1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век) - Първа глава. 1968 - „Разделната година“

Написана от Христо Милков
Посещения: 2707

Индекс на статията

 

ПЪРВА ГЛАВА. 1968 - „РАЗДЕЛНАТА ГОДИНА"

 

Дьо Гол, който възвърна честта на французина
Дьо Гол, който възвърна честта на французина

Временното правителство на Френската република начело с Дьо Гол (1944-1946) се нагърбва с възстановяването на Франция.

Триумфално завръщане на 13 май 1958 г. на „най-прочутия французин”.
Триумфално завръщане на 13 май 1958 г. на „най-прочутия французин”.

На пресконференция от 19 юни Генералът заявява: „Вярвате ли, че на 67 години ще започна кариера на диктатор?”

Източник: „Фондация Шарл дьо Гол”. http://www.charles-de-gaulle.org

Дьо Гол в Алжир, 4 юни 1958 г.:
Дьо Гол в Алжир, 4 юни 1958 г.:

“Аз ви разбрах!”

Източник: Parismatch.com, https://www.parismatch.com.

Дьо Гол представя конституцията на Петата република.
Дьо Гол представя конституцията на Петата република.

80% от французите я одобряват на референдум, 4 декември 1958 г.

Източник: АP.

Константин Мелник
Константин Мелник

потомствен контраразузнавач; съветник по сигурността, оглавил всички разузнавателни, контраразузнавателни и полицейски структури; пазител на държавните секрети; натоварен с осъществяването на водещите принципи на голистката външна политика (1958-1962).

Източник: 5ème République, https://5respublika.com

Първа среща на Дьо Гол с Никита Хрушчов
Първа среща на Дьо Гол с Никита Хрушчов

23 март 1960 г.

Великобритания – „троянският кон” на САЩ
Великобритания – „троянският кон” на САЩ

Генералът смята Великобритания за “троянския кон” на САЩ в Европа и на два пъти отхвърля включването й в ЕИО.

Дьо Гол, британският премиер Харолд МакМилан и съпругите им

Рамбуйе, 2 декември 1960 г.

Дьо Гол за Кенеди: „разглезено хлапе”
Дьо Гол за Кенеди: „разглезено хлапе”

22 ноември – смърт на Кенеди (1963), раждане на Дьо Гол (1890).

Източник: Printerest, https://www.pinterest.com

Един от най-очарователните събеседници на света
Един от най-очарователните събеседници на света

Джаки Кенеди и Дьо Гол.

Източник: Printerest, https://www.pinterest.com

Кървавият път към Евиан е извървян
Кървавият път към Евиан е извървян

Подписване на споразумения за прекратяване на огъня и за независимост на Алжир, 18 март 1962 г.

Приятелството е по-важно от протокола
Приятелството е по-важно от протокола

Дьо Гол поздравява германския канцлер Аденауер, Париж, 27 септември 1963 г.

“Приятелството е по-важно от протокола”.

Пресконференция за НАТО
Пресконференция за НАТО

Дьо Гол обявява изтеглянето на Франция от обединеното командване на НАТО. Пресконференция от 21 февруари 1966 г.

Източник: John Menager.

Кув-дьо-Мюрвил
Кув-дьо-Мюрвил

Кув дьо Мюрвил – трети премиер на Дьо Гол

Живков в Париж, 1966
Живков в Париж, 1966

Министър-председателят Тодор Живков и съпругата му д-р Мара Малеева с френския президент и съпругата му Ивон Вендру. Най-вляво е външният ни министър Иван Башев.

Източник: 24часа.bg, https://www.24chasa.bg

10 милионна стачка оковава Франция
10 милионна стачка оковава Франция

След 13 май 1968 г. десетмилионна национална обща стачка парализира Франция – невиждана по своите мащаби в историята й. Само за един ден в огромното човешко море се вливат 1 милион души.

За пръв път големият играч е неспособен да реагира.

Масю – голист от „първия ден”
Масю – голист от „първия ден”

Старият боен другар генерал Масю, голист от „първия ден”, който дава на Дьо Гол подкрепата си във въртопа на Май, 29 май 1968 г., главна квартира на френските окупационни сили в Германия, Баден-Баден.

Едномилионно шествие пред Елисейския дворец
Едномилионно шествие пред Елисейския дворец

Едномилионна манифестация по Шан-з-Елизе в подкрепа на Дьо Гол, 30 май 1968 г.

Дьо Гол не е сам!
Дьо Гол не е сам!

Тази манифестация е най-значимото събитие от май-юни 1968 г. Лозунгите и възгласите са: „Дьо Гол не е сам”, „Да се върнем на работа”, „Червения (Дани) в Сибир”.

Първият президент на преки избори
Първият президент на преки избори

Дьо Гол става първият президент, явил се на преки общи избори.

Ивон дьо Гол – вярна опора
Ивон дьо Гол – вярна опора

“Президентството е временно, но семейството е постоянно”.

Преставам да изпълнявам функциите си…
Преставам да изпълнявам функциите си…

Оставка на 27 април 1969 г.

“Преставам да изпълнявам функциите на президент на Републиката...”

Франция овдовя…
Франция овдовя…

Смърт в Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз, 9 ноември 1970 г.

Жорж Помпиду: “Генерал дьо Гол е мъртъв, Франция овдовя.”

Дебре – първи премиер на Дьо Гол
Дебре – първи премиер на Дьо Гол

Мишел Дебре, министър-председател (1958-1962).

Източник: Le Point, https://www.lepoint.fr

Помпиду – наследник на престола
Помпиду – наследник на престола

Жорж Помпиду, министър-председател (1962-1968), заемал този пост най-продължително време в историята на страната и президент на Франция (1969-1974).

Иван Башев
Иван Башев

Иван Башев - министър на външните работи (1916-1971).

Източник: в. Десант, http://www.desant.net/

Владимир Топенчаров
Владимир Топенчаров

Акад. Владимир Топенчаров, наш посланик в Париж.

Източник: www.fotoarchiv.todorslavchev.com

Павел Писарев
Павел Писарев

Павел Писарев: журналист от в. „Работническо дело” и кореспондент във Франция, свидетел на събитията от 1968 г. Автор на „Подир изгубеното време: Спомени” и „От нашия кореспондент…”

Източник: в. „Борба”, https://www.borbabg.com

Димо Станков – резидент в Лондон и Париж
Димо Станков – резидент в Лондон и Париж

Полк. Димо Станков, резидент в Лондон и Париж, началник отдел за психологически операции към ПГУ-ДС.

Източник: Телевизия „Скат”, http://www.skat.bg

Димитър Вандов – 8 години в Париж
Димитър Вандов – 8 години в Париж

Дипломат и разузнавач, полк. Димитър Вандов (1927) работи 40 години в ПГУ-ДС от които 26 години на територията на чужди държави – 15 години е под прикритие на нашите дипломатически мисии в Турция като преводач, консул и културен аташе, 8 години в българското посолство в Париж, 3 години е акредитиран за аташе по печата в Хага.

Източник: Епицентър.бг, http://epicenter.bg.

Дино Динев – командир на барикада през май
Дино Динев – командир на барикада през май

Дино Динев, троен агент на ПГУ-ДС, КГБ и ДСТ – френското контраразузнаване; лежал в продължение на 3 години и половина във френски затвор; в разгара на събитията от 1968 г. заснема два пълнометражни документални филма.

Източник: actualno.com, https://www.actualno.com

"Аз,макиавелист!"
"Дьо Гол = СРС"
"Свободна информация"
"Гласувайте свободно"
Атентатът в Пти-Кламар
Атентатът в Пти-Кламар

Атентат на ОАС срещу Дьо Гол в Пти Кламар под кодовото название операция „Шарлот Кордей”, 22 август 1962 г. Президентът оцелява като по чудо. Срещу Генерала има общо 31 атентата.

Неговият оранизатор, ръководителят на военното крило подполк. Бастиен-Тиери получава смъртна присъда, а генералите Салан и Жуо със задочни смъртни присъди избягват в Швейцария.

Атентатът в Пти-Кламар
Атентатът в Пти-Кламар

След атентата продажбите от марката Ситроен DS19 рязко скачат.

Стилът “Дьо Гол” ще бележи и президентския автомобил. Ситроенът DS е наричан шеговито “черна богиня” (на фр. déessе).

„Неизбежният” Дани Червения
„Неизбежният” Дани Червения

Даниел Кон-Бендит, „неизбежният” Дани, в разгара на всички събития от май 1968. Агент на ЦРУ.

Наложена му е десетгодишна забрана за достъп на френска територия, която се изпълнява изцяло. На снимката е с войник от силите за борба с безредиците. Той е издирен и участва заедно с Кон-Бендит в телевизионно предаване, посветено на 40 годишнината от 1968 г.

Източник: The New York Review of Books, https://www.nybooks.com

Авторът с последния адютант на Дьо Гол полк. Жан д’Eкриен
Авторът с последния адютант на Дьо Гол полк. Жан д’Eкриен

Отбелязване на 25-годишнината от смъртта на Генерала,

Френски институт в София, 13 ноември 1995 г.

Личен архив: доц. д-р Христо Милков

Previous Next Play Pause
 

Френският икономист Жан Фурастие нарича годините от 1945 до 1973 г. „тридесетте славни“. А тези от 1958 до 1969 г. справедливо могат да се нарекат „десетте славни“ и те принадлежат на големия държавник и политик генерал Дьо Гол. Той отново е призован на власт като „най-прочутия французин“ с мисия да прекрати кървавата война в Алжир, въпреки риска за живота му. Във външните работи Генералът осигурява на Франция небивало реноме и авторитет. Никога досега тя не е имала толкова здрави позиции в света. Неговите решения и гарантират независимостта и величието, за които винаги е мечтал и цял живот е воювал. За да има независима политика, Франция трябва да се превърне непременно в ядрена държава, което ще и гарантира „спокойствие“ не само по отношение на противниците, но и спрямо съюзниците. След двата световни колоса тя става третата сила, разполагаща с това разрушително оръжие. През 1966 г. Франция излиза от военната организация на НАТО, а 29 американски бази с 33 000 офицери и войници са принудени да се изтеглят от нейната територия. Военноморските и военновъздушните сили на страната от НАТО-вско, де факто - американско, се връщат под национално командване. В челото, на четвърто място след САЩ, малко след Япония и ФРГ, излиза Франция - неслучайно се говори за „френското чудо“. Рязко се променят темповете на развитие на нейната икономика. Резултатите не закъсняват. Промените в икономиката водят към повишаване на доходите на населението и гарантиране на повече социални придобивки. Непрекъснато се увеличават семейните спестявания. Да се консумира и купува все повече и повече става навик за французина.

Каква е „външната политика на Франция при управлението на Генерала“? Според дипломата от кариерата Райко Николов, отличаващ се с внушителен 40-годишен стаж, „Дьо Гол беше един реалист в областта на външната политика. Има една книга в областта на външната политика, която много ме впечатли, от Сулцбъргър, която беше озаглавена „Ерата на посредствеността“. В нея той се позовава на разговор с генерал Дьо Гол, в който той казва, че със Съединените щати искаме да бъдем партньори, а не подчинени. Дьо Гол е този, който реши да води по-самостоятелна външна политика. До преди него Франция следваше политиката на САЩ, тя нямаше своя. Дьо Гол промени това положение. В друго отношение той беше както [Вили] Бранд, политик, който държеше сметка за реалностите - и към Съветския съюз, и към източноевропейските страни. Именно през този период Тодор Живков отиде на посещение в Париж. Мога да кажа, като говорим за французите, че те по-трезво оценяваха работите. Например, Франция винаги е имала слабост към Сърбия, в ущърб на България. Аз съм чел как преди Втората световна война Мушанов отива в Лондон, в Париж да моли, едва ли не, тези страни да обърнат по-голямо внимание на България, да увеличат търговията, обаче по инерция от миналото Франция държи на Сърбия, били са съюзници от Първата световна война. Докато съм бил дипломат в Париж знам, че има улици, които носят името на сръбския крал Милан. Имаше една традиция България да бъде пренебрегвана.

Когато на власт дойде Дьо Гол, вече имаше по-друго отношение към Източния блок и към самата Германия, по времето на Аденауер и най-важното, Франция се стремеше да се освободи от политическата, финансовата и икономическата опека на Америка. След като приключи войната в Индокитай и след като Алжир получи независимост, Дьо Гол разбра, че Франция, за да стане реална велика сила, една от петте, трябва да притежава атомно оръжие. Френското виждане беше, че не е важно да имаш, образно казано 1000 или 1500 бомби. И Съветският съюз, и Америка се увлякоха и имаха толкова атомни бомби, колкото няколко пъти да унищожат света - „овъркил“. Това не се налага. Първата експлозия на френска ядрена бомба беше през 1960 г. Така французите създадоха своя ядрен потенциал, като същинска велика сила.“7

В този дух беше оценката на френската външнополитическа линия по време на президентството на Дьо Гол и на проф. Милан Миланов. Според него това е съществен въпрос, който изисква твърде пространен отговор: „С няколко думи: стремеж за утвърждаване на Франция на равна нога с другите велики сили; абсолютен приоритет на независимия, суверенен и самостоятелен характер на френската външна политика при зачитане в съответна степен на съюзническите задължения; в контекста на тази външна политика осигуряване на самостоятелната военна сигурност на страната без пренебрегване на съюзническата солидарност (отбрана по всички азимути - défense tous azimuts); самостоятелно развитие на Европа (Европа от Атлантика до Урал), но критична подкрепа за европейската обединителна идея в лицето на ЕС; подозрителност по отношение на ролята на Англия в ЕС и критична сдържаност по отношение към ролята на САЩ в Европа; доброжелателно, макар и критично отношение към СССР и тогавашните социалистически страни; след преодоляването на колебанията и задръжките си по отношение на деколонизацията активно сътрудничество с новоосвободените бивши колонии на основата на франкофонските и франкофилските настроения в тях.“8

Относно външната политика през президентството на Генерала няма нито едно цялостно проучване от български автори9. След като станаха достъпни редица архиви на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА), въз основа на плановете, отчетите и докладите на външнополитическото ни разузнаване става възможно да се хвърли светлина върху ролята и мястото на Франция като обект на дейност на трети отдел „Западни страни“ на Първо главно управление на Държавна сигурност и да се получи една по-цялостна представа в сравнителен план с другите западни държави. Освен това тези документи представят „френската линия“ на работа на българското разузнаване. В тях е засвидетелствана дейността на нашата резидентура във Франция, целите и задачите, които преследва, както пряко срещу тази западна държава, така и срещу други страни. Тези „десет славни години“ на Дьо Гол бележат не само съвременната история на Франция, оглавявана от държавник от изключително висока класа като него, но и европейската и световната история. Вече достъпните документи разкриват и дейността на българската резидентура във Франция през този период.

В отчета за агентурно-оперативната работа по линия на Франция за периода от 01.01.1965 до 30.11.1965 г. се съдържа оценка за външнополитическата линия през периода на управлението на Генерала: „Оперативната обстановка във Франция през отчетния период благоприятстваше за изпълнението на задачите, стоящи пред резидентурата.

През отчетния период френското правителство засили антиамериканския характер на външната си политика. Политиката на изолиране на американското влияние в Европа и сближаването на Франция със социалистическите страни беше активизирана. Дьо Гол по-ярко демонстрира решимостта си да води независима национална външна политика. Печатът, радиото и телевизията настойчиво и нашироко прокламираха този характер на френската външна политика. Всичко това се отрази положително на оперативната обстановка в страната. Френските граждани без разлика на класи и слоеве не само, че не избягваха контактите с представители на социалистическите страни, а напротив, търсеха и поддържаха такива контакти.“10

Точно три години по-късно приоритетите на голистката политика в областта на външните работи се следват неотклонно. Ако през Третата република новото френско правителство първо отива да се „поклони“ на Великобритания, а през Четвъртата - на Съединените щати, то с утвърждаването на Петата република характерното за външнополитическата линия на Генерала е преследването на независима национална политика. В доклада на началника на отдел 03 („Западни страни“) на Управление I - КДС от 14.11.1968 г. относно състоянието на агентурно-оперативната работа по линия на Външнополитическото разузнаване (ВПР) в западноевропейските капиталистически страни, включително и САЩ, и перспективите за нейното развитие в близките 4-5 години, в раздела за политическата и оперативната обстановка във Франция е направен обстоен анализ на линията на френското правителство, на неговите цели по отношение както на съществуващите блокове, така и на конкретни държави и региони.

Началникът на отдела пише: „Независимо от съществуването на едно, макар и относително консолидиране на десните реакционни и проголистки сили в страната не са налице никакви сериозни симптоми за съществени промени във външнополитическия курс на Дьо Гол и отношението му към съседните страни, НАТО, СССР и социалистическите страни. Това се потвърждава и от състоялото се през м. октомври заседание на Съвета на министрите, на което Дьо Гол отново изрази несъгласие с политиката на блоковете и волята си да продължи линията за намаляване на напрежението, което означава, че той признава тяхното съществуване, без да участва в тях и счита за възможно постигането на прогрес в развитието на отношенията между народите, основан на „правото на народите да разполагат със себе си“. Според френското гледище при осъществяването на политиката на мирно съвместно съществуване и провеждането на новата линия за подобряване отношенията със страните от Източна Европа, понякога възникват и „пречки“, какъвто е случаят с „чехословашкия епизод“, които при определени обстоятелства могат да бъдат причина за нова студена война между Изтока и Запада.“11

Събитията в Чехословакия отново дават възможност на генерал Дьо Гол да изтъкне възгледите си за разделението на света на два противопоставящи се блока. Според него то е източник на много нещастия и представлява опасност за световния мир. Едно от тях е именно случилото се в Чехословакия. На пресконференция на 09.09.1968 г. в Париж той го отхвърля като „противно на интересите на отделните народи, тъй като им пречи да се развиват самостоятелно, както и да установяват контакти, съответни на техните хилядогодишни наклонности. Това идва още от Ялтенските споразумения, на които нито една европейска страна не е присъствала. Франция не одобрява тези решения за разделение на света на два блока и отдавна води борба за тяхното премахване. Затова поддържайки тесни взаимоотношения със страните от Западна Европа, установявайки сътрудничество с ГФР, Франция се откъсна от военната организация на НАТО, тъй като последната организация беше доминирана от САЩ. Поради същите причини Франция не се съгласи с изграждането на наднационални органи вътре в Общия пазар. Това е една от причините Франция да се противопостави на влизането на Англия в Общия пазар. В същото време Франция установи развиващи се връзки първо с Русия, а след това със страните от Висла, Дунав и Балканите. Тези отношения обхващат предимно икономическите, техническите и културните отношения, но те също така съдействаха и за политическото сътрудничество. Събитията в Чехословакия са абсурдни от гледна точка на европейското сътрудничество. Подчинението на Чехословакия с военна намеса означава запазването на Източния блок, а следователно и на Западния блок. Събитията в Чехословакия, т.е. набелязалата се либерализация, нежеланието за подчинение и т.н. показват, че политиката на Франция е правилна и отговаря на европейската действителност. Ясно е, че никаква идеология не може да надвие националното чувство.“12

Цитирах обстойно този пасаж от пресконференцията на Генерала, защото той представлява в сбит вид обобщение на цялата му външна политика. Нахлуването в Чехословакия бележи трайно историята на света и един защитник на демокрацията и на правото на нациите за самоопределение и на свободата на избор на държавите, които трябва да могат да поемат по свой собствен път, какъвто е Дьо Гол, не може да остане без позиция. Показателни са реакциите, които предизвиква становището на Генерала.

Третият секретар при българското посолство в Париж Стефан Стайков в своя информационна записка от 17.11.1968 г. обобщава различните позиции по отношение на тази пресконференция. Проамериканските и антисъветски политически среди отбелязват, че събитията в Чехословакия са дали повод на Дьо Гол отново да развихри борбата си срещу американската хегемония и че той по-малко се интересува от положението на Чехословакия, отколкото да разпространява в международен мащаб възгледите си за двата блока. Раздирането на снагата на света на две е основният белег на действителността от времето на Студената война. Отхвърлянето му е трайна политика от страна на френския президент.

Това, че той за пореден път е намерил сгоден случай да утвърди тази политика, едва ли може да бъде повод за обвинение. Самата пресконференция е много значима - на нея държавникът излиза с позиции както по редица важни вътрешнополитически въпроси като майската криза от 1968 г., причините и виновниците за нея, състава на новия кабинет и предстоящите избори, така и по външнополитически, един от които са чешките събития.

В анализа на реакциите по повод изказването на Дьо Гол, според Стефан Стайков, мнозина от проамерикански и антисъветски настроените наблюдатели са изразили разочарованието си, че независимо от тези събития, ген. Дьо Гол не се е приближил нито към САЩ, нито към НАТО и надеждите за едно връщане на Франция окончателно се изпаряват. Според мен тези, които са изразили разочарование от това, явно изобщо не са били наясно не само с външнополитическите схващания на Дьо Гол, но и с много по-дълбоките му възгледи за нацията и държавата и за собствената му роля в историята, които се коренят още в произхода му и в дългогодишната му борба за независимост още откакто е начело на „Свободна Франция“, оглавява Френския комитет за национално освобождение в Алжир и е министър-председател на Временното правителство на Френската република. Франция никога не е давала каквито и да било сигнали за „връщане“.

От своя страна, американските наблюдатели смятат, че в пресконференцията си Дьо Гол не е засегнал войната във Виетнам, тъй като френската политика толкова се отдалечава от САЩ, че вече не е нужно тези проблеми да бъдат използвани срещу тях. Глобалната стратегия на американските схващания за регионално развитие (т.е. обединяване на редица нации в групировки, подобни на Общия пазар, но по-универсални) е в крещящо противоречие с позицията на Дьо Гол за ролята на нацията.

