1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век) - Пета глава. 1968 - „пробен камък“ за водачите

Написана от Христо Милков
Посещения: 2713

Индекс на статията

 

ПЕТА ГЛАВА.
1968 - „ПРОБЕН КАМЪК“ ЗА ВОДАЧИТЕ

 

Родна къща в Лил. Ражда се на 22 ноември 1890 г.
Родна къща в Лил. Ражда се на 22 ноември 1890 г.
Шарл на 12 години
Шарл на 12 години
Дьо Гол на 15 години, 1906. 1909: още тогава той пише за себе си като за Генерала.
Дьо Гол на 15 години, 1906. 1909: още тогава той пише за себе си като за Генерала.
Във военното училище Сен-Сир.
Във военното училище Сен-Сир.
В плен в Германия, 1916.
В плен в Германия, 1916.

След тежко раняване при Вердюн попада в плен.
Прави пет неуспешни опита за бягство.

Полковник “Мотор” - обещаващият полковник. С президента Льобран, 1939 г.
Полковник “Мотор” - обещаващият полковник. С президента Льобран, 1939 г.
Дьо Гол и дъщеря му Ан, болна от болестта на Даун.
Дьо Гол и дъщеря му Ан, болна от болестта на Даун.
Aн като малка.
Aн като малка.
Филип Петен, човека, който прави възможна кариерата на Дьо Гол.
Филип Петен, човека, който прави възможна кариерата на Дьо Гол.

На него е наречен синът на бъдещия Генерал.

17 юни 1940 г.: Франция е на ръба на катастрофата.
17 юни 1940 г.: Франция е на ръба на катастрофата.

Филип Петен се обръща с призив за примирие към германците.

Първият призив на Дьо Гол към французите за борба до победен край.
Първият призив на Дьо Гол към французите за борба до победен край.

И до днес неслучайно той е наричан Човекът от 18 юни.
Лондон, 18 юни 1940 г.

Афиш от 3 август 1940 г.,
Афиш от 3 август 1940 г.,

последвал първия призив, е разлепен из всички големи английски градове.

На 28 юни 1940 г. Дьо Гол e признат от англичаните за водач на свободните френски сили.
На 28 юни 1940 г. Дьо Гол e признат от англичаните за водач на свободните френски сили.
Дьо Гол възстановява френската армия.
Дьо Гол възстановява френската армия.

Тогава около него са шепа хора.
Лондон, 1 юли 1940 г.

Конференцията в Казабланка, януари 1943 г.
Конференцията в Казабланка, януари 1943 г.

Генерал Жиро, Рузвелт, Дьо Гол и Чърчил.

Семеен живот в изгнание със съпругата му Ивон дьо Гол.
Семеен живот в изгнание със съпругата му Ивон дьо Гол.
Филип и баща му през войната.
Филип и баща му през войната.
Бъдещият адмирал Филип дьо Гол, 1941 г.
Бъдещият адмирал Филип дьо Гол, 1941 г.
Адмирал Филип дьо Гол на фона на Логарингския кръст – емблема на “Свободна Франция”.
Адмирал Филип дьо Гол на фона на Логарингския кръст – емблема на “Свободна Франция”.
Среща с кралица Елизабет ІІ в изгнание, 1941 г.
Среща с кралица Елизабет ІІ в изгнание, 1941 г.
Президентът на френската република и кралица Елизабет ІІ, 1960
Президентът на френската република и кралица Елизабет ІІ, 1960
Дьо Гол – “нежеланият” съюзник.
Дьо Гол – “нежеланият” съюзник.

С Уинстън Чърчил в Париж, 11 ноември 1944.

Първият преглед на свободните френски сили от Дьо Гол. Лондон, 14 юли 1940 г.
Първият преглед на свободните френски сили от Дьо Гол. Лондон, 14 юли 1940 г.
Дьо Гол и Сталин, Москва
Дьо Гол и Сталин, Москва
Освобождаването на Париж, 26 aвгуст 1944 г.
Освобождаването на Париж, 26 aвгуст 1944 г.

Триумф на Дьо Гол по Шан-з-Елизе

Дьо Гол и Рузвелт, заедно с дъщерята на президента и държавния секретар Кордъл Хъл
Дьо Гол и Рузвелт, заедно с дъщерята на президента и държавния секретар Кордъл Хъл
Дьо Гол на фона на Триумфалната арка
Дьо Гол на фона на Триумфалната арка
Дьо Гол пред Триумфалната арка.
Дьо Гол пред Триумфалната арка.

На 23 юни 1940 на фона на Айфеловата кула се снима Хитлер.
На 26 април 1944 Дьо Гол е пред Триумфалната арка.

Хитлер на фона на Айфеловата кула. 23 юни 1940 .
Хитлер на фона на Айфеловата кула. 23 юни 1940 .
Временното правителство начело с Дьо Гол /1944-1946/ се нагърбва с възстановяването на Франция
Временното правителство начело с Дьо Гол /1944-1946/ се нагърбва с възстановяването на Франция
На Форума в Алжир, 13 май 1958 г.
На Форума в Алжир, 13 май 1958 г.

Генералите Масю и Салан обявяват създаването на Комитет за обществено спасение и се обявяват за “Френски Алжир”

Призив през 1958. Да призовем отново Дьо Гол и Франция ще бъде Франция
Призив през 1958. Да призовем отново Дьо Гол и Франция ще бъде Франция
Дьо Гол в Алжир, 4 юни 1958 г.: “Аз ви разбрах!”
Дьо Гол в Алжир, 4 юни 1958 г.: “Аз ви разбрах!”
Героите на алжирската драма: Дьо Гол и генералите Салан и Масю
Героите на алжирската драма: Дьо Гол и генералите Салан и Масю
Дьо Гол представя конституцията на Петата република.
Дьо Гол представя конституцията на Петата република.

80% от французите я одобряват на референдум, 4 декември 1958 г.

Първият президент на Петата република, избран на 21 декември 1958 г.
Първият президент на Петата република, избран на 21 декември 1958 г.
Оставка на 27 април 1969 г.
Оставка на 27 април 1969 г.

“Преставам да изпълнявам функциите на президент на Републиката...”

Дуайт Айзенхауер се покланя на Дьо Гол, 2 септември 1959, летище Бурже, Париж
Дуайт Айзенхауер се покланя на Дьо Гол, 2 септември 1959, летище Бурже, Париж

На международната сцена Генералът е известен като човекът, който каза “не” най-вече на САЩ.

Среща на върха в Елисейския дворец
Среща на върха в Елисейския дворец

Отляво на дясно: британският премиер Харолд МакМилан, американският президент Дуайт Айзенхауер, френският президент Шарл Дьо Гол и западногерманският канцлер Конрад Аденауер.

Седмицата на барикадите в Алжир, януари 1960 г.
Седмицата на барикадите в Алжир, януари 1960 г.
Бунт на генералите Шал, Жуо, Зелер и Салан.
Бунт на генералите Шал, Жуо, Зелер и Салан.

В реч от 29 януари 1960 г. Дьо Гол нарежда на армията да не им се подчинява.

Кървавият път към Евиан е извървян.
Кървавият път към Евиан е извървян.

Подписване на споразумения за прекратяване на огъня и за независимост на Алжир, 18 март 1962 г.

Подписване на споразумения за прекратяване на огъня и за независимост на Алжир, 18 март 1962 г.
Подписване на споразумения за прекратяване на огъня и за независимост на Алжир, 18 март 1962 г.
Атентат на ОАС срещу Дьо Гол, Пти Кламар, 22 август 1962 г.
Атентат на ОАС срещу Дьо Гол, Пти Кламар, 22 август 1962 г.

Президентът оцелява като по чудо.

Генералът смята Великобритания за “троянския кон” на САЩ в Европа.
Генералът смята Великобритания за “троянския кон” на САЩ в Европа.

Дьо Гол, британският премиер Харолд МакМилан и съпругите им
Рамбуйе, 2 декември 1960 г.

Дьо Гол поздравява Аденауер, Париж, 27.09.1963. “Приятелството е по-важно от протокола”.
Дьо Гол поздравява Аденауер, Париж, 27.09.1963. “Приятелството е по-важно от протокола”.
Американският и френският президент със съпругите им Жаклин и Ивон, 1961 г.
Американският и френският президент със съпругите им Жаклин и Ивон, 1961 г.
Френският президент и Линдън Джонсън, Белият дом, 25 ноември 1963 г.
Френският президент и Линдън Джонсън, Белият дом, 25 ноември 1963 г.
Първа среща на Дьо Гол с Никита Хрушчов, 23 март 1960 г.
Първа среща на Дьо Гол с Никита Хрушчов, 23 март 1960 г.
Посрещане на Хрушчов на летище Орли, 1966.
Посрещане на Хрушчов на летище Орли, 1966.
Дьо Гол обявява изтеглянето на Франция от обединеното командване на НАТО.
Дьо Гол обявява изтеглянето на Франция от обединеното командване на НАТО.

Пресконференция от 21 февруари 1966

След 13 май 1968 г. десетмилионна обща стачка парализира Франция.
След 13 май 1968 г. десетмилионна обща стачка парализира Франция.

За пръв път големият играч е неспособен да реагира.

Генерал Масю
Генерал Масю

Старият боен другар, който дава на Дьо Гол подкрепата си във въртопа на Май, 29 май 1968 г., главна квартира на френските сили, Баден-Баден

Едномилионна манифестация по Шан-з-Елизе в подкрепа на Дьо Гол, 30 май 1968 г.
Едномилионна манифестация по Шан-з-Елизе в подкрепа на Дьо Гол, 30 май 1968 г.
Дьо Гол и Никсън пред Белия дом, 31 март 1969 г.
Дьо Гол и Никсън пред Белия дом, 31 март 1969 г.
В президентския кабинет.
В президентския кабинет.
Семейната къща “Боасьори”, в която Генералът намира покой от битките.
Семейната къща “Боасьори”, в която Генералът намира покой от битките.
Стилът “Дьо Гол” ще бележи и президентския автомобил.
Стилът “Дьо Гол” ще бележи и президентския автомобил.

Ситроенът DS е наричан шеговито “черна богиня” /на фр. déessе/.

Ивон дьо Гол: “Президентството е временно, но семейството е постоянно”.
Ивон дьо Гол: “Президентството е временно, но семейството е постоянно”.
Президентът сред французи, 1965.
Президентът сред французи, 1965.
9 ноември 1970 г.: смърт в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз Жорж Помпиду: “Франция овдовя.”
9 ноември 1970 г.: смърт в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз Жорж Помпиду: “Франция овдовя.”
Авторът с последния адютант на Дьо Гол Жан д’Eкриен
Авторът с последния адютант на Дьо Гол Жан д’Eкриен

Отбелязване на 25-годишнината от смъртта на Генерала,
Френски институт в София, 13 ноември 1995 г.

"Дьо Гол е Историята" - корица
Previous Next Play Pause
 

Своя отпечатък върху тези ключови събития са оставили водачи от ранга на Пиер Мендес-Франс, тогавашния президент Шарл дьо Гол, тогавашния председател на Министерския съвет Жорж Помпиду и наследник на Генерала,, бъдещите президенти Валери Жискар д’Естен и Франсоа Митеран, Жак Ширак, „дясна ръка“ на Помпиду. За едни това ще бъде край на политическата кариера, за втори - стартова площадка, за трети - принудителна пауза поради допусната грешка. Дори само сблъсъкът на такива знакови фигури е достатъчна причина за изучаването на тези няколко седмици от съвременната история на страната.

Защитници или противници на бунта, голяма част от днешните френски лидери минават през „Май’68“ - анархистки сборища през деня, барикади през нощта, но и през най-голямата обща стачка, виждана някога в историята на Франция.

В някои от най-горещите дни и нощи един срещу друг наред с водачите на студентското и синдикалното движение, утвърдените държавници и политици, се изправят почти анонимни хора, които, след като извървяват своя път, стават министри както от левицата, така и от десницата, журналисти и писатели.

Сблъсъкът на водачите от двете страни на барикадата е отразен в съвсем наскоро декласифицираните документи на различните тайни служби, ведомства и институции, като Службите за сигурността и полицейската префектура (РЖ), Дирекцията за наблюдение на територията (ДСТ) (френското контраразузнаване), Министерството на вътрешните работи, Парижката префектура, чийто префект Морис Гримо публикува спомените си за четиридесетгодишнината от май 1968 г., Специалните части за справяне с масови безредици (КРС), Подвижната жандармерия, известна като Гард мобил.

„Как силите на реда преживяха студентския бунт и общата стачка, която го последва. От зараждането на Движението на 22 март до евакуацията на театър Одеон, преминавайки през нощите на барикадите, сп. „Експрес“ разкри за пръв път техните архиви.

Вие никога не би трябвало да прочетете тези документи преди 2028. Именно на тази дата в действителност държавните архиви върху събитията от Май 68 трябваше да бъдат достъпни на публиката. Законът изисква да се изчакат шестдесет години до откриването на деликатните досиета. Но тази нова нужда, която имат французите да осветят своята непосредствена история, кара понякога администрацията да разреши отклонения от законоустановения срок за събитията, които дълбоко белязаха обществото. „Експрес“ изиска да се извърши консултация с архивите от Май 68 в Министерството на вътрешните работи и в Префектурата на полицията на Париж. Осъзнаващи интереса, който предизвиква този период, отговорните от тези две институции дадоха зелена светлина.

Така ние имаме достъп с пълна свобода до десетки досиета и картони, запазени много добре в дирекциите на РЖ към Министерството на вътрешните работи и на Префектурата на полицията, както и на Парижката полиция. Ние открихме там всекидневни доклади на комисари в Латинския квартал, изумителни разговори по радиото от „нощите на барикадите“, фишове на РЖ за евакуацията на Сорбоната, обобщения както за левичарските движения, така и за крайната десница... Архивите на Префектурата на полицията, насочени безпогрешно от Клод Шарло, които намерихме в инвентарните описи, са четиво за тези нощи на сблъсъци такива, каквито ги преживя щабът, но също така и специалните части (КРС) и подвижната жандармерия (Гард мобил) под града от павета. Четат се пряко инструкциите и тревогите на префекта на полицията Морис Гримо и директора на кабинета му Жан Паолини, както и стотиците ценни бележки, събрани от полицаите, чиновниците и дори от анонимни парижани. Всичко преминава в залата на командването: броенето на ранените и на арестите, снабдяването на столицата със стоки и с бензин, докладите на „къртиците“, внедрени в Сорбоната и в окупирания театър Одеон...“.365

Мишел Ториак в свое интервю с Филип дьо Гол споменава, че министър-председателят Жорж Помпиду е казвал: „Революционерите са финансирани от чужбина, аз имам източници“. Дали беше също такова мнението на Генерала?

