Продължението на войната с други средства. Дипломатическите конференции от Вестфалия до Версай

Написана от Александър Стоянов
Посещения: 234

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XVII, 2019 г.

 

miren dogovorДипломацията е един от най-старите занаяти, познати на човечеството. Изкуството да преговаряш е неразривна част както от икономическите, така и от социалните и политическите взаимоотношения. Зората на дипломацията трябва да се търси в самото началото на човешката цивилизация и дори в предцивилизационния стадий, когато отделните групи хора се преговаряли за територия, ловни зони и разпределение на благата.1 Успоредно с усложняването на човешките общества се задълбочават и спецификите на техните взаимоотношения. Този процес преминава през първите градове-държави и контактите по между им и с неуседналите номадски общности и достига до древните монархии, появили се по поречията на реките Нил, Ефрат, Ганг, Инд, Хуан Хъ и Ян Дзъ. В последствие, междудържавните отношения се до обогатяват в комбинация с активния обмен на стоки, идеи и традиции, наложил се в рамките на Евразия и Африка от второто хилядолетие преди Христа насетне.2 Търговските взаимоотношения, военните кампании и претенциите за територия изискват постоянни контакти на политическо ниво както между големите империи, така и между техните по-малки сателити.

Практиките заложени в дипломатическите отношения през Античността се запазват и през Средните векове. В добавка към вече установените принципи се добавя и значението на религията като ключов елемент от междудържавните взаимоотношения. Ислямът и Християнството налагат твърди, макар и не непреодолими граници в допустимите дипломатически контакти между отделните страни. България е първата голяма християнска държава, която ги нарушава в началото на X век, когато Симеон се договаря с фатимидския владетел Абдуллах ал-Махди Биллах за съвместни действия срещу Византия. В последствие, кръстоносните армии ще изковават локални съюзи с и срещу отделни арабски владетели, а византийците на сой ред ще търсят съдействие от мюсюлманите турци за войните си на Балканите срещу други православни. Въпреки тези нарушения в нормата, поне до XVII век, трансрелигиозните съюзи остават по-скоро изключения, отколкото широка практика. От друга страна, тяхното съществуване поставя под въпрос твърде праволинейното тълкуване на средновековната дипломатическа история.

С идването на Ренесанса през XV век, цялостното мислене и нагласа на тогавашните общества се изменя. Своеобразната амалгама от идеи, която ражда процеса на хуманитарно възраждане твърде често се тълкува като скъсване със средновековните нрави и устои. Подобна интерпретация на политическите, културните и социални процеси в периода XIV-XV век е твърде драстична. В действителност, корените на новия антропоцентричен модел на мислене, за който говорят изследователите се намира в самото Средновековие. Всички процеси, развили се в рамките на Евразия през XV и XVI век, имат дълбоки корени в сериозния културен обмен причинен от Кръстоносните походи и монголските нашествия. Именно като част от този обмен трябва да се търсят основите на съвременната дипломация. През 1363 г., в Краков бил свикан първия голям европейски конгрес на владетелите. Разбира се, думата конгрес в случая е условна, но по своя обхват, събирането било безпрецедентно.3 Век по-късно, през 1464 г., кралят на Чехия предлага на владетеля на Франция свикването на паневропейска дипломатическа среща, която да създаде единен християнски съюз срещу османците. Според някои, тук трябва да се търсят корените на идеята за европейско единство.4 Любопитното е, че предложението идва именно от Иржи Подебрад (1458-1471 г.) - мъж популярен като „краля-еретик“ заради своето хуситско вероизповедание.

