Зараждане на концепцията за ирландска нация в контекста на англо-ирландските отношения XIV-XV в.

Написана от Тенчо Карагьозов
Посещения: 517

 

 

Battle of Bannockburn

Изследването на историята на средновековна Ирландия и реконструкцията на събитията, които рамкират развитието на страната през XIV – XV в. позволяват интересни разсъждения по посока на проявите на т. нар. „протонационализъм“ сред средновековните общества. Противоречията, в които влизат две от водещите общности в Лордството - fir Erenn и medie nacionis – създават интересен прецедент в историята на Британските острови и повдигат въпроса за наличието на две нации, носители на собствена специфика и отличителни особености, частично вписващи се в съвременните разбирания за това що е национализъм.

От завоеванието на Хенри II през 1171 г. до 1541 г., когато ирландският парламент обявява Хенри VIII за „крал на Ирландия“, англо-ирландските отношения стъпват върху факта, че английският крал е лорд на Ирландия – във всички харти и официални писма, издавани от канцеларията му, той се титулува Rex Anglie, Dominus Hibernie. Разглеждайки ирландските земи като свой dominium, английската корона се ангажира с гарантирането на защитата на своите поданици и осигуряването на тяхното благоденствие – отговорност, която въпреки всички превратности, остава валидна до края на Средните векове. Формираната в резултат от завоеванието communitas Hibernie е доста разнородна във всяко едно отношение, от края на XII в. и през XIII в. монархическият институт тенденциозно прави опит за разграничаването на заселниците и местните ирландци, като средство за упражняването на по-голям контрол над двете групи и за разширяването на кралския контрол. Така към XIV – XV в. в завладените територии се оформят две отделни общности, носители на отделни идентичности и използващи специфични „протонационални“ митове за самоидентификация.

Още от VII в. ирландците започват да формират представата за себе си, като за притежатели на идентичност, носеща своя специфика, която ги разграничава от другите. Тази своеобразна посвоему самоидентификация заляга и в основата на англо-ирландските отношения след завладяването на Ирландия през XII в. От една страна англичаните започват да гледат на ирландците като „врагове“ (inimici), а от друга в очите на ирландците новодошлите са чужденци, напълно противоположни на т. нар. merus Hibernicus. Така се оформят линиите на противоречие между двете общности, взаимната „расова“ ненавист спомага за изострянето на чувството за идентичност, както сред англичаните, така и сред ирландците, съдействайки по този начин за засилването на разделението помежду им.1 „От завоеванието“, както споменава една ирландска петиция през 50-те години на XIV в., „има два типа хора в Ирландия и те все още са англичаните и ирландците“.2 Още със създаването на Tiarnas na hÉireann или Лордство Ирландия през 1169 – 1171 г., посредством лостовете на администрацията, англичаните предефинират положението на ирландците и съдействат за обособяването им в своеобразна национална общност, което пък от своя страна очертава рамката и на т. нар. medie nacionis.

Англо-ирландският политолог и историк Бенедикт Андерсън представя нациите и националните идентичност като „въобразени политически общност“, той концептуализира нацията и появата ѝ като модерен феномен, чийто произход може да е съотнесе към времето на Просвещението. По неговите думи политическите общности могат да бъдат въобразени под формата на нации едва след края на средновековния период. Националните представи унаследяват и израстват от онези религиозни общности и династични владения, които преди това осигуряват водещите форми на колективната представа. Съгласно неговото виждане „мисълта за нация“ не е възможна за средновековния християнски ум, който „няма концепция за историята като безкрайна верига от причини и резултати или като радикално разделение между минало и настояще“.3 От друга страна обаче други автори, като Катлин Дейвис, прокарват виждането, че въобразената национална идентичност не е ограничена само до определени исторически условия като печатна култура, демокрация, капитализъм и секуларизация.4

