1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век) - Шеста глава. Дьо Гол - „Улицата“: Задочният диалог

Написана от Христо Милков
Посещения: 2772

Индекс на статията

 

ШЕСТА ГЛАВА

ДЬО ГОЛ - „УЛИЦАТА“: ЗАДОЧНИЯТ ДИАЛОГ

 

През бунтовните дни на май и юни 1968 г. интензивността на общуването между властта и обществото достига своя връх. То обхваща все повече и повече хора, като се включват както старите, така и политически формации, създадени само месеци преди началото на събитията или в техния ход. Започват да защитават интересите си все по-различни социални групи. Вплетен е отделният човек, който става все по-активен, изявява се не като бройка в избирателните списъци, а като личност, която сама се чувства способна и уверена да определя съдбата си. Традиционните канали отесняват и започват да се търсят нови както по съдържание, така и по форма. Най-активната сила на обществото, младежта, и преди всичко студентите, които палят огъня на Френския май, смята съществуващата икономическа, политическа и ценностна система не само за изчерпана, но и за вредна, достойна само и единствено да бъде хвърлена на боклука. Общите избори, определящи демокрацията, референдумът, представителен за френската политическа система, в нейните очи са загубили ефективността си като механизъм, чрез който се изразява истинската воля на народа. Върху студентите ореолът на Дьо Гол не „грее“. Заслугите му както в исторически план на водач на „Свободна Франция“, довел през август 1944 г. до Освобождението, така и за изграждането на нова Франция, постигнала икономическа и политическа стабилност, не пречат той да бъде пратен в архива. Силите, повели събитията, търсят нови, по-силни средства за въздействие върху властта и лично върху Генерала. Май 1968 далеч не е единствено и само насилие, барикади, кръв, полицейски палки, бомби със сълзотворен газ, водни струи. Това, което е най-характерното за тогава, е диалогът.

Първото обръщение на Генерала по телевизията и радиото от започналите на 3 май събития е едва на 24 май. Но задочният му диалог с „улицата“ през този месец е твърде активен, макар че се осъществява непряко. Негови изказвания и оценки министър-председателят Жорж Помпиду или министри като този на информацията Жорж Горс препредават след заседания на кабинета или на пресконференции. Те предизвикват мигновен отклик както сред поддръжниците, така и сред противниците на Дьо Гол.

Изучаването на майските събития би било невъзможно, без да се изясни ролята на лозунгите, плакатите, афишите и графитите, тъй като те са един от най-автентичните извори през този период и са израз на позицията на френското общество като гражданско общество, което престава да бъде „мълчаливо мнозинство“. Афишите на Народните ателиета в Училището за изящни изкуства в Париж и другаде, довели до „графична революция“, са дело на опитни професионалисти, които владеят техниката на сериграфията. Благодарение на нея всеки отделен екземпляр може да бъде размножен до 3000 броя, а общият тираж достига до 1 милион. Въпреки страха от сурови наказания, дебнещи на всяка крачка полицаи, служители от специалните части и членове на голистката организация Комитети за Републиката, е създадена стройна структура, благодарение на която стените „проговарят“. Те са незабавен отговор на официалната позиция. Лозунгите не са „серийно производство“ на партийните щабове, а са създадени от ръката на отделния човек. Графитите изпълват стените часове след митингите и демонстрациите или са подхващани от афишите и плакатите. Народните ателиета посягат върху градените с години скрижали на голисткия образен свят. Атакуват самия Лотарингски кръст, емблема на „Свободна Франция“, чийто създател и ръководител през 1940 г. е Генералът, като го приравняват със свастиката. Петата република, десет години въплъщавала републиканските ценности на Франция, е наречена Петата верига. Изборите са „капан за глупаци“ - „И да гласуваме, и да не гласуваме, пак сме глупаци“, гласи текст от май. „Да гласуваш, значи да абдикираш“. Самият Генерал е изобразен като диктатор, приравняван с Хитлер, и като един от обикновените редници от специалните части - ужасен символ на бруталното насилие.

Някои от емблематичните текстове от май са „Искайте невъзможното!“ и „Забранено е да се забранява!“. „10 години стигат“, провикват се студенти и работници и „пенсионират“ Дьо Гол. Този лозунг консултантът на СДС Жак Сегела и член на екипа на Франсоа Митеран за президентските избори от 1981 г. използва повторно с лека промяна в цифрата в София през ноември 1989 г. - „45 години стигат!“. „Под паветата е плажът“ - парижкото паве - символ на свободата, когато едновременно се сражаваш с полицията и си правиш купон, плаж. „До 21 година ето твоята бюлетина“, пише на един афиш, на който е изобразено паве.

Много важно място заема нелегалният печат, обединяващ изтъкнати журналисти и карикатуристи. Не отстъпват и изданията с локално значение в рамките на определен университет или предприятие.

Всички медии се присъединяват към стачката и със своите позиции я подбуждат. Няма да е преувеличено, ако се каже, че по онова време телевизията е влязла в дома на французина. Известно е, че тогава 60% от французите имат телевизори. „80% от тях всеки ден или почти всеки ден са пред приемниците, а три четвърти посвещават от 2 до 3 часа всекидневно на различните емисии“455. Тези, които нямат, се отдават на това зрелище или в ресторанти и кафенета, или специално отиват у близки и приятели - все утвърдили се практики на „общуване“ с телевизора. През 1967 г. синият екран се обагря. Медиите, особено електронните, все повече увеличават ролята си в обществото, особено новините в 20 часа (една анкета от това време недвусмислено показва, че 50% от телевизионните зрители научават за случилото се през деня в страната и в света от тях456). Ето защо те стават прицелна точка на управляващите. Контролираната от държавата ОРТФ е един от основните подбудители на стачката. Неслучайно министърът на ПТТ Гена „дръпва шалтера“ на периферните радиопредаватели, за да не бъде обезпокоявана провинцията с „шумотевици“ от бунтовната столица. „Телевизията, макар и последна, се присъединява към стачката и излиза последна, когато я окупират военни.“457 Частните радия, съвсем ново явление в областта на комуникациите, чрез пряко излъчване от мястото на събитията дават възможност не само те пълноценно да бъдат отразени, но и да се чуе гласът и на техните ръководители и на редовите участници. Наред с това ходът им може да бъде контролиран, като мястото и времето на предстоящите действия предварително се обявяват от радиоколите, а репортерите, които използват частните телефони. Това е още един начин за израз на гражданска позиция от страна на обикновения французин. Печатът също не „пропуска“ да се включи и в по-голямата си част подкрепя студентите и стачката. Всички парижки вестници от 25 май 1968 г. отхвърлят предложения от Дьо Гол на 24 май референдум: „Невъзможно“ („Монд“), „Махайте се веднага!“ („Юманите“), „Не!“ („Комба!“), „Чек без покритие“ („Фигаро“), „Не на плебисцита“ („Фигаро“), „Илюзорно лекарство“ („Орор“).458 А някои статии в най-големите парижки вестници, като „Нувел Обсерватьор“, буквално приличат на инструктаж по водене на бой с полицията.

Когато се отприщва лавината на Френския Май, сред водещите теми в „задочния диалог“ между Дьо Гол и „улицата“ са свободата на словото, свободата на медиите, обективността на информацията, тясно свързани със свободата на личността. Може да се каже, че това са някои от вечните теми на диалога между властта и обществото, които особено остро изпъкват в моменти на изригвания, подобни на събитията през май - юни във Франция. Много стрели са изстреляни срещу властта като цяло и най-вече лично срещу Дьо Гол.

Дуелът между Шарл дьо Гол и Франсоа Митеран от 1965 г. се провежда в нови условия. От една страна, това е пълната равнопоставеност между всички кандидати за президент, осигурена със специален декрет на Генерала предишната година. От друга, самата институция, отговаряща за телевизията и радиото, е променила своя характер. Отпаднал е държавният монопол върху тях, като ОРТФ е поставена под контрола на Министерството на информацията. Това е израз на стремежа на Генерала да я превърне в обществена медия от вида на Би Би Си. Синият екран категорично е заел първото място в домовете на французите, в сравнение с другите средства за информация. Доколко влиятелна е телевизията, показват социологическите проучвания, според които закъснялото включване в кампанията на Генерала с цели два месеца го лишава от възможността за победа още на първия тур. През цялото това време водачът на обединената левица води динамична и активна кампания, по време на която проявява откритост към избирателя и същевременно непреклонност в предстоящия сблъсък. Резултатът е налице. Самият факт, че държавник от такава величина, какъвто е Дьо Гол, е подложен на балотаж, е изключително постижение. Но това не би било възможно без „подкрепата“ на телевизията. Колкото и добре да е замислена и организирана една предизборна кампания, единствено тя може да достигне до почти половината нация.

Доколко голяма е нейната значимост като първостепенно средство за печелене на гласове, свидетелства фактът, че Дьо Гол е принуден изцяло да промени медийното си поведение. Президентът трябва да се покаже „по пижама“ пред французите - да стане по-открит, по-достъпен. Балотажът, макар и предвидим, съдържа изненада. Във втория тур участието достига 84,7% и генерал Дьо Гол изпреварва Франсоа Митеран с близо 2,5 милиона гласа. Активната телевизионна кампания на Генерала води до преизбирането му с брилянтен резултат: с 55,2% от гласовете. Постижението на Митеран също е забележително - 44,8%. То води до обрат в неговата кариера: той вече се утвърждава като безспорен водач на некомунистическата левица.

