Книга за българите - I. Византия

Посещения: 1727

Индекс на статията

 

I. Византия

 

1. Същност, култура и държавен строй

 

Средновековната история на българския народ протича сред най-разнообразни външни и под влиянието на много и различни вътрешни условия. Тъй например — и ние по-нататък подробно ще се спрем върху това — от голямо значение са били географските особености на земята ни и положението ѝ сред останалите земи на Европейския югоизток. Обстоятелството, че през нея водеха континенталните пътища към Предна Азия и Средиземноморието, представяше за нас извор на постоянни опасности. Те отвличаха вниманието ни от много други жизнени задачи, а за да осигурим съществуването си, ние бяхме принудени да хабим усилия, които можеха да бъдат използувани за творческа работа другаде.

През течение на много векове все по-нови турански народи един след други се явяваха в дунавско-черноморските земи. Отломки от тия народи понякога засядаха и в нашата среда. С това азиатските влияния върху ни се възобновяваха, а културни и политически навеи долитаха до нас и от Запад.

Отделни черти в историческия ни живот може би се дължаха и на унаследени расови заложби.

Всичко това са неща, които не могат да не се вземат предвид, когато се дири обяснението на известни явления из нашето минало. Но все пак, каквото значение и да бихме искали да отдадем на едно или друго от споменатите условия, несъмнено е, че никое от тях не е играло решаваща роля в нашата история. Малко или много тяхното въздействие е било ограничено: при едни случаи то е засягало само известни страни на живота ни, при други се е проявявало само през определени периоди от време, при трети пък не е достигало особена дълбочина.

В редицата външни фактори върху средновековното ни развитие имаше обаче един, чието влияние се простираше над всички негови области. Това бе влиянието от Юг. И средновековното ни минало не ще бъде никога достатъчно изяснено и добре разбрано, ако при разглеждането му не се вземе под внимание основният постоянен факт, че на българите бе се паднало да живеят в непосредствено съседство с Византия и при това — в земи, много близки до нейния държавен и културен център, Цариград. Към тоя факт се свеждат, от него в една или друга степен зависят най-характерните явления в старата ни история. Нещо повече дори: близкото ни съседство с Византия начерта насоките на целия наш средновековен живот; нейното влияние върху ни определи и в държавно, и в културно отношение нашата историческа съдба.

Поради това ние като народ би трябвало да познаваме днес Византия по-добре от мнозина други, чиито интереси към нея са от чисто познавателно естество. В действителност обаче едва ли другаде съществуват за Византия и нейната култура представи тъй неверни, както у нас. Произходът им не е мъчно да се открие: те бяха рожба на настроенията и на духовните потреби на българина от епохата на Възраждането. Както е известно, националното ни пробуждане започна тогава като реакция срещу елинизма и протече в борба срещу гръцкото църковно господство и културна асимилация. За да защитят привилегиите си, гърците диреха доводи из областта на своето минало. Поради естеството на спора обаче при него мъчно можеха да бъдат използвани заслугите на древните елини, с тяхната езическа цивилизация, политическа разпокъсаност и държавно безсилие. При това тогавашните българи малко се интересуваха от големите културно-исторически проблеми, увлечението по класицизма също им беше съвсем чуждо. Те настояваха единствено на правото си да напътват сами духовното си развитие и на свой език да се молят на християнския бог. Поради това естествено бе гърците да се обърнат към друга епоха от своето минало и данни, взети от нея, за да защитят тезата си, че тем трябва да принадлежи водачеството на християните в Турската империя. Византия, мечтата за чието държавно наследство вече отдавна подхранваше политическите им блянове, и тоя път бе в тяхна помощ. От нея, проповядваха те, бяха получили българите християнството, тя бе ги извлякла от варварството и им служеше за наставник във всяка добродетел. И както нейният самодържец, императорът, е бил представител на всяка земна власт и първи измежду всички светски господари, тъй и патриархът, негов пълномощник и заместник в духовния живот, е бил и трябва да остане признат глава на православието. Всеки опит да се оспорят неговите права или да се въведе етническият принцип в църковната организация, бе отклонение от древната традиция и църковните завети или догми, също както узурпация и престъпление е представял някога всеки стремеж на православните народи и племена да се отърват от политическото върховенство на императора.

Еднаж заставени да пренесат спора на тая почва, българите също тъй бяха принудени да се обърнат към своята история. И тъй като самите гърци в увлечението си бяха далеко надхвърлили границите на обективната истина, българите също се чувствуваха малко задължени да я възстановят във всичката ѝ пълнота. Тям бе нужно да докажат, че не са били една безформена етническа маса, която знаела само да робува на гърците, и не само че са имали своя държава, уредена църква и писмен език, но и че всички твърдения за държавното величие на Византия, за могъществото на нейните владетели и за високата култура на византийците са лъжливи. Още Паисий бе писал, че българските царе нееднаж побеждавали византийските и вземали данък от тях; още той бе подчертал нравственото превъзходство на българите над „хитроумните и политични“ гърци, чиито успехи срещу ни обясняваше главно с тяхното лукавство. Сега, когато борбата между двете националности бе поведена на широк фронт и с крайно ожесточение, тия мисли на светогорския монах бяха подети и разработени до степен, зад която едва ли можеше да се отиде.

Неприключеният и след Освобождението ни процес на национално обособяване и необходимостта от нови усилия за съхранение на племето ни в етническите му граници, там на юг все още застрашени от настъплението на гърцизма, от една страна, и, от друга — нуждата от себеупование, главен извор на което можеше да бъде историческото ни минало, — всичко това още повече закрепи тия възрожденски настроения в създадения чрез тях възглед за Византия и нейната култура. За разпространение на тоя възглед работеше и българското училище. Така в съзнанието на днешния българин се утвърди за византийското общество представата, че е било огнище на всички пороци, среда, недостъпна за най-обикновеното чувство на право и човещина, чужда на всякакви благородни пориви. Оттук и мнението ни за средновековните византийци като за люде, потънали в разкош, изнежени и дълбоко покварени, лишени от гражданска и военна доблест, превъзхождащи останалите народи единствено с външния блясък на изтънчената си цивилизация, с формалната си образованост и диалектичното си изкуство. Съответно на това ние гледаме и на самата Византия като на прогнила държана, която се е крепяла не на мишците и жертвоготовността на поданиците си, а на хитростта и вероломството на своите представители, на умението им да сеят разединение и развала сред нейните неприятели, да ги нахвърлят едни срещу други и по тоя начин да превръщат в триумф всяко нейно поражение по бойните полета.

Така в оправдания си стремеж да възвеличим своето минало и разкрием дарованията си като народ, който в своя исторически път е имал да преодолява много и необикновено големи пречки, ние, без сами да съзнаваме това, поставяхме в неблагоприятна светлина собствената си издръжливост и способност за държавно и културно строителство. Защото Византия бе главният, а понякога — през течение на цели столетия — и единственият ни неприятел. Ако тя като общество и държава наистина представяше един тъй хилав организъм, това значи, че и на самите нас трябвало да бъдат отречени качествата на един здрав, силен и способен за развитие народ. Иначе как би се обяснил фактът, гдето в течение на цялата си средновековна история се оказахме безсилни да се справим с нея и осигурим възможностите за спокойно съществуване?

В действителност Византия бе нещо съвсем различно от тия представи.

Не само за да бъде възстановена историческата истина, но и за да се реабилитираме в собствените си очи като народ, чието минало не бе лишено от ценности, напластените у нас представи за Византия трябва да бъдат изправени.

Византия бе старата Източна римска империя, чието съществуване продължи цяло хилядолетие, след като Римският запад бе станал плячка на германските нашествия. От Древния Рим тя бе наследила всичко — не само своите територии, но цялото си държавно устройство и правото, което уреждаше отношенията между поданиците ѝ. Римска бе у нея и идеята за универсалност; поради това византийските императори считаха себе си еднички законни светски господари и извор на всяка земна власт. Разбира се, че времената и създадените от тях нови отношения и нужди преобразяваха действителността, а заедно с това внасяха промени и в съзнанията. По тази причина Византия постепенно се превръщаше в нещо различно от първоначалната ѝ същност. Но въпреки своето преобразуване тя винаги пазеше живи спомените за своя произход, а заедно с тях — съзнанието за своя легитимитет и претенциите си върху завещаните ѝ от Рим права. През течение на многовековното си съществуване ней бе съдено да понесе големи териториални загуби, да преживее много разочарования и унижения. Нови народи, с които нямаше възможност да се справи, късаха пространни части от нейните владения. Тя бе принудена да се подчинява на необходимостта, но никога не преставаше да дебне възможностите да си възвърне загубеното. Поради това тя не забравяше да спомня претенциите си и над земи, които самият Рим още много рано бе загубил. Нямаше значение за нея и обстоятелството, че в почти всички тия земи вече отдавна живееха нови народи. Племенното начало бе за нея без всяко значение, тъй като и самата тя не бе свързала съдбата си с тая на никой от народите, живеещи в широките ѝ предели.

И тук е нужно да се отхвърли широко разпространената заблуда — че Византия винаги бе една гръцка империя: в съзнанието на своите държавни представители тя до последните два-три века от своето съществуване си остана империя на римляните. Самите византийци никога не наричаха себе си с името, с което ние днес ги зовем. Византия (Βυξαντίον) бе древното название на града, чието място Константин Велики бе избрал за нова столица на древната империя. Това име през течение на средните векове винаги означаваше у тях само Цариград. Оттук и прозвището „византиец“ (Βυξαντίδης) значеше у тях жител на столицата. Себе си като цяло те наричаха „ромеи“, т. е. римляни. Римляни по потекло, те, разбира се, не бяха, макар мнозина начетени византийци да вярваха, че у тях тече кръвта на народа на Ромула и Рема. Римска по произход бе само държавата им. Името „ромеи“ у тях означаваше държавна, а не национална принадлежност. Поради това в мирогледа на византийците въпросът за расата и произхода нямаше никакво значение. Тоя елемент впрочем бе престанал да значи нещо още през епохата на старата империя, след като в началото на III в. сл. Хр. за римски граждани бяха признати всички свободни нейни поданици. Оттогава името римляни понесоха потомците на древните квири от бреговете на Тибър, келтите — в Испания, Галия и Британия, траките и илирите — на Балканския полуостров, елините — в земите около Егея, коптите и семитските племена — в Египет и Сирия. Онова, което обединяваше всички тия тъй различни по бит и кръв народи, бе римската гражданственост и подчинението на един закон, чието въплъщение се явяваше личността на императора. Към това във Византия бе прибавено едно ново изискване: християнското православие, т. е. признанието на официалната църковна догматика. За останалото тя малко се интересуваше. Всеки от многобройните народи, живеещи върху държавните ѝ територии, можеше да има собствен строй на живота, да говори свой език. Само тия, които се стремяха да заемат известен пост в държавното управление, трябваше да знаят и при изпълнението на служебните си обязаности да употребяват официалния език.