301px Book of Ballymote 170vВ подкрепа на това твърдение идват сведенията в т. нар. Auraceipt na nÉces („Буквар на учените“) от VII в., чийто авторство се приписва на граматика Лонгарад. В него се съдържа една интересна легенда за т. нар. bérla Féne или езика на ирландците. Според него, изправен пред объркването от многото езици във Вавилонската кула, Фений Фарсайд (легендарен цар на Скития, който се появява в различните версии на ирландската митология) изпраща група от учени да „съберат най-доброто, най-същественото и най-красноречивото от всеки език“, създавайки на база на донесените му лингвистични елементи ирландския език. Според предадения мит, bérla Féne се създава с идеята да се запази Божието слово, гарантирайки по този начин специално място на ирландците (fir Erenn) в юдео-християнската история. По този начин те са представени като различни от останалите европейски народи, като се отличават и обединяват от определен език, произход, култура и притежанието на определена територия – историята поместена в Auraceipt na nÉces също така проследява миграцията и усядането в географското пространство на Ирландия.5 Част от изследователите се обединяват около становището, че именно тук се крие най-ранното сведения за идеята за ирландска нация, налице е пример за създаването на национален мит. Поставен в контекста на отношението с англичаните, този мит служи за валидирането на съществуването на ирландската нация, разполагаща със свои собствени граници, норми, ценности и институции. В същата насока са и теоретичните постановки на Джон Покок, който твърди, че нацията е символично образувание, което е групирано в разнообразие от социални институции и дейности, много от които разполагат със собствено минало, но въпреки това „нацията“ привлича митове и символични истории, предполагайки едно общо минало, което може и не може да бъде свързано с институционалното минало.6

Въпреки липсата на ирландски централизирани управленски структури, на политическо образувание и институции, в годините след завоеванието до създаването на кралство Ирландия през 1541 г., са налице някои сведения за национално чувство и национален дискурс, създаван както от местните ирландци и англосаксонците, така и от английските преселници. През първия етап от колонизацията, тесните връзки между англо-нормандските заселници, краля и метрополията затрудняват опитите за отличаването на отделна колониална идентичност сред заселниците.7 Едва през XIV в. с нарастването на властта на отделните барони, връзките между заселниците и короната отслабват, което от своя страна води до рязък обрат в англо-ирландските отношения.

През 1317 г.  в контекста на кампанията на Едуар Брус срещу Ирландия, група от ирландски магнати изпращат ремонстрация до папа Йоан XXII, в която изразяват недоволството си от англичаните в Ирландия. Оценявайки, че тесните връзки на Папството с английските владетели са ги подтикнали към „mordaci et viperea Anglorum detraccione et iniqua minusque vera suggestion“ („язвителни и отровни клевети, както и нечестни и лишени от истина нападки от страна на англичаните“) към ирландците, предводителите на северните кланове Uí Néill решават да изпратят собствена петиция до Курията.8 Реално чрез нея те отхвърлят валидността на прочутата папска була  Laudabiliter  от 1155 г., позволяваща на английските крале да упражняват контрол върху Ирландия и да налагат Григорианските реформи над полуавтономната християнска църква там. Част от текста предава следната информация: „… Английските обитатели на нашата земя, които наричат себе си medie nacionis, са толкова различни от англичаните в Англия и от останалите нации…“9 Изследователите се обединяват около твърдението, че това е първото и единствено споменаване на термина medie nacionis, който изглежда се употребява по посока на англо-ирландците („англичаните от Ирландия“), които започват да гледат на себе си като на отделна нация. Ремонстрацията пряко обвинява английските колонисти в Ирландия, че са тиранизирали ирландците. Що се отнася до термина natio, в късносредновековна Ирландия, не само в наративните източници, но и в юридическите документи, той продължава да се използва в стария смисъл на familia или gens. В същото време обаче има и известно количество сведения, които доказват използването на „нация“ в по-съвременен смисъл. През 1325 г. предложения за реформа в ирландската църква правят ясно разграничение между две нации в лордството, англичани и ирландци, като дори изрично се посочват и gentes Hibernie nationis („родовете на ирландската нация“).10 През 1389 г. пък епископът на Килало е наричан често merus Hibernicus et de natione inimica („чистокръвен ирландец и от неприятелска нация“).11

Интересно в тази насока е и писмото на шотландския крал Робърт I до ирландските лордове, липсва конкретна датировка, но то може да се постави в контекста на организираната кампания срещу Ирландия.

„До всички крале на Ирландия, прелатите и клира, и до обитателите на цяла Ирландия, нашите приятели, поздрави.

