Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция" - Българинът: характер или характеропатия

Написана от Христо Милков
Посещения: 7130

Индекс на статията

 

20. БЪЛГАРИНЪТ: ХАРАКТЕР ИЛИ ХАРАКТЕРОПАТИЯ

 

Противно на стихотворението, в което „Америка отново е открита”, защото „над нея е прелетял деловито съветският обикновен човек”, аз няма да откривам Америка, защото нямам самолет. „Темичката” ми ще бъде за ония черти на българина, които ще са били и ще бъдат определящи в неговия характер независимо от една или друга „сакрална” дата, от смяната на една или друга партия на върха.

Преди и след 10 ноември 1989 г. – тридесет години по-късно. На една руска фланелка от времето на преустройството е отпечатан един симптоматичен лозунг: „Не престройка, а перекройка”. „Промени, а не премени”, както предупреждава един наш принос в този дух. Незаменима е хубавата българска пословица „Преобул се Илия, пак в тия”. Има едно твърдо ядро – и преди и сега, както звучи в песните от футболните агитки. Това са онези черти на българина, които са били и ще бъдат определящи за него и преди и след тази дата. И ако тя изобщо има някакво място като разграничителна, то е защото след нея нашето общество заприлича на група „с повишен медико-социален риск”. „Преди” смазващият калъп на „единствено правилната” идеология оформяше единствено възможните характери, действаше като мидена черупка, принуждаваща хората да свият индивидуалността си. „След” черупката се отвори и нейното съдържание бе въвлечено във вихрушката на политическите страсти.

Българинът почти заприлича на „рицар без броня” (не че като имаше броня, беше рицар), само че вместо „традиционните” рицарски добродетели – благородство и храброст, у него се разкриха с пълна сила адаптивност и реализъм, прямота и много други качества, за изявата на които материалът бе събиран от „обективни” медии, субективни впечатления, автентични записи и лозунги по площадите.

След 10 ноември 1989 г. показахме чудеса от АДАПТИВНОСТ към новите реалности у нас, доколкото изобщо ги имаше, към Европа и света. Не напразно се преустройваме от 1956 г., та сме натрупали завидно количество „преустройствена” енергия и опит. Противно на поговорката „Гладна мечка хоро не играе”, ние скачахме в ритъма на модерна музика по митинги. Няма значение дали ще е на „преустроената” БСП, на първия митинг на която гора от национални и партийни флагчета стройно се пречупваше, сякаш ще я издуха вятърът; или на „новоустроения” СДС с викове: „Ние сме с вас, защото и вие сте с нас!” и със знака „Виктория”.

„Националната” „кръгла” маса се превърна в национален политически стрийптиз, на който страните демонстрираха прелестите си в гърча на танца на властта. Като воали и оскъдно бельо с партиен герб летяха платформи, концепции, пътища, за да остане „същността” – не съвсем плахо властолюбие.

Може би се надявахме, че така ще ни хареса повече Европата и ще ни нахрани. Ех! Тогава какво хорце ще му тропнем!...

Българинът разкри поразителна склонност към ИМИТАТОРСТВО.

От „рутинното” постижение от преди 10 ноември да имитира Тодор Живков, той достигна до висшето изкуство да се прави на демократ, че и да се вживява в ролята си и да си вярва. За нищожно кратко време се отрепетираха „демократичните” сценарии на митинги по европейски. Не че има нещо лошо в смазаните и излъскани зрелища с типични плакати и фабрични знамена с един и същ размер, но вече не мога с ръка на сърцето да кажа, че написаното на един „казионен” лозунг е част от вътрешната същност на човека, който го държи.

Адаптивността, която сама по себе си е условие за оцеляване, би довела до пълно обезличаване, ако в българския характер не изпъкваха и качества като реализъм, прямота, чувство за хумор, наред с които тя образува непоклатим блок, придобиващ понякога зловеща отсянка.

Например РЕАЛИЗМЪТ на нашият народ може да накара и най-изкусният политик (а у нас такива са много, много малко) да се откаже от кариерата си (а у нас това не става, поради липса на морал). Много на място Кеворк Кеворкян каза: „Нашият народ не приема нищо на вересия. През последните десетилетия съвсем…”1 Той знаеше причините за кризата: „Един Тодор Живков история не прави”, „Българийо, едва ли сам те той разсипа”. Можа да посочи поименно виновниците за нея и да поиска съд за тях. Българинът бе наясно, че „няма права без гаранция за тяхната защита” и затова едно от основните искания и на митингите, и на Кръглата маса бе създаването на баланс между властите, и на президентска институция, която да е опора на везните. Не е случаен лозунгът: СТИГА КОЗМЕТИКА – ИСКАМЕ ПРОМЕНИ. Показахме и усет кога едно обещание се е изчерпило и веднага „постановихме”: „Не искаме преустройство, а ново държавно устройство!”. Достатъчно лутания е имало досега между заповедите и обещанията, та пред избора между здравословния скептицизъм и сляпото доверие българинът без колебание посочи първия.

