Лекции по история на Византия. X. Латинска империя

Посещения: 154

 

Балдуин I (1204-1205)

 

LatinEmpire2Оставало да се търси удовлетворение за накърненото самолюбие на Бонифаций Монфератски. Според общите условия на договора от март, той трябвало да получи (като страна пропаднала при императорския избор) малоазийските владения на Византия и областта на стара Гърция. Бонифаций държал и за владението на Крит, който бе му обещан от Алекси III през лятото на 1203 г. Сега, когато трябвало да приеме окончателно тези условия, той предпочел да се откаже от Мала Азия. В замяна поискал да му бъде даден Солун с Източна Македония и Западна Тракия. Тяхното владение му било признато заедно с титлата крал. Бонифаций бе вече женен за вдовицата на Исак Ангел Маргарита, дъщеря на Бела III, и вероятно в избора си на ново владение се водил от съображението да бъде по-близко до земите на своя роднина, за да може при случай на нужда да търси опора в него. Балдуин дал съгласие за тази замяна не без колебание и, както от по-нататъшните събития се вижда, не без надеждата по един брутален начин да възстанови вътрешното единство на империята си.

След като първите нареждания относно управлението и устройството на държавата били вече направени, на Балдуин оставало да подчини в истинския смисъл на думата и провинцията, в която след падането на Цариград съществувало истинско междуцарствие. Алекси III, след като бе изгонен от Одрин и жителите на Пловдив му бяха затворили вратите на града си се оттеглил в Мосинопол. Алекси V Мурзуфл след бягството си от Цариград се бил установил в Чорлу. Както единият, тъй и другият, макар в момента и да не разполагали с никакви сили, не губели надежда в един благоприятен обрат на работите и възможното възвръщане на столицата. По тази причина най-обикновената предпазливост изисквала да се осигури владението поне на най-близките до нея области.

С част от армията, след като в Цариград бил оставен достатъчен гарнизон, Балдуин потеглил на запад. Алекси V трябвало да бяга пред тях. Стигнал пред Мосинопол, дето бил неговият тъст, между двамата ексимператори било постигнато видимо помирение. При все това Мурзуфл останал пред града. Но дори и в нещастието си византийците не бяха станали по-добри. Поканен на едно угощение от Алекси III, Мурзуфл бил измамнически нападнат и ослепен от хора на тъста си. След като нещастникът, напуснат от всички, скитал известно време в околностите на града, успял да избяга в Мала Азия. Тук, през есента, той паднал в ръцете на франките, които бяха се явили, за да заемат византийските земи. Препратен в Цариград, той бил осъден на смърт. Изкачили го на Теодосиевата колона, която се намирала върху един от най-големите площади на столицата и оттам бил хвърлен. Цариградската тълпа, свикнала с такива зрелища, присъствувала с пълно равнодушие на тази сцена.

Останал вече единствен законен император на запад, Алекси III потеглил от Гюмюрджинско към Солун.

Между това Балдуин, без да срещне каквато и да било съпротивление, завзел тракийските градове. Предал се и Одрин. Заминавайки още по на запад, Балдуин оставил в града значителен гарнизон. Навлизането на Балдуин в земите западно от Марица, които се считали за принадлежност на Солунското кралство изведнъж събудило подозрението на Бонифаций. За него не било тайна, че Балдуин неохотно се бе съгласил да отстъпи Солунската област, а също така и обстоятелството, че мнозина от приближените на императора - на първо място брат му Хенрих - били враждебно настроени към Бонифаций и с неудоволствие бяха посрещнали особената почест, която му била дадена с титлата солунски крал. Антагонизмът между двете партии в кръстоносното опълчение - ломбардска и французка - бе се откроил и по-рано. От друга страна самият Бонифаций не изпущал случая да подчертае вниманието си към византийците и техните традиции.

