1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век) - Втора глава. Защо избухна Май

Написана от Христо Милков
Посещения: 2710

Индекс на статията

 

ВТОРА ГЛАВА. ЗАЩО ИЗБУХНА МАЙ

 

(Май 1968). Карнавалът е той! Ателие на изящните изкуства. (афиш).
(Май 1968). Карнавалът е той! Ателие на изящните изкуства. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Полицията атакува Университета.
(Май 1968). Полицията атакува Университета.

Училище за изящни изкуства. Върху книгите е положен шлем на спецчасти (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968).Държавата, това съм аз.
(Май 1968).Държавата, това съм аз.

(От шапката на Дьо Гол излиза юмрук с полицейска палка). Народно ателие във Висшето национално училище за Декоративни изкуства.(Ар Деко). (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968).Бъди млад и си мълчи.
(Май 1968).Бъди млад и си мълчи.

Народно ателие за изящни изкуства. (афиш). Дьо Гол запушва устата на дете. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Афиш без думи, който представлява Лотарингския кръст на „Свободна Франция” като винт, който се забива в мозъка. Ателие №3. (афиш).
(Май 1968). Афиш без думи, който представлява Лотарингския кръст на „Свободна Франция” като винт, който се забива в мозъка. Ателие №3. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Винаги гласувайте, аз ще свърша останалото. (афиш).
(Май 1968). Винаги гласувайте, аз ще свърша останалото. (афиш).

Инициативен комитет за революционно движение. Временен адрес. Ул. Етиен Марсел №22, 2 район. (Дьо Гол тупка като топка Шестоъгълника. Държи зад гърба си полицейска палка с френския трицвет.). (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Спецчастите също са мъже.
(Май 1968). Спецчастите също са мъже.

Доказателството? Те насилват момичета в комисариатите. Надписът е оформен като полицай от спецчастите. Народно ателие. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Под 21 година – това е вашата бюлетина.
(Май 1968). Под 21 година – това е вашата бюлетина.

13 май 1968: Мото на общата стачка и манифестация във Франция. На тази дата се обединяват за пръв път студенти и работници. (Според конституцията на Петата република лицата до 21 години нямат право на глас. Това е причината именно те да се включат първи в движението от май-юни 1968 г.). (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Никога повече това! Дьо Гол с разперени ръце и крака. (Неидентиф.). (афиш).
(Май 1968). Никога повече това! Дьо Гол с разперени ръце и крака. (Неидентиф.). (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Да отхвърлим полицейската психиатрия.
(Май 1968). Да отхвърлим полицейската психиатрия.

Върху сградата: психиатрична болница. Полиция. Народно ателие в Националното училище за изящни изкуства (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). НЕ на ПОЛИЦЕЙСКАТА ДЪРЖАВА.
(Май 1968). НЕ на ПОЛИЦЕЙСКАТА ДЪРЖАВА.

(Буквите са оформени като Лотарингски кръст, който се забива в гърба на младеж, проснат по лице). Пред него надпис: Срещу тихата репресия. Да се организираме в квартални организационни комитети. Народно ателие в Марсилия. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Изборите – капан за глупак. (афиш).
(Май 1968). Изборите – капан за глупак. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

Леки заплати, тежки танкове. Народно ателие за изящни изкуства (афиш).
Леки заплати, тежки танкове. Народно ателие за изящни изкуства (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

(Май 1968). Няма болница. Тишина. H на френски значи едновременно Болница и Водород – водородна бомба.
(Май 1968). Няма болница. Тишина. H на френски значи едновременно Болница и Водород – водородна бомба.
(Май 1968). Редът царува. Два силуета носят на носилка убит. Народно ателие за изящни изкуства. (афиш).
(Май 1968). Редът царува. Два силуета носят на носилка убит. Народно ателие за изящни изкуства. (афиш).

Източник: gallica.bnf.fr.

Previous Next Play Pause
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15
 

Май 1968 е наречен „революция“, „псевдореволюция“, „бунт“, „метеж“, „раздвижване“, „криза“, „психодрама“, „ураган“, „бенгалски огън“, „тристепенна ракета“, „положително събитие“ във френската история. Всяко едно от тези определения носи своята истина и същевременно не би могло да изчерпи забележително богатия със смисловия си заряд месец, който представлява пречупване на цялото общество, както и разкриване в нова светлина на сили и личности. Не би било възможно да се даде пълноценно обяснение на майските събития извън цялостния и променлив световен и европейски, както и национален контекст.

Зададох въпроса за определението им за събитията от май - юни 1968 г. на различни личности, някои от които техни свидетели, или пък такива, които чрез мнението си биха могли да ги представят като процес.

За Светослав Терзиев през 1968 става дума за едно-единствено нещо: става дума за смяна на поколенията. Той разглежда процесите и явленията през тази година в паралел от двете страни на Берлинската стена, като и от всяка страна на барикадата има своите особености. „Както в Западна Европа, така и в Източна Европа, тя е много болезнена и трудна, защото трябва да се смени едно героично, военновременно поколение със следващото. Това поколение, изнасяйки войната, придобива съвършено друго мислене: то не може да се настрои на мирновременна философия. И затова много дълго то е доктринерско, както на Запад, така и при нас. Неслучайно „размразяването“ започва след 1968 г. с появата вече и на други тенденции, на други мисли, на друго поколение... Бунтът е силен именно защото потискането на това ново поколение, което иска да заеме своето място, е много твърдо. И на Запад, и на Изток. И от двете страни властва точно тази върхушка, която е, така да се каже, с едно военизирано мислене. До голяма степен на Изток, макар че сталинизмът теоретически си е отишъл, на практика все още властва военното поколение и то много здраво държи нещата. И затова, без да се стига до конфликт между Изтока и Запада, всеки в своя си лагер извършва тази революция по някакъв начин, става едно пречупване.

Именно това се случва точно през 1968 година.“144

Бих добавил, че специално за Франция „голистите от първия ден“, „бойците от Съпротивата“, отрупани със заслуги и отличия, са окупирали ръководните места на всички равнища. Те са една стабилна опора на голистката власт, обърната към своето минало и нежелаеща по никакъв начин да допусне промени. Така сблъсъкът „бащи и деца“, характерен за всяко общество, придобива особена дълбочина.

Относно характера на събитията от 1968 г. и за тяхното съдържание, Светослав Терзиев смята, че всичко се обяснява с протеста срещу военното поколение: „Защото човек може да се чуди: какви са тези бунтари, какви са тези хипита, които изведнъж се намесват, какви са тези наркотици, а тази разпуснатост, а тази сексуална революция?! Всичко това е протестът срещу военното поколение, срещу неговата дисциплина и неговия морал. Това се случва през 1968 г. Това е стихиен протест, това е стихийно отрицание. В някакъв смисъл прилича на сегашните протести (от 2013 година - б.а., Х. М.), в които не можете да извадите исканията. Чудите се какво точно искат, всеки иска нещо. Т.е. едно надвикване, една говорилня, и много трудно е да се обособят водачи, които да синтезират в себе си някаква идея, обединяваща останалите хора. Както през 1968, се появява стихийно някой като Даниел Кон-Бендит, който и досега е бунтар в Европейския парламент, но и той продължава да се кандидатира в Европарламента ту като французин, ту като германец. Той на всеки мандат сменя кандидатурата си. За следващия мандат е казал, че въобще няма да се кандидатира, но той е лесен на „премисляниците“. Той е подвижен, пъргав човек.

Това става през 1968 г. Не става дума за някаква „нова левица“, както ние го обяснявахме: „новите леви“, „бунтът на младите, които олевели“. Защото тези „нови леви“ много бързо се обуржоазиха. В момента, в който се извърши трансформацията, те си влязоха в „истаблишмънта“, по същия начин, със същата лекота, с която му се противопоставяха. Но този „истаблишмънт“ вече беше друг. Той се промени, защото бяха поизбутани точно тези по-догматични ръководители, с по-примитивно мислене. Точно тогава неслучайно си отиде и Дьо Гол. Това е залезът на боговете, залезът на героите. Именно през 1968 г. залязват.“145

Що се отнася до Даниел Кон-Бендит, не съм съгласен, че той се появява „стихийно“, че е „стихиен“. По-скоро това е един търсен ефект, който пасва на тогавашния глад за „революция“, за „бунт“, за „истина“ и „искреност“ и „непосредственост“ и трябва да му се признае, че добре се справя със задачата си. Но едва ли може да се говори за подобно нещо, когато всяка негова крачка е следена внимателно от камерите, фотоапаратите и микрофоните, а образът му ден след ден и час след час е създаден на страниците на „Пари Мач“. Той е „новият“ герой, без съмнение талантлив оратор, способен да владее публиката, въплъщаващ ценностите на новото поколение.

Съгласен съм със заключението на Светослав Терзиев, че през 1968 всъщност свършва Втората световна война - ако трябва да ги кажем нещата съвсем опростено, но по-образно. Втората световна война като начин на мислене, на поведение, на философия, на морал свършва някъде там - през 1968 г. Защото тя много по-рано, разбира се, много далеч преди това, е свършила като война, като сражения, като битки. Обаче те продължават в умовете на хората. Тя продължава и като Студена война. Студената война продължава много дълго време. И тя е реална война, война на разузнаванията. Единствените, които са активни, защото другите фронтове и видове въоръжени сили не действат, са разузнавачите, от едната и от другата страна. Това е война на разузнаванията, на подготовка, за да не бъде никой изненадан. „В крайна сметка какво можеше да стане при една истинска война? Който бъдеше изненадан, щеше да я загуби много бързо. И затова Студената война продължаваше."146

Журналистът разглежда 1968 като начало на процеса на „размразяване“ и на ключовите събития от международен мащаб, белязали историята на света. Той смята, че всичко, случило се по-късно, са последици от прелома на тази година. „Малко след това през 1970 г.147 и 1972 г.148 са първите срещи между ГДР и ФРГ, размразяването между ФРГ и Съветския съюз. Първите, които започнаха тогава, са Вили Бранд и Вили Щоф. Те намериха начин да поддържат контакти помежду си. Всъщност размразяването започна от Централна Европа и постепенно се разшири. Следващата стъпка беше през 1972, когато Никсън ходи в Москва - първото му посещение там. После имаше ходене и в Пекин през февруари 1972 г.149. Веднага след това той се разбра първо с големите, които подкрепяха Виетнам, подписаха през януари 1973 г. Парижките споразумения за възстановяване на мира във Виетнам и прекратяване на войната150.

Всичките тези неща, които се случиха, бяха последици от прелома, от пречупването през 1968 г. именно в начина на мислене, в нагласите на хората. Защото те усетиха, че това поколение трябваше да си отиде, то беше поколение на противопоставянето, то вече трябваше да се оттегли и да започне да освобождава нов терен. И тези, които не си отидоха физически, в смисъл буквално да си напуснат постовете, все пак се преориентираха - и в източната, и в западната част. При нас сблъсъкът стана в Чехословакия през 1968 г. - там стана пречупването, там стана преломът.

Докато в Европа беше в Париж - майските събития. В Америка имаше събития по-рано - започнаха през 1967 г.

