Студията е публикувана в списание "Времена", бр. XIX, 2020 г.

 

Учредяването на войнушката институция в хода на османското завоевание е едно от ярките свидетелства за гъвкавостта и адаптивността на османците към местните условия на Балканите. Тук християнското население преобладава по численост спрямо колонизираните тюрко-мюсюлмански групи.¹ Преди османските турци да установят своята власт в региона, съществуват военизирани групи население, които са съществена част от въоръжените сили и отбранителната система на Второто българско царство и останалите християнски държави. Поради редица обстоятелства завоевателите решават да включат тези хора в своята военна организация, запазвайки част от техните привилегии, най-вече чрез освобождаването от някои данъци.² Този подход е едно от ярките свидетелства за готовността на нашествениците да се възползват в максимална степен от потенциала на покорените християни, мобилизирайки го в служба на собствените си завоевателни стремежи. В тази гъвкавост и адаптивност някои изследователи не без основание виждат един от важните фактори за лесното и трайно установяване на османската власт на Балканите.³ За времето на учредяването на войнушката институция и обстоятелствата, при които това се е случило, разполагаме с ограничен брой и твърде несигурни разкази в някои по-късни османски хроники. Но въпреки това в тези наративни източници са използвани данни от по-ранни текстове. Поради това можем до голяма степен да им се доверим. В труда си „Хешт бихишт” („Осемте рая”) Идрис Битлиси  твърди, че войнуците били „стари спахии”,  заварени при османското завладяване на Балканския полуостров, както и че, за разлика от останалите „неверници”, те се били запазили изцяло като конен корпус и били използвани като пазачи на конете⁴. По малко по-друг начин представя учредяването на войнушката институция Хюсеин (1568/69 – ок. средата на ХVІІ в.), който пише, че „по време на невернишкото управление” войнуците били част от групата на военните (askeri tayfesinden), поради което след завоеванието „понасяли извънредно тежко райетското [си] състояние”. Тогава, според Хюсеин, по инициатива на втория румелийски бейлербей Тимурташ османската власт намерила за целесъобразно да ги включи във военната си организация, като използва уменията им.⁵ Създаването на войнушкия „корпус” е описано и от Ходжа Садеддин (1536/37–1599). Неговата хроника обвързва хронологически първите по-сериозни нападения срещу българската държава, признаването на цар Иван Шишман за османски васал и учредяването на войнушката институция. За тези събития османският хронист разказва в рамките на няколко последователни страници.⁶ Обаче, макар да потвърждава версията за основаването на войнушкия корпус на отвоювани от българите територии в днешна Тракия, и то именно по времето на Мурад І и по настояването Тимурташ бей, негов бейлербей в Румелия, вероятно около 1376/1377 г., Садеддин не хвърля светлина по въпроса за произхода на войнуците. Напротив, от неговия разказ читателят остава не с впечатлението, че се създава напълно нова военна формация, която трябвало да отговаря за необходимата екипировка на походите и да се грижи за конете и катърите.⁷ Но по-важно е не това, че войнушкият корпус е новосъздадена от османците структура, а обстоятелството, че в него са включени представители на военната прослойка на завоюваните балкански християнски държави.

Сведенията за привличането на представители на военната класа от средновековните Балкани в редовете на войнушкия „корпус” косвено се потвърждават от обстоятелството, че през първия век след османското завоевание част от войнуците все още изпълнявали реална военна служба и в запазените от това време османски регистри често са определяни като „синове на стари спахии”.⁸ През XV в. тези войнуци, регистрирани в описи от Западните и Югозападните Балкани, служат като бойци джебелии.⁹ В източния дял на османската провинция Румелия, който в общи линии съвпада със земите на днешна България, вероятно още от края на XIV в. съществува ядро от войнуци, зачислени на служба в държавните конюшни. В тази група през XVI в. вече са включени всички представители на тази категория население от Софийско, Дунавската равнина и Предбалкана (цялата територия на Никополския санджак), Пловдивско, Пазарджишко, Силистренско, Провадийско, Сливенско и Ямболско.¹⁰ В този си териториален обхват войнушката институция просъществува чак да първите десетилетия на XIX в. и времето на Танзимата.¹¹

По времето на султан Сюлейман I Великолепни (1520-1566) войнуците от държавните конюшни се разделят на две групи според мястото на службата им в т.н. голяма и малка конюшня.¹² В голямата конюшня са разпределени обслужващите конете на самия султан и обкръжението му от вътрешната и външна дворцова служба, както и на спахиите от платената кавалерия. В малката конюшня работят онези войнуци, грижещи се за товарните коне, катъри и камили.¹³ Споменатите товарни животни служат главно за пренасяне на екипировката за военните походи на османската армия. В мирно време основно задължение на дежурните по служба войнуци е не само работата в споменатите две отделения на столичните конюшни, но и косенето на държавните ливади. По време на война те следват обоза на армията, като отново изпълняват същите задължения за грижа на конете и товарните животни.¹⁴

За социалното положение на войнуците е характерно, че срещу службата си владеят условно освободена от данъци служебна обработваема земя, наречена бащина. Подобна бащина е съставена обикновено от орни земи (ниви), ливади, лозя и овощни градини.¹⁵ В случай, че изпълняват редовно службата си, владелците са освободени от джизие.¹⁶ Но тези привилегии са пряко зависими от службата в полза на държавата, тъй като служебните бащини са част от държавната (мирийска) земя и не може да бъдат продавани и оставяни в наследство.¹⁷ Нещо повече, когато не изпълнели служебните си задължения и не са получили удостоверителни тезкерета, войнуците са принуждавани да изплатят всички райетски данъци за годината, сред които и джизието.¹⁸

Войнуците от държавните конюшни имат своя провинциална организация в Румелия, начело на която стои войнушки санджакбей, споменаван в документите и като войнукбей.¹⁹ От списъка на провинциалните управители от 1527 г. става видно, че съществува един войнушки санджак, начело на който към споменатата година е Неби бей.²⁰ Войнушкият санджак не е административно-териториална единица в истинския смисъл на думата, а организационна единица на войнушкия корпус. Войнукбеят може да администрира членовете на корпуса, разпръснати на една обширна територия, която попада в границите на обичайните „спахийски“ санджаци като административно-териториални единици. На териториите на по-малките административни единици, каквито са казите и нахиите, войнуците се ръководят и контролират от сераскери (черибашии), офицери, които, доколкото се разбира от документите, подобно на войнушкия санджакбей произхождат от средата на служителите на столичните дворцови конюшни.²¹ Висшите офицери във войнушкия корпус са мюсюлмани. Във войнушките села от един регион обаче поне през XVI в. се разпореждали низши офицери, излъчвани от средата на самите войнуци християни. Те се наричат лагатори и са войнушки старейшини на селищно ниво. Лагаторите отговарят за дисциплината на войнуците от селата, за тяхното рекрутиране и изпращане по служба. Заедно с тях подобна роля във войнушките селища изпълняват примикюрите.²² На най-ниско равнище в организацията са войнушките гьондери (назовавани още с термина низе),²³ които се състоят обичайно от трима или четирима души – един войнук и двама или трима ямаци (помощници). Всички членове на войнушкия гьондер имат равни права и задължения, като се редуват в годишните дежурства за работа в държавните конюшни. Цялата войнушка организация е подчинена на двамата мирахори на столичните конюшни.²⁴

***

Хронологически създаването на войнушкия корпус в хрониките на Хюсеин и ходжа Садеддин е ситуирано непосредствено след превземането от османците на района на Ямбол и прилежащите му райони, разположени в южните склонове на Източна Стара планина.²⁵ Това е един район, който във времето на Първото и Второто българско царство е важна погранична територия, значима част от отбранителната система на държавата. Няма никакво съмнение, че именно там живее военизирано население от граничари и пазители на важните проходи на Източна Стара планина, към които обичайно се насочват чуждите армии, когато се отправят на поход срещу българската държава. Тази територия, разположена южно от Стара планина, е с особена важност за отбранителната стратегия на средновековната българска държава. Този факт дава основание да приемем за логични сведенията на османските хроники, че първоначално войнушкият корпус е основан именно в този регион с участието на военизирани групи от тогавашната българска войска. Едно подробно изследване на войнушката институция в района на Източна Стара планина и прилежащите райони според по-късни османски документи може да хвърли повече светлина върху състоянието на нещата по време на създаването на войнушката институция. За османците е обичайно да възприемат и запазват някои заварени институции и обичаи.²⁶ Осъзнавайки този факт, напоследък някои изследователи на историята на средновековната българска държава също се обръщат към информацията на османските хроники и документи от XV-XVI в.²⁷

Макар че по въпроса за войнушката институция и войнушкото население през ранните векове от османското владичество има богата литература, най-честите дискутирани проблеми са самото организационно устройство на войнушкия корпус, законовият статут на войнуците, естеството на службата им и тяхното социално-икономическото положение. Посочван е най-общо численият състав на войнуците от държавните конюшни или джебелю-войнуците от Западните Балкани, като в някои случаи това е направено по региони.²⁸ В наши по-стари публикации сме представили данни за количествения състав на войнуците в административно-териториалните единици от двете страни на Източна Стара планина.²⁹ Но досега не сме публикували подробната информация за мрежата от войнушки селища в този регион, в който по всяка вероятност е поставено началото на самата войнушка институция. Това е задачата на настоящото изследване.

***

В историческата литература съществува мнение, че голямата концентрация на войнуци в дадени региони показва къде са се намирали оспорваните зони на конфликт преди пристигането на османците.³⁰ Това важи в най-голяма степен именно за района на Източна Стара планина и равнината южно от него. Това е погранична и военно оспорвана зона, където наличието на военни структури още преди идването на османците е безспорен факт. През XIII-XIV в. тук функционират множество крепости, защитаващи източните старопланински проходи и подстъпите към тях. Един много ценен извор за укрепленията в този регион е поемата на Мануил Фил за подвизите на византийския военачалник Михаил Глава Тарханиот по време на военните действия през 1278 г. срещу Ивайло, наречен с прозвището Лахана.³¹ Това е един изключително ценен източник за историческата география на региона един век преди османското нашествие и учредяването на войнушката институция. Мануил Фил изрежда десетки крепости, част от които нямат сигурна идентификация. Но все пак достатъчен брой от тях са с изяснено местонахождение. По южните склонове на Източна Стара планина, по-точно на североизток от Сливен и южно от Котленския проход се намират крепостите Каменна (в района на Сините камъни над гр. Сливен), Сотирград (при дн. с. Сотиря, Сливенско), Ачера (при днешното с. Ичера, Сливенско), Мокрен-Пачово (при с. Мокрен), Пирцигион (при изхода на Мокренския проход близо до дн. с. Горно Александрово, Сливенско), Грамена (при днешното с. Градец).³² Макар и да не е спомената от Мануил Фил, в южните склонове на Балкана се намира крепостта Сливнос (Сливен), която изглежда е главна крепост със заобикалящите я гореспоменати 6 по-малки крепости, част от отбранителната система в южните склонове на Източна Стара планина.³³ В самия Котленски проход се намират твърдините Диавена (7 км. югоизточно от Котел и северно от с. Жеравна)  и Козяк (9, 5 км. североизточно от Котел).³⁴ По всичко изглежда споменатите дотук укрепени места са основната част от отбранителната система в южните склонове на Източна Стара планина. На североизток от Върбишкия проход, в долината на река Герила, са разположени две важни крепости, също споменати от Мануил Фил. Изопаченото грецизирано изписване на Урбицион се идентифицира като твърдината при днешния град Върбица, а крепостта Устие вероятно се намира близо до Преслав в едноименна местност на северния изход на Герловския пролом на р. Тича (Голяма Камчия).³⁵ От самия текст на Мануил Фил става пределно ясно, че крепостите Урбицион и Устие се намират североизточно от Върбишкия проход - по пътя към Преслав и Провадия.³⁶ Важни в отбранителната система на средновековна България на североизток от Върбишкия проход са големите крепости Провад (Овеч) и Преслав. Югоизточно от Преслав, по-точно южно от Смядово, вероятно се намира споменатата от Фил крепост Пацимиск.³⁷ На 6 км. западно от Преслав е разположена важната твърдина Бялград, която изиграва много важна роля през 1278 г., когато по време на т. нар. въстание на Ивайло тя се отбранява от воеводата Дамян срещу войските на византийския пълководец Михаил Глава Тарханиот.³⁸ Около Върбишкия проход вероятно се намират крепостите Петровун, Теофилакт и Гологлед.³⁹ Северно от Котленския проход до днешното с. Тича се намира крепостта Атица (6 км. северно от Котел), също спомената в поемата на Мануил Фил.⁴⁰

