1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век) - Седма глава. Капитанът, който не напусна кораба

Написана от Христо Милков
Посещения: 2774

Индекс на статията

 

СЕДМА ГЛАВА.
КАПИТАНЪТ, КОЙТО НЕ НАПУСНА КОРАБА

 

Дьо Гол, който винаги е водил играта, отличавал се е със своята предвидливост и способност да бъде два хода пред противниците си, за пръв път губи контрол. Той смята, че за разлика от предвоенното време този челен отряд на обществото повече не се вълнува от истинските проблеми: „Днес нищо не може да ги възбуди повече, освен искания, които се отнасят до студентските столове.“510 В започналия кипеж все още не вижда нищо особено тревожно: „Детска работа... Това са само няколко лоши студенти, които са се изплашили от изпитите.“511 Твърдо отказва да се изпълнят исканията за освобождаване на арестуваните по време на сблъсъците. Той е категоричен - държавата не преговаря. Дьо Гол е убеден в своята мисия в историята. Но тази Франция, която десет години е градил, сякаш е поставена под съмнение.

Един от най-енергичните и най-будните отряди на обществото - студентството - надига глава и започва не просто да задава въпроси, а да иска промени, и е готов да отхвърля, да оспорва, и накрая да се надигне на бунт. Неслучайно точно той се надига най-властно и най-мощно с вика: „Десет години стигат!“. Стигат ли му десет години на Дьо Гол? Тогава цялото общество е напълно убедено в неговото напускане.

На въпроса ми към Светослав Терзиев дали може ли да ми даде своя характеристика за Дьо Гол като личност и съответно за действията му в майските събития, той отвърна: „Дьо Гол е точно тази фигура, която връща самочувствието на французите след Петен. Когато Франция е окупирана, тя до голяма степен страда не толкова от факта, че е окупирана, колкото, че е смачкано нейното национално достойнство. Защото не е окупирана цяла Франция, все пак присъствието на германците е частично, в някаква част има колаборационистко правителство, което ужким си е френско. Но Петен, героят от Първата световна война, стига до този позор да бъде колаборационист и предател. Германците имат интерес повече от него, отколкото французите. Защото те го поставят. Те му дават възможност, защото смятат, че това е фигурата, която олицетворява величието на Франция с всичките си заслуги и че той ще овладее положението и ще им върши работата. За тях той е предател. Неслучайно е осъден на смърт от Дьо Гол, както и Дьо Гол е осъден на смърт от него. Присъдите не се изпълняват. Но символиката е много силна.

Дьо Гол израства като водач в момент, в който французите имат нужда от него. Това не е фигурата на Съпротивата. Той самият почти нищо кой знае какво не организира вътре в самата Франция. Филмът „Ало, ало!“ много хубаво представя нещата. Но Генералът връща на французите онова самочувствие, което е дълбоко наранено и от което те имат нужда, за да преодолеят войната. Те самите много бързо прекратяват съпротивата. Самата им концепция за водене на война е много архаична с тези укрепителни линии, с линията „Мажино“, тя е сбъркана. Тя се опира на философията на позиционната война. Те не успяват да осмислят новата война, която ще бъде динамична. Те са с една война назад.

Дьо Гол е родом от Лил, който е в Северна Франция, едно работническо военно градче, а сега е голям град. Но там се намира една от големите крепости, която Франция строи още по времето на Воба. Това е чудовищна цитадела, която съществува и до момента. Тя е символ на онази представа, на застиналата, статична представа на французите за войната, която им е дала усещането, че са защитени. Буквално в един миг [за шест седмици - б.а., Х. М.] всичко това рухва. И французите са унизени. Те са унизена нация. Затова те имат нужда от такава фигура. И Дьо Гол, колкото, разбира се, е човек с качества, толкова е роден от тяхната фантазия. Те имат нужда от него. Ако не е народът да повярва, че това е човекът, той просто нямаше да се появи като голяма фигура. Него щяха да го избутат други. Това обръщение от Лондон е много силно, но то е за вътрешна мобилизация на французите, а не за реална съпротива. Защото Съпротивата я организират други. Много по-голяма е заслугата за френската Съпротива на ФКП, защото тя работи на място, на терен. Не е Дьо Гол, който я организира.

Дьо Гол до голяма степен е митът, от който французите имат нужда в този момент, за да преодолеят унижението. Защото те са горда нация. Те не могат да приемат задълго такова унижение. Германците няколко пъти ги унижават с този вагон в Компиенската гора. Французите, разбира се, им го връщат. Три пъти се водят едни други там да подписват. Ако отидете, ще видите, че и досега си стои вагонът. Дотам никога не е имало жп линия. Сложен е в гората в изолираното място, периодично да си подписват капитулациите [примирията - б.а., Х. М.] един на друг.

Така че Дьо Гол се ражда като политическа фигура като един мит точно в момента, когато французите имат остра нужда от него. Те самите го издигат. И, разбира се, собствените му политически заслуги са големи.

Например за излизането от войната в Алжир, с което до голяма степен излага живота си на риск. Защото е имало опити за убийство [31 атентата срещу него, б.а., Х. М].

Той е много гъвкав, много интересна политическа фигура. Примерно, отивайки в Алжир, и сега французите още го помнят и го казват и го напомнят на Оланд, който отиде неотдавна в Алжир, и му припомниха колко голяма е разликата между двамата. Когато Дьо Гол отива, всички очакват от него да каже какво ще става в Алжир, защото всички са настръхнали едни срещу други. Той излиза и казва: „Аз ви разбрах!“. И всички са доволни, защото той ги е разбрал. Трябва да си наистина много голяма личност, за да можеш, казвайки една такава елементарна фраза, реално да си свършиш работата. А той може. И въобще, ако го слушате, той е един артист, драматургичното изкуство при него е силно развито. Той успява в зависимост от аудиторията да намери подхода и думите, които да свършат работа.

- И да напипа пулса на общественото мнение.

- Общественото мнение. И не само. Но и в света. Дьо Гол има значение заради това, че все пак е решителен политик. Ако има някакъв предшественик на разведряването и преди събитията от 1968 г., то това са неговите визити от 1966 г. в Източна Европа. Дьо Гол се отвори към Източна Европа, ходи в Полша, ходи в Съветския съюз, ходи в Румъния. В България не е идвал, но покани Тодор Живков във Франция, т.е. той беше първият западен политик, който направи разчупването във фронтовете на Студената война. Това е много интересно. Неговото излизане от военните структури на НАТО, от една страна, като политическо решение е много смело, от друга страна, може да се определи като грешка, защото до този момент НАТО се намира в Париж и трябва да се изнесе в Брюксел и французите по този начин губят и влияние в НАТО. Но той решава, че мястото им не е там, защото американците прекалено много доминират, а във френската политическа култура това е много силно заложено, че американците са, така да се каже, техните чеда в политиката и те трябва да ги слушат, а не обратното, да ги доминират, и това ги обижда. От времето на Американската война за независимост французите играят ролята на учители на американците, имат и съответното самочувствие, тези янки не могат да им дават акъл. Обижда ги и положението след войната, в което се оказва Франция - на второстепенна, макар и голяма, световна сила. Това никак не се харесва на Дьо Гол. Те, така да се каже, по милост, с едно снизхождение към тях, получават окупационна зона в Германия, без да имат никакви заслуги за победата във войната. Те не могат да се сравнят със заслугите и на други народи. В никакъв случай не са сравними със заслугите на англичаните, на американците и на руснаците. Това е жест на симпатия, на уважение и един кредит, който инвестира в тяхното самочувствие, за да се възстановят по-бързо след войната. И те го правят, възползват се и са благодарни. В същото време си запазват едно на ум, че всъщност са една унизена нация. И Дьо Гол се опитва, до голяма степен чрез дистанцирането си, да върне онова величие, което има Франция като самостоятелна сила, съчетано, разбира се, със самочувствието, което има от ядрените оръжия, изпробвани през 60-те години, които създават потенциала на Франция отново да бъде световна сила. Дьо Гол е фигурата, която най-много работи за френското самочувствие.“512

Според Светослав Терзиев, който поставя Генерала в контекста на 1968 година, характерна със смяната на едно поколение водачи с друго, „Дьо Гол трябваше да си отиде тогава... И в това е неговата сила, в политическия му усет. Той беше фигура, която знаеше кога неговото време е дошло и кога си е отишло. И действително много точно постъпи. Предизвика собственото си оттегляне с един абсолютно незначителен референдум за преразпределението [на регионите и Сената - б.а., Х. М.].“513

На въпроса ми към Милан Миланов „Как бихте охарактеризирали генерал Дьо Гол като държавник, политик и личност като цяло, и в частност, позициите и действията му през май - юни 1968 г. той отговори: „Вече стана дума за това, че генерал Дьо Гол е признат не само в своята страна, но и навсякъде по света като голям френски политик и държавник с изключителни заслуги за френската нация и френския народ. Той е дал значителен принос и за развитието на международните отношения по посока на добросъседството, мира, разбирателството и сътрудничеството. Пословична е неговата привързаност към принципите на суверенността и независимостта в условията на сложната и противоречива съвременна действителност. Що се отнася до позициите и поведението му през май - юни 1968 г., той действа като върховен държавен ръководител в съответствие с изискванията на момента. Съдейки по развитието на обстановката, макар и смутен, той осъзнава, че размахът на протестното движение налага необходимостта от реформи и се старае да не допусне или поне да ограничи физическото насилие от двете страни. Търси диалога и компромиса, но не на всяка цена.“514

Според Милан Миланов няма съмнение, че отиването на генерал Дьо Гол в Баден-Баден за среща с командването на групата френски войски в тогавашната Федерална република Германия е продиктувано от размаха на кризата във Франция. В нейния разгар той тайно напуска Франция, макар и за кратко, но с цялото си семейство, за да се срещне с ген. Масю. Доста смутен, обезверен и засегнат в чувството си за величие и недосегаемост, той в крайна сметка се вслушва в съвета и увещанията на ген. Масю да се върне във Франция, на която е нужен, и да предприеме съответните незабавни мерки.

