Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция"

Написана от Христо Милков
Посещения: 7122

Индекс на статията

 

ИСТОРИЯ НА СВЕТА

 

представя

 

ХРИСТО МИЛКОВ

 

ПОД РЪКА С ДЕМОКРАЦИЯТА

30 ГОДИНИ „НЕЖНА РЕВОЛЮЦИЯ”

 

(откъси)

 

koriza hm 1 4 za pechat

 

Художник на корицата:  Любомир Михайлов

 

 


 

АНОТАЦИЯ

 

koriza hmПървите стъпки на тази книга съвпаднаха с прохождането на демокрацията у нас. Тогава много неща се случиха за пръв път. Преди всичко, „малкият” човек престана да се чувства „малък” и се видя творец на историята си. Част от тази история, поне нейната видима част, станаха митингите и шествията. Всеки участник на Националната кръгла маса имаше своя собствена кръгла маса, върху която бяха натрупани купчини с досиета за противниците.

Животът не се подчиняваше на Десетте божии заповеди, не се ръководеше от тях и политическият двубой. Неизменна тема от онова време беше моралът на политиците. Вадим я от нафталина, когато те се самозабравят и си въобразят, че всичко им е позволено. Тогава ореолът на светци, който приживе са си сложили, престава да грее и се оказва, че е просто прикритие на една не дотам съвършена същност.

До изборите за Велико народно събрание то не бяха декларации за прозрачност, че няма да се използват „удари под кръста” и да се съчиняват компромати. Думи, думи, думи. Нищо подобно не се изпълни, нито отляво, нито отдясно.

 

 Христо Милков

 

 

 

Специално за нашите читатели, проявили интерес към монографията „Под ръка с демокрацията. 30 години „нежна революция”, цената ще бъде 20 лева на екземпляр. Те ще могат да си я закупят с голям бонус или от издателството, или от автора.

Венета Велкова

Адрес: Изд. „Ариадна-ЕООД”
София 1000, пл. „Славейков”, №11, 6 ет., 12 стая, ап. 55.
0877157030
0887543155

Христо Милков

Адрес: София 1797, жк. „Младост-1”, бл. 98-Б, вх. Б, ет. 2, ап. 34
0894573697
028715675

 


 

Кратки въвеждащи слова

 

Тридесетгодишен прах постепенно покрива тук и там живи въглени, напомнящи за дни на гняв, на проклятия, на покрусени надежди за предсказано светло бъдеще и засилва следите на българския преход от комунистическа тоталитарна диктатура към истинска народна власт.

Няма прах обаче, който да изпрати в забравата дните на разчупените окови на свободата на мисълта, на свободата на словото, на буйно избликната радост, на възторг без граници, на очи, блестящи от осъзнато участие за величието на мига, на минутите и часовете, които се изживяват.

Христо Милков не се опитва да ни убеди в своята истина. За него има „гръм и трясък” в урните на спечелените избори. Той обаче без шум се е промъквал в тълпите на митинги, шествия, събрания с наострени уши, с очи, въоръжени с фотоапарат, снимащи и преписващи думи, лозунги, графити. Побутвали са го, понякога заплашително, понякога дружелюбно, като прониквал в тяхното царство. Чудак, хлапак, опитващ се да продаде за някой лев, или долар, или марка своя стока. Той твърди, че в много случаи безпристрастността му се превръщала в страст.

„Хлапакът” тогава е магистър по история и френски език от Катедрата по нова и съвременна история във Факултета по история на Софийския университет. Може и да е сънувал някоя и друга банкнота, но тя и „сестричките” ѝ са се мушнали в други джобове. В неговите монетите са били колкото за липсващ хляб и за хладна зимна топлина.

Резултатите от ежедневните му „експедиции” са пред вас. Може да се посмеете, някои и да си поплачат, когато се познаят.

Ще се позабавлявате! Неизбежно може да се открият пропуснати анекдоти, тъпотии, афоризми (моят – „Кръглата маса” е съставена от тъпоъгълници”). Ще откриете някои исторически справки и дори сравнения със събитията от любимата Франция. Но вие ще сте там, в страниците. Убеден съм, че ще си кажете, както свършват някои приказки: „И аз бях там, но други пееха и си деряха гърлото”. И така от 1989 до 1990!

За научното творчество на Христо Милков, доктор по история и доцент в Института за исторически изследвания при Българската академия на науките, вижте справката за книгите му. Те са също така богати на съдържание и приятни за четене и пътуване из засенчената ни демокрация.

 

Проф. дин Милен Семков

 


 

Предговор

 

Първите стъпки на тази книга съвпадат с първите стъпки на демокрацията у нас точно преди 30 години: на 10 ноември 1989 г. беше пленумът на ЦК на БКП, на който Тодор Живков си подаде оставката, на 13-ти му бяха изказани благодарности и обявени привилегиите му. На 17 ноември беше митингът, организиран от политическите и обществените сили към ОФ, а на следващия ден – първият опозиционен митинг. На 7 декември бе учреден СДС, а три дни по-късно се състоя първата му публична изява – митингът пред храм-паметника „Св. Александър Невски”.

Вече 30 години измъчвам темата за политическите митове в съвременна България. Плод на тези мои усилия е тази книга. Това е втората, която посвещавам на тази тема. Тя обхваща периода между 10 ноември 1989 г. и 10-17 юни 1990 г., като включва и първата студентска окупационна стачка.

Проучванията ми се опират на архив, който се трупа и досега още от прохождането на демокрацията у нас. В него влизат над 2000 лозунга само за 1989-1990 г., над 2000 графита, партийни платформи, документи, течения на вестници, списания, бюлетини, серии от интервюта с политически дейци и граждани. Тук са включени скандирания, възгласи, плакати, събрани от мен документи „на терен”, магнетофонни записи, преса, анкети. Използвал съм и приложението към книгата на Ангел Петров „Лозунгът” (София, 1994), и публикуваната научна литература.

Източниците, върху които се опира тази книга, са лозунгите, афишите, плакатите, възгласите, лозунги и призиви от партийните централи. Речи, изказвания, обръщения, които неизбежно съдържат и призиви, цитирани изцяло и отчасти. Сред тях на партийни водачи, народни представители и кандидати за народни представители, на обикновени хора.

Серия интервюта очертава отношението на българина към решението на ЦК на БКП за връщането на имената на мюсюлманите.

Документацията включва анкети, като например „На какво Ви научи предизборната борба” от последните предизборни дни. В нея водещият въпрос бе дали участниците очакват насилие по време на изборите. Друга анкета бе за резултатите от първия тур на изборите от 10 и 11 юни, „Какво е за Вас Георги Димитров”, по повод погребението на тленните му останки от 23 юли 1990 г. и пр.

Всички тези интервюта очертават различни щрихи от образа на политическите сили, обогатяват картината на времето през очите на малкия човек.

Един изследовател на онова време не би могъл да претендира, че познава времето ако не стъпи върху медийния образ на новите политически сили. Тогава протичат съвсем нови процеси, появяват се нови лица, България търпи нови влияния отвън. Създават се нови медии със съвсем различни характеристики. Не може да се създаде образ на една политическа сила, ако не се познава нейният печатен орган, както и на другите сили, които са в коалиция с нея. Ето защо към документалната основа на книгата си включих теченията на в. „Работническо дело”, преродило се във в. „Дума”, на в. „Демокрация”, в. „Свободен народ”, в. „Труд”, „Информационен бюлетин” на БСП. Задачата ми не е да очертавам образа на БСП и СДС според пресата, тъй като той е твърде специфичен и се различава от създадения от речите, изказванията, лозунгите. Освен това трудно може да се потвърди или отхвърли истинността на всички цитирани факти и твърдения, които изграждат този образ. Ето защо от нея са цитирани единствено лозунги и призиви от времето на предизборната борба, портретите на кандидатите за народни представители и на различни политически сили.

За да се очертае ясно образът, създаден от пресата, трябва да се очертае първо този от улицата, както и този от партийните централи – всички вестници претендират за самостоятелност и независимост в творческата си позиция и линия, а и това трябва да се потвърждава и доказва.

В сравнителен план се разглеждат типовите митове на двете водещи политически сили от това време – управляващата БКП, станала на 3 март 1990 г. БСП и учреденият на 7 декември 1989 г. СДС. Специална част е отделена на образа на българина и на неговия характер, „сглобен” на основата на документи от времето и преди всичко върху лозунгите. Отделна част е посветена на първата студентска стачка, под заглавие „Хора сме, а не овце”. Тя се опира на сериите интервюта с участници и симпатизанти в стачката, които лично направих тогава, както и на множество документи, стачен фолклор, лозунги и най-различни записи, които успях да събера между отделните ми изгонвания от окупираната територия – а те бяха осем на брой. Последния път бях съпроводен до портала на Софийския университет от цялото ръководство, говорителя и коменданта на стачката и любезно бях помолен повече да не се връщам.

Присъствал съм на повечето важни събития, които разглеждам: 17 ноември 1989 г. – митингът на ОФ; 18 ноември 1989 г. – митингът пред “Св. Александър Невски” на зародилата се опозиция; 13 декември 1989 г. – митингът, на който се постави въпросът за отмяната на член 1 от Конституцията и на следващия ден – 14 декември – “живата верига”, опасала Народното събрание; 3 март 1990 г. – митингът за новото име на БКП пред БНБ и отговорът на СДС – митингът от същия ден пред “Св. Александър Невски”, на който бе отбелязан и рожденият ден на д-р Желю Желев.

Стремял съм се да "видя" не само какво става в София, но и в провинцията (в архива е включена значителна част от лозунгите на опозицията от 22 ноември 1989 г. и на първия митинг на СДС от 10 декември с.г. във Варна). Съвестта ми е чиста към нашите сънародници, които нямат привилегията да живеят в столицата, защото според възможностите си съм се стремял да видя и какво става в черноморската ни столица, и в малкия град, и в селото. Стремежът ми е бил към безпристрастност, към максимална пълнота на източниците и възможно най-голямо разнообразие на гледните точки.

Не съм „за” единия или „за” другия в битката на титаните от онова време. Даже се опитах да пиша и „против” единия, и „против” другия, така че да се изключи черно-белия подход. Според мен това е задължително за всяка историопис, особено когато се изследва най-новата история. Един автор, за да може да бъде чист пред себе си и пред читателя си, би трябвало да остави личните си пристрастия пред прага на кабинета си.

Този на пръв поглед кратък период е твърде интензивен и напрегнат и всякакви претенции за изчерпателност биха се натъкнали на провал.

Човекът с касетофона не е фигурата, която предизвиква всеобща любов и симпатии. Например взимали са ме за „ченге” и са отказвали да отговарят на въпросите ми. На един от основните митинги на СДС щях да си изям боя, защото бях с фотоапарат. На митинг на БСП срещу НАТО непрекъснато ме питаха колко са ми платили и мислеха, че в касетофона ми има вградена камера. Веднъж ме е гонил полицейският ландровер, който охраняваше Паметника на Съветската армия, та чак следващата смяна беше достатъчно разбрана и ме остави да си запиша графитите. Дни след това ги измиха, но в моята колекция те си стоят, заедно с тези от Стария Нотариат, също вече изтрити, както и тези от сринатия Мавзолей, редица софийски училища, спирки на градския транспорт, творения из автобуси и тролеи.

Възможно ли е да се направят обобщения за вече изминалите години за толкова важни теми като „демокрация”, „свобода”, „гласност”, „преустройство”, „ново държавно устройство”. Какво беше 10 ноември 1989 г. – революция, държавен преврат, приемственост в кукловодите, да са ни живи и здрави, отраснаха вече трето поколение.

Преобладаващата част от лозунгите от 1989-1990 г. са събирани лично от мен на терен. Останалите са от пресата, от научната литература или от участници в прояви през разгледания период. Възгласите са също записани от мен. Може да се каже, че проблемът за подправяне не стои за лозунгите от тези интензивни месеци. Темата за достоверността има друго измерение. Лозунгът тогава беше единственият израз на свободна изява на малкия човек.

Факт е, че медиите изобилстваха с интервюта на обикновени хора, те бяха търсен обект на интерес. Но интервюто винаги е целенасочено, то поставя рамки и ограничения, наложени от интервюиращия. Голяма част от интервюираните се притесняват да показват своята истинска същност, буквално се крият от микрофона и камерата, схващат ги като заплаха. Освен това интервюиращият няма възможност или не желае да се възползва от целия текст.

Що се отнася до лозунга, поне до „неказионния”, цензурата е единствено „автоцензура”. Разбира се много често пишещият се поддава на някаква мода, желае да се изтъкне, че е в крак с времето или пък използва лозунга за един вид защита от евентуалния противник, който може да вземе или да задържи властта.

Именно в тези случаи достоверността се компрометира, защото се поставя въпросът доколко написаното отговаря на истинската същност на човека, издигнал лозунга, дали това са идеите, които движат общественото съзнание.

Все пак може да се има по-голямо доверие на тези, които са написани непрофесионално, не винаги стабилно закрепени в рамка или на пръта, отколкото на изпипаните в „техническо” отношение, но в повечето случаи направени безлично и без въображение „творби” на партийните щабове. Известно е, че имаше такива централи, които използваха задгранични експерти, които не познаваха психологията на българина и не успяха да налучкат верния път за въздействие върху него.

Едва ли някой може да претендира, че има в архива си всички документи от изминалия период. Дори бих се усъмнил в претенция само за всички лозунги. Периодът, който обхваща изследването, е ключов за нашата най-нова история и неслучайно роди най-различни форми и изяви на обществена и лична активност. Създаде се ново народно творчество. Един от неговите „продукти” е лозунгът. Сътвориха се и нови митове.

Лозунгът е първокласен исторически източник. Той дава знания за движението в света на идеите, за характера на нацията ни. Представлява израз на обикновения човек – на неговите радости, страхове, идеи, на вярата му, че може да бъде творец на собствените си съдбини. Лозунгът е един от изворите на обществените настроения. Благодарение на него може да се твърди, че годините след 10 ноември 1989 г. са част от българската история и могат да бъдат изследвани, както всеки друг исторически период, стига да е събрана достатъчна изворова база. В крайна сметка независимо от дистанцията на времето винаги може да се изкривяват фактите по политически или идеологически причини.

Има нещо общо между френския и българския принос към историята на съвременната митология. По едно и също време, на едно и също място (драматургично единство на време и място!) в кризисни за двете страни ситуации едни срещу други се възправят митологични герои, които се сражават за сърцата на народите си.

През май-юни 1940 г., когато поразена от вътрешни противоречия, страхове и компромиси, съсипана от невиждана по размерите си военна катастрофа, рухва Третата република, под заплаха е поставена самата френска идентичност, а републиканската същност е поставена под въпрос, маршал Филип Петен и генерал Шарл дьо Гол обявяват своите рецепти за спасение на потъналото в блатото на разединението и безсилието общество. Без сянка на съмнение те са убедени, че имат мисия в историята и напълно „закономерно” се схващат като Въплъщения на Франция.

България, погълната от водовъртежа на промените (или „премените”, както е по лозунга от 18 ноември 1989 г. ПРЕМЯНА ИМА, ПРОМЯНА НЯМА), предизвикани от рухването на тоталитарната система в Източна Европа, от кризата на прехода от едно общество към друго, от едни ценности към други, от едни митове към други, също ражда своите герои. И те се обявяват за Спасители, Обединители, Въплъщения на нацията, нейни Предводители и пр. Но ако във Франция героичният ореол заблестява върху две личности, то у нас кръста на митологичните герои поемат на плещите си две политически сили: Българската социалистическа партия и Съюзът на демократическите сили.

Българинът трудно възвеличава дадена личност. Много по-лесно слага трънен венец, отколкото лавров. Историята ни сочи, че първо „изчакваме” да оплюем, предадем или погребем нашите герои, а след това ги признаваме. Скептицизмът и песимизмът, особено изострени от поредицата национални катастрофи и провали в най-новата ни история, предизвикани в голяма степен от посредствени и некомпетентни личности, въздържат народа ни да се „отвори” към някого с по-изявени качества или с претенции за наличието на такива, кàмо ли пък с водачески амбиции и да го издигне на пиедестал приживе. Подобни опити са пресичани с куршум, примка или ятаган.

След 10 ноември се появиха много кандидат-герои, издигнаха се много „надпартийни” постаменти, но на никого не му достигна бой да стъпи на тях. Пък и трудно може да се посочи такъв, който е успял или дори поискал да разкъса оковите на партийните си пристрастия въпреки всички уверения.

 


 

1. ОТ ДЕКОР КЪМ ДЕКОР

ОТНОВО ДЕКОР

 miting

 

1.1. ОТ ДЕКОР КЪМ ДЕКОР

 

Има нещо тъжно в митингите. На стъпалата на Българската народна банка или на храм-паметника „Св. Александър Невски” са застанали новите „любими ръководители” и се стараят; срещу тях – хора обзети от най-различни чувства: радост и тъга, доверие и недоверие. А само на две крачки народът си минава и даже не обръща глава към множеството. Само някой изругава оградите, с които е обкръжен площадът. Същото е с шествията. По предварително определен маршрут с полицейски ескорт те изминават километри по централните улици на столицата и се изправят пред възловите за страната сгради – Президентството, Министерския съвет, Народното събрание, Националната телевизия… Обикновено малобройни, шествията разчитат да привлекат внимание върху своите позиции чрез лозунги и скандирания. Откликът е често знак с ръка, че са „побъркани”, подигравателна усмивка или излята от по-висок етаж чаша вода.

През изминалите години се изредиха безброй митинги, шествия, хепънинги, празници, „живи вериги”… От хартията, отишла за лозунги и плакати сигурно биха могли да се направят доста тетрадки и блокчета за рисуване. Хиляди и хиляди българи останаха без глас, скандирайки или дюдюкайки.

Повече или по-малко организирани, изредените изяви станаха органична част от най-новата ни история. Те вече са очаквани, закъснението или липсата им предизвикват въпроси по адрес на съответната политическа сила. Извън организираното „ядро” или „агитка” с тренирани гласове, координирани реакции по отношение на ораторите и твърде беден репертоар, което лесно можеше да се разпознае, още от първите митинги българинът не идваше по специална покана, нито заради отбелязване на отбелязване на присъствие или демонстрация на по-голяма поддръжка. Той повярва, че го търсят не като една от фигурите, които ще покрият площада и ще се направят сметките на медийното отразяване – трима души на квадратен метър, а че искат да му кажат нещо ново и че търсят мнението му. Той отиде да види новите лица (или „новите” стари) и да им даде своето доверие или недоверие. „Малкият” човек престана да се чувства „малък” и се видя като творец на историята си. Част от тази история, поне нейната видима част, станаха именно митингите и шествията.

Според едно от определенията за съвременния мит, неговата основна функция е да предоставя примерни модели за идентификация. Начинът на общуване между обикновените хора стана лозунгът: както с водачите, така и помежду им. От лозунгите, плакатите, скандиранията и възгласите се изгради своеобразна координатна система, спрямо която всеки можеше да си избере местоположението. Тя постепенно се изчистваше, като се добавяха или отпадаха нови формулировки, съчетани с изискванията на деня. Един или друг призив се издигаше поради необходимостта от присъединяване към една или друга общност, която да отговаря на твоето „Аз”. Така се изразява функцията на лозунга като идентификация. Намирайки „своята” общност, човек получава усещането за закрила от другите, така че лозунгите приличат на „успокоителните”.

Според доц. д-р Любима Йорданова митингът и стачката, в чиито условия най-често възниква лозунгът, са вид макросоциална общност, характеризираща се със спонтанност и нетрайност и с „наличие на чувство за солидарност и разграничаване от останалите групи, както и с обща групова ценностна нормативна система”.1 Присъединявам се към това определение с уточнението, че в самата общност също се оформят по-големи или по-малки групи по най-различен признак. Те лесно могат да се открият: организатори – организирани и една специфична „прослойка” от „организиращи”, които оформят своеобразен скелет на изявата; млади и стари, родители с деца, които често са част от „декора”, малки приятелски групички… Хора разни.

Ако преди 10 ноември лозунгът бе превърнат в декорация на тоталитарната система и трябваше да изразява монолитността на нацията и съгласие с идеите на БКП, след тази дата той би могъл да се определи като достоверен източник за състоянието на обществото.

През „онова” време той се превръща до такава степен в украса, че напълно се лишава от смисъл. Получават се такива висини на абсурда, като:

ВСЕКИ ДОМАТ – ПИРОН В КОВЧЕГА НА ИМПЕРИАЛИЗМА!

ВСЯКА РЪКА – НА КРАК (за прибиране на реколтата)

ВЪВ ВСЕКИ ДОМ – ГОВЕДО!

ДА ЖИВЕЕ МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ!

ДА ЖИВЕЯТ ВСИЧКИ БЕКАПЕТА ПО ВСИЧКИ ЗЕМНИ КЪЛБЕТА!

ДА РАБОТИМ С ПОВИШЕНА РАДИОАКТИВНОСТ! (в БНР след Чернобилската катастрофа)

МЯСТОТО НА ИСТИНСКИЯ КОМУНИСТ Е ПОД ЗЕМЯТА (в мина)

НАЙ-ГОЛЯМОТО ПАВЕ – ЗА БКП! (в каменоломна)

РОНАЛД РЕЙГЪН – ВРАГ №1 НА ТУТРАКАН!

Ангел Петров в книгата си „Лозунгът” също цитира лозунги от преди 10 ноември 1989 г., предадени автентично, без никаква промяна от негова страна, като същото се отнася и за коментарите.

1. Всяко ТКЗС – удар по враговете на социализма!

2. Гласувайте за ОФ!

3. Дружба между народите!

4. За ново качество в транспортното обслужване.

5. Защитата на Отечеството – дело на целия народ!

6. Икономиката икономична – дело на всички!

7. „Икономиката е майка на мизерията” – негласно между хората.

8. Към комунизъм!

9. Качеството – закон за всички!

10. Качество и ефективност – ефективност и качество! (Девиз на 11 конгрес на БКП).2

11. Качеството – на световно равнище!

12. Мирът – надежда на планетата. (Девиз на Международната детска асамблея „Знаме на мира”. От думата „асамблея” се правят доста злостни атаки: „Аз-сам-блея!” – б.а., Х.М.).

13. Нашето бъдеще е комунизмът!

14. Научно-техническият прогрес и челният опит – територия на младежкото дръзновение!

15. Научно-техническата революция – дело на милионите!

16. НРБ – активен борец за мир!

17. Привет на пернишките металурзи! – спирка „Метал”: доста момчета и момичета я наричат „хеви метъл”.

18. Партийо, води ни!3 („Води ме партийо води ме,/ под твойте бойки знамена./Свети с червеното си име/чрез хилядите знамена.).

19. Расте, но не старее! (Девиз на столицата).4

20. Строим и бдим за Родината!

21. С програмата на БКП – към комунизъм!

22. Учение и труд – труд и учение! (с продължение: „-такава е сега задачата”, Реч на Тодор Живков, 1962. Този лозунг се развива през 1978 г. в негово писмо до ЦК на ДКМС в заглавие „Учение и труд, жизнерадост и дръзновение”.).5

Обичан и мразен, осмиван и възхваляван, споменаван със страх или с носталгия... Това е Тодор Живков, управлявал България цели 35 години (от 1954 до 1989 г.). HighViewArt.com подбра своите любими бисери от Бай Тошо, който е неизчерпаем източник на философски „мъдрости”.

1. „Времето е ваше, но всичко друго е наше!”

2. „До 9. ІХ. 1944 г., тази паметна дата, българският народ се намираше на ръба на една бездънна пропаст! След девети той направи съдбоносната крачка напред!”

3. „Някои казват, че нашата власт се клати! И на коча мад*те се клатят, ама не падат!”

4. „Откривам новия завод за вело… за вело… Абе за колелета!”

5. „Ние трябва да направим коренен поврат, на 360 градуса.”

6. „Аз работех като преводач – превеждах овците от един хълм към друг…”

7. „Тази година – завод за полупроводници. Догодина – за цели проводници!”

8. „Браво на атмосферното налягане!”

9. „Конкурсно начало не означава конкурсен край, другарки и другари.”

10. „Добър журналист е тоя, който пише не това, което се говори, а това, което трябва.”

11. „Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има мат'риал за митингова демонстрация (демокрация)!”

12. „Това е политиката - да се слееш с народа.”

13. „Че как да не успее Русия с нейните природни богатства, те имат повече залежи от Менделеевата таблица…”

14. „Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията.”

15. „Това е, подчертавам, качествено нова демокрация, при която всичко ще бъде изборно, ще става така както реши стопанинът. Дали един работник ще бъде член на бригада или не, ще решат нейните членове. Ясно е, че те никога няма да приемат лентяи и некадърници, защото трябва да работят заради тях. И в институтите никой няма да държи хора без научни качества, но поради едни или други причини попаднали там. И така ще бъде във всички сфери, в обществените организации, по целия фронт.” – „Реч пред Х конгрес на Българските професионални съюзи” (стенографски запис), 9 април 1987 г.6

Ако не бяха официални лозунги, бих си казал, че са чудесни попадения срещу управляващата партия или израз на автосарказъм.

Времето от 10 ноември 1989 г. – началото на „нежната революция” до 10 юни 1990 г. – изборите за Велико народно събрание според мен заслужава да бъде изследвано не само като повратен исторически момент в развитието на българското общество, не само като период, през който се оформят основните политически сили. В навечерието на изборите за 37 Народно събрание се срещат твърде много познати образи, изрази, дори песни и клипове, които са създадени още през 1990 година и са повтаряни понякога до вманиачаване. Някои лица, които тогава бяха интересни, нови, дори неочаквани като мисъл, поведение и реакции, с течение на времето, променили избирателен окръг или партия предизвикват отрицателни реакции у някои бъдещи избиратели. В постановките на основните политически сили БКП (БСП) и СДС имаше твърде много общи моменти, покриваха се и повечето от образите, които създаваха за себе си.

Постепенното изграждане на елементите на демократичното общество у нас като многопартийна система, гласност и т.н. възроди митингите, шествията и т.н. като основна форма на гражданска активност. Не ставаше дума за демонстрация на изкуствена поддръжка на един или друг спуснат „отгоре”, а за повече или по-малко спонтанна изява. Заедно с тях възкръснаха лозунгите. През така наречения мирен преход от тоталитаризъм към демокрация се появиха нови форми в политическия живот, които бяха своеобразни щандове за издигане на едни или други искания – „живи вериги”, бдения, „градове на истината”, палаткови лагери, седящи и гладни стачки и пр. Първите митинги, повече или по-малко предварително организирани, често преливаха предвидените от организираните рамки, което показваше, че активността на участниците не е парадна. И че те са водени от собствената си воля. За разлика от времето преди 10 ноември, когато лозунгът бе превърнат в декорация на тоталитарната система и трябваше да изразява монолитността на нацията и съгласие с идеите на БКП, след тази дата той би могъл да бъде определен като достоверен исторически източник за състоянието на българското общество, защото представляваше израз на обикновения човек, на неговите мисли, чувства, страхове. Със заливането на митингите от лозунги и плакати, направени на високо професионално равнище, лозунгът на малкия човек, написан често с правописни грешки и несигурна ръка бе изтикан. С приближаването на изборите бе отбелязан процес на постепенното възвръщане на декоративния елемент. Заработиха предизборните щабове на партиите, все повече се увеличаваше професионализацията при производството на лозунгите. Някои от тях, като основните призиви на СДС „45 години стигат” и „Времето е наше” бяха привнесени от Франция от времето на студентските вълнения от 1968 г., като първият е звучал като „10 години стигат”. Вече не би могло да се каже, че лозунгът, държан от даден човек, изразява истинските му мисли. Лозунги като „Диша ми се. Искам въздух. Гладен съм. Искам да живея” (Под този текст е нарисуван знакът на хипарската Комуна), „Гласност, кислород салам”, „Без Тошо можем, без хляб не можем. След дъжд качулка”, „Тодор Живков – посланик в Турция”, „Заменям трабант за черен мерцедес”, „Не искаме вили в Бояна, искаме сирене и хумана”, които изразяваха интимната същност на човека, ставаха все по-редки и бяха изтласкани от апелите на партийните централи. Обикновеният човек или както прие гражданственост терминът „малкият човек”, който в началото се почувства творец на историята си и демонстрира тази своя вяра в лозунгите, отново започна да се чувства малък. За да компенсира липсата на сигурност, той поде чужди възгласи и написани от чужда ръка лозунги и плакати, като по този начин се опитваше да се впише в една нова координатна система, в една нова система от модели за идентификация. Пропагандните партийни централи отнеха инициативата и мисълта. От малкия човек вече не се искаше да мисли и решава сам, а да се съгласява и да се подчинява. Много показателно за ограничаване на инициативата, мисълта и въображението, вложени в лозунгите и възгласите от първите митинги бе намаляването на съдържанието във всяко отношение и свиването му до повторение на основните предизборни призиви на политическите сили. При липса на въображение и мисъл на помощ идват подхвърлените от партийните централи лозунги – спасителни пояси. Чрез тях се излиза от анонимността.

Какъв е човекът, който издига лозунг? Това е човек, който е с по-малко задръжки. Хората, които отиват на митинг и издигат лозунг, държат да бъдат видени от другите и да създадат убеждението, че подкрепят дадена идея. Винаги ли хората, които издигат лозунгите, ги осъзнават ясно? Много е престижно да застанеш за точно определени лозунги. Но не винаги исканията, които се предявяват са съвсем ясни, изпълними, разбираеми. Случва се, че човек, който издига лозунг за демокрация, след това иска смърт. Убеден съм, че огромната част от последователите на СДС всъщност не знаят откъде идват техните партийни апели – „45-години стигат” и „Времето е наше”. Едва ли знаят и кой ги е внесъл – консултантът на СДС Жак Сегела.

Защо лозунг и мит? Първо, защото лозунгът отразява вече „полепналите” в нашето съзнание митове, търси образите и символите, които ние вече носим, и така се изявява неговата роля в общуването. Естествено, по библейски, в „началото бе словото”. Второ, защото той е средство за създаване на нови митове: собственият образ, на врага, на своята и на вражеската партия.

Йорданка Маждракова в статията си „Чешките и българските политически лозунги (1989-1990)” много точно е определила функциите на лозунга: „апелативна, обединителна, информационна, разпознавателна (между членовете на една партия) и експресивна”, като при възникването му доминира експресивната функция.7

Съществуват митове, които могат да бъдат определени като универсални. Никой митологичен герой не би могъл да се превърне в такъв, без да създаде за себе си тези митове, особено когато се е упътил към върха на политическата власт. Неизменно във всяка политическа митология присъства образ на МИНАЛОТО и на КОРЕНИТЕ. Всяка има своя ДЕН ПЪРВИ – денят, в който водачът или политическата сила са били призвани, или поне така твърдят.

Образите на политическите сили са изградени от СИМВОЛИ – цвят, партийни знамена, емблеми, жестове-емблеми, лица-символи. Идейната кауза постепенно се митологизира. Разглежданите политически сили имат много общи черти. Митове, които могат да се открият у всички политически герои са СПАСИТЕЛ, ОБЕДИНИТЕЛ, ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА НАЦИЯТА, СОЦИАЛЕН ОБРАЗ, ВЪНШЕН ОБРАЗ, ОБРАЗ НА ВРАГА.

Няма да изреждам определенията за лозунг, нито на родствените му явления – това вече е направено. Само ще обърна внимание върху краткостта и призивността, с които той обикновено се отличава. Дали не се получава профанизиране на чувствата – лозунгите са твърде кратки, та да могат да изразят по-сложни чувства. Те трябва да отговорят на определени изисквания. Основното е краткост на текста, въпреки че са известни и изключения, като лозунгът на Реймон Бар от 1000 думи от предизборната му кампания. Биха могли да се посочат още и „Двете хиляди думи” на чешките интелектуалци от Пражката пролет през 1968 г., както и някои необичайно дълги лозунги, носени по софийските митинги. Правило за последните е, че са написани от непрофесионалисти, с дребен шрифт и с дълги изречения, които не само трудно се запомнят, но дори трудно се разчитат.

Един кратък и ударен текст има по-силно въздействие и по-лесно се запомня. Различни са внушенията, характеристиките и целите на лозунга на малкия човек и на партийния щаб. Един партиен лозунг е предварително премерен, за да осъществи обвързаност с точно определени идеи и чувства.

В сравнение с него лозунгът на малкия човек е израз на определена личност или група, той иска да предизвика определени събития. Един от механизмите за въздействие върху властимащите, върху отговорните фактори и партийните щабове е издигането на лозунга. От времето след 10 ноември 1989 г. имаше редица примери до какво може да доведе несъобразяването с исканията на мнозинството.

В сравнение с 1989-1990 г. в навечерието на поредните избори8 можеше да се забележи пълното обезличаване на лозунга, отпадането на лозунга на „малкия човек” и пълното доминиране на партийния. Тежката икономическа, политическа и морална криза, в която се намираше страната, неизпълнението на обещанията, стигащо до откровена измама и наглост, гонитбата за властта, провалът на надеждите, рухването на вярата в себе си, че нещо можеш да промениш, издигнаха около хората стена по-висока от Берлинската. Те вече трудно могат да се поддадат на въздействието на щедри обещания, бомбастични лозунги, издигани от 48-те регистрирани към онзи момент политическите партии и коалиции, които ще участват в изборите. Не случайно според различни изследвания процентът на българите, които няма да гласуват, е между 22-30% с тенденция към спадане, като се смята, че няма да надхвърли 25%. Предполага се, че най-голям брой от тях ще бъдат млади хора до 29-годишна възраст. Наред с това общото мнение на наблюдателите е, че тази година предизборните кампании няма да повлияят съществено върху избора на хората за кого да гласуват.

 

1.2. ОТНОВО ДЕКОР

 

С приближаването на изборите на ВНС през 10-17 юни 1990 г. партийните централи отново обсебиха лозунга и сведоха функциите му до декор. Съотношението „казионни” – „неказиони” натежа в полза на първите. Лозунгът на малкия човек бе отнесен от потопа от изпипани с професионална ръка лозунги и плакати, които обаче почти винаги бяха лишени от въображение и мисъл. Съдържанието им бе свито до повтаряне на основните партийни постулати. Накрая се получи парадоксалната ситуация, при която на предизборните митинги от юни 1990 г. лозунгите бяха съвсем малко.

Хората, влезли в организациите, повярваха или така твърдяха, че те изразяват техните искания или интереси. Но аз не мога с ръка на сърцето да кажа, че един „казионен” лозунг е израз на същността на човека, който го носи.

Защо малкият човек се отказа от лозунга? Който е отивал на митингите от любопитство и ги е възприемал като ново усещане и съответно е приемал лозунга като нова изява, е задоволил любопитството си.

На някои митинги бе опасно в буквалния смисъл да думата. Това прогони част от хората – по-лабилни или по-предпазливи, или отхвърлящи насилието като средство на налагане на политическата кауза.

С изграждане на новите тогава организации мнозина намериха друг вид изява на политическото си съзнание, друга форма на общуване. В тях те повярваха, че са открили терен на качества, който дотогава не им е бил предоставян. Анонимният лозунг стана недостатъчен. Той се превърна само в една от формите на присъствие на организациите.

Битовите проблеми скоро надвиха политическата активност на значителна част от българите. Друга част по принципа „всичките са маскари” се оттегли, за да не бъде сред „будалите”.

Графитите бяха форма, която вървеше успоредно с лозунга, но след това го измести поради голямата си гъвкавост.

В медиите, станали тепих за сблъсък на вижданията и примамлив обект за завоюване от една или друга сила, отделният човек също видя своя лозунг.

Централизирането и организирането на политическата борба, все по-голямото развитие на медиите постепенно изтласка лозунга на малкия човек и „върна” ролята му на „декор”.

Веднага могат да се отличат „неказионните” от „казионните” лозунги. Първите имаха далеч не винаги особено ýгледен вид, често с правописни грешки, докато вторите, раздадени предварително, бяха „по-красиви”. Изпъква неизменно професионализмът.

Колкото до възгласите внушителна част от дошлите на митингите бяха дошли да се „навикат” и да се разтоварят.

 

2. ОБРАЗ СРЕЩУ ОБРАЗ

 

2.1. КАТАСТРОФАТА

 

„Както никога досега в нашето историческо битие ние бяхме заплашени от обезличаване, заплашени от изгубване на родовата си памет, на чувството си и съзнанието си за приемственост. Това стана, защото тоталитаризмът и управляващите среди не позволяваха и не можеха да си позволят да има друго божество, освен страшното, чугуненосивото божество на безродния догматизъм. Този догматизъм в името на антинародни, античовешки цели се опита да изтръгне от душата на българина народните скрижали, упования, наследени добродетели, преданията на българския етнос. Не трябваше нищо друго да съществува, освен примитивните зловещи кумири, чиито сенки и днес ни затискат като тежки гробовни кръстове, кръстове, забити в живо месо”.9

Подобна оценка би могла да се срещне у всяка политическа сила, у всеки автор от времето веднага след 10 ноември 1989 г. Тя бе просто задължителна, имаше функцията на „легитимация”. С атаката срещу „тодоритаризма”, „тошковизма”, „тошизма”, кръстен още „тъ(р)пизма”, който е „паднал”, за всички актьори в тогавашния самодеен политически театър бе необходимо още в първите думи на своите речи, обръщения, декларации и прочее да обозначат своето „местоположение” спрямо тоталитарната система. Разнообразие почти липсваше.

Когато отговаря на въпрос на авторитетния в. „Либерасион” за допирните точки между кампаниите, които е реализирал в Източна Европа, Жак Сегела заявява: „…Водещата мисъл във всяка кампания беше една и съща: Да прогоним комунизма”.

Главният консултант на кампанията на СДС, поканен от Франция след поредица победи, за пръв път се провали у нас. Един провалил се през май 1968 г. срещу генерал Дьо Гол лозунг „10 ГОДИНИ СТИГАТ” с лека промяна в цифрата отново се появява в България. През 1989 г. в 45 ГОДИНИ СТИГАТ. ВРЕМЕТО Е НАШЕ. Е, Генералът реши, че 10 години не му стигат, и обяви, че ще продължи да изпълнява президентските си функции.

Преименуваните комунисти също не се съгласиха да си отидат от историческата сцена, което „би било единственото достойно нещо”, което биха могли да направят противниците им. Те спечелиха изборите за ВНС с гръм и трясък. Така един провалил се веднъж лозунг се провали повторно в друга страна и в други исторически условия.

Ако мога да бъда напълно сигурен, Жак Сегела не е вложил особено усърдие, когато е изобретявал първата част от мотото на синята коалиция, променяйки само цифрата в един употребен вече лозунг. Що се отнася до втората мога да правя само предположения. Темата за времето се развива не на един от митингите. Още на първия опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г. е издигнат лозунгът ВРЕМЕТО Е В НАС, А НЯМА ВРЕМЕ. Пак там можеше да се срещне: ВРЕМЕТО Е В НАС, А НИЕ? Биха ли могли да послужат за идеята за ВРЕМЕТО Е НАШЕ? В класическата драма като че ли се съдържат всичките сюжети на живота. Дали там не са казани и всичките думи? Ето един диалог от „Хамлет”, на Уилям Шекспир. Когато Хамлет казва на Хорацио как се е измъкнал от пиратите, как е съчинил смъртната присъда на Розенкранц и Гилденстерн, които трябва да бъдат екзекутирани в Англия, Хорацио отговаря, че датският крал скоро ще получи вест за станалото там.

„Но дотогава времето е мое…”, казва Хамлет.10 Ако се махнат първите две думи, а местоимението от първо лице единствено число се промени в първо лице множествено, се получава: ВРЕМЕТО Е НАШЕ. Разбира се, това са само предположения. Но текстът е налице.

Кризата е извор на митове. Не можеш да излезеш на политическия „пазар”, без да си приготвил „надежди”, „спасение”, „обединение”. Така съвсем закономерно щом веднъж си се нарекъл Спасител, Обединител и Предводител, ставаш и Въплъщение на нацията. Но всичко това няма как да дойде на голо. Не може на „гол тумбак чифте пищови”. За да се „обуеш” ти трябва образът на страната до твоето идване. Колкото по-зле изглежда тя, толкова по-добре за теб.

Ето как изглеждаше в очите на ДКМС държавата ни: „загубена социална справедливост”, „жизненост, поставена под въпрос”.

„Ние не искаме да бъдем отново „изгубено” поколение и затова действията ни са радикално насочени към разобличаване на загубената социална действителност, към разкриване на вината на всички обществени фактори, поставили под въпрос жизнеността на страната.

Затова обвиняваме бюрократичния тоталитаризъм и досегашната практика на административно-държавно строителство на социализма за това, че:

- доведоха България до криза и компрометираха идеалите на социализма;

- предадоха паметта на загиналите за свобода и социално равенство синове и дъщери на България и подкопаха народното доверие в БКП;

- излъгаха вярата на поколения млади хора и използваха младежкото движение и Комсомола като разменна политическа монета.

С тези обвинения ДКМС приема и своята вина. „Комсомолската” част от командно-административната система също се разрушава”.11

Университетската организация на Димитровския комсомол при СУ „Св. Климент Охридски” в своята Политическа декларация определя кризата като „всеобща”, „небивала по своя характер”, „икономическа”, „етическа”, „криза на междуличностното общуване”. Според нея „личността от цел на развитието се е превърнала в параван за злоупотреби с властта. Под съмнение са поставени понятия като морал, законност, политика, партийност, държавност (23 ноември 1989 г.).12

Приемникът на Комсомола Българската демократична младеж също не пропусна да добави своя щрих към образа на близкото минало.

В началото на програмната си декларация тя очертава портрета на тогавашната младеж и на нейната организация: „Десетилетия наред живеехме в духовно застаряващо общество, създавано от и за възрастни. На работното място, в класната стая, на казармения плац, в университетската аудитория, навсякъде ни отнемаха възможността да променим настоящето. Бъдещето на страната се „твореше” от хора, които дори и биологически нямаха бъдеще… Младежта нямаше свои организации. Държавата имаше такава младежка организация, каквато ѝ беше потребна – единствена, бюрократична, формализирана, догматична, зависима, привилегирована. Такава организация нямаше перспектива”.13

Не случайно наблягам именно на младежките организации. Всички политически сили разбираха, че който спечели младежта, ще спечели изборите и преди всичко, ще спечели бъдещето. Без нея всякакви лозунги за „сполука” или за „собственост” върху ВРЕМЕТО остават кухи.

И БКП, и СДС в усилието си да убедят нацията в необходимостта от своето идване на власт правеха великолепни „аутопсии” – очертаваха в зловещи краски „третата национална катастрофа”. До голяма степен нейните „параметри” и в двете митологии се покриваха.

На митинга, организиран от Отечествения фронт на 17 ноември 1989 г. пред Народното събрание бе издигнат лозунгът „Живковски преструвки – не. Демокрация и гласност – да. Обаче никой не им знае шифъра $”. България се е превърнала във „феодално имение”, напомняше друг от следващия ден пред храм-паметника „Св. Александър Невски”. „Ние бяхме жертви на репресията”, добавя трети. „Във висшия ешелон няма нито един човек без неопетнено име”, продължи безрадостната картина четвърти пак на 18 ноември. И пак тогава направо като „поанта”: „България е стигнала На Ръ Ба (подпис: Т.Ж.)”, обявяваше лозунг от първия опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г.

Много оригинално допълнение и като съдържание, и като поднасяне представлява една желязна табела от резерват на същия митинг, която в неговия контекст звучи твърде зловещо: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ.

Има цяло „течение” сред лозунгите, особено силно сред първите изяви, което атакува управляващите и техните привилегии, сред които са резиденциите. Веднага се появява „отговор”: призиви те да станат клуб на независимите организации или детски и здравни заведения.

Само четири дни след София опозицията в Черноморската ни столица излезе на пл. „Варненска комуна” с 88 лозунга. Почти всички, с които разполагам, са по основния въпрос за националната катастрофа. И варненци искат виновниците за нея да бъдат пратени на съд. Цели седемнадесет само на първия опозиционен митинг в столицата искат същото, а в десет се споменават конкретно Тодор Живков и семейството му. Общо 38 са против него, а в 30 се атакуват „живковизмът”, „живковщината” и „живковистите”. Понятието „живковизъм” се образува по логиката на понятието „сталинизъм”, което след ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. е привнесено от Запад като клеймо, обозначаващо всеки, който не е привърженик на идеите на Хрущов. Така „живковисти” са наречени различните от „реформаторите”, които извършват дворцовия преврат на 10 ноември.

Варненци искат да се спре „демагогията на всички нива”, да се махнат оградите от плажовете, да се върнат парите и, най-важното – вярата на хората. Наситили са се да слушат „пълни доклади”, а да гледат „празни магазини”. „Стига зелен хайвер, искаме черен!”, много образно заявява един от лозунгите на малкия човек от 22 ноември.14

„Уравниловка”, „разделение” на „наши” и „ваши” (характерно впрочем за цялата ни история), на комунисти и останалите (с едно уточнение от БКП, което засяга самата нея – на „апарат” и „редови комунисти”), „водене на полулегално съществуване”, „информационно затъмнение”, „международна изолация”, „разрушена икономика”… Да продължавам ли? Няма да ми бъде трудно. „Екологична катастрофа” – тема, която стана много „модерна” през последните години на Системата и първите месеци на Прехода. После като че ли отшумя, без да се е променило нещо съществено, освен създаването на нови административни структури.

„Живеем в страна, притежаваща в огромна степен антиекологична икономика с нейните остарели технологии, с нейните нискоефективни или въобще липсващи пречиствателни съоръжения, с ниска технологична култура, недалновидно планиране и управление, с безотговорно планиране или пренасочване на и без това оскъдните средства, отделени за опазване и възпроизводството на природната среда”.15

Доста зловещ образ не само на екологичното състояние в България, но и на нейната икономика като цяло, даден в програмната декларация на едно от първите опозиционни движения отпреди 10 ноември 1989 г. „Екогласност”. Освен това то заявява, че у нас „тези, които взимат стратегическите решения не са същите, които понасят главните последствия от тяхното изпълнение”. Тази характерна черта на тоталитарната система се отразява и върху екологичната сфера. И в нея има привилегировани и непривилегировани. „Нещо повече: степента на отговорно участие във взимането на решения е за всеки индивид обратно пропорционална на степента, в която той понася зловредното действие на екологичните замърсители”, допълва безрадостната картина споменатата декларация.16

Очевидно е, че екологичната карта е доста удобна за всеки играч. Щом една държава довежда „обкръжаващата среда” до състояние на колапс, а съществуването на човека се поставя под въпрос, тя трябва да си „върви” – една от мишените, в които не престават да се целят и „червената” и „синята” пропаганда.

На територията на митингите се повдигнаха редица проблеми: за „наследството” от предишния режим, за новите икономически, политически и социални структури, за модела, който ще възприемем и т.н. Можеше да се очаква, че новата „терминология” бързо ще си пробие път. Още от самото начало квалификациите „живковист”, „номенклатурчик”, във вариант „номенклатурчин”, от времето на решението след 29 декември 1989 г., „червен милионер”, „протеже на Живков” и др., трайно окичиха партийната аристокрация. Бързо бе възсъздаден речникът на демокрацията „в строеж”. Интересни бяха заемките от „перестройката” – „командно-административна система”, „горбачовски път”. „Цитатите” в култорологичен смисъл от руската перестроечна преса – идиоми, метафори и пр. директно текат у нас със закъснение от 1-4 години. Има например сборник от 30 статии под заглавие „Иного не дано (Ю. Афанасьев, Прогресс, 1988)”. Ако се направи едно сравнение между неговите послания и тези у нас се вижда, че до 50% от същностните послания текат механично.

Първите митинги се покриха с искания за свобода, гласност, демокрация, социална справедливост, преустройство. Но да не забравяме, че и преди 10 ноември 1989 г. нашето общество беше и „демократично” и „социалносправедливо”, че в последните години и за гласност, и за преустройство ратуваше.

Сред всички издигнати лозунги тези, които конкретизираха как точно ще се разбират „новите” стари понятия и в какъв вид ще се приемат в живота ни, бяха твърде малко. Но само в една държава с прекъсната демократична традиция можеше да се роди абсурдът от 18 ноември 1989 г.: НЕ ОПОЗИЦИЯ, А ПЛУРАЛИЗЪМ.17 Как да не ти се иска да изкрещиш: „ДЕ-МО-КРА-ЦИЯ!”

 

2.2. МИНАЛО И КОРЕНИ

 

Ключ към цялостното разбиране на образа на двете сили е представата, която дават за миналото и корените си – както на своите, така и на страната. Именно на тази основа е едно от най-непримиримите различия помежду им. Докато БКП е била единствената управляваща партия, оглавила тоталитарния режим, то една голяма част от привържениците на СДС или техни близки са репресирани от него, голяма част твърдят, че са били репресирани или онеправдани, а заслужаваща внимание поради броя си част направо са били негови кадри със значителни „приноси”. И двете сили всячески се стараят да представят противника като носител на миналото.

„В 1917 г. условията в Русия се оказват благоприятни за извеждането на преден план на екстремистката линия за преобразуване на обществото по насилствен, а не по еволюционен път. Болшевиките прекъсват нормалния ход на развитието на цивилизацията и създават тоталитарно общество, управлявано от една йерархично изградена партия начело с водач – пророк и диктатор.

Болшевиките разцепват международното социалдемократическо движение, анатемосват социалдемократите, които не споделят идеите им, обявяват ги за главни крепители на капитализма, наричат ги ренегати, социалпредатели, социалфашисти, започват с тях война. Социалдемократите не приемат болшевишкия експеримент: терора, некадърността да се развива икономиката, фанатизма, унификацията на личностите, премахването на демокрацията, на критиката срещу режима, на правото на контрол над управляващите, господството на грубата сила над интелекта и творчеството, месианските претенции за налагане с оръжие на утопичния комунистически калъп над човечеството, на равенство в обща бедност и постигнато с кръв, страдания, на невежество, посредственост, мързел и корупция. За този тип общество Н. Бердяев пише: „Вашият социализъм е принудителна добродетел и принудително братство”.18

Всяка революция, дори и „нежната”, ражда „борци”. Най-„активни” са следреволюционните „активни борци”, които искат да компенсират „малкото” си закъснение с енергична дейност или с писане на мемоари, в които се „разкрива” кое как се е случило в действителност.

В схващането на БКП за корените ѝ могат да се открият две противоположни посоки. Първата е движение от корените, които са ѝ опора, а втората на връщане към тях, към изначалните социалистически идеали. Така още в началото след 10 ноември, когато много се говори за преустройство, редица оратори наблягат, че са „с партията на Благоев и Димитров” и че са „потомци на самоковските комунари”.

На въпрос на швейцарски кореспондент дали с утвърждаването на БСП България няма да се изолира от света, тогавашният министър-председател и член на Председателството на Висшия партиен съвет Андрей Луканов на предизборен митинг на социалистическата партия в Нова Загора на 3 юни 1990 г. отговаря: „Не, защото БСП има корени на тази земя и те са дълбоки…”19

Своите КОРЕНИ БКП извежда още от революционерите Васил Левски и Христо Ботев. На митинга на 13 декември 1989 г. пред Българската народна банка, на който се обявява отказът от член 1-ви от тогавашната конституция за ръководната роля на БКП, е издигнат добре пасващият за случая лозунг: КЪМ ДЕМОКРАТИЗМА НА ДЯДО БЛАГОЕВ (Димитър Благоев е създател на БРСДП през 1891 г.).

Всъщност движението към корените може да се проследи по лозунгите още на първия митинг в София на пл. Народно събрание, свикан по инициатива на комитетите на политическите и обществените сили на Отечествения фронт на 17 ноември 1989 г. Това е една перфектно организирана изява с участие на най-големи български таланти като Гена Димитрова, и с освобождаване на ученици за демонстрация на масовост. Тогава се издига лозунгът КЪМ ПРОГРАМАТА НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ ОТ 17 СЕПТЕМВРИ 1944 Г. А мотото на първата сбирка на движението „Насока”, създадено от потомци на антифашисти, е СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ И ДЕМОКРАЦИЯ – ЗА ТОВА УМРЯХА НАШИТЕ РОДИТЕЛИ (19 май 1990 г.). Очевидно или на нашето време не му достига чистота за социалистическите идеали, или е по-лесно, необезпокояван да се върнеш назад и да си вземеш назад каквото ти трябва от миналото, както го извадиш от контекста на конкретните исторически събития и личности.

Изборът на датата на първата сбирка на движение „Насока” едва ли е случаен”. На 19 май 1934 г. е извършен държавният преврат от политическия кръг „Звено” и Военния съюз с помощта на армията. Със сигурност потомците на антифашистите мислят за него като за „военнофашистки преврат”, нанесъл последния удар на остатъците на буржоазната демокрация с отмяната на конституцията, разпускането на парламента, разтурянето на политическите партии и организации, а също и на ВМРО, въвеждането на нова система в държавния и политическия живот: назначаването на кметовете от централната власт, образуването на държавни и професионални организации и др. Въвеждането на държавни монополи засяга отчасти интересите на едрия капитал. С налагането на оставката на ген. Пенчо Златев през януари 1935 г. е сложен край на дванадесетомайския режим.

От една страна, ако си припомним исканията на митингите дали са на управляващи или на опозиция, те са именно възстановяване на това, което дванадесетомайци отнемат, както и само десет години по-късно постепенно ликвидира и тоталитаризмът. От друга страна подчертаването на символичните дати в нашата история е характерно за лозунгите: ПОМНИ 9-ТИ, ПАЗИ 10-ТИ и ПОМНИ 9 ЮНИ, ПАЗИ 9 СЕПТЕМВРИ.

На 9 юни 1923 г. е извършен държавен преврат срещу правителството на Александър Стамболийски. За членовете на „Насока” той е „военнофашистки”, докато деветосептемврийското въстание е „антифашистко”, независимо, че последният български кабинет, оглавяван от министър-председателя Константин Муравиев има нефашистки характер. Не само това. Просто в България няма фашизъм на власт, но както е известно и до днес определени политически сили и, което е още по-тъжното учени, не спират да провъзгласяват, че Септемврийското въстание от 1923 г. е „антифашистко” – особен принос в историята: първо „антифашизъм”, без „фашизъм”.