Османският хронист Мехмед Нешри, който завършва своето съчинение „Огледало на света“ през 90-те години на XV в. и следователно само столетие след завоеванието на българските земи, също дава някои сведения за крепостите в района на Източна Стара планина и Предбалкана.⁴¹ Но те се отнасят главно за твърдините между Провадия и Шумен, на север от старопланинските проходи и коритото на река Луда Камчия. Разказвайки за похода на Али паша към Правади (Провадия) и Шумен, Нешри изрежда последователно завладените крепости. Въпреки че османският автор твърди, че споменава крепостите в царството на Иван Шишман според българските им названия, всъщност част от тях са назовани с техните османотурски наименования. Първата превзета от Али паша крепост през 1388 г. е намиращата се близо до река Луда Камчия твърдина Овчага, която Нешри назовава Ченге.⁴² Впоследствие османците овладяват Овеч (Провадия), Венчан, Мадара, Шумен и Косова.⁴³ Нешри не споменава Преслав сред овладените български твърдини, но го споменава при общото изреждане на крепостите от царството на Иван Шишман под турското му име Ески Истанбуллук.⁴⁴ Можем да направим заключението, че главната крепост на военно-административната единица в този регион е Овеч (Провадия), чийто управител чрез преговори прави опит да осуети османската инвазия.⁴⁵ Този човек вероятно е бил военен управител на цялата област, разположена северно от източните старопланински проходи.

Напълно логично е именно близо до споменатите дотук крепости от времето на Второто българско царство да търсим селища с военизирано християнско население, което османците са включили в редовете на войнушкия корпус. През XIII-XIV в. византийските автори споменават т.н. Зигос, като имат предвид източната старопланинска верига и сложната крепостна система от двете страни на планината (северно и южно от нея), както и съществуващите тук военно-административни единици.⁴⁶ В едно свое изследване Ст. Йорданов, използвайки информацията на по-късни османотурски извори, сред които и данните за наличие на войнушко население в Сливенско, Ямболско и Провадийско в наши по-ранни публикации, достига до заключението, че тези извори могат да дадат някаква представа за военно-административното устройство в района на Източна Стара планина преди османското завоевание. Защото след като установяват тук властта си, османците възприемат и запазват до голяма степен заварената структура на военно-административните единици. Живеещото тук военизирано християнско население успешно е включено в османската система чрез създаването на войнушката институция и дервентджийския статут на редица села около проходите в Източна Стара планина.⁴⁷

В настоящото изследване ще представим конкретните данни в османските регистри от XVI в. за присъствието на селища с войнушко население в конкретни административно-териториални единици от двете страни на Източна Стара планина. Хвърлянето на повече светлина върху мрежата от войнушки села в региона ще потвърди приемствеността на войнушката институция и административното устройство на региона с времето преди османските завоевания от втората половина на XIV в.

 

Нахия Герлово, каза Шумен

 

Ще започнем своето изложение с региона, разположен северно от източните старопланински проходи. За него в регистъра от 1479 г. има прекалено откъслечни и разпръснати данни. Но вече през 80-те години на XV в., в началото на управлението на султан Баязид II, е съставена регистрация, която дава много по-прецизна информация за османските административно-териториални единици и селищата от района на Източна Стара планина. Северно от Котленския и Върбишкия проход османците са учредили една малка административно-териториална единица под името нахия Герилово.⁴⁸ Административен център е селището Герлово, което в литературата се свързва с Герилград. Това населено място оставя своето име като название на региона, запазило се и до днес.⁴⁹ Изглежда логично османците да са възприели и запазили в административната си система някаква малка военно-административна единица, която е съществувала и преди тяхното стъпване по тези земи. През 80-те години на XV в.  8 села (от общо 9) от нахията Герлово са обитавани от християни.⁵⁰ Колонизираните юруци в региона живеят само в селото Аладаглу и няколко мезри, като все още имат предимно номадски и пастирски бит. Но все пак са започнали да отсядат на определени места и да обработват орната земя на ненаселени мезри.⁵¹ Три от споменатите в този ранен регистър християнски села по-късно ще открием в списъка с войнушки села от нахията Герлово.⁵² Това са най-ранните цялостни данни за състоянието на селищната мрежа в Герлово и следващата такава запазена до днес регистрация е от почти половин век по-късно.

По времето, когато е извършена войнушката регистрация от 1528/29 г., бил съставен и един съкратен регистър на населението в османската провинция Румелия. В съкратения опис на населението обаче селата от нахията Герлово са записани в общия списък на населените места от казата Шумен, Никополски санджак.⁵³ Тогава Герловско в административно отношение спада към Шуменската каза. Вече във войнушкия регистър от 1529 г. нахията Герлово е записана като околия, от която се рекрутират войнуци за държавните конюшни. Главното войнушко село в региона е Вардун, в което на отчет се водят всички войнушки гьондери, съставени към 1529 г. от 55 души.⁵⁴ Редом с останалите членове на гьондери са регистрирани и двама войнушки старейшини. В нахията Герлово има един лагатор, някой си Васил, син на Яко, който живее в Черковна, другото главно войнушко село в региона.⁵⁵ Като жител на с. Вардун е записан примикюрът Петри, син на Брато.⁵⁶ Като примикюр той е селски старейшина на Вардун и има задължения подобни на лагаторските по контрола на войнуците. В рамките на селската община примикюрите в селищата с военизирано население обичайно съдействат на османските власти при събиране на данъците, при разгласяване на заповеди, както и при всички други задачи в рамките на института за колективна отговорност.⁵⁷ Освен че присъствието на войнушки старейшини в Черковна и Вардун ги откроява като центрове на войнушката институция в Герловско, в тези две села е регистриран и най-голям брой представители на тази категория население.

През 20-те години на XVI в. повечето войнушки села в Герлово са изцяло християнски. Само в Исмоловче (с. Методиево) живее едно мюсюлманско домакинство.⁵⁸ Селата носят български имена. Вярно е, че с. Драгановец е записано във войнушкия регистър от 1528/29 г. с турското си име Болу Късагъ, но в данъчния регистър на населението в Румелия от 1530 г. присъства като Драганофче.

Таблица 1

Войнуците от нахията Герилова, каза Шумен и другите жители на техните села през 1528-1530 г.

Селище		Християнски домакинства към 1530 г. (TD 370)	Неженени християни	Вдовици	Мюсюлмански домакинства	Приблизителен брой жители: Християни/мюсюлмани
Вардун		21	43			283 / -
Черковна		40	19	1		288 / -
Исмоловче (с.Методиево)		81	21	4	1	482 / 5
Добровиче, вероятно с. Добротица		24	16	5		181 / -
Болу Късагъ, с.Драгановец		29	5	3		172 / -

 

Следващите по хронология данни за войнушките селища в нахията Герлово датират от 40-те години на XVI в. По това време Вардун, Черковна и Исмоловче (Методиево) продължават да бъдат главните места на съсредоточаване на войнушко население в този регион. Но в регистъра се откриват имената и на селища, в които дотогава не присъстват войнуци.⁵⁹ В тях обаче живеят наистина незначителен брой войнуци. Това показва, че в случая не може да се изключва вероятността отделни представители на тази категория християни да са се преселили в други села не само в Герловско, като например с. Хуйван (с. Иваново), но и в съседни региони, като Чикендин (с. Лиляк, Търговищко) и Ески Истанбуллук (Преслав). В други случаи войнуци от Герловско просто са послужили за попълване състава на гьондери в други стари войнушки селища, сравнително отдалечени от родните им места. Такива са изглежда случаите, когато войнуци от Вардун, Черковна и Исмоловче (Методиево) са записани като служещи в нахията Йеркеч, която включва села в южните подножия на Източна Стара планина.⁶⁰ Съществуват обаче и обратните примери, когато Янука, син на Русин, от Жеравна (Баш кьой) и Бело, син на Бадо, от търновското село Чертовче (Чертовец, днес слято с Лясковец) се водят на отчет като войнуци от гьондерите в Герлово.⁶¹ В таблица 2 съм обобщил броя на войнуците в селата на нахията Герилова и някои други населени места, спадащи административно към казата Шумен. Общата равносметка е, че в Герлово и Шуменския регион към 1548 г. живеят 91 войнуци от държавните конюшни.⁶²

Таблица 2

Войнуците от нахията Герилова, каза Шумен и другите жители на техните села през 40-те години на XVI в.

Селище	Войнуци през 1548 г.	Христ. домакинства: към 1541-44 г. Рая/зев.войнуци	Неженени християни: Рая/зев.войнуци	Мюс. домакинства	Общ брой жители. Христ./Мюс.
Вардун, обл. Търговище	51	20 / 10	6 / 5	3	161 / 15
Черковна, обл. Търговище	19	21 / 6	11 / 18	1	164 / 5
Исмоловче (с. Методиево)	10	70 / -	45 / -		395 / -
Хуйван (с. Иваново, обл. Шумен)	3	30 / -	22 / -		172 / -
Добровиче, вероятно с. Добротица	3	22 / -	18 / -		128 / -
Драганофче, с. Драгановец	2	21 / -	17 / -		122 / -
Чикендин (с. Лиляк, обл. Търговище)	2
Ески Истанбуллук (гр. Велики Преслав)	1	36 / -	40 / -		220 / -

 

Основните войнушки села в Герловско през XVI в. са разположени южно от Преславска планина, съставна част от Източния Предбалкан. Регионът, в който се намират, преди османското завоевание е част от отбранителната система северно от източните старопланински проход. Тук се намират две от главните крепости. Едната от тях е самата крепост при Преслав. Другата твърдина е Бялград, която се е издигала именно на възвишение по северните склонове на Преславската планина.⁶³ Вардун и Черковна са сред най-старите населени места в Герлово. Тяхната близост до някои стари укрепени места говори за това, че не е изключена приемственост с времето на Второто българско царство. Защото покрай важните крепости Преслав и Бялград тогава трябва да е имало селища с военизирано население. Знаем, че войнушкото население във Вардун, Черковна и Исмолофче продължава да обитава тези села чак до XVIII-XIX в. Нищо не пречи тези хора да живеят там още от края на XIV - началото на XV в., когато представителите на военната класа в завоюваната българска държава са включени в новооснования войнушки корпус. Подобно допускане е логично, тъй като войнушките задължения се предават от баща на син. Служебните бащини задържат войнуците трайно в определените им селища. Когато османските войнушки описи от първата половина на XVI в. ни показват мрежата от войнушки села в Герловско, те ретроспективно ни връщат към възможното разположение на военизираното християнско население към края на XIV – началото на XV в.

