Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция" - Вина и виновници. Митове в синьо и червено

Написана от Христо Милков
Посещения: 7131

Индекс на статията

 

2.4. ВИНА

 

БКП трябваше да демонстрира как се е отърсила от негативните наслоения на миналото. Неслучайно бе развита темата за отговорността. Тя ще я поеме, но не е длъжна да носи цялата вина.

На страниците на в. „Работническо дело” в навечерието на извънредния конгрес на БКП се разгоря „Дискусия за преустройството”. Една от рубриките бе „Моята гледна точка”. В статията си „Промяна, а не козметика” Петър Марев пише по темата за вината: „Андрей Луканов каза на пресконференцията с журналисти, че няма малки и големи вини, че всички вини са големи”. По-нататък авторът продължава, че тоталитарното ръководство е допуснало не само вини, но и престъпления към собствения си народ. „Йезуитското всички сме виновни трябва да отпадне от дневния ред, защото там, къде вината е всеобща, виновни няма. Виновните трябва да понесат своето наказание. И то колкото е възможно по-скоро и публично”.1 Бих репликирал постоянното набиване на вините и престъпленията на партийното ръководство с доста точния лозунг на митинга от 13 декември 1989 г.: ВИНОВНИЦИТЕ СА НЕ САМО ВЪВ ВИСШИЯ ЕШЕЛОН2.

Естествено БСП не може да поема вината на историята или на великите сили, че след края на Втората световна война България е включена в съветската зона и режимът е изграден по сталински образец. Тя не е виновна, че е наследила бремето на седем века чуждо владичество от общо 13-вековната ни история. Приемам подхода всеки да понесе отговорността си съобразно своите действия и съответното наказание. Един лозунг казва: ПАРТИЯТА НЕ Е ВИНОВНА, ИМА ВИНОВНИЦИ.

„Вината е и моя”, изповядва се пернишкият художник Данаил Арсов във вече споменатата дискусия в навечерието на ХIV извънреден конгрес. За съжаление нямам възможност да цитирам целия му текст, но ще предам тази му част, която се вписва в разглежданата тема: „… Защо моята партия, която в програмата си, в идеологията си е имала най-човеколюбивите възгледи, се оказа едва ли не най-мракобесническата? И кой е виновен за всичко това?

Мнозина ми казват: Вие, партийците, ни докарахте до това дередже. Какво мога да кажа. Освен това, че наистина имаме вина.

Виновен съм и аз – за сляпата вяра, за безропотното си послушание и преклонение пред измислените, а после развенчани Идоли. Но не съм само аз!

Виновни са, и много повече от мен, всички онези, които са знаели Истината, но са я премълчавали от страх или в интерес на собственото си благополучие!

Много по-виновни са тези, които в разрез със собствените си възгледи, обличаха най-новите си дрехи, размахваха байрачета и хвърляха цветя към трибуните на митинги и събрания!

Виновни са и тези, които бездушно гласуваха за Идоли, които провъзгласяваха моята партия за ръководна по силата на Първия Закон на държавата. Защото само с гласовете на партийците това не беше възможно да стане.

Дори си мисля, че това е била съзнателна маневра с далечен прицел на онези, които винаги са били против Моята партия. Защото, ако тя бе принудена непрекъснато да се бори за правото си да ръководи, нещата никога не биха стигнали дотук! Нямаше да се появи Тодор Живков, нито тези, които през цялото време са се крили зад гърба му, използвали са го и са го подкрепяли, бил им е удобен и някои от които първи се обявиха срещу него, когато слезе от политическата сцена!”3

Колкото до „съзнателната маневра”, аман от шпиономания, „сценарии” и заговори! Дори и днес нашето съзнание е задръстено с тях. БКП получава ръководната „роля” като единствена политическа сила, както си му е редът в тоталитарните режими. БЗНС само „присъства” във властта и така се казва и висшият му орган – „Постоянно присъствие”.

Не мога да не приема другите думи на художника. Освен това той е открил и силата на словото, и сила в себе си да каже истината, поне своята истина. ТОДОР ЖИВКОВ САМ ЛИ ИЗВЪРШИ ТЕЗИ БЕЗОБРАЗИЯ?, много точно пита един лозунг от първия опозиционен митинг в София.

В разговор с покойния вече председател на Висшия партиен съвет Александър Лилов журналистката Велислава Дърева го определя като „жива номенклатура (на основание биографичната му справка). Сега всички казват, че било ужасно да се работи с Живков, че бил непоносим тип, бандит. И като е било толкова ужасно – защо стояхте?...