Съхраняването на историческата памет е отличителна черта на образа, който изгражда за себе си БСП. На 13 декември 1989 г. пред БНБ един от лозунгите напомня: БКП ДАДЕ СВИДНИ ЖЕРТВИ. Кандидатът за народен представител и член на Председателството на Висшия партиен съвет Филип Боков пред мемориалния комплекс на битката в местността Равен край Белица, където са убити 9 партизани от Разложкия отряд „Никола Парапунов”, на 16 май 1990 г., заявява: „Ние стоим не пред образите на жертви, а на герои. Ние сме тук и няма да допуснем да омаловажаваме делото им”.20

БСП носи идеите на поколения социалисти още от Бузлуджа и няма да позволи обругаването на паметта на падналите за тяхното възтържествуване, нито забравата им, както и опитите това да бъде сторено. Тя е „партия, която притежава мъдростта на изминалите 100 години.”21

Социалистическата партия не забравя нито доброто, нито злото от миналото. Може да говори за приемственост в идеалите – от първите социалисти към антифашистите и участниците в Отечествената война.

Отличителен белег в образа на МИНАЛОТО на БСП е идентификацията ѝ с кумири, с личности и ценности с национално значение. Така комунистите на 13 декември 1989 г. са подканени от някои лозунги: ДА ДОКАЖЕМ, ЧЕ СМЕ ДОСТОЙНИ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА ЛЕВСКИ, БОТЕВ И ДИМИТРОВ; ПОМНЕТЕ ШИПКА И БУЗЛУДЖА.

Може да се отличи придаване на национална значимост на събития и личности на социалистическото движение, т.е. едно сливане на националната история, характерно за времето до 10 ноември.

Твърде интересно е схващането за ролята на Георги Димитров в миналото и настоящето на социалистическата партия. Цитати от негови изказвания могат да се срещнат по всички митинги на БКП и нейната наследница, например „Аз се гордея, че съм син на българската работническа класа” (1 март 1990 г., София, стадион „В. Левски”, Общоградско събрание, организирано от ВПС и общинските комитети на БКП). Много характерен за отношението на комунистите към героя от Лайпциг е лозунгът от същия митинг: ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ ДИМИТРОВ. Докато още веднага след 10 ноември започват да се публикуват редица документи и книги, разкриващи истинската роля на Г. Димитров в международното работническо и комунистическо движение и в някои ключови събития от най-новата ни история, за много социалисти на най-различна възраст и с най-различна професия той продължава да е кумир: „Велик българин” (Сабина Ракарова, 40 г. и Стела Бачийска, 32 г., учителки, народни представителки), „Една голяма истина” (Бончо Паунов, 38 г., инженер), „Символ на много неща” (Николай Големанов, журналист от в. „Дума”), „Една светиня” (Николай Борисов), „Най-прекрасното нещо, което е създала партията… рядък българин” (Лютова).

Стела Бачийска твърди: „За нас Димитров е всичко, всичко. Ние сме от това поколение, което прогледна и видя България през очите на Димитров.”22 Лозунгите, цитатите от негови изказвания, носени по митингите, споменатите по-горе мнения дават представа за отношението на електората на БКП (БСП) към него, както и за по-бавното приспособяване към новите оценки или пък за пълния отказ на част от хората да приемат цялата истина или поне това, което се представя за истина.

Същевременно на първия опозиционен митинг бе издигнат лозунгът ДИМИТРОВ УПРАВЛЯВАШЕ И БЕЗ УБО. Всъщност още в първите си крачки българската демокрация е зачената в грях. Става дума за пълна манипулация. Още през 1944 година се създава структура, съответстваща на УБО.23 Още с прохождането на демокрацията се срещнахме с манипулацията, вече на ново равнище. Бяхме близки семейства с охраната на Георги Димитров, близки сме и до днес с неговата съпруга. Водачи от неговия ранг от международен мащаб напълно естествено имат охрана. Всъщност доста сръчно се влага противопоставянето на съвременните партийни и държавни ръководители, „оградени” от УБО и „окопани” в своите резиденции и образа на човека, който върви по улиците и се ръкува с хората.

Не бих могъл да посоча партийната принадлежност на човека, който е издигнал този лозунг. Пред „Св. Александър Невски” се бяха събрали хора с най-противоположни пристрастия и интереси. Във всеки случай тук се очертава един от механизмите на противопоставяне, използван и от БКП, и от опозицията в борбата за близкото минало. Защото независимо, че бе извършен превратът на 10 ноември и някои хора си бяха отишли, а други – заели по-високи постове, изкореняването на тоталитарната система тепърва предстоеше. Дори и днес, 30 години по-късно, съвсем не съм сигурен, че вече сме „чистички”. Във всички случаи мисленето ни тепърва предстои да се отърси от старите стереотипи, призраци и страхове.

БСП взе на въоръжение по-старите кумири, освети ги в нова светлина и ги възправи срещу последните, току-що паднали божества, които не са можели да управляват без УБО. Опозицията в борбата си за власт дори удари социалистите „с техните камъни по тяхната глава”. Един пример за това е отбелязването във в. „Демокрация” на годишнината от убийството на Трайчо Костов.

Има редица противоречия в схващането за МИНАЛОТО, представено от СДС. Основен мотив в него бе, че през 45-те години на управление на Комунистическата партия в България е властвал непрогледен мрак, шествало е насилие и нищо светло не се е случвало на българина. Непрекъснато се възпява 1939 г. поради най-високите икономически показатели, достигнати от нашата страна през нея. Така, ако има някакви постижения, те нямат нищо общо с БКП. В стремежа си да почерни и без това черната картина на тоталитарното управление СДС непрекъснато публикува спомени на очевидци на престъпления на режима, на репресирани от него – все нови и нови факти, като се описват пробитите черепи и заровените в земята или изгорени живи жертви на насилието. Особеното на тези материали е, че всички представят убитите или затворените като невинни и създават образ на мъченика на комунистическия режим.

Синята пропагандна машина умело използва героизма и добродетелите на жертвите на репресиите, като ги придава на цялата организация.

Лансирането на темата за лагерите започна от предаване на Кеворк Кеворкян от февруари 1990 г. за лагера в Ловеч след няколко статии в местния комунистически вестник на ОК на БКП. Кеворкян транслира този проблем в национален от тези частни публикации. Темата за лагерите е една от „подарените” на опозицията, когато се поставя въпросът за помощ на „неформалите”.

Ето какво казва кандидатът за народен представител от СДС от София – община „Красно село”, Димитър Куманов: „Ние нямахме официално минало – нашата среда бяха лагерите и затворите. Всъщност това бе пренасяне на искрата на свободата през чистилището на социализма”.24 Така темата за МИНАЛОТО в образа на СДС често се ограничава до последните 45 години. На въпроса какво би пожелал на българина, Димитър Баталов от Клуба на репресираните след 1945 г. отговаря: „Да вижда в наше лице последните, които страдаха по политически причини”.25 На първо място тази организация слага в платформата си „Историческа памет”.

Изобщо една от най-съществените теми при изграждане на образа на МИНАЛОТО е лагерната. На 28 ноември 1998 г. на дискусионна среща, свикана от Съюза на репресираните в България, неговият заместник-председател Петър Драгулев заяви пред БТА, че 350 000 българи са лежали в затвори и лагери по политически причини от 7 септември 1944 г., когато пада първата жертва на новата власт, до първата голяма политическа амнистия в страната на 7 септември 1964 г.26

Няма да коментирам достоверността на тази цифра, нито различните мнения и аналогии с непрекъснато нарастващия брой на червените активни борци между 1944 и 1989 г. Все пак не мога да пропусна да отбележа, че и по темата за лагерите и затворите, и за насилието, извършвано в тях, се прилага стария изпитан механизъм на копиране, възприет по вица още отпреди 10 ноември:

БЪЛГАРСКИЯТ СЛОН Е ПО-МАЛЪК БРАТ НА СЪВЕТСКИЯ СЛОН.

Нито броят на репресираните е толкова голям, нито режимът е толкова тежък, колкото е в ГУЛАГ. Освен това трябва да се има предвид, че далеч не всички са били „политици”. Съвсем не искам да кажа, че не е имало репресии или лагери. Нещо повече, по тази тема ще цитирам не нечия чужда публикация, а собствен източник, направо свален от касетофона ми. Това беше жена, която успях да запиша въпреки хаоса от звуци на първия митинг на СДС на 10 декември 1989 г. в София. Докато се четеше резолюцията му и от всички страни се скандираше, викаше и свиреше, тя говореше, доста енергично, без да се обръща към определен слушател. При прочитането на точка от резолюцията, в която се настояваше за незабавно разпускане на партийните организации в съда, прокуратурата и МВР, тя се обади: „Ме-Ве-Ре-то, Ме-Ве-Ре-то натири сина ми в психиатрията”. По-нататък разказа за психиатрията. При точката за „безусловна реабилитация на всички, осъдени по политически причини”, тя каза: „Сергей Антонов беше в Карлуково, аз го видях. И моят син беше там… Аз се омъжих за чужденец. Прибраха ми го! (сина ми – б.а., Х.М.). Ах, идиоти! Младежи лежат там, какви младежи!” Едно измъчено лице, една изтерзана, наранена душа…

Опозицията изведе своите КОРЕНИ още от възрожденците. Нейните предци са управлявали България в редица правителства, представлявали са я зад граница, били са част от интелекуалния и културния ѝ елит. Много от тях оставиха мемоари и архиви. През периода на така наречената „народна демокрация” през 1944-1949 г. опозицията е смазана с показни процеси, нейни представители са изпратени в затвори и лагери. Партиите, които я съставяха, бяха разцепени и ликвидирани, или принудително преминаха в редовете на БКП. Единствената организация, която е формално различна от нея, бе БЗНС, но тя нямаше никакво реално значение в управлението.

По-личните от предците на днешните водачи на СДС са били наши политици и държавници или изтъкнати интелектуалци от следосвобожденския период. Особена гордост излъчваше вестникът на синята коалиция, когато даден неин член предадеше материали за КОРЕНИТЕ от преди Освобождението, за роднински връзки с наши възрожденци. Такъв пример е доайенът сред лидерите на СДС, 81-годишният Борис Кюркчиев, председател на Демократическата партия. Роден в семейството на битолски ревизионен войвода през 1909 г., той влиза в партията на 18 години. Още на следващата година основава около 120 организации в провинцията. След 1947 г. прекарва около месец в лагер.27

Може да се каже, че СДС държи да внуши на своите избиратели, че уважава миналото и цени достиженията на българския народ, както и неговите традиции, и че се бори за тяхното възкресяване, след като жестоко са били потъпкани през властването на БКП.

Черно-белият подход към времето преди и след 9 септември 1944 г. доведе до пълно отричане на всичко постигнато. Доведе до представата, че българите са били роби, с робска психика, приели войнстващото насилие в продължение на почти половин век и ще си останат такива, докато не гласуват за СДС. Особено характерно в това отношение е отмерването на дните до идването на свободата на първа страница на в. „Демокрация”, образът на метронома в телевизионната пропаганда на коалицията, т.е. до изборите, когато нацията ще направи „правилния избор”. В броя на „Демокрация” за Великден на първа страница горе пишеше с едри букви: „15 април – Възкресение Христово”, а долу: „10 юни – Възкресение Българско”. Значи ли това, че нечия изборна победа е равностойна на саможертвата в името на човечеството на Иисус. Метрономът през изтичащите дни до изборите в синия официоз е символ на създаването на викториална психоза.

Нека чуем и рекламиста Цветан Маламин, доктор по философия, „направил” кампанията на БСП за първите избори. За противника той се изказва така: „СДС изобщо не заподозря, че кампаниите се замислят, планират и провеждат от специалисти и макар да са, както твърди Елка Константинова, все тънки и интелигентни хора, СДС започна една изключително дебелашка кампания, та и на Сегела му беше невъзможно да я поправи.

Характерът на пропагандата на СДС (до идването на Сегела и неговия екип това бе пропаганда модел 1949 г.) беше деструктивен, а знае се, че СДС налепи плаката с черепите (какви великолепни трагични знаци!), вече не се съмнявах, че е невъзможно да спечели изборите”.28

Напълно съм съгласен с това обобщение на г-н Маламин, и то не само защото резултатите от изборите за ВНС го подкрепят. Не мога да не приема и една друга негова констатация в същия материал: „Разликата между специалиста и лаика е, че първият приема електората такъв, какъвто е, и не му се цупи, защото мисли за следващите избори”.29 Истината е, че Съюзът се обиди на българите, защото не са го „разбрали”.

Този образ на България отне на СДС доста гласове на хора, които цял живот са се трудили и чийто принос трудно може да се отрече. А и не беше „приятно” да ти внушават, че досега си живял в концлагер и че нищо не си направил, за да промениш положението си, и си живял в съседство с насилието, извършвано над други хора, „истинските хора” – и си се правил, че нищо не знаеш.

Не е случаен фактът, че Жак Сегела се е противопоставял на картата с черепите. Той самият обаче я е нарисувал, за да не „бездейства”, „един малък плакат” още първата нощ след пристигането си у нас. „Той представляваше България, обградена с бодлива тел, по средата беше изписан лозунгът 45 години стигат”.30

Пристигналият с личния си самолет „идеолог” на френската реклама бе главен консултант за предизборната кампания на СДС. Предстоящото гласуване бе определено от него като „първия, а може би и последния шанс на българите за истинска свобода”.31 След успеха си със „Спокойната сила” и с „поколението Митеран”, след участието в кампанията на Джордж Буш, след победата от март-април 1990 г. на Унгарския демократичен форум г-н Сегела се провали. Единственият му провал в източноевропейските страни след като спечели в Чехословакия и Полша през юни 1990 г. бе България.

Два дни след интервюто на г-н Сегела в „Демокрация”, в което той обяснява своите принципи и условията, при които е приел предложението на СДС – безвъзмездно, всеки път, когато може да се помогне на демокрацията, той отговаря кратко: „На разположение съм”32 – на първа страница на същия вестник се появява картата на лагерите в България.33

Лозунгът 45 ГОДИНИ СТИГАТ звучи и като 57 ЛАГЕРА СТИГАТ.

„Лагерната тема” е истинска „синджир марка”. За пръв път се появява на общинска конференция на Ловешкия комитет на БКП, на която се говори за лагера „Слънчев бряг”. Следват статии в областния вестник „Народен глас” (до 1988 г. – „Заря на комунизма”).

В брой 24 от 3 февруари 1990 г. Иван Паскалев публикува материала „След опита да се повдигне завесата около злокобните събития отпреди 30 години се разкрива значението на израза Слънчев удар на Слънчев бряг”. На 24 март 1990 г. под заглавие „Поклон пред жертвите на лагера край Ловеч” е публикувана информация за изява на СДС от предишния ден.

В последния ден на март Иван Паскалев пише статията „Ново завръщане на темата „Слънчев удар” в Слънчев бряг, за да се разграничи истината от вероятността, твърдостта от жестокостта, преувеличението от жестокостта”…

Всяка смърт е нещо лошо, но без присъда е нещо ужасно.

В три точки под заглавието са изложени основните акценти в нея:

- Нужно ли е противопоставяне, когато трябва да покажем главното си качество – човещината?

- Как трябва да се определи достоверността – има ли нещо по-важно от цифрите?

- Извършените злодеяния са нещастие за целия народ –нужно е единство за недопускане на нови.

Българската телевизия в една „Всяка неделя” от месец февруари придава на темата полагаемата ѝ се национална значимост.

Съвсем не е случайно и посещението на председателя (президента) Петър Младенов и на председателя на Министерския съвет Андрей Луканов в Ловеч, които откриват паметна плоча с текст: „Никога вече насилие. Поклон пред жертвите на тоталитаризма” (90Х70) и полагат венец на 17 април 1990 г., събитие, отразено в областния вестник „Народен глас” на следващия ден. На северната страна на каменоломната са застанали представители на клуб „Демокрация” – СДС - Ловеч и на СДС – Троян.

Поклонението пред жертвите не бе повод за българите да се съберат. Нито скръбта или радостта, нито паметта или почитта, независимо от това дали ще се съберем там, където е бил обесен Левски или там, където е бил убит Ботев. В действителност ние не бяхме и до днес не сме се обединили дори на основата на ценностите и стойностите, които сме обявили за общонационални. Може би сме най-единни, когато гледаме някой латиноамерикански сериал, който направо предизвиква истинско затишие по улиците и след това оживени коментари на „общественото мнение” по пейките в очакване на следващия епизод

Тогава ще си задаваме до Второто пришествие въпроса по телевизия „7 дни” в предаването от 6 септември 1999 г., посветено на Съединението от 1885 г.: „114 години след Съединението единни ли са българите?”

Вестник „Демокрация” стартира на 12 февруари 1990 г. Една от постоянните му рубрики бе „Българският ГУЛАГ”. Заглавията, подзаглавията и дори само няколко изречения от всеки материал говорят достатъчно.

„Специализация по лагерно дело”. Така е наречена статията на Юлияна Недева за ген. Мирчо Спасов във в. „Демокрация” от 5 април 1990 г. В началото се цитира биографична справка от енциклопедичния справочник „Трудовата слава на България” от 1987 г. Следват ордени и все от класата на „Герой на социалистическия труд”, 3 пъти орден „Георги Димитров”, „Народна Република България – І степен”, „9 септември 1944 г. – І степен с мечове”, „Народна свобода 1941-1944”, съветския орден „Червено знаме” и пр. Сам концлагерист, той е създател на ловешкия „Слънчев бряг”. Член е на ЦК на БКП между 1962 и 1982 г., народен представител от същата тази 1962 г., когато е закрит лагерът в Ловеч до 1986 г. Няма що – богата „трудова” биография.

Под същата рубрика е включен и материалът на Гео Крапчев от 6 април във в. „Демокрация”: „Вълчо почина… излишно е да идвате!” Той започва с един „Тъжен помен”: „Изминаха 37 години от смъртта на Вълчо Христов Вълчев, на 27 години, от село Габаре, Врачанско, починал на 10 април 1953 г., в Сливенския затвор. Панихидата ще се отслужи на 6 април от 11.30 часа в църквата „Св. Неделя” в София. Каним близки и приятели да почетат паметта му”. В тази статия са описани страданията на един неуспял беглец през 1951 г. След деветмесечни побоища, тормоз, разпити за нещо, което е установено още от първите дни – наречени „следствие”, следват съд и присъда – 8 години затвор. „Мъчителната обиколка на затворите в България („с възпитателна цел – опознай родината, за да я обикнеш и да не желаеш да я напускаш повече”), както много образно се е изразил авторът. Болестите, които прекарва в затворите са цял поменик: ревматизъм, два пъти воден плеврит и накрая – менингит. Чичо му отишъл на свиждане в Сливен, изпраща телеграма: „Миличкият Вълчо на 10-ти почина и е погребан в Сливен. Моите съболезнования. Излишно е да идвате. Бог да го прости”.

На смъртния си одър майка му моли да сложат цензурираните му писма, за да бъдат до нея в последния ѝ път. „Дъщеря ѝ не изпълнява тази поръка, за да запази един спомен от любимия си брат”.

„Зад табелката – куршум” („Демокрация”, 6 април 1990 г.). Под това заглавие Димитър Куманов описва българския ГУЛАГ: „Огромната система на българския ГУЛАГ, съставен от множество следствени служби, лагери и затвори, се реализираше на принципа на неограничения терор при пълно игнориране на всички общочовешки норми за цивилизовано поведение и законност”. Преживяното от всеки затворник, а такива живи свидетели са хиляди, авторът характеризира като „невероятни и покъртителни събития, надхвърлящи границите на човешкото въображение, тотална безчовечност”.

В началото на 50-те години Плевенският затвор е бил място за гладна смърт. „На стотиците политически затворници там се даваше храна, чиято калоричност бе едва около 30-40% от минимално допустимата – някъде около 600-700 калории на ден. Стигаше се до психични отклонения от системен глад”.

Белене си е имало друга специфика. Там твърде лесно се е стреляло по затворниците. И то често без причина. Там е имало купища табелки с надпис: „Гранична зона. Стрелба без предупреждение”. Те са се набождали на местата, където са работели лагерниците. „Пристъпиш ли зад табелата – куршум”.

Системата на терор не отминава и затвора-болница – Кюстендилския затвор.

Александър Моллов от Националния комитет на Републиканската партия разказва пред Лазар Димов своите преживелици из нашенския ГУЛАГ. Той не желае отмъщение, а да се знае и да се помни истината и да „разберат хората, за кого трябва да гласуват в изборите”. След неуспешен опит за бягство на Запад през Югославия той преминава през Държавна сигурност: „Опитах и боя, лишаването от сън, обръщането на биологичния часовник (не ти се разрешава да спиш през нощта, а само през деня), лишаването от правото да легнеш и дори да седиш продължително време”. Целта им е да разкрият организирана група. Присъдата е две години лишаване от свобода. Следват живи описания на следователи, надзиратели, отношенията им със затворниците и между затворниците.

„Диагноза: Непоправим” (в. „Демокрация”, 11 април 1990 г.).

В търсене на истината за концентрационните лагери всеки документ придобива голяма стойност, вече сме свидетели на разкритията, на опитите те да се представят като плод на нечие болно въображение и какво ли още не. Къде са документите и фактите? – питат неверниците и ние не можем да им кажем нищо друго освен, че те са у тези, които нямат интерес да ги покажат. Пред нас стои един смъртен акт от 29 септември 1961 г., на лицето Найден Венков Атанасов Вълчев от с. Негован, Софийско. Умрял е от туберкулоза на белите дробове и пневмония в град Ловеч в трудовата група.

„Ние бяхме в Зеленидол. Свидетелство от несъществуващия лагер” (в. „Демокрация”, 12 април 1990 г.). В брой 7 от 10 април 1990 г. в. „Дума” ни уверява, че в Зеленидол „лагерът не съществувал”. Излиза, че „в двете бараки, останали от нацистите, бяха настанени изолирани граждански лица от различна националност… при полусвободен режим…”

Но как да разбираме словосъчетанията „полусвободен режим” и „изолирани граждански лица”? Продължават спомените на Роберт Попиц, престоял на 11-годишна възраст в лагера Зеленидол край Благоевград, защото той и майка му имали германско поданство – връзки с Германия. По тогавашните закони на Третия райх много хора получават германско поданство след брак с германец или защото се намират например в насилствено присъединената през 1938 г. Австрия. В лагера край Благоевград има няколкостотин души: жени, деца, по-малко мъже, на възраст от 1 до 80 години – предимно поданици на Третия райх.

Под заглавие „Въпросителните остават” на същата дата е поместен кратък материал за организирането на приемна в Ловеч от Специалната комисия за подпомагане разследванията на извършените престъпления и извращения от служителите на МВР в лагерите край Ловеч, Скравена и др. Жители на Града на люляците са свидетелствали пряко или по телефона за злодействата през 50-те и началото на 60-те години.

След приключването на двудневната работа специално за в. „Демокрация” членът на комисията Любен Отов, секретар на Движението за гражданска инициатива, споделя, че това, което се говори сред народа и се огласява от медиите е общо взето вярно. „Немалко свидетели дадоха показания за жестокостите, които са ставали тук. Разбира се, местната общественост е знаела, но е била заставена да мълчи. А партийната и държавната власт не е стояла настрана от тези действия”.

УБИЙЦИТЕ СА ЖИВИ! СЪД!, БОЙ ЗА ЧОВЕКА В ИМЕТО НА ЧОВЕКА! – тези лозунги, венци, дори малко дете, почти бебе, бяха влезли в кадър, който е част от публикациите под рубриката „БЪЛГАРСКИЯТ ГУЛАГ”. Последният материал бе озаглавен: „За да се помни”. „Научихме, че лагерниците от ловешкия концлагер са работили на строежа на партийния дом в Ловеч. Предлагаме на входа на тази сграда да се постави паметна плоча с подходящ текст. Така тя постоянно ще напомня на номеклатурчиците от комитета, че техният партиен дом е построен с цената на кръвта и страданията на невинни жертви на тоталитарния режим”.

Под заглавие „Отново за лагерите” във в. „Демокрация” от 18 април излезе материал за пресконференцията в парк-хотел „Москва”, организирана от вече споменатата Специална комисия за подпомагане на разследването на престъпленията в лагерите в Ловеч и Скравена. Сред хората, препълнили салона, са наши и чужди журналисти, както и репресирани, оживели след „стаж” от 8, 10 и 12 години в така наречените „трудововъзпитателни общежития”.

Председателят на Клуба на репресираните след 1945 г. и член на комисията Димитър Баталов заяви: „Ще настояваме да не останат ненаказани виновниците, ние само установяваме престъпленията, а наказанието е от компетенцията на съдебните органи”.

Така би трябвало да бъде в една истинска демокрация. Но винаги един от особено острите упреци, отправяни към съдебната система, е бил заради нейната „мудност”. Не става дума само за България, но за страни, които претендират отдавна да бъдат цивилизовани.

„Да сме убили най-малко 50 души. Един „невинен” разказва”. Разговор на Гео Крапчев с Александър Кюркчиев за убийствата на фашисти веднага след 9 септември 1944 г., за масовия гроб край Добринище, за увереността му, че всичко е добре прикрито и че гората трябва да се изкоренява, за да се намерят гробовете. (в. „Демокрация”, 24 април 1990 г.).

Полусляп, полуглух, Борис Алурков говори хриптящо благодарение на ларингофона. Сам не може да се движи. Той е единственият ловешки лагерист, получил квалифицирана медицинска помощ. На 9 януари 1961 г. става едно от поредните нещастия на обекта. Каменарският взрив е с изтекъл срок на годност. Избухва в ръцете на Алурков. Жестоко разкъсана е цялата коремна област, сериозно са пострадали зрението, слухът и говорът му. Всъщност първоначално е откаран в моргата, но там санитарят забелязва, че леко помръдва. Качват го в едно от отделенията на софийската болница на МВР.

Днес живее в общежитието за слепи. Иска от органите на МВР да му предоставят доказателства за неговата „вина”. За престъпниците иска законен съд и присъда (Екатерина Бончева, „И моргата е спасение”, в. „Демокрация”, 2 май 1990 г.).

„БКП се „разграничава” от престъпленията, като оставя виновниците в своите редици. Оклеветители, „безименни”, доносници, „диспечери” и надзиратели с партийни книжки – те са сред нас и редовно плащат членския си внос”. Илюстрация към този материал от 12 май във в. „Демокрация” на Георги Асьов е поредната карта на Българския ГУЛАГ с 86 лагера и затвора.

Веднъж се говори за 57 лагера. Друг път в материал под заглавие „Частен затвор ще строи фирма в Пловдив” във в. „Дума” от 15 юни 1994 г. се споменава, че ново строителство на затвори през последните 40 години нямало, като се изключи женския в Сливен. „Сега в България има само 11 затвора, 1 поправителен дом за непълнолетни и 19 трудововъзпитателни общежития… Разрушени са 13 [затвора], смятало се е, че постепенно престъпността ще отмре като явление”.

„Заченати в страх” с подзаглавия „Нима това го е имало?”, „Ехото на омразата” и „Знаехме, всичко знаехме”. Тук е включено интервю на Жак Соломон с Благой Гайтанджиев (Благо Магарето). Биографията му на лагерист започва на 27 декември 1947 г. и с малки прекъсвания продължава до 1962 г. като „географията” на лагерите Кофалджа, Белене и Ловеч, в които е „лежал” може и днес да се проследи по дълбоките белези по тялото му.

В Ловешкия лагер той е бил бригадир. Твърди, че не е имал друг избор, а и си е давал сметка, че един човечен бригадир до голяма степен може да облекчи съдбата на поверените му хора. Наказания е имало, но при тях на Силозите не е имало убийства. Днес някои от бившите лагерници го наричат „убиец”. Тази дума е изписана и на пощенската му кутия. Но нека и тези, на които е почиствал раните, да кажат какво мислят за него. Пред съда на своята съвест той заявява, че е абсолютно чист и вярва, че виновни има, но „това не сме ние” (в. „Демокрация”, 14 май 1990 г.).

„Аз съм живата история. Разказва Жоро Враната – Георги Йосифов – лагерист от Ножарево, Белене, Ловеч… (в. „Демокрация”, 15 май 1990 г.). От същата дата е материалът „Исус от четвърта килия” – за един „случай” от октомври 1971 г. от Врачанския затвор, описан от Георги Канов.

СКРАВЕНА – ТВО №1. ТЕ СЪЩО СТРОИХА СОЦИАЛИЗЪМ. Става дума за тъй наречените „хулиганки”, изпратени на доизживяване от лагера в Ловеч. Знаели ли са скравенчани за необикновените си съседки? „Не знам, не си спомням нищо”, промърморва бай Иван Спасовски, чиято къща се намира на около стотина метра от лагера. „Може да са пискали, може да са пеяли. Не съм видел, не съм чул, не мога да кажа”. Но когато минавали край чешмата, лагерничките намирали понякога хляб, сирене, мляко, цигари, оставени нарочно там. Веднъж работейки на кариерата, забелязали хора по околните склонове. Някои дори снимали.

Това и много други неща пише в статията на Силвия Стефанова и Екатерина Бончева от 27 май 1990 г. във в. „Демокрация”. Много са прави, че поставените там венци няма да облекчат ничия вина.

Не могат да се включат всички факти, дори само от рубриката „БЪЛГАРСКИЯТ ГУЛАГ”; нито да се обобщят, нито да се коментират. Всекидневникът на управляващата партия също така много интензивно разглеждаше тази тема, публикуваше и свидетелства, отхвърлящи твърденията във в. „Демокрация”. Кой е крив и кой е прав? Не бих се наел да съдя още по-малко пък като се опирам на партийния печат. Публикуваното там мога да приема само като една от гледните точки, като едно от многобройните свидетелства.

„Лагерната” тема дойде в много подходящо време и място и за двете политически сили. Оставаше по-малко от половин година до изборите. На БКП ѝ предстоеше прераждане, а СДС току-що беше създаден и се беше легитимирал като антикомунистическа сила. Прераждане в случая означаваше пречистване чрез поемане на отговорност включително и за извършените от режима престъпления. Един от двата врага, с които предстоеше да се пребори БКП (БСП) беше миналото. Един от образите, създадени в нейната иконография беше образът на онази част от миналото ѝ, от която тя искаше да се отърси. Тази тема ще бъде разработена в съответната част на тази книга: „Образът на врага”.

Темата за лагерите до голяма степен укрепи опозиционната преса, защото ѝ създаде реноме на „говорещата истина”. Не бих казал, че вестникът на БКП (БСП) пострада, нито пък, че избирателите ѝ се оттеглиха заради нея. Очевидно бе, че сред рухването на системата не можеше вече да не се разкрие истината за лагерите и затворите, не само в бившия СССР, но и в сателитите.

Резултатите от изборите за ВНС са известни. Преобладаващото мнение съвпада с това на покойния Цветан Маламин, създател на кампанията на БСП: деструктивната кампания не би могла да донесе победа, особено след разлепването на картата с черепите. Но може и да се погледне по-иначе на резултата на синята коалиция, която бе само на седем месеца, когато се яви на едни съдбоносни избори. Нямаше изградени структури и въпреки всестранната помощ и голямата си популярност в страната и чужбина не би могла да се сравнява с една едномилионна управляваща партия. Няма ли да се окаже, че негативната кампания, до голяма степен опряна именно на „лагерната” тема бе един правилен избор, съобразен с възможностите и средствата, с които разполагаше СДС. „Естествено”, следваше оспорване на резултата, независимо, че всички международни наблюдатели заявиха, че няма основания за подобно нещо. И само година и няколко месеца по-късно СДС спечели на парламентарните избори през октомври 1991 г. С малко, наистина не „завинаги”, както твърдяха тогавашните водачи, но властта си е власт.

Обикновено „лагерната” тема върви ръка за ръка с образа на Тодор Живков, който е възлова „плочка” от мозайката „България преди 10 ноември” и в двете митологии. Само че твърде често се „пропуска”, че именно той след като става министър-председател през 1962 г. още в края на същата година закрива лагерите в Ловеч и Скравена.

Изпратен с дълбоки благодарности и полагащите му се привилегии като на бивш държавен глава, той обаче е изключен от БКП, която нито след преименуването си, нито след оправдаването му на поредицата съдебни процеси срещу него, нито след смъртта му не го възстановява. Ще припомня, че Курцио Малапарте „получава” партиен билет от Италианската комунистическа партия няколко дни преди да умре.34 Човекът, който е махал от Мавзолея на Георги Димитров на толкова поколения българи, който бе носен на ръце в буквалния смисъл на думата (и съвсем не винаги това бе предварително подготвено и съгласувано), стана най-мразеният и най-ненавижданият, поне ако се вярва на лозунгите и афишите от първите митинги.

„Партията” всячески бързаше да се „отърси” от него. БКП НЕ Е ЖИВКОВ И КОМПАНИЯ35, „ЕДИН ТОДОР ЖИВКОВ НЕ Е БКП”36, КОМУНИСТ НЕ Е РАВНО НА ЖИВКОВИСТ37 - тръбят лозунгите, издигнати на 13 декември 1989 г. пред БНБ на митинга, организиран от дирекция „Информация” на БНТ и присъединилия се Градски комитет на БКП. Там се достигна и по-далеч: искаше се паметниците на семейството на вече беззащитния (бивш) ръководител да бъдат изхвърлени от правителствения парцел на Централните софийски гробища. Тодор Живков бе „приравнен” с лидера на СДС Желю Желев и бе обявен за лъжемарксист и се искаше неговото изгонване от БКП.38

Кой всъщност бе Тодор Живков? Какво бе точното отношение на българина към него? Как ли само не бе изобразяван! В затворническа пижама като бившия ръководител на бившата ГДР Ерих Хонекер (с надпис отляво 1990). Споменатият плакат бе добре изработен на високо професионално равнище. Поставянето „зад решетки” на бившите ръководители бе характерно не само за българските митинги, но и за тези на другите бивши социалистически страни. Йорданка Маждракова посочва във вече цитираната статия, че в чешките лозунги един от използваните символи са решетките, но те са символ на насилие, докато в българските са символ на справедливо на наказание.39 Живков е изобразяван с черни лепенки на очите и цяла „кореспонденция” върху портрета му: ЗА ПРОТЕЖЕТАТА НА ЖИВКОВ В ПРАВИТЕЛСТВОТО И ПОЛИТБЮРО – ОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА РЕЖИМА и „отговор”: ОСТАВЕТЕ ОЧИТЕ МУ ОТВОРЕНИ, ЗА ДА ВИДИ ЦЕЛИЯ СИ ПОЛУВЕКОВЕН ПОЗОР.

Лицето му бе „представяно” като кърваво петно, рисуван бе с главата надолу и с надпис ТЪРСИ СЕ (като за престъпник40). Негова карикатура бе поставена зад червени решетки41. „Показван” бе и ретуширан със собствената си глава и с тяло на Хитлер.42 Това е твърде често използвана техника, когато художникът цели да изобрази приравняване. Например това е характерен похват, използван в карикатурите, афишите и сатиричния печат от времето на събитията през май-юни 1968 г. Така между образа на генерал Дьо Гол е поставян знак на равенство с най-мрачните диктатори като Хитлер и Франко.

Под карикатурата на Живков на първия митинг на СДС от 10 декември 1989 г. в София бе изписано: Я...Я-Я! ЦАРЯТ Е ГОЛ! Пак там имаше и плакат, който изобразяваше нашенец с потури и калпак, с любопитство гледащ към един ковчег с червено знаме, сърп и чук. Плакатът се разгъва и тогава от ковчега излиза Тодор Живков, усмихнат, а на нашенеца от изумление калпакът му хвръква във въздуха.43 На същия митинг на главата му бе написано на латински „цезар”, поставен бе императорски венец, а отдолу се заявяваше: НЕ ИСКАМЕ ДРУГ НЕРОН!

Бургазлии на 18 ноември 1989 г. действаха по „бързата процедура”: направо окачиха Тодор Живков на бесилото. Някои „ентусиасти” жив погребаха бившия Първи: под негов портрет зад решетка бе изписана годината на раждането му – 1911 г. и тази на свалянето му – 1989. На снимка с Леонид Брежнев – 10 ноември 1982 г.: датата на смъртта на бившия съветски ръководител и 10 ноември 1989 г.44 Тук се „вписва” и малко преждевременното му поставяне в ковчег.

Ако през август 1990 г. одобрението за Т. Живков е било само 8%, неодобрението – цели 80%, то през 1996 те се изравняват – по 40% (данни от НЦИОМ). Според изследване, цитирано от БНТ, един ден след смъртта му на 5 август 1998 г., повече от 50% от българите ще си спомнят с добро за него.45 Колко ли от тези петдесет процента през 1989-1990 г. са го наричали „Тумор” Живков46, Свети Тодор Кръстител, „динозавър”, братовчед на Пиночет, искали са истината за погромите, нанесени от него, осъждали са клана му на вечно презрение и доживотно изтърпяване на наказанието в килиите на репресираните.47

 

2.3. 10 НОЕМВРИ

 

„Когато цъфнат теменугите и работите тръгнат зле”… На 10 ноември 1989 г. теменуги нямаше, работите вървяха зле отдавна, а при такива случаи, както казва поетът, трябва да теглиш една на другите и да гледаш ти да си добре. Българинът не че не е склонен към такова решение, но в случая нямаше да е добре ако направи така.

Затова мъдро изчака оставката от 9 ноември, благодарностите от 10-и, решенията на пленума от 10-и и на 17-и излезе на митинг пред Народното събрение, за да изрази своята воля. Нищо, че той бе организиран от Отечествения фронт…

След края на последните за предизборната кампания през 1990 г. митинги на БСП и СДС от 7 юни хората се изляха в два пълноводни потока един към друг. До пророкуваните „ексцесии” изобщо не се стигна.

Пред паметника на Цар Освободител бе забит един хартиен трикольор. Идващи от митинга на БСП момче и момиче забодоха червено знаме. Срещу тях момче и момиче, пристигащи от митинга на СДС, забиха синьо знаме.

За пореден път в нашата история решителни промени започват в резултат на външен тласък, макар да съществуват вътрешни предпоставки. Смяната на властта е извършена под формата на „държавен преврат” с легална процедура. Този механизъм на промяна предпоставя ограничения ѝ обхват, както и умерените първи стъпки.

Вече покойният бивш министър-председател Андрей Луканов определя „историческия крах на тоталитарния социализъм и на болшевишката утопия, върху която е бил изграден, като неизбежен. И то не толкова поради прословутия външен фактор, а по силата на вътрешната логика на развитие на самата система и задълбочаващото се разминаване на социалистическата идея и обществените реалности”. Той се противопоставя на твърденията, че промените в България са само имитация на Горбачовата перестройка, а реформаторите в БКП – жалки „перестройчици”. Луканов не отрича, че те първоначално са потърсили опора в съветската перестройка. „Важното е, че твърде скоро, още в първите седмици на демократичните промени в България, ръководството на БКП, подкрепяно активно от цялата партия, отиде значително по-напред както в теоретичните си виждания, така и в практическите си политически действия”. Бившият премиер сочи „историческата ограниченост” на самата перестройка, която така и не е могла да стигне до корена на нещата, до разбирането, че не е възможно да се съчетават политиката на демократизация и реформи със запазване на неосталинистката партия и държава.48

Представата за значението на десети ноември в нашата история е една важна част от цялостния образ на БСП и СДС. Тя е една от точките, по които двете сили се разминават съществено в своите оценки за настоящето.

За БСП на тази дата е поставено началото на мирна революция, предоставена е „уникална възможност за демократизация на страната”.49 Андрей Луканов изтъква, че „промяната на 10 ноември партията направи не само за себе си, а за доброто на целия народ, за България”.50

Така се подчертава националната значимост на тази дата в най-новата история и се полага основата на мита „БКП (БСП) – олицетворение на България”.

За социалистическата партия изобщо не стои въпросът кой осъществи 10 ноември. БСП Е ПАРТИЯТА НА 10 НОЕМВРИ, гласи мотото на Информационния бюлетин на нейното Пресбюро. На последния предизборен митинг на 7 юни 1990 г. работникът Стоян Трайков заявява: „Тази партия… на 10 ноември бе първата реална опозиция на авторитарния режим.51 Излиза, че управляващата партия трябва да е била опозиция на самата себе си… Не бива да се забравя, че БКП има всички възможности да извърши промяната на 10 ноември.

Тази дата бързо намира място в историческата памет на привържениците на БКП. От стария лозунг ПОМНИ 9 ЮНИ, ПАЗИ 9 СЕПТЕМВРИ става ПОМНИ 9 ЮНИ, ПАЗИ 10 НОЕМВРИ. Впрочем и двата са издигнати на 13 декември 1989 г.

От съвпадението на десетките в датите на пленума на ЦК на БКП за оставката на Тодор Живков и избирането на Петър Младенов на поста генерален секретар, и на първия изборен ден находчиво бе съчинен призивът НА 10 НИ ВЪРВИ!, който бе разпространен из цялата страна.

По най-различни начини социалистическата партия изтъкваше качествата, които са ѝ позволили да извърши промяната на 10 ноември – мъдростта на миналото и осъзнатият стогодишен опит, способността да не мисли само за себе си, а преди всичко за националните интереси и най-вече за това, че е революционна сила. Е, тези качества бяха подчертавани и преди…

Лозунгите на първия митинг на опозицията от 18 ноември 1989 г. очертават различни позиции към 10 ноември. Едни от тях се подемат по-късно от БСП, а други – от СДС.

ДА – НА НАЦИОНАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, НЕ НА ХАМЕЛЕОНИТЕ52;

И ДОЙДЕ ДЕН ПЪРВИ53;

ПОМНИ АПРИЛ’56, ПАЗИ НОЕМВРИ’8954;

ХОРА, БДЕТЕ, ДА НЕ СТАНЕ НОЕМВРИ АПРИЛ;

10 НОЕМВРИ – НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК.

Те очертават едно възторжено отношение към промяната от тази дата. Лозунгът НОЕМВРИ СТАНА МАЙ (10 ноември 1989 г.) с лека перифраза може да се срещне чак на 25 февруари 1990 г. на митинга на СДС. Новата му формулировка е НОЕМВРИ ЩЕ БЪДЕ МАЙ… ЩЕ БЪДЕ. Но на същата дата вече е изразено определено песимистично отношение на СДС към нея като към вътрешен преврат, около който комунистите се опитват на изградят мит за национална значимост на делото си: И ПРЕДИ И СЛЕД 10, пише на един плакат с рисунка на хипопотам със зяпнала червена уста. Мисълта за закъснялата промяна е изразена още на 18 ноември: БЕЗ ТОШО МОЖЕМ, БЕЗ ХЛЯБ НЕ МОЖЕМ, СЛЕД ДЪЖД КАЧУЛКА.

Според някои ентусиазирани привърженици на „Екогласност” именно тяхното движение е създало възможността да се осъществят промените на 10 ноември: И В НЯКОЛКО ДНИ ПОД ЗНАКА НА ЕКО, И НЕ ТАЙНО И НЕ ПОЛЕКА, НАРОДЪТ ПОРАСНА С НЯКОЛКО ВЕКА, гласи един лозунг от 18 ноември. В него, както и в редица изказвания на лидери на СДС, може да се открие оспорване на ролята на БСП за събитията на 10 ноември. Така на 3 юни 1990 г. председателят на Координационния съвет на СДС д-р Желю Желев твърди, че смъкването на тоталитаризма е дело на опозиционните сили в България.55 Това той заявява в едно от най-популярните предавания по Канал 1 на БНТ „Всяка неделя”. Журналистът Барух Шамлиев обаче припомня негово интервю, в което той признава, че „събитието на 10 ноември го било напълно изненадало”.56

СДС води корена си от Клуба за подкрепа за гласността и преустройството, чийто гръбнак е от комунисти. Русенският комитет за защита на екологията е основан предимно от комунисти и разгромен от Секретариата на ЦК на БКП, а повечето му членове са изключени от партията. И четиримата преподаватели, изключени от Софийския университет са комунисти, а след 10 ноември трима от тях продължават да членуват в БКП. Осем от дванадесетте поканени на закуската при френския президент Франсоа Митеран са комунисти, а трима са безпартийни.

Лидерът на Клуба за гласност и преустройство Ж. Желев е изключен от БКП, но и рецензентите, и редакторите, а по-късно и защитниците на „Фашизмът” са комунисти. И книгата му видя бял свят по нареждане на дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова.

В додесетоноемврийския период, както правилно отбелязва Барух Шамлиев, споменатият клуб не е „притежавал монопола в борбата против тоталитарния режим на Живков”. Имало е реформатори и по „върховете” на комунистическата партия, имало е и партии, оглавявани от д-р Петър Дертлиев и Милан Дренчев, които не са преклонили глава.57

Може да се приеме обобщението на Шамлиев, че „на 10 ноември опозиционните сили, сега обединени в СДС, не излязоха нито от нелегалните си укрития, нито на този и предишните дни, не държаха улиците и площадите в свои ръце. Парадоксално е, но те получиха свободата на изказ, на организация, на митинги, получиха своите вестници на тепсия”.58

„От началото на лятото на 1988 г. вече и у нас имаше дисидентска организация, чието ядро бяха дългогодишни политически затворници. Тя играеше някаква роля в обществения живот с изявите си в страната и в радиовремето на някои станции, но си оставаше крайно малобройна – например в София членовете ѝ не надвишаваха 28 човека, предимно възрастни и от средното поколение”.59

Според четиримата автори на цитираната статия пак по същото време и малко по-късно в България взели да се появяват „странни дисидентски организации, чиито имена с нещо напомняли на конспиративни организации като Неутрален офицер и, което е още по-странно, никой не можеше да членува в тях”.60

През лятото на 1989 г. службите за сигурност активно поощрявали членовете на първата дисидентска организация да емигрират и наистина почти всички останали са го сторили. Били направени вяли опити за изработване на политически биографии с „гръмко устроени шумотевици”.61

Опозиционните прояви преди 10 ноември скоро започнаха да бъдат представяни в кавички от някои автори, където трябва и където не трябва, като специално организирани от ръководството на БКП. То е обвинявано, че цели да подготвя свои хора, които се стремят да оглавят опозицията и да осъществят подготвяния сценарий. Показателен е примерът с побоя над активисти на движението „Екогласност” в градинката пред сладкарница „Кристал” по време на Екофорума. Каква е истината? Факт е обаче, че под тежките обвинения за този побой офицерът от органите за сигурност Бонев се самоуби, а след него и съпругата му.

Стремежът за контрол върху намеренията и действията на политическия противник е стар като политиката. В един от многобройните си разговори с видния финансист и политик Атанас Буров Михаил Топалов-Памукчиев го пита защо през 1927 г. е било разрешено основаването Работническата партия (легален изразител на комунистическата – б.а., Х.М.) и на нейния вестник „Работнически вестник”. В отговор Буров казва: „Много просто, за да може властта да ги ръководи и контролира, защо да държи змия в пазвата си, като може да я даде на директора на полицията – той да я държи и той да я ръководи. Това е толкова естествено нещо”.62 Наистина толкова естествено нещо. Нека припомня думите на Жан Виденов за опита за контрол върху българското политическо пространство от страна на десетоноемврийците. Освен това той твърди, че „зловещо режисираните митинги били „режисирани” от агенти на тайните служби”.63

На първия митинг на опозицията в София на 18 ноември 1989 г. са разпръснати цивилни агенти на тайните служби, предрешени като обикновени участници в изявата. От стъпалата на „Св. Александър Невски” се произнасят речи за връщане на имената на турците и мюсюлманите, за равни права. Сред тълпата отсреща се издигат лозунги и плакати в същия дух. Когато някой оратор започне да говори много „ударно” на тази тема или за възродителния процес, например ВЪРНЕТЕ НИ ИМЕНАТА, или пък множеството започне да му приглася, агентите „сърдито” подвикват: АЙДЕ, СТИГА С ТИЯ ТУРЦИ!

Ето в какви условия се заражда българската опозиция. Далеч съм от мисълта да приема едно или друго становище без необходимите доказателства. Напълно вероятно е планове за нейното отглеждане „ин витро” да съществуват в архивите на Държавна сигурност, след като има научна разработка още през 1988 г. В разговора си с Петър Младенов вече в качеството му на председател на Държавния съвет Михаил Горбачов му „препоръчва… да бъдат признати неформалните организации, да им бъде осигурена независимост”.64

Два дни по-късно е създаден Съюзът на демократичните сили. Той е коалиция от общо 16 партии, сдружения, движения без изградени силни структури. Замислен съвсем не като предизборен блок, а, както го определя един от учредителите му и бивши лидери, бившият председател на Независимото движение за защита на правата на човека в България Румен Воденичаров, като „свободен съюз на свободни движения”. Той припомня думите на тогавашния му водач д-р Желев, който на първата пресконференция обявява, „че СДС няма да се бори за политическата власт”.65 В това едва ли има нещо странно и неочаквано: има ли политическа сила, особено пък опозиционна, която да не се стреми към властта?

Въпросът за възникване на българската опозиция и за нейното развитие предизвиква особен интерес. Първите ѝ организации се появяват едва след началото на съветската перестройка две-три години преди 10 ноември. Те са малобройни по членски състав, но със значителна популярност. Сред тях има две основни групи: некомунистически (антикомунистически) и комунисти-реформатори (антиживковисти). Встрани от това деление е гражданското екологично движение.

Отначало опозицията не признаваше десети ноември осъзнавайки кой е истинският „виновник” за събитието. Постепенно обаче в нейната преса започнаха да се появяват изказвания на нейни задгранични приятели, които окуражително я потупваха по рамото и ѝ казваха: „Ние знаем кой извърши 10 ноември”. Изведнъж нежеланието тази дата да се канонизира, независимо от искането за превръщането ѝ в национален празник, и изобщо отхвърлянето на канонизацията на историческите събития като „марксистко-ленинска практика” бързо се изпари.

Разбира се, да се твърди, че опозицията е била без никакъв принос би било непочтено, пък и най-малкото не би отговаряло на фактите и на публикуваните спомени на участници в събитията.

„ЧЕРНОБИЛ. Болка, проверка, предупреждение”, е озаглавен един документ на „Екогласност” с автор Николина Николова, който е разпространен до всички делегации, участващи в Екофорума в София, и е разпратен до централните средства за масова информация. Текстът му разкрива редица противоречия между „официалната” версия и истината за „вътрешни” хора. „Реалната обстановка у нас в първите дни след аварията, макар и достоверно отчетена, бе надеждно засекретена. Измерванията на цяла мрежа лаборатории… очертават ситуация, далеч различаваща се от официално оповестената”.66

Напълно права е авторката, че „за да се получи рекордно облъчване на хората в България (по данни на Научния комитет към ООН за действието на атомната радиация, колективната доза йод-13 на средно българско дете е най-висока в Европа; по данни на същия комитет средният български гражданин е на трето място в Европа по същия този показател) има не само обективни, но и най-вече субективни преки виновници, които са упражнявали властта си и не са позволили регистрираната опасност да стане достояние на населението. „Екогласност” смята, че тези хора, поради некомпетентност и незнание или поради по-тайнствени политически причини, са непосредствено виновни за пропуските, които ще поразяват здравето – нашето и на идващите поколения. Считаме, че те са извършили престъпления, за които трябва да отговарят”.67

Николина Николова прочита текста си в кино „Петър Берон” на 20 октомври 1989 г. Не ви ли напомня ситуацията на запад от нас, където се водеше война с оръжия с радиоактивни и химически компоненти. По нашата граница сякаш се бе издигнала стена, а изказванията на тогавашния зам.-министър на народното здраве и гл. санитарен инспектор проф. Любомир Шиндаров и на министъра на околната среда Евдокия Манева бяха направо огледални.

Имам предвид цитираното в горния материал интервю с проф. Шиндаров и с председателя на Комитета за използване на атомната енергия за мирни целия (КИАМЕЦ) ст.н.с. инж. Ив. Пандев, дадено пред Българската телевизия на 7 май 1986 г. В него те заявяват: „Резултатите от изследванията показаха, че до 2 май радиационната обстановка в страната е нормална и няма опасност за здравето на хората и основания за безпокойство”.

За сравнение би могло да се предложи интервюто на министър Евдокия Манева пред „Панорама”, взето от водещия Иван Гарелов на 29 май 1999 г. То е излъчено по същата тази телевизия, която днес се нарича Българска национална телевизия. А предаването със същия водещ съществуваше и преди.

Обобщението на министър Манева е: „…нямаме никакви основания да смятаме, че околната среда на България е сериозно застрашена”.

За сравнение ще цитирам предупреждението на ръководителя на екоодела в руското Министерство на отбраната ген. Борис Алексеев: „Въздушните удари на НАТО ще имат трайни последици върху природата в Европа. В района са измерени високи стойности диоксин, който се натрупва в човешкия организъм”, казва генералът, цитиран от ИТАР-ТАСС („24 часа”). Войната е пагубна за туризма в региона (в. „24 часа”, 29 май 29 май 1999 г.). Ще добавя и писмо, подписано от 16 инженери в София и изпратено до в. „24 часа”, което е публикувано в същия брой под заглавие „НАТО ни отнема кислорода!”:

„Ние, технократите – инженери, физици, математици, знаем, че при изгарянето на един тон самолетно гориво се отнемат 3 тона кислород от атмосферата.

А за един боен полет се изгарят над 10 тона гориво, значи при всяка атака ни се отнемат 30 тона кислород.

Освен това самолетите, които летят на голяма височина, разрушават озоновия слой на атмосферата, а той ни предпазва от убийственото космическо лъчение.

Политиците ни продадоха въздуха, който дишаме. Размениха срещу долара здравето и живота на децата ни!”

Оставям тези данни без коментар. Към тях могат да се добавят и още, като например признанията на Румъния за замърсяването („Панорама”, 29 май 1999 г.), предупрежденията на западни фирми от нас да не се купуват свежи плодове, зеленчуци и свежи консерви (брифинг на зам.-председателя на БСП Георги Божинов на 28 май 1999 г. „Режат ни износа на храни поради замърсяването”, в. „Дума”, 29 май 1999 г.) или прогнозите на учени от Германия, че отровите, разпространени след бомбардировките на НАТО в Югославия, ще се пренасят в продължение на две години с майчината кърма (в същия материал).

