1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век) - Четвърта глава. Полетът на французина: „тристепенната ракета“

Написана от Христо Милков
Посещения: 2708

Индекс на статията

 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА.

ПОЛЕТЪТ НА ФРАНЦУЗИНА: „ТРИСТЕПЕННАТА РАКЕТА“

 

Във всяка национална история има събития, които не позволяват на никого да остане безразличен. Този бурен месец не дава възможност на никого да остане без позиция, да остане безмълвен. Май’68, наред с Народния фронт и Втората световна война, е един от тези върхове, които трайно бележат съвременната история на страната.

„Французите имат огромно историческо самочувствие. При това гордостта им от миналото им, от величието на Франция не се говорят с думи, не се показват с фасони и тупане по гърдите. Французите са изпълнени с национално самосъзнание, естествено като дишането. Те чувстват, че имат мисия към света, мисия за цивилизация, за изтънчено влияние, за висока национална култура, която подаряват на човечеството... Франция има нещо нематериално и неуловимо, което се нарича „еспри“, духовност. Може би това се чувства и в думите на Дьо Гол, с които започва спомените си: „Цял живот имах една известна идея за Франция“. Коя е тази идея? Напразно ще я търсите в книгата му. Скоро ще разберете, че идеята е образ. Този образ е толкова широк и богат на личности, книги и събития, че Дьо Гол включва в него и себе си. Франция има гордото съзнание за своята велика световна мисия да облагородява, да цивилизова. Тази идея носят французите в мислите си и в поведението си. Идеята е голяма. Там е мълчаливата сянка на Виктор Юго и пъргавия малък Гаврош, дете-символ на революцията; там е викът на Емил Зола: „аз обвинявам!“, глас срещу несправедливостите. Музиката на Берлиоз, на Бизе и Гуно. Но в тази идея е и силуетът на Наполеон, дори не с победите си, а с историческото си присъствие, та ако щете с горчивата си самота на остров Света Елена. Списъкът, изброяването на велики сенки няма край. Те правят Франция, но те правят и всеки французин“.273 Французите са бунтари по природа, бунтът в името на свободата и справедливостта е техен начин на живот, техен личен избор. Те умеят да излизат и да защитават на улицата своите искания. Неслучайно едно от определенията за майската криза е „тристепенна ракета“. Три кризи - университетска, социална и политическа, следват една след друга, като всяка служи за разпалване на поредната. За разлика от степента на ракетата, която, като изпълни предназначението си, се отделя от по-горните етажи, нито една от трите кризи не изчезва, когато следващата я смени. Всяка криза прогресивно се разраства, за да стане глобална. Този образ позволява да се опишат етапите на това разширяване, тръгнало от университетите и на което студентската среда е плодотворна почва. Освен „детонатор“ и „катализатор“ на стачката, студентството успява да разбуди активността, инициативата и съвестта отначало у младежта, а след това и у цялото общество.

Много интересен въпрос представлява къде се намира българската агентура във Франция през разглеждания период, какви са прикритията ѝ, какъв е нейният брой. В доклад от началника на Управление I - КДС от 22.07.1968 г. до председателя на КДС пише: „[...] В Париж съставът на посолството се е запазил - 10 души, както и нашите работници - 2 души. Търговското представителство е нараснало от 10 на 17 души, а нашите работници от 2 на 3. В международните организации и представителствата на други наши учреждения работят 11 български граждани, от които 3 са наши работници. В смесените дружества във Франция работят 8 български граждани [...]“.274 Следва ръкописна забележка, уточняваща, че в „тези цифри не са включени радисти, шифровачи и охрана, които извършват работа, необходима за всички заинтересовани ведомства (министерства)“.

По-нататък в сравнителен план в приложение е представена българската агентура в отделните министерства и организации през 1958 г. и 1968 г. Ето и данните за резидентурата в Париж:

1958

Министерство на външните работи

 Общо КДС  РУМНО275
 10  2   2

 

 

 

Министерство на външната търговия

 Общо  КДС  РУМНО
 10  2   2

 

 



1968

Министерство на външните работи

Общо   КДС  РУМНО
 10  2/1/   3

 

 

 

Министерство на външната търговия

 Общо  КДС  РУМНО
 17  3  -

       

 

Разклонени организации в най-различни институции и на най-различни равнища като Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП)276, Комитета по туризма (КТ)277 и Българската телеграфна агенция (БТА), ТАБСО278, Техноелектротранспортстрой, [ДСП] БУЛЕТ и др.

 Общо  КДС  РУМНО
 11  3  -

       
       

 

1968

Смесени предприятия

Български граждани - 5    Местни граждани - 5

На съответните страни у нас.

Дипломатически представители - 9 търговски представители - 3.“279

Може да се обобщи, че що се отнася до дейността на резидентурата ни в Париж през десетте години на разглеждания период, то могат да се очертаят някои основни тенденции. Тя става все по-богата и разностранна както като поставени цели и задачи, като обекти за проникване, така и като ведомства и институции, които захранва с информация. Примерът с френската външна политика, разгледана в годишните отчети на отдел 03 на ПГУ - ДС от 1965 г. и 1968 г., очертават основните ѝ линии и те се потвърждават и от цитираните документи от декември 1968 г. от архивите на МВнР, които до този момент не са публикувани.

Запазването на числеността на дипломатическия персонал във Франция за десетгодишния период на управлението на Дьо Гол, от една страна, и на броя служители на Държавна сигурност и на Военното разузнаване, от друга, потвърждава значимостта, която страната има за българската политика. Тук не става дума само за двустранни отношения. Външнополитическата линия на национална независимост и величие, заложена и провеждана неотклонно от президента още от самото му възкачване на Елисейския престол, изисква от българската резидентура гъвкавост и готовност за реакция. Един от външнополитическите приоритети е окончателното отхвърляне на зависимостта от САЩ и Атлантическия съюз, доминиран от Съединените щати, в резултат на което Франция излиза от военната организация на НАТО. Друг приоритет на външната политика по времето на Дьо Гол е следването на политическа линия, съгласно която бъдеща Европа ще бъде доминирана от Франция. Тя е под мотото „Европа от Атлантика до Урал“ и се отличава с откритост по отношение на СССР и страните от Източна Европа. Що се отнася до България, тя е една от страните, към които Франция има активна политика във всички области.

Забележителен е културният обмен, чиито темпове непрекъснато нарастват. Документите от архива на Министерството на външните работи дават възможност да се заключи, че официалният културен обмен между двете страни по обем е почти четири пъти по-голям, в сравнение с този с другите западни страни, с които имаме подписани планове - Англия, Италия, Норвегия, Швеция, Гърция. Важна роля за това играе симпатията към френската култура на личности на ръководни постове. Наред с това има и изтъкнати творци - френски възпитаници и специализанти - Марин Големинов, Любомир Пипков, Цанко Лавренов, Илия Петров.

Не става дума само за количествени показатели. Най-доброто, което България е сътворила, е представено пред взискателната френска публика. Може да се обобщи, че през разглеждания период е настъпило истинско културно отваряне към Франция280.

Документите от АКРДОПБГДСРСБНА имат голяма стойност, защото те дават конкретен образ и пълнота на дейността на външнополитическото ни разузнаване. Може да се твърди, че в тях нещата не са представени „лъскаво“, „зализано“. Не се спестяват оценките „слаба работа“ на резидентурите, включително и за тази в Париж; в предложените в плановете мерки често в полето с червен молив е написано „късно!“, предоставените информации са разделени на „ценни“ и „неценни“ и нееднократно „неценните“ са с превес. В оценките на информационната работа има доста нелицеприятни, когато се оказва, че зад големите количества информация стои такава, която може да се получи и от официални източници, като например печата. Относно вербовъчната работа, тя невинаги е на равнище - има години, в които няма нито един новопридобит агент, а една част вече са известни на противниковото контраразузнаване. Съмненията в липсата на ефективност дават повод на Центъра да се намеси, като се стига и дори до отзоваване на оперативни работници.

Следващата таблица представлява използваните информации през 10-месечието на 1968 г., и изготвените информации, идващи от Париж. Тя потвърждава тенденцията за количествено увеличаване на сведенията, придобити от тази ключова европейска столица, и представя адресатите, за които те са предназначени.

Приложение № 1281

Таблица за използваните информации през 10-месечието на 1968

Изготвени информации - Париж   40
Изпратени  
Бюлетин на ЦК на БКП  5
МВнР  29
Министерство на външната търговия  8
МНО  8
Други поделения на КДС  7

 

 

 

 

 

 


Много важен е въпросът, когато настъпват ключови промени и събития, както и когато ръководи личност от класата на Дьо Гол, доколко българските дипломатически служби са били подготвени да предоставят адекватна информация и за съответните действия. По този повод Павел Писарев представя състава на българското посолство, отношенията на различни равнища, както членове на ЦК на БКП и на Политбюро, така и министъра на външните работи Иван Башев, както личностите в самото посолство, така и видни българи във Франция от онова време, които работят в полза на България.

Владимир Топенчаров е с богата биография на журналист, историк и политик, академик. Той е главен редактор на в. „Отечествен фронт“ (1944-1958), директор на печата към МВнР (август 1945 - октомври 1949), генерален секретар (1955-1957) и председател на Съюза на българските журналисти (1957-1958), посланик на България във Франция (1964-1972) и в Холандия, със седалище в Париж (1965-1968), член на ЦК на БКП (1966-1990), депутат в 7-ото и 8-ото Обикновено народно събрание (1976-1986). Той е автор на книгите „Българската роля в историята на европейската цивилизация“, „Богомили и катари - две жарави, един пламък“, „Св. Кирил - АВС дьо ла Ренесанс“, публикувани на френски от парижкото издателство „Сегерс“.

В своите мемоари Павел Писарев споделя, че в Париж е имало българи, чиито имена са стряскали даже „богатите и влиятелните франсета“. Според него „проф. Топенчаров се ползваше с голям авторитет сред дипломатическото тяло и сред френската администрация и интелигенция. Пишеше и издаваше книги на френски, участваше във френския културен, литературен и научен живот. Беше приеман на най-високо равнище, поддържаше връзки със съпругата на барон Ротшилд, която беше българка от София, израснала в богато семейство, заобиколено от софийския елит“.282 Той сподели пред мен, че посланикът имал голямото доверие на българското правителство и на министъра на външните работи Иван Башев283, второ, бил в преки връзки с Тодор Живков. Освен това знаеше много добре френски език и е бил веднъж във Франция като представител на комунистическата партия, за да посреща и изпраща нашите интербригадисти. Познаваше добре легалния живот, методите на работа във Франция, на държавата и на полицията. Беше много ерудиран човек. Посолството беше подбрано лично от Иван Башев“.284 Морис Кув дьо Мюрвил, блестящ министър на външните работи, изтъкнат дипломат, втори Ришельо, „просто боготвореше Иван Башев и питаше за него“.285 В разговора бившият кореспондент на „Работническо дело“ в Париж ми сподели, че външният ни министър е имал метод преди да замине някой, да го покани на обед или вечеря заедно със съпругата му, защото е смятал, че „съпругата има голямо влияние за представянето му, да не е някоя селянка“.286 Може да се приеме, че персоналът на посолството е подбран от интелектуалци и дипломати от висока класа. Сред тях са вече споменатият съветник Стефан Стайков, синът на Енчо Стайков287, съученик на Писарев. Пред мен той го определи като „ерудиран, подготвен, завършил в Москва, много интелигентен. Беше инженер, първи секретар по научно-техническите въпроси“.288

Доведеният син на Багряна, Хернани Ликов289, чийто баща е представител на България в Коминтерна, проф. Писарев определи по следния начин: „Много подготвен човек, с блестящ английски, с блестящ френски. За да го върнат от Япония и да го изпратят в Париж, това е просто безпрецедентен случай. А може би го е поискал самият Топенчаров. Те бяха и приятели.“290 Същите бяха думите му и за неговата колежка Мира Тодорова291, кореспондент на БТА: „много подготвена“. Логично звучеше и общото му заключение за хората от нашето посолство: „Изобщо персоналът беше подбран.“292

Без съмнение, не би могла да се пропусне ролята на Нино Нинов. За него Павел Писарев не скъпи похвалите си: „блестяща личност [...]. Той е от много богато семейство, дълго време беше женен за французойка. Вторият път вече беше там с друг брак, с българка. Една много талантлива поетеса, драматург, играеха се нейни пиеси във Франция. Много врати са му били отворени.“293 „Има едно име, с което трябва да започна, пише проф. Павел Писарев в главата „Българи в Париж“, това е името на Нино Нинов, български дипломат, който остана в Париж два мандата. Завършил американския колеж в София и Сорбоната в Париж, този син на богато семейство беше комунист в червата, участник в Парижкото въстание против хитлеристите през лятото на 1944 г. Но неговата необикновена култура го направи приятел на Митеран, лично познат на Дьо Гол и Жискар д’Естен, на творци като Франсоа Трюфо, Йожен Йонеско, на елита на парижката журналистика. Той пишеше статии за „Льо Монд“, „Фигаро“, „Юманите“ и „Експрес“ направо на френски и те излизаха без една поправена дума. Неговите лекции за България пред студенти от парижките университети, пред апарата на ЮНЕСКО предизвикваха фурор.