…Този въпрос е резонен и Вие имате право да го зададете – защо толкова дълго търпяхме този деспотичен лидер, който по мое дълбоко убеждение не притежаваше нито политическите, нито интелектуалните, да не говорим за моралните качества, които трябваше да има лидерът на партията. Ние носим отговорност за това, че така дълго търпяхме този човек и тази система. Защото не става дума само за човека. Става дума за система. Системата добре регулираше липсата на контрол, на възможност за противодействие (бившата ГДР – юни 1953 г., Унгария – октомври 1956 г., Чехословакия – август 1968 г., Полша – 1956, 1970, 1976, 1980-1981 – това ли е липса на противодействие: все генерални репетиции, в които народите от Германия, Унгария, Чехословакия преодоляха чувството си за страх пред системата. И през 1989 г. се организираха и проведоха своите народни революции)4. Тя е създадена, изпитана, проверена като механизми, като принципи, като дух. Всичко е отработено добре в продължение на десетилетия и не прави засечки. Но и това не може да бъде задоволителен отговор. Има и друго: системата ражда този тип лидери, защото се нуждае от тях, формира ги, защото те ѝ съответстват, търпи ги до себе си, защото те добре пасват в нея, тя не може без тях”.5

Аз пък ще се върна на историята, на психиката и на региона, които налагат много по-траен отпечатък, отколкото най-съвършената система, особено ако е само на 45 години.

Вината на комунистическата партия е, че продължи да управлява след 10 ноември със старите методи и със старите кадри. Още преди рухването на Стената е било очевидно, че без опозиция не може. Вече са се появили „неформални групи”. Затова неслучайно на Третия българо-съветски семинар (Варна, 1988) като „нов проблем” е поставен и „опозицията при социализма, как тя може да се организира, на каква основа и т.н. (ст.н.с. д.и.н. Димитър Сирков от отдела „Международно работническо движение” на Института по история на БКП при ЦК на БКП; от там е и „синият шаман” и днес проф. Евгений Дайнов).6

На 10 ноември у нас няма политици, които да са готови да действат в реална политическа борба. Интересно е мнението на бившия министър-председател Жан Виденов за кадрите на БСП. Според него те са били „готвени за политически сътрудници, за вътрешнопартийно строителство, а не за междупартийни сражения”.

Разделението в обществото на „здрави” и „нездрави” сили, на „работническа класа” и „други слоеве”, на „комунисти” и „всички останали”, непрекъснатото търсене на „врагове” („вътрешни”, включително и с „партиен билет”, и „външни”) през времето на сталинизма води до продължаване на разделението сред обществото и след 10 ноември. Схемите, по които се действа, са същите: „демократи” (СДС) и „тоталитаристи” (БКП), „отговорни” (на „нашите” митинги) и „безотговорни” (на „чуждите”), „националисти” (против решението на 29 декември 1989 г. за възстановяване на имената на мюсюлманите, взето от ЦК на БКП) и „предатели” („за” него). Разделят се празниците, националните герои, ключовите събития в историята.

Коментирайки основните конфликти в партийното ръководство през 1990 г., Жан Виденов, избран на ХIV конгрес на БКП за член на нейния Висш партиен съвет, казва, че тогавашният ВПС бил „странен орган”: „Значителна част от избраните му членове демонстративно го напуснаха под един или друг предлог. Вместо да се тревожат от това явление, десетоноемврийците в партийното ръководство сякаш му се радваха. Ренегатството не се плевеше, а сякаш се насаждаше. Долавяше се, че се опитваха отгоре да моделират българското политическо пространство чрез откъсване на части от БСП и прегрупирането им в други формации, които да са им подконролни. Мисля, че всички тогавашни заместници на Лилов днес са някакви лидери в други партии. Това съвсем не е случайно. Проявяваше се една от главните закономерности на перестройката на българска почва. Бившата партия-държава се запазваше. Не се саморазпускаше, не се разцепваше, не се закриваше, но не се и утвърждаваше като двигател на прехода”.7

При тази картина на тогавашното състояние на БСП, нарисувана от нейния бъдещ бивш водач, не мога да не си задам въпроса: „Как все пак тя спечели изборите, при това с такъв резултат?”

В описания от Ж. Виденов механизъм за контрол върху политическото пространство бързо се разпознава незабравеното „старо”: отработването на техники за работа с опозицията, за които вече споменах. Една от целите на всяка управляваща партия или коалиция е именно това. Тук не виждам нищо потресаващо. Въпросът е в методите и средствата, в цената, на която се постига този контрол. Не можеш да се тупаш по гърдите, да ревеш КОНСЕНСУС! и ДИАЛОГ!, и да си стъпил върху пиедестал от досиета и компромати за „врага”.

 

2.5. ВИНОВНИЦИ

 

Веднага след 10 ноември у нас се създаде потребност от посочване на виновните за „националната катастрофа”. Не можеше всичко да се обяснява с Тодор Живков и с „явлението Тодор Живков”. „Системата” е твърде безлична и съвсем не върши работа, когато се искат глави. В този смисъл съвсем ясен е лозунг от 18 ноември 1989 г.: ЩЕ ДОЙДЕМ ВСИЧКИТЕ НА СЪД И ТЕЗ, КОИТО ТРЯБВА, ЩЕ УМРАТ!

„Съборена е родово-земляческата авторитарна власт на Тодор Живков, който в продължение на три десетилетия развращаваше партийни и безпартийни с демагогия и лицемерие, революционна фразеология, цинизъм и нескончаеми преобразувания.