Отначало такъв език тук, на Изток, бе латинският. Мястото си той отстъпи на гръцкия, едва след като се бяха изминали три века от времето, когато столицата на империята бе преместена от Рим в Цариград. Тая промяна обаче не означаваше тук смяна в господството и на съответните етнически елементи. На Изток латинският език дължеше своето значение само на държавната традиция. Пълното отделяне на Западната империя, гдето той бе език и на населението, а по-късно — падането и на самия Рим под властта на варварите, трябваше да доведат до коренна промяна на отношенията и в източните земи. Лишен тук от живата си основа и от възможността да се опреснява и развива, латинският език постепенно се превръщаше в мъртъв инструмент; вместо да улеснява управлението и сношенията между частите на разноплеменното източноримско общество, той все повече ставаше пречка за тях. При все това обаче тук, на Изток, римската традиция бе толкова силна, че латинският език запази своето положение в държавата до самия край на VI в.

Но ако гръцкият език зае неговото място, това стана не защото гръцкият елемент по численост бе най-значителен в тия източноримски земи, нито пък защото гърците бяха добили ръководно положение в политическия живот на Източната империя. До твърде късно време те представяха малцинство сред нейните разноплеменни населения. През течение на няколко века също тъй нито една от династиите, които играеха що-годе значителна роля в ранната ѝ история, не бе гръцка по потекло, както не гърци, а траки, исаври, сирийци, арменци и синове на различни малоазийски племена бяха и най-значителните измежду нейните държавници и пълководци.

Господствуващото положение, което гръцкият език зае в империята, се дължеше на особени причини. Гърците имаха зад себе си едно голямо минало. В науките и изкуствата те бяха ненадминати. Още от епохата на Александър Македонски, който разнесе цивилизацията на елинизма низ Азия и Египет, те добиха ръководно положение в културния и стопанския живот на Изтока. Това направи от езика им главното средство за международните сношения на източния свят — една позиция, която през римската епоха той не само запази, но още повече затвърди. Самият Рим, за да направи своите декрети тук, на Изток, разбрани за населението, още от времето на първите императори ги публикуваше освен на латински и на гръцки. Гръцкият език следователно бе станал главна обединителна връзка между съставните части на източноримското общество още векове преди да стане официален език на Източната империя. И именно тоя външен, но затова пък явен за всички белег бе причината, поради която от VII в. нататък Източната империя се представяше на своите близки и далечни съседи като гръцка държава, а населението ѝ — като гърци. Чужденците малко познаваха народите, които живееха в нейните граници, а нямаха представа и за това, колко различни бяха един от друг. Те виждаха само държавата с нейния гръцки език, позната им бе и официалната църква, чиито служители употребяваха също тъй предимно гръцка реч и писменост. Затвърдена бе представата за гръцката същност на Византия и от друго едно обстоятелство: че тя, Византия, накрай действително се превърна в държава гръцка и по състава на населението си. До това положение обаче се стигна едва през XIII в., когато селджуците вече бяха ѝ отнели всички вътрешни области на Мала Азия, а в Европа властта ѝ се простираше само над земите около морските брегове, чието население бе наистина гръцко.

След раздяла на старата Римска империя, в пределите на нейната източна половина — Византия, бяха останали пространни земи. В Африка тя владееше днешна Триполитания и Египет, в Азия нейни бяха Финикия, Сирия и Палестина с част от Месопотамия, цяла Мала Азия с по-голямата част от Армения. В Европа с изключение на Далмация и днешна Босна ней изцяло принадлежеше и Балканският полуостров. След падането на Рим тя стана господар и на ония северозападни области.

Всички тия земи, особено пък източните, бяха в културно и стопанско отношение най-развита и най-богата част на стария свят и запазиха това свое положение и през началото на Средновековието. Египет, житницата на Рим, остана такава и за неговата наследница, Византия. А независимо от това той бе едничката земя, в която се произвеждаше и обработваше папирусът, главният материал за писане преди да бъде открита хартията. В големите градове на Сирия цъфтеше металната индустрия и производството на скъпи тъкани. Мала Азия беше известна със своето скотовъдство, което доставяше изобилни материали на силно развитата там тъкачна промишленост. При това от VI в. насам в продължение на цели шест столетия Византия остана едничък производител на копринени изделия в европейския свят. Търсени жадно от държавните владетели и заможните слоеве на тогавашните общества, те се ценяха наравно със златото.

Още по-голямо от нейната производителна сила бе търговското могъщество на Византия. Разпространена нашироко върху земите около източните побрежия на Средиземно море и на свързаните с него морски басейни на север, тя владееше всички пътища, които водеха тогава от Запада към Азиатския изток. Нейните пристанища бяха истински стоварища на произведенията, пренасяни с кервани от Персийския залив, Черно море и Средна Азия, или които по Нил слизаха от тропическите земи на Африка. Тук се стичаха и суровите произведения на Европейския запад и север. Векове подред еднички посредници в тая световна разменна дейност оставаха византийските търговци, чиито кораби кръстосваха водите на Средиземно море, превърнато във вътрешно византийско езеро. През Гибралтар те достигаха даже до далечната Британия, а през Червено море се явяваха пред крайбрежията на Индия и Цейлон.

Цялата тая колосална производствена, разменна и посредническа дейност, която носеше грамадни добиви на източноримското общество, бе превърнала много от тукашните градове, особено тия от източните провинции, в центрове, чието население броеше по стотици хиляди. На първо място между тях, и не само по числото на жителите си, стоеше самата столица — Цариград. Със своята многолюдност, с богатствата, отрупани в нея, и с великолепието на своите паметници тя привеждаше в изумление чужденците. Защото надминаваше всичко, което въображението на средновековния човек можеше да си представи.

Самата държава, под чиято закрила и непосредствен надзор се разгръщаше тоя тъй напрегнат стопански живот, прибираше значителна част от печалбите, добивани в него. Тя налагаше мито на всички стоки, внасяни или изнасяни из нейните земи, даже и на тия, които минаваха от една нейна провинция в друга; освен това тя бе установила и една необикновено развита система на монопол в производството и продажбата на много произведения — като напр. коприната и папируса. А независимо от всичко друго държавата разполагаше — също тъй предимно в източните си провинции — и с пространни имоти, които даваше под аренда или непосредствено експлоатираше. Каква колосална финансова сила представляваше Византия дори и през епохата, когато бе изгубила пo-голямата част от източните си азиатски и африкански владения и върху благосъстоянието ѝ бе нанесен непоправим удар, се вижда от обстоятелството, гдето само от митниците си в Босфора и Дарданелите тя получаваше годишно близо половин милиард златни лева.

Природното и климатичното развитие на земите, които влизаха в състава на Източната империя, разнообразието на естествените продукти, произвеждани в тях, наличността на многобройни, многолюдни и големи тържища, гдето тия произведения можеха да се пласират — всичко това още много рано бе предизвикало в средата на византийското общество специализация в производството и диференциация на труда. Докато през по-голямата част от Средновековието европейските страни не бяха излезли от стадия на затвореното самозадоволяващо се стопанство, икономическият живот във Византия бе основан на размяната, и то най-висшата ѝ форма — паричното стопанство. Много векове подред Византия бе и едничката държава в целия тогавашен свят, която сечеше златни монети. И тъй голямо бе доверието в нейното богатство и финансовата ѝ сила, че златните византийски пари представяха всепризнато и най-сигурно платежно средство в тогавашната световна търговия.

Въпреки всичко това Византия никога не стана плутокрация, нито държава на търговци, каквато бе напр. по-късно Венеция. Традициите на римската държавност бяха доста силни, за да не позволят също тъй, щото властта тук да бъде използувана като инструмент за създаване на богатства или за охрана на интереси на един груб меркантилизъм. В дълбоката си същност византийската монархия си остана демократична; нейната върховна задача бе запазването на източноримската общност.

Сред учените от епохата на Просвещението преди Френската революция, когато идеите на политическия либерализъм и учението за раздяла на властите увличаха умовете, за Византия се създаде представа като за държава на най-мрачен абсолютизъм. Тая лоша слава остана и до днес да тежи върху ѝ. Да се реабилитира тя в това отношение, е безсмислено. Нужно е само да се разбере по-добре нейният политически строй и мирогледът, въплътен в него.

Цялата власт във Византия бе съсредоточена в личността на императора и той не я споделяше с никого. Сам извор на всяко право, волята му беше закон, задължителен за всички. Това състояние обаче не беше специален продукт на византинизма, а представяше развитие на отношения, които водеха началото си от римската древност. Мнозина от цезарите след Август, макар че на теория си оставаха само първи измежду сенаторите, на дело се явяваха необуздани деспоти, каквито и самата Византия рядко виждаше. Това, което у тях първоначално бе практика, дължима на лични качества или на преходни нужди, през едно или друго време, постепенно и незабелязано се превръщаше в правило и мироглед, докато най-сетне абсолютизмът като идеология и държавна система достигна пълно развитие при Диоклециана. Византия следователно бе поела и тук наследството на стария Рим. Християнството прибави към него свои елементи. Византийският автократор си оставаше божий представител на земята; поради това властта му се простираше и върху църквата, гдето патриархът бе само негов пълномощник и заместник. Представата за божествения произход нa императорския институт намираше израз и в това, че самодържецът бе изобразяван в картините винаги като светец, със сияние около главата, а в акламациите или обръщенията си към него поданиците му го наричаха „светия цар“. Това явление обаче също не бе чисто византийско: то възхожда все към времето на римските цезари; те не бяха само светски господари, но и върховни жреци на римското езичество. А върхът на развитието ѝ и тук бе достигнат все при Диоклециана, който след като сам се бе провъзгласил за син на Юпитера, наредил бе и да му се отдават почести като на истинско божество.