Като се има предвид, че ние и вие, нашия народ и вашия народ, свободни в миналото, споделят един и същи национален произход, сме подтикнати да се обединим по-ревностно и искрено в едно приятелство, основано на общия език и общите традиции… искреното приятелство между нас и вас трябва да бъде поддържано и подсилено, така че, ако Бог желае, да бъде възвърната предишната свобода на нашата нация…“12

Atlas Van der Hagen KW1049B11 048 HIBERNIAE REGNUM tam in praecipuas ULTONIAE CONNACIAE LAGENIAE et MOMONIAE quam in minores earundem Provincias et Ditiones subjacentes peraccurat divisumЦеленасоченото свързване на ирландците и шотландците в една нация преследва единствено политически цели с оглед програмата на Брус за обединението на двата народа под неговата власт в борбата срещу англичаните. Писмото акцентира върху фундаменталните връзки между Ирландия (Major Scotia) и Шотландия (Minor Scotia) на база езика, традициите, кръвта, както и върху факта, че всички крале на Minor Scotia  извеждат древния си произход от Major Scotia, докато ирландците и англичаните „изпитват естествена неприязън едни към други“ (quandam enim naturalem inimiciciam habemus invicem ex mutua), водеща началото си от вековете на взаимно избиване, както и се различават едни от други „по начина си на живот, на изказ и традиции“ (in condicionibus et lingua [...] aliisque).13 Независимо от това обаче този пример е показателен за възможността за употребяването на концепцията за нация през Средните векове на база общия произход и езика. Като аргумент в тази насока може да послужи определението на Джеймс Келас, което представя едно консенсусно виждане за това що е нация и какви са нейните характеристики. Според него нациите имат „обективни“ характеристики, които могат да включват територия, език, религия или общ произход, но и „субективни“ характеристики, а именно съзнанието за националност и принадлежността към нея.14 Писмото на Брус е и проекция на засиленото национално чувство сред шотландците и желанието им за независимост от контрола на Англия, ясно изразени в т. нар. Declaratio Arbroathis от 6 април 1320 г. Вероятно най-важният пасаж от нея, доказваш това, е следният:

„… Защото, стига поне стотина от нас да останат живи, ние никога и при никакви условия не ще се върнем под английска власт. Ние се борим не за слава, богатства и почести, а за свобода – само за това, от което нито един достоен човек не би се отказал и би дал живота си…“15

Погледнати от перспективата на местните ирландци, „англичаните от Ирландия“ са именно medie nacionis, тъй като не са нито изцяло англичани, нито пък принадлежат към техните среди. Същото е и отношението към тях от страна на англичаните, което се потвърждава и от упоменаването на англо-ирландците в английските хроники като Hibernici. Адам от Уск (ок. 1352 - 1430) например нарича Ibernienses всички хора, родени в Ирландия, когато си припомня как им е било заповядано да напуснат Англия през 1413 г.16 В същия смисъл наименованието е употребено и от бенедиктинския монах Томас Уолсингам (у. 1422). От тук и логичното заключение, че отношението на англичаните към англо-ирландците е отново като към medie nacionis.

В тази насока свидетелстват и т. нар. Статути от Килкени, прокарани от Едуард III (1327 - 1377) на ирландския парламент през 1366 г.:

„Вземайки предвид завладяването на земята на Ирландия и за дълго време след това, англичаните от тази земя използваха английския език, начина на езда и облекло, и бяха управлявани и напътствани… от английския закон… сега, много от англичаните на тази земя, забравяйки английския говор, външния вид, начина на езда, традициите и обичаите, живеят и се държат съгласно обичаите, външния вид и езика на ирландските врагове, също така са сключили, както много бракове и съюзи помежду си, така и с ирландските врагове; поради което тази земя, васалния народ, английския език, подчинението дължимо към нашия крал и английските закони са отслабени, а ирландските врагове въздигнати, както не е редно.“17

