ТРЕТА ЧАСТ

НАСЛЕДЯВАНЕ НА ПРЕСТОЛА

Казаното дотук подсказва начините за наследяване на трона. Щом византийският император е всякога "най-добрият", богоизбраният, който с одобрението на народа чрез законните му представители - синклит, дими, войска, е избран за самодържец¹⁸⁴, явно е, че престолонаследието във Византия не е могло да се утвърди като правно начало. Напротив, "всеки православен гражданин на Византия би могъл да има претенции за трона"¹⁸⁵.

Както красноречиво формулира проблема А. Рамбо, "толкова чудни дела на Промисъла или на Съдбата, толкова Давидовци, изникнали от земята и достигнали до императорския трон, даваха право на всеки селянин, занаятчия, войник или моряк във Византия да мечтае за императорската корона"¹⁸⁶. Две са предпоставките, които не могат да бъдат пренебрегнати от кандидат-императора - православното изповедание и телесната невредимост.

1. Съцарствие

Становището на византийците за приемствеността на императорите притежава много уязвими места. Съгласно една обобщена преценка поне 68 императори¹⁸⁷ са загубили насилствено трона си¹⁸⁸. Затова отрано се предприемат мерки срещу недостатъците, които поражда отсъствието на устойчива система за престолонаследие, чрез въвеждане на т. нар. "съцарствие". Според това законоположение носителят на властта - императорът, още приживе провъзгласява определено лице, обикновено сина си, за съимператор. Последният след смъртта на властващия император поема цялата власт. Императорът може да провъзгласи за съимператори повече от един измежду синовете си. Също така, ако няма син би могъл да въздигне другиго в ранг на съимператор.¹⁸⁹

Почти до края на XIII в. съществува явно разграничение между действителния господар-император и съимператора, който няма практическа власт и неофициално е наричан "млад василевс" или "малък василевс". Това обръщение преминава дори и в устава за титлите и обръщенията¹⁹⁰. От 1272 г. обаче императорът предоставя на едного измежду съимператорите - на достославния престолонаследник - ясно определени правомощия и така го прави деен участник в императорската власт и в императорския титул¹⁹¹.

Уреждането на начина на наследяване на трона чрез въвеждането на статута на "съимператора" има за резултат пропагандирането на династическия принцип сред византийците, факт, засвидетелстван многократно и с особена тежест най-вече през късните периоди на византийската история¹⁹².

2. Непълнолетие на престолонаследника

а) Приемствеността на византийските императори продължава несмущавана, когато новият император е пълнолетен, т. е. над 16 години¹⁹³.

б) В случай, че новият император е непълнолетен и не би могъл сам да ръководи държавните дела, ромеите прибягвали до разнообразни решения, зависещи, както и повечето държавни дела във Византия, повече или по-малко от силната личност и могъщество на действащите лица и от подреждането на различните сили в двореца и в столицата.

Така се стига до положението, когато непълнолетието на императора не безпокои никого и дори не се споменава: зад него стоят и тактично управляват висшите чиновници на столицата или други представители на висшите обществени слоеве, споменавани в съответните извори като "синклит" или "архонти"¹⁹⁴. Такъв е случаят с Констант¹⁹⁵.

Втори по важност е случаят, когато настойничеството ipso iure упражнява майката на непълнолетния император.¹⁹⁶

В третия случай настойничеството е в ръцете на августата - майка, и на специална комисия, определена от покойния император¹⁹⁷ или от първите граждани на Константинопол¹⁹⁸.

Последен, четвърти случай е онзи, при който се определя един настоятел и то от предишния император¹⁹⁹.

Споменатите възможности показват отсъствието на постоянно, последователно и "конституционно" уреждане на въпроса. Всичко било в ръцете на политическите сили на дадената епоха или иначе казано, зависело от крехкото им равновесие.

¹⁸⁴Срв. Dölger, P. Familienроlitik , p. 180
¹⁸⁵Ζακυθηνος, Δ. Βυζαντιον, σ. 34.
¹⁸⁶Rambaud, A. Empire, p. 15.
¹⁸⁷Сиреч повече от половината от управлявалите (заедно със "съимператорите").
¹⁸⁸Вж. Guilland, Κ. Etudes, p. 1 sq.
¹⁸⁹Един син: Теодосий (на Маврикий), Теофилакт (на Михаил I) и т.н.; повече синове: Ираклий и Тиберий (на Константин IV) и др.; непряко произхождащи или напълно чужди: Тиберий (наследил Юстин II) и Василий I (наследил Михаил III) и пр.
¹⁹⁰Вж. например Κων. Πορφ. Βασ. taξ., II. 632. 11κε. (СВ).
¹⁹¹Простагма (заповед) на Михаил VIII (Reg. 1994). Текстът е в Παπαδόπουλος-Κεραμεύς, Α. - ΔΙΕΕ, 3, 1889-1891, 533-535, и  в Heisenberg, Α. Palaiologenzeit, 37-4 1.
¹⁹²Вж. за зачитането правата на малолетните синове на Роман II от Никифор Фока и Йоан Цимисхий. Вж. също за свалянето на Михаил V през 1042 г. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. II, σ. 391, 414, 498.
¹⁹³Относно годината на пълнолетието от гледище на държавното право запазените законодателни извори не споменават нищо. Вж. Павлов, А. Синодальний томъ Константинопольского патриарха Михаила Анхиальского (года 1171). - VV, 2, 1895, с. 392; Παπαδόπουλος-Κεραμεύς, Α. Ανάλεκτα Δ. Πετρουπολις. 1897, σ. 111 (Grumel. Reg. 1120): "εαν δε συμβη σοΰ (= Мануил I) τελευτήσαντος ανηβον ετι εΐναι τον αύτον περιπόθητον υίον τής βασιλείας σου κυρ Άλέξιον, και μή φθάσαι τôν έξκαιδέκατον χρόνον ..." Вж. Χριστοφιλοπούλου, Α. Αντιβασιλεία, σ. 2 κε. Срв. също с известията за възрастта, на която бива прогласен за император Константин VI - Βίος Ιωαννικιου. - In: AASS. Novembris. T. II, 1. Bruxelles, 1894, p. 337.
¹⁹⁴Вмешателството на персийския шах Йездигерд в настоятелството на непълнолетния Теодосий II представлява външнополитическо действие, а не разрешаване на въпроса за управлението на страната по време на непълнолетието на императора, както смята Α. Χριστοφιλοπούλου. Αντιβασιλεία, σ. 128. Срв. напълно противоположния пример с Маврикий, който поема настоятелството над непълнолетния персийски шах по молба на покойния му баща.
¹⁹⁵Вж. Χριστοφιλοηούλου, Α. Αντιβασιλεία, σ. 18 κε.
¹⁹⁶Такъв е случаят с Михаил VII и с Алексий II (пак там, с. 65, 75). Не прави изключение и Константин VI (пак там, с. 20).
¹⁹⁷Случаят на Михаил III (пак там, с. 19).
¹⁹⁸Случаят с Константин Багрянородни (пак там, с. 43 сл.), независимо, че дворцовите машинации позволяват повторното сформиране на настоятелството и допускат участието в него и на императрицата-майка Зоя (пак там, с. 49). Според мнението ми Α. Χριστοφιλοηούλου (пак там, с. 55) погрешно твърди, че последната се връща в него не като член, а като съветник.
¹⁹⁹Случаят със сина на Теодор II Ласхарис (пак там, с. 85).