През 1967 г. Ромен Гари приема да влезе в правителството на Горс като министър на информацията. „На всеки му се случва да се заблуди, както би казал таралежът, слизайки от четката за дрехи. Искаше ми се да [...]459 на Комисията по цензура, която се вихреше по онова време по най-безсрамен начин. Като условие поставих разрешение за излъчване на „Монахинята“, екранизация по Дидро, върху чието разпространение бившият министър беше наложил забрана. Горс получи съгласието на Дьо Гол. Станах „съветник без портфейл“, на свободна практика. Докато снимах „Птиците отиват да умрат в Перу“, Комисията не пропусна да забрани филма ми. На бюрото ми се появи доклад за състоялите се обсъждания: с един глас мнозинство - гласът на някакъв психиатър - комисията узаконяваше своята забрана, като твърдеше, че с оглед на третирането в моя филм на проблема на женската фригидност в атмосфера на трагизъм, достигаща до опит за самоубийство и на факта, че от десет неврози шест са причинявани от фригидност, съществувала опасност моят филм да подтикне някои измъчвани от фригидността жени да посегнат на живота си... Едно към едно Горс ми даде разрешение за разпространение. И пак по същия повод - получавам от Малро и Горс принципно съгласие за съвместна филмова продукция на Центъра за кино и на ОРТФ. Следва среща на високо равнище с „директорите“: Ало - от страна на центъра и Жак Дюпон - на ОРТФ, на която въпросните двама висши чиновници се опитват да ни докажат, че проектът е неосъществим. На излизане Горс слага ръка на раменете ми и ми каза: „Ех, Ромен, поне си помечтахме красиво.“460

Без пълната подкрепа на медиите, влезли във всеки дом, и транзистора, символ на свободата на словото и разкрепостеността, и без тези ярки афиши на Народните ателиета, отличаващи се с отприщване на въображението на художника, с богата символика и едновременно с ударно въздействие, постигнато с умело съчетание на словото и образа, никога 10 милиона души не биха излезли на улицата.

Може да се заключи, че диалогът между властта и обществото е „осигурен“ от най-разнообразни посредници и канали, които дават възможност в общуването да се включи възможно най-голям и разнообразен брой хора.

На моя въпрос към проф. Милан Миланов за ролята на медиите върху развитието на събитията, неговият отговор е категоричен: „Изключително голяма. По традиция френските медии са твърде активни към всички прояви на обществения живот, а в случая те участват в отразяването на майските събития и от позициите на различни политически партии и тенденции. Според профила си или близостта си до една или друга политическа сила те едновременно информират, дезинформират, коментират или правят внушения с цел въздействие върху общественото мнение.“461

Подробно описание за влиянието на френските медии върху развитието на Май 68 дава и проф. Павел Писарев: „Френската телевизия беше един от основните подбудители на събитията. Тя, макар и държавна, имаше чисто публицистични предавания, дискусии, големи двучасови програми и често пъти те събираха на една маса власт и опозиция. Виждал съм да се изявяват видни дейци на ФКП. Имаше доста спорове, учудващо свободни за една държавна телевизия, защото по това време друга нямаше, а частни нямаха право да правят. Аз съм се учудвал на моите кореспонденции как ги е пускал [Георги - б.а., Х.М.] Боков462. Тя беше доста отворена, имаше за цел да влияе върху цялото общество. В нея нямаше това, което има сега по българската - млади хора. Имаше млади, разбира се, но се подбираха специално петдесет-шестдесет годишни говорители. Защото старото поколение, които са над 50 години, нямаше доверие на едно 25-годишно момче, което да започне да им обяснява за Дьо Гол. Затова имаше възрастни хора, които много силно влияят на поколенията. Медиите се присъединиха към стачката и със своите позиции те я подбуждаха.“463

Според кореспондента ни в Париж войската е имала определена роля в събитията. „В разгара на стачката, когато Дьо Гол беше избягал от Париж и беше отишъл в Германия, аз излязох с колата вън от столицата. Целият Париж беше обграден от армия. В горите, в нивите имаше танкове, танкети, артилерийски оръдия, картечници, все едно, че градът беше обкръжен. Върнаха френския легион от Африка, докараха легиона от Корсика, събраха допълнителни части от рода на няколко хиляди души. Влезе жандармерия, военизирана полиция, въоръжена с леко и средно стрелково оръжие, обучена за градски бой, за потушаване на граждански вълнения, това е платена армия. Докараха я в Париж на мостовете. Не забраниха да се пресича Сена, но застанаха от двете им страни, което показваше, че са готови всеки момент да разкъсат града на две големи части и да изолират тази част, която е източник на напрежение - Латинския квартал. Второ, работниците не можеха да се движат. Големите заводи са вън от Париж, бяха построени на ливадите и след десет години около тях се издигнаха жилища. Така се създадоха предградията, върху полета. Като докараха жандармерията и разделиха града, вече бяха много сериозна сила. После Дьо Гол излезе по телевизията и заяви: „Аз няма да се оттегля“ (на 30 май - б.а., Х. М.). Стана ясно, че войската е влязла в града. Телевизията беше окупирана от войска, която изгони стачкуващите. За 10-15 минути я задвижиха и програмата тръгна. Значи те са знаели всяка стая, какво е представлявал всеки апарат, всичко е било снимано, било е отрепетирано, всеки е бил обучен и е знаел какво да прави, все едно, че идва на работа и е работил от 20 години в телевизията.

Докато траеше стачката, вестниците я отразяваха. Нямаше вестник, който да е голистки. Имаше един, „Кроа“, който се смяташе за голистки, беше много странен, информационен, цялата страница представлява една информация или една статия. Иначе всички вестници са частни или партийни. „Юманите“ отразяваше стачката, но беше умерен, не ги е насъсквал: каквото са правили стачниците, го имаше в партийния вестник. Няма нещо в „Юманите“, което на другия ден да го няма при стачниците. Връзката беше обратна. ФКП не ръководеше, не организираше и не насочваше идеологически стачката. Тя беше вън от заводите. И досега, доколкото я [комунистическата партия - б.а., Х.М.] има, има партийни организации в държавните заводи. Но не може да се каже, че стачката е била израз на теоретическите положения на марксизма-ленинизма, че е била форма на класовата борба, на завземане на политическата власт. Тя беше народно движение. Комунистическата партия нямаше такова влияние. Беше много влиятелна, нямаше друга толкова силна партия в Европа, но за избори и за политически постулати. ФКП не е планирала такава стачка. Нямаше партиен конгрес, на който да е отчетена и анализирана стачката. Споменавано е за нея, говорено е за нея като израз „на нашата генерална линия“, но тя в никакъв случай не е нейно организационно и политическо мероприятие.“464

Не бих се съгласил с определението на П. Писарев „избягал“ за заминаването на Генерала в Баден-Баден. Има достатъчно документи и литература, които изясняват, че не би могло изобщо да става дума за каквото и да било „бягство“.465

Във вече цитираните спомени на Павел Писарев пише: „На 30 май полицията влезе в телевизията и разгони постовете на стачниците, военни от радиотелевизионното поделение на Генералния щаб организираха предаването, в което генерал Дьо Гол заяви: „Аз няма да се оттегля“. В радиото и телевизията няколко дни влизаха само военни и те водеха предаванията, докато цивилният персонал и журналистите след жестока чистка се върнат и поемат работата. Нито една стара муцуна не се върна на екран. Изгониха именития говорител и коментатор Леон Зитрон, за месеци наред снеха от програмите всичко свързано с Джони Холидей, Лео Фере и десетки други знаменитости, дръзнали да се появят сред стачниците.“466

Много подробен анализ на ролята на медиите в страната, разгледани в развитие още от самата им поява, дава и д-р Светослав Терзиев: „Медиите във Франция имат исторически много силни традиции. Дори ако вземете и проследите от Френската революция, ще видите, че двете тенденции, към свобода на словото и върху контрола на словото, са много силни. Френската революция до голяма степен освобождава мисълта и словото и в същото време с идването на Наполеон, който е носен на ръце от френския народ, а не от някой друг, защото не им го носят англичаните например, а те си го донасят, той ликвидира свободата на печата. На практика остават четири вестника, които са угодни лично на него. И така е при всяка трансформация на френското общество, като, разбира се, нещата вървят заедно с развитието на комуникациите. Неслучайно информационните агенции възникват не къде да е, а във Франция. Първата е „Хавас“, която се появява през 1835 г. И неслучайно. Защото печатът е дотолкова развит, че има потребност от тази информационна услуга - не от политически статии, а от информации. Навлизането в информационното общество започва някъде след Юлската революция [от 1830 г. - б.а., Х.М.]. Какво всъщност става? С разпада на старата феодална система имате много бързо ограмотяващо се население, защото то е необходимо като работническа класа. То излиза от селата, където, разбира се, дотогава са били неграмотни. Отивайки в градовете, то се откъсва от старата си среда, в която обменя информация от човек на човек, и има нужда някой друг да му дава информация, за да се ориентира какво става около него. Това вече е професионална информация, която се дава от журналистите, от печата. Печатът обаче до този момент е много скъп, той е предназначен само за най-богатите. Хората не могат да си го купуват. Вестникът е скъпа стока. И по тази причина, с началото на масовизацията на вестниците, с появата на евтини информационни вестници, във Франция се ражда нова журналистика. Журналистиката на типичната информация, която се съчетава, разбира се, винаги с публицистика, но не е тази публицистика - журналистика, която е характерна за времето на Френската революция и вестниците около нея, които всъщност са чисто пропагандни вестници. Това са информационни издания. Засилването на тази информационна тенденция е много важно, тя се съчетава, разбира се, с двете промишлени революции, особено с втората, която е свързана с електричеството, защото тогава идва и телеграфът и има възможност да се обменя информация от по-големи разстояния. С появата на масовия печат, масов за онова време, защото не можем да говорим с днешните категории, той е евтин, с по-широка аудитория, помага за нейното ограмотяване и за организирането и. Във Франция винаги вестниците са имали някаква политическа насоченост, имат и сега. Имат и много силно влечение към литературата. Не само защото е много силна, но именно масовите вестници в онези времена играят ролята на телевизията, за забавление. Работникът, който не чете сутрешния вестник, а ще си вземе, примерно, вечерен вестник, ще го вземе за развлечение. И в тези вестници много важни са подлистниците. Подлистникът - това е долната част, това е роман с продължение - роман-фейлетон. Това са тогавашните сериали. И всеки го е чакал, за да види какво става по-нататък. Така се появява една друга култура. Разбира се, с всичките тези аспекти, че може да бъде ориентирана малко по-наляво или по-надясно, или пък с политическите партии, които могат да стоят зад тези издания. Френският печат олевява много силно около Парижката комуна, което е логично. След разгрома на Парижката комуна има едно много силно отдръпване и то е много характерно. Защото Париж от Парижката комуна 100 години няма кмет социалист. Първият кмет от левицата беше Бертран дьо ла Ноел. И то защо? Защото Ширак е много силно компрометиран като кмет на Париж, десницата вече загуби всякакво доверие заради корупцията си и заради злоупотребите си. И имаше едно отваряне. Бертран дьо ла Ноел е много странен, той беше първият, който излезе и каза: аз съм хомосексуалист. Като гласувате за мен, имайте предвид, че гласувате за един хомосексуалист. И те казаха, този е честен човек. Ако не друго, няма да краде като Ширак, онзи е лъжец и крадец. Ширак до такава степен се беше опозорил, че когато излезе на втори тур за втори мандат се издигна лозунгът „По добре крадец, отколкото фашист“. Класира се, защото Лионел Жоспен нямаше потенциал и остана трети. И трябваше да избират между Льо Пен и Ширак. И левицата отиде и гласува с омерзение. Пипаха бюлетините с ръкавици, за да ги пуснат в урната, защото ги беше гнус, че ще гласуват за Ширак. Обаче по-добре да гласуваме за крадеца, отколкото за фашиста. Но той си остана с този етикет.

