1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век) - Трета глава. Разбуденото общество

Написана от Христо Милков
Посещения: 3073

Индекс на статията

 
ТРЕТА ГЛАВА. РАЗБУДЕНОТО ОБЩЕСТВО

 

Високоскоростният влак, наречен Френският май, е теглен от два локомотива: ученичеството и студентството. Развитието на образованието на всички равнища е една от първостепенните цели на Петата република. Броят на държавните гимназиални учители се увеличава от 17 400 през 1945 г. на 67 000 през 1965 г. Учениците и студентите, които са само 78 691 през 1939 г., вече са 563 000 през 1968 г.211 За по-малко от десет години студентите се увеличават четири пъти: стават хиляди там, където преди са били стотици. Все по-модернизиращата се икономика е немислима без все по-многобройни и висококвалифицирани специалисти във всички области. Ако през 1938 г. Франция има 60 000 студенти, то през 1961 г. те стават 240 000, а през 1968 - 605 000, толкова, колкото и във Великобритания, Западна Германия и Белгия, взети заедно212. В сравнение с 1961 г., седем години по-късно студентите са два пъти повече и университетските градчета се пукат по шевовете, затова са построени няколко нови или са разширени няколко стари. В десетилетието, което предхожда 1968 година, четири пъти нараства броят на получилите своите дипломи за завършено средно образование, а три пъти повече са влезлите в университети. Трудно е да се уточни броят на студентите през 1968 г. Различните източници дават доста широка „амплитуда“ от 500 000 до 700 000. Николай Молчанов пише за „половинмилионната студентска маса.“213 Пиер Микел покачва „залога“ на 600 000214. Жан-Пол Сартр „увеличава“ до 700 000215. Разминаването между отделните източници е твърде значително. Всеки от авторите е твърде близо до събитията, а от подобно разстояние е трудно да се говори за точни цифри, особено когато са погълнати такива огромни човешки маси в Париж и в провинцията.

Съгласно Разузнавателен меморандум на ЦРУ от 29 юни 1970 г., посветен на знаковата за онова време тема „Студентската активност в Западна Европа“, се проследява нарастването на броя на студентите по времето на Дьо Гол от 170 000 през 1958 г., който през 1968 г. надхвърля 600 000. Според най-съвременни изчисления той е между 650 000 и 700 000216. Но количеството не отговаря на качеството, не отговаря на очакванията на самата държава.

На въпроса ми към Павел Писарев кои са двигателите на стачното движение и как изглежда френското общество през 1968 г., той сподели: „Стачката най-напред тръгна от учениците, искаха реформи в системата на училищното образование, което не ги готвеше за живота, не ги готвеше за работа. Те обикаляха още от февруари парижките улици и лицеите - „Анри IV“, основният лицей, супермодерен (това е в Латинския квартал, там учат децата на целия елит, на всички политици и богаташи). Беше им весело, не ходеха на училище, връщаха се само за обяд - ¾ от тях не можеха да получат вкъщи топла храна.

Франция е много интересна страна. Ако 5% са милиардерите, които не можеш да ги срещнеш никъде, ако 30% са чиновниците в държавните и общински учреждения, интелигенцията, инженерите, хората с висше образование, които живеят добре, и ако има още 30%, да ги наречем средна класа, които работят и живеят добре - малко магазинче, работници с висока квалификация, които във Франция взимат много пари, имат лека кола, апартамент, жилище, собственост, има още 20%, които живеят много бедно. Толкова бедно, че аз съм се учудвал. Например, децата на нашите дипломати учеха във френските училища, първо беше разрешено, след това забраниха. Защото много от тях станаха наркомани и занесоха наркоманията в България, имаше и смъртни случаи. Детето на нашия консул го убиха или се самоуби, не знам. Децата са ми разказвали странни работи. Когато имат час по гимнастика, едно дете казва, че 10-15% от французойчетата - момчета и момичета, не участват, защото нямат долно бельо и ги е срам. Нямат гащички, фланелка, нямат физкултурен екип и не могат да играят, защото са много бедни. Аз съм се учудвал на положението на Франция. И сега е такова. Има едно 20% в богати страни, които живеят в много дълбока мизерия. Аз за пръв път видях мизерията във Франция. В България нямаше такава мизерия. Имайте предвид, че аз съм изкарал войната, след войната, бяха много трудни години след 1945 г. до 1958 г., но такава мизерия, каквато аз видях, нямаше, и то 20 години след войната. Именно тези слоеве тръгнаха на стачка, доколкото работеха, доколкото техните деца бяха в университета, в училищата, доколкото те влияеха върху обществото. Така че това избухване не беше случайно, то имаше дълбоки социални корени.“217

Не може да се осъзнае Май, ако не се разбере френското студентство, както и неговите организации. Защото именно то е стартовата му площадка. Обаче в резултат на нарастването на броя на студентите, те познават неизбежната самота, следствие на живота в големите общности, изолацията в недрата на една анонимна тълпа, произхождаща предимно от дребната буржоазия и средната класа, за която дипломата е достъп до работно място и социално издигане. Съдбата им неизбежно засяга много френски семейства. Дипломата се получава с цената на тежък труд. Лекциите понякога продължават до десет часа. А половината трябва да работят, за да живеят. Само 25% от първоначално започналите завършват образованието си. В някои факултети на 10 студенти само един получава заветната диплома. „Много от тях си задавали тревожни въпроси относно целта на следването, за малкото и несигурни работни места, относно съдбата, която ги чакала в едно „потребителско общество“, в което тяхното включване било програмирано по тъжен начин: духовната криза у тях била по-сериозна от материалната.“218 Разбира се, другата страна на медала е, че именно Университетът е интелектуалното средище на младежта. Състоянието му с вкостенената му структура със силни феодални остатъци, със системата на работа, изоставаща от съвременните нужди, вълнува силно студентската младеж не само във Франция, но и в други западноевропейски страни. Ето защо първоначалните и искания са демократизация на висшето образование - премахване на „неизгодните изходни позиции“ на кандидат-студентите от семейства с ниски доходи, осъвременяване на обучението с оглед на даването на адекватна професионална реализация, ликвидиране на старите университетски порядки, някои от които са останали от времето на Наполеон Бонапарт. Във Франция, и то във времето на свободната любов, ректорите забраняват на момчетата да влизат в общежитията на момичетата и да спят при тях.

По онова време студентският синдикализъм достига своя връх: неговата мощ се опира на подкрепата на поне половината студенти. Най-голямата организация - Национален съюз за френско образование (ЮНЕФ) - дискутира наравно с най-мощните синдикални централи. Организацията на преподавателите е Федерацията за национално образование (ФЕН)219. Специално за висшето образование е създаден Националният синдикат за висшето образование (СНЕ-Сюп - клон на ФЕН за висшите училища). След полицейските репресии на 3 май 1968 г., когато в древната Сорбона е смазан студентски митинг, през нощта ЮНЕФ и СНЕ-Сюп отхвърлят погазването на университетските свободи и дават заповед за стачка.

Според тематична справка220 на Министерството на външните работи, важна роля в кризата са играли студентските организации. Събитията са показали, че тяхното влияние е различно и не всякога е свързано с броя на техните членове. Най-активни са били Националният съюз на френските студенти и Движението 22 март, които са положили усилия да проникнат и в работническите среди. Ето и организациите, включени в справката:

„1. СЪЮЗЪТ НА СТУДЕНТИТЕ-КОМУНИСТИ (ЮНИОН ДЕЗ-ЕТЮДИАН КОМЮНИСТ) е малобройна организация, която извършва дейност в духа на указанията на Френската комунистическа партия. Съюзът изживя редица кризи: една част от неговите членове се обявиха в полза на някои позиции на Италианската комунистическа партия, а други подкрепиха Мао Цзе Дун. Понастоящем съюзът има печатен орган „Нуво Кларте“.

2. НАЦИОНАЛЕН СЪЮЗ НА ФРЕНСКИТЕ СТУДЕНТИ (ЮНИОН НАСИОНАЛ ДЕЗ-ЕТЮДИАН ФРАНСЕ - ЮНЕФ). Тази най-многочислена студентска организация има около 45-50 000 члена. Това не е много, като се има пред вид, че през 1961 г. тя имаше около 100 000 члена при общо 240 000 студенти, докато сега техният брой е 600 000. Националният съюз на френските студенти води активна борба против войната в Алжир. След това обаче влиянието на тази организация отслабна, още повече, че тя изпитва финансови трудности, тъй като преди пет години френското правителство прекрати годишната субсидия. Понастоящем в ЮНЕФ се срещат най-различни политически тенденции: троцкисти, прокитайци, анархисти, социалдемократи и т.н. Всички тези групи играха решаваща роля в последните студентски манифестации. Самият Национален съюз на френските студенти не е добре внедрен в най-многобройните факултети и повечето от провинциалните университети живеят самостоятелен организационен живот. Националният съюз на френските студенти не е признат от страна на университетските власти и Министерството на народната просвета като представител на студентството. Затова дейността на ЮНЕФ се изразява по-скоро в отпечатване на позиви, възвания или да поддържа безплодни контакти с университетските органи. Други активни групи търсят нови начини за политическа дейност. Местните асоциации могат да бъдат контролирани от активни малцинства и често пъти за една учебна година тенденциите се сменят по няколко пъти. Понастоящем нещата се кристализират: през януари 1967 г. ръководството на Националния студентски съюз беше завладяно от студенти, близки до Унитарната социалистическа партия.

3. НАЦИОНАЛНАТА ФЕДЕРАЦИЯ НА ФРЕНСКИТЕ СТУДЕНТИ (ФЕДЕРАСИОН НАСИОНАЛ ДЕЗ ЕТЮДИАН ФРАНСЕ - ФНЕФ) е дясна студентска организация, която възникна по времето на войната в Алжир и нейният лозунг бе „френски Алжир“. Френското правителство ѝ отпусна финансова помощ преди още организацията да бъде създадена. Федерацията до голяма степен съществува поради обстоятелството, че тя дава самостоятелност на местните си организации.

4. ЗАПАД (ОКСИДАН) е студентска организация на профашистите-националисти. Повечето от нейните членове са възпитани в духа на ОАС. Те са малобройни и за да привличат вниманието към себе си прилагат терористични методи, побоища. Всъщност този „бял терор“ принуди студентите от крайната левица да вземат мерки в своя защита. Така митингът, който доведе до затварянето на Сорбоната, беше предизвикан от терористичната акция на „Запад“ срещу седалището на една студентска организация.

5. ДВИЖЕНИЕ 22 МАРТ (МУВМАН ДЬО 22 МАРС). Тъй като Националният съюз на френските студенти и Федерацията на френските студенти не са признати официално от университетските власти, то възникват нови форми на прегрупиране на студентите. Такъв е смисълът на Движението 22 март в гр. Нантер и на Движението 25 април в гр. Тулуза. Движението 22 март е твърде нееднородно и в него участват различни студентски организации с крайно леви тенденции. Значително влияние сред това Движение има философът Херберт Маркузе, чиито идеи най-общо се свеждат до следното: комунистическите партии фалираха в тяхната мисия да съборят капитализма и по същество са се отказали от тази си цел; работническата класа е интегрирана и политически, и икономически от буржоазното общество и пролетариатът е загубил своя революционен характер; понастоящем революционният заряд се намира в учащата се младеж, главно студентската, която не е заангажирана в някаква политическа групировка; тази студентска младеж трябва да обхване младите работници, които все още не участват в синдикатите, и с тях да провежда революционна дейност.

