Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция" - СДС - политически опонент

Написана от Христо Милков
Посещения: 7123

Индекс на статията

 

19. СДС – ПОЛИТИЧЕСКИ ОПОНЕНТ

 

В редица изказвания на кандидати за народни представители на БСП, на нейни лидери, в пропагандите й материали се открива един особен образ на врага. Той е схванат като политически противник, като конкурент в предизборната борба. Неговите средства за достигане до властта са всяване на разделение, изостряне на конфронтацията, използване на клевети, морално дискредитиране и злоупотреба с фактите, социална демагогия за реставрация на капитализма, против които се обявяват социалистите (предизборни срещи на Андрей Луканов в с. Ракитово на 19 май 1990 г. и в гр. Нова Загора на 3 юни 1990 г.). За да спечели евтина популярност, СДС, според тях, фалшифицира данните за присъствалите на неговите митинги, като водачите му ги разпространяват без свян и чрез чужди радиостанции.

Разделяйки обществото, самият Съюз не може да се задържи единен. Озлоблението, нетолерантността, нарастващата неувереност в победата, вътрешното разцепление и овладяването на върховете от самозванци, чийто единствен стремеж е да си напишат революционна биография чрез злостен антикомунизъм, защото друго нямат зад гърба си, егоистичните амбиции в противовес на националните интереси, са характерни черти на образа на политическия опонент, изграждан от социалистическата партия не само на регионално, но и на национално равнище.

На най-различни нива, включително и в декларация на Народното събрание по повод „живата верига” от 14 декември 1989 г., „неформалите” са кръщавани антисоциалисти, фашисти, екстремисти, ястреби (от заглавие на статия от 26 февруари 1990 г. във в. „Работническо дело”) и дори „лешояди”.

Министър-председателят Андрей Луканов обогатява образа на политическия противник като в свое изказване описва грешките, допуснати от опозицията: „Има едно златно правило в политиката – който нервничи – бърка. Поддавайки се на тази нервност опозицията сбърка веднъж, и то сериозно. Тя сбърка, когато се опита да отрече делото на 10 ноември, а след това направи опит да си го присвои. Защото не си даде сметка, че нашият народ има тънък усет към псевдогероите. Тя сбърка като избяга от борбата на идеи и алтернативи.

Сбърка, когато замести тази борба… с една безпрецедентна за нашия политически живот през последните десетилетия кампания на охулване, оклеветяване, лъжи и инсинуации…

Тя сбърка, като по същество се отказа да бъде национална сила и прибягна до недопустимата помощ на външни фактори. Тя забрави, че българският народ има 1300-годишна история, че има достойнство, гордост и чест. Тя сбърка, като твърде бързо постави властта над всичко, докато други казаха „България над всичко”. Тя сбърка, като подцени собствения си народ, неговото родолюбие, здрав разум, неговата привързаност към реализма”.

Последното изказване е цитирано толкова обширно, защото то представлява един завършен образ на СДС като политически противник. Най-характерното не само за него, но и за цялостния образ на опозицията е противопоставянето на идеалния образ на българския народ, чиито интереси са защитавани вярно от поставилата националните над тяснопартийните цели БСП, за разлика от загърбилата българщината българска опозиция, за която най-важното е задоволяването на егоистичните и властнически амбиции и потупването по рамото и ободряващото „ОК!” на задграничните „приятели”.

Единственото, което остава на опозицията е да гласува за БСП. НЕЗАВИСИМИТЕ – В ПОЛЗА НА СОЦИАЛИЗМА И НАРОДА. НЕ ПРОТИВ ТЯХ. ХОРА, БДЕТЕ! (13 декември 1989 г., София).