Какъв пример за българската дипломация. С Нино бяхме приятели, въпреки че аз бях на 30, а той минаваше 50-те. На един прием се яви с две различни обувки - едната бяла, другата черна. Разсеян, чешит, караше я през просото, беше му лесно да живее сред по-глупави от него, прости, но началници.“294 Относно статиите му проф. Писарев сподели пред мен: „Аз съм чел най-напред ръкописа, и след това го чета в „Монд“. Български журналист да пише в „Монд“ и не му е сменен един ред. Много подготвен човек.“295

Жоржета Пехливанова по повод смъртта на този изтъкнат български интелектуалец доста тъжно пише: „В историята на българската дипломация се срещат чудати и колоритни личности, умове със свой почерк, поведение и характер. Нино Нинов, който ни напусна неотдавна, остава в дипломатическата памет на колегите, работили или учили се от него,  със своя изискан висок стил в анализите си на външнополитически събития. Изказът му бе неповторим, а познанията му - енциклопедични. Често съм се консултирала по заплетени дипломатически казуси. Изчерпателните му разяснения носеха полъха на неговото верую, широтата на европейски скроен дипломат и една ценностна и прецизна критика на модерния свят. Смятам, че дипломати от неговата кройка е имало на пръсти във Външно. Нино Нинов бе типичен представител на чистата дипломация и това бе най-трудното. Външното ни министерство през 60-те и 70-те години бе затворено и консервативно ведомство, в което висшите дипломати бяха възпитаници на партийни, военни или разузнавателни школи в София, Москва, или имаха дълъг сектантски стаж на окръжни секретари. Някои от тях, останали от култовско време, бяха „замръзнали“ в развитието си под дипломатическия им имунитет на посланици. За тези хора Нино Нинов беше революция. За него бяха чужди подлостта и двуличието, което те смятаха, че е синоним на дипломацията. За изтънчения Нинов доносничеството, клеветничеството и ласкателството бяха робски инстинкти, а не висши добродетели срещу беззащитната невинност на човека. В този период ходът в дипломацията бе тежък и тромав. Въпреки високия си професионализъм и бляскаво перо Нинов, за да оцелее от ударите под кръста, се отбраняваше само със силата на знанията си. И носеше синини, много синини незаслужено... Министър Иван Башев бе оценил качествата на дипломата-интелектуалец - учил в американския колеж в Симеоново, завършил международно право в Сорбоната - Париж, и го оставя да работи два мандата в българското посолство в Париж, защото се бе превърнал в лицето на посолството. Това не бе обичайна практика, а рядкост в кадровата му политика. Министър Младенов също високо оценява неговите качества при аналитичните му разработки и от тогава във Външно остава пожеланието „ако имаме повече дипломати като Нино Нинов.“296

Дипломатическият му такт, изящният му стил на френски език, умението да създава връзки и да ги запазва, многобройните му стари приятелства в Париж от студентската скамейка с известни журналисти, писатели, университетски професори и политици, се превръщат в капитал не само за него, но за България. Блестящите му лекции за България и нейната 1300-годишна държавност пред специализираната аудитория в ЮНЕСКО, пред университетските студенти в Сорбоната - Париж, в Лион, Монпелие оставят трайна следа във френската общественост. Според Ж. Пехливанова „престиж и авторитет е за Външното ни министерство, че в огърлицата на неговата история има такива ярки имена на европейско равнище. Нино Нинов се познава лично с френския президент Шарл дьо Гол и негова е заслугата за първата официална среща Дьо Гол - Т. Живков в Париж. Той има лични контакти и с президента-аристократ Валери Жискар д’Естен, а с президента Франсоа Митеран е в приятелски връзки. „Много често в компанията на френския писател-социалдемократ Жорж Коншон тримата, разнищвайки интересни теми, сливахме обедите с вечерите“, споделя Н. Нинов. Аз не зная друг дипломат от кариерата, който сам да напише политически анализ на френски език, а главните редактори на вестниците „Монд“, „Юманите“, „Фигаро“ или на сп. „Експрес“, „Нувел Обсерватьор“, журналисти-международници от ръста на Франсоаз Жиру, Жан-Жак Сервен Шребер, Клод Анжели да го публикуват 1:1 без никаква корекция. Приятелствата му с изтъкнати политически коментатори от Френската телевизия като Жан Пиер Руло, Едмон Рубо, г-жа Нови и др. остават капитал за мисията ни във Франция. Неговата стара приятелска връзка със синеаста Жан Мари Дро става мост за филма за именития български художник Димитър Казаков. Нинов поддържа приятелство и с филмовия режисьор Франсоа Трюфо, с Йожен Йонеско - основателя на театъра на абсурда, със световноизвестната художествена критичка българката Дора Валие (сестра на известния български интелектуалец в Лондон Петър Увалиев)297 и т.н. Дори самовлюбеният проф. Вл. Топенчаров не можеше да не си признае, че без Нино Нинов неговата книга за богомилите нямаше да излезе. Във Външно Н. Нинов работеше и в двустранната, и в многостранната дипломация. Негови анализи и мнения са залегнали в редица документи и позиции, свързани с външната ни политика. В качеството му на познавач на европейското право Нинов се оказа един от най-добрите защитници на България пред света в случая Сергей Антонов. Неговите задълбочени анализи за съдебния процес във връзка с атентата срещу папата бяха върхът в тогавашната публицистика. Книгата му „Делото Антонов“, преведена на няколко езика, неговите публикации по този повод във френския в. „Монд“, пресконференциите му в Париж и интервютата му пред Френската национална телевизия говорят, че родината се защитава не с клишета и празни приказки, а със знание и умение да използваш европейското право и да докажеш истината за България. След 1989 г. Нино Нинов като публицист излиза с много материали в българския и френски печат. Негова е публицистичната книга „Време на полуистини“, 1993 г., за която самият той казва: „...В книгата читателят ще забележи пристрастия, ще се натъкне и на противоречия, за които не се червя. Когато животът се мени, само главите, които служат за украшение, не се променят. Те са неуклонно прави. Пристрастията и противоречията смятам за осъдителни, когато са преднамерени, когато се диктуват от конюнктурата или са подвластни на капризите на нечия лъкатушеща „генерална линия“. Смея да мисля, че при мен те са неизбежен резултат от едно интелектуално усилие. От един размисъл, който не щади нищо, освен непреходните ценности на цивилизацията. Толкова за моите полуистини!...“

В новия век за визитката на България в Европейския съюз и по-специално във Франция повече от всякога и трябват дипломати - личности като Нино Нинов!“.298

Логичен беше въпросът ми към Павел Писарев за значението на Париж за българската външна политика и външното ни разузнаване, както и за неговото собствено положение там. „Аз имах особено положение. Като смениха посланика и като тръгнах за Париж, пътувах с Топенчаров. Тогава се запознахме. Той беше изолиран от нашия печат. И преди да го пратят за посланик, Тодор Живков нареди да излезе в „Работническо дело“ „Успокоената граница. Българо-гръцките отношения“. Да се види, че той отново е върнат в журналистиката, в обществения живот и по много важен въпрос. Статията беше парафирана от Тодор Живков и пратена на (Георги - б.а., Х. М.) Боков да излезе. Това ми беше досегът с него. Аз пуснах тази статия, той тогава дойде във вестника и така се запознах с него. Жена ми е негова студентка по журналистика от Университета. Той и (Георги - б.а., Х. М.) Боршуков299 преподаваха история на българската журналистика. Пътувахме заедно за Париж и той като събра посолството, каза: „Ние с другаря Писарев сме изпратени от другаря Живков“. Аз дори не съм го виждал. Едва когато станах директор на телевизията, започнах да се виждам с него. А той каза, че не му е удобно да каже, че само той е изпратен. Но като го каза, на мен ми се вдигна много авторитета.

Какво да крием. Във всяко посолство различните служби имат представители. Те не се набират от посланика. Има разузнаване, контраразузнаване, политическо разузнаване, военно разузнаване. Консул, който трябва да работи с гражданите на страната в чужбина. Във всяка държава се знае, че е така. Французите знаят. Българските, да ги наречем, „ченгета“, се събираха с френските, които работят против тях, на обяд и на вечеря. Аз съм присъствал и питам нашия шеф на разузнаването: „Вие какво се събирате и говорите?“. А той ми отговаря: „Аз съм уведомил моите началници, те са ми казали какво да му кажа, какво да го питам; а той е уведомил своите началници, те са му казали какво да ме пита. Те са колеги, те се знаят. Освен това той е полковник, иска да стане генерал, и аз искам. Ние трябва взаимно да си помагаме. Аз знам какво мога да му кажа, знам от какво се интересува, и му казвам истината и не го лъжа, защото знам, че той ще провери. За да може той да се отличи. И той ми казва някои работи.

Шефът на френските служби, които работеха за Балканите, колонел (полковник - б.а., Х. М.) Костов, беше българин, беше женен за Дора Валие. Избягал след 9 септември. Не е избягал, а пратен от българското правителство, като Увалиев. Той е изпратен в посолството и от посолството напуска, както и предишният посланик, Долапчиев. Те са пратени през 1946-1947 г., когато властта е привличала. Не се знае те изпратени ли са, избягали ли са, Тъмна Индия. Като Владо Костов и Георги Марков. Всички са изпратени.“300

Относно българския апарат във Франция П. Писарев се изказа, че търговското представителство, туристическата служба, ТАБСО, не бяха „българановци“301, били са много подбрани хора. Но българите, България като авторитет не се ценяха, до такава степен, че Топенчаров на една сбирка им казваше като направим автомобилна катастрофа и дойде полицай да казваме, че сме сърби. „Апаратът беше много подготвен и пращаше обективна и сериозна информация. Там Драмалиев302, представителят на България в ЮНЕСКО, беше женен за сестрата на Иван Башев. Майката на Иван Башев живееше в Париж, тя е била чешка еврейка, живяла във Виена. Баща му е бил търговец на месо. Изнесъл се във Виена и се оженил за нея. Самият Иван Башев идваше много често. Всичките му пътувания за Америка минаваха през Париж. Той 2-3 години е работил в Световната младежка организация със седалище в Париж, преди да започне Студената война. Често идваше Венелин Коцев303, и той беше работил в Париж. Често идваше Константин Теллалов304, и той беше работил в Париж. Аз сега не мога да си спомня колко хора от висшето ръководство са работили в Париж преди това. Така че Париж беше важен за тях. Ангел Цанев305, Митко Григоров306, аз съм ги развеждал всичките. Понеже те не искаха да ги води някой от посолството, защото знаят, че е от МВР и че след тях ще тръгне някакъв доклад, а пък аз съм младо момче, от вестника, знаят, че няма да се занимавам с такива работи, казват: „Писарев свободен ли е, и ме викат“. Ангел Цанев ми беше комшия. Той по-късно беше министър на вътрешните работи. Цялото политическо ръководство на България имаше добро отношение към Франция. Те бяха франкофони по вътрешна нагласа. Водил съм ги по кабарета, къде ли не съм ги водил. Искаха да отидат в определени кина, в определени кафета. Чували били за „Крейзи Хорс салон“ кабаре. Искаха да отидат в „Мулен руж“. Всичките знаеха и искаха да отидат и да видят. И това беше българското ръководство, което се кланяше на Москва и казваше: „Да живее великият Съветски съюз“. И те и в двата случая бяха искрени. И в отношението си към Франция, и в отношението си към Съветския съюз. Целият държавен апарат беше добре настроен към Франция и към френската култура преди всичко и към Париж като град. А и към Дьо Гол, те бяха голисти.“307

„През октомври 1966 г. във Франция дойде на официално посещение Тодор Живков. Аз работех по подготовката на това идване - събирахме с дипломата Тодор Додев информация как ще посрещнат французите Живков. Бяхме при Смаджа, главен редактор на правителствения в. „Комба“, излизал нелегално още по време на Съпротивата (орган на Френския национален комитет за Освобождение в Алжир, публикувал списъци на национални предатели след 1942 г. - б.а., Х. М.). Смаджа ни информира, че на България ще бъдат предложени сериозни проекти: международният път Е-5 да продължи от Триест - Белград през София и Пловдив до Багдад, като на българска територия на всеки 100 км се построят мотели, бензиностанции и кътове за отдих, т.е. да се открие огромен транспортен проход от сърцето на Европа до Азия, каза, че ще ни се предложи кредит за закупуване на 30 самолета „Каравел“, че френските туристи ще станат 100 000 годишно и ще се построят туристически селища за тях, че ще се монтират автомобилите „Рено 8“ и „Алпин“ и всичко това с френски кредити [на Ротшилд - б. П. Писарев].“308

Намеква се, че Франция исторически подкрепя правата на България за излаз на Бяло море. Цялата информация е изпратена в София. В своите мемоари по повод тази среща П. Писарев цитира Смаджа, който заявява: „И предупредете г-н Живков, че няколко дни след посещението му всички разговори в Париж ще бъдат известни във Вашингтон, Лондон, Бон и Москва, това ви го казвам от мен, аз, Смаджа“, натърти нашият събеседник. „Какво се чудите, погледна ме Смаджа, забравяте ли, че Франция беше окупирана пет години от германците, след това през нея минаха американски и английски войски, голистите бяха пет години в Лондон, а след това у нас имаше американски бази десетина години и в страната има милионна армия комунисти.“309

От информацията на Смаджа в подписаните документи остават само сглобяваните в България коли „Рено“, 100 хиляди френски туристи и селището „Русалка“, продажбата на 5000 тона тютюн годишно и разширяване на научно-техническите връзки. „Военните не разрешили магистралата от Европа до Азия, щели сме да отворим път на танковете на НАТО към Балканите, а за „Каравелите“ да не говорим - какви френски самолети, като си имаме съветски.“310

От особен интерес за разбирането на френската история и конкретно на събитията от май - юни представлява книгата под заглавие „(Не)таен агент“ на Дино Динев - Джими311, който е агент на КГБ, Държавна сигурност и ДСТ (контраразузнаването) и лежи във френски затвор в продължение на три години, осъден от френския Съд за Държавна сигурност. През май 1968 г. снима барикадите по време на френските вълнения в Париж. От тези кадри режисьорите Франсоа Трюфо, Клод Шаброл и Жан-Люк Годар монтират двата пълнометражни филма „Май 1968-а“.

Както сам казва за себе си, „аз снимах и ставах директен свидетел на бунта на новото срещу старото. Самият аз нямах, пък и не можех да имам собствено мнение в тази чужда за мен страна, било то по социални, икономически или политически проблеми. Естествено, симпатизирах на левите, особено на студентите, чийто символ бе Че Гевара. Не мога също така да скрия и възторга си от толерантността на правителството на генерал Дьо Гол и от търпеливостта на френската полиция. Мислех си, че ако подобни събития станеха в България или някоя друга страна, тази революция би завършила с десетки, ако не и стотици жертви. Френската миниреволюция от май 1968 г. завърши без нито един изстрел, без нито един убит. Ранени - да, но те бяха повече сред полицаите. Студентските барикади в Париж станаха символ на бунта на много млади хора по света, търсещи справедливост в икономическия и политическия живот на своята страна. Прага не закъсня.

Французинът по правило обича да се храни добре, а не по-малко той обича и летните ваканции. През юни вече барикадите оредяха. Стачкуващите един по един се завръщаха в заводите и предприятията и поемаха своята работа. „Юли и август, казваха някои - са определени от Бога за ваканция.“ А за нейното реализиране трябваше и бензин. Метрото и влаковете тръгнаха, на бензиностанциите вече имаше гориво и „славните революционери“ от парижките барикади поеха по „Оторут дьо Солей“, посока Лазурния бряг.“312

В своя сборник от кореспонденции Павел Писарев споменава, че „небезизвестният“ Джими - Дино Динев е бил комендант на девета барикада. „Но там не смеех да се вестявам, защото проф. Топенчаров - нашият посланик, беше наредил всички представители да се покрият, за да не ни обвинят, че имаме връзка със събитията. Пазехме си стоте хиляди френски туристи в България - резултат от посещението на Тодор Живков през 1966 г. Юлия Кръстева, която по това време правеше бързи крачки по етажите на парижкия културен елит, подписваше петиции, заедно с Арагон и Елза Триоле, с Маркузе, Сартр и Пиер Декс. Другият знаменит българин Цветан Тодоров беше по това време в САЩ, но се върна по време на събитията и сам признава в спомените си, че е намеквал на колегите си да не се натискат много за народна демокрация и социализъм, защото „имал нещо предвид“.313

Не мога да се съглася с твърдението, че няма убити. Различните източници говорят за двама, трима или четирима. „В действителност, Историята запомни само две жертви на тези събития: един полицейски комисар от Лион и Жил Тотен, един лицеист, удавил се в Сена, близо до Флин, след преследване от силите на реда. Причините на смъртта му и до днес не са изяснени. Какъв е контекстът на смъртта му? На 7 юни работниците от завода Рено-Флин отказват да подновят работа въпреки намесата на жандармерията. Те са подкрепени от студентите, дошли от Париж. В понеделник, 10 юни, маоистите от Съюза на марксистко-ленинската комунистическа младеж (ЮЖКМЛ) и анархистите от Движението 22 март, организирали марш срещу Флин в подкрепа на стачниците. Има жестоки сблъсъци между Гард мобил и КРС. „На 10 юни в лагера близо до Мьолан, виждайки, че срещу тях пристигат десетина жандарми, една малка група от млади маоисти бягат, като преплуват Сена. Един от тях, Жил Тотен, лицеист на 17 години, е отнесен от течението. Според сведение, публикувано в 1998 в „Льо Паризиен“ „свещеникът на младите християни, викарият Брус, свидетелства, че са му попречили да стъпи на земята“.314 На 10-11 и 11-12 юни 1968 г. обявяването на смъртта на Тотен отприщва двете последни нощи на бунтове и на барикади: в жестоки сблъсъци едни срещу други се изправят силите на реда и студентите от Латинския квартал. Смъртта му много бързо е приписана на силите на полицията. Жил Тотен става герой и мъченик на май - юни“. На 11 юни, предвождани от един плакат с надпис „Маларме в траур“, хиляда души, сред които ученици и преподаватели в лицея участват в мълчалив марш по парижките улици. Публикувано е прескомюнике от името на лицея, който той е посещавал: „Той никога не беше действал по неразумен начин, обратното; сред неговите другари той беше най-зрелият, най-склонният на разумна дискусия [...]. Ако той се ангажира в действия, това не беше в следствие на волско поведение, а лично убеждение“.315 На 15 юни 1968 г., предхождан от гигантски портрет, изрисуван от студентите на Бо-з-Ар, носен от двама работници от Флин и съпроводен от между четири и пет хиляди души, в мълчалива манифестация и без надписи, Жил Тотен е погребан в гробището на Батиньол в Париж, където звучаха Песента на оживелите и Песента на мъчениците.