На XIV извънреден конгрес на екс-БКП се изказаха редица здрави мисли наред с присъствието на „здравите сили”. М. Господинова каза: „Огладнял народ не харесва никоя партия”.2 Въобще българинът е стъпил здраво на земята и наред с готовността си да се обръща като ветропоказател по вятъра на промяната (бил той източен или западен), нашият човек си гледа келепира. Ако на някого му звучи срамно, предлагам много по-„благородно” звучащото: „пазарно-икономическа печалба”. Той няма да хвърли току-така бюлетината, а ще гледа кой му дава гаранции за необратимост за демокрация по български, сигурност, хляб. На граждански войни и глад сме се натърпели в историята си.

Реализмът органично се преплита с ПРЯМОТАТА - качество, дълбоко скривано в годините на бившия режим и изявило се в пълна степен след 10 ноември. Заваляха въпроси, отговорите на които понякога даваха хора без да чакат благословия от висша инстанция.

КЪДЕ СА ПАРИТЕ ЗА СТРАЖИЦА?; МИЛИОНИТЕ ЗА ПРАВЕЦ, ФУРГОНИТЕ ЗА СТРАЖИЦА; С 25 ЛЕВА ЛИ ЩЕ УВЕЛИЧАВАМЕ РАЖДАЕМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ? И най-страшният, който пада като ножът на гилотината: ПАК ЛИ ЩЕ НИ ИЗЛЪЖАТ? Това е прямотата на свободния човек, който казва истината право в очите и няма да я спести и на „силните на деня”.

Наред с прямотата на свободния човек се изяви и тази на отчаяния, който няма какво да губи: ПЕТ ДЕЦА СМЕ НА УЛИЦАТА – ИСКАМЕ ПОКРИВ, УМОРИХМЕ СЕ 45 ГОДИНИ ДА СТРОИМ ВАВИЛОНСКИ КУЛИ. Не зная кой е по-опасен. Във всеки случай и единият и другият могат да кажат в един глас: КРАЙ НА ПАРАДА!

Малко по малко, наред с истината за другите, българинът започна да се учи да казва истината и за себе си. ПАК ЛИ ЩЕ ЗАБРАВИМ БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ ИЗВЪН БЪЛГАРИЯ, пита един лозунг. Във връзка с него искам да припомня един материал на Леа Коен под заглавие „Европейци сме ний, байно, ама все пак не сме дотам”3 за митинга на 18 януари 1990 г. на пл. „Св. Александър Невски”. Организатори са Националнорадикалната партия и Националнодемократическата партия. На него, според авторката, „Чистата и святата република” се представлявала като „страховита и войнстваща държава, която трябва да държи в страх и подчинение всичките си съседи: Югославия, заради македонците, Румъния, заради стари мераци по Добруджа, Гърция, заради отколешна вражда, Турция… по този въпрос е казано достатъчно”. На този митинг никой нямаше претенции да нарушава историческите реалности, установени след Втората световна война и валидни още по това време. Но просто „случайно” в Македония и Тракия живеят българи, подложени на по-фина или по-груба асимилация. И до този момент държавата, съобразявайки се с чувствата на съседите, не им е оказала необходимата защита.

Това беше една от целите на митинга. Що се отнася до материала, в него имаше и други неща, които противоречаха на прямотата. Например твърдението, че представителите на „националните” (впрочем, защо в кавички) партии и „отечествените” (от кога започнахме да се гаврим с Отечеството, което за българските евреи е дом и спасение) движения, викали до прегракване „България” (тази дума не можеше да бъде чута на митинг на БСП и СДС), придружавайки бойните си викове с един добре познат от 1933 г. жест, нещо, което не отговаряше на истината, защото хората вдигаха свит юмрук или два. Толкова по този въпрос.

Един лозунг предупреждава: НАШИТЕ ДЕЦА ГЛЕДАТ! Напълно се присъединявам към него и ще добавя: НАШИТЕ ДЕЦА ЧЕТАТ!

От край време една от определящите черти на характера на българина е била неговата ЛЮБОВ КЪМ ДЕЦАТА.

