Българите в района на гр. Мосинопол през Средновековието

Написана от Тервел Попов
Посещения: 504

 

 

640px 20100418 Maximianoupolis Mosynopolis Rhodope Thrace Greece 1Мосинопол (близо до дн. гр. Комотини в Гърция) е важен византийски град, който е бил разположен в подножието на източнородопския рид Гюмюрджински снежник. В района на града през средните векове живеят много българи. Значителното славянско етническо присъствие в Източните Родопи през Средновековието е засвидетелствано по археологически и топонимични данни1. Там са открити и отделни находки, които могат да се свържат с прабългарите2.

Мосинопол е една от основните „бази“ за военните кампании на византийския император Василий II Българоубиец (976–1025) срещу Българското царство. След превземането на гр. Воден (дн. Едеса в Гърция) и някои тесалийски крепости през 1001 г. василевсът преселва тамошните българи в областта Волерон (между долните течения на реките Места и Марица). В 1015 г. жителите на Воденската крепост отново „вдигнали оръжие срещу ромеите“. Василий II е принуден повторно да обсажда твърдината. След като бранителите се предават, императорът нарежда да бъде извършено ново изселване във Волерон3. Така българският етнически елемент е намален в едни райони, но увеличен в други. Най-вероятно настаняването на българите във Волерон подсилва българското присъствие и в околностите на Мосинопол.

В края на XII в. българите, населяващи Родопите и Беломорието, се надигат против Византийската империя също като своите сънародници от Северна България и историко-географската област Македония. Главна роля за тяхното отцепване от Империята играе Иванко, който след като убива цар Асен I-Белгун (1190–1195), намира убежище при ромеите и е поставен за стратег на Филипополската област. През 1198 г. дръзкият и неукротим български болярин открито се откъсва от Византия. Ромейският автор Никита Хониат (ок. 1155–1215/1216) отбелязва, че след победата си над византийската войска при Баткун Иванко осъществява мощно настъпление и разширява своите владения на югоизток до градовете Мосинопол и Ксанти, а на югозапад – чак до пл. Пангей и гр. Абдера на брега на Бяло море: „Не остави и другите [градчета] в областта, а отне от ромеите и си присвои всички земи, които стигат до Мосинопол и които се простират дори до самия Ксанти, та и до планината Пангей и до Абдера. Разбира се, той подчини и Смоленската тема и опустошаваше всички съседни области като злокачествена язва, отвличайки и убивайки ромеи, а от някои взимаше и откуп. А на своите сънародници, които му се предаваха доброволно, разрешаваше да остават по местата си“4. Отцепникът се опира на местното българско население при тези стремителни завоевания5. Освен това Иванко сключва съюз с цар Калоян (1197–1207)6, който поставя държавните интереси над личните чувства към убиеца на брат си. Действията на родопския властелин са подкрепени от българския цар. През пролетта на 1199 г. войска, съставена от българи и кумани, нахлува в Тракия и на 23 април с. г. жестоко опустошава земите край „тракийските градчета, които бяха около Месина и Цурул [дн. Чорлу в Турция]“7. Васил Златарски (1866–1935) идентифицира Месина с Мосинопол8, но тук става въпрос за гр. Месина (дн. Мисинли в Турция) в Източна Тракия, разположен на 23 км северозападно от Чорлу9. Мосинопол е далече от Цурул, а околностите на Месина и Цурул са подложени на едновременно нападение от страна на българо-куманските сили, което подсказва, че двата града се намират в близост един до друг. След това част от нападателите се спускат към гр. Редесто (дн. Родосто в Турция)10. Този поход улеснява завоеванията на Иванко. Много бързо българският властел установява контрол над обширна територия, но „животът“ на неговото владение продължава само около година и половина – две. През лятото на 1200 г. той е пленен с измама от ромеите и окован във вериги.

Въпреки отстраняването на Иванко, българската заплаха за Мосинопол не е отстранена. Византийският автор Георги Акрополит (1217–1282) го поставя (Μοσυνούπολιν) сред градовете, сринати от цар Калоян11.