На 11 юни в завода Пежо на Сошо-Монтбелиар, войник от специалните части убива Пиер Бейо, на 24 години, работник железар, с 9-милиметров куршум (много работници са ранени от куршуми). Друг работник, Анри Бланше, на 49 години, който губи равновесие от нападателна граната, пада от парапет и умира от фрактура на черепа.

Списание „Експрес“ разкрива реалните условия на още една смърт в Париж. Това е четивото за Май 68, видян от другата страна на барикадата. „По чудо не се забеляза нито един мъртъв в тези сблъсъци с рядко насилие. На другия ден [11 май - б.а., Х.М.] обаче, в 9 часа, телеграма на генералната дирекция на националната полиция сигнализира, че „майор Журниак, от КРС 5 от Тулуза, се намира в много тежко състояние. Той пострада от счупване на черепа, ранен в челото от паве“. Много отслабнал след хирургическата намеса, той ще бъде впоследствие преместен в Тулуза. Той ще почине година по-късно в инцидент с кола, вследствие на болка, причинена от последствията на раната му. Няколко години по-късно неговата вдовица ще се обърне с призив към префекта Гримо, за да отбележи, че тя взима само минималната пенсия, тъй като се е сметнало, че смъртта му не е била следствие от май 68. Префектът дълги години ще се бори срещу администрацията на Министерството на финансите, за да получи обезщетение. Той първо ще се обърне преди всичко към Робер Булен, но накрая ще получи удовлетворение едва при Анри Еманюли, петнадесет години по-късно...“.316

Накрая на 24 май в Лион за пръв път е убит полицай. „Според доклад на висш полицай, една манифестация, организирана от Генералната асоциация на студентите и от Френската демократична конфедерация на труда (КФДТ), щеше да се изроди, след различни перипетии, в серия от свирепи сблъсъци между манифестанти и силите на реда. След обрата, който взеха събитията, студентите се оттеглиха, изместени от младите хулигани, чуждестранни работници, дори и от проститутки. Укрепени на площад Дьо Корделие, където достъпът беше блокиран с барикади, тези бунтовници тласнаха срещу службите на реда камион-цистерна, блокирайки педала на газта. Превозното средство блъсна с пълна скорост полицейския комисар Лакроа, който беше убит на място.“317 Двете му деца остават сираци, а дълги години съпругата му трябва да се бори със стената от бюрокрацията, докато получи пенсия за смърт при изпълнение на служебния си дълг, защото той почива година по-късно.

40 години по-късно дебатът върху точните причини за неговата смърт остава все още открит. На другия ден, 25 май, нова манифестация е организирана до площад Селестин. Но някои студентски организации имат друга цел: да стигнат до префектурата и да предизвикат сблъсък с полицията. След първите схватки към 19 часа манифестацията се оказва разцепена на две, откъм всеки край на моста Лафайет. Барикади са издигнати от двете страни. Върху десния бряг, откъм Корделиерите, протича истинска битка между подвижната жандармерия, струпана в средата на моста Лафайет, и манифестантите, мнозинството студенти, които се опитват да пробият кордона на силите на реда. „Имаше пушеци и невероятен шум. Атмосферата на бунта беше каквато никога дотогава не бях откривал“, си спомня Клод Буржелен, асистент във филологическия факултет през Май 68.“318

Студенти решават тогава да откраднат камион от една постройка и да го насочат към входа на моста. Блокирайки педала на газта, те го насочват срещу силите на реда. Някои се качват върху цистерната, за да хвърлят бомби, други се крият отзад, за да се възползват от пробива. Около 23.30 е. Час по-късно радиата обявяват смъртта на комисаря Лакроа, смазан от камион. След още няколко сблъсъка с подвижната жандармерия, манифестантите се разпръсват, грабейки Галериите Лафайет и Големия Базар.

„В ранната утрин има хайки почти навсякъде, си спомня Робер Даран, който отрази събитията за RTL. Тежката ръка на службите на реда на КЖТ арестува дори въоръжени типове и ги отвежда в полицейския участък!“319 Историчката Мишел Занкарини-Фурнел говори за един град „в шок“: „Населението дефилира цялата сутрин, оставяйки цветя на мястото, където комисарят е намерил смъртта си. (...) Преследвания, арести и тревожни декларации на регионалния префект се множат в следващите дни и предизвикват подлудяването на населението“.320 Смъртта на комисаря бележи колебание в общественото мнение по отношение на голисткия ред. След затварянето на филологическия факултет, през юни, двама маргинали, Мишел Ратон и Марсел Мюно, са арестувани и обвинени за смъртта на комисаря Лакроа.

Страстите от май 1968 едва са спаднали, когато на 22 септември 1970 г. започва процесът на Мюнш и Ратон пред съдебните заседатели в Рона. Тезата за комисаря, смазан от камион, изглежда възприета от всички, още повече, че дебатите се насочват единствено върху въпроса дали Мюнш и Ратон са тласнали камиона срещу силите на реда. Но в последния ден на процеса - неочаквана промяна: интернистът в болницата „Едуар Ерио“, на когото е бил възложен случая с комисаря Лакроа, пожелава да свидетелства. 40 години по-късно той разказва: „Аз чух по радиото, че говориха за откриването на процеса на лудия камион, който е смазал комисаря. Аз си казах, че това не е вярно. Аз се представих пред трибунала и свидетелствах още същия ден. Вечерта на 24 на мен ми бяха възложени спешните случаи. Комисарят беше с инфаркт... Върху електрокардиограмите трябваше да се види, че той е умрял от инфаркт, но тези доказателства са изчезнали.“321 Тогава възниква дебат между интерниста и двамата съдебни лекари, които са направили аутопсията. За тях е ясно, че става дума за смазване на гръдния кош, което не може да бъде причинено от реанимацията. Адвокатът на Мишел Ратон, Франсоа Ла Пьонг, е категоричен: „Това свидетелство на интерниста и слабостта на обвинението, засягащи Мюнш и Ратон, силно повлияха върху определението на съдиите.“ Няколко мига за обсъждане са достатъчни: оправдаване.“322

В колективната памет комисарят остава „умрял, смазан от камион“. За много хора свидетелството на интерниста изглежда подозрително. Робер Даран от РТЛ все още се съмнява: „Всички медии споменаха за смъртта на комисаря, казвайки, че е бил смазан от камион. Цяла Франция беше в течение. Защо той си мълча две години? Защо в деня на процеса той се отдава на слушане на радио?“323 Преподавателят Клод Бюржелен, който свидетелства на процеса, е убеден: „Версията на интерниста е в основата си най-добрата. Син на директора на лицея Дю Парк, той произлиза от лионския истаблишмънт. Чувстваше се, че той в никакъв случай не се опитваше да мами“.324

Въпреки обясненията на интерниста, една-единствена теза доминира. За доказателство съвременна изложба в библиотеката на Дьо ла Пар Дио, посветена на 40-годишнината от събитията, представя непубликувани до този момент фотографии. И тя потвърждава твърденията, че „комисарят Лакроа, смазан от камион, натоварен с камъни“. Опирайки се на тази изложба, „Лион Капитал“ също допринася, за да представи тази теза, с откриването на новата серия върху Май 68 г.325

Когато става дума за 1968 г., неизбежно се стига до темата за насилието. „Полицейщина“, „полицейски жестокости“ и пр., това са традиционните определения, с които се свързват майските събития.

Според Димитър Шишманов, каквото и да е недоверието към официалните данни, публикуваните сведения на Парижката префектура на полицията казват твърде много за мащабите на вълненията и стълкновенията главно в Латинския квартал.

„Само на 3, 6 и 10 май в Латинския квартал, където са били издигнати десетки барикади, при уличните боеве между студенти и полиция, са били ранени 2169 души, от които 1546 студенти и 583 полицаи. Броят на ранените студенти е всъщност много по-голям, тъй като повечето от тях са били лекувани не в болници, а в домове и студентски квартири, за да не бъдат арестувани.“326 Трудно може да се каже каква е тежестта на техните рани, колко са трайно инвалидизираните.

„Една нова градска партизанска война.“

Три дни по-късно Кон-Бендит трябва да премине пред дисциплинарен съвет в Сорбоната. Вълнение в префектурата на полицията: строго конфиденциална нота на РЖ327 сочи, че „позив, който не съдържа никакви сведения за произход и който, както изглежда е обект на много ограничено разпространение, сега циркулира в студентските среди на крайната левица. Този документ сочи имената, функциите и респективно адресите на членовете на студентския съвет на университета, привикани да отговарят дисциплинарно по случая на Кон-Бендит и другите шест студенти. Начело на този списък се открива изразът „начин на употреба“ и в края не по-малко красноречивата формула: „Вие сте на ход другари“.328

Също на 5 [май - б.а., Х.М.], в 18 часа, според друга строго конфиденциална нота, префектът взима мерки и организира „защитата с постове и патрули на жилищата на членовете на дисциплинарния съвет.“329

„На 6 [май - б.а., Х.М.] Даниел Кон-Бендит се появи в края на сутринта в Сорбоната, което предизвика очевидно нови схватки, скандирания на вече прочутия лозунг: „Освободете нашите другари!“. В края на тази гореща нощ (с повече от 300 ранени полицаи, 422 ареста), комисарят Морис Гримо алармира за непригодността на силите на полицията срещу тази нова градска партизанска война: „Тези организирани групи са крайно твърди и подвижни и нямат никакви задръжки за морално и социално съзнание. Ако физическият кураж на нашите части, както и на другите формации (въвлечените Гард мобил или КРС), e много голям, нашият човешки материал се оказва много малко адаптиран за толкова свирепи неприятелски действия. Ще бъде полезно по големите оси да се използват бронирани коли, които не се спират нито от спукване на гума, нито от препятствия и да могат да прикриват напредването пеша [...].“330

За по-малко оптимистичния тази версия ще бъде свирепо оспорвана няколко дни след евакуацията на Сорбоната, споменавана като провокация. Този път RG откриват с безпокойство, че левичарските организации сформират истински щаб, който се опитва да структурира движението. Така една тревожна конфиденциална нота заявява на 5 май, че истинско стратегическо съвещание се е провело, за да се подготвят бъдещите действия: „В края на студентската манифестация в Латинския квартал членове на Националния съюз на студентите на Франция (ЮНЕФ), от Революционната комунистическа младеж (ЖКР), от Комитета за връзка между студентите революционери (КЛЕР) и Съюза на марксистко-ленинската комунистическа младеж (ЮЖКМЛ) се обединяват на ул. „Улм“ № 45 (V район), през нощта, в седалището на Екол нормал сюпериор, за да приключат акцията, предвидена за понеделник, 6 май, в Сорбоната.“331

Всички тези организации се срещат за демонстрация на сила, на 10 май в края на следобеда, на пл. „Данфер-Рошро“. 12 000 манифестанти стигат Латинския квартал откъм бул. „Араго“. Студентската служба на реда попречва на няколко „бесни“ да нападнат затвора дьо ла Санте. Бул. „Сен-Мишел“ и ул. „Ге-Люсак“ ще познаят това, което се нарича голямата нощ на барикадите, най-твърдият и най-забележителен епизод от майските събития.

Нищо не предвещава подобно отприщване на насилие. Още повече, че в началото на вечерта започват преговори между ректората и студентите, проследени час по час от Ален Пейрефит, министър на националното образование. Те ще траят до 1.55 през нощта. През цялата тази фаза властта се надява все още на омиротворяване. Тогава е дадена заповед на хилядите полицаи, разположени в Латинския квартал, да не мърдат - още повече, че префектът Морис Гримо, опасявайки се от присъствието на многобройни млади лицеисти, иска да отложи възможно най-много възможната атака. Поддиректорът на 9 отдел, леко раздразнен, отбелязва в своя доклад от 11 май: „Аз проследих филма с къртенето на паветата на шосето, използването на брадви за сечене на дървета, изкъртването на знаците, построяването на барикадите, които се издигат пред нашите формации, пасивни заради получените инструкции.“332

Едва в 2 часа и 10 минути силите на реда получават зелена светлина да атакуват. 6255 полицаи тогава ще се окажат в сърцето на истинско въстание посред самия Париж. За да се измери интензивността и силата на тази първа нощ на барикадите, ето и един документ от изключителна значимост, който представя в цялата пълнота събитията: отчет на разговорите по радиото между щаба и префектурата (Z 1), която дава заповедите на началниците на района и на ротата (TI 23, 85, и пр.), която пряко се отчита за сблъсъците. Обменът продължава от 20 часа до 4 часа сутринта.

Бунтовете не престават до първите лъчи на зората. В ранната утрин гледката е  потресаваща: 125 разрушени коли, 63 запалени, изпразнените улици с изкъртени павета като след война, 247 ранени полицаи, без да се броят манифестантите („чийто брой е невъзможно да бъде определен, повечето не могат да бъдат разпознати“, отбелязва с лицемерна благост един доклад). Общо 469 са разпитани. Сред ценните формуляри на разпитите, проведени от RG, е този на Евелин Пизие, бъдещ университетски преподавател, на Патрик Топалов („водачът на играта в Europe n°1“), но също така и на един млад „съветник по право“, който ще стане пазител на Печата при Франсоа Митеран, на Мишел Возел, тогава председател на Кръга по парламентарни проучвания и член на Центъра за политически проучвания.

Обаче никой няма да повярва, че тази първа нощ на барикадите няма да даде жертви или тежко ранени. Отличеният с Нобелова награда по медицина, проф. Жак Монод, дори лично ще се яви посред нощ в комисариата на V район, за да се увери, че няма нито един мъртъв.