Поради старите връзки на своето семейство с византийския трон, той бил по-способен от съвсем чуждите франки да разбере византийския характер и живот. Вниманието, което сега оказвал на своя доведеник Мануил, син на Исак Ангел, било един добре обмислен ход срещу пренебрежението, което от своя страна Балдуин проявявал относно преживелите катастрофата архонти. Скритата вражда между двамата водители на кръстоносците, растяща непрекъснато и усилваща взаимното недоверие, не могла да се сдържа дълго.

Когато Хенрих вече бил към Мосинопол, Бонифаций напуснал Цариград, дето бил оставен заедно с Дандало и някои други от кръстоносните водители, и потеглил по дирите на императора. При Места достигнал последния и поискал да се осведоми за неговите намерения. Той предлагал на Балдуин да се откаже от по-нататъшно движение към Солун, като предприемат заедно поход срещу българите. Балдуин отхвърлил това искане. След една бурна сцена Бонифаций се оттеглил със своите рицари на изток, докато Балдуин продължил пътя към Солун. Градът приел новия император, но разривът между двамата латински първенци взел такава остра форма, че заплашвал цялото положение на кръстоносците в новите им земи. Бонифаций завладял Димотика и блокирал Одрин. Слухът за всичко станало стигнал до Цариград и произвел тежко впечатление между останалите там барони. Поради тяхната намеса, поддържана и от венецианците, конфликтът бил потушен, Бонифаций и Балдуин се помирили. Бонифаций получил Солунската област със Западна Тракия, но от целия конфликт извлекли най-голяма полза венецианците. За поддръжката, която оказали на Бонифаций, последният им отстъпил владението на о-в Крит, който от тоя момент до XVII в. остава венецианска земя.

Заминаването на Бонифаций за Солун с ломбардците намалило триенията в средата на кръстоносците. Сега трябвало да се реши друг един въпрос от не по-малка важност за вътрешните отношения и бъдещето на империята. Това бил въпросът за разделението на нейните земи между останалите рицари и барони като васали на императора. Още в края на лятото работата по разпределението на владенията и разграничението на леновете била възложена на една комисия. За основа на работата си тя взела договора от март. Част от нейната работа била привършена и за нея имаше сведение от т.нар. Договор за подялбата от 1204 г. за жалост запазен не в неговата цялост.

Според това деление областта между Долна Марица до Вардар била обособена като Солунско кралство. Бонифации претендирал и за Пелопонес, но той заедно с Евбея, Цикладите и няколко други острова бил даден на венецианците. В Средна Гърция венецианците получили западната част, а източната била запазена за ленове на войската. На север Венеция получила Епир, Илирия и Йонийските острови, а за ленове на рицарите били оставени Тесалия и Южна Македония. Императорът не получил на запад никакви земи. В Източна Тракия владенията били поделени на три части. Императорът получил околностите на Цариград и областта покрай Черноморското крайбрежие от Чорлу до Агатопол. Венецианците и тук запазили най-добрата част за себе си - средата от Ираклия на Мраморно море до Херсонес и горно го течение на Марица, докато за рицарите и бароните останала частта между Херсонес и долното течение на Марица.

В замяна на изгубения Пелопонес Бонифаций Монфератски трябвало да получава от венецианците годишна рента от хиляди номизми. Бонифаций не бил доволен от решението за Пелопонес и скоро след това съдействувал в него да се настани Вилхелм Вилардуен.

Разделен бил и Цариград въз основа на същата система. Само че тук както изглежда била изключена от дял войската. Балдуин получил 5/8, а венецианците - 3/8 от града.

За разпределянето на отделните ленове имаме малко сведения. При това много от земите още не били напълно завладени и тяхното разпределение имало предимно теоретичен характер. Рицарите и бароните, които ги получавали, трябвало тепърва да ги завоюват. В началото на октомври Балдуин произвел в рицарско звание 600 души отбрани войници кръстоносци. Една много разумна мярка било дето на големите васали били определени владения далеч от столицата - Адрамитион, Никея, Димотика, Пловдив. Малоазийските земи на Византия в по-голямата си част оставали като владение на императора. Самият той се считал сюзерен на васалите на отделните барони.