Родопските българи в близост до Мосинопол се сражават на страната на цар Калоян в неговата безпощадна война с Латинската Цариградска империя. Добре защитени в планината, през 1207 г. тези смели воини устройват умела засада на солунския крал, маркиз Бонифас дьо Монфера (ок. 1150–1207), разбиват отряда му и го погубват. Подробни сведения за това важно събитие дава френският хронист Жофроа дьо Вилардуен (ок. 1150–1212/1218): „Когато маркизът беше в Мосинопол (Messinople), не бяха изминали повече от пет дни и по съвета на гърците от земята той язди към планината край Мосинопол (la montaigne de Messinople), на повече от един голям ден разстояние [от града]. И когато той беше в земята и бе готов да потегли, българите от страната (li Bogre de la terre) се събраха и видяха, че маркизът беше с малко хора. И те идват от всички страни и нападат неговата тилна охрана. И когато маркизът чу тревожния вик, скочи невъоръжен на един кон [само] с меч в ръка. Там маркиз Бонифас дьо Монфера бе смъртоносно ударен в плешката под рамото и започна да губи кръв. И когато неговите люде видяха това, те започнаха да се объркват и да губят смелост и да отстояват лошо [на натиска]. И тези, които бяха около маркиза, го поддържаха, а той загуби много кръв и изпадна в безсъзнание. И когато хората му видяха, че не ще имат никаква помощ от него, те се изплашиха и наченаха да го изоставят. Така те бяха победени поради нещастен случай. А тези, които останаха с него – те бяха малцина, – бяха убити. И главата на маркиз Бонифас дьо Монфера беше отрязана. И хората от страната изпратиха на Йоанис [цар Калоян] главата; и това бе една от най-големите радости, които той някога бе изпитвал“12. Някои изследователи отбелязват, че „планината край Мосинопол“ несъмнено е Родопа, и изчисляват на около 80 км пътя от „повече от един голям ден разстояние“ от града, който маркизът е изминал13. В тази битка още веднъж проличава способността на българите да воюват в планински условия. Смъртта на солунския крал е един от най-големите български успехи във войната с латинците. Фактът, че местните българи изпращат неговата глава на Калоян, недвусмислено показва връзката им с търновския цар.

Жофроа дьо Вилардуен пише с горест за смъртта на маркиза: „Уви! Какво болезнено нещастие бе това за император Анри и за всички латинци от земята на Романия – да загубят поради това злощастие такъв мъж; един от най-добрите барони и [един] от най-щедрите, и [един] от най-добрите рицари в останалия свят“14. Поредицата български победи над латинците и гибелта на „цвета“ на западното рицарство са причина латинските барони да твърдят, че българите са „най-силните и най-опасните за Империята [Латинската] и страната хора“15.

Вероятно до смъртта на цар Калоян през 1207 г. деспот Алексий Слав е негов наместник в областта Ахридос (Мора) в Родопите16. След това Слав започва да воюва с новия български владетел Борил (1207–1218). В Ахридос, владяна от деспота, се издигат силни крепости като Перперек, Устра, Ефраим, Моняк и др. Изглежда владението на Алексий Слав достига южните склонове на Родопите, но самият Мосинопол не влиза в него. Георги Акрополит изрично посочва, че владетелят на Епирската държава Теодор I Комнин (1215–1230) подчинява Мосинопол, Ксанти и други градове, без земите, намиращи се под властта на Слав17. Епирският император владее Мосинопол, но планинските райони на север от града са в ръцете на българския първенец.