Колко угоднически речи са произнесени за неговия личен „оригинален” почерк като партиен и държавен ръководител, като „мислител”, „теоретик”, „оратор” и „журналист”. С изключение на цар Симеон и на Васил Левски в цялата ни история не можаха да намерят някой друг, който би могъл да мери ръст с него. Най-приближените подмазвачи му внушаваха, че той е „Ленин на нашето време”, с когото не могат да се сравняват нито Димитър Благоев, нито Георги Димитров. И той им вярваше”.8

Колкото до посочените от акад. Николай Ирибаджаков определения, те можеха да се срещнат при всеки образ на водач на тоталитарна система. Не виждам нищо приносно. Дори чисто плагиатство: СТАЛИН Е ЛЕНИН НА НАШЕТО ВРЕМЕ е първоизточникът.

Не ми се иска да припомням как бе възхваляван на траурния митинг след смъртта му. Трябваше да бъде свален, за да бъде оплют, и трябваше да умре, за да бъде възнесен до небесата, малко преди да бъде предаден на земята.

Изразът „обкръжението” на Живков, с вариант „най-близкото обкръжение”… бързо влезе в употреба в политическия жаргон от 1989-1990 г., както и „приятелският” кръг на Виденов от времето на неговия кабинет. Като виновници се сочеха партии и организации: БКП, БЗНС, ОФ, БПС, ДКМС (ДА УСТРОИМ ВАРТОЛОМЕЕВА НОЩ НА КОМСОМОЛСКИТЕ АКТИВИСТИ!, 18 ноември 1989 г.). Многобройни лозунги се насочваха срещу семейството на Т. Живков и неговите протежета сред управляващите: ВЪН ПРОТЕЖЕТАТА НА ЖИВКОВ ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО И ПОЛИТБЮРО, на същия митинг.

Атакуват се поименно ръководните фигури, запазили своя „статут” и след 10 ноември: ВЪН (Йордан – б.а., Х.М.) Йотов, (Пенчо – б.а., Х.М.) Кубадински, (Иван – б.а., Х.М.) ПАНЕВ И БАВАЧКАТА НА ВЛАДКО (Владимир Живков, син на Тодор Живков – б.а., Х.М.), ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ. ГИГОРЕ (Стоичков), ДОКОГА ЩЕ СИ ОТГОРЕ?

Не е „пропуснат” и Милко Балев: НА ТОШО, МИЛКО И СИЕ, ИЗВАДЕТЕ ЧЕРНОТО ИМ ДОСИЕ…

Нападат се и културни дейци от „онова” време: ЛЕВЧЕВ, (Благовест) СЕНДОВ, (Марко) СЕМОВ, НЕ ВИ ВЯРВАМЕ, ЛЮБО, ЛЕВЧЕВ…

Независимо, че в предаването „Всяка неделя” и по-специално рубриката „Събеседник по желание” бе превърната едва ли не в символ на истината и бе схващана като единствена възможност да се чуе народният глас (не случайно се искаше например Тодор Живков да бъде „събеседник по желание”, 18 ноември 1990 г., София), неговият автор и водещ също не бе пощаден. КЕВОРК, ОБЯВИ СИ ДОХОДА ЗА 1988 ГОДИНА. КАК ПОЛУЧИ ГАРСОНИЕРАТА! А КОЛАТА?9 Това питаха на 13 декември 1989 г. пред БНБ. КЕВОРК – ПРОТЕЖЕ НА ИВАН СЛАВКОВ И ЯНЧО ТАКОВ, „подсещаха” пак там. И защо била цялата работа? До известна степен може да подскаже един лозунг от същия митинг: КЕВОРКЯН, ДАЙТЕ ДУМАТА НА БКП! Ще добавя, че с излизането на в. „Демокрация” материалите на популярния журналист станаха привично явление.

Немалко са лозунгите, в които се отправят стрели към земеделските лидери: ДЕЙЦИ ЗА КОИТО СЕ ГОВОРИ – портрет на Петър Танчев с негов цитат: НИЕ ПРИВЕТСТВАМЕ АПРИЛСКАТА ЛИНИЯ НА ПАРТИЯТА НАЧЕЛО СЪС СТРАТЕГА НА КОМУНИСТИЧЕСКО-ЗЕМЕДЕЛСКАТА ДРУЖБА, ДР. ТОДОР ЖИВКОВ – 1986 ГОДИНА (25 февруари 1990 г. пред БНБ – София, митинг на СДС)10.

Необходимостта да се посочат виновниците за катастрофата се изостряше още повече от усещането, че 10 ноември е „След дъжд качулка”, че всичко, което се прави в момента, са „живковски преструвки”. ЖИВКОВСКИ ПЕРЕСТРУВКИ – НЕ, ПЕРЕСТРОЙКА – ДА! (с вариант ДЕМОКРАЦИЯ И ГЛАСНОСТ – ДА!), гласяха два лозунга още от 17 и 18 ноември.

