Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция" - От декор към декор. Образ срещу образ

Написана от Христо Милков
Посещения: 7193

Индекс на статията

 

1. ОТ ДЕКОР КЪМ ДЕКОР

ОТНОВО ДЕКОР

 miting

 

1.1. ОТ ДЕКОР КЪМ ДЕКОР

 

Има нещо тъжно в митингите. На стъпалата на Българската народна банка или на храм-паметника „Св. Александър Невски” са застанали новите „любими ръководители” и се стараят; срещу тях – хора обзети от най-различни чувства: радост и тъга, доверие и недоверие. А само на две крачки народът си минава и даже не обръща глава към множеството. Само някой изругава оградите, с които е обкръжен площадът. Същото е с шествията. По предварително определен маршрут с полицейски ескорт те изминават километри по централните улици на столицата и се изправят пред възловите за страната сгради – Президентството, Министерския съвет, Народното събрание, Националната телевизия… Обикновено малобройни, шествията разчитат да привлекат внимание върху своите позиции чрез лозунги и скандирания. Откликът е често знак с ръка, че са „побъркани”, подигравателна усмивка или излята от по-висок етаж чаша вода.

През изминалите години се изредиха безброй митинги, шествия, хепънинги, празници, „живи вериги”… От хартията, отишла за лозунги и плакати сигурно биха могли да се направят доста тетрадки и блокчета за рисуване. Хиляди и хиляди българи останаха без глас, скандирайки или дюдюкайки.

Повече или по-малко организирани, изредените изяви станаха органична част от най-новата ни история. Те вече са очаквани, закъснението или липсата им предизвикват въпроси по адрес на съответната политическа сила. Извън организираното „ядро” или „агитка” с тренирани гласове, координирани реакции по отношение на ораторите и твърде беден репертоар, което лесно можеше да се разпознае, още от първите митинги българинът не идваше по специална покана, нито заради отбелязване на отбелязване на присъствие или демонстрация на по-голяма поддръжка. Той повярва, че го търсят не като една от фигурите, които ще покрият площада и ще се направят сметките на медийното отразяване – трима души на квадратен метър, а че искат да му кажат нещо ново и че търсят мнението му. Той отиде да види новите лица (или „новите” стари) и да им даде своето доверие или недоверие. „Малкият” човек престана да се чувства „малък” и се видя като творец на историята си. Част от тази история, поне нейната видима част, станаха именно митингите и шествията.

Според едно от определенията за съвременния мит, неговата основна функция е да предоставя примерни модели за идентификация. Начинът на общуване между обикновените хора стана лозунгът: както с водачите, така и помежду им. От лозунгите, плакатите, скандиранията и възгласите се изгради своеобразна координатна система, спрямо която всеки можеше да си избере местоположението. Тя постепенно се изчистваше, като се добавяха или отпадаха нови формулировки, съчетани с изискванията на деня. Един или друг призив се издигаше поради необходимостта от присъединяване към една или друга общност, която да отговаря на твоето „Аз”. Така се изразява функцията на лозунга като идентификация. Намирайки „своята” общност, човек получава усещането за закрила от другите, така че лозунгите приличат на „успокоителните”.

Според доц. д-р Любима Йорданова митингът и стачката, в чиито условия най-често възниква лозунгът, са вид макросоциална общност, характеризираща се със спонтанност и нетрайност и с „наличие на чувство за солидарност и разграничаване от останалите групи, както и с обща групова ценностна нормативна система”.1 Присъединявам се към това определение с уточнението, че в самата общност също се оформят по-големи или по-малки групи по най-различен признак. Те лесно могат да се открият: организатори – организирани и една специфична „прослойка” от „организиращи”, които оформят своеобразен скелет на изявата; млади и стари, родители с деца, които често са част от „декора”, малки приятелски групички… Хора разни.

Ако преди 10 ноември лозунгът бе превърнат в декорация на тоталитарната система и трябваше да изразява монолитността на нацията и съгласие с идеите на БКП, след тази дата той би могъл да се определи като достоверен източник за състоянието на обществото.

През „онова” време той се превръща до такава степен в украса, че напълно се лишава от смисъл. Получават се такива висини на абсурда, като:

ВСЕКИ ДОМАТ – ПИРОН В КОВЧЕГА НА ИМПЕРИАЛИЗМА!

ВСЯКА РЪКА – НА КРАК (за прибиране на реколтата)

ВЪВ ВСЕКИ ДОМ – ГОВЕДО!

ДА ЖИВЕЕ МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ!

ДА ЖИВЕЯТ ВСИЧКИ БЕКАПЕТА ПО ВСИЧКИ ЗЕМНИ КЪЛБЕТА!

ДА РАБОТИМ С ПОВИШЕНА РАДИОАКТИВНОСТ! (в БНР след Чернобилската катастрофа)

МЯСТОТО НА ИСТИНСКИЯ КОМУНИСТ Е ПОД ЗЕМЯТА (в мина)

НАЙ-ГОЛЯМОТО ПАВЕ – ЗА БКП! (в каменоломна)

РОНАЛД РЕЙГЪН – ВРАГ №1 НА ТУТРАКАН!

Ангел Петров в книгата си „Лозунгът” също цитира лозунги от преди 10 ноември 1989 г., предадени автентично, без никаква промяна от негова страна, като същото се отнася и за коментарите.

1. Всяко ТКЗС – удар по враговете на социализма!

2. Гласувайте за ОФ!

3. Дружба между народите!

4. За ново качество в транспортното обслужване.

5. Защитата на Отечеството – дело на целия народ!

6. Икономиката икономична – дело на всички!

7. „Икономиката е майка на мизерията” – негласно между хората.

8. Към комунизъм!

9. Качеството – закон за всички!

10. Качество и ефективност – ефективност и качество! (Девиз на 11 конгрес на БКП).2

11. Качеството – на световно равнище!

12. Мирът – надежда на планетата. (Девиз на Международната детска асамблея „Знаме на мира”. От думата „асамблея” се правят доста злостни атаки: „Аз-сам-блея!” – б.а., Х.М.).

13. Нашето бъдеще е комунизмът!

14. Научно-техническият прогрес и челният опит – територия на младежкото дръзновение!

15. Научно-техническата революция – дело на милионите!

16. НРБ – активен борец за мир!

17. Привет на пернишките металурзи! – спирка „Метал”: доста момчета и момичета я наричат „хеви метъл”.

18. Партийо, води ни!3 („Води ме партийо води ме,/ под твойте бойки знамена./Свети с червеното си име/чрез хилядите знамена.).

19. Расте, но не старее! (Девиз на столицата).4

20. Строим и бдим за Родината!

21. С програмата на БКП – към комунизъм!

22. Учение и труд – труд и учение! (с продължение: „-такава е сега задачата”, Реч на Тодор Живков, 1962. Този лозунг се развива през 1978 г. в негово писмо до ЦК на ДКМС в заглавие „Учение и труд, жизнерадост и дръзновение”.).5

Обичан и мразен, осмиван и възхваляван, споменаван със страх или с носталгия... Това е Тодор Живков, управлявал България цели 35 години (от 1954 до 1989 г.). HighViewArt.com подбра своите любими бисери от Бай Тошо, който е неизчерпаем източник на философски „мъдрости”.

1. „Времето е ваше, но всичко друго е наше!”

2. „До 9. ІХ. 1944 г., тази паметна дата, българският народ се намираше на ръба на една бездънна пропаст! След девети той направи съдбоносната крачка напред!”

3. „Някои казват, че нашата власт се клати! И на коча мад*те се клатят, ама не падат!”

4. „Откривам новия завод за вело… за вело… Абе за колелета!”

5. „Ние трябва да направим коренен поврат, на 360 градуса.”

6. „Аз работех като преводач – превеждах овците от един хълм към друг…”

7. „Тази година – завод за полупроводници. Догодина – за цели проводници!”

8. „Браво на атмосферното налягане!”

9. „Конкурсно начало не означава конкурсен край, другарки и другари.”

10. „Добър журналист е тоя, който пише не това, което се говори, а това, което трябва.”

11. „Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има мат'риал за митингова демонстрация (демокрация)!”

12. „Това е политиката - да се слееш с народа.”

13. „Че как да не успее Русия с нейните природни богатства, те имат повече залежи от Менделеевата таблица…”

14. „Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията.”

15. „Това е, подчертавам, качествено нова демокрация, при която всичко ще бъде изборно, ще става така както реши стопанинът. Дали един работник ще бъде член на бригада или не, ще решат нейните членове. Ясно е, че те никога няма да приемат лентяи и некадърници, защото трябва да работят заради тях. И в институтите никой няма да държи хора без научни качества, но поради едни или други причини попаднали там. И така ще бъде във всички сфери, в обществените организации, по целия фронт.” – „Реч пред Х конгрес на Българските професионални съюзи” (стенографски запис), 9 април 1987 г.6

Ако не бяха официални лозунги, бих си казал, че са чудесни попадения срещу управляващата партия или израз на автосарказъм.

Времето от 10 ноември 1989 г. – началото на „нежната революция” до 10 юни 1990 г. – изборите за Велико народно събрание според мен заслужава да бъде изследвано не само като повратен исторически момент в развитието на българското общество, не само като период, през който се оформят основните политически сили. В навечерието на изборите за 37 Народно събрание се срещат твърде много познати образи, изрази, дори песни и клипове, които са създадени още през 1990 година и са повтаряни понякога до вманиачаване. Някои лица, които тогава бяха интересни, нови, дори неочаквани като мисъл, поведение и реакции, с течение на времето, променили избирателен окръг или партия предизвикват отрицателни реакции у някои бъдещи избиратели. В постановките на основните политически сили БКП (БСП) и СДС имаше твърде много общи моменти, покриваха се и повечето от образите, които създаваха за себе си.

Постепенното изграждане на елементите на демократичното общество у нас като многопартийна система, гласност и т.н. възроди митингите, шествията и т.н. като основна форма на гражданска активност. Не ставаше дума за демонстрация на изкуствена поддръжка на един или друг спуснат „отгоре”, а за повече или по-малко спонтанна изява. Заедно с тях възкръснаха лозунгите. През така наречения мирен преход от тоталитаризъм към демокрация се появиха нови форми в политическия живот, които бяха своеобразни щандове за издигане на едни или други искания – „живи вериги”, бдения, „градове на истината”, палаткови лагери, седящи и гладни стачки и пр. Първите митинги, повече или по-малко предварително организирани, често преливаха предвидените от организираните рамки, което показваше, че активността на участниците не е парадна. И че те са водени от собствената си воля. За разлика от времето преди 10 ноември, когато лозунгът бе превърнат в декорация на тоталитарната система и трябваше да изразява монолитността на нацията и съгласие с идеите на БКП, след тази дата той би могъл да бъде определен като достоверен исторически източник за състоянието на българското общество, защото представляваше израз на обикновения човек, на неговите мисли, чувства, страхове. Със заливането на митингите от лозунги и плакати, направени на високо професионално равнище, лозунгът на малкия човек, написан често с правописни грешки и несигурна ръка бе изтикан. С приближаването на изборите бе отбелязан процес на постепенното възвръщане на декоративния елемент. Заработиха предизборните щабове на партиите, все повече се увеличаваше професионализацията при производството на лозунгите. Някои от тях, като основните призиви на СДС „45 години стигат” и „Времето е наше” бяха привнесени от Франция от времето на студентските вълнения от 1968 г., като първият е звучал като „10 години стигат”. Вече не би могло да се каже, че лозунгът, държан от даден човек, изразява истинските му мисли. Лозунги като „Диша ми се. Искам въздух. Гладен съм. Искам да живея” (Под този текст е нарисуван знакът на хипарската Комуна), „Гласност, кислород салам”, „Без Тошо можем, без хляб не можем. След дъжд качулка”, „Тодор Живков – посланик в Турция”, „Заменям трабант за черен мерцедес”, „Не искаме вили в Бояна, искаме сирене и хумана”, които изразяваха интимната същност на човека, ставаха все по-редки и бяха изтласкани от апелите на партийните централи. Обикновеният човек или както прие гражданственост терминът „малкият човек”, който в началото се почувства творец на историята си и демонстрира тази своя вяра в лозунгите, отново започна да се чувства малък. За да компенсира липсата на сигурност, той поде чужди възгласи и написани от чужда ръка лозунги и плакати, като по този начин се опитваше да се впише в една нова координатна система, в една нова система от модели за идентификация. Пропагандните партийни централи отнеха инициативата и мисълта. От малкия човек вече не се искаше да мисли и решава сам, а да се съгласява и да се подчинява. Много показателно за ограничаване на инициативата, мисълта и въображението, вложени в лозунгите и възгласите от първите митинги бе намаляването на съдържанието във всяко отношение и свиването му до повторение на основните предизборни призиви на политическите сили. При липса на въображение и мисъл на помощ идват подхвърлените от партийните централи лозунги – спасителни пояси. Чрез тях се излиза от анонимността.

Какъв е човекът, който издига лозунг? Това е човек, който е с по-малко задръжки. Хората, които отиват на митинг и издигат лозунг, държат да бъдат видени от другите и да създадат убеждението, че подкрепят дадена идея. Винаги ли хората, които издигат лозунгите, ги осъзнават ясно? Много е престижно да застанеш за точно определени лозунги. Но не винаги исканията, които се предявяват са съвсем ясни, изпълними, разбираеми. Случва се, че човек, който издига лозунг за демокрация, след това иска смърт. Убеден съм, че огромната част от последователите на СДС всъщност не знаят откъде идват техните партийни апели – „45-години стигат” и „Времето е наше”. Едва ли знаят и кой ги е внесъл – консултантът на СДС Жак Сегела.

Защо лозунг и мит? Първо, защото лозунгът отразява вече „полепналите” в нашето съзнание митове, търси образите и символите, които ние вече носим, и така се изявява неговата роля в общуването. Естествено, по библейски, в „началото бе словото”. Второ, защото той е средство за създаване на нови митове: собственият образ, на врага, на своята и на вражеската партия.