На 27 октомври 1989 г. „Екогласност” провежда второ събрание в кино „Петър Берон”. В Южния парк е обявена декларация на „Подкрепа”. Опозицията бързо набира сили.

„Главното събитие на деня – 3 юни, е разрешеното шествие на „Екогласност” (до Народното събрание – б.а., Х.М.). Няколкохилядно, свободно, естествено и неповторимо, то очевидно пришпорва допълнително дейците на промяната. По зла ирония част от апаратурата за заснемане е била разположена в сградата на бившето съветско посолство. Там тя е престояла известно време. И след 10 ноември в. „Работническо дело” описва шествието чрез определението група граждани! Отсега нататък мероприятията на опозицията няма да се премълчават, а ще се омаловажават”.68

За избистрянето на представата на десети ноември в митологията на опозицията много биха помогнали спомените на участниците на тогавашните събития, за взаимоотношенията между комунисти-реформатори и „неформали” от първите дни. Много показателна е срещата между техни представители в дома на семейство Хайтови на 13 ноември 1989 г. Присъстват Желю Желев, Стефан Продев, Анжел Вагенщайн, Блага Димитрова, Йордан Василев, Едвин Сугарев, Деян Кюранов, Петко Симеонов, Валери Петров, спомня си Андрей Луканов. Не е сигурен за Петър Берон. Деян Кюранов добавя със сигурност и Николай Генчев от „Екогласност”. Тончо Жечев също е присъствал, „ако не ме лъже паметта”. Йордан Василев се колебае дали е бил Валери Петров. Смята, че ако е присъствал, непременно е щял да го запомни. Допълва, без да е категоричен, и Марко Ганчев.

Ето какво си спомня литературният критик Йордан Василев: „На срещата ни покани съпругата на Николай Хайтов Жени Божилова. Каза ни, че Луканов искал да се срещне с нас и помоли да препоръчаме кого да покани. Настоявахме да дойдат Чавдар Кюранов и Искра Панова, но те отказаха по лични причини”.69

Участници в срещата БКП-неформали на 13 ноември 1989 г. опровергават слуховете за заговор. Андрей Луканов: „Върхушката нямаше сили сама да извърши промяната”. Деян Кюранов: „Никога не сме били на едно мнение с Луканов”. Йордан Василев: „Търсеха нашата подкрепа срещу консерваторите”.

Бъдещият министър-председател излага в самото заглавие на „спомена” си своето отношение към опозицията: „Върхушката нямаше сили да извърши промяната. Още тогава (преди 10 ноември – б.а., Х.М.) в неформалите виждахме свои съюзници в борбата за демократизация. Тяхната дейност беше открита и ние задочно ги знаехме. Докато за тях ние не съществувахме. Беше естествено веднага след 10 ноември да потърсим контакт. Не за да подчиним неформалните структури на някаква партийна воля или пък още по-малко, да създаваме сред тях своя агентура сред бъдещите опозиционни структури… Целта беше по-проста и съвсем благовидна – да потърсим опора в обществото, да дадем сигнал, че нямаме намерение да постигнем просто смяна на ръководството, а дълбока, радикална промяна… Мотивът ни беше съвсем искрен и почтен – да търсим не просто контакт, а взаимодействие с неформалите”.70

Андрей Луканов чете част от писмото на Петър Младенов, „документът, който предизвика 10 ноември”, според сполучливото заглавие на в. „Дума” (10 април 1990 г.), с неговата оставка до Политбюро на ЦК на БКП, до членовете и кандидат-членовете на ЦК на БКП и до членовете на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП, от 24 октомври 1989 г. После обяснява „защо са предприели промяната и на какви рискове са се подложили”. Той подчертава още, че „се опасяват от съпротива на консервативните кръгове и разчитат на нашата (на „неформалите” – б.а., Х.М.) подкрепа”.71

Една от целите на срещата за Луканов е да чуе мнения относно конкретни стъпки на ръководството на БКП. „Петко Симеонов го попита смята ли, че при тогавашния член първи от конституцията може да се говори за демокрация. Луканов даде твърде мъгляв отговор, че отмяната ще стане, но не може веднага”. Йордан Василев продължава разказа си със своето конкретно предложение: „Незабавно трябва да се даде амнистия за всички политически затворници… Наистина амнистия имаше скоро след това, но според мен беше непълна”.72

Следващият „център” на тази среща е предстоящият митинг на 18 ноември 1989 г. От страна на „партията” няма никакъв натиск. Неформалните структури изразяват желание за организирането му и Андрей Луканов е „насреща”: обещава пълно съдействие той да бъде напълно законен и предоставя „режисьор” Анжел Вагенщайн. „Изпълних обещанието си – информирах колегите си, че той е нужен, че трябва да стане още от първите дни ясно, че демократичната промяна е факт”.73

Деян Кюранов не помни за митинга да е имало алъш-вериш с Луканов. „Най-много да е ставало дума, че трябва да се разберем с милицията да не прави зулуми”. Явно са постигнали съгласие, пък и освен униформено обезпечаване, имаше и двойно – „секретно”. Д. Кюранов допълва, че проблемът с митинга е бил друг. Стефан Продев и Анжел Вагенщайн били решили, че сред организаторите му трябва да фигурират имената на Тончо Жечев и Николай Хайтов. „Ние от „Екогласност” бяхме против и за това стана спорът”.

За митинга неформалите искат да им се разреши отпечатване на афиши без всякакъв контрол – т.е. да напишат това, което решат. „Луканов помоли… да има момент на подкрепа за Младенов”, спомня си Йордан Василев.74

Неслучайно изложих толкова пространно срещата на 13 ноември 1989 г. Тя събира заедно може би за последен път хора, които скоро ще бъдат завинаги разделени в непримиримата политическа борба. Колко от тях ще си спомнят, че тогава посрещат с възторжени ръкопляскания съобщението за възстановяването в редовете на БКП на техни другари, излъчено в емисията на „По света и у нас”. В пълните с живот спомени на трима от участниците в нея, всеки със своя стил и начин на изложение, се очертават и техните гледни точки върху взаимоотношенията БКП-опозиция. Съзнателно пропуснах две големи теми: първата, и всъщност централната, във връзка с която са и разказите – операция „Клин”, която обаче се появи като термин доста по-късно, и втората – „Съществувала ли е или не идеята за обединение на опозицията в този момент (веднага след 10 ноември – б.а., Х.М.). Андрей Луканов, Деян Кюранов и Йордан Василев в свои интервюта отговарят отрицателно. Според тях тя се е появила по-късно, след първите митинги.

„Ако въобще може да се говори за революция през 1989 г. (в политически смисъл 10.11.1989 г. наистина си беше преврат) и последвалата я 90 г., то тази революция беше психологическа – за повечето хора личният живот вече не беше същият и те постоянно правеха равносметка на своя живот. Те бяха поставени и в ситуация за първи път реално да избират – не само определена политическа сила, но и да се самоопределят спрямо оставане при неясното минало или поемане на не толкова ясното бъдеще”.75 Промените от 1989 г. бяха наричани „нежна”, „кадифена” революция, наричаха ги „рефолюция”.76

Д-р Желев също я нарича „нежна революция”, но той сякаш доста щедро раздаваше тази квалификация, например на „живата верига” от 14 декември 1989 г., когато се издигна искане за отмяна на член 1 от Конституцията. Впрочем то вече е издигнато на първото некомунистическо шествие и митинг на пл. „Св. Александър Невски” в София в подкрепа на връчената в Народното събрание петиция за отмяната му на 3 юни 1989 г.

Йорданка Маждракова нарича периода 1989-1990 г. Първа българска промяна.77 Това е може би по-точно определение, както и според мен доизясняващо смисъла на промяната като психологическа революция. Много е важно обаче кой какъв смисъл влага в понятието промяна и какви са последствията за хората. Ще припомня думите на бащата на националсоциалистическата пропаганда д-р Йозеф Гьобелс, казани през 1931 г.: „Дойде великият ден на голямата промяна!” Да, веднага си пролича…

 

1Йорданова, Л. Езикът на промяната. София: „Буллекс”, 1993, с. 23-24.
2Единадесетият конгрес на БКП се провежда в София между 29 март и 2 април 1976 г. Присъстват 1565 делегати и 105 делегации на комунистически, работнически и други леви партии и организации от 94 страни. Проведен е непосредствено след XXV-ия конгрес на КПСС и съвпада с 20-годишнината на Априлския пленум. Конгресът разгежда отчети на ЦК и ЦРК; утвърждава основни насоки за обществено-икономическото развитие на страната през Седмата петилетка (1976 – 1980) и избира нов Централен комитет от 154 членове и 121 кандидат-членове и ЦКРК от 109 членове. Девизът му е „Ефективност и качество, качество и ефективност“.
3Вариация по стихотворението на Христо Радевски „Към партията”, 1932.
4Девизът на столицата няма нищо общо с комунистическата партия. През 1911 година, по предложение на помощник-кмета Ради Радев, към герба е добавен девизът „Расте, но не старѣе“, а през 1928 година – лаврови клонки от двете страни на щита. По времето на комунизма към герба на града е добавена червена петолъчка в крепостната корона и правописът на старее е нормализиран по правилата от 1945 година. След 1990 година тези промени са прeмахнати – б.а., Х.М.
5Петров, А. Лозунгът. София: Издателство на БАН. 1994, с. 63.
6HighViewArt.com, http://www.highviewart.com/cvetno/todor-zhivkov-15-legendarni-tsitata-1531.html.
7Маждракова, Й. Чешките и българските политически лозунги (1989-1990). – В: Социолингвистика 4, 10 години ПРОМЯНА в Източна Европа. София: „Буллекс”, 1999, с. 131.
8Парламентарни избори 1994 г., 13 години след началото на демократичния преход.
9Из „Проект за Политическа платформа на Българската Отечествена партия, учредена на 31 август 1989 г. под името Български патриотичен съюз.
10Шекспир, Уилям. Избрани трагедии. Хамлет. София: „Народна култура”, 1983, с. 310 (превод Валери Петров).
11Из П р о е к т за политическа платформа на БКП. София, 1989 г.
12Из ПОЛИТИЧЕСКА ДЕКЛАРАЦИЯ на Университетската декларация на ДКМС при Софийския университет „Св. Климент Охридски”, 23 ноември 1989 г.
13Из „Програмна декларация” на Българската демократична младеж. – В: в. „Народна младеж”, бр. 44, 27 февруари 1990 г.
14Цитираните лозунги са публикувани 5 години по-късно във в. „НД” Черноморие”. Николай Желев прави подборка и ги съпровожда с кратък коментар в „Сините лозунги една петилетка по-късно”, във в. „Дума”, 14 декември 1994 г.
15„Програмна декларация” на движението „Екогласност”, без дата.
16Пак там.
17Лозунг на митинга от 18 ноември 1989 г., София, храм-паметник „Св. Александър Невски”.
18Рубриката води проф. Милен Семков. Цивилизация и социалдемокрация. – В: в. „Свободен народ”,  бр. 63, 13 юли 1990 г., с. 12.
19Из интервю на швейцарски кореспондент с Андрей Луканов. Предизборни срещи и митинги. – В: в. „Дума”, 4 юни 1990 г.
20Кореспонденция на Асен Асенов, Белица. – В: в. „Дума”, 20 май 1990 г.
21Из изказване на Йордан Школагерски на митинг на БСП от 3 март 1990 г. пред БНБ, София.
22Това и всички цитирани по-горе определения са дадени в отговор на въпроса в анкетата на Христо Милков: „Какво е за Вас Георги Димитров?” към участници в траурното шествие при погребението на тленните му останки на 23 юли 1990 г. на Централните софийски гробища.
23Историята на Управление безопасност и охрана (УБО) е история преди всичко за разточителните привилегии, които комунистическата върхушка си създава по време на 45-годишното си управление. Въпросът за охраната на първите партийни ръководители след 9 септември 1944 г. възниква, в навечерието на завръщането на Георги Димитров от Москва в България през ноември 1945 г. Политбюро начело с Васил Коларов взима решение за създаването на специално звено за неговото охраняване към ЦК на БКП. То поема охраната и на останалите партийни и държавни ръководители. Георги Димитров обаче пристига от СССР със специална съветска група за охрана от десетина души. Към нея е прикрепена медицинска сестра и обслужващ персонал. Съветската охрана остава повече от година, като през това време обучават кадри на ДС в спецификите на охранителната дейност. През 1948 г. към Дирекция „Държавна сигурност” е създаден отдел V, чиято задача е да осигури охраната на членовете на Политбюро на ЦК на БКП и на правителството. Малко по-късно към отдела е създадена специална охранителна дружина. Едно от отделенията охраняват резиденция „Врана”, а другото изпълнява охранителни функции на висшето ръководство на БКП, както и обезпечава охраната по време на митинги, събрания и други обществени мероприятия. През 1949 г. охранителният отдел получава номерация VIII, а заедно с нея и задачата да организира специалното снабдяване и транспорт на членовете на Политбюро и правителството. Охранителното звено, предшественик на бъдещото Управление безопасност и охрана, следва съветския образец. До 50-те години на ХХ век структурата се води в системата на ЦК, а след това преминава към МВР. С решение на Политбюро на ЦК на БКП през 1951 г. дейността на охранителната структура е разширена до въпросите на обслужването на т. нар. правоимащи лица. В това число влизат обзавеждането, и поддържането на работните места на комунистическата върхушка, жилищата и почивните домове, които тя използва. Същата година отделът прераства във Второ управление, което през 1954 вече получава името Управление безопасност и охрана (УБО). Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и на разузнавателните служби на БНА, http://agentibg.com.
24Стефанов, Е. С искра през чистилището. – В: в. „Демокрация”, 19 май 1990 г.
25Лазаров, Г. Обща демократична платформа. - В: в. „Демокрация”, 13 май 1990 г.
26350 000 били политзатворниците. - В: в. „Демокрация”, 29 ноември 1998 г.
27Стоянов, И. Демократическата партия. Силуети. Борис Кюркчиев. – В: в. „Демокрация”, 20 май 1990 г.
28Маламин, Цв. Ne sutor ultra crepidam (Обущарю, не по-високо от обувката). – В: в. „Култура”, 25 януари 1991 г.
29Пак там.
30Интервю на Франк Ешкенази с Жак Сегела, публикувано във в. „Либерасион”. Уроци по реклама за източноевропейските партии. – В: в. „Политика”, 7-14 декември 1990 г.
31Интервю на Бойко Николов с Жак Сегела. Десетте процента на г-н Сегела за демокрацията. – В: в. „Демокрация”, бр. 41, 9 април 1990 г.
32Пак там.
33В. „Демокрация”, бр. 43, 11 април 1990 г.
34Малапарте, К. Капут, София: Профиздат, 1988, с. 5.
35Петров, А. Лозунгът, София: Издателство на БАН „Марин Дринов”, 1994, с. 82.
36Пак там, с. 79.
37Пак там.
38Пак там, с. 80; с. 82.
39Маждракова, Й. Цит. съч., с. 156.
40Петров, А. Цит. съч., с. 74.
41Пак там, с. 72.
42Пак там.
43Пак там, с. 79.
44Пак там, с. 67.
45Запис на Централната информационна емисия, Канал 1 „По света и у нас”, 6 август 1990 г., 20.00 ч., агенция „Факт”.
46Петров, А. Цит. съч., с. 72.
47Пак там, с. 73.
48Мнения на Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов по повод публикуваната във в. „Дума 34-та глава на мемоарите на Михаил Горбачов (В нея се описват събитията в България до и след 10 ноември 1989 г. и са цитирани разговори на съветския ръководител с тези лидери – б.а., Х. М.). – В: в. „Дума”, 18 октомври 1995 г., Андрей Луканов. Реформаторите търсеха опора в перестройката.).
49Лилов, А. Социалистите днес са най-самокритичната и доблестна сила. – В: в. „Дума”, 8 юни 1990 г.
50Из интервю на швейцарски кореспондент с Андрей Луканов. Кореспонденция на Петко Петков. Предизборни срещи и митинги. – В: в. „Дума”, 4 юни 1990 г.
51Внушителен митинг на БСП призовава към национално единство. – В: в. „Дума”, 8 юни 1990 г.
52Петров, А. Цит. съч., с. 66.
53Пак там, с. 67.
54Пак там, с. 70.
55Шамлиев, Б. Черно и бяло в политиката. – В: в. „Дума”, 7 юни 1990 г.
56Пак там.
57Пак там.
58Пак там.
59Янков, Я., Георгиев, К., Ценов, Д., д-р В. Пройчев. И сам Сатаната се представя за светъл ангел. – В: в. „Дума”, 6 юни 1990 г.
60Пак там.
61Пак там.
62Топалов-Памукчиев, М. Срещи с Буров. София: 1990, с. 113.
63Петев, Н. Отвъд политическия театър през погледа на Жан Виденов. София: Издателство „Христо Ботев”, 1998, с. 11.
64Пантелей Карасимеонов (кореспондент на в. „Дума” на в. „Дума” в Париж). Горбачов извади от личния си архив разговора с Младенов (по повод излизането на книгата на М. Горбачов „Предмемоари” – б.а., Х.М.). – В: в. „Дума”, 23 февруари 1990 г.
65Интервю на една от неформалите и учределителите на СДС Велислава Дърева с Румен Воденичаров. Беседи с един политически труп. 1. Ние бяхме катализаторите. – В: в. „Дума”, 19 май 1991 г.
66Николова, Н. ЧЕРНОБИЛ, ПРОВЕРКА, ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. Подписан от „Екогласност”. – В: в. „Софийски университет”, бр. 18, декември 1990 г.
67Пак там.
68Цанов, Д. Истината за 10 ноември. – В: в. „24 часа”, 19 март 1990 г.
69Александрова, Д. План „Клин” или тайната вечеря на реформаторите. – В: в. „24 часа”, 16-17 ноември 1991 г.
70Пак там.
71Пак там.
72Пак там.
73Пак там.
74Пак там.
75Кабакчиева, П. Какво изразяват езиците на протеста: 1989/90 и 1997 г. – В: Социолингвистика 3. От лумпена до гражданина. София, 1997.
76Иванова, Е. Началото на мита. – В: Изток-Изток, 13/1994. Митология на политическото, с. 13.
77Маждракова, Й. Чешките и българските политически лозунги (1989-1990). – В: Социолингвистика 4. 10 години ПРОМЯНА в Източна Европа. София, 1999, с. 129.

 


 

2.4. ВИНА

 

БКП трябваше да демонстрира как се е отърсила от негативните наслоения на миналото. Неслучайно бе развита темата за отговорността. Тя ще я поеме, но не е длъжна да носи цялата вина.

На страниците на в. „Работническо дело” в навечерието на извънредния конгрес на БКП се разгоря „Дискусия за преустройството”. Една от рубриките бе „Моята гледна точка”. В статията си „Промяна, а не козметика” Петър Марев пише по темата за вината: „Андрей Луканов каза на пресконференцията с журналисти, че няма малки и големи вини, че всички вини са големи”. По-нататък авторът продължава, че тоталитарното ръководство е допуснало не само вини, но и престъпления към собствения си народ. „Йезуитското всички сме виновни трябва да отпадне от дневния ред, защото там, къде вината е всеобща, виновни няма. Виновните трябва да понесат своето наказание. И то колкото е възможно по-скоро и публично”.1 Бих репликирал постоянното набиване на вините и престъпленията на партийното ръководство с доста точния лозунг на митинга от 13 декември 1989 г.: ВИНОВНИЦИТЕ СА НЕ САМО ВЪВ ВИСШИЯ ЕШЕЛОН2.

Естествено БСП не може да поема вината на историята или на великите сили, че след края на Втората световна война България е включена в съветската зона и режимът е изграден по сталински образец. Тя не е виновна, че е наследила бремето на седем века чуждо владичество от общо 13-вековната ни история. Приемам подхода всеки да понесе отговорността си съобразно своите действия и съответното наказание. Един лозунг казва: ПАРТИЯТА НЕ Е ВИНОВНА, ИМА ВИНОВНИЦИ.

„Вината е и моя”, изповядва се пернишкият художник Данаил Арсов във вече споменатата дискусия в навечерието на ХIV извънреден конгрес. За съжаление нямам възможност да цитирам целия му текст, но ще предам тази му част, която се вписва в разглежданата тема: „… Защо моята партия, която в програмата си, в идеологията си е имала най-човеколюбивите възгледи, се оказа едва ли не най-мракобесническата? И кой е виновен за всичко това?

Мнозина ми казват: Вие, партийците, ни докарахте до това дередже. Какво мога да кажа. Освен това, че наистина имаме вина.

Виновен съм и аз – за сляпата вяра, за безропотното си послушание и преклонение пред измислените, а после развенчани Идоли. Но не съм само аз!

Виновни са, и много повече от мен, всички онези, които са знаели Истината, но са я премълчавали от страх или в интерес на собственото си благополучие!

Много по-виновни са тези, които в разрез със собствените си възгледи, обличаха най-новите си дрехи, размахваха байрачета и хвърляха цветя към трибуните на митинги и събрания!

Виновни са и тези, които бездушно гласуваха за Идоли, които провъзгласяваха моята партия за ръководна по силата на Първия Закон на държавата. Защото само с гласовете на партийците това не беше възможно да стане.

Дори си мисля, че това е била съзнателна маневра с далечен прицел на онези, които винаги са били против Моята партия. Защото, ако тя бе принудена непрекъснато да се бори за правото си да ръководи, нещата никога не биха стигнали дотук! Нямаше да се появи Тодор Живков, нито тези, които през цялото време са се крили зад гърба му, използвали са го и са го подкрепяли, бил им е удобен и някои от които първи се обявиха срещу него, когато слезе от политическата сцена!”3

Колкото до „съзнателната маневра”, аман от шпиономания, „сценарии” и заговори! Дори и днес нашето съзнание е задръстено с тях. БКП получава ръководната „роля” като единствена политическа сила, както си му е редът в тоталитарните режими. БЗНС само „присъства” във властта и така се казва и висшият му орган – „Постоянно присъствие”.

Не мога да не приема другите думи на художника. Освен това той е открил и силата на словото, и сила в себе си да каже истината, поне своята истина. ТОДОР ЖИВКОВ САМ ЛИ ИЗВЪРШИ ТЕЗИ БЕЗОБРАЗИЯ?, много точно пита един лозунг от първия опозиционен митинг в София.

В разговор с покойния вече председател на Висшия партиен съвет Александър Лилов журналистката Велислава Дърева го определя като „жива номенклатура (на основание биографичната му справка). Сега всички казват, че било ужасно да се работи с Живков, че бил непоносим тип, бандит. И като е било толкова ужасно – защо стояхте?...

…Този въпрос е резонен и Вие имате право да го зададете – защо толкова дълго търпяхме този деспотичен лидер, който по мое дълбоко убеждение не притежаваше нито политическите, нито интелектуалните, да не говорим за моралните качества, които трябваше да има лидерът на партията. Ние носим отговорност за това, че така дълго търпяхме този човек и тази система. Защото не става дума само за човека. Става дума за система. Системата добре регулираше липсата на контрол, на възможност за противодействие (бившата ГДР – юни 1953 г., Унгария – октомври 1956 г., Чехословакия – август 1968 г., Полша – 1956, 1970, 1976, 1980-1981 – това ли е липса на противодействие: все генерални репетиции, в които народите от Германия, Унгария, Чехословакия преодоляха чувството си за страх пред системата. И през 1989 г. се организираха и проведоха своите народни революции)4. Тя е създадена, изпитана, проверена като механизми, като принципи, като дух. Всичко е отработено добре в продължение на десетилетия и не прави засечки. Но и това не може да бъде задоволителен отговор. Има и друго: системата ражда този тип лидери, защото се нуждае от тях, формира ги, защото те ѝ съответстват, търпи ги до себе си, защото те добре пасват в нея, тя не може без тях”.5

Аз пък ще се върна на историята, на психиката и на региона, които налагат много по-траен отпечатък, отколкото най-съвършената система, особено ако е само на 45 години.

Вината на комунистическата партия е, че продължи да управлява след 10 ноември със старите методи и със старите кадри. Още преди рухването на Стената е било очевидно, че без опозиция не може. Вече са се появили „неформални групи”. Затова неслучайно на Третия българо-съветски семинар (Варна, 1988) като „нов проблем” е поставен и „опозицията при социализма, как тя може да се организира, на каква основа и т.н. (ст.н.с. д.и.н. Димитър Сирков от отдела „Международно работническо движение” на Института по история на БКП при ЦК на БКП; от там е и „синият шаман” и днес проф. Евгений Дайнов).6

На 10 ноември у нас няма политици, които да са готови да действат в реална политическа борба. Интересно е мнението на бившия министър-председател Жан Виденов за кадрите на БСП. Според него те са били „готвени за политически сътрудници, за вътрешнопартийно строителство, а не за междупартийни сражения”.

Разделението в обществото на „здрави” и „нездрави” сили, на „работническа класа” и „други слоеве”, на „комунисти” и „всички останали”, непрекъснатото търсене на „врагове” („вътрешни”, включително и с „партиен билет”, и „външни”) през времето на сталинизма води до продължаване на разделението сред обществото и след 10 ноември. Схемите, по които се действа, са същите: „демократи” (СДС) и „тоталитаристи” (БКП), „отговорни” (на „нашите” митинги) и „безотговорни” (на „чуждите”), „националисти” (против решението на 29 декември 1989 г. за възстановяване на имената на мюсюлманите, взето от ЦК на БКП) и „предатели” („за” него). Разделят се празниците, националните герои, ключовите събития в историята.

Коментирайки основните конфликти в партийното ръководство през 1990 г., Жан Виденов, избран на ХIV конгрес на БКП за член на нейния Висш партиен съвет, казва, че тогавашният ВПС бил „странен орган”: „Значителна част от избраните му членове демонстративно го напуснаха под един или друг предлог. Вместо да се тревожат от това явление, десетоноемврийците в партийното ръководство сякаш му се радваха. Ренегатството не се плевеше, а сякаш се насаждаше. Долавяше се, че се опитваха отгоре да моделират българското политическо пространство чрез откъсване на части от БСП и прегрупирането им в други формации, които да са им подконролни. Мисля, че всички тогавашни заместници на Лилов днес са някакви лидери в други партии. Това съвсем не е случайно. Проявяваше се една от главните закономерности на перестройката на българска почва. Бившата партия-държава се запазваше. Не се саморазпускаше, не се разцепваше, не се закриваше, но не се и утвърждаваше като двигател на прехода”.7

При тази картина на тогавашното състояние на БСП, нарисувана от нейния бъдещ бивш водач, не мога да не си задам въпроса: „Как все пак тя спечели изборите, при това с такъв резултат?”

В описания от Ж. Виденов механизъм за контрол върху политическото пространство бързо се разпознава незабравеното „старо”: отработването на техники за работа с опозицията, за които вече споменах. Една от целите на всяка управляваща партия или коалиция е именно това. Тук не виждам нищо потресаващо. Въпросът е в методите и средствата, в цената, на която се постига този контрол. Не можеш да се тупаш по гърдите, да ревеш КОНСЕНСУС! и ДИАЛОГ!, и да си стъпил върху пиедестал от досиета и компромати за „врага”.

 

2.5. ВИНОВНИЦИ

 

Веднага след 10 ноември у нас се създаде потребност от посочване на виновните за „националната катастрофа”. Не можеше всичко да се обяснява с Тодор Живков и с „явлението Тодор Живков”. „Системата” е твърде безлична и съвсем не върши работа, когато се искат глави. В този смисъл съвсем ясен е лозунг от 18 ноември 1989 г.: ЩЕ ДОЙДЕМ ВСИЧКИТЕ НА СЪД И ТЕЗ, КОИТО ТРЯБВА, ЩЕ УМРАТ!

„Съборена е родово-земляческата авторитарна власт на Тодор Живков, който в продължение на три десетилетия развращаваше партийни и безпартийни с демагогия и лицемерие, революционна фразеология, цинизъм и нескончаеми преобразувания.

Колко угоднически речи са произнесени за неговия личен „оригинален” почерк като партиен и държавен ръководител, като „мислител”, „теоретик”, „оратор” и „журналист”. С изключение на цар Симеон и на Васил Левски в цялата ни история не можаха да намерят някой друг, който би могъл да мери ръст с него. Най-приближените подмазвачи му внушаваха, че той е „Ленин на нашето време”, с когото не могат да се сравняват нито Димитър Благоев, нито Георги Димитров. И той им вярваше”.8

Колкото до посочените от акад. Николай Ирибаджаков определения, те можеха да се срещнат при всеки образ на водач на тоталитарна система. Не виждам нищо приносно. Дори чисто плагиатство: СТАЛИН Е ЛЕНИН НА НАШЕТО ВРЕМЕ е първоизточникът.

Не ми се иска да припомням как бе възхваляван на траурния митинг след смъртта му. Трябваше да бъде свален, за да бъде оплют, и трябваше да умре, за да бъде възнесен до небесата, малко преди да бъде предаден на земята.

Изразът „обкръжението” на Живков, с вариант „най-близкото обкръжение”… бързо влезе в употреба в политическия жаргон от 1989-1990 г., както и „приятелският” кръг на Виденов от времето на неговия кабинет. Като виновници се сочеха партии и организации: БКП, БЗНС, ОФ, БПС, ДКМС (ДА УСТРОИМ ВАРТОЛОМЕЕВА НОЩ НА КОМСОМОЛСКИТЕ АКТИВИСТИ!, 18 ноември 1989 г.). Многобройни лозунги се насочваха срещу семейството на Т. Живков и неговите протежета сред управляващите: ВЪН ПРОТЕЖЕТАТА НА ЖИВКОВ ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО И ПОЛИТБЮРО, на същия митинг.

Атакуват се поименно ръководните фигури, запазили своя „статут” и след 10 ноември: ВЪН (Йордан – б.а., Х.М.) Йотов, (Пенчо – б.а., Х.М.) Кубадински, (Иван – б.а., Х.М.) ПАНЕВ И БАВАЧКАТА НА ВЛАДКО (Владимир Живков, син на Тодор Живков – б.а., Х.М.), ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ. ГИГОРЕ (Стоичков), ДОКОГА ЩЕ СИ ОТГОРЕ?

Не е „пропуснат” и Милко Балев: НА ТОШО, МИЛКО И СИЕ, ИЗВАДЕТЕ ЧЕРНОТО ИМ ДОСИЕ…

Нападат се и културни дейци от „онова” време: ЛЕВЧЕВ, (Благовест) СЕНДОВ, (Марко) СЕМОВ, НЕ ВИ ВЯРВАМЕ, ЛЮБО, ЛЕВЧЕВ…

Независимо, че в предаването „Всяка неделя” и по-специално рубриката „Събеседник по желание” бе превърната едва ли не в символ на истината и бе схващана като единствена възможност да се чуе народният глас (не случайно се искаше например Тодор Живков да бъде „събеседник по желание”, 18 ноември 1990 г., София), неговият автор и водещ също не бе пощаден. КЕВОРК, ОБЯВИ СИ ДОХОДА ЗА 1988 ГОДИНА. КАК ПОЛУЧИ ГАРСОНИЕРАТА! А КОЛАТА?9 Това питаха на 13 декември 1989 г. пред БНБ. КЕВОРК – ПРОТЕЖЕ НА ИВАН СЛАВКОВ И ЯНЧО ТАКОВ, „подсещаха” пак там. И защо била цялата работа? До известна степен може да подскаже един лозунг от същия митинг: КЕВОРКЯН, ДАЙТЕ ДУМАТА НА БКП! Ще добавя, че с излизането на в. „Демокрация” материалите на популярния журналист станаха привично явление.

Немалко са лозунгите, в които се отправят стрели към земеделските лидери: ДЕЙЦИ ЗА КОИТО СЕ ГОВОРИ – портрет на Петър Танчев с негов цитат: НИЕ ПРИВЕТСТВАМЕ АПРИЛСКАТА ЛИНИЯ НА ПАРТИЯТА НАЧЕЛО СЪС СТРАТЕГА НА КОМУНИСТИЧЕСКО-ЗЕМЕДЕЛСКАТА ДРУЖБА, ДР. ТОДОР ЖИВКОВ – 1986 ГОДИНА (25 февруари 1990 г. пред БНБ – София, митинг на СДС)10.

Необходимостта да се посочат виновниците за катастрофата се изостряше още повече от усещането, че 10 ноември е „След дъжд качулка”, че всичко, което се прави в момента, са „живковски преструвки”. ЖИВКОВСКИ ПЕРЕСТРУВКИ – НЕ, ПЕРЕСТРОЙКА – ДА! (с вариант ДЕМОКРАЦИЯ И ГЛАСНОСТ – ДА!), гласяха два лозунга още от 17 и 18 ноември.

ВНИМАНИЕ. ЖИВКОВЦИ СЕ ПРЕУСТРОЙВАТ и ВАС ВИ ОРГАНИЗИРАХА, предупреждаваха едни лозунги. ОБАЧЕ НИКОЙ НЕ ИМ ШИФЪРА$ и КЪДЕ СА ПАРИТЕ ЗА СТРАЖИЦА, допълваха мрачно други.

Като се възхищаваха от потребността за поименно посочване на виновниците, някои ръководители на БКП нарекоха „виновници за националната катастрофа” свои лични неприятели и така „уредиха” стари сметки. Вихърът на политическите страсти неведнъж е служил за утоляване на жаждата за мъст и не само в нашата история.

Не разглеждах отделно темата за виновниците в двете сили, защото тя звучи по сходен начин в пропагандите им, така както са близки и представите за „тоталитарна” България.

 

2.6. СЪД НА ВИНОВНИЦИТЕ

 

СЪД – ВЕДНАГА, искаше припряно един лозунг на площада пред „Св. Александър Невски” на 18 ноември 1989 г. От общите призиви за съд за „виновниците за разрухата”, на „престъпниците”, се стигаше до назоваване на конкретни имена. Естествено, начело бе „Номер 1”: НАРОДЕН СЪД ЗА ЧОВЕКА ОТ НАРОДА,11 СЪД ЗА ДИНОЗАВЪРА И НЕГОВАТА ГЛУТНИЦА, ИСКАМЕ НАРОДЕН СЪД ЗА ЖИВКОВАТА ДИНАСТИЯ И ЗА 1562-АТА МИЛИОНЕРИ,12 ДОКЛЕ Е ОЩЕ ТУК ЗМИЯТА, СЪД ЗА ЖИВКОВ (по песента „Стани, стани юнак балкански”, стих „Докле е мъничка змията…” – б.а., Х.М.; един от най-често използваните начини за писане на лозунги – използването на познати текстове за „гръбнак”). Изредените дотук лозунги са от 18 ноември.

Имаше най-различни варианти на присъди и наказания, а „предложения” от първия митинг на СДС в София не „липсваха”:

В ИМЕТО НА НАРОДА! ПРИСЪДА №1. ОСЪЖДА КЛАНА ЖИВКОВ НА ВЕЧНО ПРЕЗРЕНИЕ И ДОЖИВОТНО ИЗТЪРПЯВАНЕ НА НАКАЗАНИЕТО В КИЛИИТЕ НА РЕПРЕСИРАНИТЕ13;

ПОЗОР! НА 2-РИ АВГУСТ 88 ЦАР ТОШО ИЗЛИТА СПОКОЙНО НАД ГОРЯЩИЯ ЯК-40.

ПРИСЪДА – ДОЖИВОТЕН МЕТАЧ НА СОФИЯ!;

ПОСЛЕДНА РЕЗИДЕНЦИЯ (с портрет на Т. Живков с решетки).14

Не бяха забравени и смъртните присъди. СЪД ЗА ИВАН СЛАВКОВ И НЕГОВИТЕ ПЛЕЙБОИ!, се искаше на 13 декември 1989 г. ЗА ВЛАДКО, ТАТКО И СИЕ – НАРОДЕН СЪД! (18 ноември 1989 г.). Впечатляващ е големият брой лозунги за Народен съд и при управляващи, и при опозиция. Явно за доста българи той е символ на висше съдилище, на което се осъществява волята на народа. Заедно с митингите на страниците на печата се появиха разкрития за Народния съд след 9 септември 1944 г. и бяха публикувани статии на наши водачи от онова време, които най-горещо проповядват за възможно най-скорошното му установяване. Един от най-яростните застъпници на тази институция е Никола Петков, сам осъден от него на смърт.

 

3. МИТОВЕ В СИНЬО И ЧЕРВЕНО

 

Трудно е да се изложат изцяло платформите на БСП и СДС, с които те излизат на изборите – с теоретичните им основания, вътрешна логика и пр. Да не говорим, че всеки кандидат освен че поддържа общата платформа на силата, която го предлага, има и своя, повлияна от собственото му виждане за света, особеностите на региона, типа населено място, от характеристиките на населението на избирателния му район.

Тук ще бъде направен опит да се очертае ликът, който разглежданите политически сили си извайват според идеите, които декларират, че изповядват и чрез обещанията за бъдещи промени, ако дойдат на власт. Полученият образ е на два „кàта”. Първият е официален – следствие от напластяванията на изказвания на партийни лидери, кандидати за народни представители и от дейността на пропагандните централи. Другият е неофициален – от лозунгите, скандиранията и възгласите, както и от плакатите, носени от малките хора, стига, разбира се, да не са били предварително подработени и „организирани”, така че да придават колорит и да внушават близост между водачите и „народа”.

Всяка от двете силите схваща следните въпроси като образоопределящи. Много важна тема са качествата на нейните представители, защото те ще я представят пред очите на обществото. Макар и в сянка, не по-малко важен е антуражът на лидерите, защото той до голяма степен е истинският двигател да политическата борба. Все по-голяма значимост придобива темата за Пътя на Европа и изобщо пропагандната битка за Европа. Започват да се преаранжират геополитическите приоритети за бившите социалистически страни, както и отношението към Съветския съюз, формулирано в първите книжки на сп. „Избор” - „така нареченият Съветски съюз” и „Империята на злото”. В общественото съзнание се изграждат нови наслагващи се реалности. На повърхността му е „истинският социализъм”, подтекстът е различен или обратен на повърхността – вътрешнопартийната борба за власт, целяща да се отстрани вътрешнопартийната конкуренция. Същността на всичко е преобръщане, макар и не задължително, обратно на подтекста, но осъществяване на радикална рекапитализация в дясноконсервативен план.

След 10 ноември 1989 г. митингите се утвърдиха като най-ефективната форма за натиск върху властта (или на натиск на властта), и то не силов, а идеен. На тях се получава най-пряко общуване между единомишленици, а и най-успешно могат да се привлекат нови последователи.

 

3.1. ЦВЕТЪТ

 

Цветът е първият отличителен белег на БСП и СДС. „Червени” и „сини” политици и журналисти надзъртат от телевизорите, „червени боклуци” и „сини парцали” се подмятат из и без това непочистените улици и площади. Другите „цветове” от политическата дъга бързо се обезличават, някои и преди изобщо да са създали един по-контрастен образ в очите на бъдещите избиратели.

Създава се бинарната опозиция „червени боклуци” – „сини говеда”, която произхожда от песните на агитките. „Сините говеда” идват от цесекарската песен: „Победа, Победа/над сините говеда!” Странно превъплъщение, защото с ЦСКА през 1989 г. започна да се свързва БКП, а „Левски” – със СДС.

„И преди, и сега
„Левски значи свобода”

съответно:

„И преди, и сега
ЦСКА е кочина”.

Връзката между спорта и политиката не е от вчера. Именно националният ни футболен отбор, когато не остана друго, ни обедини, даде ни кауза през 1994 г.

В стремежа си да „оцветят” още повече цветовете си БСП и СДС достигат до дълбоки откровения, често преливащи в сълзливост и захаросана сантименталност. „Червеният цвят е цвят на любов и вярност, цвят на живота и тръпнещите сърца, цветът на червената бюлетина”.15 Така се набляга на човешките добродетели на БСП – част от образа – на който винаги е държала и старателно се е опитвала да разбие наследените клишета от миналото, които внушават суровост, сухота, едва ли не безчувственост. Режисьорът Анжел Вагенщайн в словото си, произнесено на 22 май 1990 г. на срещата с интелигенцията в НДК, свикана от БСП, казва: „Аз обичам червеното, защото това е цветът на мака и на капчицата черешов сок върху женски устни. Колко хубав е този цвят!”16 С наслагването на представата, че тя е животът, социалистическата партия се противопоставя на опозицията, която непрекъснато вади черепи и кости на убити от комунистическия режим, нови разкази за зловещи изтезания и с това натрапва представата, че комунист е равно на убиец и престъпник.

В една стара левскарска песен се пее: „Всичко хубаво на този свят е синьо, синият е нашият отбор”. Същото е с „песента” на СДС. Какво символизира за него синият цвят? Ето какво е синята бюлетина:

„Роби до вчера, ние днес искаме да кажем НЕ! на робството и да пуснем синята бюлетина.

Синята бюлетина ще ни върне достойнството на хора.

Синята бюлетина ще ни направи отново собственици на плодовете на своя труд.

Синята бюлетина ще ни върне радостта от творчеството.

Синята бюлетина ще ни освободи от зависимостта на номенклатурата и ще ни направи равни пред законите”.17

Гласът за СДС е избор на свободата, човешкото достойнство, радостта. Така два дни преди изборите е завършен митът за освободителя в синята митология.

Както при БСП, така и при СДС може да се открие стремеж към „очовечаване”, към придаване на най-светлите човешки добродетели, като чистотата и вярата на политическата сила:

„Изберете синята бюлетина!
Изберете цвета на небето!
Изберете цвета на морето!
Изберете цвета на вярата!"18

В образния свят на СДС наистина всичко е синьо. Когато отразява подготовката на първия му митинг в Перущица на 23 май 1990 г. журналистката Екатерина Бончева в материала си „Перущица, облечена в синьо” пише: „Тук светът е син, тук светът е друг, като знаменцата, които съвременните „Райни княгини” са подготвили за предстоящия първи митинг на СДС…”19 Така синият цвят, който е „друг” и синият свят, който също следва да е „друг”, са противопоставени на тоталитарния свят и цвят.

Освен всичките морални ценности и стойности към образа и на двете политически сили трябва да бъдат добавени и най-обикновени човешки добродетели. Без този „очовечаващ” контраст те биха изглеждали изсушени, колкото и да са привлекателни и поучителни всичките им идеи. Непрекъснатото им натрапване може да ги направи дори отблъскващи. Ето защо е необходимо да се „напомни”, че „синият цвят успокоява, регулира кръвното налягане, намалява честотата на пулса. Синият цвят означава чувствителност, нежност, дълбочина на чувствата, пречистване, уравновесеност, хармоничност, освободеност от напрежение, уют. Синият цвят представлява личността”.20 Така ясно се очертава „човешкият” компонент в образа на СДС.

Иначе синият цвят прилича на пиле, пълнено с ориз и дреболии – толкова добре е „натъпкан” с демокрация и дори с истинска клетва:

СЪЮЗЪТ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ
С ДВЕ СИНИ
БЮЛЕТИНИ ГЛАСУВА ВСЕКИ, КОЙТО Е ГОТОВ ДА КАЖЕ:

Аз, демократът, вярвам в доброто начало на човека
и неговите възможности да сътвори добро!
Аз, демократът, зная, че всеки човек има право
и може да изгражда своето добро, без да уврежда другите!
Аз, демократът, мога да постигам чрез разбирателство
и по мирен път договаряне с всеки човек!
Аз, демократът, се заклевам сега и завинаги
В името на общото благо да не допусна като жертва
нито един човек да бъде увреден физически
или да бъде накърнено човешкото му достойнство.21

„Подписано”: ВРЕМЕТО Е НАШЕ! и „подпечатано” с лъвчето, което се усмихва и е изпълнено с любов, изразена чрез пет сърчица.

Ръководителката на предизборното бюро на БСП Елена Поптодорова в интервю пред в. „Дума” на 1 май 1990 г. каза, че синият цвят бил привнесен от Жак Сегела, който го бил използвал кампанията срещу Митеран преди няколко години. Ще се върна малко назад във времето, за да проследя пътя на тази нова за нас политическа багра. Напълно съм съгласен, че няма полза да се ритаме по кокалчетата, както казва тя. Но не е ли точно същото, като не се казва цялата истина за противника?

Първото интервю на главния консултант на кампанията на основната опозиционна сила е от 9 април 1990 г. във в. „Демокрация”. В него се разказва за престоя в България заедно с двамата му сътрудници за „един уикенд”. Както се разбира от интервюто му във в. „Свободен народ” от 18 април 1990 г. пристига една събота в 13 часа и отлита в неделя, 15 часа – общо около 26 часа”. Именно оттогава е оставено мотото на кампанията. Няма други официални източници за дейността на френския рекламист като консултант или пък негови изяви пред българския печат преди 9 април.

След 1985-1989 г. на страниците на „перестроечно” настроените издания като „Огонëк”, „Век 21” и пр. се разразява „битката за небето”. Публикуват се материали, противопоставящи се на милитаризма и военно-промишления комплекс. Пацифизмът става едно от полетата за сблъсък в Русия. Официалната върхушка отговаря с така нареченото „оборонное сознание” – камуфлиран милитаризъм. Руските „неформали” възприемат за свой светлосиния цвят на мира.

Много преди пристигането на Сегела в България синият цвят е познат не само като светлосиния цвят на мира, но и като тъмносиния на ЕО.

Сините знамена на СДС се веят по българските площади далеч преди пристигането на консултанта на 9 април 1990 г. Малко повече от месец след учредяването му на 7 декември 1989 г. и след първите му митинги в София и Варна на 10 декември 1989 г., още на 14 януари 1990 г. на митинга пред храм-паметника „Св. Александър Невски” за пръв път в личния ми архив е отбелязана появата на светлосиньо знаме с инициалите СДС. Не мога да бъда сигурен, че това е изобщо първата поява в България; дори не мога да претендирам, че съм регистрирал първата му поява в столицата. На по-късни митинги се веят и светлосини, и тъмносини.

Разбира се, има различни нюанси. Познатият ни син цвят „на СДС” не се изчисти отведнъж. Елена Поптодорова споменава синия цвят, който е използван вече през 1968 г. във Франция. По-скоро става дума за определен нюанс, отколкото за цвета изобщо. Наистина „синята утрин” го фиксира, без разбира се да се спре използването на по-тъмно или по-светло в предизборната кампания.
Една от малките „загадки” на времето е как се случи така, че на последния конгрес на ДКМС и първи на Българската демократична младеж (БДМ) на 15 януари 1990 г. за цвят на новата младежка организация е приет тъмносиният, а за знак – знакът „Виктория” (V). Изработена е и малка метална значка със съответния символ и цвят. Ако някой не вярва, да види Устава на БДМ, публикуван във вече несъществуващия вестник „Народна младеж”.

 

3.2. ПАРТИЙНИТЕ ЗНАМЕНА

 

По повод партийните знамена ст.н.с. Радост Иванова от Института по етнография при БАН пише, че „водеща е ролята на цветовете, които стават съсредоточие на целия смисъл”.22 Заглавието е лозунг, за първи път издигнат в Софийския университет на 21 ноември 1989 г. Тя определя принципите на подбор на ЦВЕТА у нас. „На първо място, макар и не най-важното в случая, е традиционното цветоусещане на българина, което се проявява в подбор на цветовете и тяхната символика във връзка със световните класификационни схеми и универсалното им възприемане. Несъмнено стереотипите при използването на цветовете са непреодолими в която и да било сфера на живот, включително и в партийния живот”.23

Ще посоча само най-общото значение на червеното в „Енциклопедия на традиционните символи” от Дж. К. Купър (С., 1993): „Зенитът на цветовете на дъгата. Представя слънцето и всички богове на войната; мъжкото, активното начало; огън; царско достойнство; любов; радост; енергия; жестокост; полова възбуда; сватбена факла или огън; кръв; кръвожадност; кръвна вина; гняв; отмъщение; мъченичество; издръжливост; вяра; великодушие. Може да бъде също цвят на пустинята и бедите. Оцветяването в червено означава възраждане на живота”.

Според речника на „Универсалните символи” на Жан Приор червеното е или символ на радост, живот, божествена любов или изобщо любов, или на пролятата кръв, гнева, егоизма, омразата, насилието и войната. Един от видовете червено, които Приор разграничава, е РЕВОЛЮЦИОННОТО ЧЕРВЕНО на „фригийската шапка или на комунистическите страни”.24

Без съмнение и за поддръжници и за противници на БКП (БСП) има богата храна, за да създадат представата за това какво е червеното. А партийният цвят е въпрос на идентификация с определена история, традиции, идеи, хора, които стоят зад дадена сила или ѝ се противопоставят.

Може да се говори за заместване в политическия език на означенията за идеология и политическа принадлежност с означенията за цветовете. Така е в митологията и на двете разглеждани политически сили. Има и „собствена” цветова идентификация, и натрапена – от противниците.

Нюансите получиха съвсем друго тълкуване. „Тъмно” е синоним на вярност към идеите, на решителност, но и на закостенялост, дори на мракобесие. В политическия ни живот отдавна има „тъмночервени” и „тъмносини”.

Ето от същите автори символиката на синьото – противоположният полюс на българския политически модел. „Навсякъде синьото е израз на свръхестественото, божествената вечност и човешкото безсмъртие. Това е любимият цвят на божествата, главно на женските божества”, пише Жан Приор.25 Според Дж. К. Купър то значи „истина; интелект; откровение; мъдрост; лоялност; вярност; постоянство; целомъдрие; непорочни чувства; безупречна репутация; великодушие; благоразумие; набожност; покой; съзерцание; хладнокръвие; студенина. Синьото е цветът на големите дълбини; женският принцип на водите. Като цвят на небето синьото е характеристика на Великата майка на боговете, Господарка на небето, както и на всички небесни божества и сили като Лазурния дракон”.26

Доста по-привлекателна изглежда символиката на синьото. Извън студенината нищо не е за изпускане.

„Не подлежи на съмнение, че червеният цвят на тази партия (БСП – б.а., Х.М.) е един от стереотипните цветове, който е основен както в сватбеното знаме, така и в националния трикольор. По-нататък червеният цвят, който корелира най-често с кръвта, се абстрахира и пренася върху събития и идеи, реализирани чрез проливането на кръв. Още в края на миналия век при учредяването на първите местни партийни организации се създават и първите червени знамена”.27 По-нататък Р. Иванова цитира официалното обяснение, че цветът е зает от знамето на Парижката комуна28. „Заедно с идеала за създаването на един нов свят по модела на Парижката комуна, българските социалдемократи от това време използват създадените вече символи. По този начин знамето на новосформираната партия се отдалечава от стереотипа на традицията, разширява своята семантика и чрез своите идеи, вложени в него, се приобщава към международното работническо движение”.29

Според Р. Иванова „символиката на червения цвят за БКП се оказа не само пасивно наследство от Парижката комуна. Въоръжената борба и извоюването на победата на 9 септември 1944 г. на практика показа, че символите не са просто абстракция – при определени условия те могат и да се реализират”.30

Според проф. дин Милен Семков „със своите партии, с международните си организации, с пресата си, с лидери, отличаващи се с разум, с такт, с уважението към демокрацията (в политиката, в икономиката, в културата), с толерантността си и с изкуството да управляват в рамките на възможното, но винаги в интерес на трудещите се, социалдемократите си извоюваха заслужено висок международен престиж и се превръщат в гарант на демократичните преобразувания на обществото. Със своите идеи в защита на хуманността, свободата, справедливостта, морала и за солидарност между хора и народи съвременната социалдемокрация е мост между различни идейни течения – либерализъм, радикализъм, християнство. Болшевизмът разрушава обществото, сетне необолшевизмът (реформатори и неореформатори, които заменят кървавочервената тапицерия на болшевишкия стол с розова) се опитва да въвежда ред в хаоса”.31

Ако се погледне „червения” печат от времето на предизборната борба през 1989-1990 г., веднага ще се видят опитите, някои вече цитирани, за обяснение на „новата” символика. Тези обяснения до голяма степен съвпадат с тълкуването от речниците на символите.

Вторият принцип на подбор на партийния цвят, според Р. Иванова, произтича от зависимостта на партиите една от друга. Колкото повече те са противопоставят по идеи, толкова и цветовете на техните знамена се избират, за да се различават и конкретизират. В този смисъл има значение и хронологията в създаването на партиите”.32 Идеите и времето на създаване са главните фактори, „които влияят върху семиозиса и утвърждаването” на знаците и символите на СДС, твърди тя.33

Това обобщение за мен не е достатъчно. Не бива да се забравя, че синьото знаме отдавна е познато на българина именно като знаме на мира и синият цвят – като цвят на мира. Нека си спомним асамблеите „Знаме на мира”, със синьото знаме с емблема, представляваща света като гнездо на два гълъба. В този смисъл не мога да приема и тази част от твърдението на Р. Иванова, че сините знамена са „преминали един период на изпитание и утвърждаване”, че не са се наложили изведнъж в живота. Приемам обяснението на съдържанието, което най-пълно отговаря на целите и задачите на борбата – мирния преход към демокрация.34 Не бива обаче да се забравя, че червеният флаг също се вее над „мирния преход”.