„Одеон трябва да бъде взривен.“

От своя страна, префектът постоянно е обсипван с въпроси по повод слухове с извънредна сериозност. Една бележка на RG от 10 май разкрива, че един позив: „Хиляди ранени, трима мъртви и бойни газове“, подписан от Движението 22 март, е бил разпространен предишната вечер в Латинския квартал. Нова бележка на другия ден след барикадите: „Според някои ръководители на ЮНЕФ, репортери на Европа № 1 са били уверени, че има мъртви предната нощ в Латинския квартал. Според същия източник, тези журналисти са готови да излязат и да разпространят веднага тази информация в ефир“. Дори тече слух, че са били хвърлени тела в Сена, както през октомври 1961. Това обяснява защо манифестантите скандират отмъстително „Гримо убиец“. Друга бележка на щаба, с дата 11 май, 10.40 ч., обаче обобщава: „Г-н префектът е много раздразнен от комюникетата в печата и в радиото, които споменават за използването от силите на реда на хлорни гранати. Г-н префектът иска да се направи анализ на гранатите, които ние имаме в момента.“333

Според Централния разузнавателен бюлетин на ЦРУ от 9 май 1968 г., властите са убедени, че масовите студентски бунтове ще попречат на преговорите между Съединените щати и Виетнам. Бунтуващите се над 10 000 студенти стават причина за интензивни мерки за сигурност, за да бъде сигурно, че нищо няма да се случи. Стоманени прегради и полицейски кордони ограждат американското посолство, президентския дворец и международния конферентен център, средище на разговорите. Добре организираните демонстрации от 7 май, които настъпват въпреки предупреждението на Дьо Гол против насилието, са свикани близо до Триумфалната арка, на по-малко от 300 ярда от центъра. „Министърът на информацията Горс обвини неназовани „специалисти по агитация“ за действията на студентите.

Обвинението на Горс вероятно е насочено към студентското движение „Нова левица“, слабо организирана студентска група от социалисти, анархисти и марксисти. Групата цели да установи студентски контрол върху „капиталистическия истаблишмънт“. Мнозинството от демонстриращите студенти вероятно не споделят политическите цели на Новата левица, която представлява неголямо мнозинство от студентите.

Водачът на Новата левица Даниел Кон-Бендит, който има видна роля в демонстрациите, каза пред британската телевизия на 5 май, че той няма да остане неутрален, когато преговорите за Виетнам започнат, посочвайки, че групата ще опита да организира антиамерикански демонстрации по време и близо до седалището на разговорите.“334 Няма как обаче да се премълчи, че в един от специалните разузнавателни бюлетини от същия месец самият Кон-Бендит заявява, че е на британска стипендия. Едва ли може да се говори за някаква „неутралност“. И пак самият той по същото време споделя, че редица фондации и организации, финансирани от ЦРУ, „проявили интерес“ към студентските водачи. И че от общо 18-те лидери, говорители и философи на младежките движения от май 68, 17 са от еврейски произход и се прави натрапващ се паралел между „майската“ и „болшевишката революция“ (вж. документи от френския Национален аудио-визуален архив), тогава за каква „неутралност“ може да се говори.

10 срещу 11 май. Първата „нощ на барикадите“ в Латинския квартал. На 10 в конферентния център на авеню „Клебер“ се откриват преговорите между виетнамци и американци. Сорбоната, обградена от студентите, става по един символичен начин това, което някои наблюдатели започват да наричат „Студентска комуна“. Изненадан от размера на техните манифестации, последвали евакуацията на университета, Жан-Пол Сартр, без да се бави, им дава своята подкрепа. С Бланшот, Горс, Клосовски, Лакан, Льофевр и Надо той подписва петиция, която се появява този ден в „Монд“: „Солидарността, която заявяваме тук със студентското движение в света - това движение, дошло бурно, за да разклати обществото, наречено перфектно въплътено във френския свят - е преди всичко отговор на лъжите, с които всички институции и политически формации (с малки изключения), почти всички органи на печата и комуникациите (почти без изключения) се опитват от месеци да го подправят, да изменят неговия смисъл и дори да го направят за посмешище.“335 За подписалите се е важно да му окажат подкрепа. Пред Радио Люксембург видният интелектуалец обяснява, че те не искат „бъдещето на бащите си, т.е. нашето... едно бъдеще, което е доказало, че ние сме хора подли, изчерпани, уморени, безволеви от пълното подчинение, изцяло жертви на една затворена система. За студентите, които още не са влезли в системата, направена от техните бащи, и не желаят да влязат, насилието е единственото средство, което остава, какъвто и да бъде режимът...“.336

Дьо Гол винаги е бил убеден в своята мисия в историята на Франция. Но сякаш неговото дело започва да се срива. По време на втората нощ на барикадите на 24 срещу 25 май късно вечерта обаче в Париж се разразяват множество инциденти, свързани пряко или косвено със студентските манифестации. Подпалена е парижката Борса. Развиват се остри сблъсквания между полицията и участващите в студентските демонстрации както пред Лионската гара, така и на десетина различни места из Париж. Избухват много пожари. Най-голямата битка става през нощта в Латинския квартал, в която участват от едната страна 20 000 студенти и други, а от другата - 8000 жандармеристи. Битката трае повече от 5 часа. Има няколкостотин ранени, които рано сутринта са изтеглени в Сорбоната. Латинският квартал рано тази сутрин представлява пълна пустош. Изгорени са десетки коли, разбити са и опожарени кина, два полицейски участъка, много магазини и кафенета. Издигнатите барикади достигат на някои места до 2-3 метра. Изсечени са десетки дървета. Сред участващите в стълкновението през нощта е и Мендес-Франс. Арестувани са няколкостотин души. Парижкото радио постоянно отправя апел към желаещите лекари и граждани да подпомогнат с медицински грижи, храна и лекарства стотиците ранени, които и досега лежат в залите на Сорбоната. Големи сбивания има и в градовете Лион, Нант, Бордо.

Същата вечер [на 24 май - б.а., Х.М.] Париж се възпламенява. Началникът на полицейската част рисува страшна картина на положението: „Агресивността и насилието са такива, че нашите формации трябва да бъдат на няколко места едновременно: те ще нахлуят на булевард „Дидро“, откъм кръстовищата Ледрю-Рулен, улица дьо Лион, Дидро-Домеснил, Рейи-Дидро, на моста д’Аустерлиц във всичките напречни пътища. Те трябва да отидат на помощ на централните комисариати в XI и XII район, атакувани от бунтовниците. Всички барикади са в пламъци. Систематично бомбардирани с камъни, полицаите, които извършват някои пеши атаки, отговарят със сълзотворни гранати. Автопомпите функционират на пълен режим. [...] Лионската гара няма привилегия в бунта. Сградата на Борсата е в клопката на пламъците. Пожарникарите, които манифестантите тормозят с удари от павета, твърде бързо са господари на бедствието. Ще трябват около петнадесет минути, за да се освободи площадът на Борсата и площадът на Операта по причина на насилието на бунтовниците, много от които са - според изразните средства на шефа на службата на реда, който командва формациите - „млади негодници“, перфектно организирани и ръководени. Към 00.00 часа, SOS идва от командната зала. То произхожда от централния комисариат на V район. Той ще бъде атакуван от голяма група манифестанти, намиращи се на ул. „Суфло“. Дадена е заповед на две формации, които участват в операциите, до гарата на Лион-Бастий, за да им се притекат на помощ откъм гърба на Пантеона. Този епизод трябваше да стане един от най-трагичните на майските събития. Полицаите, блокирани в комисариата, рискуваха да изгорят живи - единствено им оставаше да извадят оръжие337 срещу тълпата. Сблъсъкът беше избягнат с изключителна мъдрост.“338

Същата нощ още една драма се разиграва другаде. Тъй като друг манифестант намира смъртта си през Май 68 в Париж. Никой така и не разбира точните обстоятелства на тази гибел, дълго време приписвана на уреждане на сметки с хладно оръжие. Аутопсията на тялото, останала засекретена, обаче разкрива, че той е издъхнал от взрив на граната.

Симптоматично е описанието на темата за насилието, което дава Джими от вечерта на 23 май. „Голям контингент полицаи в пълно бойно снаряжение и с щитове, приличащи на гладиатори, бяха наредени пред моста на Сена, водещ към острова, където се намираха Съдебната палата и Префектурата на полицията. На лявата ръка имах вързана червена лента с надпис „Преса“. Реших да се приближа до полицията и да заснема няколко плана. Бях вече на петнайсет метра от тях, когато от страна на барикадата започнаха да хвърлят по полицията железни болтове от траверси. Въпреки железните каски, ударени с два и половина килограма по главата като в анимационен филм, полицаите се свличаха на паважа. Тогава те реагираха доста остро и освен със сълзотворни гранати атакуваха студентите с така наречения „артилерийски гръм“. Намирах се между развълнуваните студенти и не по-малко нервните полицаи. Въпреки че носех на ръката си обозначение „Преса“, реших, че е по-разумно да ме няма между тях. Побягнах към съседната улица, когато около мен изтрещяха три-четири „артилерийски гръма“. Свойството на този вид граната е, че тя не убива, но ако си в радиус от два метра, въздушната вълна е толкова силна, че може и да те събори. Аз буквално полетях като на филм, стискайки камерата с две ръце. Паднах върху счупените стъкла на повалена телефонна кабина.“339 Тези описания, които, освен че до този момент не са публикувани и съдържат и лични преживявания на автора, свидетел на събитията, допринасят за изясняването на този толкова важен проблем, какъвто е насилието. Една от най-видните изследователки на този период - Еманюел Лоер, в сборник материали от Френския май, публикувани във връзка с четиридесетата годишнина от събитията, представя ценни свидетелства, от които се вижда, че водещите френски вестници публикуват ръководства по стратегия и тактика на антиполицейски действия.

Кои са силите, които дават тласък на майското движение? Според главния редактор на „Монд Дипломатик“ Франсоа Онти „не бива да се счита, че студентството е, което стои в основата или ръководи това широко социално движение. В най-добрия случай те биха могли да бъдат пръстът, който натисна спусъка на навитата през последните десет години до крайност пружина“.340 Според „Нувел обсерватьор“ през 1968 г. студентите са били 695 318341. По това време се говори дори за сформиране на нова „социална прослойка“. За тях обаче Дьо Гол няма обаянието на Човека от 18 юни, на Спасителя и Обединителя, донесъл Освобождението от 1944 г. Въпреки всичките му заслуги, младите хора на Франция ще заявят, че „10 години [му - б.а., Х.М.] стигат“ и ще го пратят „в старчески дом“. В информационна справка от София от 17 юни 1968 г. се твърди, че „не избухването на студентското движение даде началото на работническото, а движението на студентите бе благоприятствано от подема на работническите борби против правителството в течение на последните години и особено в последните месеци [...] и от борбата на селяните против последиците от ценовата политика на Общия пазар“.342 Парижката информационна справка на посланик Топенчаров от 21 юли 1968 г. обаче е в съгласие с тезата на Франсоа Онти: „Хронологически студентското движение (Нантер, после Сорбоната) изигра ролята на детонатор на десетмилионната стачка на работници, служители, интелектуалци“. Според посланика то само се е разляло и е приело най-масови форми във всички университети. „То се разви ръководено главно от „леви“ групи и личности - френският (студентски - б.а., Х. М.) национален съюз - ЮНЕФ и други „левичарски среди“ (неотроцкисти, маоисти, анархисти или без определена физиономия, но с лява фразеология). Те водеха студентските маси включително в авантюри. В тази „левичарска“ ръководна среда вирееха и провокатори (в окупираната Сорбона и в окупирания театър Одеон имаше и бивши легионери, които са участвали в наемническите войски в Конго). Комунистическата студентска организация се оказа не готова да обхване и канализира движението в неговия общ мащаб [...] Общо взето студентските комунистически организации действаха слабо, неактивно, без размах. В Париж те имаха ограничени прояви - влизаха в комитети, продаваха „Юманите“ и отделни брошури, вземаха слабо участие в изписване на лозунги по стените и черните дъски в залите на Сорбоната и пр., докато неотроцкисти, маоисти, анархисти ги покриваха с объркани и объркващи главите лозунги.“343 Студентските организации на ФКП имат успех само в отделни провинциални университети - Страсбург, Клермон-Феран, Тулуза. Очевидно е противоречието между двете информационни справки от София и Париж. Стремежът непременно да се докаже значимостта на ФКП и на ОКТ в определени случаи води до такива противоречия с действителността, че могат да се срещнат твърдения, че едва ли не първата била „най-силната и организирана политическа партия“ във Франция, водещата роля на голисткия Съюз за Републиката и от постоянния неуспех на усилията на левицата да създаде единна платформа, което единствено би могло да я направи решаващ фактор в политическия живот на страната. Другата пък била „обхванала стачното движение“, макар да се изтъква, че има още пет значителни синдикални централи. И двете твърдения не отговарят на истината. През 1968 г. ФКП е с 350 000 членове, а на парламентарните избори от 1967 г. обхваща 22,5% от избирателите. Броят на привържениците на ОКТ пада от 4 милиона през 1948 г. на 2,3 милиона, но редица сектори от икономиката са доминирани от този синдикат. Не е случайно твърдението на министър-председателя Жорж Помпиду, че генералният секретар на ОКТ Жорж Сеги, който е и член на ПБ на ФКП, е неговият „вътрешен министър“. Благодарение на своите връзки със синдикалните ръководители, Помпиду успява да постигне Грьонелския компромис344 между правителството, синдикатите и индустриалците от 25-27 май345. Тогава са постигнати най-големите отстъпки. Разединението в лагера на левицата, между отделните синдикати и конфликтите между ръководителите и членската им маса дава възможност на Генерала да овладее положението.

В доклада за политическата криза във Франция на първия секретар на посолството Нино Нинов по въпросите за значимостта на движението от май-юни 1968 г. и за ролята на ОКТ се отбелязва следното: „В неделя, 30 юни, ще се спусне завесата на една драма с две действия и епилог. Епилогът - изборите - с известно приближение може да се предскаже. Ще бъде избрана най-неблагоприятната за левите партии камара, каквато е имало във Франция от 40 години“.346 Това заключение може да се приеме, но тук не става дума само за изборен резултат, а за влияние на събития с много по-дълбок корен, като постигането на Грьонелския компромис, овладяването на насилието в рамките на републиканската законност, отхвърлянето на насилието от цялото общество, едномилионната демонстрация пред Елисейския дворец на 30 май.

Още от създаването на ЮНР Съюзът показва устойчива тенденция за нарастването на броя на получените гласове. През 1958 г. той събира 4 160 000 гласа, през 1962 г. - 6 500 000, през 1967 г. - 8 400 000, а през 1968 г. - 9 000 000. Това са все хора, изразили своя вот в полза на голисткото обединение. Под неговите знамена са влезли представители на най-различни части от френското общество.

Ето и триумфът: това е „Ненамируемата камара от 68“, както наричат „изборите на големия страх“. Сборът за Републиката - Сборът за Защита на републиката (ЮДР) - новото име на тази сила, получава 296 места или с 96 повече от 1967 г. Независимите републиканци на Валери Жискар д’Естен, които през май описват „странни“ криволичения, съпроводени с откровени предателства, докато намерят „верния“ път, изпращат 64 депутати (с 21 повече). За пръв път от сто и двадесет години една партия (ЮДР) сама може да достигне абсолютно мнозинство (с 38% от гласовете и 296 места от общо 485 в Националното събрание). Това е относително поражение на жискардистите, чиято подкрепа не е необходима. Двете групи от мнозинството заедно с голистите дисиденти са достатъчни, за да получат три четвърти от новата Асамблея.

Левицата е лишена от места и излиза от изпитанието с намалена подкрепа. Френската комунистическа партия намалява гласовете си от 22,5 на 20% и има само 34 депутати (с 34 по-малко в сравнение с последните законодателни избори). Колкото до Федерацията на Франсоа Митеран, тя има 47 депутати (минус 47). Пиер Мендес-Франс е победен от Жан-Марсел Жанени в Гренобъл и повече няма да се върне в Парламента.

Недосегаемият голист Шабан-Делмас по онова време „промърморва“: „Ние спечелихме, но Генералът загуби“.

