Статутът на българската държава след пленяването и развенчаването на цар Борис II от византийците

Написана от Виктор Петров
Посещения: 3556




1Добре известно е, че с военната кампанията на византийския император Йоан I Цимисхи (969–976), започната през пролетта на 971 г. против настанилият се силом в България киевски княз Светослав (964–972), за кратко време ромеите успяват да установят контрол над източните български предели под претекста на търсено възмездие за арогантното отношение на русите към императора, водени до известна степен и от изпълнението на поетите през 969 г. от император Никифор II Фока (963–969) съюзни ангажименти към българите, както и отчасти подбудени от „състрадание“ към християнски си събратя, измъчвани от оръжието на придошлите северни езичници1. Но още в хода на бойните действия прикритият коварен замисъл на византийците излиза наяве. След двудневната обсада и превземането на българската столица Преслав на Велики четвъртък (13 април 971 г.)2. Йоан Цимисхи пленява намиращия се дотогава в почетен варяго-руски плен български цар Борис II (969–971)  заедно със семейството му и неговия брат Роман-Симеон, но тъй като офанзивата срещу силите на Светослав е още в разгара си, на първо време василевсът заявява с двулично вероломство, че „не бил дошъл, за да проби българите, а напротив, за да ги освободи“ от общия им враг русите, зачитайки фиктивно владетелските правомощия на Борис II3 и проявявайки чувство на снизходителност, „на всички пленени българи разрешил да отидат безпрепятствено и свободно, където искат“4. Така привидно царското семейство попада под протекцията на Йоан Цимисхи, който прекарва известно време в българската столица, докато я поукрепи и затегне от нанесените ѝ при обсадата щети и междувременно да прегрупира силите си за по-нататъшно настъпление срещу русите и респективно – срещу българските крепости. Наративните източници са лаконични за по-нататъшния ход на събитията. Така в този момент не става ясно какви са по-сетнешните взаимоотношения между император Йоан Цимисхи и цар Борис II като негов заложник. Средновековните автори наблягат основно на победоносното настъпление на императора в страната, която, според византийската политическа теория, по право принадлежи на Византия, тъй като ѝ е била отнета несправедливо още през VII в.5 След като урежда нещата си в българската столица, василевсът най-накрая разкрива истинските си намерения – да инкорпорира набързо придобитите български територии в ромейската държава и окончателно да разтури съществуването на България. Това Цимисхи заявява по най-категоричен начин с преименуването на Преслав в своя чест на Йоанопол6. Оттук, след като отпразнува в града Великден (16 април)7, той се насочва към укрепилия се в Доростол (Дристра, Дръстър; дн. Силистра) княз Светослав, като по пътя си не пропуска да завладее и старата престолнина Плиска8, с което символично ознаменува фактическия крах на българската държавност. Завладявайки сърцето на българската държава и справяйки се по най-категоричен начин с русите на Светослав само в рамките на една брилянтно изпълнена четиримесечна кампания от април до юли 971 г.9, Йоан I Цимисхи се завръща победоносно в Константинопол в края на лятото или през ранната есен на същата година.

Спорно е в действителност доколко Йоан Цимисхи успява да наложи властта си в Източна България по време на настъпателната операция срещу Светослав и дали точно в хода ѝ изразява открито намеренията си да инкорпорира българските земи във Византийската империя, тъй като от стратегическа гледна точка това би му отворило в тила втори фронт срещу българите10. Наистина поначало Цимисхи тръгва на война срещу русите, но явно, стъпвайки на българска почва, той много скоро осъзнава възможността, че може „да удари с един куршум два заека“ – да отблъсне и изгони русите отвъд река Дунав, като междувременно завладее и Българското царство или поне колкото се може повече от неговата ядка. Така че напълно допустимо и правдоподобно би било да се приеме и другата гледна точка, че Цимисхи обявява преименуването на Преслав в Йоанопол заедно с официалното поставяне на царското семейство в плен едва след като преодолява руската заплаха. А основната част от българските крепости по всяка вероятност са били неофициално овладени от ромейските гарнизони още по време на настъплението на армията в страната11.

640px The Chronicle of Ioannis Skylitzis Preslav AttackedВъв византийската столица императорът пристига триумфално през Златната порта, използвана само от прибиращите се след победоносна кампания ромейски владетели и пълководци12. Посрещнат подобаващо още пред крепостните стени от ликуващите константинополци, цариградския патриарх Василий I Скамандрин (970–974) и столичните първенци, Йоан I Цимисхи е удостоен за своя чутовен подвиг с пищна церемониална процесия из главната улица Меса (ἡ Μέση Ὀδός – букв. „средната улица“) – широка 25 м и дълга 5,5 км, служеща като Via Triumphalis по протежение на целия град до константинополския Августеон, където се помещава административното сърце на столицата13. Преди началото ѝ обаче Цимисхи решава да измени протокола и начело на тържественото шествие нарежда да поставят на трон в златообкована колесница, теглена от бели коне, икона на Богородица с Младенеца, взета от България, навярно от двореца или Златната църква във Велики Преслав14. С този акт василевсът всъщност посвещава победата си на Божията Майка, покровителка на Константинопол, на която отдава успеха си. Зад колесницата, в която междувременно били положени българските царски одеяния и корони под самата иконата, на бял кон тръгва и император Йоан Цимисхи. В парада неизменно участие взема и плененото владетелско семейство на българите, приведено в достолепен вид с всичките му регалии и драгоценности, но водено пеша в колоната зад императора, следвано от редици с воини, пленници и военни трофеи. Стигайки до централния градски площад – Форума на Константин, пред погледа на насъбралото се множество император Йоан I сваля от Борис II знаците на царската власт15, включващи тиара, обвита с пурпур и извезана със злато и бисери, багреница и червени обувки (τιάρα περιπόρφυρος, χρυσῷ καὶ μαργάροις κατάστικτος, ἐσθής τε ἁλουργός, καὶ πέδιλα ἐρυθρά)16. След този акт император Йоан I Цимисхи завършва триумфалното си шествие в църквата „Св. София“, където е отслужена благодарствена литургия и василевсът поднася на Бог като пръв дар от плячката „великолепната корона на мизите [=българите]“ (τῶν Μυσῶν ἐκπρεπέστατον στέφος)17 заедно с останалите царски инсигнии и иконата на Богородица, предадени за съхранение в олтара на храма.

Никак не е случайно, че в триумфа на император Йоан I Цимисхи е отделено толкова важно значение на царските корони и че те играят централна роля в закриването на церемонията. Умело са използвани парадигмите на държавната символика: короната поначало е най-яркият белег на идеите, обединяващи идеологическите измерения на българската държавност18. Снемайки белезите на неговото потекло, Йоан Цимисхи накърнява владетелското достойнство на цар Борис II и с тази постъпка официално го детронира от българския престол, удостоявайки го в замяна с магистърски сан по време на специална церемония, извършена в Големия дворец19.

Развенчаването и деградирането на българския цар в столицата на Византия Константинопол бележи за византийците окончателния край на българската държавност20 – Борис II и семейството му са влети насила в редиците на византийската аристокрация, с което не остават други законни претенденти към властта във вече разтурената българска държава, обявена за византийска провинция.

461px GunthertuchСъбитията покрай преминаването на сърцевината на българското държавничество под византийско владение оставят траен отпечатък върху средновековната българска и византийска история. Отзвукът от апотеоза на император Йоан I Цимисхи е увековечен в сравнително добре запазени образци на византийското изобразително изкуство. На първо място, много скоро след завръщането си в Константинопол Цимисхи заповядва изтъкаването на специално копринено платно с първоначални размери 260×210 см, известно в научните среди, поради мястото където е открито, като Плащеницата на Гюнтер (Gunthertuch), върху която е извезана фигурата (понастоящем силно повредена) на триумфиращия император, възседнал бял кон, заобиколен от двете си страни от по една изящно облечена девойка, всяка поднасяща му прелестна корона21. Смята се, че представените върху платното корони – гребенчат шлем с паунови пера и диадема, представляват всъщност двете български царски корони, отнесени в Константинопол през 971 г.22, докато алегоричните женски фигури персонифицират двата най-значими български града, обезпечили победата на василевса над русите и завоюването на България – Преслав и Дръстър23.

