Иван Лазаров
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Григорий Цамблак — най-бележитият ученик на патриарх Евтимий Търновски, блестящ старобълг. писател от Търновската книж. школа, Киевски и Литовски митрополит. Биографичните данни за него са сравнително по-богати, отколкото сведенията за десетки и стотици други личности от бълг. средновековие. Въпреки това големи периоди от жизнения му път остават забулени в тайна.
Г.Ц. е роден в столицата Търновград ок. 1364/1365 г. Произхожда от прочутия род на Цамблаковци — негов роднина бил великият примикюр на цар Иван Александър (1331 —1371) — Цамблак. За ранните му години не се знае нищо. Благодарение на някои автобиографични моменти, вмъкнати в произведенията му, е известно, че е учил от великия Евтимий, за когото запазил скъпи спомени и по-късно написал похвално слово.
През 1379 г. бил все още в Търново, тъй като по неговите собствени думи участвал в тържественото посрещане на Киевския и всеруски митрополит Киприан.
Когато станал на 20 години, т.е. около 1385 г., Г.Ц. заминал за Света гора, подтикван от стремеж да получи „книжовна мъдрост". Тук, сред тишината на атонските манастири прекарал няколко години, изучил гр. език, получил знания и мъдрост от видни учени теолози и книжовници.
До 1400 г. за него отново липсват каквито и да било сведения. Някои предполагат, че за известно време бил в Търново, където преживял кървавото лято на 1393 г. и покоряването на бълг. престолнина от осм. турци. Други са на мнение, че в края на 90-те години бил в Сърбия. В интерес на истината трябва да кажем, че и двете хипотези не са подкрепени със сигурни известия от изворите.
По всяка вероятност нач. на XV в. заварило Г.Ц. като монах в някой от цариградските манастири. Все пак краят на бълг. държава станал съдбоносната граница в неговия живот. Младият Г.Ц. загубил родината си — той никога повече не видял България. Съдбата му отредила бурен живот, странствания по чужди земи, остри полит. и църк. борби, в които изявил най-пълно качествата си на църковник, писател и човек.
Както вече споменах, последните години от XIV в. прекарал в Студийския или Панкраторовия манастир край виз. столица. Там успял да спечели добро име, навлязъл във висшите църк. среди. През 1401 г. вече бил патриаршески секретар (синкел) и се ползвал с доверието на патриарх Матей I. Така получил възможност да се прояви на църк.-дипломат. поприще. През 1401 г. патриархът го натоварил с помирителна мисия в Молдова — местният митрополит Йосиф преминал към католицизма и отхвърлил всякаква зависимост от Цариград.
Г.Ц. получил специална грамота до молдовския владетел Александър Добрия, в която характеристиката на патриарха за него била „...честнейшият от йеромонасите и духовен отец кир Григорий, килиен инок на патриарха...".
Когато пристигнал в столицата Сучава, бил посрещнат радушно и веднага бил посветен за презвитер на „великата Молдовлахийска църква", т.е. станал свещеник на съборния (катедрален) храм в Сучава. Спечелил известност с религ. си беседи, които били записани в десетки ръкописни сборници през следващите cтолетия.
В Сучава прекарал до 1406 г., но за тези години не се знае нищо. Точно това незнание поражда дискусии относно битието му в Молдова. Група учени предполагат, че заминал за манастира Нямц (основан от избягали бълг. монаси), където приел велика монашеска схима и името Гавриил. Много по-убедително звучи тезата, че Гавриил и Г. Ц. са две различни лица. Следователно не е напускал митрополитска църква „Св. Йоан Кръстител" през тези пет години. В Сучава получил достъп до двора на молдовския владетел. Тук оформил окончателно полит. си виждания, получил възможност за международни връзки с Литва, Полша, Сърбия. Г. Ц. прозрял, че настъплението на осм. полумесец може да бъде спряно само с усилията на обединеното християнство. В правосл. идеи той виждал обединителната сила на славянството, която би довела до унищожаване на полит. и верски враг.