Този прелом се извърши едновременно на няколко места и по различен начин - Китай, Прага, Мексико, Рим, Белград, Западен Берлин, но тъй като имаше и доминиращи теми, се създаде впечатление, че това е световен протест срещу войната във Виетнам. Да, тези неща се преплетоха, но не беше само заради войната във Виетнам. Войната във Виетнам беше много силен катализатор. Но тя, ако си беше война в друго време, можеше да не бъде толкова забелязана. Например да кажем сега войната в Афганистан, кой обръща внимание, макар че толкова много държави участват, и далеч не са маловажни последиците. Но общо взето свикнахме с нея и не ѝ обръщахме внимание. Или пък в Ирак. Докато във Виетнам войната показваше и сблъсък между системи, за премерване на силите, идеята беше, че тя трябва да се спре и донякъде да се излезе от орбитата на Студената война. Защото тя се задълбочаваше вече много, Студената война отиваше вече много надолу. И всеки момент можеше да се случи някаква „беля“.

А старите сили, които бяха с доста „квадратни“ разбирания, не бяха способни на гъвкавост, така че да се отдалечи рискът, фронтовете вече бяха много близки, а те трябваше да се раздалечат. И при това раздалечаване всъщност се преодолява рискът. А как се раздалечаваха те: чрез взаимната заплаха, която трябваше да намалее. Не че си дръпнаха войските още в самото начало. Дръпването на войските стана по-късно - започнаха преговорите за конвенционалните оръжия в Централна Европа, които продължиха доста дълго време във Виена. Самата мисъл, че трябва да се придвижи светът, дипломацията, в тази посока, се роди след 1968 г.

Така че това беше преломният момент. Това беше много важно. Иначе дотогава се вървеше към все по-голямо и по-голямо сближаване на фронтовете. На практика те се движеха едни срещу други в лицето в Централна Европа. И можеше във всеки момент да се случи нещо. Като най-кризисното положение беше при Карибската криза, когато можеше да се стигне до ядрена война заради американските ракети в Турция и руснаците, които си сложиха ракетите в Куба. В крайна сметка американците си изтеглиха ядрените ракети от Турция. Те оставиха само ядрените мини. До последно в Турция имаше ядрени мини. Но ядрената мина не е нападателно оръжие, тя е отбранително оръжие. И Съветският съюз тогава се примири с тази ситуация и каза: те не ни създават проблем. Но тогава това беше принудително отдръпване, тогава още не се беше променило мисленето.

Кенеди все пак беше носител на едно по-младежко схващане за действителността и хубаво, че той можеше да си овладее нервите. Всъщност и брат му, Робърт Кенеди, играеше голяма роля. Но те са едни младежи, в сравнение с онова, предвоенното, поколение, макар че и те са родени преди войната. Но те не са от героите от войната, които са я изнесли и които ще тропат по масата и ще казват кое как трябва да бъде. Те бяха способни на гъвкавост и това имаше голямо значение. И след това се отприщи, и особено след убийството на Кенеди, онзи стихиен процес, той не беше вече отгоре, официален, на мъчително преосмисляне, а той вече беше отдолу, един стихиен процес, който ги накара да спрат.“151

Много е важна оценката на Светослав Терзиев за френския президент и причината за неговото напускане на политическата сцена. Според журналиста това също е част от 1968 година. Дьо Гол е трябвало да си отиде тогава. Той е трябвало да си отиде със своето поколение. И в това е неговата сила, политическият му усет. Той е фигура, която може да усети кога неговото време е дошло и кога си е отишло. И действително много точно постъпва: през 1969 г. се оттегля. Защо си отива Дьо Гол? Защото трябваше да дойдат други хора след него.

Относно целта на 1968 година Терзиев смята, че „целта не беше срещу партия. Целта ѝ беше да се пребори срещу мисленето на цяло поколение. Това беше преобръщането. Затова е много трудно да се определи какво се е случило през нея. Защото това е една аморфна маса, в която се смесват всякакви политически тенденции. Там могат да се намерят млади хора, които искат пречупване не само от левицата, но и от десницата. Едно ново поколение се роди и в нея. Вярно, че там стана по-плавно, по-постепенно, не толкова радикално, както в средите на левицата, но и в нея също излязоха нови фигури. В десницата също стана пречупване. Тя не можеше да продължи с военновременното поколение, което беше доста закостеняло. Самото то не искаше и нямаше как да си представи по друг начин развитието. То просто не можеше: то го осъждаше, то го отхвърляше, то се съпротивляваше. Това е класическият сблъсък между бащи и деца, който по начало си съществува. В случая, когато става дума в едно общество, това не е просто сблъсък на поколения, а сблъсък на две философии. Едната стихийна, неосъзната, другата традиционалистка, проверена и утвърдена, защото тя наистина е философията на победителите от войната, философията на онези, които са изстрадали войната и са я изнесли на гърба си, които са и герои, и мъченици в същото време. Не можеш да ги обиждаш. Обаче ти не искаш да живееш като тях.

И затова надиганото нямаше ясен противник: ту ще бъдат тези, които са срещу войната във Виетнам, ту ще бъдат социални движения, които са за да не се закрие едно или друго предприятие. Тогава има и много силни работнически вълнения, които се преплитат със студентските протести, даже понякога правят общи протести. Целите могат да бъдат различни, но голямата идея на промяната идва от това, че трябва да се сложи край на Втората световна война и трябва да започне мирът.“152

За Павел Писарев Френският май не е „революция“, не е „псевдореволюция“, не е „бунт“, не е „метеж“, не е „бенгалски огън“, не е „ураган“, не е „тристепенна ракета“. Според него той е „раздвижване“, „криза“, „исторически събития“. „Защо не е революция? Защото революцията се прави от въоръжени хора, започва с въоръжено въстание, потушава се по въоръжен път, властта се защищава по въоръжен път. Тогава има такива елементи, защото полицията и жандармерията главно в Париж и в някои други градове участва в потушаването им. Издигаха се барикади, но нито една не беше въоръжена с огнестрелно оръжие, нито едно държавно учреждение не беше завладяно със сила, не влязоха в Елисейския дворец. Стачката в никакъв случай не беше израз на въоръжена съпротива, тъй като тя беше разрешена от закона. Събитията приключиха по законен път. Правителството преговаряше с профсъюзите. Новото правителство начело с Кув дьо Мюрвил153 преговаряше с тях и по пътя на преговорите стачката се прекрати. Но това бяха необикновени събития: и по масовост, и по характер, и по сила, и по издигнатите лозунги те надминаваха обичайните стачки. Имаше лозунги за социализъм, за народна власт, за Народен фронт, но те бяха издигнати от самите стачници. Никоя партия не застана начело на стачниците. ФКП се разграничи от тях на края на стачката. Когато беше голямата манифестация пред Елисейския дворец (на 29 юни - б.а., Х. М.), в. „Юманите“ излезе с лозунга „Ние сме партия на реда“. Тогава за каква революция може да става дума, революцията е смяна на реда.

Те (комунистите - б.а., Х. М.) се разграничиха под влияние на съветския натиск. Имаше срещи на Гастон Плисоние, член на Секретариата и на Политбюро на ЦК на ФКП в Съветското посолство с Политбюро. Имаше грами на посланик Зорин до ЦК на КПСС за характера на събитията. Дьо Гол, чрез свои хора, подставени лица, уведоми ЦК на КПСС, че по силата на договорите на НАТО, ако Атлантическият съюз прецени, че властта в една страна членка се разклаща, войските му могат да влязат в нея и да наложат ново правителство. Разбира се, това са предположения. Едва ли в такава голяма страна те щяха да смеят да влязат. Но правителството на Дьо Гол, което беше в добри отношения със Съветския съюз и социалистическите страни, и антиамерикански настроено, можеше да се смени с някое нагаждаческо правителство.

Така че аз не бих определил тези събития като революция. Освен това начело на революцията трябва да има партия, която да води и да организира. ФКП не беше, в никакъв случай не беше еврокомунистическа, но тя не беше и болшевишка, революционна партия. Тя не си поставяше задачи да сменя властта. Може отделни хора, отделни социални групи да са били по-наляво. Например некомунистически среди бяха по-решителни, като Митеран. Той заяви (на 29 май - б.а., Х. М.), че е готов да стане президент и се обърна към Мендес-Франс154 с призив да се самообяви за кандидат за министър-председател. ФКП не направи никакви подобни изявления.“155

За Райко Николов, чието първо назначение в чужбина е в Париж като трети секретар в Българското посолство през 1951 г. и там престоява 6 години, докато мандатът е четири, събитията в самата Франция през 1968 г. „не бяха за промяна на политическата система, нито на социалната, двигателите на бунтовете не бяха за социализъм. Макар че винаги френският и германският модел на капитализъм е коренно различен от американския. Той е по-социален. Когато идва членът на Политбюро Боян Българанов по линия на един конгрес на ФКП, тогава бях още в Париж, започнах да му разказвам какви придобивки имат, каквито България, която строи развито социалистическо общество, няма, а и не можеше да има, защото всичко зависи от степента на развитие. Френските работници, чиновници и др. имаха по-големи социални придобивки от българите, безплатна помощ, медицинска и пр. Българанов ми каза: „Ти си под влияние на буржоазната идеология“. Аз му казах: „Др. Българанов, Вие сте отговорен политически деец, аз си позволявам да говоря така, за да Ви информирам какво е положението във Франция. Тези придобивки са извоювани до 1947 г., когато и ФКП е участвала в правителството. Вслушали са се в тежненията на работническата класа“. Имахме ограничени хора, които ни управляваха. Но в революцията е така. Който е бил в първите редове, той не е най-образованият.“156

Що се отнася до нашия „елит“ от типа на Боян Българанов, от онова време е останало прозвището „българановци“ със значение на ограничени, необразовани хора.

Според Милан Миланов безспорно събитията от май 1968 г. са имали изключително влияние. „За Франция, това твърдя не като свидетел, това е такова дълбоко разтърсване, което за години, за целия период след това, та и досега се счита за епохално. Неслучайно Дьо Гол, човек на волята, на твърдата ръка, общо взето, на далновидното мислене, изпитва смут и уплаха и отива в Германия да търси евентуална подкрепа от френските войски, които са там. Движението от 1968 г. не е само явление, породено на основата на криза в институциите, преди всичко образователните, защото бързо придобива силна социалнополитическа окраска, на криза, която изисква реформи не само във висшето образование, но и в повечето сфери на обществено-политическия живот в страната.

Дотогава улиците на Латинския квартал, традиционно средище на френските университети, са покрити с павета, използвани от студентите и другите протестиращи за нападения против полицията. След студентския бунт вече няма никакви павета - всичко е асфалтирано. Това е криза на обществото, която студентите оглавяват и са подкрепени от широки граждански движения. Това е страхът на Дьо Гол пред опасността от масова негативна реакция и включване в протеста и на други сили - работническата класа, значителна част от политиците, интелектуалците, чиновничеството и т.н. Това е голямо вълнение, сътресение, социално-политическо недоволство, изискващо реформи във всички области на обществения живот.

Животът във Франция преди и след вълненията от 1968 г. - това е големият вододел. Разбира се, на гребена на тези вълнения излизат и много анархисти, хора с не много ясни политически тенденции, бунтари, които не знаят за какво точно се бунтуват, но основната насока е ясна - дълбока промяна в устройството и функционирането на обществото в смисъл на по-голяма социална справедливост и зачитане на човешките права.