Между това, както на изток, тъй и на запад кръстоносците имаха да се справят с противници, които и по средствата, с които разполагаха, и по широките си амбиции, не бяха за пренебрегване.

Още през Комниновата епоха бе започнало разложението на централистичната византийска държава. Отделни динати, възползувани от слабостта на цариградското правителство, бяха вдигнали глава и отказваха да признаят неговата власт в земите си. Упадъкът на империята явно подхранваше стремежите за създаване на независими нови политически организми в нейната територия. Това движение естествено най-силно бе се проявило в най-отдалечените провинции, дето властта на центъра най- слабо се чувствуваше. Това явление във византийската история от мнозина се счита като оформяне на феодализма. Подобен възглед е погрешен. Тук имаме само едно политическо разложение, предизвикано от обстоятелството, че централната власт, лишена от средства или бореща се с външни затруднения, бе вече неспособна да наложи своя авторитет на отделни честолюбци. Лица от тоя тип не липсваха във Византия. Възможността сега да се проявят се дължеше на затрудненията и нещастията, с които тя бе затрупана.

Още през времето на последните Комнини в Навплион, Пелопонес, бе добила сила и значение фамилията Сгур. Нейният представител Лъв Сгур, наскоро след като бе ликвидиран бунтът на Камица и Стрез в Македония, започнал да подчинява с въоръжена сила Пелопонес. Когато Алекси III преди вестта за похода на кръстоносците срещу Цариград изтегли наличните си гарнизони от южногръцките земи, Сгур едно след друго завладял Аргос и Коринт. Опитът му да заеме Атина се разбил в упорството на митрополита Михаил Акоминат, който поел защитата на града, но затова пък той без особена мъка подчинил Тива и през лятото на 1204 г., когато Цариград вече бе паднал, проникнал дори в Южна Тесалия.

Друг един византийски динат, който достига положение подобно на Лъв Сгур, бил Михаил Комнин Ангел, незаконен братовчед на императора Алекси III. Още преди да се явят латинците пред Цариград, той бил назначен за управител на Пелопонеската тема. Но успехите на Лъв Сгур го накарали да спре в Тесалия, дето дочакал разподялбата на империята. При настъпилата обтегнатост между Бонифаций Монфератски и Балдуин, той предложил на солунския крал да завоюва в негово име Никополската тема - Южен Епир. Тъкмо преди неговото идване тук, византийският стратег Сенахерим, началник на тази тема, бил убит от населението заради грабителството и насилията си. Без голяма мъка Михаил сполучил да завземе властта, след което веднага се обявил за самостоятелен “деспот” над цялата Епирска област от залива Арта до Драч. Столицата му била в гр. Арта.

Мала Азия също не оставала чужда на тия опити. Мануил, най-старият син на Андроник Комнин, бил убит в революцията, която бе свалила от престола баща му. Той оставил двама синове - Алекси и Давид, които били укрити от негови предани приятели и възпитавани тайно в Цариград. Когато в 1203 г. над Цариград се извива кръстоносната буря, двамата Комнини, вече възмъжали момци, избягали от града и отишли в Грузия, дето управлявала тяхната леля, прочутата царица Тамара (1184-1212 г.). Нейните отношения с Алекси III не били добри. Затова тя се възползувала от тежкото положение на Византия, дала на племенниците си значителна военна помощ, с която те минали кавказката граница и в късо време подчинили цялата Понтийска област. Вече през 1204 г. бил завладян и гр. Трапезунд, в който Алекси се провъзгласил за император. По тоя начин бива поставено началото на една нова държава, Трапезундската империя, която преживя Византия и бе подчинена от турците едва при Мехмед II в 1461 г.