Според Стефан Стайков заявлението на генерал Дьо Гол относно продължаване на политиката на сътрудничество със социалистическите страни се посреща от повечето наблюдатели, независимо от словесните фойерверки, като единствено разумната политика. „Подчертава се, че връщането към старите форми на студена война със социалистическите страни е вредно за самите страни от Западна Европа. Следователно от този пасаж следва да се отдели като съществено заявлението, че досегашната политика на Франция спрямо социалистическите страни ще се запази.“13

Определението „Чехословашки епизод“ е твърде лицемерно. Погазването на „Пражката пролет“ от „дружеските армии“ (без румънската - б.а., Х. М.) предизвиква гневен взрив от възмущение у свободолюбивия свят. Една от страните, в които то е най-ярко, е Франция. Интересна е обаче позицията, която се открива в Агенция Франс прес на 20 декември 1968 г.: „След трудностите, предизвикани от съветската окупация на Чехословакия, съветско-френските отношения навлизат в нов етап. Френското правителство не се отказа от своето отрицателно становище спрямо съветската интервенция, но според наблюдателите, то е възприело „реалистично“ становище, приемайки съветското предложение за икономическо, техническо и научно сътрудничество и възможност за започване на диалог по най-важните проблеми.“14

Във връзка с френско-съветските разговори по проблеми от международен характер от декември 1968 г. наблюдателите отбелязват, че те могат да се състоят без това да означава подновяване на редовните консултации, които са прекратени от френска страна в отговор на съветската интервенция в Чехословакия. Очевидно е, че не може толкова лесно да се преглътне смазването на „Пражката пролет“. „...Европа от Атлантика до Урал, приютила в себе си надеждата за свобода на народите от Стария континент, се разпадна в една августовска утрин в Прага на 20 август 1968 г. Това, което се случи в Чехословакия. явните въжделения на нейния народ към зората на свободата, сплотеността на нацията срещу окупатора и отвращението, изпитано при мисълта, че ще трябва отново да приеме робството, както и всеобщото неодобрение на всички западноевропейски народи на перспективата за връщане към Студената война, всичко това разкрива пред очите ни, че нашата политика, даже и ако тя в даден момент противоречи с дълбоките реалности в Европа, следователно тя е добра политика. Всъщност за чуждото господство вече е много късно да получи одобрението на нациите, дори когато то е окупирало земята ѝ.“15

В своя докладна записка до Тодор Живков относно предстоящите френско-съветски стопански разговори от 28.12.1968 г. българският посланик в Париж Владимир Топенчаров отбелязва: „Що се отнася до поведението на Франция към САЩ [...] от френска страна могат да се очакват инициативи, които да манифестират смекчаване на отношенията между Франция и САЩ, но в никакъв случай френското правителство не ще допусне засилването на американската намеса в европейските работи. По този въпрос френската страна е непримирима“. Вярно е, че Франция прави известни изменения в своята военна стратегия главно по основните позиции на теорията на бившия началник на Генералния щаб Айре „отбрана по всички азимути“ и с това, че френски военни части, въздушни и морски, участват в маневри и наблюдения в региона на Средиземно море, редом със силите на НАТО. Но се смята, че въпреки това нюансиране правителството ще продължава своята декларирана политика.

В голисткия официоз „Насион“ на 23 декември се появи съобщение за създаване на „Клуб на приятелите на единна Европа“. В ръководството на Клуба личат имената на видни „леви голисти“ (Рене Капитан, Мишле, Шуман и др.). Клубът има ясно противоамериканска линия. Др. Зорин16 в разговора изтъкна, че по сведения този Клуб е създаден не без знанието на Дьо Гол.“17

Налице е допълване между източници, произхождащи от различни български министерства - от външнополитическото ни разузнаване и от нашето Посолство в Париж, както и от френския печат и АФП и покриване на сведенията за външнополитическата линия на президента.

В Специален доклад на ЦРУ от 20 декември 1968 г. под заглавие „Дьо Гол и Петата република (1958-1968)“ е направен задълбочен анализ на външната политика на Генерала като са разгледани както приемствеността в приоритетите ѝ между Четвъртата и Петата република, така и главните ѝ черти, и най-важното, подчертан е личният принос на Дьо Гол. Според доклада той се състои в осъществяване на политиката на деколонизация, предприета през Четвъртата република, в признаването от негова страна, че близките и хармонични връзки с бившите френски колонии, съчетани с усилията да се наложи френското влияние в други страни, непряко свързани с някой блок, би могла да увеличи международната сила на Франция. В действителност Дьо Гол преобразува старата имперска роля и оформя новата концепция за френската доминация в „третия свят“. „Тези свободни връзки увеличават френския престиж и реноме и Дьо Гол става един вид говорител на по-малките страни, които искат да избягнат обвързаностите със „свръхсилите“.“18

Едва след успешното приключване на деколонизацията Дьо Гол може изцяло да се насочи към други външнополитически дела. Следващата му цел е запълването на пропастта между Франция и Германия чрез разширяване на приятелството между двете страни. Тези усилия започват още преди 1958 г., но при Генерала е осъществена стъпка напред, когато той решава да „институционализира“ отношенията помежду им чрез подписването на договора от 1963 г. в духа, който става главен принцип на неговата външнополитическа платформа. „Нещо повече, Дьо Гол вижда в оста Париж - Бон потенциал за нарастване на френската сила, без да дава на Бон статута да попречи на Франция да играе доминиращата роля, която ревниво желае. Той предприема многобройни политически стъпки, целящи да се покаже, че „Франция, искаща своята собствена независимост, не желае да бъде доминирана, водена или интегрирана в системата на Съединените щати.“19

Променените условия в международната област правят възможно насочването на френската политика към комунистическите страни. В късната 1963 и в ранната 1964 г. Дьо Гол започва предпазливо откриване към СССР и Източна Европа, което достига своя връх във френско-съветското сближаване, довело до многобройни културни, научни и икономически връзки с Москва и Източна Европа и изстрелва стремглаво „разведряването, разбирателството и сътрудничеството“ в твърда политика, която надживява чехословашката криза. Отхвърлянето на военните връзки с НАТО улеснява това сближаване с Изтока. Признаването на комунистически Китай е скъсване с миналото. Още веднъж Дьо Гол показва, че промените в международната област правят възможни нови инициативи.

Особено важни са заключенията в доклада от 20 декември 1968 г. за личния принос на Генерала. Става очевидно, че линията към комунистическите страни и НАТО налага голяма промяна, което прави продължаването на политиката на Четвъртата република непрактична или направо невъзможна. „Личният печат на Дьо Гол във френската външна политика се състои в промяна в стила, промяна на тона и промяна на „идеологическата“ основа.

Дьо Гол привнася в президентството известен философски манталитет, който носи дълбоката цел на политиката му. За него нацията - държава е фундаменталната действителност на историята и всички анализатори трябва да обосновават това разбиране. Настоявайки, че държавата е по-основна и по-трайна от каквато и да било идеология, той вижда в комунизма преходен феномен, само временно играещ международна роля върху страните, контролирани от комунистите.

Дьо Гол е последовател на принципа, че политиката е изкуство на възможното. В стремежа си да постигне целите си, той прагматично изпитва разнообразни политически средства и понякога временните спънки или отлагания са само подготовка към дългосрочни успехи. Според изтъкнатия политически анализатор Андре Фонтен20, Генералът използва многобройни сближения, понякога преследва противоречащи си цели и действа с „арогантността на човек, който не се спира пред нищо, което може да постави край на нацията, за когото историята е говорила без прекъсване в продължение на хиляда години.“21

Според вече цитирания доклад на ЦРУ няма съмнение, че Дьо Гол има свой собствен траен отпечатък върху облика на френската външна политика. Дали той е успял, или се е провалил в своята първоначална цел за постигане на независимост на действията и статут на велика сила е друг въпрос, на който обаче не може да се отговори докато той остава на власт. Има известно съмнение, че чехословашката криза е била пречка пред политиката на Дьо Гол и това кара някои наблюдатели да заключат, че докато той самият остава на власт, външната му политика ще се проваля. Дьо Гол обаче оценява събитията в рамките на историческата перспектива и вероятно мисли, че е твърде рано да се оценят неговите политически инициативи, още повече, че му остават над четири години.

Не бих приел заключението за провал на Генерала, при положение че независимостта и величието са скрижалите на външната му политика, на неговия начин на мислене. Колкото до чехословашката криза, „Пражката пролет“ е осъдена на зловещо потушаване, независимо от масовата подкрепа на световното обществено мнение.

Някои от определящите принципни положения във външната политика на Франция са формулирани от президента във вече споменатото му изказване от 9 септември 1968 г.: „Никакви идеологии, особено комунизмът, да не надделеят над националното чувство. И ако трябва да говорим за общия ни стремеж към прогреса и към спокойствието, трябва да кажем, че вече е късно да се задържи Европа завинаги разделена на две части. Франция ще продължи да работи навсякъде по света и най-вече на нашия континент за независимостта на народите и за свободата на хората. От друга страна, тя ще продължи да работи за разведряването, за разбирателството, за сътрудничеството, с други думи, за мира.“22

Генералът лансира своята политика за „размразяване, съгласие и сътрудничество с Изтока“. Той е противник на съществуването на блоковете, според него на тях трябва да се сложи край. Посещава Полша. Говори на поляците, че са велик народ, че са способни да извършат неща, които днес им се струват невъзможни. През бурния месец май 1968 г. Генералът отива в Румъния, където се изказва по същия начин. Към този дух в отношенията си с държавите от Източна Европа се придържа и неговият наследник на Елисейския престол Жорж Помпиду. През периода на неговото президентство води доста активна външна политика със страните от социалистическия лагер. Постигнати са значими резултати за подобряването на сътрудничеството с Румъния. Отношенията с нея могат даже да бъдат определени като привилегировани. Близостта на външнополитическите доктрини на двете страни, постоянните политически контакти на най-различни равнища до срещата на Помпиду с Чаушеску през 1970 г., големият брой съвместни финансови проекти предопределят изхода на двустранното сътрудничество на качествено по-високо равнище.

Съгласен съм с проф. Павел Писарев, тогава кореспондент на в. „Работническо дело“ в Париж, че 1968 е „преломна година, такава остана и досега. 1968 е френска година, но не е само френска, тя е световна. Тя има своето предисловие, но все пак избухна във Франция. Не се очакваше такова нещо, може би защото там „минисъбития“ от такъв характер има всеки ден и обществото просто е свикнало да има стачки, демонстрации, непрекъснато да има неподчинения на властта от някаква социална група. Низ от различни по мащаби, по сила и по характер събития предхождаха май 1968... Така че събитията от 1968 г. са по своя характер световни, европейски, национални. Те са на фона на световно движение. Във всички случаи те са влезли в историята и ще останат в историята.“23

На въпроса ми може ли 1968 да бъде наречена „разделната“ година, проф. Милан Миланов отговори: „Зависи какво се разбира под термина „разделна“, но от гледна точка на развитието на световната политика, на международните отношения като цяло, разбира се - не. За Франция обаче тя е изключително важна година, защото „раздели“ времето на „преди“ и „след“ и даде началото на дълбоки реформи във френското общество. В този смисъл тя повлия положително и на редица подобни процеси в другите държави.“24

В първото си обръщение „За състоянието на Съюза“ от 8 януари 1964 г. президентът на САЩ Линдън Джонсън декларира: „Тази администрация днес, тук и сега обявява безусловна война срещу бедността“. Когато подписва първия си закон, насочен срещу нея - Законът за равните възможности, той се хвали: „Днес за първи път в историята на човечеството една велика нация има възможност и желае да поеме задължението си да изкорени бедността сред народа си.“25 След съкрушителната победа на изборите през ноември законите започват да валят: Законът за основното и средното образование, Законът за здравната помощ, Допълнение към Закона за рентата. Това десетилетие е „най-експлозивното“ в историята на образователната експанзия. Броят на държавните учители нараства от 1 милион през 1950 г. на 2,3 милиона през 1970 г., като разходите на човек се увеличават със 100%. Ръстът във висшето образование е още по-забележим, защото се приема, че то трябва да бъде общодостъпно. Във Великобритания университетите се увеличават двукратно, а се предвижда през 1981 г. броят на студентите да достигне 2 милиона. Подобни планове за разширяване са приети във Франция, Канада, Австралия, Западна Германия и другаде. Най-поразителен е опитът на Съединените щати. „Между 1960 г. и 1975 г. броят на американските колежи и университети се увеличава от 2040 на 3055. По време на „златните години“ на експанзията скоростта, с която се откриват висши учебни заведения, е едно на седмица. Броят на студентите нараства от 3,6 милиона на 9,4 милиона през 1975 г., като основната част на увеличението се пада на обществения сектор. Като се включат основната част от студентите, които получават степен през 1975 г., те преминават 11-милионната граница и това струва 45 милиарда долара.“26 С увереност се очаква, че тези огромни инвестиции не само ще стимулират още повече ръста на икономиката, но и ще постигнат определени морални и социални цели. Но въпреки количественото нарастване на разходите за образование, качеството му рязко се влошава.

Предвестниците за радикален интерес у интелигенцията и студентството към социалните и политическите теми се появяват през 1958 г. През пролетта на 1960 г. идват първите „седящи“ протести и демонстрации в Сан Франциско срещу Комитета за антиамериканска дейност към Камарата на представителите, а също „бденията“ на Западния бряг срещу екзекуцията на модния убиец Керил Чесмън. Протестите срещу университетските групи за стажуване, декларациите за лоялност, дискриминацията на братствата и женските клубове във ВУЗ и други явления, свързани с дисциплината в университетите или споровете за обикновени човешки права, прерастват в непосредствени политически кампании.

„Отначало студентската активност се приветства като белег на „зрялост“ и „будност“. Първите признаци за широкомащабно насилие се проявяват по време на „лятото на свободата“ на 1964 в Бъркли. Това, което се е предполагало да стане „водещ сектор“ в ръста на БНД, се превръща във водещ сектор на нещо съвсем различно - „студентския бунт“. През декември губернаторът на Калифорния се принуждава да извика полиция за борба с безредиците и Бъркли се превръща в главния „политически университетски град“ [...] През следващата година 25 000 студенти нахлуват във Вашингтон, за да протестират срещу войната във Виетнам. През периода 1966-1967 г. все повече и повече студентски градове се „радикализират.“27

Съединените щати все по-дълбоко затъват в тази мръсна война. Експедиционният им корпус дава повече и повече жертви. Бързо расте и броят на ранените. Огромни са материалните загуби. „Националната студентска асоциация утвърждава, че в американските университети през 1968 г. са се провели 221 големи демонстрации. Именно студентските радикали движат кампанията на сенатора Юджийн Маккарти28, който изхвърля Джонсън от президентската надпревара в Ню Хемпшир. Но силата на студентите е преди всичко деструктивна. На конгреса на Демократическата партия в Чикаго през август 1968 г. те водят добре подготвени сражения с 11 900 полицаи на кмета Дейли, 7500 души от Илинойската национална гвардия и 1000 агенти на ФБР и Секретната служба.“29

Страхът от идеите на Пражката пролет става причина дори Косигинската икономическа реформа в СССР, започнала от 1965 г. и до момента сравнително успешно развиваща се, да бъде прекратена. Задълго са блокирани опитите или само помислите за реформи в останалите съюзни страни. Някои аспекти на Френския май са специфични. „В Германия, например, студентският кипеж, който започна от 1967, се разшири през април 1968 след опита за убийство на лидера на Социалистишер Дойчер Студентбунд Руди Дучке, но въпреки свирепите сблъсъци той нито за момент не преля в социална криза. В Италия, обратното, студентската криза през май 1968 ще бъде последвана от социално и политическо раздвижване. Но тази специфика остава по отношение на същественото, т.е. констатацията, че май 1968 се интегрира в този многообразен протест, който се заражда и напредва всред богатите индустриални общества.“30 Движението ще засегне и някои развиващи се страни като Мексико, изправено пред студентски бунтове през същата година, които са потушени в кръв. Не трябва да се пропуска въздействието върху младежта на културната революция в КНР, придаваща кураж на универсалната нужда за вяра в прогреса. Действителността в Пекин обаче е съвсем различна. Мао започва стратегическа операция, макар за известно време да е изгубил контрол. Той иска, опирайки се върху младежта, да си възвърне властта, узурпирана от бюрокрацията. Китайското посолство в Париж започва масова кампания за разпространение на „червените книжки“ с мисли на вожда.

„Това не пречи Френският май, както много хубаво написа Жан-Клод Гибо, да бъде не „френска - хекзагонална31 - версия и по-точно, „парижка“ - на едно странно разтърсване, което обикаляше планетата [...] и тези думи, изказвания и лозунги да бъдат международни. „Местни Виетнамски комитети“, прокитайски блянове, геваристки преврати, или солидарност с Палестина: голямото въстание на думите откри във Франция - макар и много далеч - своята азбука.“32 Френските студенти вярват в братството със своите другари от другите страни от Бъркли до Берлин. Те се чувстват солидарни с Куба в съпротивата и срещу Съединените щати. Фидел Кастро и Че Гевара стават емблематични фигури в борбата срещу империализма. Комитетите „Виетнам“ се сражават срещу войната в Алжир: така, както мобилизацията срещу ОАС води в началото на 60-те години едно поколение до политическото ангажиране, до отхвърлянето на американските бомбардировки в Северен Виетнам.

Световната журналистка Ориана Фалачи пише, че всъщност от 1967-а до 1975-а почти постоянно е била на фронта във Виетнам. Това е голямата мисия, която ще я утвърди като военен кореспондент. Пристига в страната през ноември 1967-а и ще се завръща там дванайсет пъти за седем години, за да документира лъжите и зверствата, но също и героизма, и хуманността по време на конфликта, наречен от самата нея „кървава лудост“. Когато не е била във Виетнам, се е намирала в други далечни страни. В Индия или Бангладеш - заради индийско-пакистанската война. В Хонконг или Макао - покрай маоистките бунтове. В Бразилия или Перу по време на местните размирици. В Йордания и Израел е следяла близкоизточните конфликти. В Мексико, където е била много тежко ранена по време на касапницата на площад „Тлателоко“ и е излязла от строя за няколко месеца. Единственото изключение от този вид работа са били космическите полети. Следяла ги е от Кейп Кенеди между една военна кореспонденция и друга. За Виетнам пише през януари 1968-а в Сайгон под бомбардировките: „Тук съм, за да разбера, за да узная какво мисли един човек, докато убива друг човек, който на свой ред го убива, без да го познава. Тук съм, за да докажа нещо, в което вярвам: че войната е безполезна и безсмислена, най-отвратителното доказателство за идиотизма на човешката раса“.33

Когато заминава да документира студентския протест в Мексико на площад „Тлателоко“ преди Олимпиадата, смазан жестоко от режима, тя е тежко ранена; цяла Италия притаява дъх. Само Ориана не се страхува и не отстъпва. Знае, че „на война една добра рана е голямо щастие, защото е трудно да те ранят два пъти“. „Тайм“ гневно възкликва: „Никой не може да рани Ориана, без да си плати“. Списанието ще й посвети портрет, в който я възхвалява като най-значимата италианска журналистка. Агентите я обиждат, докато тя крещи за помощ: „Чувствайте се велики сега, защото ако оживея, ще разкажа на целия свят какво е направила мексиканската полиция“.34

В статиите за в. „Л’Еуропео“, някои от които препечатани за пръв път в книгата на Ориана Фалачи „1968. Дневник на една преломна година.

От Виетнам до Мексико“ тя засяга Америка на Студената война, очертава портретите на главните действащи лица в онази епоха. За лятото на тази година тя споделя: „Завърнах се в Ню Йорк дванайсет часа след убийството на Робърт Кенеди. През април - Мартин Лутър Кинг, през юни - Робърт Кенеди. Снимките на умиращите от глад деца в Биафра, сраженията между араби и израелци, съветските танкове в Прага, вандализмът на студентите от буржоазията, които се осмеляват да скандират името на Че Гевара, а на училище ходят с луксозния автомобил на татко.“35

Ориана Фалачи документира разтърсващи свидетелства за кървавата драма на Виетнам - от фалша и безразличието към жертвите на войниците, които не искат да бъдат герои, а просто хора, и жестокостта и убийствата и откровеното насилие над невинните, и превръщането на армията в заложник на кървавия шахмат на политици и генерали.

Следващите редове не се нуждаят от коментар.

„Когато умра, ще отида в рая, защото на земята живях в ада. Виетнам 1967-а.“

„Спах под Джо. Беше мъртъв и ме топлеше. Дай ми една цигара. Спала ли си някога под мъртвец, който топли?“

„Госпожо, вярвате ли, че ще оцелея? Понякога се съмнявам. И се моля, да знаете, не правя нищо друго, освен да се моля. Моля се дори когато нямам възможност, например по време на атака. Казвам набързо: Господи, не позволявай да умра!“

„Боже, колко е гадна войната. Сигурно има нещо сбъркано в мозъка на онези, които се забавляват да воюват и я намират за вълнуваща, възхваляват я. Няма нищо вълнуващо, нищо достойно за възхвала, това е само една мръсна трагедия.“

„Аз не искам да съм богат, не искам да съм герой. Искам да живея и толкова. Животът е прекрасен, да знаеш, прекрасен. Сега знам, че животът е прекрасен, преди не знаех, смяташ ли, че ще загина?“

„Не искам да влизам в битка отново. Толкова съм млад и имам много живот пред себе си; не идваме на света, за да умрем двайсетгодишни на война. Раждаме се, за да умрем в леглото, когато остареем.“

„А после убих човек. Беше един дребен виет. Тичаше, тичаше и всички стреляха по него. Изглеждаше като стрелба по мишена в лунапарк. Стрелях и аз, той падна. Но все едно стрелях по дърво. Да знаеш не усетих нищо, нищичко.“

„Госпожо, наистина ли е толкова лошо там горе?“ „Не, войнико, не. Днес е спокойно, ще видиш.“

„Оставете ме на мира. Нищо не ме интересува, дори смъртта не ме интересува.“

После долетя ракета и от него остана само една обувка.36

Едно от имената, свързани с „преломната“ 1968-а, както я определя световната журналистка, е Сайгон. То слага отпечатък не просто върху историята на една държава, но върху цялото човечество, бележи с кръв историята на един малък народ, изправил се срещу свръхсила. Ориана Фалачи гневно споделя на директора на вестника, че в седмицата, в която в Сайгон се вихри битка, в Ню Йорк с сблъсква с „изключителна липса на интерес“. Според нея, „на американеца от съседната врата не му пука за Виетнам. Той е важен само за семействата на петстотинте хиляди войници, умиращи там от почти четири години, за осемнайсетгодишните, очакващи призовката, за интелектуалците от опозицията, които организират протестни походи и може да влязат в затвора... Доктор Бенджамин Спок, педиатърът, е бил в затвора, защото е призовавал американците да не плащат повишението на данъците, наложени от Джонсън заради Виетнам. Е, някой му подражава. Или поне се готви. Но такива са малко. Колко да са всичките, да видим? Двайсет милиона (сигурно е прекалено) от двеста милиона американци.“ Телеграмата до директора представлява откровен вътрешен диалог, обръщение към нейната вътрешна същност и достойнство, които за пореден път я представят като изтъкнат творец и общественик: „Ще ти кажа, че повече от гнева, задето се върнах тук точно през седмицата, в която Сайгон гореше. повече от терзанието заради невъзможността да замина за там, докато летището е затворено, тук, в Ню Йорк, изпитвам нещо като вина. Струва ми се несправедливо да стоя тук сред удобствата, докато там се умира. Но ако аз изпитвам това, аз, която съм италианка и нямам нищо общо с тяхната война, как така те не го изпитват? Знаеш ли, понякога ми се случва да ги гледам, докато по телевизията изреждат на фона на траурен марш имената на загиналите във Виетнам: тук, в Ню Йорк, ги предават всяка вечер, име, фамилия и адрес. Е, когато този траурен марш започне и думите започнат да се плъзгат по екрана, аз усещам, че умирам, иде ми да заплача. Те обаче - не. Веднъж в един бар дори не се обърнаха“.37 Когато на излизане от бара взима такси, шофьорът възкликва: „Мило мое момиче, Вие сте наивна, знаете ли? Вижте, аз воювах в Корея и мога да Ви кажа, че тогава в Корея се случваше същото. Там се умираше, а тук всичко продължаваше както обикновено. На никой не му пукаше.“38

Ако си спомним кървавата война в Алжир, отначало не само, че никой не се е досещал, че там някъде има война, но печатът и няколко реда не е пропускал. Трябва да дойдат ковчезите, изтезанията, мъченията с ток, насилията, за да може войната в Алжир да стане тема на медиите.

