Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция" - Хора сме, а не овце!

Написана от Христо Милков
Посещения: 7194

Индекс на статията

 

14. ХОРА СМЕ, А НЕ ОВЦЕ!

 

Според екип на в. „Демокрация”, отразяващ тържествената сесия на ВНС от 10 юли 1990 г. (в. „Демокрация, бр. 120) Стилиян Стойчев, депутат от ФНСД, „ще внесе исканията на протестното движение. Ако до две-три седмици няма резултат, стачката може да се възобнови”.

Във времето от 10 ноември 1989 г. до тогава много неща се случиха у нас за пръв път. Поне за пръв път след 9 септември 1944 г. Редица стари понятия, като „демокрация”, „свобода”, звучали многократно на различни гласове през последния век от нашата история кога фалшиво, кога кухо, макар и бавно започнаха да се изпълват с ново съдържание. Сред събитията, случили се за пръв път се нареди и първата студентска окупационна стачка. Разразила се в доста сложна обстановка на демократизация (но не на демокрация), в деня след началото на първите честни избори (според твърденията на победителите, но не на победените), тя повдигна много проблеми, с които нашето общество или не се беше сблъсквало, или бе отвикнало да вижда по пътя комунизма. Младежта отдавна бе отписана като фактор на промяната. В интерес на истината тя с изключение на ограничен брой събития, като например протеста на студенти и преподаватели от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” срещу нахлуването на „дружеските армии” в Чехословакия от 1968 г., не бе проявявала радикализма си, иначе характерен за всеки млад човек.

След 10 ноември наред с активността при участие и организиране на митинги, нови партии и сдружения, специално студентската младеж завоюва автономията на висшите учебни заведения. Все пак именно стачката от 11 юни бе най-ярката проява на самостоятелност, на бунт против закостенялостта, на протест против бавния ход на промените в обществото (или поне така трябваше да изглежда).

Противоречат ли си стачката и демокрацията? Какви трябва да бъдат взаимоотношенията на политическите сили и обявилите се за „надпартийни” стачници? С тези и още много други проблеми се сблъскаха както самите организатори, така и всички по-активни български граждани – поне тези, които четат вестници, гледат телевизия и слушат радио. В чисто човешки план какво даде стачката на участниците в нея? И какво отне на потърпевшите, каквито безспорно имаше? Тук веднага възниква въпросът за ценностите, както и за този: дали пък ценностите, които прокламираха, че защитават студентите не бяха „думи, думи, думи…”

Искаме да знаем цялата истина. Нека не ни лъжат или както казва Бай Ганьо, на маймуни ни направиха, маскари с маскари!” – Ана Любомирова, IV курс, българска филология, СУ.

Първият въпрос към всеки протестиращ е за какво се бори. Не бих казал, че окончателният вариант на исканията на студентите узря отведнъж. „Твърдите” искания бяха: разкриване и огласяване на цялата истина за изборите и „ликвидиране на информационния вакуум за обстановката в София и в страната”.

До 12 юни 1990 г. въобще не ставаше дума за оставката на директора на БТ Павел Писарев, виновен според студентите за гореказания „вакуум” (или иначе казано „затъмнение”). Това искане се появи на 13 юни 1990 г. Явно са били необходими два дни за размисъл (или консултации). Дори да се приеме на вяра твърдението за „затъмнението”, остава въпросът: сам ли го е организирал Павел Писарев или цялото ръководство на тази мощна медия носи вината?

Искането за оставка на президента Петър Младенов бе издигнато за пръв път от стачкуващите във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов” и бе прочетено на общото събрание още през първите дни на стачката (13 юни 1990 г.). Обаче самите студенти се отказаха от него: „Ние нямаме право да изискваме такава крайна мярка и ние за това се присъединихме към втората декларация на колегите от университета за разследване на този материал от 14 декември (1989 г.)”. Всъщност по такъв начин се оформиха трите основни искания на студентите: за изборите, за оставка на Павел Писарев и за експертиза на видеоматериала от 14 декември 1989 г., излъчен в предизборното студио на СДС на 14 юни 1990 г. Категорично бе заявено, че след тяхното изпълнение стачката ще бъде прекратена и всички стачкуващи ще отидат на бригада.

Естествено към всяко искане би трябвало да се постави въпросът доколко то е справедливо. Напълно бих се присъединил и към първото, и към третото, както и към това за оставката на президента (за него ще стане дума по-долу). Що се отнася до твърдението за информационния вакуум, просто ще припомня, че съвсем не бяха малко хората, които смятаха, че екранът на телевизорите им е „посинял”.

