Дипломатически отношения през Ранното средовековие

 

Ранносредновековната дипломатическа дейност възникнала и се утвърдила в сложна историческа обстановка. Започнали да зарастват раните от Великото преселение на народите, от стихията на варварските нашествия. Разрушените градове и села се възстановявали. Комуникациите започнали да функционират. Формирали своя облик новите средновековни държави. Закипял нов живот. Отношенията между етническите общности се нормализирали. Религиозните институции продължили душеспасителната си мисия.

Възникването и утвърждаването на дипломацията и дипломатическите връзки били тясно и неразделно свързани с усъвършенстването на обществените системи, на отношенията между различните държави, с обособяването на външната политика като относително самостоятелна насока в живота на отделните политически общности. Въвеждането и използването на дипломацията като средство за уреждане на възникващите проблеми било продиктувано най-малко от 4 основни причини. Първата отразявала волята на държавните глави, монарсите, да постигнат разбирателство по въпросите, които разделяли и противопоставяли техните народи и държави. Втората причина била продиктувана от потребността да се избегне войната като средство за разрешаване на възникващите противоречия. Третата причина била наложена от стремежа да се улеснят търговските връзки между държави и континенти. И най-сетне много голямо значение имало желанието да се обменя опит, да се използват постиженията на напредналите страни в различните области на живота, стопанството, просветата, науката и културата, на цивилизацията. Това били достатъчно сериозни причини, които наложили да се използват възможностите на дипломацията при уреждането на проблемите, възникващи в хода на историята.

При дипломатическите връзки голяма роля играели писмеността и книжнината, които служели на държавите при установяването на съответните контакти. При осъществяването на дипломатическите замисли решаваща роля играели срещите между владетелите на държавите, между разменяните пратеничествата, кореспонденцията, която се изпращала, различните преговори, осъществявани в разнообразни форми. Така се преодолявала опасността от военен конфликт и въпросите се решавали с мирни средства.

 

Терминологични и теоретични проблеми

 

Макар терминологичният анализ на понятията да не е в състояние да разкрие цялата същност на изучаваното явление, все пак той може да помогне за по-правилното ориентиране. Понятието „дипломация“ има гръцки произход: δηπλωμα означава две събрани дъсчици с надписи, давани на посланиците като препоръчителна грамота, гарантираща правомощията, които са получили. В латинския език терминът „diploma“ се употребява най-малко в 5 значения: първо, официално съпроводително писмо, предоставено от официалната власт на изпращаното лице, изпълняващо отговорно поръчение; второ, писмо, записка за пътуване на държавни разноски; трето, пътен лист, грамота; четвърто, грамота за помилване; пето, диплома за римско гражданство (diplomata civitatis Romanae)³. От гръцкия език думата „дипломация“ преминала във френския — diplomatique.

Недоволството от феодалните привилегии, свързано с борбата за земя, което обхванало континента през епохата на Възраждането, предизвикало обективната проверка на автентичността на документите за собственост; възникнали нови нюанси на интересуващото ни понятие. Конкретният анализ на някои документи, извършен от Лоренцо Вала, Франческо Петрарка и др., прераснал във всеобщ подход към изворите. На базата на гръцкия оригинал и на неговия латински еквивалент възникнала новата научна дисциплина дипломатика, основана от Ж. Мабийон⁴. Обектът на нейната изследователска дейност били изворите, които притежавали автентичност и достоверност.

В Западна Европа понятието „дипломация“ получило широко разпространение. Заслуга за това имал големият немски философ Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646—1716), който още в края на XVII в. създал сборник с юридически и дипломатически документи⁵. Във Франция за въвеждането на термина спомогнал Дюмон⁶. И в двата случая обаче понятието „дипломатически“ било употребено в смисъл на спомагателна историческа дисциплина — дипломатика, а не на дипломация като обективация на външната политика на съответната държава.

Едва към края на XVIII в. категорията „дипломация“ в смисъл на външнополитическа дейност навлязла в обществения живот⁷. В Хамбург Холцендорф издал ръководство по международно право, в което употребил названието „дипломатически корпус“⁸. В Кралство Англия в този смисъл явлението било разработено от Барк през 1796 г.⁹ Едва в самото начало на XIX в. думата дипломация навлязла в широка обществена употреба.

Обсъждайки въпросите на терминологията, историците се заели с изясняването на вътрешното съдържание на явлението. В този смисъл А. Риве набелязва 3 значения. На първо място авторът дефинира „наука и изкуство на държавно представителство и воденето на преговори“. Това сложно понятие обхващало съвкупност от представителни органи на дадена държава, включващи Министерството на външните работи или съвкупността от неговите политически агенти. И накрая, на трето място, под дипломация той разбира кариера или професия на дипломат¹⁰.

Друг автор, М. Фласан, в обобщаващия труд „История на френската дипломация“ определя дипломацията като „наука за външните отношения, която има свои дипломи или писмени акти, издавани от суверена“¹¹. Аналогична дефиниция се среща и в „Енциклопедия Британика“¹².

„Дипломацията в широкия смисъл на този термин — пише Г. Гардън — е наука за външните връзки или външните дела на държавата, в много по-точен смисъл това е наука или изкуство за преговори“¹³. Това разбиране е значително по-нюансирано, по-богато и по-съдържателно. Друг автор, К. Калво, в труда „Речник по международно публично и частно право“ обръща внимание върху сложността на изучаваното явление. Може би по тази причина той дава две определения: едното по-широко, другото по-кратко. По-широкото определение гласи: „Дипломацията е наука за отношенията, които съществуват между различните държави, такива, каквито те установяват в резултат от техните взаимни интереси, принципите на международното право и постановленията на договорите и конвенциите.“ След тази специализирана дефиниция следва по-стегната, която гласи: „Дипломацията е наука за отношенията или просто изкуство да се предприемат, направляват и водят с познаване делата на политическите преговори.“¹⁴ Немският изследовател от края на XVIII и началото на XIX в. К. Мартенс разглежда дипломацията като „приложно международно право“¹⁵.

Сравнително по-многостранни разбирания за дипломацията и дипломатическата дейност развива английският правист X. Никълсън. Според него дипломацията обхваща широк кръг въпроси, включително и дипломатическия метод. Думите „дипломация“ и „дипломатически метод“ — пише ученият — не бива да означават нито външна политика, нито международно право, а само изкуството за воденето на преговори. А думата „метод“ трябва да включва не само действащата процедура на преговорите, но също така и общата теория, която се прилага в съответствие с тази процедура.“¹⁶ Както става ясно от цитирания текст, авторът разширява схващането за дипломацията, включвайки в нея не само преговорите като израз на външната политика, нито само като реализация на международното право, а преди всичко и главно като изкуство. Освен това X. Никълсън разбира точно и методите, използвани при преговорите, а също и съответната теория, която се прилага.

Най-ясно марксисткото разбиране за дипломацията е прокарано в различните издания на „Дипломатический словарь“. В него под дипломация се разбира „официалната дейност на главите на държавите, правителствата и специалните органи на висшите отношения по осъществяването на целите и задачите на външната политика на държавата, а също така и по защитата на правата и интересите на държавата зад граница“¹⁷.

От всичко казано дотук се вижда, че дипломацията включва широк кръг дейности, но през Ранното средновековие тя обхващала въпросите, свързани с избягването на война, сключването на мир и уреждането на търговски връзки и отношения. Нерядко подобряването на контактите между държавите се уреждало чрез династически бракове, които изглаждали конфликтите и противоречията.

 

Възникване на дипломацията

 

Дипломацията на Средните векове била естествен приемник на натрупания опит на дипломацията в древните общества. Както е известно, в Египет била позната практиката да се водят преговори в навечерието на всяка война. Най- старият случай на ултиматум е този на хиксоския владетел, който отправил извънредно тежко, неизпълнимо искане до вожда на Тива. В случай на отказ хиксосите заплашвали с война. Владетелите на XVIII династия установили редовна размяна на пратеничества. С тогавашния източен свят, респективно хети, вавилонци, критяни, сирийци, палестинци и др., Египет установил търговски, политически, културни и други връзки. Договорите, които били подписвани, съдържали клаузи за взаимна помощ. В историята на дипломацията, както правилно изтъкват редица изследователи, голямо значение имал договорът между царя на Египет Рамзес и царя на хетите Хатушил III, сключен през 1296 г. пр. Р. Хр. (датировката не е точно установена и според различните източници варира между 1300 - 1270 г. пр. Хр. - бел. адм. Л. Г.) срещу Асирия. Той задължавал двете страни да си оказват взаимна помощ, да организират съвместни действия и да се подкрепят при потушаването на въстания. В задълженията влизало и искането за ненападение. Както при всички източни държави, в договора личността на владетеля се отъждествява с държавата¹⁸.

През следващия период от историята на източната дипломация водещо място заела Асирия¹⁹, която успяла да се наложи, след като Египет и царството на хетите отстъпили от водещите позиции. В началото на своето историческо битие Асирия образувала малко княжество, но към XIV в. пр. Р. Хр. тя се превърнала в една от най-обширните и най-могъщите държави от онова време. Когато правела първите си стъпки на историческата сцена, тя била подчинена на Вавилон, но нейният цар Ашур (Ашурубалит I – бел. адм. Л. Грозданов) подел борба за независимост и свобода.

В Ел-Амарнската преписка се споменава, че в Египет пристигнали пратеници от Асирия. По този повод царят на Вавилон Бурнабуриаш, в чиито владения влизал Ашур, изразил недоволството си от приема, който предстояло да им уреди фараонът на Египет Аменхотеп IV (1424—1388). Бурнабуриаш го предупреждавал да не приема делегацията и да не удовлетворява нейните искания. За да го подкупи, му изплатил 5 мини син камък, 5 конски впряга и 5 колесници. Фараонът обаче не изпълнил молбата на своя приятел. Изплашени от нарастващата мощ на Асирия, през 1296 г. Египет и Хетското царство подписали договор за борба с Асирия. Рамзес II и Хатушил организирали военна коалиция.

При управлението на Саргонидите (VIII—VII в. пр. Р. Хр.) Асирия достигнала непознат дотогава възход. В усилията си да сложи ръка на рудните находища на оазисите владетелят на Асирия Ашурбанипал (669—ок. 633 пр. Р. Хр.)²⁰ провел активна военна и дипломатическа дейност за разширяване и укрепване границите на държавата. Той смазал въстанието в Египет и го покорил, но към 655 г. Египет отхвърлил своята зависимост. Продължавайки завоевателната си политика, Ашурбанипал присъединил Тир и Арвад, отблъснал пристъпите на кимерийци, скити, перси и мидийци. Около 655 г. обаче той претърпял поражение от Елам. Ашурбанипал смазал антисирийската коалиция на Вавилон, Елам, Арамея, Халдея и др. През 648 г. той покорил Вавилон, след това постепенно разгромил Елам през 639 г., а после и останалите съюзници на коалицията.

Много интересна била тактиката, която използвал Ашурбанипал за покоряването на Египет. За да обезсили съпротивата на фараоните от етиопската династия, господстваща в Египет, той започнал да подкрепя най-големия престолонаследник Нехо (Нехо II е бил номарх /управител/ на Долен Египет – бел. адм. Л. Грозданов), установен в Асирия при двореца. Асирийският властелин го обграждал с внимание, предоставил му колесница, меч със златна ножница, дарявал го с великолепни дрехи. Опрян на асирийски бойни подразделения, подпомогнат от свои приближени в Египет, Нехо разгромил съперниците си и заел престола на фараоните в Египет. Така Ашурбанипал управлявал голямата египетска държава чрез своя поставеник Псаметих, син на Нехо, който наследил престола. Но по-късно той отхвърлил чуждоземното господство и успял да провъзгласи независимостта на Египет.

Поради мощните антиасирийски коалиции, които възниквали една след друга, Асирия отслабнала. Последният ѝ цар Ашурубалит (612—605) отчаяно се съпротивлявал на въставащите държавници, които отхвърляли своята зависимост и извоювали свободата си. След като през 612 г. войските на Мидия и Вавилон превзели Ниневия, той продължил да оказва съпротива, но бил обречен да претърпи поражение.

Китайските историци, а наред с тях и изследователите от другите страни, които изучават миналото на китайската етническа общност, имат различни виждания за началото на китайската държавност, а следователно и за нейната дипломатическа дейност. Повечето автори се обединяват около разбирането за водещата роля на Шан Ин, на Чжоу, формирали конфедерации от княжества. Самата конфедерация обединявала около 124 отделни самостоятелни княжества, които водели борба помежду си по течението на реките Хуанхъ, Вей и Цзин²¹.

Началото на организираната държавност, която излиза от сферата на легендите и навлиза в светлината на историята, поставила династията Шан-Ин, управлявала с 31 известни царе през периода XVII — XVI в. пр. Р. Хр. Тя била сменена от държавата Джоу (ок. XII в. — след IX в. пр. Р. Хр.). Централизираната китайска държава била създадена от династията Шин (157—141)²².

Върху дипломатическата дейност на Китай оказала известно влияние тенденцията към изолация на страната. В началото на VI в. номадската империя Тоба, простираща се по течението на р. Хуанхъ, изградила империята Вей, в която под страх от смъртно наказание били забранени сянбийските дрехи, език, начин на живот, бит, маниери и пр. В борба с установения ред китайците основали своята империя Суй (581—618), която подложила на изтребване всичко чуждоземно. Някои изследователи правилно отбелязват, че първоначалното проникване на номадите нямало военен характер: скитниците навлезли в Китай не като завоеватели, а като бедняци, които искали разрешение да се заселят по бреговете на реките, за да поят добитъка си²³.

Китай била една от многовековните антични държави с най-богата дипломатическа история²⁴. Държавниците, които се отделили от единната държава, оформила се в началото на II хил. пр. Р. Хр., започнали от VIII в. да водят самостоятелно съществуване и да поддържат помежду си разнообразни връзки: от откритото враждуване до сключването на съюзи, воденето на преговори и установяването на нормални отношения. Това била амплитудата на тяхната външнополитическа активност.

Китайските владетели, страдащи от нападенията на варварски племена, били принудени да установяват мирни отношения с тях. Такъв характер имал мирният договор, сключен към средата на VI в. пр. Р. Хр. с хуните (хун-ну). Договорът предвиждал двете страни — китайската и хунската — да уреждат спорните въпроси чрез арбитражен съд, а не чрез война. Той обаче бил нарушен. Започналата война загаснала едва около средата на III в. Победила държавата Цин, възглавявана от цар Чжен, който присвоил титула „Цински велик жълт цар“.

Китайската държава развила оживена дипломатическа дейност при управлението на династията Хан (206—220 сл. Р. Хр.), когато границите на общността били разширени, а нейното устройство — укрепено. Били установени търговски и културни връзки с Индия и държавите на Средна Азия. През 138 г. император У-Ди (156—87 пр. Р. Хр.) изпратил пратеничество в далечните западни страни, водено от военачалника Чжан Цян, виден дипломат и пътешественик. Задачата му била да сключи съюз с държавата на юечжите за борба против хуните. Понеже хуните го заловили, държали го в плен в продължение на 10 години. След като му се удала възможност да избяга и да се добере до Фергана и Хорезм, без да може да изпълни задачата, която му била поставена, той решил да се върне при императора. Пътувайки, бил пленен от хуните, но успял да избяга. Завърнал се в Китай едва през 126 г. пр. Р. Хр. Девет години по-късно, през 115 г., отново бил натоварен с дипломатическа мисия при племето усун — западен съсед на Китай. При разговорите с владетеля на племето успял да го убеди да установи съюзни отношения с Китай. Освен това от столицата на усуните изпратил няколко пратеничества на Запад, за да съберат сведения за близки и далечни страни²⁵.

Един от пътищата, които свързвали Китай чрез Предна и Средна Азия с Европа, бил Великият копринен път²⁶, открит още през II в. пр. Р. Хр. от споменатия пътешественик Чжан Цян. Комуникацията водела от Сиан и достигала Индия, а оттам се насочвала към Близкия изток.

Коприненият път бил дълъг повече от 7000 км и свързвал Китайската империя със Средна и Предна Азия от II в. пр. Р. Хр. до XVI в. сл. Р. Хр. Той обхващал система от търговски и кервански артерии, чието основно предназначение било да осигурят превоза на китайска коприна до главните търговски средища на тогавашния свят. Транспортирането на стоката започвало от градските пунктове на Централен Китай, преминавало през Ланчжоу и достигало Дунхуан. Тук пътят се разделял на две и се насочвал на юг и на север. Пътят, който водел на юг, прекосявал гр. Хотан, след това продължавал през Яркенд, Балх и достигал до Мерв. От своя страна северният път прекосявал Турфан, Кашгар и Самарканд и също достигал Мерв.

Пресичайки се в Мерв, двете пътни артерии — южната и северната, продължавали през Нис, Екбатан, Багдад, за да се свържат с пристанищата на Средиземно море. Крайната опорна точка в Изтока били градовете Тир и Антиохия.

По Копринения път се транспортирала китайска коприна, която се търсела твърде много в страните на Западна Европа. Като се започне от I—II в., ежегодно в Китай пристигали и отпътували по 2 пратеничества, които придружавали различни търговски кервани. Обикновено китайските търговци поддържали контакти с търговците от Средна Азия. Пътешественикът от Китай Ган Ин се добрал до Персийския залив, а македонецът Май Тициан достигнал Ланчжоу. Несигурните пътища затруднявали установяването на редовни контакти между Китай и Европа.

Нов етап в историята на Великия копринен път настъпил през III в., когато той започнал да се използва и като път на поклонниците. По него минавали будистки монаси, които се устремявали от Китай към Индия и от Индия към Китай. Масовизирането на поклонничеството увеличило значението на Великия копринен път, който започнал да играе изключително важна роля.

Търговските контакти между Римската империя, а чрез Арабския свят и с Китай започват няколко века пр. Р. Хр. Ареалът на търговските операции се простирал от реките Рейн и Дунав до устието на Ефрат, от Британския остров до Арабската пустиня²⁷.

Контактите се осъществявали не само по сухоземни, но и по водни пътища. Търговците на Римската империя тръгвали от пристанищата на Европа и достигали до пристанищата на Китай. От Запада до Индия и Цейлон се отправяли годишно около 120 кораба. Платноходки преминавали по канала, свързващ Червено море с Александрия. От там морският път отвеждал търговци и дипломати към Абисиния, Сомалия и Южна Арабия. Търговците превозвали от Китай и Индия памук, коприна, черничево дърво, скъпоценни камъни²⁸.