Една голяма тема, свързана с Виетнам, е лицемерието и наглостта на политиците, които гледат да потулят в лъжи провалите и пораженията от една страна, и от друга съдбата на обикновения войник на фронта. Друга тема е движението за мир и неговите поддръжници. Ориана Фалачи разкрива, че на вестниците им е трябвало малко време, за да разберат, че атаката в Сайгон не е била изолиран епизод на шепа самоубийци от Виетконг, а начало на старателно организирано въоръжено национално въстание. „Чак след три дни допуснаха, че НФО [Националният фронт за освобождение - б.а., Х.М.] е атакувал и в много случаи превзел 33 града, 32 градски зони в окръзи на същия брой провинции, 24 американски авиобази, пет радиостанции, почти всички телеграфни центрове, доста щабове на армията и полицията, не знам колко затвора: и така освободили повече от три хиляди политически затворници, унищожили над двеста самолета, блокирали всички комуникационни артерии. Чак на петия ден узнахме, че трети южновиетнамски батальон на 33-ти южновиетнамски полк и 21-ва южновиетнамска дивизия, разквартирувана в Сок Транг, са преминали на страната на Виетконг!“39

А каква е ответната реакция на американците? Ето реакцията на самия Джонсън. Появява се по телевизията и заявява: „Както от военна, така и от психологическа гледна точка тази псевдоофанзива на комунистите завърши с пълен провал. Впрочем отдавна знаехме за подготвяния от неприятеля удар“. Ориана Фалачи е изумена от откровената наглост на президента: „Даже и моят портиер, винарят, зарзаватчията, пощальонът, фризьорката и касиерът в „Чейз Манхатън“ се изумиха: ако е знаел, защо не го е предотвратил? Ако е знаел, защо е оставил половината от американските военни, разквартирувани в Сайгон, да бъдат в отпуск в нощта на атаката? Първите американски части се притекли в защита на летището Тан Сон Нат едва девет часа след като виетконгците го откъснали. И още е блокирано. Ако е знаел, как така генерал Джон Чейсън, изключителен авторитет в командването на Уестморленд, заяви: „Безполезно е да го крием, офанзивата ни свари неподготвени“. Как така негов колега каза: „Офанзивата беше изключително успешна, изненадващо добре подготвена, мощна и смела. Не я очаквахме“. И ако е била пълен провал, отбелязват портиерът, винарят, зарзаватчията, пощальонът, фризьорката и касиерът в банката, как така за 3500 виетконгци в Сайгон бяха необходими 11 000 американски войници, 34 000 полицаи и осемнайсет елитни батальона от южновиетнамската армия? Как така на шестия ден битката бушува както в първия ден около летището и капитан Рон Рей признава: „Това предградие напомня вече Сталинград. Ние напредваме, а те се вмъкват между нас“. Как така Сайгон още е под обсада и водата е ограничена, електричеството не стига, единственият запас от храна е тон ориз? Как така „Ню Йорк Таймс“ в неделното си издание започва да споменава Диен Биен Фу?“ Същият вестник не може да се примири с броя на убитите виетконгци, посочен от американското командване. Командването обявява 14 497. Защо тогава, пита вестникът, са събрани само 3701 револвера и пушки? Другите 11 296 виетконгци вероятно са били въоръжени с ножове? Не е ли преувеличено това число?“40

Едно от имената, тясно свързани с разделната 1968 година, е Сонг Ми. На 16 март преди петдесет години там са избити 504-ма мирни жители на селцето Ми Лай в община Сонг Ми, разстреляни от американски войници. Два дни по-рано рота С („Чарли“) от 48 батальон губи уважавания щаб-сержант Джорж Кокс. На възпоменателната служба капитан Медина произнася реч, общият смисъл на която се свежда до това да се отмъсти на противника. На този ден рота „Чарли“ от състава на 11-та пехотна бригада нахлува в беззащитното село и избива всички живи същества в него, предимно старци, жени и деца, и домашните животни. Тази смъртоносна оргия може да се сравни единствено с акциите на СС в СССР и Полша по време на Втората световна война. В безкрайните лутания из джунглите ротата понася загуба след загуба. Един от войниците ѝ, Фред Уидмър, по прякор „Г-н Убиец“, споделя: „Най-ужасно стана, когато спряхме да взимаме пленници. Единичен изстрел - и няма оплаквания, не ги храниш, не понясяш виковете им. Не знаехме кои са ни врагове. Веднъж започнали да убиваме пленниците, вече не можехме да се спрем“.41 Загубите съкращават числеността на рота „Чарли“ до 105 души. На 15 март 1968 г. на войниците е съобщено, че на следващия ден предстои операция по прочистване. На втори лейтенант Уйлям Кели докладват, че в Сонг Ми се намира щабът на неуловимия 48-ми батальон, който е основната й цел. На войниците е обяснено, че цивилното население на селото е било евакуирано, т.е. има военни, към които трябва да се отнасят като към врагове. Никакви записи относно инструктажа за тази операция не са останали. „На следващия ден войниците, запасени с фосфорни запалителни гранати, с допълнително количество амуниции, с миномети, се качват на хеликоптерите за среща със смъртта. [...] В това утро, когато в далечината се появяват вертолетите, селото живее последния ден от своя обичаен живот. В 7.30 ч. по него е открит огън с фугасни и запалителни снаряди с бял фосфор. Населението се хвърля в подземните скривалища. След няколко минути огневата подготовка спира и в Сонг Ми се втурват войниците от рота „Чарли“, готови за бой. Минават през оризовите поля в разгърнат строй, като водят непрекъснат огън.“42

Войници под командването на лейтенант Кели откриват стрелба по една от „позициите на врага“. След като първите цивилни падат убити или ранени от безразборната стрелба, те започват да стрелят и да хвърлят гранати по всичко, което се движи, независимо дали е човек или животно. Жестокостта и бруталността се увеличават с всяка изминала минута. BBC News описва сцената така: „Войниците изпаднали в безумие, разстрелвайки цивилни мъже, жени и деца. Цели семейства, които за по-сигурно се криели в колибите или землянките, не получили никаква милост. Тези, които излизали с високо вдигнати ръце, били убити. На други места в селото започнали нови зверства: жените били групово изнасилени; виетнамците, които излизали да се предадат на американците, били пребивани и измъчвани, налагани с приклади и промушвани с щикове. Някои трупове били белязани с надпис „C Company“ (Рота Си), изрязан върху гърдите. В късната сутрин дошла заповед от командирите, с която се нареждало продължаване на стрелбата. Положението в Ми Лай било като при масово клане. Телата били пръснати из цялото село. Някои цивилни са натикани в напоителни канали, където са разстреляни. Около 70-80 души, обградени в центъра на селото от 1-ви взвод, са убити лично от втори лейтенант Кели и войници, на които той заповядва да стрелят. Кели също застрелва две групи цивилни с оръжие, взето от войниците, които отказват да убиват повече. Военният фотограф Роналд Хебърли свидетелства: „Някои хора опитваха да се изправят и да избягат. Те не успяваха и падаха. Тази жена, спомням си, тя стана и се опита да го направи - опита се да избяга с малко дете на ръце. Но тя не успя да го направи.“43

Престъплението, разгласено от американски журналисти и фотографи през 1969 г., разтърсва общественото мнение в САЩ и по света и изиграва важна роля за засилване на натиска срещу американското правителство за прекратяване на войната във Виетнам. Въпреки че подобни кланета са били обичайна практика за американските войски там, тъкмо името Сонг Ми става нарицателно за военните зверства. И не случайно. Ето какво разказват свидетели. Една жителка на Сонг Ми, Чьонг Тхи Ле, която тогава е на 33 години, си спомня: „Когато американците дойдоха в селото, те ни изведоха от къщите, блъскаха ни с прикладите в гърбовете, за да отидем в канавката, където вече стояха 100 човека. Поставиха ни на колене и веднага започнаха да стрелят отзад с картечница. От нашето семейство от 11 човека останахме само аз и най-малкото ми детенце. Аз го закрих със себе си. Върху мен паднаха три трупа и само благодарение на тях ние оживяхме: те ни скриха от американците“. Друга жителка на Сонг Ми, Ха Тхи Куй, разказва: „На 16 март те дойдоха на цяла тълпа и веднага взеха четиримата ми роднини и ги отведоха до канала. Ние ги молехме да не ни убиват, да ни оставят живи, а те все стреляха и стреляха. Блъскаха ни, за да паднем на колене и започваха да стрелят. Мама загина, децата загинаха. Мъжа ми тогава го нямаше, тук изобщо нямаше мъже - само жени, старци и деца. Аз бях близо до смъртта, в безсъзнание, ранена. Лежах, беше студено, много студено, цялата ми глава беше в кръв, аз цялата треперех. Аз разбирам - това е война, но защо толкова жестоко, за какво убиха цяло село? Просто дойдоха - убиха всички. Какви са тези хора - тези американци, които убиха майки, деца?...“44

Редник Алън Бойс намушква старец с щика на карабината си в слабините, а след това го застрелва във врата. След това хваща ранен виетнамец и го хвърля в кладенец, а отгоре пуска и граната. Никой от жителите не е въоръжен. Капитан Ърнест Медина, представител на щаба, който в този ден наблюдава бойните действия, се свързва по радиото с лейтенант Кели и го пита каква е причината за забавяне придвижването на ротата. Кели отговаря, че са се натъкнали на група цивилни лица от около 60 души. Заповедта на Медина е недвусмислена: „Заемете се с тях!“. Без да иска повече уточнения, Кели строява виетнамците и от разстояние десет крачки нарежда на двама от картечарите да ги разстрелят. Те изпълняват заповедта. Същата съдба застига и животните в селото. Ужасяващите човешки писъци се смесват с рева на избиваните животни. Към обяд някои от обезумелите и изморени от убиване пехотинци сядат да обядват, заобиколени от трупове и кръв. Машината на смъртта неумолимо продължава своя ход. Покойният Фред Уидмър - „Г-н Убиец“, по-късно заявява: „Едва когато застрелях едно дете, ми прилоша! Тогава се запитах - Какво правим тук, Боже мой!!!“45

Разбира се, ако се каже едното, не бива да се пропуска и другото - и то пак се е случило в същата тази 1968 година. Далеч не целият личен състав на рота С взима участие в убийствата. Много остават настрани, един войник се прострелва в крака, за да го евакуират по въздуха. От общо 100 американци, влезли в селото, в убийствата участват 30. Особено показателен е примерът с пилота на наблюдателния хеликоптер на рота B („Браво“) на 123-ти авиационен батальон Хю Томсън, наблюдаващ събитията от въздуха. Той приземява своя ОН-23 между групата криещи се в самоделното бомбоубежище виетнамски селяни и готвещите се да ги избият американски войници. Томсън заповядва на бордовия стрелец и бордовия инженер да открият огън по американските пехотинци, ако те се опитат да избиват виетнамците. След това вика вертолети за евакуация на ранените, в резултат на което са евакуирани 11 души и едно дете, което е взето от напоителната канавка, където лежат мъртви и умиращи. След като се завръща от задачата си, Хю Томсън долага за станалото на своя командир. Информацията достига до командващия бригадата подполковник Баркър, който изяснява какво става в Сонг Ми, в резултат на което се дава заповед за прекратяване на огъня. Рапортът на Томсън води до това, че командването на 23-та пехотна дивизия отменя заплануваните операции на групировката „Баркър“ в други селища в този район и с това ги спасява от унищожение. Самият той за спасяване на мирно население е награден с Кръста „За изтъкнати летателни заслуги“. В Съединените щати Томсън е подложен на преследвания: заплашван е с убийство, подхвърлят пред вратата на къщата му трупове на разкъсани животни. Точно след 30 години всичките трима членове на екипажа на вертолета са наградени с Войнишки медали - висшата награда на Армията на САЩ за действия в небоева обстановка. Андреота е награден посмъртно, защото загива във Виетнам на 8 април 1968 г.

От общо 504-те избити от американската рота в Ми Лай има 182 жени, повечето от които са изнасилени преди смъртта, 17 от тях са бременни, има и 173 деца. Войниците изнасилват всички жени и деца, след което обезглавяват труповете или пък ги скалпират. Коремите на бременните жени са разпорвани и неродените бебета са нанизвани на щиковете. Затворените в една плевня пленници разстрелват с един куршум в устатата или тила. Единственият съден по случая е придобилият мрачна световна слава лейтенант Уилям Кели, който през 1970 г. е изправен пред американски съд и казва за свое оправдание: „През годините на моята армейска служба никой и никога не ме е учил, че комунистите са хора. Ние бяхме там, за да унищожаваме идеологията, чиито носители бяха тези, как да ги нарека... Пешки, парчета месо. Бях там, за да унищожавам комунизма. Никога не сме мислели за тях като за хора, мъже, жени, деца, бебета“. Полковник Олаф Хендерсън, обвинен, че е прикрил престъплението, заявява през 1971 г.: „Всяко подразделение има своето Ми Лай, скрито някъде“.

Американският историк Кенет Дейвис твърди същото: „Нещо обичайно за американския войник беше със запалката си „Зипо“ да подпали цяло село“. Факт е, че случилото се в Ми Лай не е някакво изключение. Дори в същия ден, в който лейтенант Кели и хората му убиват там, друго американско подразделение извършва същото в съседното село Мей Кхе, където са убити около 90 селяни. А един от участниците в това клане по-късно казва: „Онова, което правехме ние, се правеше навсякъде.“46

Ето думите на един от пехотинците: „Наричахме ги жълтури, жълти кучета, всякакви презрителни прякори. Виетконгците не бяха хора за нас. Те бяха някакви абстрактни твари, които искаха да ни убият, а ние просто ги изпреварвахме. Всички - от децата до старците. В това ни превърна Виетнам“.47 Висшето командване е изисквало от командирите колкото може повече кръв и трупове, а те, от своя страна, са набивали това в главите на войниците. Затова не е за чудене, че те изработват в себе си презрително отношение към живота и същевременно завишена склонност към агресия, терор и убийства.

Министърът на отбраната на САЩ Мелвин Лерд предупреждава президента Никсън, че масовото убийство в Сонг Ми „може да постави нашето правителство в твърде сложно положение“ и ще „налива вода в мелницата на пацифистите“. Държавният секретар Хенри Кисинджър предлага: „Необходимо е министърът на отбраната да демонстрира негодувание, за да се прояви като гълъб и веднага да организира военен трибунал. Трябва да докажем, че ние веднага сме реагирали и сме отстранили мършата, само по такъв начин можем да отстраним натиска от страна на обществото“.48 Никсън нарича масовото убийство в Сонг Ми „единичен инцидент“.49 Можем да оставим тези думи без коментар... Но не стават ли твърде много из целия свят тези „единични инциденти“.

Участникът и изследователят на Виетнамската война Шелби Стентън, коментирайки събитията в Сонг Ми и лъжливия доклад на капитан Медина за унищожаване на военнослужещи на противника вместо мирни жители, пише в книгата си „Възходът и падението на американската армия“: „Дивизията „Америкал“ страда от тежки проблеми с командването и управлението, произтичащи от лошата подготовка и липсата на ръководство на равнище от дивизия до взвод, което допуска лошо отношение с граждански лица. Някои нейни подразделения като 11-та лека пехотна бригада са малко по-добре организирани банди главорези, а офицерите се увличат от играта да броят тела. Фактически клането в Ми Лай отразява абсолютния терор на войната на изтощение, в която военният успех заради липсата на рубежи на местността се измерва по статистически път, по пътя на преброяването на труповете. Макар сметките на загубите да се явяват обосновани показатели във войната, във Виетнам те, за съжаление, станаха нещо повече, отколкото мерило на оценка на бойното поле. Те станаха самоцел, а не средство на определение.“50

Борбата срещу пошлата и грозна война във Виетнам става кауза на интелектуалците и творците по цял свят. Както стотици други американски младежи, и Дейвид Харис, съпруг на естрадната певица Джоан Чандос Бейз (1941-2007), се озовава в затвора поради отказ да отиде да се бие във Виетнам. Така се заплаща в САЩ нежеланието да убиваш. Джоан Бейз, която с песните си и с гражданското си поведение се бори активно против войната, е родила първото си дете 5 месеца, след като нейният съпруг е бил хвърлен в затвора, защото е изгорил повиквателната си за Виетнам. Неговата присъда е била три години лишаване от свобода. Тази американска фолк певица е автор на песни и обществен активист в областта на правата на човека и защитата на мира и околната среда. Започва музикалната си кариера в края на 50-те години, като получава по-широка известност на Нюпортския фолк фестивал през 1959 г. Първите ѝ записи в началото на 60-те години постигат голям успех и я превръщат в едно от водещите имена във фолк музиката. През този период тя играе важна роля в ранната кариера на Боб Дилън. Най-известната изпълнителка на народни песни в Америка, която нарича себе си „войник на ненасилието“ и ръководи „школа за ненасилие“ в Сан Франциско, неотдавна е била задържана от полицията заради участието ѝ в движението против Виетнамската война. Това е нейното второ арестуване и тя сигурно няма да се поколебае да предизвика и трети арест, след като я пуснат от затвора, където ще прекара 96 дни.

„Смятам, че поне веднъж в живота си всеки човек трябва да отиде в затвор“, е заявила тя пред певците демонстранти, между които е била възрастната ѝ майка, в момента, когато полицията се приближавала към нея. Била е арестувана заради това, че „смущава мира“, докато според собствените ѝ думи тя е смятала, че „смущава войната“.51

Висока, стройна и хубава, двадесет и седемгодишната Джоан Бейз е измежду онези млади американски артистки, които взимат присърце световните проблеми. Войната във Виетнам я е тласнала в лагера на хората, които работят дейно за мира и в тази област използва всичките възможности на прекрасното си изкуство. Целта ѝ е да направи социалния бунт почтена дейност и да го превърне в „социално движение“ против Джонсън. „Джоан не очаква непосредствени успехи в това отношение, но вярата ѝ в крайната победа е непоколебима и планът ѝ е да доведе движението чак до бойното поле на Виетнам.“52

Изтъкнатата американска актриса Джейн Фонда се е присъединила към фронта на противниците на политиката на американското правителство. В началото на 1971 г. съпругата на Роже Вадим е задържана от военната полиция, тъй като е разпространявала антивоенни позиви близо до една база на военновъздушните сили. На Джейн Фонда принадлежат думите: „Във фалшивата американска демокрация има повече фалш, отколкото демокрация, и държавата става всеки ден все по-полицейска...“ „Американски бомбардировачи убиват жени и деца“. „Колко ще трае хилядолетната империя на САЩ във Виетнам?!“ „Джонсъновият посланик във Виена.“53

През 1968 година излизат в превод на френски „Кадиш и други стихове от Алън Гинсбърг“, произведения на Бъроуз, Пельо и Кауфмън, сборниците „89 американски поети срещу войната във Виетнам“, „Поезията на битническото поколение“ и „35 млади американски поети“. По този повод във френския печат се появяват твърде различни оценки за тази предизвикваща най-противоречиви реакции поезия. „За едни тя е просто безотговорно кълчене, предизвикателство спрямо истинското поетично творчество, а други виждат в стоновете на това болезнено съзнание преди всичко протеста срещу неправдите, чиято рожба са те.“54

Според автора на статията Клод Роа, Джон Дос Пасос „се е върнал в лоното на реда, на мъдростта, на традиционните ценности. Семейството, Уолтстрийт, успехите: той вече е вдетинен, прочетете отчайващите му последни книги. Джон Стайнбек „сваля виетконгци“ като истински янки, предизвиква доволното бръмчене на електронните машини в Пентагона; той е благонадежден американец, когото Държавният департамент може да експортира без никакви неприятности. Него са го разглезили, не четете последните му книги, те хвърлят в недоумение.

Но за чест на Америка тъкмо нейните големи писатели не ѝ правят такава почест, каквато тя би желала. И нея я представя пред погледа на света не гласът на примерните ѝ деца или на патриотичните „дъщери на революцията“, а гласът на нейните пакостници и бунтари. Тя е отново отечество на преуспелите, което създаде най-пропадналите хора, тя е онзи образец с чаша мляко в ръка, който ражда алкохолици, тя е раят на оптимизма, който ражда човешка смет.

Тя стана Америка на ония, които от два века отказват да подсладят горчивия хап и непрекъснато хапят юздите - хора като Едгар По и Скот Фицджералд, тези пияници и безделници; хора като самотния бунтар Хенри Торо и отшелничката Емили Дикинсън; като революционера Уолт Уитмън; авантюристи, бунтари и неуспели хора като Стийвън Крейн и Херман Мелвил, като скитника с изпълнено с гняв и радост сърце Вейчъл Линдзи.