Миниатюрите от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица (XII/XIII в.), макар и полуизтрити, цветущо илюстрират триумфа на Йоан Цимисхи в Константинопол (fol. 172va) и детронирането на цар Борис II (fol. 172vb)24, докато композицията на похода в България съвсем умишлено е изобразена по-семпло25.

Споменът за печалния епизод с унизителното лишаване на Борис II от царска власт продължава да е жив и във Втората българска държава, където е засвидетелстван в българските добавки към среднобългарския превод на Манасиевата хроника от средата на XIV в.: „Този цар Цимисхий превзе Преслав и отне всички [царски – бел. В.П.] отличия и самия Борис отведе в Цариград. Съблече там царските му одежди и го направи магистър. Това за гърците е висок сан“26. От миниатюрите във Ватиканския ръкопис на летописа две сцени са посветени на покоряването на административните средища на България – завладяването на Преслав от Йоан Цимисхи (fol. 183ra), целенасочено представено на един лист със завладяването на Плиска от император Василий II (fol. 183rb), и походът на Цимисхи срещу Дръстър (fol. 178vb)27.

В действителност, както е изтъкнато и в известията на българския текст на Манасий, през X в., та чак почти до средата на XI в. титлата магистър (μάγιστρος) е възможно най-висшестоящият почетен сан във византийската рангова йерархия, който се дава на лица неевнуси извън кръга на императорското семейство28. Следователно с новото си синекурно отличие Борис II получава един вид ритуална компенсация от император Йоан Цимисхи за отнетото му царско достойнство29, гарантираща високото му положение във византийския военно-административен апарат без да е обвързван с конкретна длъжност, т.е. той остава само с парадно-церемониални функции в императорския дворец, освободен от действителни служебни задължения.

5Според някои нови интерпретации удостояването на Борис II с магистърския чин е символично свързано с признаването на царската власт на баща му цар Петър (927–969) от византийците през 927 г.30 С акта на десигнирането на Борис II се възстановява редът (τάξις), установен във византийското ойкумене (οἰκουμένη), според чиито идеологически разбирания императорът в Константинопол се явява единствен повелител и пазител на християнския свят. Универсалната власт на ромейския василевс автоматично му дава прерогативите както да дарява титли и инсигнии на своите поданици и чуждестранните владетели31, така и да ги отнема. В този ред на мисли, позовавайки се на сръбския византолог Сърджан Пириватрич: „Даването на дворцова титла на бившия български владетел означава промяна на положението му в устройството на вселената. От царския престол, където не му било мястото, той е поставен в положение, което може да заема според теорията [на икономията (οἰκονομία) – бел. В.П.] – положението на дворцов сановник, подчинен на единствения законен император“32. Така в очите на византийците се поправила грешката, допусната през 927 г. – „от една страна – обобщава Николай Кънев – магистърското достойнство на Борис, подчертава, че той не принадлежи към кръга на василевсите в ойкуменето, но в същото време загатва за царския му произход, който сам по себе си го прави достоен за едно толкова високо отличие каквото е магистърското – достойнство, което ромейските василевси са отказвали на много владетели, но не и на един бивш василевс“33. При все че е доскорошният суверен на българската държава, чиито владетели до неотдавна са смятани за „духовни братя“ на василевса в Константинопол, Борис II се явява и императорски сродник – той и брат му Роман са втори братовчеди на малолетните императори Василий II и Константин VIII (1025–1028), отделно през царуването си Борис не воюва срещу Византия, даже напротив – в този период България и империята се намират в съюзни, „приятелски“ отношения, което допълнително обяснява защо Йоан I Цимисхи избира да му връчи точно магистърска титла и да го остави в столицата вместо да го замонаши – често срещана практика във вътрешнополитическия живот на Ромейската василия34. Няма да е погрешно, ако се направи констатацията, че Борис II, оставен без избор и принуден да замени царските дрехи с магистърски, на практика се съгласява „доброволно“ с ликвидирането на българската държавност, оставяйки се на милостта на василевса.

Интерес буди възможността неизвестната по име съпругата на Борис II и неговият брат Роман-Симеон също да са получили почетни звания, но в изворите няма каквито и да било преки или косвени податки по този въпрос, така че категорично може да се заяви, че те не са удостоени с никакъв титул. Идентична е ситуацията и с двете невръстни деца на Борис II35 – вероятно момичета, тъй като не е известно той да е имал мъжка рожба36. При все това те не биха могли да наследят ранга на баща си, защото всяка титла във византийската почетна йерархия е персонална и пожизнена, а не наследствена37.

Повдигайки темата за Борисовите правоприемници, внимание заслужава и другият наследник на Крумовата династия с легитимни права над царския трон в Преслав, Роман-Симеон, и по-точно проблемът с неговото скопяване. В тази връзка ромейският автор Йоан Скилица пише, че от „роднините на Петър едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата, както разказахме по-горе, и останали там. Борис бил почетен от Йоан с [титла] магистър, а Роман бил скопен от бившия паракимомен Йосиф“38. Въпросният паракимомен Йосиф Вринга заема своята длъжност в рамките на управлението на император Роман II (959–963, † 15 март 963), както и в месеците след неговата смърт до 15 август 963 г. Затова обикновено се приема, че Скилица визира първия престой на Роман в Константинопол и следователно неговото скопяване по-конкретно трябва да е извършено преди 15 август 963 г. Противно на общоналоженото мнение повествованието на Скилица по-скоро визира втория престой на Роман в Цариград39, тъй като кастрирането му е упоменато в същото изречение, в което се съобщава за почитането на Борис II с магистърски титул. Отделно, цитираният откъс е част от обширното описание на Скилица за случващото се след смъртта на Йоан Цимисхи в 976 г. Сведенията, съдържащи се в този фрагмент от Историческия свод, в такъв случай е логично да бъдат отнесени към събитията от 971 г. Разбира се, при тази реконструкция на историческия наратив се влиза в несъответствие с писаното в изворовия материал, защото по това време функциите на паракимомен изпълнява Василий Лакапин40. Вероятността Йоан Скилица да е допуснал грешка в своя труд е напълно възможна и това е най-задоволителното обяснение на създалия се куриоз41. В подкрепа на това становище се явяват и някои доводи. На първо място, превръщането на Роман в евнух още през 963 г., т.е. когато все още е възможен кандидат за престолонаследник на баща си цар Петър, несъмнено би изострило взаимоотношенията между България и Византия, та дори би могло да стане и повод за война42. От друга страна, ако скопяването е извършено през 971 г., това позволява да се обясни защо Роман не получава почетна титла от император Йоан Цимисхи43.

6Вероятно, както се изтъкна, децата на Борис II са били момичета, което автоматично ги лишава от възможността да претендират за наследството на българската корона. Така единствен претендент остава чичо им Роман. Ето защо къде със съгласието на Цимисхи, къде по своя инициатива паракимоменът Василий Лакапин извършва кастрацията му скоро след неговото пристигане в столицата през 971 г., знаейки много добре, че операцията по скопяване на полово съзрели мъже има висок риск от фатален край44. Мотивите зад тази мерзост остават непонятни, но логиката на събитията довежда до заключението, че това е извършено с цел да бъде политически елиминиран последният мъжки представител по пряка линия на царското семейство и единствен реален кандидат за следващ български цар, тъй като, бидейки евнух, Роман не само че не може да създаде потомство и да продължи българската династия, но и губи правото си да се възкачи на престола съгласно установената традиция45. Изключително интересен е самият факт, че с Роман е постъпено съгласно установената практика във вътрешнополитическия живот на империята46, прилагана от време на време и през периода на Македонската династия, престолонаследниците на детронираните василевси, като носители на династическа легитимност, да бъдат кастрирани за сметка на управлявалия суверен, чиято съдба обикновено е или замонашване и изпращане в изгнание, или екзекуция, или пък физическо обезобразяване, предотвратяващо връщането му на трона47. В този смисъл личността на Борис II е „пощадена“, но не и на брат му, понесъл наказанието за неговата детронация, с което е санкционирана и цялата кръвна линия (γένος)48 на Крумовата династия. Стигмата от превръщането на единствения царски наследник в скопец допълнително принизява положението на сваленото владетелско семейство и унизява още по-неописуемо достойнството им.

