Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция" - Картонена кръв

Написана от Христо Милков
Посещения: 7120

Индекс на статията

 

17. КАРТОНЕНА КРЪВ

 

„Хора, мразя ви!”,

надпис на оградата
на градинката зад Градската художествена
галерия в столицата.

„Психологическа война в името на България”

надпис на колонката на тролейбусната спирка
срещу СУ „Св. Климент Охридски”

 

Кръвта потече по картона. Надписи, желаещи кръв и отмъщение, окървавени портрети, се смесиха с лозунги, на които бе написана думата демокрация. Крясъците „смърт” и „убийци” станаха неизменна част от репертоара.

835 надгробни камъка бяха повалени и изпотрошени – от млади хора, които се погавриха с беззащитните мъртъвци и с не по-защитените им близки. Като разбрах си помислих, че днес те на пияна глава с извратено удоволствие събарят надгробни камъни, а утре с още по-голямо удоволствие ще чупят глави.

Дарявайки с един замах целия СДС със своите „добродетели”, като че ли Съюзът ги е искал, млад човек заяви на Лиляна Димитрова на 4 май 1990 г.: „Ние от СДС не хиляда надгробни плочи ще счупим, а десет хиляди гроба ще направим. Ако не гласувате за СДС ще набием главите ви на кол.”

Докато едни се занимаваха с мъртъвците, други ги оставиха временно и нападнаха портретите на кандидатите за народни представители. Така възникна опасността Великото народно събрание да се превърне във форум от слепци. Този израз на нравствено безсилие не говори ли и за готовност ако днес пробождаш хартията, утре стръвно да пронижеш живата човешка плът.

Историческата обремененост и някои нови обстоятелства изведоха на „уличен бой” самозвани „ратници”, закачили значката на партията, на която твърдят, че симпатизират и ги накараха да обявят „психологическа война в името на България” (Ни повече, ни по-малко!) Нейните средства бяха традиционни, но на световно равнище. Гаранция за това дадоха инструктори от страните на Залеза: заплашителни писма, среднощни телефонни обаждания, най-откровен шантаж по адрес на политическия противник и разкриване на „истинското” му лице и на положението до което ще ни докара, ако, не дай Боже, вземе властта. В името на изборната победа стана допустимо от смъртта да се прави политически капитал, дори когато политиката няма нищо общо със смъртта, да се изважда на показ скръбта и човешкото нещастие.

В тази война можеш да убиеш човек без дори да го докоснеш. По време на разговор с кандидат за народен представител по Радио Шумен, журналистката Красимира Петкова научила по прекия телефон от анонимен глас, че детето й е блъснато от камион. Тя изоставила предаването и се втурнала в училището, за да намери детето си живо и здраво.

Преобръщането на ценностите „дари” новите рицари на правдата с нов морален кодекс – звучи като нов ред! Отживелият двубой с равни по сила оръжия бе заменен с числено превъзходство (колкото може по-голямо!) над противника. Напада се само невъоръжен противник и само по-слаб. Колкото по-беззащитен, толкова по-добре! Само от примерите на в. „Дума” и в. „Демокрация” може да се състави ръководство по тактика на съвременния бой.

Безименни „просветители” с четки и боя, произведена в страните на Залеза, осеяха стените, оградите, спирките и боклукчийските кофи с приписки към „евангелието на СДС” – предизборната му платформа и така над София се спусна „синя утрин”. Червените възрожденци не им останаха длъжни, макар и в много по-малък мащаб и с българска боя. Все пак СДС трябваше да навакса за 45 години „боядисване” на съзнанието ни.

Еманципацията изтика напред и нови „дами”. Инициативни жени късаха „вражески” агитационни материали или надвикваха мъжете по площади и улици, на които се искаше кръв и отмъщение. Жената, която е призвана да дарява живот, да желае смъртта на други?!... Майката, която днес сочи палец надолу, на какво ще научи утре детето си…

Достатъчно основание, за да бъдеш „поразен”, беше да носиш неприятелска значка. Членството в „другата” партия вече бе углавно престъпление, което изисква „справедливо” наказание на „законно” основание. Обявиха се награди за глави на комунисти (500 лева в Кюстендил), обещаваше се, че „Всички мръсни комунисти ще бъдат избити” (някъде се конкретизираше как), а пък на „мръсните седесари им се полага само бой”.