В последно време тя се проявяваше нееднозначно. От една страна, по „традиционния” начин – той винаги е бил готов да дава мило и драго за тях. Например резиденциите. Те бяха едни от големите валутни капиталовложения за „привилегировани” възрастни в охъртялата ни страна. Не случайно едни от лозунгите бяха да станат детски и здравни заведения.

От друга страна по един напълно безотговорен начин децата за кой ли път бяха въвлечени в политическата борба, за да предизвикат фалшиво умиление и да създават изкуствена масовост и колорит пред камерите по площадите и улиците. В някои случаи използването на децата или на темата за тях при „смесването” с политиката достигна до истинско извращение.

Показателни са примерите с митингите от 18 ноември и 14 декември 1989 г. На първия едно малко дете държеше плакат „Само Младенов, долу Живков!” Едва ли е разбирало за какво става дума. На втория на врата на едно бебе бе закачена табелка с надпис „И аз не искам член 1” Все пак над всички се „извисяваха” децата, които на първия митинг на БСП търчаха по стълбите на БНБ с надпис: „Искаме промени!” Изобщо политиката навлезе навсякъде. Например в нашата квартална градинка децата играят на нова игра, научени от учителката: „Само СДС! Долу БСП!” „Другарката”, пардон, от скоро госпожата, да си скандира където иска, но не и да втълпява политическите си пристрастия в незащитеното детско съзнание. На нейното равнище се е оказал и бащата на едно съседско момиченце, който, след като не получил отговор на въпроса: „Какво е долу БКП!”, обяснил „авторитетно”: „Значи да убият мен”. Е, можеше да каже: „Значи да убият теб!”

През тези месеци децата на 10-11-годишна възраст вече се деляха да „комунисти” (сигурно след 3 март 1990 г. са се преквалифицирали в „социалисти”) и „седесари”. В едно столично училище по данни на учителката „седесарите” набили „комунистите”, защото викали в подкрепа на „своята” партия.

Досега е имало безброй призиви „Долу ръцете от…”, например Виетнам. Мисля, че един от основните принципи на политическата борба, ако тя изобщо има такива, трябва да бъде: „Долу ръцете от децата!”

Г-жа Джебарова от София пише до в. „Демокрация” (27 април 1990 г.), припомняйки си минали времена: „И това доживяхме” УЧИТЕЛКАТА ДА СЕ СЪРДИ, че учениците й са усвоили урока, който години наред им е преподавала. БКП (БСП) обидено кори участници в митинги и шествия, че скандират ДОЛУ! и СМЪРТ!

Но тези участници израснаха или се родиха през последните 45 години. В това време чуха и прочетоха хиляди пъти призивите на БКП ДОЛУ! и СМЪРТ!, отправени срещу опозицията, монархията, фашизма, срещу социалдемокрацията, капитализма, империализма, срещу „кулаците”, „враговете и предателите” на народа, срещу Никола Петков и Трайчо Костов, изобщо срещу кого ли не! Децата също не бяха пощадени, а трябваше да пишат и викат тези лозунги.

Сега БСП се прави на изтънчена госпожица, в чиито уши подобни възгласи звучат грубо, пошло. Най-лесно е – оплаква се тя – да крещиш: СМЪРТ! Е, тя си знае. Но сякаш напълно е забравила колко години ни обучаваше в този дух. С тези редове искам да ѝ опресня паметта”.

С две ръце се подписвам под тези редове, но защо опозицията трябваше да повтаря, при това много по-старателно, същите грешки. Защо агресията целенасочено се култивираше у привържениците на СДС? Може би като акт на свободолюбие и свободомислие бе обучението на ученици от учителите им да скандират: ДОЛУ БКП! Това се случи например в час по физкултура в едно централно софийско училище.

Аз съм едно от децата, които участваха в „протестен” поход срещу агресията на Китай срещу Виетнам в началото на осемдесетте години, изведени под строй от учителите си от едно елитно столично училище. Учениците на друго елитно училище ни бяха изпреварили, като бяха покрили китайското посолство с яйца. Ние поне дотам не стигнахме.

По съвет на Жак Сегела в съгласие с неговото виждане, че само млади лица трябва да бъдат символ на обединение, в автопоходи из цяла България в предизборните месеци обикалят 13-14 годишни момичета. В Айтос криво го разбират и казват: „Какви са тия курви!” Ако не като обединителен символ, то поне като носещи по-често положителен заряд, отколкото отрицателен, така че реакцията, за която споменах е, меко казано, неприемлива.