В Движението 22 март участват маоисти, анархисти и обединява различни организации. Една от тях е КОМИТЕТЪТ ЗА СВРЪЗКА МЕЖДУ СТУДЕНТИТЕ-РЕВОЛЮЦИОНЕРИ, създаден през 1961 г. от група студенти, привърженици на троцкистката организация, известна под името Групата Ламбер. Този Комитет счита, че Френската комунистическа партия се е бюрократизирала и е загубила революционната си насоченост. Издава месечното списание „Метеж“. В областта на студентската политика особено активно води борба срещу пирамидалната система на подбор, при която биват елиминирани студентите от работнически и селски произход. Има около 1100 члена.“221

Според Справката „друга подобна [на Движението 22 март - б.а., Х. М.] организация е „РЕВОЛЮЦИОННАТА КОМУНИСТИЧЕСКА МЛАДЕЖ“ (РКМ), създадена в началото на 1966 г. от около стотина члена на Съюза на студентите-комунисти (верен на ФКП) и несъгласни с поддръжката, която ФКП направи на кандидатурата на Митеран за президент. По-късно тази организация се присъедини към една друга троцкистка организация, известна под името Групата на Франк. Тази група издава вестник „Авангард“. Тя има доста активни групи в университетите в Кан, Руан и в Южна Франция. През есента на 1967 г. бяха създадени Базовите комитети Виетнам, които са близки до РКМ. Тези комитети се стремят да включват не само студенти, но и ученици от горните класове на лицеите и работници. Имат около 1500 активни членове, предимно студенти и ученици. Техният конгрес се проведе през март т.г. Те издават печатен орган под название „Победа за Виетнам“ и са за безусловна поддръжка на Фронта за национално освобождение на Южен Виетнам. Такива комитети бяха организирани и в някои лицеи, които по времето на събитията през м. май т.г. се превърнаха в Акционните комитети на лицеите.“222

Забележително е, че българските дипломатически представители са направили толкова подробен анализ, в който се разкриват зависимостите между политическите сили, синдикалните централи, както и броят на студентските организации и техните членове.

Един от най-близките съратници на генерал Дьо Гол, Ромен Гари, по повод Май 68 казва в отговор на въпроса какво ще прави, ако комунистите вземат властта във Франция:

„Мисля, че ако комунистите вземат властта във Франция, тези, които най-вече ще имат проблеми, ще бъдат комунистите-интелектуалци... Много им пука на другите за Ромен Гари. Мисля си даже, че ще ме оставят да пиша и да публикувам, за да се правят на добрички. Те не са вчерашни. Но трябва да се спомене, че буржоазията прави всичко за ускоряване на процеса. Чуй нещо. Издържах един студент, един чернокож. Той завърши образованието си с всички дипломи, за които би могъл да се сетиш. Опитах да му помогна, за да може да си осигурява насъщния и се обърнах към познати, които са в ръководството на една извънредно голяма машинария []. Вземат го. Още докато е на стаж, ме информират, че въпросният млад чернокож е блестящ служител, че пред него се открива добро бъдеще, че са много доволни от него. А след това, момчето пристига една вечер вкъщи напълно премазано. Току-що го изритали. Повикал го началникът на „Личен състав“ и го приел, посрещайки го надменно, иронично и с желание да го смачка. „Драги господине, това е Вашето досие. През май 1968 г. Вие сте бил на барикадите. И сте се борил в африкански организации за подривна дейност. И като че ли случайно, драги господине, живеете на булевард „Сен-Мишел“. За да сте на първа ложа, така ли? Довиждане, довиждане...“ Това е. Момчето беше напълно забравило какво е това май ’68, но те не го бяха забравили.“223

Предвестниците на майската криза са твърде трудно различими и сякаш убягват от очите на съвременниците. Събития, които, разгледани поотделно, сякаш са останали без отглас. През февруари 1964 г. упражняване на сила противопоставя студентите от социологическия факултет в Париж на правителството по повод посещението на президента на италианската Република. Впоследствие те се окопават в старата Сорбона. В Страсбург ситуационистите224 проповядват от 1966 г. тези за радикален протест. През октомври 1967 г. няколко студентски стачки в необичаен по своята крайност стил разбунват много висши учебни заведения, сред които наскоро отделеният от Сорбоната социологически факултет в парижкото предградие Нантер и студентското градче. „Прекъснатите лекции, бойкотираните изпити, оспореният регламент на университетското ръководство, активността на някои малочислени, но подвижни групи от крайната левица, посещението на министри, идването на комунистически лидери за пресконференции, отнемането на дума, всички тези факти до този момент както в очите на общественото мнение, така и на управляващите не са се разбирали като предвестници на онази брутална криза от пролетта.“225 През цялата учебна 1967/1968 г. много факултети и студентски общежития, дори в провинцията, се превръщат в театър на разнообразна бунтовна агитация, особено срещу опекунството на „центровете“, упражнявано съгласно старите регламенти върху политическия и частния живот на студентите.

Министърът на вътрешните работи Кристиан Фуше226, който би трябвало да бъде по-добре запознат с нещата, пише: „В относително суровия климат на Франция от април 1968 г. инцидентите в Нантер не изглеждаха нито повече, нито по-малко опасни, отколкото скорошните селски смутове в Кампер или Рен, или работническите смутове в Каен.“227 Едва в края на този месец по отношение на властта започват да си казват, че тези студентски манифестации са били доста твърди.

Много често, сякаш по инерция, събитията от май са определяни като студентски, но какъв е действителният мащаб на кризата във френското общество? „Определено събитията са свързани с недоволството на студентите от нерешените проблеми на висшето образование. Така че това тяхно недоволство може да се приеме като първоначална отправна точка на протестното движение. Но то не би получило всенароден отзвук и размах, ако към него не се бяха присъединили и хората на наемния труд, и интелектуалните кръгове, и ученичеството, и чиновничеството и това тяхно недоволство не беше намерило съчувствие и подкрепа и сред непряко ангажираните в протестите други слоеве в обществото. В апогея си майските събития станаха израз на една всеобща обществена криза.“228

Справка до Министерството на външните работи от отдел Четвърти, която се отнася до френските студентските организации, трябва непременно да се сравни със статия, засягаща синдикатите, публикувана в сп. „Международно профсъюзно движение“229. В първия раздел на справката се разглеждат взаимоотношенията между ФКП и студентското движение:

„На въпроса може ли да се смята студентската младеж [за] обхваната от „маоистки дух“, от „троцкизъм“, отговорът е отрицателен. Безспорно има групички на „маоисти“, на „троцкисти“, на „анархисти“, но не тези течения и теченийца характеризират революционното раздвижване на младежта. Може да се констатира, че състоянието на френския университет (с неговата вкостенена структура със силни феодални остатъци, с неговата система на работа, неотговаряща на съвременните нужди, с неговите приемни изпити, изпитна система, грижата на студентите за утрешния ден) вълнува силно студентската младеж. Със своите „революционни идеи“, прокламирани шумно, с разни знамена, издигани шумно сред студентството, с демагогия, маоисти и троцкисти успяват да въвлекат в известен момент студентската маса, особено в нейната дребнобуржоазна част. Но събитията, които се развиха от Нантер до Сорбоната и университета в Лион, могат да послужат като катализатор (очистител) на студентските настроения или тенденции. Този въпрос бе поставен в разискването между група интелектуалци и представители на Политбюро (Льо Роа, Роже Гароди, Ги Бес, Жукен), което стана на 1-3 юни. Тази група интелектуалци (главно от Латинския квартал) повдигна въпроса: „Правилно ли са приложени [идеите - б.а., Х.М.] на последния конгрес на ФКП към движението на младежта и в частност на студентската младеж, не са ли допуснати несръчност, нетактичност от страна на хора на партията, на ЦК, на ПБ“.230 Този въпрос съществува. Съществува въпросът за връзката на ФКП със студентската младеж. Партията и в своя орган „Юманите“ посочва благородния характер на борбата, която води студентството в името на свои университетски искания, или за ново, социално общество. Но тя предупреждава и пази от увлечения по квазиреволюционни пътища, против демагогията на някои, които развяват знамена, зад които няма нищо, освен измама.“231

Демократизация и модернизация на висшите училища, увеличаване броя на преподавателите, увеличаване на стипендиите - това са лозунгите на много от студентските демонстрации в Париж, които се превръщат в масова стачка в Сорбоната. Всички профсъюзни центрове във Франция обявяват 24-часова всеобща стачка в подкрепа на исканията им. В парижката манифестация на солидарност с тях участват почти половин милион души. Демонстрацията протича сериозно и спокойно, за което бдят работнически и студентски постове за поддържане на реда. Работническата и селската младеж представлява само 8% от общия брой от този водещ отряд на интелигенцията във Франция. Почти половината работят, за да могат да плащат високите такси. Мнозина напускат, преди да са се дипломирали.232

Студентските вълнения във Франция започват най-напред в Нантер, след това се пренасят в главните университетски центрове, Лион и Гренобъл и парижката Сорбона, която един ден осъмва с червено знаме на покрива. „Първоначалното искане беше да се обнови остарялата вече система на образование. След това се прибавиха нови искания: да се обнови и системата на средното образование, да се демократизира образователната система. Поставена беше под въпрос целесъобразността на зрелостния изпит „бак“, посочи се, че поради недостатъчния размер на отпусканите средства липсва научна и експериментална база, необходима за съвременно обучение. Не закъсня да се преплете и политическият елемент - някои студентски ръководители бяха задържани, колегите им поискаха тяхното освобождаване. Обезпокоено от мащаба на безредиците, правителството направи някои отстъпки и министър-председателят Помпиду съобщи, че затворените университети ще продължат нормално занятия. Въпреки това се състоя обявената предварително обща стачка, с която работниците, членуващи в Общата конфедерация на труда, Демократичната конфедерация на труда и други профсъюзни централи, изразиха солидарност със студентския протест. Някои среди иронично нарекоха протеста на френските студенти „културна революция“. Други намекнаха, че студентите, барикадирали се в университетите, сами ще изтрезнеят, след като погладуват, и ентусиазмът ще се охлади. Едно е безспорно: студентските вълнения са показателни за състоянието на духовете, за конфликта между младежта и осветената от десетилетия традиция, за неуспеха да се „деполитизира“ образованието.“233

Ето какво предава Франс прес от Париж: „24 часа след бурните инциденти, които възникнаха в понеделник в Париж между студентите и полицията (800 ранени), във вторник вечерта започна нова студентска демонстрация. Тя продължи 5 часа: младежкото шествие измина 20 км по парижките улици и към 0.30 часа завърши с нови стълкновения с полицията.

Всичко започна към 17.30 ч. (по Гринуич) на площад „Данфер-Рошро“, където Националният съюз на френските студенти (ЮНЕФ) свика протестен митинг, в който участваха 10 000 младежи и девойки. Към тях се присъединиха членове на преподавателското тяло, работници и политически дейци. Въпреки забраната на префектурата, председателят на ЮНЕФ Жак Соважо подкани студентите на шествие към Латинския квартал. Те тръгнаха с викове: „Освободете нашите другари!“ Натъкнаха се при булевард „Сен Мишел“ на силни полицейски части. Подобни срещи станаха и по останалата част от пътя на шествието. То непрекъснато растеше, мина през Елисейските полета и стигна до Триумфалната арка. Екна „Интернационалът“. Студентите засенчиха прожекторите и Триумфалната арка потъна в мрак. Появиха се червени знамена. Към 22.00 ч. множеството приближи Латинския квартал. Започнаха сблъскванията: студентите обсипаха пазителите на реда с павета, полицията контраатакува със сълзотворни бомби. Манифестантите издигнаха барикади с обърнати коли и образуваха верига, за да си подават павета. Към полунощ ЮНЕФ нареди на студентите да се разпръснат. Но в 0.30 ч. инцидентите продължаваха на отделни места. Ранени бяха петнадесетина полицаи. В 0.45 ч. полицията нападна студентите между Монпарнас и Сен Жермен дьо Пре. Към 1.45 ч. инцидентите приключиха - Червеният кръст съобщи, че са ранени около 60 души.“234

Студентските вълнения, които според мнозина изиграват ролята на катализатор за сегашната политическа криза, започват преди малко повече от месец.

„ОТ ВРЕМЕТО НА БОНАПАРТ

Първоначалните искания на студентите бяха демократизация на висшето образование - премахване на „неизгодните изходни позиции“ на кандидат-студентите и студентите от семейства с ниски приходи, осъвременяване на обучението с оглед на съвременните изисквания пред младите специалисти, ликвидиране на старите университетски порядки, някои от които са останали от времето на Наполеон Бонапарт. (Успоредно с това някои студентски групи излязоха с искане да не се явяват на изпити, а малочислени, но доста кресливи групировки, като „неотроцкисти“ и „маоисти“, нададоха вик за революция). Парижката Сорбона и други университети бяха превзети от студентите, в Латинския квартал станаха сблъсквания с полицията, червено-черното знаме на анархистите се развя над барикади и павета и обърнати коли, опожарени бяха Парижката борса и други сгради. Заговори се, че бонапартисткият традиционализъм в университетите ще бъде сразен с наполеонов мат.