Първият секретар на посолството Нино Нинов описва средствата, с които управляващите могат да се справят с обстоятелствата: „Репресивният апарат. За справяне с обстоятелствата властта разполагаше на първо време с 40-хилядни сили за сигурност (части за републиканска сигурност347 и подвижна жандармерия348), които бяха съсредоточени в индустриалните райони. Сила, достатъчна да извърши кръвопролития, но недостатъчна да удържи няколко милиона в разгара на кризата. Погледите бяха обърнати към армията. Щабът на командирите на армии бяха общо взето верни на Дьо Гол, но сред командващите на по-малки съединения (бригади, дивизии) се появиха неутралистки тенденции. Източник на недоволство са огорченията, наследени от алжирската война, чувството, че класическата армия се жертва заради ядрената война, а в по-малка степен - политиката спрямо Израел и НАТО.“349

Както ще се види, именно на командването на армията разчита Дьо Гол на 29 май 1968 г. и затова не е основателен изразът „общо взето“. Първо, войната в Алжир приключва още през 1962 г., така че това твърдение не може да се приеме насериозно. Въпросът е съвсем друг - недоволството е съсредоточено лично срещу Дьо Гол, а именно срещу промяната на политиката му по повод Алжир. От „Френски Алжир“ и твърдението му, „да сте чували Дьо Гол да е предал едно парче от френската територия“, политиката става „Алжир за алжирците“ и най-накрая се стига до пълен обрат - „независимост на Алжир“. Не може да няма огорчение от страна на армията, защото тя не е победена в тази война. В нейните очи вина за поражението носят политиците и лично Генералът. Колкото до конфликт между представителите на ядреното и „класическото“ оръжие, едва ли може да се говори. Те само могат да се допълват, освен това „силите за отблъскване“ на Франция са гарант за сигурност и независимост. По повод политиката към НАТО, тя е традиционна и се олицетворява от Дьо Гол. Излизането на страната от военната организация на НАТО осмисля ролята на армията. Колкото до тази към Израел, има един обрат, особено през 1969 г. Дьо Гол отказва продажбата на 50 от най-модерните самолети „Мираж“.

„Гласен изразител на „неутралистите“ е станал комендантът на военното училище в Котантен, който е заявил пред офицерския състав, че „всеки път, когато армията се е намесила в политическите борби, е била накрая губещата страна“. Отбелязва се, че във въздушните войски е главнокомандващият ген. Анри Митеран, брат на лидера на Федерацията (на демократическата и социалистическата левица - б.а., Х. М.). Двадесетина висши офицери били изразили готовност да подкрепят едно правителство на Мендес-Франс. Всеки търсел „свои“ военни. Според сведенията на контраразузнаването мнозинството офицери заявили, че ще подкрепят „всяко законно правителство“ - формула, която според обстоятелствата се поддава на тълкувание. Според същите доклади частите, съставени от наборници (триста хиляди от всичко шестстотин хиляди) можели да се разложат, ако влязат в „контакт с населението“. Заключението било, че ключът от положението е в ръцете на „твърдия“ елитен корпус в Западна Германия. От тук и решаващия характер на тайното посещение на Дьо Гол в Баден-Баден. За да гарантира единството на професионалната армия, ген. Масю поискал пълна амнистия за оасовци, с което президентът веднага се съгласил. На 30 май полковете заемат изходни позиции на един час от Париж, а вътре в града изплашената дребна буржоазия се стича масово на голистката контраманифестация. Дьо Гол е готов за гражданска война.“350

Твърденията, че Дьо Гол щял да прибегне до гражданска война, не са чужди не само на докладите от Българското посолство, но и на тези на ЦРУ. Това категорично е опровергано от някои от най-новите документи, свързани с четиридесетата годишнина от май - юни. В тях подробно са описани придвижващите се части, които в никакъв случай не представляват готова за гражданска война военна сила. „От началото на събитията армията не е променила своите програми за учения. Така някои сухопътни части са блокирани от няколко седмици във военните си лагери, където извършваха маневрите си, предвидени още отдавна, и трябваше да достигнат гарнизона си в ход. Обичайно тези премествания се извършват по железни пътища, за да не се нарушава движението.

В началото на миналата седмица бронираните части на подвижната жандармерия, които бяха на учение в лагера на Лазак (Дордон), с танкове AMX-13 и американски бронетранспортьори M-8, влязоха в Сатори (Ивлин), където са на постоянен гарнизон.

След няколко дни 2-ра бронирана бригада от VIII дивизия, която е в своето седалище в Компиен (Оаз), се движи по пътя през лагера Майи (Об) и лагера Сисон (Есн), където беше на маневри преди петнадесет дни; 501-ви танков полк, екипиран с АМХ-30, стигна Рамбуйе (Ивлин) от южен Париж, както и 1-ви артилерийски полк от флота в Мьолон; също и пехотния полк от Чад, който се връща към Понтоаз от северен Париж.

Също така е предвидено елементи от 9-та бригада от щурмовата дивизия да се придвижат към базите си в Бретан от лагера в Ла Куртин (Крьоз), където бяха на маневри. Също така полкът от бронираната пехота на флотата и един пехотен полк от флотата ще достигнат своите лагери за настаняване във Ван и Сен-Мало.

Освен това, непрекъснатото движение на военни камиони, които осигуряват снабдяването между Източна Франция и френските войски във Федерална република Германия, се интензифицира заради липсата на традиционни транспортни средства. Накрая, изглежда, че военно министерство е решило да отложи приготовленията за прехвърлянето към метрополията на многобройни френски части, установени в Германия. Тази евакуация, предвидена от началото на годината, е насочена към около пет хиляди души: два танкови полка ще напуснат 1-ва дивизия, настанена в Трев, за да се присъединят към новата дивизия, намираща се в процес на организация около Вердюн; една рота за възстановяване на материалната част и един артилерийски полк от общия резерв ще станат част от 8-ма дивизия в Компиен.

Това са тези приготовления за прехвърляне и прегрупиране, които вероятно са плод на слухове, опровергани както от Париж, така и от Бон, според които половината от френските части в Германия (или тридесет хиляди души) ще бъдат изпратени във Франция. Френската главна квартира в Баден-Баден и посолството на Франция в Бон категорично опровергават тези информации. Официалните военни среди уточняват, че никакво значимо движение не е предвидено и че при подобен случай западногерманските власти ще бъдат първите уведомени, съгласно спогодбата от 1966 г. върху поддържането на френски войски в Германия.

Първоначално опроверган, слухът, според който генерал Дьо Гол се е отправил в сряда [29 май - б.а., Х.М.] в Германия, след като е напуснал Коломбе, беше потвърден този петък от германския държавен секретар по информацията. Г-н Гюнтер Дил уточни, че френският президент на републиката е извършил „кратък престой на летището в Баден-Баден и че посланикът на Франция е информирал канцлера Кизингер“.

Говорителят е добавил, че канцлерът Кизингер и властите на ФРГ са били информирани от посланика на Франция в Бон за посещението на френския държавен глава.

По причина на изключителната ситуация, тази информация не е могла да бъде съобщена преди момента на приземяването. Във формален план на протокола, установените практики обаче са били спазени: нито един представител на ФРГ не е поздравил френския държавен глава на летището, но традиционно чуждите държавни глави посещават своите войски, установени в Германия, без да влизат в контакт с германските власти.

Г-н Дил уточни, че доколкото той знае, генерал Дьо Гол не се е явил в главната квартира на френските сили в Германия, установена в Баден-Баден. Френският държавен глава е останал на военното летище в Баден-Оос, където са установени френските, канадските и германските сили.

Изглежда, че според същите източници президентът на Републиката се е срещнал с военачалници, сред които армейски генерал Масю, командващ френските сили в Германия, генералът на армейски корпус Бовале, военен губернатор на Мец и командващ на 6-ти военен окръг.

Също според същите източници, споменатите военачалници не само са уверили генерал Дьо Гол в своята лоялност, но също така са уточнили, че армията гарантира в случай на необходимост сигурността на общите избори, обявени за 30 май. В същото време един план, предвиждащ в спешен случай установяването във Вердюн на оперативен щаб, който да бъде учреден в случай, в който френските войски, намиращи се в Германия, ще трябва да се намесят.“351

Два пъти Спасителят и Обединителят на Франция - веднъж, когато през 1944 г. той и Съпротивата дават възможност на французите отново да могат да гледат света право в очите, и втори път през 1958, когато най-прочутият французин е призован да потуши кървавата война в Алжир, не е човекът, който би си накървавил ръцете в гражданска война. Тъй наречената контраманифестация е най-масовата проява за двата месеца на криза.

Неуспешната маневра за „легален преврат“ засилва личните съперничества във Федерацията. Радикалите и десните социалисти искат тя да се отдалечи от ФКП и да се приближи към центъра. Това е публично формулирано от бившия министър-председател Гайар, който заявява, че „точките на съгласие с комунистите са по-маловажни от точките на разногласие“.

След изборния неуспех на Федерацията след първия тур, лидерите на центъра грубо отклониха правените аванси, отговаряйки, че е „много късно“ и се насочиха към изборно коопериране с голистите, за да спасят своята миза [...].“352

Според доклада за политическата криза във Франция, написан от Н. Нинов, „в действителност данните за бойкостта на работническата класа бяха противоречиви. Десетина стачки в големи предприятия показваха необикновена настъпателност и издръжливост. [...]. В същото време обаче на много места масите откликваха твърде вяло на акциите против декретите, орязващи социалните осигуровки. В различни райони и браншове и дори предприятия готовността беше твърде различна. Тази оценка не бе опровергана. Тъкмо обратното, тя намери пълно потвърждение както в хода на стачката, така и в изборния резултат. Остава, че ОКТ беше изненадана от размаха на движението. Не бе видяна непосредствената възможност активната част от работничеството да въвлече цялата маса в подходящ психологически момент.“353

В „Справката по събитията във Франция“ от 17 май може да се срещне много интересна констатация, която хвърля светлина върху силите, оглавили майското движение. Стачката започва най-напред в държавния сектор и то в заводите, където „в материално отношение работниците са в относително по-благоприятно положение, отколкото в други клонове на производството“.354 Макар и по-добре материално, те са сред най-активните в цялостен план. Както ще се види в хода на общата безсрочна стачка, започнала на 13 май, техните искания ще бъдат и доста високи. Например, ако минималната работна заплата, поставяна като условие във Франция, е 600 франка, то работниците в „Рено“ издигат лозунг за 1000 франка.

Синдикалните централи Обща конфедерация на труда (КЖТ), Френска демократична конфедерация на труда (КФДТ), Работническа федерация (ФО) и Федерация за национално образование (ФЕН) дават нареждане на 13 май за обща 24-часова протестна стачка срещу полицейските репресии, разразили се по време на „първата нощ на барикадите“. През тази нощ в Латинския квартал на 10 срещу 11 май 1968 г. са ранени 377 студенти (250 тежко) и един спецполицай. 188 коли са изгорени. Изровени са павираните настилки, изсечени са дървета. Гледката е като по време на гражданска война. 24-часовата стачка прераства в общонационална безсрочна стачка. Всички напълно подкрепят борбата на студентите. СНЕ-Сюп (Националният синдикат за висше образование) призовава за обща стачка срещу полицейския произвол. Същия ден един милион манифестанти са по улиците на Париж. Властите отстъпват пред борбеността на студентите. Това е урок, който работниците разбират и незабавно прилагат в изпълнение. На 14-ти, когато Парламентът гласува амнистия за осъдените манифестанти, работниците от Сюд-Авиасион в Нант спонтанно започват безсрочна стачка, окупират завода и задържат директора. На другия ден под натиска на младите работници заводът Рено в Клеон (Руан) е окупиран. На 16, когато стачното движение се разпростира спонтанно, в Рено-Бийанкур се издигат искания, които се разпростират из цяла Франция: „Да няма заплата по-ниска от 1000 франка; незабавно връщане към 40-часовата работна седмица без намаляване на заплатата; пенсиониране на 60 години; плащане на часовете по време на стачката“.355 Освен ролята на „детонатор“ и „катализатор“ на студентството, трябва да се подчертае непременно, че то успява да разбуди активността и инициативата отначало у младежта като цяло, а след това и у цялото общество. Важни са както неговите действия - бунтове, стачки и пр., така и контактите му с отделните социални прослойки. Така има взаимно проникване на идеи, платформи, лозунги.

Въпросът за властта, свързан с ФКП и ОКТ, и възможността комунистическата партия да се включи в управлението е от най-обсъжданите в българските дипломатически документи от май - юни 1968 г.

В Констатациите за събитията от 26-29 май на посланик Владимир Топенчаров се твърди: „3. ФКП е най-силната и организирана политическа партия. Но тя не е единствената лява демократична партия. Без нея не може да се образува ляво демократично правителство, но тя не може сама да вземе властта. 4. При това състояние на нещата във Франция от страна на КЖТ-ФКП се счита, че е необходимо да се държи сегашното движение в легалност, за да се осигури единството на демократичните сили и да се избегне тяхното разкъсване с прибързани действия. Правителството разчита сега на масата на колебаещите се средни съсловия, които могат да бъдат сплашени от призрака на „гражданска“ война, за да дадат активна поддръжка на правителството „в името на републиката“ и „против анархията“. С това се обяснява твърдото отношение, което КЖТ - ФКП има към студентските среди, които излизат с общия лозунг „за социализъм“ направо, без етапи, срещу политическите групировки (ПСЮ - Унитарна социалистическа партия - б.а., Х.М.) и срещу някои членове в редовете на самата КЖТ и във ФКП, които с нетърпеливи действия застрашават единството на демократичните сили и могат да наклонят надясно колебанията на средните маси. ... 5. КЖТ-ФКП се стремят да не се допусне израждане на движението. [...] ФКП лансира лозунга да се създават акционни комитети за обединение на демократичните сили в името на народно правителство. В ръководството на ФКП се следи развитието на събитията, тяхната еволюция. След програмата на икономически искания се поставят политически задачи. Надделява позицията за постепенност на поставяните лозунги и за дозиране на задачите. 6. Водени от внимателното пресмятане и хладна оценка на съотношението на силите, ръководителите на КЖТ-ФКП смятат за още твърде рано, че кризата е достигнала най-високата си точка, или че вече има „революционна ситуация“. Те отчитат, че много дръзките и прибързани удари (на студенти, на селяни, на „революционери“ или на позициите на ПСЮ) могат да доведат до „анархия“ и да компрометират за дълго бъдещето на всякаква демократична власт. Толкова повече, че съществуват данни, че правителството може да прибегне към провокации (в казармите от седмица стоят силни военни части)“.356 Колкото до последното твърдение, вижда се, че след като ФКП и КЖТ, както и левите сили се провалят като водачи на стачката, в дипломатическите документи започват да се търсят всякакви аргументи за подкопаване авторитета на френския кабинет, което обаче е безуспешно. Армията е в казармите, а столицата е обсадена.

