1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век) - Девета глава. Какво се случи след Май

Написана от Христо Милков
Посещения: 2706

Индекс на статията

 

ДЕВЕТА ГЛАВА. КАКВО СЕ СЛУЧИ СЛЕД МАЙ

 

Не може да се разбере съвременната история на Франция, ако не се разберат събитията от май - юни 1968 г. Но за да може да се осмислят правилно, трябва да се отсее действителността от митологизацията, нещо изключително трудно, особено при такова явление, което обхваща цялото общество, с последствия, които засягат всички прослойки и всеки отделен човек, не само майското поколение, но и неговите деца. Много е трудно във време, когато се сблъскват толкова мощни медии, когато за пръв път всеки има свободата да се изкаже по всеки въпрос и да защити своето становище, а средствата са най-различни, от словото и четката, до павето и коктейла „Молотов“.

Въпреки гръмките лозунги за смяна на системата, това не е същността на Май’68: републиканската система и в частност голистката република, продължител на гражданските ценности, заложени още през Великата френска революция, не би могла да се промени. Май’68 не е против голизма на Дьо Гол, нито против този на Помпиду, който успешно завършва „30-те славни“. Не е против партията или против личността на Дьо Гол. Нито една политическа партия не е в състояние да се изправи срещу неговия Съюз за защита на Републиката или да издигне водач от неговия калибър. А той самият не се смята за венчан за властта. Усеща кога e дошло времето да я вземе и кога да я напусне.

„Вълненията приключват, но не и последиците от тях. Социологът Ален Турен изрича знаменитата фраза „Движението от Май’68 няма утрешен ден, но има бъдеще“. Само година по-късно патерналисткият капитализъм приключва с оттеглянето на Дьо Гол. Две години по-късно Франсоа Митеран създава в Епине Социалистическата партия и подписва през 1972 г. с комунистите Обща програма за управление. Старата левица се отказва от догматизма, поучена от „новите леви“, както се наричат бунтарите от Май’68, за да спечели през 1981 г. президентските избори. Университетите получават автономия, училището е реформирано, засилва се чувствителността към човешките права, жените и сексуалните малцинства придобиват равенство, влиянието на католическата църква намалява. Обществото се променя от една несъстояла се революция.“604

На въпроса ми какъв е отзвукът от майските събития в европейски и световен план и дали може да се търси такъв и върху България, проф. Миланов отвърна: „Отзвукът от майските събития от 1968 г. в европейски и световен мащаб тогава бе значителен като за едно колкото неочаквано, толкова и показателно събитие. За анализаторите на някои държавни и обществени среди то бе и предвидимо. И все пак, колкото и да е сензационно, то си остава един важен, но и банален факт от хрониката на времето. Освен за Франция, където това събитие и досега е считано за уникално по своя размах и последствия социално явление. Що се отнася до България, трудно могат да се правят директни паралели, освен в известна степен с последните събития у нас от зимата на 2013 г. Но и в този случай и събитията във Франция, и събитията в България, въпреки приликите си, остават национални граждански вълнения с близки, но не автентични цели. Това, което несъмнено е общо, са исканията и борбата за промени в обществено-политическия живот.“605