Бидейки част от византийската аристокрация все пак носи със себе си и някои бенифиции на вече „бившето“ царско семейство, но едва ли членовете му успяват да се възползват от всичките привилегии, които им се полагат според новия им статус. Така например при положение, че Борис II се намира в почетен плен едва ли получава пълната сума за издръжката си (ῥόγα)49, произтичаща от титлата му, и по-скоро тя ще да е била в символичен размер50.

И така, въпреки „благосклонното“ разположение на Цимисхи, Борис II и семейството му на практика остават в почетен плен, затворени в пределите на Константинопол под егидата и зоркия поглед на императора, тъй като, макар и да признават супремацията на ромейския василевс след показното им лишаване от царските инсигнии и причисляването им към кръга на византийската аристокрация, самото им съществуване само по себе си представлява заплаха за новоналожената византийска власт в България и би могло в бъдеще дори да даде тласък на потенциални подривни действия срещу нея, което от своя страна предопределя и изкъсото им следене. Надали обаче на този етап ромеите са очаквали да срещнат сериозни усложнения от особата на бившия български цар51.

Покоряването на България става перла в короната на император Йоан I Цимисхи, легитимираща властта му след насилственото му възкачване на трона52. По този повод в епиграма, адресирана до императора, византийският поет Йоан Геометър (X в.), въпреки че питае известна ненавист към личността на Цимисхи заради убийството на Никифор II Фока, към когото изпитва големи симпатии и често не пропуска да обсипе с венцехваления в своето творчество, пише следното:

Твоята десница, мой помазаниче, смаза неприятелите.
А към венчаната десница на помазаника ти,
Всеки присъединява признателността на предпобедните трофеи.53

Бъдещият константинополски патриарх Антоний III Студит (974–979) в една своя реч от 971–972 г., държана в типично панегиричен стил, също произнася тържествено слово по адрес на славната победа на император Йоан I Цимисхи:

И досега с твоето [на Богородица – бел. В.П.] застъпничество бе покорен от нашия император както надменният латински народ54, така и бе сразен и унищожен гнусният скитски народ [=киевските руси]. А също така и високомерният български народ, който беше отхвърлил юздите на ромейското господство, отново подви врат под ярема му и се научи по-скоро да робува, отколкото да управлява.55

7За да подсили владетелския си образ и авторитет, Йоан Цимисхи заповядва отсичането на първата поредица от общо четиринадесет класа анонимни фолиси с лика на Христос на аверса вместо неговия и с надпис на реверса: „Исус Христос, цар на царете“, чрез което Цимисхи се представя в светлината на скромен слуга, изпълняващ волята на своя божествен господар да разшири границите на земното му царство за сметка на България56. Благодарение на император Йоан Цимисхи византийците отново стъпват на Дунава след тривековно отсъствие. Но василевсът не съумява да анексира всички български владения, както се опитва да внуши на своите читатели Лъв Дякон57. Властите в Константинопол със сигурност ясно са си давали сметка, че не са успели да покорят цялото българско царство. Царският скиптър на василевса успява да се разпростре само в Източна България и централната администрация е отчитала трезво този факт. Това личи от административната уредба, която византийците изграждат в покорените български земи, от имената и големината на новоизградените темите и от печатите на назначените стратези. На дневен ред в политическата пропаганда на Византия обаче остава разбирането, че Българското царство спира да съществува – теоретически и практически, тъй като ядрото му е абсорбирано в границите на императорската власт и оттук нататък цялата държава вече се разглежда като неразделна част от интегритета на василията. Неслучайно и византийските хронисти Лъв Дякон и Йоан Скилица, които дават най-пространното и картинно описание на събитията от 971 г., само мимоходом споменават за начина, по който Йоан Цимисхи урежда уредбата на византийската власт в България преди да я напусне, а именно – императорът полага грижата да ремонтира и снабди със запаси българските градове и крепости, да им постави стратези и да остави достатъчно войска за охрана58. Едва ли налагането на византийците в доскорошните български територии минава безпроблемно, макар изворите да създават точно такова впечатление. Със сигурност новата византийска власт среща някаква съпротива от българска страна, но тя най-вероятно е била доста незначителна предвид омаломощеното състояние на българите след изтощителния двоен военен натиск от варяго-руска и ромейска страна59 и липсата на политически лидери, които да оглавят по-сериозно контранастъпление, тъй като не трябва да се забравя, че по това време голяма част от българските първенци са избити по заръката на княз Светослав60, а друг немалък процент от тях доброволно се подчиняват на император Йоан I Цимисхи.

Границите на ромейските владения в източнобългарските земи се разпростират най-общо в Северна Тракия, двата бряга на Долнодунавската равнина и Добруджа, като най-вероятно византийското влияние на запад достига чак до р. Искър61. С други думи, новата българо-византийска граница се фиксира приблизително по протежение на реките Струма и Искър62.

Обхватът на установената военна администрация след 971 г. се определя от Ескориалската тактика (Taktikon Scorialensis, Taktikon Oikonomidès), съставена между 971 и 975 г. Ескориалската тактика представлява своеобразна ранглиста, в която са представени в низходящ ред дворцовите и провинциалните длъжности във Византийската империя, „чиито носители имали право да се явяват и да заемат място на императорската трапеза по строго определен ред, съответстващ на мястото им в листата“63. Най-голям интерес в случая представляват балканските сановници, сред които са изброени и управителите на новосъздадените административни единици:

Седящите на сложената трапеза заедно с нашия свет император са: патриархът на Константинопол; кесарят; нобилисимът; куропалатът; василеопаторът; зости патрикията.

Другите чинове са от втори ранг, а именно: …; дукът на Солун (ὁ δοὺξ Θεσσαλονίκης); дукът на Одрин (ὁ δοὺξ Ἀδριανουπόλεως); …стратегът на Тракия и Йоанопол (ὁ Θρᾴκης καὶ Ἰαννουπόλεως); …; стратегът на Стримон и Хрисава (ὁ Στρυμόνος ῆτοι Χρυσάβας); …; стратегът на Солун (ὁ Θεσσαλονίκης); …стратегът на Драч (ὁ Δυρραχίου); …; стратегът на Драгувития (ὁ στρατηγὸς Δρουγουβιτείας); …; стратегът на Евксински Понт (ὁ Εὐξείνου Πόντου); стратегът на Лариса (ὁ Λαρίσσης); …; стратегът на Едеса [дн. Воден] (ὁ Ἐδέσσης); …; стратегът на Берое (ὁ Βερόης); …; стратегът на Нови Стримон (ὁ τοῦ Νέου Στρυμόνος); …; стратегът на Дристра (ὁ Δρίστρας); …; стратегът на Западна Месопотамия (ὁ Μεσοποταμίας τῆς Δύσεως).64

Печатите на назначените стратези също спомагат за по-точното прецизиране на създадената административна уредба. Именно съчетанието между писмените извори и сфрагистичните паметници позволява с точност да се установи всяка византийска област и името на нейния управник, благодарение на което се доуточнява и действително постигнатото при падането на източната половина на Българското царство след кампанията на император Йоан I Цимисхи в 971 г. Така новосъздадената византийска административна структура, непосредствено след юли 971 г., придобива условно (!) следния вид:

стратегия Месемврия (дн. Несебър), образувана от клисурата Месемврия, обединяваща от края на IX в. византийските владения в областта, с пръв стратег „Никола, императорски протоспатарий и стратег на Месемврия“ (Νικόλαος β’πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Μεσημβρίας)65;

стратегия Берое (дн. Стара Загора) в Северна Тракия, начело с „Андроник, протоспатарий и стратег на Берое“ (Ἀνδρόνικος πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Βερόης)66;