Комунистическата партия от самото начало на протестите се компрометира, заклеймявайки студентите като „псевдо“ и „фалшиви революционери“ и организира контрамитинги. „Юманите“ се изпълва със статии на тази тема, подписани от първите и ръководители. Стремежът да се представят действията на студентите като акции на шепа провокатори не отговаря на истината. Въпросът какво щеше да прави ОКТ в един кабинет, в който са и отпуснати „едно-две министерски кресла, на края на масата“, е също толкова основателен и за сталинската ФКП. В един кабинет на демократичната левица тя не би се чувствала в „свои води“. Ето защо постепенно престава да бъде „привилегирован партньор“, както е определяна от Обединената социалистическа партия. Няма революционна обстановка, а лозунгът за „народно правителство“, издигнат на 29 май 1968 г., се задържа за по-малко от 24 часа. Не само че репресивният апарат е непокътнат, но самата власт няма намерение да започва гражданска война. На специалните части, на жандармерията и на полицията е наредено да не стрелят. Армията е в бойна готовност, като по тревога са вдигнати дори окупационните части в провинция Баден-Вюртемберг, Германия. Основната линия на правителството е към преговори и стремеж към изтощаване на енергията на стачката, която в крайна сметка е успешна. Колкото до Грьонелския компромис, неговото представяне за „работническа победа“ не отговаря на истината. Уговорките никога не са изпълнени. Жорж Помпиду успява да разедини синдикатите и ръководството от масите. Нацията е уморена от насилие. Неслучайно само няколко дни след речта на Дьо Гол от 30 май се появява отново ироничният и много тъжен текст „Французите са телета“ (и вариант - „овце“) и с изображение на стадо, насочило се право напред. След продължаването на стачката огнищата ѝ постепенно започват да стихват. Президентът след светкавичното си завръщане от Баден-Баден и уверенията на армията, че стои зад него, успява да поеме контрол върху положението. Твърдението, че Дьо Гол и „без друго е бил готов да си отиде“ не се вписва в характера и същността му на държавник, който е готов да действа и поема отговорността сам. В този момент в страната няма сила или политически лидер, които да могат да заемат върховете и поведат страната в нова посока.

Колкото и да претендират докладите на Министерството на външните работи, че имало едва ли не организирана охрана на митингите и летищата от страна на стачниците, ако се анализират рапортите на Парижката префектура от май 1968 г., ще се види, че те включват не само насилията на улиците, но че тя се е справила с едно, макар и не толкова набиващо се на очи, но също толкова жизненоважно задължение - изхранването на Париж. „Всяка сутрин специалният комисар на Централните хали, пазарите и кланиците пише подробен доклад. Така за 22 май комисарят подробно разглежда доставките: 3400 тона плодове и зеленчуци, „само“ 800 тона месо (срещу 1050 и 1175 седмица по-рано), 450 тона риба, 325 тона птиче месо, 85 т. масло... Със стачките, които все повече се разширяват, трябва да се предупреди за целия риск от глад. Укрепленията на Халите и служителите и търговците на едро са в стачка, разфасовката на месото е провалена, охраната на павилионите за плодове и зеленчуци повече не може да бъде осигурявана. Изведнъж стачката заплашва да върне стоката върху тротоарите на улица Етиен Марсел и на улица дьо Трюбиго...“357

Друга жизненоважна доставка: бензинът. На 20 май, вечерта, на кризисното заседание на Министерството на индустрията се препоръчва острата бдителност върху 30 гигантски резервоара, които снабдяват Париж. За единственото петролно пристанище, Женевилие, където са стоварени 1 500 000 кубически метра, са необходими 774 души. На 23 май пред заплахата от глад, генералният директор на общинската полиция съставя списък на „бензиностанции за изключителното използване за транспортиране на хранителни продукти“, които трябва да бъдат охранявани по големите оси. Това е операция „Фуршет“ („Вилица“ - б.а., Х. М.). Една седмица по-късно е съобщен нов списък: трябва също така да бъдат поставени под наблюдение известен брой цистерни, захранващи изключително здравните служби, транспортите за складовете, дипломатическия корпус, пресата и радиото. Следващ обект на среднощно нападение ще бъдат именно камиони-цистерни,, както свидетелства нота от 30 май. От сега нататък те ще бъдат ескортирани на свой ред.

„Ситуацията се изостря, правителството има желание да защитава центровете на властта и да се опитва да вземе в свои ръце положението на терен. Една нота на генералния директор на общинската полиция, с дата 23 май, напомня на състояние на война, която се е състояла тази сутрин там в 8,30 ч. Директивите на министъра на вътрешните работи Кристиан-Фуше са: „Колоните на студентите не трябва да напускат периметъра на Латинския квартал, по-конкретно в западна посока. Границата е бившата гара Монпарнас, улица Рен, площад Сен-Жермен-дьо-Пре, ул. Бонапарт, Сена. (Било е преценено, че от вчера колоната се е доближила много до Камарата).“358

Приоритетните сектори стават: комплексът Елисейският дворец, Министерството на вътрешните работи, посолството на Съединените щати (VIII район). „При всички обстоятелства действията са ограничени в пространството, за да се избегне разпръскването на личен състав.“359

Докладите на Парижката префектура много подробно и от най-различни гледни точки разкриват онова смутно време. Няма само герои, нито само насилници. В тях се вижда и ролята както на отделните личности, така и на институциите и ведомствата. Никой не е пощаден. В тези документи се виждат трудностите, пред които се е изправило правителството и с които се е справило.

Трудно може да се изчерпи темата за противоречията в историческите документи. В случая с тези от посолството ни в Париж от май - юни 1968 г. - веднъж те са породени от малката или липсваща дистанция във времето. Друг път - от динамиката на събитията, които не могат да бъдат изцяло обхванати. Тогава могат да се срещнат дори противоречия между документи, подписани от едни и същи личности. Трети път са резултат на изворовата база, използвана за създаването им, какъвто е случаят с медиите. Много важна причина, която води до противоречия с действителността, е стремежът към вкарването и в идеологически и политически калъп. Тогава дори един подробен анализ може да се изкриви. Що се отнася до пълнотата на информацията от гледна точка на фактите, може да се приеме, че тя е на много високо равнище. В Париж по това време България разполага с качествени дипломати като първия секретар при посолството Нино Нинов, които правят възможна срещата Тодор Живков - Дьо Гол през 1966 г., получаването на официално съгласие от страна на френския президент за посещение на България след Румъния, както и по-нататъшното разширяване на икономическите и културните връзки.

В Разузнавателен меморандум от 29 юни 1970 г. под заглавие „Студентската активност в Западна Европа“ се проследяват преките последствия от кризата през май 1968 г., действията на студентските организации, издигнатите от тях искания и предприетите в този дух мерки от страна на правителството. „След май 1968, когато запаленият от студентите бунт доведе френското общество до точката на колапс, студентските вълнения продължават да бъдат главният проблем във Франция. Въпреки правителствените усилия да се реформира образователната система, много от условията, които доведоха до майската криза от 1968, все още съществуват. Въпреки че правителството осъди студентите от най-крайната „Нова левица“ - почти всички студентски групи, въвлечени в събитията от 1968, продължават да съществуват под нови имена. Въпреки основната фрагментация на френското студентско движение на противостоящи си фракции, екстремистите все още са способни да предизвикат бурни студентски конфронтации с полицията.“360

В меморандума се споменава за един от най-сериозните сблъсъци от март 1970 г., когато няколкостотин демонстриращи студенти се сблъскват с полицията в кампуса в парижкото предградие Нантер в най-голямата и най-сериозната манифестация след майската криза. Този сблъсък идва малко преди водачите на френските дребни търговци да издигнат със сила и да драматизират своите икономически искания. През май има серия терористични взривове и силни сблъсъци в Париж, въвлекли между 2000 и 3000 демонстранти. Конюнктурата на тези безредици, съчетана с реториката на водачите на въвлечените групи, които защитават насилствените средства за постигане на целите си, предизвикват силна реакция на „закон и ред“ у мнозинството от френската публика. През май Националното събрание отговаря с прокарването с голямо мнозинство на суровото законодателство, което въвежда за пръв път във френския закон доктрината на колективната отговорност на демонстрантите, присъстващи на сцената на суровите сблъсъци.

Според вече цитирания меморандум „като пряко последствие от кризата от май 1968 г. Дьо Гол и неговият новоназначен министър на образованието Едгар Фор361 заемат много по-либерална позиция. Както видяха през майската криза, мнозинството от френските студенти последва радикалните водачи като Даниел Кон-Бендит, германския студент, посещаващ Нантер, който става известен като Червения Дани, не защото желае да разруши френското буржоазно общество, а защото иска реформи на френската университетска система. Тази система е станала свръхцентрализирана, бюрократизирана, демодирана, неподходяща и неотговаряща на нуждите на по-модерното индустриално общество, което започва да се появява във Франция в края на 60-те години“.362 Описаните в меморандума черти на образователната система в страната и поставените от студентите искания за промени са верни, но до известна степен. Но тук се съдържа едно дълбоко противоречие. През този период Франция става четвъртата икономическа сила, говори се за френското чудо и всичко това е постигнато със създадените от същата тази образователна система кадри. От друга страна, още през 1946 г. е създадено Национално училище по администрация (BNA), висшето училище, което създава ръководни кадри, тъй наречените енарси (последната мярка на генерал Дьо Гол, преди да подаде оставката си като министър-председател), съществуващо и до днес. Как са постигнати тези високи резултати? Не бих се съгласил и с твърдението, че индустриалното общество започва да се появява във Франция едва в края на 60-те години на ХХ век. Това става много по-рано. По тази тема вече дадох аргументи още в първа глава на настоящата книга.

Разглеждам толкова подробно въведеното от Едгар Фор законодателство, останало като закона „Фор“, защото то, от една страна, отразява изключително важната роля на студентството в обществото, мястото на образователната система като приоритет на правителството, а от друга, поради значимостта на първия етап от майската криза, а именно университетската, като детонатор за явления, които далеч надхвърлят „чисто“ студентската рамка. Министърът цели да премахне редица дефекти на системата. За да ограничи гъбообразното нарастване на „студентското население“, той предлага броят на студентите в новите кампуси да бъде установен. Никой от съществуващите да не бъде над 10 000. За да отговори на студентските искания за получаване на глас в университетската политика, законът разрешава създаването на съвети, които избират представители на студентите и факултетите, и на назначени представители на администрацията, които заедно да определят университетската политика. За да премахне твърде скованата и централизирана университетска администрация, която е нараствала от времето на Наполеон I, реформеният закон дава по-голяма автономия и власт на всеки университетски председател и ограничава пълномощията на министъра на образованието.

Определената от Разузнавателния меморандум от 29 юни 1970 г. „революция на Фор“ почти незабавно предизвиква значителна опозиция, едновременно от здраво укрепените в Министерството на образованието бюрократи и консервативните членове на факултетите от десницата и от студентските радикали от левицата. Консерваторите се страхуват от промени, които ще нарушат комфортния им свят, а радикалите се страхуват, че трансформацията би могла да бъде последвана от удовлетворяване на масата от студентите и да приведе университета към нуждите на модерното индустриално общество, което те мразят.

Според мен формулировката „революция“ е преувеличена. Впрочем тя е характерна за реториката на този период, особено за 60-те години на ХХ век или за събитията от 1968 г., които твърде често са определяни като „революционни“. Колкото и да са важни реформите в образованието, те не биха могли да бъдат наречени „революция“.

„Въпреки тези пречки, Фор имаше значителен успех в изпълнение на своята програма през академичната 1968-1969 година. Той успя да получи силната поддръжка на президента Дьо Гол, за да надделее над резервите на бюрократите и преподавателите. Динамична и добре известна политическа фигура с дълга и успешна кариера, датираща още от Четвъртата република, Фор също се радваше на значителната подкрепа на френското обществено мнение, което се надяваше, че новата програма ще бъде панацея за „проблема за младежта",363 който също вълнуваше Франция. С тази поддръжка Фор откри Венсанския кампус и обяви плановете за многобройни други кампуси, въвеждащи нова система на степени и курсов кредит, реорганизиращи повечето кредити, и мащабни избори за новите съвети“.364

В този момент Фор се натъква на опозиция отляво. Разнообразни групи, включително Националният съюз на френските студенти (ЮНЕФ), най-големият студентски съюз, се надигат в опозиция на реформата и обявяват бойкот на изборите. Въпреки бойкота, подложил на сериозна заплаха реформите на Фор, накрая достатъчно студенти гласуват във всеки кампус да започне да се прилага новата система, независимо от несигурността.

Архивите на ЦРУ по времето на събитията във Франция или непосредствено след тях дават много ценна гледна точка от страна на една от двете световни сили в Студената война. Те носят свежия дъх на непосредствения поглед върху това, което става, поставят го в по-широка или по-тясна рамка, в зависимост от целта на конкретния документ. Например едни са разузнавателните бюлетини, които поставят събитията в световен контекст, или пък тематичните анализи. Същевременно тяхната поява на бял свят само преди година и половина - декември 2016 г., ги прави несъмнено актуални и обогатява познанието ни за историята на онова време. Особено ако се съпоставят с френските архиви от това време, които се разкриват на кръглите годишнини от май 1968, познанието за тези ключови десет години става все по-пълно. Въпреки това не всички ниши са запълнени, далеч не е сложен край на изследванията на този период. Разнообразието на български източници и литература от най-различен характер дава възможност да се допринесе за запълването на тези празнини и то от един по-обективен поглед на чужденеца, на външния човек.

 