През 1406 г. Г. Ц. бил повикан от Молдова в Русия от всеруския митрополит Киприан. По пътя, на брега на р. Неман, научил за смъртта на Киприан, на когото разчитал твърде много в бъдещата си дейност. Такава подкрепа му била нужна, защото навлизал в обтегнатите отношения между Цариградската патриаршия и Великото московско княжество, от една страна, и Литовското княжество и Полша, от друга.
Неочакваната кончина на Киприан прекъснала пътя на Г. Ц. към Русия. Той заминал за Сърбия, където за втори път попаднал в Дечанския манастир. Хронологията на първото му пребиваване там като игумен не е уточнена. По-важно е друго — в Сърбия намерил спокойствие и възможност за творческа работа.
Престоят в Сърбия не бил дълъг. През 1409 г. Г. Ц. заминал за Русия. Пристигнал в Киев в момент, когато там пребивавал московският митрополит Фотий (1409 — 1410), ръкоположен от Цариградската патриаршия на мястото на починалия Киприан.
Междувременно недоволството на литовския княз от новия митрополит се засилвало, тъй като Фотий енергично поддържал московския княз Василий. Така се създали благоприятни условия Г. Ц. да заеме литовската митрополитска катедра.
Конфликтите между Витовт и Фотий довели до разрив. На събор на южнорус. епископи през 1414 г. били отправени тежки обвинения срещу Фотий. На втори събор през с. г. Г. Ц. бил посочен като човек, достоен да стане литовски митрополит. Веднага след това заминал за Цариград, за да получи благословия от вселенския патриарх Евтимий. Там обаче го очаквали неприятности — патриархът го лишил от сан и го отлъчил от църквата.
Въпреки всичко Витовт настоятелно искал да бъде учредена самостоятелна Киевско-Литовска митрополия. Затова събрал отново в старинния град Новогрудек 9 архиереи и със заплахи ги заставил да ръкоположат Г. Ц. за митрополит. Това станало на 15 ноември 1415 г. В отговор на тези действия низвергнатият грък Фотий обвинил бълг. духовник в незаконно ръкополагане, а новият патриарх Йосиф II потвърдил отлъчването му от вселенската църква.
По време на своето митрополитство Г. Ц. въвел в употреба в Киевската митрополия ръкописите от Търновската книж. школа и т. нар. „български распев" в южнорус. земи.
През 1416 г. пренесъл митрополията от Киев във Вилно, под предлог че градът пострадал много от нашествието на татарите. Всъщност такова било желанието на княз Витовт.
Следв. голяма международна проява, в която е засвидетелствано Цамблаково участие, е т. нар. Констанцки събор, който имал за основна задача да ликвидира великия разкол във вселенската църква и да обедини всички поместни църкви в единно тяло.
Съборите през XV в. били не само събрания на църк. дейци, а по-скоро играели ролята на международни конгреси, в които вземали участие най-видни представители на полит. мисъл и култура. Всяка от страните, които участвали, изпращала най-добрите си представители, които можели в най-висша степен да защитят нейните интереси. В този смисъл Констанцкият събор бил най-забележителният в цялото средновековие. Той оказал огромно влияние и върху общоевропейските полит. събития. Какво значение се отдавало на този събор личи от следните доста любопитни цифри: в заседанията на събора взели участие 5 патриарси, 33 кардинали, 47 архиепископи, 145 епископи, 150 игумени на манастири, около 5000 монаси, 13 000 свещеници, повече от 2000 делегати от 37 университета, 147 князе и графове, 1500 рицари с около 20 000 души свити, 1 император, 2 папи и т. н. Приема се, че за 42 месеца работа през Констанц преминали повече от 100 000 души.
В такава елитна компания се появил и митрополит Г. Ц. Той пристигнал в Констанц начело на голяма полско-литовска делегация. В нея влизали 300 представители от Литва, Велики Новгород, Молдова и Великата орда на Едигей. Целта ѝ била да се осъществи уния между католич. църква и източноправосл. в земите на Литовското княжество.
