Общ поглед върху международните отношения и дипломацията XI—XV в.

 

Освен управленска, вътрешнополитическа, социална, духовнокултурна и друга дейност съсловно-представителната монархия развивала и разнообразна дипломатическа активност¹. В новия етап, в който навлязло човешкото общество, след възникването на градовете настъпили дълбоки промени в междудържавните и международните отношения. Традиционната ранносредновековна изолация на отделните държави отстъпила пред обективната необходимост от установяването на по-тесни контакти, продиктувани от стопански, търговски, етнически, духовнокултурни и други интереси и потребности. Военните конфликти постепенно престанали да бъдат главно или единствено средство за разрешаване на възникващите противоречия между владетели и държави. Нараснало значението на дипломацията, която започнала да играе все по-важна роля в международния живот.

Разбира се, дипломацията е изключително сложно обществено явление, за да може да се обясни само или предимно с появата и възхода на градовете. Върху нейното по-нататъшно развитие и усъвършенстване влияели цял комплекс други разнородни фактори и обстоятелства. Завършил процесът на феодализацията както на Запад, така и на Изток. Парично-стоковите отношения се оживили. Нараснали материалните и духовните потребности на монархията, аристокрацията и на различните слоеве от населението. Императорите на Свещената Римска империя, Византия, Китай, Монголия, султаните на Османската империя, движени от желанието да разширят не само границите на своите държави, но и сферите на своето влияние, се сблъсквали помежду си. Боричкали се кралете на Франция и Англия. Това пораждало не само военни конфликти, но и воля за мирно уреждане на противоречията по пътя на дипломацията, на преговорите.

Централизираните държави, които възникнали, отслабвали васалните връзки, но укрепвали монархическата институция. Формирането на народностите било свързано с преодоляването на родово-племенните традиции, с асимилацията на по-слабите етнически групи от по-силните, с постепенното отмиране на наречията и образуването на големите езикови комплекси. Експанзията на различните военни образувания импулсирала интегративните и консолидационните тенденции при изграждането на нациите и укрепването на държавите.

Утвърждаването на централизираните държави водело неизбежно до ограничаване имунитета на едрите феодали, които се вдигали на борба в защита на застрашените си права и привилегии. Във връзка с претенциите за короната възниквали борби и в самите управляващи династии. Ситуацията в Европа била, общо взето, напрегната. Арабите, които през времето от 711 до 714 г. завладели Пиренейския полуостров, продължавали да властват до 1492 г., когато били изтласкани от континента. До средата на XI в. продължили пиратските нападения на норманите. От 1030 г. те нахлули в Южна Италия и от 1061 до 1091 г. се опитвали да изместят арабите от Сицилия. През 1130 г. създали Сицилийското кралство, оформено на базата на няколко графства и херцогства.

Не била спокойна и обстановката във Византийската империя и страните в Близкия изток. Селджушки тюрки нахлули в Източното Средиземноморие и прогонили араби и византийци. Под техните удари паднал Багдадският халифат, а Сирия и Палестина били откъснати от Египетския халифат. След победата над византийската армия при Манцикерт селджуците покорили почти цяла Мала Азия и превърнали Никея, простираща се на 100 км от Константинопол, в своя столица. Над Византийската империя надвиснала сериозна опасност.

В Европа визникнала идеята за освобождаването на „Светите места“  на „Божи гроб‘‘ от неверниците. Кръстоносните походи (1096 - 1270)² не само сблъскали Запада с Изтока, но и спомогнали за тяхното взаимно опознаване.

Европа била застрашена от монголската инвазия³. След като армията на хан Бату (1235—1242) покорила Рус, тя сломила и съпротивата на волжките българи, половяните и редица други етнически общности. Импулсирани от победите, през пролетта на 1241 г. монголските бойни сили нахлули в Полша, Унгария и Чехия. Отрядите на поляци, немци и унгарци, които се опитвали да окажат съпротива на завоевателите, били разгромени. Не могла да промени обстановката и 60 000-ата унгарска армия, която била разбита. Без да срещнат по-нататъшно сериозно противоборство, монголо-татарските подразделения продължили да напредват и достигнали бреговете на Адриатическо море. Държавите на Западна Европа, изтощени от вътрешните си противоречия и борби, не били в състояние да отстояват свободата си. Основаната през 1243 г. Златна орда на татарите обхванала огромни пространства в Източна Европа, Западен Сибир и Средна Азия⁴.

През втората половина на XIII в. между потомците на Чингис хан възникнали противоречия, които прераснали във военни сблъсъци. Синовете и внуците на Чингис хан разделили империята на отделни княжества, възглавявани от бейове и емири. Настъпателната политика на монголите обаче не била преустановена. През 50-те—60-те години на XIII в. внукът на Чингис хан Хулагу хан покорил Иран, Месопотамия, а през 1258 г. — Багдад. Под ударите на хан Кубилай (1260—1294) паднал Китай и той основал монголо-китайска империя със столица Пекин, възглавявана от династията Юан.

Макар и бавно, Църквата — Православна и Католическа — губела своето влияние в сферата на общественото съзнание, респективно на образованието, науката, културата, ограничавана от съсловно-представителната монархия. Всевластието на теокрацията намалявало. Светски, граждански тенденции, елементи на рационализъм започнали да се усещат в духовния живот на Китайската империя, в Делхийския, Бахманидския и Гуджаратския султанати, в държавата на монголите. В столиците на Европа школите при катедралните църкви се превръщали във всеобщи школи (studia generalia), трансформирали се постепенно в университети. В края на Възходящото средновековие, респективно към XV в., университетите на Стария континент били повече от 60. По-голямата част от тях надмогвали монопола на теологията и придобивали автономия — гражданска, правна, административна. Наред с университетите в Париж, Монпелие, Болоня, Палермо, Оксфорд в привлекателни образователни центрове се превърнали университетите в Испания, където студентите получавали знания за страните на Изтока, за културата на арабския свят. Солидни знания се придобивали в университетите на Кордова, Саламанка, Севиля, Валенсия.

В Европа вече разполагали с определена информация за стоките на задморските страни — коприна, брокат, художествени изделия от стъкло, скъпоценности, подправки, различни видове оръжия. Търговците на италианските градове-републики изнасяли жито, желязо, дървен материал, роби в Антиохия, Бейрут, Александрия, Триполи.

През XIV—XV в. намаляло значението на Свещената Римска империя. Папският престол загубил доминиращото си влияние в международните отношения. Разраснал се големият конфликт между Франция и Англия. Пламнала Стогодишната война (1337—1453). Франция получила подкрепата на римския папа, на кралете на Шотландия, Сицилия и Кастилия, а Англия — на император Лудовик IV Баварски (1314—1347), на редица князе в Германия и Нидерландия.

В хода на Стогодишната война, завършила с победата на Франция, били създадени не само нови методи на воюване, но и нова стратегия и тактика. Огнестрелното оръжие, въведено в бойните действия, извършило прелом във войната. Промени възникнали и в международните отношения, в дипломацията.

 

Центрове на дипломацията

 

Както в Европа, така и в Азия и Африка старите крепости на дипломацията, създадени през отминалите столетия, продължили да се развиват и укрепват. В ранносредновековния период заедно с появата на новите държави възникнали и новите столици. В тях управляващите династии институционализирали органите, които трябвало да осъществяват външнополитическите контакти. Във Франция център на политическия живот станал Париж, в Англия — Лондон, в Свещената Римска империя — Виена и Прага. Дипломатическо средище на Унгария отначало бил Естергом, а след това Буда, на Полша — Краков. Столицата на Византийската империя Константинопол бил люлка на византийската дипломатическа школа. На Апенинския полуостров картината била по-сложна. Столиците на кралствата Сицилия и Неапол имали свои дипломатически традиции. Италианските градове-републики — Венеция, Флоренция, Милано, Генуа — имали специализирани консулски служби, които впоследствие прераснали в дипломатически институции.

Папският дворец, Ватиканът в Рим, развивал оживена дипломатическа дейност, докато Патриаршията в Константинопол ръководела православната дипломация на Византия.

През този период от историята на Европа се наложили цяла поредица представители на дипломацията. В историята на Флоренция се откроявали имената на Данте Алигиери, Франческо Петрарка, Джовани Бокачо, на Венеция — Енрико Дандоло, на Милано — херцог Франческо Сфорца. В историята на кралство Франция се наложил Филип дьо Комин.

Дипломацията на страните на Изтока — Близкия, Средния и Далечния — също издигнала свои центрове и институции. Конфликтите между Европа и селджуците, предизвикали организирането на Кръстоносните походи, едва ли могат да се смятат за най-типичната форма на взаимоотношения между Изтока и Запада. В развитието на тези отношения съществували и периоди на взаимни мирни опознавания и взаимноизгодни стопански контакти. Връх на източната дипломатическа дейност, превърната в изкуство, отбелязали арабските халифати на Омайади и Абасиди, както и емирите на Омайадите в Кордова, Испания, провъзгласена от Абдул Рахман за халифат. В хода на завоеванията столицата на Османската империя била преместена в Бурса, Адрианопол, Константинопол, където кипяла оживена дипломатическа офанзива.

Дипломацията, провеждана от Китайската империя, била твърде разнообразна, поради което трудно може да се постави под един знаменател. През този период начало на новия тип дипломация поставила династията Сун (960—1279), която по принцип избягвала войните и търсела мирни средства за уреждане на възникващите проблеми. Завоюването на Южен Китай от монголите през 1279 г. довело до включването на империята в границите на монголските държавни структури. На власт дошла монголската династия Юан, управлявала до 1368 г., когато Джу Юанчан възглавил антимонголско въстание и се провъзгласил за император под името Хун ву (1368—1369). Император Хун ву станал родоначалник на нова династия — Мин (1368—1644), която създала свои дипломатически традиции, развивани отначало в столицата Нанкин, преместена след това в Пекин.

Върху територията на Индия през времето на Делхийския султанат и империята на Великите Моголи в множеството различни княжества възникнали редица центрове на дипломацията — Делхи, Ядава, Девагири, Мадураи и др. В Япония средища на дипломатическа дейност ставали столиците: старата Нара, после Нагаока и Киото. Столицата на монголите Самарканд бил център на тяхното управление, а следователно и на дипломацията им.

През периода на Възходящото средновековие продължило да се развива и обогатява международното право, регулиращо отношенията между отделните държави. Макар да нямал международна насоченост, Юстиниановият кодекс (corpus juris civilis) служел на глосаторите, на коментаторите на римското право да решават възникващите правни казуси. Каноните на църковното право също били използвани за регулиране живота на християните, на клира. Съставеният през XII в. „Декрет на Грациан“ улеснявал църковните канонисти, а наред с тях и светските прависти при уреждане на проблемите. Това се обяснява с обстоятелството, че тогава международното право все още не било обособено като самостоятелен клон на юридическата наука. Това станало едва към края на XIII в., когато съставянето на различни договори и актове с международен характер се превърнало в широко обществено явление. Из средите на юристите започнали да излизат дипломати, които участвали в различни делегации. Ново съдържание придобили съчетанията „право на народите“ и „естествено право“. Западната Римска империя била смятана за единствената легитимна държава, но постепенно с нарастване ролята на Франция и Англия започнали да я оценяват като един от правните субекти. Към края на XIII в. възникнали началните елементи на международното право, което се оформило като наука едва през XVIII в.

 

Взаимоотношения между Изтока и Запада

 

За разлика от Ранното средновековие, когато контактите между Европа, Азия и Африка имали до голяма степен спорадичен характер, през времето на Възходящото средновековие положението се променило. В резултат от развитието на парично-стоковите отношения, от разцвета на градовете, на новия начин на живот връзките и взаимоотношенията между източните държави и страните на Европа се разширили и задълбочили. Отначало арабите от халифата на Омайадите установили контакти с Южна Италия и Сицилия, а когато Пиренейският полуостров паднал под техните завоевателни удари, връзките продължили. След това пътешественици, учени, търговци, дипломати прекосявали различните континенти. В университетите на Испания, Сирия и Египет получили образование множество млади хора, които разпространявали знания за Източния свят.

Разбира се, контактите между Изтока и Запада били затруднявани от множество фактори, които понякога били мъчно преодолими. Сериозно препятствие създавали мощните планински вериги, все още не достатъчно проходими, пустините, блатата, реките. Нападенията на разбойниците по пътищата, анархията в по-неустроените държави увеличавали несигурността. Върху взаимоотношенията отрицателно влияели нашествията на нормали, селджуци, араби, монголи, османци и др.

При все това обмен на продукти, посещения на делегации, организиране на пътешествия между Европа и Азия били реализирани. Големият арабски географ Абу Абдаллах Мухаммед ал-Идриси (1100—1166)⁵ пътешествал в Португалия, Франция, Англия, Балканския полуостров, Мала Азия. Родил се в Сеута, Мароко, към 1138 г. той пристигнал в Палермо и бил приет от краля на Сицилия Роджер II (1130—1154). Поклонник на арабската култура, кралят му възложил да напише книги за своите пътешествия. В изпълнение на кралската разпоредба ал-Идриси създал две произведения. Едното е озаглавено „Развлечения на изморения от пътешествията по области“ (Нузхат аль-муштак фихтирак ал-афак). Това съчинение излиза в не особено точен френски превод6; все още не е направено критично издание на текста. Покойният Борис Недков издаде в български превод съчинението на Идриси с обширен коментар⁷. Другото съчинение на Идриси е „Градина на приятелството и развлеченията на душата“, добило гражданственост като „Малкият Идриси“.

