Кралство Унгария - От образуването на държавата до татарското нашествие

Посещения: 15030

Индекс на статията

 
От образуването на държавата до татарското нашествие

 

Унгария а периода на ранния феодализъм

 

Първият голям прелом. Княз Геза

 

Geza ChroniconPictumЛетописецът вероятно е преиначил фактите, като е отбелязал, че от полето Лех само «седмина опечалени маджари» се били прибрали у дома си. Във всеки случай безспорната трагедия на Лел (в народните предания — Лехел) и Булчу показва, че маджарите са се намирали на кръстопът. На тях им предстояло или да споделят съдбата на хуните и аварите, т. е. да изчезнат като народ, или да се приспособят към по-развитите западни съседи.

Да се поеме спасителният път, което е предполагало големи промени, никак не е било лесно. Трябвало е коренно да се изменят начинът на живот, обществената уредба, мисленето на хората. Трябвало е да се премине от скитническо, номадско пастирство към уседнало земеделие; вместо общественото равенство свободните пастири е трябвало да признаят и да се примирят с властта на неколцина земевладелци; и вместо езическите обичаи — да се приеме дисциплината на християнската религия.

1Системата на феодализма, разбира се, не била съвсем непозната и без предпоставки в Унгария. Маджарските пастирски племена (в стадия на военната демокрация) още по времето на самото завоевание не били напълно хомогенни. Освен това под влияние на странстванията из Европа у тях настъпили още по-големи изменения. От походите за плячка се облагодетелствали преди всичко племенните и родовите знатни, «племенната аристокрация». Тя разполагала с по-голямата част от плячката, нея обслужвали робите, нейни земи разработвали селяните славяни, а с поддържаните от нея въоръжени свободни маджари тази «племенна аристокрация» се окръжавала от цяла малка армия. Племенните вождове вече били на път да станат феодални господари. От друга страна, доста голям брой хора вече се занимавали с обработването на земята, имало и доста роби, обуздаването на които било в интерес на знатните, на оформящата се господстваща класа. С други думи, и сред маджарите назрели условията да основат своя държава.

Приготовленията за решителна промяна извършил княз Геза (972 — 997). 18 години след Аугсбург той изпратил не войска, а делегация до немския император в приветливия град Кведлинбург в планината Харц. Той поканил свещеници и рицари и без да изоставя езическите обичаи, от политически съображения се покръстил. С подходящи брачни връзки той с успех увеличавал властта на династията. За сина си Ищван взел жена (Гизела) от баварска херцогска династия, за да укрепи с това западните си връзки. В същото време той безмилостно се разправял с всички, които се противопоставяли на политиката му. Според преданията бил щедър спрямо чуждите рицари и кръвопиец спрямо бунтарите. Енергичната му политическа дейност, с подробности за която не разполагаме, до голяма степен е разчистила пътя за сина му, за Свети Ищван I (Стефан I).

 

Основателят на държавата — крал Ищван

 

Stephen I on the throne Chronicon Pictum 040Политиката на Геза предизвикала силна съпротива от страна на привържениците на старата родова свобода и племенна самостоятелност. Част от племенните вождове и главатарите на родовете, които по време на скитничеството си живеели почти независимо, се побояли за властта си и се противопоставили на новия християнски княз. Най-известният бунтарски водач бил Копан от областта Шомог. А синът на Зеринд — Tap, т. е. гологлав, подстриган според езическите обичаи, бил близък роднина на Арпадите и след смъртта на Геза смятал да заеме мястото му, да стане княз. Ищван обаче с помощта на църквата и немските рицари го победил. Тялото на Tap било разрязано на четири и за назидание, части от него били окачени на Естергомската, Веспремската, Гьорската и Трансилванската врата. Подобна участ сполетяла по-късно и господаря на областта край р. Марош (дн. Мурешул) — Айтон, след като той дори приел християнството от Византия. Ищван I успял да сломи властта и на трансилванския войвода Гюла.

В 1000 г., след първите победи над бунтарите, Ищван бил коронясан за крал. Унгария почти едновременно със съседната Чехия и Полша станала феодално кралство.

В унисон с обичаите на епохата крал Ищван държал на това, че кралството му произхожда от «божията милост». Фактическите основи на властта били, разбира се, кралските имения. Освен върху територията на княжеското племе той прострял властта си и върху именията на бунтарските водачи, а също и върху останалите безстопанствени области. По такъв начин, макар че богато дарил привържениците си и църквата, той можел пряко да разполага с около 2/3 от територията на страната. Това спомогнало да се оформи вътрешното устройство на държавата.

В новата родина маджарите се настанили по родове и племена. След разгромяването на вождовете-бунтари племената и родовете им се разпадали и разпръсквали, т. е. преставали да бъдат някакво обособено цяло (ето защо и в най-различните кътове на страната се срещат наименованията на местности, напомнящи за някогашни племена — напр. Гярмат, Тарян, Kep, Йеньо и пр.). Крал Ищван след всичко това вместо роднински единици създал т. нар. кралски окръзи.

Окръжната система крал Ищван възприел от наследството на Карл Велики посредством славяните. Самото наименование на окръга на унгарски, мегье, е от славянски произход, то означава межда или граница, докъдето е простирало властта си укреплението, построено в центъра на окръга. Част от наименованията на окръзите са също от славянски произход (напр. Ноград, Чонград), а другите са унгарски (Солнок, Саболч, Чанад). Начело на окръга стоял назначен от краля ишпан (управител)4, който обезпечавал събирането на данъците — предимно в натура — и извеждал на бой числящата се към укреплението войска. Преките началници на тази войска се наричали варйобаг5. Подвластното на крепостта население се наричало варнеп (крепостен народ)6. То било обременено с всевъзможни тегоби, тъй като трябвало да снабдява с всичко необходимо числящата се към крепостта войска. Сред него имало рибари, ловци, коняри, пастири, пекари, табаци, ковачи, кожухари, касапи, соколари, музиканти, глашатаи и др.

При този процес на феодализация заедно с налагането на кралската окръжна система напредвало и организирането на църквата. Покръстването било извършено не чрез убеждаване, а главно чрез насилие: събирали народа в окръжните центрове, пристигал в дадения център някой чуждестранен епископ със свещеници (немци или италианци) и след като те произнасяли проповедите си на чужд език, покръствали присъстващите. Кралят основал манастири (най-известният от тях е Панонхалма), кардиналства в Естергом и Калоча и епископства на няколко места: Егер, Гьор, Веспрем, Варад (дн. Орадеа).