Йорданка Маждракова в статията си „Чешките и българските политически лозунги (1989-1990)” много точно е определила функциите на лозунга: „апелативна, обединителна, информационна, разпознавателна (между членовете на една партия) и експресивна”, като при възникването му доминира експресивната функция.7

Съществуват митове, които могат да бъдат определени като универсални. Никой митологичен герой не би могъл да се превърне в такъв, без да създаде за себе си тези митове, особено когато се е упътил към върха на политическата власт. Неизменно във всяка политическа митология присъства образ на МИНАЛОТО и на КОРЕНИТЕ. Всяка има своя ДЕН ПЪРВИ – денят, в който водачът или политическата сила са били призвани, или поне така твърдят.

Образите на политическите сили са изградени от СИМВОЛИ – цвят, партийни знамена, емблеми, жестове-емблеми, лица-символи. Идейната кауза постепенно се митологизира. Разглежданите политически сили имат много общи черти. Митове, които могат да се открият у всички политически герои са СПАСИТЕЛ, ОБЕДИНИТЕЛ, ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА НАЦИЯТА, СОЦИАЛЕН ОБРАЗ, ВЪНШЕН ОБРАЗ, ОБРАЗ НА ВРАГА.

Няма да изреждам определенията за лозунг, нито на родствените му явления – това вече е направено. Само ще обърна внимание върху краткостта и призивността, с които той обикновено се отличава. Дали не се получава профанизиране на чувствата – лозунгите са твърде кратки, та да могат да изразят по-сложни чувства. Те трябва да отговорят на определени изисквания. Основното е краткост на текста, въпреки че са известни и изключения, като лозунгът на Реймон Бар от 1000 думи от предизборната му кампания. Биха могли да се посочат още и „Двете хиляди думи” на чешките интелектуалци от Пражката пролет през 1968 г., както и някои необичайно дълги лозунги, носени по софийските митинги. Правило за последните е, че са написани от непрофесионалисти, с дребен шрифт и с дълги изречения, които не само трудно се запомнят, но дори трудно се разчитат.

Един кратък и ударен текст има по-силно въздействие и по-лесно се запомня. Различни са внушенията, характеристиките и целите на лозунга на малкия човек и на партийния щаб. Един партиен лозунг е предварително премерен, за да осъществи обвързаност с точно определени идеи и чувства.

В сравнение с него лозунгът на малкия човек е израз на определена личност или група, той иска да предизвика определени събития. Един от механизмите за въздействие върху властимащите, върху отговорните фактори и партийните щабове е издигането на лозунга. От времето след 10 ноември 1989 г. имаше редица примери до какво може да доведе несъобразяването с исканията на мнозинството.

В сравнение с 1989-1990 г. в навечерието на поредните избори8 можеше да се забележи пълното обезличаване на лозунга, отпадането на лозунга на „малкия човек” и пълното доминиране на партийния. Тежката икономическа, политическа и морална криза, в която се намираше страната, неизпълнението на обещанията, стигащо до откровена измама и наглост, гонитбата за властта, провалът на надеждите, рухването на вярата в себе си, че нещо можеш да промениш, издигнаха около хората стена по-висока от Берлинската. Те вече трудно могат да се поддадат на въздействието на щедри обещания, бомбастични лозунги, издигани от 48-те регистрирани към онзи момент политическите партии и коалиции, които ще участват в изборите. Не случайно според различни изследвания процентът на българите, които няма да гласуват, е между 22-30% с тенденция към спадане, като се смята, че няма да надхвърли 25%. Предполага се, че най-голям брой от тях ще бъдат млади хора до 29-годишна възраст. Наред с това общото мнение на наблюдателите е, че тази година предизборните кампании няма да повлияят съществено върху избора на хората за кого да гласуват.

 

1.2. ОТНОВО ДЕКОР

 

С приближаването на изборите на ВНС през 10-17 юни 1990 г. партийните централи отново обсебиха лозунга и сведоха функциите му до декор. Съотношението „казионни” – „неказиони” натежа в полза на първите. Лозунгът на малкия човек бе отнесен от потопа от изпипани с професионална ръка лозунги и плакати, които обаче почти винаги бяха лишени от въображение и мисъл. Съдържанието им бе свито до повтаряне на основните партийни постулати. Накрая се получи парадоксалната ситуация, при която на предизборните митинги от юни 1990 г. лозунгите бяха съвсем малко.

Хората, влезли в организациите, повярваха или така твърдяха, че те изразяват техните искания или интереси. Но аз не мога с ръка на сърцето да кажа, че един „казионен” лозунг е израз на същността на човека, който го носи.

Защо малкият човек се отказа от лозунга? Който е отивал на митингите от любопитство и ги е възприемал като ново усещане и съответно е приемал лозунга като нова изява, е задоволил любопитството си.

На някои митинги бе опасно в буквалния смисъл да думата. Това прогони част от хората – по-лабилни или по-предпазливи, или отхвърлящи насилието като средство на налагане на политическата кауза.

С изграждане на новите тогава организации мнозина намериха друг вид изява на политическото си съзнание, друга форма на общуване. В тях те повярваха, че са открили терен на качества, който дотогава не им е бил предоставян. Анонимният лозунг стана недостатъчен. Той се превърна само в една от формите на присъствие на организациите.

Битовите проблеми скоро надвиха политическата активност на значителна част от българите. Друга част по принципа „всичките са маскари” се оттегли, за да не бъде сред „будалите”.

Графитите бяха форма, която вървеше успоредно с лозунга, но след това го измести поради голямата си гъвкавост.

В медиите, станали тепих за сблъсък на вижданията и примамлив обект за завоюване от една или друга сила, отделният човек също видя своя лозунг.

Централизирането и организирането на политическата борба, все по-голямото развитие на медиите постепенно изтласка лозунга на малкия човек и „върна” ролята му на „декор”.

Веднага могат да се отличат „неказионните” от „казионните” лозунги. Първите имаха далеч не винаги особено ýгледен вид, често с правописни грешки, докато вторите, раздадени предварително, бяха „по-красиви”. Изпъква неизменно професионализмът.

Колкото до възгласите внушителна част от дошлите на митингите бяха дошли да се „навикат” и да се разтоварят.

 

2. ОБРАЗ СРЕЩУ ОБРАЗ

 

2.1. КАТАСТРОФАТА

 

„Както никога досега в нашето историческо битие ние бяхме заплашени от обезличаване, заплашени от изгубване на родовата си памет, на чувството си и съзнанието си за приемственост. Това стана, защото тоталитаризмът и управляващите среди не позволяваха и не можеха да си позволят да има друго божество, освен страшното, чугуненосивото божество на безродния догматизъм. Този догматизъм в името на антинародни, античовешки цели се опита да изтръгне от душата на българина народните скрижали, упования, наследени добродетели, преданията на българския етнос. Не трябваше нищо друго да съществува, освен примитивните зловещи кумири, чиито сенки и днес ни затискат като тежки гробовни кръстове, кръстове, забити в живо месо”.9

Подобна оценка би могла да се срещне у всяка политическа сила, у всеки автор от времето веднага след 10 ноември 1989 г. Тя бе просто задължителна, имаше функцията на „легитимация”. С атаката срещу „тодоритаризма”, „тошковизма”, „тошизма”, кръстен още „тъ(р)пизма”, който е „паднал”, за всички актьори в тогавашния самодеен политически театър бе необходимо още в първите думи на своите речи, обръщения, декларации и прочее да обозначат своето „местоположение” спрямо тоталитарната система. Разнообразие почти липсваше.

Когато отговаря на въпрос на авторитетния в. „Либерасион” за допирните точки между кампаниите, които е реализирал в Източна Европа, Жак Сегела заявява: „…Водещата мисъл във всяка кампания беше една и съща: Да прогоним комунизма”.

Главният консултант на кампанията на СДС, поканен от Франция след поредица победи, за пръв път се провали у нас. Един провалил се през май 1968 г. срещу генерал Дьо Гол лозунг „10 ГОДИНИ СТИГАТ” с лека промяна в цифрата отново се появява в България. През 1989 г. в 45 ГОДИНИ СТИГАТ. ВРЕМЕТО Е НАШЕ. Е, Генералът реши, че 10 години не му стигат, и обяви, че ще продължи да изпълнява президентските си функции.

Преименуваните комунисти също не се съгласиха да си отидат от историческата сцена, което „би било единственото достойно нещо”, което биха могли да направят противниците им. Те спечелиха изборите за ВНС с гръм и трясък. Така един провалил се веднъж лозунг се провали повторно в друга страна и в други исторически условия.

Ако мога да бъда напълно сигурен, Жак Сегела не е вложил особено усърдие, когато е изобретявал първата част от мотото на синята коалиция, променяйки само цифрата в един употребен вече лозунг. Що се отнася до втората мога да правя само предположения. Темата за времето се развива не на един от митингите. Още на първия опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г. е издигнат лозунгът ВРЕМЕТО Е В НАС, А НЯМА ВРЕМЕ. Пак там можеше да се срещне: ВРЕМЕТО Е В НАС, А НИЕ? Биха ли могли да послужат за идеята за ВРЕМЕТО Е НАШЕ? В класическата драма като че ли се съдържат всичките сюжети на живота. Дали там не са казани и всичките думи? Ето един диалог от „Хамлет”, на Уилям Шекспир. Когато Хамлет казва на Хорацио как се е измъкнал от пиратите, как е съчинил смъртната присъда на Розенкранц и Гилденстерн, които трябва да бъдат екзекутирани в Англия, Хорацио отговаря, че датският крал скоро ще получи вест за станалото там.

„Но дотогава времето е мое…”, казва Хамлет.10 Ако се махнат първите две думи, а местоимението от първо лице единствено число се промени в първо лице множествено, се получава: ВРЕМЕТО Е НАШЕ. Разбира се, това са само предположения. Но текстът е налице.

Кризата е извор на митове. Не можеш да излезеш на политическия „пазар”, без да си приготвил „надежди”, „спасение”, „обединение”. Така съвсем закономерно щом веднъж си се нарекъл Спасител, Обединител и Предводител, ставаш и Въплъщение на нацията. Но всичко това няма как да дойде на голо. Не може на „гол тумбак чифте пищови”. За да се „обуеш” ти трябва образът на страната до твоето идване. Колкото по-зле изглежда тя, толкова по-добре за теб.

Ето как изглеждаше в очите на ДКМС държавата ни: „загубена социална справедливост”, „жизненост, поставена под въпрос”.

„Ние не искаме да бъдем отново „изгубено” поколение и затова действията ни са радикално насочени към разобличаване на загубената социална действителност, към разкриване на вината на всички обществени фактори, поставили под въпрос жизнеността на страната.

Затова обвиняваме бюрократичния тоталитаризъм и досегашната практика на административно-държавно строителство на социализма за това, че:

- доведоха България до криза и компрометираха идеалите на социализма;

- предадоха паметта на загиналите за свобода и социално равенство синове и дъщери на България и подкопаха народното доверие в БКП;

- излъгаха вярата на поколения млади хора и използваха младежкото движение и Комсомола като разменна политическа монета.

С тези обвинения ДКМС приема и своята вина. „Комсомолската” част от командно-административната система също се разрушава”.11

Университетската организация на Димитровския комсомол при СУ „Св. Климент Охридски” в своята Политическа декларация определя кризата като „всеобща”, „небивала по своя характер”, „икономическа”, „етическа”, „криза на междуличностното общуване”. Според нея „личността от цел на развитието се е превърнала в параван за злоупотреби с властта. Под съмнение са поставени понятия като морал, законност, политика, партийност, държавност (23 ноември 1989 г.).12

Приемникът на Комсомола Българската демократична младеж също не пропусна да добави своя щрих към образа на близкото минало.

В началото на програмната си декларация тя очертава портрета на тогавашната младеж и на нейната организация: „Десетилетия наред живеехме в духовно застаряващо общество, създавано от и за възрастни. На работното място, в класната стая, на казармения плац, в университетската аудитория, навсякъде ни отнемаха възможността да променим настоящето. Бъдещето на страната се „твореше” от хора, които дори и биологически нямаха бъдеще… Младежта нямаше свои организации. Държавата имаше такава младежка организация, каквато ѝ беше потребна – единствена, бюрократична, формализирана, догматична, зависима, привилегирована. Такава организация нямаше перспектива”.13

Не случайно наблягам именно на младежките организации. Всички политически сили разбираха, че който спечели младежта, ще спечели изборите и преди всичко, ще спечели бъдещето. Без нея всякакви лозунги за „сполука” или за „собственост” върху ВРЕМЕТО остават кухи.

И БКП, и СДС в усилието си да убедят нацията в необходимостта от своето идване на власт правеха великолепни „аутопсии” – очертаваха в зловещи краски „третата национална катастрофа”. До голяма степен нейните „параметри” и в двете митологии се покриваха.

На митинга, организиран от Отечествения фронт на 17 ноември 1989 г. пред Народното събрание бе издигнат лозунгът „Живковски преструвки – не. Демокрация и гласност – да. Обаче никой не им знае шифъра $”. България се е превърнала във „феодално имение”, напомняше друг от следващия ден пред храм-паметника „Св. Александър Невски”. „Ние бяхме жертви на репресията”, добавя трети. „Във висшия ешелон няма нито един човек без неопетнено име”, продължи безрадостната картина четвърти пак на 18 ноември. И пак тогава направо като „поанта”: „България е стигнала На Ръ Ба (подпис: Т.Ж.)”, обявяваше лозунг от първия опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г.

Много оригинално допълнение и като съдържание, и като поднасяне представлява една желязна табела от резерват на същия митинг, която в неговия контекст звучи твърде зловещо: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ.

Има цяло „течение” сред лозунгите, особено силно сред първите изяви, което атакува управляващите и техните привилегии, сред които са резиденциите. Веднага се появява „отговор”: призиви те да станат клуб на независимите организации или детски и здравни заведения.