Когато говорим за френския печат, трябва да имаме предвид тези неща. Неслучайно първият етичен кодекс на журналистиката, като изключим някои опити в Швеция, където имат някакви традиции, но те не са много влиятелни в Европа, е френският етичен кодекс от 1918 г. Той и досега съществува и го признават. И досега в него е записана една клауза, която не смеят да я запишат в други кодекси, защото звучи много грозно: „Не е достоен за журналист онзи, който се поддава на угодничество“.467

На моя въпрос за състоянието на най-мощната тогава медия - телевизията, Светослав Терзиев отговаря: „Нямаше как от България да се гледа френската телевизия. Но това, което знам, според това, което получавахме в нашата телевизия - това са кадри от видеообмена между големите агенции. И след като в големите агенции влиза тази информация, тя няма как да не е излъчена от френската телевизия, това е логично. Тя, във всички случаи, е проследила много отблизо майските събития. Но това, че е била държавна, винаги дава, особено на телевизиите, нещо, което е много важно, едно на ум. Защо? Защото те получават финансиране от държавата. Не само - ръководствата им, макар и опосредствано, пак се назначават със съгласието на държавните институции. Както получаваш лиценз и ти го дават, могат и да ти го вземат. Естествено, никой няма да вземе лиценза на една държавна телевизия, но могат да й сменят ръководството и кадрите. Като сменят ръководството, започва кадрилът. Докато в частните телевизии този контрол се упражнява чрез лиценза. Неслучайно телевизиите в цял свят подлежат на лицензиране. Вестниците - не. Под предлог, че ефирът е ограничен и не може на всички да се даде, и няма как, ще се сблъскат интересите им и трябва някой да регулира разпределението. Нито едно от големите разследвания, разтърсили Америка, не е започнало от телевизия, колкото и да е силна тя. Всичко започва от печата. Защо, защото на печата не могат да му вземат лиценза. Печатът е свободен. Според първата поправка на конституцията не могат да се приемат закони, които ограничават свободата на печата. По онова време нищо не се казва за телевизията. И съответно първата поправка на конституцията може да се тълкува така, че не важи за телевизията. Макар че те се стараят все пак да не достигат до такива абсурди. Но има си начини да се контролира телевизията.“468

Светослав Терзиев определя транзистора като носител на свободата. „Транзисторът, това е освобождаването, това е свобода. Това не е онзи апарат, пред който трябва да седнеш и да се настроиш в определен час. Има вече една много подвижна аудитория, която е по-динамична и която има и други изисквания. Нейните информационни потребности вече са други. Динамиката на информацията вече се съчетава с динамика на техниката, на по-голяма свобода. Това е същият този процес, който е многопосочен. Той обхваща всички аспекти на обществения живот с идеята, че човек ще се чувства по-свободен, ще има повече движение. Когато има лека кола, той ще има чувство за свобода, че може да се движи където иска. Затова е стремежът към автомобила. Автомобилът дава усещане за свобода, освен че е удобство. Но той е носител на тази идея. Същото е с транзистора до голяма степен, защото той освобождава човека да се движи.“469 Според видния журналист частните радиостанции отговарят на тази потребност. Защото дават по-голям избор. Докато държавното все пак е носител на някакъв консерватизъм. Така или иначе, самата власт не си организира бунтовете, самата власт не организира революциите. Тя трябва да поддържа стабилност в обществото. Тъй че няма как да се очаква държавната телевизия или държавното радио да е знамето на тези процеси. Естествено, в по-частен, в по-ограничен аспект зърната ще покълнат, и вече нататък те могат да заразят и останалите медии.

В отговор на въпроса ми за спецификите на ОРТФ, която, макар и държавна, представя различни гледни точки, Светослав Терзиев споделя: „Така е, защото няма как да е иначе. По какъв начин една държавна телевизия ще ограничи, особено в едно демократично общество, каквото е френското, където имате многопартийна система, имате парламент, имате различни позиции, как тя ще ограничи изразяването на позициите на другите политически сили? По никакъв начин. Тя не може да го спре. Това би било някакъв тоталитарен свят. Те никога не са стигали до такива забежки. Френското общество е демократично. Естествено, когато имате плурализъм, той трябва да съществува и в медиите, той не може да бъде само в парламента, той съществува и по улиците. И как медиите ще останат някъде настрани?! Те трябва да бъдат участници в тези процеси. Следователно не можем да намираме нищо неестествено, че във френската телевизия, макар и държавна, всичко това е отразено. Тя трябва да го отрази.“470

Според Св. Терзиев Народните ателиета са „един от елементите на масовото, на общественото надигане, когато и културата избива. Афишите са много интересни с посланията си. Те избиват, както ако ги сравним с многобройните интернет-блогове, които заместват професионалната журналистика, професионалния печат и които дават непосредствен, директен израз на мислите на хората, не е нужно да минават през медиите. Те си намират собствения отдушник. Афишите и плакатите, те може да не бъдат плакати дори, могат да бъдат просто драсканици по стените, като графитите, които също са много разпространени през този период.“471

На моя въпрос възможно ли е те да са контролирани, Светослав Терзиев е категоричен: „Не е възможно. Те възникват инстинктивно, спонтанно. Както и сега. Нима не може да има платени писачи във форумите? Възможно е, но не е това доминиращото. Самото им съществуване е едно явление. Няма казармен дух. Това е антиказармен протест. Протестът е, за да се отрече казармата. В това е смисълът му.“472

Кои са водещите теми в задочния диалог между Дьо Гол и „улицата“? Без съмнение, на първо място трябва да се постави самата личност на Генерала, който по силата на историческите обстоятелства, властта и пълномощията, дадени му по конституцията, съставена по негов образ и подобие, се е превърнал във въплъщение на политическата система и на нацията. Въпреки че Петата република е стабилна, десетгодишното му управление започва да тежи - неслучайно тя е изобразена на един афиш като гира, прикована с верига на крак и наречена Петата верига473. Властването му се оприличаваше на диктатура, корупция, абсолютна власт. Какъв би бил човекът, който би подкрепил Генерала? Графит от май - юни 1968 г. дава подробното му описание: „Ако мисля, че нищо не трябва да се променя, значи съм глупак. Ако не искам да мисля, значи съм подлец. Ако мисля, че имам интерес от това нищо да не се променя, значи съм мръсник. Ако съм глупак, подлец и мръсник... значи съм за Дьо Гол“. Пълният му вариант е под формата на комикс: „Ако си мисля, че нищо не трябва да се променя, аз съм глупак и съм за корпорацията. Ако мисля, че имам интерес нищо да не се промени, аз съм мръсник и съм, разбира се, за Запада474. Ако не искам да мисля, аз съм подлец и съм за CLERU475. Ако съм глупак, мръсник и подлец, аз съм за корпорацията, за Запада и за Комитета за връзка на студентите за студентско обновление. Но тогава! Аз съм фашист.“

Тези два графита много пълно отразяват промяната на стойностите, настъпила в майските дни. Човекът, който ще бъде ценен оттук нататък, трябва да бъде динамичен, мислещ, а не заспал, механично вдигащ ръка в знак на съгласие. Подкрепата за Дьо Гол се равнява на престъпление срещу човечеството - тя е равна на фашизъм.

„Улицата“ е превърнала в мишена на своите атаки Лотарингския кръст - един от символите, с които Дьо Гол се олицетворяваше още от 1940 година - емблемата на „Свободна Франция“. Един от афишите, призоваващ към събарянето на изродилата се във фашистка диктатура на Генерала, му дава много ярък образ: всяко рамо на Лотарингския кръст се е пречупило и се е образувала свастика. На друг Дьо Гол е оглавил редица от КРС (силите за борба с масовите безредици - б.а., Х. М.), всички стройно вдигнали ръце в нацистки поздрав и с наръкавна лента, на която кръстът на Хитлер е „заместен“ с този на Генерала.

Президентът е свързван с насилието, царуващо във Франция. На един от афишите е изрисуван като прободен с Лотарингския кръст труп, на чиито ходила е изписано „студенти“ и „работници“. На друг емблемата на Дьо Гол е забита в гърба на младеж, проснат по лице. На него пише: „Не на полицейската държава. Срещу тихата репресия. СДР476. КРС. Шпиони.“477 Тези два афиша очертават двете страни на барикадата - обединените по манифестации и стачки студенти и работници срещу силите за борба с масовите безредици, превърнали се в символ на насилието и голистките комитети СДР. Афиш от май, произведен в Медицинския факултет, насочен срещу антисоциалистическата пропаганда „на закон и ред“ представя твърде красноречиво същността на управлението на Генерала и неговото отражение върху личността: винт, изобразен като Лотарингския кръст, пробива главата на човек478. Тя е само като очертание на бял фон и се виждаше как кръстът прониква надолу.

Диктатурата и насилието винаги се сливат със страха. Авторите на афишите не са пропуснали да го изтъкнат в своите творби. „Постъпете в партията на страха“, призовава афиш с изображение на Лотарингския кръст. Той може да бъде свързан и с друг, на който Дьо Гол се плези с разчекната уста, чийто текст е: „Той иска да ни накара да се страхуваме.“479

Във всяко общество една от водещите теми за обсъждане е политическата система, нейните механизми и елементите, които я съставят, личностите, които я представят и ръководят. Когато едни или други социални групи решат, че тя е престанала да работи пълноценно, че се изхабява, започват да търсят начин или да я реформират, или изцяло да я подменят. Изборите са сред водещите елементи на демокрацията, от тези, които я „легализират“ като такава, едно от основанията ѝ да се нарича „власт на народа“.

