Увод

Понятието „Средни векове“ е не толкова хронологично, колкото съдържателно. Стана нещо обикновено и сякаш от само себе си разбиращо се в този термин да се влага известен ценностен смисъл: „изостанало“, „реакционно“ , „проникнато от духа на клерикализма“. Но още през миналия век с основание е казано: да бъдеш либерален за сметка на Средновековието е много удобно. При това греховете на своето собствено време се забравят, представят се като отживелици от друга епоха. Тази традиция води началото си от хуманистите и просветителите. Средновековието дава своего рода морално алиби на съвременността. Наистина на тази традиция е противопоставена друга - да се романтизира Средновековието, да се търси в него изгубената впоследствие доблест или цветиста екзотика. В този случай Средновековието се използва като упрек към Новото време, лишено вече от предишната нравствена непокътнатост. Склонността да се подвежда под общ знаменател цялото богатство и многообразие на огромна по своята продължителност епоха, да ѝ се дава еднозначно ценностно определение сближава двата подхода. Именно в този унифициращ стремеж се състои тяхната порочност.

Възможно ли е да бъде избегнат той? Разбира се, историята принадлежи към нравствените науки и историците не са в състояние да елиминират изцяло собствената си оценка спрямо предмета на своите търсения. Но те могат в някаква степен да контролират научната си позиция. Субективистичната операция на „вживяването“ в друга човешка култура, „приобщаването“ към мислите на хора, живели в миналото, има своята алтернатива в позицията на „извънпоставеност“ на наблюдателя, разбирането от негова страна, че изучава друга култура, намирайки се извън нея. Изследователят е отделен от предмета на проучванията си както чрез времето, така и по принцип, защото принадлежи към друг материален универсум с различен исторически опит, със собствена перспектива. Позицията на „извънпоставеност“ има като предпоставка разбирането, че изследователят влиза в интелектуален контакт с хора, чиито мисли, чувства и светоусещане са за него загадка; задачата на историята е да разгадае по възможност тази загадка. Не произволен прочит на чуждите възгледи, а трудоемка дешифровка на достигналите до нас послания, изискваща огромни усилия за разчитане на йероглифите на друга, до голяма степен чужда за нас култура - ето такъв именно подход би могъл да предотврати донякъде прибързаните обобщения, тенденциозността и едностранчивата предвзетост на заключенията.

Именно към позицията на „извънпоставеност“ на наблюдателя (а нейната обосновка е дадена от М. Бахтин) се стреми да се придържа и авторът на предлаганата книга. Аз съм далеч от намерението както да идеализирам Средновековието, така и да го рисувам в мрачни тонове. Иска ми се да го осмисля в неговото неповторимо своеобразие, давайки си сметка за трудностите, които препречват този път.

Подобна позиция няма нищо общо с безпристрастността на естественонаучния подход. Историкът на човешката култура не е нито ентомолог, нито астроном. Той изучава себеподобни хора, живели в други епохи, но които също като него самия са мислили, страдали, радвали са се и са създавали материални и духовни ценности и които именно затова са ни интересни. Човешката личност е съществувала винаги, но тя винаги е исторически конкретно определена с начин на светоусещане и поведение, присъщ само на дадената социокултурна ситуация.

Какъвто и да е специалният предмет на търсенията на историка: икономика, политически строй, социални отношения, духовен живот - пътят към познанието им минава през анализа на паметници и текстове, създадени от хора. Първото, с което историкът се среща в изследваните от него източници, е запечатаното в тях човешко съзнание. Затова историкът неизбежно е длъжен да бъде историк на културата, на човешката менталност, да познава умствената нагласа на хората от онази епоха, техния понятиен инструментариум, начините, по които възприемат света. Без да взема под внимание духовната структура на хората, оставили паметниците, той не може правилно да разбере съдържанието им и да го изтълкува адекватно.