ТРИТЕ СТЕПЕНИ

Кризата стана сериозна на 17 май - когато центърът и се измести и тя се превърна в социална: работниците обявиха стачка. През цялото първо тримесечие от годината имаше работнически стачки. А сега стачката стана общонационална и за неопределен период от време. Десет милиона стачкуващи прекратиха работа и задържаха директорите - всичко това не по централно нареждане, а по инициатива отдолу. Петата република изпадна в най-тежкото положение през 10-те години, откакто съществува, т.е. откакто Дьо Гол стана президент. Може да се каже, че с превръщането на кризата в социална тя прерасна във втората си степен. Накрая се появи третата степен - политическата: стана ясно, че работниците не се задоволяват само с материални искания, и под въпрос се поставя самата същност на режима. [...]

МАТИНЬОН - 36-ТА ГОДИНА

Междувременно Френската комунистическа партия се разграничи ясно от екстремистите и провокаторите, които искаха да тласнат работниците и успяха да тласнат част от студентите към политически авантюризъм. Припомни се, че Матиньон, т.е. през 1936 г., когато при сходна обстановка на социален кипеж, правителството на Леон Блум беше принудено да направи значителни отстъпки на трудещите се. И също тогавашните думи на Морис Торез: „Трябва да знаем и как да прекратим една стачка, след като сме постигнали основните искания“. Това не е капитулантска линия - в същото време ФКП апелира за единодействие на левите и демократичните сили за съставяне на демократично единство, което ще задоволи исканията на физическите и умствените работници. [...]

ДЕПУТАТИТЕ ОСТАНАХА СЕДНАЛИ

Внесената проекторезолюция за бламиране на правителството не получи необходимото мнозинство. На депутатите бе намекнато, че при един вот на недоверие ще се разпусне не правителството, а Националното събрание, и те ще трябва да станат от депутатските си кресла. Повечето от тях предпочетоха да останат седнали. Въпреки това петима министри ще трябва да напуснат постовете си: на просветата, на информацията, на правосъдието, на младежта и спорта и на социалните грижи.

МИСЛЯТ ЛИ ФРАНЦУЗИТЕ СЪС СТОМАХА СИ?

Президентът обяви референдум - той заяви, че на 16 юни ще поиска от нацията пълномощие за реформа и ако не получи мнозинство, ще слезе от поста си. Посочи се, че тактическата линия на режима е следната: стачката парализира транспорта, Париж е без метро, газ, електричество и хранителни продукти. Населението, особено средната и дребна буржоазия, ще започне да негодува, като няма топло кафе за закуска и е лишено от ежедневни удобства. Дори някои работници (от християнските профсъюзи, „Форс увриер“ и др.) ще се настроят срещу стачниците. При това стачните фондове не могат да поддържат дълго 8-9 милиона души. И в такава атмосфера отговорът на референдума ще бъде „да“. Един от чуждестранните дописници казва: „Все пак френската буржоазия мисли със стомаха си“. Такива обобщения не могат да се правят - работниците от „Рено“, „Берлие“, „Ситроен“, „Сюд-Авиасион“ и други решаващи предприятия вече показаха, че не могат да се задоволят с половинчати отстъпки: те отхвърлиха предлаганата от правителството и патроната (работодателите) програма за повишение на минималното възнаграждение и работна заплата.

ШЕСТМИНУТНАТА РЕЧ

При невъзможността да се справи със старите средства режимът прибягна до нови. В шестминутна реч по радиото и телевизията генерал Дьо Гол заяви, че ще остане на президентския пост, няма да промени нито министър-председателя, нито състава на правителството. Фактически той установи извънредно положение във Франция, разпусна Националното събрание и обяви нови избори съобразно предвидените в конституцията срокове. Дьо Гол добави, че референдумът се отлага поради фактическата невъзможност да се произведе на 16 юни. Същевременно във Франция се въведе контрол над вноса и износа на валута (поради напрегнатото положение притежателите на френски франкове започнаха за всеки случай да ги разменят с друга по-сигурна валута). Разпространиха се съобщения, че танкови части заемат стратегически позиции недалеч от френската столица. Политбюро на Френската комунистическа партия оцени речта на президента като „обявяване на война на трудещите се“.

ПАТРОНАТЪТ

Поставя се въпросът може ли правителството (ако желае) да задоволи материалните искания на работниците. През последните 10 години националното богатство се увеличи с 50% и икономическият прираст бе относително добър. Две са причините, поради които работната седмица е най-дългата в Западна Европа, животът е скъп и е налице относително изоставане на доходите спрямо цените. Първата причина е скъпоструващата програма за изграждане на френска атомна ударна сила. Втората (по-съществената) - изтичат последните месеци до окончателното премахване на митническите бариери между шестте страни на Общия пазар. Патронатът (френските индустриалци) иска относително ниски заплати, за да бъдат френските стоки конкурентноспособни у дома и в чужбина. Дори ако заплатите и надниците бъдат повишени, това скоро ще се компенсира с повишение на вътрешните цени. Поради тази причина ФКП иска правителство, което да не е в услуга на монополистическия капитал. Кризата е социална, политическа и дори психологическа, ето защо тя не може да се разреши окончателно по чисто икономически път, а само политически.“235

В справка на посланик Владимир Топенчаров до министъра на външните работи Иван Башев по повод разговор с др. Гюийо по пленума на ЦК на ФКП, състоял се на 8 и 9 юни 1968 г., е написано следното: „Ако от Пленума при разискванията бе упражнена определена критика, тя се отнася до това, че не е направено от партията и нейното ръководство достатъчно в областта на идеологическата борба срещу левичарството. Ние сме водили и досега борба срещу левичарството, но тя се оказва недостатъчна. Ние тук теглим сериозен урок за нашата предстояща дейност. Нашата борба се е ограничавала обикновено и е обхващала и политически и практически проблеми. Тя трябва да се разшири и задълбочи и да бие идеологията на левичарството. Затова и в доклада на Валдек Роше се напомня, че трябва да се обърнем и дори да се върнем към източниците - към идеологията на анархизма (Бакунин, Бланки), маоизма, геваризма [...].

Идеологическата борба против левичарството има особено значение в нашите отношения с интелигенцията (студенти, свободни професии, инженери и др.). Това е значителна обществена маса.

Сред студентите има около 12% от работнически произход236, останалата маса иде от средните слоеве или буржоазните среди. Пред нея стои въпросът за структурата на френския университет или на образованието, която датира още от времето на Наполеон. Заедно с това стои неизвестното бъдеще, пред което се изправят днешните студенти, за тяхната утрешна заетост. След като излязат от университета, те нямат перспектива. Тази маса е съставена от младежи, тя няма опит в социалната борба и е готова да се поддаде на разни „революционни“ лозунги.“237

Тъкмо затова в доклада на В. Роше е отделена специална глава за движението на студентите и тяхната ориентация. Тъй като опитът показа повече от всякога необходимостта да се изяснят редица идеологически въпроси сред студентството и сред интелигенцията, която е свързана с много нишки с университета, изследователските институти или е на интелектуална работа. „Когато се говори за дребнобуржоазната среда, която дава най-голям брой студенти или интелектуални работници, ние естествено се обръщаме с внимание и към селяните. Пленумът потвърди нашата политика към селяните, която трябва да се продължи и да се задълбочава. Тук е потребно да се обърне внимание на някои характерни факти. През последните години 1 милион дребни собственици, между които стотици хиляди млади селяни, са влезли в предприятията. Например във Флен мнозинството от работниците са вчерашни селски стопани, много от които и сега притежават земя. Стачката, в която те взеха участие, е тяхната първа стачка. Тук се намира и причината за голямата разлика в поведението на работниците в Рено-Бианкур и Рено-Флен през май - юни. Затова и синдикалната централа КФДТ-католици (която вдига левичарски лозунги) има влияние сред тази категория нови работници, значителна част от които са католици. Свързани със старата си социална селска среда, те са удобни за левичарски влияния. Такова явление се констатира и в Сен-Назер и в Нант, дето голяма част от работниците са селяни-католици, които идват от средите, известни в нашата история с името „шуани“ и са давали в миналото кадри на бунтарски движения с консервативна окраска. Те идват от разорените си селски имения, пълни с недоволство, механически се свързват с КФДТ, която е католическа поначало и „левичарска“ по лозунги.“238

Това твърдение е твърде пресилено. Многобройните и разнообразни материали от западния печат, публикувани в сп. „Международно профсъюзно движение“, показват, че точно делът на католиците все повече и повече намалява. А и малко трудно селяните биха били „обвинени“ в податливост на „левичарски уклон“. Забележително е също така, че статиите в това списание са много актуални и са публикувани в най-престижни вестници и списания, издавани в най-големите градове по света. Разликата между публикацията в чужбина и в България е от три дни до две седмици, което е пренебрежимо малко „закъснение“. Например материалите за синдикалното движение във Франция имат точно три дни закъснение.

Колкото до това, че студентите нямали социален опит, трябва само да се припомни, че докато следват, те трябва да се справят с изключително големи трудности, ако искат да получат „заветната диплома“. Наред с това те имат забележителна организация на движението им, обхванало постепенно цялата страна, университет след университет. Да не говорим каква машина за лозунги, афиши, плакати и графити е създадена още от първите дни на вълненията. Хора без социален опит, само с една гола революционна фразеология, само с поставянето на идеологическите клишета, не могат да постигнат всичко това.

Според доклада на Роше „следователно съществува френска база за развитие на левичарството. Затова и борбата срещу левичарството е важна задача, не само политически и практически, но и в идеологическата област. Тук, в тази област, ние търпим упрек и критика.

Но левичарството във Франция се подсилва и от известни международни среди. Естествено, когато ние имаме в Париж китайско посолство, което подхранва и идеологически и финансово разни групи, това поставя пред сериозен проблем нашата партия. Така, известно е, че по време на стачката в студентски и ученически среди (във факултети и училища) бе събиран стачен фонд. Събраните пари са предавани на стачните комитети. Но ние имаме случаи, когато ученически делегации са се явявали в предприятията с по 3-4 милиона франка. Когато работниците са им поставяли въпроса от къде са тези огромни средства, те не са могли да отговорят. Стачните комитети са отказвали да приемат тези средства (макар че има отделни комитети, които са ги приемали). Тези средства, по наши сведения, са идвали от тъмни източници (китайски и провокационни), за да спечелят стачните комитети, да се внесе разделение в средата на работническата класа. Влиянието на китайците във Франция е в отстъпление, но кубинците се опитват да приемат тяхната щафета. Има стотици, дори хиляди работници, канени да гостуват в Куба.

Освен това, във Франция има 3 милиона работници-чужденци. Те идват във Франция с разнообразни идеи или настроения и са готови да се бунтуват или да се поддават на бунтарска лява пропаганда [...].

(Изводи, първи - б.а., Х. М.) Ние не можем да развиваме на по-висока степен стачното движение във Франция, без да се борим с левичарството и да го бием.

Вторият извод, който може да се направи от събитията през май - юни, това е необходимостта да се засили единството на работническата класа и другите демократични сили във Франция, разбира се, при настъпилите сега условия. Липсата на обща програма беше едно от отрицателните явления през време на събитията в май - юни. Разбира се, това единство, което се стремим да постигнем, зависи и от изводите, които ще направи сега.

ЛЯВАТА ФЕДЕРАЦИЯ. Ние следим това, което става във Федерацията. Федерацията понесе тежък удар и отслабна организационно, но повече морално. Така ние узнаваме, че в станалото неотдавна съвещание на Националния съвет на Социалистическата партия е остро критикувано поведението на Митеран по време на събитията и че Ги Моле е бил силно затруднен да отбие отправените срещу Митеран упреци. В средата на Федерацията има в този момент известна криза. Затова и може да се каже, че проблемът за единството на работническото движение и демократическите сили ще зависи от по-нататъшното състояние във Федерацията. В рамката на нашата дейност за единство на демократичните сили на този етап, ние обръщаме особено голямо внимание на Социалистическата партия (Ги Моле), но по-нататъшният проблем за единството се поставя в голяма степен в зависимост от положението във Федерацията.“239

В навечерието на 60-те години на ХХ век международната обстановка е изключително сложна. Тя е плод на различни натрупвания, като се започне още от Пакта Рибентроп - Молотов през 1939 г., който довежда до тежък удар върху международното работническо и комунистическо движение, до излизането на комунисти от ФКП. Друг много важен удар върху ФКП е излизането в нелегалност и дезертирането на Морис Торез в Съветския съюз. Както се вижда, корените са много дълбоки.