Тази тема е водеща и в разговора на Дьо Гол и „улицата“. Десетте години на неговото властване започват да се приемат за твърде дълги. Смята се, че са довели до изчерпване на демокрацията, за избор без избор. Ето защо сред типичните лозунги на Френския май е „Изборите са капан за глупаци“. Той отеква на бул. „Сен-Мишел“ в Париж в хода на манифестациите от онези дни. Символизира отхвърлянето на политическата система в момент, в който гласуването се смяташе за конформистко поведение. Този лозунг може да се открие и в афиши по същата тема като „Център за гражданска интоксикация: veautez“ (игра на думи на фр. език: votez и veautez се произнася по един и същ начин, т.е. вот (vote), равно на теле (veau)480. Смисълът му е много ясен - гласуването престава да бъде акт на отделната личност, а на стадото. В друг афиш също е използвана игра на думи, дадена в рима. В този случай разликата е само в две букви: votez - vivotez. Съдържанието му е „Вие гласувате: живуркайте“. Създателите на трети афиш с текст „Да гласуваш, значи да абдикираш“ припомнят темата „капан за глупаци“, като я изобразяват чрез ръка, която пуска бюлетина в широко разтворената паст на капан върху урна, надписана „референдум“. Изобщо урната е чест обект на нападки в онези дни.

В тези афиши може да се открие връзка с някои лозунги от май 1968, представящи една от вечните теми във всяко общество: водач - нация. Сред тях е: „Французите са телета (или в друг вариант - овце, б.а., Х. М.)“. Той произлиза от думите на Дьо Гол, предизвикали мигновената реакция на „улицата“. На въпрос на Мишел Ториак дали наистина Генералът е употребил израза „Французите са телета“, синът му адмирал Филип дьо Гол отговаря: „Често го употребяваше, когато ги виждаше да не реагират или да се смятат за победени преди дори да е извадено оръжие“. По-нататък Филип дьо Гол продължава, че „в началото на юни 1940 г. например, в Лондон, в хотел „Конот“ с нисък глас, за да не бъде чут от съратниците си, които вечеряха на съседната маса, той заклейми примирието по микрофона на Би Би Си. И сега го виждам нервно да стиска ножа преди да го сложи деликатно. После ми шушне: „Това са телета. Стават само за клане. Само това заслужават“. Когато учех история на Франция в колежа Станислас и се удивлявах на едно или друго военно поражение, което ние сме претърпели, той ми казваше: „Французите са такива от времето на галите. Това са пияници. Смели са в действие, дръзки са в сражение, но бързо се обезкуражават и никога не са доволни“. Цезар казваше почти същото нещо. Той добавяше: „Те са дрънкала и се обединяват само пред опасността“. Виждаш ли, заключаваше той, двеста години преди Христа твърде добре бяха определили днешните французи.“481

Никой държавник или политик, без значение на заслугите, качествата и способностите си, няма право да обижда нацията, която предвожда. Винаги идва моментът, в който тя ще му се отплати. Така става през Френския май чрез взрива от афиши, графити, лозунги около израза за „телетата“. Дьо Гол винаги е знаел цената на думите, на тяхното съдържание и начина на тяхното произнасяне. Подбирането на точните изрази при него е закономерност, която обаче в определени моменти се пропуква в резултат на сблъсъка с високото му самочувствие. Още повече, че когато за пръв път нарича французите „телета“, Генералът е твърде неопределена заявка за бъдещето и все още не е дал основания за подобни категорични изявления.

Във всяко общество, когато става дума за гласуване, се поставя неизбежният въпрос дали има смисъл от него. Отговорът на френските студенти и работници е напълно очакван - не. В графит от Париж се заявява категорично: „Плебисцит: и да кажем да, и да кажем не, пак ни правят на глупаци“. И в този случай е използвана рима и думи със съвсем малка разлика в изписването: между non и con (глупак) тя е само в една буква. Графит, дошъл от друг център на вълненията - Лион - гласи: „Да гласуваш, това е свободата да избереш своето ченге...“. Тази тема е още по-изострена в афиш, на който полицай от КРС държи избирателна урна. Върху нея е изрисуван символът на „Свободна Франция“. Друг афиш я вижда като кепето на Дьо Гол с две звезди на бригаден генерал и с процеп като избирателна урна. Надписът под нея отхвърля гласуването - „Не!“.

Кои са тези, които избират да пуснат бюлетината, според „улицата“? Отговор на този въпрос даваше един лионски графит:

„- тези, които гласуват:

кюретата, монахините, ченгетата, буржоата

- тези, които искат това да се промени:

10-те милиона стачници, младите безработни, чуждите работници, тези, които нямат право на глас“.

Набива се обаче неизбежният въпрос - колко от тези хора, които през майските дни писаха по стените, рисуваха афиши, ожесточено освиркваха и хулеха Дьо Гол, цели десет години със собствените си гласове осигуряваха на него и на партията му толкова пълно превъзходство в политическото пространство, та да няма нито един противников кандидат, който да може да му се противопостави, до собствения му отказ от властта през 1969 г. Разбира се, съгласно голистката конституция, законната възраст за гласуване е 21 години и така значима част от активното население във Франция няма право да решава съдбата си чрез избирателната бюлетина. Ето защо към тях е адресиран както гореспоменатият графит, така и афишът: „От 21 година надолу - ето вашата бюлетина“ (изобразено е паве - един от основните символи на май - б.а., Х. М.). Създаден в Народното ателие, той изразява желание да се намали възрастта за гласуване и да се разкрие политическата сила на младежта.

За „улицата“ „Победата не се постига с бюлетина за гласуване!“. Така е съгласно един лионски графит. Не стига отрицателният вот. Това заявява афиш, който „обяснява“ какво да се прави: един юмрук удря Дьо Гол, на чийто корем пише „Капитал“. Той е свързан с лозунг от май по изключително важната тема, разкриваща чии интереси брани в действителност държавният глава: „Дьо Гол пъшка: работниците не работят, преподавателите не преподават, студентите не учат, ние, ние знаем добре това, което го тревожи най-много, него той не го казва, то е, че капиталистите не капитализират.“482

Афиш от юни 1968 г., който може да се определи като реакция на речта на Дьо Гол от 30 май, е с твърде красноречиво послание. Върху колони, прилични на кегли, крепящи триъгълен покрив като на правителствена сграда, на чийто връх се вее френското знаме, са изписани съкращенията на Френската комунистическа партия, голисткия Съюз за защита на републиката, Федерацията на демократичната и социалистическа левица на Франсоа Митеран, центристката група за прогрес и модерна демокрация, Партията на обединените социалисти. Срещу тях се е устремила топка с надпис „народна власт“. Отдолу надпис: „Да съборим властта на място“. За няколкото дни между двата тура на законодателните избори от 23 и 30 юни 1968 г. лозунгът е ясен: трябваше да се съборят традиционните партии, представени в Националната асамблея.

„Май 68 не беше революция - когато бензинът се върна отново, всички заминаха на уикенд - но беше катарзис. Дори някои голисти казаха, че тогава във въздуха е имало нещо неопределимо. Ако имаше някакъв проект в ядрото на „студентската комуна“, това беше самоорганизиращо се хоризонтално и прозрачно общество, където цялото представителство и институция са лесно изживени като лишаване от собственост. Тази идея за пряка демокрация без правова държава, без общи избори („избори - капан за глупаци“), без институции, е свързана с тоталитарния образен свят.“483 Тя обаче не пасва на голямата част от обществото. През май и юни французите не биха могли да бъдат обвинени, че са останали като безволеви „телета“. Общата стачка, парализирала цялата страна, достига до 10 000 000 души, а исканията, които ги обединяват, не са само синдикални, а и общополитически. Самите студенти получават голяма подкрепа на различни категории хора. Манифестациите, блокирали столицата, достигнат 1 000 000. Графитите, подети от афишите, нелегалният печат, лозунгите са израз на това, което действително желае обществото, на неговите настроения и чувства.

Дьо Гол е заклеймен като диктатор, чиято диктатура трябва да бъде срината. Смята се за символ на изхабена система - „да строшим старите зъбчатки“. Обявен е за властелин, застоял се прекалено дълго на трона, който трябва да бъде „пенсиониран“ и пратен „в старчески дом“. Неговото управление в очите на противниците е равно на корупция, свързана с абсолютна власт - „цялата власт корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно“. Въпреки това, още преди да изтече месец май Генералът получава подкрепата на един милион французи само в Париж и на стотици хиляди в провинцията. В крайна сметка предпочетено е „Връщане към нормалното“, както гласи един от възловите афиши на онова време. Той изобразява мирно и стройно крачещо стадо овце. В началото на юни печатът обявява края на социалните смутове, работата започва отново в заводите, спокойствието се завръща из улиците на Париж и най-вече в Латинския квартал. Този афиш от 8 юни 1968 г. напомня саркастично и с голяма тъга как е постигнато това „нормално“.

Стига да проследим само първата седмица от този месец до датата на създаването на афиша, ще се убедим, че в диалога между властта и обществото средствата не са нито нормални, нито спокойни, поне в голямата си част. Първите три дни без съмнение са твърде привлекателни: деблокират се складовете с гориво и градовете отново се снабдяват с бензин. Но само на 3 юни армията окупира техническите инсталации на ОРТФ. Същия ден възстановяват работа Френската газова и електрическа компания, мините, металургията и работниците в държавните предприятия.