Гримасите на старата дама, така е озаглавена статията на Божидар Радоев във в. „Демокрация” от 18 май 1990 г. Подзаглавието въвежда пряко по темата: „Разноликото насилие в българското училище”. „Манипулират ви!” – крещи с огромни плакатни букви вестник „Дума”. „Манипулират ви!” – шепне от неприлично синия екран говорителят на БКП (БСП) Филип Боков.4 Според автора манипулацията е фиксидея и на СДС. Общо взето с едно и също обяснение: Като не им (на БКП или съответно на СДС) остава друго, те манипулират гражданите. А има и обяснение, че такава им е природата.

В тази статия е избрано едно от стандартните тълкувания на произхода на манипулацията: от 45-те години управление на комунистите. „В началото, както винаги е училището: „Вместо навлизане в тайните на Битието – химни за Партията. За въздуха, хляба, птичките в небето, за това, че сме живи – за всичко (!) трябва да благодарим на Българската Комунистическа Партия (Отец), на Вожда (Син) и на учението (Дух). Прощъпулникът е направен. Малкото първолаче срича стихчетата за чичко Димитров. Нищо, че друг чичко – Фройд, отдавна бе доказал: интелектуалните и психически деформации от ранна детска възраст остават за цял живот”.5 След това идва политизацията.

Авторът на статията пише, че все още (май 1990 г.) около 90% от училищните директори са членове на БКП (БСП). В Силистра е учреден младежки клуб на социалистите, чиито членове са ученици и работници в общината. Включил се активно в политиката. „Уж не биваше да намесваме децата в политиката, а? Може би тъкмо поради това наскоро се основа и ССД (Социалистически съюз на децата). В тази независима (?!) организация членуват 10-15 годишни малчугани, които си имат своя „платформа” и са решени да водят сериозна борба в защита на БКП (БСП). Историята на тоталитаризма е богата на такива примери. Достатъчно е да си припомним момченцата на „Хитлерова младеж”. Към края на Втората световна война тикнака в ръцете им оръжие. И ги убиваха наравно с връстниците…”

СДС може да се възторгва от свободолюбието на младежта под син флаг, примери дал Господ само от хрониката на собствения му вестник. Може дечица да позират със знака „V”, може страниците на в. „Демокрация” да бъдат изпъстрени със снимки на деца, чиито текстове са си чиста проба манипулация, но не дай Боже червените да имат свой съюз, да се видят деца с плакат: „И децата сме за БСП” (подпечатано с ляв юмрук с вирнат палец нагоре). Тогава синята коалиция започва да се оплаква от манипулация, и политизация, от страха и насилието – зловещи лица на манипулацията, както ги нарича Б. Радоев. А известно е, че и самата тя участва в тях.

„Довчера се крепяха на лъжата, днес търсят помощ от децата”, гласи тексът с гореспоменатия плакат”.6 „Демокрация” от 27 април – малко момиченце вдигнало ръка с победния знак и държащо в другата ръка знаменце с инициалите „СДС”; „Демокрация” от 3 май – усмихнати тийнейджърки с текст отдолу: „Радостни усмивки и пролетно настроение”. „Нерде Шан, нерде Багдад”, само толкова може да бъде коментарът ми. Но това е просто един щрих от „викториалната психоза”, за създаването на която значителен дял имаше бъдещият партиен орган.

Две снимки: горната – две възрастни жени, едната с черна забрадка, а другата държи цвете. На долната – три момчета, две от които се усмихват срещу обектива. Текст: „Спомените са наши, бъдещето е ваше!”7 От устата на редактора в Божиите уши! Кой не би пожелал същото за всяко българско дете, за всяко дете по света, родено или още неродено. Защото на нас от година на година ни казват: „Още малко, потърпете. Тази ще бъде най-тежката година”. И така година след година… Тогава беше 1990 г. Вече е трийсет години по-късно. Децата от снимката вече отдавна са завършили завършили гимназия, университет, направили са семейства.