Въпреки това, до края на XV век, дипломатическия обмен между отделните държави остава ограничен, както в качествено, така и в количествено отношение. Първи пробив към следващия етап от изграждането на съвременната външна политика прави кралят на Арагон Фернандо II (1479-1516 г.), който използва значителните финанси на своето владение (обединено с Кастилия посредством брака му с Изабела Трастамара -б.а.) за изграждане на мрежа от постоянни посолства сред останалите големи европейски монархии. Тази мрежа заимства доста от изградените търговски структури и представителства, използвани от каталанските финансисти, както и от републиките Генуа и Венеция. Последните използват своите търговски представителства в Средиземноморието и като външнополитически звена. В добавка трябва да обърнем внимание и на ордена на Хоспиталиерите, чиято мрежа от приорати из цяла Европа действа и като система за набавяне на информация и поддържане на връзки с различните владетели. В рамките на следващия век, кастило-арагонската система е възпроизведена и от останалите големи европейски монархии, в това число и Османската империя. Целта на дипломатическите мисии е както да служат като адекватна връзка със съответната държава, така и да събират информация – икономическа и военна, която да спомогне за външнополитическите решения на съответната държава. Така, още в зората на посланическите мисии, те развиват една своеобразна симбиоза от формални и неформални функции, последните наричани днес с далеч по-изтънчения термин шпионаж.

Следващият ключов момент от еволюцията на дипломатическите отношения се свързва с усложняването на военните конфликти. От 1498 г. насетне, войните в Европа започват да въвличат в себе си все по-големи коалиции от държави. Това води до отваряне на множество фронтове и противопоставяне на множество държави в различни части от континента. Съответно приключването на тези конфликти става далеч по-сложен и трудоемък процес, който налага засилено дипломатическо взаимодействие. В хода на XVI век, големите войни все още се решават с мирни договори между основните сили, докато техните по-слаби партньори са принудени на приемат решенията, продиктувани от силните на деня. В началото на XVII век обаче обстановката в Европа се изменя коренно.

С разделянето на Хабсбургската монархия през 1556 г. и постепенното разпространение на протестантството, възможността за изграждане на монолитни европейски монархии намалява значително. Това води до фрагментиране на политическите центрове и дава възможност за издигане на част от онези политически сили, които до тогава са имали по-скоро второстепенна роля в основните дипломатически процеси. Еманацията на този процес се явява избухването на Тридесетгодишната война (1618-1648г.), която се разглежда от съвременната историография като първи общоевропейски конфликт.5 Участието на значителен брой държави и държавици в конфликта, неговата продължителност и голямото изтощение на воюващите страни в края на войната, създават една безпрецедентна до момента обстановка. В тази среда, ролята на дипломацията се засилва пропорционално на отслабването на финансовия и военен потенциал на воюващите страни. През 1646 г., в Оснабрюк и Мюнстер започват да се събират делегациите на множеството германски държавици и техните източни и западни съседи, взели участие в конфликта. Мирните преговори продължават две години, през което време се водят и решителни военни действия. Едновременно, държавите се сражават на стратегическия и дипломатическия фронт. Крайният резултат е поредица от договори – общо три, които оформят отношенията между основните воюващи страни. Все още се запазва стария принцип за върховенство на водачите на дадените коалиции, но за първи път и техните по-малки партньори присъстват с гласовете си в преразпределяне на териториалните претенции, репарациите и т.н. Налага се т.нар. Вестфалска система, основана на суверенитета на отделните държави и правото им да диктуват собствената си външна политика. Макар това право да не е абсолютно, особено ще се отнася до германските земи, то задава прецедент, на базата на който се изгражда системата на съвременните дипломатически взаимоотношения.