За Милан Миланов отношението на френското общество към Дьо Гол е еднозначно. Голизмът, силен и активен по негово време и непосредствено след него, все още има силни традиции във френската политическа действителност, но вече не е така ярко изявен. Името, личността и делото на Дьо Гол, неговата национална и международна известност обаче са здраво вкоренени в съвременната история на страната и са гаранция за присъствието и влиянието на голизма в съвременния обществено-политически живот.

Дьо Гол е несъмнено велика личност за Франция и забележителен политик в съвременния свят, но и той става жертва на прекомерните си амбиции. След като за пореден път залага на считания от самия него свой безспорен и непоклатим авторитет, губи поредния референдум и се оттегля от политическата сцена.

На въпроса ми защо въпреки всичко Дьо Гол успява не само да овладее кризата, но на парламентарните избори голистката партия разгромява политическите си противници и получава абсолютно мнозинство в Националното събрание, проф. Миланов отвърна: „Вероятно обясненията са повече от едно, но не на последно място сред тях е фактът, че стачкуващите и протестиращите издигат предимно социални, а не политически искания, не за смяна на режима, а за реформирането и подобряването му. От момента, в който Дьо Гол приема да реформира държавата и обществото и започва промените в духа на исканията на улицата, средният французин го предпочита като гарант на реда и сигурността, нещо, което той вече беше доказал.“515

Относно голизма по времето на Дьо Гол и след него Милан Миланов изрази становище, че той като явление има широка основа, много по-широка, отколкото би могло да се обясни само с една харизматична личност. „Той не може да се сведе само до личността на Дьо Гол, макар че идеите му за развитието на Франция и света са неговата сърцевина. Основната тенденция при Дьо Гол и с по-малък успех след него беше Франция да бъде напълно независима и самостоятелна. Известно е, че тази тенденция, независимо от конкретния повод, е в основата на решението на Франция да напусне през 1966 г. военната организация на НАТО.“516

На въпроса ми към П. Писарев каква е оценката му за Генерала като държавник и политик, отговорът беше еднозначен: „Голяма фигура. Това е най-голямата фигура, заедно със Сталин, Чърчил, Рузвелт, но Дьо Гол всички ги предвари и влезе в модерното време. Той е голяма фигура за французите, историческа фигура, равна по мащаби на Луи XIV, на Луи XVI, на Наполеон, така го и тачат. Например те го „плюят“ във Франция. Но не съм видял французин, включително комунист, да говори срещу него вън от нейните граници. Например аз съм водил Рьоне Андрио, главния редактор на „Юманите“, водил съм заместник-главния редактор при Тодор Живков за интервю. Започват разговори за Франция, включително и за Дьо Гол. А той мълчи и нищо не казва. Никой вън от границите на Франция не говори против френското правителство, колкото и да е против него. Французите са особени патриоти. Няма такова нещо като нашите сега, ходят в Европарламента и държат речи против българското правителство. Такова нещо от французин не може да се очаква.“517

Павел Писарев пише в мемоарите си: „Дьо Гол почина през ноември 1970 г. Президентът Помпиду оказа най-високи държавни почести на покойника, направи всичко за увековечаване на името му. Генерал Дьо Гол остана в историята като велика личност, организирала французите във войната против фашизма. И като създател на модерната Пета република - с високоразвита икономика, със социално ориентирано общество и с независима външна мирна политика, различна от политиката на САЩ и НАТО, като активен радетел за развитието на ЕС, за сдобряване с Германия и със сътрудничеството със социалистическите страни, арабите и Изтока. Генералът обяви Израел за окупатор и не стъпи там... Двадесет и първият век започна, но къде са политиците от ранга на Дьо Гол? Дьо Гол е епоха в развитието на Франция, той обобщава историческия и опит от няколкостотин години, съчетава бонапартизма, месианската роля на водача на държавата и народа, колберизма, намесата на държавата в икономическия живот на страната и опита на католицизма да помири интересите на бедните и богатите, да установи социализъм без марксизъм. Франция живее четвърт век в ерата на голизма - Дьо Гол, Помпиду, Жискар, Ширак, и чак сега се появи Саркози, който откровено иска да наложи нов капитализъм от американски либерален тип.

Политици като Дьо Гол, Рузвелт, а по-късно Аденауер, Шмид, Кол, Маргарет Тачър искат да дадат ново дихание на капитализма. Неслучайно Дьо Гол взе за министър-председател и свой наследник Помпиду - представител на Ротшилд, едрия капитал, с който Дьо Гол се разбираше добре.

Дьо Гол се променяше, той променяше и света, в който живееше. Франция и Европа, светът дължат много на този забележителен французин. Той не остави лично богатство след себе си, не назначи нито един роднина във властта, не произведе сина си, стоял контраадмирал 20 години, в адмирал, като върнал заповедта с думите: „Не е узрял да командва, да го строява жена му“. Синът му Филип дьо Гол стана адмирал и сенатор след смъртта на баща си. Годините, в които бях кореспондент в Париж, бяха силно маркирани от личността на генерала, затова отделям за него и събитията, в които съм участвал, толкова много място в своите писания.“518

24 май. „Лошата“ реч на Генерала. Продължава шест минути. Може би най-безсъдържателната и най-безцветната от всичките му многобройни речи. След дълъг телефонен разговор с Жорж Помпиду решава да съкрати с 12 часа посещението си в Румъния. Късно вечерта на 18 май каца в столицата. Министрите го посрещат с тревожни новини. Той е вбесен и се нахвърля срещу тях с укори и сарказми: „Достатъчно е Дьо Гол да се отдалечи и всичко се руши!“. Вече в Елисейския дворец решително заявява: „Всичко това трябва да спре. Или те, или ние... Реформи - да, карнавал - не!“519 Решава да използва любимото си оръжие - референдума. На заседание на Министерския съвет от 23 май Генералът обявява съдържанието на предстоящото изказване. Никой, освен Гишар, Мисоф и Горс, не посмява да се надигне срещу тази чудновата идея. В кулоарите на Националното събрание някои голисти заявяват: „Старият“ (едно от прозвищата на Дьо Гол - б.а., Х. М.) е свършен, трябва да си върви“. На споменатото заседание всички са поразени от „равнодушния му тон“, както пише Оливие Гишар, министър на индустрията. „Някои дори повярваха, че вече е „откачил“. Други, по-разсъдливи, че още опипва терена за контраатака. „Ако бяха слушали по-внимателно дългия монолог на Генерала, може би щяха да отгатнат към каква идея се насочваше Дьо Гол, той, който написа във „Франция и нейната армия“: „Трябва да се организира изненадата, когато хиляди смутители се набъркат в делата“. Заяви пред министрите същия ден: „Ние се намираме в страна, която не се страхува нито от бедност, нито от външна тревога. Докато французите повече не се страхуват, те ще бъдат готови да се върнат към своите стари склонности, които не ги водят към авторитета на държавата.“520

В 20 часа на другия ден Дьо Гол се появява на телевизионните екрани. Това изказване е дългоочаквано. Обявено е гръмогласно от всички говорители на властта. „Човекът светкавица от 1961, саркастичният гений от кампанията през 1965, шампионът от всички категории в галактиката от образи, е не повече от един старец, разсърден, че някой е изцапал къщата му и че се гневят срещу легендата му. Той издига като върховно оръжие референдума и като абсолютно оръжие - своята оставка. Взрив от обиден смях посреща заплахата му от Лионската гара на левия бряг (на Сена - б.а., Х. М.): „Да имаш да вземаш!“.521

В обръщението си към нацията Генералът обявява референдум за участието на работниците в ръководството на предприятията. Признава, че паралич застрашава страната и че трябва да бъде предотвратена опасността от въвличането и в гражданска война, в „най-отвратителни и най-разорителни авантюри“. При положителното гласуване на държавата и преди всичко на нейния ръководител трябва да се предоставят пълномощия да осигури обновлението. В случай на отрицателен отговор, той ще си отиде.

Всички в кабинета на Мишел Жобер в Отел Матиньон (резиденцията на правителството - б.а., Х. М.) го гледат. Там са Помпиду, Жобер, Баладюр, Льофранк, Ширак. Едуар Баладюр ще си спомни: „Бях обхванат от тъга и тревога. Колко бяхме далеч от акцентите на Дьо Гол на алжирските барикади от 1960 или на генералския бунт от следващата година! Надявах се, че още веднъж с няколко думи Генералът ще укроти ситуацията. Какво щеше да стане, ако той се провалеше?“.522 Във всеки случай той не може да успокои раздвижването с една реч, нито да довърши Кон-Бендит или Жесмар, сякаш са Салан или Шал. Министър-председателят е с наведена глава, държи връзка ключове в ръце, кръстосани зад гърба, не показва никакво чувство. След края запазва за миг тишина и отбелязва: „Можеше да бъде и по-зле.“523 Жак Ширак е главен секретар по трудовата заетост, най-младият член на правителството, един от малцината, запазили хладнокръвие в това положение. Вбесен е от масовото напускане на голисткия кораб от „плъховете“. Той също като Помпиду е раздразнен от поведението на Генерала, който винаги се инати със своите фиксидеи - за референдума за участието. Не се прави референдум, когато цялата страна е обхваната от революция и оспорва първо самия Дьо Гол. Не се говори за участие тогава, когато барикадите се издигат в столицата.