Stephen I intercepts Gyula Chronicon Pictum 040Като организатор на държавата и църквата крал Ищван, спазвайки тогавашните обичаи, вероятно през по-голямата част от годината е обикалял страната. Постоянно кралско седалище още нямало. Той обикалял кралските крепости със свитата си, със знатните, между които били кралският наместник (надор-ишпан)7 и дворцовият съдия (удварбиро)8; съпровождан и от войниците си, кралят свързвал тези обиколки с правосъдието. Неговата и на свитата му издръжка поглъщала данъка, събиран за него от крепостта, в която отсядал.

Въвеждането на новата обществена система било съпроводено с много трудности. Това личи и от законите на първия крал. Частна собственост, църква, християнски обреди, всичко това било ново и за голямото болшинство — напълно чуждо. Затова кралят укрепвал и със закони частната собственост на земевладелците, правото на завещание на свободните хора; със закон бил наложен църковният десятък (дежма) и било заповядано на селата да строят църкви, като на 10 села се падало да построят поне по една църква.

Законите, които предвиждали строги наказания, предписвали и това, че в неделя никой няма право да работи, а всички трябва да отиват в църквата: «Ако някой свещеник, ишпан или друго вярващо лице види някого в неделя с волове да работи, да му вземат воловете и да ги дадат на народа към крепостта за месо. Свещениците и ишпаните да наредят на всички селски кметове със заповед да заставят всички в неделен ден да отиват в църквата — стари, млади, мъже и жени, с изключение на тези, които пазят огъня.»

Двата законника на Ищван и по отношение на това представляват опит да се регулира развитието на обществото — «как да води честен и мирен живот» унгарският народ. „Със същия меч да убият този — се казва там, — който изважда меча си да засегне друг човек“, или напада някого в дома му. Който убие жена си в зависимост от общественото си положение да даде 50, 10 или 5 юнци. За убийството на роб се определя почти същата глоба.

Крал Ищван утвърждава новия обществен ред със законите си, с въоръжената си свита, с помощта на ишпаните и епископите си. Заедно с това той направил много за независимостта на страната. В 1030 г., когато немският император Конрад II организирал поход против Унгария, крал Ищван победоносно го отблъснал с войската си. По такъв начин той не само положил основите на феодалната държава, но и я защитил. Ето защо той с пълно право се смята като една от най-големите личности в унгарската история.

 

Езически бунтове, борба за престола, немски нападения

 

След смъртта на крал Ищван (1038) настъпили смутни, тежки времена, които продължили четири десетилетия — до заемането на трона от Ласло (1077). Два големи езически бунта се опитали да провалят още неукрепналия феодален ред. Поради раздорите вътре в династията на Арпадите през периода 1038 — 1077 г. в страната се изредили 7 крале (Петър, Аба Шамуел, отново същият Петър, Андраш I, Бела I, Шаламон, Геза I) и от тях само последният умрял от естествена смърт. Постоянните династически раздори немските императори използвали, за да предприемат нови и нови походи за завладяването на Унгария.

През XI — XII в. в арпадската династия нямало установен ред на наследяването, което било сериозна причина за вътрешните раздори. По-скоро надмощието решавало въпроса, дали първородният син, или някой друг роднина на владетеля ще наследи престола (след Андраш I спорът бил дали малкият му брат Бела, или синът му Шаламон да заеме трона; след Бела I — дали племенникът му Шаламон, или синът му Геза I). От династичните борби се възползвали едрите земевладелци за получаване на нови поземлени дарения, а също и немският император, за когото била добре дошла всяка изгодна възможност за намеса.

Немските императори, които в средата на X! в. били на върха на могъществото си, открито се стремели към световно господство, смятали да поставят под феодалното си владичество и младите феодални държави, простиращи се на изток от границите им (Полша, Чехия и Унгария). Те неколкократно предприемали походи против Унгария (най-значителни са били в годините 1030, 1044, 1051, 1052, 1063, 1074). Трайни успехи обаче не могли да постигнат. Петър (1038 — 1041, 1044 — 1046) заплатил веднъж с трона си, а после с живота си за дадена на императора клетва за вярност. По същата причина Шаламон (1063 — 1074) бил изгонен от страната и скитанията му се губят в мрака на неизвестността.

MenfoОт изворите се вижда, че в сражение унгарците използвали тактиката на изгорената земя. Пред настъпващите откъм р. Раба или откъм Дунав императорски войници те изтегляли всякакви припаси, откарвали ги, унищожавали ги и оставената да гладува на пуста земя армия или била побеждавана, или сама се принуждавала да се върне. Споменът за това пази наименуваната по предание планина Вертеш (верт - броня, т. е. бронирана планина, бел. пр.), откъдето «посрамените германци,, захвърляйки шатри, брони и всякакви други вещи, бягали обратно в Германия».

От гледна точка на общественото развитие най-голяма опасност представлявали езическите бунтове. Наистина крал Ищван сразил бунтарските водачи, които били разсичани на четири; «колебливият във вярата» печенежки племенен вожд Тонузоба бил погребан жив заедно със съпругата му; претендентът за трона Вазул, който теглел към езичеството, бил ослепен, а ушите му напълнени с горещо олово. И въпреки това силите на стария режим не били напълно сломени. Загубилите свободата си или боящи се да я загубят пастири не искали да се помиряват с подчиненото положение. За тях новия режим олицетворявала църквата и затова омразата им била насочена преди всичко против църквата и нейните попове.

В 1046 г., когато Петър, син на венецианския владетел и привърженик на немския император, бил свален за втори път от трона, избухнал голям въоръжен езически бунт. Вождът на бунта Вата от областта Бекеш «си бръснел главата, като си оставял три плитки и живеел според езическите обичаи». Езическият бунт осъдил на смърт «всичките знатни на тая страна» и ликвидирал «почти всичките попове на тая земя» (между ликвидираните от бунта бил и известният епископ Гелерт). Встъпващият на трона Андраш I първоначално използвал бунтарите, а после ги разгромил. В 1061 г. Андраш станал жертва на братска междуособица и бил погребан в основания от него манастир в Тихан край ез. Балатон. Чрез сина на Вата — Янус, бунтовниците поискали от новия крал Бела I: «Разреши ни да живеем според обичаите на бащите си в езичество, да изтрепем с камъни епископите, да изтребим поповете, а събирачите на църковния десятък да обесим!»