стратегия Филипопол (дн. Пловдив), заемаща околността на едноименния град и части от Северна Тракия и Родопската област, имаща за пръв управник „Константин Петър, императорски протоспатарий и стратег на Филипопол“ (Κωνσταντῖνος Πέτρος β’πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Φιλιππουπόλεως)67;

стратегия Нови Стримон, разположена между Рупелското и Кресненското дефиле и администрирана от „Стефан, императорски протоспатарий и стратег на Нови Стримон“ (Στέφανος β’πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς τοῦ Νέος Στρυμόνος)68;

стратегия Другувития, простираща се северозападно и северно от Солун, поверена на „Исак, императорски протоспатарий и стратег на Другувития“ (Ἰσαάκιος β’πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Δρουγουβιτείας)69;

стратегия Тракия и Йоанопол70 от двете страни на Балкана, включваща части от Северна Тракия, източните разклонения на Стара планина и областта около бившата българска столица с пръв управител „Петър, императорски протоспатарий и стратег на Йоанопол“ (Πέτρος β’πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Ἰωαννουπόλεως)71;

стратегия Илиупол (Плиска), локализирана в земите около старата българска столица Плиска, ръководена от „Катакалон, императорски протоспатарий и стратег на Илиупол“ (Κατακαλὼν β’πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Ἰλιουπόλεως)72;

стратегия Доростол, обхващаща Североизточна България по двата бряга на река Дунав, управлявана от „Лъв Саракинопул, императорски протоспатарий и стратег на Доростол“ (Λέων Σαρακινόπουλος β’πρωτοσπαθάριος καὶ στρατηγὸς Δοροστόλου)73;

катепанатът Месопотамия в източните отвъддунавски земи между Дунавската делта и река Днестър, част от който е стратегията Западна Месопотамия, като никоя от двете административни единици не е засвидетелствана по сфрагистичен път74.

Устройството на темната организация в българските области дава основание да се съди съобразно наличните изворови данни, че в хода на военната кампания император Йоан Цимисхи е принуден от обстоятелствата да действа ad hoc при нейното учредяване. На първо време конкретната военно-политическа ситуация е изисквала гъвкава и ефективна отбрана, докато трае поетапното завоюване на източните части от Българското царство. Големите градски центрове и прилежащите им територии стават ядро на първите стратегии съобразно подвижността на границите. Раздробяването на множество административни единици и разквартируваните в тях ромейски гарнизони осигуряват гаранция за сигурността на първично създадената защитна система, с което на първо време византийските власти успяват да постигат ефикасен контрол над инкорпорираните територии. Така изграденият отбранителен пояс спрямо предполагаеми бъдещи варяго-руски нападения от север и незавоюваните западнобългарски области обаче се оказва спорадичен. През следващите години до окончателното покоряване на Първата българска държава първоначалната византийска административна система в Източна България ще бъде многократно преустроявана, реорганизирана и окрупнявана75.

* * *

Принизяването на законния български цар Борис II в ранга на византийски поданик става епохален вододел. За първи път в своята 300-годишна история Първата българска държава претърпява толкова невъобразимо срамен позор по адрес на авторитета на монархическия ѝ институт и на статута ѝ като суверенна и независима държава. Макар и според механизмите на византийския ойкуменизъм българската държава, основана от Аспаруховите българи, де юре да е инкорпорирана в пределите на империята, де факто обаче заветната мечта на поколения василевси не е постигната. В българските очи развенчаването на представителите на Крумовата династия далеч в Константинопол остава незаконен и нелегитимен акт, своеволно византийско решение без да е санкционирано от българска страна. Едностранно действие остава и отнемането на патриаршеското достойнство на българския църковен предстоятел76. Идеята за континуитет и съхранение на българската държавност с всичките ѝ политически традиции в незасегнатите от войната западни предели на България избуява с нестихваща живителна сила и посява кълновете на непримирима съпротива срещу надвисналата сянка на Pax Byzantina77 за още близо половин столетие. Последиците от пленяването на царското семейство на първо време обаче пораждат сериозна политическа криза, която хвърля остатъците от Българското царство в период на междуцарствие.

България навлиза в своя заник, бавно устремена към страдалческия си одър, докато Византия яхва вълната на военнополитическия си апогей. Започва „българо-византийската епопея“78

 

1Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Първо българско царство. Ч. 2. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство. Трето фототипно издание. София, 2002, с. 600–627; Ангелов, Д., Б. Чолпанов. Българска военна история през Средновековието (X–XV в.). София, 1994, с. 19–32; Йорданов, Ив. Войната между Византия и Русия в България (970–971). Просопография на участниците. – В: България в световното културно наследство. Материали от Третата национална конференция по история, археология и културен туризъм „Пътуване към България“ – Шумен, 17–19.05.2012 г. Шумен, 2014, с. 311–356; Leszka, M. J., K. Marinow. The Year 971. – In: The Bulgarian State in 927–969. The Epoch of Tsar Peter I [= Byzantina Lodziensia. Vol. 34]. Ed. M. J. Leszka, K. Marinow. Łódź, 2018, pp. 159–170.
2Leonis Diaconi. Historiae. – ГИБИ, V, 1964, с. 260–264; Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium. – ГИБИ, VI, София, 1965, с. 263–266; Ioannis Zonarae. Epitomae Historiarum Libri XVIII. – ГИБИ, VII, София, 1968, с. 181–182. За хронологията на събитията: Dölger, F. Die Chronologie des grossen Feldzuges des Kaisers Johannes Tzimiskes gegen die Russen. – BZ, 32 (1932), S. 275–292; Карышковский, П. О. О хронологии русско-византийской войны при Святославе. – ВВр, 5 (30) (1952), с. 127–138.
3Двама от основни хронисти – Лъв Дякон (X в.) и Йоан Скилица (ок. 1040–ок. 1101), разказващи за гореописаните събития, дават следното определение, с което василевсът охарактеризира временно царския статут на Борис II: „господар на българите“ (κοίρανον Βουλγάρων) (Leonis Diaconi. Historiae, с. 263) и „цар на българите“ (βασιλέα Βουλγάρων) (Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 265). Особено внимание заслужава умозаключението на Лешка, М. Й. Образът на българския цар Борис II във византийските извори. – Във: Византия, Балканите, Европа. Изследвания в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова [= Studia Balcanica, 25]. София, 2006, с. 148: „Цар Борис II, както никой от неговите предшественици, често е наричан от византийските автори βασιλεὺς τῶν βουλγάρων. Това със сигурност е израз на гордост, с която ромеите са могли да се упояват след унищожението на една държава, която някога е била управлявана от владетел, носещ титлата василевс“.
4Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, 265. По подобен начин пръв Leonis Diaconi. Historiae, с. 263 описва обявените първоначални намерения на Йоан Цимисхи при влизането му в българската столица, а по-късно и Ioannis Zonarae. Epitomae Historiarum Libri XVIII, с. 182.
5Неслучайно Leonis Diaconi. Historiae, с. 274 не пропуска да изтъкне, че след толкова столетия император Йоан I Цимисхи единствен „върнал Мизия [=България] на ромеите“ (τὴν Μυσίαν Ῥωμαίοις ἀνασωσάμενος). За възраждането на „стария мотив за изконните права на Византия върху земите, завладени от българите“, изведен около средата на X в. от император Константин VII (913–959) в съчинението му „За управлението на империята“ до своеобразна доктрина за възстановяване на историческата справедливост, вж. у Николов, А. Политическа мисъл в ранносредновековна България (средата на IX – края на X век). София, 2006, с. 274–279, 283–284.
6Leonis Diaconi. Historiae, с. 265; Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 266.
7Leonis Diaconi. Historiae, с. 264; Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 266. Side-by-side Easter calendar reference for the 10th century – http://5ko.free.fr/en/easter.php?y=10 (27.09.2021).
8Leonis Diaconi. Historiae, с. 265: „Между другото по пътя императорът превзел така наречената Плиска (Πλίσκουβαν)…“. Според Leszka, M. J. The Bulgarians’ attitude towards the 971 expedition of John I Tzimisces – some remarks. – In: Българско царство. Сборник в чест на 60-годишнината на доц. д-р Георги Н. Николов. Отг. ред. А. Николов. София, 2018, pp. 425–426 император Йоан Цимисхи взема със себе си и цар Борис II с цел присъствието му да улесни напредването на византийската армия из българските земи, служейки като инструмент за бързото отваряне на крепостите.
9Leonis Diaconi. Historiae, с. 253–274; Georgii Monachi Continuati. – ГИБИ, VI, София, 1965, с. 153–154; Император Василий Болгаробойца. Извлечения из летописи Яхъи Антиохийского. Издал, превел и объяснил барон В. Р. Розен. Санкт-Петербург, 1883, с. 180–181; Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 260–274; Повесть временных лет. Подгот. текста, пер., ст. и коммент. Д. С. Лихачева. Под ред. В. П. Адриановой-Перетц. 2-е изд., испр. и доп. Санкт-Петербург, 1996, с. 33–35, 169–171, 446–447; Ioannis Zonarae. Epitomae Historiarum Libri XVIII, с. 180–184; Gesta Regum Sclavorum. Т. 1. Критичко издање и превод. Издање приредила и текст превела Д. Кунчер. Уредник Т. Живковић. Београд, 2009, с. 116–117.
10Това обаче не означава, че напредването на византийската армия в българските земи не минава без присъщите за всяка война мародерства. Срв. напр. изстъпленията на магистър Йоан Куркуа: „Казват, че той разорил много храмове в Мизия [=България] и си присвоил техните одежди и утвари.“ (Leonis Diaconi. Historiae, с. 268).
11По-подробно за това гледище вж. у Leszka, Marinow. The Year 971, pp. 166–169.
12Златната порта/Златните врата (Porta Aurea, Χρυσεία Πύλη), разположена в южния край на Теодосиевите стени, изпълнява ролята на Porta Triumphalis на Константинопол и е най-главната за влизане в града, като се използва само от празнуващите триумф императори и военачалници. През останалото време Златната порта е затворена. Понякога се използват също Харисийската (Адрианополската) порта, Влахерните и т.н. The Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 2. Ed. A. P. Kazhdan. New York–Oxford, 1991, pp. 858–859; Mango, C. The Triumphal Way of Constantinople and the Golden Gate. – DOP, 54 (2000), pp. 173–188; Иванов, С. А. В поисках Константинополя. Путеводитель по византийскому Стамбулу и окрестностям. Москва, 2011, с. 526–531; Томов, Т. Византия – позната и непозната. София, 2014, с. 297–298.
13Изобщо за триумфалните шествия вж.: McCormick, M. Eternal Victory. Triumphal Rulership in Late Antiquity, Byzantium and the Early Medieval West. Cambridge, 1990 (за триумфа от 971 г.: pp. 171–175); Велинов, А. Триумфални шествия и акламации при провъзгласяване на императори във Византия от средата на VII до средата на IX век. – Studia Balcanica, 25 (2006), с. 88–104; Östenberg, I. Staging the World. Spoils, Captives, and Representations in the Roman Triumphal Procession. Oxford, 2009.
14Иконата най-вероятно е била покровител на Преслав по примера на установения константинополски модел – срв. Павлов, Пл. Векът на цар Самуил. София, 2014, с. 50–51; Leszka, Marinow. The Year 971, p. 170. Следвайки тази логика, с отмъкването ѝ Цимисхи ефикасно въздейства за създаването на представата, че напускайки българската столица, иконата, респективно Богородица, вдига закрилата си над средището на България в полза на империята, с което необходимият търсен ефект е постигнат – намерено е още едно солидно оправдание за подчиняването на българските земи под византийски ярем. По сходен начин действат и Асеневци с иконата на св. Димитър Солунски при обявяването на въстанието им. Отнемането на закрилящата Преслав икона фактически лишава града от столичния му статут – Павлов, Пл. Забравени и неразбрани. Събития и личности от Българското средновековие. София, 2012, с. 64. Така до известна степен може да се обясни голямата почит на ромеите към българската икона на Дева Мария (Богородица Елеуса/Умиление), изкристализирала в решението да бъде загърната с пленените от България царски мантии.
15Между известията на Лъв Дякон и Йоан Скилица има противоречие къде точно е извършено въпросното деяние. Първият (Leonis Diaconi. Historiae, с. 274) го локализира в императорския дворец, а вторият (Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 274) – на градския форум. Локализацията на Йоан Скилица изглежда по-меродавна – срв. Лешка. Образът на българския цар Борис II, с. 151: „Актът на детронирането на българския владетел придобива по този начин публичен характер, понеже може да бъде видян от много столични жители и по същество усилва пропагандния отзвук на императорския успех“. Вж. също Златарски. История, I/2, с. 628–629, бел. 1, който счита „текста на Лъв Дякон като по-верен“. Ioannis Zonarae. Epitomae Historiarum Libri XVIII, с. 185 в по-съкратен вариант от Йоан Скилица също пише, че събитието се случва на „площада Плакот“, т.е. градския форум. За площада Πλακωτὸν вж. Златарски. Цит. съч.; Ioannis Zonarae. Op. cit., с. 185, бел. 1.