28 май. Вечерта Генералът приема министъра на вътрешните работи и му казва: „Видях Помпиду току-що и той ме увери, че ще бъде достатъчно да се държим и че всичко ще се подреди. Казах му, че е оптимист [...]. Това е наводнение. Работниците, които не държаха толкова да се включат в стачката, се включиха, защото видяха как всичко се отстъпва на студентите и как тепърва ще продължава да им се отстъпва [...]. И целият въпрос е да се знае дали може нещо да се направи!“.524
В устата на Дьо Гол тези думи звучат много обезпокоително за Кристиян Фуше, най-малкото, защото вече не са внушение или един от тези неочаквани обрати, в изкуството на които той минава за майстор.

Министърът продължава разказа за срещата си с Генерала, която дълбоко го е потиснала: „В голямото помещение, напълно затихнало и едва осветено от нощната лампа на бюрото, както и от яснотата на нощта, която влизаше през полуотворените прозорци към градината, дойде това невероятно изречение:Фуше, знаете ли, че започвам да мисля, че ще се сгромолясам!“.525 Дьо Гол се връща в мислите си към преломни моменти, когато си е задавал въпроса дали си струва да продължава да бъде начело: „Това ми се случи вече в Дакар, когато хората на Виши ме теглеха надолу. За няколко часа вярвах, че това е краят; че в крайна сметка съм се излъгал. Ако бъда честен, лично за себе си, действах във всеки случай както трябваше, но повярвах, че съм надценил шансовете на „Свободна Франция“ и се питах дали си заслужава да остана там [...]. През 1943 след един ужасен сблъсък с Чърчил още веднъж бях готов да зарежа всичко. През 1946526 и през 1953527 наистина ми писна. Днес ми писна отново.“528

Според Нино Нинов само преди един месец този епилог би се сторил на всекиго „бълнуване“. На 29 май „десет милиона стачници заемаха заводите, канцелариите, гарите, летищата, учебните заведения. Стачните комитети организираха снабдяването на населението, пазеха златното съкровище, държаха митници и арсенали“.529 Всяко едно твърдение може да бъде опровергано, особено последните. Колкото до снабдяването, то се организира от държавата. Според разсекретени френски полицейски документи във връзка с 30-годишнината от май 1968 г., подробно се дават данни колко тона храни и от какъв вид, както и по колко тона бензин са били осигурявани. Подробно са описани и охраната на Халите, на складовете с храна и провизии и резервоарите. Така може да се види, че тези твърдения са поредният мит за силата на ФКП и профсъюзите, който обаче е отхвърлен от историческите документи. Според Н. Нинов по призива на ОКТ 800 000 са манифестирали по улиците с лозунга „народно правителство“. Това е лозунг, който се задържа само 24 часа.

Ето защо едва ли е особена гордост да бъде споменаван. „Полицията избягваше „контакта“ с демонстрантите, а армията мълчеше“.530 Веднага бих попитал, какво се има предвид под „контакт“. Специално на 29 май наистина манифестантите мирно се разотиват, но това е вследствие на нареждането на Москва. Без съмнение обаче, по време на събитията от май - юни французите стават свидетели на насилие от двете страни. Колкото до това, че армията „мълчи“, на нея не и е работата да говори, а да изпълнява заповеди. „Отменяйки без всякакво обяснение редовно заседание на Министерския съвет, Дьо Гол беше заминал в „неизвестна посока“.531 За кого е „неизвестна“...

„Социалната криза във Франция вече се превърна в открита политическа. Днес сутринта в Париж се разпространи новината - генерал Дьо Гол внезапно е напуснал Елисейския дворец и е заминал за своето частно имение в Коломбе-ле-дьо-з’Еглиз. Никакви официални обяснения не са дадени за това изненадващо заминаване. В последното издание на в. „Монд“ пише: „Веднага след заминаването на генерал Дьо Гол за неговото имение, в Париж се разпространиха слухове, че държавният глава предвижда да се оттегли, като за това приготви специално обръщение към нацията“. Дьо Гол трябва да се върне в Париж, продължава вестникът, в четвъртък в 3 часа следобед, за да председателства заседанието на Министерския съвет. То бе предвидено за днес, сряда, 10 часа сутринта. По-голямата част от министрите бяха дошли в Елисейския дворец, когато бяха предупредени, че трябва да си отидат, защото заседанието е отложено за четвъртък следобед. Както съобщават всички следобедни вестници, „тази вечер в Париж се очакват дълбоки правителствени промени“. „Единственият изход“ - такова е заглавието на основния вътрешнополитически коментар на в. „Монд“, в който се подчертава: „Отказът на Дьо Гол от поста държавен глава, една възможност досега отхвърляна, става все повече единственият изход от кризата.“

В същото време, както съобщава „Франс соар“, проблемът за разпускане на Националното събрание вече се поставя открито сред самите депутати, дори и сред самото правителство.

Ясно е, че във Франция се разгръща голяма политическа битка. Трудно е да се каже дали такива големи парижки вестници, които току-що цитирах, стоят настрана от нея. Позицията, която те заемат против генерал Дьо Гол, очевидно е позиция на влиятелни политически и финансови кръгове. Освен тези предположения, тук се лансира мнението, че във Франция трудно ще се стигне до самия референдум от 16 юни.

Министър-председателят Помпиду настоява в специално обръщение по телевизията на всяка цена той да се проведе, което ще покаже разположението на силите в страната. В пресата се подсказва, че генерал Дьо Гол разполага, освен това с други възможности - например член 16 от конституцията, който му дава извънредни пълномощия в особени случаи.

Както се вижда, политическата обстановка в Париж е такава, че сега трудно могат да се разграничат действителните и сериозни новини от слуховете, които се разпространяват. Какво именно е вярно от всичко това, което съобщават големите парижки вестници „Монд“, „Фигаро“ и др., ще покажат близките часове и дни, но още отсега е ясно, че основният въпрос във Франция е въпросът за властта.“532

На 29 май в Париж са съсредоточени полицейски сили от 65 департамента (от общо 90). Поставени са в готовност многобройни военни части, включително парашутни и танкови. Но лично Генералът е отхвърлил всякакви искания армията да влиза в града и да стреля. Единствено полицията и жандармерията имат право да откриват огън при самозащита.

В 10 часа сутринта е свикано заседание на Министерския съвет. Обаче 45 минути преди това по нареждане на Генерала на Помпиду е съобщено, че то се отлага за 15 часа и 30 минути на другия ден. Дьо Гол му телефонира: „Аз съм съвсем измъчен, не съм спал вече шест нощи. Трябват ми 24 часа спокойствие и почивка, за да взема решение. Отивам в Коломбе, за да спя!“.533

Оставя го в пълна несигурност за дълбоките си намерения.

Според Димитър Шишманов в книгата му „Елисейският дворец“ за времето от май - юни 1968 г., Дьо Гол извиква министър-председателя и му заявява, „няма да се състои седмичното заседание на Министерския съвет. Заседанието се отлага с 24 часа. Имам нужда да изляза на полето и да размисля спокойно. Една нощ, прекарана в Коломбе, ще ми подейства добре. Утре ще се върна, не се безпокойте.

- Но, господин Генерал, сигурно ли е, че ще се върнете?

- Разбира се. Нямам причини да не се връщам. Във всеки случай Вие сте тук. Прегръщам Ви.“

Според Димитър Шишманов Помпиду е озадачен. Дьо Гол, който винаги държи на почетна дистанция от себе си и най-близките си сътрудници, само веднъж е употребил към свой сътрудник думите „прегръщам Ви“: на 24 август 1944 г., в разгара на Парижкото въстание срещу немските окупатори, когато нарежда на генерал Льоклер да влезе с блиндираната си дивизия в Париж. Шест месеца по-късно Помпиду казва пред приятели:

„Да ме прегърне! Това не бе негов навик. Казах си, работата отива на лошо. Той няма да се върне.“534

Президентът напуска столицата с куфари с архиви. В колата до него са мадам Дьо Гол, която носи всичките си бижута, и неговият адютант. Кортежът се отправя към летището за хеликоптери в Иси ле Мулино. Оттам излитат два хеликоптера „Алует III“. В единия са Генералът в цивилно облекло, мадам Дьо Гол, адютантът - военнофлотският капитан Флоис, в другия - охраната и лекарят му.