За чест на Америка в сегашния момент всички американски книги, които обясняват, че Америка бомбардира виетнамските селяни, за да запази „демокрацията“, будят отвращение и омраза, а всички добри американски книги - от Бърнард Фал до Мери Маккарти през антологията „89 американски поети срещу войната във Виетнам“ застъпват тъкмо обратното становище [...] Интересно е да констатираме, че автори на най-хубавите стихотворения в този съставен по определен повод хорал са синът на един американски дипломат от старо англосаксонско семейство, поетът Томас Мъртън, сега монах в един манастир в щата Кентъки, и синът на руски евреи - емигрирали в САЩ, поетът Алън Гинсбърг, преминал след доброволно прекараните от него мъчителни моменти в преизподнята на наркотиците и безумието към будизма, към дълбокия размисъл.“55

Американският поет, активист и водач на митопоетичното мъжко движение Робърт Блай говори с ярост за злоупотребата с младите мъже във Виетнам по вина на генералите. Неговата книга, постигнала най-голям комерсиален успех, е „Железният Джон: Книга за мъже“ (1990). Тя е ключов текст за митопоетичното мъжко движение, която се задържа 62 седмици в листата на „Ню Йорк Таймс“. Той печели през 1968 година „Националната награда за поезия“ за книгата си „Светлина около тялото“. Поезията му черпи вдъхновение от природата, въображението и царството на ирационалното. Автор на поетичните сборници „Безмълвие в снежните полета“ (1962), „Спящите се хващат за ръце“ (1973), „Това тяло е направено от камфор и гоферово дърво“ (1977), „Това дърво ще бъде тук хиляда години“ (1983) и др. Като поет, редактор, и преводач, Блай е повлиял дълбоко на американската поезия, откривайки за читателите множество поети (Пабло Неруда, Сесар Вайехо, Антонио Мачадо, Гунар Екельоф, Георг Тракл, Руми, Хафез, Кабир, Мирабай, Хари Мартинсон и др.). Освен с поезията си, привлича вниманието с възгледите си за корените на социалните проблеми. През 1966 г. се включва в движението против войната във Виетнам. За войниците в тази зловеща касапница възроптава: „Тези двайсетгодишни момчета, често от идеалистични подбуди или от религиозни семейства, се озовават хвърлени с неясна кауза в кръвопролитията и ужасите на Виетнам. А после генералите, които изпълняват за тях ролята на бащи, ги пращат в бардаците на Тайланд, за да се „разтоварят“, унищожавайки идеалите им за женственост и нежност, и допринасят за пълното им обезверяване от живота. (В резултат на всичко това самоубийствата на ветерани в момента надхвърлят значително общия брой на загиналите във войната.)“.56 Блай казва: „По-възрастните мъже в американския военен истъблишмънт и правителството предадоха по-младите мъже във Виетнам, лъжейки ги за природата на войната, оставайки самите те на сигурни места, след като искаха от младите мъже да бъдат войни, а след това в действителност, изпращайки ги да бъдат обикновени убийци.“57

През различни седмици на тази година много западноевропейски столици стават арена на бурни студентски вълнения, потушени брутално от полицията. Борбата на студентската младеж е насочена преди всичко против империализма, войната във Виетнам, проамериканската външна политика на съответните правителства, полицейското насилие. Програмата на тази борба е, макар и не отведнъж и не изцяло, одобрена от работническите маси, които се солидаризират със студентите. Стълкновенията протичат различно в отделните страни. Но не може да се пропусне, че в столици, в които обичайно изявите са били по-ограничени, били са по-„консервативни“ и „спокойни“, през 1968 година има ярка подкрепа на германските и френските студенти, която предизвиква брутални полицейски действия. В някои страни оказва влияние и намесата на анархистки елементи. Но тази разделна година съвсем не се изчерпва нито с Виетнам, нито със студентското движение. Войната във Виетнам, която взима всеки ден нови жертви, е източник на постоянни, засилващи се протестни действия на студентската младеж в Съединените щати. „Линдън Джонсън, колко деца уби днес?“ - с такива лозунги демонстрират студентите пред Белия дом. Убийството на пастор Кинг, напрежението от расовата дискриминация, което цари в градовете на САЩ, карат младежта да иска от правителството да предприеме решителни стъпки, които да ускорят разрешаването на расовия въпрос.

Един от най-жестоките проблеми е насилието, проникнало в цялото общество, в медиите, обхванало съзнанието на отделния човек. През 1968 година се създава особен тип култура и жанрове, специфични за различните „музи“.

„В името на Джон Кенеди, Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди обещавам тържествено да не разработвам вече сюжети, които се развиват в атмосфера на убийства. Призовавам всички хора на изкуството да последват примера ми и да се откажат да пишат, да поставят, да играят или да сътрудничат в поставянето на спектакли, прославящи бруталността, жестокостта и насилствената смърт.“

Този апел, подписан от телевизионния режисьор Джери Парис, излезе като платена реклама на цяла страница в американското списание „Варайъти“. Той е най-сензационната проява на тревога, измъчваща американците след убийството на Робърт Кенеди.

Братът на простреляния президент беше на свой ред застрелян в Лос Анжелес, „съвсем близо до холивудските киностудии, в които повече от половин век се правят филми, които са или претендират да бъдат отражение на живота в Америка. Днес Америка гледа с отвращение на това огледало и малко наивно смята да направи заклинание срещу действителното насилие, като осъди насилието, представяно в киното и по телевизията. Авторите на тези филми, обхванати от заразата, започват да изпитват известно чувство за виновност: продуцентите на телевизионната серия „Гет Смарт“, предавана по „Нешънъл бродкестинг къмпъни“, обявиха, че занапред ще изключат от сценариите си всякакви брутални сцени.

Но насилието винаги е представлявало неотделима част от американското кино. Това е наследство от оформянето на една нация с насилие. От 1903 г., когато за пръв път Брончо Били насочи право срещу зрителите на „Големият обир във влака“ своя колт, то непрекъснато подхранваше каубойските и гангстерските филми.“58

Дали това е така и дали се отнася само за американското кино и за американската нация? По-скоро не. Филми, свързани с насилие, се правят по цял свят. Разбира се, до голяма степен зависи и от финансовите възможности на киноиндустрията, както и от творческата ѝ концепция. Специално за Съединените щати изобразяването и внушаването на насилието и страха става все по-агресивно.

Ето защо в този смисъл може да се приеме, макар и не напълно, мисълта на Клод Вейот, че „от 20 години насам това представяне на насилието все повече се засилваше. „Скарфас“ и „Литъл Цезар“ днес биха се сторили почти хрисими филми в сравнение със студената жестокост на „Синдиката на убийството“ или „Крайната точка“.

Що се отнася до телевизионните зрелища, те са още по-жестоки от ония на широкия екран и именно тази ескалация тревожи дори самите автори. Мнозина от тях са чели внимателно една анкета на „Сатърди ривю“, в която се подчертава, че в една осемчасова телевизионна програма по ABC, CBS и NBC са били преброени 93 сцени на насилие и бруталност с хладнокръвни убийства, различни изтезания, осакатявания, садизъм и жестокости.“59

По отношение на телевизионните зрелища трябва да се отбележи, че те стават все по-достъпни и по-масови в сравнение с киното. Не е случайна обвързаността между победата на изборите и масовостта на разпространението на телевизионните приемници.

Интересно е да се види какво мислят по въпроса за насилието френските режисьори, сред които някои знакови фигури, белязали изкуството на онова време. „Винаги киното става изкупителна жертва в периодите на криза. Трябва да се отхвърлят подобни обвинения“, заявява Жан-Пиер Мелвил, режисьор и сценарист, оставил свой отпечатък върху френското кино. По време на Втората световна война той се присъединява към Съпротивата в окупираната от нацистите Франция. По това време приема псевдонима Мелвил по името на любимия си американски писател - Херман Мелвил. Фамилия, която ще запази до края на живота си. Запален по киното още от ранна детска възраст, след края на войната Мелвил кандидатства за асистент-режисьор, но е отхвърлен. Виждайки, че стандартният път към желаната от него професия му се изплъзва, през 1946 г. той регистрира собствена продуцентска компания. Така започва с режисирането на нискобюджетни филми, изискващи снимки на реалната местолокация вместо в комфортно студио. Това ще окаже сериозно влияние върху зараждащата се в края на 50-те години на ХХ век прославена Френска нова вълна в киното. Наречен „бащата на френския гангстерски филм“, името на Жан-Пиер Мелвил достига култов статус в киносредите. Въпреки ранната му кончина и само 13-те му пълнометражни филма, много от тях са считани за триумф на френското кино. Той оставя в историята на кинематографията такива класически произведения като „Le Doulos“ (1962) с участието на Жан-Пол Белмондо, „Самураят“ (1967) с Ален Делон и „Червеният кръг“ (1970) с Делон и Бурвил. Множество известни режисьори са повлияни от творчеството на Мелвил, сред които са Жак Дере, Джим Джармуш, Куентин Тарантино, Майкъл Ман и др.

Според изтъкнатия режисьор от световна величина Франсоа Трюфо, „тази кампания е твърде лицемерна. Тя напомня 1940 година, когато говореха, че филмът „Кеят на мъглите“60 е виновен за това, че сме изгубили войната. Съвременното насилие не е измислица на телевизията в Съединените щати, а представлява неразделна част от обществото в тази страна. Когато Линкълн беше убит, телевизията не съществуваше.“61 Само че не може да се отрече, че изобразяването на насилието в медиите има своите както преки, така и далечни ефекти върху масовото съзнание и обществото.

Насилието, агресията, страхът под най-различните им форми са не само част от всекидневието на това десетилетие, но те са част от паметта на редица поколения, и на тези, които са преживели Втората световна война, и на тези, които не са помирисали барут, които са родени след нея. Тя е твърде близо, спомените далеч не са „позаглъхнали“. Тази тема е твърде болезнена и е свързана не само с антикомунизъм и антисъветизъм, но и с антиамериканизъм, с комплекса за вина, старателно насаждан у германците от всички страни победителки и техните водачи. Създава се представата, че всички германци са виновни, че всички са нацисти. Англосаксонските войски, освободили концлагера Дахау, завеждат населението на селището без никакво изключение и го принуждават да разглежда малкото оцелели от този ад, които приличат на скелети, а след това го принуждават да погребе труповете. Зловеща гледка, но повдигаща твърде много въпроси - самите германци виновни ли са, или са жертви на терористичен тоталитарен режим. Не са ли жертви на терористични бомбардировки, на война на изтребление, в която е въвлечено цялото човечество.

Когато става въпрос за престъпленията на победителите във Втората световна война, се посочват само тези на СССР. Да, през 1945 г. в германската столица и околностите са разквартирувани 5 милиона съветски войници. Общият брой на жертвите на сексуална злоупотреба е най-малко 2 милиона жени само в Берлин. Според експерти, всяка жена е била изнасилвана средно по 12 пъти. Възрастта на жертвите е от 8 до 90 години. Много от тях са били изнасилвани до смърт.

На 7 май 2002 г., в навечерието на Деня на победата, петдесет и осем години по-късно след описания земен ад, причинен от неговите сънародници войници в армията на СССР, Леонид Рабичев лежи в московска болница за ветерани от войната и предлага на навестилата го негова близка, също писателка, да прочете току-що написаните пасажи от неговата книга със спомени. След първите няколко реда поетесата Олга Илницкая изпада почти в истерика и не желае да чете или да слуша нито ред повече: „Не, не, не! Не искам да слушам това, Леонид Николаевич! Този текст трябва да го унищожите незабавно, той не бива никога да бъде напечатан! - обръща се към мен с пресекващ глас моята приятелка. На лицето ѝ е изписана гримаса на отвращение. Аз съм озадачен... Докато пишех и през ум не ми беше минавало да се замислям над реакцията на бъдещия слушател или читател.“62

Германците са жестоко наказвани в последните години на войната. Налага им се да плащат с лихвите за престъпленията, извършени от Вермахта и СС на територията на СССР. Източна Прусия изживява терор и ужас, какъвто не е имало по тези земи от времето на Чингиз Хан. Макс Хастингс е един от водещите британски историци. В новата си книга „Армагедон: Битката за Германия 1944-1945“, на базата на дългогодишни изследвания и разговори с очевидци, той описва събитията в последните месеци. Първото навлизане на руски войски в източните провинции на Германия става през октомври 1944, когато части на Червената армия завземат няколко погранични села. След пет дни те били отблъснати и пред очите на хитлеристките войници се открива невероятна картина.

Едва ли и един цивилен е успял да се спаси. Жените били разпъвани на вратите, влачени по земята и изнасилвани, мачкани с танкови вериги. Децата били зверски убивани. Стотината френски военнопленници, които работели в селата, били разстреляни от предполагаемите освободители. Същата съдба постигнала и обявилите се за германски комунисти. Действията на червеноармейците не са били проява на безсмислена жестокост - това бил методичен садизъм, който не се е различавал от нацисткия: „В двора на фермата стоеше каруца, в която имаше няколко голи жени, разпънати с пирони в китките - докладва войникът от фолксщурма Карл Потрек. - Близо до големия опустял двор се намираше плевня; на всяка от двете и врати с пирони беше закована гола жена. В къщите намерихме общо 72 жени и момичета, а също така и един възрастен мъж - всички те бяха зверски убити; някои от тях имаха дупки от куршуми в главата, а на някои бебета главата беше просто размазана.“63

...В крайна сметка всичко, което се случва по време на тези първи атаки, е само предвестник на варварското поведение на Червената армия след навлизането и в границите на Третия Райх. Повече от 100 милиона души в хитлеристка Германия се оказват в тъмен лабиринт, където ги чакат ужаси, много по-големи от тези, на които са били подложени западните страни по време на войната. За руснаците тези територии стават място за отмъщение за зверствата, извършени от нацистите на територията на СССР. За три години германските войски избиват много хора и причиняват на руския народ неимоверни страдания - загиват 8,7 милиона съветски войници и 18 милиона цивилно население. „…и когато тази съветска орда влиза в Германия, тя представлява отвратителна гледка.“64

Едни от най-големите жестокости са извършени в Кьонигсберг. Русите сриват града до основи и въпреки това на щурмовите групи се налага да се сражават за всеки метър, използвайки огнехвъргачки, за да унищожат защитниците, които отказват да се предадат. Един руски офицер си спомня: „Никога не бяхме срещали такава яростна съпротива, както в Кьонингсберг“.65 Когато най-накрая градът пада, червеноармейците избиват хиляди цивилни. Жените били изнасилвани направо в родилните домове и болниците. Лекар си спомня отчаяните им викове: „Застреляйте ме! Застреляйте ме!“, но мъчителите избирали за жертвите си бавна смърт.“66

Михаил Виек, един от преживелите тази касапница, си спомня: „Всеки срещнат мъж те убиваха, всяка жена - изнасилваха. През нощта от всички страни се чуваха писъци и викове за помощ. Те затваряха хората в мазетата на къщите и палеха домовете. Изкарваха мирните жители на полето, където се бяха водили сраженията, и ги разстрелваха или изгаряха живи“. На евреина Виек не се изплъзва парадоксалността на ситуацията: „В началото Хитлер и нацистите се опитваха да ни унищожат, сега с това се заеха руснаците“. Александър Солженицин, който в годините на войната е бил офицер артилерист, си спомня: „Всички ние знаехме, че немските момичета можем да ги изнасилваме и убиваме. Това се възприемаше едва ли не като бойно отличие.“67

Изправено пред яростното и безпощадно руско настъпление през една от най-студените зими на ХХ век, немското население, стотици хиляди мирни жители, в по-голямата си част пеша, поемат пътя на Запад. За да им даде възможност да се изтеглят, Вермахтът защитава този коридор до последно, не позволявайки на червеноармейците да затворят обръча на обкръжението. Само едно е било от значение - спасяването на цивилните от руското настъпление. Пътищата били препълнени с бежанци, а канавките - от трупове. Мъртвите бебета и деца лежали направо в снега. Някои бежанци, ужасени от ставащото, се връщат обратно, казвайки си: „Може би руснаците не са чак толкова страшни, за каквито ги представят“.68 След това те дълбоко са съжалявали за това си решение. Изравнявайки се успоредно с колоната връщащи се бежанци, руските войски ги разстрелвали с картечници - ставало е дума само за отмъщение.

По-късно руснаците се опитват да се оправдават: „Припомнете си какво правеха немците в нашата страна“ - казват те. И наистина, на всеки убит немски войник отговарят четири-пет руски, загинали от ръцете на Вермахта, СС или Луфтвафе. У болшинството руски войници всякакво чувство за жалост и справедливост умира много по-рано по стотиците бойни полета в родната им страна. И въпреки това сега едва ли има човек, който без негодувание да мисли за участта, сполетяла Източна Прусия, още повече, че това не е било оправдано от никаква военна необходимост.

Руснаците веднага започнали да плащат за своята жестокост. Ненужната победа в Източна Прусия им струва 600 000 убити и ранени, почти толкова, колкото са всички загуби на англо-американците на Западния фронт. По-късно им се налага да заплатят още веднъж. Виждайки какво се случва в Източна Прусия и Прибалтика, немците разбрали, че да се опитват да доживеят до съветската победа, просто няма смисъл. На тях не им оставал друг избор, освен да се бият докрай. Заради това, че победителите предложили на победените само смърт и страдания, сталинските армии на път за Берлин понесли огромни загуби. Кървавата зима в Източна Прусия е един от най-страшните епизоди на Втората световна война. Немците и до сега изпитват ярост, че Светът знае толкова малко за тези събития.

Една жена от Източна Прусия доверява на Макс Хастингс: „Това беше нашият Холокост, но всички плюят на това“.69 У самите руснаци зверствата на Червената армия в Източна Прусия предизвикват неловкост. Авторите на написаната от Москва официална военна история на така наречената „Велика Отечествена Война“ обикновено са много въздържани по тези въпроси, но все пак признават: „Не всички съветски войници правилно са разбирали как трябва да се държат в Германия. В първите дни на боевете в Източна Прусия са се наблюдавали отделни нарушения на правилното поведение“.70 Ненавистта у руските войници се увеличавала след освобождаването на районите, окупирани от немците. С очите си виждали истинска пустиня - реколтата унищожена до корен, животните избити, милиони домове изгорени, болшинството от населението избито или отведено в робство. Редникът от съветската армия Витолд Кубашевски си спомня как войниците от неговия взвод откриват в току-що освободено село, че от обора на една от къщите се носи трупна миризма. Влизайки вътре, откриват, че помещението е напълнено с труповете на избити селяни. Още по-ужасни картини очакват съветските войници в германските концлагери. В Майданек на територията на Полша те откриват останките на 200 000 изгорени хора. Непосредствените контакти с вражеските войници само наливали масло в огъня. Немците се държали нагло и самоуверено. В полевата болница, където работел военният лекар Николай Сенкевич, една група от немски военнопленници отказва да отговаря на разпита: „Ние просто ги отведохме на 100 метра встрани и ги разстреляхме“.71 Болшинството от предалите се немци така и никога не видели военнопленнически лагер. „Ние убивахме пленниците просто така - казва капитан Василий Крилов. - Ако на войник му заповядваха да закара пленник в тила, най-често го убиваха при опит за бягство“.72 Витолд Кубашевски си спомня колко непоносимо е било за него да разстрелва пленниците и как се старал да не ги гледа в очите. Но както всички, и той стрелял, изпълнявайки заповед. „Във войната има едно правило - отиваш в бой, виждаш врага и врагът за теб не е човек - си спомня сержант Николай Тимошенко и добавя - Ако вдигнеш ръце, ти не се спасяваш“.73 Особено отвращение у руснаците предизвиквали претенциите на немците, че принадлежат към висша раса. „Те напълно са лишени от срам - казва съветският кореспондент Алексей Сурков. - За да се измият, се събличат на голо пред жените...“74

Яростта на завоевателите се увеличила, когато те за пръв път виждат колко богато живеят немците. „Техните градове и села в сравнение с нашите изглеждаха като земен рай - казва лейтенант Генадий Клеменко. - Всичко беше така уредено. Не мога да разбера, защо те ни нападнаха през 1941 и така се отнасяха с нас?“75

На сталинските войници се е препоръчвало да водят „списъци на възмездието“, записвайки данните от немските зверства и да описват личния си принос в „уреждане на сметките“ с врага. Политкомисарите по този повод провеждали „митинги на възмездието“.76

Сталин въобще не се е интересувал колко хора ще загинат, за да му донесат победата и успешните атаки на пехотата и танковете му били по-скоро резултат от жертвата и саможертвата на войниците, отколкото на хитроумна тактика или предвидливост.

Десетки „тридесет и четворки“ настъпвали в линия едва ли не борд до борд. Немците унищожавали 4-5 танка, но на тяхно място се появявали нови. Зад тях на вълни вървяла пехотата. Както си спомня един немски войник: „Вие просто не можете да си представите - те вървяха и вървяха, тяхната пехота буквално се хвърляше на нашите танкове, тичайки, с викове, даже тогава, когато пред нашите окопи се образуваха планини от трупове. Възможно ли е някой да спре такива хора?“77

Числата на съветските загуби и до ден-днешен са предмет на противоестествена гордост за много ветерани. „Разбира се, в съветската армия с пренебрежение се отнасяха към човешкия живот - отбелязва артилеристът Владимир Гормин. - Никой не знаеше колко хора загиват, а това и никого не вълнуваше.“78

Генералите хвърляли своите ударни армии в челни атаки, без да се интересуват от противниковите контраатаки и без да се страхуват от обкръжение. „Немците ги отрязваха от тила, седмици оставаха в обкръжение, свършваше им горивото, храната, боеприпасите - казва руски офицер. - Но те бяха длъжни да пробият!“79

Руснаците били безпощадни в ръкопашен бой и особено страшен противник през нощта. Прерязвали гърлото на немските часови и след това оставяли изкормените трупове за назидание на другарите им. Изключителната храброст и упорство на червеноармейците се съчетавали с крайна недисциплинираност и чудовищно пиянство: пиенето на водка било единственото, което помагало да понасят фронтовите несгоди. Даже неуморимите заградителни команди и наказателни взводове не успявали да удържат войниците от ексцесии, често смъртно опасни.

Старателно се налага представата, че западните демокрации са един вид силите на доброто и правдата, че те са били човечни и хуманни, че не са извършвали жестокости и са се ръководели от морални подбуди. Така ли е обаче в действителност? ВВС на Съюзниците съвсем умишлено бомбардират жилищни площи на германските градове Берлин, Вюрцбург, Кьолн, Хилдесхайм, Хамбург, Нюрнберг и т.н., с цел тероризиране на цивилното население и сломяване на духа му. Бомбардирани са освен това паметници на културата - дворци, замъци, църкви, културни учреждения, болници и училища. Всичко това по международните конвенции представлява престъпление срещу човечеството. Жертва на въздушни атаки стават дори три града на неутрална Швейцария. „Червеният кръст изчислява, че в дрезденското клане са избити 300 000-400 000 цивилни. А в Дрезден няма нито отбранителни съоръжения, нито големи фабрики, нито ПВО. Възползвайки се от отсъствието на противовъздушна отбрана, съюзническите бомбардировачи летят ниско и се целят по бягащите цивилни и болниците, ярко открояващи се с големи червени кръстове по покривите.“80

Безчет цивилни германци стават жертви на отмъщението на Червената армия в края на Втората световна война. Престъпленията на американските войски обаче дълго време не са били обект на публично внимание. На 5 май 2015 г. германската обществена телевизия ZDF излъчва документалния филм „Престъпленията на освободителите - мрачните тайни на Америка през Втората световна война“. В него се разказва подробно за изнасилванията, избиването на военнопленници и гаврата с трупове, извършени от американските войски.

