на БКП, активисти на ДНСМ и други проверени и патриотично настроени граждани, умеещи да пазят тайна и годни да изпълняват възложените им оперативни задачи.
Доверителните връзки следва да се използват за наблюдение на роднините на издирвани държавни престъпници за навременно сигнализиране при поява на подозрителни лица в граничната ивица, при изпълнение на задачи при проучването, при разследването на извънредни произшествия, а също така при проверки и изясняване на други въпроси, интересуващи органите на ДС. Разрешение за установяване на доверителни връзки дават лицата, имащи право да санкционират вербуването на агентура по мотивиран рапорт.”
В строго секретна от особена важност заповед №І-30 на министъра на вътрешните работи от 30 май 1989 г. относно „Дейността на органите на Държавна сигурност по придобиването и използването на секретни сътрудници и доверени лица” е обособена и категорията доверено лице. За него е отбелязано: „Доверените лица са патриотично настроени български граждани, които доброволно и съзнателно подпомагат органите на Държавна сигурност при изпълнение на стоящите пред тях задачи и могат да долавят сигнали, прояви и факти, представляващи оперативен интерес.”
48АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 240, л. 38-41.
49Пак там, л. 76.
50Имената на оперативните работници не са включени в таблицата.
51АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 240, л. 76.
52Контраразузнавателен отдел.
53Контраразузнаване.
54Милев, Милю - през 1935 г. личен секретар на министър-председателя Георги Кьосеиванов, легационен секретар в Швейцария, началник на българския отдел на Радио „Свободна Европа” и негов директор до 1970 г.
55АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 43, л. 98-99.
56Пак там, а. е. 41, л. 20-21.
57Пак там, л. 30-31.
58Пак там, л. 38.
59Райчев, Герхард – о.з. полковник. ПГУ-ДС – III. В разузнаването и дипломацията работи цели 60 години, още от 1949, когато е бил второкурсник в Юридическия факултет на СУ. Бил е на мисии в Италия, Гърция, Австрия и Щвейцария. Има огромен принос и за развитието на селското стопанство, и за затоплянето на отношенията с Гърция, когато там управлява хунтата на „черните генерали”. Удостоен е със специалната грамота и почетен знак от ръководството на НРС за личния му принос към разрешаването на задачи по националната сигурност по заповед на началника на НРС бригаден генерал Драгомир Димитров във връзка с 90-годишнината му.
60АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2., а. е. 238, л. 3-4.
61Пак там, л. 3.
62Пак там, л. 4.
63Нансенов паспорт - специален документ, използван за пръв път през първата половина на ХХ век, който позволява на военновременните, политически и др. бежанци да пътуват безпрепятствено по света и да се заселват навсякъде. Към 1942 г. 52 са държавите, които го признават. Това е първият пасаван, създаден специално за бежанци. Вкаран е в употреба заради Октомврийската революция от 1917 г., вследствие на която стотици хиляди души напускат родната си Русия. По късно от него се облагодетелстват преследваните в Турция арменци, евреите, подложени на нацистки гонения и др. Обществото на народите издава общо ок. 250 000 нансенови паспорти. Наречен е така по името на човека, който го измисля и въвежда на 5 юли 1922 г. (тогава по негова инициатива в Женева е подписан многостранният договор, с който се дава валидност на паспорта) - полярният изследовател, общественик и алтруист Фритьоф Нансен. Паричното изражение на Нобеловата награда, която получава именно за този паспорт, той влага в по-нататъшната си работа в полза на бежанците.
64АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 43, л. 85-86.
65Пак там, л. 87-88.
66Пак там, а. е. 238, л. 40-41.
67Пак там, а. е. 239, л. 6.
68Пак там, л. 7-8.
69Реч на ген. Дьо Гол, предавана по радиото, 30.05.1968, Institut National de l’Audiovisuel (INA).
70AКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 239 л. 7-8.
71Пак там, л. 9.
72Пак там.
73Отдел 06-ПГУ – информация и анализ.
74АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 43, л. 4.
75Пак там, л. 7.
76Кривирадев, Цоко – нач. отдел ПГУ-ДС; полк.
77АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 43, л. 174-175. Бележки по съвещанието за информационната работа на първото тримесечие на 1967 година, състояло се на 13 април 1967 г.
78Пак там, л. 41.
79АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 98, л. 69, (пасаж №14, писмо №4, 30. 03. 1968 г.).
80Direction de la Surveillance du Territoire (фр.) - Дирекция за наблюдение на територията; френската контраразузнавателна служба.
81АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 98, л. 71.
82Пак там, а.е. 43, л. 113
83Пак там, л. 72.
84Пак там, а. е. 240, л. 125.
85Солаков, Ангел (р. 1922) - член на Работническия младежки съюз от 1938 година и на БКП от 1941 г. През 1941-1942 година ръководи комунистическа терористична група в София, за което през 1942 г. е осъден на 15 години затвор. След Деветосептемврийския преврат освободен и работи в номенклатурата на комсомола, като от 1951 до 1958 г. е секретар на ЦК на ДКМС. След това е прехвърлен в апарата на БКП, като до 1962 г. работи в нейния Градски комитет в София.
В началото на 60-те години, когато Тодор Живков окончателно утвърждава едноличното си лидерство, Солаков е сред новите кадри, които бързо се издигат в централното ръководство на БКП. През 1962 г. той става член на ЦК на БКП и първи заместник-министър на вътрешните работи. От 1965 г. е председател на КДС, като от следващата година получава ранг на министър. През 1968 г. КДС и МВР са обединени в МВР и ДС, което е оглавено от Ангел Солаков. През 1969 г. то отново е разделено и той остава министър на вътрешните работи.