Само четири дни след София опозицията в Черноморската ни столица излезе на пл. „Варненска комуна” с 88 лозунга. Почти всички, с които разполагам, са по основния въпрос за националната катастрофа. И варненци искат виновниците за нея да бъдат пратени на съд. Цели седемнадесет само на първия опозиционен митинг в столицата искат същото, а в десет се споменават конкретно Тодор Живков и семейството му. Общо 38 са против него, а в 30 се атакуват „живковизмът”, „живковщината” и „живковистите”. Понятието „живковизъм” се образува по логиката на понятието „сталинизъм”, което след ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. е привнесено от Запад като клеймо, обозначаващо всеки, който не е привърженик на идеите на Хрущов. Така „живковисти” са наречени различните от „реформаторите”, които извършват дворцовия преврат на 10 ноември.

Варненци искат да се спре „демагогията на всички нива”, да се махнат оградите от плажовете, да се върнат парите и, най-важното – вярата на хората. Наситили са се да слушат „пълни доклади”, а да гледат „празни магазини”. „Стига зелен хайвер, искаме черен!”, много образно заявява един от лозунгите на малкия човек от 22 ноември.14

„Уравниловка”, „разделение” на „наши” и „ваши” (характерно впрочем за цялата ни история), на комунисти и останалите (с едно уточнение от БКП, което засяга самата нея – на „апарат” и „редови комунисти”), „водене на полулегално съществуване”, „информационно затъмнение”, „международна изолация”, „разрушена икономика”… Да продължавам ли? Няма да ми бъде трудно. „Екологична катастрофа” – тема, която стана много „модерна” през последните години на Системата и първите месеци на Прехода. После като че ли отшумя, без да се е променило нещо съществено, освен създаването на нови административни структури.

„Живеем в страна, притежаваща в огромна степен антиекологична икономика с нейните остарели технологии, с нейните нискоефективни или въобще липсващи пречиствателни съоръжения, с ниска технологична култура, недалновидно планиране и управление, с безотговорно планиране или пренасочване на и без това оскъдните средства, отделени за опазване и възпроизводството на природната среда”.15

Доста зловещ образ не само на екологичното състояние в България, но и на нейната икономика като цяло, даден в програмната декларация на едно от първите опозиционни движения отпреди 10 ноември 1989 г. „Екогласност”. Освен това то заявява, че у нас „тези, които взимат стратегическите решения не са същите, които понасят главните последствия от тяхното изпълнение”. Тази характерна черта на тоталитарната система се отразява и върху екологичната сфера. И в нея има привилегировани и непривилегировани. „Нещо повече: степента на отговорно участие във взимането на решения е за всеки индивид обратно пропорционална на степента, в която той понася зловредното действие на екологичните замърсители”, допълва безрадостната картина споменатата декларация.16

Очевидно е, че екологичната карта е доста удобна за всеки играч. Щом една държава довежда „обкръжаващата среда” до състояние на колапс, а съществуването на човека се поставя под въпрос, тя трябва да си „върви” – една от мишените, в които не престават да се целят и „червената” и „синята” пропаганда.

На територията на митингите се повдигнаха редица проблеми: за „наследството” от предишния режим, за новите икономически, политически и социални структури, за модела, който ще възприемем и т.н. Можеше да се очаква, че новата „терминология” бързо ще си пробие път. Още от самото начало квалификациите „живковист”, „номенклатурчик”, във вариант „номенклатурчин”, от времето на решението след 29 декември 1989 г., „червен милионер”, „протеже на Живков” и др., трайно окичиха партийната аристокрация. Бързо бе възсъздаден речникът на демокрацията „в строеж”. Интересни бяха заемките от „перестройката” – „командно-административна система”, „горбачовски път”. „Цитатите” в култорологичен смисъл от руската перестроечна преса – идиоми, метафори и пр. директно текат у нас със закъснение от 1-4 години. Има например сборник от 30 статии под заглавие „Иного не дано (Ю. Афанасьев, Прогресс, 1988)”. Ако се направи едно сравнение между неговите послания и тези у нас се вижда, че до 50% от същностните послания текат механично.

Първите митинги се покриха с искания за свобода, гласност, демокрация, социална справедливост, преустройство. Но да не забравяме, че и преди 10 ноември 1989 г. нашето общество беше и „демократично” и „социалносправедливо”, че в последните години и за гласност, и за преустройство ратуваше.

Сред всички издигнати лозунги тези, които конкретизираха как точно ще се разбират „новите” стари понятия и в какъв вид ще се приемат в живота ни, бяха твърде малко. Но само в една държава с прекъсната демократична традиция можеше да се роди абсурдът от 18 ноември 1989 г.: НЕ ОПОЗИЦИЯ, А ПЛУРАЛИЗЪМ.17 Как да не ти се иска да изкрещиш: „ДЕ-МО-КРА-ЦИЯ!”

 

2.2. МИНАЛО И КОРЕНИ

 

Ключ към цялостното разбиране на образа на двете сили е представата, която дават за миналото и корените си – както на своите, така и на страната. Именно на тази основа е едно от най-непримиримите различия помежду им. Докато БКП е била единствената управляваща партия, оглавила тоталитарния режим, то една голяма част от привържениците на СДС или техни близки са репресирани от него, голяма част твърдят, че са били репресирани или онеправдани, а заслужаваща внимание поради броя си част направо са били негови кадри със значителни „приноси”. И двете сили всячески се стараят да представят противника като носител на миналото.

„В 1917 г. условията в Русия се оказват благоприятни за извеждането на преден план на екстремистката линия за преобразуване на обществото по насилствен, а не по еволюционен път. Болшевиките прекъсват нормалния ход на развитието на цивилизацията и създават тоталитарно общество, управлявано от една йерархично изградена партия начело с водач – пророк и диктатор.

Болшевиките разцепват международното социалдемократическо движение, анатемосват социалдемократите, които не споделят идеите им, обявяват ги за главни крепители на капитализма, наричат ги ренегати, социалпредатели, социалфашисти, започват с тях война. Социалдемократите не приемат болшевишкия експеримент: терора, некадърността да се развива икономиката, фанатизма, унификацията на личностите, премахването на демокрацията, на критиката срещу режима, на правото на контрол над управляващите, господството на грубата сила над интелекта и творчеството, месианските претенции за налагане с оръжие на утопичния комунистически калъп над човечеството, на равенство в обща бедност и постигнато с кръв, страдания, на невежество, посредственост, мързел и корупция. За този тип общество Н. Бердяев пише: „Вашият социализъм е принудителна добродетел и принудително братство”.18

Всяка революция, дори и „нежната”, ражда „борци”. Най-„активни” са следреволюционните „активни борци”, които искат да компенсират „малкото” си закъснение с енергична дейност или с писане на мемоари, в които се „разкрива” кое как се е случило в действителност.

В схващането на БКП за корените ѝ могат да се открият две противоположни посоки. Първата е движение от корените, които са ѝ опора, а втората на връщане към тях, към изначалните социалистически идеали. Така още в началото след 10 ноември, когато много се говори за преустройство, редица оратори наблягат, че са „с партията на Благоев и Димитров” и че са „потомци на самоковските комунари”.

На въпрос на швейцарски кореспондент дали с утвърждаването на БСП България няма да се изолира от света, тогавашният министър-председател и член на Председателството на Висшия партиен съвет Андрей Луканов на предизборен митинг на социалистическата партия в Нова Загора на 3 юни 1990 г. отговаря: „Не, защото БСП има корени на тази земя и те са дълбоки…”19

Своите КОРЕНИ БКП извежда още от революционерите Васил Левски и Христо Ботев. На митинга на 13 декември 1989 г. пред Българската народна банка, на който се обявява отказът от член 1-ви от тогавашната конституция за ръководната роля на БКП, е издигнат добре пасващият за случая лозунг: КЪМ ДЕМОКРАТИЗМА НА ДЯДО БЛАГОЕВ (Димитър Благоев е създател на БРСДП през 1891 г.).

Всъщност движението към корените може да се проследи по лозунгите още на първия митинг в София на пл. Народно събрание, свикан по инициатива на комитетите на политическите и обществените сили на Отечествения фронт на 17 ноември 1989 г. Това е една перфектно организирана изява с участие на най-големи български таланти като Гена Димитрова, и с освобождаване на ученици за демонстрация на масовост. Тогава се издига лозунгът КЪМ ПРОГРАМАТА НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ ОТ 17 СЕПТЕМВРИ 1944 Г. А мотото на първата сбирка на движението „Насока”, създадено от потомци на антифашисти, е СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ И ДЕМОКРАЦИЯ – ЗА ТОВА УМРЯХА НАШИТЕ РОДИТЕЛИ (19 май 1990 г.). Очевидно или на нашето време не му достига чистота за социалистическите идеали, или е по-лесно, необезпокояван да се върнеш назад и да си вземеш назад каквото ти трябва от миналото, както го извадиш от контекста на конкретните исторически събития и личности.

Изборът на датата на първата сбирка на движение „Насока” едва ли е случаен”. На 19 май 1934 г. е извършен държавният преврат от политическия кръг „Звено” и Военния съюз с помощта на армията. Със сигурност потомците на антифашистите мислят за него като за „военнофашистки преврат”, нанесъл последния удар на остатъците на буржоазната демокрация с отмяната на конституцията, разпускането на парламента, разтурянето на политическите партии и организации, а също и на ВМРО, въвеждането на нова система в държавния и политическия живот: назначаването на кметовете от централната власт, образуването на държавни и професионални организации и др. Въвеждането на държавни монополи засяга отчасти интересите на едрия капитал. С налагането на оставката на ген. Пенчо Златев през януари 1935 г. е сложен край на дванадесетомайския режим.

От една страна, ако си припомним исканията на митингите дали са на управляващи или на опозиция, те са именно възстановяване на това, което дванадесетомайци отнемат, както и само десет години по-късно постепенно ликвидира и тоталитаризмът. От друга страна подчертаването на символичните дати в нашата история е характерно за лозунгите: ПОМНИ 9-ТИ, ПАЗИ 10-ТИ и ПОМНИ 9 ЮНИ, ПАЗИ 9 СЕПТЕМВРИ.

На 9 юни 1923 г. е извършен държавен преврат срещу правителството на Александър Стамболийски. За членовете на „Насока” той е „военнофашистки”, докато деветосептемврийското въстание е „антифашистко”, независимо, че последният български кабинет, оглавяван от министър-председателя Константин Муравиев има нефашистки характер. Не само това. Просто в България няма фашизъм на власт, но както е известно и до днес определени политически сили и, което е още по-тъжното учени, не спират да провъзгласяват, че Септемврийското въстание от 1923 г. е „антифашистко” – особен принос в историята: първо „антифашизъм”, без „фашизъм”.

Съхраняването на историческата памет е отличителна черта на образа, който изгражда за себе си БСП. На 13 декември 1989 г. пред БНБ един от лозунгите напомня: БКП ДАДЕ СВИДНИ ЖЕРТВИ. Кандидатът за народен представител и член на Председателството на Висшия партиен съвет Филип Боков пред мемориалния комплекс на битката в местността Равен край Белица, където са убити 9 партизани от Разложкия отряд „Никола Парапунов”, на 16 май 1990 г., заявява: „Ние стоим не пред образите на жертви, а на герои. Ние сме тук и няма да допуснем да омаловажаваме делото им”.20

БСП носи идеите на поколения социалисти още от Бузлуджа и няма да позволи обругаването на паметта на падналите за тяхното възтържествуване, нито забравата им, както и опитите това да бъде сторено. Тя е „партия, която притежава мъдростта на изминалите 100 години.”21

Социалистическата партия не забравя нито доброто, нито злото от миналото. Може да говори за приемственост в идеалите – от първите социалисти към антифашистите и участниците в Отечествената война.

Отличителен белег в образа на МИНАЛОТО на БСП е идентификацията ѝ с кумири, с личности и ценности с национално значение. Така комунистите на 13 декември 1989 г. са подканени от някои лозунги: ДА ДОКАЖЕМ, ЧЕ СМЕ ДОСТОЙНИ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА ЛЕВСКИ, БОТЕВ И ДИМИТРОВ; ПОМНЕТЕ ШИПКА И БУЗЛУДЖА.

Може да се отличи придаване на национална значимост на събития и личности на социалистическото движение, т.е. едно сливане на националната история, характерно за времето до 10 ноември.

Твърде интересно е схващането за ролята на Георги Димитров в миналото и настоящето на социалистическата партия. Цитати от негови изказвания могат да се срещнат по всички митинги на БКП и нейната наследница, например „Аз се гордея, че съм син на българската работническа класа” (1 март 1990 г., София, стадион „В. Левски”, Общоградско събрание, организирано от ВПС и общинските комитети на БКП). Много характерен за отношението на комунистите към героя от Лайпциг е лозунгът от същия митинг: ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ ДИМИТРОВ. Докато още веднага след 10 ноември започват да се публикуват редица документи и книги, разкриващи истинската роля на Г. Димитров в международното работническо и комунистическо движение и в някои ключови събития от най-новата ни история, за много социалисти на най-различна възраст и с най-различна професия той продължава да е кумир: „Велик българин” (Сабина Ракарова, 40 г. и Стела Бачийска, 32 г., учителки, народни представителки), „Една голяма истина” (Бончо Паунов, 38 г., инженер), „Символ на много неща” (Николай Големанов, журналист от в. „Дума”), „Една светиня” (Николай Борисов), „Най-прекрасното нещо, което е създала партията… рядък българин” (Лютова).

Стела Бачийска твърди: „За нас Димитров е всичко, всичко. Ние сме от това поколение, което прогледна и видя България през очите на Димитров.”22 Лозунгите, цитатите от негови изказвания, носени по митингите, споменатите по-горе мнения дават представа за отношението на електората на БКП (БСП) към него, както и за по-бавното приспособяване към новите оценки или пък за пълния отказ на част от хората да приемат цялата истина или поне това, което се представя за истина.