16Leonis Diaconi. Historiae, с. 274. По-накратко Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 274 отбелязва, че те включват „златна корона, тиара, изтъкана от висос [фина тъкан от тънък индийски лен – бел. В.П.], и червени обувки“ (στέφανος ἐκ χρυσοῦ, καὶ τιάρα νενησμένη ἐκ βύσσου καὶ πέδιλα ἐρυθρά). За тиарата на цар Борис II вж. Атанасов, Г. Инсигниите на средновековните български владетели. Корони, скиптри, сфери, оръжия, костюми, накити. Плевен, 1999, с. 104–105.
17Leonis Diaconi. Historiae, с. 274. Това е първата по значение царска корона на българските владетели. Дарена е на църквата „Св. София“, тъй като „във Византия отдавна съществувала практиката при триумф василевсите да подаряват на храмовете корони…, които стават вотивни“ – по-подробно вж. Атанасов. Инсигниите, с. 103–104. Вж. и посочената литература у Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 274, бел. 2.
18Срв. Shepard, J. Crowns from the Basileus, Crowns from Heaven. – In: Byzantium, New Peoples, New Powers: The Byzantino–Slav Contact Zone, from the Ninth to the Fifteenth Century. Ed. M. Kaimakamova, M. Salamon, M. S. Różycka. Cracow, 2007, pp. 152–153 [= Idem. Emergent Elites and Byzantium in the Balkans and East-Central Europe. Farnham, 2011, pp. 152–153].
19Leonis Diaconi. Historiae, с. 274; Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 274; Ioannis Zonarae. Epitomae Historiarum Libri XVIII, с. 184–185. Сведенията в изворите имат известни разминавания относно последователността на събитията в триумфалното шествие и мястото, където цар Борис II е детрониран и деградиран, но в общи линии наративът им е почти идентичен. Йоан Зонара (първата половина на XII в.) не само че е най-отдалечен от събитията, но и е най-лаконичен. Двамата основни автори – Лъв Дякон и Йоан Скилица, са най-подробни в своя разказ, като наличните прилики в начина им на описание на кампанията от 971 г. и последвалия триумф в Константинопол дават сериозното основание на Kaldellis, A. The original source for Tzimiskies’ Balkan campaign (971 AD) and the emperor’s classicizing propaganda. – Byzantine and Modern Greek Studies, 37/1 (2013), pp. 35–52 да приеме, че двамата паралелно са черпили информация от един и същ източник (съставен веднага след събитията от 971 г.), използвайки утвърдени топоси.
20Друг е въпросът, че в българските очи Борисовото „развенчаване“ остава нелегитимно.
21Грабар, А. Византийската коприна на епископ Гюнтер в Бамбергската катедрала. – В: кн. му: Избрани съчинения. Т. 2. София, 1983, с. 195–211, като авторът поддържа мнението, че императорската фигура върху плата е на Василий II (976–1025) заради иконографията на сюжетната сцена. Едва Prinzing, G. Das Bamberger Gunthertuch in neuer Sicht. – In: Byzantium and its Neighbours from the mid-9th till the 12th centuries. Papers read at the International byzantinological symposium, Bechyně, September 1990 [= Byzantinoslavica, 54/1]. Ed. V. Vavřínek. Prague, 1993, S. 218–231; Idem. Nochmals zur historischen Deutung des Bamberger Gunthertuches auf Johannes Tzimiskes. – In: Byzantium, New Peoples, New Powers…, S. 123–132 успешно доказа, че представеният император е Йоан I Цимисхи.
22Prinzing. Das Bamberger Gunthertuch in neuer Sicht, passim; Николов, Г. Н. Цар Самуил. София, 2016, с. 48–50.
23Stephenson, P. The Legend of Basil the Bulgar-Slayer. Cambridge, 2003, pp. 62–65. Критика на това съждение: Prinzing. Nochmals zur historischen Deutung des Bamberger Gunthertuches, S. 128–129.
24Cod. Matrit. gr. Vitr. 26–2 – https://dl.wdl.org/10625/service/10625.pdf (10.10.2021); Божков, Ат. Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица. Изследване върху миниатюрите от ръкописа на Йоан Скилица от ХІІ–ХІІІ век в Мадридската национална библиотека със 170 цветни и черно-бели илюстрации. София, 1972, с. 222–223; Tsamakda, V. The Illustrated Chronicle of Ioannes Skylitzes in Madrid. Leiden, 2002, pp. 210–211, 294, 306.
25Cod. Matrit. gr. Vitr. 26–2 (fol. 165r, 166r, 167r-v, 168r, 169r-v, 170r-v, 171r, 172r); Божков. Миниатюри, с. 217–221; Tsamakda. The Illustrated Chronicle, pp. 205–210.
26Хрониката на Константин Манаси. Зората на българската епика (превод и ком. Ив. Буюклиев, истор. бележки Ив. Божилов). София, 1992, с. 194. По-различен превод предлага М. Каймакамова: „Този цар Цимисхий завладя Преслав, взе всички царски белези и отведе самия Борис в Цариград, съблече го там от царските дрехи и го направи магистър. Това е голям сан у гърците.“ (Каймакамова, М. Българската кратка хроника в среднобългарския превод на Манасиевата хроника. 1. Текст. Превод. Коментар. – ГСУ ИФ, 76 (1983), с. 137 (среднобългарски текст), 141 (превод), 175 (коментар)).
27Cod. Vat. slav. 2 – https://digi.vatlib.it/view/MSS_Vat.slav.2 (11.10.2021); Филов, Б. Д. Миниатюрите на Манасиевата хроника във Ватиканската библиотека (Cod. Vat. Slav. II). София, 1927, с. 73–75; Дуйчев, Ив. Миниатюрите на Манасиевата летопис. София, 1964, с. 114–115, 118–119.
28Подробно за титула магистър: ODB, 2, p. 1267; Тодоров, Т. Византийският титул магистър в историята на Първото българско царство. – В: Оттук започва България. Материали от Втората национална конференция по история, археология и културен туризъм „Пътуване към България“ – Шумен, 14–16.05.2010 година. Шумен, 2011, с. 330; Кънев, Н. Византийската титла магистър през IX – началото на XII в. Приносът на сфрагистиката за съставяне на листа на носителите на титлата магистър. – В кн. му: Византинобългарски студии. Велико Търново, 2013, с. 228–298.
29Кънев, Н. Отражението на българо-византийските отношения върху даването на почетни титли като елемент от външната политика на Византия (края на VII – първата четвърт на XI в.). – В кн. му: Византинобългарски студии…, с. 99; Същият. Византийската титла магистър, с. 247.
30Пириватрич, С. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, 2000, с. 58; Тодоров. Византийският титул магистър, с. 333–334; Кънев. Отражението на българо-византийските отношения, с. 99–100.
31Shepard. Crowns from the Basileus, pp. 140–145 [= Idem. Emergent Elites and Byzantium, pp. 140–145].
32Пириватрич. Самуиловата държава, с. 58.
33Кънев. Византийската титла магистър, с. 247, бел. 68.
34Срв. Тодоров. Византийският титул магистър, с. 333–334. Според Лешка. Образът на българския цар Борис II, с. 151–152 другата причина Йоан Цимисхи да избере да почете Борис II с висок почетен сан е, че поначало той не цели да унижи личността на Борис, макар и авторът да признава, че самото „детрониране и участието му като пленен владетел в триумфа на императора само по себе си е унизително за българския цар“. Преди всичко императорът иска да унижи владетелското достойнство на Борис II, тъй като именно той е символ на българската държавност, но в личен план Йоан I Цимисхи не търси допълнителното оскърбление на Борис като човек. Затова М. Лешка приема, че постъпката на василевса лично да свали царските инсигнии от Борис II „би могла да се интерпретира като проява на известно признание, ако не и на уважение към българския владетел“. На друго място (с. 149) ученият добавя: „Хронистите не са формулирали унизителни оценки относно Борис II, защото са искали да го използват за изграждането на образа на Йоан I Цимисхи като велик владетел и военачалник. Триумф над слаб противник не би му донесъл слава“.
35Павлов, Пл. Борис II (Опит за ново тълкуване на семейно-династичните проблеми в преславския двор при цар Петър). – В: Преслав. Т. 5. София, 1993, с. 47.
36Няма сведения и за по-нататъшната съдба на Борисовите деца и тяхната майка. Възможно е да умират скоро след гореописаните събития. Ако е така, това донякъде обяснява решението на Борис II да се впусне в толкова рискованото начинание да избяга с брат си Роман от Константинопол след смъртта на император Йоан I Цимисхи. В този случай Борис II несъмнено е бил с ясното съзнание, че не оставя семейството си в ръцете на врага и със сигурност това е бил един от водещите мотиви, които го подтикват да предприеме въпросната авантюра.
37Кънев, Н. Византийският йерархичен модел от IX–XI в. – В: Античная древность и Средние века, вып. 39. Екатеринбург, 2009, с. 154–155.
38Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 275.