273Станков, Димо. След дълго мълчание. 42 години в българското разузнаване. София: Изд. „Христо Ботев“, 2005, с. 233-234.
274АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 9, оп. 3, а. е. 13, л. 22.
275Разузнавателно управление на Министерството на народната отбрана.
276Държавният комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП) е държавна институция в България с ранг на министерство, съществувала в периода 1959-1987 г. Комитетът многократно променя името си: Комитет по техническия прогрес (1959-1962), Държавен комитет за наука и технически прогрес (1962-1971), Държавен комитет за наука, технически прогрес и висше образование (1971), Комитет за наука, технически прогрес и висше образование (1971), отново Държавен комитет за наука и висше образование (1977-1986), Държавен комитет за изследвания и технологии (1986-1987). Комитетът ръководи научната и развойната дейност в страната в условията на тоталитарния режим, като за тази цел координира дейността на Българската академия на науките, университетите и други организации. В прерогативите му е и поддържането на системата на стандартизация в страната. Между 1971 и 1977 г. Комитетът отговаря и за системата на висшето образование, преди и след това подчинена на Министерството на народната просвета.
Държавният комитет за наука и технически прогрес ръководи политиката за внедряване на постиженията на научно-техническата революция в икономиката, опит на държавното ръководство да повиши конкурентоспособността на българската икономика чрез масирани държавни инвестиции в технологични изследвания. През 1987 г. Комитетът е присъединен към новосъздаденото Министерство на културата, науката и просветата.
277Комитет по туризма към Министерския съвет.
278ТАБСО (Транспортно-авиационно българо-съветско общество) - предшественик на авиокомпания „Балкан“.
279АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 9, оп. 3, а. е. 13, л. 22.
280Григорова, Ирина. Българо-френските отношения по време на президентството на генерал дьо Гол (1958-1969). София: ИК „Албатрос“, 2009; Милков, Христо. Българската култура във Франция през Желязната завеса (1958-1969). - В: Балканите: култури и манталитети. Сб. статии от национална научна конференция, 15 април 2014 г. София: Изд. „Ан-Ди“, 2014, с. 127-140.
281АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 43, л. 41.
282Писарев, Павел. Подир изгубеното време. Спомени. София: ИК „Жанет 45“, 2011, с. 14.
283Иван Башев (1916, София - 1971, Витоша) - роден в семейството на Христо Башев, емигрант от Прилеп. Завършва средното си образование в Немското училище в София (1936), а висшето - в СУ „Св. Климент Охридски“ (1943), специалност „право“. През студентските си години е в прокомунистическия Български общ народен студентски съюз. През 1943 г. е арестуван и прекарва известно време в концлагера Еникьой. Непосредствено след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е сред свързаните с новото правителство общественици, които формират ръководството на новосъздадения футболен клуб „Чавдар“ - един от предшествениците на ЦСКА.
Член на БКП (1946) и на Централния комитет на Съюза на народната младеж и секретар на Световната федерация на демократичната младеж в Париж (1948-1951). Главен редактор на в. „Народна младеж“ (1951-1952). Секретар на ЦК на ДКМС (1951-1956). От 1957 до 1961 г. е служител в Министерството на просветата и културата, като достига до поста първи зам.-министър. През 1961-1962 г. е зам.-министър на външните работи. През 1962 г. става член на ЦК на БКП и министър на външните работи, като остава на тази длъжност до смъртта си. Умира на 13 декември 1971 г. при инцидент на Витоша.
284Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
285Писарев, П. Цит. съч., с. 265.
286Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
287Енчо Стайков (1901, Лясковец, Великотърновско - 1975, София) - участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война, за което е интерниран в концентрационни лагери. Член е на БРП (т.с.) от 1919 г. и на Районния комитет на БРП (т.с.) от 1924 до 1925 г. След 9 септември 1944 г. работи в апарата на ЦК на БКП. Секретар на ЦК на БКП между 1952-1957 г., в периода 1954-1966 г. член на Политбюро на ЦК на БКП. Председател е на Националния съвет на ОФ (1957-1967) и член на ЦК на БКП от 27 декември 1948 до 25 април 1971 г. Главен директор на „Българска кинематография“ (1949-1950), директор на БТА (1950-1952) и подпредседател на Комитета за наука, изкуство и култура (1952-1954 ). Народен представител е в VI Велико народно събрание (1946-1949), от II до VI Обикновено народно събрание (1954-1975). Награден е с два ордена „Георги Димитров“.
288Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
289Хернани Ликов (1917-1992) - български журналист и дипломат. Информация за него вж.: Решение № 116 от 3 април 1958 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП за изпращане на Хернани Ликов в САЩ като представител на българския печат.
Приложени: докладна записка от М. Григоров, завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ при ЦК на БКП относно изпращането на Х. Ликов, журналист във външнополитическия отдел на в. „Отечествен фронт“ в САЩ; писмо от Карло Луканов до Секретариата на ЦК на БКП за необходимостта от изпращане на български журналист в САЩ. 10 март - 3 апр. 1958 г. ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 3601, http://politburo.archives.bg/.
290Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
291Мила Тодорова (1921-1997) - журналист между 50-те и 60-те години на ХХ век, член на СБЖ през 70-те години,. кореспондент на БТА в Прага и Париж, а между 1968 г. и 1989 г. зам.-директор на БТА.
292Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
293Пак там.
294Писарев, П. Подир изгубеното време..., с. 257-258.
295Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
296Пехливанова, Жоржета. IN MEMORIAM: Дипломатът-интелектуалец Нино Нинов, 1 ноември 2013 г., - Експерт. Издание за анализи - международна политика и сигурност, http://www.expert-bdd.com/.
297Дора Валие - родена в София. Бащиният ѝ род Увалиеви са хора от старо, уважавано потекло. Валие е сестра на известния журналист, писател, литературен критик и културолог Петър Увалиев. В Париж българката прави забележителна кариера на изкуствовед. В началото на 40-те години, вече студентка в Италия по история на изкуството, става по неизбежност емигрант - заложник на военните събития в Европа. Продължава образованието си във Франция - Сорбоната и Висшето училище на Лувъра. Започва работа при Зервос в известното списание „Кайе д’Ар“. Разговорите ѝ с Брак, Леже, Вийон, Миро и Бранкузи са първите текстове, разбунили Париж. След като напуска списанието (1960), се отдава на изследванията си и на многобройните лекторски ангажименти. Книгите ѝ са издавани във Франция, Германия, Италия, Англия, САЩ, Австрия, Швейцария, Япония. „Абстрактното изкуство“ (1967) е призната за „класически труд“. Председател на Асоциацията на европейските художествени критици (70-те години), официален емисар на изложбите на произведения на Брак, експерт за установяване автентичността на картините на Митничаря Русо. Умира през 1997 г. в Париж. „Тежката българска емиграция, която се беше пофранцузила, изведнъж се събуди и започна да помага на България. Така започнахме да се ползваме от връзките и услугите на Юри Буков и композитора Андрей Букурещлиев, на идващия често в Лондон Петър Увалиев и сестра му Дора Валие. Дора Валие беше авторитетна критичка в областта на изобразителните изкуства, тя написа великолепна книга за Брак - „Брак, изобразителното изкуство и ние“, за Леже - „Животът ражда изкуството“, още „Проницателността на Вийон“ и други. Не можа да дочака нито една от книгите си на български, но тя си беше българка до мозъка на костите. Идваше в посолството и молеше да и дадем някоя нова книга на съвременен български писател да я преведе и издаде. Тодор Додев и даде разкази на Радичков, но след няколко месеца тя дойде и каза, че се отказва, не можела да ги преведе на френски, няма сюжет, образи, характери на героите, а само остроумни словосъчетания. Не съм литературен критик и не мога да преценя права ли е. Тя беше съпруга на Любомир Тодоров, български дипломат, след 9 септември, останал във Франция и работил във високите етажи на френската система за сигурност.“ (Писарев, П. Подир изминалото време. Спомени, с. 261-262). Отношенията между големия български художник Димитър Казаков - Нерон (1933-1992 г.) и Дора Валие проследява в новата си книга изкуствоведът Руен Руенов. В изданието е възпроизведен и уникален албум с 12 рисунки, които творецът подарява на изкуствоведката в Париж през 1980 г. Монографията „Димитър Казаков - Дора Валие. Историята на една среща“ е двуезична - на български и на френски език. Публикувани са всички известни изказвания на Дора Валие за Казаков и оценката и за художника от 1981 г. „Неговата живопис е най-оригиналното явление в българското изкуство от втората половина на ХХ век“, пише Валие. По думите и живописта на Казаков „не произтича от тенденция и не напомня никакъв определен модел нито на концептуално ниво, нито по отношение на цветовата гама или техника¬та. Това е живопис, която идва от другаде“. Публикувано е писмо на Казаков до Валие от ноември 1979 г., в което той определя срещата им като изключително важна: „Твоята личност зае място в моя поход към висините на изкуството. Помни, че тя донесе плодовете на много творби и оригинални находки в картините ми. Донесе ми свобода и криле за океана на Вселената, подобие на който нося в себе си. Тая среща ме освободи и подтикна да извая себе си по възможностите на личността ми.“.
298Пехливанова, Жоржета. IN MEMORIAM. Дипломатът-интелектуалец Нино Нинов, 1 ноември 2013 г., - Експерт. Издание за анализи - международна политика и сигурност, http://www.expert-bdd.com/.
299Георги Боршуков - В „Златния алманах на България“, издаден през 1940 г., в който са представени и главните редактори на излизащите тогава вестници, за Георги Боршуков е казано: „Главен редактор на „Дъга“, син на учителско семейство, роден в 1903 година в Казанлък. Още като ученик в казанлъшкото педагогическо училище е печатал първата си статия в местния ученически вестник „Лъч“. Следвал е в Софийския университет и във Виена, откъдето е бил кореспондент на в. „Народ“, а в 1926 г. е един от редакторите на тоя вестник. Сътрудничил е в „Обществена мисъл“ и „Предел“, „Архив за стопанска и социална политика“, като и сам е редактирал някои списания. От 1934 г. е главен редактор на „Дъга“. През 1935 чрез конкурс получава стипендия от Дружеството на столичните журналисти и отива на специализация по журналистика в Париж. След завръщането си през 1936 г. постъпва във в. „Утро“, където заема мястото на редактор-уредник.“. Повече за журналистическата дейност на Г. Боршуков може да се узнае от анотирания библиографски справочник „Български периодичен печат (1844-1944)“. Тъй като той заедно с Тодор Боров и Владимир Топенчаров е един от редакторите му, на сведенията, съдържащи се там, може напълно да се вярва. В. „Социалистическа младеж“ (1921 -1934) е орган на Съюза на социалистическата младеж. Г. Боршуков не само му сътрудничи най-активно, но през 1927 г. става и негов главен редактор. През 1928 г. започва да излиза научнопопулярното списание „Червена трибуна“ (1928-1934). От цензурата са забранени издания, за които пише, като сп. „Трезвеност и култура“, противопоставящо се на казионното въздържателно движение и в. „Предел“ (1937-1938) - двуседмичник за обществени въпроси и култура, в който Г. Боршуков сътрудничи заедно с Г. Караславов, Ст. Венев, Мл. Исаев и др. Още по-краткотраен е животът на двуседмичника „Свят“ (1940), в който най-често има публикации от Янко Сакъзов, Константин Бозвелиев, Людмил Стоянов, Павел Вежинов и Г. Боршуков. В годините на Втората световна война илюзията, че съюзът ни с Германия най-после е донесъл осъществяването на националните идеали - освобождаването на Македония, се споделя от значителна част на българската интелигенция, в това число и от много български журналисти. Тази илюзия ражда и вестник „Устрем“ (1943-1944), предназначен главно за „чиновете от Първи български корпус“ и издаван в Белград под редакцията на Васил Сеизов. Сътрудничат му едни от най-известните български творци - Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова, Райко Алексиев, Иван Дуйчев, Дамян Калфов, Змей Горянин, Емил Коралов, Чудомир, Георги Райчев, Матвей Вълев, Петър Динеков, Константин Константинов. Там има публикации и от Г. Боршуков. И този факт също ще му бъде припомнян след 9 септември 1944 г. Цит. по: Панайотов, Филип. Професор Георги Боршуков - вестникарят историк. Хронистът на българската журналистика постави основите на медиазнанието у нас, 2018, http://www.nabore.bg/. [Прегледан на: 24.11.2018 г.].
300Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
301Боян Българанов (1896, Шумен-1972, София) - става член на БРП (т.с.) през 1920 г. През 1922 г. започва да учи в Генералщабната академия в Москва. Заедно с Васил Коларов се включва в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г. Година след неуспеха му става началник на Североизточната военно-партийна област към Военната организация на БРП (т.с.). Областта включва Русе, Варна и Шумен и окръзите. По-късно е прехвърлен в Южнобългарската военно-партийна област. През ноември 1924 г. е заловен и осъден по ЗЗД на смърт, но през 1926 г. присъдата му е заменена с доживотна.
През 1933 г. получава амнистия и заминава за СССР, където от 1934 до 1936 г. учи в Международната ленинска школа. През 1935 г. се завръща в България. От 1937 г. живее заедно с Цола Драгойчева. Член е на ЦК на БРП (т.с.) от 1937 до 1944 г. и на Централната военна комисия при ЦК на БРП (т.с.) (1941¬1944). Участва в партизанското движение по време на Втората световна война. Партизанин е от Първа софийска народоосвободителна бригада и командир на Втора пловдивска въстаническа оперативна зона на НОВА.
Пълномощник е на ЦК на БРП (т.с.) в Главния щаб на Югославската народна освободителна армия в рамките на Македония, където престоява от 1942 до началото на 1944 г. Докато е там, Светозар Вукманович в доклади към ЦК на ЮКП обвинява Българанов „в зловредно влияние сред македонските комунисти чрез внушаване на тактиката на БРП (т.с.)“.
Участва във вземането на властта след 9 септември 1944 г. и след това в първата фаза на войната срещу Германия като помощник-командир на Втора българска армия (начело на която е назначен с министерска заповед № 352 от 22 септември 1944 г.). От 12 април 1945 г. е заместник-началник на Военното училище в София.
Бил е член на ЦК на БКП от 27 февруари 1945 г. до края на живота си. От 1945 до 1947 г. е директор на Народната милиция, а до 1948 г. - началник на Политическото управление на Българската армия. Отстранен е от поста в края на 1949 г. при кампанията срещу Трайчо Костов.
На Априлския пленум през 1956 г. е реабилитиран. Между 2 април 1956 и 25 април 1971 г. е секретар на ЦК на БКП. От 11 юли 1957 до 26 декември 1972 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. В периода от май 1967 до април 1972 г. е председател на Националния съвет на ОФ. Два пъти е член на Президиума на Народното събрание на НРБ (17 март 1962 - 12 март 1966, 16 юни 1967 - 18 май 1971). От 9 юли 1971 до 15 юни 1976 г. е член на Държавния съвет на НРБ. Удостоен е със званието „Герой на Народна република България“ и награден с пет ордена „Георги Димитров“, както и със званието „Герой на социалистическия труд“. Отделно е награждаван с орден „За храброст“, IV степен, 2 клас, орден „Свети Александър“, III степен, и със съветския орден „Червено знаме“. Изразът „българановци“ е употребен пейоративно.
302Кирил Драмалиев (1892, София -1961, София) - учи в Софийската класическа гимназия. Завършва немска филология, като защитава и докторат в Мюнхен. Завръщайки се в България, работи като учител. Драмалиев е сред ръководителите на лявото учителско профсъюзно движение. Включва се в редовете на БКП от 1921 г. Избиран е за член на Софийския градски комитет на парти¬ята (1937, 1941-1944). Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война. Интерниран в лагер (1940). Участва в написването на „Програмата на ОФ“. През лятото на 1942 г., заедно с Цола Драгойчева, ръководи дейността на БРП (к) по създаването на ОФ, а през август 1943 г. става член на новосъздадения му Национален комитет. Подписът на д-р Кирил Драмалиев стои под всички програмни и политически документи на ОФ, включително и от 28 август 1944 г., призоваващ за „Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи“.
На 22 септември 1944 г. със заповед на военния министър Дамян Велчев е узаконен институтът на помощник-командирите - комунисти и бивши партизани, които трябва да установят политическия контрол на ОФ над войската. Кирил Драмалиев е назначен за помощник-командир на V Българска армия. По време на сесията на Висшия учебен съвет през май - юни 1945 г., подкрепян от регента Тодор Павлов, Кирил Драмалиев налага вземането на решение за изключва¬не на древните езици от учебните програми на гимназиите. Публикува книгата „Просветната реформа на Отечествения фронт“. Член на ЦК на БКП (1947), председател на Съюза на работниците по просветата (1946-1947). Многократно избиран за народен представител (1945-1961). През 1946 г. пише брошурата „Теория и практика на великобългарския шовинизъм“.