Векът на Просвещението, започнал в кървавите години на Войната за Испанското наследство (1701-1714 г.) води със себе си значителна промяна в политическата теория на Европа. Благодарение на изявените деятели на политическата мисъл, сред които изпъкват имената на Монтескьо и Лок, в Европа започва да се работи за едно цялостно изменение на принципите на суверенитета. Все пак, до Френската революция, идеята за народа като суверен и за разделението на властите остават по-скоро като красиви думи на страниците на политико-философските трактати. Създаването на САЩ и установяването на Републиката във Франция са фактически първите пъти, в които идеите на Просвещението са пряко приложени при организирането на съответните държави. Появата на тези нови републики поставя известни проблеми и пред дипломацията. Традиционните монархии разглеждат тези новопоявили се „народни държави“ като политическа аберация, която трябва да бъде коригирана. Именно поради тази причина започват и т.нар. Революционни войни (1792-1802г.), последвани от Наполеоновите войни (1804-1815 г.). В края на тези кървави две десетилетия, въпросът за суверенитета заема централно място сред задачите на европейската дипломация – вече далеч по-рафинирана, обиграна и систематизирана в сравнение с Вестфалия, век и половина по-рано.

640px Wiener Kongress Abschlussdokument 2Виенският конгрес, заседавал през 1815 г. прави впечатление с продължаване на установената традиция – основната тежест да пада върху решенията на големите държави за сметка на суверенитета на по-малките, разглеждани все по-често като опекуни, отколкото като равнопоставени политически субекти. Не случайно дипломатическата формула, родена във Виена е наречена „Концерт“. Тя се основава на два ключови принципа – мирът е резултат от съзвучието на Великите сили; - По-малките държави подчиняват своята дипломатическа и политическа мелодия на основните концертмайстори и външнополитически диригенти. Идеята за сакралността на монархическата власт и на дадената от бога легитимност са остра реакция срещу светските и републикански принципи, които Просвещението издига. Както повечето остри реакции в историята, тази също се оказва ефимерна. Конгресът нарушава собствените си принципи още през 1830-те години с допускането на независимостта на Белгия, Люксембург и Гърция, и с автономията на Сърбия – все действия, които противоречат на неделимостта на територията като ключов елемент от принципа на суверенитета. В подобен контекст трябва да се разглежда и създаването и признаването на републиките в Латинска Америка след 1825 г. Тяхната поява, също както независимостта на балканските държави, трябва да се възприема като доказателство за невъзможността за ограничаване на бързо разпространяващите се републикански идеи, смятани тогава за радикални, а днес – за фундаментални граждански принципи.

 Конгрес Война Делегации Преговори Подписан Брой договори
 Вестфалски Тридесетгодишната
1618-1648 г.
109 1646-1648 г. 15/5-24/10.1648 3
 Виена Наполеонови войни
1804-1815 г.
200 1814-1815 г. 9/6.1815 г. 1
 Париж Кримска война
1853-56 г.
7 2 седмици,1856 г. 30/3.1856 г. 1
 Берлин Руско-турска война
1877-78 г.
12 1 месец, 1878 г. 13/7/1878 г. 1
 Париж
Първа Световна война
1914-1918 г.
23 18/1/1919-10/8/1920 г. 28/7/1919-10/8/1920 г. 5


Таблица  – Съпоставка на основните дипломатически конференции (1648-1919 г.)

 

В хода на т.нар. „Пролет на народите“ (1848 г.) става пределно ясно, че принципите, формулирани във Виена през 1815 г. не издържат проверката на времето и че тяхното по-нататъшно ограничаване минава или през модифициране на основните постулати на Концерта на Великите сили или чрез физическо потискане на всякаква съпротива срещу т.нар. ancient regime. В средата на XIX век, вторият път остава за предпочитане, особено под давление на агресивната външна политика на Русия и борбата на Австрия за запазване на своята мултиетническа империя на база разрастващия се национализъм, най-вече сред унгарците. Франция от своя страна води двойствена политика. От една страна тя желае да ревизира баланса, създаден между Русия и Великобритания в Европа, от друга, с издигането на Наполеон III за император и краха на Втората Република (1848-1852г.) се цели запазване на консервативния политически модел, възприет във Виена но само до толкова, до колкото обслужва вътрешно политическите цели на новия император. Тези вътрешни противоречия в дипломатическата система водят логично и до първия голям разрив между Великите сили – Кримската война (1853-1856 г.).