Разширението на Трапезундската империя на запад среща съпротивата не на латинците, а на друг един представител на разгромената византийска държавност - енергичния Теодор Ласкарис. Това беше същият зет на Алекси III, който при първата обсада на столицата от латинците победоносно бе застанал начело пи нейната отбрана и който по-късно, когато в паметната нощ срещу 13 април латинците бяха вече влезли в част от града и Алекси и Мурзуфл бе напуснал столицата, бе провъзгласен от цариградската тълпа за ромейски император. Неговото царуване бе траяло само няколко часа. Съзнал абсолютната невъзможност за съпротива, той също бе побързал да напусне столицата и да потърси убежище на азиатския бряг на Босфора. Той не използувал своята императорска титла, а се провъзгласил за деспот и застъпник на правата на своя тъст, сваления в 1203 г. Алекси III. Но именно неговите връзки с последния и тъй силно ненавижданата фамилия на Ангелите, му създали и най-силни затруднения. Градът Никея му затворил вратите си само от омраза към Алекси III, чието дело Ласкарис се явил да защитава. В града била допусната само жена му. От друга страна в Мала Азия се издигнали няколко динати, които се надявали в започналата анархия да си създадат независимо положение или да изкористят изобщо обстоятелствата. Във Филаделфия се прогласил за император някой си Теодор Мангафа. Великият дук Леон Gabalas в Родос се обявил за независим. Михаил Марозом, типичен представител на малоазийското поземлено магнатство, с турска помощ завладял областта по горното течение на Меандър. При това положение на Теодор Ласкарис не оставало друго, освен да се оттегли в планината Олимп във Витиния. Тук около него се събрали остатъците от византийските войски в страната и тяхното число непрекъснато се увеличавало от всички, които в Цариград или Тракия вече бяха успели да изпитат върху себе си коравото латинско господство. Предвидливо той почнал да се готви, за да посрещне латинците, които не щяха да закъснеят да се явят в азиатските земи.

Между това подчинението на Балканските византийски области от кръстоносците бе продължило. През есента на 1204 г. Бонифаций Монфератски, заел вече Солун, с армия от рицари и барони и придружен от осиновения си син Мануил, потеглил на юг към Гърция, за да приеме владението на определените му от договора земи, като заедно с това ги изчисти от претендентите и представителите на сваленото вече византийско правителство. Лъв Сгур трябвало бързо да очисти Тесалия. Той не успял да защити даже Термопилите и Коринтския провлак и намерил сигурно убежище едва в непристъпната цитадела на Коринт. С изключение на тази крепост и Навплион, Бонифаций завладял всичките отредени му земи в източната половина на Гърция, които раздал като ленове на своите рицари и барони. Алекси III, който след бягството си от Мосинопол преди Балдуин стигнал в Лариса през лятото на 1204 г., сега бил пленен. Останал тук до края на пролетта на 1205 г., Бонифаций трябвало неочаквано да побърза към столицата си, защото до него стигнала вестта за страшната катастрофа, на която бяха налетели кръстоносците при Одрин.

Докато солунският крал затвърждавал положението си на запад, бароните, останали под непосредствения васалитет на Балдуин, през октомври 1204 г. се прехвърлили в Мала Азия, за да се настанят в отредените им области. На първо място между тях били графът Лудвик Блуаски , вече произведен в достойнството херцог на Никея и Хенрих, братът на Балдуин, получил титлата княз на Адрамитион. Теодор Ласкарис, който пръв трябвало да посрещне ударите им, успял достатъчно да се подготви. В негови ръце бил градът Пруса (дн. Бурса), когото той добре укрепил. Освен това влязъл в съгласие с иконийския султан и с Теодор Мангафа - владетеля на Филаделфия, за отбрана срещу общия неприятел. Численото превъзходство на гърците обаче било безсилно срещу непреодолимата храброст на окованите в желязо франкски рицари. В две последователни сражения съюзниците били решително разбити и малоазийските градове един след друг им отваряли вратите си. Пруса се държала с отчаяна самоотбрана срещу пристъпите на завоевателите. Изглеждало обаче, че нейната съпротива не ще трае дълго и че византийска Мала Азия, също както и балканските земи, ще стане пълна плячка на латинците. И тъкмо в този момент, във вече осигурения Запад се разразява бурята, която раздруса латинската мощ и подготви бързия край на едва-що създадената латинска империя на Изток.