- Баща ми не изключваше, че секретните служби на някои страни, такива като Съединените щати, Великобритания и Израел работеха в полза на неговото напускане, техните ръководители предпочитаха да видят начело на Франция някой по-податлив и съглашателски настроен по отношение на тях. „Доста забележително е, споменаваше той по този повод, че от стотината агитатори, които са предизвикали инцидентите в Нантер, повече от половината не са французи или са такива отскоро“. Контраразузнаването впрочем го уведоми, че по това време във Франция са инфилтрирани елементи от ГДР (Източна Германия), които са в зародиша на много от безредиците в Европа и Африка, именно членове на Социалистическата и революционна лига на германските студенти, които са оглавени от Руди Дучке, наречен Червения Руди, печално възхваляван заради кървавите му действия в неговата страна. Установени в Париж в една овехтяла сграда насред Латинския квартал, тези последните ще посвещават в тяхната техника на улични сражения французите левичари, към които се присъединява, сякаш по случайност, един германец, студент в Нантер, също такъв експерт по бойни действия, както и академични науки - и който не поиска да стане французин, за да не служи войник - така нареченият Даниел Кон-Бендит, който ще бъде открит начело на всички парижки манифестации. Едно предложение на ДСТ да бъдат арестувани всички тези чужденци, заловени на местопрестъплението и да бъдат експулсирани от нашата територия, беше отхвърлено от префекта на полицията и от правителството, което се страхуваше да не би тази операция да не бъде възприета като провокация. Моят баща ми довери, че някои от тези агитатори, дошли през нашите граници, са били манипулирани от чуждите секретни служби често без сами да си дават сметка. Френският контрашпионаж му предаваше много точни сведения в този смисъл, за да може той да бъде убеден.“366

Едва ли когато за пръв път през 1966 г. Даниел Кон-Бендит попада под „грижливия“ поглед на РЖ, от който не убягва нито една негова стъпка по време на събитията, той е можел да си представи, че само след две години ще стане символът и говорителят на едно студентско движение, надхвърлило по значимост националните предели. Неслучайно казват, че Френският май започва през март. На 22 с.м. по време на окупацията на социологическия факултет в Нантер Кон-Бендит създава Движението от 22 март - несъмнено една от най-важните дати в историята на Франция. Тогава е наречен Червения Дани - не толкова заради цвета на косата му, колкото на неговите убеждения. Нелегалният им вестник „Анраже“, достигнал до историческия 100 000-ен тираж, безпощадно атакува личността на Генерала. Според собствените му думи хората около него, самоопределили се като „бесните“ или „студентите прогресисти“, „искат да се строши университетската система, стълб на буржоазното общество“. Той неизбежно е в най-горещите точки на бунта.

„Вчера [8 януари 1968 г. - б.а., Х.М.], в 17.20 ч. до 17.40 ч., г-н Мисоф, министър на младежта и спорта, посети новия спортен център във Факултета в Нантер, на улица дьо Руен № 2. Министърът зададе технически въпроси на архитекта, а именно за инсталациите на парното и проветряването, както и за пречистването на водата. При излизането на г-н Мисоф петдесетина студенти, които го изчакваха, нададоха враждебни викове. Министърът искаше да започне диалог. Един студент от германски произход, г-н Марк Даниел Кон-Бендит (sic) тогава взе думата и поиска да дискутира сексуалния проблем. Министърът реши, че става дума за шега. Въпреки всичко студентът настоя и заяви, че построяването на спортен център е хитлеристки метод, целящ да насочи младежта към спорта, за да я отклони от реалните проблеми, вместо да се осигури преди всичко сексуалното равновесие на студента“.367 Тогава министърът му казва: „Ако имате сексуални проблеми, вървете да се натопите в студена вода“.368 Кон-Бендит го апострофира и иска момчетата да бъдат допускани в университетските общежития на момичетата и обратното. Оттогава революционното „Свобода, братство, равенство“ се превръща в един от основните лозунги на Май 68 - „Свобода, братство, сексуалност!“.

Никой днес не се съмнява, но този сюрреалистичен диалог, педантично записан от полицай от РЖ в бележка от 9 януари 1968 г., е в действителност истинският старт на вълнението, което четири месеца по-късно ще парализира Франция и ще разклати голистката Република. Младият риж студент, който по този начин предизвиква министъра на Генерала, щеше да стане символ на „революцията“ от 1968 г. Освен за няколко чиновници от РЖ, които след този „невиждан скандал на епохата“, разбира се, в духа представите на тогавашната студентска младеж, се устремяват да го картотекират. „Непознатият“ вече фигурира в бележка от 15 декември 1966 г.: „В хода на манифестация, която вчера вече се проведе пред посолството на Перу (Париж, XVI район), за да иска освобождението на селския водач Хуго Бланко, девет студенти, принадлежащи към крайната левица, бяха задържани от службите на общинската полиция. Сред тях Даниел Кон-Бендит.“369

Тогава едно име се чува за пръв път - на 23-годишния студент в този млад факултет Даниел Кон-Бендит, от германски произход, син на еврейски бежанци антифашисти. От този момент става все по-известен. Вече преди Великденската ваканция нагнетяването на инцидентите довежда до първото затваряне на факултета в Нантер от 22 март 1968 г. Тази дата и зародилото се в най-модерния университетски център движение символизират обединението на всички леви течения - троцкисти, маоисти, анархисти, левичарски тенденции, неорганизирани. Сам по себе си инцидентът е дребен, почти смешен. В духа на студентите обаче неговата значимост и последствията му ще станат огромни - върху Университета и чрез него - върху обществото. Тази дата е само началото на използването на сила, което се установява в международен мащаб. 142 студенти от Нантер, ръководени от Кон-Бендит, окупират административната сграда на факултета в отговор на ареста на няколко привърженици на Националния виетнамски комитет, последван от трошене на витрини на американски банки в Париж. Никой не обръща внимание на 22 март на затварянето на Нантер и на 29 март на окупацията на един амфитеатър на Сорбоната от студенти „гошисти“370, дошли от Нантер, станал през 1968 г. символ на социалните неправди.

През този месец започват да се създават агитаторски групи по германски образец. Телевизията показва портрета на Руди Дучке („червения“ Руди), а Движението 22 март развива пропагандна дейност с „червения“ Дани. Властта не се намесва, тя няма нищо против да види тези „професори, интелектуалци, враждебни към всякакви реформи, спречкани с развилнелите се младежи“371. Експулсиран на 22 май 1968 г. от Франция за Германия, той се връща обратно нелегално няколко дни по-късно с боядисана в черен цвят коса. Едва през 1978 г. властите вдигат десетгодишната забрана за достъп до френска територия за бившия младежки водач. Комунистическият вестник „Юманите“ нарича през май Кон-Бендит „германски анархист“, докато крайната десница го атакува като евреин, откъдето възниква и лозунгът на солидарност „Ние всички сме германски евреи“ - прехвърлен върху първата версия на афиша на Народното ателие в Училището за изящни изкуства. Но е поръчана само втората му версия: „Ние всички сме нежелани“. В една от сбирките с лозунги и афиши е запазен в ръкопис непубликуван афиш от онези дни, подкрепящ Кон-Бендит: „Първо ми казаха, че съм бил нормандец, каква грешка. Сбъркаха, като ме нарекоха още Жан [...] (пропуснатият текст не се чете, вероятно фамилно име - б.а., Х.М.)372. На 4 април 1968 разбрах, че се наричам Мартин Лутър Кинг и че съм негър. (На тази дата чернокожият антирасистки водач е убит в Мемфис - б.а., Х. М.). Но днес, 24 май, забелязах също, че съм германски евреин. Забранено ми е пребиваването. Наричам се Кон-Бендит.“373

Вече бе споменато, че едно от най-честите обвинения срещу Дьо Гол е в израждането му във фашистки диктатор. „Улицата“ обаче не му прощава и напредналите години, които се представят за символ на престаряване и безсилие на обществото. Стига се до жестокост. На корицата на един от броевете на „Анраже“ („Бесният“) той е с генералска шапка и униформа и е закичен с Лотарингски кръст. Без крак e и за патерици му служат двата „ес“-а, на ес-ес. Корицата на друг брой от същия вестник е оформена като некролог с емблемата на Дьо Гол. Надписът му е Crève général - „немощният генерал“. С добавяне на „е“ към „général“ може да се разчете като „обща немощ“, а ако „c“ се замести с „g“, става „Grève générale“, т.е. обща стачка.

През март 1968 г. Министерството на културата решава да пенсионира 70-годишния директор на Националната филмотека. „Първите, които не се съгласиха с уволнението на Ланглоа, бяха моите състуденти от Киноинститута, поддържани от хиляди други студенти, интелектуалци или просто редовни посетители на Филмотеката. Пред седалището на улица „Курсел“ се организираха всеки ден митинги в подкрепа на Ланглоа. От училището бях взел 16-милиметрова камера и снимах тези събития. Един от ръководителите на тези демонстрации, млад студент от германски произход, когото всички наричаха Дани льо Руж (Червения Дани), но истинското му име беше Даниел Кон-Бендит, ме помоли да стъпи върху моя статив, на който слагах камерата, и да се покачи на перваза на прозореца. Помогнах му и той с високоговорител в ръка произнесе поредната си реч, която аз заснех. Беше създаден Революционен комитет на френското кино начело с изтъкнати кинематографисти, като режисьорите Трюфо, Годар, Клод Шаброл, Йорис Ивенс, сценариста Крис Маркер и други.“374

Ролята на водача на Движението от 22 март се изяснява все повече и повече, като се откриват връзките му с редица секретни служби - американски, европейски и на Израел.

„Даниел Кон-Бендит, прочутият френски маоист, е свързан с Бьоз и Вайнрих с издаването на „Червена звезда“. Червеният Дани, известен с инфантилните си палячовщини, завършва Социологическия факултет в Нантер в Париж. Там той учи не само с двамата основатели на френския маоизъм Турен и Жезмар, но и с Мишел Крозие, водещият агент на Тависток375 във Франция.“376

Двамата граждани на Федерална република Германия Йоханес Вайндрих и Вилфрид Бьоз са докладвани, че са близки едновременно с „Карлос“ и с ливанския информатор Мишел Мубаркел. Вайндрих, арестуван като член на бандата „Баадер - Майнхоф“, изглежда, е лицето, което наема колата, послужила при ракетната атака на летище Орли на 13 януари 1973 г. Бьоз, известен на ДСТ като сътрудник на „Карлос“, е очевидно арестуван по обвинение в изготвяне на фалшиви лични документи и депортиран във Франция малко преди да бъде застрелян на 27 юни. И двамата сътрудничат при издаването на маоисткия вестник, установен във Франкфурт-на-Майн, наричащ се „Червена звезда“.

Въпреки всички усилия от страна на британския и френския печат, въпреки стотиците арести, залавянето на оръжейни доставки в Западна Германия, все още няма нито едно доказателство, което да сочи, че западногерманските официални власти са придвижили по какъвто и да било начин към действителните механизми, движещи този случай. Това сочи към една проста истина. Западногерманските маоисти Бьоз и Вайндрих, са полицейски агенти, чиито задачи са координирани на международно равнище между ЦРУ и НАТО-вското военно разузнаване, в сътрудничество с френската и други правителствени агенции.

„Публикуваните отчети за дейността на Бьоз и Вайндрих свидетелстват за факта, че европейското маоистко движение, както и маоисткото движение в Съединените щати, не са нищо друго, освен прикритие за престъпни дейности на разузнаването, полицията и други правителствени и надправителствени агенции. Тези дейности включват, като в този случай, логистика на тероризма, снабдяване с оръжие и доставки на експлозиви. Вече е общоизвестно в Западна Германия, че многобройните маоистки групи, които инфектират страната, са укрепени през периода 1967-1968 г. с поток от бивши войници от Бундесвера на водещи позиции. Също така е общоизвестно, че тези операции формираха залагане, от което да се подберат жертвите за тези предприятия за НАТО-вско промиване на мозъци, като финансираното от НАТО Дойче Форшунг Гемайншафт, който е специализиран в проучвания на стреса и насилието и също е асоцииран към Университета на Хамбург-Епендорф [...].

Докато НАТО контролира маоистите, полицейските агенции правят същото в полза на Рокфелеровия англо-американски истъблишмънт, което е очевидно за всеки мислещ европеец, но първостепенната функция на Тависток далеч не е такава. Както разкрива кариерата на Мишел Крозие, Тависток приготвя профили на популации и групи по интереси с цел да предскаже и, доколкото се разпростира теорията, да контролира поведението на тези популации и групи. Работата на Крозие върху френската администрация, неговият профил за генерал Дьо Гол и голисткото движение са образцови в това отношение. Такива профили по-късно формират основата на политическите разисквания на най-висшите равнища на правителството и НАТО и са изпълнявани под формата на „комбинирани операции.“377

Едва ли е точна квалификацията „инфантилни палячовщини“. Ако тази информация за намесата на чужди секретни служби се засече и със сведенията от френското контраразузнаване, цитирани в интервютата със сина на Генерала, веднага ще се види кои са страните, които имат интерес да се създаде хаос във Франция, какви са техните методи и техники и кои са личностите, които те използват. И навсякъде изпъква името на „неизбежния“ Даниел Кон-Бендит. Прави впечатление, че има редица български документи, които допринасят да се избистри профилът на студентските и синдикалните организации и техните лидери.

РЖ се интересуват от актьорите на май. Те следят Даниел Кон-Бендит, опитват се да пробият тайните на троцкистите или на Движението от 22 март, безпокоят се за присъствието на „Катангистите“ в Сорбоната и се стремят да проникнат в намеренията на Пиер Мендес-Франс, на Франсоа Митеран или на ФКП. Впрочем неслучайно се тревожат от тяхното присъствие в най-стария университет във Франция. Катангистката жандармерия планира операция за експулсиране на кабилите от Ангола, които са символ на Конго. Изключително важно е, че за пръв път Май 68 не е видян единствено и само от страната на студентите или на техните водачи, но от страната на силите на реда и на властта. Разбира се, става дума за частичен поглед, който не споменава полицейските насилия. Но именно чрез тези бележки и от тези доклади, голистката власт преживява тази „революция“. При четенето им се разбират техните безпокойства, техните решения, техните заблуди. И Историята се осветлява различно. Май 68 не e само този голям празник, който разтърсва нравите. Това са също уличните сражения, подобни на бунтове, които разклащат Дьо Гол и Петата република.

Пред това безвластие, парижката полиция често е последната опора на едно правителство, загубило посоката. Всички актьори от тази колкото луда, толкова и важна епоха, признават впрочем, че префектът Гримо е успял да удържи тези безредици, избягвайки кървава баня.

След епизода с министър Мисоф, вече неотлъчно охраняван - , РЖ няма да се отдалечат от младежкия водач и на стъпка. Така, на 19 март те отбелязват: „Присъствието на Марк Кон-Бендит, роден на 4 април 1945 в Монтобан, от германски произход, намиращ се на ул. „Леон-Жиро“ № 2 (Париж, XIX район), студент по социология в Нантер, е забелязано на манифестацията, която се проведе снощи във Френската филмотека в подкрепа на Анри Ланглоа.“378 Три дни по-късно, без да го знае, един инспектор от 2-ри взвод на РЖ ще напише доклад (n° 1353/28) за едно събитие, което ще влезе в Историята. Докладът е с дата 22 март 1968 г., а инспекторът присъства пряко на създаването на движение, което ще хвърли студентите на улицата. То се заражда от ареста на млад привърженик на крайната левица, Ксавие Ланглад, обвинен тогава, че е участвал в побой срещу служители на Американ Експрес в Париж.