„Резултатите са ужасяващи“, пише електронното издание на германския вестник „Junge Freiheit“81 в анонс за филма. „Имало е насилствени ексцесии и случаи на опиянение от убийствата“, казва отговорната редакторка на филма от ZDF Анет Харлфингер. Най-вече при десанта в Нормандия през лятото на 1944 г. се стига до многобройни военни престъпления срещу войници от Вермахта. „Всеки втори немски военнопленник не преживява т.нар. Първи ден82 в участъка на десанта на Омаха бийч“, подчертава съавторът Михаел Ренц. Само една малка част от злодеянията достигат до американските военни съдилища. Проучвания на Пентагона, които разкриват големия брой престъпления, бързо-бързо са засекретени.

Ренц и Харлфингер подчертават, че не става въпрос да се реабилитират зверствата на нацистка Германия. „Изнасилванията и убийството на военнопленници в Третия райх са били част от системата. Извършването на такива престъпления е било легитимирано“. Освен това Ренц оправдава унищожаването на дузина германски градове от въздушните армади на съюзниците. „Разбира се, това е било ужасяващо за цивилното население, но така са били спасени много други животи.“83

След края на войната немските войници, пленени от Съюзниците, биват затворени в концентрационни лагери, където са подложени на нечовешки условия, въпреки че съюзническите военнопленници са били третирани по-добре от германците. Главен инициатор на това е Дуайт Айзенхауер, който обозначава задържаните като Обезоръжени вражески сили, за да не бъде обвързан от Женевската конвенция, която урежда третирането на военнопленниците, и отказва на Червения кръст да получи достъп до тях и да ги снабдява с храна. Лагерите представляват обикновени палатки или бараки, оградени с бодлива тел. Затворниците не разполагат с места за миене, а и не достига място в земята, което да се използва за тоалетна. По думите на заключените, лагерът „Райнсберг“ не е „нищо друго, освен гигантска канализационна тръба, където всеки може да се изхожда точно там, където стои“.84 Отделни части от лагера „Бад Кройцнах“ представляват „буквално море от урина“85, в което войниците са принудени да спят, а тоалетната хартия е в дефицит, като задържаните вместо нея са принудени да ползват немски банкноти. Но много по-ужасен е недостигът на храна. Дневната дажба поради огромния прилив на затворници е един хляб на 25 човека. В „Бад Кройцнах“ няма хляб 6 седмици, тъй че когато той се появява, настава смут. До този момент всекидневният порцион се състои от „3 супени лъжици зеленчуци, една лъжица риба, една-две сини сливи, лъжица сладко и четири-шест бисквити“86. В „Бад Херсвелд“ задържаните получават дажба от 800 калории, докато една пета от тях заприличват на скелети. За да допълнят оскъдната си храна, затворниците започват да се хранят с всякакви ядливи треви. Обичайно явление е супа от коприва и глухарче, приготвена на лагерен огън. Мнозина копаят в земята в търсене на репи и ги изяждат, което води до вълна от дизентерия.

На следващо място липсват вода и хигиенни условия. „Ние пиехме от собствената си урина, ужасна на вкус. Но какво трябваше да направим? Някои лежаха на земята и я облизваха, за да получат малко влага. Аз бях толкова слаб, че можех да стоя само на колене, когато накрая ни дадоха да пием вода. Мисля, че бих умрял без тази вода, а от Рейн ни делеше само бодливата тел“.87 В „Бад Кройцнах“ на 56 хиляди човека има само един водопроводен кран, а в „Бюдерих“ - пет водопроводни крана за 75 000 задържани, които се включват само за един час всяка вечер. Когато питат американския комендант защо затворниците страдат при такива нечовешки условия, твърди се, че той казал: „За да загубят веднъж завинаги вкус към служене в армията.“88

Смята се, че в британските, френските и американските лагери умират между 800 000 и 1 или 2 милиона немски военнопленници, макар някои автори да смятат тези цифри за завишени.

Съгласно договореностите от Ялта през май - юни 1945 г., Съюзниците предават на Сталин един милион съветски военнопленници, съветски граждани, също и власовци и други руснаци, воювали на страната на Хитлер. Известен е примерът с казаците при Линц в Австрия, където една част от тях се самоубиват. Сред предадените има и руски белоемигранти, напуснали Русия по време на Гражданската война, които нямат нищо общо със съветското гражданство или с колаборационизма. Репатрирани са и 4000 съветски дисиденти от Америка. Част от тях са разстреляни от НКВД, а друга са изпратени в ГУЛАГ. Успоредно с това англичаните връщат на партизаните на Йосиф Броз Тито хърватски бежанци военни, т.нар. домобрани, но както в случая с руснаците, и много невинни цивилни - жени и деца. Впоследствие мнозина от тях са избити в т.нар. Блайбургско клане и хвърлени в масови гробове.

Противно на общоприетата представа, американците не остават по-назад от съветските войници в случаите на сексуално насилие в края на войната и началото на окупацията на Германия. При превземането на Щутгарт те изнасилват немски жени в метрото на града. На тези събития е посветена книгата на германската историчка проф. Мириам Гебхард „Когато дойдоха войниците. Изнасилванията на германските жени в края на Втората световна война“ (München: DVA, 2015). Тя твърди, че до 1955 г., когато Германия отново придобива суверенитет, обект на сексуални посегателства са станали около 190 000 германки, като преобладаващо те са били извършвани преди и непосредствено след края на войната. Авторката основно подкрепя своите твърдения със стотиците сведения, които събират баварските свещеници през лятото на 1945 г. Архиепископът на Мюнхен помолил католическите свещеници да събират информацията за придвижването на съюзническите войски и преди няколко години Архиепископството публикува извадки от своя архив. Например свещеник Михаел Мерксмюлер от село Рамзау, разположено недалеч от Берхтесгаден, на 20 юли 1945 г. е записал: „Изнасилени са осем девойки и жени, някои пред очите на своите родители“.89 Отец Андреас Вайнганд от малкото селце Хааг на Ампер, разположено северно от мястото на сегашното мюнхенско летище, записва на 25 юли 1945 г.: „Най-печалното нещо по време на придвижването - три изнасилвания. Тяхна жертва стана една омъжена жена, една самотна и една девойка на 16 и половина години“. Отец Алоис Шмил от Моосбург записва на 1 август 1945 г.: „По заповед на военните власти списък на обитателите с указване на тяхната възраст трябваше да бъде окачен на всеки дом. Не е трудно да се познае резултатът на тази заповед... 17 девойки и жени бяха откарани в болница. Те бяха изнасилени веднъж или няколко пъти“.90 Гебхарт изхожда от статистиката, че онези 5% „деца на войната“, родени от неомъжени жени в Западна Германия и в Западен Берлин през 1945-а и близките няколко години, са резултат от изнасилвания, защото след това ражданията от самотни жени рязко намаляват. Това са 1900 деца от американски бащи. Гебхарт приема също, че средно на 100 случая на изнасилване се пада едно раждане. Така се получава числото 190 00091. Тези изнасилвания са извършени от много пияни американци. Американският професор по криминалистика Робърт Рипли прави своя оценка, изучавайки случаите на изнасилвания, които са разследвани от американски военни съдии. Към ноември 1945 г. документирано са извършени 11 000 сериозни престъпления от сексуален характер. Естествено е да са много повече, особено преди края на войната, когато никой не си е правил труда да ги регистрира. Мириам Гебхарт е права в едно отношение: прекалено дълго в историческите изследвания доминиращо положение заемаше идеята, че е малко вероятно американските войници да извършват изнасилвания, защото гладните немски жени сами искали да легнат с тях. Сега тази представа драстично се променя.

Според много изследвания изнасилванията са най-жестоки там, където са най-големи културните различия между окупаторите и гражданското население. Показателен е примерът със зверствата, извършени в Бавария от войниците от колониалните части на френската армия. По думите на англичанката Кристабел Биленберг, живяла в село в Шварцвалд, мароканците опустошават цялата долина. После те биват сменени от сахарци, които пристигат през нощта, обкръжават всеки дом и изнасилват всички жени на възраст от 12 до 80 години. В Тюбинген мароканските войници изнасилват жени и девойки от 12 до 70 години.

„Редникът от американския 191 танков батальон Блейк Мариано несъмнено е бил смел и доблестен войник, разказва проф. Мириам Гебхард. Той се сражавал срещу германците в Африка, Италия и Южна Франция. През март 1945 г. неговият танк „Шърман“ пресича Рейн и започва да вилнее из Германия. По онова време 29-годишният Блейк вече почти 3 години не се бил прибирал в родния си дом в щата Ню Мексико. В Британия го чакала приятелката му. Впрочем тази вечер американецът не мислел за нея. Той решил да отпразнува превземането на селцето Лауф и заедно с още един американски войник намерил склад с добър коняк. Напили се и решили да продължат веселбата. В църквата на селото се укривали 17 жители - жени и деца. Блейк насочил пушката си към 21-годишната Елфрида, извел я на двора и я изнасилил. След като свършил, неговият боен другар направил същото. Върнал се в църквата и избрал следващата немкиня. Когато се оказало, че 40-годишната Марта е в менструация, просто я застрелял. Жената се мъчила дълги часове и умряла чак на другия ден. В последен акт на варварщина Мариано избрал още една жена, 54-годишната магазинерка на име Бабет и я изнасилил. След като приключил с „развлеченията“, Мариано се върнал в танка си.“92

На следващата сутрин съпругът на Марта се върнал в селото след като бил уволнен от армията. Може би си е мислил, че той и жена му сега са живи, оцелели от шест дълги години война. Веднага след като открил какво се е случило, вдовецът отишъл право при американците, които веднага започнали разследване.

Само три седмици по-късно, на 8 май, Мариано е бил арестуван и обвинен. В своя защита Мариано е твърдял, че не си спомня какво се е случило. Селяните от Лауф не са имали такъв проблем. Това, което Мариано направил за няколко часа тази една нощ, са щели да си го припомнят с десетилетия93.

Разказвайки този епизод, Мириам Гебхард констатира, че една от насажданите и любими на пропагандата картини за Втората световна война е следната: докато освобождавали Германия от нацизма, британските и американските войски се държали напълно прилично и достойно. А истината, която съобщава авторката, е доста по-различна: само по официални данни американците изнасилили 190 000 немкини, британците - 45 хиляди, французите - приблизително също толкова. Но трябва да се има предвид, че в такива случаи много малка част от жените съобщават за насилието. Книгата „Когато дойдоха войниците“ предизвиква смут във Великобритания. Лондонският „Дейли мейл“ констатира: „Изглежда, трябва да преразгледаме нашата оценка за освобождаването на Германия от съюзническите части. И да променим радикално отношението си към онези, които смятаме за „нашето велико поколение“.94 На фона на цифрите, изнесени от проф. Гебхард, звучи като подигравка с правосъдието и със справедливостта обстоятелството, че само 152 американски военнослужещи са осъдени за изнасилване в годините на Втората световна война. Но както пише британският учен Сър Леон Радзинович95, само 5% от жертвите съобщават за насилието върху тях. Т.е. на фона на 190 000 известни случая на изнасилени немкини, можем да смятаме, че на съвестта на американската армия тежат близо 20 пъти повече - около 4 милиона изнасилени немкини. Под дулата на автоматите и пушките германските жени не са имали изход. Много случаи са толкова жестоки, че дори днес Гебхарт не се решава да пише за тях. Особено за изнасилванията на деца. Например една от жертвите е била на 3 годинки.

Американците се разделяли на групи и си разпределяли районите, за да грабят и да мародерстват. „В една къща в предградие на Франкфурт през март 1945-а нахлули шестима пияни американци. Няколко часа те изнасилвали жената и 18-годишната ѝ дъщеря, която крещяла: „Помощ!“. Но никой не се притекъл на помощ. Обикновено немкините разказвали за изнасилванията на местните свещеници. Проф. Гебхарт цитира бележка в дневника на пастор Михаел Мерксмюлер от Берхтесгаден: „Осем момиченца са изнасилени, някои пред очите на родителите им.“96

Британците не изоставали от американците. На 16 април 1945 г. храбреците на Англия няколко часа изнасилвали три жителки на Нойщад. В село Ойле войниците замъкнали малко момиче в гората и когато започнало да вика, го застреляли. Началството гледало през пръсти на престъпленията на своите подчинени. Военните съдилища обикновено били снизходителни към подобни „нарушения“. Но какви ти съдилища? Самият крал защитавал своите поданици. Един британски войник поради неопровержими доказателства бил осъден на дълги години затвор за изнасилване на местна жена в Германия. Но по заповед на монарха той бил освободен само след 2 години. Сега британските медии опитват да критикуват и опровергаят данните, изнесени в книгата на Мириам Гебхард. Дори обвиняват авторката в „антиамериканизъм“. Ала под натиска на фактите „Дейли мейл“ е принуден да признае, че „в края на войната на окупираните територии са вършени ужасни нещ.“97

Но не само в Германия. Западните съюзници са изнасилвали масово и жените във Франция и Италия. През 2013 г. излиза сензационната книга „Какво правеха войниците: сексът и американските военни във Франция през Втората световна война“ на проф. Мери Робъртс от университета Уисконсин. Авторката отбелязва: „Моята книга опровергава вехтия мит за доблестните американски войници, които се били държали добре. Истината е, че те са изнасилвали всяка жена, която са забелязвали“.98 На войниците, които били изпращани от САЩ в Европа, им били обещавани „еротични приключения“ - и именно тази „специална мисия“ те изпълнявали с най-голямо старание. И ето ги и мароканците, героичните носители на „свободата и демокрацията“ от книгата на Алберто Моравия... Уилям Лутър Пирс пише в своята книга „Жените на Монте Касино“: „През май 1944 г. съюзниците, носители на „демокрация и равенство“, най-после успели да превземат Монте Касино в Централна Италия. Сред техните войски имало и марокански части. Като войници мароканците били съвсем посредствени - но били ненадминати в рязането на главите на пленници и в изнасилването на жени. След края на битката за Монте Касино мароканската дивизия - 12 хиляди разгорещени африкански варвари като марокански скакалци връхлетели планинските села в околностите на Монте Касино. Те изнасилили всички жени и момиченца, които успели да намерят - около 3 хиляди, на възраст между 11 до 86 години. Мароканците изклали 800 мъже, които опитвали да защитят жените си. Някои жени били изнасилени до такава степен, че над 100 от тях умрели. Мароканските войници подбирали най-красивите девойки за групово изнасилване и пред всяка от тях се оформяла дълга опашка - а в това време неколцина държали краката и ръцете на голата жертва, просната на земята. Две сестри - на 15 и 18 години, били изнасилени от над 200 мароканци всяка. Едното момиче умряло, другото прекарало 53 години в психиатрична клиника. Мароканците изнасилвали и юношите. Мароканците също разрушили всяка сграда в селата и окрали всичко, което има някаква стойност“99. Изследването на военните архиви във Франция и САЩ помага да се установи, че изнасилването на френските жени бил основният метод да се „установи тяхната власт над французите.“100

А след като „очарованието от освободителите“ окончателно се разсеяло, през 1951 г. ЦРУ използвало жителите на френското градче Понт-Сен-Еспри за експеримент за масово разпръскване на ЛСД. В резултат петима французи умрели, а другите 500 жители били обхванати от епидемия от масова лудост.

А който не може да си прави изводи от историята, е осъден да я изживее отново.

Един от най-тежките проблеми на 1968 година и изобщо на цялото десетилетие на 60-те години на ХХ век са цензурата и автоцензурата, проникващи през цялото общество под натиска на управляващите. Кореспондентът на БТА в Берлин Петър Кожухаров описва знаковия книжен форум във Франкфурт на Майн, прочут по цял свят: „Изненадата беше пълна - панаирните врати се оказаха заключени, полицията не пускаше никого до изложбените палати. Стотиците щандове с книги от цял свят останаха затворени през този неделен ден - това беше 21 септември - без посетители. Двадесетият юбилеен международен панаир на книгата през 1968 година трябваше да се „откаже“ от един от само шестте свои дни живот, определени за показ на книжната продукция на 3013 издателства от 58 страни. Този неделен ден около 180 000 различни книги не бяха разлистени от нито един издател, представител на фирми за разпространение, писател, печатар или просто от някой обикновен посетител на изложбата“. Както пише Петър Кожухаров, „международният панаир „пасуваше“ по волята на франкфуртската полиция. Поводът за тази мярка бяха студентските демонстрации, започнали предишния ден в панаирните палати и на широкия площад пред тях. Тези демонстрации, които станаха причина панаирът да влезе като „събитие“ в големите заглавия на първите страници, бяха против решението на Борсовото обединение на [западно]берлинските разпространители на книги наградата на обединението за 1968 година, наречена „Награда на мира“, да бъде връчена на Леополд Седар Сенгор - президент на Република Сенегал. Демонстрантите не можеха да се съгласят с решението „Наградата на мира“ да получел човек, който бил установил „недемократичен“ режим в своята страна101.

В статията си под заглавие „Злоупотребата“ кореспондентът на БТА прави анализ на нарушените принципи на панаира, а и като цяло на състоянието на книжнината и на културата в Германия. Според него полицията е проявила „непоследователност“ с „профилактичните си действия“. Под нейна защита шефът на неонацистката партия Адолф фон Таден е успял да направи необезпокояван обиколката си покрай изложбените щандове, а предния ден „силният човек“ в правителството - министърът на финансите Франц Йозеф Щраус, пак под полицейска закрила, е имал пресконференция на щанда на издателство „Зеевалд“, което наскоро е издало новата му книга „Предизвикателство и отговор“. Според Кожухаров това било теоретическа обосновка на необходимостта от промяна на статуквото в Европа във вреда на социалистическата система. Не разбирам каква „непоследователност“ има, при положение, че на една политическа фигура от подобен калибър задължително и се полага охрана, особено във време на подобни сблъсъци и напрежение.

По мнение на нашия кореспондент, въпреки че международният панаир е „неутрално място“, където може да бъде показвана „всякаква“ литература, независимо от нейното политическо или художествено направление, независимо от какъв жанр е или от коя страна идва, на щанда на държавното издателство на ГДР е видял редица празни лавици. „Вместо книги там бе окачено съобщение, че с решение на западногерманските съдилища в Брауншвайг и Люнебург се забранява показването на „Сивата книга“, издадена в ГДР и документираща експанзионистичната политика и развитието на неонацизма в Западна Германия, както и документацията „От министерството на Рибентроп до длъжността федерален канцлер“. Тези две книги са били сметнати за „опасни“ за стабилността на обществения строй в Западна Германия и е било забранено показването им на панаира“.102 За пореден път си задавам въпроса каква „непоследователност“ вижда П. Кожухаров, при положение, че тече Студената война, а и всяка държава е в правото си да провежда своята политика. Да припомням ли какво прави ЩАЗИ с източногерманските граждани? Има цели пропагандни отдели, на които това им е работата.

Кореспондентът на БТА анализира и тенденциите в развитието на книжната продукция през 1968 г. и, имайки предвид многобройните издателства на ФРГ и на панаира във Франкфурт, специално представя основните явления и насоки, както и водещите теми, характерни за нея. Според него 27 000 нови заглавия са резултат всяка година от дейността на западногерманските издателства. Трудно е те да бъдат обхванати изцяло и строго категоризирани по тематика.

„Но въпреки това Франкфуртският панаир ясно свидетелства за утвърждаването и развитието на някои характерни за последните години тенденции в книгоиздаването на ГФР.

Истинската художествена литература - била тя творбите на Гьоте и Шилер, на Юго, Толстой или Брехт, не липсва от списъка на книгите, появили се в Западна Германия. Не липсват и имената на големи хора на техническата мисъл, биографиите на общопризнати светила на човешкия дух... Истинската книга тук не е изчезнала. Но тя е в малцинство. В малцинство, което в абсолютни цифри и в относителни пропорции все повече губи мащаби и значение. В замяна на това огромната част от западногерманските издателства (те тук са 832) са посветили усилията си на много добре технически оформени книги, които по тематика и съдържание противоречат на разбирането на хуманистичния характер на книгата. Колкото до „истинската“ книга, тя много трудно може да се сътвори, защото първо трябва да израснат „истински“ писатели, с хубави пера, и чак тогава съответната публика, която да е на съответното равнище и да бъде склонна да ги приеме. Не е лесно да се създаде качествена художествена литература през тази месомелачка на тоталитаризма и Втората световна война.

Значителна част от показаните във Франкфурт нови западногермански книги са от рода на т.нар. „крими-литература“. Това са преди всичко безкрайно число преводи на американски, английски и прочее романи за „южно слънце, кристално синьо море, тайнствено притихнали заливи, разкошни вили сред палмови дървета и на ужасяващи истории за безжалостни убийци, които обаче могат да бъдат в същото време най-галантни любовници...“ (Из една реклама на издателската група „Бертелсман“). Внушителна група автори на „крими“ има вече и в Западна Германия и те развиват тази „литература“ без всякакви скрупули за морални принципи, художественост, на хуманизъм.“103

Трябва да се отбележи, че в световен мащаб, съгласно сведения на ЮНЕСКО за 1966 г., в първата десетка на преводите на „почетни“ места се нареждат именно автори на криминална литература - на трето Жорж Сименон със 137 превода и Агата Кристи с 99. Освен това получава се и „щастливото“ съчетание между разузнавачи и писатели, творци на приключенска и криминална литература, сред които някои и до днес се радват на небивал успех, някои от които са от британското разузнаване, като Даниел Дефо, Ръдиард Киплинг, полковник Лоурънс, Греъм Грийн, Ян Флеминг, Джон льо Каре, Фредерик Форсайт. Колкото и да се демонстрира „пренебрежение“ към уж посредствените и литературни качества и достойнства, самите читатели и зрители имат нужда от нея.

Според Петър Кожухаров криминалната литература „съжителства в най-добро разбирателство и взаимодействие с т.нар. сексуална литература. Тук вече и автори, и издатели надскачат сянката си, за да могат уж в общоприетите граници на морала да поднесат в текст и илюстрации това, което е почти пълна антитеза и на „най-либералния морал“. Сега е особено модерно под формата на „откровения“ - посвещаване в тайните на пола и половата взаимност между мъжа и жената - да се публикуват грамади от книги, преследващи само една цел: най-голяма печалба чрез пречупване по „законен“ път на досегашното табу в интимната сфера. Ще си позволя да цитирам рекламата, която получих на един щанд за книгата „Да живее Ерос!“:

„Това е най-интересната книга за еротиката и за най-дивата, бурна страстна жажда за любов! Тринадесет секващи дъха истории от областта на еротичната интимна сфера! Купете си книгата, за да се наелектризирате с високо напрежение чрез „Да живее Ерос!“ от Мартин Минор.