Спасението за ромейството дойде оттам, дето никой не можеше да го предположи - от българския цар Калоян.

Създаването на Латинската империя бе го изпълнило с грижи. На мястото на прогнилата във военно отношение Византия той бе видял да се издига една могъща военно феодална държава, която можеше да бъде извънредно опасна за наскоро извоюваната българска независимост. Калоян бе получил от папата признание за себе си и за своята държава, но той бе в неприятелски отношения с маджарите, от които бе отнел Моравската и Браничевска области. Ако завладелите Византия латинци биха се отнесли към него като неприятел и биха потърсили съюза на маджарите, България би се озовала между двете католически сили, едновременната борба срещу които би била невъзможна. С латинците, считал той, нямало що да го дели: те бяха се явили на Полуострова неприятели на Византия, какъвто бил и сам той. Твърде естествено следователно било да направи постъпки за сближение с новите си съседи. Когато през лятото на 1204 г. Балдуин бил в Одрин и се готвел оттам да потегли на запад, Калоян се явил наблизо до града и предложил помощта си срещу Алексиевци. Тя била отблъсната. На Балдуин се видяло твърде скъпо условието, което в замяна на това Калоян поставял - да бъде признат за цар на българите. Императорът не се задоволил само с отказа. Заслепен от надменността си, той отговорил на Калоян, че не го счита за равен, защото българите без всяко право изтръгнали земи от византийците, на които сега латинците били господари. Калоян разбрал от тоя отговор, че борбата с латинците е неизбежна. Повод за нея дали тракийските византийци. Те скоро почувствували суровата надменност и оскърбителното държане на новите си владетели. От тях не могло да се укрие и обстоятелството, че военната мощ на латинците вече значително била отслабена, едно поради разпръсването на бароните из техните нови ленове, друго поради отпътуването на част от тях към Палестина или връщането в отечеството им.

Един опит за отърсване от латинското иго далеч не изглеждал осъден на неуспех, особено ако би разчитал и на външна помощ. На оскърбения от латинците Калоян могло сигурно да се разчита, особено ако въстанието би дало изгледи на българския цар да включи в пределите на своята държава освободените от латинците земи. Под влияние на все по-растящото недоволство срещу завоевателите и на съображения от казания характер, в градовете на Южна Тракия скоро бил образуван широк заговор. Неговите водители - местните гръцки първенци - влезли в преговори с Калоян, обещавайки му да го признаят за свой цар в случай, че въстанието освободи тия земи. Калоян обещал срещу това да го подкрепи с всичките си сили.

През ранната пролет на 1205 г. знакът за бунта бил даден от Димотика. Изненаданият малочислен латински гарнизон бил принуден бързо да напусне града. Скоро пламнала цяла Тракия. Пръснатите из нейните градове и крепости малки отреди бил избити или принудени да отстъпят. Одринският гарнизон също бил принуден да избяга бързо към Чорлу. Цялата област от българската граница до Чорлу и Родосто била очистена от латинците. Само в Пловдив и Станимака се задържал Рене дьо Три и то оставен от по-голямата част от своите рицари, които в бягството си на изток били избити.

При неочакваната вест за тия събития, Балдуин пратил куриери в Мала Азия със заповед да се спрат тамошните операции и всички налични сили да се прехвърлят отсам Проливите за действие срещу въстаналите. Със събраните тъй войски Балдуин потеглил на северозапад. Над стените на Одрин се развявало знамето на Калоян. Тъкмо латинците се разположили пред неговите стени, когато пристигнала вестта, че на помощ на града бързал Калоян с грамадна армия от българи и кумани. В четвъртък на 14 април 1205 г., година след завладяването на Цариград, става решителната битка. За латинците тя била страшна катастрофа. Балдуин изчезнал в бъркотията на сражението. Повече от 300 рицари, начело с най-видния от латинските водители, графът Лудвик Блуаски, останали на бойното поле. Останките от гордата и обкована в желязо армия на страшните франки през нощта бързо отстъпили на югоизток, стремящи се с енергични преходи да достигнат Родосто, дето могли да се считат в безопасност.