В есето си писателят Христо Радевски „Тя ще бъде” пише за нея: „От развихрилите се политически страсти в печата и по митингите, от криминалните лозунги по улиците, където не се държи сметка нито за фактите, нито за приличието, е трудно да се ориентираш в намеренията на опозицията. Докъде има искрено желание за общонационално сътрудничество в името на измъкването от трудното положение и откъде започва безогледната атака за изборна победа, че после да става каквото ще”.1

Това е текст, публикуван на 22 май 1990 г. Тогава още не бе деклариран отказът на СДС да влиза в коалиция с когото и да било. Не може да се иска да бъдат забравени страдания, смърт, несправедливост. БСП вече беше управляваща партия и неин представител на Републиката. Не може да се очаква, че опозицията ще отстъпи за пореден път пред властимащите, при това с реверанс. Нямаше защо да й се обиждат „другарите” и да наричат атаката й към властта „безогледна”.

Прав е покойният министър-председател като казва, че нашият народ има тънък усет към псевдогероите. Точно поради това българинът не канонизира никого нито от ляво, нито от дясно. Колкото до кампанията за охулване, лъжи и инсинуации, тя е не само „син”, но и „червен” патент, както ясно се вижда от примерите, които съм цитирал в настоящото изследване. БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО също не е лозунг само на единия мастодонт, макар да не е формулиран със същите думи от синята страна. Но никой от „червените” политици не можа да намери сили, или пък може би изобщо не му е минало през ума да поиска това, което доайенът на Великото народно събрание Йосиф Петров заяви в една „Всяка неделя” с водещ Кеворк Кеворкян: „Прошка за България!”

Създаването на образа на политическия опонент съвсем не е случайно в иконографията на социалистическата партия. Ще припомня, че творецът на нейната кампания Цветан Маламин характеризира пропагандата на синята коалиция като на равнище 1949 г. и по негово мнение дори рекламистът от световна класа Жак Сегела не е бил способен да направи нищо за победата.

Когато създаваш образ на противника си като за враг, ти също се поставяш на неговото равнище. Друго е обаче го схващаш като опонент, с когото е възможна дискусия, спор на идейна плоскост, представата за вашия двубой вече като равностойни политически противници, които не си разменят удари под пояса, а се борят за победа с официалните средства на предизборната борба. По такъв начин самият ти получаваш един вид „легитимация”.

А БСП с твърденията ѝ, че е „модерна лява партия”, се нуждаеше именно от такава. Защото на твърде много българи бе трудно да приемат, че доскоро управляващата с „тоталитарни похвати” единствена партия-държава се е преустроила и демократизирала. НЕ НА СТАРИЯ ОТБОР, ДАЖЕ И С НОВ ТРЕНЬОР - гласеше лозунг от първите митинги.

При изграждането на образа на политическия опонент, непременно трябва да се разглеждат неговите шансове за победа в изборите. Няма да цитирам многобройните социологически изследвания. По-интересни са коментарите за намаляването (за противника не може да бъде друго) на шансовете за победа. Споменава се митинг на СДС в Стара Загора на 17 май с участието на Елка Константинова. Първо, посещението е било 2-3 пъти по-малко, в сравнение с предишния. В изказванията е имало „озлобление” и „нетолерантност”. „Явно привържениците на СДС стават все по-нервни, за успех на изборите говорят с неуверен глас, зад който прозира безпокойство, че времето не работи за опозицията”.2

В Казанлък „през последните дни се забелязва суматоха в редиците на опозицията, задълбочаване на противоречията между нейните политически сили. Срещу досегашните ѝ лидери се сипят обвинения. Ръководството се поема от самозванци, които подстрекават към безогледна непримиримост спрямо БСП. Това обърква членовете на опозиционните партии и води до разширяване и задълбочаване на разединението”.3

Тук са описани не само шансовете за победа, но и причините, довели до намаляването им – проблеми, които могат да възникнат във всяка политическа сила.

Разединението, разцеплението, дори откъсването на част от партията и обособяването й в самостоятелна формация не е патент на една или друга политическа сила. БКП преживя всички тези разтърсвания, особено характерни за партия или организация, която е в период на криза и на формиране. Те са крайно изострени при такава разнородна коалиция, каквато е СДС.

 

1Радевски, Хр. Тя ще бъде. – В: Информационен бюлетин на Пресбюрото на БСП, 4/1990 г., с. 1.
2Пак там, с. 3.
3Пак там, с. 3-4.

 

X

Right Click

No right click