И за да бъде всичко още по-интересно, оня, който се реши да си купи книгата, трябва да подпише следната „декларация“:

„Декларирам, че съм пълнолетен. С моя подпис се задължавам да пазя затворена книгата и да не я предоставям на никое лице, което е под 21 години или на друга личност, за която бих могъл да предположа, че тя не притежава още необходимата зрялост да може да прецени и оцени обективно съдържанието ѝ.“104

Какво лицемерие само! И който слага своя подпис под „декларацията“, си е с „чистички“ ръце. И може спокойно да се гмурне в дълбините на сексуалната „литература“.

П. Кожухаров смята, че книгоиздаването през 1968 година в Западна Германия се характеризира и с една друга черта - публикуването на значителен брой книги, възпитаващи „реакционни“ политически настроения у младите хора или разпалващи позагаснали антикомунистически и антисъветски страсти у по-възрастните поколения. Тази „политическа“ литература се е вместила в кориците на „исторически и документални“ книги, на антимарксически „философски“ творби, на романчета за „безгранична смелост и самоотверженост на ландзерите“ (така тук се наричат войниците-земляци), като се стига до публикуването на „забранени в Съветския съюз творби на съветски автори“ и по-подробни географски и фолклорни описания на страни от „комунистическия свят.“105

Темата за цензурата е една от най-болезнените, които разсичат обществото и на Изток, и на Запад. Книги, посветени на войната във Виетнам, са лишавани от правото да видят бял свят в редица страни. Последното произведение на изтъкнатия съвременен американски писател Норман Мейлър под заглавие „Защо сме във Виетнам?“ (1967) е забранено за публикуване и продажба в Австралия, тъй като този роман бил „непристоен и неприличен“. Мейлър има забележителна биография и таланти. Писател, публицист, поет, драматург, сценарист, филмов режисьор, носител на две награди „Пулицър“, автор на 40 романа и един от пионерите на т.нар. нова журналистика, съчетаваща репортажни и литературни елементи, той изразява мнение за всичко. Независимо дали ставаше въпрос за феминизма, войната във Виетнам, политиката на Буш, новите технологии или последните новини от света на бокса. Малко след раждането му семейството му се премества в нюйоркския район Бруклин, който той след години определя като „най-здравата еврейска общност в Америка“. Още от съвсем малък Мейлър се отличава със забележителна интелигентност и успява да влезе в Харвард на 16 години. Завършва инженерство, а малко след това е привлечен в армията и служи като пехотинец във Филипините. Именно престоят му там го вдъхновява да напише дебютната си книга „Голите и мъртвите“, която критиците веднага определят като шедьовър. Голяма част от следващите му книги обаче не получават положителна оценка и до края на живота си Мейлър се люшка между възторга и разочарованието на критиците и феновете си. Романите му „Американска мечта“, „Защо сме във Виетнам“, „Армиите на нощта“, „Мерилин“ (в него писателят разказва за връзката си с Мерилин Монро), „Песента на екзекутора“ и др. предизвикват бурни реакции. Чрез книгата си „Защо сме във Виетнам“ Норман Мейлър се обявява против мръсната агресия на САЩ срещу виетнамския народ, в която правителството на Австралия е съучастник. С тази забрана романът се нарежда до 118-те литературни произведения, забранени за публикуване и разпространяване от страна на правителството.

Всеки режим впряга всичките си възможности, за да се бори със свободното слово. Предпочитан обект са сатиричните произведения. Заради своите произведения български карикатуристи са убивани, преследвани, вкарвани в затвор. Илия Бежков има досие и преди, и след 9 септември 1944 г. За своя карикатура френският карикатурист Шарл Филипон през 1834 г. отива в затвор, защото е изобразил император Луи Филип като круша106.

Времето през 60-те години на ХХ век във Франция се отличава с войнстваща цензура. Известното списание „Шарли Ебдо“107 (след това „Хара-Кири Ебдо“), чието име идва от популярния американски анимационен и комикс герой Чарли Браун и от Шарл дьо Гол - тяхна предпочитана мишена, е било забранявано цели четири пъти: през 1961 г. - на два пъти, а през 1966 г. - още веднъж, и отново - през 1970 г.

През 1969 година Франсоа Кавана108 дава начало на месечното издание „Шарли“, групирайки няколко анимационни филмови поредици и комикси, сред които „Пийнътс“. Тогава списанието взима името на прочутия герой на карикатуриста Чарлс Шулц109 Чарли Браун. Впоследствие това издание става седмично, за да замести Хара-Кири след забраната му на 16 ноември 1970 г. във връзка със смъртта на Шарл дьо Гол. Името тогава става двусмислено, едновременно извличайки корените си от името на американското списание „Пийнътс“ и от аферата, принудила „Хара-Кири“ да стане „Шарли Ебдо“. Заради карикатура под заглавие „Трагичен бал в Коломбе110, 1 мъртъв“ осем дни след смъртта на Генерала на 9 ноември и правеща връзка с пожар в дискотека в Сен-Лоран-дьо-Пон, в който 146 души намират смъртта си, министърът на вътрешните работи Реймон Марселин забранява списанието заради „оскърбяване на обществения вкус“111. В моите представи не се вписва гаврата със смъртта и с човешката трагедия, без значение чия е тя, според мен смъртта не бива да бъде обект на осмиване. Не знам обаче и на какво основание един министър на вътрешните работи, който е политическа фигура, може да си позволи да спре един вестник. Макар че седмичникът не е изцяло забранен, а „само“ е „забранен за излагане и за продажба на непълнолетни“, но мярката в действителност постига именно тази цел112.

Неслучайно споменавам Генерала. Журналистът Тони Николов в статията си „Агеластите113, „Шарли Ебдо“ и свободата“ пише: „За да отдадем дължимото на Дьо Гол, все пак е редно да отбележим, че генералът е притежавал огромна колекция от хапливи карикатури, посветени на неговата личност, като с удоволствие е слушал и събирал вицове за себе си“.114 Всичко това е точно така. Но не съвсем. Това е само едната страна на въпроса. Ето цитат от материал от 1968 г., публикуван в сп. „Светът в снимки и карикатури“: „За карикатуристите и сатириците животът във Франция става опасен, защото президентът Шарл дьо Гол не разбира от шега, щом като стане прицелна точка на техните подигравки. От всички държавни глави той постави своеобразен рекорд: за 10-те години, през които той управлява Франция, бяха заведени 350 дела за обида на държавния глава. Глобите, наложени на издатели, донесоха на държавната хазна 1,5 милиона франка. Издателят от дясното парижко списание „Минют“ пострада особено много от болезнената чувствителност на генерала. Досега той е съден 26 пъти за обида на президента. Но независимо от наказанията и глобите, антиголистките карикатури и сатири са почти винаги най-добрите бестселъри във Франция.“115

Когато през Френския май 1968 държавната телевизия ОРТФ подкрепя общонационалната стачка и предаванията са спрени, тя е окупирана от военни, а излъчванията са възстановени. Присъединилите се към стачката журналисти или са уволнени, или предсрочно пенсионирани. Е, какво става с правото на свобода на словото, с правото на свободното изразяване, правото на протест? Уважавам Шарл дьо Гол и неговото дело, включително и затова, че не допуска през 1968 г. силите на реда да употребят огнестрелно оръжие срещу протестиращите. Обаче насилственото завземане на единствената телевизия не влиза в моите представи за демокрация. Оттук следва и въпросът не е ли опасно да бъдеш журналист, не е ли опасно да бъдеш карикатурист?

Един от символите на 1968 е т. нар. оспорване, както и темата за тясната връзка между културата и бунта, специфичните за тази година изкуства, жанрове и теми като поп-образите, хепънингът. Съдбата на световноизвестния италиански писател и журналист Алберто Моравия, наричан баща на „италианския неореализъм“, се отличава с особени предизвикателства и превъртания. Роден е в семейство от средната класа. Като малък често боледува и прекарва принудителните си престои на легло в четене. По-късно става журналист. Предприема много пътувания и научава няколко езика. Творчеството му на два пъти е забранявано - първия път след възкачването на Бенито Мусолини на власт, а втория - от Ватикана. Първият му роман „Безразличните“ е издаден, когато Моравия е на 22 години. По това време в Италия на власт вече е Дучето. Официалната критика и власт го приемат враждебно. Притискат го все повече, забраняват публикациите му, дори подписаните с псевдоним. Около 9 месеца е принуден да се укрива в обор в планината. Спасяват го настъплението на американската армия през 1944 г. и краят на Втората световна война. Веднага след нея Моравия издава няколко романа, най-известният сред които е „Римлянката“. Стилът му не може да се нарече блестящ, но творбата се отличава с разказваческо майсторство и жив диалог. Моравия, който вижда в жената по-висше създание от мъжа, създава много силни женски образи. В романите си изследва отношението между любовта и секса, като заявява, че сексът е убиец на любовта. Други негови книги нападат дясната политика, фалшивото морализаторство и корупцията. През 1952 г. творчеството му отново е забранено, този път от Ватикана. Пише няколко сценария, а по романите му са заснети прочути филми като „Чочарка“, „Конформистът“, „Римлянката“.

През 1968 г. един талант - Алберто Моравия, застава с микрофон в ръка пред друг талант - Микеланджело Антониони, по повод най-новия му 12-ти по ред филм „Забриски пойнт“. Характерно е, че той го снима след 4-годишна пауза. Филмът е озвучен от набиращата скорост група „Пинк Флойд“ и става знаме на антиконформистки настроените младежки интелектуални движения по света. По такъв начин той представлява израз на определено политическо становище. „Италианският печат писа вече, че това ще бъде рязък филм“. Антониони не отрича: „За мен този филм е израз на морална и политическа ангажираност, по-ясна, отколкото в другите ми филми. Сега чувствам нуждата да изразя открито някои мои предпочитания и дори да ги изкрещя. Всъщност моите филми винаги са били по-малко резки от самия мен. Ще направя всичко, за да не бъде занапред така“.116

В него се разглежда образът на Америка: „Лос Анжелес напомня някакъв курортен град или мострен панаир, измъкнал се от контрола на човешките ръце, простирайки се без план и ред като маслено петно към всевластната сила на бизнеса. Безкрайни улици, като известния Сънсет булевард, дълъг двадесет километра, пресичат във всички посоки тази метрополия, лишена от център и същевременно изцяло периферийна. Никой не върви пеша по тротоарите, които винаги са празни. Всички се возят с коли, в дълги шествия, които напредват бавно и на вълни в зависимост от промените на светофара. Само за да отидеш до канцеларията си, ще ти бъде необходим час-час и половина сутринта и толкова - вечерта. Необходими са часове за извършване на действия, които другаде човек би свършил за няколко минути: да посетиш приятели, да изпиеш чаша кафе, да отидеш на кино, да си купиш четка за зъби. Погледнете добре ниските сгради, които са нанизани около автострадите - те не са нищо друго освен носачи на огромните надписи върху реклами, които се издигат на покривите им. Така под натиска на „поп“-образите на пастата за зъби, на дезодоранта, на леката кола, на цигарите, на консервите, очевидно в обратно положение между човека и продуктите: би трябвало продуктите да служат на човека, а не човекът на продуктите.“117

Неизбежно и тук се повдига въпросът за „оспорването“, за бунта на младите, за схващането на Антониони за тези ключови световни проблеми. Според Моравия италианският режисьор досега е показвал гражданите в борба с техните проблеми, но ги е показвал отвътре, слагайки ударение върху комплекса от качества, свойствени на буржоазията. Но студентите, младите се поставят решително извън системата. Стремят се да я оспорят. Моравия задава въпроса дали това оспорване интересува Антониони. Отговорът е положителен и той го е внесъл в контекста на своя филм. Режисьорът обаче не пояснява по какъв начин. „Не бих могъл да кажа. Ще се огранича само да подчертая, че героите от филма „Забриски пойнт“ (така се нарича едно място в Долината на смъртта на калифорнийската пустиня) в известен смисъл са типични за сегашното положение в Америка. По-интересни са от идеологическа, отколкото от психологическа гледна точка. От своя страна идеологическият афинитет става средство за общуване, за разбиране.

- Не мислиш ли, че през последните години нещо се е променило? Западното общество, изглежда, се е заплело в мрежата, и то, което е още по-лошо, несъзнателно - в механизма на благосъстоянието. Бунтът винаги е знак на опит за пробуждане на съзнанието, за обективизация, за обяснения, за разбиране. Да се бунтуваш не значи само да отхвърлиш подчинението, но и да утвърдиш собствената си самостоятелност. В този случай това означава не толкова да отхвърлиш обществото, колкото мисълта, че човек е безсилен да го промени и че действителността е недостижима материя. Какво мислиш за това?

- Същото мисля и аз. Все пак действителността си остава мистерия. Новост е това, че младите не искат пасивно да търпят тази мистерия. Или пък си служат с нея като с двигател на бунта. Все пак не вярвам, че човек е безпомощен.

- Какво е отношението ти към Америка? Искам да кажа, кои са спорните моменти? По отношение на какво се чувстваш провокиран, оскърбен, унижен?

- Според мен американците са разделени на две напълно различни категории: от една страна, две трети от хората, които дразнят и са непоносими, а от друга, една трета са чудесни хора. Първите са средната класа, а вторите - младите. При младите съществува абсолютна незаинтересованост към парите, те се отличават с чистота, с несебичност, с бунтовен дух. А средната класа аз между другото бих я нарекъл класа на умопобъркани по вина на обществото, в което живее.“118

В центъра на годишника на западногерманското списание „Teather heute“ за 1968, в който се прави преглед на изтеклия сезон, стои дискусия на тема - театър и бунт, водеща тема в Америка и Западна Европа. В редакционна бележка то отбелязва, че политическият бунт на младежите интелектуалци в ФРГ и в целия Запад, които използват театралните сгради за политически демонстрации, е бил насочен и против аполитичния театър.

Дали този сезон е стоял в сянката на политическата година? Най-играните пиеси измежду новите са били такива, които се връщали към личната тематика, като „Биография“ на Макс Фриш, „Битка в стаята“ на Валзер, „Цената“ от Артър Милър, „Каспар“ от Петер Ханке. „Но примерите на агитиращия, заемащия страна сатиричен театър, неиндивидуализиращ се политически театър - „Изложение във Виетнам“ от Петер Вайс, „Упражнение за „извънредно положение“ от Атри и „Макбърд“ от Гарсън бяха посрещнати с още по-голямо внимание от публицистиката. И нещо, което всъщност още не съществува като форма - или възниква само за кратко време - „театърът на улицата, играе необикновено голяма роля в общите дискусии. Изглежда, че дори само като обществено мнение този театър поставя установения и институционализиран театър още повече под въпрос, отколкото предишните крайности - които в последна сметка бяха вътрешнотеатрални - можеха да сторят това, например епическият и диалектическият театър на Брехт или „театърът на абсурда“119.

Но ето и сенките на политическата 1968 година. „Една основна констатация направиха както политиците, така и професорите (а театралните деятели също не можеха да я заобиколят): младото поколение интелектуалци, младежите между 16 и 26 години са други, а не такива, каквито се смяташе до преди две години. Бунтарите от Бъркли, САЩ, тогава изключение, имат сега последователи във всички индустриализирани страни. Диагнозите, които от десетки години поставят социолози и културни критици: обратната страна на медала на индустриалната система, на благоденстващото общество - отчуждаване, разпадане на обществото, привидна демократизация, бюрократизация, - това положение не се приема като неотменимо от най-младите ученици на тези учени и не се подлага само на анализи, а се заема становище, че то се нуждае от промени, че то може да се промени. Проповядващите активност философи Маркс или Прудон спечелиха влияние в ущърб на прагматизма и скептицизма на аналитиците. Младите не искат вече да се помирят с късния капитализъм. Те не се опитват само да облекчат разделението на света на бедни и богати, на сити и гладни, а да премахнат това разделение. Интелектът, придружен от активност, започна да доминира. Антикомунизмът - политическата ерзац-религия на 50-те години - стана смешен в очите на младите. Те се стремят към политически условия, елементарно демократични. Отново излизат на преден план идеите за свободно от господство общество. Към този нов социализъм е примесена голяма доза анархизъм - отхвърляне на принудителен ред и на власт на всяка цена.“120

Една до друга в „разделната 1968 година“ лентите „Забриски пойнт“ и „Абсолвентът“ са култови заглавия за младите хора, очакващи реда си да влязат в киносалон при 8 градуса под нулата. „Абсолвентът“ за тях е единственият филм, който заслужава да се види. „Защото за „Абсолвентът“ не може да се каже само, че е филм с голям успех. Многократните посещения на младите хора му осигуриха славата на феноменална кинотворба“.121 Едно от явленията, сраснали се с 60-те години на ХХ в., е алиенацията. В този филм кинозрителите дават твърде висока оценка на символичната употреба на стъклото и водата във филма, което според тях изразява неспособността на Бенджамин, в ролята на Дъстин Хофман, да се приспособи към заобикалящата го действителност. Той наднича през стъклото на един аквариум със затворена в него рибка. Край един плувен басейн, а после и от самия басейн, той гледа родителите си и техните приятели през стъклената маска на своя леководолазен костюм. В друг случай, гледайки през слънчеви очила, той вижда цялата обстановка вкъщи някак странна и чужда. „Явно е, че Бенджамин е човек, отчужден от своята среда, но това, което прави впечатление в случая е, че младото поколение харесва тази проява на алиенация като нещо естествено и нормално - плод на времето, естествен резултат от буржоазното възпитание на неговото семейство и обществото на техните приятели [...] Достатъчно е да се цитира фактът, че от прожекциите на „Абсолвентът“ са получени досега повече от 35 000 000 долара, след като филмът е прожектиран само в 350 киносалона в САЩ. Филмите на Марлон Брандо, многоуважаемия Джеймс Дийн122 и Пресли никога не са доближавали подобен успех. При това този филм, без да разчита на участието на големи филмови звезди, направи много по-голям финансов „удар“, отколкото хилядите филми, прожектирани досега, с изключение може би на дванадесетина.“123

Авторът на статията има възможността да разговаря с хора от неговото поколение - на над 40 години. Докато младите хора гледат „Абсолвентът“ отново и отново, то четиридесетгодишните са лично засегнати от начина, по който са третирани някои проблеми, което го навежда на мисълта, че те реагират не дотам критично и обективно, а по-скоро емоционално и несъзнателно. „Тези хора се тревожат за децата си, те са им дали добро образование, предоставили са им възможност да получат образование и всички възможни интереси, сигурни са, че са успели да получат контакт с тях. Техните съпруги не пият и не прелъстяват синовете на съседите си. Какъв е тогава този морал на честност и истина, който „Абсолвентът“ защитава? Те чувстват, че стрелите са насочени срещу доброто възпитание, давано от едно буржоазно семейство, а защитават някои несъвместими прояви на бунтовно настроеното „ново“ поколение.“124

Много показателен е анализът на европейските кино и театър и влиянието на американското кино и театрално изкуство върху това в Стария континент в статията под заглавие „Италианската камера на гнева“. Според Джон Франсиз Лейн „след Пирандело италианският театър не е имал автор, който да е сложил пръст в чувствителните открити рани на най-светите буржоазни чувства на италианците. Дори неореалистичното кино не събуди гнева, който раздухва [Марко - б.а., Х. М.] Белокио125 през последните две години.“126 Този режисьор, сценарист и актьор започва да режисира в средата на 60-те години и става известен с радикалните политически послания на филмите си. По това време той членува в италианска маоистка организация, но по-късно заема по-умерени политически позиции. За филма си „Китай е близо“ (1967) получава специалната награда на журито на Фестивала във Венеция, а през 2011 година е награден отново там със Златен лъв за цялостно творчество. „Китай е близо“ не е бил забранен в Италия, както някой е писал в Англия. Но филмът действително събужда доста тревога в душата на Социалистическата партия, която по онова време е в управляващата коалиция на Левия център. Да се каже, че филмът на Белокио е повлиял пряко върху участта на тази партия, която е трябвало да се оттегли от управлението след изборите в 1968 г. (когато гласовете на комунистите се увеличиха за сметка на социалистите), би било може би преувеличение. Няма обаче съмнение, че Белокио и неговата сътрудничка в написването на сценария (и главна актриса) Елда Татали слагат пръст в слабостите на тази партия и по този начин предугаждат изборното поражение през май 1968 г. „Китай е близо“ на Белокио, както и „Китайката“ на Годар получават специалната награда във Венеция в 1967 г. Лентата на френския майстор на киното предугажда настроението зад събитията, които щяха да се случат през май - юни 1968 г.

„Във Великобритания Джон Осбърн даде начало на нещо, което оказа въздействието си главно върху театъра (така нареченото възраждане на британското кино беше всъщност отражение на онова, което ставаше в театъра и литературата - нещо повече, голям брой „гневни“ британски филми се основаваха на пиеси и романи). Показателно е, че италианският гневен протест избликна направо от киното, като дело на едно поколение, което доби пълнолетие, когато Роселини, Де Сика и Висконти, последвани от Фелини, Антониони и Пазолини, представляваха едничката оригинална творческа сила в италианския културен живот. Неизбежно беше техният бунт да се появи в киното.“127 Бащата на Дж. Осбърн - Томас, умира през 1941 г., като оставя на сина си достатъчно финансова помощ за частно обучение в Белмонт колидж. Джон учи там от 1943 до 1945 г., когато бива изключен за удряне на директора, който го хванал да слуша забранена програма с Франк Синатра. След завършване на училище той опитва да работи като журналист, пишейки статии за промишлеността, като случайно тази работа го въвежда в средите на театъра. Става известен със своята пиеса от 1956 г. „Обърни се с гняв назад“, една от първите прояви на течението на Сърдитите млади хора, за която се смята, че променя целия английски театър в средата на ХХ век. Политически ангажиран, той е първият английски писател, посочващ каква трябва да бъде ролята на Великобритания след империализма. Освен това е първият, публично поставил под въпрос смисъла на монархията. През 40-годишната си кариера той пише за театъра, киното и телевизията. В най-силните си години в театъра (1956-1966), той подпомага и развива темата за презрението като допустима емоция на сцената на театъра, привеждайки доводи за пречистващата сила на лошото поведение и вкус. Всичко това казано с безпощадна правдивост и унищожителен арсенал от думи.