Страшната латинска мощ бе сломена, нанесен бе съдбоносният удар, от който новата държава на Босфора вече никога нямаше да се оправи. Не минали два месеца от боя, от сцената слязъл и Енрико Дандало (†1.VI. 1205 г.).

Значението на катастрофата не се изчерпваше само с това, че кръстоносците бяха изгубили цвета на своята армия, тъй като отчаяните призиви на Инокентий III бяха успели да привлекат на изток нови отреди авантюристи, които да запълнят изпитани те загуби. Голямото значение на Одринската битка се състоеше в това, че в нея бе унищожена легендата за непобедимостта на латинците. След нея самоувереността на всички противници на кръстоносците се засили, а също тъй се затвърди вярата, че господството на последните е временно. Този психологически поврат сам по себе си бе едно голямо събитие, защото обезвереното до тоя момент византийско общество видя първите възможности за успешна борба срещу пришълците.

Цяла Тракия до стените на Родосто, Селиврия, Ираклия и Цариград била в ръцете на Калоян. Един от неговите военачалници, войводата на Просек Чузмен, вече нападнал Солун и жената на Бонифаций с малкия гарнизон едва успяла да се задържи в цитаделата на града.

Спасението на империята изисквало без всякакво колебание и двоумение да се съсредоточат всички сили на запад, към Тракия, защото тук била най-страшната опасност. С останалите латински войски братът на Балдуин Хенрих се прехвърлил от Азия на европейския бряг, дето бил провъзгласен за управител на империята вместо изчезналия Балдуин, чиято съдба оставала неизвестна. Бонифаций също бил вече пред Солун, бързайки да спаси столицата си от българите.

Наскоро сред Одринския бой отношенията между Калоян и неговите нови поданици - тракийските гърци - били развалени и българските войски почнали да свирепствуват в Тракия. Помирението станало с посредничеството на Теодор Врана, който бил женен за французката принцеса Агнеса, вдовица на двамата последни Комнини. Едничък той през цялото време досега твърдо държал за франките. В благодарност за това, Хенрих със съгласието на франките му отредил във васално управление областта на Димотика и Одрин. Хенрих се възползувал от това обстоятелство, за да си възвърне загубените области, но цялата енергия, внимание и сили на латинците били съсредоточени на запад, дето от българска стрела скоро паднал и сам Бонифаций. Едва смъртта на Калоян в 1207 г. турила край на българската опасност, но когато латинците, освободени вече откъм запад, могли да се върнат към изоставената в Мала Азия задача, било твърде късно.

Бързайки на запад, след вестта за катастрофата при Одрин, Хенрих сключил примирие с Теодор Ласкарис. Оставен на мира, последният, твърде даровит и далновиден човек, използувал случая, за да затвърди положението си в източните земи. Гражданите на Никея го признали за свой владетел, господарят на Филаделфия Мангафа и Маврозом, господар на областите около Меандър, го признали за свой сюзерен. Гърците бежанци, които се стичали в Мала Азия от балканските земи и Цариград, засилили неговите привърженици и числото на армията му. В Никея на мястото на прогонения от Цариград в Селимврия патриарх Каматир, бил издигнат друг. Изгонената от Цариград византийска държавност намирала вече нов център - Никея. Самоувереността на византийците растяла и заедно с това - надеждата им да възстановят миналото си положение. Фокус на надеждите бил енергичният Теодор Ласкарис. В него византийците виждали и въплъщението на своя държавен блян. През 1206 г. съборът на византийската аристокрация, висшето духовенство и представители на войската избрали Ласкарис за император на спасените от латинците източни земи. Двегодишният период на несигурност и страхове за бъдещето бил изминат и от анархията в крайбрежните земи на Мала Азия вече се издигала Никейската империя (1206-1261 г.).