ВНИМАНИЕ. ЖИВКОВЦИ СЕ ПРЕУСТРОЙВАТ и ВАС ВИ ОРГАНИЗИРАХА, предупреждаваха едни лозунги. ОБАЧЕ НИКОЙ НЕ ИМ ШИФЪРА$ и КЪДЕ СА ПАРИТЕ ЗА СТРАЖИЦА, допълваха мрачно други.

Като се възхищаваха от потребността за поименно посочване на виновниците, някои ръководители на БКП нарекоха „виновници за националната катастрофа” свои лични неприятели и така „уредиха” стари сметки. Вихърът на политическите страсти неведнъж е служил за утоляване на жаждата за мъст и не само в нашата история.

Не разглеждах отделно темата за виновниците в двете сили, защото тя звучи по сходен начин в пропагандите им, така както са близки и представите за „тоталитарна” България.

 

2.6. СЪД НА ВИНОВНИЦИТЕ

 

СЪД – ВЕДНАГА, искаше припряно един лозунг на площада пред „Св. Александър Невски” на 18 ноември 1989 г. От общите призиви за съд за „виновниците за разрухата”, на „престъпниците”, се стигаше до назоваване на конкретни имена. Естествено, начело бе „Номер 1”: НАРОДЕН СЪД ЗА ЧОВЕКА ОТ НАРОДА,11 СЪД ЗА ДИНОЗАВЪРА И НЕГОВАТА ГЛУТНИЦА, ИСКАМЕ НАРОДЕН СЪД ЗА ЖИВКОВАТА ДИНАСТИЯ И ЗА 1562-АТА МИЛИОНЕРИ,12 ДОКЛЕ Е ОЩЕ ТУК ЗМИЯТА, СЪД ЗА ЖИВКОВ (по песента „Стани, стани юнак балкански”, стих „Докле е мъничка змията…” – б.а., Х.М.; един от най-често използваните начини за писане на лозунги – използването на познати текстове за „гръбнак”). Изредените дотук лозунги са от 18 ноември.

Имаше най-различни варианти на присъди и наказания, а „предложения” от първия митинг на СДС в София не „липсваха”:

В ИМЕТО НА НАРОДА! ПРИСЪДА №1. ОСЪЖДА КЛАНА ЖИВКОВ НА ВЕЧНО ПРЕЗРЕНИЕ И ДОЖИВОТНО ИЗТЪРПЯВАНЕ НА НАКАЗАНИЕТО В КИЛИИТЕ НА РЕПРЕСИРАНИТЕ13;

ПОЗОР! НА 2-РИ АВГУСТ 88 ЦАР ТОШО ИЗЛИТА СПОКОЙНО НАД ГОРЯЩИЯ ЯК-40.

ПРИСЪДА – ДОЖИВОТЕН МЕТАЧ НА СОФИЯ!;

ПОСЛЕДНА РЕЗИДЕНЦИЯ (с портрет на Т. Живков с решетки).14

Не бяха забравени и смъртните присъди. СЪД ЗА ИВАН СЛАВКОВ И НЕГОВИТЕ ПЛЕЙБОИ!, се искаше на 13 декември 1989 г. ЗА ВЛАДКО, ТАТКО И СИЕ – НАРОДЕН СЪД! (18 ноември 1989 г.). Впечатляващ е големият брой лозунги за Народен съд и при управляващи, и при опозиция. Явно за доста българи той е символ на висше съдилище, на което се осъществява волята на народа. Заедно с митингите на страниците на печата се появиха разкрития за Народния съд след 9 септември 1944 г. и бяха публикувани статии на наши водачи от онова време, които най-горещо проповядват за възможно най-скорошното му установяване. Един от най-яростните застъпници на тази институция е Никола Петков, сам осъден от него на смърт.

 

3. МИТОВЕ В СИНЬО И ЧЕРВЕНО

 

Трудно е да се изложат изцяло платформите на БСП и СДС, с които те излизат на изборите – с теоретичните им основания, вътрешна логика и пр. Да не говорим, че всеки кандидат освен че поддържа общата платформа на силата, която го предлага, има и своя, повлияна от собственото му виждане за света, особеностите на региона, типа населено място, от характеристиките на населението на избирателния му район.

Тук ще бъде направен опит да се очертае ликът, който разглежданите политически сили си извайват според идеите, които декларират, че изповядват и чрез обещанията за бъдещи промени, ако дойдат на власт. Полученият образ е на два „кàта”. Първият е официален – следствие от напластяванията на изказвания на партийни лидери, кандидати за народни представители и от дейността на пропагандните централи. Другият е неофициален – от лозунгите, скандиранията и възгласите, както и от плакатите, носени от малките хора, стига, разбира се, да не са били предварително подработени и „организирани”, така че да придават колорит и да внушават близост между водачите и „народа”.