Жан-Люк Годар, който за някои е един Волтер сред новата генерация филмови творци, е казал, че философът и филмовият режисьор имат нещо общо - те отразяват света на цяло едно поколение. „Признавам, че филмите на Годар не винаги са ми харесвали. Ранните му произведения ми допадаха и скъсването с конвенционалностите на филмовата форма ми подейства освежаващо, но „Живея живота си“ ме обърка, а „Лудият Пиеро“ направо ме ядоса. Едва когато видях „Мъжки род - женски род“, аз почувствах внезапно целия шок от революцията на Годар както в естетическо, така и във философско отношение. След второто и третото гледане на този филм, както и след „Китайката“ и най-вече „Краят на седмицата“, се потвърди онова, което вече бях започнал да подозирам: че грешката беше моя, не на Годар. Правя това малко признание, за да обясня защо изпитвам симпатия към новото поколение на протеста, дори ако възразявам срещу начина, по който политическите партии използват искрените чувства на протест за непосредствени изборни облаги [...] Човек трябва само да види на какви подигравки е подложена Ванеса Редгрейв от сънародниците си затова, че гледа сериозно на политическите си убеждения [...] Като че ли една актриса няма право да изразява публично мненията си!“128

Годар е един от водачите на „Новата вълна“ във френското кино. Смятан е за виден представител на авангарда в световното кино с голям принос за неговото развитие. Изявява се и като филмов критик със статии в знаковите френски издания за „Десетата муза“ „Газет дю синема“ и „Кайе дю синема“. През 1959 г. по сценарий на Франсоа Трюфо, вдъхновен от действителни събития, снима „До последен дъх“, който се превръща в емблематичен за „Новата вълна“. Следващият негов филм, създаден година по-късно под заглавие „Малкият войник“, е забранен за три години от френската цензура поради това, че разказва за дезертьор, който в разгара на алжирските събития преминава на страната на терористична организация. През 1961 г. се жени за актрисата Ана Карина, която участва в много негови творби - „Жената си е жена“ (1961), „Да живееш живота си“ (1962), „Made in USA“ (1967) и др. Впоследствие връзката им се разпада и в този период той прави „Алфавил“ и „Лудият Пиеро“ (1965), в които дава израз на екзистенциалната си криза. Във филми като „Две-три неща, които знам за нея“, „Мъжки род - женски род“ Годар играе ролята на социолог. С „Китайката“ (1967) показва интереса си към политиката и изпреварва майските събития от 1968 година във Франция. В „Уикенд“ (1967) представя проституирането чрез работата и неговото компенсиране чрез индустрията на свободното време.

„Новата вълна“ на френското кино изиграва изключителна роля за либерализирането на монтажната техника и киноразказа. Особено влияние оказват френските режисьори от това време на американското кино и то не само от средата на века, а и до ден-днешен. Куентин Тарантино сам признава изключителното влияние на филмите на Годар при избора му на монтажна техника. През 70-те години френският режисьор заснима много документални филми и материали за такива на политическа тематика - за палестинската революционна организация, за комунистическите страни (заминава в Прага да заснеме тайно „Правда“), но повечето от тях не виждат бял свят.

„В периода непосредствено след войната неореалистичното италианско кино в Италия водеше борба за изобличаване на социалните различия в нова Италия, която се изграждаше върху развалините на фашизма. В края на 50-те и началото на 60-те години, когато Италия прогресивно забогатяваше (обаче доста от социалните и проблеми оставаха неразрешени), в киното се прояви тенденцията да се стои настрана от всяка заангажираност и да се представят повече лични въпроси, но все пак в някои случаи Рози, Пазолини и по-специално Антониони, а дори и Фелини засегнаха по-широките въпроси на човека и неговото общество. Днес времената са наново различни. Италия, Франция и Германия, следвайки примера на Съединените щати, са станали съвременни технически капиталистически страни и заплахата от политическа анархия дебне на прага им. Новите поколения не се задоволяват със стария порядък, техните протести не са само израз на вековния конфликт между генерациите. Сега изглежда, че младите имат истинска възможност да наложат волята си върху съществуващата система. Във Франция въпросът не се разреши през пролетта - може би защото самите млади хора бяха изненадани. Те просто не познаваха собствената си сила. Сега ще трябва да чакат, докато Генералът слезе от сцената. Ще бъде дори по-трудно за младите да се наложат в бивши фашистки страни като Италия и Германия. В Съединените щати днес през 1968 г. ние наблюдаваме по какъв феноменален начин младите слагат отпечатъка си върху курса на американската политика с утвърждаването на Юджийн Макарти, „поета“. Навярно единствената страна, където изглежда младите хора нямат никакво влияние освен върху облеклото и „поп“-музиката, е Великобритания...“129

Но малко трудно „нашите сърдити млади хора“ биха могли да имат влияние върху британското кино. Както всички кинематографии по света, така и британската е била засегната от криза. Посещаемостта спада в значителни размери: от 1 милиард и 600 милиона зрители през 1946 г. - на 350 милиона през 1967 г. Много кинозали са превърнати в паркинги или други доходоносни помещения: 4000 кинозали през 1946 г., 2000 през 1967 г. И докато рентабилността на филмите спада, тяхната себестойност непрекъснато се увеличава. Един „среден“ филм през 1968 година струва 300 000 лири стерлинги. „Логично би било да се помисли, че при тези условия британската филмова промишленост изживява трудни дни, че е застрашена от безработица, че продукциите се влошават и намаляват по количество. Но никога един болник не е имал по-цветущ вид. Във Великобритания тази година са произведени седемдесет дългометражни филма, цифра, която всички специалисти считат за крайно задоволителна; във всички браншове е осигурена заетост на работната ръка и заплатите са достигнали най-високото равнище.“130

Ключът към загадката на този явен парадокс се крие в две думи: „американските пари“. Откривайки в Соренто на едно съвещание около кръглата маса, което трябва да предшества подписването на договорите за итало-британски копродукции, лорд Уилис, председател на Съюза на английските писатели, заявява: „Нашето национално кино вече не е нищо друго, освен един обширен „супермаркет“; всичко в него е американско“. Метафора, която, макар и хиперболична, не е толкова далеч от действителността, тъй като според най-разумните преценки 80% от британската филмова промишленост е под американски контрол.“131

Как се стига дотук? По най-простия начин. Когато избухва кризата, английската кинематография е под господството на две гигантски компании - „Ранк“ и „АВС“, които имат собствени студии, свое разпространение, своя експлоатационна мрежа. Една трета „голяма“ компания - „Бритиш лайън“, работи съвместно с независимите продуценти от средна ръка. „Пред главоломното спадане на посещаемостта, предизвикано от „бума“ на телевизията (през 1968 г. четиринадесет милиона поста - б.а., Х. М.), ръководителите на „АВС“ и преди всичко тези на „Ранк“, които бяха поискали да съперничат на Холивуд и се бяха впуснали в една политика на суперпродукции, се уплашиха и с радост приеха (естествено, срещу някои концесии) „добрите услуги“ на американските фирми, настанени в Англия под прикритието на британски филиали. „Американизирането“ на британското производство става факт, пред който англичаните реагират различно, в зависимост от това дали надделява или не прагматизмът над идеалистическата концепция за националното кино. „Защо да се оплакваме?“ - заявява един от директорите на филмовата студия при Министерството на търговията. - Американците хвалят нашите студии, заплащат на нашите таланти, осигуряват работа на нашите работници. Благодарение на тях филмовата ни промишленост е цветуща, а по екраните се появяват хубави, изцяло британски филми. За предпочитане ли са мълчанието, безработицата, мизерията?... Впрочем американските фирми не ни дават само пари. Те ни дават своята страхотна мрежа за разпространение, благодарение на която нашите филми биха могли да бъдат прожектирани пред публика, която при нормални условия не би могла да ги види.“132

Друг от събеседниците на автора на статията, сър Майкъл Балкън, далеч не споделя оптимизма, изразен във връзка с положителната роля на развитието на британската филмова индустрия с американски пари. „Не съм шовинист. Но вярвам в културния национализъм. След войната ние водихме енергична борба за английското кино. Какво остана от нашите борби и нашите надежди? Почти нищо. Големите поуки на Грийрсън са загубени и експлозията на нашите „сърдити млади хора“ беше халосна. Не се сърдя на американците, не желая те да си отидат. Признавам, че ни измъкнаха от затруднението и вече не можем без тях.

Необходимо е за съществуването на английското кино, един сектор на нашето производство да си остане напълно независим и младите режисьори като Питър Уоткинс и Кен Ръсел да имат възможност да се изявят без оглед на понятието рентабилност. Правителството би трябвало да ни помогне. Но тъй като киното не представлява социален проблем, правителството нехае за него.“133

Не само сър Майкъл Балкън е на това мнение - само с известни нюанси един писател като лорд Уилис и един режисьор като Антони Аскуит го споделят. Процъфтяване без „колонизиране“: такъв е проблемът, който се поставя пред английското кино.

Франсоаз Курилски в своето проучване върху „История на театъра в Съединените щати“ прави голям принос в установяването на хронологията. Тя определя добре теченията и упражняваните върху тях влияния. Опитът на театър „Юниън“ е доста близък до този на Пискатор, макар че не успява да създаде своя собствена естетика на театралното представление. Федералният театър представлява интересен предшественик на „Театр насионал попюлер“, но в американски мащаб - той се разширява и обхваща цели пет отделни единици: „живият вестник“, „евтиният театър“, „експерименталният театър“, „черният театър“ и „опитният театър“. „За един сезон, казва Франсоаз Курилски, Ню Йорк вижда по този начин повече от сто постановки на Федералния театър.“134

Ф. Курилски показва как държавната „машина“ пресича всякакви бунтовнически опити. Законът за печалбата е най-силният ограничител, измислен някога, срещу „волностите“ на хората на изкуството. В цитираната по-долу статия са отправени някои критики към книгата на Курилски. Първата засяга опита на „партизанския театър“, „роден от борбата срещу войната във Виетнам“ (това е формулировката на Р. Дж. Дейвис, директор на мимическата трупа от Сан Франциско), а втората - хепънинга. Поради тромавостта на американските институции, строгостта на стопанските органи и несъществуването на подпомагани театри под тази форма, която ние познаваме, единствените възможности за създаване на неконвенционален театър (не говорим за революционния и политическия театър!) се крият в тази полунелегалност, в това аматьорство, в излизането извън установените рамки, описано от Дейвис. Не знам дали той ще стигне до големи творби и ще създаде големи постановки. За пръв път от години той продължава опитите от „годините на кипеж“, припомня това, което никой театър от обикновената мрежа не дръзва да споменава. Той се опира върху една войнстваща среда и се опитва да се измъкне и да се изплъзне от контрола на паричната цензура. Впрочем, без да подценява тези неща, Франсоаз Курилски много бързо ги отминава.

Макар често хепънингите да са мистификации, макар да са индивидуално и колективно средство за бягство, трябва все пак да се опитаме да ги разберем като средство, способно да подхранва художественото творчество. През 1968 г. никой вече и не мисли да твърди, че „потокът на съзнанието“, за който говореха сюрреалистите, е само един фарс; хепънингът, който би желал да го постигне, но не успява да стане негов еквивалент, стига понякога до разрушаване на границите на „приемливото“, на приетото. Така че той не бива да бъде пренебрегнат. Но дава ли той това, колкото обещава? Най-често не. Тази книга представлява великолепно въведение в американския театър, което се надяваме да бъде последвано от подробни проучвания.“135

В направленията и теченията в световния и европейския театър „направлението „Хепънинг“, изглежда, е течението, от което театърът най-малко може да очаква. Най-често то се състои от чисти наблюдения, които в най-добрия случай получават някаква символична стойност. В своята последна лекция, изнесена в Бон, Жан-Пол Сартр описва по следния начин това течение: „Хепънингът е истинска случка, която се разиграва било в зала, на улицата или на морето. Между зрителите и тези, които вече не могат да се нарекат актьори, а само „действащи лица“, съществува, така да се каже, само временна разлика. Действащите лица при хепънинга изпълняват нещо, все едно какво, обаче винаги нещо предизвикателно, свързано с някаква случка, независимо каква. При това има случаи, когато се разчита само на нетърпението на хората и на тяхната скука.“136

В своето изложение Сартр се опитва да повдигне стойността на хепънинга. Въпреки някои прогресивни опити, на преден план обаче излиза разлагащото действие на това направление. Начинът, по който то се представи на прегледа на експерименталния театър във Франкфурт на Майн, говори, че хепънингът служи преди всичко за безобидно развлечение на снобите. Повече от всяко друго направление то се ръководи от менажери и съществува благодарение на търговския свят. Декадентството и безвкусицата намират своето естествено съчетание в много произведения от този вид137.

Един от най-крещящите и неразрешени проблеми на западните общества е расизмът, расовата дискриминация, потъпкването на човешкото достойнство само заради разликата в цвета на кожата. Той далеч не е преодолян, колкото и да се иска на управляващите, особено в светлината на последните събития в САЩ.

Специално място през 60-те години на ХХ век има тази тема във всички медии. Според Хари Белафонте138 в една анкета на градската комисия за човешките права във връзка с дискриминацията на малцинствата в радиото един заместник-директор на „Калъмбия бродкастинг систъм“, отговарящ за изготвянето на програмата, е бил запитан защо в предаванията на телевизията има толкова малко роли за негри. Неговият отговор гласи: „Телевизията иска да покаже Америка такава, каквато е всъщност. А известно е, че няма много негри — юристи, негри — губернатори, негри — директори и негри — сенатори. Режисьорите и авторите се придържат към фактите, за да представят нещата такива, каквито са“. Той добавя, че авторите се стремели да не показват „никакви изкуствено създадени ситуации.“139

Според Белафонте този отговор, който на пръв поглед като че ли говори само за незнание, крие в себе си лоша умисъл. Той съдържа както една лъжа, така и едно оправдание. Лъжливо е изявлението, че телевизията иска да покаже живота такъв, какъвто е в действителност. Бялата Америка от луксозните предградия, която виждаме в повечето телевизионни пиеси и комедии, едва ли показва живота такъв, какъвто е за повечето хора. Втората част от този отговор е и верен, и неверен. Ако сравним броя на негрите, заемащи високи постове, с този на техните бели колеги, се вижда, че за съжаление, те са много по-малко. Но това, за което говори заместник-директорът, няма нищо общо с този процент. Всъщност той намеква, че няма никакъв смисъл те да бъдат показвани по телевизията, защото са малко на брой. В своята статия в един от най-влиятелните вестници „Ню Йорк Таймс“ Хари Белафонте заявява, че би могло с пълно право да се каже, че 95% от негрите се представят по телевизията като бреме за белия човек, като дегенерати, които вилнеят надлъж и нашир в една страна, която е показана в „Тарзан“ и „Дактари“ като нецивилизована Африка. Интересен за отбелязване е фактът, че от работещите 10 888 служители в трите големи компании „Америкън бродкастинг корпорейшън“, „Нешънъл бродкастнинг корпорейшън“ и „Калъмбия бродкестинг систъм“ само 709 са негри и порториканци. По-голямата част от тези 709 негри работят като портиери, чистачи и други второстепенни служители.

Белафонте заключава: „От много години насам искам да направя предаване за традициите в щата Мисисипи. Спрях се именно на Мисисипи, защото той олицетворява голяма част от историята на американския народ. Отначало компетентните лица от телевизията одобриха тази идея, тъй като смятаха, че Мисисипи е благодарна тема, която ще им даде възможност да пласират своите любими песни и танци Стивън Фостър140. Но Мисисипи е също така река, по чиито брегове някога бяха масово избивани индианци и негри, които се бореха срещу поробителите. Във водите на Мисисипи бяха намерени трупове на борци за граждански права и чернокожи наемни работници. Има песни, които отразяват тези събития и те са част от предаването, което замислям. Но тези песни се смятат за „спорни“. Компетентните лица просто не са готови да покажат безчовечието на света на белите на фона на расовия проблем. Но ние можем да бъдем сигурни, че честта на хората е гарантирана само тогава, когато Америка надвие себе си и прозре тази истина [...] Негърът трябва да остане безцветен и призрачен. Никога не го показвай в неговия собствен свят, в отношения, които са естествени и може би ще събудят съчувствие. Не прекрачвай никога границите, защото може да станеш „персона нон грата.“141

Някога романтичното бягство от родния дом в САЩ вече се е превърнало в израз на една трагедия и за деца, и за родители. Десетки и стотици хиляди юноши и девойки напускат домовете си в наше време, но те не плават подобно на Хък Фин на сал по течението на Мисисипи. Не, тях можете да намерите в бордеите на големите градове. Те живеят главно там в нехигиенични стаи, без да се замислят пред употребата на ЛСД, марихуана или други наркотици. Бунтовници, емоционални натури или просто младежи, тръгнали да търсят по широкия свят моралните ценности, които не са видели у дома, те съвсем естествено се вливат в движението на хипитата, където очакват да бъдат посрещнати с цветя и любов. Но в разнородната маса на хипитата винаги може да те очаква и горчива изненада. Така например наскоро е съобщено, че избягалата от дома си Линда Фитцпатрик и нейният приятел - хипи, са били намерени убити в едно от мазетата на Ийст Вилидж (Ню Йорк). Това кара родителите още по-усилено да започнат да дирят децата си.

„Бегълците са млади, много млади и при това голяма част от тях са напуснали богати домове. Но най-изненадващият факт, свързан с тях, е, че за пръв път в историята на САЩ момичетата, скъсали с бащиния си дом, са не по-малко от момчетата. Философията на хипийз за универсалната любов ги привлича и същевременно им показва място, където биха могли да отидат.

16-годишната русокоса Сид обикаля из улиците на Сан Франциско боса и самотна. Тя никога не се е чувствала у дома в къщи и е бягала многократно. 15-годишната Карол след неприятности в училище и кавга с майка си напуска родния си град Лос Анжелес. Често ѝ се е случвало да спи в парка под открито небе, а през деня „ходя и гледам хората“. А в същото време хиляди майки и бащи обикалят улиците с надежда да намерят следите на избягалото дете. Поради страх от общественото мнение и поради заслужено недоверие към полицията, много от родителите са стигнали до извода, че най-лесно е да се открие избягалия като се обикаля из кварталите, населени с хипийз, и се търсят хора, които са видели и знаят нещо за детето. Много често този начин помага, но твърде много са случаите, когато беглецът се намира едва след като полицията го арестува за просия или за употреба на наркотици. Но много деца си остават ненамерени. В статистиките на американската полиция 18% от обявените за изчезнали през последните две години са деца, избягали от домовете си.

Това са данни за броя на избягалите и техния начин на живот, когато се озоват на улицата. Но сп. „Лайф“, откъдето взехме горния текст и снимките на тази страница, пренебрегва основния въпрос защо са зачестили бягствата от къщи. Защо деца на богати родители, на които не липсва нищо, избират просията и суровия живот на улицата. Може би това е форма на неосъзнат протест срещу бездушното общество на долара или, както споменава „Лайф“, това е дирене на моралните ценности, които в къщи детето не е могло да види.“142

Генетични увреждания - опасност от ненормално развитие за сметка на неродените поколения. Вестта за трагичното ослепяване на шестимата американски младежи, които вследствие употребата на ЛСД (Лизергинова киселина) заспаха на открито с очи, отворени срещу слънцето, ни накара да се позаинтересуваме от злините, които може да причини този твърде модерен на Запад наркотик. Отговор предоставя американското списание „Сатърди Ивнинг Пост“, откъдето е долната статия от Бил Дейвидсън.

Една млада майка в Орегон довела новороденото си дете на преглед. То имало дефект на червата, а главата му се развивала гротескно само в едната си половина.

При един душевноболен в Ню Йорк и шестима младежи от Орегон било установено напреднало увреждане на наследствените хромозоми, което се изразявало във физическо обезформяване на поколението. У двама от тях била открита хромозомна анормалност, идентична с левкемията.

Един студент от Лос Анжелес получил два епилептични припадъка. Единият от тях бил с толкова силни гърчове, че довел до счупването на два гръбначни прешлена.

Младата майка, душевноболният, шестимата от Орегон и студентът имат едно общо нещо помежду си: всички са употребявали ЛСД. Разбира се, бебето не е употребявало нищо. То е жертва на собствената си майка. Научните доказателства за връзката между ЛСД и въпросните заболявания са все още твърде обстоятелствени. Но фактът, че нарушената хромозомна цялост може да съсипе едно човешко същество и децата му, е напълно доказан. За различни хора трите букви ЛСД означават различни неща: за химика просто съкращение на лизергиновата киселина, чиято продажба в САЩ е уж забранена; за младия хипи ЛСД е просто „киселината“, „шеф“, „ястреб“ - една капка е достатъчна да те изпрати на „пътешествие в съзнанието“, по време на което си мислиш, че ще изпиташ незабавна еуфория. А за медиците, които усилено изучават вредните ефекти на ЛСД върху човека, трите букви са етикет на заплахата от смъртоносни дефекти сега и ужасяващи последици за още нероденото поколение. Всички учени са на мнение, че досега в света не е имало по-опасен наркотик.

„Случаите, в които приемането на ЛСД е довело до тежки отклонения от нормалното, непрекъснато се умножават. От много болници и клиники на САЩ се дават подробни данни за жертвите на ЛСД. В Медицинския факултет на Нюйоркския университет е бил приет душевно болен, който е употребявал ЛСД в продължение на шест години. Установило се е, че хромозомното увреждане при него поразително много напомня на туморни клетки у някои пациенти с остри случаи на анемия. Същият ефект е бил постигнат и в лабораторни условия, когато на кръв е било пряко въздействано с ЛСД. Сведения за епилептиформени припадъци се дават от много болници на Канада и САЩ. Д-р Фрош от Ню-йоркския университет съобщава, че годишно в психиатричната клиника Белвю се приемат средно над 200 пациенти с диагноза параноя и шизофрения, причинени, или поне настъпили след употреба на ЛСД. Същото важи и за други големи метрополии като Чикаго, Сан Франциско и Лос Анжелес. Така например Невропсихиатричният институт в Лос Анжелес вече не приема ЛСД-психотици, а направо ги препраща в най-близката психиатрична болница Камарило. „Ние сме претъпкани с такива случаи - споделя д-р Фишър - до такава степен, нямаме места за „нормално“ психотични пациенти“. Фишър разказва за случая с „портокаловия човек“ - пациент с психични смущения в резултат от приемане на ЛСД. Характерно за неговото състояние било пълната деперсонализация - той смятал, че е портокал, заключвал се в стаята си от страх, че ако някой го докосне, ще се превърне в портокалов сок. Поразителен е случаят с едно 19-годишно момиче от Средния Запад, което след две дози ЛСД трябвало веднага да бъде хоспитализирано, но след триседмично лечение с психотерапия и хлорпромазин било изписано. За да ѝ доставят разнообразие след болницата, родителите и я изпратили при свои приятели в Ню Йорк. На един гуляй тя отново получила ЛСД и почти моментално изпаднала в буйство. Наложило се да я облекат в усмирителна риза и по този начин да я върнат обратно в Средния Запад. Шест месеца по-късно тя била все още в болницата, а положението ѝ непрекъснато се влошавало. Лекарите смятат нейния случай за безнадежден.