Същевременно на първия опозиционен митинг бе издигнат лозунгът ДИМИТРОВ УПРАВЛЯВАШЕ И БЕЗ УБО. Всъщност още в първите си крачки българската демокрация е зачената в грях. Става дума за пълна манипулация. Още през 1944 година се създава структура, съответстваща на УБО.23 Още с прохождането на демокрацията се срещнахме с манипулацията, вече на ново равнище. Бяхме близки семейства с охраната на Георги Димитров, близки сме и до днес с неговата съпруга. Водачи от неговия ранг от международен мащаб напълно естествено имат охрана. Всъщност доста сръчно се влага противопоставянето на съвременните партийни и държавни ръководители, „оградени” от УБО и „окопани” в своите резиденции и образа на човека, който върви по улиците и се ръкува с хората.

Не бих могъл да посоча партийната принадлежност на човека, който е издигнал този лозунг. Пред „Св. Александър Невски” се бяха събрали хора с най-противоположни пристрастия и интереси. Във всеки случай тук се очертава един от механизмите на противопоставяне, използван и от БКП, и от опозицията в борбата за близкото минало. Защото независимо, че бе извършен превратът на 10 ноември и някои хора си бяха отишли, а други – заели по-високи постове, изкореняването на тоталитарната система тепърва предстоеше. Дори и днес, 30 години по-късно, съвсем не съм сигурен, че вече сме „чистички”. Във всички случаи мисленето ни тепърва предстои да се отърси от старите стереотипи, призраци и страхове.

БСП взе на въоръжение по-старите кумири, освети ги в нова светлина и ги възправи срещу последните, току-що паднали божества, които не са можели да управляват без УБО. Опозицията в борбата си за власт дори удари социалистите „с техните камъни по тяхната глава”. Един пример за това е отбелязването във в. „Демокрация” на годишнината от убийството на Трайчо Костов.

Има редица противоречия в схващането за МИНАЛОТО, представено от СДС. Основен мотив в него бе, че през 45-те години на управление на Комунистическата партия в България е властвал непрогледен мрак, шествало е насилие и нищо светло не се е случвало на българина. Непрекъснато се възпява 1939 г. поради най-високите икономически показатели, достигнати от нашата страна през нея. Така, ако има някакви постижения, те нямат нищо общо с БКП. В стремежа си да почерни и без това черната картина на тоталитарното управление СДС непрекъснато публикува спомени на очевидци на престъпления на режима, на репресирани от него – все нови и нови факти, като се описват пробитите черепи и заровените в земята или изгорени живи жертви на насилието. Особеното на тези материали е, че всички представят убитите или затворените като невинни и създават образ на мъченика на комунистическия режим.

Синята пропагандна машина умело използва героизма и добродетелите на жертвите на репресиите, като ги придава на цялата организация.

Лансирането на темата за лагерите започна от предаване на Кеворк Кеворкян от февруари 1990 г. за лагера в Ловеч след няколко статии в местния комунистически вестник на ОК на БКП. Кеворкян транслира този проблем в национален от тези частни публикации. Темата за лагерите е една от „подарените” на опозицията, когато се поставя въпросът за помощ на „неформалите”.

Ето какво казва кандидатът за народен представител от СДС от София – община „Красно село”, Димитър Куманов: „Ние нямахме официално минало – нашата среда бяха лагерите и затворите. Всъщност това бе пренасяне на искрата на свободата през чистилището на социализма”.24 Така темата за МИНАЛОТО в образа на СДС често се ограничава до последните 45 години. На въпроса какво би пожелал на българина, Димитър Баталов от Клуба на репресираните след 1945 г. отговаря: „Да вижда в наше лице последните, които страдаха по политически причини”.25 На първо място тази организация слага в платформата си „Историческа памет”.

Изобщо една от най-съществените теми при изграждане на образа на МИНАЛОТО е лагерната. На 28 ноември 1998 г. на дискусионна среща, свикана от Съюза на репресираните в България, неговият заместник-председател Петър Драгулев заяви пред БТА, че 350 000 българи са лежали в затвори и лагери по политически причини от 7 септември 1944 г., когато пада първата жертва на новата власт, до първата голяма политическа амнистия в страната на 7 септември 1964 г.26

Няма да коментирам достоверността на тази цифра, нито различните мнения и аналогии с непрекъснато нарастващия брой на червените активни борци между 1944 и 1989 г. Все пак не мога да пропусна да отбележа, че и по темата за лагерите и затворите, и за насилието, извършвано в тях, се прилага стария изпитан механизъм на копиране, възприет по вица още отпреди 10 ноември:

БЪЛГАРСКИЯТ СЛОН Е ПО-МАЛЪК БРАТ НА СЪВЕТСКИЯ СЛОН.

Нито броят на репресираните е толкова голям, нито режимът е толкова тежък, колкото е в ГУЛАГ. Освен това трябва да се има предвид, че далеч не всички са били „политици”. Съвсем не искам да кажа, че не е имало репресии или лагери. Нещо повече, по тази тема ще цитирам не нечия чужда публикация, а собствен източник, направо свален от касетофона ми. Това беше жена, която успях да запиша въпреки хаоса от звуци на първия митинг на СДС на 10 декември 1989 г. в София. Докато се четеше резолюцията му и от всички страни се скандираше, викаше и свиреше, тя говореше, доста енергично, без да се обръща към определен слушател. При прочитането на точка от резолюцията, в която се настояваше за незабавно разпускане на партийните организации в съда, прокуратурата и МВР, тя се обади: „Ме-Ве-Ре-то, Ме-Ве-Ре-то натири сина ми в психиатрията”. По-нататък разказа за психиатрията. При точката за „безусловна реабилитация на всички, осъдени по политически причини”, тя каза: „Сергей Антонов беше в Карлуково, аз го видях. И моят син беше там… Аз се омъжих за чужденец. Прибраха ми го! (сина ми – б.а., Х.М.). Ах, идиоти! Младежи лежат там, какви младежи!” Едно измъчено лице, една изтерзана, наранена душа…

Опозицията изведе своите КОРЕНИ още от възрожденците. Нейните предци са управлявали България в редица правителства, представлявали са я зад граница, били са част от интелекуалния и културния ѝ елит. Много от тях оставиха мемоари и архиви. През периода на така наречената „народна демокрация” през 1944-1949 г. опозицията е смазана с показни процеси, нейни представители са изпратени в затвори и лагери. Партиите, които я съставяха, бяха разцепени и ликвидирани, или принудително преминаха в редовете на БКП. Единствената организация, която е формално различна от нея, бе БЗНС, но тя нямаше никакво реално значение в управлението.

По-личните от предците на днешните водачи на СДС са били наши политици и държавници или изтъкнати интелектуалци от следосвобожденския период. Особена гордост излъчваше вестникът на синята коалиция, когато даден неин член предадеше материали за КОРЕНИТЕ от преди Освобождението, за роднински връзки с наши възрожденци. Такъв пример е доайенът сред лидерите на СДС, 81-годишният Борис Кюркчиев, председател на Демократическата партия. Роден в семейството на битолски ревизионен войвода през 1909 г., той влиза в партията на 18 години. Още на следващата година основава около 120 организации в провинцията. След 1947 г. прекарва около месец в лагер.27

Може да се каже, че СДС държи да внуши на своите избиратели, че уважава миналото и цени достиженията на българския народ, както и неговите традиции, и че се бори за тяхното възкресяване, след като жестоко са били потъпкани през властването на БКП.

Черно-белият подход към времето преди и след 9 септември 1944 г. доведе до пълно отричане на всичко постигнато. Доведе до представата, че българите са били роби, с робска психика, приели войнстващото насилие в продължение на почти половин век и ще си останат такива, докато не гласуват за СДС. Особено характерно в това отношение е отмерването на дните до идването на свободата на първа страница на в. „Демокрация”, образът на метронома в телевизионната пропаганда на коалицията, т.е. до изборите, когато нацията ще направи „правилния избор”. В броя на „Демокрация” за Великден на първа страница горе пишеше с едри букви: „15 април – Възкресение Христово”, а долу: „10 юни – Възкресение Българско”. Значи ли това, че нечия изборна победа е равностойна на саможертвата в името на човечеството на Иисус. Метрономът през изтичащите дни до изборите в синия официоз е символ на създаването на викториална психоза.

Нека чуем и рекламиста Цветан Маламин, доктор по философия, „направил” кампанията на БСП за първите избори. За противника той се изказва така: „СДС изобщо не заподозря, че кампаниите се замислят, планират и провеждат от специалисти и макар да са, както твърди Елка Константинова, все тънки и интелигентни хора, СДС започна една изключително дебелашка кампания, та и на Сегела му беше невъзможно да я поправи.

Характерът на пропагандата на СДС (до идването на Сегела и неговия екип това бе пропаганда модел 1949 г.) беше деструктивен, а знае се, че СДС налепи плаката с черепите (какви великолепни трагични знаци!), вече не се съмнявах, че е невъзможно да спечели изборите”.28

Напълно съм съгласен с това обобщение на г-н Маламин, и то не само защото резултатите от изборите за ВНС го подкрепят. Не мога да не приема и една друга негова констатация в същия материал: „Разликата между специалиста и лаика е, че първият приема електората такъв, какъвто е, и не му се цупи, защото мисли за следващите избори”.29 Истината е, че Съюзът се обиди на българите, защото не са го „разбрали”.

Този образ на България отне на СДС доста гласове на хора, които цял живот са се трудили и чийто принос трудно може да се отрече. А и не беше „приятно” да ти внушават, че досега си живял в концлагер и че нищо не си направил, за да промениш положението си, и си живял в съседство с насилието, извършвано над други хора, „истинските хора” – и си се правил, че нищо не знаеш.

Не е случаен фактът, че Жак Сегела се е противопоставял на картата с черепите. Той самият обаче я е нарисувал, за да не „бездейства”, „един малък плакат” още първата нощ след пристигането си у нас. „Той представляваше България, обградена с бодлива тел, по средата беше изписан лозунгът 45 години стигат”.30

Пристигналият с личния си самолет „идеолог” на френската реклама бе главен консултант за предизборната кампания на СДС. Предстоящото гласуване бе определено от него като „първия, а може би и последния шанс на българите за истинска свобода”.31 След успеха си със „Спокойната сила” и с „поколението Митеран”, след участието в кампанията на Джордж Буш, след победата от март-април 1990 г. на Унгарския демократичен форум г-н Сегела се провали. Единственият му провал в източноевропейските страни след като спечели в Чехословакия и Полша през юни 1990 г. бе България.

Два дни след интервюто на г-н Сегела в „Демокрация”, в което той обяснява своите принципи и условията, при които е приел предложението на СДС – безвъзмездно, всеки път, когато може да се помогне на демокрацията, той отговаря кратко: „На разположение съм”32 – на първа страница на същия вестник се появява картата на лагерите в България.33

Лозунгът 45 ГОДИНИ СТИГАТ звучи и като 57 ЛАГЕРА СТИГАТ.

„Лагерната тема” е истинска „синджир марка”. За пръв път се появява на общинска конференция на Ловешкия комитет на БКП, на която се говори за лагера „Слънчев бряг”. Следват статии в областния вестник „Народен глас” (до 1988 г. – „Заря на комунизма”).

В брой 24 от 3 февруари 1990 г. Иван Паскалев публикува материала „След опита да се повдигне завесата около злокобните събития отпреди 30 години се разкрива значението на израза Слънчев удар на Слънчев бряг”. На 24 март 1990 г. под заглавие „Поклон пред жертвите на лагера край Ловеч” е публикувана информация за изява на СДС от предишния ден.

В последния ден на март Иван Паскалев пише статията „Ново завръщане на темата „Слънчев удар” в Слънчев бряг, за да се разграничи истината от вероятността, твърдостта от жестокостта, преувеличението от жестокостта”…

Всяка смърт е нещо лошо, но без присъда е нещо ужасно.

В три точки под заглавието са изложени основните акценти в нея:

- Нужно ли е противопоставяне, когато трябва да покажем главното си качество – човещината?

- Как трябва да се определи достоверността – има ли нещо по-важно от цифрите?

- Извършените злодеяния са нещастие за целия народ –нужно е единство за недопускане на нови.

Българската телевизия в една „Всяка неделя” от месец февруари придава на темата полагаемата ѝ се национална значимост.

Съвсем не е случайно и посещението на председателя (президента) Петър Младенов и на председателя на Министерския съвет Андрей Луканов в Ловеч, които откриват паметна плоча с текст: „Никога вече насилие. Поклон пред жертвите на тоталитаризма” (90Х70) и полагат венец на 17 април 1990 г., събитие, отразено в областния вестник „Народен глас” на следващия ден. На северната страна на каменоломната са застанали представители на клуб „Демокрация” – СДС - Ловеч и на СДС – Троян.

Поклонението пред жертвите не бе повод за българите да се съберат. Нито скръбта или радостта, нито паметта или почитта, независимо от това дали ще се съберем там, където е бил обесен Левски или там, където е бил убит Ботев. В действителност ние не бяхме и до днес не сме се обединили дори на основата на ценностите и стойностите, които сме обявили за общонационални. Може би сме най-единни, когато гледаме някой латиноамерикански сериал, който направо предизвиква истинско затишие по улиците и след това оживени коментари на „общественото мнение” по пейките в очакване на следващия епизод

Тогава ще си задаваме до Второто пришествие въпроса по телевизия „7 дни” в предаването от 6 септември 1999 г., посветено на Съединението от 1885 г.: „114 години след Съединението единни ли са българите?”

Вестник „Демокрация” стартира на 12 февруари 1990 г. Една от постоянните му рубрики бе „Българският ГУЛАГ”. Заглавията, подзаглавията и дори само няколко изречения от всеки материал говорят достатъчно.

„Специализация по лагерно дело”. Така е наречена статията на Юлияна Недева за ген. Мирчо Спасов във в. „Демокрация” от 5 април 1990 г. В началото се цитира биографична справка от енциклопедичния справочник „Трудовата слава на България” от 1987 г. Следват ордени и все от класата на „Герой на социалистическия труд”, 3 пъти орден „Георги Димитров”, „Народна Република България – І степен”, „9 септември 1944 г. – І степен с мечове”, „Народна свобода 1941-1944”, съветския орден „Червено знаме” и пр. Сам концлагерист, той е създател на ловешкия „Слънчев бряг”. Член е на ЦК на БКП между 1962 и 1982 г., народен представител от същата тази 1962 г., когато е закрит лагерът в Ловеч до 1986 г. Няма що – богата „трудова” биография.