Предадената в преамбюла информация на практика показва наличието на една общност от заселници с английски корени, придобила исторически облик, поставена в контрапункт и застрашена от тази на ирландците. Важно е да се отбележи, че упоменатите бракове и съюзи помежду им не трябва да се разглеждат като новост или феномен през XIV в., тъй като на база формирането на кръвни връзки се организира живота в Лордство Ирландия още непосредствено след завоеванието. Основната цел на статутите обаче е да се наложи английската култура сред англо-ирландците. Серия от постановления правят опит да регламентират начина им на живот, забранявайки браковете между местни ирландци и местни англичани, както и използването на ирландски имена и дрехи. Разпоредено е „да не се прави разграничение между англичаните родени в Ирландия и англичаните родени в Англия, обръщайки се към тях като Englishobbe или Irishdogg, а да бъдат наричани с едно име – английските васали на нашия сеньор краля“.18

Килкенските статути остават в сила за повече от два века, след прокарването им през ноември 1366 г. Те целят да изкоренят социалната, културната и политическата „изроденост“ (или т. нар. gaelicization) на англо-ирландската общност, особено сред онези живеещи на границата на действителната английска власт.19 На практика те маркира провала на завоеванието, местните ирландци от своя страна също допринасят за утвърждаването на разделението, докато от английска гледна точка нито една област или население нямат чисто английска характер, освен ако не са включени в системата на графствата. Именно поради това започва третирането на ирландците като безправна общност, те са лишени от правото да притежават и наследяват земя, както и да заемат различни административни длъжности. Ирландците от своя страна познават добре разликата между „свободните раси“ („saor-chlanna“) и „несвободните раси“ („daor-chlanna“) в собственото си обичайно право, но игнорират или не разбират механизмите на кралското или феодалното право, което има способността да ги унищожи.20 За колонистите Килкенските статути се превръща в своеобразна „Велика харта“, поради и което до края на Средновековието са постоянно преиздавани с идеята да гарантират привилегиите им.

Независимо от направените опити, липсата на ресурси не позволява на английската корона да ги приложи напълно, което от своя страна позволява цялостното отчуждаване между двете „раси“ – значителна част от англо-ирландците възприемат изцяло ирландската култура и биват асимилирани, започвайки да се идентифицират в по-голяма степен със своите предшественици, участвали в завоеванието. За тях Ирландия се превръща в patria. Въпреки че се запазва мрежата от лични, институционални и културни контакти, свързващи заселниците и метрополията, някъде към началото на XIV в. се полагат основите на отделна англо-ирландска политическа единица – политическа общност, който идентифицира себе си повече с Лордството, отколкото с метрополията и двора.21

Към времето на пристигането на Ричард от Йорк в Ирландия в средата на 50-те години в контекста на т. нар. „Война на розите“, състоянието на английските позиции е изключително тежко, като единствено в „земята на мира“ или „покорни графства“ все още се запазва английският език и обичайното право. В останалата част от Ирландия дошлите в края на XII в. англо-нормани все повече се обвързват с келтската култура и начин на живот, отказвайки да полагат клетва за вярност, да изплащат дължимото към короната, да възприемат местното ирландско право и да практикуват воденето на частни войни. Успоредно с това настъпват разногласия сред ръководните кадри в Дъблинската администрация, формира се искането за самоуправление по линия на по-късното движение за  т. нар. Home Rule. В цел на тази партия сред англичаните се превръща искането за управлението на колонията от родените в Ирландия; „англичаните по рождение“ се превръщат във врагове на „англичаните по кръв“; шепа благородници си поставят за цел да контролират управлението в името на един ограничен по своята същност англо-ирландски патриотизъм.22

Най-известния случай, в който англо-ирландците дават глас на чувството си за принадлежност и идентификация със земята на Ирландия е парламента от 1460 г., когато те заявяват следното:

„… земята на Ирландия е, и винаги е била, корпоративна по силата на древните закони и обичаи, освободена от бремето на който и да било специален закон на английското кралство, с изключение на онези закони приети, утвърдени и провъзгласени от светските и духовните барони и общините на великия съвет и парламента…“23

С това решение на практика англо-ирландците предявяват искане за независимост от парламента на Англия, цели се утвърждаване на превъзходството на традициите на Ирландия и се подчертава разделението между англичаните от Англия и т. нар. medie nacionis. Освен това постановлението има и революционен характер, тъй като отхвърля не само тежестта на английското законодателство в Ирландия, но и ограничава властта на краля, действаща посредством лостовете на кралската администрация в Англия.24 Въпреки видното обособяване на отделна идентичност сред англо-ирландците, тяхното отношение към местните ирландци като естествени врагове, стоящи по-долу във всяко едно отношение се запазва и продължава да доминира в отношенията помежду им.