 

Теодор I Ласкарис (1206-1222)

 

Само една част от бившите византийски земи не влизали и пределите на новата държава. Това били областите по крайбрежието на Черно море, подчинени на трапезундските Комнини. При наличността на франките на запад, Ласкарис не могъл да мисли за подчинение на далечните черноморски крайбрежия на изток. Но затова пък амбицията на двамата Комнини била да довършат обединението на цялото Понтийско крайбрежие до Мраморни море. С проникването си на запад обаче те навлизали в сферата на интересите на никейския император. Борбата между двете страни за надмощие била спечелена от Ласкарис, благодарение не само на неговите способности като военачалник, но и на неговата дипломатическа опитност. Той се съюзил с иконийския султан. Трапезундците претърпели няколко поражения. С това ръстът на тяхната държава бил спрян. Единият от тях, Давид, който бил завладял областите в Западна Пафлагония, се видял дори тъй застрашен, че се принудил да потърси закрилата на франките и се признал за васал на Хенрих. С това обаче той загубил сетните симпатии на византийците, за които вече едничък Ласкарис оставал представител на държавния принцип и независимостта им.

Опитите на Ласкарис да завладее гр. Пеги по югозападното крайбрежие на Мраморно море предизвикали прекъсването на примирието с латинците. Железните ескадрони на Хенрих през есента на 1206 г. отново се явили в Мала Азия. В късо време Ласкарис загубил редица от най-важните си градове и крепости по крайбрежието на Пропонтида (Кизик, Никомедия, Харакс, Кивотос). Заплашени били самите центрове на Никейската империя - Никея и Бурса.

При това критично положение за втори път Ласкарис бил принуден да се обърне за помощ към Калоян. През пролетта на 1207 г. българският цар нападнал отново Одрин - главната квартира на латинска Тракия. За втори път Хенрих трябвало да изтегли войските си от Мала Азия, оставяйки слаби гарнизони в едва-що придобитите градове и за втори път независимостта на византийските земи там била спасена от българите.

Войната тук, от една страна с Борил, от друга - със Стрез - просекския владетел и с Михаил Епирски, не спирала. Освен тия неприятелства, грижите на Хенрих по уредбата на земите в овдовялото Солунско кралство, поглъщали всичкото негово внимание. Теодор Ласкарис можел в 1209 г. отново да мине в офанзива. Част от загубените земи по брега на Пропонтида отново били възвърнати. С доброто си отнасяне към франките той успял да усили войската си с много западни авантюристи. Това било толкова по-необходимо, тъй като освен латинците той имал още един нов неприятел - турците.

Плененият в 1204 г. от Бонифаций Алекси III успял да избяга и дошъл при своя стар приятел иконийския султан Кайхозрой (1207 г.). Старият, но все още със силна амбиция ексимператор, успял да склони султана да му помогне да отстрани Теодор Ласкарис. На искането на Хозрой Алекси III да бъде признат за законен император, Ласкарис отговарял известно време уклончиво. Най-сетне стълкновението не могло да се избегне. В 1211 г. с помощта на наемниците си франки Ласкарис нанесъл тежко поражение на турците и си възвърнал завзетия от тях град Антиохия на Среден Меандър. В боя паднал убит самият султан. Алекси III, пленен, бил принуден да облече расото и няколко години след това свършил дните си в един манастир до Никея.

Тази победа издигнала необикновено много името на Ласкарис, обаче все пак той не бил дораснал да издържи една упорита борба с латинците. В 1212 г. между двете страни бил сключен мир, при който дотогавашните граници били запазени. Латинците оставали господари в Азия на цялата крайбрежна ивица на Мраморно море и Дарданелите до Адрамитион, а на север - Черноморското крайбрежие до Ираклия (Нимфейски договор)*.

София, 23 юний 1943 г.

 

*Така свършва ръкописът на Петър Мутафчиев. Датата е поставена след смъртта му на 2 май 1943 г., придружена с подпис на Декана на Историко-филологическия факултет. Краят няма логична връзка с разглежданите събития, които авторът е възнамерявал да завърши с реставрацията на Михаил VIII Палеолог от 1261 г.

 

X

Right Click

No right click