1968 – „разделната“ година: свободата на власт. Българският поглед върху Френския май (60-те години на ХХ век) - Увод

Написана от Христо Милков
Посещения: 2714

Индекс на статията

 

УВОД

 

Шестдесетте години на ХХ век са десетилетие на радикални промени по цял свят. Не са „пропуснати“ нито Америка, нито Азия, нито Старият континент. То оставя върху снагата на човечеството много по-дълбоки следи, отколкото траншеите, които са прокопани по времето на войната, наречена Голяма. Това е време на важни международни събития - издигната е Берлинската стена; светът е на косъм от ядрена катастрофа през Карибската криза; избухва безсмислената и пошла война във Виетнам. След възкачването на Дубчек изгрява Пражката пролет, а безкомпромисната инвазия в Чехословакия на „дружеските армии“ изтрива всякакви блянове за „социализъм с човешко лице“; започва Културната революция в Китай; за шест дни Израел разгромява Египет и неговите съюзници. Това са десет години на нагли престъпления и кървави насилия - падат братята Джон и Робърт Кенеди, в своята борба за права и свободи е убит пастор Мартин Лутър Кинг, в отговор на което избухват масови негърски протести; разстрелян е „Че“ Гевара - знаме на революцията в Латинска Америка и в Западна Европа; три куршума са изстреляни в главата на германския лидер и теоретик на студентското движение Руди Дучке; „само“ 31 атентата са осъществени срещу живота на генерал Дьо Гол. Юрий Гагарин, първият човек - космонавт, полита към звездите, а две години след него - и Валентина Терешкова, първата жена - космонавт. Извършена е първата трансплантация на сърце в света от д-р Кристиан Бърнард в Кейп Таун, ЮАР. Открит е лазерът. Завоювани са нови коти в борбата за човешки права и свободи и нови върхове на човешкото познание. Вихри се сексуалната революция и вместо „свобода, братство, равенство“ е издигнат лозунгът „свобода, братство, сексуалност“.

Нарекох 1968 „разделна“. Може да се говори за „преди“ и „след“ нея. Тази високосна година в голяма степен принадлежи на студентите: техният въртоп поглъща целия свят. Никога дотогава полицейски ботуш не е стъпвал в древната Сорбона, а за пръв път в историята на Франция 10 милиона работници излизат на улицата. В Европа изригват два вулкана: на Изток - в Прага и на Запад - в Париж.

При събития от такъв калибър като Френския май, обхващащи цялото общество, неизбежно се повдигат много въпроси - защо са се случили, какво ги е предвещавало или са били пълна изненада; какво се е случило през този бурен месец, какво се е случило след него и с какво и защо ще се запомни, какъв е бил неговият отглас. Сякаш по инерция им се слага етикетът „студентски“, но дали те са само такива. Кои са хората, които правят май, за какво се борят и какво постигат...

Все по-голямото натрупване на нови документи, спомени, дневници, научна литература говори за значимостта на това явление. Същевременно има празнини, още незапълнени ниши в изследванията на този толкова важен период на XX век.

Такава възможност дават документите от АМВнР, от т.нар. Комисия по досиетата1 (архиви за периода на Първо главно управление на МВР), от бившия Централен партиен архив, който понастоящем се съхранява в Централния държавен архив, от архива на БТА и нейните официални, служебни и секретни бюлетини, българският официален и служебен печат, сред който се открояват заглавия като „Работническо дело“, „Поглед“, „Народна младеж“, чиито кореспонденти и наблюдатели следят изкъсо развоя на събитията. В изданията на БТА сп. „ЛИК“, сп. „Светът в снимки и карикатури“ (предшественикът на „Паралели“), сп. „Международно профсъюзно движение“ и сп. „Антени“ са разгледани политическите процеси през 60-те години на ХХ век, младежкото и синдикалното движение, новите явления в културата и изкуството, характерни за този период. Голяма част от публикациите в тези издания са статии от водещи западни вестници и списания, излезли съвсем наскоро. Специално тези в сп. „Международно профсъюзно движение“, предназначено за служебно ползване, „закъсняват“ само около две седмици. Заслужава да се отбележи, че процентът на материалите от ТАСС е минимален. Така картината, която може да се получи въз основа на материалите в тези издания, може да се смята за актуална, като, разбира се, внимателно се пресява през задължителния идеологически филтър, поне що се отнася до официалните издания.