В подборка от три снимки със заглавие: „Щастие за тях, за нас, за всички!” са подхванати усмихващи се младежи и усмихващи се възрастни.8 Така е изразена и щедростта на СДС, който се раздава с разперени пръсти, само да стигне до властта. Тогава ще се осъществи и ВРЕМЕТО Е НАШЕ!, и БЪДЕЩЕТО Е ВАШЕ!, И ЩАСТИЕТО Е ЗА ТЯХ! Ето защо абитуриенти от Националната гимназия за древни езици и култури в София в последния си учебен ден идват пред сградата на Съюза да му пожелаят пълна изборна победа. Текст под снимка, публикувана на най-святата за всеки българин дата 24 май. В концепцията на самата страница на вестника тя има особено място. До нея следва обичайната подборка от читателски писма „Разговори в плик”, този път озаглавена напълно подходящо за празника: „За човешкия дух окови няма”. Започва с писмо на учителя Никола Василев от Кърджали: „Шансовете на СДС: Те са в непрестанно освобождаващия се дух на българина. Времето работи за СДС. И ние трябва да успеем да освободим докрай обхванатия от клещите на страха дух на част от нашия народ”. Прав е учителят, но не съвсем. Българинът вече не се страхуваше и беше свободен да направи своя избор.

Струва ми се, че на нашия народ му се повдига от разни водачи, които говорят от негово име, мислят от негово име. По-добре да бъдат избрани такива, които да действат за благото му.

Второ писмо от същата подборка бе от десет ученици от 125-о ЕСПУ с преподаване на руски език, София. Заглавието е твърде красноречиво: „Старата песен на нов глас”.

„Наскоро бе забранено наличието на всякакви политически организации в училище. Тази забрана бе спусната от Министерството на просветата, все още подчинено (до изборите) на правителството на БСП. Тук за сетен път се получи парадокс, защото бе учредена младежка организация на БСП. И този път, както досега, това не се върши открито, а под претекст, че я организират бивши ученици от нашето училище (на по тридесет години!), изявени активисти на бившата комсомолска организация.

БСП призовава към търпимост и мирно съжителство, а манипулира мнението дори на учениците! Категорично не сме съгласни с това! Не искаме да слушаме стари песни на нов глас! Успех на СДС в изборите!”

Да не забравяме, че още от самото начало имаше митинги в училищата, чиито лозунги стигаха до вече несъществуващия вестник „Средношколско знаме” и съвсем не бяха само червени.

Освен това от първите дни на Прехода се създаде Независимо студентско дружество, чийто лидер Емил Кошлуков бе една от оспорваните до самите избори политически фигури.

В „Хрониката” от 19 май във в. „Демокрация” първият епизод е свързан с деца. Ето пълния текст от Борис Бонев: „На 17 май тук (с. Извор, Радомирско) се проведе Синьо утро. Имаше много милиционери, които снимаха с фотоапарати и това внесе смут. Ученици и деца на 5-6 години бяха заставени да късат плакатите на СДС из селото. Вероятно това е начинът, по който местните управници искат да покажат своята култура или липса на култура”.

За сини „наказателни взводове”, насочени не само срещу агитационните материали на противника, неведнъж споменах. Може би това е демонстрация на новата култура или по-скоро, липса на култура, която ще ни поднесе опозицията. Може би това е предизборната борба по европейски. Ще припомня, че в интервю пред „Демокрация” Сегела тайнствено обеща на читателите на вестника, че ще видят плодовете на работата на екипа му по стените.

Много е точна формулировката на Б. Бонев: именно за липса на култура става въпрос, когато караш деца да ти вършат черната работа в политиката, възползвайки се от тяхната неориентираност. На 4-5 години едва ли имената и снимките, да не говорим за идеите, говорят нещо на едно дете. Нещо повече, това е кощунство.

Ще завърша с подборката от „Разговори в плик” от в. „Демокрация” под заглавие „Какво ли е нашето бъдеще?” на 1 юни 1990 г. – Международен ден на детето, в чест на който политическите сили се уговориха да няма политически мероприятия. Би трябвало да няма и политика поне един ден в предизборната борба, но такова нещо, разбира се, е немислимо. Всички писма по един или друг начин засягаха децата или бяха писани от тях. И всички опираха до политиката.

Илияна Султанова на 8 години и Милена Султанова на 16 години пишат от Сливен: „Чичо Петко (до Петко Симеонов), татко ни даде по пет лева за шоколади, но ние решихме да ги изпратим за в. „Демокрация”. И без това шоколади никъде не можахме да намерим”. Такова е и заглавието на писмото: „А шоколад няма”.

Светла Каролева от София пише: „Тригодишният ми син гледа часовника, усмихва се и пита: Мамо, защо този часовник е намръщен? Нали времето е наше!
Надявам се, че ще бъде твое, сине!”

Нищо друго не би могла да пожелае една майка за детето си. Но защо трябва от най-ранна възраст да му тъпче главата с лозунги, които то не е в състояние да осмисли.