Дипломатическата дейност на китайските посланици била ритуализирана. Тя се превърнала в изкуство, което предполагало предварително изучаване на обекта на дипломатическата акция. Дипломатите предварително се осведомявали за цялостния живот на страната, която трябвало да се завладее. Те събирали сведения за състоянието на водните и сухоземните ѝ пътища. Трупали информация за плодородието на земята, за растенията и животните, за флората и фауната, за материалните ценности. Например посланикът на Китай предизвикал безредици в държавата Нан-Нюе, поради което царицата, управляваща страната, вместо към непълнолетния си син се обърнала за подкрепа към владетеля на Китай. Това улеснило китайците в плановете им да покорят държавата. Китайците въвели сложен церемониал, придружаващ подписването на договори, размяната на посланици, обявяването на война и пр.

Оригинален дипломатически модел създала древната индийска държава. Той бил изграден върху законите на Ману²⁹ — древен индийски сборник с предписания за поведението на всеки индус в личния, семейния и обществения живот. Преданието приписва на Ману митични свръхестествени качества. Вярва се, че Ману бил прародител на човечеството, родоначалник на арийците. Законите му, запазени в късна преработена стихотворна редакция, обхващат 12 глави. Първата глава засяга произхода на Вселената, обществото и човека; втората — правилата на живот за човека по време на ученичеството; третата, четвъртата и петата глава включват правилата за живота на семейния човек, брачните обичаи, предписания на култа, хигиената и пр.; седмата глава включва живота на отшелника; осмата обхваща юридическата практика и въпросите на съда; семейните отношения, различните наказания за престъпления, задълженията на варните при различните условия на живот са предмет на деветата глава; за потомците от браковете между представители на различни варни и касти, за задълженията на хората при необикновени обстоятелства става дума в десетата глава; единадесетата глава съдържа предписания за покаяния и обети, за изкупление на извършени грехове; в последната, дванадесета глава, са описани възмездията за глупавите дела през земния живот.

Законите на Ману притежават не само и не толкова законови регулативни разпоредби, колкото философски постановки от разнообразно естество: религиозно, правно и др. През целия труд преминава идеята за съвършения човек-мъдрец, отстояват се принципите на дипломацията. От разсъжденията произтичат и личностните качества на дипломата. В светлината на учението на Ману дипломатическото изкуство се изразява в майсторството дипломатът да предотвратява опасността от война и да осигури мирно уреждане на възникващите въпроси. Смята се, че от пратениците, натоварени с дипломатическа мисия, зависи окончателното решаване на въпроса за войната или мира. Владетелят на съответната страна научава за плановете на владетелите на другите страни и въз основа на получената информация взима своите решения. Пратеникът дипломат е натоварен с изключително отговорна задача. Умението, което проявява, може да му помогне да разгадае плановете на владетелите на чуждите държави както по думите им, така и по практическите им действия, включително и по израза на лицата, по погледите, жестовете и мимиките.

По тази причина успешният избор на подходящ дипломат зависи от държавния глава. Препоръчва се дипломатът да бъде в зряла възраст, да притежава представителен вид, да е смел, честен, красноречив, паметлив. Всички тези качества му били крайно необходими, защото според учението на Ману най-сложните въпроси на международните отношения трябвало да се решават по дипломатически път и с дипломатически средства. Водачите на Индия успели да създадат квалифицирано дипломатическо изкуство за водене на преговори. Това се вижда ясно при управлението на Чандрагупта (ок. 322-ок. 300 пр. Р. Хр.)³⁰, фактическия основател на държавата Маурия. По данни на индийски извори той принадлежал на варната на шудрите. Той дал идея на Александър Македонски да организира поход против империята на Нандите. След оттеглянето на Александър Македонски (325 г.) Чандрагупта организирал борбата за отхвърляне господството на македонците. Свалил от престола Дхан Нанда и заел мястото му. Той успял да освободи цяла Северна Индия. Около 305 г. сключил мирен договор със селевкидския предводител Никатор, по силата на който на Индия били предоставени територии от Афганистан и Белуджистан. Чандрагупта положил усилия за по-нататъшното развитие на търговските и културните връзки на страната с държавите на Мала Азия и Средиземноморския басейн.

Взаимоотношенията между Индия и Селевкидите укрепнали още повече, след като Чандрагупта взел за жена дъщерята на Селевк. Многократно се разменяли делегации. Внукът на Чандрагупта — Ашока, делегирал пратеници до Македония. През I—II в. били установени контакти с Римската империя. Една такава делегация посетила Рим около 100 г. - при управлението на император Траян.

Своя дипломация създала и Древна Гърция. В стари времена първата форма на дипломация бил т. нар. „проксения“ (от думата Προξενος — гостолюбец, гостоприемник, защитник на интересите на друга държава, който покровителствал чужди поданици, консул). При установяването на външнополитическите връзки в Гърция проксенията придобила широко разпространение и поставила началото на разширяващите се контакти на древните гърци с останалите страни в древността. Чужденците, които пребивавали в нейните градове, избрали за свой патрон-покровител Зевс-Ксений — божеството защитник на гостите. Така проксенията се превърнала в институция, съчетала религиозни и светски елементи.

Друга форма на дипломацията била амфиктонията (от думата αμφικτυονις; амфиктони — държави, членове на религиознополигически съюз с център гр. Делфи). Амфиктонията обхващала племената, които живеели край светилището на бога, където те правели своите жертвоприношения. В Делфи тя била при светилището на Аполон, а Термопилската — при храма на богинята Деметра. Общото събрание било върховният управленски орган на амфиктонията. Договорите, които се сключвали, се утвърждавали от жреците.

В Гърция възникнали военнополитически съюзи, т. нар. „симахии“ (от συνμαχια — военен съюз, военна помощ, съюзници, помощна войска, територия на съюзници). Такива съюзи се появили в Лакедемон, Атина (Делоската симахия), в Беотия и Ахея.

Възникналите противоречия между полисите и общините се изглаждали от специални пратеници, наричани в Омирова Гърция вестители, а в класическа Гърция — старейшини.

В зависимост от характера на възложената задача броят на пратениците бил различен, но включените в делегацията посланици притежавали еднакви права. С усъвършенстването на връзките възникнала практиката делегациите да бъдат възглавявани от архистарейшина главен пратеник. Делегацията разполагала с парична сума за посрещане на възникващите потребности: за храна, пътни и пр. Мисията разполагала със специална инструкция, която определяла нейната цел. Самата инструкция се състояла от грамота, представляваща две покрити с восък плочки (διπλωματία), от където произлиза и думата „дипломация“.

Най-важната задача на пратеничествата била да сключват съюзи с другите държави, да подписват съответните договори, които се оценявали като магическо явление. Задълженията, фиксирани в договора, се потвърждавали с клетва. Клетвата включвала проклятие спрямо нейните нарушители. В случаите, когато клетвата била погазвана, въпросът се разглеждал в специална арбитражна комисия. Ако не се постигало съгласие, се обявявала война.

През класическия период от историята на Гърция (VIII—IV в. пр. Р. Хр.) центрове на дипломацията станали Атина, Коринт, Милет, Ефес и Халикарнас, но водеща роля играели Тива и Спарта. Видни дипломати били големите политически дейци на Гърция - Пизистрат, Темистокъл, Аристид, Кимон, Перикъл.

Оживена дипломатическа дейност била развита по време на гръко-персийските войни. Били разменени пратеничества, които искали гърците да признаят върховната власт на персийския цар. В Атина дипломатите на цар Дарий били хвърлени в пропастта, а в Спарта — в кладенец³¹. Войната станала неизбежна.

Ако се съди по информацията в „Илиада“, в Гърция по времето на Омир вече били практикувани известни дипломатически контакти: сключвали се договори, взимали се общи решения, организирали се походи и пр. Това били недостатъчно развити, но действителни дипломатически връзки.

Като се възползвали от противоречията между Спарта и останалите държави, персите се опитвали да разгарят изкуствено конфликти между тях. Персийският цар предложил на Атина да сключи изгоден договор, но атиняните отхвърлили направените предложения. Между Атина и Спарта било постигнато разбирателство за окончателно разбиване на персите и за прогонването им от земите на Елада. Плановете на персийската дипломация се провалили.

Блестящите политически и дипломатически качества на атинския държавник Темистокъл (477—471) и неговият такт успели да осигурят изграждането на крепостните стени на Атина и да укротят намеренията на Спарта да забави възхода ѝ. Наистина войната между тях пламнала, но завършила с Тридесетгодишен мир, който укрепил политическия дуализъм.

Перикъл (ок. 444—429)  бил друг голям политически деец на атинската демокрация, даровит пълководец и блестящ дипломат. По време на своето управление той успял да укрепи икономическото положение на населението, да стабилизира вътрешните и външните позиции на Атина. Перикъл съумял да разшири влиянието на Атина като морска държава. Походът му в Евксинския понт утвърдил хегемонията на Атинския съюз. Атина се превърнала в признат стопански, политически и духовнокултурен център на елинизма.

Един от големите проекти на Перикъл, разкриващ мащабното му мислене като ръководител и дипломат, била идеята му да се свика общогръцки конгрес на полисите, за да се вземат важни решения, които засягали интересите на всички жители на Елада. Според Плутарх първата задача била да се възстановят разрушените от персите храмове, да се гарантира свободно мореплаване и да се укрепи мирът. Делегация в състав от 20 души поканила жителите  на всички градове да изпратят свои представители за решаването за проблемите. Противодействието на Пелопонес предотвратило свикването на конгреса. Страхът от възхода на Атина демобилизирал градовете на Елада да се обединят.

Дипломатическата активност през петте години (436—431), предшестваща избухването на историческата Пелопонеска война (431—404)³³, не дала очакваните резултати. Възникнала поради търговското съперничество между Атинския съюз и коалицията на Пелопонес, войната завършила с поражение на Атинското архе. През 421 г. пр. Р. Хр. бил подписан Никиевият мир, по силата на който се възстановило предишното довоенно положение. На следващата година (420) военните действия били възобновени, но не задълго. Образуваните военни съюзи били разпуснати.

От дипломатическа гледна точка важно значение имало обстоятелството, че предводителят на атинската делегация Никий, който подписал мира, осигурил примирие между Атина и Спарта за 50 години. По силата на приетите клаузи договарящите се страни -рябвало да спазват мира „без коварство и вреда по суша и море“. Двете страни клетвено се задължавали: „Да спазвам условията и договора без измама и справедливо.“ Следвало сключването на споразумение между Атина и Спарта за оказване на взаимопомощ в случай на внезапно нападение от трета държава.

В хода на политическите конфликти върху гребена на събитията израснал Алкивиад (ок. 450—404)³⁴, родственик на Перикъл, политически деец и дипломат на Атина. Той се наложил като стратег след подписването на Никиевия мир, когато били възобновени бойните действия. Алкивиад организирал военен поход против Сиракуза (415—413), който завършил с катастрофа. Заради разрушаването на статуи на бог Хермес го обвинили в кощунство и го отзовали в Атина, за да го съдят. След като успял да избяга, пристигнал в Аргос, а после се озовал в Спарта, където подбуждал организирането на война срещу Атина. Спартанците го делегирали в Персия, за да осигури военна помощ срещу Атина. Подозренията на Спарта в неговата неискреност го накарали да се завърне в Атина където му поверили командването на флота. Големите му победи при Абидос през 411 и при Кизик през 410 г. пр. Р. Хр. му осигурили триумфално завръщане в Атина. Доверието към него обаче не било възстановено. Несполуките във войната през 408—407 г. го принудили да избяга отначало в Тракия, а след това в Персия. По искане на спартанците бил убит.

В резултат от дипломацията на Алкивиад Персия започнала да подкрепя Атина, която успяла да избегне застрашаващото я разорение. Коринтската война (395-387) довела до окончателния разгром на Спарта. При новата обстановка Атина навлязла в период на възраждане. Това обезпокоило не само Спарта, но и Персия. Спартанска делегация начело с Анталкид пристигнала при сатрапа на Персия Тирибаз. В аргументирана реч Анталкид го убедил да сключат мир. При Тирибаз пристигнала и делегация на Атина, която се помъчила да неутрализира предложенията на Спарта. В столицата на Персия Суза бил сключен мир, наречен по името на Анталкид Анталкидов мир. Съгласно с клаузите на мира Спарта се отказала от завоеванията си в полза на Персия, която придобила градовете в Мала Азия.

Над Гърция надвиснали буреносни облаци, когато македонският цар Филип II (359-336)³⁵ укрепил своята централизирана държава и започнал да разширява нейните граници. Използвайки различни средства — дипломатически маневри, послания, подкупи и пр., той покорил траките и насочил завоевателните си планове към Гърция. За да наложи своята хегемония, той умело използвал противоречията между отделните държави. Под властта му паднал Епир, а също и някои други територии. След като подчинил Гърция, започнал да организира военен поход против Персия, но заговорници при двореца го убили.

Двете партии, които се оформили при властта на Филип Македонски — македонска и антимакедонска, — провеждали разнообразна дейност в защита на своите интереси. Промакедонската партия отстоявала идеята за обединяването на Гърция под патронажа на Филип Македонски за всеобща война против Персия. Антимакедонската партия начело с Демостен призовавала за организирана борба срещу варварина. Речите на Демостен, т. нар. „филипики“, мобилизирали патриотичните сили в името на отечеството. Противоречията между двете партии се изострили до краен предел. Кризата, разтърсила Атина, наложила на Демостен да води преговори за мир. През 346 г. между Филип II и Атина в гр. Пела бил сключен Филократовият мир, наречен така по името на представителя на атиняните Филократ, който водел преговорите. По силата на договора цар Филип II придобивал правото да владее всички земи, които заграбил по време на войната. Фокида трябвало да признае върховната му власт и да го приеме за член на съвета на амфитикона в Делфи. Македонският цар бил признат за грък. Това му давало право да играе ролята на арбитър в споровете между градовете на Гърция.

В заседанията на конгреса в Коринт през 337 г., в който Спарта отказала да вземе участие, бил създаден Елинският съюз под патронажа на Филип Македонски. Той сам председателствал конгреса и диктувал неговите решения. Прокламиран бил всеобщ мир. Забранявала се намесата на полисите във вътрешния живот на отделните държави. Създаден бил вечен отбранителен съюз за ненападение. Постигнато било съгласие всички спорни въпроси да се решават в амфиктионите, чиято колегия се председателствала от Филип II. Взето било решение да започне война срещу Персия. В хода на подготовката на бойните действия Филип II паднал убит.

Двадесетгодишният син на цар Филип II, Александър Македонки (336 - 323)³⁶, който наследил престола, продължил политиката на баща си. Той бил голям държавник, забележителен политик и блестящ дипломат. Служел си не само със силата на оръжието но и с възможностите на дипломацията. Новият владетел приемал делегации от индуси, сармати, скити, перси, гърци и други и намирал общ език с тях. В зависимост от конкретния случай давал обещания, проявявал сдържаност или изразявал доброжелателство Застанал начело на коалицията против персите, Ал. Македонски се превърнал в един от най-големите завоеватели в историята на човечеството. Разгромявайки бойни подразделения на траки, илири, тиванци през 334 г. той възглавил огромна армия от 30 000 пехотинци, 5000 конници, 160 кораба и нахлул в държавата на цар Дарий III, който го посрещнал с повече от 40 000 бойци. Прилагайки гъвкава тактика, която му осигурила победа, той разгромил армията на персийския сатрап. През следващата 333 г. Дарий направил опит да завоюва реванш и да ликвидира войските на завоевателя, но бил разгромен и трябвало да напусне с позорно бягство бойното поле. Победеният персийски цар предложил на победителя да сключат мир, но Александър Македонски отказал. След като превзел гр. Тир, големият пълководец завладял Египет, основал Александрия и се насочил към Месопотамия. Във Вавилон жреците го признали за свой цар. В Мидия, където се установил Дарий III, Александър Македонски продължил да го преследва. Конният му отряд го настигнал накрая и го убил. Обявявайки се за наследник на персийските царе, завоевателят предизвикал заговор в средите на македонската аристокрация, поради което бил принуден да издаде смъртни присъди за виновниците. Александър Македонски преодолял Иранското плато и навлязъл дълбоко в пределите на Средна Азия. В Индия се сблъскал със съпротивата на местните племенни общности. За да наложи своята власт, смазал оказващите съпротива групи от местното население. В усилията да укрепи политическата си воля поставил началото на поредица градове-крепости, на които дал своето име. Организирал много сватби на свои бойци с местни девойки. Обхванат от идеята да завоюва „края на света“, Ал. Македонски понесъл огромни загуби. Нарастващото недоволство го принудило да се върне обратно. След като достигнал Вавилон, той починал неочаквано на 33-годишна възраст.

Нови постижения отбелязала дипломацията на Древна Гърция през епохата на елинизма, когато възникнали елинистическите държави³⁷. Появили се през III-II в. пр. Р. Хр„ те били покорени в края на II и през I в. от големите държави. Върху огромната територия, завладяна от Александър Македонски, се зародили държавите на Птолемеите, на Селевкидите, на Атигонидите, Пергамското царство и др. Всички те развивали оживена дипломатическа дейност: сключвали мирни договори, разменяли делегации, пратеничества, депозирали писма на монарси и пр. Оформени били специални органи за дипломатически контакти. При провеждането на преговорите били спазвани специални ритуали, норми на взаимоотношения, на поведение. Създаден бил специализиран етикет.

Така че Древна Гърция въвела не само понятието „дипломация“, но и натрупала богат опит в международните отношения.

 

Основни принципи на ранната средновековна дипломация³⁸

 

Дипломацията на Ранносредновековната епоха не била само или главно продължение на дипломатическите традиции, възникнали и оформени в древните държави. В нейните анали се вписали както промените, настъпили във външната политика на новите държави, така и проблемите, които изникнали пред тях. Средновековието създало нов свят - единен и противоречив. При регулирането на конфликтите поради сложността на събитията дипломатите били принудени да се освобождават постепенно от оковите на древната митология и да търсят нови, по-земни съображения и аргументи за избягването на военните стълкновения. Религиозната мотивация на дипломатическата стратегия и тактика се привеждала в съответствие с обективните потребности на средновековните държави, етноси и общества. Държавността и нейните потребности, монархията и нейните институции започнали да играят по-голяма роля в историческия процес. Новата общественост пораждала нови решения. Такава била логиката на развитието — незабележима, но неизбежна.