3 и 4 юни са белязани с кървави сблъсъци в един от най-големите центрове на вълненията - Лион. В началото на този месец напрежението, което царуваше в града, достига до факултетите. Изпитите са отложени, освен в правния. През нощта на 3-ти срещу 4-ти студентите от крайната левица окупират залите му (до 13 часа), за да не могат да се проведат изпити на следващия ден. Започват сблъсъци между бъдещи юристи, които искат да бъдат изпитани, и окупаторите. Деканът е принуден да обяви нова дата през септември. Вечерта студентите по право, подпомогнати от група от крайната десница „Запад“ и Комитетите за гражданско действие484, се опитват да окупират социологическия факултет. Барикади от маси и столове са издигнати, за да укрепят вратите. В „ход“ са пуснати камъни и коктейли „Молотов“. Към 21 часа силите на реда се намесват, за да разделят сражаващите се. В официалните декларации се говори за „бунтовни елементи“, „сбирщина“, „скитници“ - младите, които окупират факултета от началото на събитията. Явяването на изпити и възпрепятстването им е само един от изразите на една вечна тема, съществуваща във всяко общество - желанието и отказът да се вместиш в калъпи, да бъдеш „селектиран“ по чуждия аршин. Тя не минава без внимание в афишите от Френския май, като понякога е изобразявана доста драстично. На един от тях с надпис „Изпитите в ред“ е изобразена редица от фигури със събути панталони, направили дълбок поклон. Върху задните им части се удря печат „Селекция 68“. „Подравняването“ по държавния калъп е отразено и на други афиши. Под надпис „Ние участваме, те селектират“ е изобразена сложна апаратура. От едната и страна влизат многобройни ситни човечета. През различните етапи на селекцията те се изсипват в различни по големина боклукчийски кофи, докато накрая остава само едно, което пада в чаша за алкохол. На нея пишеше „елит“. Афишът е подписан от Лицейския акционен комитет485. Това ли е френското общество, готов ли е французинът да бъде едно дребно човече, което колкото и да се издига в йерархията, накрая пак е запратено на боклука? Майските събития отхвърлят подобна представа.

По пътя към връщането към нормалното на 6 юни отново започва работа парижкият обществен транспорт, държавните железници и администрацията. На следващия ден КРС със сила евакуират завода „Рено“ във Флин, в резултат на което избухват сблъсъци. Там през май 1968 г. обикновените работници изхвърлят синдиката и окупират завода, без да чакат специално нареждане. Това обаче не става безболезнено: формулирането на исканията, опитите да се разшири стачката в предприятия в региона, популяризацията на движението не минават без сблъсъци с постоянните синдикати, дошли да поемат контрола върху стачката. Собствениците, от своя страна, не останат бездейни и опитват различни маневри, за да я пречупят: организиран е вот с тайна бюлетина (той е бойкотиран от стачниците), после интервенция на полицията, за да евакуира окупирания завод. Този опит отново е провален от работниците, подкрепени от студентите, дошли от Париж. Отново вот с тайна бюлетина, организиран от синдикатите, решава в крайна сметка възобновяването на работата, откривайки оживен дебат между представител на Общата конфедерация на труда и група работници.

Същия ден, 6 юни, са амнистирани затворените ръководители на Организацията на тайната армия.

Неслучайно отделих толкова пространно място на афиша „Връщане към нормалното“. Освен че е сред най-представителните за този период, той съдържа едно от ключовите за времето изображения - показването на французина като овца или като теле в други варианти. „Сниши се и си паси“, „съветва“ благоразумно лозунг от онова време. Призивът на афиш от май е: „Не бъдете овце“. На него има овца, чиято вълна е изрисувана със съкращения на партии и организации - движещи сили на събитията от май - юни 1968 г. „Да оставим червения страх на рогатите животни“, пише Виктор Юго в „Клетниците“. Един век по-късно манифестантите от май подхващат за своя сметка думите на този ангажиран писател, като ги изписват с черно върху червено стадо - цветовете на анархистите.

Голисткият депутат от Париж Пиер-Шарл Криг отправя в сряда, 29 май, призив да се манифестира тихо в четвъртък, 30 май в 18 часа на пл. „Конкорд“ до пл. „Етоал“, за да се заеме Шан-з-Елизе. Той иска „да се обяви свободата на гласуването в заводите, свободата на гласуването за страната“.486 В декларацията си парламентаристът смята, че „Републиката е заплашена от диктатура и демокрацията е осмяна от малцинства, които очакват да наложат техния закон“. Пиер-Шарл Криг продължава, че тези, които искат да работят, не могат. „Ние не можем да приемем повече това положение“.487 Ето защо той приканва нацията да се обедини в името на Франция и на нейните свободи. Движението е организирано от комитетите за защита на Републиката, Бившите от Съпротивата, асоциациите на ветераните и Съюза на демократите за Петата република. Към тях се присъединяват националната групировка на офицерите инвалиди, Асоциацията за Петата република и Съюзът на младите за прогрес. „От своя страна Движението от 22 март отхвърля фашистката провокация и призовава населението да се организира на окупираните работни места и в квартирите си, за да се брани революционният ред в хода на неговото установяване срещу последните гърчове на реакцията.“488

В 16 часа и 30 минути на 30 май 1968 г. Генералът заявява по радиото, че като носител на републиканската законност няма да се оттегли и разпуска Националната асамблея, обявява датата на следващите законодателни избори и призовава към „гражданско действие“. Тази реч трае по-малко от четири минути, но обръща на 180 градуса стрелката на политическия компас. Само предния ден 800 000 (а според други данни дори 1 000 000 - б.а., Х. М.) французи, призовани от Общата конфедерация на труда, пращат „Човека от 18 юни“ на „оня свят“ и му искат за кой ли път оставката, като скандират „Сбогом, Дьо Гол“ - един от най-често скандираните възгласи в онези дни. Афиш на един от участниците го изобразява като митничар със счупена ръка, който не може да спре хората - алюзия с изгонването на Даниел Кон-Бендит в Германия и налагането на възбрана върху пребиваването му във Франция за срок от 10 години. Само час и половина след речта от 30 май голистите организират голяма манифестация в подкрепа на президента и правителството. Тя разкрива тяхната способност за мобилизация и показа на различните фигури от майските събития, че нямат монопол върху общественото пространство. Това забележително политическо събитие е осъществено по инициатива на личния съветник на Дьо Гол в Елисейския дворец Жак Фокар489 и е опряно на комитетите за защита на Републиката. Цялата тежка артилерия на Генерала е изпратена на позициите: министри, депутати, голисткият елит. Същевременно там могат да се видят многобройни младежи - сред младите хора на Франция има разцепление. Момичета, възкачили се на раменете на момчета - характерен „кадър“ от онова време на феминизъм - държат голям лозунг, на който пише: „Студентите солидарни с Помпиду“, а отдолу момче вее голямо национално знаме. Успехът на манифестацията обаче надхвърля всички очаквания, дори на самите организатори - събира 1 милион души (по данни на полицията 200 000), дефилиращи по Шан-з-Елизе, за да „сложат край на карнавала“. Тя заедно с тази от 4 март 1984 г. срещу закона за висшето образование Савари от 24 януари с.г., е най-внушителната в историята на Петата република. Нейната атмосфера напомня по нещо времето на Освобождението на Париж от 1944 година, когато французите тържествено приветстват Генерала.

Шествието трябва да бъде мълчаливо, но лозунгите бързо започват да се скандират. Сред тях най-популярните са: „Дьо Гол не е сам“, „Знамето е синьо-бяло-червено“ или още „Френско единство“. Други, вече изразяващи по-голяма омраза, също са викани, такива като „Комунягите на дръвника“, „Комунягите в Москва“, „Червенокосият в Пекин“ (има се предвид Червения Дани, Даниел Кон-Бендит - б.а., Х. М.)“.490 Сред основните са „Мир във Франция“, „Стига насилие“ - такъв има и върху един правителствен ситроен. Огромната част сякаш са изписани от една ръка. Лозунгът „Не на анархията“, който е рисуван от самите хора, драстично се откроява, но напълно е възможно да е правен от самите организатори, за да се получи именно подобно въздействие Могат да се чуят лозунги, заявяващи най-реакционни и най-отвратителни позиции, като „Кон-Бендит в Дахау!“.

Средствата изобщо не са жалени - повечето лозунги са изписани върху плат. Макар и видимо блестящо подготвена и опряна на сериозни и гъвкави структури като голистката партия и Службата за гражданско действие, подобен успех не би могъл да бъде постигнат без съчетанието между организираност и спонтанност. Просто французите отхвърлят зверските сцени на насилие, извършвано от двете страни, отказват да гледат как полицията и особено силите за борба с безредиците (КРС) смазват от бой често напълно невинни хора. „Обикновена“ гледка става побой, нанасян едновременно от петима тежко екипирани полицаи от КРС, които налагат с палки повален на земята протестиращ. На парижани им омръзва да живеят в постоянна блокада при липсата на хранителни продукти, във време, когато най-близката хлебарница се намира на два километра от домовете им.

Ето защо се подема мисълта на Дьо Гол: „Реформи да, карнавал не!“ и се издига лозунгът „Французите срещу карнавала. Да живее Франция!“. Манифестацията се разпръсква към 21 часа без ни най-малък инцидент. Този факт е твърде красноречив. С непозната и неочаквана дълбочина, това е най-внушителното дефиле от началото на събитията. Има манифестации в подкрепа на държавния глава в провинцията. В Руан между седем и осем хиляди души скандират: „Анархията няма да мине“ и „Френско единство!“. В Каен избухват сблъсъци между няколко хиляди манифестанти от десницата и триста поддръжници на крайната левица. Хиляда души от Рен се събират в подкрепа на Дьо Гол. Няколко инцидента стават пред окупираното от стачници кметство.

Формулата за „карнавала“ е произнесена от Генерала още на 19 май 1968 г. в частен разговор и е повторена пред печата от министъра на информацията Жорж Горс. Под натиска на исканията за дълбока промяна на обществото държавният глава, по време на телевизионно обръщение от 24 май, отива по-далеч и обявява своето решение да проведе референдум за участието в предприятията и университетите. В него той призовава нацията към надигане. Президентската реч обаче не е убедителна: протестите продължават, предвождани от студентите и синдикатите. Тогава Генералът по отношение на французите казва, пълен с горчивина: „Народ от телета, телета, които се протягат“. Темата за „карнавала“ е широко отразена в творчеството на „улицата“. Това е един от най-ярките моменти в „задочния“ диалог между нея и Генерала.

На 31 май 1968 г. в големите френски градове са организирани изяви в подкрепа на Дьо Гол. Манифестация се събира по призив на Комитета за гражданско действие в Рона, 70 000 души, които дефилират от площад Белкур до площад дьо Теро сред гора от трикольори. Лозунгите са „Да живее Дьо Гол“, „Валдек в Москва“ (Дьо Гол отхвърля ФКП като тоталитарна партия и това е нейният генерален секретар Валдек-Роше, който е охулван - б.а., Х. М.), „Кон-Бендит в Пекин“; иска се „Свобода на работата“. Червеното знаме е изгорено. От балкона на кметството кметът Луи Прадел поздравява манифестантите. Има лозунги, които пряко са насочени срещу Пиер Мендес-Франс и Франсоа Митеран, като „Митеран, свършено е“. Начело на дефилето депутатите от Съюза за защита на Републиката с трикольорните си ленти през рамо са заобиколили министъра и депутата от Рона Луи Жокс. В момента на разотиването няколкостотин студенти се опитат да контраманифестират с червени знамена. Завързват се схватки и знамената са конфискувани491.