При подготовката на своята география Идриси използвал трудовете на Хордадбех, ал-Якуби, Кудами ибн Джафар, ал-Масуди, ибн Хаукал и др. Познавателна стойност имат наблюденията на автора върху живота в Северна Африка, Пиренейския полуостров, Сицилия, териториите на Италия, Франция, Шотландия, Ирландия, някои части на Германия, а също и на Балканския полуостров. По-специално внимание заслужават привлечените факти за градовете като центрове на културата, за етническите общности, за политическото устройство.

Разширяващото се застрашително влияние на Монголската империя породило потребността от установяването на дипломатически връзки. Особена активност проявила Римската курия, възглавявана от папа Инокентий IV (1243—1254)⁸. В изпълнение на решенията на църковния събор в Лион от 1245 г. да разшири своето влияние и да привлече за каузата на Католическата църква нови прозелити Папският престол подкрепил немската инвазия срещу славяните и легализирал правото на Тевтонския орден върху Прусия. Освен това през 1245 г. папа Инокентий IV чул, че монголите искат да се покръстят, сформирал делегация от францискански монаси, възглавявана от францисканеца-минорит Пиан де Карпине (Джовани да Плано) (1182—1252)⁹, пътешественик италианец. Целта на делегацията била да пристигне в Монголия и да събере информация, за да спечели техния владетел за истините на християнството. Делегацията на Плано Карпини тръгнала от Лион, минала през Краков, достигнала Киев, за да продължи през Седморечието, Тарбагатай и да пристигне в столицата на империята Каракорум.

Преди това обаче групата трябвало да премине през Южна Русия, където опустошенията от монголското нашествие били още пресни. В лагера на Батий, разположен по левия бряг на Волга, пътниците били приети по особен начин. За да влязат в двореца, трябвало да преминат между два огъня, с цел да се пречистят. Пристъпвайки в покоите на Батий, изслушали подробно напътствие. При влизането в шатрата на владетеля не трябвало да докосват прага и след това, застанали на колене, изказали своето приветствие. Едва тогава предали посланието на папа Инокентий IV. След превеждането на посланието Батий го прочел, като си правел бележки върху текста. Понеже Батий не можел да взима самостоятелни решения, изпратил делегацията при върховния хан.

По това време в Каракорум заседавал събор на монголските князе, които трябвало да изберат сина на Угедай, Гуюк (1246—1248), за велик хан. Извършена била церемония по въздигането на Гуюк на престола. Присъствали 4000 пратеници от близки и далечни страни, за да положат васална клетва пред великия хан на Монголия. Представяйки се на Гуюк, делегатите на папа Инокентий IV му предали множество подаръци. По време на тържествата, които надминали очакванията на присъстващите, П. Карпини натрупал огромни впечатления. Членовете на делегацията установили връзки с китайци и натрупали значителна информация за Китайската империя. Мисията на П. Карпини изпълнила частично възложената ѝ задача — събрала достатъчно сведения за историческата ситуация в Изтока, но договор за политически съюз не бил подписан.

Когато поставили въпроса за среща с хан Гуюк, не ги допуснали веднага, трябвало да изчакат. Плано Карпини бил приет от Гуюк. Разговорът трябвало да се проведе чрез посредник: „Татарските императори имат обичай никога да не говорят със собствените си уста с чужденец, колкото и благороден да е бил той.“ След няколко срещи П. Карпини получил отговора на Гуюк до папата.

През есента на 1247 г. пътниците тръгнали обратно за Европа. Информацията, изнесена от П. Карпини, се допълва от данните, събрани от поляка Бенедикт, член на делегацията. Бенедикт обогатява историческата наука със сведения за вътрешните територии на Азия, за военното дело, бойната стратегия, държавната организация, за живота, бита и обичаите на татарите, за икономическото положение на отделните страни. Резултатите от посещението на папската делегация при татарите П. Карпини отразил в доклада Libellus historicus, превеждан и преиздаван многократно. Написал и „История на монголите“¹⁰.

Макар да не били постигнати очакваните резултати, на Запад не се отчаяли и сформирали втора делегация до татарите, подготвена от Луи IX, крал на Франция (1226-1270). Този път задачата на мисията била възложена на Ордена на францисканците. Групата била ръководена от монаха Вилхелм Рубрук (между 1215—1220 — ок. 1270), фламандец¹¹. Крал Луи IX лично изпратил францисканците, които извършили своето пътешествие през 1253—1256 г. Преминавайки през Крим, по течението на р. Волга, Южен Урал, течението на реките Чу и Или, по северните територии на Джунгарски Алату и долината на Черен Иртиш, групата се добрала до крайната точка на пътешествието.

Пътят, по който преминал Рубрук, не съвпадал с този на П. Карпини. След като се представил на Батий, който го посрещнал внимателно, продължил към великия хан Мунке. Най-сетне през 1254 г. Рубрук пристигнал в Каракорум, но не бил приет незабавно, трябвало да почака. По това време той опознал религиозните вярвания на монголите, нравите и обичаите им. Като се срещнал с великия хан, разговарял за „истинската религия“. Великият хан не дал съгласие католиците да водят пропаганда на вярата си и забранил на Рубрук да проповядва. Предал му грамота до крал Луи IX. Великият хан се усъмнил в действителните цели на мисионерите. Той предположил, че те не са обикновени монаси и предложил на френския крал да му изпрати действителни пратеници. „По такъв начин — предупреждавал Мунке — ще се убедим желаете ли с нас мир, или война.“ В заключение великият хан отправил в писмото заплаха, че в случай на война европейците могат зле да си изпатят.

Мисията се оказала безрезултатна. Политическите цели и на тези делегации не били постигнати. Рубрук и придружаващата го група тръгнали за Европа през лятото на 1255 г. Пътят, който избрали, обаче бил друг. Посоката водела на север от езерото Балхаш, на север и запад от Каспийско море. След това францисканците продължили през долините на Кура и Аркас, насочвайки се към Ерзерум. По-нататък те минали Мала Азия, насочили се към Средиземно море, Акра, а оттам за родния край.

В описанието, което Рубрук оставил, се съдържат интересни сведения за природните богатства на Централна Азия, особено за нейния релеф, за хидрографията, за климата. Привличат внимание и се ценят от специалистите и описанията му за Китай и Сибир.

Сведенията, с които разполагали папските мисионери, показват, че плановете на Римската курия да привлече монголите за каузата на Католическата църква нямали никакви шансове. Несторианското направление в християнството, проникнало и се разпространило в Централна Азия още през VII—VIII в., в следващите столетия, особено от XIII в. насетне, придобило масов характер. Керетите, най-многолюдното и с най-висока култура монголско племе, изповядвало християнството. За Христа били спечелени една част от уйгурите, басмалите, каракиданите. Номадските племена, покорени от Чингис хан, също започнали да възприемат християнската религия в нейната неофициална еретическа форма¹². За ориентацията на монголите към несторианството спомогнали и вътрешните конфликти, които се разразили. Това се потвърждава от събитията през 30-те години на XIII в., когато избухнали противоречия между наследниците на престола на починалия (1227 г.) Чингис хан. Както вече видяхме, курултаят, проведен през 1245 г., избрал за хан Гуюк, сина на Угедай. На церемонията на избора присъствали Плано Карпини, руският княз Ярослав Всеволодович, двамата синове на царя на Грузия, посланикът на Багдадския халиф Мутасим, китайски сановници. При завоюването на престола Гуюк получил подкрепата на военачалниците, произхождащи от кереите, наймани, басмали, изповядващи християнството. Великият хан Гуюк привлякъл на своя страна аристократите на Уйгурия — Кадак и Чинкай, както и духовниците на Византия, Русия, Осетия, Сирия, изповядващи православието¹³. В същото време великият хан Гуюк декларирал своите симпатии към източната форма на християнството, православието. Нещо повече, великият хан декларирал, че е противник на латинското християнство и исляма¹⁴. Симпатиите му към православието произтичали от намеренията му да привлече на своя страна православните страни в борбата против латинския Запад, от една страна, и против Египет, свързан с исляма.

Макар и да завършила без видим реален успех, мисията на Рубрук имала своето значение. По-късно монголският хан Аргун, потомък на Чингис хан, изпратил през 1288 г. пратеници до френския владетел. Целта била монголите да привлекат краля на Франция за образуването на военен съюз срещу Египетско-сирийския султанат, застрашаващ интересите на двете страни. Аргун предлагал да бъде отнет от мюсюлманите гр. Ерусалим и върнат на християните. Намеренията на монголския монарх съвпадали с плановете на крал Филип IV, който отговорил на делегата на Аргун: „Ако монголите, които не са християни, са готови да се борят за завладяването на Ерусалим, колко повече основание имаме ние да влезем в борба. Ако бъде угодно Богу, ние ще потеглим с армията си.“ До кръстоносен поход обаче не се стигнало.

Несъмнено между дипломатическите представителства на Европа в страните на Изтока ярко се откроява пътешествието на венецианеца Марко Поло (1254—1324)¹⁵, изпълняващ задачи на италианските градове-републики в страните на Изтока. След като баща му Николо и чичо му Матео Поло извършили 14-годишно пътешествие в Азия (1254—1269), достигайки Пекин, и се завърнали обратно с писмо на великия хан до римския папа, замислили втора експедиция. Този път те взели със себе си 17-годишния Марко Поло. Пътешествието започнало през 1271 г. Италианците отплавали през Средиземно море за пристанището Акра, разположено на северния бряг на Палестина. Продължавайки на север, те преминали Сирия и Армения, достигнали Иран и се установили в Ормуз. Понеже пътуването по вода с арабски кораби им се видяло несигурно, решили да използват сухоземния път през пустинята Даш-и-Лут. Преодолявайки неимоверни трудности, те преминали Бактрия и се насочили към Памир, след това прекосили пустинята Гоби и се добрали до Гианду, Китай, където се намирала лятната резиденция на Кубилай хан.

Групата се представила на хан Кубилай, който изпитал симпатия към младия Марко. Постепенно той станал негов съветник и му били възлагани редица отговорни мисии от императора. Овладял монголски, персийски, уйгурски и китайски, които можел да говори свободно, младият венецианец изпълнявал успешно редица мисии в обширната империя. Надарен с изключителна наблюдателност, Марко Поло подготвял най-подробни доклади за развитието на държавното управление, за стопанския живот, за обществените отношения и политическите настроения. Това укрепило неговия авторитет, засилило позициите му като необходим съветник и помощник на императора.

На 24-годишна възраст Марко Поло бил издигнат за управител на гр. Ханджоу. Прекарал три години на този пост, той бил акредитиран за посланик на владетеля. Обекти на неговите визити станали Южен Китай, Бирма, Лаос и Виетнам. Навсякъде, където пристигал, той решавал успешно поставените задачи и запомнял с най-големи подробности най-важните географски, стопански, политически, обществени и духовнокултурни особености на страните, в които пребивавал. Затова, когато след 17-годишно пребиваване в Китай се обърнал през 1292 г. към великия хан Кубилай с молба да се завърне в родината си, не получил положителен отговор. Бил необходим на владетеля. Натоварен с отговорна задача, да придружи принцеса Кокачин, определена за съпруга на Аргон, царя на Персия, той успял да изпълни поръчението и пътят му към родината бил открит. Тръгнали на път, тримата венецианци — Николо, Матео и Марко — пристигнали в Трапезунд, след това в Константинопол и във Венеция (1295 г.). Марко бил вече на 41 години.

Марко Поло се включил във войната, избухнала през 1298 г., между Венеция и Генуа. Бил пленен в едно от сраженията, отведен в Генуа и затворен в тъмница. По щастлива случайност негов съкилийник се оказал хронистът от Тоскана Рустико, родом от гр. Пиза, също пленник. В продължение на една година — колкото траело затворничеството — Марко разказвал спомените от своите пътешествия, които хронистът записвал с рядко старание и добросъвестност. Заглавието на записките, водени на френски, венециански и тоскански диалект, било „Описание на света“ (Devisament don monde).

Освободен от затвора, Марко Поло се прибрал във Венеция, оженил се и му се родили три дъщери, но сведенията за неговия по-нататъшен живот се губят. През 1307 г. той предал един екземпляр от книгата си на посланика на кралство Франция във Венеция с молба да го предаде на краля на Франция. Големият дипломат и пътешественик починал на 70-годишна възраст през 1324 г. Погребали го в църквата „Сан Лоренцо“.