Средновековната дипломация достигнала високи върхове във външната политика на империите: Китайска, Индийска, Японска, Арабски халифат в Изтока, а в Европа — в Западната Римска империя, Византия, империята на Карл Велики, империята на Ото I Велики. Значителна роля играели също дипломатическите школи на тюркските каганати, на Корея, Иран, както и на Франкското кралство, Англосаксонското кралство, кралствата Чехия, Полша, царство България и др. Владетелските домове и тяхното обкръжение успели да формират свои методи и средства за уреждане на външнополитическите въпроси, възникващи пред техните държави. Решаваща роля започнала да играе дипломацията на Римокатолическата църква, на Константинополската патриаршия, на исляма. Погледната и преценявана в най - общ исторически план, ранносредновековната дипломация не можела да не придобие същностните особености на епохата, която я създала. Външната политика на държавите в Изтока, от една страна, и на Запада — от друга, започнала да придобива характерните своеобразия не само на континентите, но и на империите, които се утвърждавали на историческата сцена. Водещите империи оформили свои дипломатически принципи, свързани с политиката, която следвали, с религията, която изповядвали, с етническите особености на населението и пр.

Характерни принципи на дипломацията издигнали страните на Изтока. Построена върху философията на конфуцианството, китайската дипломация се ръководела от мисълта на Конфуций, според която хората следва да се отнасят едни към други, както искат да се отнасят към тях самите: „Това, което не искам друг да стори на мен, аз също не правя на другите.“³⁹ Действително тази философия, вложена в устата на един от героите на диалог, използван като изразно средство от големия мислител, звучи на пръв поглед малко абстрактно, но фактически тя извършила прелом в начина на мислене и поведението на хората не само в Китай, но и в Далечния изток. Този призив поставил началото на качествено ново светоусещане, продиктувано от новия хуманизъм, прокламиран от конфуцианството. Той се превърнал и в принцип на дипломацията на Китайската империя.

В преходната епоха от Древния към Средновековния свят, когато християнството правело първите си стъпки, силно прозвучали думите на Христа Спасителя в Проповедта на планината: ,,Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Матей 5:9). В контекста на тази максима влизат и следващите думи: „Слушали сте, че бе казано на древните: „Не убивай, а който убие, виновен е пред съда“ (Матей 5:21). И още: „Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището (Матей 5:25). Значимостта на Христовите слова нараства още повече поради характера на онази епоха на войни и кръвопролития. В обстановката, която предшествала и съпътствала Великото преселение на народите, когато бушувала „война на всички против всички“ (Bellum omnium contra omnes), проповедта на Иисуса Христа за мир, против военните сблъсъци се превърнала в основополагащ принцип не само на дипломацията, но и във водеща тенденция на Християнската църква.

Много важен принцип, издигнат от ранносредновековната дипломация, бил принципът за спазването на сключените мирни договори. Той било принцип и на римската правна система. Един от каноните на църковния събор в гр. Картаген от 438 г. гласи. „Договорите трябва да се спазват“ (Pacta servanda sunt). Това правило било в пълно съответствие с учението на Ману в Индия, на Конфуций в Китай, на редица философи на Елада за необходимостта държавите да спазват в своите взаимоотношения нормите на законността и правото. Обективната потребност от спазването на законите била фиксирана в специални договори (contractus), включващи поредица от задължения (pactum), които следвало да бъдат спазвани от договарящите се страни.

Нестабилността в междудържавните отношения наложила да се съблюдава многовековното правило: „Ако искаш мир, приготви се за война“ (Si vis pacem, para bellum). До такава мисъл стигнал още бележитият римски оратор, писател и политически мислител Марк Тулий Цицерон (106—43 пр. Р. Хр.). В труда си „Филипики“ (VII, 6, 19) той пише: „Ако искаме да се ползваме от благата на мира, налага се да воюваме“ (Si pace frui volumes, bellum gerendum est). В съчинението си „Епаминонд“ (V, 4) Корнелий Непот изтъква: „Мирът се създава от войната“ (Paritur pax bello).

Поддържането на активна дипломатическа дейност се налагало постоянно от атмосферата, която съществувала по време на варварските нашествия. Максимата: „Да живееш, значи до воюваш“ (Vivere est militare), била изстрадан извод от тежката, несигурна обстановка, сред която били принудени да живеят хората по онова време. Това схващане споделял и римският философ, етик, писател и политолог Луций Аней Сенека (4 г. пр. Р. Хр. — 65 сл. Р. Хр.). В „Писма“ (XCVI, 5) той се обръща към свой приятел с думите: „Да живееш, мой Луцилий, значи да воюваш“ (Vivere, milucili, militare est).

В отношението си към държавите, които предстояло да бъдат завладени, големите империи от категорията на Римската наложили максимата „Разделяй и владей“ (Divide et impera). Кога в Римската империя бил употребен този девиз и дали изобщо бил формулиран така, е много трудно да се установи с положителност. По същество обаче външната политика на империята се провеждала в много случаи в изпълнение на това правило. Предполага се, че френският крал Луи XI (1461—1483) въвел фразата: „Разделяй и управлявай“ (Divide et regues). Правилото се приписва и на големия италиански учен, общественик и политик-хуманист Николо Макиавели (1469—1527).

Познатата консеквенция „въоръжен мир“ придобила широко разпространение в отношенията на империите с варварските формирования. Византийската дипломация съчетала налагането на „въоръжения мир“ с евангелизаторската дейност на християнските мисионери — квалифицирани монаси проповедници, които улеснявали задачите на дипломатите и търговците. Своята проповедническа задача мисионерите започвали от домовете на владетелите и продължавали с аристократичните фамилии, за да стигнат до обикновеното градско и селско население⁴⁰.

Макар да се намирала твърде далеч от съвременната дипломация, външнополитическата активност на големите държави, моделирана в принципи, придобила характерни своеобразия. Много често монарсите определяли своето отношение към малките държави движени не от силата на правото, а от правото на силата. Замислите на дипломатите се мотивирали от максимата: „Благото на държавата е върховен закон“ (Salus reipublicae suprema lex).

 

Дипломацията на Изтока

 

Съвсем естествено тя била свързана със спецификата на Източния свят, с неговите неповторими своеобразия, но заедно с това притежавала и редица общи закономерности, неизбежни и за обществата през онази епоха. Дотолкова, доколкото по онова време се изграждал обликът на отделните страни, доколкото се формирали етнически общности, които създавали своите социални организми, доколкото процесът на държавообразуването се задълбочавал и разширявал, дотолкова дипломацията трябвало да отговори на потребностите на съответната държава. Тон в решаването на външнополитическите взаимоотношения започнали да дават Китайската империя, Индия, Японската империя, Персия, Арабският халифат, а също и Византийската империя, доколкото голяма част от нейните територии се простирали в Югоизточна Европа, Африка и Азия.

Поради огромната си политическа мощ, както и поради безбрежните си плодородни пространства най-голяма тежест в дипломатическите взаимоотношения между източните държави имала Китайската империя — най-могъщата държава на Азия. Нейната дипломация се определяла от управляващите династии. От 206 г. пр. Р. Хр. властвала династията Хан, която не само воювала с хуните, но и развивала дипломацията. Трите царства: Вей, Чу и By, регулирали външнополитическите контакти на Китай от 220 до 263 г., а династията Цин (265—420) наложила своята власт над цял Китай. Най-голямото си военно и дипломатическо превъзходство Китай достигнал при династията Тан (618—907).

Китайската империя⁴¹, разпростряла своите владения върху огромни територии, продължила да използва традиционните методи и форми на дипломация, създадени още в древността, но обогатени и усъвършенствани през новата епоха съобразно с конкретните потребности на времето. Постепенно изолацията, в която се намирал Китай, била преодоляна. В новия период, когато средновековен Китай се превърнал в световна държава, контактите с държавите на Азия и Европа трябвало да активизират дипломацията. Сложността на епохата, чието съдържание образували конфликтите с многобройните номадски племена, не ограничила, а динамизирала дипломатическите връзки и културните контакти с различните държави. За тази цел били използвани традиционните възможности на Великия копринен път.

Китайската ранносредновековна дипломация, запазвайки заварените структури, фактически създала дипломация от нов тип, която била по-съвършена, по-динамична и по-активна. Освен решаването на търговски задачи дипломатическите служби, подчинени директно на императора — син на Небето, имали да решават няколко основни задачи. Първата била да неутрализират нападенията на варварите, които заплашвали независимостта на империята: хуни, тюрки, монголи и др. Те нападали китайските градове и села и ги подлагали на разграбване и опожаряване. Втората основна задача на китайската дипломация била да обслужва завоеванията на императорската власт. Третата цел произтичала от потребността да улеснява връзките на китайските търговци с другите страни. Не по-маловажна задача била да се засилва влиянието на Китай в икономическия, политическия, духовния и културния живот на другите народи.

Големият дипломат и пълководец Бан Чао (32—102)⁴² установил дипломатически отношения с редица страни. Той започнал кариерата си като военачалник. След като завоювал победа над хуните, през 73 г. Бан Чао бил изпратен с бойно подразделение от 36 бойци в Източен Туркестан. Той съумял да използва противоречията между градовете-държави в Западния край, за да ги завоюва и подчини. Изпълнявайки разпоредба на императора, се завърнал в Китай. След като покорил някои територии в Средна Азия, Бай Чао продължил да укрепва властта. В гр. Мерв, където се установил, той успял да събере информация за Римската империя и решил да изпрати там посланичество начело с Ган Ин. Пратеничеството пристигнало в Ктезифон — столицата на Партия. Разбрали за намеренията на делегацията да установи връзки с Рим, местните властници решили да ѝ попречат да осъществи плановете си. Те натоварили посланиците на един кораб и ги изпратили до Персийския залив. След като установили измамата, китайците се върнали обратно в Китай. Така замислите за установяване на връзки с Римската империя пропаднали.

Макар и отдалечена от Европа, Китайската империя поддържала разнообразни контакти и взаимоотношения с политическите центрове на Запада. Още през 270 г. в Китай пристигнало пратеничество от Карашар и Фергана. Специална делегация на Римската империя се появила през 284 г.⁴³ Разменените дипломатически групи имали важно значение за разширяване на контактите между Изтока и Запада.

В навечерието на обединяването на Китай конфликтите между Тюркския каганат и империята затихнали. През 578 г. хан Тоба обаче нахлул в Китай и разбил китайската армия. Още щом поел властта през 572 г., когато починал Муган хан, хан Тоба сключил мир с империя Цин. Притиснати от несигурната обстановка, китайците продължили да изплащат ежегодния данък, макар да не разполагали с достатъчно средства. За да гарантира нетрайния мир, империята се издължавала редовно на по-силния противник, който манифестирал своята мощ с военни набези по границите⁴⁴.

Между империята и каганата били установени религиозни и културни взаимоотношения. В каганата пристигнали будистки монаси, които успели да убедят хан Тоба да приеме будизма. Това станало чрез официална церемония. При изпълняването на мисионерската си задача будистите доказвали превъзходството на своята религия над всички останали вероизповедания. Поражението на империята Цин обаче довело до пълното изоставяне на будизма⁴⁵. Будистите проповедници трябвало да напуснат каганата и да се приберат в Китай.

Сложен и противоречив характер придобили взаимоотношенията на империята с каганата при династията Суй (581—618), при която около 589 г. се създала единната китайска държава. Тюркският каганат успял да формира могъща етническо-политическа общност. По времето, когато властта в Китай била поета от Суйската династия, противоречията между двете държави ту се изостряли, ту се нормализирали. Най-голямото си могъщество Тюркският каганат достигнал към 580 г. Териториите му се простирали от Манчжурия до Боспора. През 581 г. хан Тоба починал, а владетелят на Северен Китай Яншиен обединил цялата страна. Съобразявайки се със силата на каганата, китайската дипломация проявявала стремеж да избягва военни конфликти и да поддържа нормални отношения с него⁴⁶.

Едни от най-интересните завоевания на китайската дипломация били „Договорът за мир и родство“ и „Братският съюз“ (Хе цин), практикуван още при управлението на Северните династии (420— 580). Такъв договор бил сключен между Лю Бан, основателя на династията Хан (206—195 пр. Р. Хр. — 9 сл. Р. Хр.), и сюнския шанюй Моде. Възобновяван многократно, „Договорът за мир и родство“ бил превърнат в средство за установяване на мирни отношения между Китайската империя и тюрки, уйгури, тибетци и др. Мисълта за постигането на родствени връзки между императора на Хан и сюнския шанюй била лансирана от Лю Цзин, който предложил дъщерята на императора Чан да бъде дадена за съпруга на шанюй Моде — владетел на Сюн. Своето предложение Лю Цзин мотивирал с практически изгоди за договарящите се страни. Макар съпругата на императора да оказала съпротива на неравностойния брак, в края на краищата договорът бил сключен⁴⁷.

Практиката да се установяват династически връзки между владетелските фамилии се превърнала във важен фактор за уреждане на външнополитическите отношения. Сключването на брак на варварин с представител на китайската династия означавало коренна промяна в социалния статус на младоженеца. Ако варварин ставал зет на император, той по силата на конфуцианската ценностна система надмогвал битността си на непълноценен човек „със сърце на див звяр“ и променял цялата си вътрешна същност, душевността си. За разлика от обикновените варвари, които можели да бъдат само васали на владетеля, зетят се освобождавал от всякакво различие и придобивал качества на нов човек — на пълноценен китаец.

При управлението на династията Тан (618—907), когато Поднебесната империя разширила търговските си връзки с Арабския халифат, Индия, Сиам, Анам и други държави, дипломатическите контакти се превърнали в главно съдържание на външната политика. Започнала редовна обмяна на дипломатически представителства. В съгласие с установената още в Древността концепция за универсалния характер на китайската държава владетелите на чуждите държави се разглеждали като васали на китайския император. Монархът на Поднебесната империя се възприемал като посредник между Небето и Земята, а пристигналите в Китай представители на другите владетели се оценявали като потвърждение на покорството им спрямо Сина на Небето. Това разбиране произтичало от приетата в империята йерархическа система.

Династическите връзки между владетелските фамилии на китайците и съседните държави се установявали с понятията за родството само на теория, на практика обаче равнопоставеност между двете страни била изключена. Не само защото в езика на китайците през Древността и Средновековието нямало общи понятия за обозначаване на съпруги, деца и пр.⁴⁸, но и по други причини. Поради обстоятелството, че встъпващите в брак обикновено били свързани с различни поколения и се отличавали с някои особености, отношенията в родството се разминавали. Така че „братският съюз“, установяван между китайския император и тюркския каган, се разминавал с принципите на равенството⁴⁹.

Освен това следва да се подчертае, че установеното родство се разминавало с изискването за васалната зависимост на по-слабия от по-силния⁵⁰. Като се има предвид и огромната разлика между страните, едва ли може да се говори за някакво равноправие между двата субекта на съюза, който се постигал.

Връзки били установени между Китайската империя и Източната Римска империя — Византия. След като през 642 г. битката при Нехавенд решила съдбата на Персия, съотношението на силите на историческата сцена се променило. Източната Римска империя трябвало да отстъпи водещата си роля на Арабския халифат на Умайадите, които въвели исляма в Централна Азия. Византия разкривала възможности за проникването на Китайската империя в Западна Европа. При управлението на император Тай-цзун в Ча-нън, столицата на империята, пристигнала делегация на императора на Византия, която предложила червено стъкло и златен прах. Какви били конкретните резултати от установените контакти между двете империи — едната, възглавявана от император Тай-цзун, другата — от малолетния император Констанций II, е трудно да се установи поради липса на конкретни данни.

Следващата велика държава, която установила дипломатически връзки със съседните източни страни и с държавите на Европа, била Индия⁵¹. Нейната дипломация била подчинена на усилията да се неутрализират нападенията на чуждестранните варварски етнически общности. Различни средноазиатски племена, хуни, ефталити, гураджари и други подложили на разруха и пожари множество градове и села. Индия поддържала контакти и с редица страни на Азия и Европа.

Преломен момент в историята на индийската дипломация отбелязала инвазията на Александър Македонски в Индия през 327 г., свързана не само с опустошения, но и с възможности за взаимно опознаване. За дипломацията важно значение имало създаването на мощната държава на кушаните, обхванала огромни територии на Азия. Десетките държави и държавици, възникнали в началото на IV в. сл. Р. Хр., разчитали не само на военни конфликти, но и на мирни средства. Мощен тласък на външнополитическата активност на страната дала държавата на Гуптите⁵², създадена през 320 г. по двата бряга на Ганг.

В научната литература периодът от края на III до началото на IV в. се обозначава като „период на пратеничествата“. Достатъчно е да се отбележи, че Селевк I натоварил с мисия Мегастен при Чандрагупта I (320—330), а Антиох I делегирал Маурий и Деймап при Биндусар. За наблюденията на Мегастен може да се съди от фрагментите, запазени в трудовете на съвременници на събитията, както и от по-късни автори, които се позовавали на неговите трудове. Не са запазени обаче данни за задачите на индийските дипломатически служби в държавите на Елада. Знае се само, че Ашока делегирал пратеници в Сирия при цар Антиох, в Македония при Антигон, в Епир при Александър, в Египет при Птолемей. Поради липсата на конкретна информация в изворите е невъзможно да се установи какви практически резултати били постигнати от визираните дипломатически представителства.

Самудрагупта I (330—380), синът на Чандрагупта I, който завладял държавите по течението на р. Ганг, в предпланините на Хималаите и пределите на Бенгалия, установил приятелски отношения с владетеля на Цейлон. Царят на Цейлон Мегхаварна (352— 379) делегирал при Чандрагупта пратеничество с молба да получи съгласие да се изгради манастир за монасите на Цейлон в Индия. Манастирът трябвало да бъде построен близо до дървото Бодха⁵³, при което Буда получил просветление. Молбата била изпълнена. Заплануваната обител действително се издигнала до свещеното дърво.

Под властта на Самудрагупта I държавата на Гуптите достиг-нала най-високите върхове на стопански разцвет и политическо могъщество. Този владетел установил мирни взаимоотношения с близки и далечни страни. В една панегирична възхвала съвременник на монарха, прославяйки неговата доблест и могъщество, го нарича цар, който „завоюва целия свят“. Наследникът му Чандрагупта II (380—413), присъединил към владенията на империята нови земи, се прославил като „Величествено слънце“ (Викрамадити).

Взаимоотношенията между държавата на Гуптите и хуните-ефталити протичали под знака на войната. Първото стълкновение между тях и варварите се разразило между 457 и 460 г. По сведения на един надпис Скандагупта победил хуните-ефталити. Това станало по време, когато хуните громели римските легиони в Европа, и затова значението на завоюваната победа било голямо. Етническите общности, които нахлули от Централна Азия, улеснили по-нататъшните завоевания на варварите. Към края на V в. под техните удари паднал Гандахар. В началото на VI в. владетелят на ефталитите Тараман завладял Пенджаб, преминал през Каушамб и Варанаси, като достигнал средата на Махадха. След неговата смърт синът му Михаракул подчинил цяла Индия. Владетелите на княжествата признали неговата върховна власт.