Византийците бяха доста умни люде и убедени християни, за да не стигнат до такава крайност, въпреки че живееха тъй близко до Азия, люлка на теократическите монархии. Но в случая имаше и нещо друго, особено характерно за техния държавен мироглед. Света бе за тях не личността на императора, а самият монархически институт. Личността се явяваше само временен изпълнител или проводник на провиденциалната мисия, за която този институт се считаше създаден. Окажеше ли се монархът недостоен за тая мисия, заговорът или бунтът го събаряха, за да издигнат на трона нов самодържец.

Това задължение на „богоизбрания василевс“ неотстъпно да бди върху интересите на държавната общност бе и постоянната задръжка, която не позволи на византийския абсолютизъм да се превърне в деспотия. То му налагаше и неписаните ограничения, които никой монарх не можеше безнаказано да престъпи. Една обществена съвест будно следеше проявите на властта на целия сложен бюрократичен апарат, дори личния живот на императора. И когато недоволството по една или друга причина не минаваше във въоръжен бунт, то се манифестираше в открити неодобрения и така подготвяше или улесняваше заговорите срещу загубилия народната привързаност монарх. Въпреки сложните представи за свещения характер на императорската власт нигде другаде, не само в Средновековието, но и в по-ново време, масите не смееха тъй шумно и дръзко да хвърлят в самото лице на владетеля обвинения, та дори и оскърбления, както това обикновено си позволяваха поданиците на византийския самодържец при случаите, когато той забравяше своите задължения. Улицата или хиподрумът на Цариград обикновено бяха местата, гдето създадените настроения избиваха.

При все че бе абсолютна монархия, Византия имаше писани закони. Те, ако не отстраняваха напълно произволите във вътрешния ѝ живот, намаляваха ги до степен, за каквато никое друго средновековно общество не можеше и да мисли. И тия закони — а това е друга съществена особеност, която поставяше Византия над всички съвременни ней общества, чийто социален и политически строй почиваше върху принципа на съсловните деления, — тия закони тук бяха задължителни еднакво за всички нейни поданици. На времето си тя бе едничката държава, гдето липсваха правно обособени съсловия със свои привилегии. Родова аристокрация у нея до последните три века от държавното ѝ съществувание нямаше. Произходът и кръвта тук не значеха нищо — важеха само дарованията. Всички степени на обществената и държавната йерархия бяха достъпни за всекиго. На трона на империята бяха сядали не само синове на много от племената, настанени в пределите ѝ, не само заслужили пълководци или граждански сановници, но и прости селяни, дошли някога да търсят щастието си в многолюдната босфорска столица.

Тоя особен род демократизъм бе причината за цяла редица явления във византийския живот. Някои от тях свидетелствуваха, че империята със столетия бе изпреварила средновековните западноевропейски общества. Тъй например, когато феодализмът в тях бе достигнал разцвета си, а правото на силния се явяваше единствен регулатор във вътрешните им отношения, Византия съзнаваше, че като държава може да се крепи само на стопански независимото селско население. И при все че дължеше богатствата и могъществото си главно на своята силно развита търговия и индустрия, тя на времето си бе първата и единствената държава, в която още през X в. имаше законодателство за покровителство на дребната поземлена собственост срещу посегателствата на едрите земевладелци. В името на обществения или държавния интерес някои нейни императори посягаха върху владенията на църквата и на отделни едри собственици.

Ролята си на организация, призвана да закриля слабите и нуждаещите се, държавата във Византия изпълняваше и в друго отношение. В по-големите градове на империята, и най-вече в Цариград, съществуваха издържани с обществени средства най-различни благотворителни заведения: страноприемници, болници, сиропиталища, приюти за старци или недъгави и т. н. Примерът на държавата в това отношение намираше последователи и у заможните ѝ поданици, някои от които жертвуваха големи средства. Преди хилядолетие болничното дело във Византия се намираше на висота, каквато в останалите европейски държави то достигна едва в началото на миналия век. И колко голямо внимание обръщаше тя на тоя род социална политика, се вижда от обстоятелството, че за върховно управление и надзор над всички благотворителни заведения съществуваше специална служба, нещо като министерство на обществената благотворителност.

Строга централизация бе прекарана и в цялото държавно управление на Византия. Начело на всяко ведомство стояха назначени от императора и напълно подчинени нему сановници, всеки един от които имаше под разпорежданията си цяла армия от платени чиновници, пръснати из всички провинции. Докато в средновековните държави политическата власт се представяше от местни първенци и ревниви за своите права феодални барони, във Византия начело на провинциите стояха обикновени чиновници, зависими непосредствено и всецяло от държавния глава. В държавноправно отношение едрият земевладелец бе също тъй прост поданик, както и всеки друг стопанин. Както навсякъде, богатството и тук носеше със себе си социални сили, но и до последните векове от византийската история то не бе свързано с никакви политически привилегии. А липсваше във Византия и служебна аристокрация, каквато познаваме в много тогавашни държави. Сановническите постове се раздаваха тук на способните. Поради това обикновено явление в дългия живот на Византия бе по върховете на управлението да се издигат лица от съвсем низък произход, а синове на видни сановници да остават в положението на прости граждани.

Първа сред съвременните си общества по изобилие на материалните си средства и по стегнатостта на държавната си организация, Византия дълго ги надминаваше и в областта на знанието и умението. Тя и тук бе наследила целия духовен опит на древността. На образованите византийци бяха известни античната философия, математиката и астрономията, както и географските открития на древността. Еднакво в риториката и диалектиката, както в механиката и архитектурата те бяха ненадминати за своето време. Изучаването на историята бе у тях едно от главните изисквания към образования човек и до прага на новите времена нигде творенията на античната историография не се ползуваха с тъй голяма почит, както в тяхната среда. Затова и примерите или уроците на историята в никое друго общество не бяха използувани тъй добре, както у тях.

Наглед религията заемаше централно място в живота на византийското общество. Липсата на национално единство беше една от главните причини за съсредоточаване на голяма част от обществения интерес към църквата. Православието, т. е. изповядването на установената и официално призната църковна догматика, представяше спойката, обединяваща в едно цяло етничноразнородната маса от поданици на империята, а оттук и връзките на националността. Един много рано установен обичай изискваше от всеки нов монарх да връчва на патриарха писмено изложение на вярата си: верността към православната църква бе единственото формално условие, на което византийският самодържец трябваше да отговаря. С църковна обредност бе съпроводен целият публичен живот на императора. Рядко някога е имало общество, както византийското, в което вероизповедните спорове да са се водили с такова увлечение и да са обхващали тъй широки среди, както във Византия. И при все това религията тук се изчерпва главно в спазването на външните форми и обреди. Като нравствен мироглед и съвкупност от представи за живота и света значението на религията тук бе крайно ограничено. През тъмната епоха на Средновековието, когато духовните хоризонти на европейското човечество бяха до такава степен стеснени, че Библията се считаше извор на всяко знание, а Евангелието — кодекс на неизменни нравствени норми, във Византия съществуваше винаги многоброен слой от просветени люде, които познаваха Хомера и Хезиода, Херодота и Плутарха по-добре от Светото писание и измежду всички евангелски заповеди на първо място поставяха оная, която изисква да се отдава „кесаревото кесарю“.

Докато съвременните ней народи и държави, залисани във всекидневни нужди и интереси, се оставяха да бъдат влачени от събитията, без да са в състояние да разберат тяхната логика, а още по-малко да ги насочват по предварително набелязани пътища, Византия притежаваше сложна държавна наука. Преди всичко тя се стремеше към познанието на народите, които можеха да се изпречат в орбитата на световната ѝ политика. Византийците се интересуваха от тяхното минало, политически строй, от бита, нуждите и апетитите им, диреха да познаят силите, с които тия народи или племена разполагаха, антагонизмите, които ги движеха. Всичко това те претегляха не само с оглед към вероятни бъдещи стълкновения с тия народи, но и към възможността да бъдат впрегнати в служба на византийските държавни интереси или използувани срещу някои от многобройните неприятели на империята. Тъкмо поради това тя знаеше да разстройва съюзите, които се подготвяха срещу нея, да запали пожара на междуособицата в средата на едно общество, чиито сили искаше да парализира, да хвърли един неприятел в тила на друг, с когото сама мъчно можеше да се справи или срещу когото не считаше за нужно да хаби своите сили. Военният и политическият шпионаж бе нашироко използуван от нея, като, от друга страна, самата тя правеше всичко, за да не позволи никому да проникне в тайната на нейните намерения. Блясъкът, който разгръщаше пред чужденците, не бе израз на тщеславие: чрез него тя искаше да създаде у тях впечатление за неизмеримото си могъщество. Византийската дипломация бе ненадмината в тогавашното време не само поради духовното превъзходство на византийците над техните съвременници, но и поради изобилните материални средства, които се намираха на разположението ѝ. И те ѝ осигуряваха често пъти успеха в случаите или предприятията, които иначе биха били напълно безнадеждни.

По нравите си обществото на Византия се ползуваше с незавидна слава. Византиецът бе човек на формата и външността. И еднаж спазени те, той считаше, че зад тях всичко е позволено. Християнската набожност можеше да съжителствува у него с всички престъпни инстинкти, а желанието му не признава ограничението на никакъв човешки божий закон. Важеше само поставената цел и постигнеше ли я, той знаеше, че всичко ще му бъде простено — дори от църквата. Защото и тя винаги намираше възможност да се освободи от всяко прегрешение тогова, който чрез него бе смогнал да се добере до силата. Тук всяко дело можеше да бъде облечено в най-благовидна външност и престъпникът да мине за най-добродетелен човек, стига предприятието му да свършваше с успех. На същото основание византиецът се отвръщаше от всяко паднало величие. Лицемерието и префиненото вероломство, хищничеството и хладната жестокост бяха най-обикновени черти в духовния образ на византиеца. Оттук и чудовищните престъпления, с каквито бе тъй богат политическият живот на Византия. Но, когато е дума за тая порочност, нужно е да се има предвид, че с нея не се изчерпваше цялото съдържание на византийската цивилизация. А освен това достатъчно е човек да прелисти напр. страниците на вътрешната история на италианските градове и държави през епохата на Ренесанса (XIV–XV в.) или да си припомни известни неща из историята на папството и католическата църква, за да види, че скритостта и вероломството, клетвопрестъпничеството и лицемерната набожност, необузданата похот и жестокостта, която оставаше глуха и за най-светите човешки чувства, не цъфтяха само под византийското небе. Не бяха непознати те и на императорския Рим, чието наследство с всичко добро и зло, вложено в него, Византия трябваше да понесе. От друга страна, в продължение на хилядолетното си съществувание Византия се намираше в жив и непрекъснат допир с азиатската култура. Понякога отхвърлена от Европа, тя се виждаше ограничена само в азиатските си владения. Поради това влиянието на Азия върху ѝ бе грамадно. В голяма степен нему се дължаха ония черти на византинизма, които не само днес, но и в миналото будеха отвращение у европейския човек.