Според мен синият цвят бе избран като един вид „обобщение” на цветовете на партиите и движенията в коалицията, част от които имаха доста стара история: „зеленото” на БЗНС „Никола Петков”, зелената „Екогласност”, Демократическата партия, БСДП, Радикалнодемократическата партия и пр. В този смисъл много е точно заглавието на материал за митинг на СДС в Пазарджик на 3 май 1990 г., състоял се на площада пред Драматичния театър „Кръстьо Сарафов”, „Синьо многоцветие”.35

Според Р. Иванова върху избора на партийния цвят, при това по-голямо, отколкото при националното знаме, играе „чуждото влияние, идващо от международната партийна общност”, тъй като „и самото възникване на партия е в известен смисъл процес на международно проникване”.36

 

1Марев, П. Промяна, а не козметика. – В: в. „Дума”, 23 януари 1990 г.
2Петров, А. Цит. съч., с. 79.
3Арсов, Д. Вината е и моя. Изповед. – В: в. „Дума”, 25 януари 1990 г.
4Драганов, Д. За сценария и системата. – В: Стани да седна. София, 1994, с. 54-55. (Първите букви от българския език образуват инициалите на Съюза на демократичните сили.).
5Интервю на Велислава Дърева с Александър Лилов (2 част). Винаги ме е привличала интелектуалната, а не политическата власт (април 1990 г.). – В: в. „Дума”, 15 май 1990 г.
6Нашето общество днес – реалии и илюзии, теория и политическа система. Територия и полемика. ДИСКУСИЯ ЗА ПРЕУСТРОЙСТВОТО. Пред Четиринадесетия конгрес на БКП. – В: в. „Работническо дело”, 22 януари 1990 г.
7Петев, Н. Отвъд политическия театър през погледа на Жан Виденов. София, 1998, с. 13.
8Ирибаджаков, Н. С исторически разум и отговорност. – В: в. „Работническо дело”, бр. 25, 25 януари 1990 г.
9Петров, А. Цит съч., с. 81.
10Пак там, с. 86.
11Пак там, с. 69.
12Пак там, с. 67.
13Пак там, с. 77.
14Пак там.
15Митинг на БСП, София, 26 май 1990 г.
16Информационен бюлетин на БСП, 6/1990, с. 4.
17В. „Свободен народ”, 8 юни 1990 г., с. 1.
18Пак там.
19Бончева, Е. Перущица облечена в синьо. – В: в. „Демокрация”, 24 април 1990 г.
20Васил, В. Синьото, пулсът и кръвното налягане. – В: в. „Дума”, 20 май 1990 г. (Цит. по: в. „Демокрация”).
21В. „Демокрация”, 8 юни 1990 г. (цялата 6-а страница).
22Иванова, Р. Сбогом динозаври, добре дошли крокодили! Етнология на промяната. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 1997, с. 54.
23Пак там.
24Приор, Ж. Универсални символи. С., 1993. Превод: Весела Бръмбарова-Генова, с. 145-146.
25Пак там, с. 144.
26Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. София, 1993. Превод – Иглика Василева и Юлия Стефанова, с. 234-235.
27Иванова, Р. Цит. съч., с. 54-55.
28Енциклопедия 1981. Енциклопедия България. Т.2. София, 1981, с. 729.
29Иванова, Р. Цит съч, с. 55.
30Пак там.
31Рубриката води проф. Милен Семков. Цивилизация и социалдемокрация. – В: в. „Свободен народ”, бр. 63, 13 юли 1990 г., с. 12.
32Иванова, Р. Цит. съч., с. 54.
33Пак там, с. 55.
34Пак там.
35Тодорова, Л. Синьо многоцветие. – В: в. „Демокрация”, 4 май 1990 г.
36Иванова, Р. Цит. съч., с. 56.

 


 

3.3. ЕМБЛЕМИ

 

Един от опорните стълбове на всяка политическа сила е нейната емблема, така както за държавата е нейният герб. В страните с утвърдена и ли с прохождаща демокрация е важен също така и символът на предизборната кампания.

Емблемите и символите на БКП до 10 ноември са известни, както и тяхното официално тълкуване. БКП освен смяна на името преживя и смяна на емблемата, което изразява и идейно прераждане – вместо петолъчката, сърпа и чука „цъфна” червената роза.

„Петолъчката/петоъгълник/пентаграма символизира фигурата на човека с разперени ръце и крака; интегрираната личност; човешкият микрокосмос. Тъй като е без начало и без край п. заимства от значенията силата и съвършенството на кръга. Нейните пет върха са духът, въздухът, огънят, водата и земята. Подобно на кръга има власт да отблъсква злото и злите стихии и затова се смята, че носи щастие”1. Колкото до розата, тя е „изключително сложен символ; двойствен и противоречив, тъй като означава едновременно божествено съвършенство и земни страсти; символизира едновременно Време и Вечност, живот и смърт, плодовитост и девственост… Червената роза (означава) желание, страст, радост, красота, съвършенство; тя е цветето на Венера, Адонис и Христос”.

Според популярната представа тя означава „страстна любов”.2 „Петолистните цветя, като розата… символизират Градините на Блажените, както и макрокосмоса на човека, ограничен от петте крайни точки на сетивата”.3 Петте листа на розата, петте лъча на петолъчката… Едно от значенията на петолъчката е именно човешкият макрокосмос. Случаен ли е този избор?

В изследването си „Телевизията – политическата машина” Маргарита Пешева пише, че „Червената роза” е знак на плодородието на нашата земя, на изобилието, което БСП обещава”.4 Освен това розата символизира плътската любов.

Розата се изобразява на бял фон. Например едно от хартиените знаменца, които се развяват по митингите на БСП и до днес, е червено с бял кръг, в средата на който е изобразена червена роза. Бяло, зелено и червено. Пълно покритие с националния ни трицвет. Идентификацията с България в основата за схващането за себе си и на двете политически сили и основа на мита „Олицетворение на България”, съществуващ и в двете митологии.

Символът на кампанията на БСП Начко е измислен и наложен от създателя на нейната на кампания Цветан Маламин. Негов художник е Румен Статков, чийто прякор от ученическите години е станал име на „човечето”. Един от продуцентите му е Мирослав Попов.

Цв. Маламин разказва как то е дошло на бял свят. „Всичко започна много преди раждането на Начко. Започна с анализ на обстановката и аудиторията (политиците я наричат „електорат”), след това последваха изводи въз основа на един макар и частичен политически маркетинг, включващ поведението на конкуренцията; беше избрана стратегия, определен бе характерът на политическата реклама на БСП, основата върху която ще се гради рекламното въздействие над електората, още много други неща и, накрая, съвсем накрая, и много лесно, бяха определени константите, т.е. символите и лозунгът”. По-нататък специалистът се оплаква от намесата на „самодейци и всезнайковци, които след определен момент се окуражиха и щом се докопаха до хартия, веднага започнаха да се правят на рекламни специалисти. Така до Начко неканена се появи Катето, което беше пълна глупост, други облякоха Начко в жълта фланелка, трети го удариха на писалки и запалки”.5

От гледна точка на българските представи и символи „обличането” на Начко в жълта фланелка явно е грешка, да не кажа по-силна дума – очевидна некадърност и некомпетентност, защото първата асоциация с жълтия цвят в съзнанието на нашенеца е „жълто билетче” или „жълта книжка”, които се „издават” от „лудницата”. Другата, също толкова неблагоприятна асоциация, идва от израза: „Жълто му е около устата” – току-що излюпен, новак.

Има една любопитна история със символа на кампанията на БСП. На знаковата за всяко дете дата 1 юни 1990 г. цяла вестникарска страница във в. „Дума” е посветена на него. Рисунката на Начко на тази знакова дата е многоцветна, естествено, с Начко в центъра. Каскетът му е тип „пролетарски”, като на вожда Владимир Илич, и има надпис „Дума”. Момченцето е облечено в бяло, зелено и червено с червена доминанта. На равнището на Начко, но встрани е Лъвчето и още много други герои. Присъства и Динозавърът, може би символ на БКП, който покровителствено се усмихва.

Цяла страница, посветена на детето, това е постижение в напрегнатото предизборно време.

В. „Демокрация” можа да отдели по цели страници само на лицето на д-р Желю Желев, който е „един от нас”, на Арт Гарфънкъл, който пя на изява от предизборната кампания, на Тодор Живков, „който гласува за БКП”, но не „изтупа” от политика дори броя си от 1 юни.

Начко имаше успехи сред децата. Седмици преди изборите пред Централния предизборен клуб се разиграва следната сценка между баба и внуче. Внучето: „Искам при Начко”. В отговор бабата го стиска със здрава ръка и категорично заявява: „Там няма да стъпиш!”

Такива ми ти приказни герои…

В една предизборна кампания има много символи и лозунги, но един е символът. Той е един вид „концентрат” на всичко, което носи съответната сила. Много по-ударно би въздействал този синтетичен „продукт”, ако беше единичен, много по-лесно би бил запомнен и разпознаваем. Напълно прав е Цветан Маламин да се възмущава от натрапването на Катето. Още повече, че БСП е сама през 1990 г. и много по-логично изглежда една партия да има един символ.

Начко всъщност е лице на вътрешно преобразование на социалистическата партия. За пръв път тя има за символ човек, макар и нарисуван. Това е своеобразен знак на промяната, която тази партия обещава.

Да си припомним „социализма с човешко лице” на Дубчек в Чехословакия през 1968 г. Случайно ли се издига призив, в който присъства човешкото лице? След окървавеното усилие на унгарците през 1956 г., които се борят изцяло да отхвърлят социализма, в Чехословакия „обещават” да го строят. Съветският модел няма нищо общо с човешкото лице. Съдбата на този опит и на самия Дубчек нагледно го показват.

В близкото ни минало много често се срещаше постановката: „На първо място – човекът”. Всички усилия на партията и държавата трябваше да бъдат посветени именно нему.

На първите митинги след 10 ноември 1989 г. бяха издигнати лозунгите

ДУБЧЕК БЕШЕ ПРЪВ (10 декември 1989 г.);

ЧОВЕШКИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ – НАШ ИДЕАЛ ЗА ВСИЧКИ;

ЧОВЕШКИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ Е НАШЕ ДЕЛО (13 декември 1989 г.).

Темата за човека все повече и повече се налагаше. БСП си поставяше за цел „преустройството и човекът в неговия център”. Тя винаги е била атакувана, че от нея си отиват младите хора и се вливат в СДС. Отбиването на тези атаки бе и една от линиите на нейната пропаганда, като се посочваше постъпването на нови членове, интервюираха се млади специалисти, посочваше се възрастта на кандидатите за народни представители, като стремежът бе да се докаже, че това не са „червени бабички” (една от негативните употреби в образа на врага, създаван от опозицията; израз, означаващ както старост, така и преди всичко закостенялост, трайно наложил се в нашия политически език). Съответно напълно естествено символът на кампанията ѝ да бъде момче.

Ново име, нови идеи, естествено и нов образ. Нека си припомним марката-личност, която според Жак Сегела е „амалгама от три съставни елемента, тайнствено сливане на физика, характер и стил”.6

В резултат на социологическо проучване, направено от френския рекламист за новия президент Митеран няколко дни след встъпването му в длъжност, се оказва, че 42% от избирателите, които са го подкрепили, не са социалисти. „И социализмът изобщо не ги интересува. Мотивирало ги беше желанието за промяна в стила на живот, не за промяната на режима. Обещанията за нов начин на съществуване бяха удържали победа над сигурността на притежанието”.7 Всичко това го носи „Спокойната сила”.

У нас без сваляне на режима не можеше. Той не беше способен да извърши обещаното преустройство, независимо от всички концепции и решения. 10 ноември вече беше дошъл. „Партията на 10 ноември” не можеше да победи на първите свободни избори само с припомнянето на дворцовия преврат от тази дата, нито със заявлението, че ще поеме отговорността. Трябваха преустройството, промяната, които да доведат до демократизацията. Наред с наследения облик, пропагандираните до 1989 г. ценности не само не помагаха за победа, а отблъскваха особено младото поколение, например „революционната” суровост и сухота. Ето защо трябваха меките черти и широката усмивка на Начко, който да вирне палеца на дясната ръка за победа и да стисне палеца на лявата за късмет и да „каже”: АЗ НАЛИ ВИ КАЗАХ, ЧЕ НА 10-И НИ ВЪРВИ!8, да пусне в урната бюлетината на БСП с думите: АЗ ГЛАСУВАХ ЗА БСП! Друг вариант на фигурката е с широк жест за покана с двете ръце: ЕЛАТЕ С МЕН НА 17-И!9 или уверението: МНОГО СМЕ!10, което често може да се чуе от ораторите и привържениците на социалистическата партия или да се види по нейните митинги.

Според Цветан Маламин именно Начко и „СПолука за България” са „продали” най-много бюлетини. С всичкото уважение към вече покойния специалист, подобно мнение ми изглежда крайно, защото за една изборна победа влияят най-различни фактори.

Лъвчето е символът на СДС. Когато прави анализ на основните символи и лозунги във видеоклиповете на парламентарните партии и коалиции в избори’90, Маргарита Пешева пише за Лъвчето – „обръщане към традицията в българската хералдика – лъвът като образ на юнашкия и непобедим български дух, символ на идеите и заветите на Левски, Раковски, Каравелов. Лъвчето като възроден образ на демокрацията – нов прочит на възрожденската традиция”.11

„Лъвът е двойнствен символ на Слънцето и Луната, на доброто и злото. Като соларен знак е топлината на слънцето, блясъкът и силата на слънцето в зенита му; огнено начало; величие; сила; смелост; твърдост; справедливост; законност; военна мощ; Царят на животните; но освен това символизира и жестокост; свирепост; животински начин на живот; символ на войната и атрибут на божествата на войната. В лунарния си аспект се явява предимно като лъвица, съпровождаща Божията майка или впрегната в нейната колесница; символизира майчинския инстинкт”.12 Според Приор лъвът е „олицетворение на божествената човешката царственост”.13

Лъвът е българският герб. Националните знамена, които се веят по митингите на СДС, са с откъснат герб, защото старият е с тоталитарни добавки, а нов няма и дълго време няма да има. По такъв начин се натрапва представата, че символът на СДС от кампанията от 1990 г. е националният символ. „Съвпадението” на тези символи и изтръгването на гербовете на българските знамена са главните пътища към създаване на мита „Олицетворение на България” в образния свят на СДС.

В съвременния свят, в който човекът е атакуван от образи, и все повече и повече „картинката” замества словото, е напълно нормално една партия или движение да има свой знак. Във времето до 1989 г. в България цветният телевизор далеч не беше толкова разпространен, а и тези, които имахме, съвсем не бяха толкова качествени. Един символ със сигурност привлича вниманието, дори поради самия факт, че е цветен. Друг е въпросът какво ще ни „каже”, когато обърнем очи към него. Много точни са думите на Жак Сегела, който пише: „Можеше ли през 1982 г. нормален човек да бъде заинтригуван от прах за пране, който не умее друго, освен да пере? Рекламата е застанала на кръстопът. Идващото десетилетие ѝ поставя ултиматума – да се промени или да отмре”.14

Явно е, че новите партии след 1989 г. трябва не само да декларират, че са „нови” и да обещаят „нов” живот, да заявят, че те самите са „нови”, но и да го покажат, и при това по твърде убедителен начин, защото вече българинът има възможност да избира. Езикът на символите и речникът трябва или да се променят, или да се създадат напълно нови.

 

3.4. ЖЕСТОВЕ-ЕМБЛЕМИ

 

През 1989-1990 г. БСП и СДС утвърдиха някои нови знаци, които станаха характерни за тях не само през този период, но и до днес. Така социалистите възприеха за своя идентификация жеста с вдигнат палец и свит юмрук, който според възприетото тълкуване бе знак на живота. „Седесарите” им отговориха със свит юмрук и палец, забит надолу – „смърт”, естествено за БСП.

Това са жестове от Древния Рим от времето на гладиаторските борби. Ширещото се разбиране за тях е: когато е повален един гладиатор и публиката посочи с палец надолу, това значи да бъде убит от победителя, а когато посочи с палец нагоре – да бъде пощаден. Това е една твърде често срещана заблуда. У древните автори може да се срещне оригиналното значение. Когато победителят е допрял острието на копието или меча до гърлото на сваления си противник и публиката вирне палец нагоре, това значи – „Да стане”, т.е. да бъде убит. Палец надолу, е точно обратното. Тя е решила, че макар и накрая победен, той се е бил храбро, животът му да бъде пощаден.

Жестът, превърнал се в емблема на СДС, е знакът „Виктория” („Победа”) – латинското „V” с показалеца и средния пръст, като другите пръсти са свити. Символ на победата, който отдавна е утвърден в западните страни. Много известна е една от „употребите” му, запазени са и документални кадри за нея, а и правомерността на „първооткривателството” още навремето предизвиква много спорове, които скоро отпадат под напора на историческите събития. На връщане от Мюнхенската конференция 1938 г. британският министър-председател Невил Чембърлейн слиза от стълбичката на самолета и вдига ръка с „Виктория”. Той смята, че разпокъсването на Чехословакия е спасение за западните демокрации. Разбира се, този знак е свързан и с личността на Уинстън Чърчил.

Този емблематичен жест се утвърждава в Източна Европа през 1989 г. като символ на опозицията. Приемането му в СДС, от една страна, е израз на така наречената от социолога Мирослав Попов „викториална психоза”, а от друга – на стремежа към демократичните страни в европейски и световен мащаб и чрез победата в изборите, която за привържениците на СДС изглежда несъмнена, към превръщането в член на тяхното семейство.

Символът на кампанията на СДС с две „ръце” показва „победа”. Това е едно сполучливо съчетание между най-популярните „сини” знаци.

Лъвът, който символизира могъщество и власт е посочил напълно логичния изход от борбата: победата.

 

3.5. ЛИЦА-СИМВОЛИ

 

Жак Сегела смята, че една от допирните точки на кампаниите, които е реализирал в Източна Европа, е, „че непременно трябва да бъде изобразен млад човек, ако искаш да говориш от името на всички. Образът на човек в по-напреднала възраст навежда на прекалено многозначителни асоциации. У нас хората могат да разтълкуват, че един мъж е събирателен образ на мъжете и жените като цяло. Но в източноевропейските страни съвсем не е така. Като изобразяваш един мъж, те го възприемат именно като този мъж. Само младежта обединява всички”.15

Подобно схващане за психологията на „хората на Изток” не изглежда особено задълбочено. Мисълта за „многозначителните асоциации”, които предизвиквали образите на възрастните има своето оправдание, ако се погледне високата средна възраст на партийните и държавните ръководители, които царуваха до смъртта си. Трагични, особено за една велика сила като СССР са примерите с последните години на Леонид Брежнев или Константин Черненко, който трябваше да бъде буквално „изнасян” на трибуната, за да говори. Още помня телевизионните кадри от онова време.

Явно е, че след тези натрупвания никоя политическа сила не би могла да успее, ако неин символ е „старец”. Колкото до това, че ние възприемаме образа на един възрастен човек като този мъж, т.е. не можем да схванем един възрастен мъж като обобщаващ образ, смятам, че е достатъчно да посоча Елена Поптодорова, тогавашен ръководител на изборното пресбюро на БСП и кандидат за депутат, която бе лицето на социалистическата партия или пък нейния говорител Филип Боков. Говорителят на една партия по определение е едно от нейните въплъщения, нейният „авангард” в политическия двубой и естествено с особено влияние върху формирането на мнението за или против нея. Е. Поптодорова и Ф. Боков не бяха „първа младост”. Нито пък говорителят на СДС и кандидат за депутат Георги Спасов. Но ние не ги възприемаме просто като Елена Поптодорова, Филип Боков или Георги Спасов, всеки със своята конкретна биография, а като лица на съответните политически сили. Поведението, миналото им, доколкото изобщо го знаехме, тълкувахме именно през тази призма – как представят двата „колоса”. Така се появиха и атаките срещу Ф. Боков – „най-добрият човек, когото познавам” на плакат, който изобразява „И-Ти” („Извънземното” от едноименния филм на Стивън Спилбърг), с намек, за външния му вид (митинг на СДС, 3 март 1990 г., София) или „припомнящи” произхода и кариерата му. Пак по същия път дойде и материалът на в. „Дума” в рубриката „Шеги на времето” срещу Г. Спасов, който без авторски коментар изрежда негови цитати, показващи „отношението” му към Партията, като се започне от молбата му за членство, мине се през публикации в пазарджишкия вестник „Септемврийско знаме” и беловския „Чапаевски зов”, на който е главен редактор, се стигне до молбата до Централната контролно-ревизионна комисия на БКП за възстановяване на членството му в партията два месеца преди 10 ноември 1989 г.16

В интервю на първа страница на „Дума”, едва ли случайно публикувано на 1 май, Елена Поптодорова дава представа не само за себе си като биография и принципи, но и за своята линия като ръководител на изборното пресбюро и за основите на кампанията на БСП и за практическите стъпки, които ще се предприемат. Това е една „тухличка” в основните митове на тази партия, впрочем усилено изграждан и от противника – „Средище на таланта и компетентността”. Макар че до момента не се е занимавала с партийна работа, Поптодорова смята да компенсира липсата на опит с опита в Америка и Италия, натрупан докато е била там на дипломатическа работа. Освен това нейните отговори „укрепват” и един друг мит, който и СДС извайва за себе си – „Олицетворение”.

На въпроса докога „ние ще бъдем меки”, при положение, че опозицията води негативна кампания, на дискредитация на политическия противник, тя отговаря: „Мисля, че това е въпрос на стил, който трябва да се следва. При тежкото минало, което има БСП, тя не може да бъде агресивна. Тя трябва да дава достоен, аргументиран отговор, но партията печели със своите силни пунктове – опит, разум, толерантност. Не би трябвало да връща реципрочно. Няма полза да се ритаме по кокалчетата (последното изречение е заглавие на интервю – б.а., Х.М.). Оръжията на партията са доброжелателност и извисяване. И това не е слабост, а обратното”.17 Това са думите на „лицето” – „човек с мек характер и желание за добро с все положителни прогнози”, както тя самата доверява по-нататък.

„Детето на демокрацията”, „момичето, което ни казва ВРЕМЕТО Е НАШЕ”.18 Това е лицето на СДС, Лияна Панделиева, водеща „Предизборното студио” на БТ на синята коалиция. В броя на в. „Демокрация” от 31 май 1990 г. под нейна снимка ни се съобщава, че тя е навършила 20 години. Изразяват се и съжаления, че демокрацията ни не е на толкова. Екипът на вестника ѝ пожелава да бъде здрава и с усмивка да събира „нашите привърженици”.

На следващия съвсем неслучаен ден 1 юни – Деня на детето, е публикувано интервю с „детето на демокрацията”. На съвсем неслучайно място във вестника – в центъра на първа страница. Заглавието му С УСМИВКА – ЗА ДЕМОКРАЦИЯ се „опира” в името на всекидневника. Под първата колона се опира мъничък материал, озаглавен „Син повей над Герлово”, разказващ за посещението на д-р Желев в Омуртаг и Герлово. Над всичко е главата на вестника – „Деца, времето е ваше!” с пожелание от редакцията към тях: „Дните ви да бъдат радостни”. В горния ляв ъгъл – снимка на широко усмихващи се лица, а в горния десен – символът на кампанията – Лъвчето, което се провиква: „СДС!”

Лияна Панделиева смята, че е лесно млад човек да води предизборно студио, защото „по-възрастният, каквото и име да е – вече е доказал какво може. А аз искам да стигна до истината преди опита”.19 На твърдението, че правела кариера с предизборното студио, тя отговаря, че „пари не получава, работи заради идеята, в която вярва – демократичното ни общество”. Такъв е моралът на „лицето” – такъв е моралът на силата, която представя.

Лицето на Лияна Панделиева е образ – знак, на привлекателността на промяната, на младостта и демокрацията, смята Маргарита Пешева.20 „Семантически (тя) беше определена като „приказен персонаж”. Тя беше „добрата фея”, чиято основна задача беше да прокара разделителната линия между доброто и злото, да подели политическите герои и техните действия на принципа на фотографския контраст, с поведението си да внуши оптимизъм и вяра в победата, увереност в щастливия завършек на изборите… Заклинанието „Времето е наше!” звучеше бодро и оптимистично. Филмите на СДС се нуждаеха от митологемата на звездата, защото в масовото съзнание тя стабилизираше техния романтичен ореол… Политическият образ на телевизионната звезда е поредното доказателство, че тя внася неповторимата мяра на своето собствено лице. В случая лицето на Панделиева беше романтичният символ на жадуваната промяна, който съответстваше на романтичния етап в развитието на демокрацията”.21

Всички съвременници на избори’90 помнят разлепените навсякъде плати с лика на звездата, която ни се усмихваше едва ли не от всяка стена. Вижда се, че за създаването на този символ на СДС са използвани най-различни средства – телевизия, печат, нагледни материали.

Образът на Л. Панделиева има и други измерения. Усмихнатата и нежна девойка е контрапункт на „Столетницата”, както и на „злобната съпруга” – БСП – от песента „Развод ми дай”. Нека си я припомним: тя „мъчи” лирическия герой. Той ѝ предлага да си вземе „панелите, трабанта”, но да му остави „времето”. А „лицето” бодро заявява: ВРЕМЕТО Е НАШЕ!

Освен вече споменатите, Маргарита Пешева посочва като основни символи във видеоклиповете на СДС от изборите за Велико народно събрание Метронома, Бягащите деца със знамето, Бденията със свещи и Големия митинг на Съюза. Тя тълкува метронома като визуален образ на ехо-фразата „Комунизмът си отива”, който регистрира изтичането на времето на тоталитаризма, а от тук и на БСП”.22 Своеобразен „метроном” съществуваше във в. „Демокрация”, който отброяваше колко дни остават до победата. Така се създаваше усещането, че преди да изтече това време ние няма да заживеем истински, ще тънем във фалш. Това беше една от основните линии на пропагандата на СДС – българи, ако искате да не бъдете роби, гласувайте за нас.

Децата са „постоянният символ на младостта и промяната”.23 Родените след победата на СДС ще бъдат волни и щастливи. Този символ е едно послание към семействата и бъдещите родители – да осигурят бъдещето на децата си или на още неродените си деца със синята бюлетина. На последните предизборни митинги и шествия през май са изкарани 13-14-годишни момичета, качени на автомобили. Една седмица преди изборите на анкета във в. „Демокрация” се задава въпрос: „Защо не се разрешава на 15-годишншите да гласуват?” В кампанията на СДС е включен видеоклип с две 4-годишни дечица, които носят голямо синьо знаме.

М. Пешева определя митинга като „знак на площадния, романтичен етап на демокрацията”.24 Бих допълнил, че в случая той е знак и на корените, на историята на СДС, чийто първи митинг е на 10 декември 1989 г., а последният предизборен – 7 юни 1990 г. Неговите привърженици имат спомени.

„Прочитът” на Пешева на бденията е „доказателство за приобщеността на СДС към християнските ценности”.25 На бдение пред храм-паметника „Св. Александър Невски” от януари 1990 г. отец Христофор Събев провъзгласява: „Да изгоним дяволите от това нечестиво място”. За мен те са и символ на търсенето на верния път към демокрацията през мрака на тоталитаризма. В този мрак пътят към истината не е самотен. Хората със свещи са много. Отначало поединично, по групи, те постепенно се намират и се солидаризират: митът на Обединителя в образния свят на СДС, който се изгражда и при БСП.

 

4. „ЖЪЛТАТА ПОДВОДНИЦА”
ИЛИ КАКВО ГОВОРЕХА ЛОЗУНГИТЕ

 

„Ние всички живеем в една жълта подводница”
„…Всеки от нас има, каквото му трябва”

„Бийтълс”

 

Като се отворят кингстоните на една подводница – тя потъва. Българската не само не потъна, но се издигна (инат!). Митингите от 17 и 18 ноември 1989 г. наистина бяха клапани. Какво изпуснаха те? Преди всичко – въздишка на облекчение. Въз основа на 205 лозунга (разбира се, това не бяха всичките) ще се опитам без претенции за изчерпателност и за последна дума (не дай Боже, та тя не би могла да бъде казана и след 50 години) да направя анализ на това кой стоеше зад лозунгите, какви искания издигнаха различните групи, може ли да се очертае една платформа, с която правителството не би могло да не се съобрази ако държи да запази и без това крехкото доверие на гражданите. Накрая един голям, може би най-големият и основен въпрос – като какъв се прояви българинът – култура, морал, съвест.

Открояваха ли се отделни групи в огромното мнозинство от хора пред Народното събрание и пред храм-паметника „Свети Александър Невски” Нарочно взимам присъстващите и на двата митинга, защото и на единия, и на другия българинът „правеше” една и съща история – своята. Трудно е да се отговори на този въпрос. Има общочовешки стойности, чието накърняване предизвиква протест у всеки честен човек, независимо от социалната, професионалната или друга категория, към която принадлежи. 11 лозунга искаха свобода, 10 – гласност, 9 – демокрация. Един от лозунгите от 18 ноември недвусмислено заявяваше: „За възраждане на духовните ценности на българина.”

Все пак „водеше” интелигенцията. Тук не говоря за организацията, която особено в съботния митинг безусловно ѝ принадлежеше, а за „присъствието”, което личеше в стила, находчивостта, в подробностите. Щé ми се да вярвам, че към нея не са принадлежали хора, искащи смърт и кървава разправа, а такива изобилстваха.

Открояваха се някои нейни „отряди”, както гласи „щампата”. Юристите излязоха с призивите „Съдебната палата е символ на законността, върнете ни я” и „Съдебната палата не е музей”. Свещениците правеха впечатление на само с организираността си като група, но и с цялото си „представяне”: със символиката – българско знаме с кръст за връх, плащеница с лозунг „Свещеникът – носител на народната съвест”, мисли от Библията с „биещата” в много посоки философска платформа. В 22 лозунга – на четвърто място след тези за социална справедливост; 22 – с искане за съд, и за причините за положението – 12, тя поставяше въпроси от „Вероучение в училищата” и „Радиото, телевизията и печатът – трибуна и за християнството” та до „Библия във всеки дом”.

Не мина естествено и без студентството. „Чисто” студентски въпроси, естествено, присъстваха. Но въз основа на лозунгите не можеше да се определи точният размер на участието на българските студенти, защото за щастие те започнаха да възвръщат статута си на една от най-активните части на нацията и съответно да поставят и да се опитват да решават нейните най-наболели проблеми. „Преустройството е и в наши ръце” – гласеше един от лозунгите, оставени в градинката на Софийския университет след митинга.

Интересна е полемиката, „разгърнала” се върху него. Той е подписан от НСД – Независимо студентско движение. Някой обаче е „разчел” тези инициали като „Национално социално движение” и е добавил в скоби „А. Ц.” – Александър Цанков. Друг, за да не остави никаква вероятност за съмнение „за какво става дума”, е изписал инициалите на националсоциалистическата работническа партия на Хитлер. Във в. „Работническо дело” от 21.10.1989 г. в уводната статия имаше оценката „екстремистки прояви” за митингите. Дали този, който стои зад статията определя и ОФ-митингът като „екстремистки”?! Лозунги, като този призовавали „за окачване на кожите им”, дори тази „полемика” – биха могли да дадат повод на някого, за когото митингите от 17 и 18 ноември са били „потъпкване на принципите”, да окачи етикета „екстремизъм” на цялата изява на чистота, честност и искреност. Преди изграждането на солидни гаранции за необратимост на процесите не трябва по никакъв начин на този „някой” да се дава подобна „сламка”.

Вижда се, че тези лозунги имат доста интересен живот: от „предродилния” етап в съзнанието на автора им, та до „раждането” и „сътворението”, докато станат една неразделна част от едно лице, два юмрука, образ и текст. След това, като свърши митинга, в по-оптимистичния вариант биваха оставяни на видни места, като градинки, площади и т.н. Но имаше и един много меко казано „неоптимистичен”, да не кажа направо варварски вариант, пак част от демокрацията. Някои „борци” мачкаха, късаха, слагаха кален отпечатък за подпис. Така някои от тези творения се оказваха зверски „обработени” в кофите или направо в локвите. Благодарение на съвестта и труда на българските музейни работници от НИМ лозунги и плакати бяха запазени в хранилището на музея.

„Независимите” не само организираха, но и дадоха кадър сред присъстващите: показателно е участието на „Екогласност” с три лозунга. От тях най-характерен е перифразата на Вазов: „И в няколко века, и не тайно и не полека, народът порасна на няколко века”. С всичките им заслуги, звучи доста грандомански… Известно ми е, че профсъюзът „Подкрепа” е бил приготвил 16 лозунга за съботния митинг, като „Учителският хляб горчи” и „Болен здрав носи”.

Многобройните ученици, висящи по дървета и балкони, крещящи без да щадят гласните си струни, в един от малкото си лозунги искаха гласност.

Имаше един социалдемократически, а такава партия още нямаше, но липсваше и земеделското представяне. Дано този, който искаше възстановяването на БЗНС „Никола Петков”, наистина да е бил издигнат от земеделец…

В осем лозунга изявяваха своите тежнения мюсюлманите. Самото им количество говореше, че изборът на позицията по този въпрос е един от най-острите проблеми, които стоят пред българското правителство.

Може да се отграничи и групата на активните борци и на репресираните, които помнят Горуня и ген. Анев и искат „съд за техните убийци”.

В само 3 от общо 205-е лозунга можеше да се открие пряко „антисоциалистическо” съдържание.

Вижда се, че екипажът на българската „жълта подводница” е много разнороден, но не всичките му членове си бяха сложили отличителни знаци. Между тях имаше много повече общи черти, отколкото различия. Главната сред тях беше стремежът към Знанието – за миналото и за бъдещето.

21 лозунга, искащи съд за виновниците, категорично посочваха Тодор Живков за главен, заедно с осемте насочени лично срещу него (общо 29 или над 1/7 от всички!). Някъде грубо, злобно, ще кажа и по-силна дума, зловещо, показваха назрялата необходимост от очистване на нашето общество. Не само от причинителите на кризата – най-лесно е да се коли и беси! Но също и вътрешно очистване на самите тези хора, които искат съд, смърт, кръв, за да няма „правешка държава”, „тошизъм”, „тодоритаризъм”. Не убийството и разрушението са пътищата, по които трябва да се върви, и затова за мен обнадеждаващ е лозунгът „Не отмъщение, а справедлив съд”, както и призивът към милосърдие на йеромонах Христофор Събев. „Автентичен” духовник с расо въвежда в гражданския език термини, които са били за вътрешноцърковно ползване в лозунгите на една доста динамична организация Християнски съюз „Спасение”. Изобщо темата за църквата заема важна роля в политическата борба. Чрез нощните бдения успешно се създава чувството, усещането за общност. Петър Младеносв влезе в храма на тържествената служба за Великден. В платформата на БСП църквата бе представена като омиротворяваш фактор.

Дванадесет (12) лозунга разкриваха причините за положението, в което е българската „версия” на социализма. „Тодор Живков е рожба на тоталитарната система”, „Не оставяйте днес да ви преустройват тези, които се устройваха вчера” (от вица „Най-мразим да ме преустройват устроени”). Многобройни бяха искания за контрол върху Народното събрание, правителството, БКП – подобни лозунги даваха да се разбере, че българският народ е „наясно” защо е „На Ръ Ба”.

Освен това той беше наясно и как да прескочи пропастта. Шестте лозунга с основна мисъл „Живковци се преустройват”, „Хора, бдете, да не стане ноември април” (алюзия за Априлския пленум – и тогава с гръм и трясък се преустроихме) и призивът „Не решавайте съдбата ни единогласно” (визираше се освен утвърдената практика и последната сесия на Народното събрание), по категоричен начин разкриваха волята на хората да има гаранции във всички посоки… „Хитър Петър” върху един от портретите на новия лидер – по такъв начин беше изразена версията за промяната, оценката и в крайна сметка доброжелателността за президента-председател, доверието „на кредит”, което новият държавен глава трябваше да оправдае чрез действия, а не на думи (иначе отдавна не бяха чували да говори литературно български език).

Докато записвах, едно момиче пред Народното събрание сподели до мен: „Виждали ли сте толкова много щастливи хора?” У мен нямаше чувство за щастие, нито на първия, нито на втория митинг. Беше ми и много тъжно, и много приятно. Викаха на воля и млади и стари. Аз записвах лозунги, афиши, възгласи, скандирания, материал богат. Лозунгите винаги са били най-достоверните исторически източници. Те пишеха българската история, нашата история. А историята на България не може без Левски, българинът не може да не се преклони пред Апостола, не може и без Вазов. Не можем да не се преклоним и пред „Къде си вярна ти любов народна…” Особено, когато режимът цели 45 години е погубвал „народната любов” и следващото ръководство трябва доста да направи, за да я спечели. И разбира се, не може без поука: „Всичко се купува, освен любовта на народа”.

Народното творчество беше носено в ръцете на хората. „Помни Девети, пази Десети!”, „Да успеем, а не да оцелеем”, „А сега накъде”, „От големците се боят и горите”, „Заменям бял трабант за черен мерцедес (и беше добавен телефонен номер)”, „Не правешка, а правова държава”, „Времето е в нас, а няма време…”, „Долу переструвките”, „Враг номер едно – егоизмът”, „Никога вече тодоритаризъм!”, „Тошизма падна!”, „Феодално имение или правова държава”, „С демократичните сърп и чук стигнахме до тук”, „Народу – народното”.

И наред с тях, сериозните, политически прозиращите същността на новата политика, такава каквато я искат и чувстват хората: „Искаме социална справедливост”, „Не опозиция, а плурализъм”, „Никога вече диктатура”, „Не решавайте съдбата ни единогласно”, „Свободата е в сърцето на човека”, „Нов свят – борба за човешка правда”, „Гласност – за всичко”, „Искаме свободна и демократична България”, „Промени сега, демокрация – днес, гласност – веднага”, „Не на партийната номенклатура”, „Искаме отговори, а не лозунги”, „Стига лозунги”.

Оформи се една група лозунги, изписани от ръцете на юристи – „Законодателната, съдебната и изпълнителната власт – независими”, „Да се реформира политическата система на България радикално”, „Съдебната палата е символ на законността – върнете ни я”, „Съдебната палата не е музей”, „Виновните – на съд”.

Без съмнение, не могат да се подминат лозунгите, от които струи като мощно течение скептицизмът, съмнението, разбира се – и надеждата и оптимизмът. Не могат да се отделят. „Гласност, кислород, салам”, „Дайте гласност на ученика”.

Не мога да пропусна тези, в които се искат смърт и възмездие. А те са много - 18% от записаните 168 лозунга. Много ни се е насъбрало. От действително преживяното, от мълвата, от слуховете, от манипулациите. Дали ще има съд – не знам, но вече има партийна и държавна комисия за обследване.

Твърде лесно се гледа на човешкия живот. Трябва ли да припомням, че преди 9 септември 1944 г. най-високата награда – 50 000 за предателство на партизанин е взета от жена, призвана да създава и да съхранява живот. Камбуровият род, към който принадлежа, дава две глави – политкомисар на Тузлушката чета и дъщеря му Анка – секретар на РМС. След Девети септември председател на Народния съд в Търговище е Камбуров – баща и дядо. След присъдите старецът ляга сред пепелището на старата къща, разговаря с мъртвите и след три дни умира. Смъртта не поправя смъртта. И това нечия ръка го бе написала още на първия опозиционен митинг: „Колко трудно е човек да се отгледа, а колко лесно след това на него се гледа.”

На митингите се роди нов фолклор. Например на 18.11.1989 г. жена в едната ръка държеше в. „Работническо дело” – вот на недоверие; а в другата - „Фашизмът” на Ж. Желев и „Лице” на Блага Димитрова. Пак там се размахваха „Лице” и „Фашизмът”.

Въз основа на лозунгите можеше да се очертае една истинска платформа на „низините”, с която правителството не може да не се съобрази, да не изпълни, ако държи на доверието, на поддръжката на хората.

- Свобода (11) – “Диша ми се, искам въздух, гладен съм, искам да живея”.

- Гласност (10), тук е и искането за реформа на средствата за масово осведомяване и това, за обективна информация, но гласност пълна, а не регулирана.

- Демокрация (10).

- Свободни избори (4), условие, за да се постигне всичко това, някои искат извънредни избори („…сега, веднага”).

- Социална справедливост (22), плюс шест срещу „червената буржоазия” и милионерите, плюс пет за „предаване на резиденциите”.

Тези 33 лозунга показват колко социално угнетени са се чувствали хората в едно общество, наричащо се социалистическо и деклариращо, че се основава на принципа „Всекиму според труда”.

- Реформа на партийната система (4). Тук спокойно могат да се добавят и тези, които разкриват причините за кризата.

- Разделение на властите (2).

- Ликвидиране на репресивния апарат (4). „Изхвърлете… червените барети, вътрешните войски, Държавна сигурност”.

- Преустройство (6) навсякъде и във всичко.

- Правова държава (2).

- Демонтаж на командно-административната система (1).

- Контрол над Народното събрание, правителството и другите органи над властта (3).

- Разследване на „дейността” на Тодор Живков и приближените му (21). Цифрата е достатъчно ярка, за да покаже неотложността на тази мярка.

- Защита на природата (3). Всъщност, спасяване на природата.

Без това не може. Кислородът свърши. Може би и търпението.

Много на място звучи лозунгът „Да станем граждани, а не трудещи се”. Да не допуснем да ни обезличават повече. „България не е сметище”. Ние не сме боклук. „Не чакаме свободата, ще си я вземем сами!”

Би трябвало тук да свърша. Ще си позволя още няколко думи по темата като какъв се прояви българинът на 17 и 18 ноември 1989 г. Преди всичко не може да се отрече усетът към момента. Може би прекалено много сме чакали. А може би сме изстискали всичко, което е било възможно от предишния режим. Много конгреси, пленуми, решения бяха наречени „исторически”. В действителност „исторически” бяха митингите. На тях отново започнахме да правим история. На тях „хванахме бика за рогата”. Дори самото разрешение за митинга от 18 ноември с всичкия пласт демагогия беше нещо непознато в нашата практика. „Ние си взехме сами свободата”, казва един от посочените лозунги.

Освен усет към момента и решителност за действие (пак се питам, дали не е закъсняла) чрез платформата на митингите, се прояви и прозорливост, и пресметливост, защото исканията са насочени надалеч, но се искат и гаранции, да не би да бъде предотвратено тяхното изпълнение. Злобата и жестокостта, които личаха в някои от лозунгите, показваха ниска политическа култура (ще припомня, че ораторите бяха прекъсвани с дюдюкания и отпращани), не особено висок морал (дело само на единици!!!). Естествено многобройните искания за социална справедливост заедно с тези за съд, заедно със стрелите срещу Тодор Живков показваха колко много се е трупало…

И тъй „жълтата подводница” имаше нов капитан. Сменени бяха и някои офицери, но след митингите никой не се чувстваше прост моряк. Едно малко дете държеше плакат: „Само Младенов. Долу Живков”. Разбира ли то? Не. Следователно неговите родители още от ранните му години възпитават един бъдещ демагог…

 

5. В СВЕТА НА ИДЕИТЕ:
ОТ МИШ-МАШ КЪМ ГЛАДНА ДИЕТА

 

Както производителите на стоки имат своите изложения в Париж и Осака, панаирът в Лайпциг и Пловдив, така производителите на идеи – безценна стока, си имат своите митинги на БКП, на СДС, „живи вериги”, около Народното събрание, или Правителствената болница. А лозунгите, издигнати на тях, са като своеобразни щандове, на които се поднасят идеи. От материалните възможности зависи само „оформлението”, но не и дълбочината на идеите, така че тук конкуренцията е при равни условия. Лозунгите са най-сигурният източник за това колко са последователите на дадена идея, защото една партийна платформа може да не се прочете, една реч - да не се чуе или хората, викащите в подкрепа на оратора, да викат защото и другите правят така, но зад лозунга стоят едно човешко лице и два стиснати юмрука.

От 10 ноември 1989 г. започва все по-остър сблъсък на платформи. БКП трябва да докаже, че наистина е нова сила не само с действията си при свалянето на Тодор Живков, но и да каже на избирателя онези нови думи, които да представят новата ѝ същност и да го убедят да гласува с нейната бюлетина. СДС сякаш е в по-лесна позиция, защото няма бремето на миналото и на вината на противника. Той има за задача да създаде платформа, която да обедини тъй разнородните негови съставки – далеч не лека задача, защото паролата демокрация не би могла да бъде достатъчна.

Българската комунистическа партия още от самото начало обявява, че е за социализъм. Още на 17 ноември 1989 г. е заявено, „Преустройство в името на социализма”; на 22 ноември – „Социалистическият избор е нашата истина”. По избрания път ще се върви „неотклонно” и това ще бъде „социализъм за всички” (върху портрет на Ленин, на който пише „ДА”) и без „кръшкачи”, „човешки” и „истински”. „Алтернативен, демократичен и хуманен” (13 декември 1989 г.).

Редом с гласността и демокрацията се поставя социализмът. Нашата страна ще бъде преди всичко социалистическа: БЪЛГАРИЯ – СОЦИАЛИСТИЧЕСКА, ДЕМОКРАТИЧНА, ПРАВОВА ДЪРЖАВА (13 декември 1989 г.); ГАРАНТ ЗА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО БЪДЕЩЕ ЩЕ БЪДЕ БКП (лозунг от същия ден).

Очевидно е, че промените в Източна Европа са се отразили върху схващането за социализма. В лозунгите той се свързва с мира, гласността, демокрацията, правовата държава, обновлението и преустройството (13 декември 1989 г. и 1 март 1990 г., стадион „В. Левски”, София). А има и „твърди”, които издигат лозунг за комунизъм: ВРЕМЕТО РАБОТИ ЗА МИРА И КОМУНИЗМА (1 март 1990 г.).

Левите политици твърдят, „че демократичният и хуманен социализъм… единствен гарантира на българския народ оптималното съединение между съвременния стопански напредък, социалната справедливост и пълното духовно развитие”,26 че „всички ще се съгласят, които сме тук, и тези, които поддържат другата страна на „Кръглата маса”, че споразуменията, които постигнахме на нея са един сложен елемент, основа на онова, които всички желаем – мирен, спокоен преход към едно ново демократично социалистическо общество” (Г. Пирински, 3 март 1990 г.). БКП – въплъщение на стремежите на всички българи: митът Олицетворение на България. Съмнявам се, че точно това беше единният „вот на нацията” – социализмът. Големият брой на гласовете за СДС, независимо от поражението, говори противното.

Очевидно преустройството най-вече в начина на мислене не се беше задълбочило особено. БСП въпреки смяната на името не бе престанала да мисли от името на другите и да им натрапва своите представи за добро и зло. Така от думите на Андрей Луканов и Георги Пирински може да се заключи, че опозицията желае социалистическо общество. Впрочем и тя не остана по-далеч от управляващите, като „разказваше” на българите миналото и им „разкриваше” единствената възможност да бъдат свободни.

Една политическа сила може да предлага своите виждания, да обещава, при това с мярка, но не да ги натрапва под страх от отлъчване от нацията, като заклеймява като враг на народа този, който не е съгласен.

Още от самото начало БКП заявява своите намерения да оглави и извърши преустройството във всички области на живота, като започне от вътрешнопартийното. През ноември 1989 г. из цялата страна са вдигнати лозунги в негова подкрепа. БКП – АВАНГАРД НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, ДА – НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ – НА МАФИЯТА (17 ноември 1989 г.). Свързва го със законността, единството, отговорността и дисциплината. Трябва да бъде извършено „отгоре на долу” (13 декември 1989 г., София), „сега, а не утре” и човекът трябва да бъде в „неговия център” (22 декември 1989 г., Бургас). То трябва да бъде „реално”, „ускорено” и „без празен ход” (митинг на Независимия клуб „Гражданска съвест”, който подкрепя обновителните процеси и същевременно се стреми да хуманизира обществото, 3 декември 1989 г., Видин).

„Преустройството е „историческо” (17 ноември 1989 г.), то е „нашият шанс” и затова е „отговорност за всички” (18 ноември 1989 г.). Интересно е, че последните лозунги са издигнати на митинг на опозицията. Кой ли ги е носил…?

БКП за пореден път обяснява на българите какво е най-добро за тях и слага клеймо върху противниците на този наш шанс:

ДА НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ НА КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯТА!;

ДА НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ НА МАФИЯТА;

ДА НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ НА ЕКСТРЕМИЗМА!;

ДОЛУ ШЕПАТА ЕКСТРЕМИСТИ, ЧИИТО ВЪЗГЛЕДИ СА ЧУЖДИ НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО И СОЦИАЛИЗМА

(13 декември 1989 г.)27

Щом не си с Партията, ти си против народа, „зад борда”. Щом си против това, което тя предлага, ти си „контрареволюционер”, „мафиот”, „екстремист”. Различните не могат да бъдат много: те са една шепа хора. Не се връзват квалификациите „контрареволюционер” и „екстремист” с издигнатия на 1 март 1990 г. на стадион „Васил Левски” лозунг: НЕ ОМРАЗА! ПРЕУСТРОЙСТВО, СЪЗИДАНИЕ. Във връзка с преустройството се създава митът Предводител в митологията на БКП. На митинга на 13 декември 1989 г. в София, отказвайки се от ръководната роля, комунистите заявяват в издигнатите лозунги: БКП ЗАПОЧНА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, БКП ЩЕ ГО ЗАВЪРШИ; ПРЕУСТРОЙСТВО НАЧЕЛО С БКП, защото БЕЗ БКП НЯМА ПРЕУСТРОЙСТВО.28 Те са в първите му редици и дават своята пълна подкрепа на решенията на пленума за ускоряване на преустройството.

В лозунгите се открояват и силите, които ще го извършват: РАБОТНИЦИ+ИНТЕЛИГЕНЦИЯ=ПРЕУСТРОЙСТВО29 (пак пролетариатът е на първо място!). ИНСТИТУТЪТ ПО МЕСОПРОМИШЛЕНОСТ С РАБОТА И ПО УБЕЖДЕНИЕ Е ЗА ПРЕУСТРОЙСТВОТО30 (13 декември 1989 г.). Още на митинга на ОФ от 17 ноември е издигнат лозунгът БКП И БЗНС – ЕДИННИ В ПРЕУСТРОЙСТВОТО.

В неговата „служба” трябва да бъдат Радиото и Телевизията. Като че ли си нямат друга работа! Боядисването на екрана или на микрофона в нечий партиен цвят винаги е било вредно за нацията като цяло. За съжаление нашите „национални” медии и до момента не биха могли да бъдат наричани така, освен в кавички. Който иска да вижда света в партийния си цвят, да си купи партийния орган.

БКП не е просто предводител, тя е единственият възможен Предводител, Спасител и Обединител на нацията. При излагането на платформата още от самото начало може да се наблюдава зараждането и развитието на един „грозд” от митове, обединени около този на Предводителя – Спасител, Гарант, Обединител и Олицетворение на България.

На 1 март 1990 г. на националния стадион е издигнат лозунгът: ПРОМЯНАТА ЗАПОЧНАХМЕ НИЕ. Той бързо се разпространява из цялата страна. Може да се види два дни по-късно пред БНБ на митинга за „новото име” или в Търговище на 25 април. Промяната ще бъде „радикална” и „за всички”, както е според предизборната платформа на БСП. Тя се свързва с „благоденствие” и „сигурност” (Айтос, 25 април 1990 г.). Социалистическата партия е не просто за обновление, тя ще бъде негов „гарант”, както впрочем е „гарант за демокрация” (1 март 1990 г.) в общонационален мащаб.

Председателят на ВС на БСП Александър Лилов обявява на 3 март 1990 г.: „Думата промяна – това е политическата програма на БСП”. Много важно „напомняне” е, че този път ще бъде ПРОМЯНА, А НЕ ПРЕМЯНА (Варна, 22 ноември 1990 г., митинг, организиран от Комитета на обществените и политическите сили към ОФ).

От първия митинг на опозицията на 18 ноември 1989 г. предупредително се „обажда” лозунгът: НЕ СЕ ОСТАВЯЙТЕ ДА ВИ ПРЕУСТРОЙВАТ ТЕЗИ, КОИТО СЕ УСТРОЙВАХА ВЧЕРА. Явно е, че съзнанието на българина се е „разчупило” и той не се страхува да се изкаже открито, дори в лицето на тези, които му предлагат „единствения шанс”.

На Общоградското събрание, свикано по инициатива на БКП на 1 март на националния стадион именно във връзка с промяната, може да се види за първи път и мотото на кампанията: С ПРОМЯНА – СПОЛУКА ЗА БЪЛГАРИЯ! Така Комунистическата партия е категорично е представена като Олицетворение на България и като единствен шанс за нацията ни:

Същото събрание е подписало АПЕЛ за мирен преход към демокрация. В него се казва:

„…На 10 ноември България пое пътя на обновлението и на демокрацията.

Страната ни се нуждае от стабилност и спокойствие, от национално съгласие и помирение, от граждански мир.

Ние сме за: демократично социалистическо общество; мирен преход към обществото на свободата, на равенството и справедливостта; политически разум и конструктивен диалог с всички политически сили; справедливи условия на живот и равни права с всички граждани.

………………………………………………………………………

В името на общите национални интереси и на демокрацията да кажем: не – на омразата, не – на насилието, не - на конфронтацията.

………………………………………………………………………

Времето е съдбоносно. Да бъдем достойни за него.

Шансът е исторически”.

Тук е изложено политическото кредо на Комунистическата партия, личи самочувствието ѝ, че разбира какво е нужно на българина и съзнанието ѝ на сила, която знае какво иска цялата нация. Този апел, както и призивът за подкрепа на целите на Общоградското събрание представляват идейната основа на митологията ѝ.

Диалог на политическите и обществените сили!

Единство на силите на преустройството!

Мирен преход към демокрация!

Обновление на БКП!

Към национално съгласие и помирение!

Равенство и справедливост, защита на правата на човека!

Ангажирано участие на всички за стабилност на родината!

Ценностите и интересите на българския народ – над всичко!

Извеждане на страната от кризата!

Ясни цели: политическа, икономическа и правова реформа!

Призивът е подписан от Председателството на Висшия партиен съвет на БКП и от нейни общински съвети в София. Който го подкрепя, е очакван на 1 март на общоградското събрание на националния стадион.31

В акростих може да се прочете демокрация. Ето за какво преди всичко е тази партия. Преходът към нея трябва да е мирен. На вече споменато събрание са издигнати 9 лозунга за това. На 1 май 1990 г. из улиците на София преминава шествие, организирано от социалистите по случай международния празник на труда и един от неговите лозунги е: БСП Е ЗА МИРЕН ПРЕХОД КЪМ ДЕМОКРАЦИЯ. Лявата партия се противопоставя на екстремизма, анархията и конфронтацията, тя отрича антисоциализма, защото той не е „платформа за демокрация”. Така се потвърждава за пореден път нейната максима: „който не е с нас, е против народа”.