Но французите все още не знаят всичко: Помпиду скоро научава, че следата на Генерала е загубена. Той е напуснал Париж с два хеликоптера, но не е пристигнал в имението си и машината не е кацнала както обикновено в Шомон. Никой, с изключение може би на директора на Националната жандармерия, не знае откъде е минал. Шабан-Делмас разказва: „Към 15 часа се обадих в Матиньон и министър-председателят ми каза, че е заедно с Мишел Дебре535, Роже Фре536 и Жак Фокар. Пет минути по-късно аз също пристигнах и намерих в съседната стая Клод Помпиду537, много обезпокоена от новините. С влизането си поех драмата, която се носеше във въздуха. Жорж Помпиду се разхождаше с мрачно лице от единия до другия край и не изглеждаше да ме е забелязал. - Какво става? - Изгубихме генерала... Следобед Матиньон полудя.“538 Самият Помпиду признава, че тази сутрин хипотезата за заминаването на Конетабъла му се е струвала като катастрофа. Не само неговият престиж е продължавал да бъде основен елемент на властта, но и юридически оставката му е щяла да го постави в непоправимо положение.

В 14 часа и 30 минути министър-председателят приема група депутати от правителственото мнозинство и им съобщава думите на Дьо Гол. След това казва: „Сега трябва да чакаме решението на Генерала. Но в онова душевно състояние, в което го видях през последните дни, не е изключено неговото оттегляне.“539

Според Н. Нинов „мнозина мислеха, че [Дьо Гол] вече няма да се върне - нали през 1946 г. също така без предупреждение беше напуснал властта. Помпиду съчиняваше възвание до френския народ, Митеран гледаше безстрашно пред фотографите - за всички наследството беше открито. Острите зигзази напомнят зимата на 1848 година - на вдигане на прогресивната част от народа, избиране на реакционно правителство и накрая реставрация. С известна разлика. Заимствайки езика на дипломацията, един наблюдател характеризира събитията от май - юни 1968 г. като „студена гражданска война“.540

Общественото мнение нито за момент не се е съмнявало в новината за заминаването: това е краят на голистката власт. Шефовете на опозицията го виждат като потвърждение на своите анализи и оправдание за инициативите за запълване на празнината. Членовете на правителството в мнозинството си не са далеч от същите мисли. В министерствата се съставят нови екипи. Почти сам, Жорж Помпиду не капитулира, въпреки горчивината, че е изоставен в пълна несигурност за мислите на Генерала. В сряда вечерта на 29 май, десет години след призива на президента Рьоне Коти към „най-прочутия французин“, за да потуши кризата от 1958 г., всичко потвърждава убеждението, че Петата република изживява последните си часове.

„Помпиду и някои от министрите са убедени, че генерал Дьо Гол няма да се върне. По-късно, питан от журналист, вярвал ли е, че Генералът не ще се върне в Париж, той отговаря: „В този момент не само вярвах, бях сигурен“.541 На 29 следобед той вижда вече себе си в Елисейския дворец. Няма по-сериозен кандидат от него за президент на Републиката. Министрите и ръководителите на партиите от управляващата коалиция също виждат в него единствената надежда за режима. Извикани в двореца Матиньон, представители на ръководствата на тези партии и на парламентарните им групи тревожно коментират най-новото развитие на събитията след мистериозното изчезване на президента на Републиката.

„- Господа - обръща се към тях Помпиду. - Без съмнение в близките часове аз ще бъда призован да взема важни решения. Желая да узная вашето мнение по създалото се положение.

Един след друг правителствените депутати вземат думата:

- Време е да покажем, че сме готови да се бием.

- Това ще бъде лудост. Вие ще предизвикате въстание.

- Ако Генералът си отиде, Вие, Жорж Помпиду, ще трябва да насрочите президентски избори. Вие ще бъдете нашият кандидат.

- Генералът няма да се върне. Във всеки случай той трябва да си отиде. Ние се намираме в революционна ситуация и часът на правителствени реконструкции отдавна е минал.

- Ако Дьо Гол си отиде, Вие, Жорж Помпиду, също ще бъдете пометен. Това, което е необходимо, е съставянето на правителство на национален съюз.“542

Преобладава убеждението, че събитията в Париж са нанесли непоправим удар върху престижа на генерал Дьо Гол и че той не ще остане повече президент на Републиката. Помпиду също е убеден в това и смята, че вече е дошъл неговият ред на държавното ръководство на Франция. Но той се опасява, че ако страната узнае за изчезването на Дьо Гол, ще се създаде опасна празнота в държавния и политическия живот, едно междуцарствие, което може да предизвика експлозия. Затова той би желал Генералът да се завърне и смяната да стане по мирен начин, чрез преговори с профсъюзите и студентите, чрез нови президентски избори, като преди това бъдат проведени законодателни избори, които правителството сигурно ще спечели. Той смята, че левичарските групи със своите анархистични действия и безчинства са свършили в това отношение добра работа. Но време за чакане няма и трябва да се действа бързо. Помпиду нарежда един екип от телевизията да дойде в двореца Матиньон, за да бъде направен запис на обръщение към френския народ с голяма важност в отсъствие на президента на Републиката. Някои от министрите го окуражават да обяви с това обръщение оттеглянето на Дьо Гол. Един от тези министри, Албен Шаландон, казва:

„Дьо Гол! Във всеки случай с него е свършено. Той нищо не разбра от тази криза. Въпросът е сега как да се помогне на Помпиду да поеме делата в ръцете си.“543

Ръководителят на телевизионния екип, който ще прави записа на обръщението на Помпиду, има смелост да се противопостави. Той се обръща към министъра на информацията Жорж Горс:

„- Господин министре, за да се предаде по телевизията декларация на министър-председателя, е необходимо съгласие на Елисейския дворец.

- Но Вие виждате - отговаря министърът, - че министър-председателят е поел цялата власт.

- Откога? Нека ми покажат писмен документ за това!“544

Спорът става излишен. Военният министър Пиер Месмер уведомява министър-председателя, че по сведения на началника на Генералния щаб генерал Фурке хеликоптерите, излетели от Иси ле Мулино с генерал Дьо Гол и придружаващите го лица, са кацнали в Баден-Баден, в щаба на командването на френските войски в Западна Германия. Най-после в 16 часа и 29 минути военният министър съобщава на Помпиду, че органи на ПВО са попаднали на следите му: Месмер се е свързал лично по телефона с генерал Масю545. Главнокомандващият окупационните части съобщава, че Дьо Гол е при него и всичко е в ред. Масю вече е разговарял и с генерал Дьо Боасийо. В Отел Матиньон си отдъхват с облекчение. „Преживях два часа на ужасна тревога“ - признава Жорж Помпиду546.

Съществуват различни версии за тъй нареченото мистериозно изчезване на Генерала. За кого бие камбаната? Чисто по Хемингуеевски. Бие ли камбаната за Дьо Гол?

Те се разминават както върху подробностите за фактите, така и в тълкуванията за намеренията на президента. Една от тях е „макиавелистки“ театър. Дьо Гол иска да постигне голям психологически удар като замине внезапно и се завърне неочаквано. Подготвя в свой дух сценария на триумфалното си пристигане, както уверяват някои, които са били при него в навечерието на тръгването. „Ако става дума за коварно замислена операция, гениално монтирана от един тактик, доминиращ и контролиращ събитието и лъжещ близките си по-добре от враговете си - както поддържа Пиер Виансон-Понте в няколко забележителни страници на своята „История на Голистката република“, или хитрините на стратега са само покривало на едно огромно рухване, където професионалният гений е намерил средство за интригата си.“547 Според същия автор Помпиду е бил на тайно посещение в Баден - една чисто тактическа операция, хладнокръвно и продължително подготвяна, за да бъде осъществена с маниакална грижливост и със забележителна сръчност, единствената теза, която изглежда задоволителна. Самият Помпиду никога не е потвърждавал тази теория.

Друг избран свидетел, генерал Дьо Боасийо548, зет на Генерала, слага точка върху темата за „бягството“ му. Според него всичко е не повече от игра да провокира изненада и да внуши страх у нацията, която да бъде изправена пред избора между настъпващата празнота и хаос в държавата, и оглавяването на властта от президента, опряна на армията, която той ще проучи549. Предния ден Дьо Гол го вика от командния му пункт в Мюлуз в танковия корпус в Мец. В 10 часа генералът се явява в президентския кабинет. С изострено лице, суров вид, героят от Втората световна война, намирал се в надупчения от куршуми „Ситроен“ по време на атентата в Пти-Кламар на 22 август 1962 г. трябва да обядва със свекър си, но той го вика по-рано. Още с идването си в Елисейския дворец забелязва тревогата на сътрудниците, които виждат, че персоналът приготвя багажа на президентската двойка. Преди да влезе в кабинета на Генерала, той го придумва да не скръства ръце: „Слушайте, бийте се, защото това наистина е невъзможно, накрая, това е изоставяне на родината! Това е нетърпимо, това е противно на природата Ви, това е противно на историческата Ви личност. Моля Ви настойчиво, бийте се.“ За тази драматична среща, Ален дьо Боасийо ще направи един запис, в който водачът на „Свободна Франция“ изглежда, че „напълно се е сринал“. Той е един от малкото, на които той доверява решението си да замине в Баден-Баден. Дьо Боасийо подскача: „Татко, но това е напълно невъзможно. Вие не можете да направите това, Вие имате армията, която е готова да Ви следва“. Дьо Гол не е толкова сигурен. Ален дьо Боасийо го уверява и настоява: „Вие не можете да изоставите всичко така. Но аз не мога нищо, отговаря Дьо Гол, нищо не се подчинява повече, министрите не ръководят повече, позорно напускат и аз искам да се отдалеча. Ще видя колко време мога да остана и искам да създам хаос. И после, писна ми, писна ми.“ Ален дьо Боасийо става и застава мирно пред него: „Не Вашият зет ви говори, а генерал Дьо Боасийо. Казвам Ви: Генерале, Вие нямате право да правите това.“550 Дьо Гол става, прегръща го и му поверява мисия: да отиде в Коломбе и да вземе определени документи, сред които едно писмо за министър-председателя, който ще стане негов наследник в случай на нещастие.