„Националният комитет Виетнам организира този ден в 12.30 ч. в зала B на факултета в Нантер манифестация срещу този арест, отбелязват РЖ. 250 студенти откликват на този призив. Трима оратори, сред които Даниел Кон-Бендит, активист анархист, един след друг взеха думата, за да отхвърлят полицейските репресии във Франция, в частност във факултетите. Г-н Кон-Бендит предложи да си служат с микрофони, което позволява да се чуе в целия факултет, за целите на политическата пропаганда. Това внушение не беше прието, но щеше да бъде в идущите дни.“379

„Раздухайте огъня в Париж“. Студентите окупират няколко административни сгради на факултета в Нантер и решават да създадат въстанически орган „Движението 22 март“. Оттогава, в продължение на повече от седмица, Кон-Бендит е обект на доклади на РЖ. Обаче властта ще допусне една огромна грешка: ще затвори Нантер и ще изправи „агитатора“ пред дисциплинарния съвет на Сорбоната, т.е., както казва една бележка на РЖ, „ще раздуха огъня в Париж“. „Даниел Кон-Бендит и шест от неговите другари ще се явят пред съда на 6 май, в 9 часа. Заинтересованите ще се запознаят с техните досиета час преди това. В знак на солидарност със своите другари от Нантер, са поканени да се съберат студентите от ЮНЕФ и Движението 22 март. Предвид напрежението, което цари сега в студентските среди, това събрание, на което 2000 души са готови да участват, може да предизвика инциденти.“380

Вземайки предвид скоростта на действие на властта, Даниел Кон-Бендит ще провокира на 3 май първите схватки в Сорбоната. Положението повече и повече се изплъзва от ръцете на правителството. Така, един доклад на директора на общинската полиция, г-н Фридрих, до префекта на полицията Морис Гримо от 4 май, уточнява: „От 12 часа до 12.40 ч., двама оратори, сред които Кон-Бендит, приветстват с кратки слова около 200 студенти [...]. Към 15 часа, когато общинската полиция блокира входовете и изходите на Сорбоната, в двора са били налице около 150 млади хора, от които двадесетина с каски и снабдени с дървени лостове от масите и столовете, които те преди това бяха строшили“.381

В 15.35 ч. комисарят на 5-и район получава експлозивно писмо от четири реда, което ще предизвика първите сблъсъци в Латинския квартал. „Долуподписаният ректор на Парижката академия, председателят на университетския съвет, изисква от силите на реда да възстановят вътрешния ред на Сорбоната, експулсирайки нарушителите.“ В 16.40 ч. майор Пьоти и неговите хора нахълтват откъм ул. „Дьо ла Сорбон“ и „натоварват на колите задържаните млади хора. Първият конвой (от три коли) с арестувани студенти напуска Сорбоната без трудности (1.10 ч.). Сериозните инциденти започват в 17.15 ч. по време на тръгването на втория конвой. Те имат нужда от използване на сълзотворни гранати, за да освободят двете коли със задържани и да позволят прехвърлянето на едни от тях, тъй като една гума е спукана от манифестантите“.382 За първи път младите окупират парижките павета и откриват рефлексии на комунарите. Взрив на насилие, който смайва полицаите. Един комисар разказва: „В 17.16 ч. манифестантите пристигнаха по улица „Шамполион“ към Сорбоната. Техният брой беше изчислен на 1000. Те използват една техника на схватки, насочена към сурови, но краткотрайни сблъсъци. В 20.25 ч. трима комисари, г-дата Стевьоно, Килишини и Байи, обединяват усилията на техните части, освобождават покрайнините на Люксембург с цената на тежки схватки, помагайки си с гранати със сълзотворен газ. Схватките на барикадите постепенно са изоставени от агресивните манифестанти, които, за да освободят някои от своите, се втурват на банди срещу нашите части. [...] 574 ареста са извършени, сред които 179 са непълнолетни, 45 жени, 58 чужденци“.383 Май 68 започна.

РЖ грижливо пазят до днес 574 формуляра на разпитаните от 3 май. От дистанцията на времето четенето им е приятно, тъй като се открива, че сред тях са тогава още почти анонимни мъже, които до момента са извървели своя път. Има бъдещи министри както от левицата, така и от десницата. Разбира се, лидерите са се качили на кораба: Ален Кривин, троцкистки ръководител на Революционната комунистическа младеж, Жак Соважо, № 1 на ЮНЕФ, „неизбежният“ Кон-Бендит и Анри Вебер (днес сенатор от Социалистическата партия); но също се открива и Брюс Лалонд (афиширан като председател на групите за обучение по художествена литература) и Жозе Роси, бъдещ министър на UDF на Едуар Баладюр, представен като „член на изпълнителното бюро на Националната асоциация на младите от Демократичния център“. Няколко бъдещи журналисти или писатели участват в най-рискованите действия: Ги Хокенгем, Бернар Гета ( сегашен директор на редакцията на „Нувел Обсерватьор“), „вече разпитан през 1964 по време на сблъсъците срещу привържениците на Тиксие-Винякур“ или Ерве Шабалие (собственик на агенция „Капа“).

Напрежението между манифестантите и силите на реда нараства все повече и повече, както свидетелства един опасен инцидент, случил се по време на гигантската манифестация от 13 май. Този ден между площада на Републиката и пл. „Данфер-Рошро“ се провежда първото обединено дефиле между студенти, синдикати и политически партии. „Според един доклад от 13 май, могат да се преброят 100 000 участници. Сред тях се отбелязва присъствието на господата Мендес-Франс, Жорж Сеги, Южен Декам, Ален Жезмар, Валдек-Роше, Ален Кривин, Жанет Вермеерш.“384

Предписанията много трудно могат да бъдат спазени: на 24 май една гигантска манифестация, за пръв път ще обхване целия Париж. В зародиша на тези нови смутове е неизбежният „Дани льо Руж“, който ще вземе думата в духа на революцията във Федерална република Германия. РЖ са винаги по петите му, както свидетелства бележка от 21 юни: „Една информация беше предадена на Министерството на вътрешните работи, според която Даниел Кон-Бендит премина германската граница тази нощ, при Форбах, по посока на Франкфурт, качен на кола с регистрационен номер 5147 V 92. Колата, използвана от ДКБ, с марка Ситроен ID 19, принадлежи на анонимното общество Вержа (...) Тя беше наета устно на 20 май към 18.00 ч. по телефона по заявка на Пари Мач. Шофьорът на колата, г-н Пол Тора, чиновник в обществото Вержа, беше натоварен да закара своите пътници Даниел Кон-Бендит, Жан Дюрио, журналист, и Жорж Меле, фотограф.“385

Пристигнал в Берлин, френският водач се обръща към германските студенти: „Трицветното знаме е за това, за да бъде разкъсано, за да се направи от него червено знаме!“. На провокацията на Кон-Бендит френското правителство отговаря с телеграма още същия ден в 13.20 ч. „Извънредно спешно. Урегулиране отвъд границите. Разпространение до префектите от метрополията, граничните, наземните, морските и въздушните постове. Да се противопоставите на влизането във Франция на германския поданик Кон-Бендит, Марк Даниел, роден на 4 април в Монтобан. Стоп. Да се даде отчет за изпълнение на настоящата мярка. Край.“386

Но повече трябва да се направи, за да се угаси пламъкът на „Дани“, който се представя с лицемерна благост на границата при Форбах, където е задържан. Властите отправят срещу него заповед за експулсиране, в случай, че той се опита да се върне нелегално: „24 май, 22.48 ч. Директорът на криминалната полиция, по искане на Министерството на вътрешните работи: германският поданик Кон-Бендит е обект на заповед за задържане, датирана от този ден, обявена от префекта Мозел. В случай на откриването му на територията, да бъде задържан и спешно да се уведоми щабът под мое началство.“387

Има един забележителен паралел между Генерала и Даниел Кон-Бендит, който се открива в статията с не по-малко показателното заглавие „Май 68, за който медиите не поискаха да говорят“388: „Освен американците, Дьо Гол имаше на гърба си техните последователи атлантици, от Митеран до Леканюе, без да се броят Жан-Жак Серван-Шрайбер, който посред месец май, изобличаваше „интелектуалната диктатура на Генерала, която всичко била замразила във Франция“. И това в едно американско списание „Лайф“, което впрочем виждаше в Елисейския дворец гнездо на шпиони на КГБ. В САЩ една кампания на антиголистката преса с нечувана свирепост и глупост беше в разгара си...

В тази гонка участваха всички хора от вишизма и ОАС: „Май“, това беше повод да си уредят сметките с човека на „Свободна Франция“ и с деколонизатора на Алжир. Без да се броят деловите среди. „Дьо Гол имаше за противници същите хора, висшите финанси и средната класа, които предизвикаха падането на правителството Блум през тридесетте години, спекулирайки срещу франка и пласирайки своите пари в чужбина (пише Хана Арендт в писмо до Мери Мак Карти в края на 68). Това беше отхвърляне на реакцията на студентските бунтове, но на грандиозните идеи на Дьо Гол върху УЧАСТИЕТО на работниците в предприятията.“ [...].

Друго непростимо престъпление на стария войнолюбец. Докато паветата летяха, френските златни резерви отхвръкваха. Войната срещу долара, скроена от Дьо Гол, се превърна в спекулативна офанзива срещу франка. Парадоксът на гошизма и неговата фарсова истина беше, че, претендирайки да събори буржоазното общество, то имаше срещу себе си всички нотабили, всички богаташи, които мечтаеха да съборят статуята на Голисткия повелител (защото Франция е единствената страна, в която световното движение от май взе пряко политически обрат: да събори едно правителство).

„Ситуационисти“ ми разказаха, че по време на окупацията на Сорбоната, „съмнителни“ лица, очевидно от ОАС, са им предложили оръжия. В хода на една манифестация един бивш маоист си спомня как е бил обхванат от тълпата на първия ред, а невидими ръце отзад са разпределяли със стотици железни пръти и тръби. Провокатори? Кой имаше интерес да налива масло в огъня?

Това, с което симпатичният, и в известна степен наивен389 Кон-Бендит не се хвали, е, че от май 68 той беше следван стъпка по стъпка от Пари-Мач и РТЛ, между другите, които го превърнаха в „революционна звезда“. Фоторепортажи за Кон-Бендит в неговата кухня, приготвяйки си кафе; или в игра с децата на неговия брат; или, върхът на иронията, клише на двойна страница, показвайки го в пуловер, носейки куфар на „пътуващ болшевик“, пред Бранденбургската врата, с легендата: „И СЕГА ТОЙ ЗАМИНАВА ДА ПРОПОВЯДВА АНАРХИЯТА ИЗ ЦЯЛА ЕВРОПА“. И това, казвам го със сигурност, в Мач, „гошисткият“ всекидневник, ако изобщо го има!!!

Именно в една кола на Мач, една ID 19, Кон-Бендит напусна Франция в средата на май 68, в същата кола влезе отново: рижите му коси бяха боядисани в черно. Комедия дел арте! На кого принадлежеше Мач по онова време (и отчасти РТЛ): на Жан Пруво, в чиято личност се въплъщават в едно всички, които Дьо Гол смяташе за врагове: нотабилът, богаташът, големият индустриалец, симпатизиращият на вишизма. [...] Пруво фигурира като главен редактор на Мач в началото на юни 68, прочиствайки своя екип: главен собственик и журналист и наблюдаващ по този начин пряко съдържанието на вестника!. Не без ироничен политически финес, Кон-Бендит посред 68 подхвърли: „В действителност управляваше заради Митеран“. За атлантизма? Той самият също почувства манипулациите.

През юни 68 Кон-Бендит заяви на директора на ОРТФ Ерве Бургес: „Изглежда, че ЦРУ се заинтересуваха от нас в последно време: определени американски вестници и асоциации, филиали и посредници на ЦРУ ни предложиха внушителни суми [...].390 Чувствата на тази разузнавателна агенция по отношение на Дьо Гол са ни известни благодарение на един доклад на нейния директор Ричард Хелмс до президента Джонсън от 30 май 1968, разобличаващ генерала като диктатор, който ще може да се задържи на власт единствено с проливането на реки от кръв.“391

Един от читателите на форума „Валми“, Арно дьо Седе, споделя по повод тази публикация: „Благодаря за тези информации, които допринасят за едно неизвестно осветляване, напълно поучително, върху действията на този школско-либерален смешник.

Шарл дьо Гол е последният държавник, когото Франция позна. Ние преди това имахме единствено политици, понякога искрени, често без достойнство и без морал. Разликата между държавника и политика е едновременно в морален и интелектуален план, тя почива върху съществуването на визия и ангажимент.

Ако не одобрявам винаги политиката, която той водеше, аз признавам, че ангажиментът и честността на Генерала винаги са били на висотата на визията, която той е имал за страната. Кой с чисто сърце би могъл да твърди, че Кон-Бендит е имал визия? Кой би могъл да претендира, че той се е ангажирал?“.392

Неслучайно отделих толкова голямо внимание на Даниел Кон-Бендит. Има необходимост от отхвърляне на неизбежната митологизация, която се наслоява с годините, и създадената идея, че едва ли не той бил свалил Генерала... със 142 студенти от Движението 22 март. Може да се заключи, че има възможност от най-различни гледни точки и въз основа на разнообразни съвременни източници да се получи представа, отговаряща на историческата истина.

Същият 24 май - втората нощ на барикадите, една група протестиращи интелектуалци, които работят в Музея на човека, се събира в апартамента, зает от министъра на вътрешните работи Кристиан Фуше. Комисарят на XVI район отчита в своето изказване от 25 май: „Аз превозих в 17 часа два взвода в крилото Паси на двореца Шайо (градините Трокадеро). Г-жа Фуше ми обясни, че преди няколко мига няколко лица, дошли на терасата, са влезли в нейния апартамент, казвайки и, че той действа като местен апартамент на Музея на човека. Аз веднага разпитах лицето, което се намираше в една стая на апартамента, както и шест други лица, които бяха на терасата.“393 Сред арестуваните лица са: един консерватор от библиотека, една етноложка, един асистент в Музея и писателят Мишел Лири394. Той председателства със Симон дьо Бовоар Асоциацията на приятелите на маоисткия вестник „Кауза на народа“. Включва се към движението през май 1968 г. Същата година той се присъединява към Андре дю Буше, Ив Бонфоа, Пол Селан, Жак Дюпен и Луи-Рене де Форе в редакционния комитет на списание „Л’Ефемер“, до последната му книжка, издадена през 1972 г. Освен Даниел Кон-Бендит, други младежки водачи са Жак Соважо, Серж Жюли, Ален Жезмар, Ален Кривин. Соважо е № 1 на ЮНЕФ, член на студентския клон на Обединената социалистическа партия, с непрекъснато нарастващ авторитет и с важна роля в изразяването на исканията на движението и в неговата организация. Жюли е заместник-председател на съюза, натоварен с информацията, присъединил се още на следващия ден след създаването на движението на Кон-Бендит. Жезмар е генерален секретар на Националния синдикат за висше образование, в Националния център за научни изследвания, който след полицейската намеса от 3 май в Сорбоната се присъединява към протестното движение. Наред с тях е Кривин, троцкистки ръководител на Революционната комунистическа младеж, притегателен център за значителен брой на „новите леви“.395

Една от най-забележителните фигури във френския политически живот е Франсоа Митеран. Той е едно от осемте деца на началник-гара. Завършва Училището за политически науки.

Министър Деко споделя с българския посланик в Париж Милан Миланов: „Г-н посланик, изобщо не се вълнувайте, не се учудвайте. В кабинета му - един апартамент, който отгоре до долу е пълен с книги, той се качваше по стълба, за да си вземе книга. „Сега ще Ви покажа книга, която датира от Френската революция“. Значи от началото на 18-ти век. Тя се казва „Le girouette“. Знаете какво е - „Ветропоказател“. „Ето Ви имената на видни академици, които моментално от аристократи са станали привърженици на революцията и на Конвента. След войната дойде Дьо Гол. Знаете ли колко колаборационисти се превърнаха в демократи? Даже и сега, в наши дни (а това е речник „Vocabulaire des girouettes“ - „Речник на ветропоказателите“). Аз съм много любопитен, много любознателен, има го в антикварната книжарница и го намерих. Имам го вкъщи. В съвременното издание са и Митеран, и самият Деко. „Като „най-качествени“ са тези с три звездички и без нито една звездичка“. Примерно Митеран е с три звездички, защото има три обръщания - от крайната десница през колаборационизъм и некомунистическа левица. А на самия Деко единственото му „провинение“ беше - защото той, който иначе е от клерикалните среди, се е съгласил, а такава беше политиката на Митеран, също и на Рокар, да включат в кабинетите си по един ляв, такъв беше министърът на икономиката Лионел Столерю, той - на франкофонията, да останат министри в ляво правителство. Слагат една звездичка. Един вид, „изневерили са на своите крайно клерикални и десни позиции“.

