Българи-секбани/сеймени по време на османската власт

Написана от Тервел Попов
Посещения: 622

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXII, 2022 г. 

 

SekbanСекбаните/сеймените присъстват в много български народни песни и предания. В някои песни се разкрива тяхната мрачна роля като преследвачи на хайдутите: „Отдолу идат сеймени, мале мо,/ отдолу идат сеймени, хе, хей, мале мо,/ сеймени, билюкбашии,/ хайдушка глава носяха./ Не ми е глава хайдушка,/ хайдушка глава, кръвнишка,/ я най е глава юнашка“. В други надделява позитивното от сейменската служба, която изпълнява героят на песента: „Що ми е мило, мамо,/ мило ем драго/ сеймен да шетам, мамо,/ низ бузаана./ Па да видам, мамо,/ белото Маре,/ белото Маре, мамо,/ на Цинциеви“. Интересен е фактът, че много българи служат като сеймени. Целта на настоящата работа е да бъде проучено това българско участие, което разкрива една малко позната страница от нашата история по време на османското иго.

„Секбан“ („сегбан“) идва от персийските думи „sag” („куче“) и „ban” („пазител“), т.е. „пазител на кучетата“, „кучкар“1. Названието се среща в различни варианти: sekban, segban, segmen, seymen, seimen, seman, szemen, segan, seban, szajban и т.н.2 Първоначално секбаните са само част от еничарския корпус3. Те съпровождат султана по време на лов, държейки в ръка тънка бамбукова пръчка със сребърен край. Грижат се за ловните кучета. При тях съществуват и пекарни, в които се приготвят питки за кучетата4.

В османски документи от XVI в. се споменава, че българите от вакъфските села Исмаил, Кютюкли и Черешево се освободени от секбанска служба, девширме и още редица задължения5. Един от параграфите на Закона за град Ахиолу (Анхиало) от XVI в. гласи, че тамошните тузджии (солари) притежават свещена заповед от 7. V. 1567 г., на основание на която се освободени от секбанска служба и други тегоби6. В случая вероятно „секбанската служба“ се изразява в задължението на населението да съпровожда и обслужва османските властници по време на лов7 и се изпълнява от людете, които не са влизали в „привилегированите“ групи християни.

Също така има секбани, които постъпват на служба на доброволен принцип и много от тях са християни8. Тези наемни бойци, които се срещат в изворите от късния XVI в. нататък, обикновено носят огнестрелно оръжие и са набирани от османските управители или главнокомандващи, за да участват във военна кампания или да защитават новозавладяна крепост9. Освен това те служат в еялетите и санджаците и се намират под командването на наместниците на провинциите. В мирно време се използват за поддържане на реда в областите и за охрана на градовете и твърдините10. Представляват готов източник на бойци за бунтовните местни управители и по-късно за аяните11. Военните сили на секбан и сариджа стават една от разпознаваемите характеристики на политическата ситуация в Османската империя през XVII в. Когато тези люде останат без служба, защото техният „работодател“ не се нуждае вече от услугите им, те предивикват размирици и хаос. Бунтовете, в които участват, разтърсват Империята12. Изследователите характеризират секбаните като „наемници, набирани сред обезземлените селяни“13, „местен гарнизон от милиция“14, „членове на свитите на управителите“15 и т.н. Сред тези секбани има значителен брой българи. В българските земи с течение на времето „сейменин“ става синоним на „стражар“. В речника на Найден Геров (1823–1900) сейменинът е характеризиран с неговата полицейска функция: „въоръжен служител при началството за пазене на ред, мир и тишина: заптие, заптия, пандур, стражар, полицейски, жандарм“16. В други балкански страни „сейменин“ също означава „стражар“17.