20210203222539Edouard Dubufe Congrs de ParisСвикването на Парижката мирна конференция от 1856 г. е пример за завръщане към класическия модел на дипломатическите преговори между ограничен брой участници. От друга страна, подобно на Виенския конгрес, големите съвоюващи държави заемат самостоятелни, суверенни позиции в мирните преговори, а не са засенчени от водачите на съответните лагери. Тази нова мултиполярност на дипломатическия процес води до трайно изменение на начина, по който се случват преговорите. През деветнадесетият век, дипломацията започва да се кове както на формалните срещи на посланиците, на които се подписват договорите, така, дори и в по-голяма степен, на неформалните сбирки в различните зали и салони на дворците, в  които се събират представителствата. Задкулисните игри, въвеждането на дипломатическия етикет и провеждането на преговорите от екипи от специалисти в няколко области са крайния продукт на един сложен процес, започнал във Вестфалия. Ако през XVII век дипломатите са юристи, които подхождат към мирния процес като към съдебно дело, техните наследници век и половина по-късно, окончателно са се обособили като отделна гилдия. Създаването на външни министерства през XVIII и XIX век допълнително задълбочава и катализира процеса по утвърждаване на дипломатите като самостоятелна категория държавни фигури, която заема своето заслужено място сред бюрократичните машини от епохата на Романтизма. Често, тези външно политически манифактури не изглеждат така бляскаво, както си представя широката публика. Типичен пример за това е британския Форин офис, който се помещава дълго време в едно таванско помещение, а архивът му е оставен на милостта на влагата и плъховете.6 Нещо повече, често пъти дипломатите трябвало да разчитат на нахъсани журналисти в тогавашната преса за по-адекватна информация в сравнение с несъвършените доклади, които често се бавели, особено онези, идващи от отвъдморските владения на европейските монархии.7

Berliner kongressДокато събирането на Силите в Париж през 1856 г. се случва в относително тесен кръг, Берлинският конгрес от 1878 г. се завръща към най-добрите традиции на виенския си предтеча. Салоните на германската столица, балните зали и домовете на аристократите се превръщат в скрити бойни полета на дипломатически престрелки. Заседанията продължават точно един месец – както формалните, така и неформалните. Принципът за равновесие на силите и сега остава водещ във взимането на решенията. Този принцип ще понесе немалко критика от изследователите през XX век. Поляризирани са и оценките за това кой печели и кой губи на конгреса. Класическата трактовка диктува че посредничеството на Бисмарк води до попарване на руските амбиции и прехвърляне на Западните Балкани в орбитата на Австро-Унгария, което в крайна сметка подкопава интересите на Петербург. Такива са и настроенията сред самите дипломати, съдейки по техни собствени думи. Един съвременен прочит на събитията предлага и друга перспектива – Русия изиграва добре картите си, отива с максимални претенции и в крайна сметка си тръгва точно с онова, за което е дошла на конгреса.8 От гледна точка на дипломатическата история, Берлинският конгрес поставя прецедент с допускането на балкански делегации на своите заседания. Въпреки че гласовете на Сърбия, Черна Гора, Гърция и Румъния са пренебрегнати, тяхното присъствие отваря място за бъдещото интегриране на региона в дипломатическата система на Европа. Подобно на предходните конгреси, Берлинският затвърждава тенденцията за силното влияние на личностите и междуличностните взаимоотношения върху развоя на политическия процес. Изграждането на една дипломатическа прослойка в Европа създава много познанства и вражди сред политическите представители на отделните нации. Те често преплитат житейските си пътища и извън служебното си поприще, което внася допълнителна тежест във взаимоотношенията им. Христоматиен пример е конфронтацията между княз Горчаков и Бисмарк, както и вътрешния конфликт в руската дипломация между Пьотр Шувалов и Николай Игнатиев.