Поради недостатъчната организираност на ефталитите властта на Гуптите не само се запазила, но продължила да доминира. Постепенно на историческата сцена се утвърдили нови династии, между които изпъкнали носителите на титула „Велик цар на царете“. Важна роля започнали да играят силни политически общности от категорията Харши (VII в)., Чали (VII в.), Чалуки (IX в.), Гуджара-Пратихари (VIII в.) и др. Съществуващата политическа разпокъсаност налагала да се търсят и дипломатически средства за решаване на външнополитическите взаимоотношения.

Недостатъчно сведения са запазени за връзките на Индия с Римската империя. Известни са само данни за пратеничества на индийски владетели при император Август (27 пр. Р. Хр. — 14 сл. Р. Хр.). Дипломатически мисии пристигнали при императорите Траян (98—117), Адриан (117—138), Антоний Пий (138—161), Варий Авит Басиан (Елагабал) (218— 222). Смътни сведения са съхранени и за индийски делегации при императорите Аврелиан (270—275), Константин (323—353) и Юлиан (361—363). В наличната документация обаче все още не са открити ясни данни за пратеничества на Римската империя в далечна Индия. Изказват се предположения, че през 530 и 552 г. две делегации били изпратени при император Юстиниан⁵⁴.

Успоредно с дипломацията се развивала и външната търговия, която придобила широк размах. Индийските търговци изнасяли перли, чер пипер, полускъпоценни камъни, вълнени и кожени изделия, слонове, коне, сол, памучни тъкани, цветни метали, художествени произведения. В търговските операции активно се включвали и царете, които установявали монопол върху търговията. Индийската държава подкрепяла търговията, улеснявала дейността на търговците, пресичала злоупотребите. За Самудрагупта се приема, че се стремял да създаде международна система за братство и мир, която трябвало да замени насилието, войната и агресията. Оценките на някои модерни изследователи се покриват фактически с преклонението на тогавашните хронисти, които пишат, че той бил свръхчовек, „Бог на земята“, необикновена личност⁵⁵.

С Китай контактите продължили през следващите столетия — VI, VII и VIII. Представители на различни индийски държави, по-специално на Южна Индия, през 510, 692, 710 и 720 г. изпратили свои делегации в Китай, където изпълнили важни политически мисии. Според достоверни сведения от китайско естество в Кантон се заселили търговци от Индия, Персия, Малая. За задоволяване на религиозните потребности на населението те изградили свои култови сгради, които водели нормален, редовен религиозен живот⁵⁶.

Разширявали се търговските контакти на Индия с Александрия и Сирия. Скитиан от Александрия посетил Индия по времето, когато християнството било проповядвано от Христови апостоли. В Южна Индия се настанили заселници от Рим, които си поставили за цел да изучат живота и бита, обичаите и традициите на индусите. По сведения на Птолемей и Дион Касий в гр. Александрия се заселили индуси и той станал център за поддържането на връзки между Изтока и Запада.

Освен със страните на Азия през следващите столетия Индия установила разнообразни връзки с Африка, Арабия, Иран, с държавите от Средиземноморския басейн. В началото на V в. индуският будистки монах и пътешественик-поклонник Фа Сян в свои записки споменава, че пътувал по море от Индия за Китай. Той започнал своето пътешествие от пристанището Тамралипти (Тамлук, Бенгалия), плавал в продължение на 2 седмици и пристигнал в Шри Ланка, където престоял 2 години. В багажа му имало стотици страници будистки религиозни съчинения, различни предмети на богослужебния култ. На кораба пътували 200 пасажери. По време на пътуването в корпуса на кораба се образувал пробив, в който проникнала вода. За да се спасят от явна гибел, пътниците се прехвърлили на по-малък плавателен съд. Това наложило по-голямата част от багажа да бъде хвърлен в морето. Монахът Фа Сян успял да запази само ръкописите. В продължение на 13 дни пътниците се намирали между живота и смъртта. Най-сетне изтерзаните пътници се добрали до Ява, откъдето монахът заедно със спътниците си се отправил за родината си Индия⁵⁷.

Своя дипломация създал и Иран⁵⁸, управляван от династията на Сасанидите (III—VII в.)⁵⁹, която сменила владетелския клан на Ахеменидите. Първият представител на Сасанидския род бил Ардашир (Артахшер I) (224—239), а последният — Йездегард. Сасанидската държава била основана в началото на III в. от шахиншаха на Парса Папак и синовете му Ардашир I (224—239) и Шапур I (239— 272). Те победили Парса и поставили основите на нова политическа общност. Названието „Сасаниди“ произхождало от рода Сасан, поставил фундамента на могъщата държава и създал нейната администрация. Дипломацията, която провеждала династията, била свързана с борбите за утвърждаване на Иран в междудържавните отношения. Владетелят на държавата се титулувал шахиншах, „Цар на царете на Еран и не Еран“. Властта му се обявявала за божествена, той бил абсолютен, неограничен самодържец от източен тип.

Дипломацията на Иран била подчинена отначало на борбата срещу Римската империя, а след това срещу Византия, за господство над Горна Месопотамия, Сирия, Армения, както и за монопола над търговските пътища, които водели от Средиземно море през Средна Азия до Индия и Китай. Войните припламвали и загасвали. Дипломатическите връзки решавали временно конфликтите и завършвали с по-кратък или по-продължителен мир.

При управлението на шах Ардашир I Иран успял да разшири своите територии и да укрепи международното си положение. Иранската армия нахлувала в териториите на Римската империя, нанасяла големи поражения и отвеждала в плен множество войници и обикновено население. Завладяна била Месопотамия, паднали територии на Сирия. Следващият владетел — шах Шапур I, продължил борбата срещу Рим и я завършил през 260 г. Победата била увенчана с пленяването на множество римски легионери, включително и на император Валериан⁶⁰. Конфликтът с Римската империя завършил с още по-голямо разширяване границите на Сасанидски Иран.

Новият шах Шапур II (309—379) продължил войната с Римската империя. Той нахлул в Армения и Северна Месопотамия, но поради незначителните успехи, които постигнал, бил принуден да прехвърли армията на североизток. Шах Шапур II успял да разгроми хуните, които застрашавали Иран, и да установи с тях мирни отношения. В сражение със сасанидските войски бил тежко ранен и починал от раните си римският император Юлиан (331-363)⁶¹.

Новият император Йовиан (363—364), който заел овакантения престол, установил дипломатически отношения с шах Шапур II. Двамата монарси сключили мир. Клаузите на договора, който подписали през 387 г., били изгодни за Иран, но носели загуби за империята. В зависимост от Иран попаднала Персармения, а владетелите на източната ѝ част били утвърждавани от императора. Картли бил включен в обсега на Иран, а Лазика — в сферата на Римската империя. Макар отношенията между Рим и Иран да били периодично влошавани, общо взето, между двете сили се установил мир, който продължил с известни прекъсвания през целия V в. Заплахата, надвиснала над Иран и империята от нападенията на хуните, ги принудила да се обединят за съвместни борби срещу варварите. Нападенията на нашествениците подтикнали Иран и Византия да се обединят за обща защита на Кавказ.

Известна дипломатическа дейност развил шах Валаш (484—488), който подписал примирие с аристокрацията на Армения, Картли и Албания. От своя страна Валаш им осигурил политическа независимост, която внесла успокоение сред недоволните етнически общности. Освен това шахът дал привилегии на установените религиозни общности: православни, несториани и др. Понеже шах Валаш предизвикал недоволство сред армията, която гладувала, бил организиран бунт и го свалили от престола. Овакантеният трон бил зает от Кавад I (488—531)⁶², който оглавил въстанието, обещавайки да отвори държавните хамбари. Изпълнявайки обещанието си, той успокоил недоволните. В отговор на исканията на маздакистите — религиозно движение, което се борело за социално равенство, шах Кавад издигнал водача на движението Маздак (491—529)⁶³ за свой съветник. Монархът провел експроприация на експроприаторите. Според свидетелството на съвременник богатите обеднели, бедняците „отнемали жилища, жени, имущество“. През 496 г. бил организиран заговор, свалили Кавад от престола и поставили на негово място брат му Замасп. Детронираният шах бил затворен в Замъка на забравата, но той успял да избяга при варварите ефталити. Понеже се сродил с владетеля на ефталитите Ахшунвар, варваринът го подпомогнал да се върне в Иран и да заеме отново трона. През 498—499 г. Кавад станал отново шах. След като се помирил с аристокрацията, той провел военни акции срещу Византия, които завършили успешно. Подложил на преследване маздакистите.

От дипломатическа гледна точка важно значение имал мирът, който Кавад сключил с Византия през 506 г. По силата на постигнато споразумение на Иран били направени някои отстъпки от териториално естество. Помиряването между двете страни било продиктувано от обстоятелството, че по онова време границите на държавите били застрашени от хуни-савири и други варвари. Шах Кавад укрепил границите на Иран. В същото време той разширил някои градове като Партав, наречен Пероз-Кавад. В навечерието на своята смърт, заболявайки тежко, той написал завещание. С подкрепата на жречеството и аристокрацията той предал короната на своя син Хозров.

Керванските пътища, свързващи европейските страни с Индия и Китай, минавали през териториите на Иран, поради което икономическите интереси на Византия неизбежно се сблъсквали със съперничеството на шаха на Иран⁶⁴. Освен това обстоятелството, че владетелите на Иран и Византия възглавявали най-големите държави в Близкия изток, неизбежно ги превръщало в притегателен център за по-малките политически сили в този район на тогавашния свят. Защитата на различните религиозни групировки, свързани с християнството и неговите ереси, от една страна, и с исляма и сектите — от друга, също пораждала противоречия от разнообразно естество. В резултат и от конкретни причини през 528 г. пламнала война между Византия и Иран⁶⁵. Ябълка на раздора станали Армения и прикавказките територии. Понеже иранците под предводителството на Кавад (488—531) завоювали победи, византийският император Юстиниан Велики бил принуден да сключи мир, наречен „вечен“. Постигнатото споразумение задължавало империята да заплати огромна контрибуция. Областта Лазика останала в границите на Византия.

Дипломацията на иранската държава достигнала още по-високи върхове при шах Хозров I Ануширван (531—579)⁶⁶. Той трябвало да води продължителни войни с монарсите, които създавали проблеми на неговото управление. През 532 г. той сключил „Вечен мир“ с византийския император Юстиниан I Велики (527—565)⁶⁷, но сам не го спазвал и го нарушавал неведнъж по време на своето продължително управление. Самият Хозров I, наречен Ануширван (Безсмъртна душа), се наложил като справедлив цар и образцов монарх, който положил големи усилия да включи в границите на Сасанидската държава Сирия, Месопотамия, Задкавказието. През 560 г., когато Иран и Византия се изтощили от постоянните войни, сключили мир за 50 години. По силата на постигнатото споразумение традиционните граници между двете държави били запазени. Нова двадесетгодишна война избухнала прези 570 г., когато шах Хозров I навлязъл в Южна Арабия и покорил Йемен. Претенциите на Хозров I да разшири пределите на своето царство се сблъсквали с плановете на византийския император Юстиниан Велики да възобнови старата Римска империя в нейните обширни традиционни граници.

В усилията си да се наложи в Средиземноморския басейн и Черно море, да сложи ръка върху пътищата за Индия и Китай, Иран се сблъсквал не само с Византийската империя, но и с нейните съюзници. Така жертва на неговите планове станали съюзниците на империята, етиопците. През 570 г. шахът на Иран Хозров I Ануширван организирал мощна морска експедиция и успял да откъсне не само Йемен, но и Южна Арабия и да ги включи в границите на своята държава. В негови ръце паднал и пътят, който отвеждал търговците от бреговете на Средиземно море до пристанищата на Индия. Това било несъмнено завоевание на иранската външнополитическа експанзия.

Перспективи разкривали отношенията между Иран и тюркските държавни общности. Съюзът, установен с тюрките, улеснил иранския шах да завладее Източен Хорасан, заграбен от ефталитите през втората половина на V в. Алтайските тюрки, които подкрепили военната акция на Иран срещу ефталитите, участвали в разделянето на техните владения. В ръцете на иранския шах попаднали Източен Хорасан и Теохаристан, а на тюрките — пространствата на Средна Азия до Амударя. Понеже през 568 г. шах Хозров I забранил да се превозват копринени тъкани от Китай за Средна Азия през териториите на Иран, тюрките били принудени да установят мирни отношения с Византийската империя. Опасността, която надвиснала над иранската етническа общност, била предотвратена от иранския пълководец Бахрам Чубин⁶⁸, който през 588—590 г. успял да отблъсне нападенията на тюрките над Средна Азия. През 590 г. Бахрам Чубин вдигнал въстание против шах Хормизд IV (579—590). Недоволни от шаха представители на аристокрацията подкрепили водача на бунта и го обявили за „шахиншах“, „цар на царете“. Бунтовническият предводител разгромил армията, изпратена да го залови. С подкрепата на Византия обаче армията на шаха разбила бунтовниците през 591 г. Загубил битката, Бахрам Чубин потърсил спасение при кагана на тюрките. Вместо спасение той намерил гибел: не след дълго го убили. Синът на сваления монарх Хормизд IV — Хозров II Парвиз (590—628), заел престола, подкрепян от византийския император Маврикий (582—602). Бил сключен мирен договор, по силата на който империята получила Армения и Източна Месопотамия. Задълженията на Византия да плаща ежегоден данък били отменени⁶⁹.

Дипломатическите взаимоотношения на Иран с Византийската империя при управлението на шахиншах Хозров II не се изчерпали с подписването на споменатия мирен договор. След въстанието на армията и свързаната с него екзекуция на император Маврикий и заемането на престола от центуриона Фока (602—610) в империята настъпила остра криза, от която иранският владетел се възползвал. Вълненията, обхванали Киликия, Сирия, Палестина, Мала Азия и Египет, дали повод на шахиншаха да наруши мира и да навлезе през 604 г. в пределите на империята⁷⁰. Повод за нахлуването дала екзекуцията на император Маврикий. Иранската армия завладяла северните територии на Мала Азия, разгромявайки по своя път византийски бойни подразделения. През 606 г. паднала крепостта Дара. Сирия и Месопотамия били разграбени и разорени. Не били пощадени Армения, Кападокия и Пафлагония. Иранските войски успели да се установят в Централна Азия.

При новия император Ираклий (610—641)⁷¹, който заел престола на екзекутирания Фока, нашествието на иранците продължило. Те превзели Милитен и Дамаск, а през 614 г. — Ерусалим. Пресичайки Мала Азия, армията на шахиншаха се изправила пред Босфора. През 619 г. боен отряд на иранците завладял Александрия в Египет. Военната експанзия била преустановена, за да продължи от византийска страна през 622 г.

В опитите си да възстанови предвоенните владения на Византия новият император Ираклий обявил война на Иран през 622 г., която продължила до 627 г.⁷² През това време императорът организирал три похода с различно значение. Най-голяма роля изиграли бойните операции през лятото на 622 г., когато императорът планирал да навлезе в Иран. Военните подразделения на иранците, достигнали Халкедон зад авангарда на византийските войски, предизвикали неописуем ужас в Константинопол. Страхът нараснал и от войските на авари и славяни, които обсадили византийската столица. Акцията обаче завършила катастрофално. Почувствал гърба си свободен, император Ираклий продължил настъплението. Под неговите удари армията на Иран била разгромена при Ниневия през 627 г. Териториите между Едеса и Александрия били включени в границите на Византийската империя. През 628 г. войските на императора достигнали стените на Ктезифон, столицата на Иран. Заговорниците, които били недоволни от управлението на Хозров II, организирали заговор за свалянето му от престола. Усетил своя неизбежен край, шахиншахът отказал да подпише мирен договор с император Ираклий и потърсил спасение в унизително бягство. Главнокомандващият иранската армия подкрепил първородния син на Хозров, Кавад, да заеме престола. Със съгласието на Кавад Хозров II бил убит. По инициатива на Кавад император Ираклий започнал преговори за сключването на примирие. През 628 г. между двете велики сили бил сключен мирен договор. Всички територии на Византия, завладени в хода на войната, били върнати на империята.

При последния представител на династията на Сасанидите, шахиншах Йездегард III (632—652)⁷³, Иран се превърнал в обект за нападения от страна на арабите. През 637 г. в сражението при Кадиси иранската армия била напълно разгромена, а главнокомандващият Рустам паднал убит. След последното катастрофално поражение през 642 г. Иран паднал под ударите на арабите. Шахиншах Йездегард III отстъпил в източните територии, но бил убит от тюркски боец. Иран бил включен в границите на Арабския халифат.

Както по вътрешното си съдържание, така и по външните си форми на изява дипломацията на Сасанидски Иран в много отношения била сходна с дипломацията на Римската империя. По същество обаче тя носела качествата на източния тип външнополитически контакти. Договорите, които Иран подписвал с Константинопол, както и преговорите притежавали формалностите на източния манталитет. Това се вижда от документацията за преговорите на шахиншах Хозров I Ануширван с византийския император Юстиниан Велики. Дипломатите на договарящите се страни били обслужвани от по 12 преводачи. Договорите били написани на два езика: на гръцки и ирански. Ръководителят на иранския дипломатически корпус получил и един текст на арамейски език. На водача на византийската група предоставили освен гръцкия вариант и текст на ирански, изписан с гръцки букви.

Важен елемент на цялостния церемониал по уреждането на взаимоотношенията между Иран и Византия представлявала размяната на ратификационните грамоти. По същество с ратификацията завършвало окончателното утвърждаване на подписания договор. В подписаните официални документи се прокарвала нескритата идея за превъзходството на иранския шахиншах над византийския император, който претърпял поражение във войната.

Дипломацията на Арабския халифат (632—1055)⁷⁴ била подчинена на ислямското схващане за войната и мира. Ако войната се разбирала като основно, главно средство за решаване на възникващите конфликти, мирът се възприемал като фактор, утвърждаващ религиозната принадлежност на правоверните, като двигател на ислямската религиозна общност. Това била сложна дипломация, в която мирните средства се подчинявали на концепцията за свещената война, за джихада, чиято бойна мощ извирала не само от настъпателната арабска конница, но и от използването на огнестрелното оръжие. Известно е, че при обсадата на Мека през 692 г., откъснала се от администрацията на халифата, бил използван барут.