Дългата ръка на Комитетите за защита на Републиката в Марсилия събира манифестация, разтеглила се на цял километър. В 19 часа е организирана контраманифестация. Внушително шествие на кортеж - крайната левица и крайната десница също така дефилира по улиците на Тулуза. Няколко стълкновения между екстремисти от двете крила пламват пред социологическия и правния факултет. В Гренобъл 20 000 манифестираха с „Марсилезата“ и със скандирания „Дьо Гол не е сам“, „Свобода на работа“, „Пиер Мендес-Франс при вехториите“, които могат да се чуят предния ден на Шан-з-Елизе. 10 хиляди хавърци потвърждават своята подкрепа към държавния глава. 5 хиляди негови поддръжници от Нанси се събират пред паметника на Съпротивата. Други 5 хиляди, но в Безансон дефилират в негова подкрепа. Няколкостотин манифестанти от опозицията издигат малка барикада вечерта на площад Гранвил в близост до социологическия факултет. Силите на реда се намесват, за да възвърнат спокойствието към 2 часа. Две хиляди и петстотин манифестанти се събират в Клермон-Феран пред монумента на загиналите във войната 1939-1945 с викове „Да живее Дьо Гол“, „Франция на французите“ и „Митеран на дръвника“. Опозицията призовава за манифестация на следващия ден. Накрая, в Лимож, манифестантите носят лозунга: „Комунизмът няма да мине.“492

Един от основните лостове за упражняване на контрол върху нацията от страна на всяка власт са средствата за масова информация. Може да се предположи колко много държи на контрола върху тях един президент, който е наречен напълно справедливо „републиканският монарх“, и първият, обърнал се към французите чрез телевизията.

Значимостта на ОРТФ нараства особено през 1963 г. Нацията има възможност да избира, ако това изобщо може да се нарече избор, само между две вериги, и двете обществени. По това време ОРТФ държи монопола върху националния ефир. 64% от френските домакинства имат телевизори и така могат да гледат играта „Най-дългата дума“, приключенията на „Тиери ла Фронде“ или разследванията на комисаря Мегре. Информират се благодарение на предаването „Пет колони в Една“. Колкото до възрастните, те също имат своя емисия, „Нежната възраст и дървената глава“, на Албер Резнер. През октомври 1967 г. втората верига се оцветява. Под натиска на Министерството на информацията техническите екипи на ОРТФ създават цветната система, СЕКАМ. Но през 1968 г. само 1500 телевизора могат да я приемат. По време на своите обръщения президентът Дьо Гол се появява в черно и бяло за голямото мнозинство от своите съграждани. Първият френски президент, могъл да се възползва от тази медия, се превръща в гласа на Франция.

За това колко стегнати са юздите, с които френският кабинет държи телевизията, говори изказването на 30 април 1965 г., в което тогавашният министър на информацията Ален Пейрефит защитава практиката на правителствената намеса в ОРТФ върху излъчваната информация. Той открито заявява пред Националната асамблея, „че по причина на почти монополното положение, установено от опозицията върху регионалната преса, ще трябва телевизията трябва да възвърне равновесието“.493 Очевидно е голямото значение, което се придава на тази медия.

Когато се отприщва лавината на Френския Май, сред водещите теми в „задочния диалог“ между Дьо Гол и „улицата“ са свободата на словото, свободата на медиите, обективността на информацията, тясно свързани със свободата на личността. Значителна част от афишите и лозунгите, сътворени тогава, са посветени именно на тях. Много стрели са изстреляни срещу властта като цяло и най-вече лично срещу Дьо Гол от страна на „улицата“ по този повод. Ето защо на 27 май 1968 г., ден след началото на стачката на ОРТФ, Народното ателие в Париж превръща нейното лого в овързано с бодлива тел съкращение „ОРТФ“ - символ, който често се среща в различни варианти в многобройни афиши, пощенски картички и баджове на манифестацията на радиотелевизията в края на май и през юни 1968 г.

Студентските комитети на Националния съюз на френските студенти (ЮНЕФ) в Училището за изящни изкуства създават следния много показателен образ на Генерала - той държи телевизор, на който е изписано: „Гласът на нейния (на Френската служба за радиоразпръскване и телевизия - б.а., Х. М.) господар.“494 Ще припомня, че още при „прохождането“ си в политиката като глава на Френската Съпротива през 1940 година, в първите си обръщения по Радио Лондон към нацията, никому непознатият бригаден генерал с временен чин вече се нарича с кралското „Ние“. През 1968 г. самите французи отдавна обаче го възприемат като „Човека от 18 юни“ - от датата, в която той за пръв път ги призовава на борба.

Сред много ярките афиши, изразяващи пълното сливане на Дьо Гол с медиите, отприщило мощна протестна реакция през май и юни, е изобразяването му с униформата на бригаден генерал, като вместо лице има екран. Под него пише ОРТФ, на единия ръкав - RTL495, а на другия - EUR1496. На друг много сполучлив и зъл афиш по същата тема черният силует на Дьо Гол е седнал върху удобно канапе, с надпис ОРТФ. Пред него се спуска верижка на тоалетно казанче.

През май 1968 г. ураган от критики се стоварва върху френската радиотелевизия. Министерството на информацията забранява да се разпространяват образите на бунтовниците. На 11 май продуцентите и режисьорите на телевизионното предаване „Панорама“ се противопоставят на „скандалното лишаване на публиката от информация“ от страна на ОРТФ. Едно тогавашно изследване разкрива, че 87,9% от запитаните желаят нейната реформа и 85,7% от тях не смятат, че трябва правителството да има правото да контролира информацията. Тогава именно персоналът на най-влиятелната медия започва стачка.

Най-точно описание на състоянието в тази институция дават хората, работещи в нея. Те последни се включват в стачната вълна, обхванала цяла Франция, но и последни се връщат обратно на работа и протестират в продължение на 70 дни. Това, което ги извежда навън, е затягането на примката от страна на властта, станало нетърпимо. В свой материал от 13 май „Нувел Обсерватьор“ отбелязва, че шестима продуценти и режисьори от ОРТФ, Пиер-Андре Бутан, Жан Клод Бригие, Пиер Дюмайе, Андре Арис, Мишел Митрани и Анри дьо Тюрен, са дошли в редакцията на списанието и са обяснили защо хората от телевизията са напуснали работа: „Едновременно много просто и много необичайно, за пръв път четиринадесетте хиляди работници, техници, администратори, журналисти, режисьори и продуценти в телевизията, които до този момент имаха привидно различни интереси, се оказаха съгласни да прекратят работа и да изискат нов статут на ОРТФ. Защо тези уравновесени хора, далеч не всички революционери, единодушно одобриха програма от искания, смятана за една от най-„твърдите“, представяни досега от стачниците? [...] Това, което отприщи движението, е срамът. Срам, който ние всички усетихме в събота сутринта на 11 май след нощта на барикадите на улица „Ге-Люсак“. В навечерието на емисията на „Панорама“ една поредица за студентското движение, подготвена от Мишел Онорен, е била свалена по заповед на министъра на информацията г-н Горс. От седмица актуалността е доминирана от студентските манифестации, но никаква картина не се появява по телевизионните екрани. През нощта ние трябваше да следим трагичните събития в Латинския квартал по периферните радия. Така в събота сутринта ние всички разбрахме, че повече не е възможно да правим информация в една къща, която обръщаше гръб на информацията, къща, станала изведнъж за нас срамна.“497 Според продуцентите и режисьорите, дошли в „Нувел Обсерватьор“, за пръв път събитие с такова обществено значение, „което можеше да има такива последици върху живота на страната, което интересуваше толкова страстно всички телевизионни зрители, мина в пълно мълчание. В продължение на седмица никой, в нито една емисия, не можа да каже нито дума, сякаш не се е случило. Видяхме г-н Пейрефит за половин час, това беше всичко.“498 Скандалът става твърде очевиден, всичко това служи за детонатор на стачката.

Какво искат от властта хората от ОРТФ? Какво иска самото общество от властта по отношение на медиите? Ако бунтът на студентите среща такъв отзвук сред всички работещи в телевизията, това е, защото има един вид успоредица между исканията на едните и другите. Студентите отказват преподаване, което им е „октроирано“499 и по отношение на което никога не се е чувала думата им. „Ние отхвърлихме система, в която малките свободи, от които се ползвахме, винаги са ни били „октроирани“ и трябваше да бъдат отвоювани ден след ден. Студентите искат автономия на университета. Ние искаме автономия на ОРТФ.“500 Така във входното антре на Сианс Политик „цъфна“ графитът: „Властта имаше университетите, студентите и ги взеха, властта имаше ОРТФ, журналистите ѝ я взеха, властта има властта, вземете ѝ я!“501. „Не на белия правоъгълник: независимост и автономия. За възрастен народ“, се обявява афишът, превърнал се и в пощенска картичка на Жан Ефел, на който вместо уста Мариана502 има бял правоъгълник. Тя е изобразена като миличка телевизионна говорителка, червеното и фригийско боне повече прилича на червена шапчица, така че символът на републиката може да бъде сбъркан с приказната героиня. Това лице от екрана категорично не може да се нареди сред „ле боне руж“503 („червени бонета“), т.е. върлите революционери. Цветовете, използвани в плаката, са синьо, бяло и червено - националното знаме на Франция. Искането за автономия на медиите се преплита с много по-широката тема, която вече засяга цялото общество - начинът на управление на страната: на един от афишите, изобразяващ вече споменатото „преобразено“ лого на ОРТФ, освен автономията се провъзгласява „Отхвърляне на ордонансите“, с които управлява Дьо Гол. Искането се съчетава с автономия и свобода на ОРТФ. На манифестация на радиотелевизията е издигнат и лозунг със същия текст. Насочен е против атаките на властта срещу свободата на словото, печата и медиите.

