Фръчковците – от четката през кръста към револвера

Написана от Христо Милков
Посещения: 221

 

Пак ли на дръвника българската история!
Аз съм българин, не съм „македонско малцинство“

 

59Има родове, чиято история и съдба тясно са преплетени с историята и съдбата на народа. Добродетелите и ценностите, които те са носили и са съхранили, въпреки всички превратности, трябва да запазим, да се поучаваме от тях и да предаваме на тези след нас.

Ние, Фръчковците, се знаем вече 13 поколения. Основоположник на нашия род е „някой си” Блаже, живял в началото на ХVІІІ в. Има сведения обаче, според които техни представители има още през ХІІІ век, учили „икона на златен фон” в Италия при Джовани Чимабуе1, с чието име се свързва началото на Ренесанса в Италия. Както пише Теньо Тончев, „особено внушителни по своята многобройност, многостранност, многобройност и популярност са родовете от Дебърската художествена школа. Само изброяването им вече впечатлява – Станишевци, Дамяновци, Пачаровци, Дичовци, Данаиловци, Илиевци, Ангелковци, Фръчковци, Мауровци, Пулевци, Тасовци, Стояновци, Киновци, Филиповци, Огняновци, Мажевци, Чучковци, Чибучиковци и други. А като се вземе предвид разрастването им, разклоненията им, получава се нещо трудно въобразимо”.

Съдбата на Фръчковския род е тясно свързана с борбата за национално освобождение, запазване на българския дух, род, вяра, просвета и език. Така се отхвърля целенасоченото натрапване, че българинът е „робска душа”, че винаги е чакал „Големия брат” да дойде да го освободи, че свободата му е била дарявана.

Не можеш и дума да мръднеш от статията на Арсени Йовков2 „Българи в Македония“, който с много болка, но и с аргументи пише за положението в Македония. „Откакто бушува по балканските земи завоевателният бяс, специфично явление е за всички балкански мъже, за целия онзи хор от политици, журналисти, учени и общественици да поставят етнографията в услуга на своята политика и географията в услуга на своите икономически насоки. По този начин балканската завоевателна политика е създава един своего рода завоевателен специалитет, по силата на който в името на едни или други интереси да могат народностите да се метаморфоризират за един миг, а цифрените данни на народностите да получават свойството на чудесата – от милиони да се обръщат на нула и от нула на милиони... И по-нататъка в 18 точки „За истинската наука обаче, за истинската историческа правда фактите се нижат не така, както ги представят сърбите.

И ето:.... В 7 и 8 точка той излага следните аргументи:

4636px BASA 1932K 1 427 8 Ivan Ginovski Amvrosiy Yanaki Taskov and V7. Из западномакедонските славяни излизат и първите борци за българска духовна независимост, като Кирил Пейчинович и Партений Зографски, първият от Тетовско и игумен на Лешовския манастир, дето почива и днес, вторият от Галичник, а български митрополит в Пирот, дето почива и днес. Странно, нали? От Македония... български владика... пак от Пирот! Защо българският дух е навлизал в сръбски периметри, а сръбски дух в Македония не виждаме никак?

8. Ако обичат сърбите, нека идат в скопската стара черква „Св. Спас“. Там под иконостаса на художествената дебърска резба ще прочетат надписа на резбаря: „Перви майсторъ Петре Филиповичъ от Гари, Мак(а)риа от Галичникъ. Б[у]гари дебрани от Мала река 1824“.3 И по-нататък Арсений Йовков продължава в своята пропита с тъка и болка, но и с гордост статия: „Нека запомнят сърбите – 1824 г., т.е. преди 100 години“.

Към финала пише: „В сръбската Скупщина се провикват „няма българи, няма македонци“, а в камарата в Атина бившият министър-председател г. Кафандарис отговаряйки на България, се провикна: „Българският елемент в Македония живее при добри условия и затова никакво оплакване досега в смесената комисия по изселването няма“. Завършва с вик и молба!

„Господи, не ще ли има край на това робско тържище, комуто охотно служат и държави, и политици, и търговци, и академици, и интереси, и наука? Не ще ли дойде новият Исус, който с бич в ръка да разгони всичката тая смрад, що петни храма на човечеството и олтара на истината?“

И десетилетия българите се молят. Моля се и аз.“4

Прадядо ми Апостол Христов Фръчковски изписва свети образи до 1903 г.5, след което става началник на Галичко-Реканския революционен район през Илинденско-Преображенското въстание и едновременно ръководи две местни чети от по 20 души. В свое импровизирано стихотворение, озаглавено. „Манастирските топове на „Св. Иван Бигор“6, той възпява участието на Божията обител в бунта. По инициатива на игумена йеромонах Партения, неговите събратя монаси Гаврил Карапела и Гаврил Руснака изливат и правят две топчета с необходимите снаряди. С помощта на местни хора те ги изнасят над манастира и със здрави коне – до определеното място. С тези топчета се оповестява от връх Копачка Илинденското въстание. Ето и откъс от досега непубликувана чернова на тази спонтанна творба, която се съдържа в личния ми архив:

[Неозагл....]

„[...] Марко Плешка7 с парола ще се обади,
Заедно с магера манастирски
и от Краишките пещери ще извади
топовете и гранатите на връзки.

Два дни пред Илинден топовете бяха
кацнали над Душегубешките височини
от възторг четниците тихо попяха,
очаквайки радостта от душевни дълбочини.

В полунощ срещу Илинден
топовете силно изгърмяха.
Това беше македонския Великден.
с ура и песни въстанието обявиха.

Край Копачка ужасен бой се започна.
Войводи и четници светкавично настъпват,
от Извор турския аскер изчезна,
по пътя всичко турско нашите унищожават.

Паднаха и много наши юнаци,
за свободата на Македония умряха,
душите им не искат лаврови венци,
а обет, че ще умрем за техните завети.“

2Този върховен момент на възторг и гордост е описан в спомените на прадядо ми за въстанието: „Голяма беше нашата радост, когато минахме границите, делящи въстаналия от невъстаналия район и навлязохме в свободна Македония, в която вече се развиваха бойните знамена. Ний, заедно с целия керван, бяхме посрещнати от пограничната охрана и след дадения парол навлязохме вече във въстаналия район, подпомогнати от нашите посрещачи... Посрещането стана много мило и трогателно и Наки [Янев]8 с големи подробности ни разправи как е разгонил аскера в Копачка и че вече Копачка е съвършено свободна и че те са пълновластни господари в тоя район. Радостта на всички беше неописуема. Всички бяхме напълно убедени, че и във всички райони така щеше да бъде изгонен потисника и че въстанието ще бъде напълно сполучливо, без да държим сметка за бъдещето и за неизчерпаемите ресурси на турската сган“.9

Синът му Христо Апостолов Фръчковски оставя стихотворения с неслучайните заглавия, посветени на съдбата на останалото под робство отечество - „Свобода“, „Робство“, „Сън“ (за съня на македонския роб – б. а. Х. М.).10 Те отразяват духа и ценностите, в които са възпитавани цели поколения от рода.

Свобода

София, 14.06.1920

Очаквам свободата аз
Очаквам я.
Да дойде да я видя пак.
Да я видя да стъпи нейний крак
Българио, от теб се чака туй.
Заспа ли, събуди се, чуй.
Македония в сълзи е обляна.
А Тракия също е обляна
Македонец дружни и Тракиец

Робство

Почерне се там небето
Тъмни облаци идът
Почерне и нам сърцето
Черен бе за нас денят

Черна беше свободата
известител в’тоя ден.
На вси ни трепна душата
Сърце съкруши на мен.

Там зад Рила, Шар се шири
Там робува мъченик.
Помощ вика, помощ дири
Към север е обърнал лик.

Към България той вика.
Ела помогни ми ти.
Сълзи на очи и клика11:
Ти за мене съдбата рече мри.

Сън

Черен камък мен притиска
Черен камък в’черен гроб
Моя сън го туй изиска
Там да бъда вечер роб.
Роб робува дни, години
И до смърт, но пак излиза.
А Македонеца в злини...