След като разгромява и пленява Теодор I Комнин при Клокотница (9 март 1230 г.), цар Иван Асен II (1218–1241) без кръвопролития присъединява значителна по обхват територия към България, включително „целия Волерон“18. Тогава и районът на Мосинопол попада в български ръце. През 1246 г. Никейската империя отнема от отслабеното от татарското нашествие Българско царство Източна и Западна Тракия, Родопите и голяма част от историко-географската област Македония. В 1254 г. българите си връщат повечето от завзетите земи, включително областта Ахридос на север от Мосинопол, заедно с крепостите Устра, Перперек, Кривус и Ефраим. Георги Акрополит обяснява бързите успехи на българската армия така: „...по-голямата част от западните области се обитават от българи, които се били отделили отдавна от ромеите и наскоро бяха подчинени от император Йоан, но покоряването не беше заздравено и те винаги таяха омраза срещу ромеите“. Ромейският автор направо пише, че „жителите, които бяха българи, преминаваха на страната на съплеменниците си и се отърсваха от ярема на чуждоезичните“19. Скоро никейците отново изтласкват българската войска от завладените области и окончателно утвърждават властта си над тях след подписването на Регинския мирен договор от 1256 г.

Въпреки че попадат под византийска власт, българите от Мосинопол запазват ролята си в управлението му. Значително българско присъствие има не само в околностите на Мосинопол, но и в самия град. В документ от манастира Есфигмену (1294 г.) се съобщава за Никола Мито, управител на Мосинопол и протосеваст на българите (ἐπικρατούντ[α] τ[ὴν] Μοσυνόπολ[ιν] κυρ Νικόλ[αον] τ[ὸν] Μίτον [καὶ] πρωτοσεβαστ[ὸν] τ[ῶν] Βουλγαρ[ων])20. Водещата позиция на този българин свидетелства за мястото на българския етнически елемент в града. „Севаст“ е ромейска дворцова титла, пренесена в България и Сърбия, но през XIII – XIV в. така във Византия е титулуван и командирът на етническа военна единица21. В началото на XIV в. Йоан по прякор Свинепаса, българин по род, се сражава в Мала Азия срещу турските завоеватели, командвайки 300 души, въоръжени с лъкове и боздугани. За неговата съдба Георги Пахимер (1242–1310) съобщава две версии. Според първата българинът е убит от турците, а според втората (по-достоверна за Пахимер) той е поставен за севаст на българите и участва край гр. Солун в нови сблъсъци с турските нашественици, като този път предвожда около 1000 бойци22. Йоан Свинепаса има определени успехи в сраженията, които се дължат и на начина му на воюване – „по български“ (партизански действия в планинска местност). Сигурно този храбър мъж командва българи, поданици на византийския император. Друг българин, известен като „Севастопул“ („син на севаст“), който начело на отряд от 300 свои сънародници участва във византийски поход срещу турците в Мала Азия през 1329 г., вероятно произхожда от българите, останали под ромейска власт23.

Когато през 1344 г. отрядът на Йоан Кантакузин (византийски император, 1347–1354) отдъхва при „стария град Месина, разрушен отдавна“, който се намира недалеч от „Кумуцина“ (Комотини), родопският владетел Момчил го напада и разгромява24. Това са крепостните руини в местността Месинкалеси, на няколко километра западно от Комотини. След победата си храбрият българин завладява Буруград (Перитор), Ксанти и всички крепости в областта Меропа. Владенията му достигат до Мора (Ахридос). Също като Иванко, Момчил бързо покорява голяма територия и се издига като силен господар, намирайки подкрепа в местните българи. Също като Иванко, неговото могъщество продължава твърде кратко. На 7 юли 1345 г. родопският юнак е сразен под стените на Буруград и загива в битката. Йоан Кантакузин с едно изречение обобщава неговия възход и падение: „Така Момчил за кратко време достигна цветущо положение и изглеждаше, че се е издигнал до голяма слава, но бързо залезе и пропадна“25.

Съдбата на българите от района на Мосинопол е много интересна, защото те само за кратко време са в границите на средновековната българска държава и въпреки това в продължение на векове запазват етническата си идентичност. Участието им в бунта на Иванко през 1198 – 1200 г. и в разгрома на Бонифас дьо Монфера през 1207 г., формирането на специална българска военна част в Мосинопол, показват, че тези българи са били добри и храбри войници. Те са сред първите представители на българския народ, които изпитват ударите на турските нашественици и се включват в опитите за тяхното противодействие.