Самото използване на тези архиви представлява принос в българската наука, защото те или изобщо не са били публикувани, или достъпът до тях е бил твърде ограничен.

Много важна част от използваните материали са дълбочинните интервюта, направени от мен със съвременници и участници в събитията, които дават възможност те да бъдат представени като процес. Сред тях са кореспондентът на в. „Работническо дело“ проф. Павел Писарев2 или такива личности като дипломата Райко Николов3 или д-р Светослав Терзиев4, дългогодишен кореспондент на БТА, проф. Милан Миланов5, български представител в ЮНЕСКО и посланик във Франция, резидента на българското разузнаване в Лондон и Париж Димо Станков6. Наред с тях са и автори на книги, мемоари и др., което отговаря на общата идея на монографията тази преломна година да бъде представена през български поглед.

Не всички отговори са дадени, появяват се все нови и нови документи, много от участниците са живи и разказват за това, което са преживели. Макар че върху май и юни 1968 г. има натрупана книжнина от най-различен характер, а първите съчинения се появяват още през месец юли, съвсем не може да се каже, че последната дума за този вулкан, изригнал през 1968 г., е казана и че всичко е изчерпано. Особено във връзка с кръглите годишнини се разкриват все нови и нови документи, особено от полицейските архиви, което хвърля нова светлина върху майските събития.

До този момент липсват обобщаващи проучвания на български автори по тази изключително значима тема. Тези, които вече са осъществени, засягат проблематиката само отчасти. Обичайното разбиране е представянето на събитията от май - юни 1968 г. като „студентски“.

Извън погледа на изследователите до този момент остава 9-ият световен фестивал на младежта и студентите в София и дейността на френската делегация, състояща се от 900 човека. Изобщо не е засягана темата за общуването между различните делегации в столицата. Литерните дела на различните делегации, съхранявани в архива на Комисията по досиетата, особено тези на германската, чешката, полската и пр. дават една по-пълна картина за взаимоотношенията помежду им. След приключването на събитията в Рим, Западен Берлин, Прага и Париж многобройни участници, сред които и водачи на най-големите младежки европейски движения като Карл-Дитрих Волф и Жак Соважо пристигат в София и показват „уменията“ си пред българска публика.

Събитията от май - юни 1968 г. се отличават с особена значимост и актуалност от гледна точка на своя световен, европейски и национален контекст, а не само парижки. Тридесет години по-късно подобни събития се разиграват във Франция. Налични са извори от български произход, които дават възможност да се направят аналогии между тях.

Въз основа на най-разнообразни по своя характер източници, написани от ръката на дипломата, на разузнавача, на журналиста, на свидетеля на събитията или на днешния анализатор, може да се представи един подробен и разностранен български поглед върху Френския май, който да запълни една ниша в изследванията, която представлява интерес както за българския, така и за френския читател.

 