Това съвсем не бе всичко, за което бяха тръгнали стачниците. Всеки от тях имаше своя представа за обкръжаващия го свят и свои претенции към него. Наистина желанията на отделни личности не биха могли да се приписват на цялата стачка, още повече че всички напълно доброволно се бяха задължили да спазват съответната дисциплина и ред, определени от самите тях и да ограничават „своята борба” до целите на стачката.

Защо обаче след като исканията им бяха изпълнени (според собствената им преценка), стачните комитети не удържаха на думата си да прекратят стачката, а издигнаха ново искане – за оставка на президента? Въпросът е в изречените думи на 14 декември 1989 г. Същността е: може ли президентът да заплашва че ще съди сънародниците си, обвинявайки ги в клевети и монтажи? Защо човекът със заслугите, които никой не отрича и който би трябвало да е един от най-опитните ни дипломати, не съумя да намери трайната формулировка и линия на поведение. Резултатът е известен и вече е излишно да го коментирам. Но ако някой си прави илюзия, че стачкуващите студенти или рехавото множество пред Президентството са свалили Петър Младенов, просто се лъже: президентът имаше морала да слезе от политическата сцена след като бе доказано, че материалът е автентичен. Не без значение бе и натискът на управляващата партия, чийто представител бе Петър Младенов и за която всеки ден от неговото оставане на власт след експертизата носеше непоправими последици върху нейния авторитет.

Стачкуващите наистина декларираха, че не оспорват изборните резултати, но как да се разбира следното изявление на Асен Асенов, член на стачния комитет в СУ, III курс студент в МГИ, специалност „полезни изкопаеми”: „Не искаме вече в нашата страна да властва правителство, избрано по нечестен начин. И смятаме, че ще постигнем тази си цел”. Как, след като се признава законността на изборите (а именно след тях социалистите получиха право да съставят сами правителство), то ще е правителството „избрано по нечестен начин”, което не бива да се допуска да властва? Един член на стачния комитет не е обикновена личност, която носи отговорност само за собствените си действия, а е човек, избран отдолу, какъвто бе редът при студентите, и поради това е натоварен с много тежко бреме – бремето на доверието. Той би трябвало да премерва всяка своя дума така че тя да не противоречи на общите за всички становища.

На вече споменатото общо събрание бе поискана още една оставка – на ректора проф. Никола Попов, упрекван, че не подкрепя искрено студентите си. Едно спонтанно изразено желание на залата (65 аудитория), което обаче не бе включено в нито един официален документ.

В обстановка на крайна политизация, обхванала страната, студентите декларираха, без да се отказват от подкрепата на нито една партия или организация, че ще се борят за исканията си на основата на надпартийността.

Всеки си е надпартиен по свой начин” – Евгени Джуров, III курс, „театрознание”, ВИТИЗ.

Всъщност надпартийността бе (или трябваше да бъде), най-голямото „откритие”, най-силният коз на студентската стачка. След като дълги години у нас образованието и съответно висшите учебни заведения бяха свързани трайно с идеологията и интересите на БКП, стачниците се обявиха за надпартийни и при изпълнението на тази постановка ВУЗ наистина биха имали шанса да възстановят своя „аполитичен” статут. Независимо че не бе обхванала цялото студентство (толкова по-добре, иначе стачните комитети биха заприличали на комсомолските, които „ръководеха” организация, обхванала „всички” младежи), стачката раздвижи почти всички вузове и би могла да даде една реална деполитизация.

Във всяко събитие има най-различни планове и пластове, така че не бяха прави тези, които обясняваха възникването и развитието на стачката само с ръководството от страна на СДС, нито пък тези, които смятаха, че в основата й са западните разузнавателни централи. За съжаление у значителни слоеве на нашето общество се появиха представи за водещите мотиви на стачниците, според които самите студенти сякаш напълно отсъстваха или в най-добрия случай бяха слепи изпълнители на чужда воля. Излизаше, че част от бъдещия българския интелектуален елит се състои от марионетки, които могат само да вдигат ръка с знака „Виктория” и да свирукат „под секрет” „Янки Дуудл”.