Краят на XIX век бележи нов ключов етап от еволюцията на европейската дипломация. Със задълбочаване на империализма и т.нар. „Надпревара за Африка“, Старият континент навлиза в нов, още по-динамичен етап от своята политическа история. Нямам съмнение, че колониалните въпроси и преди са били важен елемент от начертанията на европейските държави. В много случаи създаването на външнополитически служби е тясно свързано именно с необходимостта от управление на отвъдморските владения. Засилената индустриализация, ускорения обмен  на информация посредством новите технологии, както и мащаба на контролираните територии създават нови условия, към които съществуващите дипломатически служби все още не са се нагодили. Инцидентът във Фашода през 1898 г. е избегнат по-скоро заради далновидността на местните военни командири, отколкото заради някаква адекватна поредица от външнополитически решения.9 Получава се твърде сложна политическа, социална и икономическа обстановка, в която държавната администрация не успява да догони твърде бързите темпове на развитие както на военното напрежение между Великите сили, така и на нарастващите им интереси във финансовата сфера. Въпреки че на няколко пъти чрез мирни конференции катастрофата е временно отложена, дипломатите в Европа не искат или не успяват да преодолеят световният конфликт. В началото на лятото на 1914 г., телеграмите, нотите и протестните писма биват изместени от щикове, бомби и картеч.

Когато Голямата война (1914-1918 г.) започва, повечето военни, улисани от бързия край на конфликтите на Балканите (1912-1913 г.), предричат край на световния конфликт до Коледа. Познават за празника – войната действително завършва преди Коледа, но бъркат фатално за годината – войната не свършва за 4 месеца, а за 4 години. Жертвите са милиони, икономиката на Европа е срината, а четирите империи – Руската, Германската, Австрийската и Османската рухват. Когато дипломатите се събират в Париж през ранните дни на 1919 г., Европа от времето на бел епок е мъртва. В Русия тече гражданска война между новите радикали на века – комунистите и реакционните сили, верни на царския режим. Германия е разединена, населението е на прага на бунт. Глад и мизерия са обхванали континента, инфлуенцата коси милиони по света, а гневните народни маси искат възмездие за смъртта на своите съпрузи, синове, братя и бащи. Може да се каже, че атмосферата, в която започват преговорите в Париж е безпрецедентна в човешката история.10

625px Big fourТака наречената Версайска система се отличава от своите предшественици в няколко ключови отношения. На първо място, тя допуска като ключов участник в международните процеси държави, които не са част от европейските сили – САЩ (на първо място) и Япония (в по-малка степен). Втората важна отлика е слагането на край на концепцията за равновесие на силите. Тя е оценена като вредна и безперспективна и е заменена с идеята за пълно смазване на разбития опонент. Тази идея не е съвсем нова – в нея личат условията на края на Американската гражданска война, както и на победата на Прусия над Франция през 1871 г. Въпреки това, ако в конфликтите от XIX век можем да търсим корените на тази насока, то нейното реално и пълно проявление се вижда именно в Париж. Смачкването на опонента се търси в две посоки – икономическо разорение посредством безпрецедентни по размер репарации; териториално скопяване, посредством отнемане на всякакви стратегически предимства, които владеенето на определени зони може да даде на победените. Последният нов елемент, въведен от Версайската система е концепцията (вдъхновена от Удроу Уилсън), за създаване на световна дипломатическа структура, която да надзирава спазването и запазването на мира. Нейното съществуване може да се разглежда колкото като оригинална и визионерска концепция на американския президент, толкова и като еволюция на Концерта на Великите сили от Виена, чиято задача е именно опазване на мира и превенция на сериозни конфронтации между големите държави.