 

Каза Провадия, Силистренски санджак

 

Североизточно от Герлово се намира един регион, в който преди османските нашествия също се издигат редица важни крепости, част от военно-административна единица на Второто българско царство. Център на тази област е крепостта Овеч или Проват, както е спомената в текста на Мануил Фил.⁶⁴ Османските завоеватели според обичая си да запазват заварените административни структури и да ги реорганизират под свое управление учредяват тук административно-териториална единица с център Правади (Провадия). Махиел Кийл прави едно трудно доказуемо твърдение, че през XV в. Провадия е част от Никополския санджак.⁶⁵ Наистина, през 1479 г. в описа на тимари и зеамети на мустахфъзи върху територията на Никополския санджак е записан тимарът на един от мустахфъзите на крепостта Провадия.⁶⁶ Но този тимар се намира в едно шуменско село, а град Шумен и областта му винаги са принадлежали на Никополския санджак. Това не е доказателство за принадлежността на Провадия към същия санджак. Още през XV в. регионът трябва да е част от Силистренския санджак и поради това не можем да открием други данни за него в най-ранните регистри за Никополския санджак от края на 70-те и през 80-те години на XV в.

Най-ранните известни ми засега данни за селищната мрежа на Провадийско са от войнушките регистри за 1523 и 1529 г., както и от съставения скоро след това съкратен опис на населението в Румелия от 1530 г. По това време Провадия е център на каза и нахия в рамките на Силистренския санджак.⁶⁷ През ХVІ столетие градът продължава да заема подобаващо място във военната инфраструктура на Османската империя. Това се предопределя преди всичко от факта, че макар да не се намирал в граничен район, Провадия е разположен на важен военен път по североизточното направление на османските военни походи. Освен това градът бил част от османската отбранителна система, доколкото винаги съществувал риск от вражеско нахлуване във вътрешността на страната откъм Дунав и Северното Черноморие. Всичко това е може би най-логичното обяснение защо в Провадия през третото десетилетие на XVI в. все още продължава да се поддържа малка крепост. Според информацията в съкратения опис от 1530 г. мюсюлманите, задължени с изпълнение на някаква служба към крепостта срещу освобождение от някои данъци, наброяват 73 души.⁶⁸ С отбраната на крепостта по същото време било ангажирано и българско християнско население, като например такива са 11 зенберекчии (стрелци с арбалет), за които е записано, че плащат харадж и испенче, но са освободени от авариз-и диванийе.⁶⁹ Освен това в града живеят 27 християнски домакинства и 11 неженени мъже, служещи в крепостта като занаятчии и изпълняващи различни второстепенни задачи по поддръжката ѝ. Срещу това те също са освободени от авариз.⁷⁰ Споменатите две групи всъщност са единственото християнско население със специални задължения в самия град Провадия. Войнуци там не са регистрирани.⁷¹

През 20-те години на XVI в. главните войнушки села в казата Правади (Провадия) са Каспичан (Газипечану) и Кюлевча. Всички войнушки гьодери (общо 36 войнуци) са регистрирани само в тези две селища. Основната група войнуци са жители както на двете села, така и на близкото до Каспичан с. Калугерица (днес квартал на град Каспичан).⁷² По всяка вероятност с. Кюлевча е оперативен център на войнушката институция в Провадийско, тъй като през 1523 и 1529 г. един от неговите жители, някой си Драган, син на Гаго, служи като лагатор и следи за дисциплината, редовното рекрутиране на войнуците от близките села и отправянето им за служба в столичните конюшни.⁷³

Споменатите три селища се намират в близост до Провадийското и Мадарското плато, където през Средновековието е имало важни крепости от отбранителната система на Второто българско царство.⁷⁴ Това също подсказва вероятна приемственост в присъствието на военизирано население тук. Макар че не разполагаме с данъчен регистър за региона през XV в., напълно е вероятно Каспичан и Кюлевча да са сред много старите християнски села. Гьондерите на войнуците от Провадийско се състоят от четирима души, а това е обичайно за организацията на джебелю войнуците, които се срещат най-често в регистрите от Западните Балкани. Това дава известни основания да мислим, че е напълно вероятно в началото войнуците от Провадийско да са бойци джебелии. Впоследствие обаче те са присъединени към войнуците от държавните конюшни.

Войнушките гьондери от нахията Правади (Провадия) се попълват в единични случаи и от жители на други села, които дори са в границите на съседната каза Шумен. Такъв е случаят с Ченгяр (Дивдядово, днес квартал на Шумен) и Черешовиче, което засега не мога да идентифицирам като местоположение. Също неидентифицирани остават Хърсниче и Кьости. Възможно е да става въпрос за единични случаи, които може и да се дължат на постепенна миграция на войнуци от региона на Каспичан, Кюлевча и Калугерица към други населени места. Но все пак е възможно Ченгяр (Дивдядово) да е старо войнушко село, където присъствието на тази категория население се разширява и запазва за векове.

Таблица 3

Войнуците от гьондерите в Каспичан и Кюлевча, каза Превади (Провадия) през 1529-1530 г.

Селище	Войнуци през 1523 г.	Войнуци през 1528/29 г.	Християнски домакинства	Неженени християни	Вдовици	Мюсюлмани Домакинства/неженени
Каспичан	11	11	30	8	7	5 / -
Кюлевча	14+лагатор	14+лагатор	3	2
Калугерица	5	5
Черешовиче	2	2
Дивдядово (Ченгяр)	2	2	81	45
Хърсниче	1	1
Кьости	1	1

Според публикувания регистър от 1548 г. в Провадийско войнуците се увеличават до 51 души.⁷⁵ Всички гьондери отново се водят на отчет в селата Каспичан и Кюлевча.⁷⁶ Към войнушките селища в изследвания регион по тава време се добавят Могила  и Марково (днес и двете села са в община Каспичан, област Шумен). Те също се намират в близост до Провадийското плато. Вероятно в случая с Марково става дума за инцидентно войнушко присъствие, тъй като името на селото изчезва от следващите специализирани описи на тази категория население. Но с. Могила остава трайно като войнушко селище според регистрите от XVII – XVIII в.

Таблица 4

Войнуците от Провадийско през 1548 г.

Селище	Войнуци през 1548 г.
Каспичан	14
Кюлевча	13 + лагатор
Калугерица	5
Черешовиче	3
Могила	2
Дивдядово (Ченгел)	7
Хърстови	5
Марково	1

 

През 1624 г. е съставен един регистър на войнуците в резерв, т.н. зеваид-войнуци, които обичайно са войнушки синове или други роднини. Тези хора са облагани с обичайните поземлени данъци и джизие. Споменатият регистър е съставен с цел събирането на данъка джизие от домакинствата на зеваид-войнуците.⁷⁷ В него домакинства на тази категория население се откриват и в две селища, които досега не присъстват с тези си имена във войнушките описи от XVI в. Съществува известна възможност неидентифицираните според по-старите регистри села Черешовиче и Хърстови през XVII в. вече да са записани с турските им имена Дурмуш (днес с. Лозево, обл. Шумен) и Диздар (днес с. Добрина в община Провадия, Варненска област). Големият брой на зеваид-войнуците в селата Каспичан, Кюлевча и Ченгел (Дивдядово) показва, че е напълно възможно като резервисти през 1624 г. да са записани повечето или всички мъже, които не са включени в списъците на действащите войнуци.⁷⁸

Таблица 5

Зеваид-войнуци в Провадийско, Новопазарско и Шуменско през 1624 г.

Селище	Брой домакинства на зеваид-войнуци
Кюлефча, каза Правади	28
Диздар (с. Добрина), каза Правади	5
Кьостови, каза Правади	1
Каспичан, каза Йени пазар	16
Калугериче, каза Йени пазар	8
Могиле, каза Йени пазар	8
Ченгел (Дивдядово), каза Шумен	18
Дурмуш (Лозево), каза Шумен	5

 

 

Нахиите Йеркеч и Ислимие (Сливен) от казата Янболу (Ямбол).

 

По южните склонове на Източна Стара планина, както стана дума още в началото на този текст, във времето преди османските нашествия има голям брой крепости.⁷⁹ Това е напълно естествено, тъй като южните склонове на Балкана и прилежащите им полета около Ямбол са непосредствената гранична зона, която е обект на военни сблъсъци и оспорване през цялото време от съществуването на средновековната българска държава. Областта е с особена стратегическа важност за отбранителните способности на българската държава. Тя представлява важно предмостие към източните старопланински проходи за чужди войски, но едновременно с това е плацдарм за българското настъпление към Източна Тракия. Заради това крепостите, които контролират главните пътища и проходите в региона са от особена важност. В навечерието на османското проникване на Балканите областта продължава да бъде важна военна зона, където със сигурност живее военизирано население и са разположени крепостни гарнизони. По всичко изглежда, че главната крепост на тази военна област в края на средновековна България е Диампол (днес Ямбол). Османските хронисти, когато пишат за завоеванието на Североизточна Тракия, споменават на първо място за превземането на тази твърдина.⁸⁰ Завоеванието на Североизточна и Северозападна Тракия се поставя хронологически след падането на Адрианопол и превръщането му в османска престолнина под името Едирне.⁸¹ В историографията има сериозна дискусия, поставяща превземането на Адрианопол през 1361 или 1369 г.  По-близка до истината изглежда 1369 г., която се е наложила сред повечето историци напоследък.⁸² По този начин хронологически напълно правдоподобно звучи сведението на византийския хронист Халкокондил, че османците насочват войските си срещу българските земи  непосредствено след злополучната за балканското християнство битка при Черномен на 26 септември 1371 година.⁸³ Падането на Диампол или Дъбилин (Ямбол) e логична последица от османското настъпление в Тракия в началото на 70-те години на XIV в.⁸⁴ Но не разполагаме със сигурна датировка на етапите на османското завоевание на крепостите около Сливен и източните старопланински склонове.