Подобно на мартолосите, сеймените срещу заплащане са ангажирани с охраната на дадена област и с преследването на хайдутите. Османски документ от 1683 г. съобщава: „Всички вилаетски аяни, заими, тимариоти, селски забити и служебни лица назначиха за секбанбашия Симитчизаде хаджи Ахмед, жител на Пирлепе [Прилеп], със заплата от 70 хиляди акчета за 30 въоръжени и способни секбани, за да охраняват селата и жителите на областта и да пречат на щетите от хайдутите разбойници, които са се появили в каза Манастир [Битоля] [за периода] от Димитровден 1094 г. [1683 г.] до Гергьовден 1095 г. [1684 г.]“. Сумата, която трябва да получават секбаните, се разпределя върху редица села от казата18. В по-ранен турски документ, от 1647 – 1649 г., се отбелязва, че за охрана на гр. Битоля също се използват секбани. Записаните са мюсюлмани, а Хюсеин, син на Уруч, е секбанбашия19. В османски дефтер от 1788 г. се посочва, че издръжката (заплати и провизии) на секбаните във Видинския вилает е поета от местното население. Тамошният секбански отряд е предвождан от бюлюкбашия и е пряко подчинен на валията20. Редица други османски документи също съобщават за секбани, които са командвани от бюлюкбашии или секбанбашии и пазят областите от хайдути21

В ръкопис от Австрийската национална библиотека, създаден във втората половина на XVII – началото на XVIII в., се съдържат важни сведения за българите-сеймени. Там пише: „България ражда силен и привикнал на тежък труд народ. По политически съображения турците ги карат да търпят мъки и неволи, а във военно време – да служат като сеймени (seimani), т.е. войници, и всеки паша притежава такива [бойци]“22. По нататък се отбелязва за жителите на Тракия с център Филипопол (Пловдив), които са наречени „македонци“: „Това е силен, свикнал на тежък труд народ [...] Техните предводители говорят гръцки и български, а главният им град е Филипопол [...] Верни са на тези, на които служат, и, както казах, са наемани като сеймени“23. За сеймените е дадено следното определение: „Европейски сеймени, различни от азиатските сеймени. Това е вид пехота, която служи на пашите и отива на война срещу заплащане. [Те] са от българска народност, по-голямата част – сърби и македонци“24. Тук е налице противоречие и известно объркване на автора, който отбелязва, че европейските сеймени са от българска народност, а после ги определя като „сърби и македонци“. Във всеки случай под името „македонци“ тук се визират българите от Тракия. Това подсказва както вече посоченото сведение за „македонците“, чиито главен град е Филипопол, така и данни за „българските девойки, които живеят в селата на България и Македония [Тракия]“25.

Османски извори също съобщават за българи-сеймени. Документ от 1695 г. известява, че българинът Чавдар е нает да защитава Битолската каза като бюлюкбашия на „40 души въоръжени и способни секбани – стрелци с пушки“ със заплати от 101 хиляди акчета26. В документ от 1708 г. се посочва, че определен брой християни са били назначени за секбани, които да охраняват многото проходи, намиращи се в района на Битоля. Впоследствие те са заменени с мюсюлмани27.

Българите на сейменска служба са въоръжени с пушки (мускети и аркебузи). Други техни оръжия са боздуганът и сабята28. Боздуганът, който българин-сейменин държи на една рисунка, е подобен на железен боздуган, открит в района на гр. Перущица29.

Много османски големци преценяват хората, които вземат на служба, не по тяхната вяра и народност, а по това дали ще им бъдат верни и полезни. Данните, че българите-сеймени служат на пашите и други местни властници се потвърждават от още сведения. Българи (християни и мюсюлмани) са сеймените на  могъщия среднородопски властелин Салих ага, който управлява Ахъчелебийско цели 40 години – от 1798 до 1838 г. Горко на този, който наруши неговите закони или се противопостави на неограничената му власт! Сеймените, предвождани от Страхин бюлюкбаши, веднага се разправят с непокорника. Въпреки своята суровост, Салих ага оставя сред местното население добри спомени, защото налага ред и сигурност в една размирна област30.

Според някои източници, през 1688 г. военните сили на отцепилия се от централната власт Йеген Осман паша достигат над 18 хиляди души. Народностната принадлежност на неговите бойци е ясно определена в изворите: „по-голямата част са българи-християни“ и „в по-голямата си част християни от България, Тракия и Македония“31. Дори да има преувеличение на числеността на войската32, видно е, че основната ѝ част е съставена от българи-християни. Сигурно мнозина от тях служат като сеймени на отцепника.

В народна песен от гр. Щип се разказва как хайдушкият войвода Чавдар е подмамен от коварното предложение на софийския паша да го вземе на служба с неговите юнаци. Обещана му е щедра плата – „на дено цела жълтица, а па на вечер полвинка“, и скъпи дарове – „на всеки юнак злат кафтан“, а на войводата „два златни кафтане“33. Въпреки всички условности на подобен „извор“, може да се изведе основателно предположение, че срещу заплащане пашите са привличали хайдути на служба при условие да се откажат размирния живот, защото тези храбри и опитни в битки люде са им много полезни.