От съвременна гледна точка, оценките за Парижката мирна система са често пъти негативни. Основния довод в тази насока е избухването на още по-мащабната и страшна Втора Световна война (1939-1945 г.), родена от реваншизма на победените в Голямата война държави или неудовлетвореността на онези страни, които не смятат че са получили заслужения дял от плячката. От гледището на 1919 г. обаче, твърдият и безкомпромисен подход към победения враг изглежда оправдан. Причините са две – силното обществено мнение, което вече окончателно е заменило държавните глави като носител на суверенитета; фактът, че мекият подход, разработен и пробван в продължение на предишните два века очевидно не предлага решителен изход от натрупаните конфронтации. Именно тези две причини диктуват налагането на нов, безпрекословен и дори жесток маниер на справяне с политическите противници. В това вярват и преките наследници на парижките представителства – почти тридесет години по-късно, отново в Париж, победителите ще наложат още по-жестоки, крайни и категорични условия над победените.

***

В рамките на двеста и седемдесетте години, които делят Вестфалската от Версайската система, европейската дипломация изминава дълъг и трънлив път. От събрание на стриктни и строги юристи, конференциите се превръщат в пищни спектакли на дипломатическа игра, хитрост, ловкост и безскрупулност. Самите дипломати постепенно се развиват в една отделна, елитна клика от експерти, често носещи бляскави дворцови титли, окичени с ордени и облечени по последния писък на тогавашната мода. Преходът от глашатаи на монарха до строители на съвременния световен ред не е в никакъв случай плавен или еднозначен, но определено е забележителен. Правилното разбиране на този сложен процес и вярното оценяване на необичайните личности, замесени в него, може да ни даде отговорите на много от ключовите въпроси, които от десетилетия тормозят историческата наука. Единственият адекватен начин за разбиране и оценяване на миналото е чрез поглеждането към отминалите епохи не през очите на днешния страничен наблюдател, а от перспективата на личностите, които са били пряко замесени в изковаването на тогавашния свят.

 

1За развитието на човечеството в този период виж Ю. Харири – Sapiens – Кратка история на Човечеството, (С., Изток-Запад, 2016 г.)
2Подробно за тези първи „Пътища на коприната“, виж в P. Frankopan – Silk Roads: A New History of the World, (Bloomsbury, 2015)
3В конгресът вземат участие императорът на Свещената римска империя Карл IV, крал Лайош I Унгарски, Рудолф IV Хабсбург, херцог на Австрия, померанския херцог Богислав V, Ото V, херцог на Бавария, електорът на Бранденбург Людвих Римлянина, крал Валдемар IV Датски и още неколцина владетели от Централна Европа. Идеята на конгреса била да се изгладят отношенията в региона, да се уредят няколко брака и да се организира поход срещу неверниците.
(http://web.archive.org/web/20071031140955/http://www.mowiawieki.pl/artykul.html?id_artykul=2081 – взето на 16/10/2019 г.)
4V. Havel – “Dreaming aloud” in The Conscience of Europe (ed. J. Coleman) (Council of Europe, 1999), p.95
5По-подробно виж в А. Стоянов – Тридесетгодишната война 1618-1648 г. (С. Милениум, 2015г.)
6P. Brendon – The Decline and Fall of the British Empire 1781-1997 (Vintage Books, 2010). Съвременната сграда е изградена едва през 1868 г.
7T. Weller - The Victorian information age: nineteenth century answers to today’s information policy questions? http://www.historyandpolicy.org/policy-papers/papers/the-victorian-information-age-nineteenth-century-answers-to-todays-informat – тенденцията се запазва и през втората половина на XIX век, въпреки влизането в употреба на телеграфа. (взето на 16/10/2019 г.)
8А. Стоянов – Руско-турските войни, 1569-1878 г. (С. Сиела, 2018г.), с. 478-484
9L. James – Empires of the Sun – The Struggle for Mastery in Africa (Pegasus books, 2017), с. 95-98
10Най-доброто изследване на мирния процес след Голямата война, достъпно на български остава М. Макмилан – Миротворците: шест месеца, които промениха света (С. Кралица Маб, 2008 г.)

 

X

Right Click

No right click