Така че неизбежно е, не се учудвайте, такива хора съпровождат тези процеси, и много други ще има.“396

Преди войната Митеран се е движел в средата на симпатизанти от крайно националистически, расистки, антисемитски движения и организации - „Огнените кръстове“ на полковник Дьо ла Рок, „Кагул“, „Аксион франсез“ и др. Обяснява тези факти с ориентацията на своето семейство, с трудностите на младия човек да избере верния път, както и с любопитството всичко да види и живее живота си заедно с другите, такива, каквито са. Така обяснява и приятелствата си с левичари, комунисти и евреи. Не крие, че тогава и дълго време след това е бил искрен почитател на идеите на Националната революция и на маршал Петен. Пленен е при Вердюн през юни 1940 г. Едва третият му опит за бягство е успешен и той се озовава в „свободната зона“. Тук преминава на служба във Виши като завеждащ отдела за печата в Генералния комисариат за военнопленниците. Така около 1941 започва да работи за режима. Митеран е забелязан от хората на маршала, които му уреждат лична среща с него. Награден е с висшия петенистки орден за заслуги „Св. Франциск“. По онова време той е известен под името капитан Франсоа Морлен и е преминал към Съпротивата. Това е първата голяма промяна в жизнения път на започващия своята кариера политик. Основната му дейност е сред избягалите от плен френски войници и офицери. Той е председател на Националния комитет за военнопленниците и депортираните. В края на 1943 г. изпълнява мисия в Лондон, където е приет от полковник Паси, ръководител на разузнаването на Дьо Гол. Митеран заминава с британски военен самолет за Алжир. Там той има лична среща с Дьо Гол, който се стреми да привлече към себе си различните организации на Съпротивата и да ги обедини. Митеран възразява - според него Съпротивата не се състои в това да се изпълняват заповеди, идващи отвън. Той е първият, който публично спори с Генерала. Срещата е приключена. Във „Военни мемоари“ на Дьо Гол няма нито ред за нея. През февруари 1944 г. Митеран се завръща в Париж и прави нов обрат в поведението си. Преценявайки обстановката, изпълнява исканията на Дьо Гол. Посреща го на 25 август в кметството. Столицата е наводнена от въоръжени групи, които хората му настаняват в реквизирани квартири по законите на революцията. Започва залавянето на провокатори, на крадци на имущество на евреите, на сътрудници на Гестапо. Реквизира се хотел на улица „Бобур“, който е превърнат временно в затвор. Там прилагат методи, научени в килиите на Гестапо. На 26-27-годишна възраст Митеран вече заема достойно място във Френската Съпротива. Срещнал се е с Дьо Гол, Жиро, Петен, трите върха на политическия живот на Франция през войната, станал е ръководител на двумилионната организация на военнопленниците, комисар е с ранг на министър във Временното правителство на Генерала. Депутат от Ниевр след Освобождението (1946). Един от водачите на малката група на Демократичния и социалистически съюз на Съпротивата по време на IV Република. За пръв път министър през януари 1947 г. на тридесет и една години - в кабинета Рамадие, който трябва да изключи комунистите от правителството. Титуляр на портфейла на Ветераните (в кабинетите Рамадие и Шуман, 1947-1948), след това държавен секретар по информацията (в кабинетите Мари и Куейл, 1948-1949), получава своя първи важен пост в кабинета на Рьоне Плевен (1950-1951) като министър на Отвъдморска Франция и препоръчва политика, която да преобразува Френския съюз в общност от автономни държави, федерирани около Франция. Преизбран като депутат от Ниевр през 1951 и 1956 г. и като кандидат на центъра се противопоставя на комуниста, станал председател на ЮДСР (1953-1958). През 1953 г. е назначен в кабинета за държавен министър, натоварен със Съвета на Европа. Подава оставка, за да се противопостави на свалянето от престола на мароканския султан (август 1953 г.). Неговите либерални позиции се доближават до тези на Мендес-Франс. Като министър на информацията в неговия кабинет (1954-1955) той отхвърля в началото на войната в Алжир всякакви преговори с алжирските националисти без каквото и да било омиротворяване на противниците си от десницата. Министър на правосъдието на Ги Моле (1956-1957), той се нарежда скоро сред противниците на Френски Алжир. Девизът му е: „Единственият диалог е войната“. През 1958 г. Митеран обвинява Дьо Гол, че неговата конституция на Петата република е „постоянен държавен преврат“. Той е победен на законодателните избори през ноември, но е избран за сенатор от Ниевр (1959). Получава депутатско място през 1962 г. с подкрепата на социалистите и комунистите. Митеран е кандидат на некомунистическата левица на президентските избори през 1965 г. Този виден политик принуждава Генерала да се яви на балотаж и събира на втория тур с подкрепата на комунистите 45% от гласовете и 120 депутатски места.

Водач на Конвенцията на републиканските институции (СИР), той е председател на Федерацията на демократичната и социалистическата левица, която обединява СФИО, Радикалната партия, СИР и някои клубове на изборите през 1967 г. През 1971 г. неговото движение се обединява с новата Социалистическа партия. Става първи секретар на новата формация. Кандидат на обединената левица на изборите от май 1974 г., получава 49,19% от гласовете на втория тур. На 10 май 1981 г. събира 51,75% от гласовете на втория тур срещу 48,25% за Валери Жискар д’Естен и става първият президент социалист. Четири пъти - от 1981 и 1983 г. - поверява на Пиер Мороа сформирането на правителство, в което влизат и комунисти, после - на Лоран Фабиюс (1984-1986). Но след победата на либералната коалиция на законодателните избори от март 1986 г. е принуден да съжителства с правителството на Жак Ширак. Президентската политика трябва да еволюира по начина, според който избраните икономически измерения се сблъскват със световната икономика, за което производствената инфраструктура на националната икономика не е готова. От 1981 до 1982 г. следват трудности, невъзможност да се ограничи безработицата, девалвация на франка, поражения на общинските и на частичните избори. По времето на левицата законодателното дело се отличава със значителна социална насоченост: увеличаване на правата на надничарите в големите предприятия, пенсиониране на 60 години, пета седмица платен отпуск, намаляване на неравенствата и на работното време. Заедно с това смъртното наказание е премахнато. Намаляването на инфлацията и дефицита на търговския баланс са приоритет. С блокирането на цените и заплатите от 1983 г. започва силовата политика, предприета от финансовия министър Жак Делор. Тя бързо дава резултати в основните области: търговският дефицит е намален наполовина, равновесието на социалните плащания е възстановено, накрая инфлацията от 11,8% през 1982 намалява до 9,6% през 1983 г. Също както и предшествениците си, Митеран изиграва водеща роля във външната политика, опитвайки се да даде на Франция функцията на международен арбитър. Така той разрешава намесата на френската армия в Ливан и Чад. Привърженик на поддържането на равновесието Изток - Запад, той одобрява широкото използване на евроракетите от НАТО, демонстрирайки по отношение на СССР намръщена бдителност, чужда на предшественика му. През май 1988 г. е триумфално преизбран срещу Ширак с 54%. През 1995 г. завършва мандата си и предава поста на Жак Ширак. По негово време са изградени новата „Опера дьо Бастий“, стъклената пирамида в Лувъра, Комплексът на отбраната, обновена е Националната библиотека. В Париж се водят спорове дали архитектурното наследство от негово време е радост или дразнител за окото. Докато специалистите намерят отговора, остава в сила фактът, че никой не е променял така драстично облика на френската столица след Наполеон.

Митеран наистина е изключителна личност във френския политически небосклон. Неслучайно тогавашният министър-председател Жорж Помпиду полага големи усилия, за да спаси положението на президента, по-късно по този повод е обвинен от него, впрочем абсолютно несправедливо, за „несправяне“ със задълженията. Фигурата на Митеран се налага именно като съперник на Генерала - голямо име в политиката може да направиш само ако дръзко се изправиш срещу голям политик и срещу официалната власт. „На едно предложение между двата тура да бъдат изнесени компрометиращи го факти, Дьо Гол се противопостави категорично: трябва да го пазим, този господин един ден може да стане президент на Франция.“397 Едно от поредните верни предвиждания на Генерала, както и свидетелство за неговия висок държавнически и личен морал. След 15 години Митеран е избран за първи, а след това и за втори мандат. Те не говорят тогава един срещу друг. Първият президент социалист подчертава, че Дьо Гол е велик човек, но с различни от неговите идеи.

Много важно за разбирането на Франсоа Митеран като политик и държавник е създаването на образа му за кампанията през 1981 г. Тогава е намерено точното послание, което довежда до победата, прилягащо както към характера и личността му, така и към тогавашното състояние на френската нация. Ето какво споделя Жак Сегела, тогава начело на екипа: „Поради това, че се злоупотребяваше с езика на силата, самата държава започна да се възприема като подстрекател към насилие. Ето защо трябваше да покажем умението на Франсоа Митеран да отговори на нуждата от защита, без тази защита да звучи заплашително.
Изведнъж Ришар се изправи:

- Целим се много нависоко, но нека все пак да потърсим прости пътища. Ти казваш, че Митеран е човек на спокойствието, да го назовем тогава „Спокойния човек“.

Ан и Доминик398 възкликнаха в един глас:

- Не! Митеран е повече от човек - той е сила. Лозунгът е „Спокойната сила“.

Двоен вик, излязъл от сърцето - кампанията беше намерила своята душа. Снимката на един уверен Митеран на фона на ведра Франция щеше да илюстрира идеята ни. За случая зараждащата се зора щеше да се прелива в синьо, бяло и розово.“399

В деня на победата Митеран тръгва от Латинския квартал сред стотици хиляди леви симпатизанти, които ритмично скандират: „Спечелихме, спечелихме“. „С една-единствена червена роза, символа на социалистите, президентът вървеше бавно към чудесния неокласически Пантеон, където почиват героите. Франсоа Митеран бе съпровождан от големите лидери на международната левица - бившия германски канцлер Вили Брандт, починалия през 1973 чилийски президент Салвадор Алиенде.

Той влезе в Пантеона сам и остави по една кървава роза на гробовете на бащата на социалистическото движение Жан Жорес, на героя от Съпротивата Жан Мулен и на бореца срещу робството Виктор Шолхер. Приближените му разказваха за това като за „магически момент“ и за „среща на героите на Франция.“400 Победата на Митеран и спонтанните тържества са реванш за 23-годишното унижение на френската левица, след като Дьо Гол взе властта през 1958 г. Триумфът е празнуван по същите улици, където левите сили се бият с полицията през май 1968 г.

Сънародниците му го награждават с много прозвища. Едни го наричат Сфинкса, заради непроницаемия израз на лицето му. Други му лепват прякора Флорентинеца, сравнявайки го с Макиавели в умението да маневрира на политическата сцена. Популярно телевизионно шоу го изобразява като жаба на име Бог. Обикновените французи го наричат ласкаво Тонтон (Чичо). След кончината му дори десният „Фигаро“ го определя като „артист в политиката“: „Днес страната тъгува за себе си: 50 години от историята приключват с бившия президент.“401 Италианският министър-председател Силвио Берлускони го нарича „поета сред политиците“. Неговият ученик и дългогодишен сътрудник Жак Атали, който работи в Елисейския дворец в стая, разположена до тази на президента (кабинетът на Митеран е обозначен с цифрата 1, а неговият - с цифрата 2), го определя като „велик интелектуалец, неразделна част от историята на Франция“. С непроницаемост и макиавелизъм Франсоа Митеран посреща публикациите на неговите снимки с 20-годишната му извънбрачна дъщеря Мазарин от френския илюстрован седмичник „Пари мач“. С това списанието нарушава наложеното табу върху неговия личен живот. Те са били заснети на излизане от парижки ресторант. Според „Пари мач“ дъщеря му го е придружавала по време на визитата в ЮАР през юли 1984 г. и е присъствала през октомври на официална вечеря в чест на гостуващия в Париж японски император. Както напомня печатът, още през 1984 г. президентът е казал: „Да, аз имам дъщеря. И какво от това?“. Съпругата му Даниел, синовете му Жилбер и Жан-Кристоф е на погребението заедно с приятелката му Ан Пенжо и дъщеря му Мазарин. Хиляди парижани се тълпят край апартамента му в центъра на Париж, където той умира в съня си. Те оставят след себе си планини от рози и други цветя, след като цветарите изчерпват запасите си от рози.

Вижда се, Франсоа Митеран е забележителна личност на френския политически небосклон и не е случайно, че се говори за „ерата на Сфинкса“, епохата на Митеран. Той влиза в редиците на най-големите съвременни държавници.

За Ромен Гари Франсоа Митеран е „литературно откритие“. „Понякога чета публикуваните от него в собствения му вестник статии - забележително добре списвани. Същински писател.

А на полето на политическата активност?

Признавам си честно, че ми взе ума със своя символ. По време на последните избори се бях запътил към избирателната секция - специално се бях върнал от Майорка - и какво да видя на стената! Митерановският афиш, сещаш ли се - роза в свит юмрук. Спрях от почуда. Стоях там и не вярвах на очите си: тази свита около дръжката на розата длан, без ни най-малко да се притеснява от света на бодлите, разкъсващи нейната плът... Страшно много кръв трябва да беше изтекла в нейния юмрук... Без съмнение това е най-завършеният мазо-политически афиш, който някога съм виждал. Накрая не гласувах изобщо.

Отново ръцете.