Министър на народната просвета във второто правителство на Георги Димитров (12 декември 1947 - 20 юли 1949) и в правителствата на Васил Коларов (20 юли 1949 - 20 януари 1950) и Вълко Червенков (20 януари 1950 - 4 февруари 1952). В Писмо от 18 февруари 1949 г. К. Драмалиев известява Георги Димитров, че учениците не желаят да изучават „македонски език“ по време на Културната автономия на Пиринска Македония. След това преминава на дипломатическа работа. Посланик на НРБ в Полша (1952-1954) и в ГДР (1956-1958).
303Венелин Коцев (1926, с. Литаково, общ. Ботевград - 2002, София) - от 1940 г. е член на РМС. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война. Ятак е на Партизанска бригада „Чавдар“. Арестуван през 1944 г. и осъден по ЗЗД на 10 години затвор.
След 9 септември 1944 г. става член на БРП (к) (1946). Между 1951 и 1953 г. е секретар на Международната федерация на демократичната младеж. След това до 1957 г. е директор на издателство „Народна младеж“. В периода 1962-1966 г. е кандидат-член на ЦК на БКП, а от 1966 до 1989 г. е негов член. Между 1966 и 1972 г. е секретар на ЦК на БКП. През 1972 г. става кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. От 1972 до 1974 г. е заместник-председател на Министерския съвет.
В периода 1974-1986 г. е посланик на България в Алжир, Мавритания, Италия, Малта, както и представител на страната във Ватикана. След това до 1990 г. е посланик в Унгария. Излиза в пенсия през 1990 г.
304Константин Теллалов (1925, с. Орач) - Още в училище влиза в РМС, а през 1942 г. получава петгодишна присъда. Завършва специалност „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1944 г. става член на БКП. Между 1951-1958 г. е член на ЦК на ДКМС. Между 1966 и 1967 г. е заместник-постоянен представител на България в ООН. В периода 1967-1972 г. е завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП. От 1972 до 1976 г. е секретар на ЦК на БКП. „След XI конгрес на БКП един много талантлив човек, секретар на ЦК на БКП, Константин Теллалов, беше свален с аргумента, че много пиел, че събирал другари да пият в кабинета му и чистачките не смогвали да изнесат празните бутилки. Всички тия човешки слабости обаче се преекспонираха от Живков. Освен това най-верните му хора - зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов и известният Мирчо Спасов, услужливо му донасяха кой с кого спал и къде пил. А се пиеше и в София, и на почивните станции - уиски, водка и най-вече прекрасните евксиноградски ракии, коняци и вина.“ (Дамян Дамянов. Харесвах Юлияна Дончева, но се страхувах от бодигардовете на мъжа и, 30.01. 2007, http://www.blitz.bg ). След 1982 г. е назначен за постоянен представител на България в международните организации в Женева при службите на ООН. В отделни периоди е посланик на България в Канада, Венецуела и Гвиана. През 1990 г. взема участие в така наречената Кръгла маса, където представя Комитета по правата на човека.
305Ангел Цанев (1912, Варна -2003, София) - от 1930 г. служи във Военноморския флот. Член на БРП (к) (1933). Осъден е на 5 години затвор за политическа пропаганда във флота. През 1937 г. е освободен, но малко по-късно отново е изпратен в затвора, където остава до средата на 1938 г. През 1941 г. получава нова присъда от 15 години затвор по ЗЗД. Успява да избяга от затвора (1943) и от началото на 1944 г. е партизанин, командир на Поповския партизански отряд. Участник в групата превратаджии (Цанев, Г. Богданов - Левака, Кирил Халачев), които за 24 часа отстраняват легалното партийно ръководство във Варна. Помощник-командир на Дванадесета пехотна дивизия, от която дезертира на фронта, за да си осигури добър пост в София - главен инспектор на Народната милиция. През 1947-1949 г. е началник на Политическия отдел на Трудова повинност, а през 1949-1951 г. е началник на Строителни войски. Заместник-министър на вътрешните работи (1951-1953), началник на Местната противовъздушна отбрана (1953-1956), отново заместник-министър на вътрешните работи (1956-1961) и първи заместник-министър на строежите (1961-1965). От 1962 г. Ангел Цанев е член на Централния комитет на БКП, а от 1965 до 1971 г. завежда неговия Военен отдел. Кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП (1966-1973). През 1971-1973 г. е министър на вътрешните работи в правителството на Станко Тодоров, а през 1973 г. за кратко е заместник-председател на Държавния комитет на отбраната. През 1973 г. е отстранен от постовете си с решение на Политбюро, заради „използване на служебното си положение за лично облагодетелстване, с което грубо е нарушил партийните принципи и комунистическия морал“. През април 1990 г. е изключен от наследилата БКП Българска социалистическа партия след доклад на Петър Младенов. През войната е награждаван с орден „За храброст“, IV степен, 1 клас.
306Митко Григоров (1920, с. Ярловци, Трънско -1987, София) - През 1942 г. за нелегална дейност е арестуван и осъден на 15-годишен затвор. След 9 септември 1944 г. е освободен от затвора и работи в апарата на БРП (к) в София, като през 1947 г. завършва право в СУ „Свети Климент Охридски“. Известно време е секретар на Градския комитет на БКП в София, а от 1950 до 1958 г. е завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП с прекъсване в годините 1954-1957, когато е първи секретар на Окръжния комитет на БКП във Варна. От 4 март 1954 г. е кандидат-член, а от 11 юли 1957 г. - член на ЦК. Народен представител е в периода 1954-1987 г. След Априлския пленум (1956) Тодор Живков съдейства за неговото издигане. През 1958 г. става секретар на ЦК на партията (1958-1966), а през периода 28 ноември 1961 - 19 ноември 1966 г. е същевременно и член на Политбюро на БКП. През 1962-1966 г. е министър без портфейл в първото правителство на Тодор Живков. През този период той е вторият човек в партийната йерархия, но след опит да установи преки връзки със съветското ръководство Живков бързо го отстранява. През този период „втори човек в партията и държавата беше Митко Григоров - човек с голяма теоретична подготовка и с потенциал за държавно-административна работа. Живков му беше признателен, но, от друга страна, не можеше да понесе, че Григоров има солидна теоретична подготовка, пише си сам изказванията, отстоява собственото си мнение и като интелект значително го превъзхожда. Освен това Митко Григоров се ползваше с уважението и възхищението на съветските другари, които са се изказвали ласкаво за него и пред самия Живков.
През 1964 г. във връзка със заболяване Митко Григоров беше няколко месеца в СССР. Мнителният Живков, съдейки може би по себе си, е стигнал до убеждението, че Григоров си подготвя почвата да стане първи секретар на партията. Без да му даде никакъв повод за съмнение и най-изненадващо, на Деветия конгрес (октомври 1966 г.) Живков обявява в залата, че Митко Григоров е освободен от всички заемани досега постове. Живков имаше обичай, ако се убеди, че наказаният другар не тръгне да си отмъщава и да предприема някакви ответни мерки и е безопасен, то му се отпускат някакви минимални привилегии.“ (Дамян Дамянов. Харесвах Юлияна Дончева, но се страхувах от бодигардовете на мъжа и, 30.01.2007, http://www.blitz.bg).  От 1966 до 1969 г. Григоров е представител на ЦК в редакцията на списание „Проблеми на мира и социализма“ в Прага (съвместно издание на управляващите в Организацията на Варшавския договор комунистически партии). От 1969 г. за две години е посланик във Великобритания. През 1971 г. става член на новосъздадения Държавен съвет, а през 1974-1990 г. е негов заместник-председател, но вече не заема висши партийни постове. По повод назначението на М. Григоров в Държавния съвет, Т. Живков казва: „Абе човека го бива за работа, нека да го направиме член на Държавния съвет - хем да го удовлетворим, хем да му дадем работа, от която нищо няма да зависи“. (Дамян Дамянов. Харесвах Юлияна Дончева, но се страхувах от бодигардовете на мъжа и, 30.01.2007, http://www.blitz.bg).
307Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
308Писарев, Павел, Подир изгубеното време..., с. 223
309Писарев, Павел. Цит. съч., с. 223.
310Писарев, Павел. Писаревщини. - Труд, 19.10.2009, www.trud.bg.
311Дино Динев - Джими (1940) - работи като осветител и асистент-оператор в Студия за игрални филми „Бояна“. Участва в заснемането на „Крадецът на праскови“ и „Цар и генерал“ на режисьора Въло Радев, във филми на Борислав Шаралиев, Янко Янков и др. По време на снимки на филма „Старинната монета“ се запознава с френски кинооператор и през март 1966 г. заминава по негова покана за Париж, където завършва кинорежисура. През май 1968 г. снима барикадите на студентските вълнения в Париж. Работи две години като асистент във Френската национална телевизия, където се запознава с Жерар Депардийо. Междувременно е вербуван от ДС и от френските спецслужби. Създава собствена фирма - „Пиринфилм“, и става ексклузивен дистрибутор на френски, а по-късно и на американски филми в бившите социалистически страни. Започва да разпространява и съветски филми във Франция, което го сближава с Андрей Тарковски, Сергей Бондарчук и Никита Михалков. През 1979 г. той е осъден е от Съда за Държавна сигурност по обвинение, че е поддържал постоянни връзки с резиденти на чужди разузнавателни централи - на ДС и на КГБ, както и че е сътрудничил на френските служби за сигурност. Лежи три години на в затвора „Фльори Мержорис“ в Мелен, там където са осъдените по политически причини. След освобождаването му - през 1981 г. се включва още по-активно във филмовия бизнес. Пише сценарий с Владимир Висоцки. Работи с асове от филмовия бранш като Роман Полански, Клод Льолуш и с големия американски продуцент Дино де Лаурентис.
312Динев, Дино Джими. (Не)таен агент. Автобиографичен разказ за един необикновен живот по времето на безумието, наречено Студена война. София: ИК „Колибри“, 2016, с. 96-97.
313Писарев, Павел. От нашия кореспондент..., София, 2010, с. 241-242.
314Gilles Tautin a-t-il été poussé?, 11.06.1998, http://www.leparisien.fr/  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
315Consternation au lycée Stephane-Mallarme. Le Monde, 12 juin 1968, https://www.lemonde.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
316Chabrun, Laurent, Dupuis, Jérôme et Pontaut, Jean-Marie. Mai 68. Les archives secrètes de la police - L’Express, 19.03.1998, https://www.lexpress.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
317Пак там.
318Пак там.
319Burlet, Laurent. Mai 68: mystères autour de la mort du commissaire Lacroix. Lyon Capitale, 01.05.2008, https://www.lyoncapitale.fr/.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
320Пак там.
321Пак там.
322Пак там.
323Пак там.
324Пак там.
325Пак там.
326Шишманов, Димитър. Елисейският дворец през Петата република. София: Партиздат, 1984, с. 18.
327Reignseinements genereaux (RG) - служба за сигурност и префектура.
328Chabrun, Laurent, Dupuis, Jérôme et Pontaut, Jean-Marie. Mai 68. Les archives secrètes de la police. L’Express, 19.03.1998, http://www.lexpress.fr/.
329Пак там.
330Пак там.
331Пак там.
332Пак там.
333Пак там.
334Central Intelligence Bulletin, 09.05.1968, p. 8. CIA-RDP79T00975A01100001-6 [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
335Winock, M. Le siècle des intellect^ls. Paris, 1997, p. 564-565. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
336Пак там, с. 565.
337Генерал Дьо Гол разрешава употреба на оръжие единствено на полицията и жандармерията при самозащита - б.а., Х.М.
338Chabrun, Laurent, Dupuis, Jérôme et Pontaut, Jean-Marie. Mai 68. Les archives secrètes de la police. L’Express, 19.03.1998, http://www.lexpress.fr/.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
339Динев, Дино Джими. Цит. съч., с. 94.
340АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка 2531, л. 41. Паметна записка от Тодор Тороманов, втори легационен секретар при Посолството. 1 юни 1968 г. ОТНОСНО: проведен разговор с журналист. До посланика на НРБ в Париж др. Вл. Топенчаров.
3411968 en quelques chiffres, Le Quotidien de 1968, 18.03.2008, L’Obs, https://www.nouvelobs.com. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
342АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка №2735, л. 100-103.
343Пак там, л. 105-111.
344На ул. „Грьонел“ в Париж се намира Министерството на труда.
345По тази тема вж: Милков, Хр. Разбуденото общество, с. 243-249.
346АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 49-59. До Министерството на външните работи, отдел Четвърти. Доклад за политическата криза във Франция, изготвен от първия секретар Нино Нинов. Посланик Вл. Топенчаров до Иван Башев.
347Републикански корпус за сигурност (КРС) - тежковъоръжени специални части за неутрализиране на обществените размирици, на брой 45 000 души, въоръжени с автоматично оръжие.
348Подвижната жандармерия е подразделение на Френската национална жандармерия, специализирано за поддържане или възстановяване на реда. В своите всекидневни мисии тя участва в общата сигурност заедно с департаменталната жандармерия. Както сочи името и, тя е създадена от подвижни части, способни да се намесват на цялата френска територия (на метрополията и отвъдморската) или във външните операции, както другите френски въоръжени сили. По време на мобилизацията от 1939 г. една трета от нейните офицери – 6000 гвардейци и гвардейки, са интегрирани в наземната армия. Някои от нейните формации, като 45 танков батальон от жандармерията, се бият на първа линия. Германските власти изискват разпускането им след примирието и те са заместени от Гвардията, която е отделена от жандармерията. Присъединена към жандармерията през 1944 г., тя приема названието републиканска гвардия, което запазва докато с декрет от 20 септември 1954 г. променя отново името си, за да стане подвижна жандармерия.
Нейната главна дейност ще продължи да бъде поддържането на реда, но тя участва също така в конфликтите в Индокитай и в Алжир. След края на войната в Алжир получава мисии за подкрепа на департаменталната жандармерия, както и мисии за оперативната отбрана на територията.
Уроците от събитията от май 1968 г. и кризите от края на ХХ век водят до преоценка на тактиката и и до значително модернизиране на екипировката и.
През 1969 г. в Сен-Астие е създаден Център за усъвършенстване на подвижната жандармерия, станал след това Национален център за тренировка на силите на жандармерията.
349АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 49-59. До Министерството на външните работи, отдел Четвърти. Доклад за политическата криза във Франция, изготвен от първия секретар Нино Нинов. Посланик Вл. Топенчаров до министър Иван Башев. Париж, 27 юни 1968 г.
350Пак там, л. 50.
351De Gaulle rencontre Massu à Baden-Baden. - Le Monde-2, 22.05.2008, www.lemonde.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
352АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 50.
353Пак там, л. 51-52.
354Пак там, л. 212. Справка по събитията във Франция. София, 17 юни 1968 г.
355Van Sinoy, Guy. Mai 1968: l’explosion révolutionnaire, LCR, la gauche, 06.05.2008, http://www.lcr-lagauche.be.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
356АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 105-107.
357Laurent, Chabrun, Jérôme Dupuis, Jean-Marie Pontaut. Mai 68 Les archives secrètes de la police. 19.03.1998, Actualité, http://www.lexpress.fr.  [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
358Пак там.
359Пак там.
360Intelligence Memorandum. Student activity in Western Europe, 29.06.1970, p. 3. [Превод от англ. език: Христо Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
361Едгар Фор (1908, Безиер - 1988, Париж) - най-младият френски адвокат на времето си, на процеса в Клермон-Феран през 1941 г., въпреки риска, свидетелства в полза на Пиер Мендес-Франс, затворен от режима на Виши, участва във Френския комитет за национално освобождение в Алжир, началник на законодателната служба при Временното правителство на Френската република начело с Дьо Гол, френски заместник-главен прокурор на Международния трибунал в Нюрнберг, министър в много правителства, в които му се поверяват значими портфейли - финанси, бюджет, икономика, външните работи, социални въпроси, националното образование; председател на Министерския съвет през 1952 и 1955-1956 г. при IV република; министър по време на президентствата на Дьо Гол и Помпиду; председател на Националното събрание (1973-1978), депутат, сенатор и член на Френската академия от 1980 г., надарен музикант, блестящ оратор, историк, писател.
362Intelligence Memorandum. Student activity in Western Europe, p. 4. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].
363Подчертаване съгласно оригинала - б.а., Х.М.
364Intelligence Memorandum. Student activity in Western Europe, p. 6. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 25.11.2018 г.].

 

X

Right Click

No right click