39Тук е важно да се направи уточнението, че възприетата в настоящото изложение позиция съществува отдавна в историографията. Вж. напр. Благоев, Н. Българският цар Роман. – МПр, 6/3 (1930–1931), с. 22–24, както и изследванията, цитирани у: The Cambridge Medieval History. Vol. 4. The Byzantine Empire. Pt. 1. Byzantium and its Neighbours. Ed. J. M. Hussey. Cambridge, 1966, p. 162, n. 3; Караянопулос, Й. Бележки върху въстанието на Комитопулите. – В: България в света от древността до наши дни. Т. 1. София, 1979, с. 204, бел. 22.
40За интересната биография на Василий Лакапин, както и за кариерата на колегата му Йосиф Вринга, вж. ODB, 1, p. 270, 325–326; Tougher, S. The Eunuch in Byzantine History and Society. London–New York, 2008, pp. 55–56 и литературата, посочена на p. 138, 152, 190, n. 14; Йорданов, Ив. Печати на Василий Лакапин от България. – В: Средновековният българин и „другите“. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. дин Петър Ангелов. Съст. А. Николов, Г. Н. Николов. София, 2013, с. 159–162.
41Тъй като известието на Йоан Скилица не е много прецизно и създава по-скоро неяснота и обърканост, Ив. Божилов (1940–2016) (Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII–ХIV век. София, 1999, с. 305, бел. 25 и 307, бел. 51; Божилов, Ив. История на средновековна България. Т. 2. Християнска България. Sine loco, 2017, с. 154–155, бел. 25 и 157, бел. 51) допуска, че в този откъс се е получила своеобразна интерполация и отхвърлянето ѝ е „единственото възможно решение, тъй като въпросните събития не могат да намерят място в рамките на българо-византийските отношения през 60-те години на X в.“. Вероятно Скилица е „създал от едно събитие – пленяването на Борис в 971 г. и продължителния му престой в Константинопол – две събития“. С това Ив. Божил отхвърля всяка възможност за „присъствие на българските царски синове в столицата на ромеите“ преди 971 г. Навремето Благоев. Българският цар Роман, с. 20 също изказва съмнение за заложничеството на Борис и Роман в Цариград между 963 и 969 г. и приема, че е по-възможно в 963 г. двамата братя да пребивават в Константинопол само като посетители, за да съобщят за кончината на майка им Мария и да изкажат съболезнования за смъртта на император Роман II.
42История на българите. Т. 1. От древността до края на XVI век. Под ред. Г. Бакалов. София, 2003, с. 279. Вж. и Благоев. Българският цар Роман, с. 23.
43Кънев, Н. Император Василий II и удостояването на българи с византийски почетни титли в хода на завладяването на България (976–1018). – В: Изследвания в памет на проф. д-р Георги Бакалов (1943–2012). Съст. В. Гюзелев. София, 2017, с. 263, бел. 6.
44Затова кастрацията обикновено се извършва на дете или юноша, като практиката изключва зрелите мъже. Срв. Павлов. Борис II, с. 47–48. Относно процеса на скопяване на евнуси вж. Tougher. The Eunuch in Byzantine History and Society, p. 26 sq. Не е за изключване възможността Василий Лакапин и император Йоан I да са целели да убият Роман по завоалиран начин и със солидно оправдание при успех. Не че биха понесли някакви санкции. По-скоро е налице угрозата от морално порицание.
45В този контекст вж. Krsmanović, B. Castration as a Consequence of the Strengthening of the Dynastic Principle. – ЗРВИ, 54 (2017), pp. 41–64. По ирония на съдбата паракимоменът Василий Лакапин поначало също като Роман-Симеон е скопен, за да бъде урегулирана линията за наследяване на византийския трон.
46Още един нагледен признак, че България и царското семейство вече се считат за неизменна част от Византия и местната съдопроизводствена система.
47Срв. Krsmanović. Castration, pp. 44–45, 61.
48Ibidem, p. 41.
49Рогата е пожизнена държавна рента, изплащана ежегодно от императорската хазна на съответния функционер. Размерът на рогата се определял съобразно позицията на получателя ѝ във византийската титулна йерархия. Вж. ODB, 3, p. 1801; Кънев. Император Василий II, с. 259–260.
50Един магистър годишно е получавал внушителната сума от почти 16 литри злато, т.е. приблизително 1152 номизми. Срв. ODB, 3, p. 1801; Кънев. Византийската титла магистър, с. 235–236, бел. 23; Същият. Император Василий II, с. 259, бел. 1.
51Матанов, Хр. В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII–XV в.). София, 2014, с. 190–191.
52В нощта на 10 срещу 11 декември 969 г. Йоан Цимисхи в съзаклятничество със своята любовница императрица Теофано убива вуйчо си, тогавашния император Никифор II Фока, и узурпира престола. Крсмановић, Б., Д. Џелебџић. Jован Цимискиjе и Нићифор II Фока: позадина и мотиви jедног убиства с предумишљаjем. – ЗРВИ, 47 (2010), с. 83–120. За „узурпацията“ на Йоан I Цимисхи и създадената пропаганда за подобряване на имиджа му вж. Morris, R. Succession and usurpation: politics and rhetoric in the late tenth century. – In: New Constantines. The Rhythm of Imperial Renewal in Byzantium, 4th–13th Centuries. Papers from the Twenty-sixth Spring Symposium of Byzantine Studies, St Andrews, March 1992. Ed. P. Magdalino. Sine loco, 1994, pp. 199–214.
53Цит. по: Баласчев, Г. Българите през последните десетгодишнини на X в. Ч. 1. София, 1927, с. 19.
54Народът, подвластен на германския император Отон I (936–973).
55ἔτι δ᾽ οὗ καὶ τὸ τῶν Βυλγάρων ἔθνος ἀπαυθαδιάσαν καὶ τὸν τῆς Ῥωμαϊκῆς ἐπικρατείας χαλινὸν διαπτῦσαν ὑπὸ τὴν ζεύγλην αὖθις αὐτῆς τὸν τράχηλον κέκλικε καὶ δουλεύειν μᾶλλον ἤ ἂρχειν μεμάθηκεν (Antonii Studitae. De obsidione Constantinopolis oratio. – ГИБИ, V, 1964, с. 241).
56Stephenson, P. Byzantium’s Balkan Frontier. A Political Study of the Northern Balkans, 900–1204. Cambridge, 2000, p. 53, 55; Johnson, J. Piety and Propaganda: John I Tzimiskes and the Invention of Class “A” Anonymous Folles. – Athanor, 19 (2001), pp. 7–15.
57Вж. тук бел. 5.
58Leonis Diaconi. Historiae, с. 274; Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 266, 274. Вж. и Император Василий Болгаробойца, с. 181.
59Leszka, Marinow. The Year 971, p. 169.
60Само в Дръстър Светослав екзекутира през пролетта на 971 г. приблизително триста боляри, ако може да се вярва на изворите за точното им число – Leonis Diaconi. Historiae, с. 265; Ioannis Scylitzae. Historiarum compendium, с. 266.
61Срв. Дринов, М. Началото на Самуиловата държава. – В: Съчинения на М. С. Дринова. Т. 1. Трудове по българска и славянска история. Под ред. В. Н. Златарски. София, 1909, с. 352–353; Златарски. История, I/2, с. 625–626; Йончев, Л. Някои въпроси във връзка със Самуиловата държава. – ИПр, 21/1 (1965), с. 40, бел. 67; История на България в четиринадесет тома. Т. 2. Първа българска държава. София, 1981, 2, с. 397; Madgearu, A. Byzantine Military Organization on the Danube, 10th–12th Centuries. Leiden–Boston, 2013, p. 37. Същевременно Иречек, К. История на българите с поправки и добавки от самия автор. Под ред. П. Хр. Петров. София, 1978, с. 215 локализира византийската власт до р. Осъм. Трети автори пишат, че Цимисхи завладява земите до р. Янтра – Венедиков, Ив. Военното и административното устройство на България през IХ и Х век. София, 1979, с. 102.
62Относно линейната демаркация на средновековните политически образувания интерес представляват разсъжденията в статията на Ellenblum, R. Were there Borders and Borderlines in the Middle Ages? The Example of the Latin Kingdom of Jerusalem. – In: Medieval Frontiers. Concepts and Practices. Ed. D. Abulafia, N. Berend. London–New York, 2002, 2016, pp. 105–119.
63Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието IV–XIV в. Второ издание. София, 2011, с. 245. Вж. също Krsmanović, B. The Byzantine Province in Change (On the Threshold Between the 10th and the 11th Century). Belgrade–Athens, 2008, pp. 75–82.
64Oikonomidès. N. Les listes de préséance byzantines des IXe et Xe siècles. Paris, 1972, p. 262–273 (= Христоматия по история на България. Т. 1. Ранно средновековие VІІ–ХIІ в. Съст. П. Петров, В. Гюзелев. София, 1978, с. 255).
65Йорданов, Ив. Печати на византийската администрация в България (971–1118). Шумен, 2019, с. 41–42. В историографията битува схващането, че веднага след събитията от 971 г. по черноморското крайбрежие се създава още една стратегия на име Анхиало (дн. Поморие). За това интересно, ала спорно предположение вж. у Madgearu. Byzantine Military Organization on the Danube, p. 45.
66Йорданов. Печати, с. 42–44.
