Послеслов

 

Това е именно послеслов, а не заключение. Авторът не е готов да изведе „формулата“ на културата на народа през Средните векове или да набележи главните етапи на нейните промени в течение на тази хилядолетна епоха. Всичко, което той би се осмелил да направи, завършвайки своите изследвания, са само няколко наблюдения и съображения. Материалът е твърде хетерогенен и фрагментарен, а достъпът до културата на „мълчащото мнозинство“ на средновековното общество е изключително ограничен. Своята задача авторът виждаше по-скоро в постановката на въпроса и в търсенето на отделни аспекти на разрешаването му, отколкото в изграждането на свързана и завършена картина.

Но на някои въпроси трябва да се спрем.

Преди всичко - нещо като кратък авторски самоотчет. Струва ми се, че подобен самоотчет в определен смисъл е показателен като израз на една важна тенденция в съвременната историография.

Започнах научната си „кариера“ като историк на социалните отношения през Ранното средновековие. За такъв всъщност се смятам и сега. Но колко радикално се измениха и моите методи на изследване, и разбирането на самия предмет на социалната история! Отначало в селяните на Франкската държава, англосаксонска Англия и Скандинавия виждах предимно обект на експлоатацията и на трансакциите от страна на феодалите, предаващи на Църквата владенията си заедно с населяващите ги техни поданици, а в икономическия живот - обособена сфера, която, както ми се струваше, спокойно може да се изучава изолирано от явленията на духовния живот на епохата. Постепенно под въздействието на сложен комплекс от причини ограничеността и тесногръдието на подобен подход изпъкваха все по-ясно.

От разбирането за обществото като социологическа абстракция преминах към разбирането му като стратифицирана самоорганизация на хора, на мислещи и чувстващи индивиди, чиито постъпки се определят не непосредствено от външните обстоятелства на съществуването им, а от това, как те възприемат тези обстоятелства. Сферата на менталността, на духовния живот, на културата започнах да възприемам като неотделим ракурс на социалната реалност. Постъпките на индивидите и социалните групи се диктуват от техния светоглед. Единствено преминавайки през тяхната психика, импулсите, изхождащи от сферата на социалния и материалния живот, се превръщат в действени фактори на поведението на хората.

Съответно в книгата си „Категории на средновековната култура“ (68) аз исках да подчертая важността на реконструкцията на картината на света на средновековния човек. Представите за времето и пространството, отношението към природата и възприемането на историята, разбирането на правото като израз на същността на междуличностните отношения, оценката на икономическата дейност, собствеността, богатството и бедността бяха разгледани като различни и същевременно свързани помежду си аспекти на средновековната картина на света, която до голяма степен е определяла структурата на човешката личност и е налагала отпечатъка си върху социалното ѝ поведение.

Обаче подобен опит да се пресъздаде средновековната картина на света водеше до определени щети. Независимо от всички уточнения и уговорки тази картина се оказа твърде глобална, тя не отчиташе в нужната степен особеностите на светогледа на необразованите, на простолюдието. Една от причините за подобен пропуск се състоеше в това, че изказванията на носителите на средновековната образованост се възприемаха като израз на гледната точка на човека от онази епоха като цяло.

Критиката отбеляза също така и друг недостатък на моите изложения: религиозната същност на средновековната картина на света не е разкрита докрай и с необходимата пълнота. Авторът все още не беше си изяснил напълно до каква степен религиозността на необразованите се е отличавала от официалната религия на Църквата.

Тези пропуски, предопределени не на последно място от използваните исторически паметници, аз се постарах да поправя в книгата „Проблеми на средновековната народна култура“ (67). В тази книга център на вниманието беше светогледът на хората от простолюдието, преди всичко на селяните. Ето защо беше изследван друг комплекс от източници, по-точно такива, които, бидейки създадени от духовенството и монашеството, са адресирани към паството и по принципа на „обратната връзка“ в някаква степен са отразили техните възгледи за социалния и природния свят. В тази работа успях да се приближа малко повече до религиозността на хората от простолюдието и да разкрия определени нейни особености. Пред нас се очертават контурите на „енорийския католицизъм“ със собствените му акценти, възгледи и практика, на „народното християнство“, често пъти твърде отдалечено от официалната доктрина.