Durer Irish 16thCНепосредствено след завоеванието fir Erenn навлизат в обсега на английската корона като „врагове“ (inimici). Още през 1172 г. папа Александър III възхвалява Хенри, че е „подчинил на своята власт тези хора, варвари по своята същност, нецивилизовани и невежи към Божествения закон“, допълнително описвайки ирландците като народ „изоставил всяка почит към християнската вяра и добродетели“, а завоеванието на Хенри като покаяние, което ще му спечели „короната на вечността“.25 Така очертани тези карикатури на практика изолират „келтските“ култури в Ирландия, Шотландия и Уелс, наложена им е стигма на варварски народи, които трябва да бъдат цивилизовани от норманите и техните наследници. Да бъдеш чистокръвен ирландец (merus Hibernicus) означава да бъде враг.26 Постепенно се изгражда концепцията за ирландците като gentes indomitas („неуправляеми“, „диви“) и gentes bestiales („скверен народ“). Интересното е, че същият термин се използва от крал Едуард II в отговор на ирландската ремонстрация от 1317 г.: той информира папата, че по-голямата част от Кашълския диоцез се ситуира сред ирландците, които са homines bestiales et indoctos („скверни и необразовани“).27 Честото повтаряне на тези прилагателни в официалните архиви на администрацията идват да покажат, че това е типичен термин за дефинирането на онези ирландци, които остават извън васалната зависимост към краля на Англия. Още от средата на XIII в. ирландците са поставени извън системата на общото английско право и на практика получават статута на чужденци. А към края на XV в. двата термина – ирландец и враг – вече са неразривно свързани и взаимноизключващи се.

Очертаните дотук специфики в развитието на двете общности поставя въпрос дали всъщност е имало две отделни нации в Ирландия. Отговорът на въпрос вероятно се крие в провелите се дискусии на събора в Констанц от 1415 г., когато терминът ‘natio’ е употребен почти в съвременния смисъл на думата. Свикан с идеята да сложи край на т. нар. „Велика западна схизма“ от 1378 г., неговите заседания се организират на базата на отделни нации, разполагащи с председател, представители и нотарий. В хода на разразилия се англо-френски спор по време на дискусиите се изброяват следните характеристики на нацията:

„… дали под нация се разбира определена група от хора, отделена от другите посредством кръвната връзка и склонността към единство или от особеностите на езика, най-сигурният и позитивен знак и същност на нацията е в божественото и човешкото право… или под нация трябва да се разбира, както трябва да е, територията равна на тази на френската нация…“28

Тези характеристики очертани от спора на събора могат да бъдат приложени както към местните ирландци, така и към англо-ирландците. Както езика, така и територията са два от елемента, които и двете „нации“ използват за да се самоидентифицират и разграничат, както едни от други, така и от англичаните. В същата насока действа и „кръвната връзка и склонността към единство“, която се изразява преди всичко посредством силната антипатия към ирландците и видимото чувство за превъзходство над тях. В случая с ирландците, интересното е и че се очертават рамките на едно религиозно различие, предшестващо Реформацията. Използването на термините ecclesia inter Hibernicos („църква сред ирландците“) ecclesia inter Anglicos („църква сред англичаните“) в църковните регистри свидетелства за това разделение.29 Още в края на XII в. скоро след като им дава апостолическата си благословия, римския понтифекс остро порицава църквата в Ирландия, че е позволила моралния и духовния упадък на подопечните и хора. Тази папска пропаганда срещу ирландците е мотивирана преди всичко от териториалните аспирации на английската корона и амбициите на Римската курия за първостепенна роля в християнския свят.