На другата сутрин в Елисейския дворец му обявява намерението си да напусне Париж, за да се срещне с генерал Масю. Иска от него да запази пълна тайна, защото има намерение да вкара французите, включително и правителството, в съмнение и безпокойство за овладяване на ситуацията.

„- Е, Ален, какво става? Докъде сме стигнали? Напрежението расте и може би ще имаме изпитание на силите, използване на армията. Въпросът, който Ви поставям, е: какво ще бъде поведението на армията, ако стигнем дотам?

Още преди да чуе отговора на генерал Дьо Боасийо, генерал Дьо Гол продължава с разсъждения за положението в Париж и в страната. Той казва, че ако комунистите нахлуят в Елисейския дворец, или трябва да се стреля, или трябва да се капитулира. В първия случай това би било катастрофа и трагедия, а вторият е недопустим. Той не ще приеме да бъде заловен като Луи XVI в двореца.

- Аз напускам Париж - продължава Дьо Гол, - защото днес следобед една комунистическа манифестация ще тръгне от площад „Бастилия“ и ще завърши при гара Сен Лазар. Не се знае дали тя не ще завърши на „Шан-з-Елизе“ или в самия Елисейски дворец. Аз си отивам. Празен дворец не се атакува. От момента, в който вече не ще бъда там, републиканските гвардейци няма защо да се отбраняват и евентуално да стрелят. Не трябва да се пролива кръв заради моята защита.“551

Дьо Гол изпитва голяма тревога за армията. Скъсването на връзките, отчуждаването на народа от армията той смята за най-голямото нещастие за една държава. Негова е мисълта: „Има нещо много по-страшно от една нация без армия. Това е една армия без нация“.

„- След нашия разговор миналата седмица - отговаря генерал Дьо Боасийо - има една голяма промяна в настроенията. Ако тогава можеше да има някои колебания, сега вече няма. Разбира се, не става въпрос армията да предприеме пряко антиработнически репресии. На войсковите части могат да бъдат поверени мисии за охрана и защита на мостовете, на чувствителни стратегически пунктове, за да може полицията и жандармерията да бъдат свободни за други задачи.

Но ако и това ограничено използване на армията не помогне?

Генерал Дьо Боасийо завършва с думите:

- Пер, не Вашият зет, а командирът на 7-а моторизирана дивизия Ви говори. Ние не ще оставим Франция така, без да прибегнем до въоръжените сили, които имат за мисия защитата на отечеството както от външна, така и от вътрешна опасност. Заявявам Ви това не само от мое лично име, но и от името на моите другари - командири на дивизии. Ние сме на Ваше разположение каквото и да става.“552

Според друг източник, а именно документалният филм за 100-годишнината от рождението на Дьо Гол, в серията за майските събития този ключов разговор също е залегнал. Ето какво си спомня Дьо Гол за него: „...Железницата заяде, какво да направя, може би е по-добре да си отида вкъщи и да пиша мемоари“. Тогава застанах мирно пред него и му казах: „Пред Вас е не зет Ви, а командващият Седма армия. Дошъл е с послание до началника си“. Дьо Гол също застана мирно и го видях, как действаше през последната седмица, през последната ни среща в Елисейския дворец и т.н. Освен това му казах: „Армията е вярна и чака заповеди. Тя не би понесла да остави да унижават държавата по този начин“. Генералът се приближи и ми каза: „Ако армията се задържи сама, то аз ще действам както намеря за добре.“553

Тук се съдържат две от основните версии за „изчезването“. Вече споменах първата - тъй нареченият макиавелистки театър. Напълно вероятна е, като се вземат предвид качествата на държавник и политик и на характера на Дьо Гол. От една страна, способността му да осъществява дългосрочни стратегии и планиране. Неслучайно успява да издигне разрушена Франция от развалините след Освобождението и да направи от Петата република модерна индустриализирана държава и една от великите сили. От друга страна, той, като един от големите играчи на политическата сцена, е добър актьор. Заедно с това е и режисьор на своите пиеси, което вече е рядкост. Подчертава се склонността му към импровизация, но тя не вреди, а обратното, само обогатява действията му. Някои от качествата на характера му, които до голяма степен дават обяснение за случилото се на 29 май, са тайнствеността, загадъчността, както и непрекъснатият му живот под ледена маска, докато в един момент маската сякаш измества истинската същност. И трите наследява от майка си.

Друга версия, която се съдържа в цитирания разговор с генерал Дьо Боасийо, е стремежът на Генерала да се срещне с военачалниците и да си осигури тяхната поддръжка в случай, че кризата се изроди в гражданска война. Вижда се, че зет му го уверява във верността на армията. В резултат на срещата с Масю една танкова дивизия е изтеглена от състава на френските войски в Германия и е разположена край Париж. Същевременно според други автори554 тя не почива на никакво доказателство: идеята за сделка, поне подразбираща се, между Дьо Гол и доминиращата чувствителност на военните, се основава върху факта, че ще последва амнистия за генерал Салан, полковник Аргу555, освободен през юни 1968 г., по-късно във Франция ще се върнат Жорж Бидо556 и Жак Сустел557.

Вече споменах за изискването на Генерала към зет му да пази тайна. Подобно той отправя и към адютанта си адмирал Флохик558. На 29 май му нарежда да вземе картите, без да го види който и да било, като дойде по на изток от Коломбе. Излитат от Исю-ле-Мулино. Вече във въздуха на борда на „Алует559 III“, в 13 часа Генералът му открива целта си - резиденцията на ген. Масю. Когато заедно с пилотите уточняват по картите посоката, адютантът си спомня „ефектите от изненадата такива, каквито са изложени в „Острието на шпагата“560. Последните факти изключват вероятността за импровизирано действие и по-скоро навеждат на мисълта за строго преследвана стратегия. Франция, която той е градил толкова време, се намира в катастрофа, за да може да си позволи импровизации. Разбира се, той е човек, с всичките човешки качества и слабости. Налегнали са го болести и умора. Независимо от ледената маска и неизменно изправената стойка. Твърде много свидетели сочат за редица моменти на срив, на колебание. Един от тях е едновремешният му съратник от „Свободна Франция“ Кристиан Фуше. Самият Генерал му доверява за преломни събития, в които е бил готов да се откаже. И въпреки всичко министърът на вътрешните работи нито за миг не отгатва, че той има намерение да напусне Париж и много по-смело и по-зрелищно, отколкото изобщо си е представял, ще се хвърли в предприятие, което ще преобърне напълно ситуацията. А може би не е случайно подигравателното прозвище, дадено на президента от родените в Алжир французи - Grand Zohra (Голямата Зора - б.а., Х. М.), в което чрез арабското женско име се намеква за непостоянството в позициите на Дьо Гол и предимно заради политиката му по отношение на Алжир?

Една от версиите е, че Генералът се е опитал да напусне, да подаде оставка, опит, който изоставя под настояванията на Масю. Дали сериозно е мислел да напусне властта? Няма да му бъде за пръв път. Вече споменах такива примери. Освен това вечерта на референдума от 28 октомври 1962 г., както преди балотажа на изборите през 1965 г., той остава няколко часа в очакване, но не издига идеята, че ще си отиде. Така че не е изключено на 29 май 1968 г. да се е питал дали да не подаде оставка. Вече година по-късно ще го стори и този път без надежда за връщане. Дьо Гол е човек, който знае входа и изхода от политиката. Може да пристигне като национален герой, а не качен на „бунтовнически хеликоптер“, знае кога да си отиде с достойнство, а не като досаден старец. Затова, когато подава оставка, противниците му ще се питат: „Той наистина ли напусна? Сега какво ще правим без Дьо Гол?“.

Това, че той заминава на 29 май със семейството си и с ценни книжа, се приема за доказателство, че наистина е искал да напусне. Специално е повикан синът му контраадмирал Филип дьо Гол. Николай Молчанов е именно от тези автори, които твърдят, че Генералът е „избягал“. Според него в характера на Дьо Гол винаги проличава органическа двусмисленост между думите и делата. По принцип не се е придържал към по-рано установен план. „Нека си припомним [...] стремежа му да постъпва под влияние на интуиция, усет, емоция, още повече в такива объркани неочаквани обстоятелства.“561 Обаче не се гради държава по интуиция, усет и емоция. Особено, когато става дума за залагане на дългосрочни цели и приоритети. Не може да се измъкнеш от блатото на Алжир, да победиш ОАС, да водиш световна политика по подобен начин. Интуицията и усетът, които Генералът категорично притежава, могат само да помогнат на един държавник и политик. Колкото до емоцията, той е човек, който се е сблъсквал със страданието, особено като се има предвид, че дъщеря му Ан е болна от нелечимата болест на Даун. Семейството обаче никога не я изоставя. Любимата й играчка е офицерската шапка на баща й.