Под същата рубрика е включен и материалът на Гео Крапчев от 6 април във в. „Демокрация”: „Вълчо почина… излишно е да идвате!” Той започва с един „Тъжен помен”: „Изминаха 37 години от смъртта на Вълчо Христов Вълчев, на 27 години, от село Габаре, Врачанско, починал на 10 април 1953 г., в Сливенския затвор. Панихидата ще се отслужи на 6 април от 11.30 часа в църквата „Св. Неделя” в София. Каним близки и приятели да почетат паметта му”. В тази статия са описани страданията на един неуспял беглец през 1951 г. След деветмесечни побоища, тормоз, разпити за нещо, което е установено още от първите дни – наречени „следствие”, следват съд и присъда – 8 години затвор. „Мъчителната обиколка на затворите в България („с възпитателна цел – опознай родината, за да я обикнеш и да не желаеш да я напускаш повече”), както много образно се е изразил авторът. Болестите, които прекарва в затворите са цял поменик: ревматизъм, два пъти воден плеврит и накрая – менингит. Чичо му отишъл на свиждане в Сливен, изпраща телеграма: „Миличкият Вълчо на 10-ти почина и е погребан в Сливен. Моите съболезнования. Излишно е да идвате. Бог да го прости”.

На смъртния си одър майка му моли да сложат цензурираните му писма, за да бъдат до нея в последния ѝ път. „Дъщеря ѝ не изпълнява тази поръка, за да запази един спомен от любимия си брат”.

„Зад табелката – куршум” („Демокрация”, 6 април 1990 г.). Под това заглавие Димитър Куманов описва българския ГУЛАГ: „Огромната система на българския ГУЛАГ, съставен от множество следствени служби, лагери и затвори, се реализираше на принципа на неограничения терор при пълно игнориране на всички общочовешки норми за цивилизовано поведение и законност”. Преживяното от всеки затворник, а такива живи свидетели са хиляди, авторът характеризира като „невероятни и покъртителни събития, надхвърлящи границите на човешкото въображение, тотална безчовечност”.

В началото на 50-те години Плевенският затвор е бил място за гладна смърт. „На стотиците политически затворници там се даваше храна, чиято калоричност бе едва около 30-40% от минимално допустимата – някъде около 600-700 калории на ден. Стигаше се до психични отклонения от системен глад”.

Белене си е имало друга специфика. Там твърде лесно се е стреляло по затворниците. И то често без причина. Там е имало купища табелки с надпис: „Гранична зона. Стрелба без предупреждение”. Те са се набождали на местата, където са работели лагерниците. „Пристъпиш ли зад табелата – куршум”.

Системата на терор не отминава и затвора-болница – Кюстендилския затвор.

Александър Моллов от Националния комитет на Републиканската партия разказва пред Лазар Димов своите преживелици из нашенския ГУЛАГ. Той не желае отмъщение, а да се знае и да се помни истината и да „разберат хората, за кого трябва да гласуват в изборите”. След неуспешен опит за бягство на Запад през Югославия той преминава през Държавна сигурност: „Опитах и боя, лишаването от сън, обръщането на биологичния часовник (не ти се разрешава да спиш през нощта, а само през деня), лишаването от правото да легнеш и дори да седиш продължително време”. Целта им е да разкрият организирана група. Присъдата е две години лишаване от свобода. Следват живи описания на следователи, надзиратели, отношенията им със затворниците и между затворниците.

„Диагноза: Непоправим” (в. „Демокрация”, 11 април 1990 г.).

В търсене на истината за концентрационните лагери всеки документ придобива голяма стойност, вече сме свидетели на разкритията, на опитите те да се представят като плод на нечие болно въображение и какво ли още не. Къде са документите и фактите? – питат неверниците и ние не можем да им кажем нищо друго освен, че те са у тези, които нямат интерес да ги покажат. Пред нас стои един смъртен акт от 29 септември 1961 г., на лицето Найден Венков Атанасов Вълчев от с. Негован, Софийско. Умрял е от туберкулоза на белите дробове и пневмония в град Ловеч в трудовата група.

„Ние бяхме в Зеленидол. Свидетелство от несъществуващия лагер” (в. „Демокрация”, 12 април 1990 г.). В брой 7 от 10 април 1990 г. в. „Дума” ни уверява, че в Зеленидол „лагерът не съществувал”. Излиза, че „в двете бараки, останали от нацистите, бяха настанени изолирани граждански лица от различна националност… при полусвободен режим…”

Но как да разбираме словосъчетанията „полусвободен режим” и „изолирани граждански лица”? Продължават спомените на Роберт Попиц, престоял на 11-годишна възраст в лагера Зеленидол край Благоевград, защото той и майка му имали германско поданство – връзки с Германия. По тогавашните закони на Третия райх много хора получават германско поданство след брак с германец или защото се намират например в насилствено присъединената през 1938 г. Австрия. В лагера край Благоевград има няколкостотин души: жени, деца, по-малко мъже, на възраст от 1 до 80 години – предимно поданици на Третия райх.

Под заглавие „Въпросителните остават” на същата дата е поместен кратък материал за организирането на приемна в Ловеч от Специалната комисия за подпомагане разследванията на извършените престъпления и извращения от служителите на МВР в лагерите край Ловеч, Скравена и др. Жители на Града на люляците са свидетелствали пряко или по телефона за злодействата през 50-те и началото на 60-те години.

След приключването на двудневната работа специално за в. „Демокрация” членът на комисията Любен Отов, секретар на Движението за гражданска инициатива, споделя, че това, което се говори сред народа и се огласява от медиите е общо взето вярно. „Немалко свидетели дадоха показания за жестокостите, които са ставали тук. Разбира се, местната общественост е знаела, но е била заставена да мълчи. А партийната и държавната власт не е стояла настрана от тези действия”.

УБИЙЦИТЕ СА ЖИВИ! СЪД!, БОЙ ЗА ЧОВЕКА В ИМЕТО НА ЧОВЕКА! – тези лозунги, венци, дори малко дете, почти бебе, бяха влезли в кадър, който е част от публикациите под рубриката „БЪЛГАРСКИЯТ ГУЛАГ”. Последният материал бе озаглавен: „За да се помни”. „Научихме, че лагерниците от ловешкия концлагер са работили на строежа на партийния дом в Ловеч. Предлагаме на входа на тази сграда да се постави паметна плоча с подходящ текст. Така тя постоянно ще напомня на номеклатурчиците от комитета, че техният партиен дом е построен с цената на кръвта и страданията на невинни жертви на тоталитарния режим”.

Под заглавие „Отново за лагерите” във в. „Демокрация” от 18 април излезе материал за пресконференцията в парк-хотел „Москва”, организирана от вече споменатата Специална комисия за подпомагане на разследването на престъпленията в лагерите в Ловеч и Скравена. Сред хората, препълнили салона, са наши и чужди журналисти, както и репресирани, оживели след „стаж” от 8, 10 и 12 години в така наречените „трудововъзпитателни общежития”.

Председателят на Клуба на репресираните след 1945 г. и член на комисията Димитър Баталов заяви: „Ще настояваме да не останат ненаказани виновниците, ние само установяваме престъпленията, а наказанието е от компетенцията на съдебните органи”.

Така би трябвало да бъде в една истинска демокрация. Но винаги един от особено острите упреци, отправяни към съдебната система, е бил заради нейната „мудност”. Не става дума само за България, но за страни, които претендират отдавна да бъдат цивилизовани.

„Да сме убили най-малко 50 души. Един „невинен” разказва”. Разговор на Гео Крапчев с Александър Кюркчиев за убийствата на фашисти веднага след 9 септември 1944 г., за масовия гроб край Добринище, за увереността му, че всичко е добре прикрито и че гората трябва да се изкоренява, за да се намерят гробовете. (в. „Демокрация”, 24 април 1990 г.).

Полусляп, полуглух, Борис Алурков говори хриптящо благодарение на ларингофона. Сам не може да се движи. Той е единственият ловешки лагерист, получил квалифицирана медицинска помощ. На 9 януари 1961 г. става едно от поредните нещастия на обекта. Каменарският взрив е с изтекъл срок на годност. Избухва в ръцете на Алурков. Жестоко разкъсана е цялата коремна област, сериозно са пострадали зрението, слухът и говорът му. Всъщност първоначално е откаран в моргата, но там санитарят забелязва, че леко помръдва. Качват го в едно от отделенията на софийската болница на МВР.

Днес живее в общежитието за слепи. Иска от органите на МВР да му предоставят доказателства за неговата „вина”. За престъпниците иска законен съд и присъда (Екатерина Бончева, „И моргата е спасение”, в. „Демокрация”, 2 май 1990 г.).

„БКП се „разграничава” от престъпленията, като оставя виновниците в своите редици. Оклеветители, „безименни”, доносници, „диспечери” и надзиратели с партийни книжки – те са сред нас и редовно плащат членския си внос”. Илюстрация към този материал от 12 май във в. „Демокрация” на Георги Асьов е поредната карта на Българския ГУЛАГ с 86 лагера и затвора.

Веднъж се говори за 57 лагера. Друг път в материал под заглавие „Частен затвор ще строи фирма в Пловдив” във в. „Дума” от 15 юни 1994 г. се споменава, че ново строителство на затвори през последните 40 години нямало, като се изключи женския в Сливен. „Сега в България има само 11 затвора, 1 поправителен дом за непълнолетни и 19 трудововъзпитателни общежития… Разрушени са 13 [затвора], смятало се е, че постепенно престъпността ще отмре като явление”.

„Заченати в страх” с подзаглавия „Нима това го е имало?”, „Ехото на омразата” и „Знаехме, всичко знаехме”. Тук е включено интервю на Жак Соломон с Благой Гайтанджиев (Благо Магарето). Биографията му на лагерист започва на 27 декември 1947 г. и с малки прекъсвания продължава до 1962 г. като „географията” на лагерите Кофалджа, Белене и Ловеч, в които е „лежал” може и днес да се проследи по дълбоките белези по тялото му.

В Ловешкия лагер той е бил бригадир. Твърди, че не е имал друг избор, а и си е давал сметка, че един човечен бригадир до голяма степен може да облекчи съдбата на поверените му хора. Наказания е имало, но при тях на Силозите не е имало убийства. Днес някои от бившите лагерници го наричат „убиец”. Тази дума е изписана и на пощенската му кутия. Но нека и тези, на които е почиствал раните, да кажат какво мислят за него. Пред съда на своята съвест той заявява, че е абсолютно чист и вярва, че виновни има, но „това не сме ние” (в. „Демокрация”, 14 май 1990 г.).

„Аз съм живата история. Разказва Жоро Враната – Георги Йосифов – лагерист от Ножарево, Белене, Ловеч… (в. „Демокрация”, 15 май 1990 г.). От същата дата е материалът „Исус от четвърта килия” – за един „случай” от октомври 1971 г. от Врачанския затвор, описан от Георги Канов.

СКРАВЕНА – ТВО №1. ТЕ СЪЩО СТРОИХА СОЦИАЛИЗЪМ. Става дума за тъй наречените „хулиганки”, изпратени на доизживяване от лагера в Ловеч. Знаели ли са скравенчани за необикновените си съседки? „Не знам, не си спомням нищо”, промърморва бай Иван Спасовски, чиято къща се намира на около стотина метра от лагера. „Може да са пискали, може да са пеяли. Не съм видел, не съм чул, не мога да кажа”. Но когато минавали край чешмата, лагерничките намирали понякога хляб, сирене, мляко, цигари, оставени нарочно там. Веднъж работейки на кариерата, забелязали хора по околните склонове. Някои дори снимали.

Това и много други неща пише в статията на Силвия Стефанова и Екатерина Бончева от 27 май 1990 г. във в. „Демокрация”. Много са прави, че поставените там венци няма да облекчат ничия вина.

Не могат да се включат всички факти, дори само от рубриката „БЪЛГАРСКИЯТ ГУЛАГ”; нито да се обобщят, нито да се коментират. Всекидневникът на управляващата партия също така много интензивно разглеждаше тази тема, публикуваше и свидетелства, отхвърлящи твърденията във в. „Демокрация”. Кой е крив и кой е прав? Не бих се наел да съдя още по-малко пък като се опирам на партийния печат. Публикуваното там мога да приема само като една от гледните точки, като едно от многобройните свидетелства.

„Лагерната” тема дойде в много подходящо време и място и за двете политически сили. Оставаше по-малко от половин година до изборите. На БКП ѝ предстоеше прераждане, а СДС току-що беше създаден и се беше легитимирал като антикомунистическа сила. Прераждане в случая означаваше пречистване чрез поемане на отговорност включително и за извършените от режима престъпления. Един от двата врага, с които предстоеше да се пребори БКП (БСП) беше миналото. Един от образите, създадени в нейната иконография беше образът на онази част от миналото ѝ, от която тя искаше да се отърси. Тази тема ще бъде разработена в съответната част на тази книга: „Образът на врага”.

Темата за лагерите до голяма степен укрепи опозиционната преса, защото ѝ създаде реноме на „говорещата истина”. Не бих казал, че вестникът на БКП (БСП) пострада, нито пък, че избирателите ѝ се оттеглиха заради нея. Очевидно бе, че сред рухването на системата не можеше вече да не се разкрие истината за лагерите и затворите, не само в бившия СССР, но и в сателитите.