Без съмнение превръщането ѝ във водеща политическа партия след 1944 г. с претенции за едно от трите силови министерства и за решаваща министерска квота, е подкрепено както от участието във Вътрешната Съпротива, така и от СССР. Но, според Райко Николов, „докладът на Хрушчов и разобличаването на култа към личността на Сталин и признанието за репресиите, които са взели сериозни размери, внесоха голямо объркване в редиците на самата ФКП и на нейните съмишленици. Имал съм контакти с много френски интелектуалци, макар и да не бяха нейни членове, обаче имаха доброжелателно отношение към Съветския съюз и към другите източноевропейски страни, тръгнали по пътя на социализма, които казваха: „Ние знаехме, че Съветският съюз, както и в другите социалистически страни, се управлява само от една партия, но мислехме, че липсата на политически плурализъм отчасти се компенсира с вътрешнопартийната демокрация, че в рамките на тази единствена управляваща партия се изразяват различни мнения, има различни течения. Накрая разбрахме, че нищо подобно не е имало“. В резултат на това много хора промениха отношението си към ФКП, която минаваше за по-консервативна, защото тя имаше дори към Дьо Гол „неположително“ отношение, мислеше, че връщането на Дьо Гол ще означава едва ли не връщане на фашизма. „Льо фасисм ньо пасьора па!“ Нищо подобно не се случи и не можеше да се случи. И оттогава започна западането на влиянието не само на ФКП, но и на другите комунистически партии.

Последваха разногласията между КПСС и ККП [Китайска комунистическа партия - б.а., Х. М.]. Те се проявиха още на конференцията на комунистическите партии през 1957 г.“240

Недоволство на младежта от съществуващия ред е само отправна точка на протестното движение. Но то не би получило такъв отклик и размах, ако към него не се бяха присъединили и хората на наемния труд, интелектуалните кръгове и чиновничеството. Ето защо основателно може да се приеме, че Френският май има характер на очистителна буря за цялото общество. Традиционно силното профсъюзно движение масово подкрепя протестите, отхвърляйки бруталното полицейско насилие, като същевременно издига и своите искания. „Визитните картички“ на синдикатите - всеки със своя история, съдба и членска маса със своите специфики и интереси, изясняват по-добре мотивите на тяхното включване в събитията. Но важно е да се знае, че тези организации далеч не обхващат цялото работничество, всички съсловия. От общо 15-те милиона платени работници само 20% членуват в тях, процент твърде нисък в сравнение с другите западноевропейски страни, което до голяма степен се обяснява с много трудните условия за синдикална дейност. Ето защо едно от основните искания по време на стачката се отнася до гарантирането на правото на свободното и разгръщане вътре в предприятията.

Според Павел Писарев събитията от май - юни 1968 г. се отличават по две неща. „Първо, по националния характер на французите и по особения политически момент. Какъв е националният характер на французите? Те са „бамбашка“. Не са германци, не са англичани, не са италианци, не са испанци. Неслучайно те имат Френска революция, Парижка комуна, имат Народен фронт от 1936 г. Имат исторически традиции народът да се вдига и да изисква от властта да слуша народа. И ако властта не го слуша, той реагира. Например доста сериозно място във Франция имат общините, общинските избори и общинската самостоятелност. Те си „командарят“ кмета. Аз съм виждал кметове на парижки райони, които ги обикалят, здрависват с всички поименно. Например в магазина може да няма опашка, да има пет-шест души: „О, госпожо, о, господине!“. Кметът знае, че те са негови гласоподаватели и ходи да им сваля шапка. Хората говорят с него, оплакват се, искат разни работи. А какво остава в едно село или в един малък град, което избира кмет, не е като при нас, където властта е отделена.

Аз мисля, че събитията от 1968 г. бяха в реда на нещата за самите французи. Недоволни от правителството, недоволни от живота си, недоволни от властта, те искат да си кажат думата и затова излизат. Вярно е, че имаше някаква организация, ръководство е съществувало, но събитията не избухнаха едновременно в цялата страна. Не е имало комитет, който да каже: „От 17 часа от 25-ти, започваме националната стачка“. Отначало бяха два профсъюза - КЖТ и КЖФТ, и не всички французи са в тях, нито тогава, нито сега. Там започна на етапи, на етапи, на вълни, на вълни, разшири се. Най-напред събитията започнаха от учениците, след това се присъединиха студентите, а работниците се включиха по-късно. Учениците и студентите ходеха в заводите „Рено“ около Париж да викат: „Събудете се“, „Излезте“, и накрая на работния ден работниците излизаха, махаха им и едва по-късно се присъединиха към тях. Отидоха при бащите си и при майките си да ги молят за помощ.

А откъде започнаха вълненията сред студентите? Ректорите забраниха на момчетата да влизат в стаите на момичетата и да спят при тях, ако момичето не носи писмо, подписано от родителите, че знаят за връзката им и че нямат нищо против. Значи, че едва ли не ще се женят. И понеже ректорите поискаха от всички такива писма, и то във Франция, във времето на свободната любов, студентите отказаха. И тъй като това не може да се превърне в обществен въпрос, студентите измислиха, че искат образователни реформи: подобряване на учебната система и пр. А истинската причина беше „френска“. И събитията бяха „френски“. Неслучайно в други страни се опитаха да ги повторят, да ги имитират, но никъде не стана така, както стана във Франция. Така че първата причина за тези събития е френският дух. Такива са французите. Неслучайно, когато работех в туризма, имаше случаи, в които французите, недоволни от нашия екскурзовод или водача на групата, искат да го изгонят и да го сменят с друг, защото нещо не им давал да правят.

Второ, най-вече им беше писнал Дьо Гол. Не иска да се маха. Държи се като Господ-Бог, едни го адмирират, но на народа му писна. Но се явиха поколения, които не са участвали в Съпротивата, неговата роля нищо не им говори. За възрастните той е водач на Съпротивата, но на младите вече им писна: както на нас ни говорят „активен борец против фашизма“. Там е същото, „голист от Съпротивата“, то е голяма работа. Това са пенсии, президиуми, в черквата му се споменава името, на всички годишнини той е на трибуната. И на тях им писна. Когато дойдоха, на младите поколения вече им беше писнало...“241

Една анкета на сп. „Експрес“ от 30 април 1968 г., разкриваща отношението на французите към Дьо Гол, сочи, че политическите им чувства особено се влияят от икономическите им интереси. 48% от 2000-те запитани отговарят, че жизненото им равнище се е понижило за една година, 34% - че се е запазило същото и само 15% го смятат за „по-скоро добро“; 46% преценяват стопанското положение като „по-скоро лошо“ и само 39% го смятат като „по-скоро добро“. От друга страна, 66% от анкетираните смятат, че Дьо Гол е „най-добрият“ за поста президент на Републиката. Голям е броят на тези измежду чиновниците, работниците и инженерно-техническите кадри, които се оплакват от стагнацията или от спадането на жизненото им равнище. За тях (23%) проблемът с безработицата заема първо място между сегашните трудности на икономиката. Затова тези социално-професионални прослойки са и най-малко благоразположени към президента. Най-недоволни от стопанската и социалната политика на правителството обаче са земеделските стопани, търговците, занаятчиите и пенсионерите, които смятат положението на френското стопанство за лошо.

„Обяснението на това противоречие се крие вероятно във външната политика на президента. Тя събира 61% от гласовете, докато стопанската - само 53%, а социалната - едва 37%. Голям брой французи ценят факта, че са държани настрана от кървавите драми, които разтърсват света, и никак не желаят страната им да се намесва в тях. Очевидно те мислят, че насъщният хляб е хубаво нещо, но мирът в страната е не по-малко важен.“242

Критичната възраст за безработицата на висшия инженерно-технически персонал се е понижила: вече не на 40, а на 35 години черните точки са най-многобройни. И стават все по-многобройни: 12 хиляди инженери и технически специалисти търсят днес работа; повече от 50% от тях в Парижка област.

„Всеки ден 20-тина инженери и технически специалисти се записват в Съюза на заетостта на инженерите и техниците - орган, създаден през 1966 година, за да преразпределя ония от тях, които са без работа. Но за съжаление той изпълнява задачите си само на 5%: за първото шестмесечие на 1968 година 162 души (от 3213 записани) се възползваха от контролирано преразпределение. Резултатите от Националната агенция за заетостта на работната ръка не са по-блестящи: за момента тя преразпределя само 7 до 8% от своите „клиенти“... По тази печална равносметка се разисква надълго в седалището на Националния съвет на френските работодатели, където 24 представители на съвета и на профсъюзните централи преговаряха по сигурността на намирането на работа. „Трябва да се избира между армията на спасението и шведската система“, заяви генералният секретар на Профсъюза на инженерите и техническите специалисти при Форс Увриер, 47-годишният Робер Котав.“243

През май 1967 г. и през първите месеци на 1968 г. серия стачки, окупации и сблъсъци със силите на реда посочва, че работническата класа става все по-борбена. През февруари 1967 г. в химическия завод Родиасета в Безансон 3200 работници обявяват стачка срещу заплахите от безработица; движението се разширява бързо в другите заводи Родиа в Лион и във филиалите Целофан и Нордсинтекс. Мнозинството от тях отказват да се договорят със собствениците и продължават стачката. 300 жандармеристи тогава окупират завода. През същата година стачки отекват в Манс и Мюлуз. Издигат се лозунги срещу ордонансите, с които управлява Дьо Гол, и безработицата. В Манс тежковъоръжени полицаи обкръжават града. В Мюлуз префектурата е атакувана от манифестантите. През януари 1968 г. в Каен 4800-те работници на завода за тежки камиони SAVIEM започват стачка с искане за увеличаване на заплатите, преминавайки бързо към окупация. Младите работници, чиято средна възраст е 25 години, участват в многобройни сблъсъци с тежковъоръжени полицаи. Техните действия срещат масовата подкрепа от другите работници от града. Това желание за борба показва ясно, че младежките профсъюзни секции са готови за съпротива срещу собствениците. Многократно синдикатите показват своята способност да мобилизират работниците, в частност около Социалната сигурност. Така, на 13 декември 1967 г. милиони работници участват в еднодневна акция, организирана от всички синдикални централи, за да протестират срещу безработицата и атаките на правителството. Двете най-големи синдикални централи - КЖТ и ФДКТ, започват протестната си кампания против социалната политика на правителството и нарастването на безработицата през март 1968 г. в Ланс, където манифестират 10 000 души. В Редон 3000 металургични работници забавят заминаването на експресния влак от Кинпер за Нант. Има 34 ранени. Така до началото на юни профсъюзите се надяват да раздвижат 40 департамента.

„Голямата манифестация изисква огромна подготвителна работа. В Париж изчисляват, че тя ще отнеме поне 500 часа на профсъюзните генерални щабове. Само преговорите с различните организации, които трябва да бъдат приобщени към плана, изискват повече от 30 часа заседания. Освен това трябва да се приготвят лозунгите и преди всичко да се преговаря с полицейската префектура в Париж за маршрута на манифестацията. Предстоят безкрайни преговори с кабинета на директора на полицията пред един релефен план на столицата. Префектурата винаги е отказвала големите булеварди. Но профсъюзните ръководители знаят, че успехът на една демонстрация зависи от мястото, където се провежда. Работниците не се изкушават от „хубавите“ квартали на града, дори ако трябва да викат пред Националния съвет на френските работодатели на авеню „Петър I Сръбски“. Те предпочитат Бастилията, Северната гара или площада на Републиката.

Финансовите средства са не по-малко важни от маршрута. Една манифестация с бандероли, афиши и позиви струва близо 15 000 франка. „Едно дефилиране изпразва нашата каса, заявява един профсъюзен ръководител. Не можем да си го позволяваме прекалено често“.

Понякога протестната манифестация повдига и деликатни проблеми на честолюбие. На 1 февруари 1967 година Френската демократическа конфедерация на труда раздаде на членовете си, дошли да манифестират в Париж, шапки от хартия със своята значка. Засегнати, че са лишени от такива шапки, членовете на Общата конфедерация на труда поискаха също и при следващата си манифестация ги получиха. После по взаимно съгласие двата синдиката решиха да премахнат хартиените шапки.