„Не искаме да бъдем маши в чужди ръце”; „Не сме нито със СДС, нито с БСП, нито с БЗНС, абсолютно”; „Ние бяхме в ЦИК, видяхме, че има нарушения и от страна на СДС, и от страна на БСП, искаме да се огласят всички нарушения”; „Не знам кой ще има кураж да застане срещу хиляда души, които мислят със собствените си глави и нямат намерение да ръкопляскат на глупости, които могат да освиркат всеки политически лидер”. Тези и още много думи бяха произнесени на темата „надпартийност”. Това не бяха празни декларации, а израз на убеждението, че именно необвързаността с нито една политическа сила е единственият шанс за успех, за постигане на по-широка подкрепа. Имаше достатъчно конкретни стъпки, които потвърждаваха тази линия. Например още на втория ден стачният комитет в СУ се е обърнал към Висшия съвет на БСП с молба да бъде изразена подкрепа. Имало е опит за телефонна връзка с Александър Лилов. Известни са контактите на стачкуващите с Национално-радикалната партия, довели до декларация за солидарност с исканията на студентите. Един дори повърхностен анализ на организациите, подкрепили стачката, би могъл да подскаже извода, че без да се обвързват само с една или друга политическа сила, стачниците са се опитали да се опрат да най-широка основа.

Но заедно с напълно искрената надпартийност, откриваща се в определени действия на студентите, в техните лични мнения и убеждения, не могат да се скрият и редица факти, които „пробиват фронта” на всякаква необвързаност. Изцяло си противоречат заявленията, че няма да бъде допуснато партийните пристрастия да влияят върху оформянето на политиката на стачката, и неприкритият антикомунизъм, изразяван по най-различен начин в изявления на членове на стачния комитет, та дори и в стачния фолклор, според който „Мили хора”, качени на танкове, ще газят студентите по двора” (припев: „Зън-зън-зън! Мозък и черва навън”).

Не е надпартийно едни журналисти да се допускат „в окупираната територия”, а други – не, независимо от линията на изданието по отношение на стачката (в. „Дума” и в. „Младеж”). Как да се разбира изричното нареждане на стачния комитет на СУ да не бъдат допускани журналисти от горепосочените вестници?

Какво общо с надпартийността има недопускането на доц. Драгомир Драганов от Историческия факултет, тогава кандидат за народен представител от БСП? Как да се тълкуват следните думи на Асен Асенов: „С позициите, които заема тази личност, не заслужава да бъде на територията на университета”? А всички решения кой да бъде допуснат се взимаха от стачния комитет!

А пък линията на необвързаност с политическите сили се провеждаше под сини знамена, шапки и значки с надпис СДС, както и под звуците на съответните пропагандни песни („Развод ми дай”) и плакати „Времето е наше”. Естествено не мога да пропусна, че на входа на университета бе закачен и друг надпис: „Времето е на истината”. Така и не се получи задоволително обяснение защо призивът за стачка е бил отправен точно на митинг на СДС. Не е „аполитично” и обръщението, прочетено в двора на университета на 12 юни 1990 г., пасажи от които ще цитирам: „От СДС молят всички да се съберем в двора на университета. Те могат да ни защитят само ако сме вътре. Районът отвън се контролира от техни радиоколи. Отвън не бива да има нито един студент. Това е молба на Координационния съвет на СДС. Те застават зад нас. Те ще окажат подкрепа, абсолютно всякаква. Те тръгват с колата си в момента, за да обявят какво правим ние тук… Ние искаме София, която е синя, да гласува за нашите седем кандидати, които трябва да спечелят… Колеги, препоръката на СДС е тук да има много музика, да се веселим, да пеем и да танцуваме”. Обръщението не беше подписано от никаква организация, нито пък бяха представени момичето и момчето, които го прочетоха. Това вероятно не е било необходимо, тъй като навярно те са се познавали. След като бе прочетен текстът, един мъжки глас остро се обади: „Без препоръки на СДС”. Отговорът беше: „Със!”

Разбира се, напълно обясними бяха симпатиите на повечето студенти, на по-голямата част от младежта като цяло към СДС. Не просто защото бе нещо ново. Много верни бяха думите на Асен Асенов: „Да не забравяме, че все пак СДС е носител на по-новото, на по-прогресивното в настоящия момент. Те просто не са обременени от каквото и да било отрицателно наследство. Те гледат към една модерна Европа.”