Оригиналният текст на неговото съчинение, предаден от Рустико, който записвал спомените на Марко Поло в затвора на Генуа, изчезнал. Първите преводи на запазения препис се отнасят към 1307 г., когато излиза на латински, каталонски, португалски, испански и немски език. Книгата е оповестена под заглавие „Милионът“¹⁶. Предполага се, че заглавието е дадено по прякора, съчинен от съгражданите на Марко Поло заради разказите на пътешественика, които звучали невероятно. Има становище, че названието идвало от „Емилионе“ — прякор, получен от семейството в памет на известен прадядо на фамилията¹⁷.

Интересите на Западна Европа към страните на Изтока продължили и след епохалното пребиваване на Марко Поло в Китай. С мисионерска цел за Изтока, по-специално към Китай, се отправил Джовани Монте Корвино. Изучаването на Изтока се изразявало в натрупването на информация за географията, търговията, климата, традициите на Китай, Индия и редица други страни. Мисионерски задачи решавал и друг пътешественик в Китай — Андрея от Перуджа. В продължение на 10 години той живял в Пекин, оттам се преместил в пристанището Зайтун (Цюанчжоу). През първите десетилетия на XIV в. в Китай се установил монахът Йордан, който изследвал подробно живота на Далечния изток. Той подготвил няколко произведения — „Малка Индия“, „Велика Индия“, „Трета Индия“. Съчиненията му притежават значителна фактологична ценност с описанията на посетените райони. В продължение на 15 години пътешествал монахът Одорико Пордероне (1274—1331). Той пребивавал в Западна Индия, Китай, Цейлон, Мадрас, Суматра и Ява, за които оставил подробни описания. Любопитна информация дава Мариньоли, друг католически мисионер.

Мухаммед ибн Ахмед ибн Джубайр ал Кинани (1145—1217)¹⁸ бил забележителен испано-арабски учен, пътешественик и писател. Родил се във Валенсия и придобил добро за времето си образование. Това му позволило да постъпи на работа при наместника на Алмохадите в Гренада. Провел три научни пътувания в страните на Арабия (1183—1185). Водил си подробен дневник, проучван от специалистите като ценен извор за историята¹⁹.

Свое място сред пътешествениците в страните на Изтока заема Афанасий Никитин (неизв. — 1472), търговец от Твер, писател. В Азия той извършил продължително пътешествие (1466—1472) с търговска цел. Той тръгнал от Твер, продължил по водите на р. Волга и Каспийско море и се установил в Иран, където престоял една година. След това през 1469 г. А. Никитин пристигнал в Индия. Тук, изучавайки живота, религията, празниците, традициите, обичаите и бита на индусите, живял три години. Изпълнил задачите, които си поставил, се отправил обратно за родния си край. Той пътувал по източното крайбрежие на Африка, прекосил Аравийско море, Трапезунд и по водите на Черно море през 1472 г. достигнал Кафа. Своите наблюдения А. Никитин отразил в произведението „Пътуване през три морета“ („Хождение за три моря“)²⁰.

Разбира се, интерес към Европа проявявали и учените-пътешественици от Изтока — Близкия, Средния и Далечния. Пътешественикът от Андалузия ал-Харнати пропътувал през цяла Европа и достигнал Булгар на Волга. Той имал къща в Унгария²¹. Голям пътешественик бил Абу Абдалах Мухамед ибн Батута (1304—1377)²². Той се родил в гр. Танжер, бил бербер по етническа принадлежност. В продължение на четвърт век (1325—1349) пътувал по Арабия, Египет, Иран, Мала Азия. След това се отправил за Крим и южните територии на Русия, за да продължи към Средна Азия и Афганистан. Посетил Индия, където живял няколко години. Пребивавал в Индонезия и Китай. Завърнал се в Мароко. От 1349 до 1352 г. пребивавал в Испания, покорена от арабската династия на Омайадите. През 1352—1353 г. пътувал в Западен Судан, вероятно изпълнявайки дипломатическа мисия на султана. Своите богати впечатления от пътешествията той диктувал на Абу Инан, секретар на султана на Мароко. Голяма познавателна стойност имат впечатленията на ибн Батута за Крим, за Златната орда, за Константинопол, Иран, Индия, Судан, Мали и редица области на Африка²³.

 

Европейска дипломация

 

В качеството на система от методи и форми за преодоляване на войните и за установяване на мирни отношения между държавите, дипломацията на Европа се формирала постепенно и изграждала своите специфични черти. Макар да придобила общи характерологични особености, тя отразявала конкретната обстановка в отделните държави. Върху континента се наложили няколко дипломатически модела на уреждане на международните отношения, свързани с възможностите на съответния тип държави. На гребена на международните отношения се извисявала дипломацията на двете империи: Ромейската, както е назована в документацията на епохата, или Византийската, както е наречена от професионалните историци на XIX в., от една страна, и Свещената Римска империя, от друга. След това по значимост и въздействие се нареждала дипломацията на християнската църква — Католическата и Православната. Свои школи създали и водещите кралства в Европа — Френско, Английско, Чешко, Полско и др. Италианските градове-републики, особено Венеция, Милано, Генуа и пр., също имали своите дипломатически представителства.

Наложила се руската дипломация, която започнала да заема видно място в политическия живот на Европа. Заедно със завоеванията дипломацията на Османската империя диктувала решаването на редица въпроси. Българската средновековна дипломация проявявала стремеж да отстоява позициите на Второто българско царство.

За усъвършенстване на дипломацията и дипломатическите отношения спомогнала науката за международното право, която възникнала, както и международните конгреси. Самата наука „международно право“ се зародила през втората половина на XI в. Появили се опити за теоретични обобщения. Международните конфликти, които възниквали, особено противоречията между Католическата и Православната църква, между Англия и Франция извиквали на живот коментари върху текстовете на римското и Юстиниановото право, активизирали дейността на глосаторите и постглосаторите, на коментаторите на традиционните правни трактати и текстове.

Вселенските събори на Църквата от XII до XIV в., в заседанията на които взимали участие представители на висшето духовенство, а също императори, крале и пр., решавали различни въпроси. Обсъждало се съединяването на църквите, сключването на унии. Разисквали се икономически, военни, политически и други въпроси. Прелатите искали да се забрани употребата на огнестрелно оръжие срещу християните, да се осигуряват привилегии за кръстоносците, да се забрани пиратството и пр. Не било отбягвано ограничаването на правата на мюсюлмани и евреи. Спорове се водели за изборите на императори и крале или за тяхното детрониране. Осъждали се еретици. При някои събори гражданските проблеми доминирали над религиозните.

Най-голяма роля в живота на Европа започнали да играят вселенските събори на Църквата. В заседанията на събора в Пиза от 1409 г. наред с духовните лица участвали представители на 13 университета, повече от 300 магистрати по богословие, доктори на правото, делегати на владетели от католическите страни. Папата, избран на събора, бил трети по ред, понеже другите двама не се отказали от званията, които придобили. Великият разкол не бил ликвидиран, разделението продължило. Констанцкият събор (1414—1418), който избрал папа Мартин V (1417—1431), разгледал редица въпроси, включително и представянето на делегациите на събора по нации. Това било свързано с формирането на националните държави. Съборът отстранил двама от тримата папи (1415 г.), а през 1417 г. и третия, за да избере Мартин V. Приетите 5 декрета предвиждали провеждането на реформи. Съборът осъдил Ян Хус и Йероним Пражки на смърт чрез изгаряне на клада. Седемнадесетият поред църковен събор (1431—1449), Базелският, бил свикан поради победите на чешките хусити над немските рицари от кръстоносните походи, организирани срещу тях. Обсъждали се проблемите на Стогодишната война. На събора в Базел присъствал игуменът Исидор, по-късно Московски митрополит — убеден униат. Византийският император Йоан VIII водел преговори както с делегатите на събора, така и с папа Евгений IV. Византийският император се опитвал да се съюзи с папата, противник на събора. Базелският концил успял да откъсне чашниците от хуситите и по такъв начин разединил борците, внесъл разкол сред тях и улеснил разгрома на хусисткото движение, което слязло от историческата сцена.

През 1438 г. папата свикал събор във Ферара, заседавал там до 1439 г., но поради върлуващата чума делегатите се преместили във Флоренция, където останали до 1442 г. След това дейността на събора продължила в Рим до 1443 г., за да приключи в Лозана през 1449 г. В работата на събора участвали византийският император Йоан VIII и патриархът на Константинопол Йосиф II (1416—1439), българин по произход. Между православните делегати се откроявали убедени привърженици на унията като Висарион Никейски и митрополитът на Москва Исидор.

През 1439 г. било провъзгласено решението на събора за сключването на уния между двете църкви. Голямата част от делегатите на Византийската православна църква отказали да поставят подписите си под решението, оценявано като триумф на папските домогвания. Клирици на Православната църква, които подписали актовете на събора, впоследствие оттеглили подписите си. Московският митрополит Исидор, който бил за унията и я подписал, пристигнал в Москва, провъзгласил унията в катедралната църква, но бил арестуван, въдворен в Чудовия манастир, откъдето успял да избяга в Рим. Не признали унията и патриарсите на Ерусалим, Александрия и Антиохия. Патриархът на Константинопол Йосиф II, който произнесъл реч против унията, починал във Флоренция и бил погребан в църквата „Санкта Мария Новела“, където се намира гробът му и днес.

Една година преди Константинопол да падне под ударите на османците (1452 г.), император Константин XI Палеолог (1449—1453) потърсил подкрепата на Запада, но не я получил. На 29 май 1453 г. в столицата на Византия нахлули завоевателите. Движението за реформи, за укрепване на Католическата църква чрез обновяване на нейните традиционни средновековни структури пропаднало. Националните държави, които се утвърждавали, не приемали принципите на папоцезаризма, на Вселенската църква. Те търсели други, по-радикални средства за уреждане на международните отношения. 

Паралелно с църковните събори в Европа започнали да се организират светски, граждански дипломатически конгреси: в Тараскона (1291 г.), в Данциг (1366 г.), във Велона (1416, 1418 и 1420 г.). Завоевателната стихия на османските нашественици предизвикала свикването на конгрес в Луцк²⁴, Волинска област. Инициатори за неговото организиране били крал Сигизмунд и княз Витовт. Освен Сигизмунд и Витовт в заседанията участвал и кралят на Полша Владислав Ягело. На конгреса присъствали пратеници на императора на Византия, на краля на Дания, както и делегати на папа Мартин V и на Тевтонския орден. Задачите, свързани с организирането на антиосманска съпротива, не били решени. Не били уредени и взаимоотношенията между Полша, Литва и Тевтонския орден.

Следващият конгрес в Арас (1435 г.) трябвало да обсъди сключването на мир между Англия и Франция за приключване на Стогодишната война. В него взели участие делегати на воюващите страни, пратеник на императора, както и легат на папата, пратеник на църковния събор в Базел, представители на Полша, Сицилия, Навара и Португалия, Дания, Холандия, Бретан, Кипър, Кастилия, Арагон, Неапол, херцозите на Бургундия и на Милано. В края на краищата мир между Англия и Франция не бил подписан, но били уредени взаимоотношенията между Франция и Бургундия.

Международните конгреси изместили църковните събори. Като светска форма на взаимоотношения конгресите отговаряли на новите условия на живот. Това разбрал и папа Пий II (1458—1464), който свикал през 1459 г. в Мантуа специална среща между владетелите на католическите държави. Целта била да се решат въпросите за организиране на кръстоносен поход срещу османците, за постигане на мир между воюващите държави в Европа. Фактически резултати обаче не били постигнати. В срещата взели участие незадоволителен брой монарси. Времената се променили и думата на папата олеквала, нямала предишното авторитетно звучене.

Най-солидната дипломатическа школа по това време била византийската²⁵. В нея и чрез нея намирали обективация традициите на Изтока, от една страна, и на Западната Римска империя, от друга, а същевременно и натрупаният опит на самата Византия. През този период, оценяван от специалистите като време „предимно на меча“, без да се изключва и ролята на ловката, набрала вековен опит и умееща да ползва мирни средства византийска дипломация²⁶, проличали най-характерните особености на изкуството да се водят преговори, създадено във Византийската империя.

След като Византия в продължение на половин столетие се управлявала под знака на заговорите, превратите и бунтовете, престолът бил зает от император Алексей I Комнин (1081—1118). Управлението на Комнините било свързано с укрепването на вътрешното положение и на резултатна външнополитическа активност. Дипломатическото си майсторство император Алексей I Комнин успял да прояви в борбата срещу агресията на норманите, които нахлули в Албания, завладяли Драч, дебаркирали в Епир, навлезли в Македония и подчинили Кастория. Императорът използвал значителни парични средства и организирал заговор сред армията на Робер Гуискар в Апулия, в резултат от който настъплението на норманите на Балканския полуостров било преустановено. За решаването на тази задача били привлечени като съюзници венецианците. Макар съпротивата срещу нашествениците да продължила в Македония с променлив успех, поражението, което обединената венецианска и византийска флота нанесли на норманите през 1085 г., се оказало решаващо. Наскоро починал Р. Гуискар и сред противниците настъпили династични борби и противоречия²⁷. Висока класа на дипломат император Алексей I Комнин проявил и в борбата против печенезите, селджукския султанат и други нападатели. Привличайки на своя страна предводителите на куманите, напредващи от север като съюзници на печенезите, той успял да обезвреди плана на нашествениците да завладеят Константинопол. С парични подкупи и щедри обещания той привлякъл на своя страна куманите, които го подпомогнали да разгроми връхлитащите варвари. В сражението през нощта на 20 април 1091 г. при Левунион — хълм, извисяващ се източно от р. Марица, кумани и ромеи избили компактната част на печенезите, а друга част взели в плен. Използвайки парични подкупи, императорът убедил селджукския султан да премахне зет си Чаха, който бил съюзник на печенезите и с тях планирал завладяването на Константинопол. Император Алексей I Комнин проявил дипломатически способности и при изглаждане на взаимоотношенията със сръбския велик жупан Вълкан, а също и с кръстоносците от Първия поход²⁸.