Същата линия на развитие следват и събитията, които се разиграват през 1328 г. Те се явяват отговор от страна на англо-ирландците към ремонстрацията от 1317 г. По това време францисканецът Ричард Ледред (у. 1360/61) в качеството си на епископ на Осори развива активна дейност в посока „лов на еретици“ и се превръща в централна фигура в т. нар. „Процес срещу килкенските вещици“ от 1324 г. Възприемайки неговата тактика, част от представителите на medie nacionis издигат на клада местен ирландец на име Адам Дъф О’Тул, обвинявайки го, че се е отвърнал от християнството и използват смъртта му като претекст да отправят апел към папата да организира кръстоносен поход в помощ на англичаните и англо-ирландците. В писмо до папа Йоан XXII те перифразират булата Laudabiliter и напомнят на понтифекса, че Адриан е дал Ирландия на Хенри II за да разшири границите на християнството, докато сега „в същата тази ирландска земя, са се надигнали ерес и разногласия, разпространяващи се сред ирландците, светотатствен и неуправляем народ, враждебен към Бог и човечеството“ (in eadem terra Hibernie pullulavit et pullulat heresis ac discentio inter Hibernicos, gentes indomitas, Dei et hominis inimicos, [et] sacrilegos).30

Зад това прозира преди всичко страхът от възприемането на ирландската култура, език и традиции от местните англо-ирландци. Изпратеното до Рим писмо индиректно асоциира ереста на О’Тул с това да бъдеш ирландец. Определянето на fir Erenn като светотатствен народ на практика позволява пряката намеса на Папството за изкореняването на заразата, а тактиката на Ледред, базираща се на обвинения в ерес, се оказва онзи ефективен инструмент за реализирането на поставената цел. Кръстоносен поход така и не е организиран, ключовото обаче е непрякото потвърждение на две отделни „национални“ общности в Ирландия, отличаващи се коренно една от други и стъпващи върху широк набор от доводи за самоидентификация и разграничаване помежду си.

Развитието на отношенията между fir Erenn и medie nacionis, продукт на историческите условия в Ирландия, създават уникалната възможност за изследването на корените на съвременния национализъм в Европа. Концепцията за ирландска нация, пречупена през призмата на две от водещите общности, намира интересно приложение в серия от ключови събития, които бележат цялостното развитие на communitas Hibernie през XIV – XV в. Макар че не е възможно да се очертаят и отличат аспектите на една единна ирландска нация по това време, редица примери показват начините, по които идеите за нация циркулират, биват „въобразени“ и придобиват очертан облик в средновековния ум, стъпващ на менталност, така далечна, но и в същото време близка до съвременната.

 