Лошата си слава обаче Византия дължеше не на това, че тия черти избиваха понякога особено силно във вътрешния живот на нейното общество, колкото на обстоятелството, че не по-малко изразително се проявяваха в отношенията ѝ към народите и държавите, с които тя идваше в досег. Но, строго погледнато, и тук присъдите, които тежат върху ѝ, не са свободни от едностранчивост или пристрастие. Защото тя действуваше под натиска на неумолимата необходимост.

Преизпълнена със съзнание за своето значение и за световната си мисия като хранител на античната цивилизация, на римската държавна идея и християнството срещу варварството, езичеството, а по-късно и срещу исляма, за Византия стоеше над всичко въпросът за нейното запазване. Стръвни неприятели, стълпени по границите ѝ в Азия и в Европа, ѝ готвеха същата участ, каквато бе постигнала Западната римска империя. За да отбива техния натиск, тя трябваше да държи в постоянно напрежение всичките си духовни и материални сили. Но те невсякога се оказваха достатъчни. И тя би изменила на себе си, а освен това би задушила и инстинкта си за самосъхранение, ако в борбата за съществуване не използуваше всяко средство. Наистина много от тия средства бяха несъвместими дори и с тогавашния морал. Но кога, в историята или в биологията, при борбата за живот се е държало сметка за какъвто и да било нравствен закон? При това, когато Византия се съди от морално гледище, забравя се и друго обстоятелство; тя не бе нито първата, нито единствената, която в ония тъмни времена не отстъпваше пред нищо, за да обезвреди неприятелите си. Не по-придирчиви в това отношение бяха и сами те. По жестокост не ѝ отстъпваха готите и хуните, нито нашите славянски прадеди. Вероломството също тъй не беше византийски специалитет. Перси, авари и венецианци нееднаж го използуваха срещу ѝ. И ако Византия дължеше тъй много от успехите си на това оръжие, то бе не само защото поради духовното превъзходство над противниците си знаеше по-умело да си служи с него, но и защото често пъти то оставаше единственото, което можеше да я спаси.

Идеята за задължителен общочовешки морал, колкото и стара като продукт на религиозно-философската мисъл, и днес е далеч от осъществяването си, особено в международните и междудържавните отношения. В миналото тук, на Изток, тая идея бе още по-малко на почит, може би защото и самото християнство трябваше да я изостави. Източното православие бе свързало съдбата си с Византия, считаше последната за свой покровител и вследствие на това заради държавните ѝ интереси бе готово на много компромиси. Между народите на православния Изток истинска културна нивелация никога не бе постигната, при това вътрешно те не бяха сплотени чрез една организационна общност, както това бе на Запад, гдето католическата църква стоеше над всякакви народностни различия. Поради това липсваха тук и обективни възможности, за да се създадат нравствени норми, задължителни при взаимните отношения между отделните политически обособени общества. Самата източна църква и в идеологическо, и в организационно отношение бе загубила своето единство — разпадаше се всеки път на толкова отделни и независими една от друга части, колкото суверенни държави съществуваха. Превърната в държавен институт, тя ставаше изразител на противоречията и антагонизмите, които деляха тукашните народи и държави. Ето защо въпреки вероизповедната си общност с околните народи византийците считаха, че в отношенията си към тях всичко им е позволено. Те имаха съзнанието, че са носители на една култура, за чието възприемане останалите народи, даже и когато бяха техни едноверци, не са дорасли. Тая култура дължеше своето развитие и съхранението си на византийската държава. Поради това за запазването на последната нямаше писан или неписан закон, който те не бяха в състояние да нарушават. Тая безогледност на Византия предизвикваше отвращение и омраза, особено у народите, които — приспивани от проповедите ѝ за християнска добронамереност и човещина, — се виждаха накрай жертва на своята доверчивост. Но обективното отношение към историческите факти изисква да признаем, че въпросната черта на Византия не представляваше нещо необикновено или присъщо само ней. За голямо огорчение на тия, които дирят морал в международните отношения, историята и нашата съвременност е пълна с примери, пред които византийското лукавство и вероломство бледнеят. Нима днес тъй наречените цивилизовани нации се възпират от някакви скрупули в отношенията си към народи, по-слаби или културно изостанали? Нима колониалната политика на европейските държави спрямо беззащитните обитатели на далечни земи е държала някога сметка за право и морал? Нали винаги и навсякъде християнското мисионерство се явяваше там, за да подготви условията за политическото завоевание? Та нима най-сетне и в своите взаимни отношения цивилизованите народи не дават днес постоянни доказателства, че в политиката не съществуват никакви съображения извън тия на егоизма и грубия интерес?

Съзнавайки превъзходството си над останалите съвременни ней народи, тя определяше отношенията си към тях според обстоятелствата. При нужда тя умееше да практикува униженията, към които прибягваше, за да ги примири със себе си. Настъпеше ли обаче моментът, когато един народ не можеше да бъде за нея опасен или пък ѝ ставаше непотребен, тя не се стесняваше, често пъти по един брутален начин да му изрази презрението си. За да успокои подозрителността на враговете или на неудобните си съседи, тя ги приспиваше с уверения в лоялност и приятелство, но не пропущаше сгодния случай, за да им устрои кървава разплата. Тя знаеше да се примирява с фактите, щом не беше в състояние да ги измени, но никога не забравяше, че нищо не е вечно и че промяна рано или късно може да настъпи. И усвоила изкуството да чака, тя умееше да подготвя условията, за да насочи хода на събитията по желани от нея пътища.

Като историческо явление упадъкът на нравите е нещо, характерно за всички общества с напреднала материална култура. Възможността да се трупат богатства създава и засилва изкушенията да се грабнат от живота все повече удоволствия. А безогледното търсене на последните расте съразмерно с равнодушието към интересите на общественото цяло и с отвращението от всякакви задължения, които могат да нарушат спокойствието на личността или да ѝ наложат лишения и жертви. Оттука идват разпуснатостта и изнежеността, постоянни спътници в живота на тия общества. Тъй е било всякога и само тъй се обяснява упадъкът и смъртта на много цивилизации, лишени накрай от опората на тия, които са били длъжни да ги бранят.

Византия в това отношение не можеше да прави изключение. Но фактът, че цели няколко века тя устоя на всички неприятели, които я връхлитаха от изток или от запад, и че заедно с това се справяше с опасностите, пораждани от вътрешното ѝ развитие — тоя факт показва, че обикновените представи за провалата и израждането на византийското общество са не съвсем точни. От тоя недъг бяха засегнати предимно някои негови среди. Широките слоеве от населението обаче, образувани от селяни, предадени на упорит труд, малко се различаваха по живот и морал от селячеството у другите тогавашни народи. Оттам империята си осигуряваше притока на свежи сили, които непрестанно я подмладяваха. А традицията до такава степен властвуваше над съзнанията, че и всред заможните съсловия съвсем не бяха изключени случаите, когато пред интересите на държава и общество отстъпваше всеки частен интерес. Тъй освен всеобщо познатата Византия на разпуснатостта и нравствената поквара, на бюрократическото овчедушие и на богословските разпри, освен тая Византия, в която всичко можеше да се купи — от съвестта на човека до кръвта, проливана за защита на държавата по бойните полета, — съществуваше и друга: на смелата мисъл и вътрешната дисциплина, на железните воли и несломимата енергия, на пуританството и беззаветното изпълнение на дълга. И на тия нравствени сили, които избиваха у нея особено през известни периоди от историческия ѝ живот, дължеше тя своето могъщество и запазването си през цяло хилядолетие.

Във военно отношение Византия векове подред бе най-добре организираната европейска държава. Първоначалното си военно устройство тя също бе наследила от Рим. Но в края на древността римската военна система вече се намираше в пълен упадък. Вместо от римски граждани, както това бе някога, армиите се състояха главно от варварски наемници. Недисциплинирани и ненадеждни, те, след като не бяха в състояние да пазят държавата от външни неприятели, бяха се превърнали в истинска опасност за нейния вътрешен живот. С дружини от такива наемници Византия в течение на няколко века — най-тежките в историята ѝ — трябваше да отбива неприятелите, които се тълпяха по нейните граници. И ако тя смогна да излезе с чест от тая задача, това се дължеше не само на духовното ѝ превъзходство и на това, че изобилните ѝ материални средства ѝ позволяваха да държи под знамената си многобройни военни контингенти, но и защото обикновено разполагаше с пълководци, които знаеха от дадените им за командуване военни сбирщини да създадат годни за действие армии.

След падането на Западната римска империя броят и силата на неприятелите, с които Византия имаше да се справя, не бяха намалели. А свръх това коренно бяха се изменили условията за водене на война. Пехотните легиони, с които някога Рим бе покорил и държал в подчинение света и въпреки зачестилите несполуки се мъчеше да сдържа напора на германски племена по бреговете на Дунав и Рейн, вече бяха се оказали решително негодни сега, когато Византия имаше насреща си конните маси на хуни и авари, а след тях и на арабите. Тъй под натиска на една корава необходимост тя бе принудена постепенно да усъвършенствува, видоизмени и преустрои наследените от Рим военни форми. Създадена бе за издръжка и набиране на войските, една нова система, в много отношения предшественик на системата на военните резервисти в новото време. С тая разлика само, че не само мирновременната издръжка, но също тъй въоръжението и обучението на войските не ѝ струваше никакви разходи. Това бяха войници селяни, които живееха на дадените им от държавата земи и се издържаха от тях със задължението сами да се въоръжават, обучават и подготвят за война. При мобилизация те образуваха нейната действуваща армия. Това, което най-много ги отличаваше от войниците ѝ в миналото не бе техният племенен произход: и сега Византия разчиташе за своята защита предимно на различните племена — туземци или пришълци, настанени на нейните територии. Разликата се състоеше главно в това, че нейните армии вече не се състояха от наемници, които се биеха за пари и затова винаги бяха готови да ѝ изменят, а от нейни поданици, земеделски стопани, които знаеха, че когато пазеха държавната целокупност, бранеха с това от разорение своите собствени огнища и стопанствата си. Всички тия резервисти бяха конници; от VII в. насам конницата бе станала главна съставна част от византийските армии. Така империята, която имаше за най-опасни неприятели конните народи, откърмени в степите и пустините на Азия, можеше да им противопостави сила, еднаква на тяхната по рода на оръжието и тактическото действие.