Бившият хайдутин Кузман Капетан е башбюлюкбашия на охридския феодален владетел Джеладин бег. Дружината на Кузман наброява около 40 души, всички българи-християни: Куци Митре, Кара Митре, Павле, Кочо, Гърдан, Наум, Тоше, Илия и др.34 Според някои мнения прославеният юнак и людете му са мартолоси35, но в народни песни неговите съратници са определени като „сеймени“36. Кузман Капетан разгромява бандата на Осман Мура и Дервиш Муча и отнася на Джеладин бег като трофеи главите на двамата главатари и още петима техни другари. Той продължава с безпощадните си действия срещу разбойническите шайки и прочиства цялото владение на бега37.  

Българи-сеймени има и в някои привилегировани области със значително самоуправление, хас или вакъф на султана, на членове на неговото семейство, на великия везир или други висши османски сановници. В планинската област Мариово, разположена югозападно от гр. Прилеп на площ от близо 1390 кв. км., управлява земски кмет, чиято власт се предава наследствено и зависи пряко от Цариград. Той разполага с въоръжени бойци, набрани от местните българи и наречени „земски сеймени“, които се грижат за реда и охраната на областта. Когато земският кмет заедно с няколко селски кмета реши даден спор, решението се привежда в изпълнение от земските сеймени. Предаването на данъка от мариовци се извършва с голяма тържественост – в Прилеп пристигат на коне земският кмет и други първенци, добре облечени и въоръжени, придружавани от двама земски сеймени. Турците се гневят на тези „гяурски“ салтанати и замислят да им сложат край. Така и става, след убийството на последния земски кмет Трайко (Трайче) Чакрев през 1872 г., което отнема и номиналната автономия на Мариово38.

В дервентджийски и войнушки селища с български управници и почти изцяло българско население също служат българи-сеймени. Например габровският чорбаджия се разпорежда с няколко сеймени, които са българи. Те помагат при събирането на данъците и държат връзка между чорбаджията, старейшините и махлебашиите39. Вероятно и повечето сеймени в Котел са българи. В народна песен се споменава котленския „Билчин бюлюкбашия, на сеймените старшия“, „нашия свако, калеко“40. Божил чорбаджи, защитникът на Котел от кърджалиите, сам раздава правосъдие, а „сегмените“ са при него и изпълняват това, което той нареди41. Хаджи Велико, който е убит по заповед на Божил, се обръща към своя пазач: „Еню ле, Еню сигменю“42. Очевидно сейменинът Еню също е българин. Между няколкото заптиета в Калофер, наричани също сегмени и пандури, понякога има 1-2 българи, калоферци43.

Сеймените отговарят и за защитата на манастири. В „Сейменската кула“ на манастира „Св. Йоан Бигорски“ са живели пазителите на прочутата света обител. В зидовете на кулата има мазгали за стрелба с пушки44.

Сеймените охраняват и видни личности, между които и българи. Прочутият предводител на българите-мияци Гюрчин Кокалевски (1775–1863) се придвижва с пушка и ятаган, яхнал прекрасен кон и заобиколен от сеймени45. Маринчо Бинбелов-Страшния, влиятелен първенец от с. Факия, винаги е придружаван от сеймени46. Тези примери могат да бъдат продължени.

Българи са поставяни начело на отрядите сеймени, съставени от техни сънародници. Освен представените вече данни за българи-бюлюкбашии, има сведение от XVII в. за българин-секбанбашия. В султанска заповед от 1689 г., в разгара на австрийското настъпление на Балканите, се споменава секбанбашията Балчо, който като хайдушки предводител действа в района на Татарпазарджишката каза и върши дръзки нападения47. Вероятно сеймените, командвани от Балчо, са формирали „ядрото“ на хайдушката му дружина. Този случай показва, че българите-сеймени от опора на османската власт могат да се превърнат в нейни противници. По същото време не само те, но и мартолосите, войнуците и други военизирани групи българско население се надигат срещу османците.