5По спомените на Апостол Христов, цитирани от Георги Трайчев12, за онова смутно и героично време, „през лятото на 1912 г. золумлуците в Македония се засилиха от страна на турските управници. Всичко, което беше по-будно, се преследваше, убиваше и бяха се преизпълнили затворите. Естествено последствие беше българското население да реагира, поради което нелегалността се засилваше и противодействието достигна до саморазправа всред градовете и селата. Хвърлянето на бомби в турските официални учреждения в пазарни дни в Щип, Кочани и др. бе крайната отплата на недоволните българи, след което турците отговаряха с поголовна сеч. Горната страшна картина не може да се наблюдава спокойно от прокудените българи от Македония и Одринско“.13 Вследствие на това се образува временна комисия в състав Протогеров, Николов, П. Дървингов, М. Дамянов, и авторът на документа, която организира митинги в Свободна България. В столицата и почти в цялата страна се свикват многолюдни митинги и от трибуните им се взимат най-остри резолюции за отваряне на война против Турция. Прадядо ми споделя: „Повече от два месеца цялата страна се вълнуваше като море в най-силна буря и се дойде до единодушното желание на всяка цена да се воюва с турците [...] всеки виждаше, че изходът беше само войната, така че много уместно от моя страна беше да изпратя до всички членове на дебърското братство в деня на мобилизацията, желающите да се запишат за доброволци, да се явят в 2 часа после обяд в колодрума“.14

На 17 септември 1912 г. е обявена мобилизацията за Балканската война, война в името на обединението на нацията, за освобождение на останалите под робство братя. Само два часа след като бие барабанът всички живеещи в столицата дебрани се явяват на софийския колодрум - 1200 души, които „единодушно пожелаха и се записаха за доброволци, готови да умрат за свободата на поробената татковина. Неописуем беше ентусиазмът на всички, като всеки се надпреварваше да влезе в редовете с готовност и смирение приемаше и изпълняваше дадено нареждане. Точно бяха се наредили в стройни редове по четири на ред, гордо марширувайки, почнаха да пеят: „Славно време, славен час, бой за свобода“.15 Дебрани съставят първата от общо петнадесетте дружини на Македоно-Одринското опълчение. Именно защото е първата, явила се на плаца, се е запазил поздравът от страна на членовете на временната комисия: „Здравей, Първа Дебърска дружина”. Марширува пред Министерския съвет, поздравена с тържествени слова от правителството, Военния клуб, Двореца и Катедралата „Св. Неделя“. „Навсякъде тя прави най-добро впечатление със своята красива народна мияшка носия и бързото й явяване да изрази готовност да умре за родината си“.16 142 души от нейния състав са родом от Галичник.

Прадядо ми, който командва пета нестроева рота, споделя, че по време на похода към Лозенград, са им дали „пушките на избитите войници, събрани от полето, а ножовете даже с човешко месо и ръждясали от дъждовете“.17

28През Първата световна война той е първият околийски началник и кмет на града след освобождението му от българската армия. Оглавява обединените усилия на населението при строителството на стратегическия път до Гостивар. „На 10 декемврий 1915 г. пристигнах в Галичник в качеството ми на околийски началник и заварих населението буквално да гладува. Не стигаше, че страната ни е непроизводителна, но и това що било си приготвило населението от чуждите пазари за себе си, бе привършено от бягащите сръбски армии и власти. Останали бяха само 92 коня слаби и мършави. А за изхранването на Галичник в движение бяха обикновено до 700-800 коне. При това положение първата ми грижа бе да се донесе до тетовския окръжен управител, на губернатора на Скопие и в щаба на армията, че макар населението с голяма радост да дочака българската власт, обаче ако не се вземат надлежно бързи мерки за това население с храна, то е обречено на явна смърт. За облекчение участта на това население, трябваше да се помисли и за направата на шосеен път, който да свързва Гостивар (Мавровски ханове) с Галичник и по-надолу към Дебър, за да се движат и коли с храни и муниции. А този път ще има и голямо стратегическо значение. Отстранен от течението на р. Радика, изолиран от диплените разклонения на Бистра планина, гарантиран е от неприятелски атаки. За реализирането на такъв един план не ще са нужни и големи суми“.18 Населението работи само, като срещу своя труд получава по два килограма царевица на ден. Независимо, че нямат нито инженери, нито архитекти, и въпреки оскъдните си трасировачни познания, то успява за цели 10 месеца непрекъсната работа с по 100-200 работници на ден и построява шосе, дълго 20 км и се продължава с други 5 километра шосето към Дебър, под манастирчето „Св. Петка“. Така благодарение на този добре организирания план може да се сбъдне направата на това шосе.

Професор Любомир Милетич, организирал Научната експедиция в Македония и Поморавието през 1916 година на 20 август с.г., посещава Галичник, „известното българско голямо село, недалеч от славния Бигорски манастир „Св. Иван“. „Тъкмо що бе тогава Галичник официално провъзгласен за „град“, та се намираше в разгара на всеобщ „ремонт“ на главните улици под настойчивото ръководство на известния наш иконописец г. Апостол Христов, родом от Галичник, тогава околийски началник. С негово съдействие аз намерих в Галичник широко гостоприемство и можах за кратко време много нещо да узная и за миналото на тоя край. Като ходех на гости на гости по къщите на любезни и родолюбиви Галичничани, между другото се заинтересувах повече и за женската носия, за която и преди туй, още в гр. Дебър бях правил и фотограф. снимки. Поисках да разгледам по-отблизу женската носия, а главно да узная разлчни части на облеклото. Приветливите домакинки с голяма готовност ми показваха нови и стари носии и ми обясняваха как се приготовлява всичко, докато дрехата стане готова, като ми казваха и названията“.19

Прави впечатление голямата активност, развивана от кмета, като строеж на път, ремонт на улици, осигуряването на прехраната, тясното сътрудничество с такива такива видни личности като проф. Милетич и Димитър Станишев.

Синът му Апастал Фръчковски, Христо Апостолов, също иконописец, един от последните представители на Дебърската школа, на когото съм кръстен, напуска Рисувалното училище и се записва доброволец през Първата световна война.

Хората от Фръчковския род винаги са били готови за саможертва в името на запазване на българското име, на националните ценности и на православното християнство. В тяхната съдба четката (фърча), револверът и кръстът винаги са били неделимо цяло.

37Овентий Исачев20 „още от малък е бил посветен в тайните на зографството. И като зографин той е изходил почти целия Балкански полуостров. След продължителна и неуморна работа като зографин по здравословни причини е бил принуден да напусне този тежък занаят“. Той бил ръкоположен за свещеник през 1905 година в известния исторически манастир „Св. Иван Бигор“ от дебърския митрополит Козма, който по-късно го назначава за архиерейски екзархийски наместник. След като оставя четката, той взима кръста и проповядва Божието слово и служи беззаветно цели 13 години на своя народ. В галичката църква „Св. Петка”, иконостасът на която е дело на дядо му Макрия, молитвите винаги са звучали на български.

Според изданието на Съюза на македонските младежки организации в България „Родина“ (год. 1, бр. 9), когато сърбите се завръщат след изтеглянето на нашите войски, „се отдават на терор и жестокости спрямо невинното македонско население. Свещеник Овентий като добър и интелигентен син на своя народ остава сред него въпреки големите опасности за неговия живот. Сърбите в лицето на Овентий са виждали един събуден и опасен „бугараш“, който би им пречил на тяхната асимилаторска работа.
И свещеник Овентий го връхлетява участта, която връхлита днес много събудени синове на Македония, която пъшка под тираничния ботуш на сърбите“.21

Към 25 октомври 1918 г. „първата работа на официалните сръбски власти след новото завземане на областта е да колят, трепят и да избиват по-събудените личности, особено духовенството“. Игуменът на Бигорския манастир отец Партений е „жив заровен в земята, после съсечен парче по парче, и после месата му са хвърлени в река Радика“, защото отказва да даде декларация, че манастирът е сръбски.22 По заповед на сръбските власти разбойническа група пресрещнала Партений на един мост на р. Радика, съсекли го на парчета и го хвърлили в реката.23 Подобна мъченическа смърт застигнала и свещеника от Велес Иван Аврамов Чупаров, роден в с. Папрадище, който на 16 юни 1913 г. бил съсечен и хвърлен във Вардар. Стефан Н. Аврамов в своята книга „Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието“ (1929 г.) пише: „Така, отец Иван завърши своето пастирско служение и, като верен син на Македония, остана верен на своя издръжлив миячки род – не стана “прави сърбин“.

Един пенсиониран жандармерист, един от преките участници в извършването на онова злосторничество през ноември 1918 г., разказва пред двама млади галичани, надничари в Белград: „Той много добре си спомняше и имената на убитите, а особено за поп Овентия и за Евгений Католикот. Той дори ни каза за мястото, където е убит Католикот, горе над Янче (наистина това място е над Янче – Р. Б.). Той също ни каза, че над него след ликвидирането са сложили един голям камък. Поискахме да разберем откъде наистина знае цялата работа, и попитахме кой е издал заповедта за тези убийства. Той съвсем откровено и категорично ни каза, че за убийствата заповедта са издали Софре Лоносвки, тогавашен председател на общината и Тодор Мангароски – Павлович“.24

41След окупацията на този край настава мракобесие и ужас за хората, подложени на терор от новата власт, от сръбската чета от около 100 души на войводата Йован Бабунски и галичките сърбомани, ръководени от Софре Лоновски – Огнянович и от Тодор Мангаровски – Павлович. Особено последният проявява изключителна активност. Той представя на воеводата списък от около 30 имена на галичани, които според неговия критерий трябва да бъдат ликвидирани като големи „бугараши”. В него са включени двама представители от Фръчковския род – Овентий, Данаил Несторов25 и двама от Гиновския род, сроден с Фръчковския – Тръпко, „изтъкнатият кехая, който геройски се бори срещу харамийските банди начело срещу зловещия Кальош Зайаси“26 и Каре (Караджа). Не случайно, в творбите на техния потомък, големият скулптор Владимир Гиновски27, също роден в Галичник, са втъкани най-скъпите на всички българи, образи, които всички носим в сърцата си и ни правят българи – Равноапостолите Свети Свети Кирил и Методий, Апостолът Васил Левски, поетът и революционер Христо Ботев. Пак той прави портрети на най-големите ни гласове Борис Христов и Николай Гяуров.

На 5 ноември 1918 г., „в един тъжен ден, който сякаш оплаквал тежката участ на македонеца“, околийският началник капитан Душан чрез галичките сърбомани повиква Овентий в управлението. Тук е бил задържан до вечерта, когато са били докарани още други трима видни граждани от Галичник: Русе Михайлов, Яков Янакиев и Евгений Гаврилов.