На въпроса ми към Светослав Терзиев дали няма разочарование от 1968 година, той сподели, че „левицата през 1968 г. се чувства на гребена на възходящата вълна. Защото левицата наистина е в подем, тя се възползва от тази тенденция, тя успява да се реорганизира много бързо, благодарение главно на Митеран. Практически левицата стига до властта, в крайна сметка това е една от целите на политическата борба. Да стигнеш до властта, за да можеш чрез властта да упражниш онези действия и влияние, които да дадат реализация на идеите ти. Разочарование ако е имало, а то беше неизбежно, то беше след това. Защото след като дойдоха да власт вече, започнаха проблемите. По възходящия път ти нямаш проблеми. Те не се разочароваха след 1968 г. Напротив, те бяха във възход тогава. Това беше един голям подем в средите на френската левица и въобще в нейното мислене, във философията ѝ и т.н. Ако е настъпила някаква криза, а тя неизбежно дойде, това беше кризата, която се усети най-напред към края на 80-те години, когато Ширак дойде на власт, за кратко наистина, и имаше съжителство за две години - от 1986 до 1988 г. Фактически тогава левицата беше загубила инерцията си. На практика за 5 години от 1981 г. на власт тя губи инерция и губи доверие. И затова загуби властта. Имаше съжителство между ляв президент и десен министър-председател, което вече се трансформира през 1988 г. в нов подем на левицата, но тя вече не беше същата. Дойде на власт един Мишел Рокар, който е социалдемократ, близо до социалистите, но не е истински изразител на тези разбирания. Много културен човек, много изискан, даже прякорът му от гимназията е „интелигентният хамстер“, защото е дребничък, но иначе е интелигентен човек, но това е вече времето, когато се усеща, че тя се е изхабила. И с Митеран си отиде голямата левица във Франция. Когато той почина, защото той беше един колос в нейните среди, около високите дървета останаха само храсти. Падна голямото дърво и останаха едни храсталаци. Това остана от френската левица. Тъй че властта я изхаби. Наистина, тя можа чрез властта да направи много неща. До голяма степен демократизира френското общество, обаче не успява да постигне социални успехи, цели, каквито тя си поставяше. До голяма степен катастрофално, особено за комунистическата партия, беше рухването на социалистическата система. Това беше удар, от който тя не можа да се съвземе. През 1989 г. Френската компартия до голяма степен стана един архаичен символ във Франция на това, което си е отишло в Източна Европа. Защото тя беше много близка с източноевропейските комунистически партии. Жорж Марше като генерален секретар на ФКП по това време беше абсолютно изчерпан и нямаше абсолютно нищо какво да даде. Жорж Марше във ФКП е техният Бойко Борисов, това е телохранителят на Валдек Роше, по-предишният генерален секретар. И той не може да бъде носител на някакви светли и умни идеи. Тъй че ФКП изпадна в много тежка криза, изгуби влияние. Нейният електорат премина към крайната десница, което е нейният срам в този смисъл, защото тя като работническа партия предаде своя електорат в ръцете на крайната десница, която стана най-голямата работническа партия. И след това тя вече не можа да се възстанови. Тя търси някакви комбинации, колкото да оправдае своето съществуване. И затова фигурата, която представя и комунистите, е Жан-Люк Меланшон, който не е комунист. Но затова има комунистическа партия, защото тя не може да изкара собствен кандидат.“606

Нямаше ли разочарование от майските събития - от разликата в очакванията и действителността? През 1968 г. са очаквали, че ще се случи революция. Според Светослав Терзиев „сега нищо не очакват, защото всички са затънали в криза. Но през май има такова очакване, то витае във въздуха. Всички усещат, че нещо става, но не могат да определят какво е това.

И какво от това? Дьо Гол си отиде, но целта не беше да падне Дьо Гол. Това не реши никакъв проблем. Самото падане на Дьо Гол, всъщност самото оттегляне на Дьо Гол, защото се оттегли сам. Защото той не можеше да остане. Защото тогава улицата щеше да го изхвърли, той не можеше да изкара мандата си. Но след Дьо Гол голизмът си остана.

Какво се случи? Голизмът без Дьо Гол. Голизмът на Помпиду. Той си остана. Тъй че не беше това целта на 1968 г. Целта не беше срещу партия. Целта беше да се пребори срещу мисленето на цяло поколение. Това беше преобръщането. Затова е много трудно да се определи какво се е случило през 1968. Защото това е аморфна маса, в която се смесват всякакви политически тенденции. Там могат да се намерят млади хора, които искат пречупване не само от левицата, но и от десницата. Едно ново поколение се роди и в десницата.

Защо си отиде Дьо Гол? Защото трябваше да дойдат други хора след него. Вярно, че там стана по-плавно, по-постепенно, не стана толкова радикално, както в средите на левицата се изкараха нови фигури. В десницата също стана това пречупване. Тя не можеше да продължи с това военновременно поколение, което беше доста закостеняло. Самото то не искаше и нямаше как да си представи по друг начин развитието. То просто не можеше: то го осъждаше, то го отхвърляше, то се съпротивляваше. Това е класическият сблъсък между бащи и деца, който по начало си съществува. В случая, когато става дума в едно общество, това не е просто сблъсък на поколения, а сблъсък на философии. Едната е стихийна, неосъзната, другата е традиционалистка и проверена и утвърдена, защото тя наистина е философията на победителите от войната, философията на онези, които са изстрадали войната и са я изнесли на гърба си, които са и герои, и мъченици в същото време. Не можеш да ги обиждаш. Обаче ти не искаш да живееш като тях, ти не искаш да бъдеш като тях.

И за това надигане нямаше ясен противник: ту ще бъдат тези, които са срещу войната във Виетнам, ту ще бъдат социални движения, които са за да не се закрие едно или друго предприятие, защото тогава има и много силни работнически вълнения, които се преплитат със студентските протести, даже понякога правят общи протести. Целите могат да бъдат различни, но голямата идея на промяната идва от това, че трябва да се сложи край най-сетне на тази Втора световна война и трябва да започне мирът.

Но няма смяна на системата, републиката не се сменя. Няма и такава цел, никой не го иска. Няма и такъв смисъл. Републиката като идея във Франция е много силна. И досега продължават борбата срещу аристократизма и срещу монархизма. Ние привърженици ли сме на републиканската идея или не? Те постоянно си задават този въпрос в името на републиката.“607

По повод голистката република Св. Терзиев сподели, че тя в много голяма степен е продължение на идеята за републиката от Френската революция. Тя е нейното естествено далечно следствие, тя не влиза в конфликт с първоначалната идея за републиката, напротив, тя я доразвива, прави силна република. Това е целта, да бъде силна републиката.