Връщайки се отново към събитията от май 1968 г., като се изключат някои кръгове на тежката буржоазия и много богатите съсловия, които могат да са недоволни от тези събития или се стремят да ги омаловажат, може да се направи изводът, че обществото спонтанно и масово реагира положително и се отнася добре към тях, участвайки в уличните бунтове. Като цяло те имат характера на очистителна буря във всички сфери на обществото, а най-важното е, че студентите са инициатори и най-активните участници, но факт е, че към тях се присъединяват и профсъюзите. Във Франция профсъюзното движение традиционно е много силно и в случая с майските събития то масово (твърди се за милиони излезли на улицата) подкрепя протестите с благородни цели и намерения, но и за да решава свои проблеми, които пак опират до искания за положителни промени.“157

Не бих се съгласил с оценката на проф. Миланов за профсъюзното движение във Франция. Първо, то е малочислено в сравнение с другите европейски страни. Второ, то е разпокъсано и недобре организирано, защото дейността му е забранена на територията на предприятията. Най-многобройният синдикат - Общата конфедерация на труда, който е към ФКП, още от самото начало на събитията, както и партията, рязко заема отрицателна позиция срещу студентите. Колкото до броя на излезлите на улицата, те са 10 милиона, но това далеч не е заслуга на френските профсъюзи, защото стачката започва спонтанно и преди обявяването на общата национална безсрочна стачка. Не бих приел и оценката, че Дьо Гол изпитва смут и особено уплаха пред събитията. Вече има достатъчно източници за случилото се на 29 май, за вътрешно- и външнополитическата обстановка, за личностите, с които той се среща, и това е командващият окупационния корпус ген. Масю, но и различни командири на бронетанкови съединения, така че той получава гаранции за мирното провеждане на предстоящите парламентарни избори. Часове преди това Масю се среща с маршал Кочевой, командващ съветския окупационен корпус в Германия. Генералът изпраща емисари и до Руското посолство.

Кои са предвестниците на Френския май? Могат ли да се очертаят неговите причини? Може ли да се твърди, че той е резултат от исторически натрупвания и да се определи като закономерно явление? Има мнения, според които събитията от май - юни 1968 г. са били напълно изненадващи за всички - партии, синдикати, управляващи, включително и за органите на сигурността.

На въпроса ми какви са предвестниците на Френския май Светослав Терзиев отговори: „Предвестниците на май са в цялата политическа класа, която е много закостеняла към този период и която не се помръдва. Тя е изпаднала в неподвижност и в западната половина на света, и в източната му част. И ние имаме една изключително неподвижна следвоенна политическа класа. Това е предвестник - нещо трябва да се случи, за да се раздвижи. Колкото тя е по-твърда, толкова по-сигурно е, че пропукването и ще стане по-драматично. Защото ако тя беше по-мека, по-пластична, тя щеше да се приспособи към новите условия, нямаше да се случи май. Главните предвестници са точно тези. Иначе имаше и друго. Това е контракултурата, другата гледна точка, която започва да се формира през първата половина на 60-те години, това са младежките раздвижвания в Америка. Контракултурата, която е съчетана с наркотиците и с хашиша, с тогавашното им бурно навлизане в живота на младите хора. Защото усещайки, че не могат да излязат от хватката на старото поколение, те си търсят отдушник другаде. Сега имаме интернет и бягството на младите във виртуалното пространство. Тогава бягството е в дрогата.

Така че има една подготовка за 1968 г., която е доста стихийна. Например появата на хипитата. Хипитата не са нищо друго, освен че чрез този си начин на живот, небрежен, запуснат, те са протестът срещу дисциплината, срещу военната униформа, срещу онази стегнатост, която носи в представите си, в културата си другото поколение. Защото това е протестът: ние да им го върнем тъпкано, защото те не ни дават шанса, и затова ще ходим мръсни, няма да се бръснем, няма да се подстригваме, ще се дрогираме, ще пием и ще водим разпуснат живот. Накрая ще отидем в Лаос или в Индия да си търсим други кумири, будистки или хиндуистки. Това е подготовката. Избухването, което се получава през 1968 г., то е резултат на едни натрупвания. Защото между тези поколения не се намира решение по никакъв начин. Те не могат да се смесят. Като огъня и водата са. Нито едното не може да приеме другото. Просто не се получава.“158

Кризата в голистката система на управление започва постепенно да набира скорост. Парламентарните избори през пролетта на 1967 г. са нов индикатор на спадането на влиянието и авторитета на голисткия режим. Голистката ЮНР получава 244 мандата, а в предишния парламент има 284. Френската компартия получава 73 места срещу 41 на предишните избори. Социалистите печелят 116 мандата срещу 91 преди това. Видно е, че отново левите сили в държавата набират обществено влияние. Този факт трябва да се обясни не с криза на държавните институции, а поради натрупаното социално напрежение и недоволство, което в крайна сметка рефлектира и върху престижа на Дьо Гол.

На пресконференцията, състояла се на 16 май 1967 г., Дьо Гол оценява по следния начин изборните резултати: „Теоретически отделните институции на Републиката не бяха предмет на тези избори. Това не беше референдум, просто това бяха 487 случая на местно съперничество, но въпреки това републиканските институции бяха засегнати.“159

Сътресенията в политиката на Генерала са предизвикани от няколко съществени причини, но в никакъв случай главната не е лошото функциониране на конституцията. Те са вследствие на допуснати в икономическата и социалната политика на Петата република грешки. Франсоа Митеран характеризира по следния начин хората, които през пролетта на 1967 г. са против Дьо Гол. Според него огромното мнозинство това са трудещи се, средните класи, които се огъват под тежестта на държавните разходи, застрашени от увеличаващата се безработица. В това число е и част от интелигенцията, която се задушава от блажения конформизъм на режима, където не се чувства никакъв полъх на младост и обновление. „Разбира ли Дьо Гол в какво точно се състои истинският му провал - задава въпрос Митеран и отговаря - 62% от французите се отказаха да поддържат неговата икономическа политика на застой и несправедливата му социална политика.“160

Твърде сериозни и тежки са упреците, които отправя социалистическият лидер към икономическата и социалната политика на Генерала. Същевременно те са индикатор за назряващата криза в обществото. Краят на 1967 г. се отбелязва с активизацията на политическите партии и организации. От друга страна, все повече се засилва стремежът към изграждане на единство на левите сили. Нека да не се забравя, че в такава социално-икономическа криза техните дейци се чувстват най-сигурни и тяхната пропаганда е най-ефективна. Прогнозите на Дьо Гол за 1968 г. са далеч по-обнадеждаващи, отколкото предполага стопанската обстановка в страната. В традиционното си обръщение към нацията на 31 декември 1967 г. той заявява, че не може да си представи Републиката да бъде отново парализирана от криза, подобна на тази, от която страдаше някога. И заключава: „Единствено анализирайки съществуващото положение, аз наистина с увереност гледам на настъпващите дванадесет месеца в живота на нашата страна.“161

Дьо Гол като държавник винаги се е отличавал с реални оценки за състоянието на държавата и за нейните проблеми. „Този път той не успява обаче точно да предвиди, а и да предотврати тежката социално-икономическа криза (дебело подчертавам по френските стандарти - б.а., Жеко Кьосев), в която изпада Петата република. Главната причина, за да изпадне в това състояние, според мен, е, че през целия си активен политически живот във възгледите му на икономическата и социалната дейности той отделя второстепенно място. Към тези проблеми винаги се стреми да подхожда прагматично, а няма сериозно изградена концепция за стопанските проблеми на държавата. Като върховен арбитър на нацията, Дьо Гол предоставя отговорността за цял набор социално-икономически въпроси на правителството и на поддържащата го партия. Между тях и Генерала още от самото начало се установява своеобразно разпределение на труда. Президентът резервира за себе си такива области, като външната политика, Алжир и съдбата на колониите, националната отбрана. Другите сфери на държавното управление предава на съответните министри, на партийните теоретици, предоставя интерпретацията и далечната разработка на социално-икономическите проблеми и тяхната пропаганда сред населението.“162

Особен интерес представляват обобщенията от архивите на ЦРУ, свързани с майската криза и засягащи президентството на Генерала. В специален доклад от 20 декември 1968 г. под заглавие „Дьо Гол и Петата република“ се споменава, че през десетте години, откакто е основана Петата република, Франция има само една министерска криза и само трима министър-председатели. „Този рекорд по министерска стабилност - ненадминат в историята на френската република - е до голяма степен свързан с новите институции на Петата република. Други фактори, несвързани с формалните структури на управлението, обаче допринасят: престижът и способността на генерал Дьо Гол, необходимостта от обединение, което изискваше алжирската криза, появата на блок на мнозинството от партии от десницата, допринесли за подкрепата на голистките кабинети и устойчив икономически растеж, който към края на 1967 се изрази в почти непрекъснато нарастване на жизнения стандарт.“163

Ето защо звучи неприемливо заключението на доц. Кьосев, че има тежка социално-икономическа криза, та било и по френски стандарти. Има стабилност на републиканските институции, непрекъснат ръст на населението, което не би могло да се постигне без съответните стройни мерки, на практика минимална безработица, рязко увеличаване броя на студентите и учениците.

В доклада от 20 декември 1968 г. са представени дълбоките корени на майските събития, процесите, довели до тях. Според него под повърхността нараства недоволство у народа, избухнало през Май в национална криза, която води до широкообхватен бунт, затворила всички университети, разразила се в национална стачка и парализирала икономиката. Особено важно заключение представлява подчертаването на причините за май‘68. Кризата разкрива недостатъците на системата на Петата република, на които преди са обръщали слабо внимание. „Решавайки проблемите за нестабилността, с която се сблъсква Четвъртата република, голистите създадоха стабилен режим, но който в същото време беше тромав и не отговаряше на изискванията на широката част от обществото. При Четвъртата република Националното събрание беше център на целия политически живот и арбитър на изпълнителния клон; при Петата република то беше свито почти до политическа нищожност.“164

Така се проследяват събитията през десетте години на Дьо Гол, основните тенденции, характерни за неговото управление и макар и бегло, дава се отговор на въпроса защо въпреки всички положителни процеси се достига до такива дълбоки промени през май - юни 1968 г. и логично следва и представянето на основните социални групи, които са засегнати от тях - студентите и работниците. Дали може да се изведе ясна причинно-следствена връзка или обратното - дали Френският май е резултат на изненада, това е един от най-важните въпроси, до който трябва да се стигне за правилното му оценяване.

При представянето на всички тези проблеми в българските дипломатически документи могат да се открият редица противоречия с действителността. Те са неизбежни, когато дистанцията във времето е твърде кратка или на практика липсва. Наред с това друга причина е и широкото използване на печата като основен източник за информация, поне както е заявено в самите документи. Макар сам по себе си да е ценен извор, но от него пълна обективност и достоверност не може да се очаква поради преплитането на различни интереси и гледни точки. Докладите се опират на толкова противоречиви по своя характер издания като българския, съветския и френския печат, а последният включва както най-авторитетни парижки вестници, така и комунистическия „Юманите“.

В дипломатическите документи от Архива на българското Министерство на външните работи165 има противоречия между действителността и натрапваната представа за нея, които са резултат на идеологизацията, на стремежа непременно да се даде марксистко-ленинска трактовка на събитията. Могат да се открият такива в различни документи по един и същ въпрос. Един от проблемите, свързани с тези архиви, е дали е имало „предвестници“ на майските събития и дали е било възможно те да бъдат предвидени. Главният редактор на „Монд Дипломатик“ Франсоа Онти е категоричен: „И до този момент никой не може да бъде до такава степен информиран или да оцени обстановката с такава сигурност и предвидливост, че да гради политически прогнози, които да се потвърдят за в бъдеще в 100%. Най-ярък пример в това отношение е началото на настоящите събития, които никой (студентски и синдикални организации, а още по-малко правителството), можаха да предвидят и допуснат, големината на събитията, които в крайна сметка доведоха до парализирането на цялата страна.“166 И днес, петдесет години след Май 1968 г., който разтърсва из основи цялото френско общество и по своята значимост надхвърля националните предели, тази оценка остава актуална167.