Арабският халифат бил решаващ фактор за развитието на едноименната цивилизация и притежавал редица особености, интегрирани около теократичните принципи на Мухаммад (най-новата транскрипция на името му, въведена от специалисти арабисти) (ок. 570—632)⁷⁵ — родоначалника на исляма⁷⁶. В основата на исляма, формиран като политико-религиозно учение, лежи догмата: „Няма друг Бог освен Аллаха и Мухаммад е неговият пророк.“ Общината на вярващите се превърнала в държавна организация. В качеството си на пратеник на Аллаха Мухаммад станал фактически владетел на Арабския свят. След неговата смърт начело на арабската държава, основана от пророка, заставали последователно най-близките му роднини и сподвижници, които управлявали като халифи: Абу Бакр (632—634), Омар (634—644), Осман (644—656), Али (656—661). Като „халифи“, т. е. „наместници на Аллаха“, те държали в ръцете си не само религиозната, но и цялата политическа, обществена, гражданска и военна власт.

При провеждането на външната си политика Арабският халифат се ръководел от призива на Корана: „О, вие, които сте повярвали! Сражавайте се с тези от неверниците, които са близко до вас. И нека те разберат вашата непримиримост. И знайте, че Аллах е с тези, които го почитат!“ (Коран, сура 9, аят 124). Под знамето на свещената война (джихад) халифите завладели Сирия, Палестина, Египет и Иран. Източната Римска империя и държавата на Сасанидите не успели да им окажат сериозна съпротива. През следващите две столетия — VIII и IX в., териториите на Арабския халифат се простирали от Апенинския полуостров до Средна Азия и Индия.

Движени от идеите на Мухаммад и от сурите на Корана, наследниците му, халифите, за около 70 години присъединили голяма част от владенията на Византийската империя в Азия и Африка. При халиф Омар (634—644) били изградени основите на арабските държави и били завладени Сирия, Палестина, Етипет, Ирак и територии на Иран; при Умайадите (660—750)⁷⁷  паднали крайбрежието на Северна Африка, Пиренейският полуостров (711—714). В Средна Азия били присъединени Бухара, Афганистан, Северозападна Индия. Така владенията на Арабския халифат се простирали от бреговете на Атлантическия океан до Индия и Китай. Следващата династия, която сменила Умайадите — династията на Абасидите (750 - 1055)⁷⁸, издигнала още повече икономическата, политическата и военната мощ на халифата. Особено важна роля в международните отношения играели халифите Мансур (754—775), Харун ал-Рашид (786—809), ал-Мухаммад (813—833) и др.

С известни основания може да се приеме, че началото на арабската дипломация поставил Мухаммад с договора, който подписал през 628 г.⁷⁹ в Мека след дълги преговори с местната аристокрация. По силата на постигнатото споразумение било решено да се установи мир в продължение на 10 години. На мюсюлманите се разрешавало да извършват поклонение в храма Кааба, но без да носят оръжие. Мухаммад дал съгласие да не напада керваните на Мека. Под договора, подписан в Худейба, били поставени подписите на Мухаммад, син на Абдалах, и на Сухайл, син на Амра. Понеже в Мека все още не признавали Мухаммад за пророк и за „пратеник на Аллах“, искали да се впишат само личното и бащиното му име. „Ако аз засвидетелствам, че ти си пратеник на Аллах, то защо тогава воювахме с теб?“ — запитал Сухайл. Мухаммад се съгласил и подписал договора.

Много важно значение имало постигнатото разбирателство за установяването на мирни отношения: „Ако някой иска да встъпи в съюз с Мухаммад и да сключи с него договор, да встъпи, а ако някой иска да сключи съюз с курайшитите, да сключи.“ Освен от Мухаммад и Сухайл договорът бил подписан и от други лица. От страна на Мухаммадовата група подписали Абу Бакр, Умар, Абдурахман, Абдалах Сухайлем, Абу-л-Вакас и Мохамед Маслам. От страна на Сухайл се подписали само Микраз б-Хафс и Хувайтиб Абдал’уза.

В историята на източната дипломация влизат и писмата на Мухаммад до владетелите, в които ги убеждавал да приемат исляма. Такъв характер имат по-конкретно писмата до шахиншаха на Иран Хозров II, до наместника на Египет Мукаукис, до царя на Оман, царя на Йемен и владетеля на Бахрейн⁸⁰. Биографите на Мухаммад с право оценяват споменатите писма като форма на дипломация.

Действително относно тяхната датировка между изследователите съществува разномислие, но това е напълно естествено. Една част от писмата се отнасят към 627, друга — към 629 г.

Много интересно е писмото на Мухаммад до шахиншаха Хозров II. В него в съгласие с арабската епистоларна традиция, Мухаммад пише: „В името на Аллаха, Милостивия и Милосърдния! От Мухаммад, пратеника на Аллаха, до Хозров, господаря на Фарса. Мир на този, който следва правилния път и вярва в Аллаха и неговия пратеник и свидетелства, че няма друг Бог освен Аллаха, Единствения, нямащ подобни на Себе Си, и че Мухаммад е негов раб и пратеник. Призовавам те да се молиш на Аллах, нали аз съм пратеник на Аллах, да убеждаваш тези, които са живи, и да доказваш правотата на тези слова на невярващите. Приеми исляма и ще бъдеш спасен, а ако откажеш, то наистина ще извършиш грях против вярата.“⁸¹

Арабският халифат поддържал дипломатически отношения с Византийската империя. Поради териториални претенции обаче военните конфликти между двете велики държави били значително повече от сключените договори. Двукратните опити за покоряването на Константинопол завършили безрезултатно — и през 674, и през 678 г. Прочутият „гръцки огън“, използван от византийците против арабския флот, неутрализирал арабската инвазия. Претърпял поражение, притиснат от надиганията на християнското население в Сирия, емирът Муавий I (661—680) се принудил да сключи 30-годишен мирен договор с Византия. Муавий I се задължил да изплаща ежегодно на император Констант II (641—668) по 3000 златни монети, да му дава по 50 пленници и по 50 коня⁸².

„Безоблачният мир“, както квалифицира събитието византийският хронист Теофан, обаче не настъпил. Макар византийската делегация, която подписала договора в Дамаск да била посрещната тържествено и изпратена с богати дарове, отношенията между двете големи държави не се подобрили. Всяка една от тях очаквала да настъпи удобен момент, за да възобнови войната⁸³.

Представителят на Умайадската династия Абд-ал-Малик (685—705)⁸⁴  ограничил сепаратизма на халифа Абдалах ибн Зубейра в Мека, на Амра ибн Саид ал-Ашдака в Дамаск, на Абдурахман ибн ал-Ашаса в Иран. В същото време халифът Абд-ал-Малик смазал бунтовните елементи в Ирак, особено въстанието на зинджите, както и някои други опозиционни надигания, които затруднявали консолидацията на арабското общество. Важна негова дипломатическа проява било сключването на десетгодишен мирен договор през 688 г. с императора на Византия Юстиниан II (685—695)⁸⁵. Поради разселването на мардаитите в Сирия, Армения, Памфилия и по южното крайбрежие на Мала Азия били създадени условия за възобновяването на арабската агресия, която започнала през 691 г. Войната била предизвикана от нареждането на византийския император да се изселят от Кипър някои жители, свързани с халифата. Арабите изразили своето несъгласие с разселването, но не намерили разбиране в Константинопол. Разгромът на византийската армия при Севастополис довел до сключването на мирен договор, съгласно с който Армения била върната на Арабския халифат⁸⁶.

Много важен, върхов момент в дипломацията на Ранносредновековния свят били взаимоотношенията между Харун-ал Рашид (786—806) и Карл Велики, установени през 797 г., когато кралят на франките изпратил дипломатически екип до халифа на арабите. След като пристигнала в Багдад, делегацията пристъпила към решаването на поставените въпроси. След това се завърнала успешно в Аахен, столицата на Франкската държава, превърната в империя⁸⁷. Разменените подаръци не били единствената предпоставка за установените контакти. Двамата владетели били движени от определени държавнически съображения и интереси. И халифът, и императорът имали общ враг в лицето на Византия. Династията на Умайадите в Испания, която създавала проблеми, също подсилвала общите интереси на Арабския халифат и Франкската държава и ги импулсирала за съвместни действия.

За продължителен период от време арабско-византийските отношения⁸⁸ протичали под знака на войната. Това се отразило върху териториалната цялост на Арабския свят. В края на VIII и началото на IX в. от Арабския халифат със столица Багдад се откъснали Мароко, Тунис и Алжир (Магреба). Те обявили своята независимост. Откъснал се отначало Източен, а след него и Западен Иран. В Маваранахар възникнала друга държава със столица Бухара, възглавявана от династията на Саманадите. Утвърдил се Мосулският султанат. В пределите на Източен Иран и върху незначителни територии на Афганистан се формирала държавата на Газневидите — мощна турско-иранска държава със столица Газна. В тази напрегната и несигурна обстановка Арабският халифат продължавал да брани своята идентичност, границите си.

В съответствие с традиционната си завоевателна политика емирът на Мелитин Омар през 863 г. достигнал до брега на Черно море, покорявайки тема Армениак. Това предизвикало съответен отпор от страна на византийците. В сражението, което се разгоряло при Лалакаон, Омар паднал убит. Походът на византийците срещу арабите през 873 г. завършил наистина с победа, но не оправдал очакванията, с които бил свързан⁸⁹. 

Арабите продължили настъплението си в Южна Италия и Сицилия: през 866 г. покорили гр. Бари, а през 870 г. — о. Малта. Контраофанзивата на византийците, организирана успешно, възстановила статуквото.

Военните конфликти между араби и византийци, които протичали с променлив успех, приключили през лятото на 938 г. Между монарсите на империята и халифата били разменени писма. Стигнало се до примирие. Разменили се пленници. Установено било известно разбирателство⁹⁰. Примирието обаче било временно. Бойните действия продължили. През 960 г. византийците продължили настъпателните си операции. Обект на императорската армия станало арабското владение на о. Крит. Продължавайки настъплението си, през март 961 г. армията на император Роман II (959—963) завладяла о. Кандия. След това през декември 962 г. паднала столицата на емира Саиф ал Даулах — Алепо. Византия завладяла арабската държава на Хамданидите⁹¹.

Византийският император Никифор Фока (963—969), който наследил престола след Роман II, продължил настъплението срещу арабите. След като през 965 г. превзели крепостите Tapс и Мопсуетия, а също и о. Кипър, византийските бойни подразделения завладели Киликия и се устремили към Сирия. Антиохия паднала на 28 октомври 969 г. Бил подписан мирен договор, по силата на който арабите се задължавали да плащат годишен трибут на империята.

Арабският халифат в качеството си на световна империя поддържал дипломатически отношения не само с Византия, но и с редица други страни. Към 930 г. багдадският халиф Муктадир (908— 932) приел делегация от Волжка България. Делегацията била предвождана от сина на покойния кан Алмъш — Микаил. Фактически посещението било традиционна проява на поклонение, хаджилък, наложен от управляващия кан Хасан-Газан (925—930), който бил брат на поклонника Микаил. Понеже се страхувал от възможен преврат, кан Хасан-Газан наложил на брат си да се отправи на хаджилък⁹². Как се е развило пътешествието обаче, е трудно да се установи поради липса на сведения в изворите.

Когато Ибн-Фадлан пристигнал при царя на волжките българи през 921—922 г., с него пътувало пратеничество на халифа на Абасидите. Ученият-пътешественик допълва, че групата достигнала Хорезм и се добрала до области, където снегът падал „като поривист силен вятър“⁹³.

Интересни, но недостатъчно ясни и потвърдени от стабилни извори сведения дават основания да се предположи, че между Арабския халифат и Волжка България били установени дипломатически контакти още по времето на хан Кубрат. Първородният син на хан Кубрат — Бат-Боян, бил първият знатен българин, приел ислямската религия. Според заключенията на някои изследователи Алмас бине Салки, който през 922 г. управлявал Волжка България, приел исляма и сменил името си от Алмъш на Джагфар (Джафар), което означава „Ручей на вярата“. По време на поклонническото си пътешествие в Арабския халифат Джагфар посетил Багдад и се срещнал с халиф Муктадир. Халифът го приел и в знак на уважение изплатил всички разноски за пътуването⁹⁴.

 

Европейска дипломация

 

Успоредно с утвърждаването на структурите на източната дипломатическа система на историческата сцена възниквали дипломатическите школи на Европейския континент. По своята обществена значимост първо място заели дипломатическите институции на съответните империи: Западната Римска империя, Византия, на Карл Велики и Ото I Велики, които образували най-висшата форма на дипломатически взаимоотношения. По хронологичен признак свое място заели варварските държави, които създали своя дипломация, носеща настъпателен характер. Франкското кралство, включващо Северна и Източна Галия и пределите на бъдещото Източнофранкско кралство, от което израснала Германия, съставлявали самостоятелен етносоциален организъм с мощна дипломация. Скандинавските кралства и англосаксонските държави на Британските острови образували северозападния район на континента. Средневропейските държави в лицето на Чехия, Полша и Унгария,  създали друг модел на дипломация. Италия, Испания и Южна Галия изникнали върху югозападните части на Европа. Югоизточна Европа в лицето на княжество България, великото жупанство Сърбия, а също така Хърватия, Словения и Далмация се свързали с други държавни форми и дипломатически модели. Източните славяни в лицето на Киевска Рус също имали свои дипломатически модели. Не бихме могли да си създадем цялостна представа за европейската дипломация, без да разкрием същностните особености на християнската дипломация, респективно на Православната църква, от една страна, и на Западната църква, на Папството, от друга.

Западната Римска империя, закономерният наследник на дипломацията на Древния Рим, била принудена да провежда своята външнополитическа дейност в сложната обстановка на варварските наществия. Обхванала в своите граници огромни пространства от брега на Атлантическия океан до р. Ефрат, тя карала своите императори да извършват редица преустройства с цел да запазят нейната цялост. За да приведе своето управление в съответствие с обществените закони, император Константин Велики (324 - 337) през 330 г. преместил столицата от Рим в Константинопол, издигнат на мястото на мегарската колония Византион. В навечерието на своята смърт през 395 г. император Теодосий Велики (379 395) разделил империята на две части: Западна⁹⁵ и Източна.

В началото обаче двете части на империята живеели като единен обществено-политически и духовнокултурен организъм, но с течение на времето те се обособили в самостоятелни политически системи, между които възникнали конфликти. Поради спецификата на комплексите, които управлявали, императорите на Изтока и Запада се ръководели от различни съображения, мотиви и интереси.

Дипломацията на Западната Римска империя имала краткотрайна история. В навечерието на своята гибел през 476 г. тя била принудена да провежда разнообразна защитна дейност. Това се налагало поради необходимостта да се запази от нашествията на варварите, които застрашавали нейната цялост и сигурност. През IV в. освен Италия в състава на империята влизали още Британия, Галия, Испания, територии на десния бряг на р. Дунав, Балканският полуостров, Мала Азия, островите на Средиземно море, Киренайка, Сирия, Северна Арабия, част от Месопотамия, Северна Африка и Египет. Застрашителните нашествия на германските, сарматските и славянските племена в земите на Западната Римска империя с огромна сила се стоварили върху нея към края на IV в. Това наложило империята да предприеме ответни мерки за запазване на статуквото.

Западната Римска империя установила сложни дипломатически отношения с редица варварски кралства, които възникнали в нейните граници. Водели се преговори, подписвали се договори, установявали се федеративни отношения и пр. Във връзка с това интерес предизвикват отношенията на император Константин Велики с готите. След като им нанесъл поражение през 332 г., той установил с тях контакти и подписал мирен договор⁹⁶. По силата на постигнатото споразумение готите обещали да му предоставят 40 000 бойци, които да се включат в неговата армия. Договарящите се страни дали съгласие да улеснят търговията между двата бряга на р. Дунав. За тази цел императорът издигнал мост над р. Дунав. Договорът обаче бил нарушен и от двете страни. Отделни готски дружини продължили нападенията си върху римляните и техните съседи и ги ограбвали. Самите римляни подписали таен договор със сарматите, които се намирали във война с готите. Това дало основание на готския владетел да закълне сина си да не оказва повече никаква подкрепа на римляните.

Империята стигнала до мирен договор с готите и след възобновяването на войната с тях от император Валент (364—378) през 366 г., когато те се включили във въстанието на Прокопий. Войната продължила 3 години и завършила през 369 г. с нов мирен договор, според който империята спряла да им осигурява продоволствие. Освен това им разрешавала да търгуват само в два от градовете на р. Дунав⁹⁷. Готите обаче не спазили мира и подновили военните действия⁹⁸.

Нова легализация достигнали отношенията между империята и готите с договора от 382 г., по силата на който групата на Атанарих, разселена по течението на Долния Дунав, станала федерат и се заселила в Долна Мизия и Тракия⁹⁹. Малко по-късно, вече през 386 г., гревтунгите на Одотей също се преселили в империята и се настанили в Дакия и Фригия¹⁰⁰. Следвайки принципа „Разделяй и владей“, империята се опитвала да внесе раздори между предводителите на племената. Възникнал конфликт в групата на Атанарих. Ериулх бил против разбирателство с империята, но бил привърженик на мирната тактика, поради което пристигнал в Константинопол през 381 г., оженил се за римлянка, преминал на служба при двореца на василевса и бил назначен за консул¹⁰¹.

Поради завоеванията на вандали, алани и други варвари, които завладели римска Северна Африка, императорският двор в Равена се принудил да започне с тях преговори. В началото на 435 г. империята сключила с вандалите и аланите мирен договор, по силата на който варварите били признати за федерати на империята и придобили правото да се заселят в Нумидия и Ситифенска Мавритания, както и в Проконсулска Африка¹⁰². Срещу това право те се задължавали да пазят владенията на империята от нападенията на берберските племена. Друго тяхно задължение било да упражняват контрол върху снабдяването на Италия с продоволствие¹⁰³. Постигнатото споразумение обаче не било спазено от вандалите. През 439 г. те завладели Картаген и организирали нападения в Сицилия и Южна Италия. Това принудило империята да търси мирни средства за тяхното неутрализиране. През 442 г. бил подписан нов мирен договор, който им предоставял пълна независимост. Федеративните задължения отпаднали. По такъв начин вандалите създали през 442 г. своето независимо кралство¹⁰⁴. 