Опитите за възвръщане на стария порядък, намерили израз в езическите бунтове през средата на XI в., били осъдени на провал. Кралят, църквата, едрите земевладелци от свитата на краля били достатъчно силни, за да удавят в кръв въстанията.

 

Укрепване на феодалния ред. Ласло и Калман

 

След потушаването на езическите бунтове бедните свободни хора били поставени пред горчив избор. Те трябвало да се помирят със съдбата си: или да споделят участта на крепостните, или да се скитат из граничните територии, където феодалният ред още не бил установен. Този, който отивал да работи на някой епископ, игумен или на някой светски земевладелец, могъл да използва от старата си свобода само това, че му се давало правото свободно да се премества («свободно може да служи там и при тоз, при когото си иска» — гласи законът, т. е. могъл е да сменя господаря си). Голямото болшинство явно е избрало този път и въпреки това в продължение на живота на цяло едно поколение страната гъмжала от скитници, от бродещи заедно с добитъка си въоръжени свободни люде. Държавата и църквата прибягнали до много строги мерки спрямо тях. Кралските и църковните бирници постепенно ги залавяли, отнемали им добитъка и ги заселвали. От измененията не могло да се убегне.

Laszlo ChroniconPictumФеодалният строй, светът на земевладелците и крепостните, укрепнал безвъзвратно при царуването на Свети Ласло I, 1077 — 1095, и Калман (Книжен), 1095 — 1116. Името на Ласло станало легендарно заради победите му над куманите. Народът хранел големи надежди към героя от Черхалом (дн. Керлеш — Хиралеш), който «се извисява с цяла глава над другите хора» и за победите на когото се пеели песни, разказвали се легенди и когото по-късно (през XIX в.) са възпели Вьорьошмарти и Арани. Ласло решил да предприеме важни стъпки, да използва благоприятното положение в ожесточената борба между папството и императорството във връзка със средновековното световно господство, което облекчавало Унгария при постоянната опасност от немски нападения. Тъкмо в годината, когато Ласло заел престола, немският император Хенрих IV бил принуден «да отиде в Каноса». (Императорът трябвало да сведе глава пред папа Григорий VII, пред голямата борческа фигура на папското световно господство. Изоставен от големите феодални господари, Хенрих IV зимно време с малка свита преминал Алпите и отишъл да се поклони на папата, чието седалище по това време бил замъкът в Каноса.)

По време на царуването си Ласло полагал усилия за укрепване на частната собственост и на църквата. В несигурните времена на бунтове, вътрешни раздори и немски нападения в страната се била разпространила извънредно много кражбата.

Старият племенен режим не познавал частната собственост, а изминалите от основаването на държавата десетилетия не били достатъчни, за да се вкорени понятието «мое» и «твое». В интерес на укрепването на феодалния ред кралят бил принуден да въведе сурови драконовски закони.

В законника на Ласло се срещат такива наказания: ако свободен открадне ценност, по-значима от една кокошка, да го обесят и да му се отнеме цялото имущество. Ако роб открадне, да му отрежат носа, а при втори случай — да го обесят. Ако някой купи открадната вещ, да се накажат със смърт не само купувачът и продавачът, а и тези, които са знаели за това. С подобна строгост се е отнесъл кралят и към остатъците от езичеството. Той наредил да възстановят църквите, а тези, които в неделен ден не отиват в църква, «да бъдат поправяни с побоища». «Тези, които по езически обичаи правят жертвоприношения при кладенци или носят дарове край дървета, извори и камъни, за греха си да плащат по един вол.»

Политиката на Ласло продължил племенникът му Калман. Слаб и съсухрен, той бил много образован и просветен човек, поради което го нарекли «Книжен». По начало мислели да го правят варадски епископ. Хронистите като църковни служители били много сърдити на него, понеже той взел обратно част от именията и рибните езера на манастирите. В писанията им Калман е представен като истински изрод: «По ръст той беше нищожен, но хитър и схватлив, разрошен, космат, кьорав, гърбав, куц и фъфлещ.»

Законите от времето на Калман свидетелстват, че в същност феодалният режим в Унгария се оформил и укрепнал в края на XI и началото на XII в. Наказанието за кражба било значително смекчено (доказателство е това, че крадеца в най-лошия случай ослепявали или продавали като роб), от което заключаваме, че зачитането на частната собственост било вече пуснало корен.

Coloman Chronica HungarorumИ Ласло, и главно Калман водили завоевателни войни. Това е характерно за феодалния строй: щом успеят да укрепят вътрешния класов режим и да защитят страната от външни нападения, феодалните държави започват завоевания. Така направили и унгарските крале, поощрявани от жадни за нови владения и рангове едри земевладелци, а също и от папството, което искало да разширява властта си за сметка на Източната православна църква. Ласло, Калман, а след тях и другите крале от династията на Арпадите се опитали да завоюват по-слабите балкански страни и простиращата се отвъд прохода Верецке Галиция. Ласло започнал да превзема крайморското Хърватско кралство. Калман довършил завоеванието, като прострял феодалната си власт и върху далматинските търговски градове (Зара — дн. Задар, Сплит и др.).

В същност до времето на Калман феодалното общество било в процес на формиране. Закрепостяването се извършвало главно в две насоки: чрез понижаване на свободните маджари и чрез превръщане на освободените роби в крепостни. Голямото болшинство на някогашните свободни пастири било принудено да слугува на църковни или светски едри земевладения и от някогашната му свобода не останало нищо друго освен правото да сменя един земевладелец с друг. От друга страна, голяма част от някогашните роби била поставена при крепостнически условия. Те получили от господарите си волове, рала и земя за обработване, като били задължени да им работят безплатно (слугуване в дома на господаря и работа в имението му), а освен това били натоварени и с натурален данък. Бившите роби се отличавали от понижените свободни по това, че нямали право да изоставят земевладеца си, да сменят господаря, да се преместват.