Във Франция има силни държавни институции. „Републиката във Франция я развиват не толкова като институции, развиват я повече като гражданство. Силното гражданско общество, това е не администрацията. Институциите, държавата сама по себе си е много консервативна. В своя консерватизъм и бюрократизъм не е много по-различна от монархическата държава, макар че никога няма да го признаят, защото е нейно отрицание. Но ако се сблъскате с френската държава, ще видите, че тя е изключително бюрократизирана машина, много мощна и много консервативна. Тя трудно се променя. Но тя в случая обслужва републиката, републиканската идея и републиканското общество, защото я няма привилегированата класа. Тя не може да обслужва една привилегирована класа. Тя е инструмент на гражданското общество.“608

Никой във Франция не е предвидил майските събития. Никой не е подготвен за тях. Те идват като изненада за всички. Те не са предвидени от генерал Дьо Гол и от правителството, които са най-пълно осведомявани от специалните служби, от държавния, административния и полицейския апарат за обстановката в страната и по-специално в Париж, за настроенията на студентството, работниците, гражданите. „Нека веднага призная - пише Помпиду в спомените си, издадени след смъртта му, - аз не бях предвидил това, което стана.“ Те не са предвидени и от ФКП, а работническата класа участва масово в тези събития.

През следващите месеци и години Франция е болна от май. Майските събития убеждават французите, че нещо не е в ред и трябва да се промени.

„При такава обстановка и настроения на духовете във Франция започна една ранна предизборна кампания. Започна голямата битка за Елисейския дворец, в която всички ходове бяха позволени, включително и политическият шантаж и диверсия, средство за политическа борба на всички равнища.

Големи и малки политически дейци биват оплювани и за деяния, които не са извършили или за които не носят лична отговорност. Неприкосновеността на личността и дома, зачитането на човешкото достойнство и чест, които се издигат декларативно във висши принципи на западната демокрация, са постоянен прицел на интриги и поругаване. Специализирани вестници и журналисти, частни детективи и платени разпространители на злепоставящи слухове могат всякога и от всекиго да бъдат купени с пари за ровене в личния живот на гражданите, за монтиране на скандали.“609

В своя статия под заглавие „Тридесет години след студентските вълнения от Май’68“ Анри Наваро пише: „Оръжие на бунтарите, които разтърсиха Франция и властта на генерал Дьо Гол, парижкото паве бе покрито с дебел слой асфалт. Днес то е само символ на медийно събитие.“610

Наваро тъжно пише по-нататък: „Май 68 във формалин“, с носталгия отбеляза в заглавие „Либерасион“, вестникът на едно поколение, което признава, че е допринесло повече за промяна на нравите, отколкото за промяна на политическия живот в една страна в постоянни конвулсии.

Сегашните изблици на насилие на младите от предградията, жертва на безработицата, нямат нищо общо с бунта на младите буржоа, които, очаровани от Третия свят, не можаха да понесат общество, също сковано, но от изобилие.

Защитници или противници на бунта, днешните френски лидери минаха до един през „Май - 68“ - анархистични сборища през деня, улични барикади през нощта, но и най-голямата обща стачка, виждана някога във Франция. Президентът неоголист Жак Ширак бе млад висш служител, който преговаря със синдикатите за прекратяване на стачката, премиерът социалист Лионел Жоспен - млад дипломат с троцкистки убеждения.

От тези сблъсъци имаше повече реторика, отколкото кръв - за девет дни вълнения бяха убити един студент и един комисар - Франция помни кадрите на телевизионна екзалтация, излъчвани от телевизионните канали.

Тръгнало от малки групи, противници на войната във Виетнам, движението се разрасна спонтанно и надскочи всички политически тенденции, включително левичарските групировки, отцепили се от Комунистическата партия, обвързана с Москва.

„Тогава искахме всичко и веднага“, обобщава с едно изречение най-известният студентски лидер Даниел Кон-Бендит.

Днешните младежи, чиито родители бяха по барикадите, не се възприемат като „децата на Май - 68“.

„Сега - отбелязва Кон-Бендит - те се страхуват от безработицата, СПИН-а, озоновата дупка...“

И ако евентуално се стигне до „голям взрив“, той ще тръгне не от интелектуалците, а по-скоро от предградията и ще бъде подет не от работническата класа, а от безработните.

През 1968 г. от Франция тръгна вълна от бунтове на младежи идеалисти срещу всяка форма на власт, като ответната реакция на властите бе много по-жестока, отколкото тази на властите в Париж.

В САЩ убийството на 4 април на лидера на протестното движение на чернокожите Мартин Лутър Кинг даде старт на бунтовната пролет.