Напълно е възможно османците отчасти да са запазили заварената структура на военно-административното устройство в региона. Около век след завоеванието в регистъра на Никополския санджак от 80-те години на XV в. са записани селищата от нахиите Исливне/Ислимие (Сливен) и Йеркеч. Към нахията Йеркеч тогава спадат само 4 села – Балърина (несигурно разчитане), Катунище, Бранище и Медвен.⁸⁵ Нахията Исливне обхваща 12 села, повечето от които според по-късните описи са войнушки. Това са Трапоклово, Драгоданово, Седларова (Седларево), Калоян дол, Блатец, Жеравна, Глушник и Новасил.⁸⁶ Изказаната в историографията хипотеза, че Никополският санджак практически повтаря границите на Търновското царство на Иван Шишман след завоюването на София не по-късно от 1385 г.,⁸⁷ поставя един интересен въпрос за принадлежността на крепостите по южните склонове на Източна Стара планина към Търновското царство на Иван Шишман дълго след превземането на Ямбол. Ако крепостта Диампол (Ямбол) е завоювана от османците в началото на 70-те години на XIV в., това обяснява защо този град през XV в. е част от Силистренския санджак. Но южните склонове на Източна Стара планина остават в Никополския санджак чак до XVI в. Напълно е възможно крепостите около Сливен и Котленския Балкан да остават в ръцете на търновския цар Иван Шишман може би чак до похода на Али паша от 1388 г. Военизираното население, което е обитавало този край, по всяка вероятност се влива в редовете на наскоро учредения войнушки корпус в десетилетието до края на XIV в.

Във войнушкия регистър от 1528/1529 г. се споменават нахиите Йеркеч и Янболу (Ямбол).⁸⁸ По-всяка вероятност обаче голяма част от войнушките села все още попадат в границите на нахията Исливне (Сливен), без това да е отбелязано в регистъра. Войнушките гьондери от нахията Йеркеч са регистрирани в селата Трапоклово, Балърина (неустановено), Бутово (изчезнало селище в близост до с. Медвен), Медвен, Новасил (Ново село), Исендере (вероятно Седларево), Драгодан дол (Драгоданово), Катунище, Жеравна с друго име Башкьой и Блатец.⁸⁹ Гьондерите от нахията Янболу (Ямбол) с малки изключения са разпределени в почти същите села - Жеравна с друго име Башкьой, Каргона (днес квартал на град Ямбол), Трапоклово, Драгодан дол (Драгоданово), Новасил, Исендере (вер. Седларево), Бутова и Катунище.⁹⁰ Всъщност във войнушката регистрация не се спазва никакъв ред на административно-териториалните единици и селища. Подредбата е единствено с оглед организационния принцип на войнушката институция в рамките на напълно самостоятелния в административно отношение войнушки санджак. Войнушките гьондери от нахията Йеркеч са подчинени на сераскера (черибашията) секбан Хюсеин. От своя страна войнуците от нахията Янболу (Ямбол) служат под началството на войнушкия санджакбей, главен началник на институцията в османската провинция Румелия. Под началството на сераскера секбан Хюсеин се намират 48 гьондера и 145 войнуци (48 войнуци и 97 ямаци).⁹¹ Извън гьондерите е записан лагаторът Балико, син на Яно, жител на село Медвен.⁹² Войнушкият санджакбей от своя страна ръководи пряко 50 гьондера от нахията Янболу, съставени от 150 войнуци (50 войнуци, 100 ямаци).⁹³ Тази група войнуци има двама лагатори – Богдан, син на Нешко и Зафир, син на Йован.⁹⁴ И двамата са жители на с. Каргона.

Единственият по-късен войнушки регистър от XVI в. за региона на Сливен и Ямбол, с който за момента разполагаме, е съставен през 1548 г. Той се отнася за територията на Никополския санджак и включва единствено групата от войнуци, който са под командването на войнушки сераскер (черибашия).Остава неизвестно какъв е през 1548 г. численият състав на войнуците от групата под директното началство на войнушкия санджакбей. Въпреки непълните данни, все пак става ясно, че за две десетилетия войнуците са увеличили числения си състав. Групата на войнушкия сераскер в разглеждания регион наброява 172 войнуци, живеещи в познатите ни села Жеравна, Медвен, Бутово, Новасил, Катунище, Трапоклово, Балърина, Исендере (вер. Седларево), Драгодан дол (Драгоданово), Глушник, Калоян дол (Калояново) и Блатец. През 1548 г. войнуци живеят и в Градец, Барак, Пирне, Павун, Чернова.⁹⁵

Сравнявайки данните за жителския състав на войнушките селища в Сливенско и Ямболско според регистрациите от 20-те до 50-те години на XVI в., прави впечатление, че те могат да бъдат разделени на две групи в зависимост от географското им положение. То се е отразило и на демографското им развитие. Едно от селата, Каргона, се намира в най-ниските части на равнината до административния център на казата Янболу (Ямбол). Няколко други селища откриваме в граничната природо-географска зона между равнината и планината на относително ниска надморска височина. Става въпрос за селищата Калоян дол (Калояново), Глушник, Трапоклово, Драгодан дол (Драгоданово) и Блатец. Те са разположени в равнинната зона до 300 м. надморска височина, на границата между равнината и рида Гребенец. С изключение на Каргона, Трапоклово и Драгодан дол в тези села живеят относително малко войнуци.⁹⁶ Другата обща характеристика за тази група села е трайното присъствие или постепенната поява на мюсюлмански домакинства в периода 1530-1556 г.⁹⁷ Това наблюдение може да се обясни с обстоятелството, че неизбежно влияние оказва тюрко-мюсюлманската колонизация на равнината около Ямбол. Малкото християнски села от равнината се намират сред море от мюсюлманско население.⁹⁸

Най-значимите войнушки поселения в Сливенско през XVI в. се намират сред старопланинските ридове Сливенска планина, Гребенец и Котленска планина с рида Разбойна на над 400 м. надморска височина. Жеравна, Бутово, Новасил (Ново село, заличено село, което в по-късни регистри е записвано като Йенидже Балкан или Индже Балкан) и Медвен са почти изцяло населени с войнуци. След тях по численост на регистрираните войнуци се нареждат Катунище и Балърина.⁹⁹ Веднага прави впечатление, че в християнските и български села в Сливенския и Котленския Балкан за разглеждания период не е регистрирана появата на мюсюлмански домакинства. Тези селища си остават изцяло български и християнски и през следващите столетия.¹⁰⁰

Таблица 6.

Войнуците от нахиите Йеркеч, Сливен и Янболу заедно с другите жители на техните села през 20-те – началото на 40-те години на XVI в.

Х. д. - Християнски домакинства с райетски статут.
Н. х. - Неженени християни

Селище	Войнуци от гьондери в нахията Йеркеч (сераскер секбан Хюсеин) 1529 г.	Войнуци от гьондери в нахията Янболу (Ямбол). Под началството на войнушкия санджакбей. 1529 г.	Х.д.	Н.х.	Мюсюлмани Домакинства / неженени	Общ брой жители Християни/ мюсюлмани
Жеравна (Башкьой)	9	45	18	3		363 / -
Медвен	25 + 1 лагатор-примикюр	2	19	1		236 / -
Бутово	16	18	21	7		282 / -
Катунище	17	5	11			165 / -
Новасил (Ново село)	16	18	12			230 / -
Трапоклово	15	8
Балърина, неуст.	16	5	11	1		161 / -
Исендере (вер. Седларево)	5	4	13			110 / -
Драгодан дол (Драгоданово)	4	8	39	25	1 / 1	280 / 6
Глушник	3	5	22	4	1	154 / 5
Калоян дол (Калояново)	4		12	2		82 / -
Блатинче (Блатец)	4	1	28	2		167 / -
Калониче (Каленик)	1
Каргона		27 + 2 лагатори	12	5	35 / 4	210 / 179
Дъбниче		2
Куново		2

 

Таблица 7

Войнуците от нахиите Йеркеч, Сливен и Янболу заедно с другите жители на техните села в края на 40-те – 50-те години на XVI в.

Селище	Войнуци от гьондери в нахията Йеркеч (войнушки сераскер/черибашия)	Х.д.	Н.х.	Вдовици	Мюсюлмани Домакинства/ неженени
Жеравна (Башкьой)	14	7	4
Медвен	31	18	12
Бутово	28	25	15
Катунище	17	11	2
Ново село	25	23	15
Трапоклово	13
Балърина (неустановено)	10	12	4	1
Исендере (вер. Седларево)	7
Драгодан дол (днес с. Драгоданово, обл. Сливен)	7	15	15		2 / -
Глушник	3	20	15		1 / -
Калоян дол (днес с. Калояново, обл. Сливен)	5	11	10		1 / -
Блатинче (днес с. Блатец, обл. Сливен)	5	21	17		1 / -
Градец	1	12	8	1
Барак (вер. с. Завет, обл. Бургас)	2
Пирне (с. Пирне, обл. Бургас)	1
Павун (неустановено)	1
Чернова (неустановено)	1

 

Три десетилетия след войнушкия регистър от 1548 г. е съставен един опис на зеваид-войнуците от Никополския санджак (1579 г.), в който отново присъстват известните ни войнушки села в Сливенския край.¹⁰¹ През 1624 г. в споменатия джизие регистър на зеваид-войнуците обаче се появяват нови села с войнушко население в Сливенско и Ямболско.¹⁰² Такива са селата Раково, Сотиря, Демирджи (Камен) и Йенийе (спорно разчитане на името, вероятно с. Новачево).¹⁰³ За сметка на това някои от познатите ни войнушки села през 1624 г. не се споменават. Разполагам с убедителни данни от много по-късно време, че те не са престанали да бъдат войнушки селища.¹⁰⁴ Отсъствието им в регистъра от 1624 г. може да се обясни с това, че по това време всички работоспособни представители на войнушките семейства в тези села вече са записани като действащи войнуци.

Таблица 8

Зеваид-войнуци в Сливенско и Ямболско през 1579 г. и 1624 г.

ЗВ – зеваид-войнуци

Селище	Домакинства на ЗВ през 1579 г.	Женени мъже от ЗВ, живеещи заедно с бащите си през 1579 г.	Неженени ЗВ през 1579 г.	Домакинства на ЗВ през 1624 г., обложени с данъка джизие
Жеравна (Башкьой)	6	1	9	45
Медвен	30	14	32
Катунище	15	8	17
Ново село	22	4	22	45
Драгодан дол (днес с. Драгоданово, обл. Сливен)	10	3	10
Глушник	3	1	8
Калоян дол (днес с. Калояново, обл. Сливен)	4	2	8
Блатинче (днес с. Блатец, обл. Сливен)	2	1	5
Бутово	23	11	18	1
Градец	15	7	17
Балърина	10	3	16	13
Ракова				4
Чотира (Сотиря)				3
Демирджи (Камен)				8
Дик-и Исериндерева-Дерекьой (вер. Седларево)				18
Йенийе (вероятно Новачево)				30
Каргона				28

 