„Искам демокрация с демократични средства”, заявява неин привърженик на 1 март. БСП е за „историческа и пълна”, за „истинска и пълна”, за „истински пълна” демокрация. Тя ще бъде за „честния трудов човек. Не за демагога, крадеца”.32

Социалистическата партия е не само гарант за преустройството, но и гарант за демокрацията. БЕЗ БКП НЯМА ДЕМОКРАЦИЯ, предупреждава един от лозунгите на 1 март. Как да се разбират думите на шлосера Росен Биков, казани на същия този стадион пред същия този лозунг: „…Нас, комунистите, ни обвиняват, че се мислим за единствени представители на народа. И затова ние се обръщаме към безпартийните и към българската младеж да осигурим мирен преход към демокрация”.33 Не са ли справедливи тези обвинения, дори само след един повърхностен поглед върху лозунгите на БКП. Веднага може да се зададе въпросът: А безпартийните и младежта няма ли да бъдат само някакъв придатък, на „служба”, както Телевизията и Радиото?

Комунистите са за съвременен демократичен ред, за ефективно държавно устройство, но демократичният модел трябва да бъде чисто български, както заявява на Националната кръгла маса тогавашният министър-председател Андрей Луканов. Наред с това той декларира готовността на неговата партия да участва в прехода от тоталитаризъм към демокрация.34 Изобщо темата за модела на прехода, за модела, към който трябва да се стремим, се дискутира и днес – дали през Вашингтон, през Босфора или пък някой европейски град…, или все пак през София.

Още от самото начало БКП обявява, че е за гласност. Тя ще бъде „за всичко и за всички”, „единствен цензор”. „Гласността в Партията” е обвързана с „Демокрацията в Републиката”. И „Никога вече разминаване между думи и дела”. Всъщност това искане е възприето направо от съветската „перестройка”. То върви „в комплект” с демокрацията и преустройството. Например лозунгът ПРОМЯНА, А НЕ ПРЕМЯНА много напомня съветския ПЕРЕСТРОЙКА НЕ ПЕРЕКРОЙКА (ПРЕУСТРОЙСТВОТО НЕ Е ПРЕКРОЯВАНЕ).

Още на 17 ноември 1989 се иска МАНДАТНА СИСТЕМА НА ВСИЧКИ РАВНИЩА. МАНДАТНОСТТА трябва да бъде безкомпромисна (13 декември 1989 г.). На хората отдавна им е омръзнало „замръзването” на партийните и държавните ръководители на един и същи пост. Не случайно на същия митинг може да се види: „ДИКТАТУРА – НЕ, ИЗБОРНОСТ – ДА.35

БКП се самоопределя като „партия на социалното спокойствие”36, която гарантира „Права и сигурност за всеки”, както гласи насловът на предизборната ѝ платформа. На митинг в Айтос на 25 април 1990 г. е издигнат лозунг: РАВНИ ПРАВА, СИГУРНОСТ ЗА ВСЕКИ БЕЗ РАЗЛИКА НА ЕТНИЧЕСКА И ВЕРСКА ПРИНАДЛЕЖНОСТ37, а на 15 май в Луковит – РАВЕНСТВО И СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ.38

Не могат да се очакват различни искания от искания от партия, която се самоопределя като лява и социалистическа. Нейна листовка в навечерието на изборите направо заявява: „Ние сме за социална защита”. Във в. „Диалог” к.м.н. Соня Петкова от Столичния институт за изследвания и политическа култура пише: „БСП предлага жизненоважни социални защити на основните човешки права – труд, модерно образование и безплатно лечение”.39 На всички тези постановки опозицията се противопоставя, че нито образованието, нито лечението са безплатни, отхвърля дотогавашната образователна система, разкрива скритата безработица. Все пак едно от обясненията за изборната победа на социалистите, при това с такъв резултат, е точно в техните обещания, че ще запазят на хората това, което им е било осигурено от предишния режим.

На митинга ОФ във Варна на 22 ноември 1989 г. е издигнато искането: ДОХОДИТЕ НА ВИСШИЯ ЕШЕЛОН – НАРОДНО ДОСТОЯНИЕ. СПРАВЕДЛИВОСТ, СТИГА ПРИВИЛЕГИИ, обявяват комунистите на 13 декември 1989 г. в София. Те искат ПРЕУСТРОЙСТВО БЕЗ О… ВЦИ. Последната част може да се разбира както като „живковци”, така и само като „овци”, т.е. преустройството трябва да се прави без живковците и живковистите, и без хората без свое мнение, без тези, които вървят по чужда свирка – без „овце”. Така се допълва картината не само за, но и против кого и какво е разглежданата политическа сила.

Диалогът трябва да е „конструктивен”, „културен”, „открит и искрен”. Веднага трябва да се пристъпи към ДИАЛОГ ОТ МОНОЛОГ (1 март 1990 г., София). На 13 декември 1989 г. пред БНБ един от лозунгите внушава истинско успокоение с думите: ПАРТИЯТА ЗАЧИТА ВОЛЯТА НА НАРОДА И МНЕНИЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СИ ОПОНЕНТИ.40

Още от 17 ноември 1989 г. се издигат лозунгите за плурализъм. Може обаче да се срещне абсурдният призив към „неформалите” да гласуват за комунистите и още по-абсурдните обвинения против подстрекателите срещу социализма.

Националното единство и националното помирение са сред центровете в лозунгите и възгласите от митингите и на двете сили. Всяка от тях се представя на водача, който ще доведе до постигането на тези цели. СПЛОТЕНИ ОКОЛО БКП; ЕДИНСТВО С БКП НАПРЕД; ЕДИНЕН НАРОД – СОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ. Комунистите се призовават да сплотят народа с делата си. Националното единство се свързва с общественото спокойствие, компетентността и труда. Така ще се преодолее кризата.

ДЕМОКРАЦИЯ ЧРЕЗ НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ, се казва в един лозунг на митинга от 26 май 1990 г. в София. БСП е определена като „Партия на националното единство” в заглавие на първа страница на нейния партиен орган. Последният предизборен митинг на 7 юни в статия на следващия ден във в. „Дума” се определя така: „Внушителен митинг на БСП призовава за национално единство”.

На хепънинг, организиран от общинския съвет на социалистическата партия в Габрово на 19 май 1990 г. на пл. „Първи май” е издигнат лозунг: НИЕ СМЕ ЗА НАЦИОНАЛНО ПОМИРЕНИЕ И СЪГЛАСИЕ.

Вижда се как се обогатява съдържанието на мита Предводител и на Олицетворение на България. НАРОДЪТ Е С БКП, напомня един от лозунгите на 13 декември.

Митът Предводител влиза в противоречие с призива на БСП БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКИ И НАД ВСИЧКО, разпространен с малки изключения в цялата страна и превърнал се в мото на в. „Дума” до изборите.

Много важно място в иконографията на БКП заема образът на Петър Младенов. Неговият избор е приет радушно, с надежда, че преустройството е поверено на опитен политик с модерни виждания и международен опит. Той е противопоставен на Тодор Живков и на „червената буржоазия”, предупреден е още на първия опозиционен митинг да се пази „от приятели и лицемери”, окуражен е да не се страхува, защото „металурзите” са с него (13 декември). В един от лозунгите от 18 ноември, в който се изразява подкрепа, същевременно се показва и нещо ново – постепенното освобождаване от страха: ДРУГАРЮ МЛАДЕНОВ, С ДУМИТЕ СМЕ „ЗА”, А СЕГА – ДЕЛАТА. Наистина на българина, особено на комуниста, му е омръзнало да слуша големи приказки от своите ръководители, включително: „Дела, дела и пак дела”. Не е случаен и лозунгът от същия ден: ДР. МЛАДЕНОВ, БЪДЕТЕ С НАС, ЗА ДА БЪДЕМ С ВАС. За да дадем, ние трябва да получим – това е типично за нашенската логика, в случая е приложена и към председателя на Държавния съвет. „Дай, за да ти дам”, гласи една латинска поговорка.

С весело чувство за хумор му е заявена подкрепа: ХИТЪР ПЕТЪР (плакат със снимка от вестник). Едно дете е вдигнало лозунг: ЧИЧО МЛАДЕНОВ, И АЗ ОЧАКВАМ ДОБРО.41 (18 ноември 1989 г.). На опозиционния митинг в София от тази дата, във Варна и Бургас на 20 ноември, в Пловдив на следващия ден на „Другаря Младенов” е изразена поддръжка. Интересно е, че дори на първия митинг на СДС в столицата може да се срещне лозунгът: МЛАДЕНОВ, ДРУСАЙ СИЛНО, ИМА ОЩЕ ГНИЛИ КРУШИ.

Ще завърша платформата на БСП с образа от вестник „ДУМА”, с който той държи да остане в съзнанието на читателите в своя първи брой:

Дума ще е глас на времето, на новото, на демокрацията и хуманизма.

Дума ще ратува за общественото добро и за социалната справедливост.

Дума ще спори, ще критикува, ще търси истината.

Дума ще има една любов – България, и една вяра – прогреса.

Дума ще е вестник за всички и на всички.

Вестник „Дума” – вашият вестник!

„Дума” – съвременна трибуна на словото, разкрепостена от спомените на миналото.42

Интересно е, че никъде не се споменава, че вестникът е глас на социализма. Подчертава се стремежът му да излезе от тяснопартийната рамка и отърсването му от „спомените от миналото”. Трябва да се признае, че тази разчупена платформа го превърна в един от вестниците с най-висок тираж и в един от основните лостове за изборната победа на БСП през юни 1990 г.

Самият избор на името му – Ботевата „Дума” – вече е платформа както на самия вестник, така и на партията, чийто орган е.

И двете политически сили се обявяват против диктатурата във всякакви форми, против член 1-ви от конституцията и против сваления диктатор, неговото семейство и обкръжение, както и против „живковистите”. Съвпадение може да се открие и в позицията им срещу номенклатурата и номенклатурния подход, големите средства за администрация, корупцията, ниския морал.

БКП е против платените партийни секретари. Що се отнася до обществения живот, отново могат да се открият много близки точки и в двете платформи. И „червени”, и „сини” са против конфронтацията и екстремизма, насилието и анархията, против беззаконието и безнаказаността.

Естествено комунистите, станали по-късно социалисти, са против антикомунизма и антисоциализма. Те се обявяват против тоталното отхвърляне на миналото, като имат против политическите си противници, сякаш миналото на България се състои от последните 45 години. Противопоставят се на пълното отричане на постигнатото през този период, което е напълно правилно. Когато СДС говори например какво е било построено тогава, набляга, че го е направил българският народ, едва ли не „въпреки” Комунистическата партия. Но кой е взел решението сякаш остава вън от полезрението.

И двете сили се противопоставят на разединението на верска, етническа и политическа основа. Разединението се отъждествява от БКП и с антикомунизма: НЕ НА РАЗЕДИНЕНИЕТО И НА АНТИКОМУНИЗМА. НЕ НА БЕЗЗАКОННОСТТА (1 март 1990 г., София, стадион „В. Левски”). На същото общоградско събрание е заявена позиция против всеки монополизъм, която съвпада с платформата на СДС: НОВАТА КОНСТИТУЦИЯ И ЗАКОНИТЕ ПРОТИВ ВСЕКИ МОНОПОЛИЗЪМ.

Разбира се, тези общи позиции в рамките на отделните платформи имат различно развитие, обяснения и тълкувания за причините на тези явления в обществото и за начините на тяхното отстраняване.

СДС – ГЕНЕРАТОР НА ИДЕИ (14 януари 1990 г., София, пл. „Ал. Невски”). Това е един от образите, които трябва да останат в съзнанието на бъдещите избиратели в противовес на този за изчерпаната и провалена идеология на БКП. Под това мото се разпространява неговата платформа. Дори се внушава мисълта, че е единствен източник на идеи, които могат да дадат спасение на нацията.

Вече бе посочен стремежът на СДС да се представи за „средище на таланта и компетентността”. В материала за предизборния галаконцерт на стадион „Академик” на 1 май 1990 г. Теодора Калайджиева пише: „Най-добрите, най-талантливите, най-известните естрадни изпълнители са привърженици на СДС.

Песента е настроение, песента е радост, песента е емоции, но песента е и гражданска позиция. За кого се пее, как в тези напрегнати дни по пътя към демокрацията също е изява на нравствен, политически и идеен мироглед. А за СДС пяха най-добрите”.43

В същия дух е и материалът на Александър Динеков от неслучайната дата в българската култура и за всеки българин: „Лили Иванова: Да прогледнем за истината!” Именно това е пожеланието на талантливата естрадна певица и трио „Бутик”: „Да прогледнем за истината, да бъдем щастливи на най-светлия български празник 24 май”. Александър Кипров пък казва: „Нека не забравяме, че след 24 май идва 10 юни – денят на голямото изпитание! Нека 10 юни се превърне в СеДеСети юни”.44

Как да не си зададе човек въпроса: „Не бяха ли истина думите на Дамян Дамянов и Надежда Захариева, които пееше Лили Иванова?” И може ли да се слага до 24 май един ден на избори, който минава и заминава, пък дори и за Велико народно събрание, което ще създаде нова конституция? 10 юни закри един етап от прехода и откри друг. Изговореното през това време ще „напълни” не една библиотека. Нито бе изпълнено, нито скоро предстои да се изпълни. А какво е 24 май, няма нужда да обяснявам – не знае само този, който не е българин.

И двете политически сили организираха серии прояви, в които се канеха дейци на културата, изкуството и науката, подкрепящи техните идеи, като по този начин искаха да покажат какви величини са дали своя вот в тяхна полза. Една от най-значимите акции на културния фронт, осъществена от СДС, е организираният от КРЪГ’39 и Независимия профсъюз “Слово” благотворителен поетичен спектакъл „синьо писмо”. От 28 май 1990 г. се продаваха благотворителни марки за събиране на средства в подкрепа на предизборната кампания на Съюза. Мотото му е ТАЛАНТЪТ ПРИНАДЛЕЖИ НА ВРЕМЕТО. А ВРЕМЕТО Е НАШЕ.45 На 6 юни зала „Универсиада” е препълнена от любители на поезията в това „поетично време”. „Синята вечер се състоя и синя поезия летеше. И я приветства и откри Радой Ралин”.46 Присъстваха Петър Манолов, Румяна Узунова от Радио „Свободна Европа”, Роланд Бодуен, поетесата от Калифорния Жени Василева. Само четири дни остават до свободата, която така и не идва, според тогавашните представи на синята коалиция.

Друг поетичен „стълб” на мита Средище на таланта и компентеността е единственият тогава алманах за експериментална поезия „МОСТ”. През април 1990 г. излиза брой 1 от втората му годишнина, с който той се „прощава с полулегалното си съществуване, на което го беше обрекъл тоталитарният режим”. Ето какво е „МОСТ”:

МОСТ означава Многогласие на творческото присъствие.

МОСТ означава Отричане на конвенционалното в поезията.

МОСТ означава Свободно експериментиране със словото.

МОСТ означава Търсене на пътища към поетическото бъдеще.

Алманахът ще бъде като издание на „Екогласност” с 2000 тираж, редактиран отново от Едвин Сугарев. В току-що излезлия брой читателят ще срещне имената на Блага Димитрова, Валери Петров, Георги Рупчев, Румен Леонидов, Кирил Мерджански и др. Ще се продава на ключови за книголюбителите места в столицата, като СБП и книжарницата на издателство „Български писател”, пред НБКМ, на пл. „Славейков” и в градинката пред „Кристал”.47

Не са „пропуснати” и хората на научно-техническата мисъл и практика. СДС се обръща с покана към стопанските ръководители и специалисти да обсъдят икономическата му платформа и да определят мястото си в бъдеща демократична България на 9 май в зала „Универсиада”.48

Талантите в спорта също не са забравени. Известно е, че всяка политическа сила, всяко държавно ръководство иска да ги има на своя страна. За СДС особено е привлекателен синият отбор. Не само защото цветът на екипите на „Левски” съвпада с неговия, но преди всичко, защото около футболния отбор се е създал ореолът „И преди и сега „Левски” значи свобода”. Естествено и защото Апостолът на Свободата е патрон на клуба. Неслучайно на 19 февруари 1990 г., вечерта, Софийската опера става домакин на невключено в репертоарния план на сезона събитие. На тържествена вечер се събират стотици привърженици на този столичен „гранд” и учредяват Клуб на приятелите на футбола при ФК „Левски”. Водещият, артистът Георги Джубрилов, още с първите си думи слага политически печат на проявата: „Историята изхвърли на бунището си тези, които казваха, че не всеки българин е „левскар”, но всеки „левскар” е „фашист”. Привържениците на този клуб бяха наричани „реакционери” и „врагове”, името на любимия им клуб бе примесвано и променяно, но те никога не му изневериха.49 Е, да не забравяме, че „Левски” бе отбор на МВР… Политизацията на спорта е отблъскваща във всичките и форми, независимо от партийната окраска, независимо от страната и независимо от строя. А през 1989-1990 г. тя достигна до ужасяваща острота. Самият аз съм от „Левски”, но не мога да приема, че хора от „моя” отбор крещят срещу футболисти и привърженици на ЦСКА: „Има ли тук комунисти за убиване” и „БКП и ЦСКА са кочината на света”, само заради червените им фланелки и шалчета.

На споменатата тържествена вечер са аплодирани кумири от по-близкото и по-далечното минало, отдадена е почит с едноминутно мълчание на Васил Левски и на покойниците, свързали съдбата си със синия тим. Димитър Коруджиев прочита сърцато есе, предизвикало истински възторг. Вечерта завършва с концерт на трио „Българка”, дует „Ритон”, Видин Даскалов и др. Очевидно е усилието на СДС да покаже колко много таланти от най-различни области на живота вече са „пуснали” своята бюлетина за каузата на демокрацията.

Ще завърша представянето на този основен образ в митологията на Съюза с финала на интервюто на д-р Петър Дертлиев, председател на БСДП, във в. „Демокрация” в поредицата, представяща кандидатите за народни представители „Обща демократична платформа” от 3 май 1990 г. Журналистът Георги Лазаров се обръща към кандидата за депутат: „Пожелайте му (на българина) нещо”. Докторът отвръща: „Да избере не най-желаещите, а най-компетентните. Защото има желаещи, но малко са тези, които искат да му служат. Затова нека да избере тези, които искат да му служат”.

Ще добавя накрая и девиза на кандидата за депутат от 13-ти едномандатен район д-р Светослав Василев Терзиев – СТИГА ДОМОРАСЛИ КРИТЕРИИ. СДС е за истински професионализъм на световно равнище.

Един цялостен поглед върху предизборната кампания на синята коалиция открива нейния стремеж да се представи в очите на българина като антитоталитарна сила, започнала борбата далеч преди 10 ноември 1989 г. в лицето на репресираните и дисидентите, които по-късно се вливат в нея. Претенцията за уникалност се открива и при „червени”, и при „сини”. В една или друга степен тя е присъща на всяка партия или организация, на всяка личност, стремяща се към властта и към паметта на историята. Особено в едно „Време разделно”, каквото е изследваното, когато старото се клати, а обликът на новото не е очертан, или ако има нещо конкретно, то не е родено на наша земя и не бива да се възпроизвежда „едно към едно”. Това е времето на новите формации – на „преродената” БСП и на новородения СДС, това е времето на спасителите, които размахват уникален спасителен пояс в лицето на своите представи за бъдещето… с тях начело.

В този дух СДС обявява промените, извършени от БКП за козметични, целящи да хвърлят прах в очите на нацията и да се запази безразделно комунистическата власт. Естествено, отхвърля се и всякаква мисъл и дори минимална възможност за обновяването на политическия противник, като смяната на името се схваща просто като смяна на старата с новата шапка. Според кандидата за народен представител Крум Неврокопски една победа на СДС ще означава край на привилегиите и незаконните домогвания, край на властта на номенклатурата и на стопанската разруха, край на безобразията и господството, край на всякаква диктатура и тирания, откъдето и да е тя (митинг на СДС от 25 февруари 1990 г., София, пл. „Девети септември”). Сините са против насилието във всичките му форми, включително и срещу упражняването му срещу политическия противник. Те са против грубата несправедливост и арогантността, против озлоблението и етническата дискриминация, против екоцида, „естествено” свързани с БКП. Кандидатът за депутат на 111-ти русенски едномандатен район има свой девиз: „Няма да допуснем сълзи”.

На 27 май 1990 г. СДС излиза с декларация „За ненасилие и мирен преход към демократично общество”. Същия ден в Търговище д-р Дертлиев казва: „А хората (на тази древна земя) винаги са жадували за тях (за истинска свобода и демокрация). Затова днес на знамето на СДС няма думата „Кръв” и думата „Смърт”! Нашето знаме е „Живот”! и още „свобода, обич и човещина!”50

Така се създава един основен образ в митологията на СДС – Освободител. Оръжието на неговата борба е „словото и само словото”, както твърди кандидатът за народен представител в София-град, община „Червена звезда” и председател на Независимото дружество за правата на човека Румен Воденичаров. Съдбата на д-р Дертлиев и Румен Воденичаров показва как словото, използвано по „подходящ” начин, може да поразява по-силно от куршум. Така то съвсем не бива да се изключва от арсенала на насилието. Манипулацията със словото, на която са майстори и двете политически сили, е твърде фино насилие.

СДС твърдо отрича силовите методи на предизборната борба. В материал на Дончо Папазов, публикуван 34 дни преди свободата, пише: „При нас постъпват сведения за безчинства. Хората питат: „Няма ли власт, която да ги спре?” Няма. На комунистическата власт остават само 34 дни. Ще изтърпим тези броени дни. Хора, бдете! Събирайте най-точни сведения за заплахи и вандализъм! Записвайте случилото се, събирайте свидетели! Документирайте! Виновните злосторници ще бъдат предадени на прокурора. Освен презрението ни на свободни хора в свободна държава, те ще си получат заслуженото според закона. Избягвайте противопоставянето. СДС е за мирна борба. В нас е силата! Отсега насетне в България ще има опозиция. Трябва да я възпитаваме, да я учим на търпимост и политическа култура”.51 Изтъкнатият мореплавател едва ли си е представял, че опозицията, която споменава, ще е не друг, а самият СДС.

Една случка на митинга на БСП на 1 май, само седмица преди цитираната публикация в „Демокрация”, опровергава образа на мирна сила, воюваща със словото като единствено оръжие и готова да изтърпи всички издевателства от страна на политическия противник заради реда и спокойствието. „Убийци”, „провокатори”, „смърт”, „Белене за вас”, „идиотка”, „мръсница” – крещят нападатели от синя агитка, плюят в лицето и разкъсват дрехите на Пламена Александрова от София, защото носи знаме на БСП и нейна значка.52 Тя едва ли ще ги запомни като миротворци-мъченици.

Има специална инструкция на председателя на Централния избирателен клуб при СДС Петко Симеонов, бивш член на БСП до 1990 г., пред активисти на клубовете за гласност и демокрация за водене на предизборната борба, произнесена на 9 април в зала „Универсиада”.

- Дами и господа, веднага след великденските празници по софийските улици и площади трябва да бушуват митинги,бдения и демонстрации, да извеждаме (СДС) по 300 000, по 400 000, по 500 000 и 600 000 души…

- Трябва буквално да залеем София и цялата страна с листовки като тази, която на мене много ми харесва: „Майор Газдов ще гласува за БСП. А вие?” Всяка нощ трябва да се пълнят с листовки (различни) пощенските кутии на гражданите.

- След 24,00 часа разтваряйте телефонния указател и почвайте да въртите. Обяснявайте политиката и целите на СДС. А с комунистите не се церемонете – те са убийци, мошеници и демагози, не им давайте мира…

- Пишете писма. На познати и непознати. На номенклатурчиците – остри и разобличителни. Не им давайте да се съвземат, докато са умърлушени. А на обикновените хора обяснявайте – или свобода, или комунизъм ги чака след изборите.

- Ходете по гости и канете гости всяка вечер. Но не помежду си, а при хора неориентирани или които се плашат от комунистите. Доказвайте им, че свободата и демокрацията са несъвместими с комунизма.

- Пазете се от провокациите на комунистите, не им вярвайте в нищо, те са убийци и лъжци, те са циници, казвам ви го от опит – аз до тази Нова година бях член на тази престъпна партия.

- Дами и господа, внушавайте наляво и надясно, на всеки и на всички, че баба Ванга е обещала на нашия представител в Петрич победа на СДС. Той е тук, нека да стане и да ви каже…

- Френският специалист по изборните кампании господин Жак Сегела ни научи през оная седмица на много неща. Той не ни препоръчва свита длан с палец надолу, а да кръстосваме и да размахваме ръце, което да изразява стоп, с бойния победен вик: „45 години стигат. Времето е наше”.53

Наистина свободата и демокрацията са несъвместими с комунизма, не и с този строй, при който живяхме. Но те също така са несъвместими и с насилието, а цитираният текст не е нищо повече от инструкция по упражняване на масово насилие над политическия противник, схванат като „народен враг” в съгласие с най-зловещите времена и форми на тъй стръвно отричания сталинов режим. Няма да помогне нито съветът на Жак Сегела да не се използва жестът, пожелаващ смърт, както не помага и закъснялото му несъгласие с „картата с черепите”. Тя твърде добре се вписва в представите на водачите на СДС, според които трябва да се провежда „стратегията на отрицанието” в политическата борба.

Не мога да пропусна, че има опити за омекотяване на тази стратегия. Пламен Енчев в свой репортаж за син митинг от 19 март 1990 г., организиран от община „Искър”, пише: „Множеството бе приканено, когато вика: „Долу БКП!”, да не сочи с палец надолу. Това спокойно можело да се прави и със знака на победата – „V”. И при „Се-де-се!” и при „Долу Бе-ка-пе!” жестът стана еднакъв”.54

„Не с гняв, а с разум”, призовава кандидатът за народен представител от БЗНС „Никола Петков” Константин Цанев от софийската община „Възраждане”.55 По повод образа на врага в иконографията на СДС ще бъдат дадени примери за „словото” и „разума”, издигнати като бойно оръжие срещу политическия противник. Едва ли точно тях са имали предвид Румен Воденичаров и Константин Цанев.

Интересно развитие претърпява позицията на синята коалиция по отношение на преустройството. На първия митинг на опозицията то е наричано „наш шанс”, определяно е наред с демокрацията и гласността, като една от първостепенните цели: ДЕМОКРАЦИЯ – ДНЕС, ГЛАСНОСТ – СЕГА, ПРЕУСТРОЙСТВО – ВЕДНАГА. Фалшът и демагогията са определяни като най-големите опасности за него. На споменатия митинг под портрета на Сталин с пиратска превръзка на окото и с пречупен кръст на ревера пише: ПРЕУСТРОИЛ СЕ. На първия митинг на СДС е издигнат лозунгът: НЯМА НИЩО ПО-ПАГУБНО ЗА ПРЕУСТРОЙСТВОТО ОТ ИГРАТА НА ПРЕУСТРОЙСТВО. ИСКАМЕ РЕАЛНИ ПРОМЕНИ. Още на първия си митинг Съюзът се свързва както с демокрацията и гласността, така и с преустройството. Именно тези ценности са изредени в лозунг, който изпраща „привет” на сините.56

Във Варна на същата дата – 10 декември 1989 г. „бебето” на 3 дни в нашия политически живот има своята първа проява. ПРЕУСТРОЙСТВО НЕ НА ДУМИ, А НА ДЕЛО! ДО НОМЕНКЛАТУРАТА: ПЕРЕСТРОЙКА, А НЕ ПЕРЕНАСТРОЙКА – това са някои от възловите искания. ВНИМАНИЕ!!! ТЕ СЕ НАСТРОЙВАТ!, предупреждава един от лозунгите. В този дух са и НЕ ИСКАМЕ НОВО РЪКОВОДСТВО СЪС СТАРИТЕ РЪКОВОДИТЕЛИ и ЖИВКОВИСТИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА УПРАВЛЯВАТ. Очевидно е, че сред привържениците на СДС три дни след неговото учредяване въобще не може да се говори за еднозначна негативна позиция към преустройството, която да замени искането за него с призив за разграждане на системата и за изграждане на съвсем ново общество. Нещо повече: сред лозунгите се откроява призив за истинско, за „чисто” преустройство.

Разбира се, на 14 декември 1989 г. пред Народното събрание можеше да се види искане за премахване на член 1-ви от конституцията, гарантиращ ръководната роля на БКП, явно не можеше да се приеме за своя цел започнатото от Партията преустройство. Ненапразно сред лозунгите пред парламента личаха: БЕЗРЕЗЕРВНО НЕДОВЕРИЕ НА БКП; ДОВЕРИЕ? САМО СРЕЩУ РЕДОВЕН ДОСТЪП ДО БАНКОВИТЕ ВИ СМЕТКИ и ВЪН ДИКТАТОРИТЕ ОТ ПАРЛАМЕНТА. Новата цел вече бе определена: НОВАТА КОНСТИТУЦИЯ – РОЖБА НА ДЕМОКРАЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ!

С приближаване на изборите Съюзът все повече и повече се обявяваше против „преустройството” и за разрушаване на системата и построяване на демокрация. Нищо, че някои от неговите лидери като Ж. Желев, Б. Димитрова, Й. Василев, М. Ганчев, Н. Василев бяха членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството „преименуван” от Ж. Желев в Клубове в подкрепа на гласността и демокрацията. До голяма степен споменатите личности станаха популярни като дисиденти, членуващи именно под първата „фирма”.

Разчитането на съкращението СДС ще даде много от ключовите думи в неговата платформа, както и ще очертае собственото му схващане за ролята му в политическия ни живот и изобщо за съдбата и бъдещето на България. Освен „Съюз на демократическите сили” трите букви означават и „Свобода, Демокрация, Справедливост!” В броя от 11 април 1990 г. на неговия всекидневник в каре на титулната страница четем: „Справедливост, Демокрация, Сигурност”, „подпечатани” с емблемата на синята коалиция, около която е изписано името ѝ. Друго дешифриране на съкращението е:

„От Сън
Дълбок се
Събуди!”

Така свободата, демокрацията, справедливостта и сигурността се очертават сред скрижалите на СДС. Идвайки на власт, той ще гарантира свободен труд в свободна страна на свободни хора. Ще осигури свобода на реформите, назрели в обществото, ще освободи хората от страха, трупан по време на тоталитарното управление. Чрез грижата за общото благо той ще предостави възможности за развитието на отделната личност, като даде свобода на инициативата, създаде условия за лично благоденствие и за равен старт в живота. Основното е личната свобода. „Стига вече „панелени хора”, казва Александър Джеров, кандидат за народен представител на община „Люлин”: „Без страх и предразсъдъци” – това е девизът на кандидата Владимир Сотиров от община „Младост”.57

Още на първия митинг на опозицията свободата се очертава съвсем ясно като възлово искане:

ДА СТАНЕМ ГРАЖДАНИ ВМЕСТО ТРУДЕЩИ СЕ;

НЕ ЩЕМЕ НИЙ БОГАТСТВО; НЕ ЩЕМЕ НИЙ ПАРИ,

А ИСКАМЕ СВОБОДА И СВЕТЛИ БЪДНИНИ;

СВОБОДАТА Е В СЪРЦЕТО НА ЧОВЕКА;

СВОБОДАТА Е СЛОВОТО, ПРАВАТА И СДРУЖЕНИЯТА;

СВОБОДА НА ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ.

Още тогава се смяташе като акт на свободолюбие и демократизъм разрушаването на министерствата и органите, отговарящи за националната сигурност и вътрешния ред. Някои политици с не съвсем български интереси успешно подеха тази тема. Естествено, оставянето им в предишния ред, форми и, най-вече, с предишния „господар” бе немислимо. Но какво би станало от държавата, ако се изпълни дума по дума следния лозунг: НЕЗАБАВНО И БЕЗУСЛОВНО ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ЗАТВОРНИЦИ (то бе постигнато напълно); ПРЕМАХВАНЕ НА РЕПРЕСИВНИЯ АПАРАТ: ЧЕРВЕНИ БАРЕТИ, ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ, ВЪТРЕШНИ ВОЙСКИ, 80% СЪКРАЩАВАНЕ НА МВР И МНО. Държавна сигурност и Вътрешни войски бяха ликвидирани. Армията бе съкратена дотолкова, че се оспорва нейната боеспособност. Не само заради броя военнослужещи, но и заради съкратените средства за нейната издръжка. Темата за съсипаната ни военна промишленост и за загубените пазари е твърде мрачна, за да се започва.

НЕ ИСКАМЕ ПРАВЕЦ, ИСКАМЕ ПРАВДА58; ПРАВДА ЗА ВСИЧКИ. Образът на опозицията като борец за истината е заложен още преди 10 ноември. Тя е за гласност, но СТИГА ГЛАСНОСТ ОТ СЪГЛАСНИ!, „провиква” се неин лозунг от 18 ноември.59 Пак там се иска СВОБОДНИ ИЗБОРИ, НЕ ДВОРЦОВ ПРЕВРАТ.60 Тук е заложено пряко противопоставяне на 10 ноември 1989 г. Споменатият лозунг е един от многобройните от тази дата, които подхващат искането за избори. Така се слага началото на тази толкова дискутирана тема сред политици и избиратели, в нашите и чужди медии и чужди фактори, влияещи върху развитието ни: доколко изборите ще са и са били действително свободни и честни, каква избирателна система да се предпочете и пр.

СВОБОДАТА НЕ Е КАТО ХЛЯБА, НЕ МОЖЕ ДА СЕ РАЗДАВА НА КЪШЕИ (10 декември 1990 г., София)61; ВАШИЯТ ГЛАС ЗА СДС – ГЛАС ЗА СВОБОДАТА и ИСКАМЕ ДА РАБОТИМ И ЖИВЕЕМ ДОСТОЙНО. СВОБОДА, ДЕМОКРАЦИЯ, СИГУРНОСТ ЗА ВАС! СДС Е ВАШИЯТ ШАНС! (юни 1990 г., София).62 В митологиите и на двете изследвани сили изпъква образът „единствен шанс” за България и за българина. За всичко: спасение, национално обединение, освобождение… за каквото се сети, насреща са те, по-бързи от „Бърза помощ”, по-ефективни от Пожарната. Само и само да гласува за тях.

Демокрацията и свободата вървят ръка за ръка. Опозицията на своите първи митинги поставя всички необходими искания, които би трябвало да доведат до демократично общество: разделение на властите, свободна и демократична държава, свобода на словото и независима четвърта власт, върховенство на парламента, многопартийна система, президентски институт, нова демократична конституция, която да гарантира всичко посочено дотук и правата и свободите на човека. ПЛУРАЛИЗЪМ – ДА, ДЕМОКРАЦИЯ – 100 ПЪТИ ДА! (18 ноември 1989 г., София).63

На първия си митинг СДС много точно поставя тази своя цел.

ДЕМОКРАЦИЯ, НЕ ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ;

ДЕМОКРАЦИЯТА БЕЗ МНОГОПАРТИЙНОСТ Е ДЕМАГОГИЯ;

ДЕМОКРАЦИЯ НЕ ЗНАЧИ САМО СОЦИАЛИЗЪМ.

Много интересен е един от лозунгите, свързани с нея: ДЕМОКРАЦИЯ – ДА, СТАЧКИ – НЕ! Не бяха ли именно стачките сочени като едно от постиженията на свободата и демокрацията у нас, а всъщност не е ли правото на стачки едно от завоеванията на всеки работник, служител или студент?! Странно разбиране за демокрация без стачки.

На 25 февруари 1990 г. на софийския митинг на СДС пред БНБ се очертава един от аспектите на образа „гарант” в неговата митология – „гарант на демокрацията”. Той е представен като „гарант и люлка на демокрацията”, (забележително е почти буквалното повторение на този лозунг). Разбира се, както вече се каза, Съюзът е за „мирен преход към демокрация”.

Изборът на заглавието на всекидневника на СДС вече е повече от ясна платформа. В първия му брой има обръщение на редакцията към читателите под заглавие „Демокрация” за демокрация”. В него се очертава стремежът България да престане да бъде в Европа „само географски”, да бъде утолена жаждата за истина – пълна и навременна – „не класовата, групова, а истинска истина. Ще се борим за демокрация всички заедно, независимо кой в какъв бог вярва”. По-нататък абзацът продължава с думи на Никола Петков, чието име не е споменато: „Демокрацията или я има, или я няма. Тя не може да бъде нито социалистическа, нито капиталистическа”.64

Ето какъв иска да бъде вестникът: „обективен, да ви казва какво става около нас, настойчив, но справедлив. Няма да потулваме и нашите кривици, както Левски ни е завещал. Желаем от страниците да се чува гласът на обикновените хора – изстрадали, понесли болки и мъки, но способно на възродителен, свободен труд. Разчитаме на всички вас – пишете ни, участвайте в създаването на вестника. Чакат ни тежки години, но бъдещето ни зависи от единението ни и постоянната ни всеотдайност. Преди всичко трябва да прогоним от душите си страха, загнездил се през десетилетията на гнетящо мълчание”.

По своята същност това са много верни думи. Не е случайно, че вестникът набра многобройни читатели. Не мога обаче да се съглася с определението за „десетилетията на гнетящо мълчание”. Във всички случаи, периодът, който се визира, не може да бъде поставен под един знак. „Размразяването” и „затоплянето” съвсем не са само в кавички. Особено след подписването на специална конвенция от 1972 г. западните станции не се заглушават и така с обикновен ВЕФ всеки българин можеше да получи алтернативна информация било на чужд, било на родния си език и при това да си избира източниците – Би Би Си, „Свободна Европа”, „Свобода” и пр. Тези радиостанции имат значителен принос в оформянето на светогледа ми и изобщо в съзнателното ми изграждане.

Да не говорим за ролята на „перестройката”, по време на която ние бяхме буквално заляти с информация от всякакъв вид, с художествени произведения и печат, които представиха в съвсем друга светлина системата и обкръжаващия ни свят. За какво „мълчание” може изобщо да се говори, щом имаше книги като „Тоталитарната държава”, разпространявана масово на ксерокс, издадена под заглавие „Фашизмът”. Наистина, известни са последствията върху автора, известно е, че една трета от тиража е конфискувана (по думите на самия доктор Желев), аз например си купих книгата след конфискацията от вече затворената Антикварна книжарница на „Графа”, която липсва и днес на всички, които обичат книгата. Пак оттам си купих книгата „Бабий Яр” на Анатолий Кузнецов”, издадена на български език. Този руски писател стана дисидент и атакуваше съветската система с яростни материали, които се публикуваха в „Белия бюлетин” на Съюза на българските писатели (за вътрешна консумация, но с не толкова ограничен тираж, колкото бе другият бюлетин, разпространяван на машинописни листа и предназначен само за ръководството).

Разпрострях се толкова нашироко по тази тема, защото „информационното затъмнение” и „международната изолация”, в която била нашата страна при управлението на БКП, бяха сред ключовите изрази в пропагандата и на двете изследвани политически сили, когато характеризираха положението преди 10 ноември. Не е вярно нито едното, нито другото. Въпреки че съществуваха ограничения върху пътуванията на Запад, за пълна забрана изобщо е абсурдно да се говори, дори възможността да излезеш от „общността” разчупваше всякаква представа за изолация. Това са държави с вековна култура и традиции. Такива, като Чехословакия и Унгария са представлявали част от империя като Австро-унгарската. Излишно е да се изтъква значимостта на култури като руската или германската, на досега до Ермитажа или Руския музей, до Цвингера и Третяковската галерия или до градове като Ваймар. Да споменавам ли Прага, Варшава, Будапеща, Москва, Ленинград (днес отново Санкт-Петербург)…

Още помня върволиците български коли, натоварени с щайги плодове и зеленчуци и с бидони минерална вода, които пътуваха в двете посоки из Източна Европа. Пътуваха целите семейства с деца на всички възрасти. Който е искал да види и да научи нещо повече извън границите на собствената си държава, могъл е макар и в рамките на „системата”.

Съществуваха най-различни форми на общуване с чужденци от целия свят – конгреси, конференции, асамблеи, чак до активната „дейност” на „гларусите” по плажовете. Мисля, че като се руши една митология, не е необходимо да се замества с друга, едни илюзии, да се заместват с други, едни неистини, да се заменят с други, при това за събития, на които някои от нас сме съвременници и имаме свежи спомени.

 

1Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия…, с. 160.
2Приор, Ж. Универсалните символи, с. 90.
3Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия…, с. 236.
4Пешева, М. Телевизията – политическата машина. София: ЕК „Еркюл”, 1992.
5Маламин, Цв. Цит. съч.
6Сегела, Ж. Холивуд пере най-добре. Азбука на рекламата в бизнеса и политиката. София: ИК „Медиум 999&Иван Вазов, 1991, с. 51.
7Пак там, с. 42-43.
8Информационен бюлетин на БСП, 1990, 14, 2-ра корица.
9Информационен бюлетин…, 1990, 13, 2-ра корица.
10Пак там, с. 5.
11Пешева, М. Цит. съч. Таблица 11, с. 27.
12Купър, Дж. К. Цит. съч., 122.
13Приор, Ж. Цит. съч., с. 26.
14Сегела, Ж. Холивуд пере най-добре, с. 39.
15Ешкенази, Ф. Уроци по реклама за източноевропейските партии. – В: в. „Политика”, 7-14 декември 1990 г.
16Всички сме грешни, господин Спасов. – В: в. „Дума”, 20 април 1990 г.
17Интервю с Елена Поптодорова. Няма полза да се ритаме по кокалчетата. – В: в. „Дума”, 1 май 1990 г.
18Интервю с Лияна Панделиева. С усмивка - за демокрация. – В: в. „Демокрация”, 1 юни 1990 г.
19Пак там.
20Пешева, М. Телевизията – политическата машина, с. 277.
21Пак там, с. 36.
22Пак там, с. 277.
23Пак там.
24Пак там.
25Пак там.
26Попов, Р., Д. Тодоров. Националната „кръгла маса” и обсъждането на политическата система. – В: в. „Работническо дело”, 24 януари 1990 г. Изказване на министър-председателя Андрей Луканов.
27Петров, А. Цит. съч., с. 80.
28Пак там, с. 79.
29Пак там, с. 82.
30Пак там, с. 80.
31Цит. по: в. „Работническо дело”, 27 февруари 1990 г.
32Петров, А. Цит. съч., с. 79.
33Врачански, Д. Това сме ние. – В: в. „Работническо дело”, 2 март 1990 г.
34Попов, Р., Д. Тодоров. Цит. съч.
35Петров, А. Цит. съч., с. 79.
36Заглавие на първа страница на в. „Работническо дело”, 24 февруари 1990 г.
37Бележка на Ц. Райчев. – В: в. „Дума”, 26 април 1990 г.
38Атанасов, Н. С емблемата на розата. – В: в. „Дума”, 16 май 1990 г.
39Петкова, С. Социалната политика, приоритети и перспективи. – В: в. „Диалог”, кн. 5/1990 г.
40Петров, А. Цит. съч., с. 81.
41Пак там, с. 72.
42В. „Дума”, 3 април 1990 г.
43Калайджиева, Т. Концерти за демокрация. – В: в. „Демокрация”, 2 май 1990 г.
44Динеков, А. Лили Иванова: „Да прогледнем за истината”. – В: в. „Демокрация”, 24 май 1990 г.
45Синьо писмо (бележка). – В: в. „Демокрация”, 26 май 1990 г.
46Синя вечер (бележка). – В: в. „Демокрация”, 7 юни 1990 г.
47„Мост” излиза от нелегалност (бележка). – В: в. „Демокрация”, 11 април 1990 г.
48ПОКАНА. – В: в. „Демокрация”, 7 май 1990 г.
49Николов, П. „Синя” вечер. – В: в. „Демокрация”, 20 февруари 1990 г.
50Черкезов, Р. В Преслав, Попово, Търговище – синьо, синьо, синьо! – В: в. „Демокрация”, 27 май 1990 г.
51Папазов, Д. 34 дни до свободата. Предизборна хроника. – В: в. „Демокрация”, 7 май 1990 г.
52Писмо на читателката Пламена Александрова, София. – В: в. „Дума”, 2 май 1990 г.
53Тоталитарни похвати. Из инструкцията на ПЕТКО СИМЕОНОВ пред активисти на клубовете за гласност и демокрация в зала „Универсиада”. – В: „Информационен бюлетин”, Пресбюро на БСП, 8/1990.
54Енчев, П. Репортаж. - В: в. „Дума”, 19 март 1990 г.
55Калчев, В. Не с гняв, а с разум. – В: в. „Демокрация”, 19 май 1990 г.
56Петров, А. Цит. съч., с. 77.
57Сотиров, В. Без страх и предразсъдъци. - В: в. „Демокрация”, 19 май 1990 г.
58Петров, А. Цит. съч., с. 69.
59Пак там, с. 70.
60Пак там.
61Пак там, с. 90.
62Пак там.
63Пак там, с. 70.
64„Демокрация” за демокрация. – в. „Демокрация”, брой 1, 12 февруари 1990 г. – „Няма социалистическа или капиталистическа демокрация. Демокрацията я има или я няма”. (Н. Петков). (Лозунг от първия митинг на СДС във Варна от 10 декември 1989 г. – б.а., Х.М.).

 


 

14. ХОРА СМЕ, А НЕ ОВЦЕ!

 

Според екип на в. „Демокрация”, отразяващ тържествената сесия на ВНС от 10 юли 1990 г. (в. „Демокрация, бр. 120) Стилиян Стойчев, депутат от ФНСД, „ще внесе исканията на протестното движение. Ако до две-три седмици няма резултат, стачката може да се възобнови”.

Във времето от 10 ноември 1989 г. до тогава много неща се случиха у нас за пръв път. Поне за пръв път след 9 септември 1944 г. Редица стари понятия, като „демокрация”, „свобода”, звучали многократно на различни гласове през последния век от нашата история кога фалшиво, кога кухо, макар и бавно започнаха да се изпълват с ново съдържание. Сред събитията, случили се за пръв път се нареди и първата студентска окупационна стачка. Разразила се в доста сложна обстановка на демократизация (но не на демокрация), в деня след началото на първите честни избори (според твърденията на победителите, но не на победените), тя повдигна много проблеми, с които нашето общество или не се беше сблъсквало, или бе отвикнало да вижда по пътя комунизма. Младежта отдавна бе отписана като фактор на промяната. В интерес на истината тя с изключение на ограничен брой събития, като например протеста на студенти и преподаватели от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” срещу нахлуването на „дружеските армии” в Чехословакия от 1968 г., не бе проявявала радикализма си, иначе характерен за всеки млад човек.

След 10 ноември наред с активността при участие и организиране на митинги, нови партии и сдружения, специално студентската младеж завоюва автономията на висшите учебни заведения. Все пак именно стачката от 11 юни бе най-ярката проява на самостоятелност, на бунт против закостенялостта, на протест против бавния ход на промените в обществото (или поне така трябваше да изглежда).

Противоречат ли си стачката и демокрацията? Какви трябва да бъдат взаимоотношенията на политическите сили и обявилите се за „надпартийни” стачници? С тези и още много други проблеми се сблъскаха както самите организатори, така и всички по-активни български граждани – поне тези, които четат вестници, гледат телевизия и слушат радио. В чисто човешки план какво даде стачката на участниците в нея? И какво отне на потърпевшите, каквито безспорно имаше? Тук веднага възниква въпросът за ценностите, както и за този: дали пък ценностите, които прокламираха, че защитават студентите не бяха „думи, думи, думи…”

Искаме да знаем цялата истина. Нека не ни лъжат или както казва Бай Ганьо, на маймуни ни направиха, маскари с маскари!” – Ана Любомирова, IV курс, българска филология, СУ.

Първият въпрос към всеки протестиращ е за какво се бори. Не бих казал, че окончателният вариант на исканията на студентите узря отведнъж. „Твърдите” искания бяха: разкриване и огласяване на цялата истина за изборите и „ликвидиране на информационния вакуум за обстановката в София и в страната”.

До 12 юни 1990 г. въобще не ставаше дума за оставката на директора на БТ Павел Писарев, виновен според студентите за гореказания „вакуум” (или иначе казано „затъмнение”). Това искане се появи на 13 юни 1990 г. Явно са били необходими два дни за размисъл (или консултации). Дори да се приеме на вяра твърдението за „затъмнението”, остава въпросът: сам ли го е организирал Павел Писарев или цялото ръководство на тази мощна медия носи вината?

Искането за оставка на президента Петър Младенов бе издигнато за пръв път от стачкуващите във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов” и бе прочетено на общото събрание още през първите дни на стачката (13 юни 1990 г.). Обаче самите студенти се отказаха от него: „Ние нямаме право да изискваме такава крайна мярка и ние за това се присъединихме към втората декларация на колегите от университета за разследване на този материал от 14 декември (1989 г.)”. Всъщност по такъв начин се оформиха трите основни искания на студентите: за изборите, за оставка на Павел Писарев и за експертиза на видеоматериала от 14 декември 1989 г., излъчен в предизборното студио на СДС на 14 юни 1990 г. Категорично бе заявено, че след тяхното изпълнение стачката ще бъде прекратена и всички стачкуващи ще отидат на бригада.

Естествено към всяко искане би трябвало да се постави въпросът доколко то е справедливо. Напълно бих се присъединил и към първото, и към третото, както и към това за оставката на президента (за него ще стане дума по-долу). Що се отнася до твърдението за информационния вакуум, просто ще припомня, че съвсем не бяха малко хората, които смятаха, че екранът на телевизорите им е „посинял”.

Това съвсем не бе всичко, за което бяха тръгнали стачниците. Всеки от тях имаше своя представа за обкръжаващия го свят и свои претенции към него. Наистина желанията на отделни личности не биха могли да се приписват на цялата стачка, още повече че всички напълно доброволно се бяха задължили да спазват съответната дисциплина и ред, определени от самите тях и да ограничават „своята борба” до целите на стачката.

Защо обаче след като исканията им бяха изпълнени (според собствената им преценка), стачните комитети не удържаха на думата си да прекратят стачката, а издигнаха ново искане – за оставка на президента? Въпросът е в изречените думи на 14 декември 1989 г. Същността е: може ли президентът да заплашва че ще съди сънародниците си, обвинявайки ги в клевети и монтажи? Защо човекът със заслугите, които никой не отрича и който би трябвало да е един от най-опитните ни дипломати, не съумя да намери трайната формулировка и линия на поведение. Резултатът е известен и вече е излишно да го коментирам. Но ако някой си прави илюзия, че стачкуващите студенти или рехавото множество пред Президентството са свалили Петър Младенов, просто се лъже: президентът имаше морала да слезе от политическата сцена след като бе доказано, че материалът е автентичен. Не без значение бе и натискът на управляващата партия, чийто представител бе Петър Младенов и за която всеки ден от неговото оставане на власт след експертизата носеше непоправими последици върху нейния авторитет.

Стачкуващите наистина декларираха, че не оспорват изборните резултати, но как да се разбира следното изявление на Асен Асенов, член на стачния комитет в СУ, III курс студент в МГИ, специалност „полезни изкопаеми”: „Не искаме вече в нашата страна да властва правителство, избрано по нечестен начин. И смятаме, че ще постигнем тази си цел”. Как, след като се признава законността на изборите (а именно след тях социалистите получиха право да съставят сами правителство), то ще е правителството „избрано по нечестен начин”, което не бива да се допуска да властва? Един член на стачния комитет не е обикновена личност, която носи отговорност само за собствените си действия, а е човек, избран отдолу, какъвто бе редът при студентите, и поради това е натоварен с много тежко бреме – бремето на доверието. Той би трябвало да премерва всяка своя дума така че тя да не противоречи на общите за всички становища.

На вече споменатото общо събрание бе поискана още една оставка – на ректора проф. Никола Попов, упрекван, че не подкрепя искрено студентите си. Едно спонтанно изразено желание на залата (65 аудитория), което обаче не бе включено в нито един официален документ.

В обстановка на крайна политизация, обхванала страната, студентите декларираха, без да се отказват от подкрепата на нито една партия или организация, че ще се борят за исканията си на основата на надпартийността.

Всеки си е надпартиен по свой начин” – Евгени Джуров, III курс, „театрознание”, ВИТИЗ.

Всъщност надпартийността бе (или трябваше да бъде), най-голямото „откритие”, най-силният коз на студентската стачка. След като дълги години у нас образованието и съответно висшите учебни заведения бяха свързани трайно с идеологията и интересите на БКП, стачниците се обявиха за надпартийни и при изпълнението на тази постановка ВУЗ наистина биха имали шанса да възстановят своя „аполитичен” статут. Независимо че не бе обхванала цялото студентство (толкова по-добре, иначе стачните комитети биха заприличали на комсомолските, които „ръководеха” организация, обхванала „всички” младежи), стачката раздвижи почти всички вузове и би могла да даде една реална деполитизация.

Във всяко събитие има най-различни планове и пластове, така че не бяха прави тези, които обясняваха възникването и развитието на стачката само с ръководството от страна на СДС, нито пък тези, които смятаха, че в основата й са западните разузнавателни централи. За съжаление у значителни слоеве на нашето общество се появиха представи за водещите мотиви на стачниците, според които самите студенти сякаш напълно отсъстваха или в най-добрия случай бяха слепи изпълнители на чужда воля. Излизаше, че част от бъдещия българския интелектуален елит се състои от марионетки, които могат само да вдигат ръка с знака „Виктория” и да свирукат „под секрет” „Янки Дуудл”.

„Не искаме да бъдем маши в чужди ръце”; „Не сме нито със СДС, нито с БСП, нито с БЗНС, абсолютно”; „Ние бяхме в ЦИК, видяхме, че има нарушения и от страна на СДС, и от страна на БСП, искаме да се огласят всички нарушения”; „Не знам кой ще има кураж да застане срещу хиляда души, които мислят със собствените си глави и нямат намерение да ръкопляскат на глупости, които могат да освиркат всеки политически лидер”. Тези и още много думи бяха произнесени на темата „надпартийност”. Това не бяха празни декларации, а израз на убеждението, че именно необвързаността с нито една политическа сила е единственият шанс за успех, за постигане на по-широка подкрепа. Имаше достатъчно конкретни стъпки, които потвърждаваха тази линия. Например още на втория ден стачният комитет в СУ се е обърнал към Висшия съвет на БСП с молба да бъде изразена подкрепа. Имало е опит за телефонна връзка с Александър Лилов. Известни са контактите на стачкуващите с Национално-радикалната партия, довели до декларация за солидарност с исканията на студентите. Един дори повърхностен анализ на организациите, подкрепили стачката, би могъл да подскаже извода, че без да се обвързват само с една или друга политическа сила, стачниците са се опитали да се опрат да най-широка основа.