Подготовката за пролетната офанзива е в усилен ход. Още повече, че положението е сериозно. При манифестацията в Редон имаше 32 ранени.“244

Освен тежкото икономическо и социално положение, в което е поставена младежта във Франция, нейните политически права са ощетени - 21-годишните нямат право на глас. Именно те са сред най-активните през май - юни 1968 г.

Най-голямата и най-представителна организация е Общата конфедерация на труда (КЖТ), която върви ръка за ръка с ФКП. Нейното влияние е най-голямо в национализираните сектори на икономиката (производството на електроенергия, газодобива, железниците, производството на петрол, въгледобива и др.), както и сред работниците и служещите от големите предприятия от тежката индустрия. Главната насока на нейната дейност е борбата за повишаване на работната заплата, подобряване на условията на труд и против безработицата.

Общата конфедерация на труда - Работническа сила (КЖТ-ФО) е под въздействието на социалистите. Нейното влияние е силно сред чиновниците, служещите в частната индустрия. Вместо стачни действия, тя предпочита постоянните преговори с правителството и Съюза на индустриалците.

КЖТ е с дълга биография, изпълнена с превратности, разделения, сливания. Създадена е още в далечната 1895 г. Седем години по-късно тя осъществява обединението на френските синдикати. С подписването на Хартата от Амиен (1906), се провъзгласява пълната и независимост от политическите партии. Първото разцепление възниква след поражението на анархосиндикалисти и комунисти на конгреса в Лил. Тогава те създават Обща конфедерация на съюзения труд (КЖТЮ). На конгреса в Тулуза през 1934 г. се постига ново обединение и четири години по-късно КЖТ брои 5 милиона души. Но през 1946 г. анархосиндикалистите отново я напускат и образуват Национална конфедерация на труда (КНТ). След това синдикалистите със социалистическа насоченост, оглавени от Леон Жуо, образуват собствен орган на име Обща конфедерация на труда - Работническа сила (КЖТ-ФО). Мнозинството от ръководителите на КЖТ са с комунистическа ориентация.

Създадена за защита на моралните, материалните и професионалните интереси на надничарите, КЖТ не се задоволява единствено с дейност по постигане на исканията им, но се опитва да играе положителна роля в решаването на големите национални проблеми. Членовете и са доста повече от КЖТ-ФО, в която влизат предимно служещи в предприятията, държавни чиновници и комисионери от националната индустрия. Член е на Световната синдикална федерация на свободните синдикати. Вижда се, че част от профсъюзите в страната по един или друг начин са били или са свързани с тази влиятелна централа.

„Общата конфедерация на труда подготви есенната си кампания. Целта е да направи така, че ако тогава избухне социална криза, тя да изземе напълно инициативата за социалните движения. Тя трябва най-напред да си възвърне младите работници, някои от които избягнаха указанията и и често биваха най-непреклонните. Така в „Юзиндор-Дюнкерк“ по-младите от 25 години попречиха за възобновяването на работата, за което бе взето решение с мнозинство. Общата конфедерация на труда се подготвя за работата с тях. Тя ще им посвети една национална конференция в началото на ноември.

Жорж Сеги, генерален секретар на конфедерацията, се опитва да се сближи със студентите. Той изпрати двама наблюдатели в Гренобъл на конгреса на Националния съюз на студентите във Франция и Общата конфедерация на труда ще участва това лято в редица факултетни събрания. Ръководителите на конфедерацията констатират: „Нашите отношения със студентите, лоши в Париж, бяха по-скоро добри в провинцията. В 29 университета ние сключихме споразумения с Националния съюз на студентите.“245

Един от важните „играчи“ от май 1968 г. е Френската демократична конфедерация на работниците (КФДТ). Тя също е с богато минало - още от 2 ноември 1919 г. Започва като Френска конфедерация на работниците - християни (КФТК). Отначало тя се развива сравнително бавно, но с подкрепата на Църквата членовете и значително нарастват. Има много пресечни точки с КЖТ. И двата синдиката са разпуснати през 1940 г. след германското нападение. Заедно воюват в Синдикалната съпротива. Година след Освобождението ФДКТ категорично отхвърля всичките предложения на КЖТ за обединение.

„Тридесет и четвъртият конгрес на ФДКТ се състоя през ноември в Иси-ле-Мулино край Париж. Този „34 конгрес“ беше вторият конгрес на тази профсъюзна организация. През 1964 г. старата Френска конфедерация на християнските трудещи се (ФКДТ) зачеркна буквата „Х“ („християнски“) от своето име и го замени с „Д“ („демократичен“). По такъв начин старият християнски профсъюз отхвърли религиозната връзка и стана демократична профсъюзна организация. Това показват и самите инициали ФДКТ. Едно християнско малцинство не прие промяната и напусна ФДКТ, за да продължи съществуването като Конфедерация на християнските трудещи се. Сега тя води жалко съществуване като малка отцепническа партия наред със силната ФДКТ.

В известно отношение ФДКТ имаше основание да нарече своя конгрес през ноември 1967 г. 34-ти конгрес; защото в края на краищата това е старата организация, която само се беше приспособила към по-новите условия. Но би било може би по-добре - с цел да се разграничи по-ясно от все още съществуващата малка ФКХТ - ФДКТ да беше започнала на чисто и заедно с промяната на името да бе дала по-явен външен израз на разрива си с християнската традиция, като избере названието „втори конгрес на ФДКТ.“246

На конгреса от ноември 1964 г. тя решава да отхвърли християнската си „мантия“ и да облече демократична и вече да се нарича КФДТ. Обаче някои синдикати, които набират членската си маса от средите на обществените служби и чиновничеството, не приемат това решение на мнозинството и остават в КФТК. От този момент се говори за „поддържаната“ КФТК. През 1966 г. се постига съгласие за общи действия с КЖТ.

В старата Френска конфедерация на трудещите се християни (ФКХТ) членуват предимно търговски и банкови служители и миньори. Тя е призната от правителството като представителна организация и в това си качество участва в преговорите му със синдикатите. В навечерието на май втората по големина профсъюзна сила е Френската демократична конфедерация на труда (ФКДТ). През 1964 г. тя зачерква религиозната връзка (заменя в името си буквата „Х“ с „Д“), изгражда се на демократична основа и се превръща в истинска бойна организация за защита на работническите интереси. Споделя линията на Унитарната социалистическа партия и действа главно в средите на миньорите и служещите. Тя се стреми към единство между трите работнически организации, а през 1966 г. подписва спогодба за единодействие с КЖТ.

„Като изостави християнската си ориентация, Френската демократична конфедерация на труда преодоля предишната изолация на християнските профсъюзи. Като демократична профсъюзна организация на работниците тя успя да заздрави позициите в редица области на страната, които досега бяха недостъпни на ФКХТ.

Тъй като ФКХТ преодоля изолацията и желае да се бори на чисто профсъюзна и демократична основа, тя беше готова и за единни акции с всички профсъюзи. През 1965 година беше сключена спогодбата с ОКТ/ КЖТ за единни действия, която оказа много положително влияние върху всички профсъюзни борби през изтеклите две години.

На конгреса, състоял се в Иси-ле-Мулино, станаха разисквания и по въпроса за тези единни акции. Естествено има сили, които още не са напълно преодолели християнското сектантство на миналото и критикуват спогодбата за единодействие с ОКТ/КЖТ. Тези „християнски реформисти“ се страхуват да не би разширяването на профсъюзните борби да има последици за ФДКТ. Техният главен аргумент беше: „ОКТ/КЖТ се ръководи от комунисти и съществува опасност вследствие единните действия в предприятията работниците-членове на ФДКТ да попаднат под комунистическо влияние“. Но никой оратор на разискванията, състояли се на конгреса, не поиска да се анулира сключената с КЖТ спогодба за единна борба. Критиците препоръчаха само „предпазливост“.

Всички бяха убедени, че профсъюзните борби могат да бъдат спечелени само със съвместната борба на всички профсъюзи. Друг проблем, който беше много основно обсъден на конгреса на ФДКТ, беше въпросът за „политическата насока“. Конгресът реши ФДКТ да не стои настрана от големите политически въпроси на страната. Той зае позиция, която по принцип е еднаква с позицията на КЖТ. Профсъюзите не могат да се дезинтересират от големите политически въпроси. Естествено, конгресът отхвърли всяка връзка с каквато и да е политическа партия. Но ако ФДКТ трябва да даде предимство на някое политическо движение, това ще бъде „Федерацията на демократическата и социалистическата левица“. Ръководители на ФДКТ работят вече години наред в редовете на политическите клубове, причислени към „Федерацията“. Председателят на ФДКТ Жансон заяви на конгреса: „Ние сме за общи усилия на профсъюзната левица и на политическата некомунистическа левица. Но ние сме против това да бъдем придатък на една или друга партия.“247

Много членове на ФДКТ, а също и нейни ръководни личности изповядват днес социалистически идеи. „Федерацията“ трябва през идните две години (според желанието на Ги Моле) или незабавно (според желанието на Митеран) да стане единна, сплотена, демократична партия. Ако „Федерацията“ стане социалистическа партия, ще бъде интересно да се наблюдава позицията на ФДКТ в това отношение. Ще смени ли тя „Форс увриер“ като профсъюз, в който членуват социалистите? В момента „Форс увриер“ има много по-отрицателно отношение към „Федерацията“, отколкото ФДКТ. „Форс увриер“ не иска и да чуе за политически становища на профсъюзите или за сближение с някоя лява политическа партия. ФДКТ обаче се отнася със симпатия към „Федерацията“. „Това беше изразено съвсем ясно на конгреса. Ако „Федерацията“ се превърне в сплотена, голяма социалистическа партия, което много ръководители на ФДКТ желаят и се надяват да стане, ще се обедини ли тогава „Форс увриер“ с ФДКТ? Досега всички спогодби за единодействие на „Форс увриер“ с ФДКТ са се проваляли поради факта, че ФДКТ е сключила спогодба за единодействие с ОКТ/КЖТ, а „Форс увриер“ отхвърля съвместни акции с нея. ФДКТ - както доказа конгресът - не иска да се откаже от своето единодействие с ОКТ/КЖТ. Тя и не може да направи това, без да изпадне в старата изолация, от която не би могло да я спаси едно сътрудничество с твърде слабия „Форс увриер.“248

В доклада за политическата криза на посланик Владимир Топенчаров до министър Иван Башев по повод линията на ОКТ/КЖТ от 27 юни 1968 г. се заключава, че „главната критика на ултралевите срещу ОКТ/ КЖТ е, че не е предвидила надигането, след като то стана, вместо да му даде политическа насока, го е натикала в руслото на икономическите искания. В действителност, данните за бойкостта на работническата класа бяха противоречиви. Десетина стачки в големи предприятия показваха необикновена настъпателност и издръжливост. В Родиасета и Берлие (близо до Лион) наред с познатите искания бяха поставени въпросите за гарантиране правото на труд и разширяване правата на синдикалните организации в завода. Нов устрем се чувстваше в младежките митинги против американската война във Виетнам. В различните части избори, станали през последните години, говореха за известно придвижване в ляво. В същото време обаче на много места масите откликваха твърде вяло на акциите против декретите, орязващи социалните осигуровки. В различни райони, браншове и дори предприятия, готовността беше твърде различна. Тази оценка не бе опровергана. Тъкмо обратното, тя намери пълно потвърждение както в хода на стачката, така и в изборния резултат. Остава, че ОКТ/КЖТ беше изненадана от размаха на движението. Не бе видяна непосредствената възможност активната част от работничеството да въвлече цялата маса в подходящ психологически момент.

Когато движението започна, възникна с острота проблемът за тактиката на ОКТ/КЖТ. Всяка спусната „отгоре“ програма рискуваше да изкара наяве различията и степента на готовност. Представено бе на трудовите колективи да съставят своите искания. След това исканията се групираха по браншове и се съчетаваха в национален мащаб. По много пунктове - заплати, работно време, годишни отпуски и пр. - бяха надминати исканията, формулирани в акционната програма на профсъюзите преди две години.

Тази правилна тактика позволи да се осигури в максимална степен координираност на движението и единство на стачната маса.

Източник на трудностите бяха маневрите за обход на ОКТ/КЖТ от ляво, предприети от ръководни дейци на Френската конфедерация на труда (втора по численост синдикална централа). Те се изразяваха в две посоки:

1. Издигане на гръмкия и неясен лозунг за „работническа власт в предприятието“, зад който твърде често се криеше строго реформистко искане за участие на работнически делегати в управителния съвет.