За дипломатически контакти между Западната Римска империя и хуните може да се говори едва към края на IV в., когато между тях били създадени военни коалиции. Франкът Баутон, който командвал армейско подразделение на империята в Панония, през 383 г. привлякъл хунски отряди в борбата срещу ютунгите — германско племе, което трябвало да бъде изтласкано от Реция. Хунски бойни подразделения многократно участвали във военните планове на империята — както на Западната, така и на Източната. Флавий Хонорий (395—423), който наследил Западната Римска империя, но поради малолетието си (бил на 11 години) управлявал с опекунството на вандала Стилихон, проявявал готовност да поддържа нормални отношения с хуните. Когато през 402 г. Аларих навлязъл в Северна Италия и започнал да разграбва и опожарява градове и села, Стилихон се принудил да установи с него примирие. По силата на постигнатото разбирателство Аларих се включил в коалицията, която трябвало да се бори срещу Византийската империя. През 406 г. Стилихон вече търсел подкрепата на хуните, които му оказали помощ в борбата за разгрома на остготския племенен вожд Радагайс¹⁰⁵.

В сложната обстановка на континента император Хонорий успял да привлече на своя страна 10 000 хуни, които през 409 г. преминали на негово разположение. Поради голямата бойна сила, с която разполагал, императорът вдъхвал респект на варварите и те вече не намирали смелост да организират атаките срещу Рим с цел да го покорят¹⁰⁶.

Установените отношения на разбирателство дали основания на императора да поддържа по-редовни отношения с хуните. Поради образуването на федерация хуните били на разположение на Западната Римска империя при решаването на редица комплицирани въпроси¹⁰⁷. Израз на доверие било отстъпването на Панония за заселването на хунски семейства, които се установили там на постоянно местожителство¹⁰⁸.

По-сложен и противоречив характер придобили отношенията между империята и хуните при управлението на Атила (434—453), който се превърнал в страшилище за народите на Европа. След като успял да обедини хунските племена, разпръснати по Европа, Атила навлязъл в Галия и подложил селищата на разграбване и опожаряване. В страховитата битка при Каталунските полета през 451 г. хуните претърпели поражение. След това под командата на Атила хунски отряди нахлули в Северна Италия и се устремили към Рим. В резултат от беседата с папа Лъв I, който му предал огромен откуп, Атила отстъпил в земите зад р. Дунав и наскоро починал.

Достигнала върховете на тогавашната цивилизация, Западната Римска империя продължила да обогатява както съдържанието, така и методите и формите на дипломацията. Приема се, че в навечерието на своята гибел империята продължила да поддържа дипломатически контакти с целия тогавашен свят. Поради обстоятелството, че разходите за посрещането и изпращането на дипломатически пратеничества нараствали неимоверно, принцепсъг Тит Флавий Веспасиан (79—81) бил принуден да издаде едикт за редуциране състава на делегациите: броят им не можел да надминава трима души. Със специален едикт Теодосий I (379-395) натоварил префекта на Претория да изпраща вътрешни дипломатически пратеничества. В Рим и Константинопол започнали да преценяват характера на делегациите и да допускат в столицата само онези групи, които притежавали необходимите качества. Нараснали изискванията спрямо членовете на дипломатическите делегации. Започнали да държат сметка за техните професионални качества. Създадени били специални риторско-дипломатически школи за подготовка на дипломати, както и дипломатически етикет. Пратениците трябвало да подготвят съответни дипломатически речи и да ги произнасят. Държало се не само на съдържанието, но и на формата, на изискания стил, на размерите на речта: една реч не трябвало да превишава 150 или най-много 200 реда — изискване, което се спазвало стриктно. При установяването на мирни приятелски отношения за образец се използвала четиридесетата реч на Дион Хризостом.

Може да се каже, че в хода на взаимоотношенията между империята и варварите възникнали взаимни влияния както в областта на бита, така и на образованието и културата. „Ние вече ги научихме да приемат от нас пари“ - свидетелства за германците Тацит. Цезар, който изучавал живота и отношенията в обществения и семейния живот на Германия, отбелязва, че германците възприели от римляните не само паричните знаци, но се научили да пият вино. Варварите възприели от римляните степента на образование, латинския език, християнството и новата цивилизация. Неслучайно варварските крале започнали да изпращат своите синове в школите на Рим и Константинопол.

Нова, несъмнено по-висока степен на цивилизованост, маневреност и зрялост достигнала дипломацията на Византийската империя¹⁰⁹, която била свързана с развитието и утвърждаването на християнската църква, с културата и цивилизацията на новия Средновековен свят. В усилията си да разшири своите територии върху земите на Европа, Азия и Африка, да приобщи варварските етнически общности към християнската църква, към своята политическа доктрина Византия разчитала не само на войната, но и на възможностите на дипломацията. В тази насока първостепенна роля играела императорската институция, която разполагала с огромни средства за въздействие върху държавите на континента.

Византийската дипломация била продукт на установената императорска политическа система, създала перфектни принципи на взаимоотношения, съобразени с йерархията на държавите, като фактор на политическите контакти между Изтока и Запада¹¹⁰. В зависимост от конкретната обстановка дипломацията на Византийската империя формирала своето отношение към варварските кралства, от една страна, и към християнските държави, от друга, към арабските — от трета, и към страните от Близкия, Средния и Далечния изток от четвърта страна. Върху стратегията и тактиката на дипломатическите решения влияели военни планове, търговски интереси, търсенето на съюзници, плановете на християнските мисии и пр. Това били съществени съображения, които формирали характера на контактите, съдържанието на дипломатическите разговори и пр.

За развитието на византийската дипломация спомогнало положението на империята и нейната столица като свързващо звено между търговията на Изтока и Запада. Константинопол бил свързан с морски и сухоземни пътища с градове на Мала Азия, на Сирия, Палестина и Египет¹¹¹. Значението на търговските пътища нараснало неимоверно. Посредством търговските артерии Константинопол свързвал Европа с областите на Мала Азия, Средния и Далечния изток. От столицата на империята за Европа отвеждали три главни пътя, които съединявали държавите на Балканския полуостров с европейските стопански, политически и духовнокултурни средища на континента. Единия път се насочвал през Сингидунум към Виена. Прочутата Via Egnatia започвала от Константи-нопол, минавала през Солун и достигала до Дирахиум на Адриатическо море. Последният, третият път, се насочвал от бреговете на Средиземно море през Сингидунум към Централна Европа. Увеличаването на контактите наложило пътя през Черно море към Армения и Кавказ. Според изчисленията на някои автори пътят, свързващ Византия с Китай, минавал повече от 10 000 км. Керваните от Китай до границите Иран пътували 150 дни, а от Иран до Византия — 80 дни.

Най-сериозни проблеми на дипломацията създавала експанзията на Сасанидски Иран, Арабския халифат и др., с които Византия се разграничавала по религиозна принадлежност, по ценностна ориентация, по етнически особености и пр. През периода от IV до VI в. императорите на Византия били принудени да водят войни за Южна Арабия, Лазика, Армения, превърната в ябълка на раздора. Макар през 532 г. между двете могъщи държави да бил сключен „вечен мир“, противоречията продължили. Утвърждаването на християнството спомогнало да се разшири византийското влияние в страните на Изтока. За разлика от Западната Римска империя, завладяна от варварите, Византия успяла да неутрализира до известна степен нападенията на готите, славяните, прабългарите, да ги превърне във федерати и да им предостави територии за заселване.

Много интересни модификации придобила дипломацията на Византия и Западна Европа¹¹², превърната в обект на реставрация. Това най-добре се вижда при император Юстиниан Велики (527—565). В Северна Африка императорът завладял кралството на вандалите; на Апенинския полуостров той покорил кралството на остготите (535-555), а през 554 г. били присъединени югоизточните предели на Испания.

Нов период в развитието на дипломатическите отношения между Византия и Иран настъпил, когато престолът бил овакантен след смъртта на император Аркадий и зает от малолетния Теодосий II (408—450)¹¹³ който отначало властвал под патронажа на по-голямата си сестра Пулхерия, а когато се оженил, търпял влиянието на амбициозната си съпруга Евдоксия. Голяма роля играел и Антимий, наричан „Велики“, префект на Изтока, подкрепян от градската аристокрация и една част от старата интелигенция, свързана с традиционната езическа наука и култура. Понеже Антимий провеждал мирна външна политика, с Иран били установени отношения на приятелство и сътрудничество. Преди да склопи очи, сам император Аркадий се обърнал към шахиншаха на Иран Йездегард I (399 - 420) да се грижи, покровителства и възпитава невръстния му син Теодосий. Както е известно, шахиншахът изпълнявал добросъвестно поетото задължение. Монархът Йездегард дал съгласие през 412 г. в Иран да бъде основана автокефална християнска църква, която през 424 г. била възглавявана от католикос (патриарх) в Селевкия - Ктезифон¹¹⁴. Император Теодосий II, недоволен от антихристиянската политика в Армения на следващия шахиншах Бахрам V Гур (421—439), решил да завладее онази част от Армения, която се намирала под иранска власт. Войната, която започнала, протичала с променлив успех. Владетелите постигнали разбирателство през 422 г. да бъде сключен мирен договор. В текста на договора залегнала клаузата да се запази статуквото преди войната (status quo ante bellum)¹¹⁵.

Възобновените военни действия погазили подписания договор, в който се обосновало разбирането за установяване на стогодишен мир. През 442 г. бил сключен нов договор, задължаващ двете страни да преустановят изграждането на крепости близо до границите. Дипломацията отсрочила избухването на следващата война.

В историята на византийската дипломация влезли взаимоотношенията с вандалите. В началото византийците организирали успешни военни действия срещу вандалите, започнали още през 468 г. Кралят на вандалите Ганзерих обаче разбил византийската армия, а след това разгромил напълно византийския флот. Проблеми възникнали с остготите, с които бил сключен мирен договор при император Маркиан, задължаващ империята да им плаща годишен трибут. Новият император Лъв I (457—474) преустановил издължаването на данъка, поради което остготите завладели през 459 г. гр. Дирахиум. За да се изгладят възникналите противоречия, бил сключен нов мирен договор. Императорът бил натоварен с огромен ежегоден данък. Редовното изплащане на трибута легализирало отношенията, но след като през 472 г. готите, предвождани от Теодемер нахлули в Илирик, взаимоотношенията се обтегнали. Настъпил мир едва след като император Лъв I им предоставил земи за заселване. Такива пространства те получили в Македония, където се настанили¹¹⁶.

Мирът с Иран от 442 г. отново бил нарушен през 502 г., когато пак избухнала война. Войната пламнала, след като император Анастасий I (491—518) отказал да внесе дължимата сума за отбраната на проходите в Кавказ, застрашени от нападенията на варварите. Действително в началото на конфликта побеждавали иранците, но впоследствие византийската армия взела надмощие в битките, които продължили 4 години. Конфликтът приключил едва през 506 г. с подписването на мирен договор. Императорът укрепил границата с Иран. Построена била крепостта Дара. Било постигнато съгласие да се запазят старите граници¹¹⁷.

Войната на Византия срещу Иран започнала отново в 528 г. при император Юстиниан Велики (527—565)¹¹⁸, който планирал да възстанови старата Римска империя. За разпалването на конфликта послужило желанието на двете държави да притежават Армения, както и териториите на Кавказ. Войната, започната още през 527 г., не се увенчала с успех за империята: армията търпяла разгром след разгром. Това принудило император Юстиниан Велики да подпише през 532 г. „вечен мир“. Срещу запазването на плодородната област Лазика Византия трябвало да изплаща на Иран значителни данъци.

Вярвайки, че има зад гърба си стабилен съюзник, византийският император Юстиниан Велики дислоцирал целия си боен контингент в Западна Европа: срещу вандалите на крал Гелимер (533 - 534) в Северна Африка, срещу вестготите в Испания и остготите в Италия. През 540 г. шахиншахът на Иран Хозрой I Ануширван (531—579), погазвайки клаузите на мирния договор, нарушил границите на Византийската империя и разпалил военен конфликт. Оправдание за постъпката си намерил в нарастващата мощ на империята, която го изпълвала с безпокойство. Под разрушителния напор на иранската армия попаднали Месопотамия и Сирия. В резултат от увеличаването на данъците, редовно изплащани, император Юстиниан продължил несигурния мир с още 5 години. Едва през 562 г. той успял да осигури нов мир за по-продължителен период от 50 години. Мирът бил гарантиран срещу 300 000 номизми, възлизащи на повече от 400 либри злато, които императорът трябвало да изплати. Иран запазил Сванетия и Грубия (Иберия), но отстъпвал Лазика и декларирал, че се отказва от експанзията си към Черно море. Запазвали се традиционните граници. За господство в Армения пламнала нова война през 571 г., но тя не се оказала резултатна.

При управлението на император Маврикий (582—602) Византия загубила редица територии в Изтока. Шахиншахът на Иран Хозрой II (582—602) през 604 г. завладял северните части на Мала Азия, разграбил Сирия и Месопотамия. Иранският владетел достигнал Халкедон, завладял големи територии на Мала Азия, Сирия, Палестина и Северен Египет. Организирайки отпор срещу завоевателите, император Ираклий (623—629) освободил част от завладените територии и достигнал до столицата на Иран Ктезифон. В резултат от успешен заговор шахиншахът Хозрой II бил убит и престолът бил зает от Кавад II, който отстъпил на Византия всички територии, завладени по време на войните.

Μного интересни перипетии преминал дипломатическият двубой между византийския император Константин V Копроним (741-755) и българския хан Телериг (768-777) - даровит, проникновен и далновиден владетел. В началото на своето управление императорът бил принуден да смаже заговора, организиран от зет му Артавазд и личния му приятел Лъв, както и от патриарха на Константинопол Анастасий. Заговорниците били недоволни от иконоборческата политика на новия император, както и от личните му качества, ненамерили подкрепа сред градското население¹¹⁹. В отговор на непрекъснатите усилия на императора да завладее княжество България българският княз използвал едно рисковано но ефективно стратегическо средство, което гарантирало успеха на поставената цел.

След като за него станало очевидно, че император Константин Копроним разполага в двореца в Плиска със своя агентура, поради което Телериг търпял поражение подир поражение, той решил да изпрати писмо до византийския василевс. До това рисковано решение той стигнал, след като разбрал, че през октомври 774 г. императорът научил „от тайните си приятели в България“ за подготвяната от княжеството освободителна акция в Македония. Замислите му се подкрепяли и от нарушаването на мирния договор. Писмото, което княз Телериг изпратил, съдържало декларация за желанието му да пристигне при императора. „Възнамерявам - писал княз Телериг - да избягам и да дойда при теб. Но изпрати ми обещание, че няма да пострадам, и ми съобщи кои приятели имаш тук, за да им се доверя и да ми помогнат.“¹²⁰

По точните думи на Теофан император Константин V Копроним „от лекомислие му писал и онзи, като ги узнал, изтребил всички". Снабден с необходимата му информация, княз Телериг незабавно задържал заподозрените византийски шпиони, които подкопавали стабилността на държавата, и ги екзекутирал.

Събитието, описано от византийските хронисти, позволява да се направят някои важни изводи. Не подлежи на съмнение, че император Константин V Копроним проявил крайно лекомислено доверие към един владетел, с когото се намирал в конфликт, и по такъв начин спомогнал за ликвидиране на своята агентура. От друга страна, хан Телериг е описан с въздържани епитети. Значението му не намалява от обстоятелството, че поради несигурната обстановка в княжеството Телериг бил принуден да потърси по-късно спасение в Константинопол, да приеме християнството и да остане да живее във· Византия. Наградили го с титула „патрициий“¹²¹. В отговор на разгрома на императорската група в Плиска Константин V Копроним организирал нов, девети поход срещу България, но по време на похода неочаквано починал.

Дипломатическа активност развил и император Роман I (920— 944), който през 944 г. обявил война на арабите и тя завършила успешно. В желанието си да придобие чудотворната икона на Иисуса Христа императорът предложил на емира на Едеса 200 пленени араби и 12 000 сребърни монети, но не срещнал разбиране, било му отказано. Настъплението на императорските войски принудило емира да моли за мир. В условията на желания мир император Роман I поискал да получи иконата на Спасителя. Християните на Едеса, които ценели реликвата, вдигнали бунт. За да излезе от затрудненото положение, в което изпаднал, емирът се съгласил да бъде предадена на византийците не оригиналната икона, а копие. Епископът на Самосата, който добре познавал качествата на оригинала, разкрил измамата. Това наложило да бъде предадена истинската икона. Отстъплението на емира предизвикало буря от негодувание.

Християнското население се вдигнало на бунт. Според съвременни хронисти станали знамения. Но иконата била изпратена. Посрещането ѝ се превърнало в събитие. Вярващите образували религиозни шествия. Проведени били неописуеми тържества¹²².

Като велика държава Византийската империя поддържала дипломатически връзки и взаимоотношения с редица близки и далечни страни. Важно значение имали византийско-българските контакти¹²³. Активни отношения били развивани с Киевска Рус¹²⁴,  с Карловата империя¹²⁵, с империята на Ото I Велики, с различните кралства на Централна и Западна Европа. Това било естествено и неизбежно. Византийската империя и нейната столица се превърнали в модел за подражание на начина на живот, на обществените отношения, на науката и културата.

Поради активните връзки, които поддържала с държавите на Изтока и Запада, империята трябвало да създаде специализирана институция за организиране на дипломатическите връзки. Това било ведомство, което функционирало при външния министър (Magister officiorum). Ведомството разполагало с огромен административен апарат, приемащ и изпращащ пристигащите дипломатически пратеничества. Многобройни преводачи на говоримите езици обслужвали контактите.

Въведена била практиката делегациите да се посрещат на границата и да се придружават с почетна стража. Приемът на дипломатите при императора бил свързан с етикет, чиято цел била да предизвика у посетителите възхищение от богатствата на двореца и величието на владетеля. След посещението при императора, което оставяло у делегатите неизгладими впечатления, следвала визита при императрицата и при различните велможи. За да бъдат смаяни гостите, домакините организирали представления, на които жонгльори показвали своето майсторство. В програмата влизали посещения на дворците и църквите в Константинопол. Пред дипломатите дефилирали войскови части, които трябвало да манифестират бойната мощ на Византия. Смазани от впечатления, пратениците били изпращани с фанфари и знамена.

В програмата на церемониала било включено спазването на определена етикеция: представяне на акредитивните писма, тържествена аудиенция при императора, провеждане на самите преговори, поднасяне на подаръци. Запазването на неприкосновеността на дипломатите било превърнато в принцип, които се спазвал стриктно. Сключваните договори придобивали действителен характер едва след тяхната ратификация.