„На другата вечер четиримата биват изведени извън града към една висока и струмна скала – наречена Големи-рид, от която скала, след като били жестоко измъчвани, биват хвърлени долу в пропастта“.28

В онова страшно и мрачно време костите им не са били открити, за да бъдат оплакани и погребани. Намерен е единствено Евгений – Католикот – убит с камъни.

През ноември 2015 г. монаси от Бигорския манастир откриха костите на четирима български свещеници, убити от сръбската жандармерия, недалеч от с. Янче.

Според запазеното местно предание духовниците са от църквата „Св. Петка“ в Галичник и са били убити от сърбите, защото не желаели да приемат сръбската духовна юрисдикция. Единият от тях е свещеникът и зографът Овенти Исачев. Сред избитите са и свещ. Апостол от Тресонче, свещ. Павел Теодосиев от Лазарополе, свещ. Исайа от Гаре и свещ. Амвросий от Галичник.

Българките от Македония участват рамо до рамо с мъжете в революционната борба, удържат на зловещия албански рекет, докато мъжете им са на гурбет, изявяват се като истински темел на дома.

Без никакво съмнение важна е ролята на жената във времена на героизъм и трагизъм в българската история. Един такъв върхов момент е безспорно Македонският Великден. В своите спомени прадядо ми Апостол разказва за героизма на жените по време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. В ръководството на Галичко-Реканския революционен район са избрани и жени, които изпълняват куриерска длъжност. Заедно с това те служат на районното началство при организацията на жените в подготовката на въстанието. При неговото избухване всички галичанки на групи „са подвеждани под клетва, като същевременно им се разясняваха какви задачи ще изпълняват по заповедта на своето началство. След това се избираха десетарки и стотарки, като всяка група се подчиняваше на своето началство, а общо всички стотарки се сношавака със своята началница Власевица Чоланчевска, която влизаше вов връзка и изпълняваше нарежданията на Галичко-Реканското революционно началство.”29

31Въпреки смъртната опасност жените куриерки най-доблестно изпълняват дълга си. Избрани са „Каля Спирова Чачевска, Струмка Симоница Едиковска, Велика Георгиева Пулевска (отпосле убита от аскера във време на изпълнение длъжността й при Угорчинския мост, отивайки за Дебър), Амвросица-Ката Кольовска, Авра-Дамяница Панговска и Дели-Софка Церговска. Впоследствие избраните куриерки послужиха на районното началство по организирането на жените в целия район, които тоже вземаха активно участие в подготовката на Илинденското въстание заедно с мъжете. Куриерката от с. Тресонче Кумрия Андреевица беше отлична българска патриотка и куриерка и беше на своя пост (впоследствие през 1913 г. сръбската войска нощно време я извлича и най-жестоко я убиват)30. Куриерката Галина Гюрчиновска Попевска, от с. Росоки, носейки организационната поща между селата Лазарополе и Росоки е била посрещната от аскера, заловени са й били писмата, вследствие на което аскерът я насича на късове.31 След няколко дни едно селско куче занася едната й ръка в с. Росоки. По пръстена й узнават, че тя е била убита при изпълнение на своя дълг.

През въстанието от 1903 г. жените от Галичко-Реканския район, излагайки на риск своя живот и този на семействата си, проявяват смелост и жертвоготовност в борбата, но и са се грижили за спасяването на живота на дейците за обединението на България. Когато след сражението при местността „Ядово” войводата Тале Церговски от Галичник е тежко ранен в гърдите, две жени от село Селце, успяват да го прикрият, защото е бил в безсъзнание. Три дни след сражението войводата е скрит от Истияница Пешковска от с. Тресенче. Въпреки блокадата от аскера от Дебър, Галичник, Царевец и Стопанче и претърсването къща по къща Истияница не изгубва присъствие на духа в този страшен момент. След този обиск Тале престоява два месеца, укриван в къщата на Истияница, цели два месеца на лечение в дома й, а след пълното му оздравяване е изпратен през Галичник в България.

Макар и далеч от родния край, Фръчковците никога не са преставали да се чувстват българи.

Пане Гюрчинов Фръчковски32 намерил смъртта си в Александрия, Влашко. Рисувал до последния си дъх. Заръчал на братята и другарите от „компанията”: „Когато умра, пейте „Питат ли ме где зората”. Така и станало.

Хората от Фръчковския род освен творци са били с активна обществена позиция.

Кузман застава начело след смъртта на баща им Макрия Негриев, с когото заедно с тримата си братя изрязват прочутия иконостас на катедралната църква „Свето Успение Богородичино” в Пазарджик, оставил богато иконописно наследство. Наред с това той е бил изтъкнат обществен деец особено по черковно-училищния въпрос. „Годината 1876 г. гръцкият владика в Дебър, който разширявал своята пропаганда с помощта на турската власт, станала нетърпима всред българското население в този край. За да угасне това гръцко зло, баща ми почнал открита борба с владиката Антима, защото затваря българските черкви и училища. Разяреният владика, виждайки, че е застрашен, успял да хвърли баща ми в затвора, но неговите другари не го оставили и след два месеца бил освободен. Оттогава започнала още по-яка борба. Многократните харзовалия33, молби до Високата порта в Цариград, личното отиване там с големи усилия на населението успяват да изгонят владиката Антим от Дебър. И така населението отдъхнало, а гръцкото зло разкапано. При това духовно освобождение и Галичник и околните села почнали да прикачват камбани по черквите. Пак с прикриване от властта след създаване от властта след създаване на Българската екзархия в Цариград направили постъпки, за да се изпращат български учители, както успяха, и година из година е било засилвано българското дело”.34

Ето какво още пише авторитетният инспектор миякът Георги Трайчев за периода на борбата с гръцките владици. „Единственият край от македонската област, където не се помни да се е чело на гръцки език през тъмното църковно-политическо робство, - е най-западната част на Македония, населявана от мияци и дебърчани, спадащи към дебърската епархия. Макар на чело на тая епархия да стоеше владика грък, църквите и училищата не познаваха гръцкии език. Ненапраздно тоя македонски край бе известен за „девствен“ по отношение на гърцизма. Гръцката патриаршия е знаела упорития фанатизъм на мияците за пазене бащиния език, та е гледала да праща за дебърската епархия владици, владеющи езика на населението, чиято власт е била само номинална, като църковните служби се извършвали на славянски език. Населението, обаче, в своето национално съзнание, почнало вече да се отнася и към тая номинална власт на гръцкия владика, та виждаме към 1880 г. и по-късно, буйни демонстративни акции срещу „гръцкия дядо владика“. Ето някои от тези акции.

За владиката Антим Кузман Шапкарев35 пише: „...беше родом от гр. Берат в Албания. Както ни са казвали хора, които познаваха семейството му, именно пок. Стефо Манчев, търговец охридски, който по търговията си често отиваше в Берат, бащата на този Антим бил албанец, а майка му чиста циганка — църна, какъвто беше сам той, — знаем го лично твърде добре. Учил бе се в богословското в Халки училище, та знаеше да чете и по славенски. Инак обаче беше цял Велзевул, по-лош и от най-лошите гръцки владици.36

През великденските празници към 1880 дебърският владика (грък) Антим е в манастира „Св. Иван Бигор“, където игуменства отец Михаил от Галичник. Служи владиката и когато се четат пасхалните песнопения, певецът (калугер) от дясната страна пее: „...Тако да погибнут гърци (наместо грешници) от лица Божия, а българи да възвеселятся“. Владиката ядосан извиква на певеца „оксо“, а той (певеца) му отговаря: „ти оксо“.

Друг случай. В галичката църква певец е калугерът Арсений Поповски, който, при служба, спори с владиката. Владиката му казва: „афоресан да си“37, а калугерът му отговаря – „ти да си афоресан“.

Друг случай. На Петровден стават галичките сватби, често до 30-50 наведнъж. Тоя ден църквата е пълна с богомолци. Щом влезна, обаче, владиката в църква, всички църковници излизат вън, а дядо владика остава самичък в храма... Виждайки „дядо владика“ революционното движение срещу него и той замислюва своите пъклени фанариотски планове, служейки си с подкупи и предателства, жертва на които става архимандрит Теофил Аврамов“.38

Отец Теофил39 обикаля дебърско-кичевска епархия „служи тържествени литургии, държи популярни и назидателни речи. Националното самосъзнание на българите се повишава навсякъде то посреща гръцкия владика опозиционно, недопускайки го да служи в църквите. Така, когато на 18 юний – в надвечерието на Петровден митрополит Антим отива в с. Тресонче, преди да влезе в селото, бил посрещнат от първенците Сарджо и Петко Брадински, които категорически му заявили, че селото не го признава за свой духовен началник и че няма вече работа в селото. Същото се случило, когато митрополит Антим отишъл в Галичник. И тук пред него се явили първенците Тръпко Гиновски, Христо Чоланчев и Арсо Томоски, които му заявили, че селото признава екзархийския наместник и че се отказват от ведомството на гръцката патриаршия. Владиката Антим напуска с озлобление и вътрешна закана да отмъсти на отца Теофила, кого смятал за виновник на създаденото срещу него сред паството му“.40

Антим организира заговор за убийството му заедно с беговете, така че българското население да се застави да се върне към Патриаршията. На 20 юли 1884 г., Илинден, Теофил е арестуван и откаран в Дебър, но мютесарифинът, кадията и бимбашията отрекли да са го викали. Архимандритът поискал охрана да се върне в Лазарополе, но му била отказана и той взел от албанския бег Селим Рус подкупените от владиката със 100 лири убийци Мусли Мерке и Тул Пали, които на път за Лазарополе го застрелват в местността Клаковите. Селяните чули пушечни гърмежи и думите на отца Теофила: „Ох, няма ли кой да види кой ме изеде“. На това място отецът е бил убит ненадейно от дадената му охрана и сетне, макар и мъртъв, бил заклан и главата му увиснала. При научаването на новината, населението на Лазарополе, в което се намира Антим, тръгва да го линчува, но владиката успява да се спаси с помощта на сувариите (спахии) и охраната си. Тялото му е докарано в родното му село и на 22 юли е тържествено погребано. Властите арестуват всички български първенци и свещеници от Дебър, Лазарополе и Галичник, които са освободени след подкупи.