***

Ако трябва да разгледам най-значимите войнушки села в Сливенско и Ямболско,  става ясно, че всъщност единственото такова село от Ямболската нахия е Каргона (или Каргуна), днешен квартал на Ямбол. За неговата ранна история не може да се каже много. Според Стр. Димитров името на Каргона вероятно произлиза от старотурското наименование за късо копие („каргъ”), което е напълно вероятно, като се има предвид, че войнуците през ранните векове на османското владичество отивали на война въоръжени с копия.¹⁰⁵ Всичко по-скоро говори за нововъзникнало село в ниските части на равнината, разположено близо до османизирания град Янболу. Напълно е възможно възникването на това предимно християнско като състав на жителите селище в залятата от тюркската колонизация равнина на Североизточна Тракия да се свърже с нуждата от някакъв център на войнушката институция в близост до главното административно средище в този регион. За важната роля на Каргона в рамките на тази институция говори обстоятелството, че там към 1528/1529 г. живеят двама войнушки лагатори. Все пак разположението сред населената предимно с мюсюлманско население равнина около Ямбол е оказало влияние. Според съкратения регистър на населението в Румелия от 1530 г. Каргона е смесено по конфесионалната принадлежност на жителите си село, като домакинствата от мюсюлмани и християни са почти изравнени.¹⁰⁶ Не разполагам с данни за цялото  население на Каргона от други войнушки и тимарски регистри, съставени през XVI в. Вече през 1624 г. в селото са записани 28 домакинства на зеваид-войнуци, които изплащат данъка джизие.¹⁰⁷ Засега не разполагам с данни за войнуците от Каргона в края на XVI и през първата половина на XVII в. Един много по-късен опис показва, че войнуците от селото са достигнали поне до 59 души по време на най-голямото увеличение на служещите във войнушкия корпус.¹⁰⁸

Безспорно още през първите четири десетилетия на XVI в. в региона на Сливен се откроява Жеравна не само по брой на регистрираните там войнуци, но и като най-голямото по население село сред войнушките села. В Жеравна през 1529-1530 г. войнушкото население възлиза на 75 % от жителите. Макар и да е известно и с турското си име Башкьой, във войнушките регистри от 20-те години на XVI в. се използва старинното българско име Жеравна или Жеруна. По всичко изглежда, че селището е едно от най-старите български села в Сливенско, тъй като данни за него се откриват още в тимарския регистър на Никополския санджак от 80-те години на XV в., когато се населява от 34 християнски домакинства.¹⁰⁹ До 20-те години на XVI столетие Жеравна е увеличила броя на жителите си, всички православни българи, но това е главно заради многобройния контингент от 54 войнуци.¹¹⁰ Техният брой вероятно нараства през 1548 г., но за съжаление имаме информация само за 14 души от групата на войнушкия сераскер.¹¹¹ Населението с обикновен райетски статут в Жеравна намалява чувствително според информацията на тимарския регистър от началото на 40-те години на XVI в. и този от 1555-1556 г.¹¹² До първите десетилетия на следващия XVII в. населението на Жеравна обаче нараства дотолкова, че 45 домакинства на зеваид-войнуци през 1624 г. са обложени с данъка джизие.¹¹³ Засега не разполагаме с войнушки регистър от края на XVI – началните десетилетия на XVII в. за региона на Сливен и Ямбол. Обаче можем да предположим, че численият състав на войнуците от Жеравна се увеличава чувствително през това време. Основание за подобно заключение ми дават данните от много по-късно време, когато като жители на Жеравна са регистрирани 169 войнуци.¹¹⁴ Фактът, че почти всички жители на селото са войнуци или зеваид-войнуци, обяснява присъствието само на едно домакинства от Жеравна в джизие-регистър от 1626/27 г.¹¹⁵ Както се вижда, зеваид-войнуците не се включват в обикновените джизие-регистри. За тях се съставят отделни описи за обложени с джизие домакинства, като този от 1624 г.

Третото по-значимо войнушко селище в Сливенско е с. Медвен. Това е също едно изцяло българско селище. По числеността на жителите си с войнушки статут селото се нарежда на четвърто място в региона. Но поне през първата половина на XVI в. не това определя важното място, което Медвен заема в рамките на войнушката институция. Както вече стана дума, през 1529 г. в Медвен живее някой си Балико, син на Яно, заемащ длъжността войнушки лагатор. Освен това той е селски старейшина, примикюр.¹¹⁶  Двете титли на Балико показват, че той е важно лице не само в родното си село Медвен, но и сред войнуците от планинските села в Сливенско и Котленско. Важно е да се отбележи, че Балико е регистриран непосредствено след списъка на войнушките гьондери от с. Бутова. Това подсказва, че е напълно възможно  медвенчанинът да е заместил като лагатор някой от жителите на Бутово, където са регистрирани и повече войнуци. Изчезналото впоследствие село Бутово като по-значително войнушко поселение е изпълнявало вероятно ролята на средище и сборен пункт на войнуците от този планински регион. Затова и лагаторът е живял първоначално там. След овакантяването на тази важна длъжност, селският примикюр на Медвен като човек с авторитет сред местните хора е поел и лагаторските задължения. На Балико не му е представлявало проблем да стопанисва служебна бащина в землището на с. Бутово, тъй като родното му село се намира в съседство на неговото землище.

През втората половина на XVI в. изглежда всички пълнолетни мъже от Медвен, които са извън списъците с действащи войнуци, получават статут на зеваид-войнуци от резерва за попълване на корпуса. Това вероятно е и времето, когато войнушката институция достига до своя зенит в развитието си. През първата половина на следващия XVII в. изглежда всички домакинства от Медвен излъчват по един действащ войнук. Само по този начин може да се обясни обстоятелството, че в описа на зеваид-войнуците, обложените с данък джизие през 1624 г., не е регистрирано нито едно домакинство от с. Медвен.¹¹⁷ През 1626-1627 г. в обикновения джизие регистър също не присъстват жители на селото.¹¹⁸ Общият брой на жителите с войнушки статут в Медвен през XVII в. вероятно е най-малко 48 души, колкото войнушки бащини се наброяват в селото в по-късно време.¹¹⁹

***

Промените, които настъпват през XVII – първата половина на XVIII в. в числения състав на войнуците в разглежданите региони, донякъде могат да се проследят според много по-късния регистър от 1733 г. По това време в стройната някога организация на войнушката институция са настъпили чувствителни сътресения. Този процес се засилва от настъпилите изменения в края на XVII в., когато много от данъчните привилегии на войнуците са отнети. Тогава те са принудени да изплащат дори джизие и други „войнушки данъци“ под формата на макту.¹²⁰ Войнушката институция тръгва по пътя на необратими кризисни процеси. Войнушките регистри от това време показват, че много от служебните бащини, особено в Дунавската равнина, са изоставени необработени от войнуците, които са напуснали селищата си. Подобни напускания на служебните бащини се наблюдава и в изследваните региони от Източна Стара планина. Пълна дезорганизация е настъпила например в Исмоловче (днес с. Методиево, Шуменско), Хуйван (с. Иваново) и Медвен в Котленския Балкан, където всички бащини са останали незаети.¹²¹ Макар че са се появили още две неидентифицирани засега села, като цяло се наблюдава голяма приемственост в селищната мрежа при войнушките населени места.¹²² В течение на три столетия като основни войнушки средища в региона се открояват селата Вардун, Черковна, Кюлевча, Каспичан, Жеравна, Бутово, Ново село и Каргона. По този начин още веднъж се потвърждава наследственият характер на войнушката служба, предавана от баща на син заедно със служебните бащини. Тези земи за дълго остават в землищата на определени села. Макар че коментираният регистър е от XVIII в., той показва числеността на войнуците в селищата от по-ранен период, когато всички служебни бащини са били стопанисвани.

Таблица 9

Войнуци в селищата от региона на Източна Стара планина и прилежащите му райони през 1733 г.

Селище	Войнуци със служебни бащини	Празни бащини, останали без владелец
Вардун	14	46
Черковна	9	39
Иваниче (неустановено)	-	24
Чикендин (с. Лиляк)	11	13
Ченгял (Дивдядово)	17	7
Исмолофче, с друго име Чавуш (с. Методиево, Шуменско)	-	30
Хуйван (с. Иваново)	-	15
Дурмуш (Лозево)	8	10
Газипечан (Каспичан)	40	8
Кюлефча	22	20
Калугериче	6	6
Могила	6	-
Диздар (с. Добрина)	7	-
Хостави? (неустановено)	-	6
Жеравна	169	-
Медвен	-	48
Бутово	43	11
Ново село	14	37
Катунище	18	18
Драгодандол (Драгоданово)	45	3
Глушник	11	3
Блатец	10	8
Градец	54	-
Седне (вероятно Седларево)	23	19
Каргона	45	14

 

***

Информацията за войнушките селища в района на Източна Стара планина ми дава възможност да направя някои изводи за тяхното място в селищната мрежа на региона. Ще направя някои разсъждения относно това до каква степен специалният статут на населението е имал някаква роля за тяхното демографско и стопанско развитие впоследствие. Тъй като в този регион се срещат някои много големи дервентджийски селища, неизбежно се налага да направя съпоставка с тях.

Още през първите два века на османското владичество тюрко-мюсюлманската колонизация в източните части на османската провинция Румелия е по-интензивна. Не правят изключение и областите, разположени северно и южно от Източна Стара планина. Сред това своеобразно море от обикновено нововъзникнали малки мюсюлмански селища войнушките села в Герловско, Провадийско, Сливенско и Ямболско остават за дълго преобладаващо християнски и български според етно-демографската си характеристика. Въпреки че значителна част от населението на тези села се ползва с относително привилегирован войнушки статут, повечето от тях не търпян бурно демографско развитие и не увеличават чувствително населението си в течение на едно столетие. Някъде дори то намалява. Същевременно най-големите населени места, в които християнското население се увеличава значително през XVI в. са дервентджийските села от източните старопланински проходи. Докато през същия век известното войнушко село Жеравна не достига повече от 70-80 домакинства, то ползващите се с дервентджийски статут села като Казан пънар (Котел), Върбица, Смядово, Ичера и Читак (с. Тича) достигат над 200, че дори и над 300 християнски домакинства.¹²³ И това е характерно не само за тези дервентджийски села, но и за онези от региона на Централна Стара планина и Предбалкана.¹²⁴ Това демографско развитие на дервентджийските села не се дължи на естествена раждаемост, а на механичен приток на нови заселници.

Наблюдаваните различия в демографското развитие на войнушките и дервентджийски села в старопланинския регион според мен са обясними. Войнушките села се оказват не толкова привлекателни за обикновеното райетско население. Главната причина е, че войнуците са затворена общност, в която службата и служебните бащини се предават от баща на син. Не е рядкост войнушките редици да се попълват от хайманета, хора с неустановено местожителство, които дотогава не са били записани като рая в тимарските регистри. Но така или иначе, служебните бащини са ограничен брой в едно селище. Войнушкият относително привилегирован статут с нищо не благоприятства останалото райетско население в селищата. От друга страна и самите войнуци не считат служебните си задължения за особено привлекателни и са регистрирани случаи на неявяване по служба, бягства или опити за нерегламентирани замени с други лица.¹²⁵ С течение на времето започват да зарязват службата и да напускат родните си места.¹²⁶ Това може би също играе някаква роля за колебливото демографско развитие на войнушките села. Дервентджийските села са по-привлекателни за приток на нови заселници от райетското население, защото до 20-те години на XVI в. с облекчен данъчен статут са се ползвали всичките им жители.¹²⁷ По време на управлението на Сюлейман Великолепни се извършва реорганизация, при която във всяко селище са се записвали като дервентджии само определен брой жители, разделени на групи от по 30 мъже, които са пазели на едно от опасните места по пътя, като предупреждавали пътниците за опасност с биене на тъпан.¹²⁸ Но въпреки съкращаването на броя на хората с дервентджийски статут, в старопланинския регион дервентджийските села остават много големи. Дервентджийската служба, макар да носи освобождението от извънредните държавни данъци и повинности, както и намалени размери на десятъка от зърнени храни и испенчето, също е рискована и тежка. Но в старопланинския регион струпването на християнско население в дервентджийските села не е свързано пряко с привилегирования статут, а по-скоро с тяхното стопанско развитие. На същата причина вероятно се дължи по-късният възход на войнушките села Жеравна, Медвен, Градец и др.