Резултатите от изборите за ВНС са известни. Преобладаващото мнение съвпада с това на покойния Цветан Маламин, създател на кампанията на БСП: деструктивната кампания не би могла да донесе победа, особено след разлепването на картата с черепите. Но може и да се погледне по-иначе на резултата на синята коалиция, която бе само на седем месеца, когато се яви на едни съдбоносни избори. Нямаше изградени структури и въпреки всестранната помощ и голямата си популярност в страната и чужбина не би могла да се сравнява с една едномилионна управляваща партия. Няма ли да се окаже, че негативната кампания, до голяма степен опряна именно на „лагерната” тема бе един правилен избор, съобразен с възможностите и средствата, с които разполагаше СДС. „Естествено”, следваше оспорване на резултата, независимо, че всички международни наблюдатели заявиха, че няма основания за подобно нещо. И само година и няколко месеца по-късно СДС спечели на парламентарните избори през октомври 1991 г. С малко, наистина не „завинаги”, както твърдяха тогавашните водачи, но властта си е власт.

Обикновено „лагерната” тема върви ръка за ръка с образа на Тодор Живков, който е възлова „плочка” от мозайката „България преди 10 ноември” и в двете митологии. Само че твърде често се „пропуска”, че именно той след като става министър-председател през 1962 г. още в края на същата година закрива лагерите в Ловеч и Скравена.

Изпратен с дълбоки благодарности и полагащите му се привилегии като на бивш държавен глава, той обаче е изключен от БКП, която нито след преименуването си, нито след оправдаването му на поредицата съдебни процеси срещу него, нито след смъртта му не го възстановява. Ще припомня, че Курцио Малапарте „получава” партиен билет от Италианската комунистическа партия няколко дни преди да умре.34 Човекът, който е махал от Мавзолея на Георги Димитров на толкова поколения българи, който бе носен на ръце в буквалния смисъл на думата (и съвсем не винаги това бе предварително подготвено и съгласувано), стана най-мразеният и най-ненавижданият, поне ако се вярва на лозунгите и афишите от първите митинги.

„Партията” всячески бързаше да се „отърси” от него. БКП НЕ Е ЖИВКОВ И КОМПАНИЯ35, „ЕДИН ТОДОР ЖИВКОВ НЕ Е БКП”36, КОМУНИСТ НЕ Е РАВНО НА ЖИВКОВИСТ37 - тръбят лозунгите, издигнати на 13 декември 1989 г. пред БНБ на митинга, организиран от дирекция „Информация” на БНТ и присъединилия се Градски комитет на БКП. Там се достигна и по-далеч: искаше се паметниците на семейството на вече беззащитния (бивш) ръководител да бъдат изхвърлени от правителствения парцел на Централните софийски гробища. Тодор Живков бе „приравнен” с лидера на СДС Желю Желев и бе обявен за лъжемарксист и се искаше неговото изгонване от БКП.38

Кой всъщност бе Тодор Живков? Какво бе точното отношение на българина към него? Как ли само не бе изобразяван! В затворническа пижама като бившия ръководител на бившата ГДР Ерих Хонекер (с надпис отляво 1990). Споменатият плакат бе добре изработен на високо професионално равнище. Поставянето „зад решетки” на бившите ръководители бе характерно не само за българските митинги, но и за тези на другите бивши социалистически страни. Йорданка Маждракова посочва във вече цитираната статия, че в чешките лозунги един от използваните символи са решетките, но те са символ на насилие, докато в българските са символ на справедливо на наказание.39 Живков е изобразяван с черни лепенки на очите и цяла „кореспонденция” върху портрета му: ЗА ПРОТЕЖЕТАТА НА ЖИВКОВ В ПРАВИТЕЛСТВОТО И ПОЛИТБЮРО – ОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА РЕЖИМА и „отговор”: ОСТАВЕТЕ ОЧИТЕ МУ ОТВОРЕНИ, ЗА ДА ВИДИ ЦЕЛИЯ СИ ПОЛУВЕКОВЕН ПОЗОР.

Лицето му бе „представяно” като кърваво петно, рисуван бе с главата надолу и с надпис ТЪРСИ СЕ (като за престъпник40). Негова карикатура бе поставена зад червени решетки41. „Показван” бе и ретуширан със собствената си глава и с тяло на Хитлер.42 Това е твърде често използвана техника, когато художникът цели да изобрази приравняване. Например това е характерен похват, използван в карикатурите, афишите и сатиричния печат от времето на събитията през май-юни 1968 г. Така между образа на генерал Дьо Гол е поставян знак на равенство с най-мрачните диктатори като Хитлер и Франко.

Под карикатурата на Живков на първия митинг на СДС от 10 декември 1989 г. в София бе изписано: Я...Я-Я! ЦАРЯТ Е ГОЛ! Пак там имаше и плакат, който изобразяваше нашенец с потури и калпак, с любопитство гледащ към един ковчег с червено знаме, сърп и чук. Плакатът се разгъва и тогава от ковчега излиза Тодор Живков, усмихнат, а на нашенеца от изумление калпакът му хвръква във въздуха.43 На същия митинг на главата му бе написано на латински „цезар”, поставен бе императорски венец, а отдолу се заявяваше: НЕ ИСКАМЕ ДРУГ НЕРОН!

Бургазлии на 18 ноември 1989 г. действаха по „бързата процедура”: направо окачиха Тодор Живков на бесилото. Някои „ентусиасти” жив погребаха бившия Първи: под негов портрет зад решетка бе изписана годината на раждането му – 1911 г. и тази на свалянето му – 1989. На снимка с Леонид Брежнев – 10 ноември 1982 г.: датата на смъртта на бившия съветски ръководител и 10 ноември 1989 г.44 Тук се „вписва” и малко преждевременното му поставяне в ковчег.

Ако през август 1990 г. одобрението за Т. Живков е било само 8%, неодобрението – цели 80%, то през 1996 те се изравняват – по 40% (данни от НЦИОМ). Според изследване, цитирано от БНТ, един ден след смъртта му на 5 август 1998 г., повече от 50% от българите ще си спомнят с добро за него.45 Колко ли от тези петдесет процента през 1989-1990 г. са го наричали „Тумор” Живков46, Свети Тодор Кръстител, „динозавър”, братовчед на Пиночет, искали са истината за погромите, нанесени от него, осъждали са клана му на вечно презрение и доживотно изтърпяване на наказанието в килиите на репресираните.47

 

2.3. 10 НОЕМВРИ

 

„Когато цъфнат теменугите и работите тръгнат зле”… На 10 ноември 1989 г. теменуги нямаше, работите вървяха зле отдавна, а при такива случаи, както казва поетът, трябва да теглиш една на другите и да гледаш ти да си добре. Българинът не че не е склонен към такова решение, но в случая нямаше да е добре ако направи така.

Затова мъдро изчака оставката от 9 ноември, благодарностите от 10-и, решенията на пленума от 10-и и на 17-и излезе на митинг пред Народното събрение, за да изрази своята воля. Нищо, че той бе организиран от Отечествения фронт…

След края на последните за предизборната кампания през 1990 г. митинги на БСП и СДС от 7 юни хората се изляха в два пълноводни потока един към друг. До пророкуваните „ексцесии” изобщо не се стигна.

Пред паметника на Цар Освободител бе забит един хартиен трикольор. Идващи от митинга на БСП момче и момиче забодоха червено знаме. Срещу тях момче и момиче, пристигащи от митинга на СДС, забиха синьо знаме.

За пореден път в нашата история решителни промени започват в резултат на външен тласък, макар да съществуват вътрешни предпоставки. Смяната на властта е извършена под формата на „държавен преврат” с легална процедура. Този механизъм на промяна предпоставя ограничения ѝ обхват, както и умерените първи стъпки.

Вече покойният бивш министър-председател Андрей Луканов определя „историческия крах на тоталитарния социализъм и на болшевишката утопия, върху която е бил изграден, като неизбежен. И то не толкова поради прословутия външен фактор, а по силата на вътрешната логика на развитие на самата система и задълбочаващото се разминаване на социалистическата идея и обществените реалности”. Той се противопоставя на твърденията, че промените в България са само имитация на Горбачовата перестройка, а реформаторите в БКП – жалки „перестройчици”. Луканов не отрича, че те първоначално са потърсили опора в съветската перестройка. „Важното е, че твърде скоро, още в първите седмици на демократичните промени в България, ръководството на БКП, подкрепяно активно от цялата партия, отиде значително по-напред както в теоретичните си виждания, така и в практическите си политически действия”. Бившият премиер сочи „историческата ограниченост” на самата перестройка, която така и не е могла да стигне до корена на нещата, до разбирането, че не е възможно да се съчетават политиката на демократизация и реформи със запазване на неосталинистката партия и държава.48

Представата за значението на десети ноември в нашата история е една важна част от цялостния образ на БСП и СДС. Тя е една от точките, по които двете сили се разминават съществено в своите оценки за настоящето.

За БСП на тази дата е поставено началото на мирна революция, предоставена е „уникална възможност за демократизация на страната”.49 Андрей Луканов изтъква, че „промяната на 10 ноември партията направи не само за себе си, а за доброто на целия народ, за България”.50

Така се подчертава националната значимост на тази дата в най-новата история и се полага основата на мита „БКП (БСП) – олицетворение на България”.

За социалистическата партия изобщо не стои въпросът кой осъществи 10 ноември. БСП Е ПАРТИЯТА НА 10 НОЕМВРИ, гласи мотото на Информационния бюлетин на нейното Пресбюро. На последния предизборен митинг на 7 юни 1990 г. работникът Стоян Трайков заявява: „Тази партия… на 10 ноември бе първата реална опозиция на авторитарния режим.51 Излиза, че управляващата партия трябва да е била опозиция на самата себе си… Не бива да се забравя, че БКП има всички възможности да извърши промяната на 10 ноември.

Тази дата бързо намира място в историческата памет на привържениците на БКП. От стария лозунг ПОМНИ 9 ЮНИ, ПАЗИ 9 СЕПТЕМВРИ става ПОМНИ 9 ЮНИ, ПАЗИ 10 НОЕМВРИ. Впрочем и двата са издигнати на 13 декември 1989 г.

От съвпадението на десетките в датите на пленума на ЦК на БКП за оставката на Тодор Живков и избирането на Петър Младенов на поста генерален секретар, и на първия изборен ден находчиво бе съчинен призивът НА 10 НИ ВЪРВИ!, който бе разпространен из цялата страна.

По най-различни начини социалистическата партия изтъкваше качествата, които са ѝ позволили да извърши промяната на 10 ноември – мъдростта на миналото и осъзнатият стогодишен опит, способността да не мисли само за себе си, а преди всичко за националните интереси и най-вече за това, че е революционна сила. Е, тези качества бяха подчертавани и преди…

Лозунгите на първия митинг на опозицията от 18 ноември 1989 г. очертават различни позиции към 10 ноември. Едни от тях се подемат по-късно от БСП, а други – от СДС.

ДА – НА НАЦИОНАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, НЕ НА ХАМЕЛЕОНИТЕ52;

И ДОЙДЕ ДЕН ПЪРВИ53;

ПОМНИ АПРИЛ’56, ПАЗИ НОЕМВРИ’8954;

ХОРА, БДЕТЕ, ДА НЕ СТАНЕ НОЕМВРИ АПРИЛ;

10 НОЕМВРИ – НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК.

Те очертават едно възторжено отношение към промяната от тази дата. Лозунгът НОЕМВРИ СТАНА МАЙ (10 ноември 1989 г.) с лека перифраза може да се срещне чак на 25 февруари 1990 г. на митинга на СДС. Новата му формулировка е НОЕМВРИ ЩЕ БЪДЕ МАЙ… ЩЕ БЪДЕ. Но на същата дата вече е изразено определено песимистично отношение на СДС към нея като към вътрешен преврат, около който комунистите се опитват на изградят мит за национална значимост на делото си: И ПРЕДИ И СЛЕД 10, пише на един плакат с рисунка на хипопотам със зяпнала червена уста. Мисълта за закъснялата промяна е изразена още на 18 ноември: БЕЗ ТОШО МОЖЕМ, БЕЗ ХЛЯБ НЕ МОЖЕМ, СЛЕД ДЪЖД КАЧУЛКА.

Според някои ентусиазирани привърженици на „Екогласност” именно тяхното движение е създало възможността да се осъществят промените на 10 ноември: И В НЯКОЛКО ДНИ ПОД ЗНАКА НА ЕКО, И НЕ ТАЙНО И НЕ ПОЛЕКА, НАРОДЪТ ПОРАСНА С НЯКОЛКО ВЕКА, гласи един лозунг от 18 ноември. В него, както и в редица изказвания на лидери на СДС, може да се открие оспорване на ролята на БСП за събитията на 10 ноември. Така на 3 юни 1990 г. председателят на Координационния съвет на СДС д-р Желю Желев твърди, че смъкването на тоталитаризма е дело на опозиционните сили в България.55 Това той заявява в едно от най-популярните предавания по Канал 1 на БНТ „Всяка неделя”. Журналистът Барух Шамлиев обаче припомня негово интервю, в което той признава, че „събитието на 10 ноември го било напълно изненадало”.56

СДС води корена си от Клуба за подкрепа за гласността и преустройството, чийто гръбнак е от комунисти. Русенският комитет за защита на екологията е основан предимно от комунисти и разгромен от Секретариата на ЦК на БКП, а повечето му членове са изключени от партията. И четиримата преподаватели, изключени от Софийския университет са комунисти, а след 10 ноември трима от тях продължават да членуват в БКП. Осем от дванадесетте поканени на закуската при френския президент Франсоа Митеран са комунисти, а трима са безпартийни.

Лидерът на Клуба за гласност и преустройство Ж. Желев е изключен от БКП, но и рецензентите, и редакторите, а по-късно и защитниците на „Фашизмът” са комунисти. И книгата му видя бял свят по нареждане на дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова.