С всички противоречия в следваната линия, никой не можеше да отрече, че стачкуващите студенти бяха тръгнали в името на България. Както каза отец Йоан, игумен на Чипровския манастир, поканен от стачкуващите за духовен наставник: „…Тези деца, които са тук, които остават в университета, те със самото си поведение като че казват на отчаяните (които заминават от България): „Не се отчайвайте, има надежда”. Със самия факт, че остават тук, те го казват, защото е много по-лесно да се каже: „Не ми харесва тук, сбогом, Българийо…” А тези хора с поведението си казват: „Аз ще стоя тук и ще се боря против това, с което не съм съгласен. Против зло и лъжа…” В основата на техните искания не е някаква партийност, а действително те воюват против една идеология, в основата на която стои необходимостта от зло и лъжа, т.е. от насилие и измама като двигател на обществения прогрес”.

Много точно са изразени водещите мотиви на стачниците от вече цитираната Ана Любомирова: „…Бога ми! Защо да не се равняваме с една Англия или с една Франция? Нека да не звучи много силно! Защо винаги трябва да сме на опашката и да ни казват: „Абе, Балканите, остави ги…”

Дано след дипломата за завършване на висше образование, следващият документ да не бъде еднопосочният билет за напускане на България…и то завинаги.

Може би никога няма да се разделим напълно” - Николай Тончев, I курс, „българска филология”, СУ.

Нито едно от исканията на студентите, както и линията, която те следваха, за да ги постигнат, не водеха до лични облаги за тях. Те дадоха нещо от себе си. Така че представите за стачката като приятен отдих и туризъм просто не отговарят на истината. Все пак интересен е въпросът: какво им даде стачката, с какво ги обогати като личности?

Основното бе това, което те си дадоха един на друг. Всички, с които съм говорил, свидетелстват за високия морал, който е царял помежду им. Според събеседниците ми не е имало случай, в който някой някого да е нагрубил, обратното, всички са се опитвали да си помагат, да избягват сблъсъците. Специално за ВИТИЗ Евгени Джуров говореше, че е помагало много чувството за хумор, което никога не е напускало неговите колеги.

Стачката обогати участващите в нея като личности, даде им нова увереност в себе си, даже няма да е пресилено ако се каже, че някои от тях израснаха като личности именно в нея. „Аз в стачката за първи път се чувствам наистина човек, знам какво правя и знам за какво живея. И това е стигнало до такава степен, че след петдневно стоене тук се прибирах вкъщи, се почувствах гузен защо не съм тук. Малко пресилено звучи, но знам как живея и знам, че живея (Асен Илиев, I курс, „българска филология”, СУ, член на редколегията на пресцентъра на стачката, а по-късно неин главен редактор). Това е един човек, който след като сметна, че исканията не се изпълняват, обяви мълчалива гладна стачка и заяви, че ще я прекрати, когато исканията ще бъдат изпълнени. Удържа си на думата.

„Това е първото смислено нещо, което върша”, каза Тереза Спасова, завършила семестриално френска филология, СУ. Редица участници получиха по време на стачните действия усещане за пълноценност, опиращо се както на собствената преценка за резултатите от дейността си, така и на обкръжаващите ги. Евгени Джуров ме увери, че „стачната йерархия” се опира единствено на това кой доколко си знае работата.

„Разхождах се един-два пъти само из града… и се прибирах в квартирата си, към която общо взето много се привързах. Много ми беше приятно да се прибера в моята квартира. Сега, ходейки из университета, аз търся стаята, в която работя по цял ден и спя вечерта… Тази на редколегията. Някак си чувствам, че това е моята стая. Аз там ям, там спя, там работя цял ден. Наистина нещо много тъжно ще има, когато свърши стачката. Сигурно ще има сълзи, сигурно и в моите очи ще има сълзи” (Николай Тончев).

В един чисто „студентски” план стачкуващите започнаха да чувстват университета като свой, за пръв път се усетиха колеги. „Досега той беше нещо студено за мен, нещо далечно, нещо масивно… Тук беше едно царство на някакви колективчета, които си пушеха по двама, по трима, „светкаха си” последните клюки, разменяха си лекциите и това беше колегиалното отношение. Аз сега имам право да кажа за себе си „колега” с главна буква. Сега разбрах какво е да имаш състудент” (Асен Илиев).

Не могат да се изчерпят всички проблеми, които повдигна студентската стачка. Не може да се каже всичко, каквото си казаха стачниците нито да се предаде всичко, каквото почувстваха.

Те се нуждаеха от нещо, което силно да обичат, силно и искрено да защитават и на първо място това е истината. Чрез стачката студентите искаха да се отърсят от един пастир, чийто кавал ни доведе дотук. Дано не са попаднали в ръцете на друг, или поне неговият кавал да свири по-добре.

 

X

Right Click

No right click