Ще цитирам изцяло заключителния материал на подборката, съставен от писмата на Евелина Николова на 13 години, от София, на Райна Москова, на 12, също от столицата и на Светлана Узунова от с. Кръстава, на 14 години. Единственият ми коментар е: не станаха ли твърде рано възрастни българските деца, кой им ограби детството и не беше ли причина за това политизацията, която не се спря дори пред тяхното съзнание. Защото едно е да „промиваш мозъка” на тийнейджър, който в един момент може просто да ти се изсмее и да те попита: „Свърши ли, че си имам работа”, съвсем друго е обаче да „пипаш” в съзнанието на малкото дете.

Евелина пише на редакцията: „Когато си лягам вечер, в мен се раждат мисли за утрешния ни ден. С какво ще го обогати нашият застоял живот? С какво доверие хората ще поверят България на такива като нас и с какво ние ще помогнем за развитието на нашата страна? Какво ли ще е нашето бъдеще?” Не случайно това изречение става заглавие на подборката от читателски писма именно от 1 юни и свързването му с този ден му придава особено значение. Бих казал, че значителна част от възрастните не са в състояние да си зададат тези въпроси. За тях се изисква чувство за отговорност, каквото се среща все по-рядко.

Райна е читателка на вестника, която много го харесва и му изпраща два лева дарение. Своето дарение от девет лева изпраща и деветгодишната Мира от София.

„Последната” дума е на Снежана: „Моля ви, спечелете изборите, за да направите щастливи много деца!” Добре са си свършили работата организаторите на кампанията на СДС. Деца, които още нямат право на глас, но вече могат да правят политически избор, „гласуват” доверие на синята коалиция, като свързват, точно както е според логиката на митовете „Олицетворение на бъдещето” и „Единствен шанс” нейния изборен успех с щастието на много други деца. „Моля ви, спечелете изборите…”

В сравнение с в. „Демокрация”, противниковият всекидневник потърси друг път към детето. Не че е по-малко политизиран, но може би по-близък като език. (Вж. частта ЛИЦА-СИМВОЛИ, за Начко и другите герои на кампанията на БКП).

Мисля, че има достатъчен опит от организации като „Чавдарче” и ДПО „Септемврийче”, известни са подобни националсоциалистически и фашистки структури, за да се съгласим напълно с тези, които искат да предпазят децата от политическо влияние преди да са достигнали възрастта, в която са си изградили собствени възгледи. Иначе всички твърдения за „собствен избор” са напълно фалшиви.

Досега е имало много призиви ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ… например ВИЕТНАМ. Смятам, че един от основните принципи на политическата борба, ако последната изобщо има такива, трябва да бъде ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ ДЕЦАТА!

Стремежът към търсене на НЕПРЕХОДНИТЕ ИСТИНИ на корените, сложил траен отпечатък върху националния ни характер, се изяви силно в призивите за ЧИСТА И СВЯТА РЕПУБЛИКА, ЗА РЕПУБЛИКАНСКА ТЪРНОВСКА КОНСТИТУЦИЯ, ЗА ВЪЗРАЖНАНЕ НА ДУХОВНИТЕ ЦЕННОСТИ НА БЪЛГАРИНА. Делото и личността на Васил Левски бяха и ще бъдат сред тези опори, върху които можем да стъпим без колебание и можем да е почувстваме горди, че сме българи. И затова се обърнахме към тях между 17 и 19 февруари 1990 г., когато се отслужи панихида за Апостола. Разбира се, тук не мога да пропусна, че на 17-ти йеромонах Христофор Събев се провикна: „Левски-СДС” и накрая остана само „СДС”. Така се „сроди” и „продължи” делото на Апостола с делото на Съюза.

Религията винаги е била сред нашите национални твърдини. Ако не изчистената вяра в Бога или изпълняването на ритуалите, то във всички случаи християнските добродетели и ценности са в основата на понятията ни за добро и зло, за правда и неправда. Затова мощна „струя” лозунги на вярващи или на хора, които уважават горните стойности.