Всяка от двете силите схваща следните въпроси като образоопределящи. Много важна тема са качествата на нейните представители, защото те ще я представят пред очите на обществото. Макар и в сянка, не по-малко важен е антуражът на лидерите, защото той до голяма степен е истинският двигател да политическата борба. Все по-голяма значимост придобива темата за Пътя на Европа и изобщо пропагандната битка за Европа. Започват да се преаранжират геополитическите приоритети за бившите социалистически страни, както и отношението към Съветския съюз, формулирано в първите книжки на сп. „Избор” - „така нареченият Съветски съюз” и „Империята на злото”. В общественото съзнание се изграждат нови наслагващи се реалности. На повърхността му е „истинският социализъм”, подтекстът е различен или обратен на повърхността – вътрешнопартийната борба за власт, целяща да се отстрани вътрешнопартийната конкуренция. Същността на всичко е преобръщане, макар и не задължително, обратно на подтекста, но осъществяване на радикална рекапитализация в дясноконсервативен план.

След 10 ноември 1989 г. митингите се утвърдиха като най-ефективната форма за натиск върху властта (или на натиск на властта), и то не силов, а идеен. На тях се получава най-пряко общуване между единомишленици, а и най-успешно могат да се привлекат нови последователи.

 

3.1. ЦВЕТЪТ

 

Цветът е първият отличителен белег на БСП и СДС. „Червени” и „сини” политици и журналисти надзъртат от телевизорите, „червени боклуци” и „сини парцали” се подмятат из и без това непочистените улици и площади. Другите „цветове” от политическата дъга бързо се обезличават, някои и преди изобщо да са създали един по-контрастен образ в очите на бъдещите избиратели.

Създава се бинарната опозиция „червени боклуци” – „сини говеда”, която произхожда от песните на агитките. „Сините говеда” идват от цесекарската песен: „Победа, Победа/над сините говеда!” Странно превъплъщение, защото с ЦСКА през 1989 г. започна да се свързва БКП, а „Левски” – със СДС.

„И преди, и сега
„Левски значи свобода”

съответно:

„И преди, и сега
ЦСКА е кочина”.

Връзката между спорта и политиката не е от вчера. Именно националният ни футболен отбор, когато не остана друго, ни обедини, даде ни кауза през 1994 г.

В стремежа си да „оцветят” още повече цветовете си БСП и СДС достигат до дълбоки откровения, често преливащи в сълзливост и захаросана сантименталност. „Червеният цвят е цвят на любов и вярност, цвят на живота и тръпнещите сърца, цветът на червената бюлетина”.15 Така се набляга на човешките добродетели на БСП – част от образа – на който винаги е държала и старателно се е опитвала да разбие наследените клишета от миналото, които внушават суровост, сухота, едва ли не безчувственост. Режисьорът Анжел Вагенщайн в словото си, произнесено на 22 май 1990 г. на срещата с интелигенцията в НДК, свикана от БСП, казва: „Аз обичам червеното, защото това е цветът на мака и на капчицата черешов сок върху женски устни. Колко хубав е този цвят!”16 С наслагването на представата, че тя е животът, социалистическата партия се противопоставя на опозицията, която непрекъснато вади черепи и кости на убити от комунистическия режим, нови разкази за зловещи изтезания и с това натрапва представата, че комунист е равно на убиец и престъпник.

В една стара левскарска песен се пее: „Всичко хубаво на този свят е синьо, синият е нашият отбор”. Същото е с „песента” на СДС. Какво символизира за него синият цвят? Ето какво е синята бюлетина:

„Роби до вчера, ние днес искаме да кажем НЕ! на робството и да пуснем синята бюлетина.

Синята бюлетина ще ни върне достойнството на хора.

Синята бюлетина ще ни направи отново собственици на плодовете на своя труд.

Синята бюлетина ще ни върне радостта от творчеството.

Синята бюлетина ще ни освободи от зависимостта на номенклатурата и ще ни направи равни пред законите”.17

Гласът за СДС е избор на свободата, човешкото достойнство, радостта. Така два дни преди изборите е завършен митът за освободителя в синята митология.

Както при БСП, така и при СДС може да се открие стремеж към „очовечаване”, към придаване на най-светлите човешки добродетели, като чистотата и вярата на политическата сила:

„Изберете синята бюлетина!
Изберете цвета на небето!
Изберете цвета на морето!
Изберете цвета на вярата!"18

В образния свят на СДС наистина всичко е синьо. Когато отразява подготовката на първия му митинг в Перущица на 23 май 1990 г. журналистката Екатерина Бончева в материала си „Перущица, облечена в синьо” пише: „Тук светът е син, тук светът е друг, като знаменцата, които съвременните „Райни княгини” са подготвили за предстоящия първи митинг на СДС…”19 Така синият цвят, който е „друг” и синият свят, който също следва да е „друг”, са противопоставени на тоталитарния свят и цвят.