На 25 февр. 1418 г., два месеца преди закриването на събора, се състояла тържествена аудиенция при папа Мартин V в присъствието на германския император Сигизмунд Люксембургски Встъпителното слово било прочетено от един августински монах, тъй като Γ. Ц. не знаел лат. След това дошъл ред и на декларацията на Киевския митрополит по въпроса за обединението на църквите. В нея се изтъквало, че обединението е желано, но не чрез поглъщане на изт. църква, а чрез договаряне на равноправни партньори. Именно в обединението Г.Ц. съзирал възможности за освобождаване на България и Балканите от азиатските завоеватели. В крайна сметка той си тръгнал, без да сключи унията, така желана от Витовт. Загадъчно е това връщане на Г. Ц. Вместо да замине за Вилно, където князът го очаквал, той пристигнал в Краков и престоял там до първите дни на месец май 1418 г. След това следите му се губят. Още тогава плъзнали слухове за смъртта му, които учените и до днес не са разпръснали.
Изглежда, че вътре в себе си Г. Ц. отдавна бил решил да слезе от бурната полит. сцена: Цариградската патриаршия го отлъчила четири пъти; литовските епископи го ненавиждали; Витовт се дистанцирал, защото не сключил уния; православието било в отстъпление... Къде отишъл Г. Ц.? Рус. летописи твърдят, че се установил някъде в Русия, където и починал през 1419 г. от заразна болест. Посочват се дори няколко места на евентуалното му погребение: Киев, Вилно, Рим, Новогрудек, Москва.
В действителност Г. Ц. тайно се установил в Молдова. Отседнал в манастира Нямц. Починал през зимата на 1420 г. Братята монаси го оплакали и погребали в притвора на манастирския храм „Възнесение Господне".
Творческата дейност на Г. Ц. е богата и разнообразна. Съчиненията си писал на различни места — България, Сърбия, Молдова, Русия, Атон. В литературното му наследство има повече от 40 произведения, а броят им продължава да расте.
Г. Ц. е може би най-талантливият и най-плодовитият писател от Търновската книж. школа. Той оказал силно влияние върху формирането и духовното израстване на рус., ср. и молдовлахийската литература.
Най-ранните му произведения са от края на XIV в. и са свързани с България. Това са „Похвално слово за великомъченик Георги" и „Сказание за пренасяне мощите на преподобната Параскева от Търново във Видин и в Сърбия". През „молдавския период" той написал „Житие" и „Служба" на Йоан Нови Белгородски (Сучавски) - първото произведение на молдавската средновек литература.
„Сръбският период“ на Цамблак също е плодотворен. Той е оставил едно „Житие на Стефан Дечански", в което идеализацията на характера и постъпките на героя е проведена дори там, където по нормите на христ. морал той е достоен за осъждане.
В Русия той също създал множество творби — създал химнически произведения, жития, похвални слова, служби и др., които се радвали на огромна популярност в цяла Русия.
За нас, българите, най-ценно е „Похвално слово за Евтимий", което Г. Ц. създал в изгнание — в Русия. В Словото ораторският талант на писателя разцъфтява най-пълно. От всеки ред лъха болка по загубената родина. Описанието на героичната съдба на последния бълг. патриарх е сред най-добрите страници в творчеството му.
Съвременниците оценили Г. Ц. твърде високо. В рус. Никоновска летопис е записано: „През тази зима умря Григорий Цамблак, митрополит на Киев, родом българин, твърде учен, изучен от детство във всяка книжна мъдрост, и остави много писания, които сътвори..."
Епитафията от изгубената днес надгробна плоча на Г. Ц. в манастира Нямц най-точно разкрива бурния живот на този прочут българин: „Търново го роди, Атон го откърми, Киев го прие за пастир, а тук намери покой...".
Литература:
Киселков, В. Митрополит Григорий Цамблак. С., 1943;
Мечев, К. Григорий Цамблак. С., 1969;
Първев, Г. Констанцкия събор (1414 — 1418) и участието на Григорий Цамблак в него. — Търновска книжовна школа, II, С., 1980, 478 — 483;
Ангелов, Б. Григорий Цамблак в кн. му: Старобългарсю книжовно наследство. Т. 1. С., 1983, 60 — 73;
Епископ Нестор. Руски летописни извести за Киевско-литовския митрополит Григорий Цамблак (1415 — 1419). Текстове и коментари. - ТКЩ, III. С., 1984, 340 - 346.