Историкът носи колосална отговорност, тъй като се наема да възроди менталния универсум на хора, които отдавна са потънали в миналото, и неговият научен и нравствен дълг се състои в това да възстанови този универсум в неговата истинност, по възможност без да му приписва несвойствени признаци. Отговорността на историка е двойна - пред хората от миналото и пред своите съвременници. Историкът влиза в ролята си на посредник между едните и другите; от името на своята култура той се опитва да завърже диалог с културата на друго време. Въпросите, които той задава на хората от миналото, са продиктувани от съвременността, от нейните интереси и проблеми, защото онова, за което историкът пита и за което изобщо може да пита хората от миналото, се диктува от неговата собствена култура и светоглед. Целият проблем се състои в това, да се чуят добре отговорите на хората от миналото, а не да се бърза с натрапване на свои собствени отговори. Именно да чуеш добре отговорите на хората от другата култура на зададените от теб въпроси, означава да завържеш с тях диалог. Защото паметниците, оставени от тези хора, съдържат в себе си отговорите, само трябва правилно да задаваш въпросите си и тогава тези паметници, текстовете (в най-широк смисъл) ще се окажат неизчерпаем източник на познание на духовния свят на хората от другата епоха.

Нравствената отговорност на историка по-нататък се състои в това да не вижда в предходните исторически стадии по-низша степен на развитие. Историкът не може да гледа на миналото отвисоко, той се стреми да диалогизира на равна нога с хората, създали изследваните от него текстове, с техните съвременници.

На една от старинните улици на Талин може да се види следната картина. От едната страна на улицата върху фронтона на търговската гилдия са разположени статуи на хора в средновековни одежди, чиито лица излъчват благочестие. На противоположната страна на улицата се извисява по-късно построена сграда и върху нейния покрив е поставена скулптурна глава - човек с перука, който скептично, с високомерна насмешка разглежда през очилата си фигурите на своите визави. Погледът на Просвещението към Средновековието! В тази сцена аз виждам поучително предупреждение към историка. Историята не трябва да възпитава чувство за собствено превъзходство, тя е длъжна да учи на взаимно разбиране. Не да съди, а да разбира - такъв е девизът на историка изобщо, и особено на историка от края на XX в.

Но да разбира кого? Само великите поети ли, мислителите, художниците от миналото, чиито творения ние събираме, пазим и изследваме? Та нали тези творци са живели в определен социум, били са деца на своето време. А какво е било това време, можем да разберем само ако изследваме тяхното обкръжение, онази ментална среда, която ги е породила и им е дала материал за творчество. Не е ли време да престанем да се задоволяваме с изучаването само на висшите постижения на средновековната култура и да осъзнаем, че тези шедьоври са създадени на оня език (разбиран семиотически като система от знакови средства, с помощта на които се е изразявала културата), който така или иначе е принадлежал на всички членове на даденото общество. При такава постановка на въпроса се променя и самото понятие Средни векове.

Не през всички периоди Средновековието е било в еднаква степен „средновековно“ - през различните етапи то по различен начин е проявявало своите същностни черти.

През Ранното средновековие, чието начало не е лесно да се установи със сигурност, дълго време са били силни елементите на античната култура и социалните отношения; едва по-нататък се очертават типично средновековните форми на социален и духовен живот, които правят Средновековието особена историческа епоха, отличаваща се както от античната, така и от цивилизациите извън Европа, съществували синхронно на земята. През средновековната епоха Европа изминава огромен път, наситен с радикални промени във всички области без изключение. Тези промени се виждат в прогреса на техниката и търговския обмен, в разрастването на градовете, които не приличат нито на античните полиси, нито на градовете от Новото време; в системата на производствената организация и експлоатацията на основната маса от населението - селячеството, а също така и структурата на господстващата класа във феодалното общество. Но още повече бият на очи промените в духовната сфера, в областта на изкуството, литературата, теологията. Според всички тези признаци Средновековието се дели условно на няколко периода ранно, зряло и късно.