Освен всичките морални ценности и стойности към образа и на двете политически сили трябва да бъдат добавени и най-обикновени човешки добродетели. Без този „очовечаващ” контраст те биха изглеждали изсушени, колкото и да са привлекателни и поучителни всичките им идеи. Непрекъснатото им натрапване може да ги направи дори отблъскващи. Ето защо е необходимо да се „напомни”, че „синият цвят успокоява, регулира кръвното налягане, намалява честотата на пулса. Синият цвят означава чувствителност, нежност, дълбочина на чувствата, пречистване, уравновесеност, хармоничност, освободеност от напрежение, уют. Синият цвят представлява личността”.20 Така ясно се очертава „човешкият” компонент в образа на СДС.

Иначе синият цвят прилича на пиле, пълнено с ориз и дреболии – толкова добре е „натъпкан” с демокрация и дори с истинска клетва:

СЪЮЗЪТ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ
С ДВЕ СИНИ
БЮЛЕТИНИ ГЛАСУВА ВСЕКИ, КОЙТО Е ГОТОВ ДА КАЖЕ:

Аз, демократът, вярвам в доброто начало на човека
и неговите възможности да сътвори добро!
Аз, демократът, зная, че всеки човек има право
и може да изгражда своето добро, без да уврежда другите!
Аз, демократът, мога да постигам чрез разбирателство
и по мирен път договаряне с всеки човек!
Аз, демократът, се заклевам сега и завинаги
В името на общото благо да не допусна като жертва
нито един човек да бъде увреден физически
или да бъде накърнено човешкото му достойнство.21

„Подписано”: ВРЕМЕТО Е НАШЕ! и „подпечатано” с лъвчето, което се усмихва и е изпълнено с любов, изразена чрез пет сърчица.

Ръководителката на предизборното бюро на БСП Елена Поптодорова в интервю пред в. „Дума” на 1 май 1990 г. каза, че синият цвят бил привнесен от Жак Сегела, който го бил използвал кампанията срещу Митеран преди няколко години. Ще се върна малко назад във времето, за да проследя пътя на тази нова за нас политическа багра. Напълно съм съгласен, че няма полза да се ритаме по кокалчетата, както казва тя. Но не е ли точно същото, като не се казва цялата истина за противника?

Първото интервю на главния консултант на кампанията на основната опозиционна сила е от 9 април 1990 г. във в. „Демокрация”. В него се разказва за престоя в България заедно с двамата му сътрудници за „един уикенд”. Както се разбира от интервюто му във в. „Свободен народ” от 18 април 1990 г. пристига една събота в 13 часа и отлита в неделя, 15 часа – общо около 26 часа”. Именно оттогава е оставено мотото на кампанията. Няма други официални източници за дейността на френския рекламист като консултант или пък негови изяви пред българския печат преди 9 април.

След 1985-1989 г. на страниците на „перестроечно” настроените издания като „Огонëк”, „Век 21” и пр. се разразява „битката за небето”. Публикуват се материали, противопоставящи се на милитаризма и военно-промишления комплекс. Пацифизмът става едно от полетата за сблъсък в Русия. Официалната върхушка отговаря с така нареченото „оборонное сознание” – камуфлиран милитаризъм. Руските „неформали” възприемат за свой светлосиния цвят на мира.

Много преди пристигането на Сегела в България синият цвят е познат не само като светлосиния цвят на мира, но и като тъмносиния на ЕО.

Сините знамена на СДС се веят по българските площади далеч преди пристигането на консултанта на 9 април 1990 г. Малко повече от месец след учредяването му на 7 декември 1989 г. и след първите му митинги в София и Варна на 10 декември 1989 г., още на 14 януари 1990 г. на митинга пред храм-паметника „Св. Александър Невски” за пръв път в личния ми архив е отбелязана появата на светлосиньо знаме с инициалите СДС. Не мога да бъда сигурен, че това е изобщо първата поява в България; дори не мога да претендирам, че съм регистрирал първата му поява в столицата. На по-късни митинги се веят и светлосини, и тъмносини.

Разбира се, има различни нюанси. Познатият ни син цвят „на СДС” не се изчисти отведнъж. Елена Поптодорова споменава синия цвят, който е използван вече през 1968 г. във Франция. По-скоро става дума за определен нюанс, отколкото за цвета изобщо. Наистина „синята утрин” го фиксира, без разбира се да се спре използването на по-тъмно или по-светло в предизборната кампания.
Една от малките „загадки” на времето е как се случи така, че на последния конгрес на ДКМС и първи на Българската демократична младеж (БДМ) на 15 януари 1990 г. за цвят на новата младежка организация е приет тъмносиният, а за знак – знакът „Виктория” (V). Изработена е и малка метална значка със съответния символ и цвят. Ако някой не вярва, да види Устава на БДМ, публикуван във вече несъществуващия вестник „Народна младеж”.