По-голямата част от авторите на изследвания върху този период са склонни да приемат мнението, че Май е бил пълна изненада за цялото общество. Обаче според „констатациите върху стачното движение във Франция“ на посланик Владимир Топенчаров то и неговият размах са били „закономерно явление“. „Събитията съзряваха продължително в частични конфликти и боеве [...] и т.н. В наша информационна бележка от 10 април т.г. бе писано: „...завързва се остър и изострящ се конфликт между работническите маси от Франция и френските монополи“.168 По повод „предвестниците“ на Май има вътрешни противоречия между документи, подписани от едни и същи автори. Такъв е случаят със самия посланик. След като на 20 юни 1968 г. той твърди, че Май бил „закономерно явление“, само след месец в своя „информационна справка“ пише: „Стачното работническо движение по своя изключителен размах изненада управляващите среди. Макар че то се предхождаше от редица масови борби (вкл. стачни), през 1966, 1967 и началото на 1968 г., движението по своята сила и по своя състав на участващи работнически и чиновнически категории и по своята готовност за продължителна борба изненада и КЖТ169 - ФКП. Активно участие в движението взеха и стари реформистки синдикални централи (КФДТ170 - християнската синдикална конфедерация) и ФО171 (социалдемократическата конфедерация на труда). Такова масово и ефектно явление бе небивало за френската общественост“.172 След движението от май - юни 1936 година, обединяващо 12 000 стачки в предприятията, от които 9 000 с окупация, въвлекли около 2 000 000 души, общата стачка от точно тридесет и две години по-късно брои пет пъти повече хора.

Винаги при анализа на дадено историческо събитие първият въпрос, който закономерно се поставя, е за изясняването на причините за възникването му. На 27 юни 1968 г. първият секретар на Посолството Нино Нинов пише в свой доклад за причините за политическата криза нещо, което се различава от „закономерността“ и бавното и постепенно съзряване. „Острите зигзази напомняха зимата на 1848 г. - на вдигане на прогресивната част на народа, избиране на реакционно народно събрание и накрая реставрация. С известна разлика, заимствайки от езика на дипломацията, един наблюдател характеризира събитията от май - юни 1968 г. като Студена гражданска война“. По-нататък Нино Нинов продължава: „Грешката на властта. Защо след като тя беше започнала, Дьо Гол, вместо да се залови с нея, отиде в Румъния. Въпросът бе зададен от един журналист. „Защото положението бе още неясно, отговори президентът. Нужно бе да се огледа, да се опипа. В Румъния изучавах развитието на обстановката час по час“. Студентските вълнения, с които се започна, разтревожиха правителството. Затворени в рамките на правителството, те щяха бързо да отминат, както това бе станало съвсем наскоро в Западен Берлин. Кризата се създаде с работническото надигане, което беше за правителството пълна изненада.“173

От 14 до 18 май 1968 г., докато студентските манифестации и бунтове се роят в Париж, Дьо Гол осъществява официално пътешествие в Румъния, като поверява грижата на министър-председателя Жорж Помпиду да уреди кризата, чиято дълбочина все още никой не е успял да осмисли. Под натиска на събитията френският президент ще трябва да съкрати посещението си с 12 часа, за да се опита да овладее изплъзващата се извън контрол криза в Париж. Явно тезата за „закономерността“ е неприемлива, след като един държавник от ранга на Генерала не успява отначало нито правилно да оцени надигащия се ураган, нито да предприеме съответните действия за справяне с него.

Какво поражда Май? В „Информационна справка по събитията във Франция“, изготвена по материали от Посолството в Париж от служебния бюлетин от 17 юни 1968 г., българският, съветският и френският печат се пита: „Как можа да се случи така, че ръководителите на Петата република, които неведнъж през тези изминали 10 години изразяваха своето удовлетворение от постигнатите резултати, да се окажат в центъра на изключително тежка социално-политическа криза?“. Отговорът е: „Причините се крият в антисоциалната политика на новия режим. През тази година (1968 - б. а., Х. М.) армията на напълно безработните наброява повече от 500 000. При средна продължителност на работната седмица [...]174 не са редки случаите, когато работниците са заети в производството 50 и повече часа на седмица. Работникът може да се пенсионира само когато навърши 65 години. По данни на профсъюзите 70% от металурзите не доживяват тази възраст. Работниците се борят за признаването на профсъюзите в предприятията. За да се разбере значението на това искане, е достатъчно да се каже, че на профсъюзите не се разрешава да събират членски внос, да разпространяват профсъюзна литература, да правят събрания или да провеждат каквато и да е дейност на територията на предприятието. Работниците се надигнаха против реформите на социалните осигуровки, което увеличи вноските, а намали помощта за увеличаване на работните заплати и пенсиите, като минимумът на работната заплата бъде 600 франка (Франция в това отношение е в по-лошо положение, отколкото Западна Германия, Белгия, Холандия, Швейцария). Франция, в своята борба против монополите на Западна Германия и САЩ, прехвърли тежестта на гърба на работническата класа.“175

През 1966 г. заплатите на френските работници са най-ниските в Европейската икономическа общност, работната седмица е най-продължителната (до 52 часа в някои браншове!) и данъците са най-високите. Година преди вълненията се усещат значителни симптоми на дестабилизиране на икономическото положение във Франция. Около два милиона работници, сред които жени, имигранти, са платени на минималната работна заплата176 и се чувстват изключени от просперитета177.

Трудно може да се приеме оценката за антисоциална политика за управлението на Дьо Гол, защото то постига решаващи успехи в икономическата и финансовата област, тясно обвързани с подобрения и в социалната. Възвръща се бюджетното равновесие в държавата, води се борба с инфлацията, създава се нов франк, в резултат на което отново започва растеж. В областта на земеделието се комасират парцелите с цел по-всеобхватна експлоатация, увеличава се механизацията и се обучават млади земеделци. В индустрията се увеличава производителността, закриват се мини, прегрупират се предприятия, за да бъдат по-конкурентноспособни, развива се процес на модернизация и децентрализация. А промените с положителен знак в икономиката водят до увеличаване на заплатите и повишаване на доходите на населението. Непрекъснато се увеличават семейните спестявания. Една от тенденциите през „тридесетте славни“ е трайното увеличаване на масовото разпределение и потребление (през 1963 г. е построен първият хипермаркет). Да се консумира и купува става навик за французина. Хората непрекъснато печелят повече и влагат парите си в предмети на домашния уют. В края на 60-те години на ХХ век масово се разпространява автомобилът. Други „екстри“ като пералната машина, хладилника и телевизора престават да бъдат лукс. Все повече семейства стават собственици на своя дом. Неслучайно една от основните теми на борбата от онова време в световен мащаб е срещу „консумативното общество“.

На 28 декември 1962 г. Рено подписва споразумение с Общата конфедерация на труда, Работническата федерация и Общата конфедерация за кадрите за четвърта седмица платен годишен отпуск. Петият план предвижда намаляване с час и половина на работния ден от 1966 до 1970 г. В началото на май 1968 г. от Камарата и Сената е одобрен проектозакон за четвъртата седмица платен годишен отпуск, провъзгласен от новия президент Жорж Помпиду през следващата година. Неприемлив е етикетът „антисоциална политика“ за годините на Дьо Гол, защото те са време на подмладяването на нацията, т.нар. бейби бум. Не може да има рязко увеличаване на раждаемостта, резултат от планомерно осъществявана правителствена политика, без съответните реформи. Безуспешно би било да се търси отговор на въпроса защо се стигна до Май, без да се разгледа ролята на генерал Дьо Гол не само като държавник с френско, но преди всичко - със световно измерение.

Разбира се, да се твърди, че всичко е по „мед и масло“ в социалната област при управлението на Генерала, би било най-малкото некоректно. Ето само една справка от „Нувел Обсерватьор“ за състоянието на жилищата на французите през 1968 г.: „без течаща вода - 9%, пренаселени - 31%, с временни тоалетни - 48%, без топла вода - 50%, без вана и без душ - 53%, без парно отопление - 65%, без телефон - 85%“.178 Тя може да остане без коментар. Според същата справка платеният отпуск е 3 седмици, участието на жените в активното население е 37,9%, почасовата ставка е 2,2 франка преди споразуменията в Грьонел и 3 франка - след. Земеделският сектор включва 1/5 от населението. Основните цени са: един хляб - 0.45 фр., един литър бензин - 1.04 фр., един литър мляко - 0.77 фр., един всекидневник - 0.35, един пакет цигари - 1.35 фр.

Въпреки безспорните данни за икономически и финансов растеж, меко казано, не всички са еднакво удовлетворени. „Разбира се, икономическият растеж е силен през този период - средно с 6% на година. Но някои сектори са особено засегнати от едно забавяне на увеличението на заплатите в тази конюнктура на инфлация; такъв е случаят с миньорите, чиито заплати са по-ниски с 11,5% от средната работна заплата в индустрията. Заплахата от безработица, без да бъде още масивна, е вече съвсем реална: многобройни са лозунгите, преди и по време на Май, които протестират срещу „безработицата, и мизерните заплати“.

През 1968 година се изчисляват близо 360 000 търсещи работа, срещу 170 000 през 1966 г. Според други данни техният брой е бил дори 584 600179. Младите работници са най-засегнати от тази прогресираща безработица: между 1966 и 1967 броят на безработните нараства с 64% във възрастовата група между 18-24 срещу 41% средно.“180 Ето защо на 13 юли, една година преди събитията, правителството е принудено да създаде Националната агенция за заетостта.

Увеличаване на безработицата и стачното движение - такива са отличителните черти на социалното положение във Франция през приключващата 1967 година. Докато през пролетта на същата година броят на безработните възлиза на 350 000 души, според данни на печата, в края и техният брой е достигнал 450 000.

„Особено тежко безработицата се отразява върху положението на младежта. От току-що публикуваните данни на Министерството на социалните грижи личи, че 73% от младите хора на възраст под 18 години, подали през септември молби за настаняване на работа, не са получили положителен отговор. Казано направо, на всеки четирима юноши трима са обречени на безработица.“181

Проблемът за заетостта на работната ръка, т.е. за безработицата, ще бъде несъмнено социалният проблем номер едно през 1968 г. Поради промяната на структурите на своята икономика, Франция ще се занимава все повече с този проблем, който, както признава Помпиду по телевизията, е най-вероятно най-сериозният от всички, които се поставят пред индустриализираните страни.

„Обаче днес трябва да се нанесат две по-малко черни краски в картината на безработицата: последните статистически данни на Министерството на социалните грижи показват известна стабилизация. Националният съвет на френските работодатели и професионалните организации ще се срещнат, за да продължат преговорите за частичната безработица, които започнаха в атмосфера на любезни отношения.

Последните данни на Министерството на социалните грижи за положението на работната ръка в края на декември 1967 г. показват, че 225 600 души са търсели работа срещу 224 990 през ноември. Броят на предложенията за работа е бил 32 100 срещу 21 100 през ноември. Следователно, констатира се известна стабилност в броя на удовлетворените молби за работа в резултат на растеж, който бе прекъснат от 18 месеца насам. Що се отнася до предложенията за работа, лекият растеж, започнал през октомври м.г. (30 900 предложени места срещу 29 500 през септември), изглежда, се затвърждава.