През 1971 година Солаков е заподозрян в опити да концентрира в ръцете си твърде голяма власт и е обвинен в „антипартийно поведение“. На заседание на Политюро Тодор Живков го обвинява в поредица от провинения. Солаков си прави самокритика, подчертава личната си лоялност към Живков и приема да бъде отстранен от правителството. Тодор Живков приема извиненията и случаят е приключен с отстраняването на Ангел Солаков от министерството и от ЦК на БКП.
От 1971 до 1990 година Ангел Солаков е заместник-председател на БОК.
86АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 16, л. 17
87Интервю на Христо Милков с Димо Станков от февруари 2013 г.
88Пак там.
89Светослав Терзиев - журналист с 40-годишна практика, главно в сферата на международната политика. Бил е първи кореспондент на БТА в Индокитай и последен щатен кореспондент в Париж. От 1992 г. работи в печата – в. „Континент“ и в. „Сега“. Основател е на дисциплината „Агенционна журналистика“ във ФЖМК на СУ „Св. Кл. Охридски“, където преподава от 20 години. Доктор е по журналистика от 2007 г. въз основа на дисертация на тема „Журналистическата информация – стока или човешко право?“ Получавал е различни национални и международни награди за журналистика, включително и наградата на Европейския парламент през 2011 г. като национален победител в сектор „Печат“.
90Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, 2013.
91Те са наричани “периферни”, заради монопола върху радиото, който упражнява френската държава. Поради това техните предаватели трябва да се установяват в чужбина. Но студията им и социалните им седалища могат да се намират във Франция, за да избягнат контрола на Дьо Гол. Сред радиостанциите, които играят много важна роля по време на събитията през 60-те години на ХХ век са RTL и Europe 1, които дават трибуна на студентските лидери и левите интелектуалци, които масово им оказват подкрепа. Техните кореспонденти през май-юни 1968 г. влизат в домовете на обикновените французи и чрез частните телефони обявяват предварително мястото и времето, където предстои да се организират митинги и демонстрации.
92Много по-бурна, кръвопролитна и разрушителна, в сравнение с първата. Тогава кризата от социална прераства в политическа. Отново има бунт в сърцето на столицата. Стотици са ранени, 795 - арестувани. Сорбоната и театър „Одеон” са окупирани. В Лион един полицейски комисар е убит. Бият се в Бордо, в Страсбург, в Нант.
93Цит. по: Писарев, Павел. От нашия кореспондент… София: „Петекстон”, 2010, с. 229.
94Пак там.
95АМВнР, оп. 25, дело 94, преп. […], л. 246.
96Пак там, преп. 2531, л. 45.
1. САМОСТОЯТЕЛНИ ДОКУМЕНТИ
Непубликувани интервюта
Интервю на Христо Милков с Димитър Вандов, 2019 г.
Интервю на Христо Милков с Димо Станков, 2013 г.
Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, 2013.
Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, 2013 г.
Интервю на Христо Милков с Райко Николов, 2013 г.
Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, 2013.
Allocution radioffusée de De Gaulle, 30.05.1968, Charles de Gaulle. Paroles Publiques. Institut National de l’Audiovisuel (INA) https://fresques.ina.fr/de-gaulle/fiche-media/Gaulle00366/allocution-radiodiffusee-du-30-mai-1968.html.
Библиография
1.1. АРХИВНИ ЕДИНИЦИ
АКРДОПБГДСРБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 16, а. е. 24, а. е. 43, а. е. 98, а. е. 108, а. е. 238, а. е. 239, а. е. 240; оп. 3, а. е. 13.
АМВнР, оп. 25, дело 94, преп. 2531, преп. 2475, преп. 2536; дело 99, преп. 2475
1.2. КНИГИ
Гари, Ромен. Генерал Дьо Гол. Андре Малро. Покорители на невъзможното. София: Издателство Слънце, 1998. 160 с. ISBN 954802392X.
Микел, Пиер. История на Франция. София: Издателство Кама, 1999, 499 с. ISBN: 9549011283.
Писарев, Павел. От нашия кореспондент… София: Издателство Петекстон, 2010. 292 с. ISBN: 978-954-457-059-0.
Писарев, Павел. Подир изгубеното време. Спомени. София: ИК Жанет-45, 2011, 536 с. ISBN: 978-954-491-733-3.
Станков, Димо. След дълго мълчание. 42 години в българското разузнаване. София: ИК „Христо Ботев”, 2001. 556 с. ISBN: 954-445-789-5.
Угърчинска, Румяна. КГБ и сие. София: Издателство Милениум, 2010. 344 с. ISBN: 978-954-515-114-9.
Gaulle, Charles de. Discours et messages. T.IV. Pour l’effort. 1962-1965, Раris: Plon, 1970. 485 с. ISBN: 2259022650.
1.3. КНИГИ, ПУБЛИКУВАНИ ОНЛАЙН
Райкин, Спас. Български национален фронт. Т.6. София: Издателство Пенсофт, 2003. 484 с. ISBN: 954-642-183-9, https://ciela.com/b-lgarski-nacionalen-front-t-6.html.
2. ПРОДЪЛЖАВАЩИ ИЗДАНИЯ
2.3. ПРОДЪЛЖАВАЩИ ИЗДАНИЯ, ПУБЛИКУВАНИ ОНЛАЙН
Бившият шеф от ДС Димо Станков: Сътрудници сме имали навсякъде в чужбина, офицери не навсякъде. За атентата срещу папата, за Георги Марков и за Първо главно управление разказва неговия бивш зам.-началник [Интервюто взе] Иван Бакалов. – В: Е-vestnik.bg, 5 март 2011 г., http://e-vestnik.bg/11171/dimo-stankov-ne-vsichki-zhurnalisti-sa-rabotili-za-ds/
_(22982228206).jpg){kind=link}