След убийството, Екзарх Йосиф протестира в средата на август пред министъра на вътрешните работи Ибрахим Едхем паша, на вероизповеданията Хасан Фехми паша и пред великия везир Саид паша. Негово блаженство подал нота до Портата и искал пълно удовлетворение и най-строго наказание на виновниците и убийците. Обаче битолските и дебърските власти си затворили очите и заявили, че не могли да заловят убийците. По това време гръцкият владика избягва от Дебър.

Въпреки всичко, макар и с цената на живота си, българските патриоти в Македония са готови да сторят всичко, за да има българска православна църква, в която словото Божие да звучи на български език.

Надареният иконописец Кузман Макриев, е един от най-видните борци за черковна свобода. Той също прави изключително много за просвещението на родното си село. Неговият син Янко ни оставя един документ за това. През 1894 година „появи се високото желание за построяване на третокласно училище в Галичник. С големи усилия издействаха султански ферман за построяване на тая сграда. Въпреки мъчнотиите на току създавающата се сръбската пропаганда, парично подкрепена.

Година 1898 11/24, деня на Светите братя Кирил и Методия, при стечение на гражданството бяха осветени основите на училището, като хвърляха български монети с викове: „Вечно българско да остане”. Както пише Янко, „в речта си и в своето постигнато дело между другото каза: „Да възкръсне Бог и да разточат ся врази его. Тако да погибнет гърците и сърбите от лица Божия, а българите да возвеселят ся. Работете ратници, имайте кураж и във всичко ще успеете“. „Живейте, дядо Кузмане, наши предводителю, винаги сме с тебе, викаше народът“.41

За Кузман Макриев Георги Трайчев пише: „Един от най-добрите иконописци, който се е проявил и като голям българин и не е изпускал нито един случай да допринесе със своя ум и способност и като автор на патриотични стихотворения. По изграждането на новото училище – прогимназия в Галичник [той] е един от първите инициатори...“42

Изкуството е един от шансовете на една малка страна да бъде голяма.

Една от основните художествени школи през Възраждането наред с Тревненската, Самоковската и Банската е Дебърската (Галичко-Реканската, Мияшката, по названието на местното население мияци). Сред най-известните й работи са иконостасите в манастира „Св. Йоан Бигор” в Охрид, в църквата „Св. Спас” в Скопие, катедралата „Успение Богородичино” в Пазарджик (под закрилата на ЮНЕСКО) и в църквата „Успение Богородичино” в Пирдоп.

Само в Галичник при 3300 души през 1900 г. (4840 към 1905 г.) са известни осем зографски рода. Фръчковският е най-многоброен. Неговата ръка е влязла в около 400 църкви и манастири в Македония, Тракия, Добруджа, Западните покрайнини, Босна, Румъния, Гърция. Както пише Апостол Фръчковски, „за голяма радост, в оная тъмна епоха иконописците и резбарите от галичко-реканския край са представлявали в своята професия една обща задруга, която се ръководела от най-почтените и с влияние майстори, които пък от своя страна са разпределяли областите, в които всяка група да упражнява своята професия. Изобщо казано, галичко-дебърските иконописци и резбари са работили и са били търсени в целия Балкански полуостров, Румъния, Русия, Румъния, Турция, Мала Азия, Египет и пр... Благодарение на упорития труд и постоянство в работата, строгите нрави и обичаи, запазени от мияшкото население в този край, почитта и уважението спрямо някои по-издигнати старци зографи в Галичко се чувствала по-голяма сплотеност и единодушие, благодарение на които ценни качества между народните маси, зографското изкуство в този край се е издигнало“ в Самородна Народна школа, която школа и е украсила маса художествени храмове на Балканския полуостров и другаде, продължава и днес да работи в тази област, като нейните потомци и днес още с упорит труд и постоянство продължават да пазят завета на своите деди и красят българските храмове със своето изкуство“.43

В своя статия Апостол Христов определя Дебърския манастир „Св. Иван Бигор” като „най-големия църковно-културен фар в северозападна Македония, който е пръскал изобилна светлина от 1820 год. на българското племе. Тая Св. Обител е давала във всички епохи велики люде, които са заставали като водачи: едни на църковната нива, други на политическата, а трети на църковното и строително изкуство.

39

Този църковен и културен разсадник много е съдействал да се запази в продължение на хиляди години българската реч и обичаи, да се развиват църковните изкуства и строителства, които са били главният поминък на населението от целия Дебърски край“.44 Самият професор Любомир Милетич в изпълнение на възложената му от Щаба на действащата армия мисия през 1916 г., разказва за посещението си в „Св. Иван Бигор” и го определя като „манастир от най-голямо значение в миналото на тоя край, а в бъдеще за поддържане на българската народна и държавна идея”.45 Там споделя намерението си да напише монография, посветена на него. Ето защо съвсем не е случайно, че селата, от които идват майсторите на тази школа, са центрове на Илинденско-Преображенското въстание в този район.

Дарителството е част от начина на живот и начина на мислене, завещан през поколенията на старите българи.

По силата на едно конгресно решение Галичко-реканският революционен окръг е обявен за легален. Тяхната грижа е да осигуряват оръжие, патрони, дрехи, превързочни материали, пари, храна, както за въстаниците, така и за избягалото мирно население. Задача нелека, защото турците ги следят, имат свои канали и доносници. А и пренасянето на събраното минава през райони, охранявани от турския аскер.

Няколко дни след Илинден Апостол Фръчковски получава нареждане от окръжното ръководство да събере от всяка мандра по 5% от овцете и веднага да ги достави във въстаналия район за храна на четниците и избягалото по горите мирно население от Кичевско. „Кехаите, напълно съгласни и драговолно, даваха своята дан към въстаналия народ“. Те неколкократно се съвещават как да стане това по-тайно, та да не се разкрият нишките в Галичкия край и никой да не пострада. Решават да дадат пари, за да закупят овцете от една мандра, та ако ги заловят, да мине като кражба. И „кехаите веднага ми броиха 216 златни наполеона“, продължава спомените си прадядо ми.46 На 4 август 1903 г. с всичко събрано тръгва керванът към въстаналия район. Със страх и тревога, но не за своя живот, а с мисълта какво ще стане с хората там, без храна и оръжие. Събраното натоварват на 18 товарни коня, 4 от тях – с бурета ениджевардарска ракия, необходима за промиване на рани; 4 коня с облекло; 3 коня с кърпи и платна, да послужат за превързочни материали; 1 кон с барут; 6 коня с брашно и 1 кон с опинци.

След обявяването на мобилизацията на Балканската война и призива за сформиране на Първа дебърска дружина, председателят на братството споделя: „Имаше някои наши съотечественици дебрани, току-що дошли от Македония бедни и недобре облечени. Виждайки това положение управата на Дебърското братство откри подписка между по-заможните и събра пари и събра една значителна сума, която раздаде за такива нужди, за знаме и за ред случаи, а след заминаването на дружината раздаде помощи на техните бедни семейства“.47

48Благодарение на щедростта и съдействието на галичанина Димитър Станишев48, в Галичко, в тази най-планинска околия в Македония, „не се допусна нито една жертва от глад – тъкмо напротив – редовно бяха изпращани вагоните със жито и съобщавани номерата на вагоните от Станишева“.49

Когато местното население не може да плати, майстори от Фръчковския род завършват изографията на храма за своя сметка.

За да се създадат шедьоври от класата на Пазарджишкия иконостас, трябва да се премине високата летва на истински конкурс.