 

Дипломация на варварските кралства

 

Варварските кралства и в Изтока, и в Запада не можели да уреждат възникващите проблеми без средствата на дипломацията. В страните на Азия и Африка възникнали разнородни варварски групи, които водели своеобразен държавен живот, свързан с известна дипломация. В безбрежните пространства на Китай полуномадските племена спадали към четирите езикови групи: тюркската, монголската, тунгусо-манчжурската и тибето-тангутската. За да се защитават от тях, уседналите етнически общности издигали крепостни стени, наи-голямата от които била Великата китайска стена. Ефталитите били друга варварска етническа група, която първоначално обитавала Централна и Средна Азия. След редица победи на ефталитите над Сасанидски Иран те нахлули в Индия и се сблъскали с империята на Гуптите.

Между варварските общности, които воювали с Китай, особена роля играели хуните¹²⁶, които възприели постиженията на китайците в областта на цивилизацията. Към средата на I в. те преминали преградите на Великата китайска стена и се установили в земите на империята. Аристокрацията на хуните установила мирни отношения с китайските благородници и те започнали да си влияят взаимно. Част от хуните приели китайски имена и били асимилирани. За свои местоживелища хуните избрали пределите на Ордоса, влизащи в съвременна Монголия, и определени земи от провинцията Шанси. През 304 г. хуните успели да образуват своя държава която започнала да разширява границите си. По-късно, през 310 г., след като завладели голяма част от Китай, успели да завладеят старата столица Чанан. През 351 г. държавата на хуните паднала под ударите на сянбийците, които образували мощен племенен съюз, обхванал Южна Манджурия, провинцията Хебей.

Тибето-тангутите разгромили през 370 г. хуни и сянбийци и успели да образуват своя държава в провинциите на Китаи Хенан и Шанси. Новата държава обединила всички племенни общности разпръснати в Северен, Северозападен и Западен Китай, но имала краткотрайно, съществуване. Китайската армия разгромила през 383 г. при Фейшуй силите на тибето-тангути, хуни и сянбийци.

Варварските държави на Далечния изток, преодолявайки ограниченията на своето време, стигнали до идеята за създаването на коалиция за установяването на контакт със северовейския император Тоба Гуй, който по това време водел война на Изток. Според съвременник на събитията „владетелите: кучански, кашгарски усунски, юебански, шаншански, карашарски, чешиски и согдски за първи път отправиха в Северния двор пратеници с дарове“¹²⁷. Поводът за коалицията било застрашителното могъщество на табгачката държава, както и нападенията на хуни и жужани, които заплашвали сигурността на обединяващите се държави. Ориентацията към съюза с династията на Северен Вей (386—534), респективно към нейния владетел Тоба Гуй, било решението му да се откаже от поход на Запад. Това дало основания на владетелите на западните държави да търсят съюзник в лицето на императора на Северен Китай. Основната цел била да се създаде фронт срещу жужаните, които се готвели за завоевателни походи.

Жужаните успели да заловят в плен пратениците. Трябвало да се провеждат дълги преговори, докато жужаните се съгласили да освободят задържаните и да ги пуснат да се върнат в родината си¹²⁸. През следващата 437 г. друга делегация на тобгачите била изпратена за установяването на връзки за подкрепа. Групата стигнала до долината Тарима в Средна Азия и била приета във Фергана и Ташкент. Било изразено желанието на владетелите да търгуват с Китай и да установят връзки с могъщата империя¹²⁹. В отговор на създадената коалиция жужаните се организирали в съюз срещу Тоба Вей и му обявили война през 439 г.

Разпалената война протичала с противоречиви резултати. Коалицията на тобгачите спасила Тогон и етническите общности си отдъхнали. Установявайки съюзни отношения с Южен Китай, тобгачите съумели да защитят своята независимост.

Дипломацията на варварските държави в Европа – вестготска (419 - 507), остготска (493 - 555), вандалска (439 - 534), бургундска (457 - 534), лангобардска (началото на VII - 70-те години на VIII в.) — била изградена в хода на сложните взаимоотношения с Римската империя: Западната, от една страна, и Източната — от друга. Самите демографски процеси, наричани от едни историци „световна диаспора“, а от други — „Велико преселение на народите“, не се изявявали само или главно във войни и кръвопролития, а понякога носели отпечатъка на дипломатическите контакти, на мирните връзки. Такъв характер имало включването на бойни подразделения на варварите в контингента на армията на империята: било като наемни дружини, било като федерати, било като заселници в граничните територии на империята, поели задължението да пазят границите срещу заплащане и продоволствие. Варварите, установили федеративни отношения, разполагали със самостоятелни бойни отряди. Поради закономерното отслабване на Западната Римска империя варваризацията обхванала цялостния живот на обществото. Варвари определяли облика не само на дворцовата гвардия, но и на цялата армия, призвана да пази границите на обширната империя, нарушавани от различни етнически групи, които се борели за място под слънцето.

Инвазията на варварите в огромните пространства на империята корени своето начало още при управлението на Гай Юлий Цезар (100 - 44) и Октавиан Август (63 - 14). Те дарили варварите с право на съюзници, които можели да се установят на постоянно местожителство. Придобили правото на съюзници (федерати), варварите легализирали своето положение в резултат от договорите, които подписвали. По силата на договорните клаузи федератите били покровителствани от законите на Рим: придобивали право на заселване, на търговия, на защита и пр. Такъв характер имал договорът на готите с император Константин Велики от 332 г., предоставящ на варварите земя за заселване, право да търгуват и пр. Аналогични права придобили готите на Атанарих, които подписали през 369 г. договор с император Валент (364 - 378); той им разрешил да се заселят в Тракия. През 376 г. готите, обезпокоени от страховитата мощ на хуните, делегирали пратеници при император Валент. Целта на делегацията била да установи съюз с империята. Подписаният договор задължавал готите да оказват военна подкрепа на империята, а императора — да снабдява варварите с хранителни припаси и да им предоставя земи за заселване. Освен това готите се задължавали да предадат оръжието си, преди да се настанят в провинция Тракия¹³⁰.

Мирен характер имали отношенията, установени при император Юлиан (361—363) със салическите франки през 358 г., обитаващи земите по Средния Рейн; той им дал статут на федерати. Друг съюз бил образуван с алеманите. Според клаузите на мирния договор, който римляните подписали с алеманите, 20 000 пленници придобили правото да се заселят в провинциите на империята.

Дипломацията, провеждана от кралете на възникващите варварски държави, намирала опора в силата на аристокрацията, която разполагала със земя, богатства, животни, власт и пр. Аристократите имали на разположение и хората, участващи в изпълняването на договорните задължения към империята. Освен Рим върху дипломацията на варварите определено влияние оказвала и Византийската империя, която наследила и продължила опита на Рим в провеждането на дипломатическата политика. Значително било и  влиянието на Християнската църква, която привличала в своето лоно различните етнически общности.

Възникналите варварски кралства променили коренно етническата и политическата картина на континента. През 419 г. било основано първото варварско кралство в Европа — Тулузкото, с център Толоза, съвременната Тулуза. Негови създатели били вестготите, които се заселили на териториите между Пиренеите, Атлантическия океан и р. Гарона. Отношенията между империята и завоевателите били сложни и противоречиви. Император Марк Аврелий (268 - 270), наричан „Готски“ (goticus), спрял нашествието на алеманите, разгромил готите при Наисус (Ниш), значителна част от тях отвел в плен и ги заселил в провинциите на империята. В края на III в. конфликтите прераснали в нормални отношения¹³¹. Постепенно вестготите се превърнали във федерати на Рим, които участвали в решаването на вътрешните противоречия в държавата. Император Максимин ги включил във военните сблъсъци с персите, макар федеративните отношения да се израждали в процеса на борбата. Император Константин Велики (306 - 337) се сражавал с готите по бреговете на р. Дунав през 315 г. и придобил титула goticus maximus. Федеративните връзки на готите с империята продължили, но през 324 г. те се сражавали на страната на Лициний срещу Константин в битката при Хризополис. Император Константин продължил да воюва с готите и през 328 г. изградил мост над р. Дунав. По-късно, през 332 г., готите се опитали да завладеят земите на сарматите в пространствата между реките Тиса и Дунав, но императорът им нанесъл тежко поражение. Това ги принудило отново да признаят федеративната си зависимост. По силата на договора, сключен срещу носенето на граничната служба по р. Дунав и осигуряването на спомагателни войски на империята, готите трябвало да получават от правителството пари и продоволствие. Под натиска на преследвания през 348 г. начело с епископ Улфила¹³² те се заселили в Долна Мизия. Установилите се там готи (gothi minores) се занимавали със скотовъдство, а в Тракия се преселила друга част (gothi confessores), които образували християнска община.

Прочутият пълководец на империята Теодосий, издигнат за император през 379 г., по разпореждане на император Грациан пристигнал на Балканския полуостров и успял да постигне разбирателство с готите. Предлагайки им изгодни условия, той ги привлякъл в армията на империята. Мир с тях бил сключен през 382 г., по силата на който им било предоставено правото да се заселят в Тракия като федерати. Заселниците си запазили извоюваната вече привилегия да бъдат управлявани от своите предводители. В борбата си срещу претендента за римския престол Евгений Теодосий привлякъл на своя страна през 394 г. голям готски отряд начело с Аларих. Между Източната и Западната Римска империя настъпили остри конфликти. През 395 г., когато Теодосий починал, федератите, предвождани от Аларих, вдигнали въстание и опустошили Балканския полуостров. През 397 г. Византия успяла да сключи мир с Аларих, който получил пари и пост в империята. Аларих напуснал през 401 г. пределите на Източната Римска империя и се отправил за Италия¹³³.

След като напразно се опитвал да отблъсне нашествието на готите, императорът на Източната Римска империя Теодосий I Велики (379 - 395) бил принуден да се примири с тяхното нашествие. Освен готи в пределите на Балканския полуостров нахлули хуни, алемани, вандали, сармати, квади, маркомани др. Тогава императорът се принудил да сключи мирен договор с готите и да им направи редица отстъпки. Дарявайки ги с права и привилегии, той ги признал за федерати¹³⁴, натоварил ги със задължението да пазят северната граница. По силата на постигнатото разбирателство вестготите се установили в Северна Тракия, където започнали да водят уседнал начин на живот, а остготите - в Панония.

В процеса на контактите си с Римската империя варварите постепенно превърнали традиционното си враждебно отношение в търпимост, а в някои отношения и в лоялност, и дори с воля за претворяване опита на империята в управлението, в земеделието и скотовъдството. Това се вижда от поведението на Алариховия приемник Атаулф, който продължил да провежда политика на разбирателство. След като повел вестготите към Тоскана, Атаулф се завърнал в Рим. По думите на готския историк Йордан Атаулф приличал на скакалец, който опосквал всичко, каквото оставало, обирал не само собствеността на гражданите, техните домове, но и държавната собственост¹³⁵.

Самият Атаулф преодолял антиримските си схващания и започнал да мисли по-нормално. Сам той си признал, че „се е отказал от мечтата си да създаде Готия вместо Романия“. Основания за това намерил в социалната си практика. Той знаел, че готите се подчинявали на законите, без които нямало държава. Затова Атаулф започнал да търси слава на политическото поприще. Борел се за възстановяването и възвеличаването на римското име с бойната сила на готите. По такъв начин в очите на потомците щял да стане не разрушител, а възстановител на Римската империя. И се стремял към това, „да се върнат римските порядки (Romanae restutionis auctor), въздържайки се от война с римляните“¹³⁶.

Много интересни форми на дипломатически взаимоотношения били установени между хуните на Атила и византийския император. Един съвременник на събитията като Приск Панийски разказва, че през 433 г. император Теодосий II изпратил дипломатическо пратеничество при хуните, което се срещнало с делегацията на хунския вожд на граничен пункт. Понеже хуните пожелали преговорите да се проведат на коне, византийците дали съгласие и те да седят, качени върху конете си. По такъв начин те изразявали своето чувство за достойнство. Договорът, който византийците подписали, бил унизителен за тях, неравноправен. Империята се задължавала да изпълни две искания. Едното се отнасяло до размерите на годишния данък, който империята трябвало да изплаща, в размер на 700 фунта злато. Другото предвиждало да се предадат на хуните всички хуни дезертьори, преминали на страната на византийците.  

Представителите на договарящите се страни дали клетва да спазват договора по обичая на своите прадеди.

В изпълнение на постигнатото разбирателство Атила изпратил в Константинопол делегация, за да получи въпросните дезертьори. Делегацията на хунския вожд била посрещната съобразно с протокола: проявено било внимание, византийците ги претоварили с подаръци, но искането за предаване на дезертьорите не било изпълнено. Домакините се мотивирали с аргумента, че нямало дезертьори. Втората делегация, която недоволният хунски владетел изпратил със същото искане, не успяла да изпълни задачата поради същите причини. Провалила се и третата, а след нея и четвъртата делегация. От сведенията, с които разполага историческата наука, се вижда, че Атила имал един писар, Констанций, изпратен му от Аеций — наместник на империята в Галия. Констанции бил съставител на грамотите, подготвени на латински език за императора.

В изворите от онова време са фиксирани данни за хуна Едикон, изпратен през 448 г. от Атила, за да предаде на император Теодосий II специална грамота. Към групата на Едикон се присъединил и римлянинът Орест. Грамотата, която Едикон предал на императора, изразявала недоволството на хунския владетел, че още не са му предадени хуните дезертьори. Освен това Атила отправял искания за улесняване на търговията, за разкриване на нови пазарни центрове. В съответствие с установения протокол аудиенцията при императора протекла тържествено. След като император Теодосий II прочел грамотата, дипломатът добавил нови искания, които превеждал един от придворните велможи - Вигила.

Много интересна подробност хвърля светлина върху методите на византийската дипломация. По идея на императора дворцови служители предложили на Едикон да убие Атила срещу „огромно богатство“, което му обещавали. Давайки привидно обещание, той се съгласил да изпълни поръчението. Отправил се обратно за родината си заедно с византийския придворен сановник Вигила. При доклада си пред Атила Едикон го информирал за плановете на византийците, които трябвало да бъдат осъществени под командата на Вигила. Реакцията на хунския владетел била невероятна, той обвинил чужденеца, че нарушава правата на дипломатическата си мисия. Осведомил го, че би трябвало да го убие и да изхвърли тялото му, за да бъде изкълвано от птиците. Но не се разпоредил да бъде екзекутиран. Това на практика означавало, че варварският вожд спазвал закона за неприкосновеността на дипломата.

В претенциите, които Атила предявил към византийците, влизало задължението за дипломати да се назначават хора с благороден произход, притежатели най-малко на званието „консул“. Той недоволствал от практиката при варварите да бъдат изпращани не знатни хора, а главно военни.

Както се вижда от следващия ход на хунско-византийските взаимоотношения, в Константинопол взели под внимание препоръките на варварския владетел. Новата делегация, изпратена през 449 г включвала патрициите Анатолий и Ном. Атила посрещнал дипломатическия кортеж на границата, като мотивирал постъпката си с желанието да улесни по-нататъшното пътуване на пратениците Действително преговорите започнали неособено нормално: патрициите били принудени да изтърпят надменното поведение на хунския сатрап, но в процеса на по-нататъшните разговори той се укротил и всичко приключило благополучно. Бил подписан договор изгоден за двете страни.

Дипломацията, която императорите на Западната и Източната империя били принудени да водят с вождовете на варварските дьржави, придобила сложен и до голяма степен противоречив характер. Завоевателите, които се превръщали в съюзници, невинаги спазвали добросъвестно поетите задължения. В зависимост от обстановката нерядко те ставали бунтовници, завоеватели, противници. Затова императорите се принуждавали да проявяват изключително внимание. Договорите с варварите понякога се превръщали в съмнителен залог за мир и дружба, поради което се търсели други, по-стабилни средства за сигурност - дарове, подкупи и пр. Самите варвари освен за земи за заселване започнали да предявяват претенции за подаръци в злато, сребро, коприна и пр. В някои случаи размерите на златото, което трябвало да се заплаща на варварите, надминавало допустимите норми. Например италийски сенатори изразявали недоволство от исканията на Аларих да бъдат предадени данъци в размер на 4000 фунта злато. През 408 г. сенаторът Лампридий казал за договора с Аларих: „Това не е мир а пакт за робство.“

Имало случаи, когато били използвани изгодни династически бракове. Крал Теодорих (493 - 526) се оженил за сестрата на Хлодовех, краля на франките, а собствената си сестра заедно с двете ѝ дъщери омъжил за кралете на вандалите, вестготите и бургундите. Мнозина варварски вождове и крале получавали високи постове в административния апарат на империята. След като през 397 г. Аларих нахлул в Епир и Константинопол, те били принудени да подпишат с него мирен договор. Договорът предвиждал да му се даде званието „magister militum per illiricum“. Подобни звания получавали и други владетели, включително и франкският крал Хлодовех.

В историята на ранносредновековната европейска дипломация ярко се откроявали двата класически духовни центъра на единната християнска цивилизация: Константинополската патриаршия¹³⁷, от една страна, и Римската църква¹³⁸ - от друга. Това били специфични религиозни институции, които провеждали самостоятелна духовнокултурна и мисионерска дейност, произтичаща от догматичните особености на двете религиозни седалища, от йерархично то устройство, от техните ценностни ориентации, от нравствените стойности, които ги ръководели. Наистина в Никейско-цариград- ския символ на вярата Христовата църква се квалифицира като „единна, свята, съборна и апостолска“, но на практика двете сре-дища (източното в лицето на Константинополската патриаршия, и западното — на Римския папски двор) тръгвали по различни пътища на обективация и вероизповед, на утвърждаване истините на християнството.

Първият проблем, изпъкващ пред проучвателите на тяхното дипломатическо минало, е проблемът за взаимоотношенията между Папството и Патриаршията, между католицизма и православието¹³⁹. В най-общ план между Римската църква и Константинополската патриаршия се очертали както сходства, така и различия. Сходствата произтичали от общата християнска принадлежност на двете църкви; различията били породени от условията, при които протичали душеспасителните усилия на клира да въведе вярващите в истините на християнската религия.

В основата на двете църкви лежали единни догматически схващания — вярата в Божието битие, в Иисуса Христа като Спасител и Изкупител на човечеството, като Основоположник на Църквата, в интегритета и светостта на Библията като Слово Божие и пр. Конкретните различия били свързани с обстановката в Изтока и Запада, със ситуацията, при която трябвало да се организира цялостната дейност на клира. На тази база се появяват и разминаванията в учението за филиокве, за супремацията на папата, за цяла редица други идеи, които довели до схизмата през 1054 г.