Палеолозите (1261—1453), последната династия византийски императори, била принудена да провежда не толкова експанзионистична, колкото отбранителна политика. Докато спрямо нападенията на различните варвари византийските василевси се отнасяли с традиционно съзнание за превъзходство, по отношение на политическите сили, които представлявали не мнима, а реална заплаха за империята, василевсите проявявали гъвкавост и еластичност. По принцип Византия не споделяла идеята за „справедливите войни“ на Запада, нито за „Свещените войни“ на ислямските страни. Династическите бракове, които сключвали в Константинопол, били подчинени на голямата идея за запазването на мира. Неслучайно всички чуждестранни принцеси, пристигащи в Константинопол (Берта Зулцбах, Йоланта дьо Монферан, Аделаида Брауншвайхска), били кръщавани „Ирина“ („Мира“). В контекста на взаимоотношенията със Запада на преден план изпъква идеята за сключване на уния. На тази цел са подчинени визитите на византийските василевси в Западна Европа²⁹.

Друг голям дипломат на Византия, талантлив политик, бил император Михаил VIII Палеолог (1259—1282), който успял да освободи Константинопол от латинците, осигурявайки си подкрепата на венецианските търговци. Като използвал възможностите на преговорите, василевсът успял да неутрализира могъщата антивизантийска коалиция, включваща краля на Сицилия, графа на Прованс Карло Анжуйски, латинския император Бодуен II, владетеля на Пелопонес Вилхелм Вилардуен и деспота на Епир Михаил II. Сключеният през 1267 г. в гр. Витербо договор за възстановяване на бившата Латинска империя в Константинопол бил ознаменуван с брак на сина на Бодуен II с дъщерята на Карло Анжуйски. Плановете били санкционирани от папа Климент IV (1265—1268), който благословил начинанието. Към заговора срещу Византия се присъединили царят на България Константин Асен и кралят на Сърбия Урош III. Императорът бил изправен пред сериозни, трудно преодолими изпитания.

Кръгът на средствата, методите и формите за обезсилване на антивизантийската коалиция, използвани от император Михаил VIII Палеолог, бил сравнително широк, поради което той можел да разчита на успех. Чрез брака на сина си Андроник с дъщерята на краля на Унгария Ищван V били установени съюзни отношения. Давайки извънбрачната си дъщеря Ефросина за жена на Ногай, императорът  осигурил приятелски връзки с татарите. Михаил VIII проявил стремеж да нормализира контактите си с българския цар: освободил от затвора арестувания охридски архиепископ Константин Кавасила и му разрешил да заеме отново престола. През 1272 г. със специален хрисовул дал на охридския архиепископ правото да придобие епархиите, които му били отнети от предишните василевси. На свикания от императора църковен събор в Лион за подписването на уния между двете църкви неговият логотет Георги Акрополит се заклел във вярност на Римската църква и предложил от името на императора църквите на Сърбия и България като неканонични да преминат в диоцеза на Охридската архиепископия. Мерки за изпълняването на това предложение обаче не били взети³⁰.

Следващият бележит владетел, император Йоан V Палеолог (1341—1391), също развил разнородна дипломатическа дейност в обстановката на засилващата се османска инвазия. Сключеният брак между Андроник, сина на императора, и Кераца, дъщерята на българския цар Иван Александър, укрепил съюза между държавите. Съюзът между Византия и България срещу настъпващите османци, установен през 1356 г., не бил последван от съвместни военни акции против „неверниците“³¹. Това принудило император Йоан V Палеолог да търси подкрепата на Западна Европа. Делегацията, изпратена от Константинопол до папа Инокентий VI (1352—1362), депозирала послание до понтифекса с обещание императорът да признае супремацията на папския престол и в срок до половин година да обърне в католицизма поданиците на Византия срещу получаването на военна помощ в състав: 15 транспортни кораба, 5 галери, 1000 конници и 500 пехотинци. Отговорът на Инокентий VI, доброжелателен по тон, не бил последван от конкретни дела. Ето защо през пролетта на 1366 г. при засилващото се настъпление на османците император Йоан V Палеолог се отправил начело на огромна делегация за Будапеща, столицата на Унгария, от която се надявал да получи подкрепа. Крал Людовик Анжуйски (1342—1382), владетел на Полша, Хърватско и Славония, както и на Южна Италия, го посрещнал любезно, но не се съгласил да подкрепи Константинопол. Монархът декларирал, че ще подкрепи антиосманската съпротива, ако императорът приеме католическата вяра заедно с поданиците си. Загубил надежда, че ще получи помощ, императорът се отправил обратно за столицата си³².

След похода на „Зеления граф“ Амадей Савойски от 1366 г., организиран от папа Урбан V (1362—1370) с цел освобождаване на задържания във Видин император на Византия и прогонване на османците от завладените територии на Балканския полуостров, положението се променило само частично. Императорът бил освободен и се завърнал в Константинопол, но завоевателният напор на османците не бил преустановен. Усетил известна сигурна почва под краката си, Йоан V Палеолог решил незабавно да продължи преговорите с Римската курия. Към идеята за диалог с Рим се присъединил и бившият император Йоан Кантакузин. Понеже преговорите не довели до реални резултати и продължили сравнително дълго време за протичащите с шеметна бързина катастрофални събития, император Йоан V Палеолог пристигнал през август 1369 г. лично в Рим на аудиенция при папа Урбан V. Императорът изразил съгласие да приеме унията, приел да прави всякакви отстъпки. Няколко месеца по-късно, през октомври, унията била тържествено подписана, но тя нямала никакви практически последици³³.

Наследникът на император Йоан V Палеолог — Мануил II Палеолог (1391—1425), даровит и далновиден държавник, проявил голяма дипломатическа активност. Отначало той признал васалната си зависимост от султан Баязид I (1389—1402), но след като установил контакти с Венецианската република, султан Баязид I обсадил Константинопол. Столицата на империята обаче останала непревзимаема. На 10 декември 1399 г. император Мануил II Палеолог започнал посещението си в страните на Западна Европа — отначало във Венеция, след това в други италиански градове-републики, където го посрещали добре, но не му оказвали реална подкрепа. След това императорът посетил кралство Франция; там прекарал в напразно очакване 4 месеца. Не получил помощ и от кралство Англия³⁴.

Подписаните през 1439 г. във Флоренция актове на унията между Православната и Католическата църква не променили съотношението на силите в Европа³⁵. Османската инвазия продължила.

Мощна дипломатическа школа създала Свещената Римска империя на германската нация. В обстановка на политическо разделение и разпокъсаност империята била единствената реална военнополитическа система в Западна Европа, която играела консолидираща и интегрираща роля в историческия процес, била гарант за обявяването на война и за сключването на мир³⁶. При управлението на Франконската династия (1024—1125), а след това и династията на Хохенщауфените (1137—1254) германските монарси разполагали с относително силна власт. При успешната си външнополитическа експанзия те били улеснени от съществуващата благоприятна историческа обстановка на континента. Освен Германия, империята включвала значителни територии от Апенинския полуостров, от кралство Бургундия. Всеки новоизбран крал на Германия придобивал императорски титул след съответна интронизация от папата в Рим, където го обявявали за император на Свещената Римска империя. Още през 950 г. чешкият крал Болеслав I (935—967) признал васалната си зависимост от краля на Германия Ото I Велики (936— 973), коронован през 962 г. от папа Йоан XII за римски император.

Присъединяването на различните страни към структурата на Свещената Римска империя поначало протичало не толкова с дипломатически, колкото с военни средства. Това се отнася и за териториите на Италия, които привличали немските владетели с развитите си процъфтяващи градове, с богатствата на своите села, с красотите на земята си. След като уреждали взаимоотношенията си с местните князе, новоизбраните крале формирали армейски подразделения, с които се отправяли за Рим, за да получат от папата императорска корона. При осъществяването на плановете си властелините на Европа си осигурявали подкрепата на германските прелати и на висшия клир в Италия.

Взаимоотношенията, установени в хода на завоеванията между германци и италианци, били враждебни. Където преминела, армията на императора оставяла трупове, разруха и пепелища. Правото на инвеститура, на утвърждаване на висшите духовни лица, за което претендирали в еднаква степен папата и светските владетели, задълбочило и изострило още повече противоречията между императора и римския понтифекс. Император Хенрих III (1039—1056)³⁷ решил да реформира църквата както в границите на Германия, така и в италианските земи. Първият въпрос, който той си поставил, бил за симонията, за продажбата на църковни звания и длъжности. Когато през 1049 г. за овакантения от Дамасий II папски трон се кандидатирали трима владетели, Хенрих III свикал църковен събор, който отстранил претендентите и избрал братовчед му, който заел престола под името Лъв IX (1049—1054).

Конфликтът за инвеститура пламнал с огромна сила при крал Хенрих IV (1056—1106)³⁸ и папа Григорий VII Хилдебранд (1015—1085)³⁹ — двама неравностойни противници, които в различна степен можели да отстояват своите позиции. Възползвайки се от слабия управленски опит на германския владетел (той наследил престола на баща си едва 6-годишен и регентството, което ръководело Свещената Римска империя, не било достатъчно оперативно), Григорий VII решил през 1057 г. кардиналите да избират папите. Приетият през 1059 г. декрет в този смисъл поставил край на претенциите на императора да се меси при избора и назначаването на папата. Втория удар срещу малолетния император папата нанесъл през 1059 г., когато предприел опити да ограничи влиянието на архиепископа на гр. Милано, привърженик на германския владетел.

Когато крал Хенрих IV навършил пълнолетие, той преминал в настъпление срещу могъщия, набиращ скорост духовен властелин. Той не се поколебал да назначи свой привърженик за архиепископ на Милано. Противоречията достигнали връхната си точка през 1075 г., когато папа Григорий VII Хилдебранд оповестил була, с която забранил светската инвеститура. В посланието, обнародвано по този повод, императорът квалифицира папата като „фалшив монах“. „Аз, Хенрих, крал по Божията воля, с всичките епископи ти казвам: „Върви си, върви си и бъди проклет през вековете!“ — завършва посланието си германският крал.

Папата реагирал незабавно и категорично. Свиканият през с. г. църковен събор в Рим забранил на миряни да въвеждат в сан духовни лица. Отлъчени били от Църквата петима съветници на краля. На проведения през следващата 1076 г. църковен събор във Вормс папа Григорий VII отлъчил Хенрих IV от Църквата и освободил поданиците му от всякакви задължения към него като владетел на страната им. Противниците на крал Хенрих IV проявили готовност да го детронират, ако не получи опрощение от папата. Междувременно те отправили до Григорий VII покана да присъства на църковния събор в Аугсбург, който било запланувано да се свика през зимата, за да се занимае с делото на изпадналия в немилост владетел. Това подтикнало краля към отчаяна, но единствено възможна постъпка. При неимоверно тежки условия през зимата на 1077 г. заедно със семейството — съпругата и малкия си син— той преминал Алпите и пристигнал в Каноса, за да моли папата да му прости греховете.

Историците на Католическата църква описват с най-големи подробности следващия ход на събитията: унизителната среща в замъка Каноса, целуването на папския чехъл и пр. Но те пестеливо премълчават как след това крал Хенрих IV разгромил своите противвници в Германия и начело на внушителна армия се отправил за Италия. Изплашен до смърт от неравната среща с германския крал, папа Григорий VII в паническо бягство пристигнал в Палермо, след като норманите отказали да му се притекат на помощ. Той умрял в изгнание, без да може да се завърне във вечния град. Навлязъл победоносно в Рим, крал Хенрих IV организирал избора на нов папа — Климент III (1080—1100). През 1084 г. папата го увенчал с императорска корона.