Да, отново и най-вече.“402

Докато студентското раздвижване и стачките парализират страната, политиците се опитват да си възвърнат позициите. Левицата е обект на неотслабващо внимание на РЖ. И преди всичко Франсоа Митеран, човекът, който изправя Дьо Гол на балотаж. Какви сметки си прави той? Една бележка от 22 май 1968 г., озаглавена „ФЖДС-ФКП и програмата на правителството“, уточнява: „Г-н Франсоа Митеран не вярва в кризата на режима; той смята, че КЖТ се готви да преговаря с правителството и че генерал Дьо Гол е склонен да направи широки отстъпки“.403 Митеран е още по-разумен, защото студентите не са твърде нежни с политиците - както отляво, така и отдясно. Също така, доклад на РЖ от 24 май сочи: „Г-н Митеран, който се намираше в 23.40 ч. на бул. „Сен-Жермен“, беше освиркан от манифестантите в Латинския квартал. Той беше принуден да избяга в 11 часа, на улица „Гозлен“, в VI район.“404 Двама от неговите помощници понасят подобна участ същия ден: „В 1 часа, на ул. дьо Вожирар, на ъгъла на бул. Сен-Мишел, г-дата Шарл Ерню и Луи Меремаз, дошли с намерението да преговарят със студентите, за да ги убедят да прекратят техните насилствени действия, бяха охулени от последните“.405 РЖ разказват един виц, който подчертава голямата предпазливост на водача на ФЖДС: на 18 май, „страхувайки се да не бъде прекъснат телефонът, е била организирана радиовръзка между седалището на ФЖДС и Франсоа Митеран...“.406

Обаче няколко дни по-късно Митеран повярва, че неговият час е дошъл. На 28 май той обявява в един епизод, станал прочут, че се кандидатира за министър-председател. РЖ са там: „Пресконференция, организирана от г-н Франсоа Митеран“ в един от салоните на хотел „Континентал“, ул. „Кастиглион“ (I район), се състоя тази сутрин от 11.05 ч. до 11.40 ч. в присъствието на около 300 души“. РЖ подчертават ключовите фрази: „Кой ще сформира временно правителство? И ако трябва, аз ще поема тази отговорност. Но други освен мен могат също така легитимно да претендират за нея. Мисля преди всичко за г-н Пиер Мендес-Франс. Впрочем това не е само проблем на хората, това е, повтарям, политически избор, за който аз съм се определил. Кой ще бъде президентът на Републиката? Общите избори ще покажат. Но още отсега аз ви обявявам, че тъй като евентуалният срок е не повече от 18 дни и че става въпрос за същото сражение: аз съм кандидат.“407

Това е груба политическа грешка, за която дълго време Франсоа Митеран ще бъде порицаван. Колкото и да са значими, каквито и заслуги да имат към страната, нито един от тогавашните политици не може да се изправи срещу Генерала. Едва след смъртта му и 10 години на изчакване, през 1981 г. Митеран става първият президент социалист. На 12 юни РЖ правят детайлен обзор: „След края на събранието на окръжното бюро на ФЖДС на Мен-е-Лоар се намери мнозинство от членовете, за да гласуват резолюция за недоверие по отношение на г-н Франсоа Митеран. ФЖДС от Mен-е-Лоар отправя писмо в националното бюро с искане на оставката му.“408

Две седмици по-късно друга бележка злорадства: „Въпреки че г-н Ги Моле на няколко пъти се опита в хода на избирателната кампания да оправдае позициите, заети от г-н Франсоа Митеран по време на майската криза, критиките във ФЖДС срещу личността на нейния председател непрекъснато се трупат.“409

Шест месеца преди конгреса в Епине410 и оглавяването от Франсоа Митеран на Социалистическата партия, депутатът социалист доверява своята стратегия на дипломата Алън Холмс на обяд при един френски политически журналист. Американците ще се доближат до този антиголист, чиято амбиция ги поразява, в случай, че един ден той вземе властта. „Неделя, 22 ноември 1970, в полската къща на журналиста Пиер Руане [тогава журналист в „Нувел Обсерватьор“ - б.а., Х.М.], обкръжението е безгрижно. Поканена е звездата Франсоа Митеран, дошъл в компанията на чаровна млада жена, бързо спечелил вниманието на сътрапезниците си с откровенията си и със своя скърцащ хумор. На края на масата Алън Холмс и неговата съпруга се наслаждават. [...] Депутатът социалист казва, че много е бил разочарован, че Дьо Гол никога не е поискал да му присъди статут на Компаньон дьо ла Либерасион411. „По политически причини“, оплаква се той.

Според Митеран страницата на голизма се е обърнала окончателно. „Картите ще бъдат бити“, казва той на Холмс. Франсоа Митеран има план, който в детайли е изложил на своя американски събеседник. „Дошло е време да се реорганизира разделената левица в достойна за доверие сила, по маниера на Федерацията на демократичната и социалистическата левица, която аз представях по време на президентските избори от 1965. Аз принудих Дьо Гол да излезе на втори тур. Без Елзас и Бретан, най-католическите региони, аз можех да бия справедливо.

Сегашната Социалистическа партия не е достатъчно силна, за да преговаря с Комунистическата партия или за да служи за точка за присъединяване на цялата останала левица. Това е причината, заради която аз ще призова моята партия, Конвенцията за републиканските институции, за да се обедини със социалистите. Ние ще отидем на един вид сливане по време на конгреса от юни 1971 [в Епине - б.а., Х.М.]. След това, и едва само след това, ще бъде възможно да се състави социалистически и демократичен фронт, изборен съюз на левицата, който ще ни позволи да спечелим кресла срещу мнозинството по време на законодателните избори от 1973.“412

„Аз ще бъда кандидат и ще бъда избран“, посочва той на американския дипломат, който признава, че е бил изумен от политическата визия и макиавелистка убеденост на Митеран. Отчитайки се във Вашингтон за тази неформална среща, частично инструктивна, посланик Дик Уотсън резюмира амбицията на социалистическия лидер: „Неговата дългосрочна цел е да бъде президент на Републиката през 1976.“ На президентските избори, които са организирани преждевременно през 1974 поради смъртта на Помпиду, Митеран ще се провали, което ще го принуди да почака до следващата дата, тази от 1981.“413

Митеран допуска няколко грешки. Основната е твърдението му, че страницата на голизма се е затворила. Макар че Генералът току-що е починал, спомените и влиянието, които той е оставил върху французите, далеч не са заглъхнали. Неслучайно неговият наследник Помпиду заявява при смъртта му: „Франция овдовя!“. Колкото до новия държавен глава, далеч не е случайно, че неговото управление се включва в 30-те славни години на страната. Той не само буквално прилага заветите на Генерала, но и разработва свои схващания в най-различни области.

Митеран допуска и друга груба грешка, и то още през май 1968 г. Той толкова е повярвал, че песента на Дьо Гол е изпята, че категорично заявява, че ще бъде кандидат за министър-председател, а президент - Мендес-Франс. Никой от тогавашните политици, нито пък партии, организации или структури и медии, стоящи зад тях, нямат потенциала да съборят Дьо Гол от власт.

Съществена роля в подготовката на майските събития изиграват ляворадикалната идеология и тясно свързаното с нея движение на „новите леви“, получили бързо размах през 50-те и 60-те години. Във Франция ляворадикалната идеология придобива свои специфични черти, както и специфично наименование - „гошизъм“. Така масата, самата тя необичайно раздробена, обозначава хората и организациите, които тласкат движението. Гошизмът възниква „първоначално като израз на нравствения протест на младата лява интелигенция в страната против колониалната алжирска война. През следващите години в него настъпват съществени промени, засягащи преди всичко идеологията и политическата му организация. На първоначалния морален протест се опитват да придадат формата на политически бунт срещу цялата система на буржоазното общество. Гошизмът бързо се преобразува в политическо течение, тясно свързано със сериозните промени, настъпили в социалното положение и социалния престиж на интелигенцията в резултат на бурното навлизане на научно-техническата революция в западното общество.“414 Гошистката идеология представлява една особена смесица от ляв радикализъм, маоизъм и различни форми на утопизъм. В организационно отношение отделните групи и течения се редуцират до анархизма, троцкизма или до маоизма. „Освен това в гошизма е разпространено едно интересно в социологическо-политически план явление, което социолозите наричат групизъм (от фр. дума groupuscule - групичка). Последният се изразява в съществуването на пъстро множество малки групи с най-разнообразни политически цветове и отсенки - анархистки, маоистки, анархо-маоистки, анархо-троцкистки, маоистко-троцкистки и др. Съществуват още геваризъм (по името на Че Гевара), ламбертизъм (по името на водача на групата П. Ламберт - най-ортодоксалното троцкистко течение), паблизъм (начело на тази троцкистка група стои Р. Пабло), неолюксембургианство и други. Смисълът на групизма е чрез многобройни малки групи да се води борба срещу системата, срещу властта. Теоретиците на тази стратегия определят посочените групи като точките, стоящи „извън властта“, и с това противостоящи на системата, на бюрократизираното общество.“415

Разкриването на престъпленията на Сталин в секретния доклад на Хрушчов на ХХ пленум на КПСС хвърля сянка върху образа на СССР. Смазването на унгарската революция от съветските танкове разбунтува тези, които някога са се идентифицирали с комунизма в борбата с империализма. Отказът на ФКП да се десталинизира и мудността на промените под ръководството на Морис Торез отблъскват много от младите студенти комунисти. „Кризата, която противопостави Съюза на студентите комунисти (ЮЕК) на партийния апарат, бе брутално разсечена през 1965 чрез изключването на тези, които се надяваха на обновление на методите и целите. Оттам и открито антисталинският обрат на движението от 1968: гошистите ще изразят също толкова бързо отхвърлянето на ортодоксалния комунизъм, както и на реакцията“.416 Повечето от изключените ще се обърнат към други форми на марксизъм. Троцкизмът, който доскоро е обхващал много тесни малцинства, постига реален успех. Тласканият от китайския пример маоизъм, дошъл след предприемането на културната революция, възхвалявана с доверие заради голямата ѝ цел на изтриване на миналото и изграждането на нов човек, също създава свои последователи. Дори и старият анархизъм, за който всички са убедени, че е мъртъв от петдесет години, постига връщане към непредвидена съдба. Гошизмът е съединение от черните и червените знамена, развявани на барикадите, цитати на Бакунин, червените тефтерчета с мисли на Мао, разпространявани от китайското посолство в Париж и други форми на комунизъм, като сталинската ортодоксалност.

А. Нуши, М. Агюлон и Р. Шор417 много сполучливо наричат политическата битка от третата десетдневка на май „дуела в тройка“. По време на този „дуел“ - голизъм, комунизъм, гошизъм, винаги всеки лагер обвинява другите два След края на май политическите партии трескаво се готвят за кампанията: знак за почти единна подкрепа на идеята, че предприемането на общи избори е единственият изход от толкова опасната криза. Само гошистите, които знаят, че нямат какво да очакват от вота на избирателите, отхвърлят „изборите-предателство“ (на фр. в рима „елексионтраизон“ - б.а., Х.М.).

Друга забележителна фигура от май 1968 г. е бившият министър-председател Пиер Мендес-Франс, единственият държавник, на когото младежта има доверие. За него Митеран се изказва, че е въплъщение на моралната сила. Неговият модел на уреждане на Индокитайската афера се превръща в това, което той приема да върши след толкова години на нерешителност и неизпълнени обещания. Враждебен на конституцията от 1958 г., той става един от най-непреклонните противници на голизма и подкрепя левицата през 1968 г. На изборите през юли губи депутатското си място и напуска политическия живот. По повод Мендес-Франс Ромен Гари споделя: „Храня огромно уважение към интелектуалната му цялост и се възхищавам от неговата вярност към самия себе си. Това обаче върви в комплект с безгранично доверие на подробните планове и абстрактните конструкции, които ми се удаде да изпробвам... В края на войната Мендес дойде в моята ескадрила. Беше непобедим „в категорията си“, в екзерсисите по въздухоплаване на книга. Но веднъж по време на учебен полет се качи на моя самолет. Блокира въпреки пресмятанията, не знаеше къде сме и дойде да поиска моите изчисления на полета. Не бях ги направил: познавах наизуст „Триъгълника“, бях бордови командир, времето беше хубаво и летях, като се ориентирах зрително. Казах му го. Той полудя от гняв и се разкрещя, че не искам да му дам изчисленията си; мисля, че ме вземаше за „анти“ по отношение на него и произвеждаше малка психологическа буря. Дори ми каза, цитирам: „Ще Ви го върна тъпкано!“. Всъщност години по-късно, когато дойде в Ню Йорк, в ООН, в качеството си на министър-председател и вече имаше възможност да го направи, защото аз бях един незначителен говорител, той се държеше с мен особено мило. Накратко, оставям го да буйства и му показвам градчето, над което прелитаме, като му обяснявам, че това е Бъкингам и винаги в началото на полета си трябва да минава оттам. Той поглежда изчисленията и ми отговаря: „Не, Одихем!“. Повтарям: „Бъкингам“ и му показвам долу двете зелени цистерни, които познавах добре, а той ми бута листата под носа и повтаря: „Одихем“. Искам разрешение за снижаване, като му добавям и материални доказателства: „Както добре виждате, това е Бъкингам“. Мендес поглежда отново в изчисленията си, усмихва ми се, повтаря: „Одихем“ и се отдалечава. У него имаше известна доза усмивка, но наистина доверието му в абстрактните изчисления беше изключително голямо.“418

Ето какво споделя Пиер Мендес-Франс във връзка със събитията от последните десет дни на Френския май: „Дьо Гол каза на няколко пъти, че ситуацията и състоянието на духовете били „неразбираеми“. В опозицията беше същото. Разбирах малко по-добре дълбочината на нещата, но не виждах съвсем точно докъде ще доведе това.

Има друг момент, за който не си дадох достатъчно добра сметка: не виждах до каква степен комунистите бяха готови, каквото и да стане, да помагат на правителството. Техният конфликт с гошистите бе много по-значим за тях, отколкото опозицията на Дьо Гол. Не смятах, че те ще стигнат дотам да желаят режимът да бъде спасен.

Допуснах втора грешка, засягаща комунистите. Знаех много добре, че не ме обичат. Ставаше дума да се представи решение, което да има подкрепата на цялата левица. Митеран персонифицираше съюза на левицата след изборите през 1965 и се мислеше за отговорен за диалога с комунистите и ми се стори нормално той да бъде посредник между тях и мен. Не си дадох сметка в този момент, че комунистите го ненавиждаха и че може би той не е най-добрият преводач. Можех ли да опитам да контактувам с комунистите, да им влияя, да им внушавам? Не вярвам. В действителност Митеран бе в центъра на паяжината и мислеше, че на него се полага да я тъче. Нормално“.419 Ето го „дуелът в тройка“. Ето и двете основни политически фигури във френската опозиция: Пиер Мендес-Франс и Франсоа Митеран. Неслучайно първият е наречен най-популярният и същевременно най-решителният антиголист сред водачите на левицата. След първата „нощ на барикадите“ приятелите му настоятелно го молят да пристигне в Париж. Посрещнат е от генералния секретар на ПСЮ Мишел Рокар и бъдещата му съпруга Мари-Клер дьо Флерийо и дъщеря му Натали. Трябва да се установи постоянен контакт с партийните дейци, което не е лесно. Професорът по история Марк Йоржан, ръководител на твърдото крило на ПСЮ, е резервиран. Жак Соважо, заместник-председател и изпълняващ длъжността председател на ЮНЕФ - мнителен. Апартаментът му на улица дю Консейе-Колиньон е превърнат в телефонна централа. Мендес влиза в този мълчалив комитет от посредници и застъпници, чиито вдъхновители са четирима големи университетски преподаватели - Жак Моно, Лоран Шварц, Франсоа Жакоб, Ален Турен - и няколко адвокати, Сарда, Дюма и Кижман. Колкото и млад и интелигентен да е антуражът на Мендес-Франс, трудно разбира до каква степен всичко се насочва срещу „институцията“. А самият Мендес-Франс не бе ли също в очите на тези млади хора институцията? Той запазва и във Франция и в чужбина несравним интелектуален и морален авторитет, влияние, публика. „Успехът му не се измерва нито с изборни мандати, нито с министерски портфейли, нито с време, прекарано в Матиньон, а само с изразите на влиянието, вдъхновението и мисълта [...]. Той е една от най-необикновените политически фигури от последния половин век, белязала политическата мисъл на много поколения, дала на една младеж първите оръжия на гражданина, вдъхновила една политическа доктрина, формирала безброй хора на държавна служба, накрая и преди всичко, съчетала морала и политиката. За Жан Лакутюр Мендес е символът, живото доказателство, че политиката не е по природа порочна, нито пък властта развратна по своята същност; вярно е, бе непреклонен, суров: никога Пиер Мендес-Франс не направи компромис с принципите си: „Няма компромис с истината“.420 Младите във Франция знаят, че с него могат да действат, без да се компрометират. Никой друг държавник не е слушан от младежта като него, не е получавал в свое лице нейните аспирации, не е близък до тези „живи сили на страната, до богатството на нацията“.421 Пиер Мендес-Франс единствен споделя с генерал Дьо Гол привилегията да добави „изъм“ към името си; „мендесизмът - за който той казваше, игнорирайки значението му - гражданите на тази страна знаят добре какво значи той: да бъдеш отговорен постоянно, да бъдеш господар на бъдещето си, да гласуваш при пълна яснота; също така значи да пледираш за истината“.422 Или, както се казва по библейски - по делата ще ги познаете.