Поставените въпроси ме задължават да разсъждавам за евентуалните причини, които довеждат до възхода на войнушките села в района на Източна Стара планина, като отново се прави съпоставка с големите дервентджийски села. Дали специалният статут на част от населението е имал някаква роля в процеса? Вярно е, че войнушкият и дервентджийски статут все пак имал някакъв принос за това. Той давал някои малки предимства на тези категории население, поощряващи тяхната стопанска инициативност. Войнуците често пътували до столицата и дори до чужди земи, придружавайки обоза на армията. Това несъмнено е обогатявало техния жизнен опит. Разширявало е познанията им за заобикалящия свят, стопанския живот и пазарите. Нещо полезно за един бъдещ предприемчив земеделец, обърнат към пазара, търговец на добитък или занаятчия. Но това не е единственото предимство, тъй като стопански възход, както споменахме, имат някои от дервентджийските селища в разглеждания регион. И двете разглеждани категории християни са били освободени от държавните извънредни данъци и повинности, които с течение на времето стават редовно събирани, като утежняват крайно положението на обикновената рая.¹²⁹ Следователно в стопанските си инициативи тези категории население са можели да натрупат повече финансови излишъци, стига правата им на хартия да се спазват, да не търпят насилия и данъчни произволи. При войнуците от значение е това, че дори и през XVII-XVIII в. техните данъци се събират пряко от войнушките черибашии с техни помощници.¹³⁰ Поне засега липсват сведения, че тези събирания под формата на колективна глобална годишна сума  (макту) са давани на откупчици, които често извършват данъчни злоупотреби. Това не пречело, разбира се, войнуците да се оплакват от злоупотреби на самите черибашии.¹³¹ Някои дервентджийски села също имали практиката да се издължават колективно под формата на годишна сума макту.¹³² Тази известна автономност при разпределянето и събирането на данъците е давала големи възможности за противодействие срещу данъчни произволи. А за натрупването на излишъци за пазара това е изключително важно. Специалният статут обаче не може да обясни възхода на точно определени селища. Защото в Софийско, Трънско, Дунавската равнина и по диагоналният път от Белград до Истанбул е имало множество войнушки и дервентджийски села.¹³³  Но там не наблюдаваме никакво значително развитие. Това показва, че значение имат и комплекс от други фактори: етнографските особености на определени региони от българското етническо пространство, географското разположение на селищата, околната природна среда и реакцията на хората към нейните предизвикателства, адаптацията към природните особености и ресурси за развитието на скотовъдството и занаятите.

Специалният статут на някои християни може да дава малки предимства, но успех имат онези селища, в които успяват най-ефективно да се възползват от него. Предимствата от данъчните привилегии, дадени на хартия, трябва да бъдат осребрени с повече усилия. Не бивало да се разчита само на зависимите от държавата привилегии и служебни бащини. Точно тук намесата и злоупотребите на черибашии и държавни чиновници са най-големи. Ако някъде населението на войнушките и дервентджийските села се е замогнало, то се е стремяло да направи стопанската си дейност по-независима от тези т.нар. „привилегии“, а всъщност зависимости. Ориентира се към скотовъдство, занаяти и търговия, свързани с пазара и стоково-паричните отношения. Това става най-добре далече от очите на централната и провинциалната власт. Прави впечатление, че още през XVI в. най-бурно демографско развитие търпят онези войнушки и дервентджийски селища в Старопланинския регион и Средногорието, които се намират далеч от главните пътища и големи градски административни центрове.¹³⁴ Там населението, живеещо в компактни общности, може да измисля ефективни начини да се противопоставя на данъчния терор, принудителните изземвания и изкупувания на безценица. Тормозът и злоупотребите от преминаващи войски и други държавни функционери не е ежедневие, както в близост да главните пътища и големите градове.

Но дори и географското положение далеч от оживените пътища на войнушките села Жеравна, Медвен, Градец, както и на дервентджийските Котел, Ичера и др., едва ли е някакво обяснение за тяхното демографско и стопанско развитие. Или поне не единственото и основното. По важно е, че тъкмо в този регион османската власт, поради нарасналите си консумативни нужди, насърчавала развитието на един отрасъл, който впоследствие ще се окаже ключов при развитието на стоково-паричните отношения в българското общество. Става въпрос за така наречените джелепи, които през XVI в. не само изминавали традиционния път между летните планински пасища и зимните кошари на овцете си, но и далеч по-дългите разстояния до големите градски консумативни центрове или дори до съседното Влашко княжество, където закупували овце и друг добитък.¹³⁵ Развъждането на дребен рогат добитък заради снабдяването с месо и млечни продукти на двореца, градовете и армията не е единствен стимул за развитие на скотовъдството. Кожата, козината и вълната се оказват ценни суровини за развитието на не един занаят, стимулирайки вътрешната и външна търговия. Дори войнуците и дервентджийте в селата, където природата благоприятства развитието на този отрасъл бързо се преориентират към него, неглижирайки служебното си земевладение и данъчни привилегии. Властта стимулира този процес. В султанска заповед от края на февруари 1566 г. се казва, че ако войнук пожелае да изпълнява джелепство заедно с войнуклука, нека да поеме и двете, но ако не иска, „джелепството е по-важно, нека да бъде заставен да е джелеп, а войнушката служба да се даде на друг желаещ“.¹³⁶ Запазените джелепкешански регистри от 70-те години на XVI в. показват, че със скотовъдство и джелепство се занимават много български християнски семейства. Във войнушки и дервентджийски селища от старопланинския регион броят на регистрираните джелепи е висок. През 1573 г. малък брой джелепи са записани в селата Вардун, Черковна, Кюлевча, Каспичан, Хуйван (Иваново), Доброфче, Драгановец, Ченгяр (Дивдядово), Дурмуш (Лозево), Чикендин (с. Лиляк, Търговищко).¹³⁷ Забележително голям брой джелепи са регистрирани през 1573 г. в с. Диздар (с. Добрина, Провадийско) – общо 37 души, задължени с предаването на 1295 овце.¹³⁸ Изглежда още през XVI в. това село е богато, а сред регистрираните там джелепи се откриват имената на двама православни свещеници и няколко занаятчии – златар, железар, касапин, двама терзии (шивачи), абаджия и кюрекчия.¹³⁹ Диздар, известен ни като войнушко селище според регистрите от XVII - XVIII в., още през XVI столетие е търговско и занаятчийско средище. За съжаление засега не разполагам с данни за джелепите от войнушките села в Сливенско и Ямболско. Но природната среда в Сливенския и Котленския Балкан е благоприятствала развитието на скотовъдството, а от там впоследствие на търговия и редица занаяти. Доказателство за това са данните за джелепите от близкото дервентджийско село Казан пънар (Котел), в което през 1573 г. са регистрирани 23 джелепи, които трябва да предадат 980 овце.¹⁴⁰ Напълно е възможно голям брой овцевъди и джелепи по същото време да живеят в Жеравна, Медвен, Бутово, Градец и др. Скотовъдството и свързаните с него занаяти и търговия поддържат демографския растеж не само чрез естествена раждаемост, но и чрез приток на нови заселници, тъй като в такива села има търсене на работна ръка.¹⁴¹

В много села през XVII-XVIII в. войнуците напълно губят интерес към войнушката служба и свързаното с нея служебно земевладение. Късният войнушки регистър от 1733 г. показва не само изоставени бащини, но и такива, които не са изоставени, но се обработват от други лица извън войнушката институция. В много от случаите това са мюсюлмани, които завземат безстопанствените войнушки земи, за да оформят свои чифлици. Срещу това заплащат някаква парична сума.¹⁴² Такъв е случаят с редица бащини в землището на сливенското селище Ново село. През 1733 г. цели 47 войнушки бащини се обработват от жители на други села, мюсюлмани и християни.¹⁴³ Мюсюлмани като Али, Мехмед, син на Ахмед, Мустафа, син на Йомер, Абдуллах, син на Хюсеин и Саръ Осман, син на Мехмед са от село Кьопекли (с. Скобелево, Сливенско).¹⁴⁴ Срещаме и някои мъже от християните, които също владеят войнушки бащини в Ново село, без да живеят там. Например няколко от тях са от село Йени кьой, днешното Новачене.¹⁴⁵ От регистъра на зеваид-войнуците за 1624 г. обаче знаем, че в това село са регистрирани резервисти, от които се попълват редовете на войнушкия корпус (виж таблица 8). Някои от владелците на войнушки бащини в Ново село пък са християни от с. Саръ (вероятно Жълт бряг, Сливенско).¹⁴⁶ Но в този случай вероятно тези хора обработват изоставените войнушки бащини също срещу заплащане на някаква сума. Когато войнушките села се намират в близост до някой град, войнуците се изселват там в търсене на препитание като занаятчии. Такъв е случаят със селата Ченгяр (Дивдядово) и Дурмуш (с. Лозево), в които владелците на няколко войнушки бащини през 1733 г. са се преселили в близкия град Шумен.¹⁴⁷

***

Войнушката институция просъществува до първите десетилетия на XIX в. и реформите на Танзимата. Разбира се, тя не достига XIX столетие в първоначалния си вид, познат от законите през XVI в. В края на XVII – началото на XVIII в. войнуците губят част от предишните си привилегии и са обложени с някои данъци под формата на макту (годишна, отсечена, строго определена сума). След това институцията преживява някои сътресения, но в общи линии в изследвания регион служебните войнушки бащини продължават да се откриват в познатите от XVI в. села Вардун, Черковна, Ченгяр (Дивдядово), Кюлевча, Каспичан, Жеравна, Медвен, Градец, Драгоданово, Каргона и др. Споменът за войнуците остава жив дори и в началото на XX в., когато Любомир Милетич прави своето теренно проучване.¹⁴⁸ Войнушките села в района на Източна Стара планина и прилежащите ѝ области вероятно са едни от най-старите села, които съществуват поне от XV в., но може би и от по-рано. За повечето от тях се откриват данни още в регистрите от втората половина на XV в., които са най-ранните запазени османски данъчни описи. Същите села съществуват и днес. Някои от тях през Българското възраждане са важни стопански и културни средища. Но тяхното демографско и стопанско развитие не се дължи на специалния войнушки статут на част от жителите. Тук роля играят фактори като околната среда, удобно географско разположение и възможност на инициативните войнуци и други жители да се приспособят към новите условия на  стоково-паричните отношения. Това се случва по времето, когато специалният статут и данъчни привилегии от XV-XVI в. са отживели необратимо вече своето време и нямат предишното значение.