Синът на император Хенрих IV, Хенрих V (1106—1125), преустановил конфликта с Папския престол. След като сключил конкордат във Вормс през 1122 г., било постигнато компромисно съгласие за инвеститурата: императорът се отказвал от светската инвеститура, а запазвал правото да предава на новоизбрания прелат символите на административната власт. Следващият владетел, Лотар II Сиплинбургски (1125—1137), прекарал дълго време в Италия, оказвайки подкрепа на папа Инокентий (1130—1143) в борбата му срещу норманите. Това отслабило влиянието му в Германия и засилило децентралистичните тенденции в страната. Новият владетел Конрад III Хохенщауфен (1138—1152) поставил началото на едноименната династия. Без да може да придобие императорска корона, той се включил във Втория кръстоносен поход (1147—1190). Обезпокоен от бунта на херцога на Саксония, Конрад III трябвало да се завърне преждевременно в Германия. След като укротил недоволството на непокорния аристократ и установил мирни отношения с него, владетелят организирал от 1149—1152 г. завоевателни походи в Италия. За управление на завладените италиански територии германците създали специализирани административни структури. Отначало била открита длъжността канцлер, след това — пфалцграф, и накрая— посланик на императора. Фридрих I Барбароса (1152—1190), движен от желанието да придобие императорска корона, през 1154 г. провел първия поход за покоряването на Италия и защитил интересите на застрашения от римското гражданство папа Адриан IV (1154—1159). В знак на признателност през 1155 г. папата го коронясал за император на Свещената Римска империя. Поставяйки своите чиновници в завладените градове на Ломбардия, той назначил начело на градовете подести. В Арелат администрацията се оглавявала от наместници. От 1229 г. бил основан редовен викариат. По такъв начин императорите на Свещената Римска империя превръщали завладените италиански земи в свой домен. С други думи, духовната власт на папите се оказала зависима от светската власт на немските императори.

Враждуващите страни обаче не се примирили със съществуващото положение и търсели начини за изменение на съотношението на силите. Самият Фридрих Барбароса живеел със съзнанието, че е законен приемник на Римската империя — на Западната, от една страна, и на Източната — от друга. В посланието, което му изпратил императорът на Византия, той се титулувал „Римски император“, а на Барбароса признавал единствено званието „крал на Алемания“. Фридрих Барбароса не приемал Византия като наследница на Римската империя, а я определял като „кралство Гърция“ (regnum Graeciae).

Римската курия ангажирала цялата политическа и военна мощ на папската дипломация срещу домогванията на Фридрих Барбароса в Италия, докато императорът освен военни походи можел най-много да организира избирането на нови, удобни за него папи, които в Рим назовавали „антипапи“ или „лъжепапи“, „еретици“ и пр. В отговор на кръвопролитията и разрушенията на германските рицари през 1167 г. възникнала известната „Ломбардска лига“, включваща освен Папския престол, република Венеция и кралство Сицилия, а Византийската империя ѝ оказвала финансова подкрепа. В кръвопролитната битка при Леняно на 29 май 1176 г. император Фридрих Барбароса претърпял катастрофално поражение. Ранен по време на сраженията, той се спасил с позорно бягство.

Императорът бил призован да се яви на заседанията на свикания през 1182 г. от победителите конгрес във Венеция като ответник. В присъствието на пълномощници на краля на Сицилия, на представители на италианските градове, извоювали победата, на лично негови делегати императорът паднал на колене пред папа Луций III (1181—1185) и смирено целунал обувките му. В преговорите, които започнали, участвали 7 кардинали, пълномощници на папата, 7 представители на италианските градове и 7 делегати на императора. Исканията на папа Луций III били удовлетворени напълно, но разговорите с делегатите на ломбардските градове се проточили и приключили едва през следващата (1183) година с подписването на договора в Констанц. По силата на постигнатото разбирателство император Фридрих Барбароса трябвало да се откаже от претенциите си спрямо Италия. По същество клаузите на договора представлявали капитулация на империята пред силата на организираната италианска общност.

Това принудило императора да насочи вниманието си на Изток, за да постигне плановете, които преследвал. Фридрих Барбароса оглавил Третия кръстоносен поход (1189—1192) заедно с Филип II Август, крал на Франция, и Ричард I Лъвското сърце, крал на Англия. Предвиждало се преминаването на немските рицари през Балканския полуостров, поради което император Исак I Ангел (1185—1195) изпратил делегация в Нюрнберг, която пристигнала благополучно там през есента на 1188 г. и сключила споразумение. По силата на споразумението Византия поемала задължението да гарантира изхранването и преминаването на кръстоносците на Изток. Въпреки че декларирал добрите си чувства спрямо византийския император, император Фридрих Барбароса установил връзки с враговете на Византия — великия жупан на Сърбия Стефан Неман и българския цар Петър. Преминавайки през земите на Балканския полуостров, немските рицари ограбвали населението и се държали враждебно спрямо византийците. Поради това правителството на Византия сключило през юни 1189 г. мирен договор със султан Салах ад-Дин⁴⁰.

След като император Фридрих Барбароса се удавил в р. Алеф, Киликия, немските рицари, останали без главнокомандващ, се завърнали в родината си.

Под непосредственото ръководство на император Фридрих Барбароса на църковния събор в Майнц (1189 г.) за император на Свещената Римска империя бил избран неговият син Хенрих VI (1190—1197). Новият владетел успял да стабилизира своята власт и да разшири границите на държавата. В сражение при Катаня той разгромил армията на владетеля на кралство Сицилия Танкред и присъединил към империята земите на победения монарх. За да укрепи още повече позициите на династията, Хенрих VI успял да прокара решение на събора в Майнц през 1196 г. императорската корона да преминава по наследство. Така след неговата смърт през 1197 г. короната била наследена от невръстния му син Фридрих II (1214 - 1250), който пребивавал в Палермо. До навършването на неговото пълнолетие управлявали Филип Швабски (1197—1208), избран за император, и Ото IV Брауншвайгски (1209—1218), незаконен император, отлъчен от папата, поради което сключил съюз с английския крал Джон Безземни (1199—1216) срещу Филип II Август, краля на Франция. Претърпял поражение в битката при Бувине, Ото IV загубил влияние, но продължил да управлява до своята смърт.

Фридрих II Хохенщауфен придобил императорската корона с подкрепата на папа Инокентий III (1198—1216) и като негов васал дал клетва да се включи в кръстоносен поход за освобождаването на Божия гроб от неверниците. В историята се утвърждава като един от най-интелигентните дипломати на Средновековието. Бил и талантлив владетел. Върху неговото формиране определено влияние упражнили юдаизмът, християнството и ислямът, но той израснал като убеден скептик и еретик, разкрепостен от догмите на Църквата. Понеже искал да превърне Италия в придатък на Свещената Римска империя, в неин център, Фридрих II предизвикал ненавистта на Римския папски двор. Движен от желанието да запази позициите си, той предоставял бенефиции на херцозите в Германия и магнатите в Италия. Това предизвикало огромно недоволство сред поданиците му. Поради обстоятелството, че провеждал политика на постоянно увеличаване на своята власт и на непрекъснато обогатяване, папа Григорий (1227—1241) го ненавиждал непримиримо. Омразата му се засилвала и от това, че императорът не изпълнил обещанието си да се отправи на кръстоносен поход. Провел кръстоносен поход (1228—1229), за да завладее Ерусалим. На църковния събор в Лион през 1245 г. папата го отлъчил от Църквата. Срещу него бил организиран кръстоносен поход. По време на кръвопролитната война, заляла Германия, императорът неочаквано починал.

Междувременно императорската корона се превърнала от наследствено-изборна в изборна. Князете избиратели, курфюрстите, придобили правото да избират император. Привилегията на папата да коронясва отпаднала. Император Карл IV (1346—1378) обнародвал през 1355 г. известната „Златна була“ — специална грамота със златен печат, която регулирала избирането на императора. В заседание на Райхстага курфюрстите, князете електори, в състав от 7 души, извършвали избора. В състава на избирателите влизали архиепископите на Кьолн, Майнц, Трир, кралят на Чехия, пфалцграфът на Рейн, херцогът на Саксония и маркграфът на Бранденбург. Курфюрстите имали правото, определено в „Златна була“, да детронират императора.

Карл IV преместил столицата в Прага, ръководен от желанието да превърне този град в най-привлекателната столица на Европа. През 1348 г. той открил първия университет в империята. Разпоредил се да бъде завършена бляскавата катедрала „Св. Вит“. Владетел с далновиден поглед, той поканил в Прага историци, които да подготвят история на кралство Бохемия. На 6 януари 1355 г. пристигнал в Рим, за да бъде коронован за крал, а на 5 април бил интронизиран за император на Свещената Римска империя.

При управлението на Люксембургите (от 1308 — с известни прекъсвания до 1437 г.) и на Хабсбургите (1438—1806) дипломатическата дейност на империята протичала с неравномерна активност. Във вътрешнополитическо отношение продължила асимилацията на Източна Прибалтика, понемчването на полабските и прибалтийските славяни, колонизацията на Прусия. От империята отпаднали швейцарските кантони и през 1291 г. се образувала федерация Швейцария, отстояваща своята независимост. При Сигизмунд Люксембургски, крал на Чехия от 1436 г., на Унгария от 1387 г. и император (1410—1437) влиянието на империята нараснало. Този владетел искал да създаде могъща империя. Затова подобрил отношенията си с Папския престол и подпомагал борбите за укрепване единството на Католическата църква. Още като крал той участвал в кръстоносен поход срещу османците. Крал Сигизмунд оглавил съюзените армии на Западна Европа, обединяващи подразделение рицари от кралство Франция под пряката команда на бургундския дук, бойни части от Германия, Англия, Полша и Венеция. Войската, която тръгнала на Изток през пролетта на 1396 г., възлизала на около 60 000 души. Посрещнати като спасители от българското население, кръстоносците дебаркирали при Видин, след това преминали Оряхово и продължили към вътрешността. На 25 септември 1396 г. в битката при Никопол армията на кръстоносците претърпяла катастрофално поражение⁴¹. Намерил спасение в една галера, плавайки по Дунав и през Черно море, крал Сигизмунд достигнал до Константинопол, а оттам благополучно се върнал в Унгария.

Крал Сигизмунд се присъединил към плановете на Католическата църква да смаже еретическите учения и движения. Той положил много усилия да ликвидира разкола в средите на духовенството. През есента на 1413 г. кралят се обърнал към целия християнски свят, за да го осведоми за свикването на вселенски събор в швейцарския град Констанц. Малко по-късно, през декември 1413 г., папа Йоан XXIII (1410—1415) оповестил дневния ред на събора: 1) преодоляване на „Великия разкол“; 2) реформиране на Църквата и 3) преодоляване на ересите. При провеждането на събора крал Сигизмунд взел най-дейно участие. След осъждането на Ян Хус на изгаряне на клада новият папа Мартин V (1417—1431) и император Сигизмунд организирали от 1420 до 1431 г. пет кръстоносни похода за смазване на хусисткото движение, които обаче завършили без успех.

Смъртта на император Сигизмунд отбелязала края на Люксембургската династия. Короната преминала в ръцете на Хабсбургския дом, при което била запазена изборната практика, но се взимали мерки за гарантиране на наследствеността. Настъпил период на упадък на Свещената Римска империя на германската нация, протичащ неудържимо при император Фридрих III (1440—1493). От империята се отделили и извоювали независимост Унгария (1456 г.) и Бохемия (1457 г.). През 1466 г. Тевтонският орден претърпял поражение в борбата с краля на Полша и се принудил да признае васалната си зависимост. Франция присъединила Прованс. Кралство Дания сложило ръка на Шлезвиг-Холщайн. За да укрепи положението, император Фридрих III решил да установи дипломатически отношения с Русия. Той предложил на великия московски княз Иван III Василиевич (1462—1505) да бъде сключен брак между сина му Максимилиан и дъщерята на княза. Предложението обаче било отхвърлено.

В хода на събитията Свещената Римска империя не само че не рухнала, но към края на XV в. успяла да възстанови властта си върху част от районите, които загубила. Австрия, завладяна от унгарския владетел Матиаш Корвин, била отново присъединена към именията на Хабсбургите. В резултат от брака между Мария Бургундска и Максимилиан Хабсбург (1493—1519), който наследил престола на империята, било присъединено кралство Бургундия и Франш-Конте. В границите на империята отново влязла и Нидерландия.

През XIV—XV в. Свещената Римска империя на германската нация променила в редица отношения своята стратегия и тактика. Това се обуславяло както от кризата, в която навлязла коалицията, така и от ценностната ориентация на Хабсбургите, които променили приоритетите в управлението. Макар да възникнали единно съдопроизводство, единни мерки и теглилки, обща монетна система, Германия трудно изграждала централизацията на държавната система. Князете задълбочавали децентрализацията, като най-силните от тях превърнали своите резиденции в столици на управляваните от тях региони: в Бавария — Мюнхен, в Пфалц — Хайделберг, във Вюртенберг — Щутгарт. Градовете се обединявали в съюзи. Северногерманските градове провеждали търговските връзки с Дания, Швеция и Норвегия, с Англия и Нидерландия, с Русия. Търговски кантори на Ханзанския съюз функционирали в Лондон, Стокхолм, Брюге, Берген, Каунас, Новгород.