Разбираемо е желанието на българите техните сънародници-сеймени да не злоупотребяват със служебното си положение. За тях те са свои хора „от другата страна“. В сборник с поучителни слова (втората половина на XVIII в.) даскал Никола Петков се обръща към чорбаджиите, кметовете, сеймените, кехаите и други българи, които служат на османската власт, да бъдат честни и справедливи към людете. Неговото „послание“ към сеймените и кехаите гласи: „И вие, които сте християни сеймени и кехаи, хубаво и безленостно да работите. И никого да не притеснявате и клеветите, нито от някого рушвет да вземате, но достатъчна да ви е заплатата и възнаграждението, които ви дават господарите, от тях да ви бъде печалбата. А вие тях гледайте и слушайте, та от вашата мъка и печалба да живеете. И постите спазвайте и никому зло не причинявайте. По този начин ще получите спасение“48.

Във Влахия и Молдова също има сеймени. Те доказват своята боеспособност в различни сражения49. Българите охотно служат като бойци на влашките и молдовските господари50. Българи на сейменска служба в Молдовското княжество отбелязва Димитрий Кантемир (1673–1723) в своето забележително произведение „Описание на Молдова“ (1714–1716 г.): „Башбюлюкбаши. Той заповядва на десет бюлюкбашии, т.е. капитани, всеки от които командва сто сегбани (segbanos). Сегбани (segbani) на турски език се наричат войниците, които са сърби, българи, албанци и гърци (Serviis, Bulgaris, Albanis et Graecis). Те  служат на добра заплата като дворцова стража на владетеля и постоянно се намират в двореца, където зад дворцовите стени са им предоставени квартири“51

Представените сведения водят до някои изводи. Повечето от християните-сеймени в европейската част на Османската империя са българи. Те участват във военни действия или изпълняват полицейско-охранителни функции. Добре въоръжени са и получават заплата за службата си. Служат на пашите и други османски властници, грижат се за реда в области и селища. Случва се българите от хайдути да станат сеймени и от сеймени – хайдути. Когато османската власт е разклатена и изправена пред външна или вътрешна опасност, част от българите-сеймени вдигат оръжие срещу нея.

 