В додесетоноемврийския период, както правилно отбелязва Барух Шамлиев, споменатият клуб не е „притежавал монопола в борбата против тоталитарния режим на Живков”. Имало е реформатори и по „върховете” на комунистическата партия, имало е и партии, оглавявани от д-р Петър Дертлиев и Милан Дренчев, които не са преклонили глава.57

Може да се приеме обобщението на Шамлиев, че „на 10 ноември опозиционните сили, сега обединени в СДС, не излязоха нито от нелегалните си укрития, нито на този и предишните дни, не държаха улиците и площадите в свои ръце. Парадоксално е, но те получиха свободата на изказ, на организация, на митинги, получиха своите вестници на тепсия”.58

„От началото на лятото на 1988 г. вече и у нас имаше дисидентска организация, чието ядро бяха дългогодишни политически затворници. Тя играеше някаква роля в обществения живот с изявите си в страната и в радиовремето на някои станции, но си оставаше крайно малобройна – например в София членовете ѝ не надвишаваха 28 човека, предимно възрастни и от средното поколение”.59

Според четиримата автори на цитираната статия пак по същото време и малко по-късно в България взели да се появяват „странни дисидентски организации, чиито имена с нещо напомняли на конспиративни организации като Неутрален офицер и, което е още по-странно, никой не можеше да членува в тях”.60

През лятото на 1989 г. службите за сигурност активно поощрявали членовете на първата дисидентска организация да емигрират и наистина почти всички останали са го сторили. Били направени вяли опити за изработване на политически биографии с „гръмко устроени шумотевици”.61

Опозиционните прояви преди 10 ноември скоро започнаха да бъдат представяни в кавички от някои автори, където трябва и където не трябва, като специално организирани от ръководството на БКП. То е обвинявано, че цели да подготвя свои хора, които се стремят да оглавят опозицията и да осъществят подготвяния сценарий. Показателен е примерът с побоя над активисти на движението „Екогласност” в градинката пред сладкарница „Кристал” по време на Екофорума. Каква е истината? Факт е обаче, че под тежките обвинения за този побой офицерът от органите за сигурност Бонев се самоуби, а след него и съпругата му.

Стремежът за контрол върху намеренията и действията на политическия противник е стар като политиката. В един от многобройните си разговори с видния финансист и политик Атанас Буров Михаил Топалов-Памукчиев го пита защо през 1927 г. е било разрешено основаването Работническата партия (легален изразител на комунистическата – б.а., Х.М.) и на нейния вестник „Работнически вестник”. В отговор Буров казва: „Много просто, за да може властта да ги ръководи и контролира, защо да държи змия в пазвата си, като може да я даде на директора на полицията – той да я държи и той да я ръководи. Това е толкова естествено нещо”.62 Наистина толкова естествено нещо. Нека припомня думите на Жан Виденов за опита за контрол върху българското политическо пространство от страна на десетоноемврийците. Освен това той твърди, че „зловещо режисираните митинги били „режисирани” от агенти на тайните служби”.63

На първия митинг на опозицията в София на 18 ноември 1989 г. са разпръснати цивилни агенти на тайните служби, предрешени като обикновени участници в изявата. От стъпалата на „Св. Александър Невски” се произнасят речи за връщане на имената на турците и мюсюлманите, за равни права. Сред тълпата отсреща се издигат лозунги и плакати в същия дух. Когато някой оратор започне да говори много „ударно” на тази тема или за възродителния процес, например ВЪРНЕТЕ НИ ИМЕНАТА, или пък множеството започне да му приглася, агентите „сърдито” подвикват: АЙДЕ, СТИГА С ТИЯ ТУРЦИ!

Ето в какви условия се заражда българската опозиция. Далеч съм от мисълта да приема едно или друго становище без необходимите доказателства. Напълно вероятно е планове за нейното отглеждане „ин витро” да съществуват в архивите на Държавна сигурност, след като има научна разработка още през 1988 г. В разговора си с Петър Младенов вече в качеството му на председател на Държавния съвет Михаил Горбачов му „препоръчва… да бъдат признати неформалните организации, да им бъде осигурена независимост”.64

Два дни по-късно е създаден Съюзът на демократичните сили. Той е коалиция от общо 16 партии, сдружения, движения без изградени силни структури. Замислен съвсем не като предизборен блок, а, както го определя един от учредителите му и бивши лидери, бившият председател на Независимото движение за защита на правата на човека в България Румен Воденичаров, като „свободен съюз на свободни движения”. Той припомня думите на тогавашния му водач д-р Желев, който на първата пресконференция обявява, „че СДС няма да се бори за политическата власт”.65 В това едва ли има нещо странно и неочаквано: има ли политическа сила, особено пък опозиционна, която да не се стреми към властта?

Въпросът за възникване на българската опозиция и за нейното развитие предизвиква особен интерес. Първите ѝ организации се появяват едва след началото на съветската перестройка две-три години преди 10 ноември. Те са малобройни по членски състав, но със значителна популярност. Сред тях има две основни групи: некомунистически (антикомунистически) и комунисти-реформатори (антиживковисти). Встрани от това деление е гражданското екологично движение.

Отначало опозицията не признаваше десети ноември осъзнавайки кой е истинският „виновник” за събитието. Постепенно обаче в нейната преса започнаха да се появяват изказвания на нейни задгранични приятели, които окуражително я потупваха по рамото и ѝ казваха: „Ние знаем кой извърши 10 ноември”. Изведнъж нежеланието тази дата да се канонизира, независимо от искането за превръщането ѝ в национален празник, и изобщо отхвърлянето на канонизацията на историческите събития като „марксистко-ленинска практика” бързо се изпари.

Разбира се, да се твърди, че опозицията е била без никакъв принос би било непочтено, пък и най-малкото не би отговаряло на фактите и на публикуваните спомени на участници в събитията.

„ЧЕРНОБИЛ. Болка, проверка, предупреждение”, е озаглавен един документ на „Екогласност” с автор Николина Николова, който е разпространен до всички делегации, участващи в Екофорума в София, и е разпратен до централните средства за масова информация. Текстът му разкрива редица противоречия между „официалната” версия и истината за „вътрешни” хора. „Реалната обстановка у нас в първите дни след аварията, макар и достоверно отчетена, бе надеждно засекретена. Измерванията на цяла мрежа лаборатории… очертават ситуация, далеч различаваща се от официално оповестената”.66

Напълно права е авторката, че „за да се получи рекордно облъчване на хората в България (по данни на Научния комитет към ООН за действието на атомната радиация, колективната доза йод-13 на средно българско дете е най-висока в Европа; по данни на същия комитет средният български гражданин е на трето място в Европа по същия този показател) има не само обективни, но и най-вече субективни преки виновници, които са упражнявали властта си и не са позволили регистрираната опасност да стане достояние на населението. „Екогласност” смята, че тези хора, поради некомпетентност и незнание или поради по-тайнствени политически причини, са непосредствено виновни за пропуските, които ще поразяват здравето – нашето и на идващите поколения. Считаме, че те са извършили престъпления, за които трябва да отговарят”.67

Николина Николова прочита текста си в кино „Петър Берон” на 20 октомври 1989 г. Не ви ли напомня ситуацията на запад от нас, където се водеше война с оръжия с радиоактивни и химически компоненти. По нашата граница сякаш се бе издигнала стена, а изказванията на тогавашния зам.-министър на народното здраве и гл. санитарен инспектор проф. Любомир Шиндаров и на министъра на околната среда Евдокия Манева бяха направо огледални.

Имам предвид цитираното в горния материал интервю с проф. Шиндаров и с председателя на Комитета за използване на атомната енергия за мирни целия (КИАМЕЦ) ст.н.с. инж. Ив. Пандев, дадено пред Българската телевизия на 7 май 1986 г. В него те заявяват: „Резултатите от изследванията показаха, че до 2 май радиационната обстановка в страната е нормална и няма опасност за здравето на хората и основания за безпокойство”.

За сравнение би могло да се предложи интервюто на министър Евдокия Манева пред „Панорама”, взето от водещия Иван Гарелов на 29 май 1999 г. То е излъчено по същата тази телевизия, която днес се нарича Българска национална телевизия. А предаването със същия водещ съществуваше и преди.

Обобщението на министър Манева е: „…нямаме никакви основания да смятаме, че околната среда на България е сериозно застрашена”.

За сравнение ще цитирам предупреждението на ръководителя на екоодела в руското Министерство на отбраната ген. Борис Алексеев: „Въздушните удари на НАТО ще имат трайни последици върху природата в Европа. В района са измерени високи стойности диоксин, който се натрупва в човешкия организъм”, казва генералът, цитиран от ИТАР-ТАСС („24 часа”). Войната е пагубна за туризма в региона (в. „24 часа”, 29 май 29 май 1999 г.). Ще добавя и писмо, подписано от 16 инженери в София и изпратено до в. „24 часа”, което е публикувано в същия брой под заглавие „НАТО ни отнема кислорода!”:

„Ние, технократите – инженери, физици, математици, знаем, че при изгарянето на един тон самолетно гориво се отнемат 3 тона кислород от атмосферата.

А за един боен полет се изгарят над 10 тона гориво, значи при всяка атака ни се отнемат 30 тона кислород.

Освен това самолетите, които летят на голяма височина, разрушават озоновия слой на атмосферата, а той ни предпазва от убийственото космическо лъчение.

Политиците ни продадоха въздуха, който дишаме. Размениха срещу долара здравето и живота на децата ни!”

Оставям тези данни без коментар. Към тях могат да се добавят и още, като например признанията на Румъния за замърсяването („Панорама”, 29 май 1999 г.), предупрежденията на западни фирми от нас да не се купуват свежи плодове, зеленчуци и свежи консерви (брифинг на зам.-председателя на БСП Георги Божинов на 28 май 1999 г. „Режат ни износа на храни поради замърсяването”, в. „Дума”, 29 май 1999 г.) или прогнозите на учени от Германия, че отровите, разпространени след бомбардировките на НАТО в Югославия, ще се пренасят в продължение на две години с майчината кърма (в същия материал).

На 27 октомври 1989 г. „Екогласност” провежда второ събрание в кино „Петър Берон”. В Южния парк е обявена декларация на „Подкрепа”. Опозицията бързо набира сили.

„Главното събитие на деня – 3 юни, е разрешеното шествие на „Екогласност” (до Народното събрание – б.а., Х.М.). Няколкохилядно, свободно, естествено и неповторимо, то очевидно пришпорва допълнително дейците на промяната. По зла ирония част от апаратурата за заснемане е била разположена в сградата на бившето съветско посолство. Там тя е престояла известно време. И след 10 ноември в. „Работническо дело” описва шествието чрез определението група граждани! Отсега нататък мероприятията на опозицията няма да се премълчават, а ще се омаловажават”.68

За избистрянето на представата на десети ноември в митологията на опозицията много биха помогнали спомените на участниците на тогавашните събития, за взаимоотношенията между комунисти-реформатори и „неформали” от първите дни. Много показателна е срещата между техни представители в дома на семейство Хайтови на 13 ноември 1989 г. Присъстват Желю Желев, Стефан Продев, Анжел Вагенщайн, Блага Димитрова, Йордан Василев, Едвин Сугарев, Деян Кюранов, Петко Симеонов, Валери Петров, спомня си Андрей Луканов. Не е сигурен за Петър Берон. Деян Кюранов добавя със сигурност и Николай Генчев от „Екогласност”. Тончо Жечев също е присъствал, „ако не ме лъже паметта”. Йордан Василев се колебае дали е бил Валери Петров. Смята, че ако е присъствал, непременно е щял да го запомни. Допълва, без да е категоричен, и Марко Ганчев.

Ето какво си спомня литературният критик Йордан Василев: „На срещата ни покани съпругата на Николай Хайтов Жени Божилова. Каза ни, че Луканов искал да се срещне с нас и помоли да препоръчаме кого да покани. Настоявахме да дойдат Чавдар Кюранов и Искра Панова, но те отказаха по лични причини”.69

Участници в срещата БКП-неформали на 13 ноември 1989 г. опровергават слуховете за заговор. Андрей Луканов: „Върхушката нямаше сили сама да извърши промяната”. Деян Кюранов: „Никога не сме били на едно мнение с Луканов”. Йордан Василев: „Търсеха нашата подкрепа срещу консерваторите”.

Бъдещият министър-председател излага в самото заглавие на „спомена” си своето отношение към опозицията: „Върхушката нямаше сили да извърши промяната. Още тогава (преди 10 ноември – б.а., Х.М.) в неформалите виждахме свои съюзници в борбата за демократизация. Тяхната дейност беше открита и ние задочно ги знаехме. Докато за тях ние не съществувахме. Беше естествено веднага след 10 ноември да потърсим контакт. Не за да подчиним неформалните структури на някаква партийна воля или пък още по-малко, да създаваме сред тях своя агентура сред бъдещите опозиционни структури… Целта беше по-проста и съвсем благовидна – да потърсим опора в обществото, да дадем сигнал, че нямаме намерение да постигнем просто смяна на ръководството, а дълбока, радикална промяна… Мотивът ни беше съвсем искрен и почтен – да търсим не просто контакт, а взаимодействие с неформалите”.70

Андрей Луканов чете част от писмото на Петър Младенов, „документът, който предизвика 10 ноември”, според сполучливото заглавие на в. „Дума” (10 април 1990 г.), с неговата оставка до Политбюро на ЦК на БКП, до членовете и кандидат-членовете на ЦК на БКП и до членовете на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП, от 24 октомври 1989 г. После обяснява „защо са предприели промяната и на какви рискове са се подложили”. Той подчертава още, че „се опасяват от съпротива на консервативните кръгове и разчитат на нашата (на „неформалите” – б.а., Х.М.) подкрепа”.71

Една от целите на срещата за Луканов е да чуе мнения относно конкретни стъпки на ръководството на БКП. „Петко Симеонов го попита смята ли, че при тогавашния член първи от конституцията може да се говори за демокрация. Луканов даде твърде мъгляв отговор, че отмяната ще стане, но не може веднага”. Йордан Василев продължава разказа си със своето конкретно предложение: „Незабавно трябва да се даде амнистия за всички политически затворници… Наистина амнистия имаше скоро след това, но според мен беше непълна”.72

Следващият „център” на тази среща е предстоящият митинг на 18 ноември 1989 г. От страна на „партията” няма никакъв натиск. Неформалните структури изразяват желание за организирането му и Андрей Луканов е „насреща”: обещава пълно съдействие той да бъде напълно законен и предоставя „режисьор” Анжел Вагенщайн. „Изпълних обещанието си – информирах колегите си, че той е нужен, че трябва да стане още от първите дни ясно, че демократичната промяна е факт”.73

Деян Кюранов не помни за митинга да е имало алъш-вериш с Луканов. „Най-много да е ставало дума, че трябва да се разберем с милицията да не прави зулуми”. Явно са постигнали съгласие, пък и освен униформено обезпечаване, имаше и двойно – „секретно”. Д. Кюранов допълва, че проблемът с митинга е бил друг. Стефан Продев и Анжел Вагенщайн били решили, че сред организаторите му трябва да фигурират имената на Тончо Жечев и Николай Хайтов. „Ние от „Екогласност” бяхме против и за това стана спорът”.