Нуждата да се държат постоянно на разположение достатъчни контингенти и да бъдат те целесъобразно разпределени и използувани, както и да се постигне възможно по-многостранно действие с тях — всичко това бе довело във Византия до създаването и на една особена система на командуване и военна администрация, със строго установени компетенции и разчленения. Чрез нея, от една страна, се осигуряваше бързата частична или обща мобилизация на военните сили, активната отбрана на отделните провинции предимно със средствата, които самите имаха на разположение, а, от друга, целият тоя сложен, но стегнат военен апарат оставаше под строгата непосредствена зависимост и в пълното разположение на централната държавна власт.

Благодарение на тая организация, докато в останалите европейски държави през Средновековието войната бе занаят на едно малобройно съсловие от привилегировани люде, поради което и армиите им се състояха от незначителни по численост феодални дружини, при изключителни случаи засилвани и с необучено безредно и зле въоръжено селско опълчение, Византия бе тук едничката държава, която можеше да вдигне на крак дисциплинирани, изискано въоръжени и снабдени масови армии.

Свръх всичко това воденето на война се считаше във Византия за изкуство, което изискваше от пълководците и специална подготовка. По тая причина докато у съвременните ней народи военната стратегия и тактика се намираха в доста примитивен стадий на развитие и се изчерпваха в съблюдението на някои най-елементарни правила или приложение на обикновени хитрости, а успехът в битките зависеше главно от физическата издръжливост и сляпата храброст на войниците, във Византия съществуваше една истинска военна наука, основана не само на грижливо съхранявания опит на древността, но и на всестранното познаване на народите, с които империята можеше да попадне във въоръжен конфликт. Византийците още преди повече от едно хилядолетие бяха разбрали истината, която едва днес става достояние на военната наука, че за успешната борба с един противник е нужно предварително да бъде опознат целият негов бит с всичките му особености, духовни и материални средства. Ето защо във Византия ръководствата по стратегия и тактика даваха не само знания по изкуството и техниката на военното дело, но и сведения за живота, нравите, стопанския и политическия строй, военните навици, духовните и физическите качества на нейните съседи и неприятели. И днес още най-старите и най-пълните известия например за бита на древните славяни ние дължим на един такъв трактат по военното дело от края на VI в., прочутият „Стратегикон“, чието авторство преданието приписва на императора Маврикий (582–602).

След като Западната римска империя изчезва под ударите на варварите, Византия заживя с представите, че е едничка законна наследница на цялото римско държавно достояние. И мисълта, че ней принадлежи върховната власт над някогашните римски провинции в Запада — мисъл, заседнала дълбоко в съзнанието на държавните й представители, — определяше в течение на дълги векове основните линии на нейната външна и вътрешна политика. Извършените на Запад политически промени тя не признаваше или пък не считаше за свои васали държавите, които там бяха се създали. Всичко това малко съответствуваше на действителността, също както в явно противоречие с нея бе и представата ѝ, че — и след като нови народи бяха се настанили в ония земи, — между двете половини на някогашния римски свят можеше да бъде запазено още старото морално и духовно единство. Византия дълго време не бе способна да се освободи от тая заблуда и стремежът да се съхрани политическата общност между Изтока и Запада представя може би най-забележителната черта в държавния живот на Византия през течение на цяла една епоха.

Тук собствено лежеше и голямото противоречие в живота на Източната империя през първите няколко века от нейното съществувание, оттука произтича и съдбоносното недоразумение относно нейната историческа мисия. От самото си географско положение — земите, които владееше и които доставяха главните средства за съществувание, — тя бе предопределена да бъде предимно азиатска държава, когато пък силата на римската държавна традиция я държеше прикрепена към Запада. Тоя последният обаче отдавна бе зает от нови народи — варвари. Техният строй бе пълно отрицание не само на античната култура, но и на римската държавност, на които Изтокът през даденото време бе останал в много случаи все още верен хранител. Самият Рим през последния век на своето държавно съществувание поради неудържимата варваризация на западните си провинции бе попаднал под влиянието на тоя Изток.

Разрешението на всички тия противоречия представителите на империята потърсиха в примирението на исторически състояния и факти, станали вече несъвместими. Един източноримски император Юстиниан, чието царуване (527–565) представя най-бляскавата епоха в ранната история на Византия, направи решителна стъпка да превърне в действителност идеята за римското политическо единство. Във войни, които траеха цели десетилетия, бяха унищожени държавите на вандали и остготи и в състава на империята бяха включени цяла Италия, земите по цялото северно побрежие на Африка до Гибралтар, а също и южните окрайнини на Пиринейския полуостров.

Но, както и трябваше да се очаква, тоя успех въпреки дадените за него колосални напрежения и жертви се оказа ефимерен. Едно десетилетие след смъртта на Юстиниана по-голямата част от Италия бе загубена. По-късно същата участ постигна и присъединените земи в Африка. Причината за тия бързи загуби не лежеше в обрата на военното щастие, нито едничко в изтощението, до което империята бе доведена през дългото царуване на Юстиниана. Пропадането на опита да се възстанови римското държавно единство се дължеше главно на обстоятелството, гдето старият свят не представяше вече нито в културно отношение, нито в обществено едно еднородно цяло: отдавна бяха разкъсани вътрешните духовни и културни връзки между отделните му части. Върху римските земи на запад бяха се настанили нови народи със свои обществени и политически форми и със свой мироглед; и те мъчно можеха да бъдат съгласувани с тия, на които Източната империя със своята вярност към миналото бе изразител. Някогашният Римски запад представяше бездна. Времето я разширяваше и вдълбочаваше. Самите остатъци от старото римско общество на запад, в много случаи повлияни от заседналите сред тях варвари, нерядко чувствуваха ромеите като чужденци. За запазването на властта си в ония придобити земи империята не можеше следователно да разчита не на техните стари жители, но едничко на своята собствена сила. А тая последната никога не би могла да бъде достатъчна в провинции, които лежаха тъй далеко от държавния ѝ център.

Така след като в един период от цели три века бе положила много усилия, за да спаси единството между двете големи половини на римския свят и след тежките жертви, които бе дала, за да възстанови неговата политическа цялост, империята се видя принудена да остане това, за което я бе предназначило самото ѝ положение — империя на Римския изток.

Но съдбините и на неговите земи далеч не бяха еднакви.

Още твърде рано, цял век и половина преди старата империя да бъде разделена, нейните дунавски провинции бяха връхлетени от първите племена варвари, предвестници на Великото преселение на народите. Рим не бе в състояние да запази от нападенията им Балканския полуостров; те се превърнаха за него в хроническо бедствие. Непосилна се оказа тая задача за Източната империя не само поради голямото пространство, върху което натискът на варварите тук се упражняваше, но и поради това, че на мястото на едни пришълци винаги се явяваха други. Разорението на Балканския полуостров, започнато още през III в. сл. Хр., продължи още цели три столетия. През някои периоди на това тежко време варварите се разполагаха в полуострова като в завоювана земя. В редките години на спокойствие, когато техните тълпи се отливаха на север, империята взимаше мерки, за да поправи последиците от вилнежите им, но всичко извършено се оказваше накрай недостатъчно, между другото и затова, защото стихията на разорението се въземаше винаги, все по-буйна и с все по-нови сили. Така благосъстоянието на тукашните земи бива унищожено, много цветущи градове се превръщат в развалини, поради намаление на населението полетата запустяват. Вече през IV в. империята не само че не можеше да разчита на обикновените доходи на балканските си провинции, но сама нееднаж бива принудена да дири средства, за да изхрани оцелелите им жители или да изкупува от плен заробените.

Ако напасти от тоя род и в такива размери бяха постигнали и останалите нейни земи, несъмнено е, че не би избегнала съдбата на своята западна сестра. Когато днес се дирят причините за необикновената жилавина на тогавашна Византия, изтъква се, на първо място, значението на нейния престолен град. Безспорно както през тая епоха на всеобщо разрушение, тъй и при големите кризи през течение на по-късната си история своето запазване тя дължеше в значителна степен на своята столица — неуязвима за неприятелите ѝ единствено поради географското си положение, както и поради несравнимите си укрепления. Цариград, също както някога и Рим бе душата на империята, хранител на всички ценности на византинизма, огнището, в което се сгъстяваха и от което постоянно се излъчваха духовните сили на източноримското общество. Нееднаж през течение на дългия си исторически живот Византия оставаше с владението почти само на своята столица. Но тук, в нейните стени се сломяваха пристъпите и се изчерпваше силата на завоевателите. И оттук империята отново смогваше да се възстанови, като си възвръщаше загубеното.

Но оставен сам на себе си, Цариград не би могъл да съществува. Това изобилие на сила и средства, с които империята разполагаше, тя дължеше предимно, ако не даже изключително, на своите източни провинции. Могъществото на Византия почиваше през всички времена на това, че тя владееше просторни земи в Азия, а при началото на своето съществуване и в Африка.

Ние вече знаем какво представляваха тия нейни владения. Те бяха люлка на древни цивилизации. Много столетия подред животът тука бе текъл, несмущаван от никакви сътресения, осигурявайки на населенията им всички възможности за интензивно духовно и материално творчество. Техните природни и климатически особености, благоприятното им географско положение на границите на три материка и върху световните пътища между Изтока и Запада още през древността бяха съдействували да се превърнат те в земи, които по стопанска дейност и благосъстояние надминаваха всички страни на Стария свят. Надминаваха ги и по пъстротата на населението си. Защото стихията на разорението, която от края на древността няколко века подред вилнееше в Запада, обикновено не достигаше до тях: те лежаха далеко от посоките, в които тогава се извършваха големите размествания на народите.