 

3.2. ПАРТИЙНИТЕ ЗНАМЕНА

 

По повод партийните знамена ст.н.с. Радост Иванова от Института по етнография при БАН пише, че „водеща е ролята на цветовете, които стават съсредоточие на целия смисъл”.22 Заглавието е лозунг, за първи път издигнат в Софийския университет на 21 ноември 1989 г. Тя определя принципите на подбор на ЦВЕТА у нас. „На първо място, макар и не най-важното в случая, е традиционното цветоусещане на българина, което се проявява в подбор на цветовете и тяхната символика във връзка със световните класификационни схеми и универсалното им възприемане. Несъмнено стереотипите при използването на цветовете са непреодолими в която и да било сфера на живот, включително и в партийния живот”.23

Ще посоча само най-общото значение на червеното в „Енциклопедия на традиционните символи” от Дж. К. Купър (С., 1993): „Зенитът на цветовете на дъгата. Представя слънцето и всички богове на войната; мъжкото, активното начало; огън; царско достойнство; любов; радост; енергия; жестокост; полова възбуда; сватбена факла или огън; кръв; кръвожадност; кръвна вина; гняв; отмъщение; мъченичество; издръжливост; вяра; великодушие. Може да бъде също цвят на пустинята и бедите. Оцветяването в червено означава възраждане на живота”.

Според речника на „Универсалните символи” на Жан Приор червеното е или символ на радост, живот, божествена любов или изобщо любов, или на пролятата кръв, гнева, егоизма, омразата, насилието и войната. Един от видовете червено, които Приор разграничава, е РЕВОЛЮЦИОННОТО ЧЕРВЕНО на „фригийската шапка или на комунистическите страни”.24

Без съмнение и за поддръжници и за противници на БКП (БСП) има богата храна, за да създадат представата за това какво е червеното. А партийният цвят е въпрос на идентификация с определена история, традиции, идеи, хора, които стоят зад дадена сила или ѝ се противопоставят.

Може да се говори за заместване в политическия език на означенията за идеология и политическа принадлежност с означенията за цветовете. Така е в митологията и на двете разглеждани политически сили. Има и „собствена” цветова идентификация, и натрапена – от противниците.

Нюансите получиха съвсем друго тълкуване. „Тъмно” е синоним на вярност към идеите, на решителност, но и на закостенялост, дори на мракобесие. В политическия ни живот отдавна има „тъмночервени” и „тъмносини”.

Ето от същите автори символиката на синьото – противоположният полюс на българския политически модел. „Навсякъде синьото е израз на свръхестественото, божествената вечност и човешкото безсмъртие. Това е любимият цвят на божествата, главно на женските божества”, пише Жан Приор.25 Според Дж. К. Купър то значи „истина; интелект; откровение; мъдрост; лоялност; вярност; постоянство; целомъдрие; непорочни чувства; безупречна репутация; великодушие; благоразумие; набожност; покой; съзерцание; хладнокръвие; студенина. Синьото е цветът на големите дълбини; женският принцип на водите. Като цвят на небето синьото е характеристика на Великата майка на боговете, Господарка на небето, както и на всички небесни божества и сили като Лазурния дракон”.26

Доста по-привлекателна изглежда символиката на синьото. Извън студенината нищо не е за изпускане.

„Не подлежи на съмнение, че червеният цвят на тази партия (БСП – б.а., Х.М.) е един от стереотипните цветове, който е основен както в сватбеното знаме, така и в националния трикольор. По-нататък червеният цвят, който корелира най-често с кръвта, се абстрахира и пренася върху събития и идеи, реализирани чрез проливането на кръв. Още в края на миналия век при учредяването на първите местни партийни организации се създават и първите червени знамена”.27 По-нататък Р. Иванова цитира официалното обяснение, че цветът е зает от знамето на Парижката комуна28. „Заедно с идеала за създаването на един нов свят по модела на Парижката комуна, българските социалдемократи от това време използват създадените вече символи. По този начин знамето на новосформираната партия се отдалечава от стереотипа на традицията, разширява своята семантика и чрез своите идеи, вложени в него, се приобщава към международното работническо движение”.29

Според Р. Иванова „символиката на червения цвят за БКП се оказа не само пасивно наследство от Парижката комуна. Въоръжената борба и извоюването на победата на 9 септември 1944 г. на практика показа, че символите не са просто абстракция – при определени условия те могат и да се реализират”.30

Според проф. дин Милен Семков „със своите партии, с международните си организации, с пресата си, с лидери, отличаващи се с разум, с такт, с уважението към демокрацията (в политиката, в икономиката, в културата), с толерантността си и с изкуството да управляват в рамките на възможното, но винаги в интерес на трудещите се, социалдемократите си извоюваха заслужено висок международен престиж и се превръщат в гарант на демократичните преобразувания на обществото. Със своите идеи в защита на хуманността, свободата, справедливостта, морала и за солидарност между хора и народи съвременната социалдемокрация е мост между различни идейни течения – либерализъм, радикализъм, християнство. Болшевизмът разрушава обществото, сетне необолшевизмът (реформатори и неореформатори, които заменят кървавочервената тапицерия на болшевишкия стол с розова) се опитва да въвежда ред в хаоса”.31

Ако се погледне „червения” печат от времето на предизборната борба през 1989-1990 г., веднага ще се видят опитите, някои вече цитирани, за обяснение на „новата” символика. Тези обяснения до голяма степен съвпадат с тълкуването от речниците на символите.