До началото на XII в. укрепнала и господстващата феодална класа. Особено се увеличила тежестта на едроземевладелската прослойка, произлязла из средата на пряката свита на краля. Тъй като земевладелците получавали нови имоти главно от територията на кралските окръзи, кралските имения междувременно много намалели и заедно с това намаляла и кралската войска в укрепленията. Поради това Калман, от една страна, се стремял да запази наличните кралски имения, а, от друга страна, задължил земевладелците в зависимост от големината на доходите си да осигуряват войници с тежко или леко въоръжение. По такъв начин той смятал да компенсира с нови попълнения намаления състав на кралската войска и заедно с това да създаде по-съвременна армия, годна да служи на войнствената политика.

 

Борбата през ХII в. против завоевателните  стремежи на Папството и против Византийската империя

 

Укрепването на феодалния строй било за времето си голяма крачка напред. Това е истинска заслуга на Ласло и Калман. Унгарските крале през XII в. обаче не се оказали на висотата на своите бележити предшественици във вътрешната градивна дейност; те изразходвали силите си в самоцелна завоевателна политика. Трудно е да се изредят многобройните походи, които те са предприемали към Балканския полуостров и главно към Галицийските земи, с владетелите на които арпадската династия била свързана с много тесни фамилни връзки (именно тези големи разклонения на родството давали повод за вмешателства).

Докато обаче малко живелите и кратко царувалите крале (Ищван II, 1116 — 1131; Бела II (Слепият), 1131 — 1141; Геза II, 1141 — 1162; Ищван III, 1162 — 1172; контракрал Ласло II, 1162 — 1163; контракрал Ищван IV, 1163 — 1165) се стремели да организират феодални банства (области) на десния бряг на р Сава и да вземат под своя власт Галиция, в същото време Папството и Византия се стремели да разширяват своето могъщество за сметка на Унгария. И макар че тези две външни сили никога не са застрашавали до такава степен независимостта на унгарската държава, както немската империя през XI в., все пак борбите, които се проточили цели десетилетия, показват, че и едната, и другата страна имали много привърженици в Унгария. Византийските претенции били подкрепяни от светските земевладелци, а папските претенции подкрепяла църквата.

Едрите земевладелци се облагодетелствали много от водените чести войни. Кралете имали нужда от военната сила на аристократите, поради което се стремели да ги печелят с непрекъснати отстъпки. Все по-влиятелните светски земевладелци започнали да хвърлят око и на огромните църковни владения. Зад гърба на унгарските най-висши духовни лица стояло папството, неговата пораснала международна власт. Те обикновено използвали и подкрепата на кралския двор.

408px Chronicon Pictum P106 lmos elfogatsaЗа сблъскването на църковното и светското едро земевладение дали повод династическите раздори в средата на XII в. Срещу Калман Книжен се опълчил малкият му брат Алмош, за заговора на когото обаче кралят отмъстил жестоко — както било обичайно в тогавашната епоха, Алмош и невръстният му син били ослепени. Но тъй като родът на Калман се прекратил със сина му Ищван II, на престола се качил Бела II (Слепият) като единствен мъжки член на династията. Според хрониката неговото царуване започнало с кървавото събрание в гр. Арад, където били убити 68 господари, противници на краля.

Династичните раздори стигнали връхната си точка през 1160-те години. Тогава в унгарските вътрешни работи се намесил и Мануил, последният могъщ император на разпадащата се Византия. Като внук на Ласло I и син на Пирошка — дъщерята на Ласло, той започнал да крои за себе си големи планове. Чрез омаломощаване на унгарското кралство той смятал да затвърди господството си над Балканския полуостров. Против Ищван III, протеже на папата, Мануил подкрепил двамата негови вуйчовци. Така царуването на Ласло II, а след смъртта му и на Ищван IV станало възможно само благодарение на грубата намеса на Византия. Успехите на Мануил се оказали краткотрайни. Освен това след неговата смърт международният авторитет на Византия все повече намалявал.

През последната четвърт на XII в., по време на царуването на Бела III (1172 — 1196), настъпило временно затишие. По-малкият брат на Ищван III получил възпитанието си във византийския дворец и стъпил на престола като мъж, високообразован и с широк кръгозор. Във Византия Бела III усвоил много добре дипломатическите машинации и с ловката си политика създавал равновесие между различните групи. Повече от две десетилетия царяло спокойствие, в което наистина проличало колко чувствително била напреднала Унгария от времето на основаването на държавата.

 

Икономическо развитие и културен живот в края на XII в.

 

Първата и най-чувствителната промяна, една от най-големите придобивки на XI — XII в., било заселването на унгарците. Това никак не било лесно да се постигне: през XI в. се е налагало все още със закон да бъде принуждавано «скитащото село» да се прибере при единственото свое постоянно и устойчиво средище — църквата. Фройзингският епископ Отон, който при втория кръстоносен поход през 1147 г. е бил в Унгария, констатирал: «Тук-таме само имаше дървени и още по-малко каменни къщи, тъй като на тях не им се нрави всичко това; те предпочитат цялото лято и есен да карат в шатри.» Все пак селата преобладавали, утвърждавали се в този преход към уседнал живот и образуваното през XI — XII в. село и сега се намира там, на старото си място, освен ако някакво обществено или природно бедствие не го е заличило.

От онова време, от XI — XII в., са и наименованията на много селища. Тези от тях, които носят лични имена (Чепел, Солнок) и разните имена с окончанията гер, кюрт, тарян, са от най-старите. От тази епоха са и селата, чиито имена са произлезли от стопанската им роля, от занаята, упражняван от техните жители. Такива села са Тарнок, Удварнок, Санто, Ковачи, Нйергеш, Чатари, Коч и др. (тарнок се наричали крепостните, които превозвали продуктите от натуралния данък за снабдяване на кралския дворец; удварнок — тези, които произвеждали част от продуктите за кралския дворец и, както показва името, те са били първоначално славяни; санто — орач; нйергеш — сарач; чатар — майстор на щитове; кочи — кола; в с. Коч, окръг Комаром, изработвали на времето най-удобните каруци).

За тези два века е характерно не само заселването, а и разширяването на поселищната мрежа и уголемяването на селищата. Постепенно били заселени отбранителните пояси (remo) и граничните области. Наименованията на местности като Пор (пазач), Льовьо (стрелец) напомнят за гранична охрана. Тогава се извършва преселването и на секелите9, които от средищните области се придвижвали все по на изток и през XIII в. се установили там, където и сега са техните селища.