Ако обаче историкът измени своя подход към разглеждането на тази огромна епоха и съсредоточи вниманието си не върху висшите форми на културата и интелектуалната дейност като например философията, архитектурните стилове, лириката, романа, а върху основните прояви на светоусещането на обикновения човек, то посочената периодизация на Средновековието едва ли ще се окаже релевантна. Светоусещането, светогледът на човека от аграрното по своята природа общество се е променял несравнимо по-бавно, отколкото културата на образованите хора - той се е променял, но ритмите на промените са били съвсем други. Създава се впечатлението, че динамиката на „висшите“ елитарни форми на духовен живот до голяма степен изпреварват промените „в дълбочина“. Картината на света на средновековния човек не е била монолитна - тя се е диференцирала в зависимост от положението на един или друг обществен слой.

Историкът, който изучава „низовите“ форми на средновековната култура и менталност, се убеждава, че присъщите за това равнище на живота норми и начини на поведение са се отличавали с необичайна стабилност, упоритост, съпротива спрямо промените. При подобен подход Средновековието не свършва в някакъв определен хронологичен период. Ренесансът, барокът, Реформацията и дори Ранното просвещение се оказват не чак толкова радикални стилове, че да могат да ликвидират менталността на средновековния човек - селянина, бюргера.

Навремето Марк Блок посочи, че вярата на французите и англичаните в чудодейната способност на техните монарси да лекуват чрез докосване болни от скрофулоза (живеница) от началото на XII или XIII в. продължила да съществува чак до края на XVIII и началото на XIX в. Известното от средата на XIII в. поклонение на селяните пред свети Гинефор, лечител на детски болести, който се оказал хрътка, се е запазило в района на Лион чак до последната четвърт на XIX столетие. Тези и други подобни чудатости и абсурди карат историците да допускат, че отделни черти от народните вярвания и представи за света са се пазили в глъбините на народа цели столетия, след като „официално“ Средновековието вече е завършило. „Размагьосването“ на света, „снемането“ на магията (die Entzauberung der Welt) като резултат от нарастването на „рационалността“ (Макс Вебер) несъмнено, доколкото става дума за изработването на картината на света на Новото време в образованите кръгове, много по-късно и само донякъде е намерило място в широките маси на европейското население и най-вече сред селячеството. Не можем да не се съгласим с мнението на Жак льо Гоф, че стига наблюдателният пункт на историка да бъде преместен, Средновековието ще се окаже значително по-продължителна епоха, отколкото се е смятало при традиционното му изследване.

Въпросът за прехода към по-рационално виждане на света се решава не толкова еднозначно, както са си мислели просветителите и онези учени, които, следвайки ги, си въобразяват, че със „средновековния“, т. е. „изостаналия“, светоглед е приключено в някаква сравнително близка до нас епоха. Рационалното и ирационалното, логичното и „пралогичното“ не са толкова последователни етапи от развитието на мисълта в историята на Европа а по-скоро това са едновременно съществуващи и преплитащи се пластове в човешкото съзнание през най-различни периоди. Рационалността е била в известен смисъл присъща и на хората от Средновековието, а от друга страна, от ирационалността далеч не е освободено и най-„модерното“ съзнание. Това е особена тема, която би било неуместно да развиваме тук, но е явно, че именно изясняването на голямата сложност и противоречивост на човешкото съзнание подтиква изследователите все повече да се съсредоточават върху разкриването на многопластовостта и противоречивостта на духовния потенциал на хората от други епохи, и особено от Средновековието.