Но заедно с напълно искрената надпартийност, откриваща се в определени действия на студентите, в техните лични мнения и убеждения, не могат да се скрият и редица факти, които „пробиват фронта” на всякаква необвързаност. Изцяло си противоречат заявленията, че няма да бъде допуснато партийните пристрастия да влияят върху оформянето на политиката на стачката, и неприкритият антикомунизъм, изразяван по най-различен начин в изявления на членове на стачния комитет, та дори и в стачния фолклор, според който „Мили хора”, качени на танкове, ще газят студентите по двора” (припев: „Зън-зън-зън! Мозък и черва навън”).

Не е надпартийно едни журналисти да се допускат „в окупираната територия”, а други – не, независимо от линията на изданието по отношение на стачката (в. „Дума” и в. „Младеж”). Как да се разбира изричното нареждане на стачния комитет на СУ да не бъдат допускани журналисти от горепосочените вестници?

Какво общо с надпартийността има недопускането на доц. Драгомир Драганов от Историческия факултет, тогава кандидат за народен представител от БСП? Как да се тълкуват следните думи на Асен Асенов: „С позициите, които заема тази личност, не заслужава да бъде на територията на университета”? А всички решения кой да бъде допуснат се взимаха от стачния комитет!

А пък линията на необвързаност с политическите сили се провеждаше под сини знамена, шапки и значки с надпис СДС, както и под звуците на съответните пропагандни песни („Развод ми дай”) и плакати „Времето е наше”. Естествено не мога да пропусна, че на входа на университета бе закачен и друг надпис: „Времето е на истината”. Така и не се получи задоволително обяснение защо призивът за стачка е бил отправен точно на митинг на СДС. Не е „аполитично” и обръщението, прочетено в двора на университета на 12 юни 1990 г., пасажи от които ще цитирам: „От СДС молят всички да се съберем в двора на университета. Те могат да ни защитят само ако сме вътре. Районът отвън се контролира от техни радиоколи. Отвън не бива да има нито един студент. Това е молба на Координационния съвет на СДС. Те застават зад нас. Те ще окажат подкрепа, абсолютно всякаква. Те тръгват с колата си в момента, за да обявят какво правим ние тук… Ние искаме София, която е синя, да гласува за нашите седем кандидати, които трябва да спечелят… Колеги, препоръката на СДС е тук да има много музика, да се веселим, да пеем и да танцуваме”. Обръщението не беше подписано от никаква организация, нито пък бяха представени момичето и момчето, които го прочетоха. Това вероятно не е било необходимо, тъй като навярно те са се познавали. След като бе прочетен текстът, един мъжки глас остро се обади: „Без препоръки на СДС”. Отговорът беше: „Със!”

Разбира се, напълно обясними бяха симпатиите на повечето студенти, на по-голямата част от младежта като цяло към СДС. Не просто защото бе нещо ново. Много верни бяха думите на Асен Асенов: „Да не забравяме, че все пак СДС е носител на по-новото, на по-прогресивното в настоящия момент. Те просто не са обременени от каквото и да било отрицателно наследство. Те гледат към една модерна Европа.”

С всички противоречия в следваната линия, никой не можеше да отрече, че стачкуващите студенти бяха тръгнали в името на България. Както каза отец Йоан, игумен на Чипровския манастир, поканен от стачкуващите за духовен наставник: „…Тези деца, които са тук, които остават в университета, те със самото си поведение като че казват на отчаяните (които заминават от България): „Не се отчайвайте, има надежда”. Със самия факт, че остават тук, те го казват, защото е много по-лесно да се каже: „Не ми харесва тук, сбогом, Българийо…” А тези хора с поведението си казват: „Аз ще стоя тук и ще се боря против това, с което не съм съгласен. Против зло и лъжа…” В основата на техните искания не е някаква партийност, а действително те воюват против една идеология, в основата на която стои необходимостта от зло и лъжа, т.е. от насилие и измама като двигател на обществения прогрес”.

Много точно са изразени водещите мотиви на стачниците от вече цитираната Ана Любомирова: „…Бога ми! Защо да не се равняваме с една Англия или с една Франция? Нека да не звучи много силно! Защо винаги трябва да сме на опашката и да ни казват: „Абе, Балканите, остави ги…”

Дано след дипломата за завършване на висше образование, следващият документ да не бъде еднопосочният билет за напускане на България…и то завинаги.

Може би никога няма да се разделим напълно” - Николай Тончев, I курс, „българска филология”, СУ.

Нито едно от исканията на студентите, както и линията, която те следваха, за да ги постигнат, не водеха до лични облаги за тях. Те дадоха нещо от себе си. Така че представите за стачката като приятен отдих и туризъм просто не отговарят на истината. Все пак интересен е въпросът: какво им даде стачката, с какво ги обогати като личности?

Основното бе това, което те си дадоха един на друг. Всички, с които съм говорил, свидетелстват за високия морал, който е царял помежду им. Според събеседниците ми не е имало случай, в който някой някого да е нагрубил, обратното, всички са се опитвали да си помагат, да избягват сблъсъците. Специално за ВИТИЗ Евгени Джуров говореше, че е помагало много чувството за хумор, което никога не е напускало неговите колеги.

Стачката обогати участващите в нея като личности, даде им нова увереност в себе си, даже няма да е пресилено ако се каже, че някои от тях израснаха като личности именно в нея. „Аз в стачката за първи път се чувствам наистина човек, знам какво правя и знам за какво живея. И това е стигнало до такава степен, че след петдневно стоене тук се прибирах вкъщи, се почувствах гузен защо не съм тук. Малко пресилено звучи, но знам как живея и знам, че живея (Асен Илиев, I курс, „българска филология”, СУ, член на редколегията на пресцентъра на стачката, а по-късно неин главен редактор). Това е един човек, който след като сметна, че исканията не се изпълняват, обяви мълчалива гладна стачка и заяви, че ще я прекрати, когато исканията ще бъдат изпълнени. Удържа си на думата.

„Това е първото смислено нещо, което върша”, каза Тереза Спасова, завършила семестриално френска филология, СУ. Редица участници получиха по време на стачните действия усещане за пълноценност, опиращо се както на собствената преценка за резултатите от дейността си, така и на обкръжаващите ги. Евгени Джуров ме увери, че „стачната йерархия” се опира единствено на това кой доколко си знае работата.

„Разхождах се един-два пъти само из града… и се прибирах в квартирата си, към която общо взето много се привързах. Много ми беше приятно да се прибера в моята квартира. Сега, ходейки из университета, аз търся стаята, в която работя по цял ден и спя вечерта… Тази на редколегията. Някак си чувствам, че това е моята стая. Аз там ям, там спя, там работя цял ден. Наистина нещо много тъжно ще има, когато свърши стачката. Сигурно ще има сълзи, сигурно и в моите очи ще има сълзи” (Николай Тончев).

В един чисто „студентски” план стачкуващите започнаха да чувстват университета като свой, за пръв път се усетиха колеги. „Досега той беше нещо студено за мен, нещо далечно, нещо масивно… Тук беше едно царство на някакви колективчета, които си пушеха по двама, по трима, „светкаха си” последните клюки, разменяха си лекциите и това беше колегиалното отношение. Аз сега имам право да кажа за себе си „колега” с главна буква. Сега разбрах какво е да имаш състудент” (Асен Илиев).

Не могат да се изчерпят всички проблеми, които повдигна студентската стачка. Не може да се каже всичко, каквото си казаха стачниците нито да се предаде всичко, каквото почувстваха.

Те се нуждаеха от нещо, което силно да обичат, силно и искрено да защитават и на първо място това е истината. Чрез стачката студентите искаха да се отърсят от един пастир, чийто кавал ни доведе дотук. Дано не са попаднали в ръцете на друг, или поне неговият кавал да свири по-добре.

 


 

16. ОТ „НЕАМ НЕРВИ” КЪМ „СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА”

 

„Изкоренете от себе си тази черта
и слабост да искате и да налагате
мненията си с насилие, с преврати”

Константин Муравиев

 

На фасадата на сградата на Народното събрание е издълбан надписът „Съединението прави силата”. За съжаление в българската история стремежът към съединение в крайна сметка се е увенчавал със старателно излъскване на буквите му, но никога не е ставал действителност. Днес ние за пореден път строим демокрация, която е единствената възможна среда за обединението на един народ. Отново правим някои неща за „първи път”. След ликвидирането на опозицията през 1947-1948 г. България едва сега има парламент не от папагали, а от личности със собствени позиции, парламентарна и извънпарламентарна опозиция; вече може да се говори за разделение на властите; средствата за масова информация представят най-различни гледни точки и т.н.

Заедно с всички тези безспорни завоевания по пътя към едно ново общество още от първите митинги надписи, желаещи кръв и разправа, окървавени портрети на сваления диктатор се смесиха с лозунгите, на които беше изписана думата „демокрация”. Едни и същи ръце с показалеца и средния пръст оформяха знака „Виктория” на СДС, а в следващия миг забиваха палец надолу. Българската демокрация бе „зачената в грях”, защото нерядко в нашия политически живот средство за нейното постигане стана насилието.

В нашата история то не е от вчера, нито от онзи ден. Неведнъж сме се опитвали да я пишем на чисто, неведнъж сме заявявали, че ще вземем само най-доброто от миналото – а какво да се вземе има. Оказвало се е, че не сме се отърсили от неговите пороци, от които може би най-тежкият е именно насилието.

На 10 ноември 1989 г. едни обществени структури трябваше да бъдат разрушени, за да може да се започне „ново строителство”. Отново искахме да започнем „на чисто” и отново не успяхме. Неизбежен бе въпросът: защо? Не може да бъде оставен без отговор въпросът кое направи човека, който заявява, че ще се бори за демокрация способен да извърши насилие или още по-зле, способен да го благослови и то твърдейки, че е в името и ползата на същата тази демокрация. Достигането до този отговор е невъзможно без ясното съзнание, че основната част от причините за насилието в съвременния политически живот са заложени в пораженията, нанесени върху човешката личност от предходния режим.

Може би най-тежкото от тях е разбиването на ценностната система. Така след 9 септември 1944 г. стана възможно хората да бъдат разделени на „свои” и „врагове”, да бъдат преценявани не по личните им достойнства, а по „предаността” им към „идеята” и към режима. Ето защо за някои доносничеството се превърна в дълг и добродетел (не става дума за принудените по един или друг начин да правят доноси). Бивши участници в Съпротивата, преживели жестокости и насилие и останали завинаги наранени, след победата заеха ключови длъжности, от които можеха да направляват човешки съдби. Те се влияеха от собствената си незатихнала болка и така нараняваха други хора, мотивирайки се от „класов критерий”. Машината за страх, добре смазана и разработена, заедно с наложените калъпи за човешки образ и поведение накараха личността да потисне естествените си наклонности и да не показва истинския си лик. Всичко това доведе до натрупване на енергия, която трябваше да се отприщи един ден. Предишните представи за „добро” и „зло” се превърнаха в абстракции, защото системата имаше свое „добро” и „зло”. Уважението към човека и неговите права съществуваха, но при условие, че този човек „служи”.

Трудно е да се направи анализ на системата, дори само на посоките, в които тя нарани личността. Когато се изучава произходът на насилието в българския политически живот трябва да се разграничава докъде именно пораженията от тоталитарната система са довели до неговата проява днес, и откъде започват други фактори, които нямат общо с нея, като вроденият садизъм, боядисан с политическа окраска, агресивността – „добродетел” на определени хора, за които конфронтацията в обществото е благоприятна среда за изява и проблемът за ценностната система не съществува. Кризата, която преживяваме безспорно има своите основни корени в предходния режим, но заедно с това има ред съвременни фактори от обективен и субективен характер, които оказват своето влияние за нейното развитие. Всичко това довежда от своя страна до изостряне на сблъсъка в обществото и създава среда, благоприятна за извършване на насилие.

 


 

17. КАРТОНЕНА КРЪВ

 

„Хора, мразя ви!”,

надпис на оградата
на градинката зад Градската художествена
галерия в столицата.

„Психологическа война в името на България”

надпис на колонката на тролейбусната спирка
срещу СУ „Св. Климент Охридски”

 

Кръвта потече по картона. Надписи, желаещи кръв и отмъщение, окървавени портрети, се смесиха с лозунги, на които бе написана думата демокрация. Крясъците „смърт” и „убийци” станаха неизменна част от репертоара.

835 надгробни камъка бяха повалени и изпотрошени – от млади хора, които се погавриха с беззащитните мъртъвци и с не по-защитените им близки. Като разбрах си помислих, че днес те на пияна глава с извратено удоволствие събарят надгробни камъни, а утре с още по-голямо удоволствие ще чупят глави.

Дарявайки с един замах целия СДС със своите „добродетели”, като че ли Съюзът ги е искал, млад човек заяви на Лиляна Димитрова на 4 май 1990 г.: „Ние от СДС не хиляда надгробни плочи ще счупим, а десет хиляди гроба ще направим. Ако не гласувате за СДС ще набием главите ви на кол.”

Докато едни се занимаваха с мъртъвците, други ги оставиха временно и нападнаха портретите на кандидатите за народни представители. Така възникна опасността Великото народно събрание да се превърне във форум от слепци. Този израз на нравствено безсилие не говори ли и за готовност ако днес пробождаш хартията, утре стръвно да пронижеш живата човешка плът.

Историческата обремененост и някои нови обстоятелства изведоха на „уличен бой” самозвани „ратници”, закачили значката на партията, на която твърдят, че симпатизират и ги накараха да обявят „психологическа война в името на България” (Ни повече, ни по-малко!) Нейните средства бяха традиционни, но на световно равнище. Гаранция за това дадоха инструктори от страните на Залеза: заплашителни писма, среднощни телефонни обаждания, най-откровен шантаж по адрес на политическия противник и разкриване на „истинското” му лице и на положението до което ще ни докара, ако, не дай Боже, вземе властта. В името на изборната победа стана допустимо от смъртта да се прави политически капитал, дори когато политиката няма нищо общо със смъртта, да се изважда на показ скръбта и човешкото нещастие.

В тази война можеш да убиеш човек без дори да го докоснеш. По време на разговор с кандидат за народен представител по Радио Шумен, журналистката Красимира Петкова научила по прекия телефон от анонимен глас, че детето й е блъснато от камион. Тя изоставила предаването и се втурнала в училището, за да намери детето си живо и здраво.

Преобръщането на ценностите „дари” новите рицари на правдата с нов морален кодекс – звучи като нов ред! Отживелият двубой с равни по сила оръжия бе заменен с числено превъзходство (колкото може по-голямо!) над противника. Напада се само невъоръжен противник и само по-слаб. Колкото по-беззащитен, толкова по-добре! Само от примерите на в. „Дума” и в. „Демокрация” може да се състави ръководство по тактика на съвременния бой.

Безименни „просветители” с четки и боя, произведена в страните на Залеза, осеяха стените, оградите, спирките и боклукчийските кофи с приписки към „евангелието на СДС” – предизборната му платформа и така над София се спусна „синя утрин”. Червените възрожденци не им останаха длъжни, макар и в много по-малък мащаб и с българска боя. Все пак СДС трябваше да навакса за 45 години „боядисване” на съзнанието ни.

Еманципацията изтика напред и нови „дами”. Инициативни жени късаха „вражески” агитационни материали или надвикваха мъжете по площади и улици, на които се искаше кръв и отмъщение. Жената, която е призвана да дарява живот, да желае смъртта на други?!... Майката, която днес сочи палец надолу, на какво ще научи утре детето си…

Достатъчно основание, за да бъдеш „поразен”, беше да носиш неприятелска значка. Членството в „другата” партия вече бе углавно престъпление, което изисква „справедливо” наказание на „законно” основание. Обявиха се награди за глави на комунисти (500 лева в Кюстендил), обещаваше се, че „Всички мръсни комунисти ще бъдат избити” (някъде се конкретизираше как), а пък на „мръсните седесари им се полага само бой”.

Червени и сини мантии покриваха простащината, злобата и садизма. Съвсем не ставаше дума само за отделни „грешки”, „извращения” и „деформации” (както бе прието да се говори за социализма) на иначе добродушна и честна политическа борба. Своя принос в наелектризирането на обстановката и подклаждането на страстите имаха политическите лидери, които в своите речи даваха мотиви за извършване на насилие. А сетне се разграничаваха от него и в декларации се изкарваха миротворци на квартално равнище.

Всъщност и след 10 ноември 1989 г. колкото и да се отричахме от тоталитаризма, колкото и да се напъвахме да го разградим, в крайна сметка допуснахме обществото ни се раздели на „наши” и „ваши”, за „нашите” да има живот и справедливост, а за „вашите” – смърт или в най-добрия случай лишаване от възможността за активна изява.

Отново на ключови места застанаха наранени от предишния режим личности, които бяха ръководени не толкова от целите, които обявяваха, че са си поставили – демокрация, справедливост и т.н., колкото от личните си сметки с режима. Тяхното поведение като политически лидери представляваше пример за привържениците им, за които отмъщението се превърна в нещо нормално.

Разбира се, това съвсем не означава, че с всички репресирани е така и че само репресираните даваха мотиви и благословии за насилието в политическия живот. Има редица техни млади колеги, които даваха в своите речи воля на страстите си и чувствата си и така превръщаха средствата за масова информация, митингите в терен за своята агресивност. Нерядко под формата на обвинителни речи срещу режима се даваха инструкции „Какво да се прави” (не по Чернишевски). Разделението в нашето общество достигна до там, че СДС, споен от антикомунизъм, изключи от правото на съществуване БСП. От своя страна бившите комунисти трудно „смляха” появата на опозиция на нашия политически живот и в редовете на своята пария, независимо от заявленията им, че са за нейното съществуване и за коалиционно правителство.

„Нямам думи… Във всеки случай трябва да изчакаме и да чуем резултатите… Политическа незрялост, бих казала…Липсва политическа култура, още ги няма изборните резултати… Това е ужасно… Срамувам се…Страсти, хората бяха на ръба тези дни. Просто отпушване на това, което са задържали, но не това е нещото, което трябва да се прави в една демократична, образована страна…” – това се отрони от устите на няколко жени секунди след като тълпата, подвикваща от време на време „USA”, заедно с клишетата на митинговата демокрация, помете кордона на охраната и по всички правила на атаката на щик, завзе стълбището на Народното събрание на 11 юни 1990 г., към обяд.

Тъкмо си бяхме избрали Велико народно събрание, което бе заприличало на „работещ парламент”… Тъкмо бе избран след продължителни пазарлъци и председател, в скоби, президент на Републиката с амбицията да оглави една „работеща президентска институция”… И като че ли вече се търсеха повече вестници и списания с усмихнати голи момичета, отколкото тези с политически оплювки… Дори животните бяха започнали да се разхождат необезпокоявани сред уж очовечените хора… И изведнъж… „вандали”, „варвари”, „екстремисти”, „лумпени”, „фашисти”, „неофашисти”, „антикомунисти”, „комунисти”, „антисемити” опожариха Партийния дом на БСП. А всъщност изведнъж ли?!

В България вече можеха да бъдат малтретирани, оплювани депутати, че и министър-председателят. Отдавна можеха да бъдат нападани седалища на противникови партии, да бъдат бити политически врагове – с една особеност – безнаказано. На 26 срещу 27 август бяха атакувани три незащитени от никого сгради. Явно добре обмислено, по предварителен план и с набавени много преди деня на „щурма” средства. В стила на времето обектът бе незащитен. Но много дълго време бе формирано съзнанието на извършителите. Още от първото смесване на виковете за демокрация с крясъците „смърт” и „убийци” и с насаждането, че политическият опонент си го „заслужава” – тогава блесна искрата на пожара от 26 август. Напълно „нормално” бе след като видяхме на първите митинги жена с палец, сочещ надолу, пак да я видим, вече прегърнала своя „герой”, любимия си, стиснал пред пламтящия Партиен дом железен прът. Той с него още днес може да пръсне нечий череп.

Е, както можеше да се очаква, политическите сили се „разграничиха”. Те „осъдиха”… и не изненадаха никого с това. След дъжд качулка. Същите лидери, които казваха „Анатема!” на погромаджиите, в предизборната кампания се умиляваха пред множеството на митингите, включващо в себе си бъдещите клиенти на следствените органи.

Далеч съм от мисълта, че „тежките” хора в СДС могат да дадат инструкция за подобно нападение, както съм далеч от мисълта, че всеки, който вее червено или синьо знаме е „комунист” или „седесар”. Същественото за мен е, че наред със съществуващите демократични процеси в страната се култивираше мислене, водещо към насилие, към безнаказано насилие над беззащитни хора. Ето защо можеше да се види страшното хоро пред Партийния дом, да се чуе зловещата песен на кавал, както и да се видят усмивките, огряти от пламъците по лица на младежи, за които се твърди, че са бъдещото на България и на възрастни хора, които били мъдростта й, а те ръкопляскаха и окуражаваха насилието. Щом можаха вече да подпалят книгите, натрупани пред бившия мавзолей на Георги Димитров, защо да не се изгорят документите на БСП, наследила БКП.

Много нещо се изписа, че пожарът хвърлял петно върху България. Аз не смятам така. Позорът е само за тези, които са палили, грабили, за тези, които са гледали и за тези, които не са им попречили. Огън, разруха и позор се разнесоха отвъд пределите на София. Но аз не съм бил на подемния кран, нито съм разбивал с лост врати и прозорци.

На следващия ден след пожара на митинг, свикан на законно основание от БСП, се получи интересна „диспозиция”. Социалистите, чиито предци бяха свалили монархията, се бяха качили на дворцовото стълбище и заклеймяваха подпалвачите. Противниците им от СДС, положили всички усилия мавзолеят да стане „бивш”, се бяха облегнали на бялата сграда и се опитваха да заглушат ораторите от другата страна. „Бомбата” избухна, когато Георги Спасов, депутат от СДС, бе понесен от поклонниците си и бе врязан в социалистическото множество. За секунди се посипа град от удари от двете посоки. Рамо до рамо се биха млади и стари… биеха се млади срещу стари, деца срещу стари… Трябваше да се намесят „баретите”. Това далеч не бе единственият опит да се провали законно свикан митинг от страна на СДС, не бе единственият бой между политически противници. Може би трябва да се радваме, че „инвентарът”, пуснат в ход срещу Партийния дом на БСП, не бе стоварен върху главите ни.

Пей с нас! Пей против тях!

След митинг на централен столичен площад група от няколкостотин от тези, които много се обиждат, когато ги нарекат тълпа, наводни едно известно с орлите си кръстовище. Обкръжиха една кола и измъкнаха шофьора. Закрещяха му: „Пей с нас! Пей против тях!” А вътре беше малкото му дете. Със сигурност едва ли могат да разчитат, че този баща, да не говорим за сина му, ще „се влеят” в редовете им. Никоя политическа доктрина не струва колкото сълзите на едно дете.

Кръвта потече по картона. Но кръвта не потече по българските улици. Когато румънците се избиваха, българските граждани даряваха доброволно кръв за ранените от нашата северна съседка, а представители на специалните ни части на митинг в защита на нейната свобода и независимост тържествено заявяваха, че няма да изстрелят нито един куршум срещу своя народ. И до днес, въпреки всички сложни ситуации, които възникнаха в политическия ни живот, те удържаха на думата си. Въпреки че по време на пожара на Партийния дом на БСП имаше „барети” със счупени щитове.

Наистина у нас имаше много примери за насилие, физическо и психическо, но може би повече се говореше за него, отколкото го имаше в действителност. Нито веднъж армията не се наложи да излиза от казармите в ролята на „миротворец”, както направи югославската народна армия, а е известно, че мир, донесен на щикове, завинаги се заплаща с кръв.

Във връзка със събитията в бивша Югославия многократно се чуха заплашителните думи: „На Балканите всичко е възможно”. Да, възможни са серията атентати в Гърция по време на войната в Залива… Да продължавам ли … Румъния, Турция, Албания… Да, наистина на Балканите всичко е възможно. Всичко е възможно и това, което вече се случи в изброените страни, да не се случи в България. Поне засега.

Досега под девиза „Немам нерви!” си разменяхме юмруци. Може би ще заблести надписът „Съединението прави силата” от Народното събрание, под който ще си стиснем ръце!?

 


 
18. АГИТАЦИЯ ПО НАШЕНСКИ

 

„В София – синя утрин”

в. „Труд”

„СДС омаза дървета и фасади
под прикритието на нощта”

в. „Дума”

 

„В София – синя утрин”, съобщи в. „Труд” на 14 май 1990 г. На традиционния понеделнишки брифинг на СДС било съобщено, че „посиняването” на столицата е част от активната предизборна пропаганда на Съюза”.1

„Дума” беше по-остра в заглавието си „СДС омаза дървета и фасади под прикритието на нощта”. Освен огромното количество синя боя, по стените на столицата бяха разлепени и „стотици плакати с картата на България, покрити с човешки черепи”. Според социалистическия всекидневник лепилото, явно внесено от Запад, показва висока устойчивост”.2 Друго заглавие от същия брой е на полк. Кирил Митов – „Не така „бояджии”. Според него щетите, които са нанесени върху фасадите на жилищните сгради и върху други ценностни са непоправими.

Полковникът е прав, като казва, че за няколко часа е унищожено създавано от българския народ за милиони левове. Нещо повече, ако си припомним първото интервю на Жак Сегела, който бе главен консултант на кампанията на СДС, ще видим, че това е вършено под негова директива. Но не бива да се забравя, че „боядисват” не само „седесари”, но и „комунисти”. Така че ще припомня предложението на полк. Кирил Митов във втора точка от този материал: „2. Без отлагане да се заставят замърсителите (независимо кои са те) да поправят както трябва стореното от тях”. За посегателство върху чужда собственост има член от Наказателния кодекс, със съответното наказание и глоба.

Според мой добре информиран източник в страната в онзи момент не се е намирала боя от такова качество и в такива количества, така че да се осъществи „Синята утрин”, достигнала на 29 май Кърджали, на 4 юни и Толбухин.

Ето какво пише за „града на националистите” в бр. 6/1990 г. на Информационния бюлетин на Пресбюрото на БСП: „Синята агресия преминава в провинцията. Тези дни Кърджали… осъмна с многобройни надписи в синьо върху стени, врати, витрини и други неразрешени за агитация места. Съдържането им вече е познато – СДС. Не беше отмината даже радиоколата на местната общинска организация на БСП. Събитието съвпадна с появата на радиокола на СДС, пристигнала от столицата Може би централното ръководство на опозицията пак ще заяви, че това съвпадение няма нищо общо с агресията в синьо”. Защо му е на централното да дава указание с радиокола, което е много по-бавно и много по-скъпо, вместо да завърти един телефон и да му е чиста работата. За авторката очевидно е напълно нормално общинската организация на БСП да има своя радиокола, но, не дай Боже, и най-голямата опозиционна сила в града да получи, става вече става страшно.

Колкото до средището на Добруджа – ето текстът на Информационния бюлетин от бр. 9 на същата година с автор С. Дукова: „Синята вълна достигна и Толбухин. Не беше отмитата и сградата на Общинския съвет в града на БСП в града. Опозицията нагло разлепва свои материали върху агитационните табла на социалистите. Дързостта им стигна дотам, че поискаха БСП да им отстъпи витрина в собствената си сграда”. Давам тези примери изцяло, защото те са показателни за езика и стила, и най-вече на начина на мислене на хората, които правят бюлетина на Пресбюрото. Собственото ми мнение е, че той е оформен на твърде ниско равнище, а повечето авторски материали са слаби като въздействие.

Не бих могъл да се ангажирам с гаранция за достоверността на изнесените факти. Във всички случаи само от написаното от тези кратки материали в рубриките „Съобщиха ни, че…” и „С юмрук, по демокрацията” се очертава един твърде нелицеприятен облик на поддръжниците на основната политическа сила. Ще цитирам финала на материала за Толбухин на С. Дукова: „Членове на СДС заплашиха лицето, което продава значки на БСП в центъра на града, че ако го видят още веднъж, „ще целува жена си студена”.

„Синята утрин” продължи в София и на следващия ден – 15 май 1990 г. „От изискания официален костюм, вратовръзката и бялата риза на генералния директор на столичната фирма „Геоприбор” не бе останало почти нищо”. Наистина, снимката съвсем ясно потвърждава тези думи. „Синята атака” бе добре и безпощадно изпълнена. „Синята седесарска боя, плисната в лицето му от двама участници в прословутото „Синьо утро”, помрачи живота му, предполагаме, още задълго напред”. И то защото обяснил на двама „бояджии”, които пишели графити на СДС на оградата на неговата фирма, че не е тук мястото за това. Едно от момчетата лиснало бидона с боята в лицето му. Според самия него от близкия клуб на СДС дошли още хора. „Нарекоха ме тоталитарчик, апаратчик. Заплашиха ме, че щели да ми извадят пистолета отзад и да ми го вкарат отпред, и други подобни грубости. Гледаха ме с кръвясали очи, мисля, че някои бяха пияни. Опитаха се да ме обвинят, че аз съм виновен за всичко. Нямам нищо против предизборната агитация и пропаганда, но този ли е начинът”.3 Извършителите били заловени – двама 23-годишни младежи. Това ли е цветът на българската младеж, който гласува за синята коалиция? Убеден съм, че никой не е давал разпореждане за подобни „касапски” методи на агитация. Цитирах нашироко този разказ на потърпевшия, защото това е един типичен случай за действие срещу политическия противник. Не един репортер или фотограф са били заплашвани само защото носят касетофон или апарат, да не говорим за камера. Особено ако е жена, насреща се изтъпанчват разни „героични” мъжкари, които боядисват в политическия цвят комплекси.

Естествено, ръководството на СДС, в лицето на Петко Симеонов, се разграничава от появилите самоинициатива „бояджии”. Той споменава само за дърветата и за неразрешените места. Отново нищо за хората, които са пострадали от „инициативните”. Наистина, независимо от цвета на боята, тя може да бъде пагубна за дърветата, но какво да кажем за едно лице, залято обилно с боя, пак без разлика на цвета.

Или за строшените кости, вследствие на „подкуп с бой”, както се е изразил находчиво Пламен Енчев. „79-годишният Йордан Петков бе настанен във Висшия военномедицински институт с диагноза силни болки в лумбалната област, подута раменна става вследствие на счупване. Пострадалият е колабирал и има силни, непоносими болки в кръста. Според дежурния хирург д-р Георги Терзийски състоянието му е много тежко”. Всъщност самият Йордан Петков разказва, че е бил във фашистки затвор от 1935 г., бил е между 1941 и 1944 г. в концлагер, по време на съпротивата е изгубил и двете си деца. „Били са ме, но такъв удар като тази сутрин не си спомням”. Може би пък малко са го били досега?

На 15 май е работел на мястото си в Драгалевци, когато дошли двама души. Казали му: „Искаме да свършим с тебе една работа. И ти ще спечелиш, и ние ще спечелим”. Показали му руло с плакати с „картата с черепите” – „музикалният съпровод” на „синята утрин”. „Ще ги вземеш и ще ги разлепиш по околните вили. Ще ти платим 50-60 лева. И ти ще си доволен, ние – също”. Той е отказал, защото им казал, че не член на СДС, а на БСП. Последното, което чул, било: „А-а, ти си от мафията”.

Това е то агитация по нашенски: който не е от нас – бой. Нищо, че е пенсионер, че просто е отказал да сътрудничи, защото не е от „нашите”. Това стига да му се строшат костите. И пак разделението „Ние-Те”. Когато дошла „Бърза помощ”, сестрата била от СДС. Оказала му помощ, изразила му искрените си съжаления, но казала: „Аз обаче съм от СДС, може и вашите да направят такива работи”. Какво общо има човешкото страдание и задължението да се окаже помощ с това, че видите ли и „неговите” хора могат да сторят същото на някой от „нашите”. Та ако се постъпваше така, нямаше да има Шарл дьо Гол – пленен при Вердюн през 1916 г. с тежка рана със щик, вследствие на която е в безсъзнание. Впрочем това е вече трето раняване на бъдещия генерал. След това лежи в германски офицерски лагер, от където прави пет неуспешни опита за бягство. Ако германците го бяха убили тогава, вместо да го излекуват, нямаше да имат никакви проблеми през Втората световна война с възраждането на Франция като велика сила.

Според Боряна Костова, автор на бележката „Омразата крещи и от оградите” „творецът” на надписа ХОРА, МРАЗЯ ВИ вероятно е бил очарован от нощния подвиг на авторите на „синята утрин”. Той е бил „от този тип хора, които сутрин мразят себе си, следобед близките си, а вечер – целия свят”.4 Поне знае, че се слага запетайка след обръщение. Сред анонимните автори на подобни „приписки” има такива тежки случаи, че например думата „убийци” или е без „й”, или пък е с две „и”-та. Така е в графита НАТО-УБИЙЦИ, на една от стените на Института по история при БАН (днес „за исторически изследвания” – б.а., Х.М.) или пък на близкия трафопост. Да не говорим пък за собственоръчно написания лозунг от първия голям митинг на БСП срещу войната в Югославия, който и до днес съхранявам в архива си: НАТО-ВЪРВЕТИ СИ!5 Редица години събирам лозунги, афиши и графити, но този сякаш е първият, написан на диалект. Имало е със стария правопис, например „царъ Тошо” или пък с объркан словоред, но на диалект – не.

Със страданието на хората, даже със смъртта, се прави политически капитал, като понякога истината се раздува до невероятни размери или се правят такива „въздушни предположения”, като това за мотивите на автора ХОРА, МРАЗЯ ВИ. Върти се, суче се и пак до врага се опира. Щом мрази, значи „вероятно” е очарован от „художниците” на „Синята утрин”. Не е ясно защо ни мрази, нито кой е. Не може ли музата да му е кацнала на рамото, когато е видял „червените” да „работят” по стените? Е, материалът нямаше да бъде във „Вечерни новини”…

Агитацията „по нашенски” се стоварва къде ли не – предизборни табла на политически сили, клубове. На 25 април 1990 г., вечерта, предизборна витрина на БСП, намираща се край магазина за хранителни стоки на спирка „Алея Яворов” на бул. „Ленин” (днес „Цариградско шосе”), е била разбита. „Според няколко очевидци, чиито адреси са на разположение в редакцията, това е направил мъж със значка на СДС и с чанта, в която вероятно е имало желязо или камък”.6 Като го попитали защо я чупи, той отвърнал: „Всички комунисти ще избием”. Според „Дума” този случай през последните дни за съжаление не е изолиран.

Председателят на основната партийна организация на БСП в квартал „Васил Левски” – първа част, информира в. „Дума”, че след двукратно чупене на стъклата на кварталния партиен клуб на ул. „Летоструй” №107 и последвалото възстановяване, на 7 май 1990 г. „отново са лъснали следите на нощните похитители. Този път следите са били в синьо – целите стъкла били боядисани в този цвят, като под блажната боя останали предизборните агитационни материали на БСП – невидими за окото на всеки бъдещ избирател”.7

Кореспондентът на социалистическия всекидневник Никола Нанев съобщава от гр. Бяла, че с „блажна боя е обруган изключителния мост на Колю Фичето на р. Янтра, обявен за национален архитектурен паметник. Въпреки забраната да се поставят на такива обекти предизборни пропагандни материали, на четири места върху каменната конструкция на това гениално произведение на българския дух нечия ръка с големи букви е написала: СДС!”8

Не бяха пощадени живите, мъртвите, паметниците, дори от ранга на моста на Колю Фичето, та какво остава за агитационните табла, стъклата, материалите за кандидатите за депутати, партийните знамена, обикновените фасади на сгради, които просто са се оказали на пътя на „агитпропчиците” или са били по-удобни за създаване на нови „произведения на изкуството”.

„Убитите са от СДС”. Така писа в. „Демокрация” на 2 юни 1990 г. по повод „случаите на насилие и убийства на лидери и симпатизанти на СДС.

В броя от 26 май с. г. в каре е поместено: ВНИМАНИЕ, ПРИВЪРЖЕНИЦИ НА СДС!

В редакцията на вестника постъпиха достатъчно сигнали, които ни дават основание за сериозна тревога. Цитираме част от тях:

„Внимавайте, комунистите готвят провокации преди изборите. Ще бъдат приписани на СДС!

Танковото поделение в Горна баня прави необичайно раздвижване. Вероятна е военна намеса.

Очаква се инсцениран от БСП опит за покушение над Петър Младенов. Разбира се, той няма да бъде успешен, но ще се твърди, че в основата му е опозицията”.

Дано тези сигнали не са истина. Но ние се обръщаме към вас, симпатизанти и привърженици на СДС. Бъдете внимателни, не се поддавайте на провокации, докажете силата на демокрацията пред евентуалните силови методи на властващата партия!

Ето как се „помпа” напрежение. Всички сигнали се оказаха „фалшиви”.

„Кой включва мъртви души в избирателните списъци”, пита в. „Демокрация” 29 дни преди свободата. „В избирателните списъци на 16-а избирателна секция, община „Оборище” в София, които са изложени в аптеката на ул. „Раковски” и бул. „Дондуков”, е включена Екатерина Гаврилова Костадинова, живееща на ул. „Раковски” №82, ет. 6, ап. 22, която е починала на 22 февруари 1990 г. Но нейният съсед Владимир Манолов Веселинов, живеещ в същата кооперация на същия адрес в ап. 21, член на КТ „Подкрепа” и симпатизант на СДС, кой знае защо не е включен в списъците”.9

Под заглавие „Ах, тези избирателни списъци” са публикувани снимки на списъците, където на първата личи името на починалата на 80 години Екатерина Костадинова, некрологът за 40-те дни от смъртта ѝ, снимката със списъка, на който липсва името на Владимир Веселинов и на личния му паспорт под нея, с дата на раждане 16 април 1969 г.

В същия брой в предизборната хроника има сведения за вписване на „мъртви души” в 25-а избирателна секция в София, ж.к. „Червена звезда”. Дончо Папазов съобщава, че „жените първо се записват на бащино, а после на името на съпруга”.10

38 дни преди свободата домоуправителят на вх.1, бл.303, ж.к. „Младост-3” открива „мъртви души” в списъците.11

В с. Осларка кметът и представителят на БЗНС „Никола Петков” съобщили на председателя на Районната избирателна комисия, че в списъците на 28-а секция не участват посочените от тях лица. „За сметка на това се появили нови. Този път не „мъртви души”, а мъртъвци. Под №6 е покойникът Желю Господинов Неделчев, а лицето под №7 Диньо Дончев по думите на кмета е „психически болен”.12

Няма смисъл да се продължава. Винаги ще се намерят още случаи, и то най-разнообразни и поразяващи с изобретателността на фалшификациите.

 

1Ангелов, А. В София – синя утрин. – В: в. „Труд”, 15 май 1990 г.
2СДС омаза дървета и фасади под прикритието на нощта (екип от „Дума”). – В: в. „Дума”, 15 май 1990 г.
3Боя в лицето (соб.инф.). – В: в. „Дума”, 16 май 1990 г.
4Костова, Б. Омразата крещи и от оградите. – В: в. „Вечерни новини”, 21 май 1990 г.
5Личен архив на автора.
6Предизборен вандализъм (соб. инф.). – В: в. „Дума”, 26 април 1990 г.
7Арабаджиев, Ст. Нощни похождения в синьо. В: в. „Дума”, 18 май 1990 г.
8Нанев, Н. Боя върху моста. – В: в. „Дума”, 31 май 1990 г.
9Бахчеванов, В. Кой включва „мъртви души” в избирателните списъци. – В: в. „Демокрация”, 12 май 1990 г.
10Папазов, Д. Предизборна хроника. 29 дни до свободата. – В: в. „Демокрация”, 12 май 1990 г.
11Папазов, Д. Остават 38 дни. Предизборна хроника. – В: в. „Демокрация”, 3 май 1990 г.
12Папазов, Д. Предизборна хроника. – В: в. „Демокрация”, 18 май 1990 г.

 


 

18. МОРКОВ И ТОЯГА

 

18.1. Морков и тояга

 

Морков. На 23 май 1990 г. в с. Макоцево, Софийско, давали сирене и захар в магазина за хранителни стоки на тези, които на изхода се съгласявали да подпишат празен лист в подкрепа на Петър Младенов. „Особено били манипулирани възрастните”.1

„Оригинална форма на привличане на членове на БКП е открита в с. Камен, Великотърновско”. Килограм захар се продава само срещу попълване на молба в селския магазин. Не са пренебрегнати и представителите на циганското малцинство.2 Цанко Байчев, координатор на СДС в Михайловградска и Ловешка области предупреждава, че в кооператива на с. Сопот, Ловешко, са обещали да раздадат агнета за гледане на тези, които станат членове на БСП.3 Ето го морковът като „хранителен” подкуп.

Но това далеч не е всичко. В спектъра на моркова влиза привличането на млади хора за членство в социалистическата партия, като ги назначават в заводите на Стара Загора с по-високи заплати. „Дават се увеличени премии за работниците от името на сегашното правителство”.4

Не веднъж и не два пъти са раздавани значки и шапки. Не е само в гр. Етрополе, както се съобщава в предизборната хроника за „покана” от страна на дружинните ръководители, от правена към ученици за участие в червен митинг. Представител на СДС е фотографирал тази „педагогическа” манипулация.5 По време на първата студентска стачка в СУ „Св. Климент Охридски” на студентите им бяха раздавани и значки, и шапки на СДС, които те от кумова срама трябваше от време на време да свалят, докато седяха в градинката. Нали бяха необвързани с нито една политическа сила?

Тояга. На 6 април 1990 г. в 17 часа в Попово пристигнаха с автомобил на СДС двама негови агитатори. Пред клуба му побивали традиционното синьо знаме, залепвали карикатури, малки плакати по прозорците на колата. „След минути се появи Стефан Стоянов – шофьор при гара Попово, и започна да бълва закани: „Ще ви счупя стъклата! Няма да осъмнете живи в Попово! Сега ще дойдат моите хора и ще видите!” Действително час по-късно „неговите хора” пристигнаха с две коли и тутакси се емнаха да изпълняват заповедта: „Преобърнете им колата наопаки!”6 Само намесата на голяма група привърженици на синята коалиция осуети планираното насилие, което се „разтвори в бабаитски викове”.

8 май 1990 г., в магазина за млечни продукти в Сопот. Активният борец против фашизма и капитализма Стефан Коков смъква с ярост емблемата на СДС, закачена на витрината, стъпква я и започва да ругае по най-груб начин отговорничката на магазина Христина Николова, член на КТ „Подкрепа”.7

Петър Берон пише в статията си във в. „Демокрация”, озаглавена „Маймунски реакции”, че на места не са чули призива на президента-комунист, за култура на диалога. „На митинги на СДС се появяват „агитки” от по няколко десетки активисти на БСП, които се мъчат да заглушат ораторите с неистов рев, мучене и свирене”. Според П. Берон навсякъде по митингите милицията се е държала добре. В Разград тя обаче едва удържа „една популярна групичка свирачи и псувачи”. Оказа се, че десет грубияни могат да развалят празника на десет хиляди. „Тези дни минахме с кола през силистренското село Окорш. Спряхме се да поговорим с група селяни. В това време се появиха три жени с разкривени от злоба лица и закрещяха с все сила. Дребен шишкав мъж също закрещя да се махнем от селото (явно го смяташе за лична собственост), после с маймунско движение грабна камък и го запрати по колата. Ние потеглихме, а той повторно запрати камък. Дребната селска номенклатура не може да се примири с мисълта за изплъзващата ѝ се власт”.8

Група от СДС на 26 април 1990 г. пристига в с. Окорш, Дуловска община. Раздават се агитационни материали, събират се помощи. По данни на очевидци сините търсели контакти главно с мюсюлманското население. Обвиненията на д-р Петър Берон на страниците на в. „Демокрация” към жителите на нашето село са неоснователни, заяви кметът Стефан Кирилов. „Д-р Петър Берон мълчаливо наблюдавал, но когато спорът се разгорещил, отправил обидни думи към селяните. Вероятно, за да се избегне скандалът, групата на СДС си тръгва. Очевидци обаче твърдят, че „на изпроводяк” д-р Петър Берон направил жест с ръка. Тогава някой от селяните хвърля камък или буца асфалт след колата”.9

От пресбюрото на БСП в Кърджали съобщават за проведения на 29 април митинг в този „град на националистите”. Там се случва неприятен инцидент. Д-р Петър Берон направил крайно неприличен жест с ръка. Един работник от Авторемонтния завод в Кърджали, безпартиен, го пита: „… Какво означава този жест и за кого е, как му позволяват образованието и цензът му от сцената на един митинг за демокрация да прави точно такъв жест. А той ми отговори: „Зависи кой как ги разбира тези жестове”. Всички ясно видяха какво означава той, защото на всички езици е едно и също неприлично нещо. Тогава полетя и яйцето”. После от микрофона Петър Берон нарече нас, които не сме от СДС, освирепяла паплач, номенклатурчици и заяви, че ще минат и без нас”.10

Словохулството, арогантността и враждебността в Търговище процъфтяват. Валят анонимни писма и обаждания по телефона до кандидатите за народни представители на СДС, представителите на отделните партии и организации и техните активисти. „Зачестяват посегателствата над скромната материална база и другото имущество на опозицията. Унищожават се агитационни материали, прекъсват се телефонни постове, има много спукани автомобилни гуми и други”. Кандидатите на БЗНС-НП са наричани „зелени гущери”, на БСДП – „костенурки”, на РДП – „глухари”, а на Зелената партия – „щурци”.11

 

18.2. Заплахи

 

Образът на СДС в комунистическата пропаганда на страниците на в. „Демокрация”. Специални хора със специална подготовка да пускат специални слухове. Пазарджик, Велинград, Перник, Кюстендил: „БСДП излиза от СДС”; „Край на премиите на СДС” (за строителите); „Могат да се издигнат кандидатури на членове на БКП (БСП) от СДС”; „Новата власт на СДС ще отнеме земеделските пенсии (на селяните)”; „Следват лагерите” (за комунистите), за граничните райони. Същото и за добавките (27 април 1990 г.)

В Бургас директорът на международния младежки център Василев е уволнил 8 членове на КТ „Подкрепа”. По бързата процедура са им отнети жилищата. Други членове са заплашени (10 май 1990 г.).

В Смолян пощальони разнасят по домовете пенсии с предупреждението: „Ако гласувате за СДС”, ще ви отнемат пенсиите (18 май 1990 г.).

Който си поставя синьо знаме на прозореца, ще бъде глобен от 100 до 500, заплашват от кметството в гр. Кресна (18 май 1990 г.).

Кметовете обещават, че ще включат в избирателните списъци представители на СДС, но не го правят. Плашат възрастните хора, че в СДС са брадати разбойници и като дойдат на власт, ще им вземат пенсиите, няма да има безплатно лечение, земята ще се върне на богатите, а селяните ще бъдат ратаи и аргати (23 май 1990 г.).

В село Ракитина, Благоевградско, кметицата Севда Благоева минава от къща на къща и заплашва селяните, че ако гласуват за СДС, ще ходят боси и без пенсии (26 май 1990 г.).

На предизборно събрание в Свиленград кандидатът за народен представител от този избирателен район Клара Маринова, коментатор в БТ, заявила, че ако „опозицията дойде на власт, хората ще бъдат лишени от пенсии, образованието ще се заплаща, земята ще бъде върната с бой, една операция от апендицит ще струва 1200 лв., а медицински преглед 100-150 лв.” Според К. Маринова опозицията се бори за монархия и Кеворкян бил упълномощен да покани цар Симеон Сакс-Кобургготски. Тя уверила, че „ако бъде избрана, ще защити 21-о и 22-о постановление на Министерския съвет, което опозицията се готви да премахне”.12

Остават 44 дни! „Докато съм тук опозиция няма да има!”, заяви председателят на АПК в Батак. Шофьор на „Волга” 43-66 добави: „В наше село има само бръснач за вас!”

Луково, Софийска област. Здравко Петков, член на БКП (БСП), къса обяви за събрания, заплашва представителите на СДС с изселване или въдворяване в Белене. Секретарката на БКП (БСП) разнася покани за митинги в собственото си предприятие „Агрохимическо обслужване”, Горни Дъбник, Плевенско (24 април 1990 г.).

На 3 юни 1990 г., около 23 часа, „мили хора”, въоръжени с железни пръти и тръби, „крещейки СМЪРТ НА СДС!, извършиха организирана вандалска акция, като едновременно унищожиха витрините на клуб „Единна опозиция”, на централния агитационен клуб на СДС в града, стъклата на Съдебната палата – Перник (може би защото кандидат на СДС в града е председателят на адвокатската колегия в Перник Иван Първанов Павлов), стъклата на сладкарница „Аврора”, стъкла на един РЕП и на няколко места са скъсани и отрязани телефонни кабели”.13

Според СДС комунистите пускат най-невероятни слухове за платено образование и здравеопазване, за лишаване от пенсии, добавки, премии и социални придобивки. Създават зловещия образ на брадатия хулиганстващ „седесар”, който не се спира пред нищо.

Българите няма да се оставят да бъдат уплашени въпреки стратегията на напрежението”, зове заглавието на статия от в. „Демокрация”. Независимо от психическия терор и най-различните средства за всяване на несигурност – а колкото по-несигурен е човек, толкова по-податлив е на манупулация – хората не ще се върнат в тунела на страха. Авторът, Димитър Цанов, пише, че е необходимо да осъзнаем, че всяко насилие, всеки насилствен акт, дори и най-дребният и най-незначителният, е част от всеобщата стратегия на напрежението. Той е в полза само на управляващия елит и е камък срещу крехката сграда на демокрацията в България”.14

Морковът и тоягата са добре вплетени в „агитация по нашенски”. Впрочем всяко едно от тези „средства” си има своето място в кампанията и на най-големите политически сили в цивилизованите страни. Е, може би там морковът е по-сладък, а боят – по-префинен. Заплахите, слуховете, компроматите, досиетата са част от арсенала на всяка уважаваща се партия. Може би не са „техниките”, с които тя би предпочела да се покаже на бял свят, но вършат работа. Дори могат да се окажат по-ефикасни от „чистичките” средства.

Напластяването на мрачния образ, който врагът създава за теб, е много съществена част от митологията ти, защото по такъв начин разкриваш неговите методи за действие – удари под кръста, раздухване на слухове, лъжи, психологически тормоз над твоите симпатизанти или изобщо над хората, които са склонни да пуснат бюлетина за теб. Такъв образ би могъл да има голям успех до момента, в който се окаже, че заплахите, свързани с твоята партия, не се изпълняват.

 

1Владимирова, К. 14 дни до свободата. Предизборна хроника. – В: в. „Демокрация”, 26 май 1990 г.
2Димов, Л. Репортерите съобщават. – В: в. „Демокрация”, 20 май 1990 г.
3Предизборна хроника. – В: в. „Демокрация”, 1 юни 1990 г.
414 дни до свободата. Предизборна хроника. – В: в. „Демокрация”, 26 май 1990 г.
5Пак там.
6Папазов, Д. Предизборна хроника. - В: в. „Демокрация”, 11 април 1990 г.
7Маджев, Н. Карлово. Хроника. - В: в. „Демокрация”, 12 май 1990 г.
8Петър Берон. Маймунски реакции. – В: в. „Демокрация”, 12 май 1990 г.
9Кметът опровергава Берон. – В: в. „Дума”, 12 май 1990 г.
10Жестовете на всички езици звучат еднакво. – В: в. „Дума”, 6 май 1990 г.
11Черкезов, Р. Репортерите съобщават. – В: в. „Демокрация”, 20 май 1990 г.
12Агитация в „стил БСП”. – В: в. „Демокрация”, 29 май 1990 г.
13КС на СДС, Перник, 4 юни 1990 г. Официални протести. – В: в. „Дума”, 5 юни 1990 г.
14Цанов, Д. Българите няма да бъдат уплашени. – В: в. „Демокрация”, 5 юни 1990 г.

 


 

19. СДС – ПОЛИТИЧЕСКИ ОПОНЕНТ

 

В редица изказвания на кандидати за народни представители на БСП, на нейни лидери, в пропагандите й материали се открива един особен образ на врага. Той е схванат като политически противник, като конкурент в предизборната борба. Неговите средства за достигане до властта са всяване на разделение, изостряне на конфронтацията, използване на клевети, морално дискредитиране и злоупотреба с фактите, социална демагогия за реставрация на капитализма, против които се обявяват социалистите (предизборни срещи на Андрей Луканов в с. Ракитово на 19 май 1990 г. и в гр. Нова Загора на 3 юни 1990 г.). За да спечели евтина популярност, СДС, според тях, фалшифицира данните за присъствалите на неговите митинги, като водачите му ги разпространяват без свян и чрез чужди радиостанции.

Разделяйки обществото, самият Съюз не може да се задържи единен. Озлоблението, нетолерантността, нарастващата неувереност в победата, вътрешното разцепление и овладяването на върховете от самозванци, чийто единствен стремеж е да си напишат революционна биография чрез злостен антикомунизъм, защото друго нямат зад гърба си, егоистичните амбиции в противовес на националните интереси, са характерни черти на образа на политическия опонент, изграждан от социалистическата партия не само на регионално, но и на национално равнище.

На най-различни нива, включително и в декларация на Народното събрание по повод „живата верига” от 14 декември 1989 г., „неформалите” са кръщавани антисоциалисти, фашисти, екстремисти, ястреби (от заглавие на статия от 26 февруари 1990 г. във в. „Работническо дело”) и дори „лешояди”.

Министър-председателят Андрей Луканов обогатява образа на политическия противник като в свое изказване описва грешките, допуснати от опозицията: „Има едно златно правило в политиката – който нервничи – бърка. Поддавайки се на тази нервност опозицията сбърка веднъж, и то сериозно. Тя сбърка, когато се опита да отрече делото на 10 ноември, а след това направи опит да си го присвои. Защото не си даде сметка, че нашият народ има тънък усет към псевдогероите. Тя сбърка като избяга от борбата на идеи и алтернативи.