Червени и сини мантии покриваха простащината, злобата и садизма. Съвсем не ставаше дума само за отделни „грешки”, „извращения” и „деформации” (както бе прието да се говори за социализма) на иначе добродушна и честна политическа борба. Своя принос в наелектризирането на обстановката и подклаждането на страстите имаха политическите лидери, които в своите речи даваха мотиви за извършване на насилие. А сетне се разграничаваха от него и в декларации се изкарваха миротворци на квартално равнище.

Всъщност и след 10 ноември 1989 г. колкото и да се отричахме от тоталитаризма, колкото и да се напъвахме да го разградим, в крайна сметка допуснахме обществото ни се раздели на „наши” и „ваши”, за „нашите” да има живот и справедливост, а за „вашите” – смърт или в най-добрия случай лишаване от възможността за активна изява.

Отново на ключови места застанаха наранени от предишния режим личности, които бяха ръководени не толкова от целите, които обявяваха, че са си поставили – демокрация, справедливост и т.н., колкото от личните си сметки с режима. Тяхното поведение като политически лидери представляваше пример за привържениците им, за които отмъщението се превърна в нещо нормално.

Разбира се, това съвсем не означава, че с всички репресирани е така и че само репресираните даваха мотиви и благословии за насилието в политическия живот. Има редица техни млади колеги, които даваха в своите речи воля на страстите си и чувствата си и така превръщаха средствата за масова информация, митингите в терен за своята агресивност. Нерядко под формата на обвинителни речи срещу режима се даваха инструкции „Какво да се прави” (не по Чернишевски). Разделението в нашето общество достигна до там, че СДС, споен от антикомунизъм, изключи от правото на съществуване БСП. От своя страна бившите комунисти трудно „смляха” появата на опозиция на нашия политически живот и в редовете на своята пария, независимо от заявленията им, че са за нейното съществуване и за коалиционно правителство.

„Нямам думи… Във всеки случай трябва да изчакаме и да чуем резултатите… Политическа незрялост, бих казала…Липсва политическа култура, още ги няма изборните резултати… Това е ужасно… Срамувам се…Страсти, хората бяха на ръба тези дни. Просто отпушване на това, което са задържали, но не това е нещото, което трябва да се прави в една демократична, образована страна…” – това се отрони от устите на няколко жени секунди след като тълпата, подвикваща от време на време „USA”, заедно с клишетата на митинговата демокрация, помете кордона на охраната и по всички правила на атаката на щик, завзе стълбището на Народното събрание на 11 юни 1990 г., към обяд.

Тъкмо си бяхме избрали Велико народно събрание, което бе заприличало на „работещ парламент”… Тъкмо бе избран след продължителни пазарлъци и председател, в скоби, президент на Републиката с амбицията да оглави една „работеща президентска институция”… И като че ли вече се търсеха повече вестници и списания с усмихнати голи момичета, отколкото тези с политически оплювки… Дори животните бяха започнали да се разхождат необезпокоявани сред уж очовечените хора… И изведнъж… „вандали”, „варвари”, „екстремисти”, „лумпени”, „фашисти”, „неофашисти”, „антикомунисти”, „комунисти”, „антисемити” опожариха Партийния дом на БСП. А всъщност изведнъж ли?!

В България вече можеха да бъдат малтретирани, оплювани депутати, че и министър-председателят. Отдавна можеха да бъдат нападани седалища на противникови партии, да бъдат бити политически врагове – с една особеност – безнаказано. На 26 срещу 27 август бяха атакувани три незащитени от никого сгради. Явно добре обмислено, по предварителен план и с набавени много преди деня на „щурма” средства. В стила на времето обектът бе незащитен. Но много дълго време бе формирано съзнанието на извършителите. Още от първото смесване на виковете за демокрация с крясъците „смърт” и „убийци” и с насаждането, че политическият опонент си го „заслужава” – тогава блесна искрата на пожара от 26 август. Напълно „нормално” бе след като видяхме на първите митинги жена с палец, сочещ надолу, пак да я видим, вече прегърнала своя „герой”, любимия си, стиснал пред пламтящия Партиен дом железен прът. Той с него още днес може да пръсне нечий череп.