Може да се каже, че той е едно от най-големите постижения не само на школата, но и на възрожденските школи изобщо. Само един факт е достатъчно показателен. „Когато дошло ред да се резбова големия орехов иконостас на катедралата „Света Богородица“, станало ясно, че парите, наличните, са малко. Но майсторите не можели да изоставят работата си – над всичко, тя била много българска. И тогава (да запомним това) пазарджишките занаятчийски организации сключили заем с една виенска банка. Не някаква дребна сума – 170 000 гроша! Страшно много за онова време. Но сключили такъв заем и свършили работата си. Защото били истински българи и се трудели за народа си. На всички българи бил необходим именно такъв внушителен духовен център“.50 Това е първият заем, сключен от българи за обществени нужди. Пазарджишките първенци, които преодоляват пречките при строителството на църквата и финансирането на иконостаса, желаят той да бъде различен, с богата художествена резба. В подобни случаи се обявява конкурс. Групи майстори представят образци. Самоковските майстори, завършили през 1842 година големия иконостас в Рилския манастир, предлагат една врата, а Фръчковци изпълняват четири табли със сцени от „Сътворението на света”. Одобрен е бил проектът на пра-пра-прадядо ми Макрия (Макарий, Макрий, Макри) Негриев Фръчковски, работил в своята „компания” с четиримата си сина Серафим, Кузман, Исай и Христо. В групата на Макрия са участвали и местни резбари. Последният е учил при големия възрожденски майстор Дичо Зограф.51 Христо и Кузман са били резбари и иконописци, а Исай и Серафим – само иконописци. Тяхното творение е внушително. Не случайно иконостасът е поставен под егидата на Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура (ЮНЕСКО) и е обявен за национален паметник на културата. Там е починал Макрия, а циментовата урна с праха му е вградена в олтара. През 1938 г. на източната стена на пазарджишката църква „Успение Богородично“ е издълбан възпоменателен надпис: „Макрия Негриев Фръчковски от с. Галичник, Дебърско, Македония, майстора копаничар (резбар) на иконостаса в храма „Св. Богородица“ гр. Пазарджик, починал тук 1849 г.“ Същият текст е изписан върху външната страна на облицовката на олтара. Цели четири поколения творци от Дебърската школа – Макрия и четиримата му синове, братята Нестор и Лазар Алексиеви, които обновяват пострадалия от пожар иконостас, и внук му Апостол, който оглавява група и през 1914 г., изографисва църквата. Но днес паметната плоча за майстора вече я няма.... Толкова ли не е заслужил творецът, та да се възстанови един надпис в негова памет. Останала е само снимката с плочата...

Untitled 1

Моите предци са се отличавали с изключително висок морал, щедрост, с готовност за взаимопомощ.

След потушаването на Илинденското въстание Апостол Христов се установява в Майка България. По най-различни начини, доколкото е било по силите му, работи за делото на освобождението на Македония, подпомага бежанци в освободена България. В отворената от него сладкарница „Македония” на ул. „Мария Луиза” намират подслон много от тях. Въпреки че семейството живее в мизерия, той често подписва полици за бежанци, които после пряко сили трябва изплаща.

Една от прабабите ми, Санда Гиновска, внучка на Кузман Фръчковски, набляга на честността на зографите. Отначало били четирима братя: дядо й Кузман, Христо, Исаче и Серафим, който по-късно починал. Останали трима. „И много хубаво си живеели. После, като идвали от печалба, се събирали тримата да не знаят жените къде са, не казвали кой колко е спечелил. Честно било тогава. Кой колкото спечелил, в шапката, да ги сложим парите. И извадили всичките, а Исачето нямал работа и сложил само два наполеона. И си ги разделили парите по равно. Ядене, пиене, веселба, зимно време много се веселели”.52 Същото потвърждава и Милена Дойчинова, дъщеря на Апостол Фръчковски. След като майсторите се съберат есента, „всеки носел парите и слагал на масата на куп. Никой не казвал, аз съм спечелил толкова, ти толкова ти толкова, ти толкова. А тези пари после пък най-главният брат пък ги разделял на четири равни части. И затова знам колко са били правдиви и колко са били честни, колко са били скромни. Това е верно. Сега за пет стотинки ще си извадиме очите“.53

Санда Гиновска си спомня за прословутите галички сватби, за честността на хората от онова време едновременно с носталгия и с мъка: „Много беше весело. Честни хора, майке, честни хора! Сега трябва с толкова ключове да се заключиш да не влязат апашите и да те оберат. Какво беше чудо! Сватбата трае една седмица. Вечерно време идва цялото село, честити и дарява булката. Такива подаръци – все наполеони. Честни бяха хората, много честни!”54 А по време на сватбите в двора се лее кръв от закланите овце и агнета. На бедните, които нямат, кехаите им даряват подаръци, овце.

Милена Дойчинова разказва за човещината на баща си Апостол: „А колко благороден човек беше моят баща. Брат му Пефе беше починал наскоро. Жена му, болна от туберкулоза, и той я настани в Александровската болница докато почина. Останаха братовчедите ни Тронда и Илия, кръгли сираци. Тронда с туберкулоза в жлезите – поду се зад ушите, а Илия, с туберкулоза в костта – кракът му се беше подул. Докато Илия се лекуваше, той същевременно му даде да работи в дюкяна и да учи. И той се изучи в Рисувалното училище. Това са разноски, това са пари, това е всичко, а баща ми не беше богат човек. Той много мъчно ни гледаше. С тях бяхме общо осем деца и с риск и слава, добре че ние не се заразихме от никаква болест”.55

56Родът, семейството, семейните добродетели и ценности винаги са били нещо свято за моите предци и неизменно са се свързвали с Отечеството. Заедно са празнували светите празници, както и патронния празник на техния занаят „Св. Спиридон“ – покровител на дома. Особено много говори текстът на една пощенска картичка от 22 май 1942 г., изпратена от един далеч не случаен град за всички македонци – Охрид и от едно не далеч не случайно място църквата „Св. Иван“. „Майче“, както децата наричат бабите си и „тато-та“, както наричат дядовците си, пишат до сина си Христо и неговата съпруга: „Радвайки се на красотата на Охрида и покланяйки се на светите места пращаме ви привет, а пожелаваме и вие скоро да ги посетите в Целокупна България с наще места“. За съжаление освободеният на 24 май 1941 г. Охрид след като е „освободен“ от югославските партизани през 1944 г. въпреки протестите на гражданството никога не става част от Целокупна България.56

И само малко повече от година по-късно, от 17 март 1943 г., фамилията ще се събере, когато вече световната война е започнала и главата на семейството ще напише на гърба на картичка до сина им Асен, тогава офицерски кандидат в поделение Бран: „...Изпращаме ти общата снимка, за да ни виждаш и ти нас и да ни се радваш. Всевишних дано помогне да се съберем в скоро време по-весели. Амин.[…]“. Но Всевишният няма да спаси от англо-американските бомбардировки църквата „Свети Спас“, в София, рисувана от Апостол Фръчковски. В оцелялата старинна половина продължава да се извършва богослужение до началото на строежа на бившата Външнотърговска банка (днес Булбанк), в началото на 1980-те години, когато е унищожена и оцелялата част. Няма да запази от човешката стихия и храмът „Свето Преображение“ в Лозенец, разрушен от англоамерикаците. След войната дядо той участва във възстановяването му. За църквата рисува 6 големи икони, сред които тези на Свети Георги и Свети Димитър, и 6 малки икони. Той реставрира и оцелелите от бомбардировката икони.

Когато падат бомбите над София една от целите е била Централна гара. А домът им е бил точно на улица „Опълченска“ №121, близо до нея. Майка ми, тогава на десет, си спомня как с вуйчо ми се мушкат под дървената маса, а дядо ми ги е прегърнал и притиснал до себе си. Това е масата, на която пиша и днес. През евакуацията през 1944 г. дядо ми Христо взима майка си Роксандра и баща си Апостол в Гложенския манастир. „Тайфата“, оглавена от него го изписват. Над входа на църквата, срещу иконостаса от ръката му е останала молитвата към Всевишния: „Боже, погрижи се за децата ми Апостолчо и Роксандра“.

Внушителните къщи-крепости на по три и четири ката с дебели каменни стени се строят заедно с целите семейства. Тези домове на Фръчковците са устояли на природата и се издигат самотно и до днес във вече пустия Галичник. „Впрочем, галичани вече не са останали. Баба Гаца, последната „натурална“ галичанка, се беше споминала месец преди да отидем в Галичник. [2009] А бях решил да я намеря, да се поразговорим, да се щракнем на „кадро“, ама ей го нá, изпреварила ни“, пише Емил Димитров.57

Моите предци са осъзнавали колко е важно да се съхранява историческата памет.

Не случайно Апостол Христов Фръчковски оставя спомени за Илинденско-Преображенското въстание, за Балканската, за Междусъюзническата и за Първата световна война. Пише статии за различни вестници като „Дебърски глас“ и „Зора“. Той е председател на Дебърското културно и благотворително братство. Във възпоменателния брой по случай патронния му празник от 21 юни 1937 г. има две статии на Апостол Фръчковски: „Организирането на Първа Дебърска опълченска дружина“ и „Дебърският манастир Св. Йоан Бигор“. В първата се описват сформирането на дружината, ентусиазмът, с който се записват за доброволци „дебрани“, откриването на подписка за подпомагането на по-бедните и на техните семейства, за знаме и други нужди. Вторият материал разкрива дълбоката вътрешна връзка между манастира „Св. Йоан Бигор“ и Дебърската изобразителна школа.