Рим загина, защото варварите-германци, след като му бяха отнели всички провинции, завладяха и самата Италия. Византия не само продължи да съществува, но запази своето световно положение, защото даже и след като варвари, далече по-необуздани и многобройни, бяха покрили с пепелища и развалини всички нейни провинции на запад — остана пълен господар в земите на задморския изток. И именно той ѝ доставяше средствата, от които се нуждаеше тя, за да живее и се бори. С богатствата, които оттам се стичаха, тя събираше и издържаше армиите от наемници, които се биеха за нейната защита, смогваше да поправи последиците от понесените поражения, като противопоставя на противниците си все по-нови и пресни военни сили. По-късно, когато системата на наемничеството бе заменена с тая от кадрите от резервисти, все Азия бе, чиито сурови и войнствени племена и доставяха многочислените армии от изпитани стратиоти. А когато въпреки всичко оръжието не смогваше да осигури безопасността на нейните провинции, Византия възлагаше тая задача на своето злато. Изворът му бе Азия и то винаги се оказваше най-доброто средство, за да се укроти един враг или да се обезвреди.

Ето защо, разпространена върху земите низ източния басейн на Средиземно море, гдето флотите й владееха без съперници, империята дори до началото на VII в. никога не видя застрашено съществуването си. Нееднаж през тая епоха нейните владения в Балканския полуостров биваха заливани от варвари, като властта и там се запазваше само в някои укрепени градове по крайбрежията. Това бяха истински нещастия, но значението им все пак не можеше да бъде съдбоносно за нея. Бедствията от тоя род, които сплотиха полуострова, неговата временна загуба дори не можеха да намалят силите на империята, тъй като поради честите нашествия, на които бе изложен, той отдавна бе престанал да бъде за нея източник на каквато и да било сила. Ней оставаше Изтокът, гдето можеше да се оттегли, да даде отдих на изморените си сили, да ги попълни с нови и да се подготви за ново напрежение и борба. От недостъпната си столица, която в такива моменти добиваше значение и на преден пост на Азия към заления от варварите европейски свят, тя следеше събитията в него с пълната сигурност, че обратът в тях не ще се забави. И нейните разчети в това отношение винаги излизаха прави. Защото с течение на времето — и обикновено твърде скоро — неприятелите и тук изхабяваха своите сили; тогава войнствената им треска намаляваше, напорът им, стигнал веднъж граници, които не бе в състояние да надхвърли, се разсипваше и самите те се отливаха към далечни земи. Или пък, изхарчили всички запаси от сурова енергия, сами се разпадаха, за да станат плячка на нови завоеватели, идещи по стъпките им. Тъй бе през IV и V в. с готи и хуни, в VI в. — с авари.

Докато запазваше владенията си на изток, Византия не можеше да бъде победена на запад. И затова всички, които в борба срещу нея в Европа се надяваха да я сломят и да станат господари на нейната столица, изтощаваха безплодно своите сили или ускоряваха собствената си гибел. В това отношение българите при Симеона дадоха само един от последните и лишни примери. Цариград представяше не само столица на империята; той бе самата империя. Но той можеше да принадлежи само томува, който разполагаше с властта над съседната Азия. Византийците — все едно дали поради верен инстинкт или поради ясно съзнание, — винаги добре разбираха това. И по тая причина задачата за съхранението на азиатските им владения стоеше над всичко друго. За да запазят тях, те бяха готови да жертвуват всичко. Неудържимият и бърз упадък на империята започна едва тогава, когато в XI в. турците се настаниха в сърцето на Мала Азия, сетнята от последните източни земи, които някога ѝ принадлежаха. А краят на Византия настъпи само тогава, когато тя през XIV в. безвъзвратно изгуби там всичко останало.

Все по-голямото значение, което задморските земи добиваха за нея, растеше съразмерно с упадъка, културен и стопански, на нейните западни владения, предизвикан от опустошенията, на които те бяха подлагани. Тоя факт имаше за нея от своя страна други съдбоносни последици: центърът на тежестта на нейния целокупен живот все повече се изместваше на изток. В случая се извършваше един стихиен, но вътрешно съвсем логичен исторически процес. За разлика от европейския свят, който поради преобладаването на варварите в него ставаше за Византия все по-чужд, Изтокът видимо се запазваше почти такъв, какъвто бе го оставила древността. Промяната в него се състоеше само в това, че сред смесицата на римско-елинистични и азиатски начала, от които неговата култура бе изтъкана, азиатските, подхранвани от соковете на родната си почва, добиваха все по-голямо надмощие. Поради това засилени азиатски елементи и влияния проникваха все по-дълбоко в бита, мирогледа и морала на византийското общество, за да се наложат най-сетне в съдържанието и проявите на публичен живот и държавно устройство. И по традиция, и в съзнанието на своето общество империята продължаваше да се счита римска, римско бе и правото, с което тя живя до края на историческото си съществувание. Всичко това обаче бяха само форми и идеология наследени; ако те продължаваха да се държат, то бе толкова поради пиетет към едно велико минало, колкото и поради това, че носеха в себе си опората на легитимитета. Римска по произход и антична по корените на своята култура, Византия по своята същност се превръщаше непреодолимо в държава все повече азиатска. Не бе случайност това, гдето в течение на дългата ѝ история, особено през периодите на могъщество и блясък, повечето от нейните държавни представители, пълководци и духовни водачи бяха азиатци по произход, също тъй както предимно от Азия, а не от балканските земи и изобщо от европейските ѝ владения се набираха армиите от резервисти — стратиоти, които образуваха нейната въоръжена сила. Азия, завладяна някога от Рим с оръжие, сега от своя страна по пътищата на мирното проникване и влияние овладяваше наследството на победителя, за да го преобрази според особеностите на своята култура. Именно поради това византинизмът с цялата сложност от елементи и представи, които образуваха неговата същност, си остана тъй чужд и непонятен за средновековния западноевропейски свят с неговата романо-германска култура. Сближението с тоя свят почна за Византия едва към изхода на средните векове. Но тогава, откъсната от Азия поради турското разширение и загубила вече непосредствените си връзки с нея, тя неудържимо вървеше към своята гибел.

Изложеното дотук обяснява не само факта, гдето Византия с цяло хилядолетие преживя Западната римска империя, то съдържа отговор и на въпроса — кое ѝ помогна да излезе почти непокътната из тежките изпитания, които имаше да преживее особено през V в., когато варварството с всички сили връхлетя над Европейския юг и запад и стихията на разрушението събаряше сетните подпори на стария римски свят.

Вестготи, хуни и остготи едни след други се редуваха тогава в нападенията си над Балканския полуостров, разнасяха опустошенията във всичките му покрайнини или засядаха в земите му, гдето години подред се чувствуваха пълни господари. Но — победители в много битки над източноримските войски — те трябваше накрая да се убедят, че самата империя остана непобедима. И оттеглянето им към други далечни страни им оставаше като едничък изход, за да се спасят от неизбежното подчинение на една сила, която — въпреки всичко — не бяха в състояние да преодолеят.

Така след всички превратности знамената на империята отново се издигнаха над порутените стени на дунавските ѝ градове.

Разпокъсани политически, неорганизирани военно и примитивно въоръжени, те не можеха да бъдат за Източната империя тъй опасни, както бяха техните предшественици — войнствените дисциплинирани и стегнати в политическо и военно отношение германци. На какво се дължи тогава фактът, че докато тия последните — след кървави борби с империята, които траеха две и половина столетия (238–489), — трябваше да се оттеглят от Европейския югоизток, несравнено по-слабите славяни се настаниха в неговите земи и завинаги останаха там?

Много често в световната история изходът на събития в едно място се определя от развоя на други, които се разиграват в далечни страни. Един пример от такъв род бяха и тогавашните промени в Балканския полуостров. Неговата по-нататъшна съдба се решаваше в събитията, които от самото начало на VII в. се разразиха над Византийския изток.

 

2. Кризата на изток през VII и VIII в.

 

През втората половина на V в. страните отвъд Долния Дунав — днешна Бесарабия, Молдова, Влашко и Трансилвания — бяха вече славянски земи. Оттам през последните години на същия век и началото на шестия почнаха първите славянски нападения в Балканския полуостров.

В онова време империята преживяваше тежки затруднения. Едва-що нейните дунавски провинции бяха освободени от готите, и тя бе принудена да поведе тежка борба с исаврите, сурови планинци от южните окрайнини на Мала Азия. От поданици те бяха се превърнали в нейни господари. Тя им плащаше истински данък. Исаври по едно време разпореждаха и с върховната власт на държавата. Наред с тая вътрешна война правителството на Византия имаше да се справя с конфликти и противодействия, които никнеха на вероизповедна почва. Армията също се намираше в упадък. Увлечени от общия дух на своеволие и анархия, войските, отредени за защита на дунавската граница, нееднаж се дигнаха срещу законното правителство и самата столица трябваше да вземе мерки, за да се спасява от тях. Към всичко това бе се прибавила и дългата война с персите, предизвикана от вечния спор между двете държави за ефратските граници и владението на Армения.

Поставена пред тъй много грижи, империята се заплете и в нови, още по-големи. В това отношение съдбоносно за нея се оказа дългото царуване на Юстиниана I (527–565). Той бе овладян от честолюбивата мечта да възстанови старата Римска империя в някогашните ѝ обширни граници, като подчини на скиптъра и всички земи, които образуваха нейната западна половина. Поради това той се увлече в безкрайни изтощителни войни в далечната Северозападна Африка (Картагенската област), в Италия и Испания. С незначителни прекъсвания неприятелствата срещу персите на изток също продължаваха, като понякога изискваха да бъде съсредоточена там по-голямата част от отбранителните средства на империята. Тъй за да се справи с прекомерно нарасналата нужда от войски, тя бе принудена да намали до крайност въоръжените си сили на Балканския полуостров. В продължение на няколко десетилетия той бе оставен почти без защитници. И именно това обстоятелство позволи на славяните да зачестят с нападенията си в него и да разширят техния обхват. За да запази от разорение поне непосредствените околности на столицата, още предшественикът на Юстиниана, императорът Анастасий, заповядал да бъде построена прочутата „Дълга стена“, която преграждала цариградския полуостров от Мраморно море, при Силиврия, до Черно, западно от Деркоското езеро. Юстиниан сега помислил, че с подобни съоръжения може да бъде запазен целият Балкански полуостров, особено източните му провинции, гдето славянските нападения били и най-чести, и най-опустошителни. По дунавските брегове, из проходите на Хемус, Средна гора и Родопите били издигнати в няколко пояса стотици крепости. Дълги стени били построени до най-достъпните планински превали. Друга мрежа от твърдини била създадена в полетата на Мизия и Тракия чак до бреговете на Егея. На тая колосална система от укрепления била възлагана надеждата да заприщи пътищата на славянските нашествия и да осигури тъй спокойствието на балканските земи и безопасността на тяхното население. За жалост тая задача се оказала неизпълнима. Защото войските, т. е. живата сила, която трябвало да брани тия крепости, липсвали. Малочислените стражи на тия Юстинианови твърдини, ако сами не бивали погребани под техните развалини, трябвало безпомощно да гледат как славяните, чиято дързост растяла съразмерно с намалението на срещаната от тях съпротива, безнаказано вилнеели в беззащитните земи на полуострова.