Историците от школата „Анали“* формулират посочения проблем като проблем на противопоставянето между „високата“ и „фолклорната“ култура, като вече е направено немалко за изтъкването спецификата на последната. Показателно е, че едновременно и независимо от това най-влиятелно направление в съвременната историография Бахтин стигна до приблизително сходни изводи. Изследването на романите на Франсоа Рабле го доведе до заключението, че в тях се проявява противоборството на двата типа средновековна култура - църковната, образованата, официалната, от една страна, и народната, карнавалната, смеховата, от друга. Според Бахтин карнавалната култура, водеща началото си от най-дълбока древност и по всички свои основни параметри дълбоко различаваща се от официалната, враждебна спрямо нея култура, всъщност едва през епохата на Ренесанса се „промъква“ в „голямата“ литература, като мощно я опложда; през следващата епоха народната култура избледнява, запазвайки се във вид на фрагменти и отживелици, които понякога са толкова съществени, че тя все пак успява да стане компонент от художествения свят на такъв писател като Гогол. Що се отнася до Средновековието, Бахтин е бил склонен да вижда в него единствено противоборството на двете култури - той рязко разграничава официалната култура от културата на народа и свежда последната към амбивалентната смехова традиция.

Струва ми се, че тази постановка на въпроса би трябвало да се уточни и задълбочи. Въпросът не се свежда нито до противопоставянето, нито до взаимодействието между културата на образованите и културата на необра-зованите: „официалната“ и „народната“. Мисля, че трябва да се говори за средновековната култура като цяло и в нея да се различават отделните пластове и равнища. Онова, което наричат фолклорна или народна култура, съвсем не е било чуждо на образованата част от обществото, включително и на духовенството. В същото време ние не сме в състояние да открием в запазените средновековни текстове фолклорна култура в чист вид и не само защото нейните носители са били лишени от възможността да запечатат своите възгледи в писмен вид. Явно причината се е кореняла в това, че подобна „безпримесна“ народна култура през Средните векове не е съществувала. В съзнанието на всеки човек от тази епоха, дори и на най-необразования и изостаналия, жителя на глухата провинция, така или иначе са съществували някакви елементи на християнски, църковен светоглед, колкото и фрагментарни, примитивни и изопачени да са били те. От друга страна, в съзнанието дори и на най-образованите хора, опиращо се на Свещеното Писание и минало през школата на патристиката, библейската екзегетика и аристотелизма, не е могъл да не се таи, макар и в потиснат, латентен вид, пластът от народни вярвания и митологични образи. Съотношението между тези компоненти при образования елит е било различно, но многопластовостта и противоречивостта на съзнанието са присъщи на всеки човек от онази епоха - от схоласта, църковния прелат и университетския професор до човека от простолюдието. Ето защо ние можем да открием това смесване, тази симбиоза на всички равнища в средновековния духовен живот.

Да се осмисли средновековната култура като сложна сплав от всички тези компоненти, е актуален и изключително интересен проблем на съвременното историческо изследване. Но постигането на подобна цел едва ли е по силите на един историк. По-скоро това е свръхзадача, която не бива да се изпуска от очи. Моите амбиции не отиват толкова далече. Смятам да съсредоточа вниманието си върху онези аспекти на средновековната менталност, които рядко биват предмет на изследване, да се опитам да подходя към културата не откъм нейните висши постижения, а, така да се каже, „отдолу“. Съдържанието на духовния живот на човека от простолюдието, селянина, градския жител, енорийския свещеник в онази степен, в която то може да бъде открито в средновековните текстове с различен произход и отнасящи се към различните етапи на това „дълго Средновековие“ - такава е тематиката на очерците, обединени в моята книга.

Донякъде тази задача съм си поставял и в други работи. Тук съсредоточавам вниманието си най-вече върху източници, които преди не съм разглеждал така подробно, и върху проблеми, които не съм изследвал специално. Докато в книгата ми „Проблеми на средновековната народна култура“ е обхванат предимно периодът на Ранното средновековие, в центъра на вниманието на предлаганата тук книга е поставено ХIII столетие, видяно от различни аспекти на неговата култура, които така или иначе хвърлят светлина върху светогледа на обикновения човек. Същевременно е направен опит да се разшири изследователската сфера и спрямо края на Средновековието и дори началото на Новото време с цел да се проследи по-нататъшната участ на традиционната народна култура. В никакъв случай обаче аз не претендирам да дам последователна културна история на простолюдието през цялото Средновековие, така че празнотите - както времеви, така и в съдържанието, лесно могат да се забележат.