Апостол Фръчковски подписва Протеста на македонските българи от 27 декември 1917 г. против мнението на Скандинавско-холандския комитет, организирал международната социалистическа конференция в Стокхолм по балканските въпроси.58 Той е срещу разкъсването на Македония. Отдолу стоят имената на 50 души — войводи, учители, църковни деятели, книжари, ръководители на местни църковни комитети и др., както и техните роднини. В него се описват борбите за утвърждаване на българщината в Македония „от старо и ново време“, изброяват се различните документи, които признават, че тя и нейното население са български. Между тях са и четирима от Галичник. Ето какво е написано до подписа на Апостол Фръчковски под споменатия протест: „иконописеца; потомък на известната художническа фамилия Фъртовци, която в продължение на повече от 200 години е изпълняла българските черкви в Македония, Мизия и Тракия с черковна живопис, резбария и скулптура“. Нестор Траянов, 76-годишен старец, иконописец в продължение на 55 години, през което време е изписал множество български черкви в Македония; син на известния също иконописец от Галичник. И двамата от Фръчковския род. П.С.Хаджиевски от гр. Галичник, братов син на Партения Зографский – известен български писател и пръв български митрополит в гр. Пирот – веднага след учредяването на Българската екзархия в Цариград (1872 г.). Тръпко И. Гиновски, който още през 1840 гиновски е бил учител в гр. Галичник; синът на Тръпко Гиновски Иван е бил убит като участник в българското освободително дело.

Към края на живота си диктува на сина си Христо Фръчковски документ, в който обширно засяга творческата дейност на различни представители на Фръчковския род и където е споменато отиването му в Македония в годините на въстанието, без да са дадени подробности.

Благодарение на оставените от тях надписи можем да проследим в кои кътчета е проникнала тяхната „четка“, тяхното „длето“. Така може да се направи не само родословно дърво на рода, но и визитна картичка, доколкото са запазени сведения. Съхранен е и един непубликуван, наистина безценен документ от 1896 г., подписан от „Апостол Зоуграфский“ [Фръчковски], който представлява два типика по гръцка ермения – описания на образи на Богородица, Исус, Йосиф, апостолите, пророците, евангелистите, празнични сцени със съответните надписи на църковнославянски. Наред с това съдържа дневникови бележки и точен отчет до стотинка за неговите разходи, както и скици.

60

В горния ляв ъгъл на вътрешната страница на семейния албум, подарък от видния галичанин Аврам Чальовски, има надпис за „Спомен, от Семейството на А.М.Чальовски на Христо, 16 февруари 1930“. Редят се фотографии, запечатали мигове от историята на родния град, на Македоно-Одринското опълчение и на Първа дебърска дружина, вплетени са образи на хора с пъстри мияшки носии, с които е облечено мало и голямо в рода. От фотографиите ни гледат напети мъже, излъчващи самочувствие и увереност, облечени ала-франга, с папионки и връзки, стройни жени с модерни дрехи и шапки и прически.

Предците ми са заставали зад каузи, които утвърждават българското съзнание и българската памет. В приложението към вече споменатата „Книга за мияците“ Георги Трайчев е представен като дългогодишен екзархийски училищен инспектор в Галичко-Реканската околия, който по покана на Историко-Географското дружество изнася сказка в Софийския университет за „племето“ МИЯЦИ. „Сказката понеже представляваше голям интерес и за да бъде чута от по-голям брой слушатели-Мияци, бе повторена на устроеното от Миячките братства в София утро в салона на Македонския дом“. По покана на историческото дружество при Академията на науките Г. Трайчев изнася трета сказка за големите личности в нашата история. „В горните три сказки, изнесеният материал за Мияците от г-н Трайчев е от голямо историческо значение и поради това, като се има предвид времето и труда, положени от автора и за да не бъде изгубен, Миячките братства в София в София на 15. III. 1940 год. държаха протокол, в който решиха да се напечати книга за „Мияците“. Дълг се налага, всеки Мияк да посрещне това решение с радост, понеже ще можем да оставим на нашето поколение исторически спомени от всичките подвизи, и големи дейци, които са допринесли много в миналото.

Предвид, че книгата скоро се слага под печат, умолявате се, ако имате запазени стари исторически снимки, или ценен материал – веднага да ни го пратите“. Обръщението е подписано от Апостол Христов, председател на Галичко-Реканското културно просветно благотворително братство „Св. Йоан Бигор“.

На същата дата настоятелствата на Крушевското, Галичкото, Смилевското и Папрадишкото братства изразяват решение да се направи всичко възможно да се отпечати този ценен от историческо значение материал. То е подписано от председателя на Хр. Танушев, председател на Крушевското Културно-просветно и Благотворително дружество.

Моите предци са изписвали свети образи, полагали са костите си в олтара на България, за да има българска памет, име и дух. Не са се борили за македонско малцинство, македонска нация и език, „запазена марка“ на Коминтерна, за незаконна организация ОМО „Илинден“. Няма нищо по-страшно от духовната беднота, няма нищо по-страшно от забравата и обезличаването на корените. А те отдавна чукат на вратата ни.

Днес, когато националната ни идентичност не просто е поставяна под съмнение, но в резултат на трайна и добре обмислена политика, тя е мачкана, а историята ни изкривявана, подменяна и фалшифицирана, а делата на предците ни, на личностите, които са ни дали право да се чувстваме горди, че сме българи, са старателно очерняни, е време да се даде отпор. Иначе ще загубим правото да съществуваме на тази земя. Трябва да възродим добродетелите, които са ни завещали старите българи, пренесли през вековете българското име и българщината, на онези силни мъже и жени, които са били готови на смърт в името на Mайка България. Нужно ни е второ Възраждане.

 