Един от Юстиниановите съвременници, историкът Прокопий, разказва, че през това време славяните всяка година на многобройни маси нахлували през Дунава и че през всяко тяхно нашествие повече от 200 хиляди измежду местните жители ставали жертва на вилнежите им. Може би дадената от него цифра да е преувеличена. Може би и краските, с които той описва бедствията на тукашното старо население да са много сгъстени. Несъмнено обаче е едно, че химерата на Юстиниана, заради която силите на източноримското общество се хабяха в несигурни завоевания на далечни страни, направи империята неспособна да защити провинциите, близки до държавния ѝ център. Тъй бе ускорено претопяването на техните древни обитатели и се разчисти почвата за големите етнически промени, които имаше да настъпят тук. А славяните не бяха по онова време тук единствените неприятели на империята. В техните нападения понякога масово участвуваха и прабългарите; понякога пък едните сменяха другите. От втората половина на VI в. тук изстъпи и един нов народ, по-войнствен, по-добре организиран и далеко по-суров от тях — аварите. С тяхната поява запазването на византийската власт над Балканите вече ставаше задача почти безнадеждна. При все това империята не абдикира от своя дълг. Един от близките приемници на Юстиниана, император Маврикий, се опита да преодолее вътрешната немощ на вцеплението, в което бе паднало източноримското общество, да стегне разнебитените му сили и да ги насочи към активна отбрана на застрашените балкански провинции. Опитът на миналото вече бе показал, че докато империята се задоволява само да дочаква нападенията на неприятелите върху своя територия и тук да ги отбива, настъпателната им сила никога не ще бъде сломена. Затова Маврикий възприел нов начин на действие, чрез който войната бива пренесена в самите земи на славяните и аварите. За пръв път след времето на Константина Велики, когато други варвари се притиснаха в равнините на Дакия, империята сама минава в настъпление по цялата линия на Дунава — от устията му до течението на Тиса. В продължение на няколко години прехвърляха голямата река и проникваха дълбоко в областите, населявани от авари и славяни, чието население на свой ред бе подложено на изтребление и плен.

Едва ли може да има съмнение, че ако тия действия биха били изследвани през един по-дълъг период от време, настъпателното движение на славяните към юг би било завинаги спряно. С това и историческата съдба на балканските земи би била съществено променена.

За нещастие големите напрежения, преживени от източноримското общество през изтеклите столетия, бяха довели до прекомерно изтощение силите му. Съзнанието и чувството за дълг бяха затъмнени; дисциплината у него се намираше в пълен упадък. Един нов бунт на Дунавската армия събаря Маврикия от престола, а заедно с него биват погребани усилията на източния Рим да бъде спасена властта му над балканските земи.

Приемникът на Маврикия, Фока (602–610), невежа и груб солдатин, лишен от всяко съзнание за своите длъжности и отговорността си като монарх, е може би най-мрачното време в дългата история на Византия. Гражданското управление и войската били доведени до пълно разстройство; държавните граници са били оставени без всяка защита. А неприятелите ѝ, окопитени от миналите си поражения, отново се навдигат и, използувайки благоприятните обстоятелства, с нови сили се нахвърлят върху нея. И бедата е била, че на първо място между тях са се намирали не вече аварите, прабългарите и славяните. Страшният удар за империята идва тоя път от изток, гдето срещу нея се нахвърлят персите.

Съперничеството между двете държави тук бе толкова старо, колкото и културните начала, чиито представители те се явяваха. Стихнало през известни периоди, то винаги пламваше с все по-нова сила. Защото и причините, които го подклаждаха, не можеха да бъдат отстранени. Персите никога не забравяха, че някога са били владетели на цяла Предна Азия и че властта над нея накрай бе грабната от Рим. Заедно с римското държавно наследство Византия бе наследила и враждата на неговия азиатски съсед. Различни по културата и бита на обществата си, двете държави си съперничеха и по стегнатостта на държавния си строй, и по древността на своите традиции. Техните сили освен това бяха дошли до състоянието на пълно равновесие; нито една от тях не можеше да вземе връх над другата. За Рим, а след него и за Византия, невъзможността да преодолее противника си се обуславяше от далечината на териториите, за които трябваше да води борба с него.

Сега, в самото начало на VII в., използувайки настъпилата след смъртта на Маврикия пълна дезорганизация, персите възобновяват неразрешения спор с нея и минават в настъпление по цялата ѝ източна граница. Без да срещат почти никаква съпротива, те завладяват големите градове и крепости в Армения и Месопотамия, а скоро същата участ постига богатите и многолюдни градове на Сирия и Палестина. Египет по-късно също бива завзет от тях. След това персийските армии се обръщат към Мала Азия и на шестата година от началото на войната те вече спират пред бреговете на Мраморно море и Босфора.

Никога катастрофа с такива размери не бе постигала Римско-византийския изток. Земите, от които империята черпеше жизнени сокове и които представяха изворът на нейното състояние и могъщество, бяха загубени. Преодоляла тъй много нещастия, империята се намираше пред неминуемата си гибел. Защото Изтокът за нея бе всичко и без него тя не можеше да съществува. Но това, що чуждото завоевание още не бе засегнало, бяха колосалните запаси от нравствена енергия у източноримското общество. И отприщена в настъпилите моменти на върховна опасност, тя се превърна във воля и действие, за които нямаше нищо невъзможно. Режимът на Фока бе пометен заедно с всички негови подпори и на източноримския престол бива издигнат един човек — живо въплъщение на добродетелите, държавният и военният гений на Древния Рим.

При все това изглеждаше, че превратът бе дошъл много късно. Загубен бе не само Изтокът. Възползувани от събитията на изток и общата разруха, авари и славяни отново бяха пристъпили през Дунава и кръстосваха по всички посоки на балканските земи. Конните пълчища на аварите се вестяваха вече в околностите на самата столица. Нямаше кой да ги спре. Защото империята беше без всякакви средства, държавните каси — празни, войски липсваха, нямаше и отгде да се съберат. Цариград стоеше изолиран на границата между Изтока и Запада; поради своето положение и укрепленията си неуязвим за нападения, при създадените условия, той не можеше дълго време да се задържи, защото след като овладяха Египет, персите бяха прекъснали подвоза за храните, от които източната столица дотогава живееше. Само господството по море, което още не бе ѝ оспорено, позволи на Византия да осигури продоволствието на престолния си град чрез транспорти от западните си африкански владения и от земите към северните брегове на Понта.

Източноримският държавен организъм се тресеше из основи. Да се очаква спасение само в пасивната отбрана на това, което му бе останало, значеше да се обрече на неизбежна смърт от задушаване. Нямаше друг изход от дилемата — възвръщане на всичко загубено или примирение с фаталния край; капитулация или събиране на всички сили за отчаяно настъпление; и то именно срещу тоя от неприятелите, който беше най-опасен. Инстинктът за самозапазване и неугасналата вяра в щастливата звезда на източния Рим скланяха безусловно на последното решение. Средствата трябваше да се намерят; мишците, които не достигаха, да се съберат. Една тежка задача, която само несъкрушимата енергия на Ираклия и пробуденото държавно съзнание на източноримското общество бяха в състояние да направят възможна. Църквата, която винаги бе се развивала под сянката на източноримската държавност и живяла от нейните щедрости, сега трябваше да ѝ се отплати и първа да даде примера за готовността на жертви. Нейните скъпоценности, златото и среброто из олтарите и съкровищниците на храмовете бе превърнато в монети; а с тях войници можеха да се намерят дори и между славяните. Да се създаде от една тъй бързо и безогледно събрана тълпа от въоръжени люде една армия, която би била способна да следва навсякъде своя вожд и да бъде сигурно оръдие в неговите ръце, това можеше да бъде дело само на едного — на Ираклия. Оставяйки персите да се разпореждат в Мала Азия, той по море достига Кавказ, пребродва Армения и с калената си в походи и битки войска нахлува в самата Персия. Цели пет и половина години трае тая експедиция, която по замисъл и изпълнение напомня похода на Александра Македонски срещу старата персийска монархия на Ахеменидите. Напразно персите, за да отвлекат Ираклия от своите територии, насочват удара си срещу Цариград. И когато една персийска армия се явява на азиатския бряг на Босфора, несметни пълчища от славяни и авари под началството а самия аварски хаган разбиват становете си пред стените на византийската столица. Неприятелите от изток и запад вече си подавали ръка, за да сложат край на сетното убежище на римската държавност. Катастрофата бива избегната благодарение на императорската флота, тогава все още господар на морето и на могъщите укрепления на източната столица.

Най-сетне драмата приближава до развръзката си. Излязъл победител в редица битки над персите, Ираклий избира момента на сетната разправа. При бреговете на Тигър, около развалините пи древната Ниневия, в която бива решена не само цялата война, но и съдбата на Персия. На полесражението пада цветът на нейните войски и тя бива обхваната от анархия, която поглъща и разлага последните ѝ сили. Византия отново става господар над всички свои източни провинции.

Тъй свършва страшната криза, която бе траяла четвърт столетие (602–627).