Ето как самият Дьо Гол коментира на 7 юни 1968 г. събитията в телевизионно интервю с Мишел Дроа, журналист, писател, член на Френската академия: „Да, на 29 се опитах да се оттегля, не си зададох въпрос за самия себе си. и после в същото време помислих, че ако замина, заплашителните размирици ще се разраснат и ще отнесат Републиката, ето защо за пореден път се реших.“562

После, къде може да отиде, кой ще го чака? Едва ли той би се превърнал в беглец.

Преди да замине „на изток“ той казва на Жорж Помпиду: „Прегръщам Ви“. Някои приемат това за доказателство, че е имал намерение да си отиде. Министър-председателят потвърждава тази теза. Генерал Масю - също. Тя шокира само тези, които виждат в лицето на Дьо Гол свръхчовек. В този преломен във френската история момент те са останали твърде малко. Може да се каже, че Масю е един от най-важните свидетели. В 15 часа на 29 май пристига на площадката, когато кацат двата президентски вертолета. От единия слизат Генералът и г-жа Дьо Гол. Той му казва: „Масю, всичко отиде на вятъра. Комунистите окупираха страната. Идвам да Ви видя“.563 С първите си думи споделя безпокойството си за децата си. Според Масю Дьо Гол е имал впечатлението, че вече нищо не може да направи, бил е унизен да бъде третиран по такъв начин от французите, обезнадежден да присъства на самоубийството на страната си след пълния и просперитет. „Повече няма никой, на когото да се облегне, обща паника, желание на всички, дори и най-добрите, да го видят как ще се провали.“564 Дьо Гол не е приличал на себе си, пред Масю е стоял един засегнат и уморен човек. За пореден път му се е сторило, че той е много чувствителен. „Вече никой не ме иска.“ Голистът от „първия ден“ е чувствал, че трябва да спечели време, че трябва да припомни на Генерала делото, което е осъществил, и риска от разруха. Усилието му е струвало повече от час. Отначало резултатът е бил сякаш доста несигурен. В мемоарите си „Баден-Баден“ споделя, че му е казал доста тежки неща и че няма право да напусне страната. Почувствал е, че това, което говори, му е действало добре. „Продължавайте, продължавайте“. „Накрая той рязко стана. Бях изправен пред него, опрял гърба си за момент на бюрото си. Той се приближи към мен и ме прегърна: „Заминавам обратно! Повикайте жена ми!“.565 Старият съратник споделя, че Генералът не е човек, който се страхува, но не иска да бъде измамен, и също, не иска да бъде заложник на студентите. Накрая Масю казва: „Нещо, което е много важно: може би ако не бях аз, а някой друг, всичко би се забавило с 24 часа. Това би било пагубно.“566

Представят се свидетелства в „полза“ и във „вреда“ на най-различните версии. Сочат се „достоверни“ свидетели. Но става дума за изключително събитие, което решава съдбата не само на Франция, но в перспектива и на Дьо Гол. В крайна сметка, по един или друг начин, митът за него оцелява. Мнението ми е, че има взаимно допълване между версиите. Както има различни свидетели, които са били на ключови позиции със своите гледни точки. Все пак никой не остава напълно безпристрастен, нито пък безкористен. Може би най-точната, най-подхождащата както на качествата на Дьо Гол като държавник и политик, и като личност, а не бива да се пропуска - и като митологичен герой, е първата версия.

„Излязоха десетки книги, посветени на майските събития. В най-новата книга по този въпрос Анри Жиро, внук на стария противник на Генерала още от „Сражаваща се Франция“ ген. Жиро, озаглавена „Секретното споразумение в Баден-Баден“, авторът развива версията, че от съветска страна на генерал Дьо Гол е оказано съдействие, за да се задържи на власт. Няколко часа преди да кацне при ген. Масю, оттам си заминал след една среднощна среща командващият съветските войски в ГДР маршал Кочевой. Двамата военни разговаряли за събитията в Париж. „Защо не ги смачкате тези гниди, маоисти, анархисти и чужди германски агенти, които искат да свалят ген. Дьо Гол?“ - казал съветският маршал. Масю предал този разговор на Дьо Гол.

Авторът разкрива и други тайни. Съветският дипломат в Париж Дубинин е посетен от емисар на ген. Дьо Гол, който му предава сериозно послание от президента, в него той предупреждава, че по силата на договора с НАТО, когато сигурността на страна членка е заплашена, войските на пакта имат право да се настанят в страната, за да гарантират реда и сигурността. Вместо генерал Дьо Гол и неговата източна политика на размразяване, разбирателство и сътрудничество, в Париж ще се настани режим на Студената война. Това наистина не бе изключено, защото президентът Джонсън довтаса в Париж, за да получи уверение, че комунизмът не е решение на европейските проблеми. Като комунистически окачестви американската преса събитията в Париж. А те не бяха. Френската революция и Парижката комуна са за французите далечен спомен, стара история. Те знаят, че такива събития биват следвани от много кръв и не водят непременно до по-хубави дни.

Бърза е реакцията на Москва. Съветският посланик в Париж Зорин и съветникът в посолството Дубинин изпращат спешна телеграма до Москва за левичарския характер на стачките и за маоистките забежки на студентските събития. Дубинин се среща в ЦК на ФКП с Гастон Плисоние, член на Политбюро на ФКП, който му казва: „Нашите анализи съвпадат“. В деня на грандиозната манифестация на ОКТ и ФКП, парижкият вестник „Юманите“ излиза с лозунга: „Ние сме партия на реда“. Манифестантите пеят песни и без всякакви произшествия, вместо да влязат в Елисейския дворец, който в момента е изоставен от президента, спокойно си отиват вкъщи или в кварталните кръчми да пият по едно вино и да обсъдят положението. Стачката завърши.“567

30 май. Като се връща от Рейн, от летището до Коломбе Дьо Гол заминава със случаен полицейски автомобил. В 18 часа телефонира на Помпиду, че обявеното заседание на Министерския съвет ще се състои. В 14,30 на другия ден пристига в Елисейския дворец. Преди откриването му министър-председателят убеждава Дьо Гол да се откаже от референдума и да отложи следващите избори след разпускането на Националното събрание. Генералът променя в този смисъл вече по-рано приготвената декларация. Той застава пред министрите твърд и решителен, според мнозина сякаш подмладен: „Аз взех решение. Оставам.“

В 16 часа и 30 минути французите слушат по радиото изказването му. Но този път не го виждат едновременно на екраните. Не толкова, за да поднови традицията на гласа от Лондон, обърнал се към тях в нощта на Окупацията, противно на това, което си въобразяват. Става дума за технически причини: ОРТФ стачкува и записът на едно предаване по телевизията съдържа много рискове, които радиото избягва. Николай Молчанов смята, че Дьо Гол няма време да научи наизуст 60 реда, а не иска, особено в този важен ден, да демонстрира отслабващата си памет и да чете изказването си. Колкото до „отслабващата“ памет на Генерала, достатъчно е да се припомнят неговите 90-минутни пресконференции и едночасовите му речи, по време на които не поглежда в бележките си и не изневерява на предварително подготвения текст. Някои от похватите му по време на пресконференциите са задаване на фалшив въпрос, който обаче журналистите не са му отправили и съответен отговор с излагане на важна позиция.

Известно е, че той е страдал от късогледство и е можел да чете само с очила с много висок диоптър и дебели рамки, обаче е отказвал да ги носи. Един единствен път той е с очила по време на излъчванията на всички свои обръщения по телевизията, а именно на първото - от 1959 г. Едва ли в такъв ключов момент, какъвто е 30 май 1968 г. би искал да се покаже на французите с тях.

За разлика от несполучливото изказване от 24 май, гласът му звучи категорично. Цяла Франция е в слух: за четири минути и половина едно обръщение, произнесено със забележителна твърдост, с тон на краен авторитет, преобръща ситуацията: „Като носител на националната и републиканската законност, аз изучих за 24 часа всички, без изключение, възможности, които биха ми позволили да я запазя. И взех своето решение. При днешните обстоятелства няма да напусна поста си. Аз получих мандата си от народа и ще го изпълня... Днес разпускам Националното събрание.“568 Запазва на поста останалия му докрай верен министър-председател. По-нататък предупреждава, че страната е заплашена от диктатура. „Искат да я принудят да се подчини на власт, която би била въведена при национално отчаяние, власт, която, разбира се, преди всичко би била властта на победителя, т.е. на тоталитарния комунизъм.“

Въздействието от това изказване е възпламеняващо. Рядко преобръщане на ситуацията се е извършвало за толкова кратко време. „Жан Лакутюр великолепно изрази овладяването на инициативата: „В разстояние на пет минути Франция смени господаря, режима и века. Преди 16 ч. и 30 мин. бяхме в Куба. След 16 ч. и 35 мин. почти дойде Реставрацията.“569 С възстановени сили и думи повдига духа на страната, която винаги е гледал „очи в очи“.