 

¹Тодоров, Н. За демографското състояние на Балканския полуостров през XV-XVI в. – Годишник на Софийския университет. Том LIII, 2, 1959, с. 212-219.
²Хюсеин. Беда` и ул – века` и (Удивительные события). Изд. текста, введение и общая ред. А. С. Тверитиновой. Аннот., оглавление и указатели Ю. А. Петросяна. Часть 1. Москва, 1961, с. 69 б.
³Иналджък, Х. От Стефан Душан до Османската империя. – В: Епохата на султан Мехмед ІІ Завоевателя (Изследвания и материали). Превод от турски Е. Радушев. Превод на приложенията Мария Калицин. София, 2000, с. 185 – 247; Kiprovska, M. Ferocious Invasion or Smooth Incorporation? Integrating the Established Balkan Military System into the Ottoman Army. – In: The Ottoman Conquest of the Balkans: Interpretations and Research Debates. Edited by Oliver Jens Schmitt. Wien, 2016, p. 79-102.
⁴Мутафчиева, В. Към въпроса за положението на войнушкото население. - Известия на Държавната библиотека „Васил Коларов” за 1952 г., 1953, с. 250;  Еrcan, Y. Osmanlı Imparatorluğunda Bulgarlar ve Voynuklar. Ankara, 1989, 43-50.
⁵Хюсеин. Беда` и ул – века` и (Удивительные события), с. 69 б.
⁶Калицин, М. Корона на историите на Ходжа Садеддин. Велико Търново, 2000,  194 - 195.
⁷Пак там.
⁸Иналджък, Х. Цит. съч., с. 203, 233-236; Стоjановски, Ал. Раjа  со  специjални  задолжениjа  во  Македониjа (воjнуци, соколари, оризари и солари). Скопjе, 1990, с. 25-26.
⁹Стоjановски, Ал. Цит. съч., с. 25-26. Джебе – въоръжение, броня. Джебелю – въоръжен и облечен с ризница боец.  
¹⁰BOA, TD 151, ff.1-382.
¹¹Мутафчиева, В. Цит. съч., с. 273. Действително и след 1839 г. продължават да се съставят регистри на войнуци, служещи в Държавните конюшни, тъй като нуждата от войнушката служба не била изчезнала (Турски извори за българската история (ТИБИ). – Т. 5: Документи за войнуците. Ред. и исторически коментар Б. Цветкова. С., 1974, 346–350). Но след тази година някои мъже се записват напълно доброволно за служба в столичните конюшни, като дори получават заплата и вече не владеят служебни бащини. Социалният състав на новите войнуци напълно се променил, промяна настъпила и в самата организация, а старите войнуци изкупили бащините си от държавата и били приравнени на останалата рая (Мутафчиева, В. Цит. съч., с. 273).
¹²Ал. Стоjановски, Цит. съч., с. 28; Y. Op. cit, 38-43.
¹³Y. Еrcan, Op. cit., 38- 43; Един непубликуван списък на разпределените в различните подразделения на държавните конюшни детайлно показва основните задължения на войнуците (BOA, TD 151, ff. 387-388). По-подробно за естеството на войнушката служба според информацията в този непубликуван списък на разпределените в държавните конюшни войнуци вж.: Йорданов, Кр. Общи наблюдения за устройството на войнушката институция в Румелия и естеството на войнушката служба в Държавните конюшни през XVI век според информацията на един османски войнушки регистър от 1529 г. – Дриновський збірник/Дриновски сборник. Том VIII, Издателство на БАН "Проф. Марин Дринов". Харков-София, 2016, с. 111-123.
¹⁴Ал. Стоjановски, Цит. съч., с. 29; Y. Еrcan, Op. cit., 38- 43.
¹⁵Кр. Йорданов, Бащината като основа на социално-икономическото положение на войнушкото домакинство в Румелия през XV-XVI век. – В: Проучвания по Стопанска история и история на социално-икономическата сфера в Югозападна България. Семинар в учебен център „Бачиново” на Югозападен университет „Неофит Рилски” Благоевград. 14 октомври 2015 г. УИ "Неофит Рилски", 2015, с. 134.
¹⁶Ercan, Y, The Тaxes Imposed on Voynuks and Those from Which They were Exempted.  – Revue de  Études Sud – Est Europennes, XXI, Bucarest, 1983, p. 342.
¹⁷Йорданов, Кр. Бащината…, с. 134-136.
¹⁸Войнуците при неявяване на служба през втората половина на XVI в. са наказвани с бой и глоба от 500 акчета, които приблизително се явяват равностойност на годишните рейетски данъци (ТИБИ. Т. 5, с. 25).
¹⁹Йорданов, Кр. Командно-управленски апарат на войнушката институция в българските земи под османска власт през ХV-ХVІ век: йерархична структура, функции и кадрови състав. – Исторически преглед, 2012, № 3-4, с. 65-73.
²⁰Kunt, M. The Sultan`s Servants. The Transformation of Ottoman provincial Government (1550- 1650), New York, 1983, p. 105, 110.
<sup>21</sup>Йорданов, Кр. Командно-управленски апарат на войнушката институция, с. 62-63. Най-вече това са лица от на т.нар. роби на Портата („капъ кулу”), по-точно - от средата на работещите в конюшните сарачи и конюшари, но понякога има и членове на еничерската пехота (например от корпуса секбан), които, както е добре известно, се рекрутирали от подвластното християнско население чрез системата на девширмето.
<sup>22</sup>Пак там, с. 38-54.
<sup>23</sup>И двете думи означават „копие“.
<sup>24</sup>Йорданов, Кр. Командно-управленски апарат на войнушката институция, с. 73-79.
<sup>25</sup>Калицин, М. Цит. съч.,  194 – 195; Хюсеин. Беда` и ул – века` и (Удивительные события), с. 69 б.
²⁶Kiprovska, M. Op. cit., p. 81-82.
²⁷Йорданов, Ст. Ивайло und kein ende? Ретроспективни данни за огнището на т. нар. въстание на Ивайло от османотурски извори. - Годишник на Историческия факултет. Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Университетско издателство, 2018, том 2, книга 1, с. 97-129.
²⁸Гълъбов, Г. Османотурски извори за българската история. Св. 1. Няколко стари османо-турски документи относно войниганите. – Годишник на Софийския Университет, Историко-филологически факултет (ГСУифф), 34, 1938, 1-69; Същия автор. Османотурски извори за българската история. Св. 3. Три стари закона и други османотурски документи относно войниганите. – Годишник на Софийския Университет, Историко-филологически факултет (ГСУифф), 39, 1942-1943, 1-98; Мутафчиева, В. Към въпроса за положението на войнушкото население, 247- 276; Ћурђев, Б. О воjнуцима са освртом на развоj турског феудализма и на питање босанског агалука. –  Гласник Земаљског музеjа у Сараjеву. Св. ІІ, Сараjево, 1947, 75- 137; Стоjановски, Ал. Цит. съч., 7-79; Йорданов, Кр. Командно-управленски апарат на войнушката институция, 3-4, 33-85; Борисов, Д. Войнуците в Истанимака (Асеновград) през XVI в. – В: Стенимахос – Станимака – Асеновград. Принос към изучаването на приемствеността и развитието на социално-икономическата и духовна история на града и региона. Материали от научна кръгла маса, проведена на 2-3 май 2014 г. Съставители: Григор Бойков; Дамян Борисов. Асеновград, 2014, 157-194; Еrcan, Y. Osmanlı Imparatorluğunda Bulgarlar ve Voynuklar; Ercan, Y. The Тaxes Imposed on Voynuks, 341-348.
²⁹Йорданов, Кр. Общи наблюдения за географското разпределение и числения състав на войнушкото население в българските и съседните им земи в края на XV- първата половина на XVI век. В: Из живота на европейските провинции на Османската империя през XV-XIX век. Сборник изследвания в памет на проф. д.и.н Елена Грозданова. ИК „Гутенберг”, 2016, с. 122-127; Същият автор. Командно-управленски апарат на войнушката институция, с. 58-60.
³⁰Kiprovska, M. Op. cit., p. 89. Вж. и цитираната там литература.
³¹Гръцки извори за българската история  (ГИБИ). Т. 10, София, 1980, с. 143-145.
³²Чолпанов, Б. Каменните щитове. Военно издателство. София, 1989, с. 156, 161-162; Маринов, К. Михаил Дука Глава Тарханиот и крепости Гема в конце XIII в. – В: Byzantina et Slavica Cracoviensia, V. Bizantium, New Peoples, New Powers: The Byzantino-Slav Contact Zone. From the Ninth to the Fifteenth Century. Edited by Miliana Kaimakamova, Maciej Salamon, Małgorzata Smorag Różycka Bryzek. Cracow, 2007, с. 271; Йорданов, Ст. Цит. съч., с. 113. Виж и цитираната там литература.
³³Чолпанов, Б. Цит. съч., с. 156.
³⁴Пак там, с. 157-158, 161; Маринов, К. Цит. съч., с. 271; Динев, М. Фортификация и укрепителни съоръжения в Котленския Балкан през Късната античност и Средновековието. – В: Котел и Старопланиският регион - икономика, миграции, общество. Сборник с изследвания. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 55-57.
³⁵Чолпанов, Б. Цит. съч., с. 147; Йорданов, Ст. Цит. съч., с. 113.
³⁶ГИБИ, Т. 10,     с. 145.
³⁷Чолпанов, Б. Цит. съч., с. 149.
³⁸Пак там, с. 148-149; Маринов, К. Цит. съч., с. 271.
³⁹Маринов, К. Цит. съч., с. 271.
⁴⁰Пак там.
⁴¹Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съст. и превод от османотурски език Мария Калицин. С., 1984, с. 93-94.
⁴²Пак там, с. 94. През османския период близкото селище, днешното село Аспарухово, наистина носи името Ченге. Крепостта Овчага се споменава още от Мануил Фил във връзка с дейността на Михаил Глава Тарханиот (Маринов, К. Цит. съч., с. 271).
⁴³Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 94-95, 98.
⁴⁴Пак там, с. 94.
⁴⁵Тютюнджиев, И., Пл. Павлов. Българската държава и османската експанзия 1369-1422. Велико Търново, 1992, с. 18.
⁴⁶Йорданов, Ст. Цит. съч., с. 108-114.
⁴⁷Пак там, с. 117-119.