Статистиците от министерството отбелязват, че тези два благоприятни резултата са показателни, още повече, че голям брой разстройващи фактори, които се проявяват сега като тенденция да раздуят изкуствено броя на неудовлетворените молби за работа и да намалят броя на удовлетворените молби: разширяването на държавната помощ (от 1 октомври 1967 г.) и на осигуряването за безработица (от 1 януари 1968 г.), водят до увеличаване на броя на лицата, които, желаейки да се ползват от нарасналите помощи, се вписват като търсещи работа. Това води до утежняване на работата на службите, които вече трябва да посрещат конюнктурното и сезонното увеличение на ефективите на търсещите работа и които бяха заставени да дадат преднина на насочването на държавната помощ вместо на проучването на предложенията и настаняването.

Трябва също да се отбележи, че броят на безработните, ползващи се от помощите на работата (79 800), се удвои за една година, като половината от това нарастване е резултат не на реално увеличение на броя на безработните, а на разширяването на държавната помощ, въведена от правителствените разпоредби от месец август.“182

В свой доклад от Париж, 27 юни 1968 г., за политическата криза във Франция първият секретар Нино Нинов пише до Министерството на външните работи, отдел Четвърти: „...Икономическите причини за недоволството бяха добре известни. За десет години правителството беше постигнало 50 на сто производителност на труда. Богатите ставаха все по-богати, а реалната заплата на основната работническа маса бе почти непроменена. Три милиона работници и служещи (от всичко 12 милиона) бяха заплащани под екзистенц-минимума (600 франка). В резултат на ускорената концентрация и рационализация за първи път след войната се появиха половин милион напълно безработни. В началото на 1968 година самите буржоазни икономисти смятаха, че за да се поддържа конюнктурата, е нужно да се разшири вътрешният пазар, като на първо време се увеличи с 5-6 на сто платежоспособното търсене на потребителски стоки. Но министърът на финансите [Мишел] Дебре, поддържан от индустриалците, държеше стегнато крана. Нали техническата революция в условията на международна конкуренция изисква да не се посяга на печалбите! Тогава кой, ако не трудещите се, ще носи политическите разходи - ядреното въоръжаване, войната с долара, проникването в Третия свят. Знаеше се, че социалната атмосфера „не е добра“, но разхлабването беше отложено отново - нека видим какви ще бъдат отраженията на Общия пазар през есента. Още повече, че нито от администрацията, нито от индустриалците идваха сигнали на предстояща криза. Откъснато от масите, правителството надценяваше тяхната „издръжливост“, готовността им да плащат неговата политика.“183

Когато запитах Райко Николов каква е неговата оценка за събитията от 60-те години на ХХ в. и по-специално на тези от май - юни 1968 г., той ми отговори: „Това е изблик на недоволство от съществуващото положение в самата Франция, естествена реакция на по-младото поколение. Нямам друго обяснение, освен това. То вижда известен упадък на Франция, известен безпорядък, за който говореше самият Дьо Гол, докато беше в опозиция, както упадъка на тази загнила система, и затова промени конституцията. Това е израз на такива настроения. Аз познавах млади голисти, някои след това станаха известни. Срещал съм се с тях. Аз съм общувал повече с представители от другите политически партии, отколкото с такива от самата ФКП, от която също познавах отговорни лица. Аз имах най-сладката длъжност в едно посолство - отговарях за информацията, пропагандата и печата. Главни редактори, интелектуалци, всички ме приемаха, чувствах какви са настроенията. Така че това, каквото стана през 1968 г., е една много обяснима реакция, младежта се вълнува.“184

В статията „Сорбоната роди двуглаво дете“, публикувана в престижния в. „Льо Монд“, Ж. Пиате разглежда „новородените“ поети: „Гневът, който разлюля през майските дни устоите на Петата република, роди и своите поети. Навярно не всички техни стихотворения ще надживеят дните на вълненията, но всички те ще останат като един документ на недоволството и надеждата. Неукрепналите гласове на тези 20-25 годишни поети издигнаха същите социални и политически искания, които отекваха из улиците на работническите предградия. Ще бъдат забравени виковете на троцкистките екстремисти. От поезията на младите французи бъдеще ще има това, в което живее духът на работническа Франция, което продължава традициите на Комуната“.185 Дали това ще бъдат исканията, които работниците ще подхванат, е въпрос твърде спорен. Студентите и преподавателите от студентските и преподавателските синдикати са посрещнати „на нож“ от Френската комунистическа партия със специални статии в нейния орган „Юманите“.

Не може обаче да се отрече: „Моментът беше благоприятен за поети: въстание, освобождение, призив към творчество, за да бъде видоизменен и подобрен животът. Още призори в деня на бунта стените на Латинския квартал заговориха с езика на сюрреалистите. „Въображението взима властта“. „Приемете желанията за действителност“. Родиха се стихове. Първо само ги чувахме, но после ги потърсихме и успяхме да ги намерим. Някои бяха написани върху плакати, носени на политическите демонстрации, из коридорите, стълбищата и аудиториите на Сорбоната и на центъра Сансие. Други бяха само поставени в папки, които ставаха всеки ден по-дебели с трупаните в тях хвърчащи листа.

Комитетът за културни акции в Сорбоната събира свидетелства за това въстание. От неговите резерви подбрахме стихотворенията, които представяме тук. Всички те са написани през седмиците на вълненията. Някои са техен пряк отзвук, в други се възпява надеждата, а трети са направо израз на отрицание. Има поетични позиви, има и по-дълги стихотворения - епически или лирични, разнообразни по форма и жанр, без впрочем да става въпрос за някакви школи. Наред със спонтанно създадените срещаме и стихове, в които се чувстват формални търсения.

През тези трескави седмици се водиха много дискусии и спорове за начина, по който трябва да се управлява един народ. В тях участваха и хората, чието призвание е да пишат и които са доказали това. Смелостта, надеждата съхнат и вехнат от толкова безплодни спорове и толкова много формули. Това откриване на анонимни поети, този отговор на толкова призиви за творческа активност дойде така, сякаш сме видели извор в пустинята. Те всички се сливат в един глас - леко пиян и винаги вълшебен, който въпреки гнева и оплакванията, или може би именно поради тях, буди отклик.“186

Един от най-тежките проблеми на 60-те години на ХХ век е имиграцията във Франция, а той тясно се преплита с редица други проблеми като безработицата, неприемането на имигрантите от французите, отчуждението, самотата и изолацията на младежта. Ето какво пише седмичникът „Льо Нувел Обсерватьор“ за едно предаване на парижката телевизия за „поп“ музиката и за някои твърде сериозни проблеми на подрастващото поколение. „Възраст - 17-18 години. Дребен, симпатичен, държи се самоуверено, но има тъжен поглед. Казва се Хосе Гарсия... и е отегчен. „Толкова се отегчавам, че понякога ми се иска да се хвърля в реката.“187

Хосе живее в елзаското градче Дигенхайм, което има 5000 жители. Семейството му е дошло там да работи. „За баща ми няма работа в Испания, защото тя е изостанала страна“. Баща му работи здравата, капнал от умора. Семейството живее изолирано - освен няколко емигранти, никой не дружи с него. Въпрос на характер. „Не че тук хората са лоши, но не се разбираме с тях. Ние сме весели, а елзасците не са много весели.“188

Хосе е опитал да се приспособи към този край. В училище е бил добър другар и добър ученик - от гордост, за да направи демонстрация. Той казва: „Понеже идвах от изостанала страна, исках да покажа, че не съм некадърник. Затова станах пръв по френски.“189

Но се оказва, че това не е достатъчно. Провинцията не приема толкова лесно чужденците. Тогава Хосе започва да се държи лекомислено, докато накрая го изгонват. И понеже няма работа за него, той започва да скита. „Ходех из полето - казва той. - През целия ден градът е замрял. Малко се пооживява в 4 часа, когато децата излизат от училище. Но това не трае дълго“. В неделя в кварталната кръчмичка младежите се забавляват, танцуват, а той седи сам на масата с чаша вино.

Единственото развлечение на Хосе е музиката. Той обича рока, „поп“-музиката. Луд е по Оутис Рединг190 - „Страшен е!“. Разхожда навсякъде транзистора си и прекарва цели часове пред телевизора. „Ако нямаше музика, казва той, съвсем щях да съм загубен“. Но музиката не прогонва меланхолията. Отегчението си остава и предизвиква гневни избухвания.

„Понякога ми се иска да удрям“. Хосе често ходи на гарата, мечтае да замине и един ден ще направи това. Но докато чака този момент, той замеря с яйца надписа „Дигенхайм“ - толкова мрази това градче.

„Решихме да разкажем случая на Хосе, защото е типичен - казва организаторът на емисията Ален дьо Седуи. - Хосе ни беше писал, а това, което той споделя, се говори и в десетки други писма. В цяла Франция младежта се отегчава...“.191

Какво значи всъщност „поп“-музика? Дефиниции липсват. В това понятие влизат рокът, блусовете, джъркът, босанова, английските групи и американските певци. Бийтълсите, Джеймс Браун и Джони Холидей са „поп“-изпълнители; Шейла и Клод Франсоа не са. Накратко, касае се за една ритмична, силно действаща музика, целта на която е да се предизвикат силни емоции. Тя е музика на отрицанието. „Поп“-музикантите са премного агресивни, прекалено тревожни. Те са носителите на едно постоянно предизвикателство.

„Но „поп“-музиката не е само това. Тя е език на голяма част от юношите, връзката между техните банди, средство да се разпознават“ - обяснява 25-годишният Пиер Латес, специалист по този вид музика от така наречения „Поп“-клуб.

„Тези разпространители на рока, тези хийпиз, психеделични или други музиканти, образуват света на голяма част от младежта - казва Андре Арис. - Обикновено телевизията ги пренебрегва или пък взима много снизходително или покровителствено отношение към тях. Ние залагаме на обратната карта - пускаме тази провокативна музика, показваме тези необуздани младежи и между отделните номера правим обсъждане, което води до не особено успокоителни изводи. Случаят с Хосе Гарсия не е изолиран. А когато поставихме за разглеждане въпроса за съществуващото объркване, стигнахме до проблема за безработицата сред младежта.“192

Историята на Хосе е част от делника на поколението на 60-те години не само във Франция, но и в цяла Европа и САЩ. Разкрива един от безбройните нерешени проблеми на времето. Тя е болезнено актуална, включително и до днес.

За осмислянето на събитията от май - юни 1968 г. е много важно те да бъдат схванати в техния международен контекст. В редица водещи български издания, като „Антени“, „Светът в снимки и карикатури“ и ЛИК наши и чужди автори от престижни вестници и списания правят цялостни и задълбочени анализи на събитията в Западен Берлин, които дават своеобразен тласък на това, което се случва в Западна Европа.

Що се отнася до Западен Берлин, обкръжен от 155-километрова стена с височина до 3 метра, централната фигура на студентското движение от 1967-1968 година е 27-годишният студент по социология Руди Дучке. Той е убеден, че САЩ воюват срещу Виетнам от името на световния империализъм, затова и протестите на германската извънпарламентарна опозиция срещу войната във Виетнам са насочени не само срещу САЩ, но и срещу капитализма като обществен строй. Студентите симпатизират открито на виетнамската съпротива, ръководена от комунистическата партия и водача и Хо Ши Мин. Скандирането на неговото име става нещо като отличителен белег на протестното движение в Германия.