Според Едуар Баладюр „Дьо Гол бе говорил с очаквания език, не този на лиризма или на реформата, неподходяща в този момент, но този на решителността, на силата. Всички тези, които вече не знаеха какво да мислят, желаеха да го чуят, дори тези, които петнадесет дни по-рано изискваха от правителството повече чувство. Днес този език бе добър, защото Дьо Гол, поучавайки се от предходните провали, бе предизвикал такова безпокойство със своето заминаване, че французите очакваха с тревога това, което той щеше да реши.“570

Морис Гримо571 описва като „тежък провал“ обръщението от 24 май. Дали щеше да бъде същото и днес? „Още с първите думи, преди всичко от тона, ние подскочихме. Край на поученията: този път лично Зевс бе слязъл при смъртните със светкавица в ръка. С кратки изречения разгневеният бог хвърля пламъци върху враговете си, обединява верните си, събужда нерешителните. Когато свърши, ние всички реагирахме по един и същ начин: „Този път той победи!“.572

Именно тази реч осигурява успеха на манифестацията на площад дьо ла Конкорд и на площад д’Етоал. Тя е продължително подготвяна, но след „изчезването“ на Генерала неговите привърженици не знаят кога ще се състои. Още не дочакали края на речта му, те излизат на улиците. Множеството се изкачва към „Шан-з-Елизе“. Събират се един милион души. Манифестацията е най-впечатляващата през месец май. Това са французи от така нареченото мълчаливо мнозинство. Те са враждебни на стачното движение и причинената от него парализа на снабдяването, най-вече с гориво. Същевременно са преситени от студентското насилие и ожесточение. В самия край на движението падат и първите жертви. Наред с това надничарите, които са задоволени от получените привилегии, са по-многобройни от тези, които се смятат за измамени от отсъствието на революционен изход. До началото на кризата, останали в мълчание, тези хора внезапно са намерили повод да се изразят. Преобладават такива от средна и над средна възраст, представителни, добре облечени. Няма работници. Личат бивши парашутисти, военни от запаса, чиновници. Сред тях са министрите Ширак, Дебре, Малро, Мисоф, Жокс, Мишле, Пейрефит, Шабан, както и всички голистки парламентаристи. Тук е и Раймон Арон, излязъл, след като аплодира изказването на Генерала. Множеството скандира: „Дьо Гол не е сам!“, „С Митеран е свършено!“, „Опразнете Сорбоната!“, „Обратно на работа!“. По свидетелство на Жак Вендру573 в 19 ч. и 30 мин. радостта е необикновена, хората не искат да напуснат „Шан-з-Елизе“ въпреки дъжда. Ивон дьо Гол през отворения прозорец долавя непрекъснатото ехо от аплодисменти, което се издига към Елисейския дворец. Вендру говори по телефона с Генерала: „Усетих по гласа му колко този порив към него го е възстановил от всичките му мъки…“.574

Един час след речта му Дьо Гол излиза на балкона на Елисейския дворец. Вслушва се мълчаливо в шума на масовата демонстрация, организирана под лозунгите: „Да живее Дьо Гол!“, „Франция на работа!“. Застаналият до него адютант казва: „Господин генерал, какъв успех е това за Вас!“. Дьо Гол отговаря: „Ако ставаше дума само за мен.“575

Един от основните въпроси през майските събития е за отговорността за кризата. Както може да се очаква, в българските дипломатически документи от май - юни 1968 г. също може да се открие и позицията на Генерала за това кой е виновен за нея. На този важен въпрос той дава отговор в своя пресконференция от 9 септември, която е обект на информационна бележка на третия секретар Ст. Стайков с дата 17 септември 1968 г.: „Три категории от населението носят особена вина за кризата - това са синдикалните ръководители, които не са се отказали да използват профсъюзното движение за политически цели, интелектуалците, които са склонни да протестират и да търсят противоречия там, където всичко е нормално, национално и редовно, радиото и пресата, които проявяват интерес преди всичко към сензационните и рушителните явления и факти. Тактиката на правителството по време на събитията се състоеше в ограничението на влиянието на нарушителите на реда по улиците и барикадите и да попречи на комунистите да съборят голистката власт“.576 Според Дьо Гол могат да се направят следните основни заключения. Старите парламентарни режими не биха могли да издържат при подобна криза и събитията през май са показали, че институциите на Петата република са жизнеспособни и са изиграли „спасителна роля“ за Франция. „Голизмът“, който е съвременна форма на порива на Франция, е единствената система, която може да осигури прогрес и напредък на Франция и нейния народ.“577

За Дьо Гол основна причина за майската криза е стремежът на ФКП да свали голистката власт и да наложи „тоталитарен“ режим. В тази си задача тя била улеснена от антинационалното поведение на интелектуалците, студентите, радиото и пресата, както и от нестабилността, тъй свойствена на френския народ.

Не могат да се приемат еднозначно всички твърдения в пресконференцията. Що се отнася до институциите на Петата република, може да се приеме оценката на Генерала за тяхната устойчивост и жизнеспособност, защото ако такива качества им липсваха, те не биха могли да устоят на такива масови стачки, бунтове, сриване на производството, прекъсвания на снабдяване, съобщения. Въпреки че кризата преминава през три вълни от университетска, социална, за да стигне своята кулминация в политическа, властите намират сили да овладеят положението.

Колкото до твърдението му за значимостта на „голизма“, едва ли самите французи го приемат по същия начин. През 1968 г. населението на страната е 49 700 000 души, т.е. всеки пети е участвал в стачката, независимо от мотивите, които са го тласнали. Исканията съвсем не са чисто икономически и социални. Навсякъде из предприятията се срещат и политически, пряко насочени срещу Генерала.

Част от пресконференцията му е „пропусната“ в документа. А точно там е изразено мнението му, че през по-голямата част от май е било невъзможно да се действа, защото положението е било „неразбираемо“. А когато един държавник от такъв мащаб и с качества и самочувствие като неговите, употреби такава квалификация, наистина може да му се вярва. Също така той заявява, че през цялото време е полагал грижи да не се допусне кръвопролитие и да се постигне омиротворяване - задачи, които са били изключително трудни при тези свирепи сблъсъци между силите на реда, студенти и работници. В очакване на избистряне на ситуацията, президентът е изпълнявал международната си роля по време на пътуването в Румъния, което той е смятал за много важно. Като цяло Дьо Гол заявява, че правителството е изпълнило своята роля, показвайки се солидно, решително и единно около държавния глава. Колкото до „единството“ на министрите около него, това заявление е твърде съмнително. Най-близките му поддръжници се отричат от него, твърдейки, че е „откачил“ и че трябва да си отиде. Още на 31 май от 29-те кресла в кабинета 21 променят титулярите си. Самият министър-председател си отива, защото Дьо Гол го обвинява, че не се е справил с кризата.

Прави впечатление, че нападайки печата и радиото, Дьо Гол „пропуска“ телевизията. ОРТФ е институция, поставена под контрола на държавата. По време на събитията през май тя е под пълно информационно затъмнение. След първите дни никаква информация не може да проникне до зрителя без филтъра на правителството. Картината на уличните боеве се предава без звук. Колкото повече напредва този бурен месец във френската история, толкова повече правителството е вбесено от третирането на събитията в обществените и частните радиостанции. Те са наричани „периферни“, заради монопола върху радиото, който упражнява френската държава. Поради това техните предаватели трябва да се установяват в чужбина. Но студията им и социалните им седалища могат да се намират във Франция. Сред радиостанциите, които играят много важна роля по време на събитията през 60-те години на ХХ век, са RTL и Europe 1, които дават трибуна на студентските лидери и левите френски интелектуалци, които масово им оказват подкрепа. Правителството ги обвинява, че улесняват работата на манифестантите, предавайки пряко, благодарение на своите радиоколи, позициите на силите на реда, в резултат на което на 23 май министър Гена заглушава честотите им. Има основание, защото те не само разпространяват много по-бързо идеите и лозунгите на участниците, но се подобрява съгласуването и организацията на техните действия и те получават изпреварваща информация за предстоящите действия на властите. На 24, втората „нощ на барикадите“ обхваща цял Париж и репортерите следват действията на манифестантите, като молят парижани да им отворят вратите на домовете си и да им предоставят личните си телефони, за да се свържат с редакциите. ОРТФ на 17 май обявява стачка и до 23 юни за повече от месец страната е лишена от телевизия. За да си възстановят контрола върху нея, властите я окупират с военни. На 31 юни под прикритието на „реорганизация“ 102-ма души са изхвърлени на улицата. Санкциите се стоварват върху един от трима журналисти (от които един от всеки двама е стачник). Така тя е единствената обществена служба, подложена на чистка след май 1968 г. А доколко е важна за правителството, е ясно само от тези няколко реда от вече цитираната паметна бележка от 1 юни 1968 г. на втория секретар Тодор Торманов: „Що се отнася до предстоящите законодателни избори, ако правителството овладее ОРТФ и излезе на глава със стачкуващите (а това е повече от сигурно), то ще използва телевизията за свои цели. Поради силата на това средство за обработка на общественото мнение е сигурно, че правителствените кандидати ще спечелят много гласове дори и от страна на левицата.“578

„Всички заснети и арестувани студенти се сдобиха с пожизнено полицейско досие и забрана да заемат държавни служби. Щом веднъж си се обявил против държавата, не можеш да разчиташ на нейното благоволение. Не само в радиото и телевизията бе проведена чистка и всички противници на режима са уволнени. Това се повтаря във всички държавни учреждения. Прочути имена от телевизионния екран и от ефира преминаха в забвение. Събитията извадиха на показ и вече развалените отношения между Дьо Гол и Помпиду. Дьо Гол не уведоми Помпиду за еднодневното абдикиране от власт, когато замина при ген. Масю в Мец.“579

Основният мотив в „мелодията“, която Генералът изпълнява още от речта си по радиото от 30 май 1968 г., е комунистическата опасност. Тогава той предупреждава, че страната е заплашена от диктатура. „Искат да я принудят да се подчини на власт, която, разбира се, преди всичко би била властта на победителя, т.е. на тоталитарния комунизъм.“580 Въздействието на тази реч е възпламеняващо. Само за 4 минути и половина - времето, необходимо на Генерала да я произнесе - ветропоказателят променя посоката си. Не може да се приеме това твърдение на Дьо Гол, защото ФКП нито има желанието, нито силата да вземе властта.