Истински взрив от патриотизъм, наречен „национализъм”, „шовинизъм”, „екстремизъм”, „фашизъм”, бе предизвикан от решението на ЦК на БКП за връщане на имената на мюсюлманите от 29 декември 1989 г. Едва ли би имало здравомислещ човек, който да е против правото да си избереш име. Но механизмът на взимане и налагането му подсказа, че тоталитарната система е далеч от етапа на „разграждане”. Това предизвика истинска самозащитна реакция. Няма да бъда голословен: ще цитирам граждани, които стояха пред „Св. Александър Невски” и пред Народното събрание на 7 януари 1990 г. На въпроса ми „Защо сте тук?” отговориха: „Да защитим правата на България”; „Защото се чувстваме всички българи в тази държава”; „За да подкрепим този митинг”; „Трябва да защитаваме България”; „Възмущавам се от решението на 29 декември”. Един от лозунгите, вдигнати след него бе: НЕ ПРЕДАВАЙТЕ БЪЛГАРИЯ В БОРБАТА ЗА ВЛАСТ. Обърнат бе и към БКП, и към СДС. Той би трябвало да бъде компас за всеки политик, независимо от цвета, особено в навечерието на избори, когато всеки иска да се пише „народен”.Особено злободневно звучи той и сега.

„Специалист” по поставяне на цели „в името на народа” е БСП, имаща традициите на Комунистическата партия: „Власт „в името на народа”, разстрели „в името на народа”, начело бяха „хора от народа”. Другият й основен опонент в предизборната борба също набираше точки по „народност”. Неговите поддръжници под път и над път викаха: „Ние сме народът!”. Припомня го и Петко Симеонов в първия брой на в. „Демокрация” от 12 февруари 1990 г., когато говори за противопоставянето Те (комунистите) – Народът”: „Те ще си бъдат пак те. Техните кадри и кадрили, обвързаности, власти. Ние, народът, ще правим митинги, за да бъде чут нашият глас.” Авторът продължава нравоучително: „Комунистическата партия трябва чрез свободни избори да слезе от сцената на властта за толкова години, за колкото народът (СДС) пожелае”.

Ако изборите бъдат спечелени от БСП има готов вариант. „Резултатите са фалшифицирани”. Още преди първия тур СДС имаше друга формулировка. Ако изборите не бъдат свободни, има вариант БСП да победи. Ако социалистите спечелят, „Европа ще ни се смее.”

През тези напрегнати месеци едни се писаха българи, други „надбългари”. Новоизпеченият социалист Георги Пирински щедро се разписваше върху хартиени знаменца на своята партия (червеният цвят е символ на кръвта на падналите за установяване на световния комунизъм, от който много малко нещо остана). Но новата „звезда” разписваше и национални флагове, което е кощунство, както бе кощунство към националния химн да се добавят стихове като „С нас Москва е в мир и в бой” и „Партия велика води нашия победен строй”.

Синдром на „надбългарщина” прояви и СДС, на чиито митинги се развяваха знамена без герб, но с инициали на съюза, или сини флагове с трикольор в ъгълчетата.

Впрочем, желанието на хората да се слеят с народа си съвсем не винаги имаше политическо обяснение. Нито бяха потиквани само от мисълта, че така най-лесно могат да се скрият или пък да прехвърлят безпрепятствено един товар от своите на чуждите плещи, като му сложат марка „за народа”. Стремежът да се изрази принадлежността към своя народ в никой случай не бе признак на „робска психика”, „робски комплекс”, нито на това, че българите нямат своя история или във всеки случай нищо значително сами не са извършили. В месеците преди изборите достатъчно категорично бе изразено желанието да не се допускат „доброжелатели” да се бъркат в съдбоносни моменти в нашия живот. Желанието да търсим свой път към достиженията на цивилизацията и прогреса, който обаче не противоречи на националния ни облик.

Пристъпвам към черти, в чиято основа се крие противопоставянето зло-добро. От „фонтана” на злото бликат ГРУБОСТ, ПРОСТАЩИНА, ЛОШОТИЯ, ЗЛОБА, ОМРАЗА

И нито една от тези думи не е излишна. Най-бледи примери са писмата до в. „Демокрация” (15 февруари 1990 г.) или до в. „Начало” (брой I). В първото писмо се заявява, че „всички от страната на опозицията са брадати, а това значи, че са малоумни” (Пешевски от Ямбол), а второто започва с една от най-разпространените псувни (от група комунисти от с. Бега, Брациговско).

Много омраза се изля пред Народното събрание на 14 декември 1989 г. Имаше заради какво да бъде натрупана. И все пак… Няма обяснение за нападението над една линейка, макар и „Мерцедес”, стисната като в юмрук, когато понякога минутите решават един човешки живот.

Политическата борба се превърна в жизнена среда и за хора, които под маската на демокрация носят и от горепосочените „добродетели”. Разделението достигна до такива абсурдни форми, че се „атакуваха” дори материята или цвета на дрехата, щом се разпознаваха вражеските цветове. Пред Народното събрание станах свидетел на следния разговор:

„По кожуха си личи, че сте комунист.
И Вие не се по-зле облечена.
Но нямам кожух”.