1Johnson, L. Nation and Race in Medieval Ireland. In: Concepts of National Identity in the Middle Ages. Leeds Texts and Monographs, 1995, p. 108.
2Davies, R. Presidential Address: The Peoples of Britain and Ireland 1100-1400. I. Identities. In: Transactions of the Royal Historical Society Vol.4, 1994, p. 17.
3Johnson, L. Imagining Communities: Medieval and Modern. In: Concepts of National Identity in the Middle Ages. Leeds Texts and Monographs, 1995, p. 4.
4Davis, K. National Writing in the Ninth Century: A Reminder forPostcolonial Thinking about the Nation. In: Journal of Medieval and Early Modern Studies 28:3, 1998, p. 613.
5Mulligan, A. Ideas of the Irish Nation. In: The Journal of the American Society of Irish Medieval Studies, Vol. 8, 2015, p. 13.
6Johnson, L. Imagining Communities: Medieval and Modern. In: Concepts of National Identity in the Middle Ages. Leeds Texts and Monographs, 1995, p. 6-7.
7Sponsler, C. The Captivity of Henry Chrystede: Froissart’s Chroniques, Ireland, and Fourteenth Centrury Nationalism. In: Imagining a Medieval English Nation. University of Minnesota Press, 2014, p. 309.
8Callan, M. Making Monsters Out of One Another in the Early Fourteenth-Century British Isles. In: Eolas: The Journal of the American Society of Irish Medieval Studies , Vol. 12, 2019, p. 47.
9Watt, D. A History Book for Scots: Selections from Scotichronicon. Birlinn Ltd., 2002, Цит. съч., с. 285: „Anglici enim nostram inhabitantes terram que se vocant mediae nacionis, sic sunt ab Anglicorum de Anglia ceterarumque nacionum moribus alieni…“
10Crooks, P. Government, War and Society in Medieval Ireland. Four Courts Press, 2008, p. 335.
11Пак там, p. 348.
12Nicholson, R. A Sequel to Edward Bruce's Invasion of Ireland. In: The Scottish Historical Review , Apr., Vol. 42, No. 133, Part 1, 1963, Цит. съч., с. 285: „Rex omnibus et singulis regibus Ybernie, prelatis quoque et clero eiusdem, ac incolis tocius Ybernie, nostris amicis, salutem. Cum nos et vos, populus noster et vester, ab olim liberi, ab uno processimus germine nacionis, quos tam lingua communis quam ritus fervencius veniendi sic excitat in amorem grato animo stimulari, dilectos consanguineos nostros… super confederacione amicicie speciais inter nos et vos perpetue connectenda et inviolabiliter observanda, per quam, Deo disponente, nostra nacio in antequam reduci valeat libertatem…“
13Callan, M. Making Monsters Out of One Another in the Early Fourteenth-Century British Isles. In: Eolas: The Journal of the American Society of Irish Medieval Studies , Vol. 12, 2019, p. 50.
14Johnson, L. Imagining Communities: Medieval and Modern. In: Concepts of National Identity in the Middle Ages. Leeds Texts and Monographs, 1995, p. 6.
15Fergusson, J. The Declaration of Arbroath. Edinburgh: Edinburgh University Press, 1970, Цит. съч., с. 6: „… Quia quamdiu Centum ex nobis vivi remanserint, nuncquam Anglorum dominio aliquatenus volumus subigari. Non enim propter gloriam, divicias aut honores ougnamus set propter libertatem solummodo qam Nemo bonus nisi simul cum vita amittit…“.
16Crooks, P. Government, War and Society in Medieval Ireland. Four Courts Press, 2008, p. 338.
17Berry, H. Statutes and Ordinances and Acts of the Parliament of Ireland, King John to Henry V. Printed for his Majesty’s Stationery Office, by Alexander Thom & Co., 1907, p. 430 - 431.
18Crooks, P. Government, War and Society in Medieval Ireland. Four Courts Press, 2008, p. 340.
19Green, D. Lordship and Principality: Colonial Policy in Ireland and Aquitaine in the 1360s. // Journal of British Studies, Vol. 47, No. 1, 2018, p. 12.
20Пак там, с. 102.
21Sponsler, C. The Captivity of Henry Chrystede: Froissart’s Chroniques, Ireland, and Fourteenth Centrury Nationalism. In: Imagining a Medieval English Nation. University of Minnesota Press, 2014, p. 311.
22Curtis, E. Richard, duke of York, as viceroy of Ireland, 1447 - 1460. In: Government, War and Society in Medieval Ireland. Four Courts Press. Dublin: Four Courts Press, 2008, p. 164.
23Berry, Henry. Statute Rolls of the Parliament of Ireland, Henry VI. Printed for his Majesty’s Stationery Office, by Alexander Thom & Co., 1910, p. 643
24Lydon, J. ‘Ireland Corporate of Itself’:  The Parliament of 1460. In: Concepts of National Identity in the Middle Ages. Leeds Texts and Monographs, 1995, p. 106.
25Callan, M. Making Monsters Out of One Another in the Early Fourteenth-Century British Isles. In: Eolas: The Journal of the American Society of Irish Medieval Studies , Vol. 12, 2019, p. 46.
26Lydon, J. Nation and Race in Medieval Ireland. In: History Ireland, Vol. 3, No. 2, 1995, p. 10.
27Crooks, P. Government, War and Society in Medieval Ireland. Four Courts Press, 2008, p. 346.
28Loomis, L. Nationality at the Council of Constance: An Anglo-French Dispute. The American Historical Review, Vol. 44, No. 3, 1939, Цит. съч., с. 285: „… sive sumatur natio ut gens secundum cognationem et collectionem ab alia distincta, sive secundum diversitatem linguarum, quae maximam et verissimam probant nationem et ipsius essentiam, jure divino pariter et humano, ut infra dicetur; sive etiam sumatur natio pro provincia aequali etiam nationi Gallicanae, sicut sumi deberet…“
29Lydon, J. Nation and Race in Medieval Ireland. In: History Ireland, Vol. 3, No. 2, 1995, p. 117.
30Callan, M. Making Monsters Out of One Another in the Early Fourteenth-Century British Isles. In: Eolas: The Journal of the American Society of Irish Medieval Studies , Vol. 12, 2019, p. 58.

 

 

X

Right Click

No right click