Свои особености придобила дипломацията на Римокатолическата църква, установена с Православната църква, респективно с патриаршията в Константинопол и в другите центрове на Изтока. След злополучната схизма от 1054 г.⁴², предизвикала непоправим разрив между двете църкви, папата и патриархът започнали да се отнасят един към друг като непримирими противници. Православният Изток и католическият Запад заживели с убеждението, че са не само различни, но и противоположни светове. За католиците православните били „схизматици“, а за православните католиците били „еретици“, „латинци“, „отцепници“.

Междувременно ролята на Католическата църква в международните отношения неимоверно нараснала. Това се отнася особено за периода, настъпил след понтификата на папа Григорий VII Хилдебранд. Засилило се движението на делегации на Римския папски двор до владетелите на отделните държави, които от своя страна делегирали свои пратеничества до духовния център на Западния свят. Макар тези делегации да не притежавали дипломатически характер в действителния смисъл на понятието, те играели важна роля в междудържавните взаимоотношения.

Един внимателен анализ на документацията дава основание да се стигне до заключението, че римският папа се ръководел от съзнанието, че е върховен ръководител на Християнската църква, комуто следва да се подчинява Източната православна църква. Присъединяването на църквите в България и Сърбия обаче укрепило позициите на патриарха в Константинопол, поради което той проявявал непримиримост в отстояване платформата на Изтока. Различията прераствали в противоречия. Папският престол проявявал открити претенции да възстанови своята власт в Апулия и Калабрия, които се намирали под протектората на Византийската империя. Възникнал конфликт за господство в Далмация и Истрия. Римският папа и константинополският патриарх се сблъскали относно ориентацията на църквата в Киевска Рус. Римската курия предявявала претенции за диоцеза на антиохийския патриарх.

Римският папски двор решил да постигне своите цели за установяване господство в Изтока чрез провеждането на униатска политика. От своя страна императорите на Византия, когато изпадали в затруднение, сами изразявали готовност да признаят върховенството на папата, за да си осигурят неговата подкрепа. След като през 1071 г. норманите завладели гр. Бари — последната опора на империята на Апенинския полуостров, император Михаил VII Дука (1071—1078) изразил готовност пред папа Григорий VII Хилдебранд между двете църкви да бъде подписана уния⁴³. Замислите на императора обаче не можели да се осъществят.

Кръстоносната политика на папа Григорий VII била свързана с желанието му да привлече византийския император на своя страна и да подчини Православната църква. За тази цел той започнал преговори с император Михаил VII, който след поражението при Манцикерт бил в тежко положение. Намеренията на папата да принуди схизматиците да признаят неговата върховна власт били посрещнати на нож в Константинопол и идеята за сключването на уния пропаднала⁴⁴.

Опит да разшири влиянието на Католическата църква направил и папа Пасхалий II (1099—1118) през ноември 1112 г., когато изпратил легати начело с Амалфийския епископ Мавр при императора на Византия Алексей Комнин (1081—1118). Епископът предал на императора послание с предложение да бъдат съединени двете църкви, като патриархът на Константинопол признае върховната власт на римския първосвещеник — папата⁴⁵. Надеждите на папата да покори духовно Източната църква и този път не се оправдали. Вероятно папата разчитал на натиска, който кръстоносците можели да упражнят върху императора и патриарха, но Църквата в Константинопол и нейният предстоятел не се поддали на заплахата на рицарите от Западна Европа.

Когато папа Александър III (1159—1181) пристигнал през пролетта на 1170 г. в гр. Верули, при него дошли пратеници на император Мануил Комнин (1143—1180). Задачата на делегатите била да водят преговори за уния между Рим и Константинопол, но разбирателство не било постигнато. Според сведенията на Макарий Анкирски папа Александър III изпратил в Константинопол легатите Варлаам и Акиндин, за да отправят искането на папата Източната църква да бъде подчинена на Рим⁴⁶. Отговорът, който дал патриарх Михаил Анхиалски (1169—1177), бил категорично отрицателен. За разлика от него император Мануил Комнин изявил желание да постигне споразумение с папата⁴⁷. Намерението му било продиктувано от несъмнени политически мотиви. Понеже гласът му прозвучал изолирано, той бил принуден да отстъпи, след като православният събор, свикан от патриарха, анатемосал Александър III и решил да го отлъчи заедно с неговите последователи от Църквата и да го обяви за еретик⁴⁸. Това не попречило на папата да се изкаже за възстановяване единството на църквите на Третия Латерански църковен събор през 1179 г., но практически резултати не били постигнати.

В обстановката, създадена от победите на рицарите от IV кръстоносен поход в Константинопол, папа Инокентий III (1198—1216) благословил кръстоносците и ги нарекъл апостоли на „истинската вяра“ в борбата против „еретиците-схизматици“. От своя страна самите кръстоносци обявили папа Инокентий III за възглавител на завоеванията и му отправили покана лично да пристигне в Константинопол, за да постави първия камък на новата, „окончателно обединена християнска църква“⁴⁹. Папата решил да не пътува за Константинопол, но изпратил до там кардиналите Петър и Бенедикт, за да проведат преговори за сключването на уния в църквата „Св. София“ в столицата на Византия. Разговорите обаче не довели до положителни резултати⁵⁰.

Неуспешните опити да постигне единство на църквите под патронажа на Римската църква не отчаяли амбициозния духовен властелин и той продължил с неуморни усилия да преследва поставената цел. Завършилият без всякакъв успех първи опит за преговори през 1204 г. продължил следващата 1205 г. Римският папски двор изпратил група амбициозни легати. В резултат от новите акции на католическите мисионери само малка част от православните духовници положили клетва за вярност към Католическата църква. Друга част изразявала открито несъгласие, трета част била принудена да избяга в чужбина. В двореца на българския цар Калоян (1196—1207) намерил пристан патриарх Йоан X Каматир (1198—1208), а някои представители на епископата се добрали до Теодор I Ласкарис (1208—1222), император на Никейската империя. Понеже преговорите между представителите на двете църкви протичали трудно, папа Инокентий III се принудил да предложи на императора да бъде свикан събор в Никея за уреждане на въпроса. Папа Инокентий изразил готовност да приеме всички предложения на православните, ако го признаят за върховен глава на християнската църква и му се подчинят. Поради обстоятелството, че православните не приели исканията на папата, направените предложения пропаднали.

Натискът продължил в още по-изострени форми. През 1213 г. папата изпратил в Константинопол легата кардинал Пелагий Испански, който бил натоварен със задачата на всяка цена и с всички възможни средства да гарантира окончателната победа на католицизма. И кардиналът пристъпил към пълното подчиняване на Православната църква: непокорните избивал или изпращал в затворите, затварял черкви и манастири, конфискувал имущества⁵¹.

Дипломат от висока класа, папа Инокентий III влязъл в равностойно единоборство с българския цар Калоян (1196—1207)⁵², който искал да легализира териториалните придобивки с авторитетната санкция на могъщия предстоятел на Римската църква. Този папа, един от най-талантливите в историята на католицизма, оценявал по достойнство мястото и ролята на царство България в Източния свят, поради което изпратил в края на 1199 г. писмо до българския цар Калоян с предложение да признае върховната власт на Католическата църква. Цар Калоян проявил недоверие спрямо направеното предложение, но в края на краищата оценил перспективността на предлагания диалог. Кореспонденцията между римския папа Инокентий III и цар Калоян, поддържана в продължение на 5 години, разкрива високите дипломатически качества на двамата опоненти, равнището на тяхната стратегия и тактика.

С аргументи от различно естество цар Калоян маркирал условията за сключването на унията, обосновавал историческите си права да притежава царска корона. Доказателствата, които той привеждал — исторически, библейски и др., — убедили папа Инокентий III в законния характер на българската владетелска институция и в несъстоятелността на претенциите на унгарския крал Емерих върху българските земи въз основа на твърденията, че българският цар бил схизматик. Това се вижда от обстоятелството, че сам папата убеждавал унгарския монарх, че „двамата братя Петър и Йоаниций, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земите на своите бащи, така че в един ден спечелиха чудна победа над големи владетели и безбройни народи“⁵³.

Преговорите достигнали връхната си точка през 1203 г., когато цар Калоян поставил въпроса за патриаршеското достойнство на търновския митрополит. Наред с претенциите за „корона и достойнство“, той аспирирал за патриаршеска институция. За да активизира папата, Калоян подчертавал, че след като византийците научили за контактите между двамата, изпратили при него делегат, който казал: „Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива“ (sine patriarcha non staret)⁵⁴. Информацията, която подавал цар Калоян, не останала без последици. Специалният пратеник на папа Инокентий III кардинал Лъв пристигнал в столицата на царство България Търновград и на 8 ноември 1204 г. извършил коронацията на българския владетел. Търновският архиепископ Василий получил палиум. Папският престол признал титула „крал“ на Калоян, а на архиепископ Василий — йерархическото звание „примас“. Важното в случая не е това, че Калоян продължавал да се титулува „император“, а легитимирането му като законен владетел в системата на монарсите в Европа. Друг е въпросът, дали и доколко унията имала формален характер. С акта на унията българският владетел постигнал блестяща дипломатическа победа⁵⁵.

Претенциите на папа Инокентий III за каноническо оформяне на супремацията на Римската църква, за нейната световна историческа роля били оформени в решенията на IV Латерански църковен събор през ноември 1215 г. В заседанията на събора участвали 71 примаси, 412 епископи, 800 прелати и абати, както и голям брой представители на светската аристокрация. Латинските патриарси на Константинопол, Ерусалим и Антиохия, които присъствали на събора, трябвало да признаят официално супремацията на римския понтифекс. Провъзгласена била пълната победа на папската власт над страните на Изтока. Забранявало се на православните епископи да прекръщават латинците там, където имало латински епископи. Патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Ерусалим трябвало да получат палиум (знак за архиепископско достойнство) от римския папа. Било решено Римската църква да заеме първо място сред църквите на християнския свят: „След Римската църква, майката и наставницата на всички вярващи, да заема първо място Константинополската църква, Александрийската — второ, Антиохийската — трето, и Ерусалимската — четвърто.“⁵⁶

Решенията на събора обаче не можели да бъдат приведени в изпълнение. Плановете на папата Католическата църква да се наложи и да заема първо място там, където побеждавали кръстоносците, не можели да се реализират. Макар да положила много усилия и да нанесла големи поражения на православието, влиянието на Римската курия на Изток било ограничено и властвало в сравнително малки територии⁵⁷.

Османската опасност, надвиснала над Византия, подтикнала император Йоан V Палеолог (1341—1391) да търси сближение с Римската църква. През 1343 г. в писмо до папа Климент VI (1342—1352) той изразил своята преданост спрямо Римската църква и отправил молба да бъде подпомогнат в борбата срещу турците. Папата изразил готовност да подпомогне Византия при положение, че се сключи уния. Като съимператор на младия Йоан V Палеолог, Йоан Кантакузин започнал преговори с папа Климент VI, препоръчал да се свика вселенски събор, на който да се приеме точно изповедание на вярата. Понеже папата починал преждевременно, Йоан V Палеолог бил принуден да ускори процеса на съюзяването. Пристигнал в Рим през 1369 г., той приел католическата вяра. Установявайки контакти с папа Урбан V (1367—1370), императорът дал обещание да въведе унията във Византия. В империята обаче той не успял да изпълни обещанията си, защото населението оказало сериозна съпротива⁵⁸. Силен протест изразил и Калист — патриарх на Константинопол.

Нов опит за сключване на уния направил император Мануил II Палеолог. През 1417 г. той изпратил голяма делегация на църковния събор в Констанц (1414—1418)⁵⁹, за да преговаря за съединението на църквите. В състава на делегацията били включени 19 архиереи и множество сановници. Предполага се, че тя била ръководена от патриарх Йосиф II (1416—1439)⁶⁰. Делегацията предала на папа Мартин V (1417—1431) предложението на императора да се свика вселенски събор в Константинопол, който да обяви съединението на църквите. Условията, които папа Мартин V поставил, обаче не били приети от делегацията на империята. Поради това съборът не бил свикан.

Следващият папа, Евгений IV (1431—1447), отправил покана до император Мануил II да изпрати делегати на църковния събор в Базел през 1431 г. За председател на събора папата утвърдил кардинал Юлиан Цезарини. Още след откриването на събора делегатите приели теорията за върховната власт на църковните събори над решенията на папите, поради което Евгений IV решил да го разпусне. Кардинал Цезарини обаче отказал да изпълни височайшите разпоредби и понтифексът се оказал изолиран. На страната на делегатите на събора застанали голяма част от владетелите на Европа и ректорите на големите университети. Притиснат от европейското обществено мнение, на 15 декември 1433 г. папа Евгений IV се отказал от решението си да разпусне събора и той продължил своята работа.