В хода на това голямо заселване на страната в девствените преди това гори и в планините се обособили цветущи селища. Маджарите завоеватели се настанили първоначално в равнинните речни долини и хълмисти землища, като постепенно населената територия на страната се разширила чак до веригата на Карпатите. Естествено не само маджари ставали обитатели на тази огромна територия. Много други народности били повикани и заселени през тези векове. В тази заселническа вълна се вливат отделни печенежки, аварски, узки групи, а също и мохамедански търговци, т. нар. измаелити (заселването на яси и кумани станало през XIII в.). Имената на селища като Немети, Оласи, Чехи, Ороси (заселени съответно от немци, италианци, чехи, руснаци, бел. пр.) са достатъчно показателни за произхода им. Чужденците-преселници (лат. rıospes—гост) с охота идвали в страната. По този начин те се избавяли от тежката феодална експлоатация, на която били подложени в своите страни, докато в Унгария получавали значителни привилегии и огромни парцели. В Северна Унгария, в тогавашните окръзи Зойом (дн. Зволен), Туроц, Липто. Тренчен (дн. Тренчин), пуснали корен словаците, а немците населявали главно образуващите се градове. Затворените поселения на саксонците в Трансилвания и в областта Сепеш (дн. Спиш) водят началото си от XII в. Настаняването на преселниците уреждали специално натоварени длъжностни лица — кенези и шолтеси10. В резултат на тяхната дейност били основани и рутенските села. През тази епоха се извършило и преселването на румънците, което взело най-големи размери през XIII — XIV в. От огромните територии, които народите на Унгария — унгарци и неунгарци — превърнали от пустеещи в плодородни площи, се възползвали земевладелците. Като най-голям земевладелец се смятал самият крал, а църковните и светските господари все повече увеличавали своите имения за сметка на кралските окръзи. За едрото земевладение от епохата на Арпадите била характерна освен обширната площ и разпръснатостта. Напр. в датиращия от 1138 г. регистър на манастира край селището Дьомьош са вписани 100 села, някои от които се намирали на огромни разстояния едно от друго — като се почне от областите Шомог и Толна в Западна Унгария и се стигне до Чонград и Трансилвания. От същия регистър-грамота узнаваме, че крепостните на църквата били обременени с различни данъци в натура: хляб, марц (квас, бел. пр.), добитък, жито, а също и част от ловната плячка. В Трансилвания игуменът имал специални хора за доставяне на сол, други трябвало да осигуряват товарния превоз, а зидарите и дърводелците били ангажирани в строежа на църковните постройки или за ремонта на сградите.

Най-важният производствен клон било земеделието. За обработването на земята използвали дървеното рало с железен палешник, служели си със сърпа и косата, а вършитбата извършвали с чеп (вид тупалка). Освен земеделието много важна роля продължавало да играе и скотовъдството. Из широката унгарска пуста (Алфьолд) пасели огромни полудиви, обори изобщо невидели стада. По възвишенията се развило планинско скотовъдство, а в дъбовите гори и в блатистите области били отглеждани в полудиво състояние много свине. Наред с това, голямо значение имали ловът и риболовът.

За културното развитие през ранните векове имаме оскъдни сведения, тъй като относително малко веществени паметници са достигнали до нас. За маджарите-завоеватели говорят почти само разкопаните гробници. В гробниците са намерени преди всичко оръжия и накити, от което става ясно, че оръжията и металните части на конската амуниция (стреме, юзда) се приготовлявали от желязо, а накитите и художествено изваяните апликации към походните торби били от мед и сребро.

Що се отнася до паметниците от XI — XII в., те са много по-красноречиви. От тази епоха са останали първите архитектурни паметници (подземните църкви във Фелдебрьо, Тихан, Печ), хубави капители от няколко ранни църкви, издялани надгробни паметници, между които се отличава саркофагът на основоположника на държавата крал Ищван, намиращ се в Секешфехервар. За относително голямото богатство на двореца на Бела III говори откритият наскоро параклис на кралския палат и части от замъка в Естергом. От тази епоха са запазени такива творби на развитото унгарско и чуждестранно златарство като кралската корона, съставена от две части (горната част е принадлежала на самия крал Ищван), и накити, които са се използвали при коронясване.

Културното развитие през XI — XII в. зависело изключително от църквата. Християнските свещеници се стремели да заличат даже и спомените за езическата религия. Вероятно жертва на тази нетърпимост е и древният унгарски епос (унгарската калевала или нибелунгската песен), и древната унгарска писменост, която едва през XVI в. се явява отново при секелите. За някогашната езическа религия подсказват само неизкоренените суеверия и някои мотиви от народните приказки. Напр. заклинанието е продължение на езическото врачуване. Жрецът на добрия дух, чието рождение се предшества от чудеса, се появява със зъб и във формата на червен пламък воюва с лошите духове, проявили се в синия пламък; той в света на народните приказки става чародеец, скитник-студент; жрецът на лошия дух се превръща в отвратителна вещица с металически нос.

Официалният език на тогавашната църковна култура бил латинският. Навред из Европа с изключение на Балканите и Източните райони, докъдето се простирала властта на римската църква, пишели на латински легендите за живота на светците, хрониките, възхваляващи делата на кралете, историческите съчинения (гешти), а също и грамотите. Грамотни в тази епоха били само свещениците, обучавани в манастирските школи. Някои духовни лица, смятани на времето за много образовани, следвали и в Парижкия университет. Вероятно такъв е бил напр. Аноним, безименният секретар на Бела III, който е и първият унгарски историк. От тогавашния унгарски език са останали само някои думи в грамотите — обикновено наименованието на селските межди, а останалото е на латински език. В края на XII в. може би над безжизненото тяло на някой християнин от Северозападна Унгария свещеникът е произнесъл такива надгробни слова на унгарски език: «Виждате ли, еднородни братя, какво сме, пръст и пепел сме.» Това в същност е първата достигнала до нас оригинална унгарска поетична творба.