Но положението на изток бе възстановено с непоправими загуби на запад. Събрала всичкото си внимание, мобилизирала всички сили и средства за спасение на господството си в Изтока, Византия през целия тоя период бе принудена да изостави балканските си провинции на собствената им съдба. И когато след окончателната си победа, тя, уморена от прекомерните напрежения, обръща очи към тия свои земи, те вече напълно са били заети от славяните. Остатъците от старото туземно население са били стопени или разпилени на юг и към планинските покрайнини в северозападната част на полуострова, гдето — поради особения ѝ географски характер, вълната на преселението е била по-слаба. Много измежду старите градове и крепости в Мизия, Хемус и Македония, запазени при раншните нашествия, са били вече сринати. Властта на империята, изглежда, продължавала да се крепи само в някои от по-големите и силно укрепените центрове на вътрешността, чиито стени славяните не били в състояние да преодолеят.

Как, при какви обстоятелства или при каква последователност е бил извършен процесът на преселението е въпрос, на който ние днес не сме в състояние да отговорим задоволително и пълно. Изглежда, че незначителни славянски групи са почнали да се заселват тук още твърде рано през VI в. Но масовото и повсеместно преселение в полуострова без всяко съмнение е било извършено през четвъртвековния период на византийско-персийската война от началото на VII в. По времето, когато империята е празнувала пълната си победа над персите то в основните си линии вече е било завършено. Близките десетилетия след това са могли да донесат само частични попълвания или размествания.

Средновековната съдба на Европейския югоизток следователно навярно би била съвсем друга, ако не бе се разразило в такива размери сблъскването между двете монархии, които се бореха за господството над Предна Азия. Без тоя конфликт Балканите едва ли биха станали славянски. Не на себе си и на собствените си сили прочее дължеше южното славянство настаняването си в новата родина, а на обстоятелства и причини, които лежаха далеко извън него. Историческото бъдеще на Югоизточна Европа зависеше от събитията в Азия. Империята бе поставена пред една тежка дилема: да избира между Изтока и Запада. И нейният вековен опит ѝ подсказа единственото разумно решение: Византийският запад бе пожертвуван, за да се спаси Византийският изток. Без Изтока тя би била обречена на неминуема смърт. И обратното: господар в него, тя запазваше положението си на световна политическа сила. Чрез Азия винаги можеше да се отвоюва тогавашна Европа.

И по-рано Балканският полуостров нееднаж бе заливан от варварски племена и народи. Такива бяха напр. вестготите през втората половина на IV в. Цели десетилетия те оставаха фактически господари в неговите провинции. Тъй и столетие по-късно, когато мястото им бе заето от остготите. Във военно и политическо отношение тия варвари бяха несравнено по-добре организирани от по-сетнешните славяни. Защо въпреки това тия последните, разпокъсани на дребни племена, се задържаха в тукашните земи, когато техните предшественици, германците бяха принудени от империята да ги напуснат и да търсят ново отечество в далечни страни?

Отговорът би бил съвсем прост, ако след преселението си славяните биха признали държавната власт на Византия и в отношенията си към нея биха заели положението на нейни поданици. Тъй като за космополитичната империя произходът на жителите ѝ нямаше значение, тя в дадения случай би се отнесла безучастно към извършената промяна. От гледището на държавните ѝ интереси тая промяна можеше да бъде счетена, че носи известни предимства: балканските провинции, които от много време не знаеха покой, вече го имаха, а обезлюдените им полета бяха заети от население, чиято стопанска дейност можеше да бъде само благотворна за материалното състояние на държавата.

Но в новото си отечество славяните съвсем не бяха дошли, за да се подложат на една чужда власт. Те бяха се настанили тук като завоеватели. Цели векове след преселението си те не спираха неприятелствата си срещу Византия. Доказателство за това са техните нападения върху егейските острови и побрежия през VII и VIII в. и многократните им опити да овладеят Солун. И до IX в. имаше известия, че някои от тях запазвали племенния си строй и сe управлявали от свои князе, напълно независими от Цариград. Тогава цяла Македония от Струма до Бистрица и Адриатика била наричана от византийците със събирателното име Славинии, т. е. зeмя на славянските княжества, и това название се запазва за нея до времето, когато тя била включена в пределите на българската държава. И фактът, гдето нейното завземане от българите не е оставило помен в тогавашната византийска историография е най-доброто свидетелство, че фактически тя не е принадлежала на империята.

Познато е, че и до самия край на историческия си живот, дори и през периоди, когато на опасност бе изложено самото ѝ съществуване, Византия не преставаше да счита Балканите за страна, над която има безспорни държавни права. В такъв случай, защо тя, излязла победител над неприятели много по-организирани и сплотени, не смогна сега да подчини пришълците, които бяха заседнали тук, без да искат да знаят, че заетата от тях територия не им принадлежи?

Всъщност Византия никога не се примири с новите отношения на полуострова и никога не се отказа от намерението да възстанови в него пълната си власт. Наистина тая задача сега се явяваше необикновено трудна. Почти цялото пространство от Дунав до Егея и Адриатическо море и южните брегове на Пелопонес бе плътно заето от население, което бе решително враждебно на империята и знаеше да брани независимостта си. В тоя смисъл възстановяваното на византийската власт тук можеше да бъде постигнато като военно нашествие в една чужда земя, гдето на всяка стъпка го очакваше въоръжена съпротива. При все това обаче не тая бе причината, която не позволи тогава на Византия да възстанови загубеното си положение в балканските провинции. И тоя път тя трябваше да ги изостави, защото събития от много по-голямо значение бяха се развили на изток, гдето тя, не отдъхнала напълно от тежката борба срещу персите, трябваше отново да събира всички сили и издържа други, още по-тежки изпитания. Върху сцената на всемирната история вече се показваха завоевателните пълчища на исляма. В 634 г., неизтекло следователно едно десетилетие от битката при Ниневия, и под техния напор пада крепостта Босра, предният пост на християнската империя към пустинните пясъци на Арабия и възел на териториите ѝ в Египет и Сирия. Едно след друго подир това жертва на арабското завоевание стават всички твърдини на старата култура на Изтока. В продължение ни двадесетина години Византия загубва Палестина, Египет и цялото Африканско побрежие на Средиземно море, Сирия, ефратските провинции, всички земи следователно, които бяха траен извоp на нейната духовна и материална сила. Прегазена от арабите бе и цяла Персия, техните конни маси вече бродеха по бреговете на Босфора и Бяло море, Кипър бе взет от тях, големите острови на Архипелага — опустошени от тях, знамената на пророка се развяваха вече и край бреговете на далечната Сицилия.

Десетилетия по-късно идва редът на Константиновата столица. Отначало арабските нападения срещу ѝ имат характера на разузнавателни действия, предвестници на близката буря. Тя не се забавя. През седмото десетилетие на VII в. Цариград по суша и по море трябваше да устоява срещу пристъпите на съединените сили на халифата. От изхода на тоя исполински двубой зависеше не само съществуването на империята, но и това на християнската цивилизация, бъдещето на целия християнски свят. И наследницата на стария Рим, извикала на живот всички енергии, които таеше в себе си, излезе с чест от присъдените ѝ изпитания. Пред стените на босфорската столица победоносният ислям за пръв път усети, че в света още съществуват прегради и сили, които не е в състояние да преодолее.

През десетилетията, докато се водеше борбата, в която се решаваше въпросът за съществуването на империята, работите на Балканския полуостров не можеше да не отстъпят за нея на заден план и само на това се дължи обстоятелството, гдето отношенията, създадени тук със славянското преселение, през целия тоя период не бяха съществено променени. Силите и средствата, чрез които тя извън всяко съмнение можеше да подчини балканските славяни и да възстанови напълно властта си в полуострова, бяха ѝ необходими другаде. Ако тая необходимост не бе за нея тъй голяма, сигурно е, че още наскоро след преселението славянското население би паднало под пълното господство на Византия.

Самата тя обаче въпреки тъй неблагоприятните за нея обстоятелства не забравяше задачите, които тук я чакаха, и не пропущаше случаите или възможностите, за да пристъпи към изпълнението им. Поради това тя използваше редките прекъсвания на войната с арабите, за да възстанови предишното си положение поне в близките до столицата провинции. Тъй към средата и края на VII в. военни експедиции биват предприети от нея на два пъти срещу Беломорската покрайнина между Долна Марица и Вардара. Многохилядни славянски маси биват отвлечени тогава от тая област и като военнопленници настанени в Мала Азия. По такъв начин империята си осигурява владението на тракийското и македонското Беломорие, а с него и връзката между Цариград и Солун. Наред с това тя бавно и незабелязано настъпвала и другаде, като действувала по линиите на най-малката съпротива и използувала запазените си крепости във вътрешността на полуострова, а особено тия по крайбрежията. Тук тя разчитала предимно на своята флота. Тоя бавен, но непрекъснат натиск се е извършвал навярно, без да срещне сериозна съпротива сред дезорганизираното славянство, особено из откритите равнини в източната част на полуострова, гдето то съвсем не е било в състояние да се мери със своя противник. Навярно тъй ще трябва да бъде обяснено обстоятелството, гдето днес нямаме никакви известия за подробностите на тоя възстановителен процес. От особени, по-значителни събития той едва ли ще е бил съпроводен.

Неговите резултати обаче не са били малки. Може би още през втората четвърт на VII в. е било завършено подчинението на цялата Тракийска равнина, а най-късно две десетилетия след това византийски отново са били Мизия и Малка Скития (днешна Добруджа до Дунавските устия). Същият процес се е извършвал и в Балканския запад, макар, общо взето, да се е развивал по-бавно поради планинския характер на тамошните земи, тяхната отдалеченост от столицата и трудния им достъп откъм адриатическите брегове. За настъплението си към вътрешните земи на полуострова Византия е използувала и стария военен друм Одрин — Сердика — Белград. Изглежда, че зоната, през която той минавал, също тъй рано, през VII в. е била вече византийска.

При това положение, ако империята би разполагала с по-дълго време, тя сигурно още в края на I в. след преселението би била отново пълен господар над всички заети от славяните балкански провинции. Един нов фактор обаче дойде тъкмо тогава да се намеси в тукашните дела, за да измени тия изгледи за бъдещето. Това бе създадената от Аспаруха българска държава. Голямата историческа роля, изиграна от прабългарите, се състоеше в това, че те донесоха на балканското славянство дисциплината, организацията и съзнанието, без които никоя етническа маса, колкото и еднородна да е, не може да стане народ; без които също тъй и никой народ, даже когато е напълно формиран, не е в състояние да осигури свободното си развитие.

 

X

Right Click

No right click