От Европа до Съединените щати вълненията започнаха с гигантски митинги против американския империализъм в момент, в който войната във Виетнам взимаше всекидневно хиляди жертви.

Контракултурата, възпята от идолите на цяло едно поколение - Джанис Джоплин, Джими Хендрикс и Джоан Бейз, съпътстваше антивоенната вълна, чиято кулминация бе през август във Вашингтон с кървави сблъсъци с Националната гвардия.

В Европа студентите се надигнаха. В Берлин протестното движение се засили през март 1968 г., когато крайнодесен активист се опита да убие студентския лидер Руди Дучке. Началото му бе на 2 юни 1967 г. след смъртта на студента Бено Онезорг, протестирал срещу визитата на иранския шах в Западен Берлин.

В Източна Европа „Пражката пролет“ се роди от мощно реформаторско движение за демокрация. Изпратените танкове на 21 август бе безапелационният отговор на Варшавския договор (30 убити и над 300 ранени).

В Мексико студентски демонстрации под портретите на Че тръгнаха на 2 октомври в квартал Тлателоко в столицата. Намесата на военните приключи с най-малко 50 убити.

Япония също бе залята от протестни движения под тласъка на леви движения, които настояваха за премахване на американските бази.“611

Май не е революция, въпреки гръмката революционна фразеология, тържествуваща през тези дни, и кресливите определения в този дух, но последствията от него са революционни - тогава дългосрочно и трайно се променят манталитетите, извършва се промяна на мисленето - именно това го прави не просто едно от обичайните събития в хронологията. Не само се поставят големи въпроси и важни теми, а започват далеч отиващи промени - равенството между половете, правата на малцинствата, съдбата на жените, правото на аборт, свободната употреба на контрацептивите, свободата и сигурността на мъжете и жените от всички раси и с всякакво социално положение, автономията на Корсика, Бретон и Лангедок, утвърждаването на алтернативна култура, съвсем нова по жанрове, форми, изказ и общуване между твореца, изпълнителя и публиката. Постепенно влиянието на църквата намалява. Студентите извоюват най-демократичния закон за университетите и образованието. В резултат на общата стачка работниците постигат не само обещания, но реални отстъпки от страна на правителството, надхвърлящи първоначалните им искания. През Май се сблъскват не само две поколения, а две философии. Осъществява се пречупване не само в левицата, но и в десницата, макар и по-постепенно, по-плавно.

„Майските събития във Франция имаха широк международен отзвук. Американската агресия във Виетнам беше в ход. Съветските войски разгромиха Пражката пролет. Всички тези събития подсказваха, че четвърт век след края на войната световният ред, установен след нея, е нестабилен и оспорван както от народите, така и от държавите. След нови двадесет и пет години, в края на двадесетия век, рухна и съветският социализъм, заедно с неговата международна система. След тази гигантска промяна сега текат нови десетилетия. Народите пак искат промени и ако правителствата не ги осъществят, те сами ще ги наложат.“612

Забележителна е промяната в отношението на французите към Май. Ако в първите седмици на събитията те масово застават на страната на студентите, то отвратени от насилието и от двете страни, уплашени от избухването на гражданска война, от пълната парализа на икономиката, мнозинството вижда в лицето на Дьо Гол гарант, че такава криза повече няма да се случи и за това гласува в полза на неговата партия на извънредните парламентарни избори. Но колкото повече години се нижат, влиянието на духа на 68-ма върху тях не намалява, а нараства с отдалечаването от събитията. „По повод 40-годишнината сп. „Нувел обсерватьор“ поръча социологическо проучване, според което 74% от запитаните смятат, че Май’68 е имал положително влияние в обществото, а 77% казват, че тогава биха били на страната на студентите. 20 години по-рано подобно проучване по поръчка на в. „Фигаро“ даваше само 44% одобрение на Май’68.“613

 

604Терзиев. Светослав. Забранено е да се забранява или лудостта на френския май 68. Студентските бунтове преди 40 години бяха порив за индивидуална свобода и очовечаване. 09.05.2008, http://www.segabg.com.
605Интервю на Христо Милков с Милан Миланов, февруари-март 2018 г.
606Интервю на Христо Милков със Светослав Терзиев, февруари-март 2013 г.
607Пак там.
608Пак там.
609Шишманов, Димитър. Цит. съч., с. 51.
610Наваро, Анри. Тридесет години след студентските вълнения от май’68. - Бюлетин на БТА „Анализи и прогнози“, 1998, № 80.
611Пак там.
612Писарев, Павел. Подир изгубеното време, с. 254.
613Цит. по: Терзиев, Светослав. „Забранено е да се забранява“, или лудостта на Френския май’68. - Сега, 9 май 2008 г., http://old.segabg.com.

 
X

Right Click

No right click