Сбърка, когато замести тази борба… с една безпрецедентна за нашия политически живот през последните десетилетия кампания на охулване, оклеветяване, лъжи и инсинуации…

Тя сбърка, като по същество се отказа да бъде национална сила и прибягна до недопустимата помощ на външни фактори. Тя забрави, че българският народ има 1300-годишна история, че има достойнство, гордост и чест. Тя сбърка, като твърде бързо постави властта над всичко, докато други казаха „България над всичко”. Тя сбърка, като подцени собствения си народ, неговото родолюбие, здрав разум, неговата привързаност към реализма”.

Последното изказване е цитирано толкова обширно, защото то представлява един завършен образ на СДС като политически противник. Най-характерното не само за него, но и за цялостния образ на опозицията е противопоставянето на идеалния образ на българския народ, чиито интереси са защитавани вярно от поставилата националните над тяснопартийните цели БСП, за разлика от загърбилата българщината българска опозиция, за която най-важното е задоволяването на егоистичните и властнически амбиции и потупването по рамото и ободряващото „ОК!” на задграничните „приятели”.

Единственото, което остава на опозицията е да гласува за БСП. НЕЗАВИСИМИТЕ – В ПОЛЗА НА СОЦИАЛИЗМА И НАРОДА. НЕ ПРОТИВ ТЯХ. ХОРА, БДЕТЕ! (13 декември 1989 г., София).

В есето си писателят Христо Радевски „Тя ще бъде” пише за нея: „От развихрилите се политически страсти в печата и по митингите, от криминалните лозунги по улиците, където не се държи сметка нито за фактите, нито за приличието, е трудно да се ориентираш в намеренията на опозицията. Докъде има искрено желание за общонационално сътрудничество в името на измъкването от трудното положение и откъде започва безогледната атака за изборна победа, че после да става каквото ще”.1

Това е текст, публикуван на 22 май 1990 г. Тогава още не бе деклариран отказът на СДС да влиза в коалиция с когото и да било. Не може да се иска да бъдат забравени страдания, смърт, несправедливост. БСП вече беше управляваща партия и неин представител на Републиката. Не може да се очаква, че опозицията ще отстъпи за пореден път пред властимащите, при това с реверанс. Нямаше защо да й се обиждат „другарите” и да наричат атаката й към властта „безогледна”.

Прав е покойният министър-председател като казва, че нашият народ има тънък усет към псевдогероите. Точно поради това българинът не канонизира никого нито от ляво, нито от дясно. Колкото до кампанията за охулване, лъжи и инсинуации, тя е не само „син”, но и „червен” патент, както ясно се вижда от примерите, които съм цитирал в настоящото изследване. БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО също не е лозунг само на единия мастодонт, макар да не е формулиран със същите думи от синята страна. Но никой от „червените” политици не можа да намери сили, или пък може би изобщо не му е минало през ума да поиска това, което доайенът на Великото народно събрание Йосиф Петров заяви в една „Всяка неделя” с водещ Кеворк Кеворкян: „Прошка за България!”

Създаването на образа на политическия опонент съвсем не е случайно в иконографията на социалистическата партия. Ще припомня, че творецът на нейната кампания Цветан Маламин характеризира пропагандата на синята коалиция като на равнище 1949 г. и по негово мнение дори рекламистът от световна класа Жак Сегела не е бил способен да направи нищо за победата.

Когато създаваш образ на противника си като за враг, ти също се поставяш на неговото равнище. Друго е обаче го схващаш като опонент, с когото е възможна дискусия, спор на идейна плоскост, представата за вашия двубой вече като равностойни политически противници, които не си разменят удари под пояса, а се борят за победа с официалните средства на предизборната борба. По такъв начин самият ти получаваш един вид „легитимация”.

А БСП с твърденията ѝ, че е „модерна лява партия”, се нуждаеше именно от такава. Защото на твърде много българи бе трудно да приемат, че доскоро управляващата с „тоталитарни похвати” единствена партия-държава се е преустроила и демократизирала. НЕ НА СТАРИЯ ОТБОР, ДАЖЕ И С НОВ ТРЕНЬОР - гласеше лозунг от първите митинги.

При изграждането на образа на политическия опонент, непременно трябва да се разглеждат неговите шансове за победа в изборите. Няма да цитирам многобройните социологически изследвания. По-интересни са коментарите за намаляването (за противника не може да бъде друго) на шансовете за победа. Споменава се митинг на СДС в Стара Загора на 17 май с участието на Елка Константинова. Първо, посещението е било 2-3 пъти по-малко, в сравнение с предишния. В изказванията е имало „озлобление” и „нетолерантност”. „Явно привържениците на СДС стават все по-нервни, за успех на изборите говорят с неуверен глас, зад който прозира безпокойство, че времето не работи за опозицията”.2

В Казанлък „през последните дни се забелязва суматоха в редиците на опозицията, задълбочаване на противоречията между нейните политически сили. Срещу досегашните ѝ лидери се сипят обвинения. Ръководството се поема от самозванци, които подстрекават към безогледна непримиримост спрямо БСП. Това обърква членовете на опозиционните партии и води до разширяване и задълбочаване на разединението”.3

Тук са описани не само шансовете за победа, но и причините, довели до намаляването им – проблеми, които могат да възникнат във всяка политическа сила.

Разединението, разцеплението, дори откъсването на част от партията и обособяването й в самостоятелна формация не е патент на една или друга политическа сила. БКП преживя всички тези разтърсвания, особено характерни за партия или организация, която е в период на криза и на формиране. Те са крайно изострени при такава разнородна коалиция, каквато е СДС.

 

1Радевски, Хр. Тя ще бъде. – В: Информационен бюлетин на Пресбюрото на БСП, 4/1990 г., с. 1.
2Пак там, с. 3.
3Пак там, с. 3-4.

 


 

20. БЪЛГАРИНЪТ: ХАРАКТЕР ИЛИ ХАРАКТЕРОПАТИЯ

 

Противно на стихотворението, в което „Америка отново е открита”, защото „над нея е прелетял деловито съветският обикновен човек”, аз няма да откривам Америка, защото нямам самолет. „Темичката” ми ще бъде за ония черти на българина, които ще са били и ще бъдат определящи в неговия характер независимо от една или друга „сакрална” дата, от смяната на една или друга партия на върха.

Преди и след 10 ноември 1989 г. – тридесет години по-късно. На една руска фланелка от времето на преустройството е отпечатан един симптоматичен лозунг: „Не престройка, а перекройка”. „Промени, а не премени”, както предупреждава един наш принос в този дух. Незаменима е хубавата българска пословица „Преобул се Илия, пак в тия”. Има едно твърдо ядро – и преди и сега, както звучи в песните от футболните агитки. Това са онези черти на българина, които са били и ще бъдат определящи за него и преди и след тази дата. И ако тя изобщо има някакво място като разграничителна, то е защото след нея нашето общество заприлича на група „с повишен медико-социален риск”. „Преди” смазващият калъп на „единствено правилната” идеология оформяше единствено възможните характери, действаше като мидена черупка, принуждаваща хората да свият индивидуалността си. „След” черупката се отвори и нейното съдържание бе въвлечено във вихрушката на политическите страсти.

Българинът почти заприлича на „рицар без броня” (не че като имаше броня, беше рицар), само че вместо „традиционните” рицарски добродетели – благородство и храброст, у него се разкриха с пълна сила адаптивност и реализъм, прямота и много други качества, за изявата на които материалът бе събиран от „обективни” медии, субективни впечатления, автентични записи и лозунги по площадите.

След 10 ноември 1989 г. показахме чудеса от АДАПТИВНОСТ към новите реалности у нас, доколкото изобщо ги имаше, към Европа и света. Не напразно се преустройваме от 1956 г., та сме натрупали завидно количество „преустройствена” енергия и опит. Противно на поговорката „Гладна мечка хоро не играе”, ние скачахме в ритъма на модерна музика по митинги. Няма значение дали ще е на „преустроената” БСП, на първия митинг на която гора от национални и партийни флагчета стройно се пречупваше, сякаш ще я издуха вятърът; или на „новоустроения” СДС с викове: „Ние сме с вас, защото и вие сте с нас!” и със знака „Виктория”.

„Националната” „кръгла” маса се превърна в национален политически стрийптиз, на който страните демонстрираха прелестите си в гърча на танца на властта. Като воали и оскъдно бельо с партиен герб летяха платформи, концепции, пътища, за да остане „същността” – не съвсем плахо властолюбие.

Може би се надявахме, че така ще ни хареса повече Европата и ще ни нахрани. Ех! Тогава какво хорце ще му тропнем!...

Българинът разкри поразителна склонност към ИМИТАТОРСТВО.

От „рутинното” постижение от преди 10 ноември да имитира Тодор Живков, той достигна до висшето изкуство да се прави на демократ, че и да се вживява в ролята си и да си вярва. За нищожно кратко време се отрепетираха „демократичните” сценарии на митинги по европейски. Не че има нещо лошо в смазаните и излъскани зрелища с типични плакати и фабрични знамена с един и същ размер, но вече не мога с ръка на сърцето да кажа, че написаното на един „казионен” лозунг е част от вътрешната същност на човека, който го държи.

Адаптивността, която сама по себе си е условие за оцеляване, би довела до пълно обезличаване, ако в българския характер не изпъкваха и качества като реализъм, прямота, чувство за хумор, наред с които тя образува непоклатим блок, придобиващ понякога зловеща отсянка.

Например РЕАЛИЗМЪТ на нашият народ може да накара и най-изкусният политик (а у нас такива са много, много малко) да се откаже от кариерата си (а у нас това не става, поради липса на морал). Много на място Кеворк Кеворкян каза: „Нашият народ не приема нищо на вересия. През последните десетилетия съвсем…”1 Той знаеше причините за кризата: „Един Тодор Живков история не прави”, „Българийо, едва ли сам те той разсипа”. Можа да посочи поименно виновниците за нея и да поиска съд за тях. Българинът бе наясно, че „няма права без гаранция за тяхната защита” и затова едно от основните искания и на митингите, и на Кръглата маса бе създаването на баланс между властите, и на президентска институция, която да е опора на везните. Не е случаен лозунгът: СТИГА КОЗМЕТИКА – ИСКАМЕ ПРОМЕНИ. Показахме и усет кога едно обещание се е изчерпило и веднага „постановихме”: „Не искаме преустройство, а ново държавно устройство!”. Достатъчно лутания е имало досега между заповедите и обещанията, та пред избора между здравословния скептицизъм и сляпото доверие българинът без колебание посочи първия.

На XIV извънреден конгрес на екс-БКП се изказаха редица здрави мисли наред с присъствието на „здравите сили”. М. Господинова каза: „Огладнял народ не харесва никоя партия”.2 Въобще българинът е стъпил здраво на земята и наред с готовността си да се обръща като ветропоказател по вятъра на промяната (бил той източен или западен), нашият човек си гледа келепира. Ако на някого му звучи срамно, предлагам много по-„благородно” звучащото: „пазарно-икономическа печалба”. Той няма да хвърли току-така бюлетината, а ще гледа кой му дава гаранции за необратимост за демокрация по български, сигурност, хляб. На граждански войни и глад сме се натърпели в историята си.

Реализмът органично се преплита с ПРЯМОТАТА - качество, дълбоко скривано в годините на бившия режим и изявило се в пълна степен след 10 ноември. Заваляха въпроси, отговорите на които понякога даваха хора без да чакат благословия от висша инстанция.

КЪДЕ СА ПАРИТЕ ЗА СТРАЖИЦА?; МИЛИОНИТЕ ЗА ПРАВЕЦ, ФУРГОНИТЕ ЗА СТРАЖИЦА; С 25 ЛЕВА ЛИ ЩЕ УВЕЛИЧАВАМЕ РАЖДАЕМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ? И най-страшният, който пада като ножът на гилотината: ПАК ЛИ ЩЕ НИ ИЗЛЪЖАТ? Това е прямотата на свободния човек, който казва истината право в очите и няма да я спести и на „силните на деня”.

Наред с прямотата на свободния човек се изяви и тази на отчаяния, който няма какво да губи: ПЕТ ДЕЦА СМЕ НА УЛИЦАТА – ИСКАМЕ ПОКРИВ, УМОРИХМЕ СЕ 45 ГОДИНИ ДА СТРОИМ ВАВИЛОНСКИ КУЛИ. Не зная кой е по-опасен. Във всеки случай и единият и другият могат да кажат в един глас: КРАЙ НА ПАРАДА!

Малко по малко, наред с истината за другите, българинът започна да се учи да казва истината и за себе си. ПАК ЛИ ЩЕ ЗАБРАВИМ БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ ИЗВЪН БЪЛГАРИЯ, пита един лозунг. Във връзка с него искам да припомня един материал на Леа Коен под заглавие „Европейци сме ний, байно, ама все пак не сме дотам”3 за митинга на 18 януари 1990 г. на пл. „Св. Александър Невски”. Организатори са Националнорадикалната партия и Националнодемократическата партия. На него, според авторката, „Чистата и святата република” се представлявала като „страховита и войнстваща държава, която трябва да държи в страх и подчинение всичките си съседи: Югославия, заради македонците, Румъния, заради стари мераци по Добруджа, Гърция, заради отколешна вражда, Турция… по този въпрос е казано достатъчно”. На този митинг никой нямаше претенции да нарушава историческите реалности, установени след Втората световна война и валидни още по това време. Но просто „случайно” в Македония и Тракия живеят българи, подложени на по-фина или по-груба асимилация. И до този момент държавата, съобразявайки се с чувствата на съседите, не им е оказала необходимата защита.

Това беше една от целите на митинга. Що се отнася до материала, в него имаше и други неща, които противоречаха на прямотата. Например твърдението, че представителите на „националните” (впрочем, защо в кавички) партии и „отечествените” (от кога започнахме да се гаврим с Отечеството, което за българските евреи е дом и спасение) движения, викали до прегракване „България” (тази дума не можеше да бъде чута на митинг на БСП и СДС), придружавайки бойните си викове с един добре познат от 1933 г. жест, нещо, което не отговаряше на истината, защото хората вдигаха свит юмрук или два. Толкова по този въпрос.

Един лозунг предупреждава: НАШИТЕ ДЕЦА ГЛЕДАТ! Напълно се присъединявам към него и ще добавя: НАШИТЕ ДЕЦА ЧЕТАТ!

От край време една от определящите черти на характера на българина е била неговата ЛЮБОВ КЪМ ДЕЦАТА.

В последно време тя се проявяваше нееднозначно. От една страна, по „традиционния” начин – той винаги е бил готов да дава мило и драго за тях. Например резиденциите. Те бяха едни от големите валутни капиталовложения за „привилегировани” възрастни в охъртялата ни страна. Не случайно едни от лозунгите бяха да станат детски и здравни заведения.

От друга страна по един напълно безотговорен начин децата за кой ли път бяха въвлечени в политическата борба, за да предизвикат фалшиво умиление и да създават изкуствена масовост и колорит пред камерите по площадите и улиците. В някои случаи използването на децата или на темата за тях при „смесването” с политиката достигна до истинско извращение.

Показателни са примерите с митингите от 18 ноември и 14 декември 1989 г. На първия едно малко дете държеше плакат „Само Младенов, долу Живков!” Едва ли е разбирало за какво става дума. На втория на врата на едно бебе бе закачена табелка с надпис „И аз не искам член 1” Все пак над всички се „извисяваха” децата, които на първия митинг на БСП търчаха по стълбите на БНБ с надпис: „Искаме промени!” Изобщо политиката навлезе навсякъде. Например в нашата квартална градинка децата играят на нова игра, научени от учителката: „Само СДС! Долу БСП!” „Другарката”, пардон, от скоро госпожата, да си скандира където иска, но не и да втълпява политическите си пристрастия в незащитеното детско съзнание. На нейното равнище се е оказал и бащата на едно съседско момиченце, който, след като не получил отговор на въпроса: „Какво е долу БКП!”, обяснил „авторитетно”: „Значи да убият мен”. Е, можеше да каже: „Значи да убият теб!”

През тези месеци децата на 10-11-годишна възраст вече се деляха да „комунисти” (сигурно след 3 март 1990 г. са се преквалифицирали в „социалисти”) и „седесари”. В едно столично училище по данни на учителката „седесарите” набили „комунистите”, защото викали в подкрепа на „своята” партия.

Досега е имало безброй призиви „Долу ръцете от…”, например Виетнам. Мисля, че един от основните принципи на политическата борба, ако тя изобщо има такива, трябва да бъде: „Долу ръцете от децата!”

Г-жа Джебарова от София пише до в. „Демокрация” (27 април 1990 г.), припомняйки си минали времена: „И това доживяхме” УЧИТЕЛКАТА ДА СЕ СЪРДИ, че учениците й са усвоили урока, който години наред им е преподавала. БКП (БСП) обидено кори участници в митинги и шествия, че скандират ДОЛУ! и СМЪРТ!

Но тези участници израснаха или се родиха през последните 45 години. В това време чуха и прочетоха хиляди пъти призивите на БКП ДОЛУ! и СМЪРТ!, отправени срещу опозицията, монархията, фашизма, срещу социалдемокрацията, капитализма, империализма, срещу „кулаците”, „враговете и предателите” на народа, срещу Никола Петков и Трайчо Костов, изобщо срещу кого ли не! Децата също не бяха пощадени, а трябваше да пишат и викат тези лозунги.

Сега БСП се прави на изтънчена госпожица, в чиито уши подобни възгласи звучат грубо, пошло. Най-лесно е – оплаква се тя – да крещиш: СМЪРТ! Е, тя си знае. Но сякаш напълно е забравила колко години ни обучаваше в този дух. С тези редове искам да ѝ опресня паметта”.

С две ръце се подписвам под тези редове, но защо опозицията трябваше да повтаря, при това много по-старателно, същите грешки. Защо агресията целенасочено се култивираше у привържениците на СДС? Може би като акт на свободолюбие и свободомислие бе обучението на ученици от учителите им да скандират: ДОЛУ БКП! Това се случи например в час по физкултура в едно централно софийско училище.

Аз съм едно от децата, които участваха в „протестен” поход срещу агресията на Китай срещу Виетнам в началото на осемдесетте години, изведени под строй от учителите си от едно елитно столично училище. Учениците на друго елитно училище ни бяха изпреварили, като бяха покрили китайското посолство с яйца. Ние поне дотам не стигнахме.

По съвет на Жак Сегела в съгласие с неговото виждане, че само млади лица трябва да бъдат символ на обединение, в автопоходи из цяла България в предизборните месеци обикалят 13-14 годишни момичета. В Айтос криво го разбират и казват: „Какви са тия курви!” Ако не като обединителен символ, то поне като носещи по-често положителен заряд, отколкото отрицателен, така че реакцията, за която споменах е, меко казано, неприемлива.

Гримасите на старата дама, така е озаглавена статията на Божидар Радоев във в. „Демокрация” от 18 май 1990 г. Подзаглавието въвежда пряко по темата: „Разноликото насилие в българското училище”. „Манипулират ви!” – крещи с огромни плакатни букви вестник „Дума”. „Манипулират ви!” – шепне от неприлично синия екран говорителят на БКП (БСП) Филип Боков.4 Според автора манипулацията е фиксидея и на СДС. Общо взето с едно и също обяснение: Като не им (на БКП или съответно на СДС) остава друго, те манипулират гражданите. А има и обяснение, че такава им е природата.

В тази статия е избрано едно от стандартните тълкувания на произхода на манипулацията: от 45-те години управление на комунистите. „В началото, както винаги е училището: „Вместо навлизане в тайните на Битието – химни за Партията. За въздуха, хляба, птичките в небето, за това, че сме живи – за всичко (!) трябва да благодарим на Българската Комунистическа Партия (Отец), на Вожда (Син) и на учението (Дух). Прощъпулникът е направен. Малкото първолаче срича стихчетата за чичко Димитров. Нищо, че друг чичко – Фройд, отдавна бе доказал: интелектуалните и психически деформации от ранна детска възраст остават за цял живот”.5 След това идва политизацията.

Авторът на статията пише, че все още (май 1990 г.) около 90% от училищните директори са членове на БКП (БСП). В Силистра е учреден младежки клуб на социалистите, чиито членове са ученици и работници в общината. Включил се активно в политиката. „Уж не биваше да намесваме децата в политиката, а? Може би тъкмо поради това наскоро се основа и ССД (Социалистически съюз на децата). В тази независима (?!) организация членуват 10-15 годишни малчугани, които си имат своя „платформа” и са решени да водят сериозна борба в защита на БКП (БСП). Историята на тоталитаризма е богата на такива примери. Достатъчно е да си припомним момченцата на „Хитлерова младеж”. Към края на Втората световна война тикнака в ръцете им оръжие. И ги убиваха наравно с връстниците…”

СДС може да се възторгва от свободолюбието на младежта под син флаг, примери дал Господ само от хрониката на собствения му вестник. Може дечица да позират със знака „V”, може страниците на в. „Демокрация” да бъдат изпъстрени със снимки на деца, чиито текстове са си чиста проба манипулация, но не дай Боже червените да имат свой съюз, да се видят деца с плакат: „И децата сме за БСП” (подпечатано с ляв юмрук с вирнат палец нагоре). Тогава синята коалиция започва да се оплаква от манипулация, и политизация, от страха и насилието – зловещи лица на манипулацията, както ги нарича Б. Радоев. А известно е, че и самата тя участва в тях.

„Довчера се крепяха на лъжата, днес търсят помощ от децата”, гласи тексът с гореспоменатия плакат”.6 „Демокрация” от 27 април – малко момиченце вдигнало ръка с победния знак и държащо в другата ръка знаменце с инициалите „СДС”; „Демокрация” от 3 май – усмихнати тийнейджърки с текст отдолу: „Радостни усмивки и пролетно настроение”. „Нерде Шан, нерде Багдад”, само толкова може да бъде коментарът ми. Но това е просто един щрих от „викториалната психоза”, за създаването на която значителен дял имаше бъдещият партиен орган.

Две снимки: горната – две възрастни жени, едната с черна забрадка, а другата държи цвете. На долната – три момчета, две от които се усмихват срещу обектива. Текст: „Спомените са наши, бъдещето е ваше!”7 От устата на редактора в Божиите уши! Кой не би пожелал същото за всяко българско дете, за всяко дете по света, родено или още неродено. Защото на нас от година на година ни казват: „Още малко, потърпете. Тази ще бъде най-тежката година”. И така година след година… Тогава беше 1990 г. Вече е трийсет години по-късно. Децата от снимката вече отдавна са завършили завършили гимназия, университет, направили са семейства.

В подборка от три снимки със заглавие: „Щастие за тях, за нас, за всички!” са подхванати усмихващи се младежи и усмихващи се възрастни.8 Така е изразена и щедростта на СДС, който се раздава с разперени пръсти, само да стигне до властта. Тогава ще се осъществи и ВРЕМЕТО Е НАШЕ!, и БЪДЕЩЕТО Е ВАШЕ!, И ЩАСТИЕТО Е ЗА ТЯХ! Ето защо абитуриенти от Националната гимназия за древни езици и култури в София в последния си учебен ден идват пред сградата на Съюза да му пожелаят пълна изборна победа. Текст под снимка, публикувана на най-святата за всеки българин дата 24 май. В концепцията на самата страница на вестника тя има особено място. До нея следва обичайната подборка от читателски писма „Разговори в плик”, този път озаглавена напълно подходящо за празника: „За човешкия дух окови няма”. Започва с писмо на учителя Никола Василев от Кърджали: „Шансовете на СДС: Те са в непрестанно освобождаващия се дух на българина. Времето работи за СДС. И ние трябва да успеем да освободим докрай обхванатия от клещите на страха дух на част от нашия народ”. Прав е учителят, но не съвсем. Българинът вече не се страхуваше и беше свободен да направи своя избор.

Струва ми се, че на нашия народ му се повдига от разни водачи, които говорят от негово име, мислят от негово име. По-добре да бъдат избрани такива, които да действат за благото му.

Второ писмо от същата подборка бе от десет ученици от 125-о ЕСПУ с преподаване на руски език, София. Заглавието е твърде красноречиво: „Старата песен на нов глас”.

„Наскоро бе забранено наличието на всякакви политически организации в училище. Тази забрана бе спусната от Министерството на просветата, все още подчинено (до изборите) на правителството на БСП. Тук за сетен път се получи парадокс, защото бе учредена младежка организация на БСП. И този път, както досега, това не се върши открито, а под претекст, че я организират бивши ученици от нашето училище (на по тридесет години!), изявени активисти на бившата комсомолска организация.

БСП призовава към търпимост и мирно съжителство, а манипулира мнението дори на учениците! Категорично не сме съгласни с това! Не искаме да слушаме стари песни на нов глас! Успех на СДС в изборите!”

Да не забравяме, че още от самото начало имаше митинги в училищата, чиито лозунги стигаха до вече несъществуващия вестник „Средношколско знаме” и съвсем не бяха само червени.

Освен това от първите дни на Прехода се създаде Независимо студентско дружество, чийто лидер Емил Кошлуков бе една от оспорваните до самите избори политически фигури.

В „Хрониката” от 19 май във в. „Демокрация” първият епизод е свързан с деца. Ето пълния текст от Борис Бонев: „На 17 май тук (с. Извор, Радомирско) се проведе Синьо утро. Имаше много милиционери, които снимаха с фотоапарати и това внесе смут. Ученици и деца на 5-6 години бяха заставени да късат плакатите на СДС из селото. Вероятно това е начинът, по който местните управници искат да покажат своята култура или липса на култура”.

За сини „наказателни взводове”, насочени не само срещу агитационните материали на противника, неведнъж споменах. Може би това е демонстрация на новата култура или по-скоро, липса на култура, която ще ни поднесе опозицията. Може би това е предизборната борба по европейски. Ще припомня, че в интервю пред „Демокрация” Сегела тайнствено обеща на читателите на вестника, че ще видят плодовете на работата на екипа му по стените.

Много е точна формулировката на Б. Бонев: именно за липса на култура става въпрос, когато караш деца да ти вършат черната работа в политиката, възползвайки се от тяхната неориентираност. На 4-5 години едва ли имената и снимките, да не говорим за идеите, говорят нещо на едно дете. Нещо повече, това е кощунство.

Ще завърша с подборката от „Разговори в плик” от в. „Демокрация” под заглавие „Какво ли е нашето бъдеще?” на 1 юни 1990 г. – Международен ден на детето, в чест на който политическите сили се уговориха да няма политически мероприятия. Би трябвало да няма и политика поне един ден в предизборната борба, но такова нещо, разбира се, е немислимо. Всички писма по един или друг начин засягаха децата или бяха писани от тях. И всички опираха до политиката.

Илияна Султанова на 8 години и Милена Султанова на 16 години пишат от Сливен: „Чичо Петко (до Петко Симеонов), татко ни даде по пет лева за шоколади, но ние решихме да ги изпратим за в. „Демокрация”. И без това шоколади никъде не можахме да намерим”. Такова е и заглавието на писмото: „А шоколад няма”.

Светла Каролева от София пише: „Тригодишният ми син гледа часовника, усмихва се и пита: Мамо, защо този часовник е намръщен? Нали времето е наше!
Надявам се, че ще бъде твое, сине!”

Нищо друго не би могла да пожелае една майка за детето си. Но защо трябва от най-ранна възраст да му тъпче главата с лозунги, които то не е в състояние да осмисли.

Ще цитирам изцяло заключителния материал на подборката, съставен от писмата на Евелина Николова на 13 години, от София, на Райна Москова, на 12, също от столицата и на Светлана Узунова от с. Кръстава, на 14 години. Единственият ми коментар е: не станаха ли твърде рано възрастни българските деца, кой им ограби детството и не беше ли причина за това политизацията, която не се спря дори пред тяхното съзнание. Защото едно е да „промиваш мозъка” на тийнейджър, който в един момент може просто да ти се изсмее и да те попита: „Свърши ли, че си имам работа”, съвсем друго е обаче да „пипаш” в съзнанието на малкото дете.

Евелина пише на редакцията: „Когато си лягам вечер, в мен се раждат мисли за утрешния ни ден. С какво ще го обогати нашият застоял живот? С какво доверие хората ще поверят България на такива като нас и с какво ние ще помогнем за развитието на нашата страна? Какво ли ще е нашето бъдеще?” Не случайно това изречение става заглавие на подборката от читателски писма именно от 1 юни и свързването му с този ден му придава особено значение. Бих казал, че значителна част от възрастните не са в състояние да си зададат тези въпроси. За тях се изисква чувство за отговорност, каквото се среща все по-рядко.

Райна е читателка на вестника, която много го харесва и му изпраща два лева дарение. Своето дарение от девет лева изпраща и деветгодишната Мира от София.

„Последната” дума е на Снежана: „Моля ви, спечелете изборите, за да направите щастливи много деца!” Добре са си свършили работата организаторите на кампанията на СДС. Деца, които още нямат право на глас, но вече могат да правят политически избор, „гласуват” доверие на синята коалиция, като свързват, точно както е според логиката на митовете „Олицетворение на бъдещето” и „Единствен шанс” нейния изборен успех с щастието на много други деца. „Моля ви, спечелете изборите…”

В сравнение с в. „Демокрация”, противниковият всекидневник потърси друг път към детето. Не че е по-малко политизиран, но може би по-близък като език. (Вж. частта ЛИЦА-СИМВОЛИ, за Начко и другите герои на кампанията на БКП).

Мисля, че има достатъчен опит от организации като „Чавдарче” и ДПО „Септемврийче”, известни са подобни националсоциалистически и фашистки структури, за да се съгласим напълно с тези, които искат да предпазят децата от политическо влияние преди да са достигнали възрастта, в която са си изградили собствени възгледи. Иначе всички твърдения за „собствен избор” са напълно фалшиви.

Досега е имало много призиви ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ… например ВИЕТНАМ. Смятам, че един от основните принципи на политическата борба, ако последната изобщо има такива, трябва да бъде ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ ДЕЦАТА!

Стремежът към търсене на НЕПРЕХОДНИТЕ ИСТИНИ на корените, сложил траен отпечатък върху националния ни характер, се изяви силно в призивите за ЧИСТА И СВЯТА РЕПУБЛИКА, ЗА РЕПУБЛИКАНСКА ТЪРНОВСКА КОНСТИТУЦИЯ, ЗА ВЪЗРАЖНАНЕ НА ДУХОВНИТЕ ЦЕННОСТИ НА БЪЛГАРИНА. Делото и личността на Васил Левски бяха и ще бъдат сред тези опори, върху които можем да стъпим без колебание и можем да е почувстваме горди, че сме българи. И затова се обърнахме към тях между 17 и 19 февруари 1990 г., когато се отслужи панихида за Апостола. Разбира се, тук не мога да пропусна, че на 17-ти йеромонах Христофор Събев се провикна: „Левски-СДС” и накрая остана само „СДС”. Така се „сроди” и „продължи” делото на Апостола с делото на Съюза.

Религията винаги е била сред нашите национални твърдини. Ако не изчистената вяра в Бога или изпълняването на ритуалите, то във всички случаи християнските добродетели и ценности са в основата на понятията ни за добро и зло, за правда и неправда. Затова мощна „струя” лозунги на вярващи или на хора, които уважават горните стойности.

Истински взрив от патриотизъм, наречен „национализъм”, „шовинизъм”, „екстремизъм”, „фашизъм”, бе предизвикан от решението на ЦК на БКП за връщане на имената на мюсюлманите от 29 декември 1989 г. Едва ли би имало здравомислещ човек, който да е против правото да си избереш име. Но механизмът на взимане и налагането му подсказа, че тоталитарната система е далеч от етапа на „разграждане”. Това предизвика истинска самозащитна реакция. Няма да бъда голословен: ще цитирам граждани, които стояха пред „Св. Александър Невски” и пред Народното събрание на 7 януари 1990 г. На въпроса ми „Защо сте тук?” отговориха: „Да защитим правата на България”; „Защото се чувстваме всички българи в тази държава”; „За да подкрепим този митинг”; „Трябва да защитаваме България”; „Възмущавам се от решението на 29 декември”. Един от лозунгите, вдигнати след него бе: НЕ ПРЕДАВАЙТЕ БЪЛГАРИЯ В БОРБАТА ЗА ВЛАСТ. Обърнат бе и към БКП, и към СДС. Той би трябвало да бъде компас за всеки политик, независимо от цвета, особено в навечерието на избори, когато всеки иска да се пише „народен”.Особено злободневно звучи той и сега.

„Специалист” по поставяне на цели „в името на народа” е БСП, имаща традициите на Комунистическата партия: „Власт „в името на народа”, разстрели „в името на народа”, начело бяха „хора от народа”. Другият й основен опонент в предизборната борба също набираше точки по „народност”. Неговите поддръжници под път и над път викаха: „Ние сме народът!”. Припомня го и Петко Симеонов в първия брой на в. „Демокрация” от 12 февруари 1990 г., когато говори за противопоставянето Те (комунистите) – Народът”: „Те ще си бъдат пак те. Техните кадри и кадрили, обвързаности, власти. Ние, народът, ще правим митинги, за да бъде чут нашият глас.” Авторът продължава нравоучително: „Комунистическата партия трябва чрез свободни избори да слезе от сцената на властта за толкова години, за колкото народът (СДС) пожелае”.

Ако изборите бъдат спечелени от БСП има готов вариант. „Резултатите са фалшифицирани”. Още преди първия тур СДС имаше друга формулировка. Ако изборите не бъдат свободни, има вариант БСП да победи. Ако социалистите спечелят, „Европа ще ни се смее.”

През тези напрегнати месеци едни се писаха българи, други „надбългари”. Новоизпеченият социалист Георги Пирински щедро се разписваше върху хартиени знаменца на своята партия (червеният цвят е символ на кръвта на падналите за установяване на световния комунизъм, от който много малко нещо остана). Но новата „звезда” разписваше и национални флагове, което е кощунство, както бе кощунство към националния химн да се добавят стихове като „С нас Москва е в мир и в бой” и „Партия велика води нашия победен строй”.

Синдром на „надбългарщина” прояви и СДС, на чиито митинги се развяваха знамена без герб, но с инициали на съюза, или сини флагове с трикольор в ъгълчетата.

Впрочем, желанието на хората да се слеят с народа си съвсем не винаги имаше политическо обяснение. Нито бяха потиквани само от мисълта, че така най-лесно могат да се скрият или пък да прехвърлят безпрепятствено един товар от своите на чуждите плещи, като му сложат марка „за народа”. Стремежът да се изрази принадлежността към своя народ в никой случай не бе признак на „робска психика”, „робски комплекс”, нито на това, че българите нямат своя история или във всеки случай нищо значително сами не са извършили. В месеците преди изборите достатъчно категорично бе изразено желанието да не се допускат „доброжелатели” да се бъркат в съдбоносни моменти в нашия живот. Желанието да търсим свой път към достиженията на цивилизацията и прогреса, който обаче не противоречи на националния ни облик.

Пристъпвам към черти, в чиято основа се крие противопоставянето зло-добро. От „фонтана” на злото бликат ГРУБОСТ, ПРОСТАЩИНА, ЛОШОТИЯ, ЗЛОБА, ОМРАЗА

И нито една от тези думи не е излишна. Най-бледи примери са писмата до в. „Демокрация” (15 февруари 1990 г.) или до в. „Начало” (брой I). В първото писмо се заявява, че „всички от страната на опозицията са брадати, а това значи, че са малоумни” (Пешевски от Ямбол), а второто започва с една от най-разпространените псувни (от група комунисти от с. Бега, Брациговско).

Много омраза се изля пред Народното събрание на 14 декември 1989 г. Имаше заради какво да бъде натрупана. И все пак… Няма обяснение за нападението над една линейка, макар и „Мерцедес”, стисната като в юмрук, когато понякога минутите решават един човешки живот.

Политическата борба се превърна в жизнена среда и за хора, които под маската на демокрация носят и от горепосочените „добродетели”. Разделението достигна до такива абсурдни форми, че се „атакуваха” дори материята или цвета на дрехата, щом се разпознаваха вражеските цветове. Пред Народното събрание станах свидетел на следния разговор:

„По кожуха си личи, че сте комунист.
И Вие не се по-зле облечена.
Но нямам кожух”.

Съперничеството между партиите доста често се изражда в нечистоплътна запалянковщина, когато привържениците на отборите се „мразят” и бият „по принцип”, защото „другите” са от „ония”. Например мен, безпартийния, на митинг на СДС от 3 март 1990 г. щяха да ме „репресират”, защото бях с касетофон, а пък „седесари” не били допуснати на събранието на БКП на стадион „В. Левски” от 1 март 1990 г. Впрочем това не беше вярно, защото бях там и се разхождах свободно с репортер на в. „Демокрация”.

ДОБРОТА също имаше. Но тя не се появи в лозунгите. А те са лицето на отделния човек в политиката. Това, което той сам си е „направил”, или сам е „приел” за свое, като държи написан от съответния партиен щаб лозунг. Освен ако добрината в политическите взаимоотношения не се изразява в умереност, в търсенето на справедливост. Но само колко екстремистки лозунги имаше. В дните след 29 декември 1989 г., един от хората каза пред Народното събрание: „Горд съм, както никога досега, че съм българин”. Но няма как да се пропусне, че бяха издигнати и други искания: С ТУРСКИ ИМЕНА С ТУРЦИЯ; В БЪЛГАРИЯ НЕ ЩЕМ ИБРИЦИ И ЧАЛМИ! и т.н.

И пак през същите дни имаше най-много доброта и топлина. Никога няма да забравя как стъпалата на Народното събрание бяха отрупани с одеяла, дрехи, вкочанясали от студа хлябове и вече пръснали се от студа бутилки с мляко. Това не беше дар от софийската до провинциалната номенклатура, защото нямаше инвентарни номера и дрехите не бяха от най-топлите. Просто хората бяха откъснали от себе си, каквото са могли.

Би трябвало да завърша с нещо добро. Чисто формално, чувството за хумор, присъщо на нашенеца от край време, е хубаво нещо. Но през вековете то се е превърнало в защитна реакция против всякакви несгоди, потисници, и да не ти дава Господ да попаднеш в устата на българина.

Една от щетите, които понесохме от „разграждането на тоталитаризма”, е рязкото спадане на качеството на политическите вицове. Пестелив отблясък от „миналото” се хвърля по лозунгите: СВЕТИ ТОДОР КРЪСТИТЕЛ; ТОДОР ЖИВКОВ – ПОСЛАНИК В ТУРЦИЯ; НЕ ИСКАМЕ ДРУГ НЕРОН (на главата на Живков има лавров венец с надпис „цезар”); за Петър Младенов: ХИТЪР ПЕТЪР.

ЧУВСТВОТО ЗА ХУМОР е тясно свързано с реализма и прямотата: МНОГО ГЪРМИ, А НЕ ВАЛИ, ПРЕУСТРОЙСТВО ИЛИ ПРЕБРОЯВАНЕ НА НАИВНИЦИТЕ… Българинът не прощава на тези, които са го тъпкали, мамили или се готвят да го измамят отново, неговото наказание може да ги застигне и след дълго чакане и със закъснение.

Българският характер е дълбок като кладенец и това, което се черпи от него не винаги е чисто и бистро като вода. Отделните черти трудно могат да се разграничат една от друга, за да бъдат поставени под микроскоп. Политическата „среда” е възможно най-негодното контрастно вещество, но създава може би най-благоприятните условия за изява на характера. Това важи особено за преходния период от тоталитаризъм към демокрация или от идеологизация към политизация, при който се изхвърлят на преден план черти, които биха си „дремали” при един „спокоен” демократичен строй. А при един „по-спокоен” тоталитаризъм биха били вкарани в калъпа, за който споменах в началото. Затова трябва да се прецени кои българи са патриоти, кои патриотари, кои обикновени партизани, или просто садисти.

 

1Кеворкян, К. От един капан на друг. – В: в. Демокрация”, 16 февруари 1990 г.
2Господинова, М. Криза в идеите. – В: в. „Демокрация”, 13 февруари1990 г.
3Коен, Л. Европейци сме ний, байно, ама все пак не сме дотам. – В: в. „Демокрация”, 21 февруари 1990 г.
4Радоев, Б. Гримасите на старата дама. – В: в. „Демокрация”, 18 май 1990 г.
5Пак там.
6В. „Демокрация”, 7 май 1990 г.
7В. „Демокрация”, 8 май 1990 г.
8В. „Демокрация”, 18 май 1990 г.

 


 

21. ДРУГИТЕ ЗА НАС

 

За разлика от БСП при СДС може да се отграничи не само вътрешен образ, създаден от местни сили, централи и привърженици на българска земя или чуждестранни консултанти, но и външен образ. Той е натрупан от изказвания, речи, статии и пресконференции на чужденци, които са пребивавали в страната или са се срещали с представители на синята коалиция зад граница. Друга възможност за просмуквания на техни оценки са пресконференциите на Съюза или чрез неговия печат, където те са цитирани.

Този образ е всъщност част от мита Олицетворение на България. Една от основните линии в изписването на „външния” лик са СДС е представянето му като „врата към Европа”: НЕ - НА СЕГАШНОТО РОБСТВО, ДА - НА УТРЕШНА ЕВРОПА, пише на един от „фабрично” произведените лозунги след март 1990 г. Нашироко се подчертава, че СВЕТЪТ Е СЪС СДС. БЪЛГАРИЙО, СВЕТЪТ ТИ ВЯРВА!, е изписано на титулната страница на в. „Демокрация” от 6 юни 1990 г. Иначе казано светът вярва на страната, която ще пусне синята бюлетина.

На среща с лидерите на опозицията в хотел „Шаретон” на 11 февруари 1990 г. държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър се обръща към тях: „Вие доведохте страната до прага на демокрацията. Ние се възхищаваме от вашия кураж. Знаем, че не беше лесно”.1 Самото заглавие на статията е твърде показателно. То „сочи” докъде сме стигнали и ще стигнем под ръководството на СДС. В следващите думи на първия американски дипломат по това време може да се различи едно „потупване по рамото” от „новия голям брат”. Според държавния секретар България е извървяла дълъг път, защото „хората от СДС” са подложили на натиск правителството и така страната е била доведена до „нова ера”.

Заместник-държавният секретар на САЩ по човешките права Ричард Шифтър при среща с делегация от синята коалиция на американска земя на 27 април специално подчертава, че тя обединява онези сили, които са играли и играят решаваща роля за промяна към по-добро в положението на човешките права.

Арт Гарфънкъл и Дан Сийлз преди концерта на 7 юни в София по покана на СДС заявяват, че те никога не са се присъединявали към политически групировки, но сега ще участват в това шоу, защото вярват, че „СДС е единствената сила, която може да донесе демокрацията в България”.2

Всъщност в тези изказвания, публикувани във всекидневника на СДС, могат да се откроят някои от основните характеристики на неговия „външен” образ: първата сила, повела борбата срещу режима на Тодор Живков и „казала истината за него”. Това определение може да се срещне и в изказването на Роберт Харенчар, първи заместник-министър на външните работи на бивша Чехословакия пред делегация на синята коалиция.3

Наред с това тя е „истинският представител на българската демократична общественост”, както казва първият секретар на управляващата във Франция по онова време Френска социалистическа партия Пиер Мороа4 и единствената сила, която може да доведе страната ни до демокрацията. Дума по дума същото казва и Лех Валенса, лауреат на Нобелова награда за мир, председател на „Солидарност”, пред делегация на СДС: „СДС е истинският представител на демокрацията”.5

В парижкия „Фигаро” председателят на НКС на СДС д-р Желев е наречен „човекът на демократическия преход” в заглавието на статия от 11 май. Според вестника без никакво съмнение той ще бъде главата на следващото българско правителство.

Изказванията на служители от толкова висок ранг и на такива авторитети, като Лех Валенса, както и публикации в такива вестници като „Фигаро”, които създават толкова ласкателен и до известна степен „зализан” образ и предвещават неминуема изборна победа, вече засилват „синята” викториална психоза. Наред с това в тях могат и да се открият и преки атаки срещу управляващата партия. Британският министър на външните работи Дъглас Хърд заявява, че „всяко правителство, което по един или друг начин е свързано с комунизма, няма големи шансове да получи…(икономическа и друга) помощ”.6 Ако припомня мнението на Сегела, че не е възможно комунист да се промени, очевидно е как трябва да се тълкува това изказване. Интересно колко ли хора щяха да останат в СДС, ако се приложеше тази формула…

Естествено е след тази подкрепа в най-различни форми и на най-различни равнища на Съюза да му поникнат криле. Няма нищо необяснимо в думите на Желю Желев на пресконференция след завръщането на предвожданата от него делегация: „Мисля, че няма да е преувеличено, ако кажа, че в новата история на България не е имало друг случай, когато една официална делегация, особено пък на опозицията, да е била посрещана в толкова много страни на такова високо равнище”.7 Датата е 19 май, а на 10 юни е първият тур на изборите. „Символите на общочовешката борба и демокрация” и „примери за борба против тоталитаризма”8 трябва да изразят своята подкрепа на силата, която евентуално ще управлява България. Представители на най-различни институции идват у нас, а делегация с водача на опозицията и бъдещ държавен глава прави голяма обиколка из западни демокрации и източноевропейски страни, които преди нас са поели по пътя на демокрацията. Това е един вид последно приготовление преди старта в голямата битка за власт.

В словото на Петко Симеонов СДС е определен ни повече, ни по-малко като „символ на неугасващата, непревъплъщаващата се и непреименуваща се българска демокрация”. Не само в нашите очи, но и в очите на света.

В споменатите изказвания, създаващи външния образ на СДС, се срещат такива, които противоречат на действителността, а именно по въпросите кой пръв е започнал борбата срещу режима на Тодор Живков и доколко е бил нужен особен кураж да излезеш в опозиция след 10 ноември 1989 г. при тогавашното състояние на БКП. Наред с рязкото покачване на самочувствието и самомнението на синята коалиция, с повишаването на рейтинга й в очите на нейните привърженици, този специфичен за митологията й образ има и отрицателно въздействие. Едва освободили се от опеката на един „голям брат”, българите започват да усещат тежката ръка на друг, който определя кое е добро за тях, какви са истинските стойности, коя е демократичната сила и която трябва да спечели изборите, за да не проиграе България историческия шанс. А кой има право да получи подкрепа за предизборната борба, е направо дребен въпрос.

Най-крайно звучи Патриша Роулинс, член на Европейския парламент. На 25 май на митинг в с. Животино, Софийска област, тя заявява, че на предстоящите избори България има историческия шанс да обърне гръб към комунизма и да тръгне към демокрацията. Каква ще бъде разликата между „преди” и „сега”, ако всички, които подкрепят СДС гласуват в един цвят? Няма ли да се потвърди напълно любимата формулировка на всички социалистически лидери: „син тоталитаризъм”? Няма ли разликата да бъде само в името на управляващата сила и нейния цвят. Въпросите „За кого ще гласуваш?” и „Колко получаваш?” и у нас са признак на лошо възпитание. Ще продължа с думите на Патриша Роулинс: „Син е цветът на моята партия (Консервативната партия на Великобритания – бел. ред. на в. „Демокрация”), син е цветът на знамето на Европейската общност, син е цветът на българската демокрация. Гласувайте със синята бюлетина!”9 Последното изказване звучи като площадна агитация. То би могло да бъде възприето като такова, ако не се знаеше авторът му. Но при това положение то представлява чиста проба намеса във вътрешните работи на България.

Покритието между „вътрешния” и „външия” образ е очевидно. Всъщност това са обичайните характеристики на една политическа сила, когато тя трябва да бъде изтъкната като водач на нацията и да се изведе логиката на победата й в предстоящите избори. Същите формулировки могат да се срещнат и в пропагандата на БКП (БСП).

„Външият” образ отсъства в червената иконография поради външнополитическата изолация, в която тази партия е поставена от страна на западните и източноевропейските държави по това време. Много трудно могат да се намерят фактори от външнополитически характер, които да бъдат определени като позитивни за БСП. Рухването на Системата, поражението на СССР в Студената война, разпадането на Съветския съюз – страната, откъдето би могло да се очаква най-солидна подкрепа, все по-могъщото надигане на антисъветски и антикомунистически настроени сили и личности в България ликвидират всякаква възможност да се създаде „външен” образ в червената митология.

Разбира се, не могат да се пропуснат коментари в най-различни авторитетни вестници, като „Гардиън”, внимателно отразявани във в. „Дума”, в полза на БСП. Например на 28 май 1990 г. този британски всекидневник „констатира смяна на тактиката в предизборната кампания на опозицията – от остри нападки срещу управляващата Социалистическа партия към по-положителни демонстрации на управленските качества на членовете на СДС, опитвайки се по този начин да поправи слабото си представяне в класации по популярност”. По-нататък кореспондентите на „Гардиън” от София Денис Сърл и Майк Пауър допълват, че „много гласоподаватели са били засегнати от агресивната антикомунистическа тактика, в която са били включени ужасяващи антикомунистически плакати с черепи, за да опишат местата, където са се намирали бившите сталински концлагери и разровените масови гробове”.10

Изводът за смяната на тактиката на СДС се подкрепя и от факта, цитиран от „Гардиън”, че когато министър-председателят Андрей-Луканов предлага да се сформира коалиция с опозиционните сили, в случай, че БСП спечели изборите, председателят на КС на СДС в свое изявление проявил готовност да влезе с отцепилите се от БСП групи, които приемат политическата платформа на сините. Вестникът обяснява „омекването” на опозицията с нарастващата перспектива за поражение на изборите.

Ако се огледат тези коментари, ще се види, че изобщо съобщението за някаква промяна на тактиката е малко закъсняло. Наистина може да се приеме, че знакът на кампанията на СДС е образът на врага, както пише Маргарита Пешева в монографията си „Телевизията – политическата машина”. Но позитивната линия на поведение на всички равнища в синята коалиция далеч не започва в края на май. Антикомунизмът е добро „лепило” за такава разнородна коалиция и е един ефективен таран в тогавашната ситуация. Той води до привличане на многобройни привърженици, които по една или друга причина за били засегнати от режима. Освен всичко друго вече бе много престижно да си антикомунист. Но с отрицание власт не се достига, камо ли да се задържи.

Ако се хвърли само бегъл поглед върху процентното съотношение между лозунгите, „укрепващи” собствения образ на СДС, и тези, които „обслужват” образа на врага в митологията му от самото начало на изборите, ще се види все по-голямото нарастване на дела на първите. Вече в първите дни на юни 1990 г. пропагандата се занимава предимно със своята сила.

Разбира се, биха могли да се припомнят съветите на Сегела от началото на април, който се опитва да придаде на кампанията предимно положителен заряд. Във в. „Демокрация” материалите, разкриващи качествата и идеите на кандидатите за депутати на СДС, са все повече и повече. И тази тенденция далеч не „тръгва” в края на май.

Изводът за усещането на наближаващото поражение у синята коалиция ми се струва малко пресилен. Десетина дни преди това съобщение в „Гардиън” се е завърнала триумфално делегацията начело с д-р Желев. Споменах и други негови изявления от май, които не могат да бъдат изтълкувани като признание за неминуема загуба.

Омекването на тактиката в никакъв случай обаче не довежда до омекване на поведението. По принцип, дори според симпатизанти на самия Съюз, неговите привърженици са били по-агресивните в сблъсъка между двата „мастодонта”. Особено на площадното и улично равнище. Видял съм достатъчно конфликти, докато събирах материала върху това изследване. Скандиранията срещу БСП са били по-обидни, по-злобни и по-нападателни. Агитките на СДС на червените митинги са се държали много по-предизвикателно, да не кажа нагло в сравнение с техните противници. Най-силно впечатление ми направи държанието на привържениците на СДС, „съпровождащи” с крясъци и оплювки погребалното шествие на тленните останки на Георги Димитров. Групичките бяха „разставени” на равни разстояния по неговия път и изобщо не си поплюваха. Тези хора не бяха чували за мъдростта „За мъртвите или добро, или нищо”

 

1Василев, Й. България в нова ера. – В: в. „Демокрация”, 12 февруари 1990 г.
2Соломон, Ж. Арт Гарфънкъл и Дан Сийлз ще пеят за нас. – В: в. „Демокрация”, 6 юни 1990 г.
3Шимон, Р. Първите, които поведоха борбата. – В: в. „Демокрация”, 9 май 1990 г.
4Николова, М. Демократична Европа поддържа СДС. – В: в. „Демокрация”, 10 май 1990 г.
5Кореспонденция на Владимир Петров – Смаховски от Гданск-Варшава. – В: в. „Демокрация”, 18 май 1990 г.
6Делови срещи във Великобритания (Лондон, 11 май, кор. на БТА Волен Крумов). – В: в. „Демокрация”, 12 май 1990 г.
7Светът вярва в българската опозиция. Голяма пресконференция на делегацията на СДС. – В: в. „Демокрация”, 20 май 1990 г.
8Слово на Петко Симеонов на последното заседание на Кръглата маса. „Неугасващата българска демокрация”. – В: в. „Демокрация”, 8 март 1990 г.
9В. „Демокрация”, 28 май 1990 г.
10Сейменлийски, Н. (кор. на в. „Дума”). Според „Гардиън” СДС сменя тактиката. – В: в. „Дума”, 29 май 1990 г.

 


 

22. ОБРАЗЪТ НА ВРАГА

 

Първата грижа на всяка „сериозна” политическа сила, след като изтъкне себе си, е да очерни противника си. Създаването на образи на врага във всяка митология е напълно естествено. Може да се каже, че то е отражение на общуването между хората на междуличностно равнище. Впрочем именно човешките отношения дават обилна храна за всякакви „компромати”, „досиета” и пр. Не един висш служител, не един политик са били отстранявани или принуждавани сами да си отидат, като са се вадели „кирливите им ризи”. Без значение дали наистина са „кирливи” или „боядисани” от конкурентната партия. Без значение, дали действието се развива в Третия райх или в Съединените американски щати.

Животът не се подчинява на Десетте божии заповеди, не се ръководи от тях и политическият двубой. Никой не е съвършен, дори политиците и държавниците. Обикновено се говори за техния морал и за това, че трябва да бъдат образец за нравственост и етика, когато някой ги е „нарочил” и иска да се отърве от тях. Или когато се самозабравят и си въобразят, че всичко им е позволено, или когато ореолът на светци, който приживе са си сложили, престане да грее и се окаже, че е бил просто прикритие на една недотам съвършена същност. Но защо да се учудваме, щом канонизираните от християнската църква светци приживе често са вършели тежки грехове.