За митинга неформалите искат да им се разреши отпечатване на афиши без всякакъв контрол – т.е. да напишат това, което решат. „Луканов помоли… да има момент на подкрепа за Младенов”, спомня си Йордан Василев.74

Неслучайно изложих толкова пространно срещата на 13 ноември 1989 г. Тя събира заедно може би за последен път хора, които скоро ще бъдат завинаги разделени в непримиримата политическа борба. Колко от тях ще си спомнят, че тогава посрещат с възторжени ръкопляскания съобщението за възстановяването в редовете на БКП на техни другари, излъчено в емисията на „По света и у нас”. В пълните с живот спомени на трима от участниците в нея, всеки със своя стил и начин на изложение, се очертават и техните гледни точки върху взаимоотношенията БКП-опозиция. Съзнателно пропуснах две големи теми: първата, и всъщност централната, във връзка с която са и разказите – операция „Клин”, която обаче се появи като термин доста по-късно, и втората – „Съществувала ли е или не идеята за обединение на опозицията в този момент (веднага след 10 ноември – б.а., Х.М.). Андрей Луканов, Деян Кюранов и Йордан Василев в свои интервюта отговарят отрицателно. Според тях тя се е появила по-късно, след първите митинги.

„Ако въобще може да се говори за революция през 1989 г. (в политически смисъл 10.11.1989 г. наистина си беше преврат) и последвалата я 90 г., то тази революция беше психологическа – за повечето хора личният живот вече не беше същият и те постоянно правеха равносметка на своя живот. Те бяха поставени и в ситуация за първи път реално да избират – не само определена политическа сила, но и да се самоопределят спрямо оставане при неясното минало или поемане на не толкова ясното бъдеще”.75 Промените от 1989 г. бяха наричани „нежна”, „кадифена” революция, наричаха ги „рефолюция”.76

Д-р Желев също я нарича „нежна революция”, но той сякаш доста щедро раздаваше тази квалификация, например на „живата верига” от 14 декември 1989 г., когато се издигна искане за отмяна на член 1 от Конституцията. Впрочем то вече е издигнато на първото некомунистическо шествие и митинг на пл. „Св. Александър Невски” в София в подкрепа на връчената в Народното събрание петиция за отмяната му на 3 юни 1989 г.

Йорданка Маждракова нарича периода 1989-1990 г. Първа българска промяна.77 Това е може би по-точно определение, както и според мен доизясняващо смисъла на промяната като психологическа революция. Много е важно обаче кой какъв смисъл влага в понятието промяна и какви са последствията за хората. Ще припомня думите на бащата на националсоциалистическата пропаганда д-р Йозеф Гьобелс, казани през 1931 г.: „Дойде великият ден на голямата промяна!” Да, веднага си пролича…

 

1Йорданова, Л. Езикът на промяната. София: „Буллекс”, 1993, с. 23-24.
2Единадесетият конгрес на БКП се провежда в София между 29 март и 2 април 1976 г. Присъстват 1565 делегати и 105 делегации на комунистически, работнически и други леви партии и организации от 94 страни. Проведен е непосредствено след XXV-ия конгрес на КПСС и съвпада с 20-годишнината на Априлския пленум. Конгресът разгежда отчети на ЦК и ЦРК; утвърждава основни насоки за обществено-икономическото развитие на страната през Седмата петилетка (1976 – 1980) и избира нов Централен комитет от 154 членове и 121 кандидат-членове и ЦКРК от 109 членове. Девизът му е „Ефективност и качество, качество и ефективност“.
3Вариация по стихотворението на Христо Радевски „Към партията”, 1932.
4Девизът на столицата няма нищо общо с комунистическата партия. През 1911 година, по предложение на помощник-кмета Ради Радев, към герба е добавен девизът „Расте, но не старѣе“, а през 1928 година – лаврови клонки от двете страни на щита. По времето на комунизма към герба на града е добавена червена петолъчка в крепостната корона и правописът на старее е нормализиран по правилата от 1945 година. След 1990 година тези промени са прeмахнати – б.а., Х.М.
5Петров, А. Лозунгът. София: Издателство на БАН. 1994, с. 63.
6HighViewArt.com, http://www.highviewart.com/cvetno/todor-zhivkov-15-legendarni-tsitata-1531.html.
7Маждракова, Й. Чешките и българските политически лозунги (1989-1990). – В: Социолингвистика 4, 10 години ПРОМЯНА в Източна Европа. София: „Буллекс”, 1999, с. 131.
8Парламентарни избори 1994 г., 13 години след началото на демократичния преход.
9Из „Проект за Политическа платформа на Българската Отечествена партия, учредена на 31 август 1989 г. под името Български патриотичен съюз.
10Шекспир, Уилям. Избрани трагедии. Хамлет. София: „Народна култура”, 1983, с. 310 (превод Валери Петров).
11Из П р о е к т за политическа платформа на БКП. София, 1989 г.
12Из ПОЛИТИЧЕСКА ДЕКЛАРАЦИЯ на Университетската декларация на ДКМС при Софийския университет „Св. Климент Охридски”, 23 ноември 1989 г.
13Из „Програмна декларация” на Българската демократична младеж. – В: в. „Народна младеж”, бр. 44, 27 февруари 1990 г.
14Цитираните лозунги са публикувани 5 години по-късно във в. „НД” Черноморие”. Николай Желев прави подборка и ги съпровожда с кратък коментар в „Сините лозунги една петилетка по-късно”, във в. „Дума”, 14 декември 1994 г.
15„Програмна декларация” на движението „Екогласност”, без дата.
16Пак там.
17Лозунг на митинга от 18 ноември 1989 г., София, храм-паметник „Св. Александър Невски”.
18Рубриката води проф. Милен Семков. Цивилизация и социалдемокрация. – В: в. „Свободен народ”,  бр. 63, 13 юли 1990 г., с. 12.
19Из интервю на швейцарски кореспондент с Андрей Луканов. Предизборни срещи и митинги. – В: в. „Дума”, 4 юни 1990 г.
20Кореспонденция на Асен Асенов, Белица. – В: в. „Дума”, 20 май 1990 г.
21Из изказване на Йордан Школагерски на митинг на БСП от 3 март 1990 г. пред БНБ, София.
22Това и всички цитирани по-горе определения са дадени в отговор на въпроса в анкетата на Христо Милков: „Какво е за Вас Георги Димитров?” към участници в траурното шествие при погребението на тленните му останки на 23 юли 1990 г. на Централните софийски гробища.
23Историята на Управление безопасност и охрана (УБО) е история преди всичко за разточителните привилегии, които комунистическата върхушка си създава по време на 45-годишното си управление. Въпросът за охраната на първите партийни ръководители след 9 септември 1944 г. възниква, в навечерието на завръщането на Георги Димитров от Москва в България през ноември 1945 г. Политбюро начело с Васил Коларов взима решение за създаването на специално звено за неговото охраняване към ЦК на БКП. То поема охраната и на останалите партийни и държавни ръководители. Георги Димитров обаче пристига от СССР със специална съветска група за охрана от десетина души. Към нея е прикрепена медицинска сестра и обслужващ персонал. Съветската охрана остава повече от година, като през това време обучават кадри на ДС в спецификите на охранителната дейност. През 1948 г. към Дирекция „Държавна сигурност” е създаден отдел V, чиято задача е да осигури охраната на членовете на Политбюро на ЦК на БКП и на правителството. Малко по-късно към отдела е създадена специална охранителна дружина. Едно от отделенията охраняват резиденция „Врана”, а другото изпълнява охранителни функции на висшето ръководство на БКП, както и обезпечава охраната по време на митинги, събрания и други обществени мероприятия. През 1949 г. охранителният отдел получава номерация VIII, а заедно с нея и задачата да организира специалното снабдяване и транспорт на членовете на Политбюро и правителството. Охранителното звено, предшественик на бъдещото Управление безопасност и охрана, следва съветския образец. До 50-те години на ХХ век структурата се води в системата на ЦК, а след това преминава към МВР. С решение на Политбюро на ЦК на БКП през 1951 г. дейността на охранителната структура е разширена до въпросите на обслужването на т. нар. правоимащи лица. В това число влизат обзавеждането, и поддържането на работните места на комунистическата върхушка, жилищата и почивните домове, които тя използва. Същата година отделът прераства във Второ управление, което през 1954 вече получава името Управление безопасност и охрана (УБО). Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и на разузнавателните служби на БНА, http://agentibg.com.
24Стефанов, Е. С искра през чистилището. – В: в. „Демокрация”, 19 май 1990 г.
25Лазаров, Г. Обща демократична платформа. - В: в. „Демокрация”, 13 май 1990 г.
26350 000 били политзатворниците. - В: в. „Демокрация”, 29 ноември 1998 г.
27Стоянов, И. Демократическата партия. Силуети. Борис Кюркчиев. – В: в. „Демокрация”, 20 май 1990 г.
28Маламин, Цв. Ne sutor ultra crepidam (Обущарю, не по-високо от обувката). – В: в. „Култура”, 25 януари 1991 г.
29Пак там.
30Интервю на Франк Ешкенази с Жак Сегела, публикувано във в. „Либерасион”. Уроци по реклама за източноевропейските партии. – В: в. „Политика”, 7-14 декември 1990 г.
31Интервю на Бойко Николов с Жак Сегела. Десетте процента на г-н Сегела за демокрацията. – В: в. „Демокрация”, бр. 41, 9 април 1990 г.
32Пак там.
33В. „Демокрация”, бр. 43, 11 април 1990 г.
34Малапарте, К. Капут, София: Профиздат, 1988, с. 5.
35Петров, А. Лозунгът, София: Издателство на БАН „Марин Дринов”, 1994, с. 82.
36Пак там, с. 79.
37Пак там.
38Пак там, с. 80; с. 82.
39Маждракова, Й. Цит. съч., с. 156.
40Петров, А. Цит. съч., с. 74.
41Пак там, с. 72.
42Пак там.
43Пак там, с. 79.
44Пак там, с. 67.
45Запис на Централната информационна емисия, Канал 1 „По света и у нас”, 6 август 1990 г., 20.00 ч., агенция „Факт”.
46Петров, А. Цит. съч., с. 72.
47Пак там, с. 73.
48Мнения на Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов по повод публикуваната във в. „Дума 34-та глава на мемоарите на Михаил Горбачов (В нея се описват събитията в България до и след 10 ноември 1989 г. и са цитирани разговори на съветския ръководител с тези лидери – б.а., Х. М.). – В: в. „Дума”, 18 октомври 1995 г., Андрей Луканов. Реформаторите търсеха опора в перестройката.).
49Лилов, А. Социалистите днес са най-самокритичната и доблестна сила. – В: в. „Дума”, 8 юни 1990 г.
50Из интервю на швейцарски кореспондент с Андрей Луканов. Кореспонденция на Петко Петков. Предизборни срещи и митинги. – В: в. „Дума”, 4 юни 1990 г.
51Внушителен митинг на БСП призовава към национално единство. – В: в. „Дума”, 8 юни 1990 г.
52Петров, А. Цит. съч., с. 66.
53Пак там, с. 67.
54Пак там, с. 70.
55Шамлиев, Б. Черно и бяло в политиката. – В: в. „Дума”, 7 юни 1990 г.
56Пак там.
57Пак там.
58Пак там.
59Янков, Я., Георгиев, К., Ценов, Д., д-р В. Пройчев. И сам Сатаната се представя за светъл ангел. – В: в. „Дума”, 6 юни 1990 г.
60Пак там.
61Пак там.
62Топалов-Памукчиев, М. Срещи с Буров. София: 1990, с. 113.
63Петев, Н. Отвъд политическия театър през погледа на Жан Виденов. София: Издателство „Христо Ботев”, 1998, с. 11.
64Пантелей Карасимеонов (кореспондент на в. „Дума” на в. „Дума” в Париж). Горбачов извади от личния си архив разговора с Младенов (по повод излизането на книгата на М. Горбачов „Предмемоари” – б.а., Х.М.). – В: в. „Дума”, 23 февруари 1990 г.
65Интервю на една от неформалите и учределителите на СДС Велислава Дърева с Румен Воденичаров. Беседи с един политически труп. 1. Ние бяхме катализаторите. – В: в. „Дума”, 19 май 1991 г.
66Николова, Н. ЧЕРНОБИЛ, ПРОВЕРКА, ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. Подписан от „Екогласност”. – В: в. „Софийски университет”, бр. 18, декември 1990 г.
67Пак там.
68Цанов, Д. Истината за 10 ноември. – В: в. „24 часа”, 19 март 1990 г.
69Александрова, Д. План „Клин” или тайната вечеря на реформаторите. – В: в. „24 часа”, 16-17 ноември 1991 г.
70Пак там.
71Пак там.
72Пак там.
73Пак там.
74Пак там.
75Кабакчиева, П. Какво изразяват езиците на протеста: 1989/90 и 1997 г. – В: Социолингвистика 3. От лумпена до гражданина. София, 1997.
76Иванова, Е. Началото на мита. – В: Изток-Изток, 13/1994. Митология на политическото, с. 13.
77Маждракова, Й. Чешките и българските политически лозунги (1989-1990). – В: Социолингвистика 4. 10 години ПРОМЯНА в Източна Европа. София, 1999, с. 129.

 

X

Right Click

No right click