1Чени ди Пепо (Джовани) Чимабуе, известен също и като Бенчивиени ди Пепи или на съвременен италиански Бенвенуто ди Джузепе. Той е флорентински художник и автор на мозайки, последният велик художник, рисуващ във византийски стил, който доминирал в Италия през средните векове. Известен е с откриването на Джото за света на изкуството. Чимабуе е смятан за последния велик художник представител на византинизма, наричан в Италия „маниера грека“. Изкуството по това време изобразява сцените относително плоски. Той е пионер в движението към натурализъм, като в неговите фигури има по-голяма реалистичност, верни пропорции и сенки. Творбите му по-късно оказват влияние върху имена като Джото.
2Арсени (Арсений) Танасков Йовков с псевдоними Пейко Селички, Стар Чинар е български революционер, представител на левицата в македоно-одринското революционно движение в началото на XX век и публицист – учи в Битолската българска класическа гимназия, където членува в революционен кръжок. В навечерието на Илинденското въстание бащата на Арсени Йовков загива в престрелка с турците. След като научава за смъртта на баща си Йовков се връща в Дебърско и влиза в македоно-одринското революционно движение. Участва в Илинденско-Пребраженското въстание като секретар на войводата Тасе Христов. Участва в боевете в Дебърца и Кара Осман. След като брат Нико Йовков загива в едно сражениe, Арсени става войвода на неговата чета. След въстанието емигрира в България. Основава Дебърското братство в София и го ръководи. Участва в Балканските войни, като македоно-одрински опълченец По време на Първата световна война е назначен за кмет на окупираната от българската армия Прищина (1917 – 1918). След 1921 година Арсени Йовков е един от ръководителите на Илинденската организация, основател и главен редактор (1921 – 1924) на вестник „Илинден“. Във вестника пише уводни статии и други материали, с които се обявява против подялбата на Македония. Добри публицистични произведения на Йовков са статиите му „Битоля умира“, „Има ли малцинства“ и „Илинденското въстание в историята“.
Противник на правителството на Стамболийски, Арсени Йовков се отнася положително към Майския манифест от 1924 година и идеята за сближение на Вътрешната македонска революционна организация с комунистическите сили. Пръв в България публикува манифеста. Един от авторите на Меморандума на Илинденската организация от 17 април 1924 г. – протест срещу преследването на македонски дейци от правителството на Александър Цанков.
След убийството на Тодор Александров през 1924 година, напуска София и потегля за Македония, но е убит в Бараково от привърженици на Иван Михайлов по време на Горноджумайските събития по обвинение, че е участвал в заговора за убийството на Тодор Александров.
3Иванов Й. Българите в Македония. С., 1917, с. 215. Петре Филипович – Гарката, Макрия Негриев Фръчковски и Марко от Гари, като майсторите изрично посочват, че са българи. В „македонските“ издания надписът е удължен и вместо бугари е записано „от Гари“. Това са села от общо 25-те от Галичко-Реканско, които са дали зографски родове. Заради изключителната стойност на иконостаса през Втората световна война той е скрит в хранилището на местната банка, за да не пострада. Идеята е на известния български етнограф и фолклорист професор Христо Томов Вакарелски, който от 1941 до 1944 година е директор на Народния музей в Скопие.
4Йовков, Арсений. „Българи в Македония“, 14.04.1924 г., в. „Македоно-одрински лист“, бр. 1, Македония. Сборник документи и материали. Изд. на БАН, София, 1978, с. 679-683.
5Апостол Фръчковски - роден в с. Галичник, Дебърско, през 1877 г., иконописец, представител на Фръчковския род от Галичко-Реканската (Мияшката) школа. Започва да рисува на 14-годишна възраст под ръководството на баща си Христо Фръчковски, ученик на прочутия Дичо Зограф, а след смъртта му — на най-големия си брат. Към 1899—1903 г. може да се сметне, че придобива самостоятелност и водеща позиция в колектива („компанията” или „тайфата“), защото през 1899 г. рисува кубето на църквата на с. Златарица, а през 1903 г. „предприема целия иконостас на „Св. Троица” в Ловеч — все отговорни задачи, изискващи майсторлък. Според документ, продиктуван от него, участва в изографисването на църкви в Лясковец (1904, „Свети Атанасий“), Арбанаси (1905, манастир „Свети Никола“), Свищов (1906, „Света Троица“), рисува икони за църкви в Поликраище (1909), Енидже Вардар (1909, „Св. св. Кирил и Методий“) и на други места. Към 1909 година заедно с Г. Желязков открива Ателие за църковна живопис „Свети Лука“ в София. Преди Първата светов-на война участва в изработването на иконите за храма „Свети свети Кирил и Методий“ в Ксанти, за църкви в Добрич, Пирдоп, Оряхово, Иваняне, Драганово, Горна Оряховица, Луковит, както и в изографисването на църкви в Стара Загора („Свети Димитрий“), Пловдив („Свети Георги“ и „Света Параскева“), Ихтиман (1914, „Света Богородица“), Ветрен, Пазарджик, Беглеж. Работи в Горна Оряховица – 4 църкви, в Лясковец – 5, в с. Дагарово, Долна Оряховица, в Елена – 2, Беброво, Севлиево, Дряново, Стара Загора, Ямбол, Враца, Кюстендил и пр., Еднидже-Вардар, Скеча и много други. Изработват живописта на църквите „Св. Николай“, „Св. Георги“, „Св. Спас“ в София, изрисуват 12 царски икони в Светия Синод, Козлодуй, Зелениково, Троянския манастир и др. Чак до смъртта си през 1947 г. рисува из цяла България, като предава занаята на сина си Христо, който пък работи до 1963 година, когато умира.
6Трайчев, Георги. Книга за мияците (Историко-географски очерк). София, Македонска библиотека №12, Печатница „П. Глушков“, 1941, Книгата е одобрена и препоръчана от семейството на Народното Просвещение с окръжно от I, 1941, с. 158-160. В книгата са включени 71 клишета и една карта на Реканската област.
7Марко Симеонов Плешка е български революционер, дебърски селски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Роден е през 1866 година в дебърското село Галичник, тогава в Османската империя. Остава без образование, присъединява се към ВМОРО през 1893 година и действа като куриер. През Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета в Дебърско. Между 1904-1906 година е легален работник и куриер в родния си край, а между 1906-1910 година в Ениджевардарско, Солунско и Воденско, където активно подпомага Апостол войвода и Ичко Димитров. През Балканската война е доброволец в Нестроевата рота на I дебърска дружина от Македоно-одринското опълчение заедно със сина си Стоян Марков Плешка. Става активен член на Илинденската организация. Умира в София на 26 октомври 1933 г. Описан в спомените на Апостол Христов Фръчковски за времето на Илинденското въстание.
8Янаки (Наки) Янев, наричан Лавчанчето и Кичевски. Роден е в кичевското село Лавчани, което тогава е в Османската империя. През октомври 1897 година влиза в първата кичевска чета на ВМОРО на Дуко Тасев. През лятото на 1901 година пристига в Поречието начело на чета от пет души, подготвена от Сръбската пропаганда. ВМОРО я проследява. Битолският началник Никола Русински, който им предлага да влязат в организацията и Янев и вторият войвода Арсо Мицков приемат. Янев става войвода в Дебърско. Негови четници са помощникът му Максим Ненов, Павел Караасанов и Кръстьо Асенов. Янев е делегат на Смилевския конгрес, който го определя за кичевски районен началник. През Илинденско-Преображенското въстание дава сражение на планината Душегубица. След въстанието е сред малкото войводи останали в района си. До 1907 година е дебърски войвода, след което емигрира в България и се установява в София на лечение. След Младотурската революция се връща в Македония. През септември 1910 година по време на обезоръжителната акция на младотурците е арестуван, бит до припадък и отведен в Кичево, за да бъде съден от военнополеви съд. Участва в Балканската и Междусъюзническата войни като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Служи в 1 рота на 11 серска дружина и в Сборната партизанска рота на МОО. Носител е на кръст „За храброст“ ІV степен. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 г. против разкъсването на Македония.
9Цит. по: Спомени на Апостол Христов Фръчковски, родом от гр. Галичик, иконописец, бивш началник на Галичкия революционен подрайон през периода 1902-1903 година. НБКМ-БИА, кол. N42, а.е. 60, л. 1-21. – Военноисторически сборник, 1991, 4, с. 108. Вж. и Г. Трайчев. Книга за мияците. София, 1941.
Милков, Хр. Апостол Фръчковски и Галичник през Балканските войни, http://www.mni.bg/2015/11_57.html; Същият. Апостол Фръчковски и Галичник през Първата световна война,
http://www.mni.bg/2015/11_57/apostol-fruchkovski-imijacite.
html. Същият. Апостол Фръчковски – от четката до револвера,
http://www.mni.bg/2015/12/apostol-fruchkovskiot-chetkata-do.html.  Същият. Димитър Станишев и емблематичното му дарение за Галичник,
http://www.mni.bg/2016/03/dimitar-stanishev-i-darenieto-mu-za.html.  Същият. Да дариш от родолюбие (Луиза и Димитър Станишеви),
http://www.mni.bg/2016/03/blog-post.html.  Георги Трайчев, Любен Грапчев. Апостол Христов Фръчковски. Овенти Исачев Фръчковски. Документален сборник. Българите и Голямата война. Българската академия на науките. Институт за исторически изследвания. Държавна агенция „Архиви“. София, Институт за исторически изследвания – БАН, 2016, 296-304.
10Стихотворенията на Апостол и Христо Фръчковски се публикуват за пръв път. Те представляват част от личния ми архив. Единственото датирано е „Свобода“ от юли 1920 г. Логично е се предположи, че и другите са писаниоколо това време. Знаем каква е съдбата на македонските българи след разпокъсването на нашите земи в резултат от Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. след като макар и за кратко, се постига мечтаното обединение на всички български краища. Ето защо всички цитирани стихотворения носят мрачни послания, набива се мотивът „черно“ – смъртта: „черна“ свобода за Македония, „черно робство“, от което отечеството трябва да освободи македонския мъченик, и най-тежкото и сякаш безутешно – „Черен камък мен притиска, Моя сън го туй изиска, Там да бъда вечер роб“.
11Кликам – викам.
12Георги Трайчев Георгимайков (срещан и като Гьоргимайков), с псевдоними Вестителов, Г. Майков, е български просветен деец, фотограф и революционер, деец на ВМОРО. Роден на 2 октомври 1869 г. в град Прилеп, тогава в Османската империя. Завършва с четвъртия випуск на Солунската българска гимназия и става учител в Дебърския инспекторат. През есента на 1896 година влиза във ВМОРО. В учебната 1907/1908 година е директор на Прилепското българско мъжко класно училище. Едновременно с директорството си, в 1908 година Трайчев става председател на околийския революционен комитет в Прилеп. След Хуриета по нареждане на Екзархията управлението на мъжкото и девическото училище в Прилеп се слива. В началото на учебната 1908/1909 година Трайчев е директор на прилепските училища, но бързо напуска службата, тъй като се създава училищен инспекторат в Македония и Георги Трайчев е назначен за околийски инспектор със седалище в Прилеп, като на негово място за директор на прилепските училища е назначен Христо Шалдев. До Балканската война работи като училищен инспектор в Дебърска епархия. След Междусъюзническата война Трайчев е екстерниран в България от новите сръбски власти и работи като учител. През август и септември 1916 г. придружава като фотограф Любомир Милетич в рамките на Научната експедиция в Македония и Поморавието. Пише спомени и книги на македонска тематика. През 20-те години на ХХ век е учител в ІV Софийска прогимназия.