„Да бъдем сериозни, истинският анархист от май 1968 година не беше Кон-Бендит, това беше генерал Дьо Гол. Той беше сам, обкръжен от неприятели. На 78 години, този стар антиконформист водеше последните си битки, изстрелваше последните си патрони. Това беше Ролан в Ронсьово! Диен Биен фу!...

„Единственото нещо, което американците никога не му простиха, ми каза Пиер Месмер малко преди смъртта си, не беше излизането му от интегралната отбрана на НАТО (където Саркози иска да ни накара да влезем отново), нито славната му реч в Пном Пен, изобличаваща войната във Виетнам, това беше отбиването на „прекомерната привилегия на долара“[...]

Дьо Гол, Че Гевара във финансите (и другояче по-опасен, отколкото един Че Гевара, тъй като ръководеше велика нация, снабдена с ядрено оръжие), изпрати националната флота към Съединените щати, високо символичен акт, за да отнесе „своето злато в замяна на зелените банкноти, фалшивите пари, които той вече не искаше. Там, както той се прицелваше точно, там, където се целеше той, болеше много. И той се опита да въвлече със себе си в тази авантюра (да се отърве от хартиените долари), Южна Африка, арабските страни, Русия, Китай. Американските златни резерви се топяха.

Отвъдатлантическият печат надаваше крясъци, разобличавайки „Gaullefinger“ (игра на думи: от „Голд фингър“ - gold - злато (англ.) и фамилията на Дьо Гол - Златният пръст - б.а., Х. М.) ! Впрочем той се опитваше да построи една Европа, независима от двата блока, която щеше да включва източните страни (посред самия май 68 той посети Румъния на Чаушеску в този смисъл). В този дух той щеше да изгради отбрана „по всички азимути“, неговите ядрени ракети бяха обърнати както на изток, така на запад...“.581

 

 
510Молчанов, Н. Цит. съч., с. 485.
511Пак там, с. 486.
512Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
513Пак там.
514Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
515Пак там.
516Пак там.
517Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
518Писарев, Павел. Подир изгубеното време, с. 254-255.
519Молчанов, Н. Цит. съч., с. 492.
520Desjardins, T. Цит. съч., с. 165. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
521Lacouture, J. De Gaulle. Vol. 3, p. 478. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
522Servais, Simone présente. Regards sur De Gaulle. Paris, 1990, p. 44-45. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
523Desjardins, T. Цит. съч., с. 164-165. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
524Пак там.
525Пак там.
526На 20 януари 1946 г. Генералът подава оставка като министър-председател на Временното правителство.
527На 6 май 1953 г. Дьо Гол изоставя председателството на Обединението на френския народ и се оттегля от активната политика.
528Servais, S. Цит. съч., с. 164.
529АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка №2531, л. 41.
530Пак там.
531Пак там.
532Писарев, Павел. От нашия кореспондент..., с. 234; Социалната криза във Франция се превърна в политическа. - Работническо дело, 29 май 1968.
533Balladur, Edouard. De Gaulle, L’Express, 30.04. 2008, https://www.lexpress.fr. [Превод от фр. език: Х. М; прегледан на: 02.12.2018 г.].
534Шишманов, Димитър. Елисейският дворец, София, 1982, с. 24-25.
535Мишел Дебре - голист от „първия ден“, създател на Висшето училище за административни кадри през 1946 г.; министър-председател (1959-1962); министър на финансите.
536Роже Фре - министър на вътрешните работи; министър на връзките с Парламента.
537Клод Помпиду - съпруга на министър-председателя.
538Desjardins, T. Цит. съч., с. 171.
539Молчанов, Н. Цит. съч., с. 495.
540АМВнР, оп. 24, д. 95, преписка № 2732, л. 49.
541Шишманов, Димитър. Цит. съч., с. 30-31.
542Пак там.
543Пак там.
544Пак там.
545Жак Масю (1908, Шарон-ан-Марн - 2002, Конфлан-сюр-Лоан) - преподавател в Сен-Сир; голист от „първия ден“, началник на II и III бюро (разузнаване и контраразузнаване) на „Свободна Франция“; съратник на ген. Льоклер във Втора бронирана дивизия и участник във всичките и сражения; носител на Големия кръст на Почетния легион, получен от президента Жорж Помпиду, на „Компаньон дьо ла Либерасион“ (Боец за Освобождението - б.а., Х. М.), на боен кръст от 1939-1945. Създател на френските парашутно-десантни войски. Командир на 10 парашутна дивизия, която води през 1956 г. в Суецката кампания. Назначен в Алжир за военен префект с широки пълномощия (1957-1960), военен префект на Мец, командващ VI военен окръг през 1961 г.; армейски генерал от 1966 г.; главнокомандващ френските войски в Германия през 1966-1969 г.
546Молчанов, Н. Цит. съч., с. 498.
547Lacouture, J. Цит. съч., с. 485.
548Ален дьо Боасийо - началник-щаб на танковите и кавалерийските части, командващ Седма армия, началник на Генералния щаб на сухопътните войски (1971-1975), Канцлер на Почетния легион (1975-1981), Боец за Освобождението, армейски генерал.
549Desjardins, T. Цит. съч., с. 170.
550Malye, François, Une journée particulière: 29 mai 1968. De Gaulle part à Baden-Baden. 22.11.2017, Le Point.fr, https://www.lepoint.fr.  [Превод: Хр. Милков; Прегледан на: 06.01.2019].
551Desjardins, T. Пак там, с. 170.
552Шишманов, Димитър. Цит. съч., с. 22-23.
553Дьо Гол или вечното предизвикателство, V част. Автори: Жан Лабиб, Жан Лакутюр, Ролан Мел. По биографията на Жан Лакутюр „Дьо Гол“. Продукция на КФИ и БНТ. Излъчен през 1990 г.
554Noushi, A., M. Agulhon, R. Schor. Цит. съч., с. 88. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
555Антоан Аргу (1914, Дарне - 2004, Вител) - лейтенант в „Свободна Франция“, адютант на ген. Масю в Алжир, командващ кавалерийски полк в Алжир, началник на Оперативния отдел на ОАС (1962-1963), вдъхновител на атентата срещу Дьо Гол в парижкото предградие Пти Кламар.
556Жорж Бидо - председател на Националния съвет на Съпротивата, избран от мрежите на Вътрешната съпротива, съставил хартата на НСС през 1942 г. Министър на външните работи във Временното правителство; защитава Конституцията на IV Република от Националното републиканско движение. Ръководител на Политическото крило на ОАС.
557Жак Сустел - блестящ етнолог, бивш боец от Съпротивата, генерал-губернатор в Алжир (1954-1957). Вижда във Фронта за национално освобождение фашисти. Мисли, че може да ги разгроми, като даде на арабите истинска демокрация и социална справедливост. Създава 400 подразделения „сини барети“ в отдалечените райони, за да защитават лоялистите. Изгражда мрежи от „социални центрове“. Назначава мюсюлмани на всички равнища. Но Франция не иска да става полуарабска, полумюсюлманска нация, както арабите не искат да стават французи.
558Франсоа Флоик - вицеадмирал, включил се в Свободните морски френски сили през 1940 г.; адютант на Дьо Гол към Президентството на Републиката 1959-1963 и 1965-1969 г.
559Alouette (фр.) - Чучулига, кодовото име на президентския хеликоптер.
560Servais, S. Цит. съч., с. 164.
561Молчанов, Н. Цит съч., с. 498.
562Desjardins, T. Цит. съч., с. 170.
563Servais, S. Цит. съч., с. 255.
564Пак там.
565Пак там.
566Пак там.
567Писарев, Павел. Подир изгубеното време, с. 252-253.
568Молчанов, Н. Цит. съч., с. 500.
569Rémond, R. Цит. съч., с. 615.
570Servais, S. Цит. съч., с. 47.
571Морис Гримо - хоноруван префект, директор на Националната сигурност, префект на Парижката полиция (1967-1971).
572Servais, S. Цит. съч., с. 194.
573Жак Вендру - индустриалец. Попаднал в германски плен от 1940 до 1941 г. Излязъл в нелегалност. Участвал в освобождението на Кале през 1944 г.
574Servais, S. Цит. съч., с. 375.
575Молчанов, Н. Цит. съч., с. 500.
576АМВнР, ф. 1, дело 2, преписка № 2531, л. 246-247. Информационна бележка на Ст. Стайков до посланик Вл. Топенчаров, 17 септември 1968 г.
577Пак там.
578Пак там, л. 45. Паметна записка на Т. Торманов, втори легационен секретар при Посолството до посланика на НРБ в Париж Вл. Топенчаров.
579Писарев, Павел. Подир изгубеното време, с. 253.
580Général de Gaulle: “Je dissous aujourd’hui l’assemblée nationale. 30 Mai 1968: Allocution télévisée du Général de Gaulle. L’Internaute, http://www.linternaute.com.    
581Morgan, Sportes. LE MAI 1968 dont les médias n’ont pas voulu parler, 20.10.2017, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; преглед на: 03.12.2018 г.].
 
 
X

Right Click

No right click