2. Ангажиране на стачното движение в „преките акции“ на студентското движение. Тактиката на левичарите обективно улесняваше правителството, чието главно усилие беше насочено към разединяване на стачниците, за да се изолира и разгроми „твърдото ядро“ на работническата класа. Помпиду пренебрегна възражението на Дебре и упражнявайки силен натиск върху индустриалците, изготви списък с отстъпки, който до голяма степен задоволяваше основната маса. По негово настояване, на втория ден след масовизирането на стачката (22 май) председателят на съюза на индустриалците Ювлен потърси контакт с профсъюзните ръководители. Протоколът, съставен четири дни по-късно от ръководителите на правителството, на индустриалците и на профсъюзите (т.нар. споразумение от ул. „Грьонел“) представляваше нещо като „примерно споразумение“, което трябваше да се конкретизира в отделни спогодби по браншове и по места. Протоколът беше представен на мнозинството трудови колективи, които благодарение на него получиха възможност да издействат съществени придобивки. През първите дни на юни в повечето предприятия стачката беше приключила с успех. Но в стария завод на Рено (Булонь-Бианкур) генералният секретар на ОКТ/КЖТ Сеги бе освиркан. Два милиона работници (машиностроене, корабостроене и пр.) продължиха да стачкуват още двадесетина дни.“249

Тази воля да проявяват „бдителност“ е резултат на двоен анализ. Най-напред синдикатите, които проявиха най-голяма активност през време на стачките, бележат успехи в професионалните избори. В завода „Рено“ в Клеон (26 юни), в Мишлен в Клермон-Феран (28 юни), където Френската демократическа конфедерация е начело на борбата, тя печели гласове. Там, където нейните ръководители са най-несговорчиви, Общата конфедерация на труда бележи напредък.

След възобновяването на работата недоволството продължава да съществува: „Всички се върнаха недоволни след толкова продължителни стачки, които донесоха важни придобивки“, казват на сп. „Експрес“ синдикалните ръководители на редица големи предприятия.

От средата на юни не се е минал един ден без „възобновяване на пламъка“: внезапни прекратявания на работата за един или два часа, понякога за цял ден. Причината е обикновено лошото прилагане на споразуменията в Грьонел. В заводите „Рено“ в Биянкур профсъюзните ръководители са упрекнати, че не са били достатъчно твърди, особено по намаляването на работното време.

Генералният секретар на Федерацията на френската демократична конфедерация на труда в металургичната индустрия Жан Мер обяснява: „Хората искаха дълбоки реформи и не ги постигнаха. След 5 или 6 седмици стачка те изглеждат готови да започнат отново“. Във Френската демократична конфедерация на труда мислят, че „може да се започне“, без да могат да уточнят кога: през септември, октомври или ноември?

Но за какви цели? „Ние искаме да наложим на собствениците да започнат преговори за истински колективен договор - твърдяха миналата седмица в профсъюза от металургичната промишленост в Париж. Да се иска да се зачитат извоюваните придобивки и да се разисква по неудовлетворените искания.“250

Фактически причините за недоволството са по-малко определени, отколкото дълбоки, неясни и силни. И тетрадките с искания невинаги умеят да ги изразяват. На една вътрешна стена в завода Хоткис-Брант в Сен-Дени, последното предприятие в Парижка област, което възобнови работа, един стачник написал следните стихове на Пол Елюар: „Не е необходимо всичко, за да се изгради един свят. Необходимо е щастие и нищо друго.“251

Втората синдикална централа възнамерява в продължение на три години да изработи окончателно своята профсъюзна доктрина и точно да дефинира отношенията си с политическите партии, с които поддържа връзка. „По-конкретно - Федерацията на демократическите социалисти, която от своя страна води диалог с ФКП; от нея трябва да възникне политическо единодействие на „Федерацията“ с ФКП, за да се създадат основи за общо ляво правителство. Има ръководители на ФДКТ и нещо повече дори, членове на тази профсъюзна организация, които желаят и биха искали да насърчат това развитие на левите партии към общо ляво правителство.“252

Тези разнолики профсъюзи, които обединяват милиони, се вливат в пълноводната река през май’68 на вълни, спонтанно и постепенно, а не по поръчка, по даден отгоре знак. След движението от май - юни 1936 г., обединяващо 12 000 стачки в предприятията, от които 9000 с окупация, въвлекли около 2 000 000 души, общата стачка от точно тридесет и две години по-късно брои пет пъти повече хора.

Според доклад на ЦРУ, посветен на май, „студентско-работническата коалиция през кризата беше доста парадоксална, защото френските работници никога не са гледали на университетските работници като на съюзници. Работниците традиционно са смятали студентите като представители на буржоазната класа със законнопридобити интереси в управляващата и обществена върхушка, против която френската работническа класа категорично се бори. Обаче през 1968, студентски водачи се сражаваха за цели, към които призоваваха по-младите, левичарски елементи. Студентите искаха не само реформа на образователните институции - наред с другите си искания те щяха да предложат по-големи възможности на децата на работниците, но също, и по-важно, студентите искаха обща реформа на френското общество.

Работниците отхвърлиха правителствените грьонелски споразумения от 27 май, въпреки настояването на техните водачи, че съдържанието на тези споразумения ще послужи за основа на уреждане на стачките в късния юни. В допълнение надницата достигна равнището от 10 до 21%, споразуменията задължиха правителството да въведе законодателство, гарантиращо профсъюзните права и нарастването на социалноосигурителните придобивки.“253

В частта, посветена на Франция в Централния разузнавателен бюлетин на ЦРУ от 3 юни 1968 г. пише: „Борещите се студенти продължават да демонстрират срещу правителството, но некомунистическите водачи предвиждат край на стачното движение в рамките на седмица.

Според Южен Дешам, глава на Конфедерацията на демократичните работници, повечето споразумения, по които сега се преговаря, трябва да бъдат подложени на одобрение от работниците в четвъртък и общото движение за „връщане на работа“ се очаква за сряда. Дешам не очакваше, че тези споразумения ще бъдат отхвърлени от обикновените членове, защото те съдържат подобрения не по „протокола за съглашение“ от 27 май. През изминалите два дни всички съюзи, включително и ръководената от комунистите Обща конфедерация на труда, участваха в договорености за ускоряване на преговорите и завръщане на работа. Правителството все още може да се натъкне на сериозни проблеми, ако работниците в някои индустрии откажат да прекратят стачката, по този начин това силово излизане може отново да разпали искрата на войнственост у работническите кръгове.“254

Според Бюлетина дух на войнственост продължава да царува сред много от студентите, чийто лозунг е „битката продължава“. Студентският водач на „Новата левица“255 Даниел Кон-Бендит, експулсиран от Франция, но сега върнал се нелегално, призовава към формиране на „акционни комитети“, за да се поддържа жив масовия протест. Той също се отнася с пренебрежение към предстоящите парламентарни избори. Въпреки своето безкомпромисно държание, Кон-Бендит приключва преждевременно с усилията на някои бойци, включително с отстранения комунист Жан-Пиер Вижие, с формирането на „революционно движение“, свързващо работниците и студентите. Въпреки че студентите в този момент, както изглежда, нямат друг план освен да продължат да демонстрират, те очевидно се чувстват изолирани от постепенното връщане към нормалното и имат намерение да възвърнат повторно отслабващия интерес към техния протест.

Вече вниманието се обръща от студентите и стачниците и се насочва към избирателната кампания, която се открива на 10 юни.

На голяма част от „офицерите“ в голистката партия с трицветни ленти вече им е омръзнало да изчерпват съществуването си със славене на държавния глава. Ще припомня едно изказване на видния деятел от Съюза на новата република (ЮНР) А. Шаладон от 1959 г.: „Нас ни създаде Дьо Гол, на него сме задължени за нашето съществуване, за нашата доктрина и единство. Но ако ние му принадлежим, той не ни принадлежи. Положението на арбитър на нацията не позволява на Дьо Гол да се ограничава в рамките на една партия, дори ако тази партия изповядва доктрината на безусловна вярност към него.“256 Може би същите „офицери“ са забравили вече цитираната Уставна декларация на собствената си партия, която се основава, за да „поддържа Петата република в стремежите и за свобода и възраждане, вдъхновени от Дьо Гол и от волята на страната, изразена по време на референдума“?! Може би те самите искат да се качат още по-горе в йерархията, самите да бъдат славени, не искат да подкрепят „полуделия“ и „остарял“ Шеф?! Или може би забравят ползите, които до този момент са извлекли от „брака по сметка“, сключен между Стария и създадената по негов образ и подобие партия?! Сякаш „безпрекословната вярност“ вече е „бита карта“...

Май „произвежда“ много новоизлюпени „царчета“ и много нови „офицери“, ражда нови „пророци“ или възражда стари „пророчества“. Повдига на повърхността проблеми, които, както казва любимецът на френската младеж Пиер Мендес-Франс, който единствен от всички държавници си „има думата“ с нея, дотогава се е смятало за „бон тон“ да се премълчават: положението на младите, положението на затворниците, на имигрантите, на живеещите с минимална работна заплата и т.н.257 Франция изживяваше часа на пряката демокрация, която бе без аналог, освен през революцията от 1848 г. След годините на „деполитизация“, страната е обхваната в един вид френетично състояние на пълната свобода, на „оспорването“. Това е ключовата дума тези няколко седмици - много близка до преподавателските среди, до синдикализма, театъра, киното, архитектурата, литературата, адвокатското съсловие, медицината, научните среди, Църквата. В първите редици на протестиращите вървят Жан-Пол Сартр, Жан-Люк Годар, Бриджит Бардо, бъдещите „нови философи“, тогава още студенти и млади научни работници, привърженици на различни течения от „гошизма“. „Големите теми на майското движение - университетската автономия, съвместното управление, самоуправлението, студентската власт, работническата власт и пр. - бяха обсъждани страстно от манифестантите сред изкъртените павета и пламтящите коли. Процъфтяването на лозунги и формули, често въображаеми и поетични, напомнящи времето на сюрреализма, водеха до изригване на графити по стените и до разлепване на набързо изработени афиши.“258

В политическите борби се включват широки демократични слоеве и групировки, а също и прогресивната интелигенция. „Частен пример затова е кинофестивалът в Кан, който се провали. Моника Вити, Терънс Йънг, Роман Полански и Луи Мал излязоха от журито. Жан-Люк Годар, Франсоа Трюфо и Клод Льолуш се солидаризираха със стачниците. За политическо действие се изказаха Елза Триоле, Луи Арагон, Жан Луи Баро, Жан Ефел, Веркор, Пикасо и др.“259

Без анализа на поведението на водещите партии и синдикати, на техните лидери и без „запознаването“ с новите сили и лица, които издига този преломен месец, не е възможно да се разбере неговата същност. Разклащането на авторитетите, на установения и грижливо спазван ред, сякаш дава шанс както на вече утвърдени водачи, така и на съвсем нови фигури. Никому непознати само преди седмици формации изведнъж получават възможност не само да заявят за съществуването си, но и рязко да увеличат влиянието си. Видни личности като Жан-Пол Сартр, който е в самата жарава на „бенгалския огън“, има преки контакти със студентите и с техните водачи, например с Даниел Кон-Бендит. Заедно със своите сподвижници подписва манифести в подкрепа на действията им от 3 май, топло е посрещнат в Сорбоната и в другите центрове на бунтовете. Публикува редица статии в печата от онова време. Моето мнение е, че тази му близост до студентите му дава възможност за по-точна преценка както за присъствието им във френското общество, така и за мащаба на техните действия. Дори и оценен по най-ниската „тарифа“, най-активният отряд на интелигенцията от 1968 е твърде значителен - става дума за половин милион души. Не бива да се пренебрегват и техните семейства и роднини, които също се качват на „ваканционния влак“. Непрекъснатото увеличаване е плод на устойчива държавна политика. Промяната на мащаба се съпровожда с промяна на очакванията: няколкото десетки хиляди, които идват в университета, за да получат висока обща култура, се заместват с маса, произхождаща предимно от дребната буржоазия и средната класа, за която дипломата е достъп до работно място и социално издигане. Съдбата на студентите неизбежно засяга много семейства. „Новата младеж, отгледана в един нов свят, беше може би най-откритият елемент на френското общество. Подрастващото поколение бе първото, което се бе формирало в интелектуалния свят на масмедиите и в преждевременната практика на пътуванията в чужбина благодарение на чудесата на комуникацията от разстояние. Светът му също бе представен така както Нацията, Класата или Градът. Това беше свят, натоварен с История в движение, където екзалтацията контрастираше с прозаичната мутация на френското общество.“260

Трябва категорично да се различават мотивите за включване на студентите в редиците на протестиращите. Също така трябва да се има предвид, че те не стават част от тях отведнъж. От една страна са остарялата образователна система и закъснялата и реформа. От друга - политическите мотиви. Неслучайно с май 1968 г. ръка за ръка върви думата „оспорване“. Но също така не бива и да се надценяват тези мотиви. „Само един от всеки десет студенти е политизиран.“261 Едва ли е възможна толкова точна преценка. Впрочем феноменът на криза, разпалена от криза в образователната система в най-новата френска история се подновява на два пъти. През 1984 г. - по повод проектозакона, който цели да промени отношенията между частното преподаване и обществените власти, и през 1986 г. по повод друг проектозакон, реформиращ висшето образование. Едно след друго две правителства, дясно и ляво, трябва да отстъпят пред избухналото вълнение, да се откажат от своите проекти, като всеки път губят от своя авторитет. Още веднъж през 1990 г. раздвижването на лицеите създава грижи на правителството на Мишел Рокар.