Малко са лекарствата (или наркотиците), които са започвали толкова обещаващо като ЛСД. За първи път той е синтезиран през 1938 г. от д-р Алберт Хофман, швейцарски химик, който търсел надеждно лекарство против мигрената. След много опити с деривати на лизергиновата киселина той се спира на един от тях, компонент на моравото рогче (гъбичка), която напада ръжта. Получената химическа комбинация получава по-късно съкратеното наименование ЛСД. Първия опит „на живо“ прави самият Хофман, който глътнал малко ЛСД и по-късно пише: „Пространство и време изгубиха всякаква организация, обзе ме страх, че полудявам“. Бързото му оздравяване от това състояние поражда идеята, че ако се създаде такава „психоза-модел“, лекарите ще бъдат в състояние да надникнат във все още нерешените въпроси на психозите.“143

Доколко зловещо е въздействието на ЛСД, говорят два факта: през 1968 е забранена нейната употреба в САЩ, а също така се казва, че е по-опасна от Виетнамската война.

 


7Интервю на Христо Милков с Райко Николов, февруари-март 2013 г.
8Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
9В изследователски проект по темата „Френската външна политика от Дьо Гол до Митеран“ включих следните студии и статии: Франция - мишена на българското външно разузнаване (1958-1969). - BHR, 2018, 60 с., под печат. Външната политика на Помпиду - наследство или различие (по документи от Министерството на вътрешните работи). - ИПр 2014, Год. 70, №5-6, с. 177-196; Българската култура във Франция през Желязната завеса (1958-1968) - В: Балканите: култури и манталитети. Сборник статии от национална научна конференция, 15 април 2014 г. София: Изд. „Ан-Ди“, 2014, с. 127-140; Телевизионният двубой Дьо Гол - Митеран. Президентските избори във Франция от 1965 г. - В: От век на век, от слово към слово. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. д.и.н. Филип Панайотов, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2014, с. 111-120; Външната политика на Помпиду към Румъния. - В: III международен симпозиум по балкански исторически проучвания: Балканската история и турският език на Балканите. Букурещ, 22-26 април 2015 г., 11 с., сборник статии, под печат. Вж по темата: Кьосев, Ж. Политическата доктрина на генерал Дьо Гол. София: Издателство на МО „Св. Георги Победоносец“, 1995; Григорова, Ирина. Българо-френските отношения по време на президентството на генерал Дьо Гол (1958-1969). София: Изд. „Албатрос“, 2009; Кьосев, Ж. Човекът, който създаде съвременна Франция (Политически портрет на генерал Шарл дьо Гол) - В: сп. „Международна политика“, 2010, №1, с. 55-72.
10АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 9, оп. 2, а. е. 239, л. 1.
11Пак там, а. е. 240, л. 98.
12АМВнР, оп. 25, дело 94, преписка № 2536, л. 253.
13Пак там, л. 254.
14Пак там, преписка № 2475, л. 4-5.
15„Съдба и човешка воля. Дьо Гол“. Част 2. „Комунистите и ние“. Документална поредица на Антен 2 и Пате Синема, представена от БНТ и КФИ, 1990 г.
16Валериан Зорин (01.01.1902, гр. Новочеркаск, Ростовска област - 14.02.1986, Москва) - на работа в Народния комисариат на външните работи (1941-1945); посланик в Чехословакия (1945-1947); зам.-министър на външните работи (1947-1955 и 1956-1965). На този ранг заема и други длъжности като ръководител на Комитета по информация при МВнР - съветското външно разузнаване от 1949-1952 г. и постоянен представител в ООН през 1952-1953 г. В 1955-1956 г. Зорин е посланик във ФРГ. През 1956-1965 г. той отново представлява СССР в ООН. През 1965-1971 г. Зорин е посланик във Франция. От 1971 г. е посланик с особени поръчения в МВнР. Кандидат-член на ЦК на КПСС (1956-1961) и член на ЦК на КПСС (1961-1971). Погребан е в Новодевичевото гробище.
17АМВнР, оп. 25, дело 99, преписка № 2475, л. 9-10.
18De Gaulle and the Fifth Republic, 1958-1968 Weekly summary. Special Report, 20.12.1968, p. 10, 19.10.2016, CIA-RDP79-00927A006800030002-5. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 16.11.2018 г.].
19Пак там, с. 13.
20Андре Фонтен от 1969 г. е главен редактор на „Монд“, след като 18 години ръководи международния му отдел; пише „История на Студената война“ („Histoire de la guerre froide“. Paris: Fayard, 1966) в два тома, както и многобройни есета.
21De Gaulle and the Fifth Republic, 1958-1968, p. 14.
22АМВнР, оп. 25, дело 94, преписка № 2536, л. 253.
23Интервю на Христо Милков с проф. Павел Писарев, февруари-март 2013 г.
24Интервю на Христо Милков с проф. Милан Миланов, февруари-март 2013 г.
25Джонсън, П. Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1993, с. 520. Превод от англ. език: Владимир Атанасов и Димитър Матев.
26Пак там, с. 523.
27Пак там, с. 524.
28Маккарти, Юджийн (29.03.1916, Уоткинс, Минесота - 10.12.2005, Вашингтон) - американски политически деец, сенатор на САЩ (1959-1971), лидер на ляволибералното крило на Демократическата партия, активен противник на Виетнамската война. Преподавател в колежа Св. Томас в Сейнт-Пол, Минесота, след това представлява Минесота в Камарата на представителите (1949-1959), в Сената на САЩ (1959-1971). Маккарти принадлежи към либералното крило на Демократическата партия, поддържа разширяването на социалното законодателство, рязко критикува войната във Виетнам. През 1968 г. той предприема опит да бъде издигнат от тази партия като неин кандидат-президент. Успехите му в началото на избирателната кампания предизвикват такова впечатление върху президента Линдьн Джонсън, че той решава да се откаже от опита си за преизбиране. С особено голяма поддръжка се ползва Маккарти в младежките среди. Макар че демократите издигат своя кандидат Хюбърт Хъмфри, избирателната кампания на Маккарти способства за консолидацията на антивоенното движение в САЩ.
Отказвайки се от преизбирането в Сената, през 1972 г. Маккарти още веднъж безуспешно се опитва да получи президентската кандидатура от демократите. През 1976 г. участва в президентските избори като независим кандидат, заема трето място, като получава 0.9% от гласовете. През 1982 г. отново се опитва да стане сенатор на САЩ, но търпи неуспех.
29Джонсън, П. Цит. съч., с. 524.
30Duby, G., R. Mandrou. Histoire de la civilisation française. XVII-XXe siècle. Avec la participation de J.-F. Sirinelli. Paris: Armand Colin, 1984, p. 394. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
31Хекзагон (фр.) - Шестоъгълник, синоним на Франция, произлизащ от формата на територията на метрополията.
32Fontaine, André. Un seul lit pour deux rêves. Histoire de la „détente“1962-1981. Paris: Fayard, 1981, p. 192. [Превод от фр. език: Хр. Милков].
33Фалачи, Ориана. 1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико. София: Сиела, 2018, с. 8.
34Пак там, с. 9.
35Пак там, с. 8-9.
36Пак там, с. 13-14.
37Пак там, с. 94.
38Пак там, с. 95.
39Пак там.
40Пак там, с. 95-96.
41Янков, Диян. Днес се навършват 36 години от клането в селцето Сонг Ми, Виетнам. 16.03.2004, https://news.bg.  [Прегледан на: 16.11.2018 г.].
42Пак там.
43Цит. по: „16 март 1968 г.: Американски войници извършват масово жестоко клане в Ми Лай“ [няма посочен автор], 16.03.2013, http://blitz.bg.[Прегледан на: 19.11.2018 г.].
44Плескачевская, Инесса. Бабушки из Сонг Ми. - В: Советская Белоруссия, №68 (23212), 09.04. 2009 г. https://www.sb.by.  [Превод от рус. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11.2018 г.].
45Цит. по: Янков, Д. Днес се навършват...
46Цит. по: Календар: 16.03.2016. 40 години от клането в Сонг Ми. https://www.dnevnik.bg.  [Прегледан на: 19.11.2018 г.].
47Цит. по: Янков, Д. Днес се навършват.
48Реутов, Ал. [без заглавие на статията] Военно-промышленный курьер. №1 (117), 11-17.01.2006. [Прегледан на: 19.11.2018 г.]
49Две трагедии. [без автор]. Washington Profile, 15.06.2006, http://www.washprofile.org.  [Превод от рус. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11.2018 г.]
50Stanton, Shelby L. The Rise and Fall of an American Army. Novato, CA: Presidio Press, 1985, р. 271-272. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11.2018 г.]
51Протестът на Джоан Бейз [без автор]. - ЛИК, 1968, № 8, с. 38.
52Пак там.
53Бамбуковые рощи расцветают вокруг освобожденных деревень..., 25.06.2015, http://teomira.blog.bg/.  [Превод от рус. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11. 2018 г.]
54Роа, Клод. Драмата на Америка. - ЛИК, 1968, № 25, с. 13-14.
55Пак там, с. 14.
56Цит. по: Бидлъф, Стив. Възмъжаване. София, 2009, с. 131. [Превод от англ. език: Ралица Деридова].
57Bly, Robert. Iron John: A Book About Men. New York: Addison-Wesley, 1990,
р. 95. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 19.11.2018 г.].
58Вейот, Клод. Холивуд се самообвинява. (L’Express). - ЛИК, 1968, № 29, с. 38.
59Пак там.
60„Кеят на мъглите“ - драма, криминален, романтичен (1938), определян като манифеста на френския „поетически реализъм“. Фаталност и обречена история, пронизана от магията на отчаянието. Режисьор: Марсел Карне, сценарист: Пиер Дюмарше, Жак Превер. В ролите: Раймън Емос, Жан Габен, Мишел Морган, Мишел Симон, Пиер Брасьор, Едуар Делмон.
61Вейот, Клод. Холивуд се самообвинява.
62Ден на победната лъжа, 15.05.2016. Сега форум, http://www.segabg.com. [Прегледан на: 19.11.2018 г.].
63Hastings, Max. Armageddon: The Battle For Germany 1944-1945. Pan MacMillan, 2005, http://www.extremecentrepoint.com. [Прегледан на: 20.11.2018 г.].
64Пак там.
65Пак там.
66Пак там.
67Пак там.
68Пак там.
69Пак там.
70Пак там.
71Пак там.
72Пак там.
73Пак там.
74Пак там.
75Пак там.
76Пак там.
77Пак там.
78Пак там.
79Пак там.
80Goodrich, Thomas. Hellstorm: The Death of Nazi Germany, 1944-1947. Sheridan, Colorado: Abardeen Books, 2010, p. 266. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 20.11.2018 г.].
81Junge Freiheit („Юнге Фрайхайт“ (нем.) - „Нова свобода“) - германски седмичник, идейно близък на „Новата десница“. Основан през 1986 г. във Фрайбург-на-Бризгау от студенти и лицеисти, този вестник от 1995 г. се установява в Берлин. Неговите издатели го описват като демократичен и консервативно-либерален.
82Първият ден на десанта в Нормандия.
83Каменарски, Ганчо. Spiegel: Американските войници извършват 190 000 изнасилвания в Германия, 8 май 2015 г., https://www.blitz.bg. [Прегледан на: 20.11.2018 г.].
84Цит. по: [Без автор] Престъпленията на Западните съюзници във Втората световна война и непосредствено след края ѝ, 13.08.2015, https://www.forumnauka.bg. [Прегледан на: 20.11.2018 г.].
85Пак там.
86Пак там.
87Пак там.
88Пак там.
89Wiegrefe, Klaus. Were the Americans As bad As the Soviets. 02.02.2015. Spiegel Online, http://www.spiegel.de. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 20.11.2018 г.].
90Пак там.
91Пак там.
92Did Allied troops rape 285,000 German women? That’s the shocking claim in a new book. But is the German feminist behind it exposing a war crime - or slandering heroes? - Daily mail, 25.03.2015, http://www.dailymail.co.uk. [Превод от англ. език: Хр. Милков; прегледан на: 27.11.2018 г.].
93Пак там.
94Пак там.
95Леон Радзинович (1906, Лодз -1999, Хавърфорд, Пенсилвания) - почетен член на Съвета на Кралицата, носител на наградата на Британската академия, първи Волфсонски професорски по криминология, първи директор на Кеймбриджкия институт в Университета в Кеймбридж.
96Цит. по: Каменарски, Ганчо. Spiegel: Американски войници през 1945 г. са изнасилили 190 000 германки, https://www.blitz.bg. [Прегледан на: 21.11.2018 г.].
97Пак там.
98Чолаков, Любомир. Изнасилената Европа, https://sites.google.com. [Прегледан на: 21.11.2018 г.].
99Пак там.
100Пак там.
101Кожухаров, Петър. Злоупотреба. - ЛИК, 1968, № 43, с. 27.
102Пак там, с. 27-28.
103Пак там, с. 29.
104Пак там.
105Пак там.
106Паскал, Робер-Диар. Юридически хроники. Сатирата и правото на хумор - една толкова дълга юридическа битка. (в. „Монд“). - Сега, № 5188 (14), 20 ян. 2015, http://www.segabg.com.
107Милков, Хр. „Шарли Ебдо“ - окървавеният смях: разстреляните карикатури. - В: Религии, култури и политики. Балканите 20-21 век. София, 2015, 143-156.
108Кавана, Франсоа - френски писател, автор на исторически романи, журналист, карикатурист, автор на комикси.
109Чарлс Монро Шулц (1922, Сейнт-Пол, САЩ - 2000, Санта Роза, САЩ) - световноизвестен американски карикатурист, прочул се с поредицата карикатури „Пийнътс“. Тя се появява за пръв път през 1950 г. Тази поредица карикатури става една от най-известните за всички времена. Шулц се вдъхновява за образа на главния герой Чарли Браун от собствения си живот. Също като при Чарли Браун - бащата на Шулц е бръснар, а майка му домакиня; Шулц имал куче като дете. За разлика от Снупи, то било пойнтер. В по-късен етап се появява един от братята на Снупи, наречен Спайк - така се и казвало кучето на автора; Шулц също бил срамежлив и необщителен. Малкото червенокосо момиче е Дона Джонсън, която била счетоводителка в Арт Инстракшън - с нея той има връзка. Тя отхвърля предложението му за брак, но му остава приятелка до края на живота му. Героинята Пати е вдъхновена от първата жена на Шулц. Образът рядко участва в карикатурите след развода им. Запазва карикатурите от „Пийнътс“, издадени на 6 юни всяка година в памет на другарите му, които умират в Нормандия. Шулц имал приятел наречен Чарли Браун. Премества се за кратко в Колорадо Спрингс (Колорадо). Той рисува върху стена от дома си там за дъщеря си Мередит - изобразени са Пати, Чарли Браун и Снупи. Стената е премахната през 2001 и дарена на музея „Чарлс М. Шулц“ в Санта Роза (Калифорния). Шулц живее и работи повече от 30 години в Санта Роза. През 2000 на него е кръстено летище. На логото на летището е изобразен Снупи със специфичните слънчеви очила и шал и летящ на покрива на червената си колибка. Музеят, посветен на карикатуриста, отваря врати за първи път на 17 август 2002, за да отпразнува работата му. В парка „Депо“ в даунтауна на Санта Роза се намира бронзова статуя на Чарли Браун и Снупи. Поредицата карикатури „Пийнътс“ е издавана близо 50 години без прекъсване и се отпечатва в над 2600 вестника в 75 страни. На 28 юни 1996 карикатуристът получава звезда в Алеята на славата, която е точно до тази на Уолт Дисни. Дубликат на тази звезда е изложен пред старото му студио в Санта Роза. Получава наградата за хумористични карикатури на американската национална общност на карикатуристите (National Cartoonist Society Humor Comic Strip Award) през 1962 за „Пийнътс“, тяхната Elzie Segar Award през 1980, тяхната Reuben Award през 1955 и 1964, както и тяхната Milton Caniff Lifetime Achievement Award, която е за цялостен принос, през 1999. Носител е и на наградата Silver Buffalo Award, най-високото отличие за възрастни, давано от бойскаутите на Америка, заради приносите му към американската младеж. Списание Форбс обявява Шулц за „най-високо платената мъртва личност“ в Америка, като имуществото му носи приходи от $32 милиона след смъртта му. Според книгата Where Are They Burried? (прев. - Къде са погребани те?), както и според други източници, приходите на Чарлс М. Шулц докато е жив се равняват на $1, 100 000 000.
110Коломбе-ле-дьо-з-Еглиз - градчето, в което се намира имението на Дьо Гол „Боасьори“.
111Il y a 40 ans, le drame de la discothèque du 5-7 à Saint-Laurent-du-Pon - Publié le 01.11.2010, http://www.lepoint.fr.
112Mazurier, Stéphane. „Ces gens-là nous ignoraient“: Charlie Hebdo et la presse sérieuse, le 27.04.2009, http://www.acrimed.org.
113Агеластът (от гр. ἀγέλαστος) е „този, който никога не се смее, лишеният от чувство за хумор“. Цит. по: Николов, Тони. Агеластите, Шарли Ебдо и свободата. Портал за изкуство, култура и общество „Култура“, http://kultura.bg.
114Портал за изкуство, култура и общество „Култура“, публикувана с малки съкращения в електронните издания на „24 часа“ и „Дневник“ от 12 януари 2015 г.
115350 процеса за доброто име на генерала. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 30.
116Антониони в американската пустиня. (L’Espresso). - ЛИК, 1968, № 42, с. 30-31.
117Пак там.
118Пак там.
119Ришбитер, Хенинг. Театърът и бунтът. (Theater heute). - ЛИК, 1968, № 42, с. 23-24.
120Пак там.
121Алпърт, Холис. Дързък призив към младия зрител. (Saturday Review). - ЛИК, 1968, № 45, с. 32.
122Джеймс Дийн (1931, Марион, Индиана - 1955, Чолам, Калифорния) - американски актьор, два пъти номиниран за „Оскар“ (след смъртта си), посмъртно награден със „Златен глобус“, превърнал се в идол на американското кино и получил статут на легенда след ненавременната си смърт. Изиграва само 3 сериозни роли преди смъртта си - във филмите „Бунтовник без кауза“, „На изток от рая“ и „Гигант“ - посмъртно, награда за най-добър актьор.
123Алпърт, Холис. Цит. съч., с. 32.
124Пак там.
125Марко Белокио (1939, Бобио, Италия) - италиански кинорежисьор, сценарист и актьор. Забележителната кариера на Белокио като режисьор на внушителен брой игрални, документални, късометражни и телевизионни филми минава през различни теми и жанрове. Кинотворбите му го нареждат сред най-важните италиански режисьори, заедно с Бернардо Бертолучи и Пиер Паоло Пазолини. На 26 години той заснема своя първи игрален филм „Юмруци в джобовете“ (1965), избран на международния фестивал в Локарно; през 1967 печели Сребърен лъв за режисура и е лауреат на специалната награда на журито на Виенския фестивал за филма „Китай е близо“. През 1969 Белокио участва в снимките на филма „Любов и ярост“ заедно с Пазолини, Бертолучи, Лицани и Годар. През 1991 получава „Сребърна мечка“ - специалната награда на журито на Берлинския фестивал за филма „Осъждане“. През 1999 е удостоен с почетна премия за принос в световното киноизкуство на Московския международен фестивал. През 2002 в Солун 27-те му игрални филма са представени в ретроспектива. На 4 и 5 септември 2010 излиза телевизионната опера „Риголето в Мантуа“, поставена от Марко Белокио, интерпретирана от Пласидо Доминго, излъчена от РАИ, и предадена по целия свят в 148 страни. През 2011 е награден е награден със Златна алебарда за кариера в киното, а също и с премия за най-добра режисура за филма „Моите сестри“. На 9 септември на 68 Венециански фестивал получава Златен лъв за кариера от ръцете на самия Бертолучи. На международния фестивал в Бари получава наградата „Марио Моничели“ за най-добра режисура за филма „Спящата красавица“.
126Лейн, Джон Франсиз. Италианската камера на гнева. Младите италиански режисьори. (Seven arts). - ЛИК, 1968, № 49, с. 26-27.
127Пак там.
128Пак там, с. 25-26.
129Пак там, с. 26.
130Дьо Барончели, Жан. Киното в Англия - американски „доминион“. Опровергана легенда. (Le Monde). - ЛИК, 1968, № 4, с. 25-26.
131Пак там.
132Пак там.
133Пак там.
134Театърът в Съединените щати. (Les lettres françaises) [Без автор]. - ЛИК, 1968, № 14, с. 32-33.
135Пак там, с. 32-33.
136Пак там.
137Митенцвай, Вернер. Направления и тенденции в световната драма. (Theater der Zeit). Направлението „Хепънинг“. - ЛИК, 1968, №25.
138Хари Белафонте (на английски: Harold George Belafonte, Jr.) е роден през 1927 г. в Ню Йорк. Той е американски музикант, певец, актьор и борец за граждански права на цветнокожите в Америка, както и известен критик на администрацията на Буш. Започва кариерата си като певец в нощни клубове в Ню Йорк, като междувременно взима класове по актьорско майсторство. Записал е много плочи с музика в характерния за островите на Карибско море национален стил. Участвал е в музикални филми. Той и японският аниматор Хаяо Миядзаки получават „Оскар“ за цялостен принос за киното. Удостоен е с хуманитарната награда „Джийн Хершолт“.
139Хари Белафонте: расизмът в телевизията. (The New York Times). - ЛИК, 1968, № 34, с. 10-11.
140Стивън Фостър (1826, Питсбърг - 1864, Ню Йорк) - американски композитор, изпълнител и автор на текстове, известен като „бащата на американската музика“. Още преди да навърши 20 години написва първите си песни. Работи в пътуващ цирк като клоун конферансие и музикант. Тези два съвсем различни вида музика оказват силно влияние върху бъдещите му работи. През деня свири в салоните класическа музика на пиано, а през нощта, забавна музика за приятелите си. Тези два противоположни жанра оказват голямо влияние върху творчеството му и в създаването на най-добрите му песни. Автор е на най-известната си песен „О’Сузана“, която се превръща в химн на Златната треска в САЩ през 1848-1849 г.
141Хари Белафонте: расизмът в телевизията. (The New York Times). - ЛИК, 1968, № 34, с. 10-11.
142Това става на Запад. Трагичната романтика на протеста. 15-годишната Линда бе арестувана за просия и тогава се оказа, че тя е в списъка на избягалите от дома си. - Светът в снимки и карикатури, 1968, № 1.
143Скритите злини на ЛСД. Генетични увреждания - опасност от ненормално развитие - за сметка на неродените поколения. (The Saturday evening post. - Светът в снимки и карикатури, 4, 1968, № 7.

 

X

Right Click

No right click