От другата страна на барикадата са личности като дългогодишния съратник на Генерала - министър-председателят Жорж Помпиду, който успява да устои на урагана и блестящо да изиграе партията „Разделяй и владей“ и да противопостави както синдикалните централи, така и синдикати и студенти и да постигне Грьонелския компромис, благодарение на който страната е омиротворена. Около 20 май в общонационалната стачка се вливат 10 милиона работници. Тук веднага искам да уточня, че броят на стачкуващите към този момент варира. Според Жеко Кьосев „участниците в стачката надхвърлят 10 милиона“.423 Същата цифра сочат Жан Лакутюр424 и Николай Молчанов425. Интересно е, че между двете исторически енциклопедии на Bordas (p. 2902) и Robert (p. 257) има пълно покритие - 6 милиона. Отново се среща споменатото по повод броя на студентите разминаване. В случая става дума вече за милиони хора - между един и друг източник - 4 милиона работници. Според мен 10 милиона е „верният отговор“, защото по онова време вече са се включили цитаделите на френската работническа класа - Сюд-Авиасион, автомобилният комплекс „Рено“, СНЕКМА - заводите за производство на самолетни мотори, стоманодобивните заводи в Дюнкерк - едно от чудесата на френската индустрия заедно със Сюд-Авиасион, железниците, пощите, телефоните и телеграфите - огромен човешки ресурс. Достига се до пълна парализа на френската икономика. Явно, без изясняване на ролята на синдикатите не могат да се проследят изворите на тази пълноводна река. Разбира се, не бива да се забравя, че често няма единодействие между ръководители и членове.

Жорж Помпиду e син на банкер. Завършил е елитното висше учебно заведение Екол Нормал Сюперийор. Редовен преподавател в историко-филологическия факултет. Професор първо в Марсилия, след това в Париж. Член на Държавния съвет със съвещателен глас. Макар че не е участвал в Съпротивата, е натоварен с мисия във Временното правителство на Дьо Гол (1944-1946). Генерален директор на банката на Ротшилд (1954). Член на Конституционния съвет и началник на кабинета му през 1958-1959 г. Натоварен с тайните преговори с алжирския Фронт за национално освобождение през 1961 г. Завръща се в политическия живот, за да поеме министър-председателския пост от Мишел Дебре през април 1962 г. Още напълно непознат на обществото, но малко по малко ще се изправи с целия си ръст както пред Парламента, така и пред страната. Заема министър-председателския пост до юли 1968 г. Когато Дьо Гол подава оставка следващата година, той незабавно събира голисткото мнозинство и е избран за президент на втория тур с 58,21% от гласовете, обединявайки около себе си част от центристите и дори от опозицията. Той ще даде на френската политика по-европейска ориентация и ще се откаже да преследва големите външнополитически цели на своя предходник. Ще съсредоточи своите усилия върху една основна задача: да направи от Франция една от първите индустриални сили, напълно конкурентноспособна в сравнение с другите си по-динамични съседи.426 Много прагматичен, той приема девалвацията на франка, дава съгласие за влизането на Великобритания в Общия пазар и на срещата с американския президент Никсън в Асор (април 1972 г.) го убеждава да се девалвира доларът. Умира през 1974 г. от рядка форма на левкемия, за която самият той не е уведомен, въпреки че лекарите му знаят, че няма да изкара мандата си. Основател е на Националния център за изкуство и култура „Бобур“, който е главен музей за модерно изкуство във Франция. Автор е на „Антология на френската поезия“, оставя недовършена книгата си с политически размишления „Гордиевият възел“.

Редица институции като ЦРУ и посолства и други продължително време разработват френските политици от опозиционни лидери до момента на издигането им като президенти. Създаването на профили е едно от най-важните средства, които целят да се открият пътища и механизми за влияние, уязвими точки. Докладите са много подробни, като включват и конкретния контекст. На 20 март 1970 г., след посещението на Жорж Помпиду в Чикаго, по време на която президентът и жена му са блъснати от еврейски манифестанти, които протестират срещу продажбата на „Миражи“ за Либия, Върнън Уолтърс, бившият военен аташе в Париж и бъдещ зам.-директор на ЦРУ, излага своите впечатления в нота, адресирана до Ричард Никсън: „Помпиду: ако трябваше се стреля в тълпата, той ще даде заповед!“.427 Френският държавен глава е „високо интелигентен, лукав, може да се възползва от благоприятните обстоятелства и да избегне декларациите, които не желае да прави. Той има по-силна личност и по-силна увереност, отколкото изобщо можех да си помисля“.428 По време на блъсканицата в Чикаго Помпиду се страхува, че жена му, която отнася няколко псувни на английски, ще ги прехвърли върху манифестантите. Но преди всичко, „пристигнал в Съединените щати, за да обвинява, след Чикаго той разбра предимствата, които можеше да извлече от факта, че е нападнатата страна“.429 Според Уолтърс, Помпиду не обича американците, но „разбира това, което представляваме в света“.430 Друг детайл: френският президент не е трябвало да запазва голяма привързаност към своя предшественик. „Генерал Дьо Гол нямаше доверие у никого и накрая именно това го е погубило “, казва той на Върнън Уолтърс.431 Според Помпиду неговите бъдещи противници на вътрешната сцена ще да бъдат неговият министър-председател Жак Шабан-Делмас, министърът на финансите Валери Жискар д’Естен, радикалният водач Жан-Жак Серван-Шрайбер и може би центристът Едгар Фор. Но това е именно смисълът на авторитета на Помпиду, „екстремно антикомунистически“, който е трогнал американския военен: „Това е човек на реда и закона. Той каза също, че когато се върнал в Париж от своето пътуване в Афганистан по време на събитията от Май 68, е открил министъра на вътрешните работи Роже Фре в пълна безпътица. Фре му е казал, че това е вечното завръщане от 1848 г. Помпиду е отговорил сурово, че не знае дали генерал Дьо Гол е Луи Филип, но той не е Гизо (министър-председател на Луи-Филип [sic!] - бел., В. Уолтърс). На два пъти посочвайки манифестации, които са се случили в Съединените щати, той казва: „Едно общество, което не знае как да се отбранява от самото себе си, няма да оживее“. И г-жа Помпиду, шокирана и раздразнена от събитията в Чикаго, добавя : „И то не заслужава да оживее...“ [...] На няколко пъти той открито казва, че не толерира безпорядъка във Франция. Ако обстоятелствата водят до необходимостта да се стреля, той няма да се поколебае да даде заповедта]“. Създал си репутация за неговата нагласа за разбирателство през Май 68, Помпиду, изглежда, се е втвърдил от контакта с властта.“432

В скалата на приоритетите на новия държавен глава отношенията със САЩ играят много важна роля. Франция претендира за ролята на лидер вътре в ЕИО, всички участници в който разглеждат САЩ в качеството на свой главен партньор и съюзник. Нещо повече, „задълбочаването“ на европейската интеграция и построяването на икономически и валутен съюз предполагат преразглеждане на основите на световната финансова система, което е невъзможно без тясно сътрудничество със Съединените щати. По такъв начин първоначалната външнополитическа доктрина на Помпиду предвижда развитието на европейската интеграция в качеството на главно направление, но при установяването на контакти от привилегирован характер с Вашингтон.

Неслучайно своето първо официално задгранично пътуване в качеството на президент, през февруари - март 1970 г., Помпиду извършва именно в САЩ. Между двамата държавни глави се установяват добри лични връзки. Успешното му посещение закрепя тенденцията към подобряване на двустранните контакти.

„Отношенията на Никсън с френския президент Жорж Помпиду потръгнаха добре. Никсън се възхищаваше от Шарл дьо Гол и Помпиду и високо оцени факта, че той бе първият държавен глава, който обяви, че ще присъства на възпоменателната служба за Дьо Гол в катедралата „Нотр Дам“ на 12 ноември 1970 г. Този жест гарантираше съгласието и на много други държавни глави.

Никсън и аз симпатизирахме на стремежа на Дьо Гол Франция да провежда автономна външна и отбранителна политика. Затова първите ни срещи с неговия наследник, Помпиду, протекоха в топли и конструктивни отношения. Умен, ерудиран и уравновесен, Помпиду продължи курса на Дьо Гол, без да проявява надменната снизходителност на великия политик. Освен това неговият анализ за международните отношения до голяма степен съвпадаше с преценката на Никсън. Помпиду изключително ме улесни при тайните ми посещения в Париж, когато се провеждаха мирните преговори за Виетнам - без да иска, нито да намеква за компенсация. Помпиду се увличаше по остроумните епиграми. Когато го информирах за задънената улица, до която бяха стигнали преговорите за Виетнам, той ми отговори, че предизвикателството пред мен не е безизходното положение, а неговото преодоляване: „Vous êtes à réussir“ („Вие сте обречени да успеете“). През 1973 г. в Рейкявик Никсън го притисна да преодолее съмненията на Франция по повод инициативата „годината на Европа“, а Помпиду му отвърна: „Забременяването е много по-приятно от раждането.“433

В телеграма от 29 май 1974 г. американският посланик Джон Ъруин се забавлява да нахвърля портрета на новия глава на правителството. „От дванадесет години Ширак е смятан за един от най-блестящите млади вълци в мнозинството, ползващ се приятелството на Пиер Жюие, таен съветник на Помпиду, и на Жак Фридман, довереник на [Пиер - б.а., Х.М.] Месмер“.434 Ъруин се поздравява впрочем с американизма, афиширан от министър-председателя, и с неговото малко по-съглашателско поведение. След като изкачва всички политически стъпала, съблазнява земеделците и прави свое леговище в Корез, Жак Ширак, „много амбициозен“ и „опортюнист“, се присъединява към Жискар по време на кампанията. „В известни правителствени кръгове той е познат като „булдозерът“ (прозвище, дадено му от Помпиду - б.а., Х.М.) по повод неговото борбено поведение. [...] Той е груб, студен, малко дипломатичен, много откровен. [...] Той се проявява на политическата сцена като интелигентен, млад технократ, на когото му липсва човешки външен вид. Един от неговите близки го посъветвал да гледа хората, когато им стиска ръката, за да не създава впечатление, че е винаги забързан. [...] Парижкият печат го намира зле облечен, защото носи зле скроени костюми и мрачно сиви манта. С висок ръст и сурова красота, той обаче има физическо присъствие. Той пуши свръхдълги американски цигари“.435 Френският май е стартова площадка за Жак Ширак. Благодарение на забележителните му лични качества: първо, при провеждането на линията на Помпиду за разделение на синдикати и студенти, и по-късно - при организирането и осъществяването на преговорите на улица „Грьонел“. Ще се види, че независимо от разразилата се катастрофа, Ширак ще остане един от малцината верни на министър-председателя. Той е бъдещ президент неоголист. Завършил е Екол насионал д’администрасион. За първи път спечелва депутатско място през 1967 г., като по същото време е назначен за държавен секретар по заетостта и работната ръка. От 1962 г. е близо до министър-председателя Жорж Помпиду. При неговото президентството заема редица отговорни постове в тогавашния кабинет. Министър-председател от 1974 до 1976 г. и председател на неоголистката партия Сбор за републиката (бивш Съюз за новата република), която трябва да му проправя пътя към върха. От 1977 до 1983 г. е кмет на Париж - първият кмет от 1871 г. За първи път в надпреварата за Елисейския дворец се включва през 1981 г. Отпада още на първия тур, тъй като получава едва 18% от гласовете. След победата на десницата пет години по-късно заема за втори път премиерския пост, но само до 1988 г., когато левицата се връща на власт. Участието на Ширак в надпреварата отново е неуспешно. Митеран го побеждава на втория тур с 54 срещу 46% от гласовете. От 1995 до 2007 г. е президент. Рядко френски политик е претърпявал толкова промени в кариерата си, отбелязва „Монд“, имайки предвид новия имидж, който си изгражда Ширак преди новата - успешна този път - кампания. Опитът променя хората, обича да отвръща той, когато го запитат за идейната му еволюция от „тачърист“ и „рейгънист“ през 80-те години до „социален голист“. Успява да постигне в идейната си платформа синтез между радикалния социализъм и голизма. Оттук и преобладаващото социално звучене в кампанията му от май 1995 г. В края на април 1968 г. Жак Ширак, тогава държавен секретар по заетостта и работната ръка и най-млад член на кабинета, председателства подписването на първото съглашение на интереси с работниците, резултат от ордонансите на правителството: с работниците на Учреждението Винипри дьо Шарантон. „Успехът е толкова по-ценен, защото персоналът му е съставен от 80% членове на КЖТ и централата следва и цени - дори ако не го казва гласно - тези славни „престъпни ордонанси“... Лично Беноа Фрашон иска от работниците „да следват, да подемат оттам, откъдето той се е забавил - всекидневната работа и да не слушат блестящите говорители на общата стачка, наблягайки, че тези, които дават огнени нареждания, нищо не палят“ (реч пред работниците от Арсенала436 в Тулон - б.а. Х.М.)437.

Постигането на това споразумение за пореден път насочва към значимостта на КЖТ. Това е и първата голяма изява на Ширак, тогава дясна ръка на министър-председателя Жорж Помпиду - едно от главните действащи лица в майския „ураган“, който му гласува изключително доверие. Само седмици по-късно, във вихъра на май, ще се разкрие, че то е било напълно основателно.

Преди да отлети на официално посещение в Иран и Афганистан, Помпиду му поверява мисията „да поддържа контакт със синдикалните организации. Премиерът в действителност има едно малко опасение: че младите по дух искат единствено да въвлекат работническия свят в протеста. Помпиду (както Ширак) е убеден, че студентското вълнение ще спре от само себе си, както всеки празник, ако стачкуващите работници в многобройните градове или недоволните от нещо не се качат на този „ваканционен влак“, нещо, което трябва да се избегне на всяка цена.“438

Според големия репортер от в. „Фигаро“, бивш главен редактор на „Франс-Соар“ Тиери Дежарден, ролята на Ширак е да обърне внимание на отговорните синдикалисти и политици, оглавили работничеството, колко опасна би могла да бъде тази „гошистка авантюра“. Събеседниците му изглеждат още по-убедени в това, отколкото самият той. Но след първата „нощ на барикадите“ работниците дават своята подкрепа на студентите, обявявайки се против погазването на университетските свободи и против полицейския произвол. Окупирани са цитаделите на френското работничество като Сюд-Авиасион439 в Нант, Рено в Булон-Бийанкур в Париж, Рено във Флин, Рено в Клеон, заводите Пежо в Монтелиар, Ситроен. Те стават огнища на общонационалната стачка. По време на събитията от май - юни 1968 студентите подкрепят действията на работниците, като например в Рено-Флин. Именно там силите на реда застрелват един стачник. Разбира се, на своите митинги френските трудещи се издигат и искания, различни от студентските. Очевидно мисията на Ширак е трудно изпълнима. Самите синдикални ръководители невинаги могат да поставят под контрол действията на работниците, защото често те надхвърлят рамките на организациите или вече са започнали преди определените дати за стачни действия. Пример за последните е спонтанното прекратяване на работа в много предприятия от 10 и 12 май. На профсъюзните ръководители се налага да действат бързо, за да не се окажат „генерали без армия“. На стадиона „Шарлети“ пък се издига искане за оставката на Сеги. С цел да осуетят побратимяването между работници и студенти, шефовете на КЖТ затварят вратите на Бийанкур.