Създаването и следването на трайна политика към младежта, към образованието като цяло и в частност към висшето образование, е приоритет на френските правителства още от времето на Виши. През 1954 г. министър-председателят Пиер Мендес-Франс - един от основните герои на Френския май - за пръв път създава Министерство за младежта и на Жан-Луи Кремийо-Бриак като основна мисия е поверено изучаването на реформата на образованието. В „Уставната декларация на ЮНР“262 изрично е записано, че съюзът „гарантира на младежта по всяко време възможността за повишаване на квалификацията, постъпване на работа и широко поле за изява, а и да направи от Франция младежка страна“.263 От 1946 г. се раждат 800 000 деца и прирастът е около 30 000 души. Проектите на голисткото правителство, засягащи университетските курсове, събуждат интереса към корпоративните въпроси на студентството и след 1965 г. насочват дейността на синдикатите към тази най-активна част от обществото. Президентът иска да въведе подбор при влизането във ВУЗ, но никаква наредба не е спусната, за да бъде осъществено това намерение. Подозрението, че властите искат да реорганизират Университета за нуждите на икономиката, прави в очите на студентите цялата реформа априори подозрителна. Те „отхвърлят логиката на пазара и на предприятието; в частност многочислените студенти по психология и социология нямат намерение да станат стражеви кучета на капитала.“264

Далеч не навсякъде стачката се развива по един и същ начин, което е логично, защото навън са излезли толкова много хора, обединени често от различни каузи. В свой Доклад за политическата криза във Франция до министър Иван Башев първият секретар Нино Нинов заключава, че причините за това са две: „1. По-голямата неотстъпчивост, проявявана в преговорите от индустриалците и правителството, с цел да се поддържа неспокойна атмосфера през изборния период; 2. Дейността на ултра левичарските групи. Следва да се прибави още една трета, „обективна“ причина: в някои традиционни браншове на едрата френска промишленост съществува известна, наследена от ХIХ век, анархистична традиция. През март 1947 пак в Рено избухна една стихийна стачка, която даде повод за изгонване на комунистите от правителството.“265

Изтъкнатият български дипломат за пореден път повдига въпроса за властта, ключов във всяко време на криза. Неговият отговор е, че без Грьонелския компромис една проточила се обща стачка по всяка вероятност е щяла да свърши с поражение. Но нямало ли е и друга възможност - да се вземе властта? „Нямаше, отговаря ОКТ, защото репресивният апарат беше непокътнат, дребната буржоазия - враждебна, селячеството - резервирано, а милионите стачници не бяха готови за гражданска война. Дори революционният авангард да беше взел властта в няколко града, нямаше да я задържи. „Имаше възможност“, възразяват от „антикомунистическата левица“. Достатъчно беше ОКТ да преговаря, да издигне лозунга за смяна на властта и Дьо Гол, който и без друго се колебаеше, доброволно щеше да си отиде. Въпросът, който се заобикаляше в публичната полемика, е каква власт този „легален преврат“ щеше да докара. В частните разговори теоретиците на „предадената революция“ се съгласяват, че това щеше да бъде не лява, а някаква общодемократична антиголистка власт. В действителност, Дьо Гол би могъл да бъде накаран да отстъпи доброволно само пред един екип, ползващ се с подкрепата на армията и на монополите. Не е ясно обаче какво би правила ОКТ в подобна компания, дори да бяха дадени временно, на края на масата, един-два министерски стола на Беноа Франшон и Жорж Сеги. Към този въпрос ще се върнем, разглеждайки поведението на Федерацията на демократичната и социалистическата левица.“266

По-долу се прави подробен анализ на съотношението на силите между власт и опозиция, както и на партийно-политическата структура на обществото и на групите, съставляващи отделните партии. Логично той започва с явлението голизъм и именно с голизма при Дьо Гол. Нино Нинов отбелязва, че е започнало разместване в лагера на голизма. „Със своите 10 милиона избиратели и 50 депутати Съюзът за защита на републиката е най-масовата партия в цялата история на Франция. Накрая на миналата година на конгреса в Лил бяха приети разпоредби, целящи да институционализират единството, градено досега върху принципа на безусловната преданост към личността и политиката на ген. Дьо Гол. Впечатление за внушителност създаваше поведението на партията през драматичните перипетии на кризата и в изборната борба. По социален състав, по тенденции на ръководните и кадри тя представлява обаче коалиция, която ще се разхлаби с отдалечаването на опасностите, с претърпените трудности на управлението и най-вече поради отслабването на авторитета на ген. Дьо Гол. Последният кабинет на Помпиду, който мнозина считат за преходен, представлява деликатна дозировка. В момента съществуват три главни групи:

1. Групата на Помпиду обединява една трета от министрите. Към нея се числи и генералният секретар на партията Робер Пужад. Приемайки голизма в цялата му противоречивост, тази група иска да „приспособи амбициите към реалностите“, в рамките на една умерена консервативна политика.

В тактически план се стреми да „разшири“ голизма, като привлече част от опозицията и образува нещо като десен център.

2. Групата на Дебре обединява елементи с профашистки тенденции - Шабан-Делмас, Фе, Сангинети, Гена. Те гледат с недоверие на лавиранията вътре в страната на Помпиду, склонни са на компромиси навън, но нямат цялостна политика.

3. Леви голисти. В тази категория влизат най-разнородни дейци, определящи се главно с известен политически индивидуализъм: Малро, Шуман, Фор, Капитен. Те считат себе си за „министри на Генерала“, не на Помпиду. В това отношение причисляват към тях и Кув дьо Мюрвил. Влизането в кабинета на Шаландон се счита като опит да се омекоти враждебността на произраелските среди. Положението се усложнява още като се прибавят ходовете на влизащите в досегашното мнозинство „независими републиканци“ и на онази част от центристите, които сега гравитират към властта.

В изборната програма от три точки, излязла от Помпиду, първите две (реформите на местната администрация и на университета) не поставят пред партията особени проблеми. Остри са обаче разногласията между голисти, проголисти и „неоголисти“ по третата точка: участието на трудещите се в дейността на предприятията и в печалбата. Миналата година по нареждане на президента правителството изготви за тази цел декрет. При тогавашните ниски заплати възможността беше с половината от сега понесените жертви да се даде от декрета пряк ефект. Но под натиска на Съюза на индустриалците декретът излезе недоносче.

Пред съпротивата на монополите „силната власт“ на Дьо Гол се оказа по-слаба от движението на работническата класа. Случаят беше пропуснат. Сега и при най-добра воля от страна на капиталистите нищо сериозно не би могло да се направи, защото възможностите на предприятията са изчерпани. Така че „участието на работниците в предприятията“ е вече вписано в списъка на предстоящите неуспехи.“267

Несериозно е да се твърди, че е имало някакви „профашистки“ тенденции, свързани с групата на Мишел Дебре. Още от самото завръщане на власт на Дьо Гол той е министър-председател и завоюва неговото доверие. Колкото до идеята за участието в предприятията, тя принадлежи на Дьо Гол.

Твърдението, че „силната власт“ била по-слаба от движението на работническата класа, не отговаря на истината. Тук някак си се пропуска, че след 10-милионната стачка само на 30 май Генералът успява да събере пред Елисейския дворец едномилионен митинг, който скандира лозунги в негова подкрепа: „Искаме да се върнем на работа“ и „Митеран в Сибир“. Тогава Помпиду отказва да присъства, защото смята, че „там не му е мястото“. По-късно е изпратен в „резерва на Републиката“, докато не идва щастливият му час, когато след референдума от април 1969 г. Дьо Гол подава оставка.

Нино Нинов заключава, че „в хода на изборната кампания президентът и министър-председателят си размениха поздравления и комплименти. Върху непосредственото бъдеще на голизма, обаче, тегне олово, което левите голисти наричат „измяната на Помпиду“. Изразът може би е силен. Факт е обаче, че през най-острия период на криза Помпиду не само допускаше оттеглянето на Дьо Гол (хипотеза, която се приемаше от мнозина), но го съветваше в този смисъл и дори изпращаше при него с подобна мисия свои приближени (между тях споменават министър Гишар). Сам Помпиду се лансираше като човекът, който осъжда крайностите, поправящ грешките на другите, стремеше се да се наложи в общественото съзнание като помирител. След като президентът изрази определено решението си да остане на своя пост, министър-председателят се преклони. Но онези, които познават Дьо Гол, не мислят, че „инцидентът е забравен. Още повече, че последните седмици донесоха чувствително нарастване на общественото влияние на Помпиду.“268

По-нататък се прави подробен анализ и на френската опозиция, партиите, които я съставят, и водачите, които я оглавяват. Не е пропуснат и техният електорат, динамиката на партийния живот и идейните и политически платформи и сблъсъци, които я определят.

Според българския дипломат „заслужава внимание опитът да се появи една партия в ляво от ФКП. Това е ОСП (Обединена социалистическа партия). Малка политическа групировка, създадена от отцепници социалисти, досега тя се определяше по средата на пътя между федерацията и ФКП. На миналите избори тя представи стотина кандидати и събра половин милион гласа. Разочаровани, част от нейните дейци обявиха линията ѝ за „сектантска“ и се върнаха към федерацията. През майските събития ОСП беше единствената партия, изцяло подкрепяща левичарите в университета. От нейната среда са двамата ръководители на движението - Жесмар и Соважо. За няколко седмици ОСП се превърна в средище на всички ултра левичари - геваристи, троцкисти, маоисти, анархистващи християнски синдикалисти. Тя издигна лозунг за „студентска власт“ в университета и за „работническа власт“ в заводите, за „журналистическа власт“ в телевизията и т.н. ОСП участваше в студентските походи „към работническата класа“, разшири връзките с интелигенцията и създаде малки групи от съмишленици (предимно младежи) в няколко големи града. С тези козове тя реши да си изпробва шанса - утрои броя на кандидатите си, обявявайки на изборите, че ще вземе 1 милион гласа. Своите атаки ОСП насочваше предимно срещу ФКП, обвинявайки я в „икономизъм“. Усърдието не беше добре възнаградено. ОСП събра едва 880 000 гласа и ще има по всяка вероятност едно-две депутатски места и почти изключително от три-четирите района, където партията вече бе пуснала корени. След този несполучлив дебют в „голямата политика“ по всяка вероятност ОСП ще влезе отново в криза.“269

Във връзка с разискванията във ФКП оценката на Н. Нинов е, че след извършената разяснителна работа може да се каже, че общата линия, следвана през майските събития, е, че партията е сплотена. Изтъква се, че тази политика е позволила да се наберат за един месец 25 хиляди нови партийни члена и 400 хиляди трудещи се са влезли в ОКТ/КЖТ. Поради активната роля на конфедерацията в стачката, партията се е надявала да подобри изборните си позиции и понесените сега загуби се посрещат с изненада. Според него, ако е било преценено обективно положението, вероятно е нямало да бъде отклонено предложението на Демократичната федерация за общи кандидати още на първия тур. Тя открито критикува в изказвания и в печата становището, заето от ФКП по този въпрос. Не е известно засега дали в партията тези критики намират отражение.