13Цит. по: Спомени на Апостол Христов. Г. Трайчев. Книга за мияците. София, 1941, с. 168.
14Пак там.
15Христов, Апостол. Организирнето на 1-ва Дебрска опълченска дружина. – в. „Дебрски глас“, Дебърско благотворително братство. Възпоменателен брой по случай патронния празник на братството. София, 21 юни 1937 г., с. 3.
16Пак там.
17Пак там, с. 170.
18По спомените на Апостол Христов. Г. Трайчев. Книга за мияците, с. 233-234.
19Милетич, Любомир. Женската носия в Галичник. – Сп. Македонски преглед. Г.II. 1926, кн. 2, с. 103-106.
20Отец Овентий е роден на 10 март 1862 г. в тогавашното планинско село Галичник. От малък остава сирак. Роден в прочутата фамилията майстори Фръчковски, Овентий от дете бил посветен в тайните на православната иконопис и дърворезба. Като зограф работил в много църкви из целия Балкански полуостров. Заедно си чичо си Кузман Макриев и братовчед си Макрий Кузманов изработва амвона и проскинитариите в катедралната църква „Успение Богородично“ във Варна. Работят и в някои варненски села, в горнооряховските храмове „Св. Георги“, „Св. Богородица“ и „Св. Димитър“, в лясковските „Св. Атанасий“ и „Св. Василий“. Рисува икони за храм „Св. Троица“ в Севлиево. Работи в църквата „Св. Никола“ в Златарица и в „Рождество Богородично“ в Елена. Рисуват икони в „Успение Богородично“ в Добри дял, в „Св. Димитър“ в Кесарево, в „Св. Георги“ в Беброво, в „Преображение Господне“ в Марян, „Св. Георги“ в Чаир (Камен), в Долна Оряховица. През 1904 г. заедно с други зографи рисува иконите в катедралния храм „Св. Троица“ в Ловеч. След това работи отново в Лясковец, рисува за църквата в село Върбица, за „Св. Никола“ в Лясковец и за манастира „Св. Николай“ в Арбанаси и много други.
21Люботрън. Свещеник Овенти Исачев. – Родина, С., 15 март 1927 г., бр. 9. Георги Трайчев, Любен Грапчев. Цит. съч., с. 302.
22Куманов, Милен. Македония. Кратък исторически справочник, София, 1993, с. 197.
23Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, с. 419.
24Бужароски, Ристе. Галичка повест. Скопje, 1976, с. 140-141.
25Василиев, Асен. Български възрожденски майстори, с. 224-225.
26Бужароски, Ристо. Галичка повест. Скопje. 1976.
27Владимир Гиновски - учи скулптура във Висшия институт за изобразително изкуство в София при професорите Андрей Николов, Марко Марков и Иван Лазаров, като завършва в 1952 г. Прави бюстове на видни възрожденци, революционери и културни дейци. Автор на над 50 паметници в страната и в чужбина: Паметникът на Светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека в София, паметници на Кирил и Методий в Рим и Мурманск, монумент на Ботев във Враца, бюст-паметник на Васил Левски в Борисовата градина в София, паметници на Васил Левски в Унгария и САЩ, паметник на Елин Пелин в Байлово, паметник на Тодор Александров в Кюстендил, скулптурен портрет на Борис Христов, бюст на Николай Гяуров и други. Когато през 1963 г. Народната библиотека „Васил Коларов“ е преименувана на „Кирил и Методий“, е обявен конкурс (1963-1965) за нов паметник, който да бъде поставен на мястото на паметника на Васил Коларов. Конкурсът е спечелен от Владимир Гиновски, а паметникът е открит е през 1972 г. Фигурите са високи 4,2 м. Паметникът е смятан е за едно от най-добрите постижения на българското монументално изкуство. Негово копие е поставено през 1990 г. в Мурманск, Русия, както и в двора на българското посолство в Рим. Носител на Награда за цялостно творчество на СБХ (1997).
28Люботрън. Свещеник Овентий Исачев. – Родина, С., 15 март 1927 г., бр. 9. Георги Трайчев, Любен Крапчев. Цит. съч., с. 302.
29Цит. по: Милков, Христо. Още един документ за Илинденско-Преображенското въстание 1903. Спомени на Апостол Христов Фръчковски, родом от гр. Галичик, иконописец, бивш началник на Галичкия революционен район през периода 1902-1903 година. НБКМ-БИА, кол. N42, а.е. 60, л. 1-21 – сп. Военноисторически сборник, 1991, 4, с. 108. Милков, Христо. Галичанки първи целунаха кръста през Илинденското въстание. – Жените в българската литература и култура. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. София, 2018, 193-206.
30За нея екзархийският наместник Георги Трайчев пише: „Била е постоянна куриерка на кичевско-галичкия революционен район. Като куриерка е изпълнявала най-доблестно и своевременно възложените й задачи, с което е държала постоянно във връзка четите с легалните началства в района.
През 1913 година, когато сърбите окупираха нашия край, била насила измъкната от къщи през полунощ със запушена уста, като е била съблечена гола пред църквата „Св. Ап. Петър и Павел“ в с. Тресонче и изтезавана най-жестоко, след което е била убита и хвърлена в едно дере, като трупът й е стоял непогребан три дни, за да я ядат кучетата“. („Книга за мияците“, София, 1940).
31Пак там, с. 110.
32Пане Гюрчинов Фръчковски - роден е в 1847 година в голямата мияшка паланка Галичник, тогава в Османската империя. Заедно с баща си Гюрчин и с братята си Михаил и Теофил образуват самостоятелна тайфа. След смъртта на баща им, Михаил оглавява тайфата. Михаил работи с Нестор Траянов и помощниците си в старата църква в Гостивар към 1860 година. Също така работят в църквата в Зубовци, Гостиварско и в Лешочкия манастир. Работи с тайфата и в Нигрита, Серско, Ксанти и Ксантийско, Гюмюрджинско и в „Свети Георги“ в Даръдере, където ги придружава Нестор Траянов, който замества Михаил след смъртта му в 1874 година. След смъртта на Теофил и Михаил, тайфата се мести в Южна България след Освобождението. Работят в църквата „Света Неделя“ в София, а също така в Сопот, Аджар, Калофер и други. В Сърбия работят в Неготин и околията. След като Пане обхожда и твори с братята и синовете си из цяла България, се заселва в основания от български преселници град Александрия. Умира в 1892 година.
33Харзувал – молба, иск, прошение.
34Цит. по: Изложение от Янко Кузманов Фръчковски от Галичник за [баща му] Кузман Макриев вън от неговата дългогодишна иконописна дейност. – В: Асен Василиев. Български възрожденски майстори. София, 1965, с. 220.
35Кузман Анастасов (Тасев) Паскалев Шапкарев е български възрожденски книжовник, фолклорист, редовен член на Българското книжовно дружество, днес БАН (1900).
36Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма. С., Български писател, 1984, с. 416.
37Афоресан. - 1. Църк. Който е отлъчен от църквата. Афоресан поп.
38Трайчев, Г. Цит. съч., с. 73.
39Хаджи Теофил Аврамов Жунгуловски е български духовник, архимандрит, участник в църковно-националните борби на българите, български екзархийски наместник в Дебър.
40Трайчев, Г. Цит. съч., с. 76.
41Пак там, с. 220.
42Трайчев, Георги. Книга за мияците, с. 237.
43Цит. по: Апостол Христов Нашето иконопиство и резбарство в Дебърско. Албум Алманах „Македония“. София, 1931, с. 114-115.
44Цит. по: Апостол Христов. Дебърският манастир „Св. Иоан Бигор“. – в. „Дебърски глас“, 21 юни 1937, с. 3.
45Милетич, Л. Исторически и художествени паметници в манастира Свети Иван Бигор. С., 1918, с. 24.
46Цит. по: Милков, Христо. Още един докуменент за Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. – сп. „Военноисторически сборник“, 1991, 4, с. 112.
47Цит. по: Апостол Христов. Организирнето на 1-ва Дебрска опълченска дружина. – в. „Дебрски глас“, Дебърско благотворително братство. Възпоменателен брой по случай патронния празник на братството. София, 21 юни 1937 г., с. 3.
48Димитър Станишев е роден на 9 март 1861 г. в Галичник, тогава в Османската империя, в семейството на търговеца Мино Станишев (1834 - 1916). Получава основното си образование в Галичник, а след това учи при чичо си митрополит Партений Нишавски. През 1877-1878 година е в окупирания от сръбски войски Трън, където се противопоставя на опитите за сърбизация на местното население, поради което многократно е арестуван. През 1885 година взима участие в Сръбско-българската война с трета чета на софийското опълчение, като в Пирот е бил назначен за помощник полицмейстер. Работи като чиновник в Министерството на благоустройството. Дарява родната си къща на българската управа в Галичник между 1915-1918 година по време на Първата световна война. През 1931 година подарява триетажната си къща в София на Министерство на просветата и образува дарителски фонд за деца бежанци от Македония и Западните покрайнини, заради което е награден с „Българска признателност за човеколюбие“, III степен, лично от Цар Борис III. Избран е за почетен председател от Галичко-реканското благотворително братство. През 1932 година дарява 15 000 лева за посмъртната каса на Илинденската организация, която подпомага бивши революционери, изпаднали в нищета. Съпругата му Луиза Станишева се занимава активно с благотворителност. Умира на 26 септември 1936 година и е погребан с почести от македонската емиграция.
49Трайчев, Георги. Цит. съч., с. 126.
50Тончев, Теньо. Възхвала на старите майстори. С., 1986, 12-13.
51Димитър (Дичо) Кръстев (Кръстевич) Дичов, известен най-често като Дичо Зограф, е български иконописец, виден представител на Дебърската художествена школа. Той предпочита кавалетната живопис и е един от най-плодотворните зографи на Българското възраждане – огромно количество красиви икони и фрески са разпръснати из Драмско, Охридско, Серско, Кумановско, Воденско, Видинско, Кулско, Ломско, Скопско и Албания.
52Запис на разказа на Санда Гиновска, потомка на два зографски рода от Галичко-Реканската школа, Фръчковския и Гиновския. Част от личния архив на автора.
53Запис на разказа на Милена Дойчинова. Част от личния архив на автора.
54Запис на разказа на Санда Гиновска.
55Запис на разказа на Милена Дойчинова.
56Пред съда големият българин Илия Коцарев, големият страж на бъгращината в Охрид извисява глас срещу обвинението, че се е противопоставил на партизаните, които носели освобождението на Македония: „Ами не ми е ясно, бре луге, како може да се ослободува веке еднаж ослободената Македония.” Гочев, Янко. 24 МАЙ 1941 г. ОХРИД ВЛИЗА ОКОНЧАТЕЛНО В БЪЛГАРИЯ, https://www.sitebulgarizaedno.com.
57Димитров, Емил. Македония: светлини и светини – 2. Либерален преглед. 30 ноември 2009, http://www.librev.com/.
58Цит. по: МАКЕДОНИЯ. Сборник от документи и материали, с. 600.

 

X

Right Click

No right click