Едни от важните искания, характерни за бунта във френската радиотелевизия, са харта за информацията, искане тясно свързано с нейната обективност, изпълнение на синдикалните права, повишаване на заплатите и за структурна реформа, откъдето логично следва и изискването за оставка на генералната дирекция и на поддирекция „Последни новини“. Всички те са белязани с болката, със срама, който тези, които я правят, никога повече не искат да изпитат. Тази платформа е представителна за всичките 14 000 души. Изработена е от междусиндикалното обединение на персонала на радиотелевизията. Стачката на ОРТФ иска да пререже телените мрежи, обхванали плътно екрана и като концлагер.

„Това, което трябва да бъде ясно днес, е, че „законността“ се намира встрани от стачкуващите продуценти, режисьори, журналисти и техници.

„Дневникът“, представян всеки ден по телевизията, е нелегален дневник, подготвен и разпространен под протекцията на полицията, от шепа хора, срещу които се намира едно почти единодушно движение от 14 000 души, представени от общото синдикално представителство на ОРТФ.“504

Ето как обясняват своята платформа пред „Нувел Обсерватьор“ самите нейни представители. Според тях, за да се разбере истинското положение в тази важна за държавата институция и за да се разбере смисълът на тяхната стачка, трябва да се обърне поглед двадесет години назад. Анализът на ролята и значението на ОРТФ не е предмет на тази монография. Ако тази тема се разглежда по-подробно, неизбежно изпъква нейната обвързаност и съответно отражение върху общественото мнение, както и дълбоката връзка между власт и информация и съответно отговорът, който се получава от страна на „улицата“ чрез най-разнообразни изразни средства. Това, което най-много обижда хората, които правят френската телевизия, е, че макар че те са хората, които я правят, нямат никакъв установен статут и не участват в нито едно решение. „Ръководителите идват и си отиват и всеки път тръгват от нулата, за да построят „нова“ телевизия, започвайки от общите идеи, без никаква ясна представа за това и най-вече, без никога да се консултират с нас. Например, когато едно ръководство решеше да заличи всичко и да определи нова политика за научна, артистична, икономическа информация, то назначаваше комитети, съставени от хора, които никога не са правили телевизия, без да се консултира с тези, които от петнадесет години се опитват да правят емисии върху науката, изкуството и икономиката. Всичко ставаше на върха, между чиновници, които самите те никога не са правили телевизия и които не познават нашите проблеми.“505

Трябваше радикално да се преобразят не само взаимоотношенията власт - медии, но и самата институция отвътре. „Сегашният статут ни налага двойно робство, политическо и финансово. Политическо, защото генералният директор, който държи реалната власт, е назначен от правителството. Като висш държавен чиновник, той няма никаква самостоятелност и е загрижен преди всичко да изпълни предписанията, които получава от министъра на информацията. Той дори не е назначен за определен период от време: това е господин, който пристига всяка сутрин в канцеларията си, без да бъде сигурен дали още ще се намира там до вечерта. Като в доброто старо колониално време, правителството практикува пряка администрация: то администрира ОРТФ чрез чиновници, които тотално зависят от него и който и да е шеф на кабинета може да накара да трепери директора на телевизията.“506

Полицейщината, царяща в медиите, достига своя връх през събитията от май - юни 1968 г. Така предаванията, отразяващи бунтовете, се излъчват без звук, за да не се „тревожат“ зрителите с експлозии на газови гранати и коктейли „Молотов“ и с викове на пребивани с полицейски палки студенти.

„Финансовото робство е не по-малко парализиращо“, разкриват пред списание „Нувел Обсерватьор“ вече споменатите продуценти и режисьори. „Бюджетът на ОРТФ е установен от финансовите инспектори, без никога да е съгласуван с нас. Ние сме подчинени на правилата на обществено счетоводство и на един контрол априори, които водят до извратени ситуации. В началото на годината ни казват: „Ще имате толкова за пътуванията си във Франция и толкова за пътуванията си в чужбина“. Но ако в края на годината останат пари от едната страна, ние нямаме право да ги използваме за друга. Когато бюджетът „декор“ не е напълно изчерпан, се бърза през последния месец всичко да се изхарчи, за да бъдем сигурни, че същата сума ще бъде вписана в бюджета и следващата година. Тази система води до невероятно пилеене.“507

Призивът за освобождаване на телевизията намира израз по най-различни начини в афишите на Народните ателиета. Веднъж екранът ѝ е изрисуван като клетка с две дебели решетки, в която е говорителят, друг път под призива „ОРТФ на борба“ е изобразен приемник, плътно увит с телена мрежа, която пред екрана е разкъсана. Както се вижда, телената мрежа и бодливата тел са често използвани символи, показващи състоянието на несвобода на средствата на масова информация и желанието на обществото и на работещите в тях то да се промени.

Темата за сливането на Дьо Гол с КРС, френските специални части, е много широко застъпена в графитите, лозунгите и афишите, както и в бунтовните печатни издания, като „Аксион“, „Анраже“, „Канар Аншене“ и пр. Въобще графитът „Дьо Гол = КРС“ и до днес е сред тези, които са останали като един от най-характерните за събитията. Така е не само за техните съвременници, но и за следващите поколения. „Държавата ви говори всяка вечер в 20 ч.“ (часът на новините - б.а., Х. М.), обявява един афиш, на който Генералът се е озъбил пред микрофон на телевизията. Друг предупреждава: „Полицията в ОРТФ е полицията у вас“. На екрана нейното съкращение е увито с бодлива тел, а отпред е застанал полицай от специалните части. Този афиш е изработен от Народното ателие в Училището за изящни изкуства, Париж. На трети, пак негово производство, тази тема е разработена малко по-различно. Надписът му е „Полицията ви говори всяка вечер в 20 ч.“. Датата, на която той е изработен, е преломна за Френския май - 13 май 1968 г. - тогава започва обща стачка, прераснала от 24-часова в безсрочна.

Свободата, достъпността на информацията е искане, характерно за всяко общество, което се усеща управлявано по авторитарен начин, което не желае върху медиите да се налага печатът на мълчанието - без значение в чии ръце са. Така на афиш по тази тема над говорителя на Радиотелевизията се извисява сянката на полицай от спецчастите. На друг, създаден на 27 май 1968 г. от Народното ателие в Париж за стачките на ОРТФ, пред микрофона, вързан на възел, е застанал говорител и крещи с превързана уста. Тази предизвикателна фигура на телевизията, неспособна да говори, се появява десет години по-късно на лондонски плакат, рекламиращ благотворителен концерт на Кампанията за свободно слово в Ирландия. Това е отговор на забраната от 1988 г., която изключва паравоенните формирования и техните поддръжници от радиовълните. Забраната върху радиоизлъчването е отменена скоро след прекратяването на огъня през 1994 г. от ИРА508. Интересен факт е, че ако афишите, произведени от Народното ателие, пътуват из цяла Франция, цялостната миграция на образи е рядкост. Този обаче прехвърля Ла Манша.

„За повечето от телевизионните зрители, да кажем направо, телевизионният журнал е много повече спектакъл, отколкото източник на информация. „Сериозната“ информация се търси другаде, във вестниците или в „периферните вериги“, заявяват представителите на ОРТФ. Телевизията, разбира се, е зрелище, а информацията по най-различни причини, политически и професионални, престава да бъде „чиста“, особено когато е излъчена по канал, зависим толкова тотално от държавата.“509 Според хората от ОРТФ френската публика е съзряла каква може да бъде истинската свободна информация през последните четири или пет дни, в разгара на кризата, когато журналистите от Франс-Ентер са могли да поемат сами отговорността за информацията и преди всичко, когато телевизията е излъчила изцяло дебата в Националната асамблея, въпреки натиска на цензурата. Цялостното излъчване на парламентарен дебат е било вече практика във Великобритания и в Съединените щати. Във Франция дотогава никога не е било правено. Съвсем не е случайно, че в дните на майските протести властите полагат всички усилия, за да попречат на периферните радиостанции, защото те излъчват пряко.

На един много ярък и смислово натоварен афиш, свързан с темата, че французите са телета или съответно овни, тялото на човек, приклекнал в нисък старт, е разделено на отделни части, съшити като кръпки и върху всяка има надписи „телевизия“, „радио“ и „овен“. Очите му са плътно зашити с два шева. Отгоре има надпис „Вас ви интоксикират!“. Тук личи и друга тема - за интоксикацията на средствата за масова информация. Може да се направи и връзка с афиша „Център за интоксикация: гласувайте като veautez“.

Необходимостта от прочистването на информацията и на медиите е изразена и в друг афиш на Народно ателие, който предупреждава, че радиото лъже. На него върху триъгълен пътен знак е изрисуван микрофон, подобен на удивителна. Много ли е научило френското общество, много ли се е променило? Още по време на окупацията през 1940-1944 г. при двубоя в ефир, в паузата след обявяването на логото на официалното „Радио Париж“, Радио Лондон на фона на „Ла Кукарача“ „промъква“ славния лозунг: „Радио Париж лъже, Радио Париж е германско“.

„Улицата“ иска и свобода на печата. Върху черна бутилка черен надпис върху бял фон предупреждава като указание за лекарство - „преса, да не се приема през устата“. Друг афиш направо прогласява: „Цялата преса е токсична. Четете позивите, афишите, стенвестника“. За фон служи фабрика с пушещ комин - мотив, често срещан в афишите из цяла Франция през май - юни 1968 г. Очевидно е кой ще бъде достоверният и здравословен източник. „Свобода на пресата“, иска трети. Върху печатарските преси са гравирани полицаи от КРС, които бележат всички вестници, които излизат.

През май - юни 1968 г. барикади са издигнати из цяла Франция. Изразът „от двете страни на барикадата“ за тези дни обаче може да бъде само условен. Сложната и преплетена ситуация се отразява върху диалога власт - общество - твърде разноезичен и многообразен, за да може да бъде пълноценно пресъздаден в една монография. За тези ярки дни от френската съвременна история най-важното са не барикадите, разрушените и преобърнати коли, запалените дървета, изкъртените павета - насилие е имало преди, ще го има и след това. Тогава се ражда нов човек, който престава да бъде „теле“, който преди да пише по стените, мисли.