В своя доклад дипломатът засяга друг много важен проблем - студентското движение. Споровете по отношение на него, макар и загубили от остротата си, не са още изживени. „Според журналистически източник, по този въпрос в Политбюро са разделени. Марше, Гюийо, Фажон, Плисоние и Вернеш считат, че определящ елемент е непролетарският произход на студентската маса. Студентското движение по природа се люшка между левия и десния опортюнизъм, трудностите с него са обективни. Друга част от Политбюро - Льороа, Лоран, Пине и Гароди - са на мнение, че интелигенцията въобще и студентството в частност има своя специфика, която не позволява да бъдат отъждествявани със слоевете, от които произхождат. Трайно единодушие между работническото и студентското движение е възможно единствено при правилен подход. Това схващане е развито от Гароди във „Франс Нувел“ и от Арагон. Някои отиват и по-далеч, поддържайки, че при съвременните условия се умножава автономността на революционните отряди, което поставя под въпрос теорията за трансмисията. Този начин на мислене въвежда в принцип конюнктурния лозунг, издигнат от партията през май, за сътрудничество между работничеството и студентското движение при равноправие и взаимна ненамеса.“270

Анализът на опозицията не би бил пълен, ако се пропуснеше некомунистическата Федерация на демократическата и социалистическа левица. Мнението на Нинов за нея е, че съществуването ѝ почти не се чувствало в движението на масите. Връзките и влиянието ѝ в някои масови организации са били засенчени от дейността на ултралевите елементи. Тактиката, възприета от нейното ръководство, не е допринесла за сближаването ѝ с масите. „Според общата платформа от януари беше официално прието, че ФКП е „привилегирован съюзник“ на федерацията. В хода на кризата беше решено обаче, че е настъпил момент федерацията да бъде приета като непосредствена алтернатива на голизма от буржоазията и държавния апарат. Трябваше да се направи „пауза“ в сближаването на комитетите и да се осигури подкрепа от дясно. Митеран установи тайни контакти с видни представители на класическата десница като бившите министър-председатели Пине и Плевен. Знае се, че той е предлагал министерски постове на някои десни политици, между които е един от ръководителите на центъра Аблен. Известно е също, че федерацията никога не е прекъсвала контактите си с ултрадесните, в това число и с бившите оасовци. Миналата година тя внесе в Националното събрание проектозакон за амнистирането на оасовците, а на предишните президентски избори техните ръководители бяха апелирали да се гласува за Митеран. Федерацията е една от тези, които залагат на израелското лоби. Колкото до стачките, мисли се, че през втората половина на кризата техните гласове са били разделени: една част са поддържали федерацията, а друга част, пред размаха на движението на масите, е изразила предпочитание към „по-малкото зло“ - т.е. Дьо Гол […].“271

„Знаете ли френски“, зададен е реторично въпросът в българското списание „Светът в снимки и карикатури“, което дава изключително богата информация за събитията от онова време, както и много разнообразен илюстративен материал: „Ако не знаете какво значи думата chienlit, не се отчайвайте - и французите не знаят. В петък вечерта президентът Дьо Гол се завърна по спешност от Румъния: страната беше обхваната от остри социални вълнения и стачки. Студентите искат реформа на висшето образование и изразиха протеста си с барикади по парижките улици. В събота сутринта президентът свика на заседание министър-председателя и министрите на външните работи, на отбраната и на информацията.

След заседанието министърът на информацията Жорж Горс и министър-председателят заявиха следното: „Президентът каза - реформа да - хаос - не“. Но все пак какво значи chienlit?

Французите разгърнаха енциклопедията „Larousse“ и намериха следното обяснение: „маскарад“ или „карнавална маска“. Стана нужда френското радио да обясни, че думата има и друго значение - „безредица“, както може да се види в по-пълните речници на френски език. Наложи се коментаторите да се занимават с етимология. Ясно е, че думата няма нищо общо с „куче в кревата“ („chien-en-lit“).

Френските езиковеди обясняват, че думата произлиза от нецензурния старофренски израз „chie-en-lit“, което буквално означава „да се наакаш в леглото.“272

Претенцията на опозицията, че въпросът във Франция се поставял така: „личен режим или народно правителство“, не отговаря нито на действителното състояние на нещата, нито на съотношението на политическите сили. Въпреки че е втората политическа сила с 20-25% от електората, ФКП няма мощта да събори Генерала от власт нито сама, нито пък в коалиция. По време на събитията е издигнат лозунгът за „народно правителство“, но той е напълно неадекватен. Самият режим отговаря на въпроса с друг въпрос: Дьо Гол или хаос? След като президентът се завръща от Румъния, министър-председателят Жорж Помпиду казва от негово име: реформа - да, chienlit - не! (хаос - не!). И тъй първоначалната алтернатива е заменена с друга формулировка.

 

211Rémond, R. Notre siècle. De 1918 à 1991. Paris: Fayard, 1991, p. 599. [Превод от фр. език: Хр. Милков.].
212Lichfield, John. Egalité! Liberté! Sexualité!: Paris, May 1968. - The Independent Saturday Magazine, 23.02.2008, https://www.independent.co.uk    [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.].
213Молчанов, Н. Генерал Дьо Гол. София: Изд. на Отечествения фронт, 1985, с. 485.
214Микел, П. История на Франция. София: Кама, 1999, с. 484.
215Сартр, Жан-Пол. Комунистите се страхуват от революцията. Превод на интервю с Дж. Диъдър по публикация в „Situations“. T. 8. Paris, 1969; Същият. Призракът на Сталин. София: Хр. Ботев, 1992, с. 172.
216Intelligence Memorandum. Student activity in Western Europe. Directorate of Intelligence, p. 3, 29.06.1970, 21.12.2016, CIA-RDP85T0075R001100090033-1. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.]
217Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
218Микел, П. История на Франция, с. 482.
219ФЕН - От 1947 г. е конфедерация в рамките на Общата конфедерация на труда (КЖТ). С цел отстояване на автономията си става самостоятелна конфедерация, за разлика от Общия синдикат за национално образование, който е част от КЖТ.
220АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 100-103. Справка до Министерството на външните работи, отдел Четвърти за студентските организации. Забележка. Справката е изготвена въз основа на статия във в. „Юманите“ на члена на ПБ на ФКП др. Жорж Марше и на материали, публикувани в другите парижки вестници.
221АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 100-103.
222Пак там, л. 102-103.
223Гари, Ромен. Нощта ще бъде спокойна. София: Изд. Весела Люцканова, 1996, с. 73.
224Ситуационизъм (фр.) - Движение от политическия, литературния и художествения авангард от края на 50-те години на ХХ век, наследник на сюрреализма и летризма, което се изразява в защита на радикални позиции по време на събитията от 1968 г.
225Desjardins, T. Un inconnu nommé CHIRAC. Paris: La table ronde, 1983, р. 392- [Превод от фр. език: Хр. Милков]. Тиери Дежарден, голям репортер на в. „Фигаро“, бивш главен редактор на в. „Франс-Соар“, носител на наградата „Албер Лондр“ от 1975 г., автор на многобройни трудове, сред които „Сто милиона араби“, „Със заложниците в Чад“, „Корсика е отвлечена“, „Митеран, един голистки социалист“, „Садат, фараон на Египет“.
226Кристиан Фуше (1911-1974) - дипломат, бивш член на „Свободна Франция“, министър на вътрешните работи на Дьо Гол от 1962-1968 г.
227Desjardins, T. Un inconnu nommé CHIRAC, p. 150.
228Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
229АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 95-96. Справка до Министерството на външните работи, отдел Четвърти за студентските организации, подробно изработена въз основа на статия на члена на ПБ на ФКП Жорж Марше във в. „Юманите“ и на материали, публикувани в другите парижки вестници. (Срв. с други български дипломатически източници и съвременни статистики).
230Пак там.
231АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2735, л. 132-133. Информационна бележка на Вл. Топенчаров, посланик на България в Париж. Информация относно: разговор с представител на ЦК на ФКП, воден на 5 юни 1968 г.
232В САЩ, ГФР, Франция... - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.
233Студентските демонстрации в Париж [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 22.
234Пак там.
235Кризата във Франция [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 24.
236Според други данни делът на студентите от работнически и селски произход е общо 8%.
237АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 63-66. Посланик Вл. Топенчаров до министъра на външните работи Иван Башев. Разговор с др. Гюийо по пленума на ЦК на ФКП, състоял се на 8 и 9 юни 1968 г.
238Пак там.
239Пак там.
240Интервю на Христо Милков с Райко Николов, февруари-март 2013 г.
241Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
242Жизненото равнище на французите и отношението им към генерал Дьо Гол [без автор]. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 9, с. 38-39.
243Заплахата започва на 35 години. Профсъюзни вести [без автор]. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 20, с. 42.
244Френските профсъюзни централи подготвят пролетната си офанзива [без автор]. Париж, 18 април 1968 г. (БТА). - Международно профсъюзно движение, 1968, № 8, с. 41-42.
245Гол, Франсоа. Общата конфедерация на труда след стачните борби. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 17, с. 40.
246Блазиг, Валтер. Конгрес на Френската демократична конфедерация на труда. (в. „Ди андере цайтунг“, 30 ноем. 1967 г.). - Международно профсъюзно движение, 1968, № 1 с. 28.
247Пак там, с. 28.
248Пак там, с. 29-31.
249АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 49-52. Доклад за политическата криза във Франция до Министерството на външните работи, отдел Четвърти, Париж, 27 юни 1968 г. Приложение към Доклада за политическата криза във Франция, изготвен от първия секретар Нино Нинов. Посланик Вл. Топенчаров до министър Иван Башев.
250Пак там.
251Гол, Франсоа. Цит. съч., с. 40-41.
252Блазиг, Валтер. Цит. съч., с. 31.
253Students and workers riot during May 1968 crisis. 22.12.2016, p. 3, CIA- RDP79M00098A000200150006-8. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
254Central Intelligence Bulletin. Directorate of Intelligence, 03.06.1968, p. 3, 14.12.2016, CIA-RDP79T00975A011300080001-7. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
255New Left, 02.08.1968, 60 p., 19.12.2016, CIA-RDP78-03061A000400030036-7. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 24.11.2018 г.].
256Цит. по: Кьосев, Ж. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол. София, 1995, с. 89.
257Pierre Mendes France. Regard sur la Ve Republique. 1958-1978. Entretiens avec Francois Lanzenberg. Paris, 1983, p. 95. [Превод от фр. език: Хр. Милков]. Франсоа Ланзенберг е назначен в телевизията в магазинното предаване „Сателит“ през 1975 г. Журналист на политическа служба в TF 1 от 1977 до 1980 г., после главен редактор на FR 3 от 1981 г. След октомври 1982 г. той е главен редактор на вестниците на TF 1. Близък на Пиер Мендес-Франс. Член е на редакционния комитет на „Куриер дьо ла Репюблик“ от 1969 до 1976 г. Цитираните интервю-та с Пиер Мендес-Франс са филмирани между октомври 1977 и януари 1978 г. в Париж и Лувие, за да позволят на бившия председател на Министерския съвет да определи позицията си по отношение дейността на Петата република двадесет години след установяването и. Това е пълната стенограма от тях, публикувана за пръв път, като журналистът се съобразява с „разговорния“ стил.
258Мoore. Encyclopédie d’histoire, p. 2902. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
259Кризата във Франция [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 24.
260Noushi, A., M. Agulhon, R. Schor. La France de 1940 à nos jours. Paris, 1988, p. 86. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
261Malraux, André. Les chênes qu’on abat. Paris, 1971, p. 64. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
262Съюз на новата република - голистка формация, създадена на 1 октомври 1958 г. въз основа на образуваната от един от най-близките съратници на Генерала Жак Сустел партия - Съюз за запазване и възраждане на френски Алжир (ЮСРАФ). По своята концепция тя се определя като политическа сила, защитаваща правителствените интереси (конгресна декларация на генералния и секретар Ж. Ришар пред II конгрес през март 1959 г. в Страсбург).
263Кьосев, Ж. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол, с. 89.
264Rémond, R. Цит. съч., с. 603. [Превод от фр. език: Хр. Милков г.].
265АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 49-58. До МВнР, отдел Четвърти. Доклад за политическата криза във Франция, Париж, 27 юни 1968 г.
266Пак там.
267Пак там.
268Пак там.
269Пак там.
270Пак там.
271Пак там.
272Знаете ли френски [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 23.

 

X

Right Click

No right click