„Искаха да убият Руди!“ Този вик огласява берлинските улици няколко часа след атентата срещу него. Берлинските младежи узнават, че на главната улица в Западен Берлин „Курфюрстендам“ са дадени три изстрела - Руди Дучке е ранен в главата и се бори със смъртта. Младежите обсаждат западноберлинския център на вестникарския тръст „Шпрингер“ - демонстрацията продължава през цялата нощ. Берлинските студенти са се насочили импулсивно към сградата, която смятат за главна квартира на врага - символ на обществения ред, против който се бореше Руди. Изплашен, канцлерът Кизингер - друг символ на същото - обсипва със съчувствия съпругата на Дучке.

Руди Дучке е видна фигура в студентското движение, един от неговите организатори и трибуни, един от теоретиците и идейните ръководители на СДС (Германски студенти от крайната левица). Постепенно той се отдалечава от своите учители, които невинаги познават идеите си, щом те се пренесат на улицата. Типичен пример за тях е Херберт Маркузе, който отрича съществуващия в ГФР обществен ред, нарича го репресивна система и се обявява за цялостно освобождение на личността.

Дучке въплъщава възкръсването на стария революционен немски идеал: „Най-опасната форма на фашизма - заявява той - не е неофашистката партия - фашизмът прониква навсякъде, съществуващият обществен ред е просмукан от него.“193 Тази статия е публикувана в престижното френско списание „Експрес“, чието мнение се уважава далеч отвъд националните граници.

Историята с покушението срещу Руди Дучке разкрива редица проблеми, пред които трябва да се изправи всеки изследовател на събитията не само в Западен Берлин, но и изобщо на 60-те години на ХХ в. Те се характеризират с ярка революционна фразеология.

Медиите в Западна Германия реагират на студентските протести предимно с отрицание. Особено в Берлин, където водещ пазарен дял има консервативната шпрингерова преса, коментарите по адрес на студентите са красноречиви: „Екстремисти, радикалисти, политпобойници, червеногвардейци, скандалджии, биячи, ляворадикални всезнайковци, академично SA.“194

В знак на протест срещу антиамериканските демонстрации, Берлинският Сенат свиква гражданите на ответен проамерикански митинг, на който се събират над 80 000 души. Стига се до сблъсъци с полицията. Така идва и 11 април 1968 г., Велики четвъртък, когато един мъж заговаря младежкия водач на улицата с въпроса: „Вие ли сте Руди Дучке?“. На утвърдителния му отговор той вади пистолет с думите: „Мръсна комунистическа свиня“ и изстрелва в главата му три куршума.

„Над 300 000 студенти участваха в демонстрациите в ГФР. След първите младежки акции те обхванаха бързо университетските центрове на ГФР. Покушението срещу Руди Дучке засили бойния дух на прогресивната младеж. Стигна се до остри продължителни сблъсквания с въоръжените полицаи. Младежта нападна редакционните помещения на издателския концерн „Шпрингер“, който пропагандира великогермански национализъм и засилва реваншистките тенденции. Против възраждането на фашизма, против неофашистката Националдемократическа партия демонстрираха студентите, подкрепени от работническата младеж. Десетки хиляди млади демонстранти осъдиха войната във Виетнам, извънредните закони, протестираха против водената от бонското правителство политика на Студена война. Проявиха се обаче и анархистични и екстремистки елементи. Както предават чуждите кореспонденти по време на студентските демонстрации, до виетнамските знамена, изразяващи подкрепата на студентите за борбата на виетнамския народ, по сградата на Сорбоната са били окачени и китайски знамена.“195

Според Тошко Тошков дори за най-добрите познавачи на младежкото движение е трудно да определят точния брой на младежките и студентските организации в Германската федерална република. „Буржоазната пропаганда изтъква този факт като неоспоримо доказателство за голямата свобода и демокрация, които съществуват в Западна Германия. Ето: нашето общество е политически разнородно и всеки има право да създава такива организации и съюзи, които отговарят на неговите интереси и политически убеждения, се твърди почти във всички официози.

За човек, който не познава обстановката в западногерманската федерална република, това би могло да прозвучи като истина. Целта на управляващата допреди няколко месеца партия на крупния капитал - Християндемократически и християнсоциален съюз, беше съвсем друга. Основаване на голям брой съюзи, за да се разбие единството на младежкото движение в ГФР. Реална опасност за съществуването на западногерманската държава ХДС/ХСС видя само в лицето на Съюза на свободната германска младеж - една организация, която изхождаше от позициите на марксизма-ленинизма при отстояване на интересите на младото поколение. През 1956 година тя беше забранена“.196 В същото време обаче не се налагат никакви ограничения на многобройните фашистки младежки организации от рода на „Германската младеж от Изтока“, „Дунавски шваби“, „Карпатски немци“, „Западна Прусия“, „Немски балти“ и др. Едва ли може да се приеме на сериозно формулировката „фашистки“, защото фашизмът е забранен по конституция след Втората световна война. Според Т. Тошков тези съюзи не искат да се обявяват против порядките в собствената си страна, а искат да изменят съществуващото положение в следвоенна Европа. Показателен в това отношение е следният пример: „Германската младеж от Изтока“ заяви, че би била съгласна да вземе участие в IX световен фестивал на младежта и студентите за солидарност, мир и дружба, ако и бъде позволено да представя интересите на младежта от редица социалистически страни. Тези претенции ни най-малко не противоречат на западногерманското законодателство.“197

След атентата срещу Дучке в студентското движение границата между половете се разчупва, младежите и девойките застават едни до други, обединени от общата цел. Берлинските момичета се присъединяват към левицата. Те са верни съюзници на бунтуващите се студенти. „Берлинчани ги наричат „годеници на революцията“. Заедно със своите съкурсници те минават с червено знаме из улиците на града. Освен това печелят съмишленици - убеждават американски военнослужещи да дезертират от армията. След като стана свидетел на побоя, който полицията нанесе на студентите, Катерине Шафер, студентка от първи курс, се присъедини към радикалите198. Според Барбара Вит, която завършва психология, „образователната ни система е такава, че допринася в учащите се да се развиват качества като агресивност и незаинтересованост“. Веднъж в автобуса, когато четяла листовка за смъртта на Бруно Онезорг, кондукторът е изхвърлил от автобуса продавачката Анета Швенгер заедно с дъщеря и: „Оттогава се чувствам потисната в Берлин“, споделя тя. „Не споря вече с моите родители. Разграничихме фронтовете. Те наистина не могат да разберат червените знамена. Но все пак не искат студентските демонстрации да бъдат разгонвани със сълзотворен газ“. Разбунтувалите се момичета знаят какво не искат. „Никакви фюрери, никакви дейци, които си присвояват правото да мислят вместо нас“. Актрисата Клаудия Шилински иска да прави политически театър. „Берлин е жесток град, град на насилие.“199

От месеци Западен Берлин не слиза от първите страници на западния печат. Още през предишната година започват да идват тревожни съобщения за стагнация в стопанството, за затваряне на предприятията и за уволнения на работници. Става ясно, че политиката на Сената е довела града до твърде тежко положение. До издигането на граничната стена през 1961 година западноберлинските политици виждат основната задача на града си в укрепване на позициите на Запада в ГДР. Отиват си известни журналисти, ръководствата на много предприятия се преместват в ГФР, последват ги изследователски институти, банки и други учреждения. Западен Берлин става типичен провинциален град.

Все повече хора започват да се замислят за действителните задачи на града. Говори се за „промяната на функцията“, защото Западен Берлин „си е изпял песента“ по време на Студената война. Атмосферата се променя. Студентите започват да устройват демонстрации против замразяването на политическия живот, оформя се извънсенатска опозиция като „Републикански клуб“, чиито членове идват от различни политически партии, но ги свързва еднакво мнение по три основни въпроса: борба против извънредните закони, борба против американската война във Виетнам и общо мнение по признаването на ГДР.

Първата политическа експлозия става през лятото на 1967 г. Студентите демонстрират против присъствието на иранския шах в Западен Берлин. Полицията се намесва твърде брутално, студентът Бруно Онезорг е убит от полицая Карус, когото по-късно съдът освобождава. Това довежда до нови студентски демонстрации. Срещу тях полицията излиза с палки и маркучи.

Събитията около убийството на Онезорг принуждават най-после кмета Алберц да си подаде оставката. Неговият заместник Клаус Шюц спада към най-дясното крило на западноберлинската социалдемокрация. Той проявява огромно желание да играе ролята на „силния човек“ в Западен Берлин, но постига само това, че противоречията между опозицията и Сената, както и противоречията между лявото и дясното крило на Социалдемократическата партия се задълбочават още повече, а отношенията с ГДР и Съветския съюз се влошават. Икономическите проблеми на града остават нерешени и в Западен Берлин вече оплакват преместването на изследователския център на концерна АЕГ в ГФР.

Като не успява да реши най-важните проблеми на града, Шюц, заедно със сенатора Нойбауер, решава да спечели победа над извънпарламентарната опозиция. Но и в това не успява. Различни организации, предимно студентски, искат от Сената разрешение да проведат демонстрация срещу мръсната война във Виетнам във връзка със свикания конгрес на тази тема. Стига се до разгорещени дискусии в Социалдемократическата партия. Шюц отговаря на нападките с предупреждението, че ще изключи от партията всички членове, които вземат участие в антиамериканската демонстрация. Макар че по-късно срещу неговата заплаха се обявяват много организации и известни личности, Шюц не променя решението си.

Студентите заявяват, че забраната противоречи на конституцията и че ще проведат демонстрацията. Шюц има намерение да изпрати срещу демонстрантите полиция и в Западен Берлин отново ще стане горещо. Но още преди да се стигне до това, демократическите сили постигнат голям успех: Административният съд отменя забраната на Сената като противоречаща на конституцията. Демонстрацията против американската война във Виетнам протича спокойно и дисциплинирано. Това е плесница за Сената, защото той мотивира забраната си, че би могло да се стигне до „престъпни действия“.200

„Затова пък Сенатът организира контрадемонстрация, при която наистина се стигна до „престъпни действия“. Демонстрантите, сметнати за студенти, бяха пребивани до смърт, а скандираните лозунги напомняха за най-мрачните дни на нацистките погроми. Печатът и политическата върхушка започнаха кампания срещу много дейци на Социалдемократическата партия, които взеха участие в антиамериканската демонстрация; те вероятно ще бъдат изключени от партията и уволнени от работа.

Атмосферата в Западен Берлин остава наелектризирана. Тези дни младите социалдемократи заявиха, че Шюц е доказал своята неспособност да управлява. Те добавят, че в никакъв случай не могат да намерят общ език на социалистическа основа с десничарското мнозинство в ръководството на Социалдемократическата партия. Бившият кмет Алберц застана на страната на демонстрантите и заяви, че САЩ водят война за унищожението на виетнамския народ. Шюц, който искаше да играе ролята на „силния човек“, а явно все още иска това, сега стои върху куп развалини.“201

Петер Брандт, син на западногерманския министър на външните работи и лидер на германската Социалдемократическата партия Вили Брандт, заявява в интервю с кореспондента на лондонския в. „Сън“ в Западен Берлин: „Тази страна трябва да бъде превърната в нов Виетнам не в смисъл на разпалване на партизанска война, а като процес на изкореняване на всичко отживяло, на помитане на сегашното политическо ръководство, включително и баща ми.“202

Докато Брандт-баща обикаля Африка в смокинг и раирани панталони, представлявайки западногерманското правителство, Брандт-син демонстрира из улиците заедно със стотици други протестиращи студенти, пише кореспондентът Денис Нюсън: „Когато го срещнах днес, той беше бледен след 31-часов арест в полицейските килии.“203

Западно берлинските студенти вярват, че трябва да се разгроми най-напред монополът на Социалдемократическата партия и концернът „Шпрингер“, който контролира 40% от целия вестникарски тираж в Западна Германия. Те са убедени, че „неговото влияние е крайно зловредно. Неговите вестници убиват всяка мисъл и отслабват волята на хората за активна политическа роля. Те представляват нещо като национален опиум, който ни се поднася с всяка закуска“.204 Един млад западноберлински студент по история заявява, че е готов да участва в революция, която ще събори сегашната система в Западна Германия и ще я замени със социалистическо общество.