 

1Дерибеев, Б. Ахрида – непозната земя. София, 1982, с. 24 – 35.
2Попов, Т. Куберовите българи и техните потомци. София, 2020, с. 69 – 71.
3Ioannis Scylitzae. Synopsis Historiarum. Rec. Ioannes Thurn – Corpus Fontium Historiae Byzantinae. Vol. V. Berolini et Novi Eboraci. 1973, p. 344 – 345, 352 [=ГИБИ VI София, 1965, с. 281, 286].
4Nicetae Choniatae. Historia. Ex rec. Immanuel Bekkerus. – Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae (по-нататък CSHB). Bonnae, 1835, p. 680 – 681 [=ГИБИ XI София, 1983, с. 64].
5Николов, Г. Н. Самостоятелни и полусамостоятелни владения във възобновеното Българско царство (края на XII – средата на XIII в.). София, 2011, с. 131 – 132.
6Nicetae Choniatae. Historia, p. 679 [=ГИБИ XI, с. 63].
7Nicetae Choniatae. Historia, p. 662 – 663 [=ГИБИ XI, с. 55].
8Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. III. Второ българско царство. България при Асеневци (1187 – 1280). Второ фототипно издание. София, 1994, с. 125 – 126.
9Külzer, A. Ostthrakien (Europe). Tabula Imperii Byzantini. B. 12. Wien, 2008, p. 531.
10Nicetae Choniatae. Historia, p. 663 [=ГИБИ XI, с. 55].
11Georgii Acropolitae. Opera. Rec. Augustus Heisenberg. Vol. I. Lipsae, 1903, p. 23 [=ГИБИ VIII София, 1972, с. 156].
12De Ville-Hardouin, G. Conquete de Constantinople. Paris, 1882, p. 298 – 301; Дьо Вилардуен, Ж. Завладяването на Константинопол. Превод от старофренски, предговор и бележки И. Божилов. София, 1985, с. 133.
13Овчаров, Н. Една хипотеза за смъртта на солунския крал Бонифас дьо Монфера през 1207 г. – Векове XVIII/5 (1989), с. 20.
14De Ville-Hardouin, G. Conquete, p. 300 – 301; Дьо Вилардуен, Ж. Завладяването, с. 133.
15Марков, Н. Балканите през погледа на един френски рицар от началото на XIII век. (Бележки върху хрониката на Робер дьо Клари. Велико Търново, 2008, с. 178.
16Николов, Г. Н. Цит. съч., с. 147 – 148.
17Georgii Acropolitae. Opera I, p. 39 [=ГИБИ VIII, с. 160].
18Georgii Acropolitae. Opera I, p. 42 [=ГИБИ VIII, с. 162].
19Georgii Acropolitae. Opera I, p. 107 – 109 [=ГИБИ VIII, с. 183 – 184].
20Lefort, J. Actes d' Esphigmenou. Texte. Archives de l'Athos VI. Paris, 1973, p. 196; Божилов, И. Българите във Византийската империя. София, 1995, с. 33, 332.
21The Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 3. New York-Oxford. 1991, p. 1863.
22Georgii Pachymeris. De Michaele et Andronico Palaeologis. Vol. II. – CSHB. Bonnae, 1835, p. 442 – 445 [=ГИБИ X София, 1980, с. 203 – 204]. Вж. и Божилов, И. Българите във Византийската империя. София, 1995, с. 355.
23Андреев, Й. Лазаров, И. Павлов, П. Кой кой е в средновековна България. Исторически справочник. София, 1994, с. 335.
24Ioannis Cantacuzeni eximperatoris. Historiarum. Vol. II. – CSHB. Bonnae, 1831, p. 429 – 431 [=ГИБИ X София, 1980, с. 365 – 367].
25Ioannis Cantacuzeni eximperatoris. Historiarum II, p. 534 [=ГИБИ X, с. 373].

 

X

Right Click

No right click