От данните за XI — ХII в. ясно личи каква решаваща роля е играла църквата в тогавашната феодална система. Висшите духовници, едновременно и едри земевладелци на страната, се чувствали като у дома си в кралския дворец, те имали най-тежката дума в кралския съвет и ако кралят от време на време изпращал пратеници в чуждестранните дворове, това били обикновено висши духовни лица. Освен това църковни лица били и деловодителите в първото централно държавно учреждение, в кралската канцелария.

Властта на църквата се е чувствала навред. За църковна сграда в даденото селище подбирали най-високото място, тя била най-голямата и най-хубавата постройка, а манастирите били истински крепости. Всичко това, разбира се, било само външен белег на упражняваната от църквата неограничена власт; в същност тя направлявала делата и постъпките на хората, а също и мислите им. Свещениците и монасите (по начало италианци, немци и чехи от бенедиктинския орден, а по-късно и френски нистерцисти) покрай това, че обучавали народа да обработва земята — да сее, да отглежда лозя, използвали всички възможности да го възпитават в дух на покорство и послушност към краля, към църквата и земевладелците. Феодалния класов режим те представяли като проява на божията воля. Бунтарите, нарушителите на църковните и светските закони заплашвали с вечно наказание, а живота на послушния селянин и слуга се стремели да подслаждат с обещания за блаженство на оня свят. Църквата играела много важна роля не само при създаването на феодалния класов режим, а и с идеологията си била един от стълбовете на феодалното общество през вековете.

 

Златната була

 

Aranybulla1В края на XII и началото на XIII в. в Унгария били извършени преобразования с твърде продължителен и траен ефект. На пръв поглед се разиграли събития, в които нямало нищо ново. След смъртта на Бела III пламнала ожесточена династична разпра между двамата братя Имре и Андраш (по-късно Андраш II) и това дало повод на папството (Инокентий III), намиращо се на върха на своето могъщество, да покровителства «синовете» си, определяйки външната и вътрешната политика на страната. Когато обаче Андраш II (1205 — 1235) заел трона и братската борба в същност се прекратила, голямата промяна — разлагането на кралската окръжна система — станала напълно очевидна.

Подаряването на кралски имения било започнало още през XI в. Братоубийствените борби ускорили този иначе естествен процес. Имре и Андраш подарявали вече и цели окръзи. «Мярката на кралските дарения е липсата на всякаква мярка» — пише в една тогавашна грамота. Духовитият парадокс отразява, разбира се, едно действително положение независимо от това, че обществото се раздвижило и се явили много трудно разрешими въпроси, поради което последвали бурни стълкновения.

Преди всичко кралската хазна (още от векове тя била държавна хазна) по някакъв начин трябвало да компенсира загубата на доходите от подарените имения. От друга страна, постоянните войни и все по-големият разкош и без това изисквали нови постъпления. Вместо по-раншните натурални доходи кралят предпочитал паричните постъпления. Икономическият живот по това време бил все още много примитивен. Малко пари имало в обръщение, тъй като всяко село, всяко едро земевладение почти всичко си произвеждало само, търговската размяна била оскъдна, производството за пазара било незначително. Андраш II се опитал да оправи положението с постоянно обезценяване на парите. Той използвал кралското право за сечене на пари и монетите от скъпоценни метали с всяка измината година ставали по-дребни, по-тънки. Освен това в непрекъснатите си усилия да преодолява паричната оскъдица кралят предоставил на еврейските и мохамеданските откупчици обмитяването и продажбата на солта (тя била най-важната, употребявана от всички подправка). Откупчиците използвали докрай възможностите и най-безчовечно изнудвали населението — нещо, което предизвикало всеобщо огорчение.

Даренията увеличили апетита и на едрите феодали за имения и власт. Те образували фракции и водели най-ожесточена борба помежду си. Пристигналите в страната сънародници на кралицата-немкиня (немци от Меран, бел. пр.) разпалили още повече страстите. Унгарските господари не могли да се помирят с такива съперници — неканени гости чужденци, които «пасели от богатството на страната», и под ръководството на надор Банк и ишпан Петър скроили заговор. В 1213 г., когато крал Андраш воювал някъде към Галич, те нападнали в горите на възвишението Пилиш забавляващите се с лов приближени на краля и изтрепали чуждите рицари, като заедно с тях умъртвили и кралицата (това събитие е отразено в творбата на Йожеф Катона в безсмъртния «Банк Бан» с измислената трагедия на Мелинда11).

Характерно е за слабостта на кралската власт, че във връзка с това Андраш успял да се наложи да бъде набучен на кол единствен само ишпан Петър, докато другите заговорници останали ненаказани. Безредиците се увеличили още повече през 1217 г., когато след неколкократното настояване на папата кралят трябвало да води кръстоносен поход. И докато Андраш II безрезултатно пътувал до Обетованата земя, за което получил прозвището «крал Ерусалимски», господарите в страната — «църковните и светските, се съревновавали в злото».

Изнудванията на откупчиците и самовластието на едрите земевладелци огорчавали не само селяните от някогашните кралски имения, а и дворяните с по-малки имения, наричани по това време още «слуги на краля» (лат. servientes regis), тъй като били задължени да изпълняват военна служба само на краля. След като обаче голямата част от кралските окръзи отишла в ръцете на феодалите, имало опасност «кралските слуги» да загубят благополучното си положение и да бъдат принудени да служат на едрите земевладелци. Това се отнасяло в много по-голяма степен за някогашните военнослужещи в кралските крепости и за техните началници (варйобаг).

Общото недоволство прераствало в цяло движение. През пролетта на 1222 г. според хрониста в «деня на кралското правосъдие» в Секешфехервар «огромно мнозинство» посрещнало краля и го принудило да издаде т. нар. Златна була. Това било официална грамота, написана на пергамент и подпечатана със златен висящ печат. Макар че била издадена в 7 екземпляра, до нас не е достигнал нито един оригинал; познаваме я само от по-късни преписи. Златната була укрепвала главно правата (личната свобода и освобождаването от данък) на сервиензите, на дребното дворянство. Няколко нейни точки били в интерес и на потиснатите (тя забранила да се дава под наем събирането на данъците, сеченето на монети, обмитяването, търговията със сол; ограничила произволите на самовластните ишпани; на епископите забранила да искат десятъка в пари, ако е по-удобно той да се изплаща в натура). Едрите феодали, които застанали начело на съпротивата, кралят се опитал да разоръжи с обещания, че чужденците нямало да получат имения и рангове и, общо взето, ще се отнеме правото на който и да било знатен да изпълнява повече от една длъжност. Според твърде много коментираната по-късно «Заключителна част за съпротивата», в случай че кралят или потомците му нарушават писаното в Златната була, то знатните на страната могат «заедно и поотделно, сега й в бъдеще вечно да се противопоставят и да опровергават нас и нашите потомци свободно, без да бъдат уличавани за това в греха на Изневярата».