67Пак там, с. 45–46. Относно стратегията Филипопол Данчева-Василева. Пловдив, с. 39–42, 245 приема, че град Филипопол е във византийски ръце още от 927 г. съгласно сключения тогава българо-византийски договор, но между втората половина на 970 и пролетта на 971 г. градът е български благодарение на действията на княз Светослав, което пък според авторката обяснява отсъствието на стратегията Филипопол в Ескориалската тактика.
68Йорданов. Печати, с. 48. Вж. и Томов, Т. Регионът на Струма. Историко-географски проучвания (края на 12 – края на 14 век). (An authorized copy of the original dissertation). София, 2003, с. 56–57. Заедно с Нови Стримон през 971 г. се образува и стратегията Стримон и Хрисава с център крепостта Хрисава (с. Крушево, дн. Ахладохори, Гърция) – Томов. Цит. съч., с. 57 и бел. 326.
69Йорданов. Печати, с. 46–48.
70Според Митов, Я. К. Военно-административно устройство на българските земи под византийска власт (971–1018 г.). Автореферат на дисертационен труд за присъждане на образователна и научна степен „доктор“. София, 2019, с. 10, 17–18 обединението на тема Тракия с Йоанопол става след 972 г.
71Йорданов. Печати, с. 50–51.
72Пак там, с. 51–54. Митов. Военно-административно устройство, с. 12 е склонен да приеме, че топонима Илиупол или Ианупол трябва да се чете като Йоанопол – Велики Преслав. За Плиска под византийска власт: Дончева-Петкова, Л. Плиска от края на X до 60-те години на XI век. – В: Европейският югоизток през втората половина Х – началото на ХІ век. История и култура. Международна научна конференция, София, 6–8 октомври 2014 г. Съст. В. Гюзелев, Г. Н. Николов. София, 2015, с. 322–343.
73Йорданов. Печати, с. 55–57.
74Пак там, с. 69. Според Madgearu. Byzantine Military Organization on the Danube, pp. 42–43 резиденцията на стратега на Западна Месопотамия трябва да се търси в Констанция (дн. гр. Кюстенджа, Румъния), а тази на катепана на Месопотамия – в Новиодунум (до дн. гр. Исакча, Румъния). Митов. Военно-административно устройство, с. 12 от своя страна допуска, че административният център на стратегията Западна Месопотамия се е помещавал в Малък Преслав. Същевременно Митов. Цит. съч., с. 14–16, както и Йорданов. Печати, с. 54–55 приемат, че Малък Преслав е бил средище на едноименния катепанат Теодоропол (Преславец), чийто катепан е императорският протоспатарий Сисиний (Σισίνιοσ β'πρωτοσπαθάριος καὶ κατεπάνω Θεοδωρουπόλεως). Я. Митов не пропуска да изтъкне, че в „Ескориалската тактика катепанат Теодоропол не съществува. Вместо него се споменава катепанатът Месопотамия намирал се около Дунавската делта. Това не бива да предизвиква проблеми или да се приема че има пренатрупване на катепанати, тъй като такава военна единица е съществувала на едно и също място – около Дунавската делта, но през годините е променяла имената си, а може би и обхватът си. Що се отнася за времето, през което е съществувал катепанат Теодоропол, това е периодът непосредствено след победата на русите и триумфалното завръщане на императора в Цариград. […] Тъй като нейната датировка [на Тактиката – бел. В.П.] не е уточнена и варира, може да се предположи едно хронологично присъствие на катепанат Теодоропол между 971 г. и 972–973 г.“. По-подробно за историографските мнения около катепаната Теодоропол дали трябва да се идентифицира с Дръстър, северномалоазийския гр. Евхаития (Евхаита, Евханея), или Малък Преслав вж. тук следващата бележка. Все пак топонимът Месопотамия е засвидетелстван чрез сфрагистичните паметници, принадлежащи на дука на Тракия и Месопотамия Дамян Добромир, но те са от по-късен етап – срв. Йорданов. Цит. съч., с. 57 сл. Познат е и един печат на тумарха на Месопотамия Лъв, който обаче е труден за периодизиране – Йорданов. Цит. съч., с. 61.
75Повече за изградената византийска провинциална администрация в Източна България след 971 г. вж.: Божилов, Ив. А. Към въпроса за византийското господство на Долния Дунав в края на Х век. – Studia Balcanica, 2 (1970), с. 75–96; Същият. Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X век. София, 1979, с. 185–196; Същият. Бележки върху византийската администрация в Североизточна България (971–1000). – В: Сборник в чест на академик Христо Христов. Изследвания по случай 70 години от рождението му. София, 1988, с. 18–27; Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав – гранична зона на Византийския Запад. Към историята на северните и североизточните български земи, края на Х–ХII в. София, 1976, с. 34–54; Idem. L’administration byzantine au Bas Danube (fin du Xe–XIe s.) – Byzantinoslavica, 54/1 (1993), p. 95–101; Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Първа част. От 681 до 1018 г. София, 1979, с. 54; Стоименов, Д. Временна византийска военна администрация в българските земи (971–987/989). – ГСУ ЦСВП, 82 (2) (1988), с. 39–66; Stephenson. Byzantium’s Balkan Frontier, pp. 55–58; Krsmanović. The Byzantine Province in Change, pp. 128–145, 173–180; Данчева-Василева. Пловдив, с. 245–250, 256; Madgearu. Byzantine Military Organization on the Danube, pp. 37–45, 59 sq.; Maksimović, L., B. Krsmanović. The Byzantine administration in the northern Balkans and Tsar Samuil. – In: Европейският югоизток през втората половина Х – началото на ХІ век…, pp. 193–194; Йорданов. Печати, с. 39 сл.; Митов. Военно-административно устройство, с. 5 сл.
Данните от сигилографията показват наличието на печати на византийската администрация и в северозападните български земи около р. Морава и крепостта Рас (до дн. гр. Нови Пазар, Сърбия), където възникват стратегията Моравия със седалище в едноименния град, античния Маргус (дн. с. Дубравица, Сърбия), и Рашкият катепанат. Как би могла да се обясни появата на въпросните административни единици, чиито имена не фигурират в Ескориалскта тактика? Възползвайки се от създадената ситуация и набраната завоевателна инерция, византийските войски успяват да инфилтрират и този регион скоро след 971 г. – Gesta Regum Sclavorum, 1, с. 116–117. Тамошната ромейска провинциална уредба обаче просъществува съвсем кратко, но чрез това постижение, колкото и мимолетно да е то, Византия съумява в един момент да приклещи от всички страни незавзетите български области, където на политическата сцена изгряват Комитопулите. Дринов. Началото на Самуиловата държава, с. 353 сл.; Венедиков. Военното и административното устройство, с. 102–103; Пириватрич. Самуиловата държава, с. 60, 83; Krsmanović. Op. cit., pp. 135–136, 141, 143; Ivanišević, V., B. Krsmanović. Byzantine seals from the Ras Fortress. – ЗРВИ, 50/1 (2013), p. 450; Madgearu. Op. cit., p. 43; Митов. Цит. съч., с. 18–19.
76След завладяването на Дръстър, намиращият се дотогава в крепостта патриарх Дамян е низвергнат от император Йоан I Цимисхи – Notitiae episcopatuum XI–XII saec. – ГИБИ, VII, 1968, с. 109. Причината е, че след детронирането на българския цар Борис II за Византия юридически се обезсмисля съществуването на Българската патриаршия – Атанасов, Г. Християнският Дуросторум–Дръстър. Доростолската епархия през Късната античност и Средновековието IV–XIV в. История, археология, култура и изкуство. Варна–Велико Търново, 2007, с. 154.
77Фразата е заимствана от заглавието на главата „Българите под сянката на Pax Byzantina“ в книгата на Матанов. В търсене на средновековното време, с. 205.
78Пръв френският учен Гюстав Шльомберже (1844–1929) в тритомния си труд „L’épopée byzantine à la fin du dixième siècle“ (1896, 1900, 1905) окачестви времето на византийския възход, започнат през втората половина на X в., като „византийска епопея“, след което бързо се наложи като термин в световната византология. По-късно Васил Гюзелев – един от водещите медиевисти в съвременната ни историография и международно признат изследовател на средновековната българска и византийска история, в отговор на Г. Шльомберже вкара в научна употреба названието „българска епопея“ (Гюзелев, В. Българската епопея в двубоя срещу Византийската империя в края на X – първите две десетилетия на XI в. – В: България 681–1981. София, 1981, с. 114), с което най-точно охарактеризира българо-византийския двубой през втората половина на X и първите две десетилетия на XI в. Доразвивайки мисълта на двамата бележити историци, справедливо би било тази епоха, изпълнена със славни битки и трагични моменти както за Българското царство, така и за Византийската империя, да получи общото определение „българо-византийска епопея“, в чието формиране и двете държави допринасят поравно.

 

 

X

Right Click

No right click