Пред мащаба на манифестациите в Париж и в провинцията от 13 май работническият свят се хвърля в дълбоката вода. Синдикалистите, чийто голям страх е да не бъдат откъснати от „основата“, тръгват след масите и ги следват. Тогава министър-председателят моли Жак Ширак да „направи нещо“. Държавният секретар по заетостта и работната ръка, който още от самото начало поддържа връзка с КЖТ, се обажда на нейния ръководител Анри Красюки: „Нещата се развиват не според предвижданията. Една част от студентите тръгна надясно - трябва да бъдат спрени.“440 „Красю“ обещава да мобилизира работниците. Но няколко часа по-късно Ширак разбира, че КЖТ е решила да промени позициите си, тъй като вече не вярва в солидарността с властта и бърза по цялата дължина на шествието, за да се опита да го оглави. Той заявява тогава на Помпиду: „Стачките ще отекнат навсякъде. Ще загубя връзка с КЖТ. Ще бъде много тежко. Този път всичко започва.“441 Няколко дни по-късно пред страха от катастрофа и анархия Красюки заявява на 20 май на Франсоа Митеран: „Нашият посредник е правителството, нашата цел - споразумението.“442 Ширак е поставен в течение на тези безпокойства на най-голямата централа, възвръща надежда и веднага предупреждава министър-председателя. Същия ден по обяд го приема Дьо Гол: „Генерале, има едно-единствено нещо, което трябва да се направи: да се разберем със синдикатите. Те са първите, които се безпокоят, тъй като знаят много добре, че ще изхвърчат в случай на катаклизъм. За нас това е единственото възможно действие. Всичко останало е пясък.“443 Дьо Гол изглежда скептичен. „Петата република да бъде спасена от КЖТ? Каква цена ще иска? Няма ли по-скоро да изиграе картата на левицата, която започва да се раздвижва... Не, Дьо Гол не разбира. И този млад Енарх444, който му говореше за синдикатите, за г-н Сеги! Ръководителят на КЖТ Красюки го [Ширак - б.а., Х. М.] повика. Така Помпиду спечели облога. „Не пускайте повече Красюки!“, каза му той. [Дьо Гол445 - б.а., Х. М.]“.

Оттук нататък действието се развива като в трилър. Само че никакъв филм не би могъл да пресъздаде онези майски дни, които неслучайно са наречени „сюрреалистични“. Страната е пияна от свобода, кръв и сълзотворен газ. Сорбоната е наречена „пияният кораб“. Ето описанието на големия репортер Тиери Дежарден: „Телефоните са подслушвани от „революционерите“, черните D.S. (Déesses - богини от фр.; „Ситроен“ Де Ес, служебните автомобили на правителството, оттук изразът „черни богини“ - б.а., Х. М.) с гербове са освирквани от манифестантите и КЖТ, която не иска да изглежда, че е предала революцията, е благоразумна. Тогава започнаха да разиграват полицейски роман. Ширак прие псевдоним, когато се обади на „Красю“ по телефона. Говореха си кодирано. Накрая „Красю“ иска държавният секретар да отиде на среща с доверен човек от КЖТ. Срещата е определена за площад д’Анверс срещу лицея Жак Дьокур, от страната на Пигал. Там емисарят ще каже на Ширак това, което е възможно да се направи. В уречения час Ширак отива. Не с Де Ес, а с „банално“ („Пежо“ - б.а., Х. М.) 403 и шофьорът му го оставя на Пигал, без добре да разбира този странен курс на държавния секретар. Катастрофа! Вече няма площад д’Анверс. Цялата градинка е разорана, един паркинг се разкопава! Ширак мисли, че „Красю“ му е заложил капан. Не, човекът се приближава. Пуши лула, разменят си кодовите имена. Разговорът започва. Ширак заявява, че Помпиду е готов да преговаря, много бързо, много продължително, както каза в Асамблеята. Човекът слуша. Когато Ширак приключи, човекът му стиска ръка и му казва, че ще „предаде на другарите си.“446

Оставих този дълъг цитат, защото той обрисува буреносната обстановка на подготовката на преговорите на ул. „Грьонел“. Личи майсторството на перото и публицистичния стил на Дежарден, носител на наградата Албер Лондр от 1975 г., автор на многобройни книги, които се отличават дори само с ярките си заглавия: „Сто милиона араби“, „Със заложниците в Чад“, „Корсика е отвлечена“, „Митеран, един голистки социалист“, „Садат, фараон на Египет“. Да дадем отново думата на Дежарден, твърде надълбоко вникнал във времето и в личностите, които описва, познаващ ги дори не само ден по ден, но и час по час: „И отново тишина в продължение на няколко дни. Ширак е нетърпелив. Помпиду, той е спокоен... по помпидуистки... И накрая КЖТ вика Ширак. Този път му определят среща в един „невъзможен“ квартал. Помпиду е доволен, че връзката се е възстановила. Жобер намира срещата за „смешна“. Фокар (шеф на „службите“ - б.а., Х. М.), който както винаги живее в свят на шпиони, засади и отвличания, изисква Ширак да вземе предпазни мерки. И Ширак ще замине с револвер в джоба.

„Срещата имаше изненадващо въздействие. Това бе зле осветена задънена улица и сграда с изглед на мотел. Ширак бе очарован. Това бе приключение, което обичаше и което твърде рядко преживяват служителите в Сметната палата или държавните секретари. А не беше ли той човекът, точно в този момент, когато се изкачваше по стъпалата на това стълбище, човекът, който би могъл да промени съдбата на страната? Благодаря, г-н Помпиду, че ми се доверихте!“. Основателна е тази вътрешна благодарност по отношение на министър-председателя. Той напълно заслужава доверието в него. Ненапразно точно той е човекът, към когото правителственият глава се обръща, когато е на крачка да се вземе решението да влязат танковете от Иси-ле-Мулино. Ето и по-нататъшният разказ на Дежарден: „Не, това не беше засада. Седнали на едно лошо покрито легло, представителите на КЖТ бяха там. Върху една маса имаше празни бирени бутилки, мръсен сутиен. Държавният секретар веднага влезе в същността на темата. Министър-председателят е готов да започне преговори върху заплатите, минималната почасова ставка, социалния режим, синдикалните права в предприятията. Ширак забеляза, че този път всички са на една страна. Правителството, както и синдикатите, всичко бе оспорено, всичко можеше да бъде пометено.“447

На 25 май в 17 часа в Министерството на труда на ул. „Грьонел“ се откриват толкова очакваните преговори. Кабинетът е представен от министър-председателя Жорж Помпиду, социалния министър Жан-Марсел Жанени, държавния секретар по заетостта Жак Ширак, неговия сътрудник Едуар Баладюр, Жан-Филип Лека; Националният съвет на френския патронат (КНПФ)448 - от Пол Ювлен; Общата конфедерация на труда (КЖТ) - от Беноа Фрашон, Жорж Сеги, неин генерален секретар, Анри Красюки; Френската демократична конфедерация на труда (КФДТ) - от Южен Декан; Работническата сила (ФО) - от Бержерон; Конфедерацията на средната класа - от Мийо; Общата конфедерация по кадрите (КЖК)449 - от Малтер; Френската конфедерация на работниците християни (КФТК) - от Санти и т.н. Заради пламенните разговори никой не забелязва едно учудващо отсъствие - на министъра на финансите Мишел Дебре. Когато иска от Генерала „зелена светлина“ за откриване на преговорите, Помпиду поставя изискването да не бъде притесняван от него. Дьо Гол приема.

Министър-председателят изиграва блестящо партията „Разделяй и владей!“. Тактиката му е проста: да преговаря с КЖТ и да отхвърли другите, които ще бъдат принудени да я следват. Според неговия анализ, опрян на сведенията от Ширак, той разбира, че зад синдикалните искания всяка централа има своя политическа игра. Ако КФДТ има известна симпатия към майското движение, комунистите от КЖТ, „сталинските развратници“, се плашат от този анархистки взрив.

Преди да влезе в залата, Жорж Помпиду приема представителите на „сежетстите“ и им заявява, че те, както и правителството, а даже и повече, са заплашени. Ако тези студенти, гошистите от всякакъв вид и политическите партии, които тичат след тях, без да говорим за синдикатите, с които се състезават, въвлекат работниците, те ще бъдат отнесени, каквото и да правят. Ръководството им няма да устои. „Интересът ви, знаете го, както и аз, е възвръщането на спокойствието. При влизането му в залата всички стават. Седна на председателското място и обяви: „Господа, ние сме тук, за да върнем Франция на работа.“450

Той задължава собствениците да направят големи отстъпки, които ще да поставят в опасност националната икономика и валутата, но същевременно ще позволят да възцари спокойствие. Работниците получават значителни привилегии: минималната почасова ставка се качва от 2,23 до 3 франка или с 35%. Реалната работна заплата се увеличава на два „транша“ с 10%: на 1 юли със 7% и на 1 октомври - с още 3%. Намален е хорариумът, намалена е пенсионната възраст. Приет е принципът за създаване на синдикални секции в предприятията.

„На 26 Жорж Помпиду прие водачите на КФДТ и им заяви:

- Водите опасна игра. Вярвате, че можете да се възползвате от безпорядъка, за да наложите вашите идеи. Комунистите няма да ви оставят. Не може всичко да се постигне: краят на една стачка е едно, реформата на обществото - съвсем друго. Тя няма да слезе от нашите дискусии.

- Имаме чувството, че вие търсите преди всичко съгласие с КЖТ, че не държите сметка за нашите искания.

- Търся съгласие с тези, които разговарят на един език с мен, този на разума. Ако съгласието бъде сключено без вас, нещо, което не желая, това няма да бъде добре за никого, във всички случаи, не за вас.“451

В два сутринта, когато в залата се стеле цигарен дим и дискусията изглежда в задънена улица, разбират, че КФДТ вече не е в играта. Тя, заедно с Франсоа Митеран и Пиер Мендес-Франс, решава да организира манифестацията на стадиона „Шарлети“. Генералният секретар на КЖТ Сеги вика: „Декан се подиграва с нас, КФДТ искат да ни метнат!“.452 Ширак отговаря: „Хайде да ги задминем!“.453 За по-малко от час двамата набелязват черно на бяло пълно съгласие. Помпиду го подписва. Противниковата федерация е бясна, но няма избор. Не бива да се забравя, че съглашенията в „Грьонел“ са заблуждаваща маневра - ще бъдат изпълнени исканията на синдикатите, дори нещо повече, дават им повече, от колкото искат. После инфлацията ще възстанови желаното финансово равновесие. Но най-важното е, че няма да има революция.

Изключително важно е да се изясни ролята както на синдикатите, така и на опозиционните сили. Най-голямата опозиционна сила ФКП нито за момент няма намерение по онова време да се възползва от политическата конюнктура. Обратното, комунистите се опитват да канализират движението от страх, че то окончателно ще им се изплъзне. Както се вижда, КЖТ, в синдикален план, прави същото. Именно това позволява на Жорж Помпиду да изпипа така блестящо партията „Грьонел“.

Важно е да се отбележи, че в тези преговори не участват аграрните и студентските организации. Грьонелските преговори подробно са осветени от български поглед, в лицето на документи, съхранявани в Архива на Министерството на външните работи. По-конкретно резултатите от тях могат да бъдат резюмирани по следния начин:

„- Минимално гарантирана заплата: предвижда се тя да се повиши с 35%. По правителствени данни във Франция има около 220 000 души, които получават на час по 2.2 фр., което прави на месец около 350-380 фр. в зависимост от продължителността на работната седмица. Според синдикатите този брой надхвърля 400 000 души. Горното повишение на практика означава, че тези работници ще получават от 525 до 625 на месец. Това повишение ще засегне 1 милион работници, тъй като към него ще се прибавят всички работници, които получават по-малко от 525 фр. По-късно беше решено, че същото повишение ще бъде приложено и върху минималната гарантирана работна заплата на селскостопанските работници, което също ще засегне около 1 милион работници.

- повишение на заплатите: предвижда се едно общо повишение с 10% за тази година, от които 7% от 1 юни т.г. и 3% от 1 октомври т.г., като обаче получените преди стачката повишения ще бъдат извадени, т.е. общото повишение трябва да бъде 10%. Това повишение се отнася само за работниците от частния сектор, докато за обществения и национализирания сектор държавата води отделни разговори (това засяга железниците, парижкия транспорт, телефоните, чиновниците, държавните монополи на електричеството и газта и т.н.), като тяхното повишение не трябва да бъде по-малко от 10%. По-късно обаче, по време на преговорите по отделни браншове, синдикатите искаха да получат по-големи повишения на заплатите поради насъбралото се изоставане в повишението на заплатите.

- пенсии: синдикатите не получиха удовлетворение за намаляване на пенсионната възраст от 65 на 60 г., обаче Патронатът пое задължението да проучи по-късно този въпрос.

- продължителност на работната седмица: постигнато беше съгласие тя да бъде намалена по следния начин: до 1970 г. работната седмица, която е повече от 48 часа, ще бъде намалена с 2 часа, а работната седмица между 45 и 48 часа да бъде намалена с 1 час, като възнаграждението на работниците не ще бъде намалено. Както е известно искането на синдикатите беше работниците беше работната седмица да бъде намалена на 40 часа без изменение на възнаграждението.

- семейни надбавки: правителството пое задължението да повиши семейните надбавки.

- синдикални права: Патронатът приема принципа за синдикална дейност в предприятията (събиране на средства вътре в предприятията, да се продават вестници, да се окачват позиви и да се дава гаранция за защита на синдикалните дейци), като правителството поема задължението да подготви и представи пред Националното събрание закон в този дух.

- данъци: правителството поема задължението да проведе реформа с оглед да бъдат намалени данъците на някои категории работници.

- заетост на работната ръка: синдикалните организации и Патронатът ще се съберат преди 1 октомври т.г., за да проучат възможностите за стабилизиране на заетостта на работната ръка.

- колективни трудови договори: Патронатът поема задължението да се преразгледат съществуващите колективни договори по отделните браншове на икономиката, за да бъдат включени от настоящите преговори.

- социално осигуряване: синдикатите не получиха удовлетворение за анулиране на антисоциалните декрети, но правителството се съгласи да намали финансовото участие на отделния работник при медицинските разходи от 30% на 25%, като тези декрети ще бъдат внесени за обсъждане в Народното събрание.

- заплащане на стачните дни: Патронатът поема задължение да осигури 50% от стачните дни чрез изработването на допълнителни работни часове.

- подвижна таблица: синдикатите не получиха удовлетворение на искането заплатите да бъдат автоматично повишавани след като поскъпването на живота премина определена граница.“454

Цитираната справка поразява със своята прецизност, съдържателност, представяне на всички играчи през този период, както политическите партии и организации, така и синдикатите и техните водачи. Изложени са техните идеи и цели и степента на удовлетворяването им.