Е, както можеше да се очаква, политическите сили се „разграничиха”. Те „осъдиха”… и не изненадаха никого с това. След дъжд качулка. Същите лидери, които казваха „Анатема!” на погромаджиите, в предизборната кампания се умиляваха пред множеството на митингите, включващо в себе си бъдещите клиенти на следствените органи.

Далеч съм от мисълта, че „тежките” хора в СДС могат да дадат инструкция за подобно нападение, както съм далеч от мисълта, че всеки, който вее червено или синьо знаме е „комунист” или „седесар”. Същественото за мен е, че наред със съществуващите демократични процеси в страната се култивираше мислене, водещо към насилие, към безнаказано насилие над беззащитни хора. Ето защо можеше да се види страшното хоро пред Партийния дом, да се чуе зловещата песен на кавал, както и да се видят усмивките, огряти от пламъците по лица на младежи, за които се твърди, че са бъдещото на България и на възрастни хора, които били мъдростта й, а те ръкопляскаха и окуражаваха насилието. Щом можаха вече да подпалят книгите, натрупани пред бившия мавзолей на Георги Димитров, защо да не се изгорят документите на БСП, наследила БКП.

Много нещо се изписа, че пожарът хвърлял петно върху България. Аз не смятам така. Позорът е само за тези, които са палили, грабили, за тези, които са гледали и за тези, които не са им попречили. Огън, разруха и позор се разнесоха отвъд пределите на София. Но аз не съм бил на подемния кран, нито съм разбивал с лост врати и прозорци.

На следващия ден след пожара на митинг, свикан на законно основание от БСП, се получи интересна „диспозиция”. Социалистите, чиито предци бяха свалили монархията, се бяха качили на дворцовото стълбище и заклеймяваха подпалвачите. Противниците им от СДС, положили всички усилия мавзолеят да стане „бивш”, се бяха облегнали на бялата сграда и се опитваха да заглушат ораторите от другата страна. „Бомбата” избухна, когато Георги Спасов, депутат от СДС, бе понесен от поклонниците си и бе врязан в социалистическото множество. За секунди се посипа град от удари от двете посоки. Рамо до рамо се биха млади и стари… биеха се млади срещу стари, деца срещу стари… Трябваше да се намесят „баретите”. Това далеч не бе единственият опит да се провали законно свикан митинг от страна на СДС, не бе единственият бой между политически противници. Може би трябва да се радваме, че „инвентарът”, пуснат в ход срещу Партийния дом на БСП, не бе стоварен върху главите ни.

Пей с нас! Пей против тях!

След митинг на централен столичен площад група от няколкостотин от тези, които много се обиждат, когато ги нарекат тълпа, наводни едно известно с орлите си кръстовище. Обкръжиха една кола и измъкнаха шофьора. Закрещяха му: „Пей с нас! Пей против тях!” А вътре беше малкото му дете. Със сигурност едва ли могат да разчитат, че този баща, да не говорим за сина му, ще „се влеят” в редовете им. Никоя политическа доктрина не струва колкото сълзите на едно дете.

Кръвта потече по картона. Но кръвта не потече по българските улици. Когато румънците се избиваха, българските граждани даряваха доброволно кръв за ранените от нашата северна съседка, а представители на специалните ни части на митинг в защита на нейната свобода и независимост тържествено заявяваха, че няма да изстрелят нито един куршум срещу своя народ. И до днес, въпреки всички сложни ситуации, които възникнаха в политическия ни живот, те удържаха на думата си. Въпреки че по време на пожара на Партийния дом на БСП имаше „барети” със счупени щитове.

Наистина у нас имаше много примери за насилие, физическо и психическо, но може би повече се говореше за него, отколкото го имаше в действителност. Нито веднъж армията не се наложи да излиза от казармите в ролята на „миротворец”, както направи югославската народна армия, а е известно, че мир, донесен на щикове, завинаги се заплаща с кръв.

Във връзка със събитията в бивша Югославия многократно се чуха заплашителните думи: „На Балканите всичко е възможно”. Да, възможни са серията атентати в Гърция по време на войната в Залива… Да продължавам ли … Румъния, Турция, Албания… Да, наистина на Балканите всичко е възможно. Всичко е възможно и това, което вече се случи в изброените страни, да не се случи в България. Поне засега.

Досега под девиза „Немам нерви!” си разменяхме юмруци. Може би ще заблести надписът „Съединението прави силата” от Народното събрание, под който ще си стиснем ръце!?

 

X

Right Click

No right click