Идеята за свикването на събора, който трябвало да обедини Православната и Католическата църква, се обсъждала и през 1437 г. През 1438 г. папата пренесъл заседанията на събора във Ферара. Делегатите на събора в Базел решили да свалят папа Евгений IV от престола и да го обявят за еретик. На негово място избрали папа Феликс V (1439/1440—1449), влязъл в историята с прозвището „антипапа“. От своя страна император Йоан VIII Палеолог (1425— 1448), който заел престола след смъртта на баща си Мануил II, решил да се ориентира към папа Евгений IV. През 1437 г. той сформирал голяма делегация от около 700 души начело с патриарха на Константинопол Йосиф II. В нея били включени 20 митрополити, презвитери, дякони, теолози⁶¹. Унията между двете църкви била подписана под натиска на дипломатическата стратегия на императора, стремящ се да обедини духовните сили на Европа за борба против завоевателите. Патриарх Йосиф II, който бил вече в напреднала възраст, починал преди да приключат преговорите. Актът на унията бил прочетен тържествено на 6 юли 1439 г. по време на литургията, извършена от латински и православни духовници⁶².

Понеже не бил убеден в ефективността на взетите решения, папа Евгений IV предложил незабавно да бъде избран във Флоренция нов патриарх на Константинопол, но императорът, който бил убеден привърженик на унията, поискал сам да реши въпроса за бъдещия предстоятел на църквата в столицата на Византия. За патриарх бил интронизиран Митрофан Кизички (1440—1443), привърженик на унията. Патриарх Митрофан започнал да сваля православните митрополити и да ги заменя с униати, но срещнал упорита съпротива. Не били посрещнати доброжелателно и усилията на следващия патриарх — Григорий III Мама (1445—1450), да наложи решенията на събора във Флоренция, поради което той бил принуден да напусне катедрата и да се спасява с бягство в Рим.

Като средство за организиране на съпротивата на Европа срещу настъпването на османците идеята за унията била издигната и от последния император на Византия Константин XI Палеолог (1448—1453). Той откликнал на папското предложение за прилагане Флорентинската уния в Константинопол и посрещнал тържествено папския легат кардинал Исидор, бивш православен митрополит на Москва, който приел католицизма, и му разрешил да прокламира унията на 12 декември 1452 г. в църквата „Св. София“. Гражданството на столицата обаче не приело католицизма. Настроението на населението изразил Лука Нотарас с думите: „По-добре турска чалма, отколкото папска тиара.“

Междувременно настъпили промени в равновесието на основните сили в Западна Европа. На преден план в мащабите на континента изпъкнали противоречията между двете могъщи държави — Франция и Англия, намерили връхната си точка в Стогодишната война (1337—1453). Кралство Франция още при управлението на последните Капетинги (978—1108) преодоляло децентрализацията и укрепило властта на монархията. В резултат от успешни бракове кралете Анри I (1031-1060), Филип I (1050-1108), Луи VI (1108— 1137) и Луи VII (1137—1180) успели да ликвидират непокорството на васалите и да създадат предпоставките за победата на съсловно-представителната монархия. Основа за просперитета образувало разширяването на кралския домен, превърнал се в най-богатото, плодородно и обширно сеньориално имение, обхванало земите по течението на реките Сена и Лоара⁶³. Между системата от градове, разположени в кралския домен, се откроявал Париж, превърнал се в център на икономическия, обществения, политическия и духовно-културния живот на Франция. Крал Луи VI удвоил владенията на кралството чрез брака на сина си с графинята на Аквитания Алиенора, която наследила територията между Лоара и Пиренеите. Присъединен бил Лангедок, а през 1308 до 1309 г. — графство Ангулем, а също и Марш. Сериозен опит за обединяването на Франция направил крал Филип II Огюст (1180-1223), който отнел от Плантагенетите Нормандия, Анжу, Турен, част от Пуату, устията на реките Сена и Лоара. Неговото управление поставило началото на могъществото на френската монархическа институция.

Междудържавната роля на кралство Франция нараснала през 1154 г., когато графът на Анжу Анри заел кралския престол в Англия като Хенри II (1154-1189). Династията на Плантагенетите в Англия (1154—1399) влязла в историята на Британския остров. При продължителното управление на крал Луи IX Свети (1226—1270) френската дипломация завоювала значителни успехи. Към кралството били присъединени южната част на Пуату и западната част на Лангедок с гр. Тулуза, провинцията Аверн. В резултат от сключването на известния Парижки мирен договор с краля на Англия Хенри III (1216—1272) Англия се отказала официално от претенциите си върху провинциите Нормандия и Анжу. Крал Хенри III запазил за себе си само Аквитания, но вече като васал на френския владетел. Под патронажа на крал Луи IX Свети били проведени двата кръстоносни похода — предпоследният, седми поред (1248 г.), и последният, осмият (1270 г.). Като участвал в седмия поход, кралят възглавил основния състав на кръстоносната армия, включваща главно френски рицари. Той се надявал да укрепи позициите на Франция в Северна Африка. В осмия поход кралят намерил своята смърт, покосен от чума. Слязъл от сцената на историята един от най-силните владетели на Франция, голям дипломат.

Друг бележит дипломат бил крал Филип IV Хубави (1285-1314). Той се оженил за Жана Наварска (1273—1304), присъединил графство Шампан, прочуто със своите богатства. След като придобил кралство Навара, той сложил ръка на Лионска област заедно с гр. Лион. По-късно, от 1302 до 1305 г., покорил Фландрия. В конфликта с папа Бонифаций VIII (1294-1303), опрян на подкрепата на аристокрацията, гражданството и част от клира, той излязъл победител. При неговото управление следващият папа, Климент V (1305—1314), преместил папската резиденция от Рим в Авиньон. Настъпил 70-годишният Авиньонски плен на папите (1309—1378). Процесът срещу Ордена на тамплиерите (1307—1312) осъдил на смърт „великия майстор“, а имуществото на братята било конфискувано.

Крал Филип VI Валоа (1328—1350) обогатил земите на короната с провинцията Дофине, разположена в югоизточната половина на страната. В резултат от редица причини — борбата за югозападните земи на Франция, смятани за английски владения — противоречията между Франция и Англия се изострили. Като внук на владетеля на Франция Филип IV, кралят на Англия Едуард III (1327—1377) претендирал за френския престол. Смъртта на крал Шарл IV през 1328 г., последният представител на Капетингите, подтикнала крал Едуард III, племенник на покойника по майчина линия, да претендира за овакантения трон. Аристокрацията обаче избрала Филип VI Валоа. Това дало достатъчни основания на английския владетел да предприеме бойни действия срещу Франция.

В хода на Стогодишната война (1337—1453), протекла с променлив успех, се сблъскали дипломатическите школи на двете страни. Англичаните първоначално побеждавали, но после френската армия се стабилизирала. През 1360 г. воюващите страни сключили изгоден за кралство Англия мир в Бретини. В ръцете на победителите преминали Кале и земите, простиращи се от течението на р. Лоара до масивите на Пиренеите. Франция успяла да се стабилизира при крал Шарл V (1364—1380). През времето от 1369 до 1396 г. под командата на военачалника Дюгеклен френската армия освободила Нормандия, Поату и Гиен и изтласкала английските подразделения по тясната ивица на крайбрежието. През 1415 г. крал Шарл VI (1380—1422) бил принуден да подпише унизителен договор. По силата на споразумението в Троа от 1420 г. Франция и Англия се обединили в едно кралство. Постигнато било съгласие след смъртта на крал Шарл VI престолът да се наследи от Хенри V (зет на френския владетел). Престолонаследникът на Франция бил лишен от правата си. Когато Шарл VI и Хенри V, кралят на Англия, починали през 1422 г., за крал на двете страни бил избран десетмесечният Хенри VI, син на Хенри V, крал на Англия. Новият владетел крал Шарл VII (1422—1461) ликвидирал разединението, укрепил централизацията на държавния апарат.

Стогодишната война завършила през 1453 г. Не бил подписан мирен договор. Франция била разорена, но английската армия била изтласкана от страната. В ръцете на англичаните останало само пристанището Кале. Обединението на Франция успял да осъществи крал Луи XII (1461-1483). Великолепен дипломат, той си служел с шпиони, подкупи, злато, обещания. Поради интригите, които плетял в цяла Европа, един съвременник го нарича „световен паяк (araignée universelle). Той изпращал многобройни дипломатически мисии в редица страни. Това принудило европейските държави, с които установявал контакти, да изграждат свои дипломатически служби. Разгромявайки графа на Бургундия Шарл Смели, крал Луи XII обхванал в пределите на Франция графство Бургундия. Окончателното обединяване на Франция приключил крал Шарл VIII (1483—1498). Посредством брака си с последната престолонаследничка на графство Бретан той присъединил графството към Франция. Превърнато в първостепенна централизирана държава, кралство Франция се наложило като най-силна монархия в Европа.

Италианската дипломация, реализирана във и чрез обществената акивност на градовете-държави Венеция, Генуа, Милано, Флоренция и др., установила оживени междуконтинентални и международни контакти. Приема се, че Италия е люлка на дипломацията през Средните векове, а чрез тях и на новото време. Още през XIII в. във Венеция били обнародвани закони за представянето на дипломатите в чуждите държави, за тяхното поведение, за подготовката на отчетите, които трябвало да дават след завръщането си в родината, и пр.⁶⁴ Според някои изследователи концепцията за суверенитета на посланиците произхожда от Италия и по-специално от декрета на папа Инокентий III „Per venerabilem“, с който са въведени в употреба основните принципи на държавния суверенитет⁶⁵.

Понеже италианските градове-републики провеждали активна търговска дейност в Европа и страните на Близкия изток, те трябвало да създадат служби, консулати. Организирайки консулски служби, представители на Венеция, Генуа, Пиза и др. гарантирали не само сигурността, но и интересите на сънародниците си. По време на кръстоносните походи търговците на италианските градове-републики създали специални колонии в Ерусалимското кралство, графство Триполи, княжество Антиохия. Още преди кръстоносните походи в Константинопол били основани италиански колонии. Ръководителят на Венеция, наричан байло, изпълнявал функциите на посланик. Освен в Константинопол венецианците основали фактории в Александрия, а търговци на Генуа, Пиза и Монпелие учредили консулства в Кипър⁶⁶.

Дипломацията в Италия се развила до такава степен, че някои градове-републики, като Флоренция, започнали да изнасят дипломати за другите държави на Европа. При организирания през 1300 г. от папа Бонифаций VIII юбилей в Рим пристигнали многобройни пратеници на различни държави и градове. Между тях имало 12 флорентинци, които изпълнявали функции на дипломати на Англия, Сицилия, Франция, Унгария.

Венеция, която монополизирала търговията по Адриатическо море, Средиземноморието, Изтока, успяла да обвърже здраво за своята кауза Византийската империя, островния архипелаг на Егейско море, Сирия и Египет. По форма на управление олигархическа република, тя разполагала с огромен флот, възлизащ на 3000 търговски кораба с екипаж от 20 000 моряци, които комуникирали с Испания, Португалия, Франция, Англия, Нидерландия. Венеция излъчила цяла плеяда блестящи дипломати от категорията на дожа Енрико Дандоло и на Франциско Сфорца, който въвел френския крал Луи XI в тайните на дипломацията. В нея възникнала и се формирала специализирана дипломатическа школа, упражняваща въздействие не само в Европа, но и в страните на Изтока. Тя довела до съвършенство методите на византийската дипломация — подкуп, шпионаж, предателство, вероломство, лицемерие, прелъстяване, убийства. Класически пример за характера на венецианската дипломация е отклоняването на Четвъртия кръстоносен поход от Египет към Константинопол, организирано от дожа на Венеция Енрико Дандоло.

Специфични дипломатически задачи решавали италианските банки, откривани в различните страни на Европа. По същество те били не само финансови институции, а и политически представителства. Банкерската фамилия Медичи открила осведомително бюро в Лион, а венецианските търговци решавали системно дипломатически задачи. Венецианците практикували организирането на поръчкови убийства.

Във Венеция Сеньорията издавала решения за организацията на посланическите служби. В решенията се регламентирали цялостната дейност на дипломатите, поведението им в чужбина, задачите, които трябвало да решават, информацията, която да събират. Венецианци, които притежавали имущество в определени страни, нямали право да се изпращат там като дипломати. В чужбина дипломатите нямали право да придобиват титли и звания, както и да беседват за държавните дела на републиката. От съображения за сигурност и за да не бъдат отровени, посланиците имали право да вземат своя готвач, но не можели да бъдат придружавани от съпругите си, за да не изнасят държавни тайни.

Времетраенето на дипломатическите представителства се регулирало с оглед усъвършенстването на междудържавните отношения. Докато през XIII в. продължителността на дипломатическата мисия стигала до 3—4 месеца, през XV в. тя можела да продължи до 2 години, но не повече. Посланиците трябвало ежеседмично да осведомяват републиката за обстановката в съответната държава. Донесенията се изпращали шифровано.

 

Източна дипломация

 

Дипломацията на източните държави се представлявала от водещите сили: в Югоизточна Европа и Мала Азия от Османската империя, а в Далечния изток — от Китай, Индия и Япония. Монголия също имала своя дипломация. Всички те формирали свои дипломатически школи, които в най-голяма степен отразявали външната политика на техните владетели — султани, императори и пр.