Според Петер Брандт бъдещите планове на западногерманските радикални студенти са: „Нашата следваща стъпка е да кажем своето слово във фабриките, за да спечелим работниците на своя страна. Аз вярвам, че частната собственост трябва да бъде премахната и парламентарната система заменена със съвети на работниците на физическия и умствения труд. Ние нямаме действителна демокрация. Шпрингер формира представите на хората и всеки, който не е съгласен, няма никаква възможност да стори каквото и да било, за да промени нещата при сегашната система.

Без всякакво колебание подкрепям позицията на Руди Дучке и на Съюза на германските студенти-социалисти. За всичко това, разбира се, аз съм говорил с баща си. Аз зная какво мисли той. Той си казва, че това е просто неизбежно увлечение и като натрупам опит по-късно в живота, ще се променя. Баща ми и аз имаме напълно противоположни възгледи. Аз считам, че той е един от политиците, които спомогнаха да бъде доведено докрай предателството към германския социализъм.“205

През различни седмици на тази „разделна година“ много западноевропейски столици станаха арена на бурни студентски вълнения, които са потушени с особена жестокост. С нечувана бруталност настъпи италианската полиция срещу демонстрациите на студентската младеж в Рим. Над 200 студенти са в затвора и чакат да бъдат съдени. Демонстрациите на италианската младеж имат преди всичко политически характер - насочени са против войната във Виетнам, против проамериканската външна политика на правителството, против въоръжаването и НАТО. Нападението на засилените полицейски части срещу младежта - подчертават чуждите кореспонденти - безспорно първоразрядно политическо събитие. В италианските учебни заведения продължава процесът на преобразуване на неорганизираните и често дори анархистки протестни акции против остарялата структура на висшите учебни заведения в движение с ясно изразен политически характер, насочено против политиката на лявоцентристкото правителство.

В статията „Защо се бунтуват“ има много задълбочен анализ на състоянието на италианските университети, системата за преподаване, образователната система, която е в криза, като тази криза е обвързана с кризата на цялото общество. Подробно са разгледани причините за вълненията, извели на протест 3000 студенти. Една от много важните теми на бунтовете в Западна Европа са реформите във висшето образование, което трябва да се основава на законопроект. Такива има както в Италия, така и във Франция. Освен това друга причина за протестите е кризата на морала в образованието, в резултат на което преподавателите принуждават студентите да купуват учебници. Това явление е разпространено и в България. Ако се направи една успоредица между Италия и Франция, изключително голям брой студенти трябва да работят, за да учат.

Демократизация и модернизация на висшите училища, увеличаване на броя на преподавателите, увеличаване на стипендиите - това са лозунгите на много от студентските демонстрации в Париж, които се превръщат в стачка в Сорбоната. Всички профсъюзни центрове във Франция обявяват 24-часова всеобща стачка в подкрепа на исканията на студентите. В парижката демонстрация на солидарност със студентите участват почти половин милион студенти. Демонстрацията протича сериозно и спокойно, за което бдят работнически и студентски постове за поддържане на реда. Работническата и селската младеж представлява само 8% от студентите във Франция. Почти половината от студентите работят, за да могат да плащат високите университетски такси. Мнозина напускат университета, преди да са се дипломирали.

В италианските университети се използват методи на преподаване от преди 50-60 години „Така, както е устроен Юридическият факултет в Неапол, заслужава да бъде сринат до основи“ - такова е мнението на Рикардо Палвоне - студент от Неапол. „Ние разбрахме, че не само системата за висше образование се намира в криза, но и цялото италианско общество. Студентският проблем не е само наш, но и на цялото италианско общество“, споделя Марио Парети, студент от Падуа.206 „На прислужничката не се казва какви са приходите от къщата“, нагло заявява деканът на Медицинския факултет в Милано, който се е противопоставил на исканията на студентите за извършване на реформи в системата за висшето образование.207

Университетите в Рим, Милано, Торино, Флоренция, Генуа, Модена, Ферара, Болоня, Неапол и други са театър на остри сблъсквания между студенти и полиция. Макар че полицията пуска в ход всички действия за „усмиряване“ като палки, сълзотворен газ, арести, побоища, студентските вълнения се разшириха и обхванаха всички университетски градове в Италия. Не е за първи път, че студенти и полиция се сблъскаха. „Но за първи път от 20 години насам на демонстрация в Рим излязоха над 3000 студенти. Тази студентска демонстрация прие формата на открит бунт срещу режима. По време на сблъскванията между студенти и полиция имаше много ранени, от които стотици тежко“.208

Защо възникват тези вълнения? И каква е причината?

От доста отдавна в Италия се водят ожесточени спорове относно един законопроект, внесен от парламента по отношение на висшето образование. Според него професори, които заемат държавна служба, не могат да се занимават с научна работа, т.е. да преподават в университетите. Студентите настояват за одобряване на законопроекта, като изтъкват, че професор, който заема министерски пост, е оръдие на правителството и престава да бъде обективен в науката. Трябва да се отбележи, че в Италия доста професори заемат министерски постове. Поради тази причина те изнасят съвсем малко лекции - четири в годината, по предметите, които преподават, или дори изобщо не изнасят лекции. От друга страна, някои професори четат лекции и пишат учебници, както те намерят за добре, без да се подчиняват на каквито и да е норми. Така например един професор от Юридическия факултет в Неапол написал учебник напълно в разрез с международното право и задължил студентите да учат само по неговия учебник. Така че по много специалности студентите са принудени да се подготвят сами. Поради това в италианските университети се научава недостатъчно. Друга главна причина е, че италианските висши учебни заведения приличат на някакво феодално общество. Професорите сами определят материята, която ще се преподава на студентите по време на следването по дадена специалност. Нещо повече, те решават и определят какви изпити и колко ще държат през първата, втората и другите години на следването, като включват предмети, които нямат общо с дадената специалност. Освен това професорите се отнасят с недоверие към младите асистенти и се стремят постоянно да ги унижават, тъй като се страхуват да не би един ден да бъдат изместени. При такава атмосфера хиляди студенти в италианските университети са принудени да слушат лекции в малки аудитории, да им се говори за неща, които не отговарят нито на техните интереси, нито на техните специалности. Също така важна причина са и високите такси. Мнозина студенти са принудени да работят, за да могат да си ги платят. Стипендии се отпускат много трудно. За това не са достатъчни само високи бележки. Решаваща роля играе Деканският съвет. Синовете обаче на богати и известни родители, които имат всички условия, получават стипендии, за да си купуват... бензин за спортните коли, които техните родители им подаряват. Поради тази система на обучение културното ниво на средната класа в Италия е много ниско. Вината за това е в съществуващите порядки, в стремежа да се запазят старите методи на обучение в университета. Както и преди 50-60 години, така и днес студентите нямат право да участват в университетския живот.

За какво се борят студентите в Италия?

„Студентските вълнения и демонстрации са мощен протест срещу образователната система, установена и поддържана от режима. Студентите се борят за изграждането на ефикасна образователна система, за създаване на квалифицирани преподаватели, които да не бъдат инструмент на капиталистическата власт. Освен това студентите искат да имат свои представители при изготвяне на програмите за изпитите и подбиране на материала, който трябва да се изучава.

Този протест има ли политически характер? Той е доказателство за политическата зрялост на студентите, тъй като тяхната борба е насочена срещу порядките на едно капиталистическо общество. Това е борба за скъсване със старите методи. Това е едно сблъскване между студенти и представители на властта. Макар че засега не във всички университетски градове студентските вълнения са напълно организирани, те все пак имат явен политически характер.“209

„Лондонската младеж е против войната във Виетнам!“ - под такива лозунги демонстрираха английски студенти на Трафалгар скуеър за мир в целия свят и против ядреното оръжие. Солидарност с ляво настроената младеж в ГФР, осъждане на расистката политика на правителството на [Харолд - б.а., Х. М.] Уилсън, което доведе до приемането на първия в историята на Великобритания закон, ограничаващ правата на цветнокожите имигранти - тези лозунги активизираха многохилядните студентски маси в Лондон и в други английски градове.“210

И във франкистка Испания се развива студентско протестно движение. Студентите настояват за даване на демократични свободи, протестират против клерикалната, закостеняла структура на висшите учебни заведения, против диктатурата, изразяват солидарност с действията на работниците, искат да се извършат политически и икономически реформи в страната.

 

144Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
145Пак там.
146Пак там.
14719 март 1970 г. - Първа среща на лидерите на ФРГ и ГДР. Канцлерът Вили Бранд и председателят на Министерския съвет на ГДР Вили Щоф разговарят в Ерфурт.
14821 декември 1972 г. - Подписан е Основополагащият договор между Източна и Западна Германия, постилащ пътя към установяване на дипломатически отношения между тях.
149В първия ден от посещението си в Пекин Никсън се среща с Мао и разговаря с него в продължение на 70 минути. Осемдесет и осемгодишният китайски лидер е болен и според агенция Синхуа лекарите са били в съседната стая по време на разговорите. Посещението на Никсън завършва с „Шанхайското комюнике“, в което се призовава за начало на търговски, дипломатически и лични контакти между двете държави. Нерешени остават по-сложните въпроси за официалното признаване на комунистическото правителство и статута на Тайван. Никсън не успява да издейства помощ за Виетнам, но двете страни се споразумяват да си сътрудничат в наблюдението на Съветския съюз. Вашингтон изгражда подслушвателни станции в северозападната част на китайската пустиня. Джо Макдоналд, Асошиейтед прес. 30 години преди Буш в Пекин беше Никсън. По БТА, 20 февруари 2002 г., http://www.mediapool.bg/.
150Споразумение за прекратяване на Виетнамската война и възстановяване на мира във Виетнам; подписано на 27 януари 1973 г. в Париж от министъра на външните работи на Демократична република Виетнам, САЩ, Временното революционно правителство на Република Виетнам и сайгонската администрация. САЩ и всички други страни се задължават да зачитат независимостта, суверенитета, единството и териториалната цялост на Виетнам, така както са признати от Женевското съвещание през 1954 г. Предвиждат се провеждане на избори в Южен Виетнам под международен контрол и постепенно мирно обединение на Виетнам. Подписани са протоколи към споразумението: за прекратяване на огъня в Южен Виетнам и за смесените военни комисии; за връщане на пленените военнослужещи и чужди цивилни лица и на пленените виетнамски цивилни лица; за Международна комисия за контрол и наблюдение, включваща представители на Канада, Унгария, Индонезия и Полша. Подписан е двустранен протокол за отстраняване, деактивиране завинаги или унищожаване на мините в териториалните води, морските гари и водните пътища на Демократична република Виетнам. С Парижкото споразумение се слага официално край на войната на САЩ във Виетнам. Портал на българската енциклопедия „Знам“, http://www.znam.bg/.
На брега на езерото Чук Бач в Ханой има паметник, който припомня, че точно на това място през 1967 г. пада с парашута си сваленият от виетнамската ПВО американски пилот Джон Маккейн, бомбардирал тогава ханойска ТЕЦ. Той изкарва 5 години във виетнамски плен и е освободен след Парижките споразумения от 1973 г. Години по-късно, вече като авторитетен републикански сенатор, той ще допринесе много за нормализирането на отношенията между САЩ и Виетнам. До 1994 г. те са спъвани от американско ембарго заради посято от избягалия на Запад бивш офицер от КГБ Олег Калугин подозрение, че Виетнам още крие тайни за американски пленници. Маккейн заедно с демократа Джон Кери, също ветеран от Виетнамската война и шеф на специална разследваща комисия, преравят тонове архиви и преброждат цял Виетнам, за да установят, че пленници няма. Ембаргото е вдигнато, отношенията между Вашингтон и Ханой бързо се нормализират, разменят се визити на най-високо ниво, сключено е търговско споразумение. За Маккейн и Кери днес всеки виетнамец ще ви каже, че са „големи приятели на Виетнам“, а за войната - че „не е забравена, но е минало“ и че „американският народ е разбрал грешката си“. Единствената горчивина е, че САЩ не искат да признаят вината си за децата с малформации, които още продължават да се раждат заради отровния дефолиант „Ейджънт Ориндж“, разпръскван от американските самолети над виетнамските джунгли през войната... Къдринова, Къдринка. Духове от Виетнам. - Тема, http://www.temanews.com/.
151Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
152Пак там.
153Морис Кув дьо Мюрвил (1907, Реймс - 1999, Париж) - френски икономист и политик; инспектор по финансите на служба в режима на Виши, който напуска, за да се присъедини към „Свободна Франция“ (1943). Първоначално той застава на страната на генерал Анри Жиро, за да се присъедини окончателно към каузата на Дьо Гол. Започва престижна дипломатическа кариера, в частност в САЩ и ФРГ. Верността му към Генерала, но също и компетентността и висшето му майсторство в областта на международните дела водят до назначаването му на поста министър на външните работи (01.06.1958-31.05.1968) в третото правителство на Дьо Гол. Назначен е за министър на икономиката и финансите (31.05.1968-10.07.1968). Кув дьо Мюрвил е и последният министър-председател (10.07.1968-20.06.1969) по време на управлението на Генерала.
154Пиер Мендес-Франс (1907, Париж -1982, Париж) - френски лявоцентристки политически деец, заемал важни държавнически постове в Третата и Четвъртата република. Радикал-социалист. В края на 20-те години оглавява Университетската антифашистка лига. Депутат от 25-годишна възраст от 1932 г. Заместник-държавен секретар по Държавното съкровище във второто правителство на Народния фронт от 1936 г. Пасажер от парахода „Масили“, бивш член на „Свободна Франция“, боец от Френските военновъздушни сили. Комисар по финансите във ФКНО в Алжир. Министър на националната икономика във Временното правителство (1944-1945). В качеството на такъв той препоръчва сурови монетарни и финансови мерки, за да регулира курса на заплатите и цените, които са генератор на инфлация. Заради тях е наречен „министър на строгостта“. Обаче се натъква на съпротивата на министъра на финансите и правителственото мнозинство. Влиза в конфликт лично с Генерала, на два пъти подава оставка, но Генералът я връща. Накрая оставката му е приета на 5 април 1945 г. Депутат в Йор от 1946 г. Наследник на Едуар Ерио начело на Радикалната партия. Става министър-председател на 19 юни 1954 г., когато поражението при Диен Биен Фу, пробило като светкавица Франция, води до рухването на кабинета Ланиел. Най-тежко е поразена честта на армията, която се смята за ощетена и изоставена от политиците. Оттогава остава изразът сред военните: „Не искаме нов Диен Биен Фу!“. Скоро след това Мендес-Франс води преговори в Женева и на 21 юни и слага край на войната в Индокитай. Прокламира вътрешната автономия на Тунис и така прекратява кървавите бунтове, които избухват в продължение на две години по време на Регентството. Както се изказва за него Франсоа Митеран, „той е въплъщение на моралната сила. Неговият модел на уреждане на Индокитайската афера се превърна в това, което той приема да върши след толкова години на нерешителност и неизпълнени обещания“. Един от основателите на Републиканския фронт, който събира многобройни гласове на изборите през 1956 г. На изборите през 1958 г. губи депутатското си място в Йор. Напуска Радикалната партия и оглавява Обединената социалистическа партия (ПСЮ). През 1962 г. отново е победен на изборите. Враждебен на Конституцията от 1958 г., той става един от най-непреклонните противници на голизма и подкрепя левицата през 1968 г. Избран за депутат през 1967 г. от Изер, той ще загуби мястото си през юни 1968 г. и ще се оттегли от политическия живот.
155Интервю на Христо Милков с Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
156Интервю на Христо Милков с Райко Николов, февруари-март 2013 г.
157Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
158Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
159Пресконференция на генерал Дьо Гол, 16 май 1967 г. в Елисейския дворец, https://www.gettyimages.co.jp.
160Цит. по: Молчанов, Н. Генерал дьо Гол. София: Изд. на Отечествения фронт, 1985, c. 483.
161Цит. по: Lacouture, J. De Gaulle. Paris: Editions de Seuil, 1986. Vol. 3, p. 719. [Превод от фр. език: Хр. Милков; 23. 11. 2018 г.]
162Кьосев, Жеко. Политическата система във Франция. (Трета - пета република). Благоевград: Издателство „Неофит Рилски“, 2000, с. 223-225.
163De Gaulle and the Fifth Republic, 1958-1968. Weekly summary. Special Report, 20.12.1968, p. 5, 19.10.2016, CIA-RDP79-00927A006800030002-5. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.].
164Пак там.
165Подчертаванията в цитираните документи от Архива на Министерството на външните работи са дадени по оригиналите - б.а., Хр. Милков.
166АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2531, л. 41. Паметна записка от Тодор Торманов, втори легационен секретар, до Посланика на НРБ в Париж др. Вл. Топенчаров, 1 юни 1968 г.
167Милков, Хр. Май 1968: Дьо Гол „на везните“. - ИПр, 2006, № 3-4, с. 104-131; Същият. Май 1968: Разбуденото общество. - ИПр, 2008, № 1-2, с. 231-260; Същият. Френският май в слово и образ: помитането на кумирите. - Минало, 2009, № 1, с. 66-86.
168АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2735, л. 142. „Няколко констатации върху стачното движение във Франция“, Посланик Вл. Топенчаров, Париж, 20 юни 1968 г.
169Обща конфедерация на труда (ОКТ/КЖТ - Конфедерасион женерал дьо травай) - най-голямата синдикална централа във Франция.
170Френска демократична конфедерация на труда (ФДКТ/КФДТ - Конфедерасион Франсез демократик дьо травай).
171Работническа федерация (ФО/ФУ - Федерасион увриер).
172АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2735, л. 184. „Информационна справка за някои явления, свързани със събитията във Франция през май - юни 1968 г. и техните последствия“. Париж, 21 юли 1968 г.
173Пак там, л. 49. Доклад за политическата криза до Министерството на външните работи, отдел Четвърти (занимаващ се със Западна Европа и Северна Америка). Париж, 27 юни 1968 г.
174Няма данни за средната продължителност на работната седмица.
175АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка 2735, л. 200. Справка за събитията във Франция. София, 17 юни 1968 г.
176SMIG - гарантирана междупрофесионална минимална заплата.
177АМВнР, оп. 24, дело 25, преписка № 2732, л. 50. В доклад на първия секретар на Посолството в Париж от 27 юни 1968 г.
1781968 en quelques chiffres. Le Quotidien de 1968, 18.03.2008, L’Obs, https://www.nouvelobs.com. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.].
179Пак там.
180Цит. по: Asselain, Jean-Charles. Histoire économique de la France de 1919 à la fin des années 1970. Paris: Seuil, 1984, p. 141; Fonteyn, Laura. Mai - juin 1968 en France: Grève générale mais situation révolutionnaire trahie, 22 mai 1968. – Le CRI de Travailleurs, n°32, http://groupecri.free.fr. [Превод от фр. език: Хр. Милков; прегледан на: 23.11.2018 г.].
181Франция - класовите битки през 1967 година. - Международно профсъюзно движение, 1968, № 1, с. 35.
182Заетостта на работната ръка тъпче на едно място, Париж, 17 февруари (БТА). - Международно профсъюзно движение, 1968, № 4, с. 39-40.
183АМВнР, оп. 24, дело 95, преписка № 2732, л. 49-50. Доклад за политическата криза във Франция до Министерството на външните работи, отдел Четвърти, Париж, 27 юни 1968 г.
184Интервю на Христо Милков с Райко Николов, февруари-март 2013 г.
185Пиатие, Ж. Сорбоната ражда двуглаво дете. (Le Monde). - ЛИК, 1968, № 27, с. 4.
186Пак там.
187Риу, Люсиен. Скука, безработица и „поп“-музика. Случаят Хосе. - ЛИК, 1968, № 24.
188Пак там.
189Пак там.
190Отис Рединг Джуниър (1941, Доусън, САЩ - 1967, Мадисън, САЩ) е американски соул изпълнител, един от най-популярните и уважавани представители на стила ритъм енд блус. Оказва с непретенциозния си стил влияние върху редица певци. Често е наричан Краля на соула и е прочут със силните емоции, които гласът му изразява. Според сайта на Залата на славата на рокендрола, името му е „синоним на термина соул; музика, която произлиза от преживяванията на чернокожите в Америка чрез преобръщането на госпела и ритъм енд блуса във формата на забавно, светско свидетелстване“. През 1967 г. Джон Ландо, критик на рок музика, казва, че „Отис Рединг е рокендрол“. Музикантът умира при самолетна катастрофа на 26 години, месец преди излизането на (Sittin’ on) the Dock of the Bay. Тази песен остава в историята на музиката като един от най-хитовете сингли. На 10 декември 1967 г., пътувайки за концерт, Отис Рединг загива в авиокатастрофа над езерото Монон в щата Уисконсин. Заедно с него загиват четирима участника от съпровождащата го група Bar-Kays. Жив остава само един от тях — Бен Коули. Да почетат паметта на певеца на погребението му в Мейкън идват над 4500 души.
191Риу, Люсиен. Скука, безработица и „поп“-музика. Случаят Хосе. - ЛИК, 1968, № 24.
192Пак там.
193Наелектризирана атмосфера на Западен Берлин. „Искаха да убият Руди“ [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 18.
194Революцията от 1968 в Западен Берлин. Бурната 1968 година [без автор]. 01.07.2008, http://www.dw.com. [Прегледан на: 23.11.2018 г.].
195В САЩ, ГФР, Франция... [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.
196Тошков, Тошко. Проблеми на западногерманската младеж. - Антени“, 1968, № 8, с. 128-134. Вж. повече в същата статия за целите и историята на Съюза и за младежкото западногерманско движение.
197Пак там.
198Наричат ги годеници на революцията [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.
199Пак там.
200Пак там.
201Пак там.
202Вили Бранд, разочарованият баща. (Кор. на БТА в Лондон А. Криспин). - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.
203Пак там.
204Пак там.
205Пак там.
206Защо се бунтуват [без автор]. - ЛИК, 4, 1968, № 30.
207Пак там.
208Пак там.
209Пак там.
210В САЩ, ГФР, Франция. [без автор]. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 46.

 

X

Right Click

No right click