 

Татарското нашествие

 

Докато Андраш II търсел, макар и без особен успех, ново разрешение на проблемите, синът му Бела IV (1235-1270) издигнал за свой идеал дядо си — стария крал Бела. Царуването той започнал със строго търсене на отговорност от съветниците на баща си: кой със зениците на очите си, кой със затвор, кой със заточение или с имота си заплатил за извършени простъпки. Той се опитал да подигне кралския си авторитет и с това, че забранил да влизат направо при него и изгорил столовете, използвани от кралския съвет, та да не може никой да седне в негово присъствие. Най-чувствително обаче засегнало едрите феодали намерението на Бела IV да си възвърне обратно старите имения, които по-рано принадлежали на кралските крепости. Скоро кралски комисии тръгнали да обикалят страната, за да вземат обратно «излишните и безполезните дарения».

Голяма буря предизвикало решението на Бела IV да пусне в страната бягащите от татарите кумани (около 40 000 семейства). Куманите, които напомняли за някогашните маджари от времето на завоюването на страната, получили паша за своите стада и хергелета в най-рядко заселените области на Голямата унгарска равнина. Не е трудно да си представим колко вреди и ядове е причинил на унгарците този скитнически полуномадски пастирски народ.

Тъкмо когато противоречията между господарите едри земевладелци прераснали във формена война, страната се озовала пред неочаквана катастрофа — татарското нашествие. Полуномадските племена на далечните монголски пусти едва в първите години на XIII в. били обединени от Тимуджин (прословутия Чингис хан); в 1240 г. те завзели най-големия и най-хубавия руски град Киев, а в 1241 г. започнали да преминават Карпатите. Според данните на средновековните хронисти техният брой бил невероятно голям — около 500 000, но тази цифра по-скоро показва колко голям и основателен е бил страхът пред опасността.

2Бела IV имал вести за приближаващото нападение на татарите още от по-рано и отчаяно търсел помощ. Той се обърнал към двата най-големи колоса на християнския свят — към папата (Григорнй IX) и към императора (Фридрих II), ала без резултат, тъй като те продължавали взаимните борби и оставили Унгария на произвола на съдбата. Още по-лошо било, че и унгарските феодали не проявили загриженост пред сериозно надвисналата опасност. Бела безрезултатно карал да обикалят според древния обичай кървавата сабя. Само малцина пристигнали в устроения край Пеща лагер. Смущението се увеличило, когато в часовете на най-голямата опасност господарите отправили своите войски срещу куманите, обявявайки ги за татарски шпиони. Те заклали техния крал Кьотьон и куманите, след като опустошили цялата територия отвъд Тиса, напуснали страната.

Тогава вече към Пеща приближавали първите части на татарите. Препускащата след тях главна армия водел самият хан Бату, внук на големия завоевател на света. След преминаването на Руската врата (прохода Верецке) той се насочил към р. Тиса. Един от неговите витязи, след като подчинил Полша и Силезия, нахлул в страната от северозапад, а друг — откъм Трансилвания.

Решаващата битка се разиграла край р. Шайо, близо до гр. Мохи, при много неблагоприятно за унгарците положение. Унгарският лагер бил притиснат в толкова малък участък, че «влязъл в истинска мрежа», и това много добре схванал врагът, който се криел на другия бряг на р. Шайо. Освен това част от феодалите като че желаели поражението на краля. И това поражение не закъсняло. След като симулирал преминаване на реката, врагът нападнал от съвсем друга позиция. Страхотен град от стрели, камъни, щикове и горящи факли се изсипал върху забъркания, останал без единно ръководство унгарски лагер. Само малцина, между които и кралят, успели да се измъкнат от обръча на татарите.

3Бела IV избягал при съседния австрийски херцог Фридрих Войнствения, а после потърсил спасение в замъка Трау в Далмация, за да не попадне в ръцете на татарите и за да не трябва да поема задължение за плащане на данък. Страната обаче била оставена на произвола на нашествениците, които я опустошили, обрали я, голяма част от населението избили или превърнали в роби. През януари 1242 г. те преминали замръзналия Дунав и подложили отвъдните области на катастрофални разрушения. Само няколко замъка могли да се защитят. Не е чудно, че един тогавашен баварски хронист записал: «В тази година татарите унищожиха Унгария след 350-годишното ѝ съществуване.»

През лятото на 1242 г. унищожителната вълна се оттеглила. В ограбената страна хазяйничели зверове и върлували разбойнически феодали. Поразяваща е картината, която рисува по този повод свещеникът от Нагварад — Рогерий (италианец), който преживял ужасните събития и заедно със слугата си успял да избяга от татарски плен: «Започнахме да скитаме из безлюдната, празна земя... Само кулите на църквите бяха водещите ни знаци. . . Пътищата и пътеките бяха заличени и треви и плевели растяха по тях. Накрая с големи мъки на осмия ден излязохме от гората и стигнахме до града Гюлафехервар (дн. Алба Юлия, бел. пр.), в който нищо друго не се намираше освен костите и черепите на убитите и разрушените, разпилените стени на църквите и палатите.»

 

Възстановяването на страната след татарското нашествие

 

Главните въпроси, които трябвало да разрешава Бела IV, след като се завърнал в разорената страна, били свързани с нейното възстановяване и с отстраняването на татарската опасност. За щастие татарското нашествие не траяло дълго и въпреки че причинило много тежки загуби (преданието вероятно прекалява по отношение на загубите), страната бързо се възстановявала. Селяните отново построили своите примитивни селца, а там, където населението намаляло много, били изпращани нови заселници.