Конкретизация и развитие тези мои наблюдения получиха в следващата книга - „Културата и обществото на средновековна Европа през погледа на съвременниците: exempla от ХIII век“.

Разбира се, в хода на изследването възникна нова трудност, свързана с неопределеността и неяснотата на самото понятие „народна култура“. То беше интерпретирано като култура на необразованите, неграмотните хора, които не са имали достъп до писмеността и поради това не са оставили свои преки изказвания. Ние научаваме за техните възгледи и житейски ориентири единствено чрез посредничеството на образованите автори и поради това народната култура и религиозност се проявяват в източниците в твърде деформиран и фрагментарен вид.

Но може би този недостатък на наличната информация би следвало да бъде интерпретиран малко по-иначе - не само като недостатък, а и като важно само по себе си доказателство? Дали тези черти на средновековната култура, които изглеждат достояние на „простите“ и „неграмотните“, на „идиотите“ не са били в една или друга степен общо достояние? Не са ли изразявали те някакви особености на светогледа и религиозността дори и на учените люде?

Изследването на народната култура отвежда историка към проблема за взаимодействието между равнищата на културата на дадената епоха. С други думи, едва ли е правилно да се задоволяваме с постановката на проблема за противостоянието между високата и народната (фолклорната) култура. Явно в съзнанието на всеки човек от онова време могат да се открият различни пластове.

„Простоват“ е не само неграмотният селянин или занаятчията - такъв е и средновековният интелектуалец, колкото и да е бил потиснат този „низов“ пласт на неговото съзнание от тежестта на учеността.

Тази многопластовост на съзнанието, наличието на различни равнища в него е важен научен проблем. Не е лесно да се „доберем“ до потайните пластове на съзнанието, за които средновековните автори пряко и умишлено не говорят и явно не са могли да говорят. Налага се да се издирват методи, с помощта на които ще бъде възможно приближаването до низшите, ирационалните равнища, до колективното „подсъзнание“.

Един от тези подходи се състои според мен в разкриването на образа на пространство-времето, имплицитно заложен в един или друг писмен паметник. В книгата, чийто послеслов пиша сега, подобно издирване беше предприето върху материал от исландските саги за конунги, „Песен за нибелунгите“, латинските „примери“, разказите за странстванията на душата из задгробния свят. Разбира се, на всеки от тези жанрове на средновековната словесност е бил присъщ свой собствен „хронотоп“, но нещо общо, струва ми се, все пак се разкрива. Както би следвало да се очаква, латентният „пространствено-времеви континуум“, определящ подбора и тълкуването на материала на повествованието в изследваните от нас произведения, се корени в митологическата нагласа на съзнанието на авторите и аудиторията.

Дълбините, в които успява да проникне изследователят на сагите, епоса, назидателните латински разкази, са митологични дълбини. Митът не е принадлежал единствено на архаичния стадий от човешката история, той остава съдържание на човешкото съзнание и през следващите епохи, и в този смисъл Средновековието дава твърде поучителни образци.

Следователно става дума не за някакви фолклорни отломки, „заседнали“ в средновековната официалната литература, а за мита като формообразуваща и смислообразуваща основа на светогледа на човека от онази епоха.

Освен това е важно да се констатира, че митът не просто се е възпроизвеждал, а (и това може би с особена сила пролича при анализа на „примерите“) отново и отново се е създавал; той е бил не само получено от дълбоката древност културно наследство, а активен съучастник в новото културно творчество.