2Kakuk, S. Recherches sur l'histoire de la langue osmanlie des XVI-e et XVII-e siecles. 2Les elements osmanlis de la langue hongroise. The Hague-Paris, 1973, p. 356.
3Петросян, И. Е. Янычары в Османской империи (XV – начало XVII в.). Санкт Петербург, 2019, с. 94.
4Пак там, с. 95.
5Грозданова, Е. Андреев, С. Българите през XVI век. София, 1986, с. 177.
6Пак там, с. 194.
7Пак там, с. 194, 300.  
8Osmanli askeri teskilati ve kiyafeti. Ankara, 1983, p. 6.
9Tezcan, B. The Second Ottoman Empire. Political and Social Transformation in the Early Modern World. Cambridge, 2010, p. 141.
10Челеби, Э. Книга путешествия (Извлечения из сочинения турецкого путешественика XVII века). Вып. 1. Москва, 1961, с. 289.
11Somel, S. A. The A to Z of the Ottoman Empire. Lanham-Toronto-Plymouth, 2010, p. 262.
12Inalcik, H. Quataert, D. An economic and social history of the Ottoman Empire (1300 – 1914). Cambridge, 1994, p. 436.
13Somel, S. A. The A to Z, p. 261.
14McGowan, B. Economic life in Ottoman Europe. Taxation, Trade and the Struggle for Land, 1600 – 1800. Cambridge, 1981, p. 157.
15Holt, P. M. Lambton, A. K. S. Lewis, B. The Cambridge History of Islam. Vol. I A. Cambridge, 1977, p. 346.
16Геров, Н. Речник на блъгарский язик. Т. 5. Пловдив, 1904, с. 157.
17Вж. напр. Kurtanovic, H. Vojna terminologija u Osmanskom Carstvu i Republici Turskoj (Završni diplomski rad). Sarajevo, 2017, s. 49.
18Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи през 15/18 век. Т. I. София, 1971, с. 252 – 253.
19Пак там, с. 173.
20Атанасов, Х. В османската периферия: общество и икономика във Видин през XVIII век. София, 2008, с. 116 – 118; Същият. Тевзи дефтер на видинските вилаетски разходи от 7 май – 4 юни 1788 г. – В: Етнически и културни пространства на Балканите. Сборник в чест на проф. д.и.н. Цветана Георгиева. Ч. I. Миналото – исторически ракурси. Съставител Доц. д-р Светлана Иванова. София, 2008, с. 525 – 526.
21Матковски, А. Турски извори за ајдутството и арамиството во Македонија (1700 – 1725). T. III. Скопје, 1973, с. 21, 41 – 42, 45, 58, 91, 119 и т.н.; Същият. Турски извори за ајдутството и арамиството во Македонија (1725 – 1775). Т. IV. Скопје, 1979, с. 104 – 105, 115, 141, 148, 150 – 152, 154 – 156 и т.н.
22Списаревска, Й. Чипровското въстание и Европейският свят. София, 1988, с. 94, прил. 18.
23Пак там, с. 95, прил. 24.
24Пак там, с. 95, прил. 26.
25Пак там, с. 95, прил. 20.
26Цветкова, Б. Хайдутството, с. 280 – 282.
27Матковски, А. Турски извори III, с. 42.
28Списаревска, Й. Чипровското въстание, прил. 17, 23, 25. Вж. също описанието на оръжието и облеклото на изобразените българи-сеймени, направено от Дерменджиев, Х. Въоръжението на българските хайдушки дружини и въстанически отряди през 80-те години на XVII в. – В: 300 години Чипровско въстание (Принос към историята на българите през XVII в.). София, 1988, с. 213 – 215.
29Джасим, М. Боздуган от фонда на Исторически музей-Перущица – датировка, извори, хипотези, с. 1 – 11.
31Списаревска, Й. Чипровското въстание, с. 122, 125; История на българите. Т. II. Късно Средновековие и Възраждане. София, 2004, с. 323 – 324; Катић, С. Јеген Осман-паша. Београд, 2001, с. 121.  
32Катић, С. Јеген Осман-паша, с. 121.
33Българско народно поетическо творчество. Отбор и характеристика от М. Арнаудов. Т. II. София, 1977, с. 446 – 450.
34Спространов, Е. Джеладин бей (Принос към историята на гр. Охрид). – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина XIV (1897), с. 692 – 696.
35Жура, В. Животот во Охрид во XIX век. – В: Зборник на трудови „Прличевата „1762 лето“ - симбол на непокорот на македонецот. Охрид, 2013, с. 11. Задълженията на мартолосите са твърде сходни с тези на сеймените – преследване на хайдути, поддържане на реда, охрана на градове и т.н.
36Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. III. Исторически песни. София, 1961, с. 416 – 420.
37Спространов, Е. Джеладин бей, с. 694 – 696.
38Еничерев, Н. Г. Възпоминания и бележки. София, 1906, с. 217 – 224; Трайчев, Г. Мариово. София, 1942, с. 10 – 12.
39Цончев, П. Из общественото и културно минало на Габрово. Исторически приноси. Габрово, 1996, с. 530 – 531. Авторът също поставя знак на равенство между „сеймени“ и „стражари“.
40Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. II. Хайдушки песни. София, 1961, с. 219 – 223.
41Начев, В. Ферманджиев, Н. Писахме да се знае. Приписки и летописи. София, 1984, с. 307 – 308.
42Арнаудов, М. Из миналото на Котел. Заселване, бележити личности, стопански живот, фолклор. София, 1931, с. 70.
43Начов, Н. Калофер в миналото. Кн. I. София, 1990, с. 119.
44Томовски, К. Паскали, Т. Манастирот Св. Јован Бигорски. Архитектура. – В: Манастир Свети Јован Бигорски. Скопје, 1994, с. 57 – 58.  
45Матковски, А. Гурчин Кокалески (1775 – 1863). Скопје, 1959, с. 142.
46Нейков, Б. Факийско предание. Сбирки от народния живот. София, 1985, с. 46.
47Петров, П. Карпошовото въстание (1689 г.). София, 1994, с. 34.
48Богданов, И. Безсмъртни слова. Коментирани литературни паметници. София, 1980, с. 275.
49Instituții feudale din Țarile Române. Dicționar. București, 1988, p. 432 – 433.
50Списаревска, Й. Чипровското въстание, с. 94 – 95, прил. 18, 24.
51Cantemir, D. Descriptio Moldaviae/Descrierea Moldovei. București, 1973, p. 218 – 219. В румънския превод на латинския текст на произведението „segbani“ е записано в разпространения вариант „seimeni”.
 
 

 

 

X

Right Click

No right click