Вторият принцип на подбор на партийния цвят, според Р. Иванова, произтича от зависимостта на партиите една от друга. Колкото повече те са противопоставят по идеи, толкова и цветовете на техните знамена се избират, за да се различават и конкретизират. В този смисъл има значение и хронологията в създаването на партиите”.32 Идеите и времето на създаване са главните фактори, „които влияят върху семиозиса и утвърждаването” на знаците и символите на СДС, твърди тя.33

Това обобщение за мен не е достатъчно. Не бива да се забравя, че синьото знаме отдавна е познато на българина именно като знаме на мира и синият цвят – като цвят на мира. Нека си спомним асамблеите „Знаме на мира”, със синьото знаме с емблема, представляваща света като гнездо на два гълъба. В този смисъл не мога да приема и тази част от твърдението на Р. Иванова, че сините знамена са „преминали един период на изпитание и утвърждаване”, че не са се наложили изведнъж в живота. Приемам обяснението на съдържанието, което най-пълно отговаря на целите и задачите на борбата – мирния преход към демокрация.34 Не бива обаче да се забравя, че червеният флаг също се вее над „мирния преход”.

Според мен синият цвят бе избран като един вид „обобщение” на цветовете на партиите и движенията в коалицията, част от които имаха доста стара история: „зеленото” на БЗНС „Никола Петков”, зелената „Екогласност”, Демократическата партия, БСДП, Радикалнодемократическата партия и пр. В този смисъл много е точно заглавието на материал за митинг на СДС в Пазарджик на 3 май 1990 г., състоял се на площада пред Драматичния театър „Кръстьо Сарафов”, „Синьо многоцветие”.35

Според Р. Иванова върху избора на партийния цвят, при това по-голямо, отколкото при националното знаме, играе „чуждото влияние, идващо от международната партийна общност”, тъй като „и самото възникване на партия е в известен смисъл процес на международно проникване”.36

 

1Марев, П. Промяна, а не козметика. – В: в. „Дума”, 23 януари 1990 г.
2Петров, А. Цит. съч., с. 79.
3Арсов, Д. Вината е и моя. Изповед. – В: в. „Дума”, 25 януари 1990 г.
4Драганов, Д. За сценария и системата. – В: Стани да седна. София, 1994, с. 54-55. (Първите букви от българския език образуват инициалите на Съюза на демократичните сили.).
5Интервю на Велислава Дърева с Александър Лилов (2 част). Винаги ме е привличала интелектуалната, а не политическата власт (април 1990 г.). – В: в. „Дума”, 15 май 1990 г.
6Нашето общество днес – реалии и илюзии, теория и политическа система. Територия и полемика. ДИСКУСИЯ ЗА ПРЕУСТРОЙСТВОТО. Пред Четиринадесетия конгрес на БКП. – В: в. „Работническо дело”, 22 януари 1990 г.
7Петев, Н. Отвъд политическия театър през погледа на Жан Виденов. София, 1998, с. 13.
8Ирибаджаков, Н. С исторически разум и отговорност. – В: в. „Работническо дело”, бр. 25, 25 януари 1990 г.
9Петров, А. Цит съч., с. 81.
10Пак там, с. 86.
11Пак там, с. 69.
12Пак там, с. 67.
13Пак там, с. 77.
14Пак там.
15Митинг на БСП, София, 26 май 1990 г.
16Информационен бюлетин на БСП, 6/1990, с. 4.
17В. „Свободен народ”, 8 юни 1990 г., с. 1.
18Пак там.
19Бончева, Е. Перущица облечена в синьо. – В: в. „Демокрация”, 24 април 1990 г.
20Васил, В. Синьото, пулсът и кръвното налягане. – В: в. „Дума”, 20 май 1990 г. (Цит. по: в. „Демокрация”).
21В. „Демокрация”, 8 юни 1990 г. (цялата 6-а страница).
22Иванова, Р. Сбогом динозаври, добре дошли крокодили! Етнология на промяната. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 1997, с. 54.
23Пак там.
24Приор, Ж. Универсални символи. С., 1993. Превод: Весела Бръмбарова-Генова, с. 145-146.
25Пак там, с. 144.
26Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. София, 1993. Превод – Иглика Василева и Юлия Стефанова, с. 234-235.
27Иванова, Р. Цит. съч., с. 54-55.
28Енциклопедия 1981. Енциклопедия България. Т.2. София, 1981, с. 729.
29Иванова, Р. Цит съч, с. 55.
30Пак там.
31Рубриката води проф. Милен Семков. Цивилизация и социалдемокрация. – В: в. „Свободен народ”, бр. 63, 13 юли 1990 г., с. 12.
32Иванова, Р. Цит. съч., с. 54.
33Пак там, с. 55.
34Пак там.
35Тодорова, Л. Синьо многоцветие. – В: в. „Демокрация”, 4 май 1990 г.
36Иванова, Р. Цит. съч., с. 56.

 

X

Right Click

No right click