 

455Николов, Б. Френската телевизия. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1990, с. 24.
456Пак там, с. 25.
457Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
458Писарев, Павел. От нашия кореспондент..., с. 229.
459Нецензурен израз.
460Гари, Ромен. Нощта ще бъде спокойна, с. 111.
461Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2018 г. 
462Георги Боков (1920, Якоруда-1989, София) - като ученик в Пазарджишката гимназия е приет за член на РМС (1935). Участва в издаването на ученическото списание „Искра“. За политическа дейност е изключен от гимназията, която все пак успява да завърши. Участва в Соболевата акция и в съпротивителното движение по време на Втората световна война. Става член на БРП (к). В периода 1942-1943 г. учи в Юридическия факултет на Софийския университет. Арестуван е и е въдворен в лагер. През 1943 г. заради политическите си възгледи като неблагонадежден е изпратен в „черните“ трудови роти в с. Левуново. Успява да избяга и от септември 1943 г. е нелегален и партизанин в отряд „Никола Парапунов“, където се издига до политкомисар на чета. Става първи секретар на Окръжния комитет на РМС в Разлог.
След 9 септември 1944 г. е околийски секретар на РМС в Якоруда. През 1946 г. постъпва на работа в редакцията на вестник „Работническо дело“. От 1951 г. е отговорен секретар, а по-късно и заместник-главен редактор. От 1958 до 1976 г. е негов главен редактор. Оглавява информационната агенция „София прес“ (1975). Дългогодишен председател на Съюза на българските журналисти. От 1962 г. е член на ЦК на БКП, а в периода 1968-1976 г. е секретар на ЦК на БКП. Член е и на Националния съвет на ОФ. Избиран е три пъти за народен представител. Според Радой Ралин, цитиран от Ивайла Александрова, Георги Боков е един от убийците на карикатуриста Райко Алексиев. През 1976 г. е свален от всички постове и пенсиониран. Посмъртно е изключен от СБЖ.
463Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
464Пак там.
465Вж. по-подробно по този въпрос глава VII, „Капитанът, който не напусна кораба“, монографията ми „Дьо Гол е Историята“, София: ИК „Фабер“, 2010 и мои статии, разглеждащи събитията от май - юни 1968 г.
466Писарев, Павел. Подир изгубеното време..., с. 250-251.
467Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
468Пак там.
469Пак там.
470Пак там.
471Пак там.
472Пак там.
473За написването на настоящата глава са използвани следните колекции от афиши, лозунги и графити: 292 affiches de mai - juin 68, achard.info; Les inventeurs d’incroyances/163 affiches de mai 68 au cours du mouvement des occupations et des manifestations en 1968, inventin.lautre.net; Increvables anarchists/Les affiches de Mai 68 1, increvablesanarchistes.org;  Mai68.org; Bureau of Public Secrets. May 1968. Graffiti и др. Освен това сбирки от снимки: Paris en images. Gallerie des collection; Top Foto Gallerie Paris: Mai’68; Touts les photos de Mai 68; Album photos: Les affiches de Mai, parisienimage.fr и документални кадри от френския Национален аудиовизуален институт INA.fr.
474Крайнодясна политическа групировка.
475Комитет за връзка на студентите за университетско обновление - десен студентски синдикат.
476Комитети за защита на републиката, създадени на 22 май 1968 г. по инициатива на голисткия Съюз за защита на Републиката.
477Frey Flics FAF. Маi 68 en 500 affiches. Laurent Storch collection, https://www.artcurial.com.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
478„Paris, May 1968: Icons of Revolution“. Poster Exhibition, Victoria Univer¬sity Library, Toronto, Canada. http://library.vicu.utoronto.ca. [Прегледан на: 01.12.2018 г.]
479Les affiches de Mai 68! Planet.net, https://www.planet.fr  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
480Présumés coupables. Manif, slogans, grafs, opinions. Pigeon Déchaine, http://www.presumescoupables.net. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
481De Gaulle, Philippe. De Gaulle, mon père: Entretiens avec Michel Tauriac, Paris: Plon. tome 2, 2004. Les Français tels qu’ils sont, p. 114-115. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
482La Toupie. Tourpilles, le recueil des citations. Slogans de mai 68, http://www.toupie.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
483La parole liberée. 2008, le pouvoir déboussolé. Jean-Pierre Le Goff et Jérôme Vidal discutent les vrais apports de Mai 1968. Receuilli par Éric Aeschnann, 23.02. 2008, Libération, https://www.liberation.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
484Структури, подкрепящи генерал Дьо Гол. Службата за гражданско действие (САС), официално създадена през януари 1960 г., е голистката милиция, основана и фактически ръководена от Жак Фокар, специалист по африканските дела, и Пиер Дебизе, бивш участник в Съпротивата и официален глава на групата. САС винаги е била независима от голистката партия, сама по себе си пряко представяща Генерала. Парламентарният доклад, публикуван през 1982 г., когато Службата е разпусната, говори за „Господ без кюрета“. След промяната на политиката по отношение на Алжирската война (1954-1962) от страна на Дьо Гол и последвалата подкрепа на алжирската независимост, много членове на САС, поддръжници или открити дейци на „Френски Алжир“, се оттеглят. Генералът тогава изпраща Службата срещу терористичната група Организация на тайната армия, която започва кампания на бомбени атентати и убийства, за да се опита да попречи на прекратяване на огъня с алжирския Фронт за национал¬но освобождение. През 60-те години на ХХ в. до 1968 г. многобройни голисти напускат организацията. САС започва да набира повече членове на престъпния свят, което въвлича голистката партия във всички видове сенчести дейности и подземни акции. Тя е заподозряна в участие в „изчезването“ на Мехди Бен Барка през 1965 г., лидер на мароканската опозиция срещу крал Хасан II. През май 1968 г. членове на САС, дегизирани като екипи на линейки, взимат демонстранти в главната си квартира на улица „Солферино“ №5 в Париж, където ги бият. След това подготвят голистката „контрадемонстрация“, която осигурява подкрепата на част от френския народ.
4851968-mai-participation-gaulliste, http://gallica.bnf.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
486C4N Come 4 news. Le réseau social de reporters citoyens. Les 29 et 30 mai. Le général de Gaulle à Baden-Baden. Mai 68, https://come4news.com/.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
487Пак там.
488Пак там.
489Жак Фокар (1913, Амбриер-ле-Вале -1997, Париж) - Наречен „Господин Африка“, той е човекът в сянка на Генерала и след това на Помпиду. Името му е неотлъчно свързано с африканската политика на Дьо Гол, на когото е един от най-близките и най-верни съветници. Заемайки се с тези въпроси във Френското народно обединение от 1947 г., той става негов генерален секретар през 1954 г. През 1958 г. е назначен за технически съветник в Матиньон и след това в Елисейския дворец, преди през 1961 г. да стане генерален секретар в президентството на Републиката по африканските и малгашките дела. Тази функция, също както и близостта до Генерала, му дават твърде голяма свобода на действие. Възползва се от многобройните си мрежи сред ръководния елит на черния континент, за да поддържа френското присъствие там. Така може да се види негова¬та сянка зад многобройни държавни преврати. Фокар не се ограничава с Африка, защото е натоварен от Дьо Гол едновременно с тайните служби и следенето на изборите и в частност с партийните кандидати по време на избирателните кампании през 60-те години на ХХ век. Тогава на няколко пъти е обвинен в из¬ползване на шпиони и „черноризци“ срещу левите кандидати. Той освен това е съосновател на Службата за гражданско действие - голистката служба на реда.
490Un million de manifestants pour de Gaulle. Le Quotidien de 1968. 31.05.2008. L’Obs, https://www.nouvelobs.com.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
491L’Intelligence d’une ville. Mai 1968 à Lyon. Exposition de 8 avril au 28 juin 2008. Parcours dans l’exposition, https://www.bm-lyon.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
492La province défile pour de Gaulle. Quotidien de mai 1968. 31.05.2008. L’Obs, https://www.nouvelobs.com.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
493Coudert Gérard. La radio qui s’écrie. Les radios régionales. Un feuilleton d’été en 24 épisodes, du mardi au vendredi. 12. L’ORTF: un colosse aux pieds d’argile, http://radiofanch.blogspot.com. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
494Exposition „Esprit/s/ de mai“. Bibliothèque François Mitterrand - Bibliothèque nationale de France, 11.07.-21.09.2008, http://www.bnf.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
495Radio Télévision Luxembourg.
496Radio Europe 1.
497Le Nouvel Observateur. SPECIAL MAI 68 - N° 0187, 12 juin 1968, Les insurgés de la télévision. Pierre-André Boutang, Jean-Claude Bringuier, Pierre Dumayet, André Harris, Michel Mitrani, Henri de Turenne, https://hal.archives-ouvertes.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
498Пак там.
499Октроирам - давам някакви формални права или награди заради заслуги.
500Le Nouvel Observateur. SPECIAL MAI 68 - N° 0187, 12 juin 1968, Les insurgés de la télévision. Pierre-André Boutang, Jean-Claude Bringuier, Pierre Dumayet, André Harris, Michel Mitrani, Henri de Turenne, https://hal.archives-ouvertes.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
501Slogans et Graffiti: Mai 1968, Колекция на Даниел Дзерговски, http://users.skynet.be. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
502Мариана е алегорична фигура на Френската република. Под външността на жена с фригийско боне Мариана въплъщава Френската република и представлява постоянството на стойностите на републиката и на френските граждани: „Свобода, братство, равенство“.
503Les bonnets rouges (фр.) - червената шапка е възприета като знак на преданост към революцията от много французи от 1789 г. и става официална емблема на революцията през август 1792 г. Оттам произхожда фригийското боне, римският символ на свобода, но също червени шапки са носени от осъдените. В Британия „червени бонета“ е името на участниците в голямото селско надигане през 1675 г.
504Le Nouvel Observateur. SPECIAL MAI 68 - N° 0187, 12 juin 1968, Les insurgés de 504a télévision. Pierre-André Boutang, Jean-Claude Bringuier, Pierre Dumayet, André Harris, Michel Mitrani, Henri de Turenne, https://hal.archives-ouvertes.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
505Пак там.
506Пак там.
507Пак там.
508Free Speech on Ireland - Campaign for Free Speech on Ireland, 1989, http://www.culturenorthernireland.org; The Hot press Northern Ireland issue. TroubeRd Images, http://www.culturenorthernireland.org. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].
509Le Nouvel Observateur. SPECIAL MAI 68 - N° 0187, 12 juin 1968, Les insurgés de la télévision. Pierre-André Boutang, Jean-Claude Bringuier, Pierre Dumayet, André Harris, Michel Mitrani, Henri de Turenne, https://hal.archives-ouvertes.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 01.12.2018 г.].

 

X

Right Click

No right click