До изборите за Велико народно събрание то не бяха декларации, че няма да се използват „удари под кръста”, то не бяха обещания, че няма да се правят досиета за противниците. „Думи, думи, думи…”1 Нищо подобно не се изпълни нито от ляво, нито от дясно. Неслучайно образът на врага бе толкова подробно разработен и в двете митологии. Е, не може да се очаква, че една политическа сила ще каже: „Аз съм Кумчо Вълчо и ще изям Червената шапчица”. Дори Кумчо Вълчо не го казва отведнъж.

Проф. Минчо Драганов смята, че образът на врага, естествено, деформира истината за политическия противник. Какви черти трябва задължително да притежава всеки такъв образ. „Врагът трябва да бъде примитивен и даже атавистичен, защото е важно ние да почувстваме превъзходството си над него. А когато отделни представители на врага не са примитивни, те трябва да са некадърни или пък невъзпитани, простаци. А ако не е некадърен, даден представител на врага трябва да няма норми и правила и затова вдъхва несигурност у всеки партньор. Ако все пак притежава някакви норми, врагът трябва да бъде алчен, мръсник, морално чудовище, което не се свени да нарушава своите норми. Той да е социално опасен. Е, как може да не ни вбесяват хора, които от една страна са по-нисши, от друга застрашават и морално и физически нашето съществуване или най-малко нашите интереси?!”2

Може да се каже, че предлаганата схема от задължителни черти отговаря на образа на врага от 1989-1990 г. Би могло да се добави, че към българския модел често присъства и външната грозота или поне представата за това колко е грозно в очите на „художника”, със съответната политическа окраска. Например „седесарите” се представят като отблъскващи, защото са брадати.

В борбата за съзнанието на хората се използва и истината. Понякога за един от съперниците е по-изгодно да каже цялата истина за другия, така че да лъсне цялата негова престъпна същност, некадърност, простащина или липса на всякакви норми. Друг път се изтъква само част от истината. Сочи се нещо хубаво само за да се подчертае, че се е загубило в голямото „лошо”.

Когато се изучава образът на врага в червената митология, веднага трябва да се изтъкне, че всъщност на БКП (БСП) ѝ предстои да се сражава с два врага – част от миналото си и СДС като олицетворение на антикомунизма.

Комунистическата партия постепенно се разделя със своите бивши лидери. Човека, когото изпраща с благодарности и привилегии – Тодор Живков, скоро нарича виновник за националната катастрофа. В тези лозунги се вижда стремежът на партията да отхвърли идентификацията си със своя бивш генерален секретар, семейството и обкръжението му, титулувано с измисления след 10 ноември етикет „живковисти”, която е една от целите на опозицията.

Сред лозунгите и на двете изследвани сили са многобройни тези, които искат „Народен съд за всички виновници”. Интересно е, че и едната и другата държат именно на тази формулировка. Последният факт е напълно обясним за първите месеци след „нежната революция”, когато има, меко казано, недоверие към старите институции, а нови не са създадени. Подобно явление може да се наблюдава в страните, окупирани от Германия след Втората световна война, например във Франция.

Отричайки командно-административната система, БКП обаче отхвърля поставянето на знак на равенство между номенклатурата, която я е оглавила и цялата партия. По някои от най-важните проблеми и управляващи, и опозиция издигат сходни лозунги: премахване на диктатурата на партийния апарат, за отхвърляне на монополизма, за осъждане на виновниците, за осъждане на корупцията. Именно с тази част на своето минало иска да се пребори БКП. Разобличават се номенклатурчиците и свързаните с тях. Преустроената партия е наясно, че виновни има не само на ръководни постове, но и по-долу. Наред с това тя няма намерение да отхвърля цялото си минало, нито собствената си история, нито антифашисткия период, нито Отечествената война, нито постиженията на социализма в най-различни области.

Не е възможно да не се изгради образът на това минало, което комунистите отхвърлят. Те са подложени на мощни атаки от всички страни. Един от островните пътища за утвърждаване и придобиване на собствена физиономия на партиите и организациите от българската опозиция е чрез деклариране на антикомунистически позиции. Тоталитарният режим е твърде уязвим в една международна и вътрешна атмосфера на демократизация, та да може да бъде защитаван. Ето защо се изобретява постановката, че трябва да се свали режимът, не строят, и така да се запази същността на комунистическата партия. При това социализмът вече е „нов” – „демократичен”, „хуманен”, „човечен”. Именно чрез вътрешно прераждане или поне чрез неговото деклариране БКП се бори с врага в себе си.

Назовани са поименно виновниците за кризата, ръководителите, оглавявали държавата и възползвали се от своите възможности за лична облага. И от двете страни на политическия хоризонт се иска справедливост и се отричат привилегиите. Както е казано на митинг от 22 ноември 1989 г., организиран от комитета на обществените и политическите сили към ОФ в гр. Варна: СПРАВЕДЛИВОСТ, СТИГА ПРИВИЛЕГИИ и ДОХОДИТЕ НА ВИСШИЯ ЕШЕЛОН – НАРОДНО ДОСТОЯНИЕ. На „фабрично” произведен лозунг на митинга на БСП пред БНБ от 10 април 1990 г. за откриване на предизборната кампания пише: РАЗДЯЛА С ДОГМИТЕ НА ТОТАЛИТАРИЗМА. Не е възможно да не се изгради образът на това минало в иконографията на БКП. Отхвърлянето му е в резултат както на собствено убеждение и на необходимост от освобождаване на това време, така и поради съображения от вътрешен и международен характер. Не може една партия да претендира, че е модерна политическа сила, която е единствен гарант за бъдещето на нацията, и да се води битка за член първи от Конституцията. Не можеш да твърдиш, че си най-чистата и самокритична сила и да не приемаш съществуването на многоцветие, да реагираш с пращане зад решетките на човек, който е издигнал срещу председателя на Висшия ти партиен съвет плакат: СТИГА БУФО, ГОСПОДИН ЛИЛОВ! Или ДОБРЕ ДОШЛИ С НОВИЯ КОЖУХ, ГОСПОДИН ЛИЛОВ!, както се случва например в родния му град Белоградчик на 17 май 1990 г. В България след 10 ноември ти остава само възможността да отговориш: „Не Лилов, а онези, които довчера бяха с нас, а днес се пребоядисаха, те смениха кожуха!”, както е реагирала срещу нападката на синята агитка новоприетата социалистка Росица Алексиева.3 Още повече, че у нас не бият, както казва Петко Каравелов на излизане от Черната джамия. Разбира се, БСП отхвърля и предишния ред, и член 1. Нищо не се случва на седесарите от агитката срещу Лилов.

Не би могло да се осъществи равновесие между образите, ако не се създаде образ на външния враг СДС. В митологията на БСП то е много усложнено от съществуването на „вътрешния” враг – миналото.

В двубоя помежду си и двете пропаганди имат една и съща цел: да представят врага като свързан с миналото, и то с най-черните му страници. Едно от най-страшните му обвинения, които могат да бъдат отправени към един политик или към една партия е обвинението във фашизъм. По време на войната на НАТО срещу Югославия пред не едно американско посолство в Европа можеха да се видят лозунги и плакати: КЛИНТЪН=НАЦИСТ. По софийските улици се скандираше: НАТО – ФАШИСТИ И МРЪСНИ ТЕРОРИСТИ. Още стои черният графит HEIL МИЛОШЕВИЧ на една лавка близо до блока, в който живея. Да припомням ли речта на македонския президент Киро Глигоров от 3 август 1999 г. на тържество, организирано от Сдружението на македонските борци по случай годишнината на Илинденско-Преображенското въстание, в която се твърди, че „българският фашизъм” на територията на Македония е правил същото, което и другите окупатори преди него – опитвал се е насила да наложи на македонеца друга идентичност, да му смени езика, да му изтрие миналото.4

Грижа и на двете сили през 1989-1990 г. бе да се представят една друга като „фашистки”. Много показателен е телевизионният клип на БСП срещу студентския лидер Емил Кошлуков, председател на ФНСД. В кадри от филма на Боб Фос „Кабаре”, представящи сцена от кръчмата, в която млад националсоциалист пее песен в смисъл: „Земята ти принадлежи, бъдещето ти принадлежи (цитат по памет) и един след друг всички стават и се включват в хора, чрез монтаж се вгражда лицето на Кошлуков. Намекът за мотото на кампанията на СДС ВРЕМЕТО Е НАШЕ и многобройните лозунги и изказвания в смисъл, че времето принадлежи на новите хора и за мита СДС – ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ НА БЪДЕЩЕТО е очевиден, да не говорим за поставяне на знак на равенство между синята коалиция и нацизма.

„Извеждането” на корените на СДС от фашизма (няма да взимам отношение по въпроса дали той е съществувал в България през периода 1923-1944) е много важна цел на пропагандата на БСП. Срещу пробитите черепи от „арсенала” на политическия противник се публикуват специални издания, като например това: „Откровен фашизъм”5, отпечатват се многобройни статии, твърдящи, че през годините до 9 септември 1944 г. режимът е бил фашистки, за пореден път се вадят снимките на гордо изпъчени жандармеристи, позиращи пред фотообектива с партизански глави в ръка, от които капе кръв. Тогава това се е смятало за позитивна пропаганда. На всеки 9 септември тези снимки се появиха отново. След 10 ноември и без това разделената нация „укрепи” пропастта между „нас” и „тях” по една още една изключително важна тема – миналото.

Една от най-честите „хватки” на карикатуристите, илюстриращи Пресбюлетина на БСП, бе да изпишат съкращението на СДС като СС, стилизирано така, както е на петлиците на есесовците. В една от карикатурите един „седесар” е изобразен с брада и месест нос. В ръцете си държи кукла, която представлява смъртта, с надпис на черната дреха: БКП. На гърдите му е изписано: СС, разделено от единица, която вероятно трябва да представлява стилизирано: Д. Срещу него тича дете със сладолед в ръка: „Не плашете децата – те са ваши!”, зове А. Павлов.6

По същия начин е изписано съкращението в друга карикатура, изобразяваща Лъвчо. То е написано върху бюлетина, мушната в знака „Виктория”, който лявата му ръка показва. Средният пръст на дясната ръка заедно с показалеца и безименния образуват един от най-разпространените жестове, с които си служат такива изтъкнати лидери на СДС, като Петър Берон, и то на публични места. Авторът този път е забравил да се подпише или пък от бюлетина са пропуснали да му сложат името.7

И в двете карикатури внушението е ясно: СДС=ФАШИЗЪМ. Закодирано е още в самото му име. Разбира се, противниковата пропаганда не пропуска да насочи стрелите си в същата посока. За постигането на това въздействие започна „обработка” на всички равнища, включително и на научно. Специалисти по тоталитарни системи посочиха базисните характеристики и специфики на сталинизма, национал- социализма и фашизма. Анализираха и режима в България. Вече бе масово разпространен и „Фашизмът” на д-р Желю Желев, а това далеч не бе единствената книга по тази тема.

На не един митинг се появиха скандирания, поставящи знак на равенство между „Комунизма” и „Фашизма”. Например пред НДК на 27 февруари 1990 г. на изява на казионните земеделци се викаше: КОМУНИСТИ-ФАШИСТИ и КОМУНИЗЪМ-ФАШИЗЪМ. В онова предизборно време навсякъде по стените бе изрисувано „равенството”: петолъчка е равно на свастика.

На митинга на СДС от 25 февруари на пл. „9 септември” в София можеше да се види портрет на Сталин с черна пиратска превръзка на окото и лента със свастика на ръката. Отгоре бе написано „Ленин”, а отдолу – „Хитлер”. Едва ли има нужда от допълнително пояснение какво значи този образ.

Както можеше да се очаква, предизборната борба се изостряше и обогатяваше по форми с наближаването на изборния ден. В печата започнаха да се появяват специални подлистници, които бяха изпълнени с майсторство и въображение. Например един от подлистниците на в. „Демокрация” бе пародиен и бе „посветен” на „Новия Продевски вестник” („Neue Prödische Zeitung”). Неговите създатели правят много находчив паралел между последните дни на Хитлер и рухването на режима у нас. Пародират тезата на БСП, че страната наистина е в криза, но не може да се говори за катастрофа: „Crisis – Nicht Catastrofung” (впрочем такава дума няма в немския език, използвано е правилото за образуване на женски род). Като включват в това изречение несъществуваща дума, авторите още веднъж подчертават „липсата” на катастрофа. В същия подлистник има и съобщение за самоубийството на Адолф Шикългрубер. То пък е пародия върху разграничаването от „живковизма”.

Вижда се, че и двете страни смятат за особено важно да представят противника не просто като сила на миналото, и като сила, свързана с фашизма.

Колкото до тезата на БСП „Криза, но не катастрофа”, тя най-пълно е разработена от проф. Иван Ангелов във втората част от „Антикризисната програма на правителството на А. Луканов. Въпроси и отговори”. На въпрос: „През последните месеци у нас много се говори, че сме в икономическа криза. Дейците на СДС казват, че било катастрофа. Каква все пак е истината?”, се получава следният отговор: „Аз не мисля, че изказванията на опозиционните дейци са най-меродавни и най-компетентни по този въпрос. Те не могат да бъдат обективни, понеже преследват своята главна цел – да се очерня управляващата досега партия с всички позволени и непозволени средства. Друг е въпросът, че очерняйки БКП, а отскоро БСП, не съумяват да намерят границата на приличието и все на едро очернят и българския народ, като поголовно отричат всичко направено през изминалите 45 години…

Правилно е да се говори, че сме в икономическа криза от особен тип, съвсем различна от познатите ни кризи на Запад. Основните признаци на нашата криза са: намаляващо или стагниращо производство с ниска ефективност; трудно положение на вътрешния пазар, изразяващо се с повсеместна дефицитност и ниско качество на стоките и услугите; хронична небалансираност във финансовата сфера; тежко състояние на платежния баланс и в резултат на това – голяма външна задлъжнялост в конвертируема валута; отчужденост на хората от собствеността и труда. Всичко това е така, но то не следва да се драматизира”.

Наистина опозицията има интерес да представи положението на страната колкото е възможно по-тежко и неспособността на управляващата партия да се справи с него възможно най-голяма. Нейното „очерняне” е едно от средствата за постигане на властта. При наследството, което има БКП (БСП), то едва ли е трудно. Колкото по-изострена е ситуацията в България, толкова по-тежки стават спасителните аргументи на СДС. Трудно ми е да повярвам, че проф. Иван Ангелов би могъл да бъде безпристрастен в позицията на защитник на кабинета Луканов, особено когато изготвя един агитационен материал, като цитираната „Антикризисна програма”. Не мога да приема и логиката му, изложена в началото на отговора: очерняйки БКП, дейците на СДС не могат да намерят границата на приличието и очернят и българския народ, като отричат всичко, направено през изминалите години. Има един много точен лозунг: БКП НЕ Е БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРИЯ НЕ Е БКП. Въпреки старанието си и двете основни политически сили не могат да станат „Олицетворение на България” в очите на цялата нация. Темата за близкото минало и за това каква е ролята на управляващата партия в него далеч не е избистрена особено в собствените й среди. Достига се до такива крайности, че се заключава: НАРОДЪТ Е СТРОИЛ, НО ВЪПРЕКИ ЖИВКОВ или пък му се изказват дълбоки благодарности за мъдрото ръководство.

Въпрос, подобен на българския: „Криза или катастрофа?”, се задава във Франция през 1940 г.: „Примирие или капитулация?” Правителството, подписало примирието на 22 юни във вагона в Рьотонд, естествено отговаря: „Примирие!” Четири години по-късно изправените пред съда водачи на Виши започват обосновката си защо не е имало капитулация, а примирие с различието в съдържанието между двете понятия. Историческите факти обаче не са на тяхна страна, дори само защото примирието е драстично нарушавано, за да достигне до пълната окупация на Южна Франция през ноември 1942 г. Не за пръв път се поставя въпросът за вината било на правителство, било на политическа сила, било на отделни водачи и не за пръв път се правят опити тя да бъде или засилена, или омаловажена.

Не би могло да се осъществи равновесие между образите, ако не се създаде образ на външния враг – СДС. Разбира се, създаването на образ на враг е напълно естествено за всяка политическа сила, устремила се към властта.

Важна задача при изграждането на образа на врага в двете пропаганди е представянето му като тоталитарна сила. Може да се каже, че най-„страшните” черти на СДС са присъщи на БКП преди 10 ноември или са етикети на червената пропаганда за враговете на комунизма още от Октомврийската революция.

На 26 май 1990 г. в София на митинг на социалистическата партия е издигнат лозунгът „БСП е против новия тоталитаризъм”. Публикацията на инструкцията на Петко Симеонов до сините активисти е озаглавена „Тоталитарни похвати”. В памфлета на тогава доцент Драгомир Драганов „Тайната на СДС” се поставя въпросът: „КОЙ КОЙ Е В СДС?” Според кандидата за народен представител създаването на коалиция е най-сигурният начин да се запази нерушимостта на традицията управлението да се предава от номенклатурата в ръцете на нейните „дечица”.

„И най-сигурният начин традицията с дечицата да се запази, т.е. те наистина да стигнат дотам, закъдето са се готвили цял живот, беше бързо да обявят за опозиция, още по-бързо да се обединят в СДС и веднага да заявят, че те и само те са „единствената опозиция”. Сиреч, единствените истински претенденти за наследството на тоталитарната система.

Съдете сами: Цялата „нова” партия, в названието на която има и социализъм, и демокрация, се роди в идеологически институт, който в продължение на 40 години обслужваше бившия ЦК на БКП и беше развъдник на номенклатурни кадри.

Ръководството на друга една „нова” партия, в названието на която има и социализъм, и алтернатива, е претъпкано с деца и внуци на най-активни борци.

Председателят на трета „нова” партия е дете, отрасло или по чужбина, или в заместник-министерски апартамент, когато за малко е бивало в България.

Една от най-често срещаните по екрана и по вестниците физиономии, макар и брадата, е номенклатурен кадър на бившия Секретариат на ЦК на БКП.

Директорът на вестника на СДС е син и зет на много активни борци.

Секретарят на едно от движенията в СДС – също.

Друг – син на офицер от Държавна сигурност.

Трети – „придворен поет” на бившия „бащица”.

„Дето е текло, пак ще тече”, казва българинът. Та ето и тайната на СДС: в него всъщност се е окопал вторият ешелон на номенклатурата!”8

В стремежа си да посочи фалшива, чисто декларативна промяна, вестник „Дума” публикува серия материали „Шеги на времето”. В тях се „припомнят” предишни съждения не просто в полза, но на истинска възхвала на жестоко мразената и оплювана в предизборните месеци партия – на така отричания Априлски пленум, на „самия” другар Тодор Живков и пр. Сред имената на „героите” на поредицата личат първите лидери на СДС – Елка Константинова, Георги Спасов, Петко Симеонов, Димитър Луджев, Дончо Папазов, чиято снимка с „Първия” е отпечатана заедно с благодарствен автограф. Всички имат едно и също заглавие: „Всички сме грешни, господин…”

Може би не са случайни думите на една възрастна жена в опашката в кварталния супермаркет: „Откакто БКП се раздели на БСП и СДС, нищо не върви в тази държава!?” Ненапразно на своите митинги комунистите са опитаха да докажат с всички сили, че „Живковистите не са партията”. Едва ли скандирането „Живковото Бе-Ка-Пе е в Се-Де-Се!” се появи от въздуха!”.

Соня Петкова, к.м.н., характеризира предизборната социална платформа на СДС: „Тоталитарен подход, лозунги и некоректност”. Според нея така може да се дешифрира огромната и претендираща за демократичност платформа. След това цитира изрази, които представляват пример за тоталитарно мислене: „Социалната цена на бавния преход е многократно по-висока, отколкото една решителна реформа.” и „Единствено СДС ще получи доверието на световната финансова общественост…” С. Петкова заключава: „Мисълта за безпогрешност е до болка позната. Все пак бих ви препоръчала, господа, ако не можете да промените стила си, то поне да оставите вратичка и за други варианти за решаване на един или друг социален въпрос. Колкото до цитираната социална цена, то е доказано, че тя е различна за различните страни и точни рецепти, а още повече догми, каквито искате да наложите, не трябва да се допускат”.9

Не на едно място СДС е обвиняван в догматизъм. Още по-често е обвиняван, че „заема” БКП (БСП) идеи или дори реализации от предишната власт, които обявява за свои. Не прави изключение нито Соня Петкова, нито проф. Иван Ангелов, който в споменатата антикризисна платформа надълго и нашироко разкрива кои от идеите на правителството на Луканов са „заети” от икономическата част на предизборната платформа на СДС и припомня, че когато БСП за пръв път ги е обявила, Съюзът им се е противопоставил.

Изобщо темата за първооткривателството на дадена идея или политическа позиция бе особено изострена в предизборната борба. Може би най-ярко се постави този въпрос на Кръглата маса, когато участниците се дебнеха един друг и си пазеха „торбата” с хрумванията.

Още от първите лозунги на БКП опозицията е „титулувана” като „живковисти”, „екстремисти” и „демагози”. Понякога се поставя знак на равенство между тези квалификации. Например плевенските комунисти, дошли на 13 декември 1989 г. на митинга в София, заявяват: „Твърдо НЕ на екстремистите. Долу Живковистите!”.10 Пак тогава новият опозиционен водач е „изравнен” с бившия държавен глава – „Желев = Живков = Лъжемарксисти”.11

Привържениците на СДС са обвинени във властолюбие, в стремеж на всяка цена да стигнат до властта, в лъжедемократичност, в лъжепатриотизъм, в партизанщина. Те се представят за „народен глас”, но не са – „К. Тренчевци, Р. Воденичаровци, Хр. Събевци не са народа”.12 Във връзка с публикувани в печата дискредитиращи материали за някои опозиционни лидери се иска цялата истина за тях, например за Любомир Собаджиев и Емил Кошлуков. Едно от най-тежките обвинения срещу „неформалите” е, че не работят: „Работа за шляещите се безделници патриоти” (13 декември 1989 г.)”.13 На първия митинг на СДС в Перник две седмици след учредяването на 7 декември 1989 г. при излизането на Желю Желев на трибуната комунистическата агитка наред с „БКП!” и „Долу!” започва да вика: „Иди да работиш!” Немалобройни са лозунгите, които отхвърлят стачките. В края на словото си на митинг на БСП от 11 март 1990 г. в Кърджали министърът на вътрешните работи Атанас Семерджиев призовава: „Не на стачната вълна!”14

Според комунистите, събрали се на 1 март 1990 г. на Националния стадион, СДС значи „права без отговорност”, „Стани да седна аз”, по статия на Драгомир Драганов във в. „Работническо дело” и

Слухове
Демагогия
Спекула.

Те се надигат срещу всички, които разпалват вражда, омраза и разединение, а тези хора, „както е известно”, са от опозицията.

Във връзка с „припомнянето”, че редица от лидерите на СДС са били на висши постове в БКП или ДКМС или са се облагодетелствали от режима, а след неговото сваляне са се „оказали” репресирани, на предизборния клуб на БСП на ул. „Опълченска” №21, бл. 91-А, се появява лозунгът: „Ако искате да ви управляват бивши комунисти, гласувайте за СДС”.15

В стремежа да докаже, че не може да се говори за никаква промяна в БКП, СДС си постави няколко цели. Първата бе да се разкрият престъпленията на режима и да се покаже истинското лице на Партията. Още на първия митинг на 10 декември 1989 г. са издигнати лозунги, които я отхвърлят: УМОРИХМЕ СЕ 45 ГОДИНИ ДА СТРОИМ ВАВИЛОНСКИ КУЛИ. ДАЙТЕ ПЪТ НА РАЗУМА!, ЦК В БЕЛЕНЕ (нарисувани са българските граници, вътре пише СВОБОДА, отдолу под надписа - FREEDOM). На комунистите се казва: ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ ВИ ДАДЕ ШАНС, ВИЕ НИ ИЗМАМИХТЕ, СЕГА СИ ИДЕТЕ и С КРЪВ Я ВЗЕХТЕ, БЕЗ КРЪВ ЩЕ НИ Я ВЪРНЕТЕ. Последният кореспондира с позицията на част от по-възрастното поколение: С КРЪВ Я ВЗЕХМЕ, С КРЪВ ЩЕ Я ДАДЕМ. Не е ли пролята достатъчно българска кръв, не стигат ли жертвите на собствения им режим, та трябва нови и нови да се дават, може би заради душевното равновесие на подобни хора. Направо не си струва да попиташ такъв човек, дали наистина са взели властта или са им я поднесли на съветските щикове.

Друга цел на СДС е да докаже непригодността на марксизма-ленинизма за новия свят: МАРКСИАНЦИ, МОЛИМ ВИ, ВЪРВЕТЕ НА СВОЯТА ПЛАНЕТА. ОСТАВЕТЕ ЗЕМЯТА СВОБОДНА, е изписано на същия митинг.

В плакатите, насочени срещу БКП, се влага много въображение и находчивост. Често с пестеливи средства се постига силно внушение. На един е нарисуван пясъчен часовник, в който „пясъкът” – БКП – е стигнал почти докрай. Това е образ на Народното събрание, но мисля, че в по-широк план тук за пръв път е вплетена идеята за метронома, станал символ на кампанията на СДС. На друг плакат е изобразена пропаст, в която пада надписът: НАКЪДЕ С БКП. На трети, още от 18 ноември 1989 г., над един път, върху който бе изписано БКП, се бе надвесил пътният знак ПЪТ БЕЗ ИЗХОД. Всички те са издигнати на първия митинг на синята коалиция в София. Във Варна на същата дата можеше да бъде видян плакат, изпълнен с богата фантазия и същевременно отговарящ на начина на мислене на морските жители. Една ръка хвърля морски мини, на които пише: ДКМС, БЗНС, ППО, ОФ, срещу кораб с надпис: ДЕМОКРАЦИЯ.

На 25 февруари 1990 г. на митинга на СДС можеше да се види отново пропастта, до която ни е докарала Партията. Надписът С БКП Н-А-А-П-Р-Е-Д! пада в нея. На друг плакат, със заглавие ПРЕУСТРОИЛ СЕ!, е представена смяната на старата шапка, на която пише СТАРО МИСЛЕНЕ и вече е захвърлена, с новата – НОВО МИСЛЕНЕ. Има един много хубав български израз: „Тия ги разправяй на старата ми шапка”. Чрез него се изказва недоверие. БКП Е МАФИЯ е едно от най-честите скандирания по митингите. Нейното изобразяване като „Октопод” съвсем не е случайно, още повече като се има предвид голямата популярност у нас на едноименния италиански сериал и на изпълнителя на главната роля на комисаря Катани Микеле Плачидо. Ето защо на онзи 25 февруари имаше два плаката, които показваха БКП като „Октопод”. На единия горното животно бе изрисувано с надпис: ЧЕРВЕНИЯТ ОКТОПОД – БКП. На другия пишеше: ДА ОТРЕЖЕМ ПИПАЛАТА НА ЧЕРВЕНИЯ ОКТОПОД ОТ РАБОТНИТЕ МЕСТА! СТИГА ЛЪЖИ И ДЕМАГОГИЯ! ДА ЖИВЕЕ СВОБОДНА И ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ! На гърба бе изрисуван червен октопод с пипала, на които пишеше: ПЪРВИЧНИ ПАРТИЙНИ ОРГАНИЗАЦИИ (споменати два пъти); ПОЛИТБЮРО, ИКОНОМИКА, ПОЛИТИКА, ПРОСВЕТА, ТЕЛЕВИЗИЯ, РАДИО, ЕКОЛОГИЯ, ЗДРАВЕ. Не бе пощаден и Петър Младенов. Той бе нарисуван как се държи за спасителен пояс, на който пишеше ППО. Надписът БКП личеше върху потъващ кораб, а СДС грееше върху слънцето. Не бе забравен и XIV извънреден конгрес: на лозунги от същия митинг пишеше, че той е „последната агония на БКП” или че не е баня, та комунистите да излязат чисти.

Все пак не липсваха и благодарности: БЛАГОДАРЯ ТИ БКП, ЧЕ НИ ОСТАВИ ЖИВИ, пишеха двама души, издигнали лозунги с близко съдържание, които можеха да оценят нейното дело.

За пълното разобличаване на БКП синята пропаганда се погрижи да създаде портрет на времето, през което тя е била начело на режима. ДОЛУ КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ФАШИЗЪМ!, ТОТАЛИТАРНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ – ПАЛАЧ НА ЧОВЕКА – така обрисуват управлението й привържениците на СДС на първия си митинг в София. Тя е отнела земите на селяните, довела е българите до смърт – на плакат, на който са нарисувани два скелета, пише: ДОКЪДЕ НИ ДОКАРА ПАРТИЯТА (14 януари 1990 г, СДС, пл. „Св. Ал. Невски”). Един лозунг от 10 декември пита: КОЛКО МИЛИАРДА ИЗТЕКОХА ОТ БЪЛГАРИЯ ЗА ЦЕЛИТЕ НА ЧУЖДИ РЕВОЛЮЦИИ. Редица лозунги и плакати се опитваха да разкрият напълно античовешкия характер на режима, установен от БКП. Две свине обещават „никога да не ядат хора”, от един плакат. На друг е изобразена свиня с черна превръзка на престъпник на очите (3 март 1990 г., София). Те кореспондират с ужасите в лагера в Белене, разпространени чрез медиите.

Мотото на кампанията на СДС 45 ГОДИНИ СТИГАТ се среща и като 57 КОНЦЛАГЕРА СТИГАТ. НИКОГА ВЕЧЕ КОМУНИЗЪМ.

Опитвайки се да отблъснат българите от евентуално гласуване за БСП, някои лозунги припомнят: КОМУНИЗМЪТ Е НАЙ-СТРАШНОТО ПРИКРИТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СРЕЩУ ЧОВЕЧЕСТВОТО. Напомнят се дълбоките щети, които той ни е нанесъл. КОМУНИЗМЪТ Е В СЪРЦАТА НИ, пише на плакат, на който е изобразено пробито от лъч на петолъчка сърце. А от него капе кръв. На друг плакат „на” БСП под надписа ГЛАСУВАЙ ЗА БСП е нарисувана урна, от която също капе кръв. Окървавена е България, оградена от телени мрежи.

На 3 март 1990 г. е издигнат плакат с много духовита обява, написана собственоръчно. Тя казва достатъчно, и даже според мен удря по-силно, отколкото разни катастрофически текстове от рода РАЗБИТИ ДУШИ, ПОРАЗЕНА ОКОЛНА СРЕДА или БКП – МАЙКА НА ПРЕСТЪПНИЦИ, УБИЙЦИ, ЗЛОСТОРНИЦИ, от същия митинг (и двата написани собственоръчно). Ето и нейният текст:

ОБЯВА

ПРОДАВА СЕ СИЛНО КАТАСТРОФИРАЛА НА ПЪТ ЗА ЕВРОПА МАРКА БКП

ПРЕБОЯДИСАНА 1945

СПРАВКИ ВПС

По повод памфлета на Драгомир Драганов „Стани да седна аз” на 3 март се издига лозунг, който „комуникира” с обявата: В „ДУМА”: СТАНИ ДА СЕДНА АЗ. ЩЕ СТАНЕТЕ, ДРУГАРИ КОМУНИСТИ, ЗАЩОТО С ВАС КАТАСТРОФИРАХМЕ. И той, като нея, е написан собственоръчно. И той, като много други подобни лозунги, изразява убеждението, че БКП (БСП) сякаш е длъжна да напусне борбата, за да отстъпи „полагаемото” се място на СДС. Ето защо, когато се появиха още предварителните резултати от първия тур, страната бе залята от привърженици на сините, които искаха „истината”, уверени, че са измамени за пореден път от „злите и лъжливи” комунисти.

Характерен пример е истерията пред телевизионните камери на актьора Йосиф Сърчаджиев, когато научи официалните резултати от първия тур. Неслучайно в предизборното студио на СДС на 15 юни се предприе последен опит, като от „нафталина” се извади репликата на президента Петър Младенов „Да дойдат танковете” (няма да се занимавам с въпроса дали изобщо я е казал и как в действителност е звучала). Още на 11 юни вечерта започна окупационната стачка на СУ „Св. Климент Охридски”. Студентските искания за оставка на президента, за експертиза на филмовия материал от 14 декември 1989 г. дойдоха много по-късно и те бяха подтикнати от излъчения по Българската телевизия материал в синьото студио.

НЕЩАСТНА ФАМИЛИЯ, ТЕОРЕТИЧЕСКИ ОСНОВОПОЛОЖНИЦИ НА ЛАГЕРИ, РЕПРЕСИИ, УБИЙСТВА, е написал собственоръчно привърженик на СДС на митинга от 3 март. Дали обаче „нещастната фамилия”, не по Васил Друмев, е успяла да извърши всичко това. Първо, традиции в изграждането на концентрационни лагери у нас има още преди 9 септември 1944 г. Някои от тогавашните водачи на СДС, като д-р Петър Дертлиев, биха могли да разкажат за тях. Освен това, както Народният съд, така и лагерите след „народната победа” са били плод на решение на българското правителство. На заседание на Министерския съвет от 20 декември 1944 г. се приемат на основание чл. 47 и „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица”. Под тях единодушно се подписват всички министри. Сред тях са и Никола Петков, министър без портфейл, проф. Петко Стайнов, министър на външните работи и вероизповеданията, и Григор Чешмеджиев, министър на социалната политика.16 В този кабинет на Кимон Георгиев влизат само четирима министри-комунисти – „останалите са представители или ръководители на партии, някои от които и сега съществуват в Съюза на демократичните сили”.17

Привържениците на СДС нито за миг не допускат, че смяната на името е нещо повече от поредната комунистическа маневра, целяща да прикрие действителната същност на партията и да привлече нови гласове. БКП-БСП – С НОВО ИМЕ С НОВА ДЕМАГОГИЯ, е написал на своя лозунг един от участниците на синия митинг от 3 март 1990 г. Друг е използвал формулировката от детинството, която бе от най-често звучащите при „жмичка” – НОВА БУЛКА, НОВ КЪСМЕТ, само че я е перифразирал в собственоръчно написания си лозунг от същия митинг: НОВО ИМЕ, СТАР КЪСМЕТ=БКП.

На 3 март пред храм-паметника „Св. Александър Невски” за пръв път в син лозунг се появява открито противопоставяне на СДС и БСП:

НЕ НА ДЕФОРМАЦИЯТА
ДА НА ДЕМОКРАЦИЯТА
НЕ НА БСП
ДА НА СДС

Това не е случайно, защото тази изява на СДС е отговор на митинга на преименуването на БКП пред БНБ. Все пак сред записаните около 70 лозунга, плаката и скандирания тези са единствените, в които се споменава новото име на социалистическата партия.

Не е прав авторът на информацията във в. „Работническо дело” от следващия ден, като я озаглавява „На митинга на СДС – нищо ново”. Лозунгите, носещи позитивен заряд рязко се увеличават в сравнение с предишния митинг от 25 февруари, като например този: ДЕМОКРАЦИЯТА ЩЕ ДОНЕСЕ НА БЪЛГАРИЯ СИГУРНОСТ И СПРАВЕДЛИВОСТ – ОТГОВОР СДС и ЛАГЕРИ И ТЕРОР – НЕ, ДЕМОКРАЦИЯ – ДА. Както за името, така и за демократичния социализъм привържениците на СДС не изпитват никакви колебания, когато го отхвърлят. Нищо, че първоначалните дискусии в Южния парк се водеха именно за социализъм. „Каквито и метаморфози да претърпи „социализъмът”, все си остава желание за бездарните и мързеливите да живеят за сметка на останалите” (25 февруари 1990 г.). Атакуват се предишните структури и тези, които все още не са разрушени. Още на 10 декември 1989 г. е приета резолюция на митинга в София, която изисква да се изчистят партийните и държавните структури отгоре додолу. Ако се хвърли един поглед върху издигнатите лозунги, ще се види, че до голяма степен исканията в резолюцията и тях се покриват и човек не може да не си зададе въпроса, дали не са предварително съгласувани.

Един от ораторите на 25 януари 1990 г. призовава да се разпусне ОФ и обявява подписка за това, както и да не се плаща членски внос. На същия митинг е издигнат лозунг: ЗАКОН ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ППО ИЗВЪН ЗЕМНОТО КЪЛБО. Пак там можеше да се види и С БКП НАПРЕД, но написано обратно, както вече десет години по-късно имаше обратно написани по спирки и подлези съкращението НАТО.

Един от терените за сблъсък на талантите бяха инициалите на противника.

Новото име на БКП е:

БЪЛГАРСКА
ОРУМПИРАНА
К
ОМПРОМЕТИРАНА
ПАРТИЯ (НОВА)!18

Тук са вплетени някои от основните характеристики, с които СДС обикновено „обрисува” своя противник. Съкращението „НОВА” може да се прочете и като думата „нова”, т.е. новата партия, която ще се преименува официално на 3 март, и като Народноосвободителна въстаническа армия, с един доста сложен исторически подтекст, хвърлящ сянка върху миналото й, на което тя особено държи.

На клуба на БКП на бул. „Христо Смирненски” №32 в София е изписано наред с ДОЛУ КОМУНИСТИТЕ; ДОЛУ БКП; СМЪРТ НА КОМУНИСТИТЕ и БАНДА КОРУМПИРАНИ ПРЕСТЪПНИЦИ.19 Друга версия на инициалите на управляващата партия е:

БЕЛЕНЕ
КОРУПЦИЯ
ПОЗОР.20

Тя можеше да се види на пролетното веселие „Лазарица” на 1 април 1990 г. Организатор бе Координационният съвет на СДС при община „Средец”.

Прави впечатление, че във всички цитирани вариации, присъства „корупцията” като черта на БКП. Във версиите на инициалите на БСП отново се повтаря „престъпници”. Във Видин на 2 май 1990 г. на митинг на СДС са издигнати два „прочита” на инициалите ѝ: БОЛШЕВИШКИ СЪЮЗ НА ПРЕСТЪПНИЦИ и БЮРОКРАЦИЯ СПЕКУЛА ПРЕСТЪПНОСТ21. Противниковият лагер, макар и в по-малък мащаб и със значително по-малка агресивност, не остана длъжен и също намери начин да атакува името на СДС:

СТАНИ
ДА
СЕДНА АЗ

(1 март 1990 г., общоградско събрание на стадион „Васил Левски). Пак там бе направен и друг „прочит” на съкращението: СДС – СЛУХОВЕ, ДЕМАГОГИЯ, СПЕКУЛАЦИЯ.

Пеньо Грозев, юрист от София, съобщава в писмо до в. „Дума”, че на първомайското шествие на БСП е носел плакат:

СПЕКУЛАЦИЯ
ДЕЗОРГАНИЗАЦИЯ
САМОРАЗПРАВА.22

Статията на Драгомир Драганов „Тайната на СДС”, публикувана във в. „Дума” на 17 април 1990 г., предизвика незабавна ответна реакция. Една от целите беше „дешифровката” – СТАНИ ДА СЕДНА. В рубриката „Разговори в плик” под заглавие „Демагогията – синдром на комунизма” читателската реакция за пореден път е възпламенена от „Дума”, която „дума дупка не прави”.

Ще цитирам само писмото на Константин Костов от София, защото в него има единствено „дешифриране” на инициалите на БСП: „Уважаеми г-н Шерлок Холмс (доц. Драгомир Драганов), като всеки нормално мислещ човек, работил в БАН и опознал инфлацията на научните титли, не се учудвам на статията ви в. „Дума”. Интересно как редакторите не са я оценили като компрометираща? Тя може да се резюмира като „крадецът вика – дръжте крадеца!” От нея личи, че сте „убеден” комунист. Не искам да ви обиждам, нито да ви подценявам, но не бих се подписал по същия начин. Може би щеше да бъде по-добре, ако стоеше само името ви. По този начин нямаше да ангажирате към упреците достойни хора в българската наука…
Вие ме подтикнахте (а не ми е минало и през ум) да дам тълкуване като:

Бъди        Баща      Български
Само        Си        Срам
Паразит      Предай     Позор

и т.н.23

Илюстрация към подборката от писма-отговори на „Тайната на СДС” е една много остроумна карикатура, опираща се на току-що цитираното писмо: два кола с опънато въже, на което е защипано с три щипки платно с надпис:

БЪЛГАРСКИ
СРАМ И
ПОЗОР.

„Гербът” е комунистическият – сърп и чук. Никакви илюзии, че БСП е променена. Сърп-и-чукът го потвърждават. От него капят капки и букви. Отдолу са се образували три локвички, на които са изписани трите акростиха на читателското писмо.

В броя от 20 април 1990 г. на в. „Демокрация” има двубой на акростихове, вплетени в илюстрацията към рубриката „Разговори в плик”. Една до друга са две пощенски кутии. В лявата пада писмо, на която пише: БСП. Тук съкращението е разчетено като:

БЕЛЕНЕ
СКРАВЕНА
ПЕРСИН.

На плика, който пада в дясната пощенска кутия, пише СДС, като тук разшифроването е традиционното:

СВОБОДА
ДЕМОКРАЦИЯ
СИГУРНОСТ.24

П. Ирадилиев от Разград е разчел инициалите на управляващата политическа сила така: БСП – БАШ СЪЩАТА ПАРТИЯ.25

Вижда се колко много омраза се е натрупала у обикновения българин. В атаката си срещу социалистическата партия той е вложил много жлъч и сарказъм. Но има нещо, което е твърде отблъскващо. И то е, както се казва в един много мъдър наш израз: да вадиж нож на умряло куче или още един: да биеш маче у дирек. Дали същите смели хора, които след началото на „нежната революция” викаха: МИЛИ ХОРА ЗА ЗАТВОРА!, преди 10 ноември не са били просто… „мили хора”. А колко ли от тях искрено са „драпали”, за да бъдат произведени в този „чин” и са се възмущавали, ако някой друг е бил удостоен с това „звание” преди тях – „разбира се”, несправедливо!

Неслучайно са толкова чести взаимните атаки срещу имената на двете политически сили. Първо, напада се символът, с който най-често се свързва дадената партия или коалиция – нейните инициали. Особено в разговорната реч хората се идентифицират дори не толкова с цвета или идеята, колкото с инициалите: „Аз съм от БСП” или „Аз съм от СДС” или съответно „Аз съм бесепар” или „Аз съм седесар”. Второ, при добра находка, получава се ударен политически лозунг, който стреля точно в образа на врага. В графично отношение той може да се изпълни така, че да не заеме много голямо пространство, ако е акростих, и инициалите на съответната сила да бъдат с нейния цвят, т.е. едновременно да се атакуват името и цвета ѝ.

И в пропагандните материали, и в графитите, и в читателските писма на всички равнища в червено и синьо могат да се открият две характерни черти: първата е без съмнение да се търси моралната присъда; втората е съвсем неприкритата злоба. Разбира се, не мога да си изкривя душата и да пропусна и една трета особеност – чувството за хумор, което понякога достига направо зловещи измерения.

В карикатура във в. „Демокрация” от 28 май 1990 г. двама „партийни” другари в костюми, единият с три ордена на „Герой на социалистическия труд” (доколкото могат да се различат), държат плакат, на който със съответстващия за църквата църковнославянски шрифт е написано в акростих:

БОЖЕ
СПАСИ
ПАРТИЯТА.26

На следващия ден е публикувано писмо на читателя на вестника Дельо Чукалов от София, който пише: „С такава предизборна платформа БСП няма да стигне далече. А който иска, нека гласува за: Братя Сталинисти Продължаваме!”27

По повод споменатата карикатура във в. „Демокрация” ми изниква в паметта едно изказване на Митка Гръбчева, което нейната дъщеря Иванка Гръбчева споменава пред Миряна Башева. Може би това са най-острите думи, които някой някога е казвал срещу социалистите. Не противниковият печат, не тези, които с всички сили се стремят да скрият или да забравят миналото си и затова нападат яростно бившите си съпартийци, дори не тези, които са изстрадали и са в пълното право да мразят режима и партията, която го е оглавявала. Не по-малко остра е и самата Иванка Гръбчева:

„Не вярвам в бога, ама никак. „Как да вярвам на християните, дето с едната ръка се кръстят, с другата ръка вършат мръсотии? Туй си спомних, като видях след 10 ноември новите „социалисти”, изтъпанени в църква, всеки турил по една свещ пред дюкяна си… По-долна товар от пребоядисан комунист няма! Майка ми от такива побесняваше. Никого не е плашила с пищов, тя казваше – пистолет на мъж не се вади, не на лайно. Като слушаше Луканов да разправя, че бил социалист „тггето поколение”28, псуваше и крещеше: „Трррето поколение пррредател!”… Но тя вярваше в нещо свое. Фанатично беше предана на идеите си, а имаше и някаква по-ранна вяра, която никога не ми формулира”.29

Такива думи според мен в правото си е да каже за своята партия човек, който докрай не е напуснал кораба. Във всеки случай виковете на противниците: „Щрауси!” и „Бягат мишките!”, не се отнасят за нея.

Темата за новопокръстените християни – социалисти, неведнъж се е разисквала, особено в опозиционния печат. Разбира се, европейската култура е християнска и няма нищо странно в това „дори” бившите комунисти да се черкуват и да спазват ритуалите и да целуват ръка на Патриарха. Особено когато става дума за празници с утвърдени ритуали и обичаи, като Коледа, Великден, 24 май и пр. Българинът обаче трудно преглътна тези, които го бяха гонили от църквата и бяха получавали специални пропуски, за да наблюдават настроенията на присъстващите на големи празници в храм-паметника „Св. Александър Невски”. Не може да преглътне как тези хора ще застанат смирено в Божия дом след 10 ноември със свещ в ръка.

Ето какво пише във в. „Демокрация” Юлияна Цветкова от София в писмо в рубриката „Разговори в плик”:

КАКВО БЕЗОЧИЕ
БОЖЕ МИЛИ!

На 24 май гледах по телевизията молебена от храм-паметника „Св. Александър Невски”. На първия ред бяха застанали тия, дето вчера бяха атеисти и ни забраняваха дори да споменаваха името на Бога. Преоблекли се, сменили си името и сега се черкуват заедно с честните християни. Богохулство! Но на какво ли не са готови те, за да запазят властта си! С какви очи говорят за честност пред тоя изстрадал народ? Нали те го потискаха и го използваха 45 години, за да живеят в охолство на гърба му?

Боже мили, братя и сестри, не виждате ли лицемерието им? Бъдете умни, не им вярвайте! Мислете за истинското щастие и свободата на децата си! Без страх за СДС, към победа!”

Не мога да не припомня, че тогавашният председател на КС на СДС д-р Желю Желев никога не е крил марксистките си убеждения.

Независимо от това кой е на власт, когато се търси обединение на нацията, основата трябва да бъде възможно най-широка. Особено, когато икономиката е в криза, досегашните икономически, военнополитически и външнополитически връзки се рушат, а ценностната система се е разпаднала. Въпросът за църквата има твърде широки измерения. Тук не става дума само до възстановяване на правото да се изповядва дадена вяра или да се извършват определени ритуали. Един от ключовите сблъсъци на тогавашното ни общество е премахването на тази дълбока бразда на разделение – атеисти – християни, християни – мюсюлмани. Оттук идва и големият въпрос за свободата на избора, на ценности, на начин на живот. Не е важно дали ти вярваш в Бога, важното е да не ти забраняват да вярваш. Няма да разглеждам в подробности църковния проблем. И тук има наш „принос” в световната практика: два Синода, като разделението се заложи още с основаването на опозицията. Един държавник или политик вече престава да бъде обикновен човек заради отговорността, която поема. Ето защо няма нищо странно, че видяхме атеисти и марксисти да се молят в църква. След огромния си стаж в КГБ и в партийните и държавните структури на СССР, Русия и Грузия Едуард Шеварнадзе на 60-годишна възраст прие християнското име Георгий. Или може би човек на стари години иска да се примири с Бога?

Представянето на врага като сила, скарана с демокрацията, е ключова задача на всяка пропаганда. Политическите пристрастия от 1989-1990 г. доведоха до разделяне на семейства, дори до смърт, ако се вярва на партийните издания. В Информационния бюлетин на БСП, 1/1990, в рубриката „Съобщиха ни, че…” за 7 май пише: „Двама приятели – единият член на СДС, а другият – на БСП, след като пийнали порядъчно в пивницата на село Липница, Врачански окръг, се скарали по политически пристрастия. Един от присъстващите наоколо – безпартиен, се опитал да ги помири, за което бил убит с нож от решилия да покаже политическата си вярност член на СДС”.30

Доколко алкохолът или политиката са водещата причина за тази смърт, не знам. Във всички случаи, политическият мотив е много добре експлоатиран от бюлетина на Пресбюрото. Никъде в неговата хроника не се съобщава за извършено престъпление на неин привърженик. Ако отворим в. „Демокрация”, ще видим огледална картина. Нищо лошо за привържениците на СДС, като че ли са мъртви.

В първоюнския брой на опозиционния вестник въпреки ангажимента на политическите сили на този ден да се откажат от политическа агитация има твърде много материали, които нямат нищо общо с това споразумение. Един от тях е статията, в която подробно се разказва за убийството на 26-годишния Жулиен Пенков в Шумен на 31 май в малките часове на деня. Няма да описвам подробностите, защото те са напълно достъпни. Една група млади хора е застигната от друга. Първите са симпатизанти на СДС, а вторите – на БСП, като един от тях закачил значка на костюма си. Едните са се „почерпили”, а другите са „пияни”. Двама от червената група застигат на улицата противниците си и вадят пистолети. Единият подхвърля, че е от Държавна сигурност, другият крясва: „Вие какви сте? Седесари ли сте, ще ви изтребим като кучета”. Скарването е неизбежно. Останалите трима от петорката са наблизо. Жулиен се опитва да протестира. Тогава висок, около 35-годишен мъж натиска спусъка”. Първите два изстрела не улучват никого. Третият пронизва в гърдите Пенков, симпатизант на Зелената партия, единствен син, баща на едно дете, женен. На път за болницата той умира. Убиецът е задържан. Авторът завършва с припомняне на предишна свада на този човек, който явно защитава „идеите” си с оръжие. „И тогава, и сега стилът е един и същ. Но този път правото на силата и оръжието „възтържествуват”. Идеите са защитени с изстрели и цената на един млад живот”.31

Не може от една пиянска свада да се прави генерално обобщение за битка за идеи. Не може „добродетелите” на един човек да се приписват на едномилионна политическа сила. Все едно да се твърди, че всички „седесари” са като този, който на пияна глава убива онзи безпартиен, който се опитва да разтърве приятеля му от БСП. Пресата и на двете политически сили не си поплюваше, като обрисуваше мрачния образ на врага. Трябваше на всяка цена на българина да му бъде внушено: МОЯТ ВРАГ Е И ТВОЙ ВРАГ. Сякаш и двете сили се попрестараха. Можеха да хвърлят малко повече сили в изграждането на собствения образ и да помислят за конкретната програма, която ще предложат, когато дойдат на власт.

 

1Шекспир, У. Избрани творби. Хамлет. Превод: Валери Петров. Действие Второ, с. 213. Реплика на Хамлет в отговор на въпроса на Полоний „Какво четете, господарю?” „Думи, думи, думи”.
2Драганов, М. Образ на враг. – В: сп. Антени, 6 юни 1990 г.
3Запрянов, В. Спец. кор. По пътя на националното съгласие. – В: в. „Дума”, 18 май 1990 г.
4Киро Глигоров громи „българския фашизъм”. – В: в. „Труд”, 3 август 1999 г.
5Откровен фашизъм. Черна книга. Т.2. София, 1992.
6Информационен бюлетин на Пресбюрото на БСП, 6/1990, с. 7.
7Пак там, 5/1990, с. 7.
8Драганов, Д. Тайната на СДС. – В: Стани Да Седна, 10-11.
9Петкова, С. Предизборната социална платформа на СДС. Тоталитарен подход, лозунги и некоректност. – Съвременен Показател, 25-31 май 1990 г., с. 23.
10Пак там, с. 82.
11Пак там, с. 88.
12Пак там, с. 81.
13Пак там, с. 82.
14В. „Дума”, 12 март 1990 г.
15В. „Демокрация”, 19 май 1990 г., снимка.
16Найденов, С. Архивите говорят. Двата закона за лагерите. – Съвременен Показател, 25-31 май 1990 г.
17Пак там.
18Петров, А. Цит. съч., с. 89. Митинг на СДС от 25 февруари 1990 г.
19Радевски, Хр. Свобода и отговорност (графити от снимки на Димитър Викторов). - В: в. „Работническо дело”, 9 март 1990 г.
20Бележка във в. „Век 21”, 2 април 1990 г. Снимка на Румен Пръвчев.
21Груев, Н. (кор. на в. „Дума”). В познатия стил. – В: в. „Дума”, 3 април 1990 г. Брой 1.
22В предизборния клуб на БСП при „Дума”. – В: в. „Дума”, 6 май 1990 г.
23Демагогията – синдром на комунизма. – В: в. „Демокрация”, 23 април 1990 г.
24От светлото бъдеще към ново настояще. – В: в. „Демокрация”, 20 април 1990 г.
25Нетърпеливи мисли (читателски писма). – В: в. „Демокрация”, 27 април 1990 г.
26Карикатура на Г. Върбанов-Дряновски. Текст: „На молебен”.– В: в. „Демокрация”, 28 май 1990 г.
27Нетърпеливи мисли. С отваряне на пощата. – В: в. „Демокрация”, 29 май 199 г.
28Имитира се изговора на Андрей Луканов – б.а., Х.М.
29БЕЛЕЖИТИ СЪВРЕМЕННИЦИ на Миряна Башева. ГОРДОСТ: Иванка, дъщерята на Митка Гръбчева, с. 27.
30Информационен бюлетин на Пресбюрото на БСП, 1/1990 г., с. 1.
31Спиридонов, О. Призоваваме всички към спокойствие. – В: в. „Демокрация”, 1 юни 1990 г.

 

X

Right Click

No right click