Изобщо разпространеното и до ден-днешен възприемане на Средновековието като епоха на епигони и коментатори греши с голямата си едностранчивост и опростителство. Достатъчно е да си припомним изключително свободното използване на евангелските притчи от Бертолд Регенсбургски. Както видяхме, той преработва притчата за „талантите“, изпълвайки я с абсолютно ново съдържание, отговарящо на потребностите на неговото време. Не мисля, че при анализа на неговата проповед съм изпаднал в неоправдан социологизъм, тълкувайки я като израз на светогледа на укрепващото бюргерство, към което най-вече е насочвал проповедта си Бертолд. Бертолд е живеел с итересите на средновековния немски град и затова е разговарял с паството на достъпен за него език от образи и понятия.

Нима не се открива подобно използване на раннохристиянското наследство и при внимателния прочит на поемата на Вернер Градинаря? Тук намира израз не „отражението“ на настроенията на немските селяни от XIII в., както предполагат редица изследователи, а преобърнатата, обърнатата наопаки евангелска притча за блудния син и причината за възникването на подобна „антипритча“ се е криела вероятно в тенденцията представители на низшето съсловие да преминават във висшето и в стремежа на висшите да възпрепятстват подобна вертикална динамика.

Идейният фонд, който средновековните автори са използвали, си оставал традиционен - Библията, Евангелието, патристиката - но използването и тълкуването на този фонд се диктували от живота и в своите тълкувания те проявявали максимална свобода и изобретателност. Важен се оказва не цитираният източник, изобщо не авторитетът сам по себе си, а използването на стария текст съобразно изменилите се обстоятелства, и най-вече внасянето на нов смисъл в него, тълкуване, което най-вероятно не се е осъзнавало. Животът незабелязано се е вливал в древните максими, като ги е променял.

Изследваните от нас паметници на средновековната словесност са продукт на официалната култура. Но в тях се чувства почвата, върху която те са избуяли, средата, към която са били насочени, и кръгът от понятия и представи, присъщ на тази аудитория. Да се приближим повече от това към менталността на „мълчащото мнозинство“ на средновековното общество, ние не сме в състояние. Дори в случаите, когато ни се струва, че чуваме гласа на човека от простолюдието (например в протоколите на инквизицията, изследвани от Е. льо Роа Ладюри или от К. Гинцбург, и в съдебните дела за магьосничество), е налице „опосредстващо звено“ - актовете на съдебните чиновници с репресивните им цели и негативният образ на народната култура, възприемана от тях като сбор от суеверия и дяволски внушения. Оттук и неизбежната деформация на образа на тази култура в оставените от тях свидетелства.

И така, историкът на социалните отношения, ако той стига до извода за необходимостта да разбира обществото като свръхсложна система, в която обективното е слято ведно със субективното и обикновено може единствено посредством него да бъде изразено, система, един от определящите признаци на която е поведението на членовете ѝ - такъв историк волю-неволю е принуден да бъде същевременно и историк на менталностите и картините на света, заложени в съзнанието на хората, които образуват това общество. Оставайки социален историк, той не бива да се абстрахира от духовния живот, при това не само на равнището на висшите постижения на културата, а преди всичко на равнището на нейните всекидневни, битови проявления.

Самото понятие социална история не може да не бъде разширено и преработено за сметка на органичното включване в него на целия сложен и многопластов комплекс от мисловни нагласи и социалнопсихологически механизми, които са ръководели хората непрекъснато (ще подчертая това за сетен път) в социалната им практика, без те да осъзнават това. По мое най-дълбоко убеждение подобно разширяване и задълбочаване на понятието социална история е жизнено наложително, ако историците нямат намерение да остават в плен на социологическите и политикономическите абстракции и не се страхуват да виждат в историята онова, което тя е в действителност - история на Човека в Обществото и на Обществото, състоящо се от живи Хора.

В заключение ще кажа следното: при съвременното състояние на историческите познания не бих се решил да изложа цялостната картина на средновековната народна култура и на нейното развитие. Целите, които преследвах на страниците на тази книга, бяха предимно методически. Исках да покажа важността на поставения проблем и да налучкам някои от пътищата на подобно изследване, без да се отклонявам от трудностите, изникващи в случая на всяка крачка.