Съперничеството между партиите доста често се изражда в нечистоплътна запалянковщина, когато привържениците на отборите се „мразят” и бият „по принцип”, защото „другите” са от „ония”. Например мен, безпартийния, на митинг на СДС от 3 март 1990 г. щяха да ме „репресират”, защото бях с касетофон, а пък „седесари” не били допуснати на събранието на БКП на стадион „В. Левски” от 1 март 1990 г. Впрочем това не беше вярно, защото бях там и се разхождах свободно с репортер на в. „Демокрация”.

ДОБРОТА също имаше. Но тя не се появи в лозунгите. А те са лицето на отделния човек в политиката. Това, което той сам си е „направил”, или сам е „приел” за свое, като държи написан от съответния партиен щаб лозунг. Освен ако добрината в политическите взаимоотношения не се изразява в умереност, в търсенето на справедливост. Но само колко екстремистки лозунги имаше. В дните след 29 декември 1989 г., един от хората каза пред Народното събрание: „Горд съм, както никога досега, че съм българин”. Но няма как да се пропусне, че бяха издигнати и други искания: С ТУРСКИ ИМЕНА С ТУРЦИЯ; В БЪЛГАРИЯ НЕ ЩЕМ ИБРИЦИ И ЧАЛМИ! и т.н.

И пак през същите дни имаше най-много доброта и топлина. Никога няма да забравя как стъпалата на Народното събрание бяха отрупани с одеяла, дрехи, вкочанясали от студа хлябове и вече пръснали се от студа бутилки с мляко. Това не беше дар от софийската до провинциалната номенклатура, защото нямаше инвентарни номера и дрехите не бяха от най-топлите. Просто хората бяха откъснали от себе си, каквото са могли.

Би трябвало да завърша с нещо добро. Чисто формално, чувството за хумор, присъщо на нашенеца от край време, е хубаво нещо. Но през вековете то се е превърнало в защитна реакция против всякакви несгоди, потисници, и да не ти дава Господ да попаднеш в устата на българина.

Една от щетите, които понесохме от „разграждането на тоталитаризма”, е рязкото спадане на качеството на политическите вицове. Пестелив отблясък от „миналото” се хвърля по лозунгите: СВЕТИ ТОДОР КРЪСТИТЕЛ; ТОДОР ЖИВКОВ – ПОСЛАНИК В ТУРЦИЯ; НЕ ИСКАМЕ ДРУГ НЕРОН (на главата на Живков има лавров венец с надпис „цезар”); за Петър Младенов: ХИТЪР ПЕТЪР.

ЧУВСТВОТО ЗА ХУМОР е тясно свързано с реализма и прямотата: МНОГО ГЪРМИ, А НЕ ВАЛИ, ПРЕУСТРОЙСТВО ИЛИ ПРЕБРОЯВАНЕ НА НАИВНИЦИТЕ… Българинът не прощава на тези, които са го тъпкали, мамили или се готвят да го измамят отново, неговото наказание може да ги застигне и след дълго чакане и със закъснение.

Българският характер е дълбок като кладенец и това, което се черпи от него не винаги е чисто и бистро като вода. Отделните черти трудно могат да се разграничат една от друга, за да бъдат поставени под микроскоп. Политическата „среда” е възможно най-негодното контрастно вещество, но създава може би най-благоприятните условия за изява на характера. Това важи особено за преходния период от тоталитаризъм към демокрация или от идеологизация към политизация, при който се изхвърлят на преден план черти, които биха си „дремали” при един „спокоен” демократичен строй. А при един „по-спокоен” тоталитаризъм биха били вкарани в калъпа, за който споменах в началото. Затова трябва да се прецени кои българи са патриоти, кои патриотари, кои обикновени партизани, или просто садисти.

 

1Кеворкян, К. От един капан на друг. – В: в. Демокрация”, 16 февруари 1990 г.
2Господинова, М. Криза в идеите. – В: в. „Демокрация”, 13 февруари1990 г.
3Коен, Л. Европейци сме ний, байно, ама все пак не сме дотам. – В: в. „Демокрация”, 21 февруари 1990 г.
4Радоев, Б. Гримасите на старата дама. – В: в. „Демокрация”, 18 май 1990 г.
5Пак там.
6В. „Демокрация”, 7 май 1990 г.
7В. „Демокрация”, 8 май 1990 г.
8В. „Демокрация”, 18 май 1990 г.

 

X

Right Click

No right click