1Архив на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (По-нататък АКРДОПБГДСРСБНА).
2Павел Писарев е сред най-известните имена в българската журналистика преди 1989 г. Роден e на 19 октомври 1934 г. в София в семейството на царски офицер и майка германка. На 19-годишна възраст става член на БКП. Дълги години пише във в. „Работническо дело“, работи и като негов кореспондент в Париж. През 70-те години е генерален директор на ДО „Българска кинематография“ в най-силния период на киното ни, бил е и зам.-председател и първи зам.-председател на Комитета за култура с ранг на министерство в екипа на Людмила Живкова (1971-1983). През периода от 4 април 1981 до 5 април 1986 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. На два пъти оглавява Българската телевизия като генерален директор (1970-1971, 1990-1991). Той е професор, доктор на социологическите науки, автор на много статии и книги. Сред основните му публикации са „От нашия кореспондент...“ (София: Петекстон, 2010) и „Подир изгубеното време. Спомени“ (София: ИК „Жанет 45“, 2011).
3Райко Николов (1925, с. Суворово, Варненско-) - 40 години от живота му минават между два свята - на гражданин на комунистическа България, работещ като дипломат на Запад. След края на войната през 1946 г. е приет да учи право в Софийския университет. Постъпва в Министерството на външните работи през 1950 г. и още през април 1951 г. е изпратен на първото си назначение в чужбина като трети секретар в Париж. Кариерата му продължава в посолствата във Вашингтон и в Прага. Първият му посланически пост е в Кувейт, когато е едва на 43 г. Ръководил е посолствата в Южен Йемен, в Титова Югославия и в Италия, бил е постоянен представител на България при Службата на ООН в Женева. Ръководител е на българската делегация на Европейската конференция за сигурност и сътрудничество, а също и на делегацията ни в Комитета по разоръжаване. Пенсионира се през 1990 г. В неговото семейство има три поколения дипломати. Автор е на мемоарните книги „Дипломация на четири очи“ (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1995), „На горещ пост в Рим“ (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1998), „Парижки години“ (София: КК„Труд“, 2004), „Дипломат в Америка“ (София: КК „Труд“, 2007), „Българският посланик разказва“ (София: КК „Труд“, 2009) и „Живот в два свята“ (София: КК „Труд“, 2014).Цит. по: Незнакомова, М. Райко Николов: През Студената война имаше нагласа, че всички дипломати са шпиони. 08.03. 2014, https://www.24chasa.bg. [Прегледан на: 15.11.2018 г.]
4Светослав Терзиев - журналист с дългогодишна практика, главно в сферата на международната политика. Бил е първи кореспондент на БТА в Индокитай и неин последен щатен кореспондент в Париж. От 1992 г. работи в печата - в. „Континент“ и в. „Сега“. Основател е на дисциплината „Агенционна журналистика“ във ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава повече от 20 години. Доктор е по журналистика от 2007 г. с дисертация на тема „Журналистическата информация - стока или човешко право?“. Отличен е с редица национални и международни награди за журналистика, включително и наградата на Европейския парламент през 2011 г. като национален победител в сектор „Печат“.
5Милан Миланов (1939, с. Църква, общ. Балчик) - журналист в централния печат (от 1960); коментатор, главен редактор на редакция „Информация“ и програмен директор в Българската телевизия (1968-1972); главен редактор на сп. „Европа 2001“ (1993-1995); главен редактор на сп. „Международни отношения“ (1998-2003); главен редактор на сп. „Международна политика“ (2004-). Дипломат: аташе в Постоянното представителство на България в ООН - Ню Йорк (1966-1968); постоянен представител на България в ЮНЕСКО - Париж (1979-1983); извънреден и пълномощен посланик на България във Франция (1990-1991); извънреден и пълномощен посланик в Министерството на външните работи (1995-1997). Заема следните постове в областта на науката и културата: ръководител на секция „Международни културни отношения“ в Научноизследователския институт по културата към Комитета за култура и БАН (1985-1990); доцент по международни културни отношения и медии в Университета за национално и световно стопанство - София (1993-1996); професор по международни отношения в Правно-историческия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“ - Благоевград (2005-); доцент по международни организации и по международни отношения (преподаване на френски език) в НБУ. Развива и консултантска дейност: съветник за България на френската банка „Креди комерсиал дьо Франс“ (1993-1995); член на Международен експертен комитет за изработване на Конвенция по културата на франкофонските държави (1996-1997); национален кореспондент на Агенцията по франкофонията (1995-1997); експерт в работни групи на Международната организация на франкофонията. Участник в национални и международни организации и конференции: член на СБЖ; член на Международния институт на пресата - Виена; почетен член на Международния Лайънс клъб - Париж. Участва в конференции, симпозиуми, колоквиуми, семинари и кръгли маси, организирани от или под егидата на ООН, ЮНЕСКО, Съвета на Европа, Международната организация на франкофонията и други международни правителствени и неправителствени организации.
6Димо Станков е полковник от резерва, бивш зам.-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност - външното разузнаване - до 1990 г., началник на 8 отдел „активни мероприятия“ в ПГУ-ДС. Пенсиониран е през 1990 г. Работил е 7 г. под прикритие на дипломатическа работа в Лондон, бил е резидент на българското разузнаване в Париж, работещ под прикритие, и по това време е бил пряк началник на журналиста Владимир Костов. Както е известно, Костов е работил като кореспондент в Париж, като същевременно е бил офицер от разузнаването, майор от секретния щат на ДС, вербуван още през 1967 г. През 1977 г. той остава в Париж, иска политическо убежище и започва да разобличава режима, минава на работа в радио „Свободна Европа“. Димо Станков е наказан, понижен в длъжност и минават години докато пак го издигат на работа. Автор е на книгата „След дълго мълчание. 42 години в българското разузнаване“ (София: ИК „Христо Ботев“, 2001).

X

Right Click

No right click