В периода на инвазията в Европа османската държава в лицето на султаната водела завоевателна политика и включвала в своите граници редица страни в Азия, а през XIII—XIV в. и владенията на Византия без Константинопол, България, Сърбия, Албания, Унгария. Започнала колонизация на завладените земи и заселването им с преселници от Мала Азия. В Мала Азия били преселени християнски маси, подложени на ислямизация. Султан Баязид I (1389—1402) включил в границите на османската държава бейлиците Гермиян, Хамит али, Караман, Айдън, Сарухан, Ментеше и др.

Конфликтът между монголския емир Тимур и султан Баязид I нямал дипломатически, а военен характер. След като разбил Баязид I при Анкара и го пленил, Тимур разграбил земята, опожарил Бурса, Денизли, Измир. За да разбие османската държава, Тимур възстановил емиратите Гермиян, Караман, Айдън и някои от останалите бейлици. След братоубийствени боричкания престолът бил зает от Мехмед I Челеби (1375—1421), който намерил опора в аристокрацията и успял да стабилизира централната власт. Той ликвидирал редица бейлици, с изключение на Караманския, с чийто емир сключил мирен договор през 1415 г. Понесъл поражение във войната с Венеция, той сключил с нейния дож примирие.

Важен елемент на контактите на Османската империя с европейските държави образували търговските връзки с италианските градове-републики Венеция и Генуа⁶⁷. 

Когато султан Баязид II (1447—1512) разбрал, че байлото на Венеция, Джероламо Марчело редовно изпраща във Венеция шифровани доклади, незабавно се разпоредил в срок от 3 дни да напусне империята. Дожът на Венеция се опитал да предотврати прекъсването на установените взаимоотношения, но султанът останал непреклонен. Посолството на републиката на „Св. Марко“ продължило да функционира в Цариград, но нов ръководител продължително време не бил допуснат в столицата на империята.

Срещу агресията на османците противодействали някои от западноевропейските владетели, папата, кръстоносците, султанът на мамелюците в Египет. В отговор на настъплението на османците и завладяването на Килия и Акерман през 1484 г. владетелят на Молдова Щефан III направил постъпки да получи подкрепата на Москва и на полско-литовската държава. „Защото — писал той на великия руски княз Иван III Василиевич (1462—1505) — Ваша милост знае по-добре и от нас колко царства бяха: Гръцко, и не едно само, и Сръбско, и Българско, и Албанско, и Босна — но даде Бог да паднат под поганството, нашите грехове да изкупват; а сега турците навлязоха в Черно море, наскоро превзеха Кафа...“ Писмото било задържано в Белгород през 1485 г. дълго време, но султанът дал да се разбере, че иска приятелство с московския княз⁶⁸.

В Москва реагирали с готовност на инициативата на Високата порта. През март 1488 г. ханът на Крим Менгли — Гирай, писал до Истанбул: „Турската дума е такава: ако ли князът велики е с тебе, Мен[гли] Гирай, приятел и брат, то щом е тъй, и аз искам с него приятелство и братство. А пък ще изпратя при брат си, великия княз, свои пратеници, че да изпрати и той в Турско, а в Задморското хората му да ги няма...“ В началото на 1499 г. се пристъпило към практическото решение на въпросите. Пратеничествата били разменени⁶⁹.

Дипломацията на Китай преминала през 3 основни етапа на развитие. Първият обхваща управлението на династията Сун (960—1279), вторият — на монголската династия Юан (1271—1368), третият — на афганистанската династия Лоди (1451—1526). При монархията Сун била преодоляна разпокъсаността на страната, избягвали се и разорителните войни. Разцъфтяла занаятчийската дейност. В областта на науката били постигнати големи успехи — китайски учени изобретили барута и компаса. В съседните земи били създадени агресивни държави — Велика Ляо на север, Западна Ся на тангутите на северозапад и Нанчжао на югозапад — империята проявявала дипломатичност и избягвала военните конфликти. Владетелите на Китай водели продължителни преговори с войнствените си съседи, правели отстъпки, компромиси, плащали данъци, но подписвали мирни договори. Така те отсрочвали военните стълкновения и запазвали мира, а наред с него и мирното развитие на страната.

Сериозна тревога създавала Велика Ляо, поради което императорите изпращали парламентьори при киданите с големи правомощия, но и с категорично предупреждение, че ако не постигнат мир, ги очакват най-жестоки наказания. Киданите не проявявали сговорчивост и миролюбие, били неотстъпчиви в преговорите, имали прекомерни претенции и нарушавали постигнатите споразумения. При все това договори били подписвани при крайно тежки условия. Подписаният през 1004 г. договор предвиждал императорът на Китай да предостави на договарящите кидани територии от север и ежегодно да плаща огромни контрибуции. Преценили правилно действителните намерения на династията Сун, киданите увеличили още повече данъка, предвиден в договора от 1042 г., и размерите на исканите земи. Това принудило империята да се обърне към Западна Ся, но и на това царство трябвало да отстъпи територии и да изплаща непомерни данъци.

За да подкопаят стабилитета на Велика Ляо, китайските императори подклаждали недоволство сред етносите, включени във владенията на киданите. През XII в. те успели да се съюзят с чжурчжените, обитаващи Дунбей; императорът подписал мирен договор с владетеля на царство Цзин. В резултат от организираните съвместни акции на съюзниците през 1125 г. Велика Ляо паднала. Най-сериозният противник на Китайската империя бил разгромен, но новите съюзници успели да победят киданите и решили да се насочат против Китай. Армията на чжурчжените настъпила в Китай и Дворът на императора се принудил да се спасява с бягство. През 1142 г. сунският император сключил неравностоен унизителен договор. Завоевателите от държавата на чжурчжените придобивали големи територии от Северен Китай. Китайската империя била принудена да плаща ежегодно по 250 000 сребърни ляни и 250 000 топа коприна. Завоевателите оставили във владение на династията Сун Южен Китай.

Дипломацията на Китай изживяла тежки изпитания през 1211 г., когато армията на Чингис хан завладяла Северен Китай. Императорът на Сунската династия подписал мирен договор с предводителя на монголите, за да смаже чжурчжаните. Завоевателната политика на монголския вожд принудила китайците да нарушат установения съюз. Под ударите на монголите паднали Западен Ся и Цзин. През 1235 г. монголите настъпили срещу Южен Китай, който паднал след героична съпротива. От 1271 до 1368 г. Китай бил управляван от монголската династия Юан. Поради етническото и културното си превъзходство през XIII в. китайците успели да асимилират монголите. Попаднали под мощното влияние на китайците, монголите приели китайския език, писмеността, както и многовековната управленска система на империята.

През периода от 1351 до 1368 г. могъщата някога империя Китай се разпаднала на 4 части: Монголия, Манджурия, Китай и Тибет. Срещу монголите избухнали въстания. Вождът на въстаналите селяни — Джу Юанчан, станал император под името Ху ву (1368— 1369) и поставил началото на династията Мин (1368—1644) със столица Нанкин, по-късно Пекин. Започнала интензивна иригационна дейност, в резултат от която селското стопанство разцъфтяло.

В борба срещу нашествията на монголи и японци династията Мин използвала както силата на оръжието, така и възможностите на дипломацията. Градовете се развивали и укрепвали. С етническите общности, включени в империя Китай, били подписвани споразумения, които осигурявали мирно развитие на страната. Нараснала международната роля на империята. Бил разработен дипломатически церемониал, прилаган в зависимост от ранга на посетителите. Церемониалът се спазвал най-строго.

Един от най-големите дипломати на Китайската империя бил Чжен Хе — известен мореплавател и пътешественик. С дипломатически мисии той посещавал Индокитай, Макао, Малайските острови, Цейлон, Индия, Арабия, Африка и установявал контакти с владетелите на страните, които посещавал. Той сключвал договори, разменял подаръци, в случаите, когато било необходимо, използвал военна сила, но бранел интересите на империята. Чжен Хе успял да плени и отведе в Китай владетелите на Суматра (Палембанг), за да реши важни политически задачи. Китайската дипломация проявявала грижи и за своите сънародници, разпръснати в различните страни на Средновековния свят.

Свое място в историята заела дипломацията на Индия — една от големите държави на Далечния изток. По етническо и религиозно съдържание индийската дипломация придобила две направления. Едното било на индийските владетели, свързано с традициите на индуизма, а другото — на ислямските управници, изградено върху нормите на шериата.

След многобройните нападения върху Индия през XI—XIII в. в Делхи се формирала могъща държава — Делхийският султанат. Разпалила се борба между индуси и мюсюлмани. Султанът на Делхи получил през 1229 г. признание от селджукския владетел в Багдад. Султаните в Делхи проявявали стремеж да гарантират стабилитета на държавата, но поради сложността на обстановката това било постигнато не по пътя на дипломацията, а на войната. Когато султаните побеждавали, превръщали победения владетел в свой васал, а след претърпяно поражение плащали данък.

Двете държави, които се отделили от Делхи в средата на XIV в. — Брахмани и Видджаянагар, враждували помежду си. През 1369—1399 г. 100-хилядна армия на Тимур (Тамерлан) преминала през Индия. Паднал Пенджаб. Градове и села били разграбени и опожарени. Завръщайки се в Самарканд, Тимур оставил в Делхи наместник, който управлявал от негово име.

Дипломацията на монголите имала своеобразен характер поради обстоятелството, че техните владетели разчитали повече на войната, отколкото на мира. Известно е, че династията Юан (1271 — 1368) установила контакти както с редица държави в Средна Азия, така и с някои страни на Европа. Това станало чрез търговията и религиозните мисии. Когато през 1260 г. двама католически мисионери пристигнали в Китай, Кубилай (1260—1294) организирал пир в тяхна чест, надарил ги със злато и ги изпратил обратно като пратеници на Монголия заедно с чиновника Коготан. В писмото, което Кубилай изпратил на папата, пожелал да му изпратят 100 умни представители на християнската вяра, специалисти в „художественото слово, логиката, пеенето, математиката, астрологията, музиката и географията“. Кубилай натоварил посланиците да сключат съюз с папата. Освен това пожелал те да се отбият в Ерусалим и да вземат лампада от гроба на Христа. Сам Кубилай използвал умело противоречията между мюсюлмани и християни за решаване на собствени задачи.

Владетелят изпратил на Запад монаси уйгури — Рабан Саума и Марк, които се отправили за Ерусалим като поклонници. Той им възложил задачата да събират сведения. Двамата посланици, натоварени със специални пълномощия, посетили Константинопол, Рим, Париж, Лондон, срещнали се с византийския император Андроник, с римския папа Николай IV, с краля на Франция Филип IV, с краля на Англия Едуард IV. Били разменени подаръци, послания и пр.

Кубилай установил контакти с Япония и редица други страни⁷⁰.

Монголският хан Аргун изпратил през 1288 г. пратеници при краля на Франция Филип IV, за да го привлече в създаването на коалиция срещу султана на Египет. Кралят приел направеното предложение.

Постепенно дейността на дипломатите се професионализирала. Ако в началото императори и крале разчитали на прелатите да решават въпросите на дипломацията, с появата на съсловно-представителната монархия и с укрепването на националните държави монарсите започват да натоварват с дипломатически мисии граждански лица, респективно юристи. Както в редица други области на обществения живот, в системата на образованието, науката и културата, така и тук юристите започнали да изместват теолозите. „Правистите — пише В. Е. Храбар — станали доверени лица на владетелите, помагайки им в борбата срещу феодализма, Църквата и империята.“⁷¹ Така дипломацията придобила светско, гражданско съдържание. Разбира се, духовните лица продължили да се включват в дипломатическите представителства, за да изпълняват ритуалите, които съпътствали дипломатическия церемониал. Освен това, който проявявал насилие над посланиците, бивал отлъчван от Църквата, а държавната власт предприемала съответните наказателни мерки.

В края на направения преглед може отново да се подчертае, че съсловно-представителната монархия успяла да установи известни дипломатически връзки и взаимоотношения, избягвайки в някои случаи, когато това било възможно, военните конфликти. Поради сложността на установените обществени отношения позитивни решения се редували с негативни, приливи с отливи, взаимно съгласие с враждебност. В името на взаимното разбирателство се преодолявали политически противоречия, икономически разногласия, етнически стълкновения, религиозни сблъсъци. Разменяли се делегации, пишели се миролюбиви послания, свиквали се конгреси и конференции. През планини от предубеждения, коварства, перфидност, вероломства, лукавства владетелите на държавите успявали да си подадат ръка и да предотвратят неизбежното — войната. Във враждебно настроени народности и държави били установявани дипломатически представителства, призвани да уреждат проблемите, които възниквали между континенти, империи, коалиции, държави. Така историята престанала да бъде история на борбите, на конфликтите и се превръщала в определени моменти в история на взаимната търпимост и разбирателство.

В резултат от проявената дипломатическа активност напрежението в междуконтиненталните и междудържавните отношения отслабвало и се нормализирало. Правото на силата отстъпвало пред силата на правото. Войната се измествала от мира. Разумът започнал да надделява над жестокостта и озлоблението. От спорадично явление дипломацията се наложила като институция, като управленски орган. В името на новите отношения били свиквани конгреси, конференции, създавали се посолства.