Както вече споменах, в края на деня обаче съглашението е отхвърлено от работниците, които продължават борбата си до пълното удовлетворяване на своите искания. Борбата вече придобива политическа окраска. Само че това не означава, че постигнатите договорености са прекратени. Привържениците на реда са много повече, отколкото разочарованите, не се е достигнало до революционен изход. Освен това на 31 май правителството получава голяма психологическа „подплънка“ като осигурява гориво на бензиностанциите. Така гражданите ще могат да заминат за уикенда. Всеки нов ден бележи оттеглянето от движението.

 

365Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
366De Gaulle, Philippe. De Gaulle mon pére. Entretiens avec Michel Tauriac. Pаris: Plon, 2004, p. 556-557. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
367Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
368Mai 68: comment la presse parlait de Dany, „le rouquin sublime“, il y a 50 ans AFP, 05.04.2018, http://www.linternaute.com.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
369Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
370Гошизъм (gauche - ляв, фр.) - Политическо течение от крайната левица.
371Микел, П. История на Франция, с. 482.
372Този нечетлив ръкописен вариант, към който е добавена рисунка на барабанчик, е останал непубликуван - б.а., Х.М.
373Graner, François. Affiches de mai 1968. Une collection, retrouvée dans la maison de ma grande tante, http://graner.net.
374Динев, Дино Джими. Цит. съч., с. 91-94.
375Институтът по междуличностни отношения „Тависток“ е един от най-важните центрове за ,динамичната психиатрия“ и има за цел да се практикува т.нар. формиране на обществото (Society) в целия свят (нека спокойно го кръстим световен контрол на съзнанието), и световната психологическа манипулация, произвеждана през последните петдесет години. Историята на Института започва веднага след Втората световна война, когато го основават членове на британските тайни служби. В собствената му документация „Тависток“ се води организация с предмет на изучаване Британското външно разузнаване МИ-6. Още от създаването му винаги е имало представители, чиято цел е била Единно световно правителство. Неговият първи директор Мансфийлд Къминг - шеф на известния Райли, наричан често „Асът на шпионите“, подкрепя United World Colleges (Обединени световни колежи), които са създадени с цел възпитаване на Единен световен елит. Смята се, че „Тависток“ е създаден много по-рано от посочваната година на основаването му - повече от двайсет години по-рано, през 1921 г., от майор Джон Роулингс Рийз и по заповед на Round Tables RIIA - Кралският институт на външните работи, известен още като Чатъм Хаус. RIIA, заедно с американското ведомство за международни отношения, е основан през 1919 г. по време на Мирната конференция във Версай. Двете организации бележат началото на Новия световен ред. Рийз мечтае „да създаде общество, в което за всеки член на дадена обществена група е възможно (психиатрично) лечение без прибягване към легални средства и дори тогава, когато подобно лечение изобщо не е желано“. В края на Втората световна война Рийз призовава към образуването на „психологически щурмови отряди“, които да се развъждат от „Тависток“ и трябва да водят бъдещото общество в правилната посока. През 1932 г. немският психолог Курт Левин поема ръководството на „Тависток“. Левин е основател на Националните лаборатории за тренинг и директор на Клиниката по психология в Харвард, освен това - необичайно за един психиатър - е главна фигура при съставянето на OSS (Управлението на стратегическите служби, предшественик на ЦРУ) в Америка. Първоначалните изследвания в „Тависток“ в областта на промиването на мозъци дължат много на Левин. Ако в обществото може да се внедри терорът на широка основа, твърди Левин, то тогава обществото се връща към състояние, при което контролът може да се упражнява от дадена външна точка. Казано по друг начин: чрез създаването на контролиран хаос народът може да бъде доведен до състояние, при което се поддава с готовност на по-голям контрол. Левин твърди, че обществото може да бъде подтикнато към състояние, което съответства на „ранния стадий от детството“. Той нарича този обществен хаос „флуидност“. По време на Втората световна война много индустриалци, членове на Института, включително и основателят му Джон Роулингс Рийз, ръководят Британския военен директорат по психология и подкрепящи го организации със седалище в Съединените щати. Може да се каже, че след Втората световна война функционално „Тависток“ става част от Военното бюро по психология на Великобритания, което работи по проекти, свързани с промиването на мозъци на народностни групи. Хенри Дикс пише в книгата си „Петдесет години клиника ,,Тависток“: „Тависток“ навсякъде по света е във връзка с широка мрежа от други организации и „фабрики за мисли“, включително ЮНЕСКО, Световната здравна организация, Световната федерация за духовно здраве и Ранд Корпорейшън. „Тависток“ е представителна групировка за психологическа злоупотреба с помощта на Новото световно правителство и основният и психологически инструмент е Хегеловата диалектика, интегрирана в понятията на Левин. Рокфелерови винаги са се откроявали в определяне курса по този повод„При отпускането на субсидия фондацията Рокфелер държи да е удовлетворена не само от методите ни на работа..., а и от хората, които ги прилагат“. Ето някои бележки и от Джон Коулман за Курт Левин: „Левин става (през Втората световна война - бел., Дж. Колман) ръководител на Стратегическата инициатива за бомбардиране, план на Кралските военновъздушни сили (КВС - б.а., Х.М.) да се концентрира в бомбардирането на жилищни зони, населявани от германски работници, докато военните цели като фабрика за муниции, остават незасегнати. Фабриките за боеприпаси на двете страни са собственост на международни банкери, които, разбира се, нямат желание собствеността им да пострада. С бомбардирането на цивилни жилища се цели да се пречупи моралът на германския работник. То не е насочено към поощряване военните усилия срещу германската военна машина. Левин и неговият екип от застрахователни статистици се обединяват около една цел: ако шейсет и пет процента от жилищата на германските работници бъдат унищожени вследствие нощните въздушни атаки, моралът на цивилното население ще се срине. КВС изпълнява плановете на Левин под командването на „бомбардировача“ Харис. Кулминацията е огненият щурм на Дрезден, където са убити повече от 125 000 души, предимно възрастни мъже, жени и деца. Истината за бомбените атаки на „бомбардировача“ Харис спрямо немското цивилно население дълго след края на Втората световна война остава дълбоко пазена тайна“. През май 1967 г. в имението на кралица Елизабет в Дьовил, Франция, се свиква конференция. Целта и е да запознае участниците със състоянието на текущите проекти на „Тависток“. Това е „Конференция за трансатлантически технологичен дисбаланс и сътрудничество“. Принципите, около които се обединяват участниците в нея, ще се сторят много познати на тези, които са проследили как се трансформират в днешно време институциите и човешките ценности от Новия световен ред и стратезите му. В тях се съдържа убеждението, че „човек не бива да доминира природата, а трябва вместо това да е част от нея, с не повече права и привилегии от маймуната с пурпурен задник в пущинака, например. Правителствата са отживелица и трябва да бъдат заменени от други подходящи институции. Човечеството се приближава към деиндустриално, посттехнологично общество, към „информационна ера“, ерата на Водолея“. Тази философия е публикувана през 1957 г. от д-р Уилям Сърджънт от Института „Тависток“ в неговата книга Battle for the Mind - A Psychology of Conversion and Brain Washing (Битката за ума - психология на преобразуването и промиването на мозъци ). Сърджънт казва: „Различни видове убеждения могат да бъдат насадени в умовете на много хора, след като мозъчната функция е достатъчно нарушена чрез „случайно“ или нарочно провокиран страх, гняв или възбуда. Най-честите резултати от този предизвикан смут са нарушаване на способността за критична преценка и податливост към внушение. Нейните групови проявления понякога се класифицират като „стаден инстинкт“ и се появяват най-сензационно във военни години, по време на тежки епидемии и всякакви ситуации на обща опасност, когато тревожността е повишена, а с това и податливостта към внушение на отделния индивид и на масите.“ The Tavistok Institute, http://illuminatibg.blogspot.bg/2015/07/blog-post_36.html.
376„Carlos“ Affair Blows Tavistok Crime Ring. Reprinted from IPS, Vol. 2, № 31. Vol. 2, № 55, December 27, 1975. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
377Пак там.
378Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
379Пак там.
380Пак там.
381Пак там.
382Пак там.
383Пак там.
384Пак там.
385Пак там.
386Пак там.
387Пак там.
388Sportès, Morgan. LE MAI 1968 dont les médias n’ont pas voulu parler, 24.11.2017, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
389Бележка на Комитета „Валми“: ние разпространяваме този текст на Морган Спортес, на който не липсва интерес, същевременно го оставяме на отговорността на автора. Виждането му за един Кон-Бендит, който е наивен и симпатичен, още през 1968 никога не е съвпадало с моето - CB. [неразчетени инициали - б.а., Х. М.].
390Farkas, Jean Pierre. 1968, le Pavé. Phonurgia nova, éditions, 1998. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
391Jauvert, Vincent. L’Amérique contre de Gaulle. Paris: Seuil, 2000. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 26.11.2018 г.].
392Sportès, Morgan. LE MAI 1968 dont les médias n’ont pas voulu parler, 24.11.2017, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
393Sportès, Morgan. LE MAI 1968 dont les médias n’ont pas voulu parler, 24.11.2017, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
394Мишел Лири (1901-1990) - писател, поет, етнолог и критик на френското изкуство.
395За френските младежки водачи, движенията, които оглавяват, и дейността им по време на IX фестивал на младежта и студентите в София вж: Глава осма.
396Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013.
397Писарев, П. Шарл дьо Гол, човекът епоха. - Отечествен вестник, 28 юни 1990.
398Ришар Ренал, Доминик Шьовалие, Ан Сторш - творчески работници, участващи в екипа на кампанията.
399Сегела, Ж. Холивуд пере най-добре. Азбука на рекламата в бизнеса и политиката. София, 1991, с. 27.
400Енидже, Б. ( „Ройтерс“) Ерата на Сфинкса започна сред вълна от ликуване. - Дума, 9 ян. 1996.
401Розите за Митеран не достигат в Париж. - Дума, 10 ян. 1996.
402Гари, Ромен. Нощта ще бъде спокойна, с. 107-108.
403Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 29.11.2018 г.].
404Пак там.
405Пак там.
406Пак там.
407Пак там.
408Пак там.
409Пак там.
410Конгрес в Епине, официално конгрес на обединението на социалистите, състоял се от 11 до 13 юни 1971 г. в Епине-сюр-Сен (Сен-Сен-Дьони); той позволява на Франсоа Митеран, новият привърженик на Социалистическата партия, ръководена от Ален Савари, да стане първи секретар и да поеме контрола върху една линия на съюза на левицата, която от този момент го приема като неин естествен кандидат на близките президентски избори.
411Компаньон дьо ла Либерасион - член на Ордена на Освобождението, създаден от генерал Дьо Гол на 16 ноември 1940 г. като глава на Свободните французи.
412Jean-Michel Decugis, Christophe Labbé et Olivia Recasens. Les Archives secretes de la CIA. Les dossiers de la Maison-Blanche sur la France et ses présidents depuis 1958. Mémorandum de conversation entre François Mitterrand, Pierre Rouanet et Allen Holmes, 22 novembre 1970. National Archives and Records Administration, http://www.comite-valmy.org  [Превод от фр.език: Хр. Милков; прегледан на: 29.11.2018    г.].
413Пак там.
414Кънчев, Р. Май 1968: Интелектуалците и властта. София: ВИК „Св. Георги Победоносец“, УИ „Св. Климент Охридски“, 1993, с. 11.
415Пак там, с. 15-16.
416Rémond, R. Цит. съч., с. 603.
417Noushi, A., M. Agulhon, R. Schor. La France de 1940 à nos jours, p. 89 [Превод от фр. език: Хр. Милков].
418Гари, Ромен. Нощта ще бъде спокойна, с. 108-109.
419Lacouture. J. De Gaulle. Paris: Seuil, 1986. Vol. 3, p. 489.
420Mendès France, Pierre. Regard sur la Ve République. 1958-1978. Entretiens avec François Lanzenberg. Paris: Fayard, p. 7. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
421Пак там.
422Пак там, с. 10.
423Кьосев, Ж. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол, с. 62.
424Lacouture, J. Цит. съч., с. 475. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
425Молчанов, Н. Цит. съч., с. 491.
426Милков, Хр. Външната политика на Помпиду - наследство или различие - ИПр, 70, 2014, №5-6, с. 177-196; Същият. Външната политика на Помпиду към Румъния - Сборник статии от III международен симпозиум по балкански исторически проучвания: Балканската история и турския език на Балканите. Букурещ, 22-26 април 2015 г.
427Jean-Michel Decugis, Christophe Labbé et Olivia Recasens. Les Archives secretes de la CIA. Les dossiers de la Maison-Blanche sur la France et ses présidents depuis 1958. General Walters Impressions of President Pompidou, mémo de Henry Kissinger. Bibliothèque Nixon. 02.04.2009, Le Point, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 29.11.2018].
428Пак там.
429Пак там.
430Пак там.
431Пак там.
432Пак там.
433Кисинджър, Хенри. Години на промяна. София: Прозорец, 1999, с. 507-508.
434Jean-Michel Decugis, Christophe Labbé et Olivia Recasens. Les Archives secretes de la CIA. Les dossiers de la Maison-Blanche sur la France et ses présidents depuis 1958. Jacques Chirac. New Prime Minister of France, 29 mai 1974. Télégramme de l’ambassadeur John Irwin.National Archives and Records Administration. 02.04.2009, Le Point, http://www.comite-valmy.org.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 29.11.2018].
435Пак там.
436Корабостроителницата в Тулон.
437Desjardins, T. Un inconnu nommé CHIRAC. Paris, 1983, p. 152. [Превод от фр. Език: Христо Милков].
438Пак там, с. 152-153.
439В Сюд-Авиасион от 1957 г. се произвеждат „Каравели“, през 1969 г. е създаден първият прототип на англо-френския свръхзвуков самолет „Конкорд“, както и хеликоптери.
440Дьо Гол или вечното предизвикателство. V част. Автори: Жан Лабиб, Жан Лакутюр, Ролан Мел. По биографията на Жан Лакутюр „Дьо Гол“. Продукция на КФИ и БНТ. Излъчен през 1990 г. Вж. и. Lecomte, Claude. Six heures passionnantes comme un feuilleton. - L’Humanité, 14.05.1988, p. 25. Лакутюр посвещава пет години от живота си, за да напише биографията „Дьо Гол“. Колкото до Жан Лабиб, той преглежда 250 часа документални филми. Някои от събраните документи, сред които и непубликувани, са включени към събраните свидетелства от Лакутюр и Мел.
441Desjardins, T. Цит. съч., с. 156.
442Пак там.
443Пак там, с. 160-161.
444Enarque (фр.) - випускник на E.N.A. Екол насионал д’администрасион.
445Desjardins, T. Цит. съч., с. 160-161.
446Пак там, с. 163.
447Пак там.
448Орган, създаден, за да замести през 1946 г. Общата конфедерация на френския патронат (КЖПФ), разпусната през 1940 г. Обединява около 3000 федерации, съюзи и синдикати на собственици на предприятия от индустрията и търговията.
449Френска синдикална организация, основана през 1944 г., обединяваща освен кадрите, майсторите, техниците, търговските пътници и представителите на търговията. Останала вярна на либерализма, в своя манифест от януари 1965 г. заявява, че е за „свободното създаване и свободното развитие на предприятия в съгласие с естествените икономически закони“. Противопоставя се на социалните проекти на правителството (например на участието на работниците в ръководството на предприятията) и на неговите икономически намеси.
450Desjardins, T. Цит. съч., с. 166.
451Пак там.
452Пак там.
453Пак там.
454АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка 2735, л. 80-82. Възникване и развитие на социалната криза. Информационна справка от III секретар Стефан Стайков, Париж, 25 юни 1968 г.

 

X

Right Click

No right click