По отбранителни съображения Бела IV скъсал с предишната си външна и вътрешна политика. Тъй като по време на голямата опасност получавал от Запад само обещания, той разбрал, че в случай на ново татарско нашествие може да разчита само на руснаците. Ето защо изоставил традиционната нападателна политика спрямо Галич и се съюзил с галицкия княз. Още по-радикален е преломът във вътрешната му политика. За да поощри изграждането на замъци, той подарявал имения на приближените си. В това отношение и сам дал пример: кулата на Шаламон във Вишеград и Червената кула в Шарошпатак и днес свидетелстват за това.

Освен изграждането на цяла система от замъци голямо значение имала и насърчителната политика на Бела IV за развитието на градовете. Той дал привилегии на по-развитите тържища, освободил ги от властта на ишпаните, осигурил им безмитна търговия и право на свободно избиране на кмет и съвет.

На ковчежника си, на завеждащия кралските финанси (тарнок-мещер) възложил върховния контрол над градовете. Така се образували т. нар. свободни, кралски градове: първо Секешфехервар и Естергом, любими седалища на кралете от династията на Арпадите, после — Пеща, Буда, Шопрон, Пожон, Нагсомбат (дн. Трнава) и много други градове. Бела IV обезпечил градски права и на рудничарските селища, най-голямо значение от които добили центровете със сребърна руда — Шелмецбаня (дн. Банска Щиавница), и Бестерцебаня (дн. Банска Бистрица).

Строежите на замъци и даренията непрекъснато увеличавали властта на едрите земевладелци, т. е. на бароните, както те започнали да се наричат през втората половина на XIII в. С развитието на градовете и с привличането на куманите кралят се стремял отново да укрепи собственото си положение. По-дребните земевладелци — кралските сервиензи, които започнали да се наричат благородници (както преди се наричали само едрите земевладелци), прибягнали до образуването на дворянски окръзи — органи на тяхното самоуправление, чрез които се опитвали да укрепят положението си. Първите наченки на това се явили още преди татарското нашествие, докато през втората половина на XIII в. един след друг се образували дворянски окръзи (просъществували чак до 1848 г.). Кралят назначил управници — ишпани, които оглавили окръзите (тях по-късно ги наричали фьоишпани — главни управители). От своята среда благородниците избирали съдии за правосъдието. Съдията се наричал салгабиро — съдия на слугите (наименованието подсеща за по-раншното положение, когато дребните дворяни се наричали «слуги на краля»).

За нарасналата власт на бароните, на едрите земевладелци свидетелстват и останалите от тази епоха постройки в романски стил, които не отстъпват на кралските и на църковните сгради. В центъра на семейно-родовите имения те основавали манастири и изграждали т. нар. семейни църкви. В началото на XIII в. е изградена църквата в Лебен; църквата в с. Як, построена след татарското нашествие, е извънредно богато украсена със скулптурни творби, а църквата в Жамбек и сега с развалините си дава облик на околността.

Семейно-родовата църква, където господарят и семейството имали отделени специални места, изразявала богатството на земевладелеца. Истинският символ на властта на едрия земевладелец бил замъкът. Къщите в околните села били повечето землянки, състоящи се от едно помещение, където очите сълзели от пушека на огнището. Не е трудно да си представим какъв респект е внушавал замъкът, издигнат в най-високата точка на околността. Замъкът през XIII в. представлявал жилищна кула. Каква огромна канара е била тя, можем да разберем, като вземем под внимание данните за кулата на Шаламон. Основата ѝ е 360 м2, което е равно на осем двустайни апартамента, височината на нейните 7 етажа е 31 м, а дебелината на стените отдолу е повече от 3 м.

В мазето на жилищната кула непременно имало кладенец даже и при положение, че се намирала на планински връх. Партера използвали за склад. На първия етаж живеела охраната. Натам водела външна, лекоподвижна стълба. Там бил и входът за жилищната кула. На първия етаж нямало прозорци, а само няколко отвърстия-бойници за стрелците (тогава още нямало топове и пушки). Вътрешна витлообразна стълба водела от първия към по-горните етажи, вторият от които обикновено бил на господаря, а на третия етаж се настанявали жените — членове на семейството. Вътрешното обзавеждане на жилищните кули било относително просто, бихме казали, примитивно, обаче в тях съхранявали много ценни накити — произведения на развитото златарско изкуство. Господарят, разбира се, по-зорко и от накитите пазел грамотата, която му осигурявала особените привилегии, властта и богатството на дарените му имения.

640px Diosgyor castleЖилищните кули и епископските седалища се смятали за укрепени места и крепости, а също така и обградените със стени манастири превъзходно обезпечавали сигурността на църковните и светските господари. Но всичко това увеличавало техните разходи. За задоволяване на все по-растящите си претенции земевладелците обременявали селячеството с многократни кираджийски тегоби, с плащането и на парични данъци освен натуралните. Това предизвикало остра съпротива от страна на крепостното селячество, за която благоприятствало и обстоятелството, че особено след татарското нашествие едрите земевладелци изпитвали постоянна липса на работна сила.

През 50-те години на XIII в. ту едно, ту друго село отказвало да изпълнява задълженията си. Една римувана хроника съобщава, че Шмарагд, кардиналът от Калоча, бил убит «от жестоките ръце на слугите си». Тези изолирани движения нямали особени резултати. По-ефикасно се оказало практикуваното през 60-те — 70-те години масово бягство. По този начин народът на цели села неведнъж се опитвал да се отърве от «голямата и трудна работа и служба». Обикновено бягали нощем. Със себе  си откарвали малкото на брой животинчета, лесно разглобяемите си къщурки, направени от дърво или тръстика, измазана с глина. Бегълците отивали в именията на земевладелец, който им осигурявал по-благоприятни условия, а крепостните занаятчии се насочвали към градовете.

Борбата на крепостните не останала без резултат. Земевладелците били принудени да намаляват тегобите, защото, както четем в грамотата от 1270 г. на манастира край Тихан, «броят им (на крепостните) напоследък много намаля». Още по-значителна била промяната в това отношение, че тегобите на крепостните постепенно се унифицирали. Заедно с това и самите крепостни се формирали като единно съсловие, т. е. все по-незначителни ставали различията между някогашните свободни хора, слугуващи народностни групи, и «вечни крепостни». До края на XIII в. тези «вечни крепостни» (някогашни роби и др.) фактически извоювали най-същественото право — правото на свободно преместване, от което по-преди били лишени.

 

X

Right Click

No right click