⁴⁸Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV век. Превод и коментар на новооткрит тимарски опис от последната четвърт на ХV век, съхраняван в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Под редакцията чл. – кор. проф. Страшимир Димитров. С., 1997, с. 160-162.
⁴⁹Неделчева, Н. Селищна мрежа, демографска характеристика и култов живот в Герлово и Тозлука през XV-XVIII век. Издателство „Фабер“, 2017, с. 28.
⁵⁰Пак там, с. 53-54.
⁵¹Пак там. Сравни: Ковачев, Р. Цит. съч., с. 153, 160-162.
⁵²Неделчева, Н. Цит. съч., 53-54. Това са селата Вардун, Драганофче и Исмолова.
⁵³BOA, TD 370, ff. 549-554.
⁵⁴BOA, TD 151, ff. 313-315.
⁵⁵Ibid., f. 314.
⁵⁶Ibid., f. 315.
⁵⁷Грозданова, Е. Българската селска община през ХV- ХVІІІ век. С., 1979, с. 70-71, 89-102.
⁵⁸В изследванията и публикуваните регистри това село досега не е било идентифицирано (Неделчева, Н. Цит. съч., с. 54; Ковачев, Р. Цит. съч., с. 162). Но във войнушкия регистър от 1732 г. е записано и турското име на с. Исмоловче, което е  Чавуш (BOA, TD 916, f. 157). По този начин можем да идентифицираме Исмоловче като днешното село Методиево, намиращо се в същия малък регион като Вардун, Черковна и Драгановец.
⁵⁹ТИБИ. Т. 5, с. 129-130.
⁶⁰Пак там, с. 126-129.
⁶¹Пак там, с. 129-130.
⁶²Пак там.
⁶³Чолпанов, Б. Цит. съч., с. 148.
⁶⁴ГИБИ. Т. 10, с. 143.
⁶⁵Кийл, М. Правади (Провадия). – В: България под османска власт. Събрани съчинения, София, 2017, с. 769.
⁶⁶Турски извори за българската история (ТИБИ). Т. 2. Документи от ХV в. Съст. и ред. Н. Тодоров и Б. Недков. С., 1966, с. 331.
⁶⁷BOA, TD 370, f. 434; BOA, TD 151, f. 377.
⁶⁸BOA, TD 370, f. 434.
⁶⁹Ibid., f. 435.
⁷⁰Ibid, f. 434.
⁷¹Ibid. През 1530 г. райетското население на Провадия в по-голямата си част е мюсюлманско, като мюсюлманите наброяват 125 домакинства и 39 неженени мъже, живеещи в 6 махали. Християните от раята живеят в 2 махали, едната от които била населена от споменатите занаятчии към крепостта. В другия квартал са регистрирани 55 пълноценни домакинства, 2 неженени мъже, 2 вдовици и 1 притежател на бащина.
⁷²BOA, TD 151, ff. 377-379, BOA, MAD 81, ff. 179-180.
⁷³BOA, TD 151, f. 379; BOA, MAD 81, f. 180.
⁷⁴Чолпанов, Б. Цит. съч., с. 121-125.
⁷⁵ТИБИ, Т. 5, с. 132-133.
⁷⁶Пак там.
⁷⁷BOA, MAD 14 967, ff. 16-18.
⁷⁸Ibid., ff. 16-17.
⁷⁹Чолпанов, Б. Цит. съч., с. 155-156, 161-162
⁸⁰Калицин, М. Цит. съч., с. 183-184.
⁸¹Имбър, К. Османската империя 1300 – 1481 г. Прев. К. Георгиева. С., 2000, с. 51.
⁸²Димитров, Ст. Преобразуване на византийския Адрианопол в османския Одрин (XIV-XVI в.) – Исторически преглед, 2016, 1-2, с. 199-200. Вж. и цитираната там литература.
⁸³Гръцки извори за българската история (ГИБИ). Т. XII. Сведения за българската история в съчиненията на Дука, Лаоник Халкокондил и Критовул. Подготвени от Владимир Ангелов. София, 2015, с. 156-159.
⁸⁴Тютюнджиев, И., Пл. Павлов. Цит. съч., с. 12.
⁸⁵Ковачев, Р. Цит. съч., с. 163-164.
⁸⁶Пак там, с. 164-165.
⁸⁷Пак там, с. 34-39.
⁸⁸BOA, TD 151, ff. 301-308, 365- 374.
⁸⁹Ibid., ff. 301-308.
⁹⁰Ibid, ff. 365-374.
⁹¹Ibid., ff. 301-308.
⁹²Ibid., f. 304.
⁹³Ibid., ff. 365-374.
⁹⁴Зафир, син на Йован е записан извън войнушките гьондери и с него броят на войнуците в Ямболско е 151 души.
⁹⁵ТИБИ, Т. 5, с. 125-129.
⁹⁶BOA, TD 151, ff. 365- 375, 301-308; ТИБИ, Т. 5, с. 125-129.
⁹⁷BOA, TD 439, ff. 333-336, 329; TD 382, ff. 627, 637, 639, 640.  
⁹⁸BOA, TD 370, f. 366. Към 1530 г. обложената с авариз мюсюлманска рая на Ямболската каза се състояла от 1194 домакинства и 382 неженени мъже. Освен тях по това време в казата са регистрирани много представители на военизираните категории мюсюлманско население или служители на мюсюлманския култ – общо 2806 души. Сред тях откриваме  1235 юруци (47 оджака - 235 ешкинджии и 1000 ямаци), 822 татари (150 ешкинджии, 630 ямаци и 42 ямаци на татарския заим), 496 кюреджии и ешкинджии от други военизирани групи, 22 спахии и спахийски синове, 20 еллиджии (буквално „плащащи 50 акчета”), 3 баздари и др.
⁹⁹BOA, TD 151, ff. 302-309, 365-370, 372-374.
¹⁰⁰BOA, TD 439, ff. 330, 334, 337; TD 382, ff. 628, 634, 636, 641.
¹⁰¹BOA, TD 718, ff. 794-800.
¹⁰²BOA, MAD 14 967, ff. 18-21.
¹⁰³Ibidem, ff. 20-21.
¹⁰⁴TD 916, ff. 143, 157-164, 166-172.
¹⁰⁵Димитров, Стр. Ямбол по времето на османския феодализъм. – В: История на град Ямбол. Под ред. на Стр. Димитров. С., 1976, с. 77. От друга страна, някакво основание има и мнението, че името на селото идва от карга-гарга, тъй като по тези места някога имало високи дървета, свърталище на гарги (Пак там). Записването на селищното име в османските регистри дава основание и за двете версии. В съкратения регистър на населението в Румелия от 1530 г. селото е записано като Каргона (BOA, TD 370, f. 452). В двата войнушки описа от 20-те години на XVI в. името се изписва като Карона (BOA, MAD 81, f. 176; BOA, TD 151, f. 370). Обаче в джизие регистъра от 1624 г. селищното име е записано като Гаргона (BOA, MAD 14 967, f. 18).
¹⁰⁶BOA, TD 151, ff. 370-371; BOA, TD 370, f. 452.
¹⁰⁷BOA, MAD 14 967, f. 18.
¹⁰⁸BOA, TD 916, ff. 171-172. През 1733 г. в Каргона са регистрирани 45 войнуци със служебни бащини, а 14 бащини са без владелец и необработвани. Сборът на обработваните и изоставени войнушки бащини показва общия брой на войнуците от селото (59 души) в по-ранно време.
¹⁰⁹Ковачев, Р. Цит. съч., с. 165.
¹¹⁰BOA, TD 151, ff. 307, 365-370.
¹¹¹ТИБИ, Т. 5, с. 125-129.
¹¹²BOA, TD 439, f. 330; BOA, TD 382, f. 641. Вж. таблици № 6 и 7.
¹¹³BOA, MAD 14 967, f. 20-21.
¹¹⁴BOA, TD 916, ff. 166-169.
¹¹⁵Грозданова, Е.  Българската народност през ХVІІ век. Демографско изследване. С., 1989, с. 422.
¹¹⁶BOA, TD 151, f. 304.
¹¹⁷BOA, MAD 14 967, f. 19-21.
¹¹⁸Грозданова, Е. Цит.съч., с. 420-426, 430.
¹¹⁹BOA, TD 916, ff. 160-161.
¹²⁰Еrcan, Y. Osmanlı Imparatorluğunda Bulgarlar ve Voynuklar, s. 111-113.
¹²¹BOA, TD 916, ff. 157-158, 160-161.
¹²²Ibid., ff. 143, 156-176.
¹²³Йорданов, Кр. Дервентджийството в района на Стара планина и Предбалкана през XVI в. – Известия на Регионален исторически музей – Габрово. Том 2, 2014. Издателство „Фабер“, 2015, с. 188.
¹²⁴Пак там, с. 185-187.
¹²⁵Мутафчиева, В. Към въпроса за положението на войнушкото население, с. 258-260.
¹²⁶Пак там, с. 267.
¹²⁷Йорданов, Кр. Дервентджийството, с. 176.
¹²⁸Турски извори за историята на правото в българските земи (ТИИПБЗ). Т. 1. Съст. Г. Гълъбов. София, 1961, с. 219-220. За дербенджийския статут вж: Orhonlu, C. Osmanlı Imparatorluğunda Derbend Teşkilȃtı, Istanbul, 1967., s. 47-100; Стоjановски, Ал. Дервенџиството во Македониjа. Скопjе, 1974, 50-59; Цветкова, Б. К вопросу о положении дервентджийского населения в болгарских землях в период турецкого господства. - Ученые записки Института славяноведения, Т. ХХ, Москва, 1960, с. 203-206; Грозданова, Е. Многоликите пътища на мира и войната.  В: Контрасти и конфликти „зад кадър” в българското общество през ХV- ХVІІІ век. С., 2003, с. 54.
¹²⁹За държавните извънредни данъци и повинности вж.: Цветкова, Б. Извънредни данъци и държавни повинности в българските земи под турска власт. С., 1958.
¹³⁰Еrcan, Y. Osmanlı Imparatorluğunda Bulgarlar ve Voynuklar, s. 112-113.
¹³¹Гълъбов, Г. Османотурски извори за българската история. Св. 3, 67-70.
¹³²През 1530 г. например за жителите на дервентджийското селище Троян е записано, че плащат хараджа си под формата на макту от 2 200 акчета (BOA, TD 370: 534).
¹³³BOA, TD 151, ff. 1–125; TD 130, ff. 1-624; TD 236, ff. 1-652.
¹³⁴BOA, TD 416, ff. 376-556; BOA, TD 718, ff. 359-689.
¹³⁵Грозданова, Ел., Ст. Андреев.  Джелепкешаните в българските и съседните им земи през XVI-XVIII век. София, 1998, с. 56-88.
¹³⁶Калицин, М., Кр., Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. В. Търново, 2003, с. 250.
¹³⁷Стойков, Р. Селища и демографски облик на Североизточна България и Южна Добруджа през втората половина на XVI век. – В: Известия на Варненското археологическо дружество. Книга XV. Варна, 1964, с. 101-109.
¹³⁸Пак там, с. 108.
¹³⁹Пак там.
¹⁴⁰Пак там, с. 105-106.
¹⁴¹Георгиева, Цв. За генезиса на буржоазните елементи в социалната структура на българите. – Исторически преглед, № 2, 1977, с. 89; Първева, Стефка. Първева, Ст. Поселищна мрежа и гъстота на населението в части от Северна България и Подбалканските полета в края на ХVІІ и началото ХVІІІ век. – Исторически преглед, № 8- 9, 1992, с. 42.
¹⁴²Така се случва в Софийско още в началото на XVII в., Навлизането на мюсюлмани от аскерите във войнушкото земевладение е съпроводено с доста облекчени условия за придобиване на пустеещи служебни бащини от тяхна страна. Въпросните мюсюлмани са записани като пълноправни владелци, но са обложени с една доста по-ниска сума от онази, която отменените войнуци плащали като макту (ТИБИ. Т. 5, 197-251).
¹⁴³BOA, TD 916, f. 170.
¹⁴⁴Ibidem.
¹⁴⁵Ibidem.
¹⁴⁶Ibidem.
¹⁴⁷Ibidem, ff. 172-173.
¹⁴⁸Милетич, Л. Поземлената собственост и войнушките бащини в турско време. – Периодическо списание на българското книжовно дружество, год. ХVІІ, 1905, св. 5-6, с. 317-319.