В обективния ход на християнизацията на етническите общности в Европейския континент се оформяли двете основни дипломатически школи: на Православната църква във Византия и на Римската църква в западната част на континента. Съпоставени една с друга, те придобивали своите характерни своеобразия. Поради особеното си място във Вечния Рим Западната църква започнала да доминира над етноси и държави и да оказва определено влияние върху ориентацията на империи и кралства, над херцогства и графства. Борбата за църковна инвеститура, за отношенията между светската и духовната власт завършила с победата на Папството над империята. Налагането на латинския език не само в богослужението, но и в областта на образованието, науката и културата било друго завоевание на Римския папски двор. Всичко това намерило израз в папоцезаризма¹⁴⁰.

За разлика от Запада във Византия православната църква израснала върху структурите на държавната институция и се развивала под нейния патронаж. Патриаршията зависела от императорската институция, превърнала се фактически в неин административен орган. Наистина патриархът се приемал за глава на Църквата, за наместник на Бога на земята. Всъщност Православната църква била крепителка на държавната власт и я бранела, утвърждавала императорската институция, била ѝ подчинена. Неслучайно на Изток се утвърдил т. нар. цезаропапизъм. Идеята за „симфонията“ между държавата и църквата е обоснована в VI новела на император Юстиниан Велики. „Два са най-висшите дарове, които Бог ни е дарил свише в любовта си към човека — се казва в новелата — Църквата и императорското достойнство. Първото служи на Божествените неща, а второто насочва и управлява човешките дела.“¹⁴¹ В живота на католическата дипломация ярко се откроява импозантната фигура на папа Лъв I (440—461)¹⁴², завоювал славата на „Спасител на Рим“. Когато през 452 г. хунският вожд Атила (434—453), разоравайки Венеция и Лигурия, се отправил към Рим, папа Лъв I провел историческата си среща с прославения вожд на хуните, придобил прозвището „Бич Божий“. Папата бил облечен в тържествени одежди и предал на завоевателя многобройни подаръци, убеждавайки го да пощади Вечния град и да напусне пределите на Италия. Атила наистина пощадил града. Причината за това историците откриват в обстоятелството, че император Маркиан се появил с огромна армия в тила на хуните и заплашвал да разгроми варварите. Но славата на папата като защитник на Рим останала, за да надживее вековете.

Още по-голяма признателност спечелил папа Лъв I през 455 г., когато проявил цялото си дипломатическо майсторство и успял да спаси Рим от краля на вандалите Гейзерих и неговите главорези. Срещу огромен откуп папата омилостивил жестокия властелин и го убедил да пощади населението и да не допусне разграбването и опожаряването на църквите и домовете на гражданите.

Внимателният критичен анализ на съществуващите извори дава известни основания да се стигне до заключението, че най-старите християнски мисии, изпратени от Папския престол да християнизират племенните общности в Европа, имали до голяма степен дипломатически характер. Това се потвърждава от известното писмо на папа Григорий Велики (590—604)¹⁴³ до абат Мелит от 18 юли 601 г. да въведе в истините на християнството англите и саксите на Британските острови. „Когато Всемогъщият Бог ви отведе при преосвещения мъж, нашия епископ Августин пише папата, кажете му, че след зрели размишления за покръстването на англите и саксите аз реших много важни въпроси: 1. Не трябва да се разрушават езическите храмове, а само идолите в тази страна. Да бъдат поръсени храмовете със светена вода, да се построят олтари и да се поставят свети мощи.“ По-нататък папа Григорий съветва: ако капищата са били построени добре, да не се събарят, а просто да се превърнат в християнски храмове. „Като види своите идоли разрушени — продължава римският понтифекс — и като разбере със сърцето си своята заблуда, сам народът с готовност ще започне да се стича към местата, на които отдавна е свикнал да се стича, вече познавайки и покланяйки се на истинския Бог.“

Взимайки повод от практиката на езичниците да принасят в жертва на боговете множество бикове, папа Григорий Велики преосмислил този обичай в съответствие с потребностите на църквата: „Необходимо е този обичай да се превърне в християнско тържество.“ При празниците на светиите мъченици, чиито мощи се полагали в храмовете, да се устройват общи трапези. „Вместо да колят тези животни в чест на дявола — заключавал папата, — нека ги колят за слава на Бога и да благодарят на Всеподателя за своето насищане. Когато им бъде осигурено материално благополучие, те по-лесно ще възприемат духовната радост.“¹⁴⁴

Цитираният текст позволява да се направят най-малко два извода. Не подлежи на съмнение, че папа Григорий Велики проявявал дълбоко разбиране за стратегията и тактиката на християнската мисия. Той ясно съзнавал, че по пътя на конфронтация с езическите жреци трудно можело да се разчита на някакъв успех. Ето защо приел печелившия ход — с мирни средства да завоюва победа. По пътя на изчакването, на търпимостта той гарантирал успеха на християнската мисия.

В качеството си на представител на римската дипломация папа Григорий Велики си служел с влиянието на жените в международните отношения. Той впрегнал в служба на християнската мисия кралица Берта, съпругата на крал Етелберт в Англия, кралица Теоделинда в Лангобардското кралство, кралица Брунхилда в кралството на франките. Както този папа, така и неговите наследници превърнали Римската курия в независима институция, която започнала да упражнява силно влияние в живота на отделните държави: на Франкското кралство, на англосаксите, на маджарите и др.

Много интересни дипломатически взаимоотношения възникнали между папа Стефан и франкския крал Пипин Къси (741—768). Поради нападенията на лангобардите над Рим папа Стефан се обърнал към Пипин с молба да го защити. За тази цел Пипин Къси натоварил сина си Карл да посрещне папата и да го придружи до вилата Понтийон. Срещата протекла при установения церемониал. Папата коленичил пред владетеля с молба да защити „делото на св. апостол Петър и Римската република“. Кралят обещал. Папата го коронясал за крал. Бил създаден „ненарушим“ съюз между кралството на франките и Папството. При победоносното си завръщане в Рим папата бил ескортиран от франкски бойци. Кралят на франките разгромил лангобардите и освободил Италия от техния диктат. Крал Пипин Къси подарил на папа Стефан Римската област и Равенския екзархат. Така възникнала Папската държава.

Дипломатическите връзки и взаимоотношения между Рим и Константинопол преминали през ранносредновековния период от историята на човечеството през различни етапи. В началото при разпространяването на християнството те започнали да контактуват поради общата си основа, но възникнали и различия, които по-късно се трансформирали в конкуренция, преминала в противопоставяне и завършила с катастрофалната схизма през 1054 г., когато двете църкви не само се разделили, но си отправили взаимни анатеми.

Най-ранните различия възникнали в живота на църквите в Мала Азия и Рим. Според св. апостол Павел вярващите в Мала Азия и Рим били приобщени към истините на християнството от св. апостол Петър. Но още през II в. между тях възникнали определени различия при честването на празника Пасха, почитан в различни дни. Докато в Мала Азия християните празнували Пасхата на 14 нисан, Римската църква го почитала след 14 нисан, в първия неделен ден, както било по юдейския календар. В усилията си да установи единство между християните Папството искало да наложи своята практика и в Мала Азия. Поликарп Смирненски пристигнал в Рим, за да защити пред римския епископ Аникет (155—166) традициите на църквите в Мала Азия. Между двамата епископи не било постигнато съгласие. Римският епископ Виктор I (189 - 199) искал да наложи календара на Рим при провеждането на Пасхата, но срещнал противодействието на епископа на Ефес Поликрат. В отговор на протестите Виктор отлъчил от Рим църквите в Мала Азия, обявявайки ги за неправославни. В специално послание епископ Виктор призовал останалите църкви да преустановят общението си с тях. В заседанията си Първият вселенски събор в Никея през 325 г. забранил практиката за честването на Пасхата, установена в Мала Азия, и наложил обичаите на Римската църква¹⁴⁵.

В основни линии мисионерите на Римската църква си служели с дипломатически средства при осъществяването на своята дейност Келтски племена били приобщени към християнството още през I в. През 431 г. папа Целестин I (422-432) изпратил в Ирландия Паладий, който станал първи епископ там. Истинското покръстване обаче станало малко по-късно от св. Патрик. През 412 г. бритът Ниниан започнал да разпространява християнството в Шотландия. Папа Григорий Велики възложил на монаха Августин, абат на манастира „Св. Андрей“ в Рим, да проповядва сред англосаксите. Кралят на Кент Етелберт и съпругата му Берта приели кръщение с голяма част от своите поданици. Св. Колумбан проповядвал в Швеция, а св. Колумбаний — в Шотландия¹⁴⁶.

Сред германците благовествал св. Бонифаций (680—754); в земите на Фризия (Холандия) развивал дейност Уилфрид (634—709), чието дело продължил Вилиброд (658—679). Във вестготска Испания се разпространило арианството, но на Третия църковен събор в Толедо, протекъл през 589 г., крал Рекеред се ориентирал към католическата вероизповед¹⁴⁷.

Въпросът за кръщаването на еретиците също създал противоречия между Рим и църквите в Мала Азия. В началото в цялата Църква била възприета практиката да бъдат кръщавани само онези еретици, които не били покръстени с формулата „В името на Отца и Сина, и Светия Дух.“ Епископът на Рим Стефан I (254—257) осъдил прекръщаването на еретиците, докато представители на Изтока били за прекръщаването¹⁴⁸.

Тридесет и пет годишното разделение (484—519) на двете църкви настъпило в резултат от Акакиевата схизма, изострила отношенията между Рим и Константинопол. Поставяйки началото на традицията императорите на Византия да бъдат коронясвани от главата на Църквата, патриарх Акакий (471-489) възложил корона на Лъв I Тракиец (457—474). Получил подкрепата на монарха, патриархът успял да освободи от заточение множество лица, осъдени от Църквата като отпаднали от вярата. Предмет на възникващите противоречия станал монофизитът Петър Монг, избран за патриарх на Александрия. Папа Симплиций (468—483) многократно отправял искания за санкции срещу въпросния монофизит, но патриарх Акакий не реагирал на протестите. Папата останал изумен, когато през 482 г. научил, че канонично избраният патриарх на Александрия Йоан Талайн не бил признат и на негово място бил наложен Петър Монг. Новоизбраният папа Феликс III (483—492) изпратил в Константинопол делегация от двама епископи и един юрист, но щом пристигнали там, те били поставени под почетен арест. В присъствието на легатите патриарх Акакий внесъл в диптихите на Църквата името на Петър Монг. Това предизвикало основателното недоволство на римския понтифекс и той реагирал по съответен начин. В заседанията на църковния събор в Рим на 28 юли 484 г. в присъствието на 77 епископи папата обявил патриарх Акакий за свален от престола. „Ти си лишен от свещенство писал папата на патриарх Акакий, — отлъчен си от католическо общение и си изхвърлен от състава на вярващите. Ти нямаш повече права нито като йерарх, нито като свещенослужител. Такова осъждане ти се налага от името на Свети Дух и властта на апостолите, носител на която съм аз.“¹⁴⁹

Решенията на събора и санкцията на папата били посрещнати в Константинопол с пълно мълчание. Натоварен от папата, в Константинопол пристигнал правистът Тутус, който участвал в първата делегация, за да предаде лично присъдата на папата. В отговор на заплахите на папата патриарх Акакий задраскал името му от диптихите на Църквата. Настъпил период на остри престрелки между Рим и Константинопол. Писмата, които си разменяли през тези години главите на Църквите, прескачали границите на дипломатическата учтивост. Всяка една от двете страни се стремяла да докаже колко много е права самата тя и колко дълбоко греши противоположната.

Акакиевата схизма била ликвидирана при патриарх Йоан II Кападокиец (518—520), който поел инициативата за уреждане взаимоотношенията между Константинопол и Рим. Той се обърнал към папа Хормизд (514—523) с молба да изпрати в Константинопол легати, с които да се обсъди въпросът за единението между Църквите. Идентично писмо изпратил и император Юстин I (518—527). В отговор на призивите папа Хормизд делегирал през 519 г. като пратеници двама епископи, един презвитер и двама дякони. На 25 март 519 г. легацията пристигнала благополучно в столицата на Византийската империя. В знак на пълно разбирателство на Великден, честван на 28 март 519 г., в черквата „Св. София“ било проведено съвместно богослужение. Противоречията били преодолени. Патриарх Епифаний (520—535) спомогнал за още по-голямо сближаване между Църквите. Папа Йоан I (523—526) посетил Константинопол, където бил посрещнат най-тържествено. Папа Йоан I и патриарх Епифаний отслужили на Великден тържествена литургия в „Света София“. Когато папата се завърнал в Рим, кралят на остготите Теодорих (493—526) се усъмнил в неговата лоялност, арестувал го и го хвърлил в затвора, където понтифексът починал.

Различията между двете Църкви прераснали в още по-остри противоречия, когато те се сблъскали във връзка с претенциите си да наложат своето влияние сред отделните народности в Европа,  които подлежали на покръстване. В едни случаи побеждавали служителите на Източната, в други на Западната църква. Българският княз Борис (852—889), който през 865 г. въвел християнството в България по източноправославния модел, установил контакти с Римския папски двор, но след известни колебания се ориентирал към Източната църква. Действително Папството разглеждало княжество България като своя сфера на влияние и протестирало срещу решенията на църковния събор в Константинопол от 869—870 г. за превръщането на Българската църква в архиепископия, в страната да служат византийски епископи и свещеници и да проповядват православната вяра. Следващият църковен събор от 879 г. потвърдил решенията на събора от 869—870 г. Така княжество България окончателно скъсало връзките си с Рим и се ориентирало към Православната патриаршия в Константинопол¹⁵⁰.

Папският Рим и патриаршеският Константинопол се сблъскали за влияние и сред останалите южни славяни. Немските прелати, които проповядвали в страните на Югоизточна Европа и трябвало да се справят с непокорното население, изпратили послание до папа Йоан IX (898—900), датиращо от 900 г. В него се отбелязва, че прелатите се принудили да търпят вероизповеданието на славяните, които били „псевдохристияни“, а самите служители на култа, свещениците — „нехристияни“. Прелатите обвинили славяните, че „отстъпват от християнството и се предават на дявола, за тях християнството загубило ценност“¹⁵¹.

Западната църква успяла да изтласка славянското богослужение и да наложи латинския език, макар само сред населението на Бохемия, Моравия и Хърватия, но там дълго време имало вярващи, които продължавали да спазват православния култ. Папа Йоан X (914—928) решил да изкорени влиянието на Православната църква сред южните славяни. За тази цел през 924 г. той свикал църковен събор в гр. Сплит, Далмация, който обсъдил положението. В специално послание до архиепископа на Сплит папата апелирал незабавно да се премахнат славянските богослужебни книги и да се въведе латинският¹⁵².

Папа Александър II (1061—1073) потвърдил решението на събора в Сплит за забрана на славянските езици и богослужението, „измислени от някакъв еретик Методий“¹⁵³.

Няма съмнение, че методите на римските понтифекси за изкореняване на славянските езици се разминавали с принципите на дипломацията и придобили по-друг характер, чието квалифициране не може да бъде друго освен политическо.

Следващата причина за задълбочаване на противоречията между Константинополската патриаршия и Римската църква станало учението за филиокве, добавено към догмата за Светата Троица. За разлика от Православната църква, която учи, че третото лице на Света Троица, Дух Свети, изхожда само от Бог-Отец, Западната църква приела „и от Сина“ (filioque). Прибавката била превърната в догма през 589 г. на църковния събор в Толедо, а след това утвърдена от следващите събори през VII и VIII в. Учението за филиокве се превърнало в едно от традиционните препятствия за единението между Църквите и послужило като повод за тяхното окончателно разделение¹⁵⁴.

Отношенията между Патриаршията и Папството се изострили при патриарх Фотий и папа Николай I. Патриархът осъдил папската експанзия в страните на Изтока, провеждана от папа Николай I (858—867), който се опитал да създаде вселенска теократична монархия. За изострянето на отношенията спомогнал и патриарх Сергий (999—1019). Той се разпоредил да се изличи от диптихите името на папата. Преговорите за уточняване сферите на влияние между двете Църкви през 1024 г. не дали положителни резултати.

Събитията, които подготвили, съпътствали и последвали официалното разделение на Църквите през 1054 г.¹⁵⁵, наричано обикновено „схизма“, надхвърляли особеностите на традиционната средновековна дипломация. По същество схизмата била един враждебен и изключително сложен църковнополитически акт, приключил многовековни противоречия и конфликти. Настъпили не само религиозно разделение и противопоставяне, но и тотална конфронтация на две насоки в християнската цивилизация — православната и католическата.

Не могла да мине, без да създаде дипломация, и франкската държава — и при кралството, и при империята, — макар войните да заемали значителна част от нейната външна политика. Всъщност още преди формирането на държавата през 481 г. при племенните съюзи, които образували, техните конунги използвали средствата на дипломацията за решаването на едни или други въпроси. За времето, когато франките започнали да нахлуват в границите на империята, няма запазени сигурни сведения. Във всеки случай наред с враждебните си отношения те започнали да установяват и форми на разбирателство. В римските войски на узурпатора Постум (259—268), който управлявал Галия, се включили и отряди на франките. Макар император Проб (276—282) да разгромил техни подразделения и да ги изтласкал в Галия, те му предали узурпатора Прокул, който избягал при тях и се опитал да ги убеди, че е франк по произход¹⁵⁶. Това подсказва, че те вече били заинтересовани да поддържат добри отношения с владетелите на империята.

Установили се по течението на Средния Рейн, през 286—288 г. франките нахлули в Северна Галия и разграбвали градове и села. Император Максимиан (285—286) успял да разбие техния вожд Генобауд и да го принуди да се подчини. Цезарят Констанций Хлор отблъснал франките през 294—295 г. от земите на батавите. В процеса на изграждането на римските отбранителни съоръжения франките придобили правото да се заселят в пустеещите земи на Северна Галия. Този жест на императорите открил нов период в римско-франкските взаимоотношения, които придобивали мирен характер.

Когато император Константин Велики (306—337) завзел властта, франкските конунги Аскарий и Мерогайз нахлули в земите на Римската империя. Императорът разгромил бойните им отряди, взел пленници, които хвърлили на дивите зверове на арената в гр. Трир¹⁵⁷. Обхванат от желанието да заздрави армията и да я увеличи, Константин Велики включил в нейните редици голям брой франкски наемници. Една част от тях били издигнати на различни командни длъжности. От 310 до 321 г. императорът, обезпокоен от евентуални нападения, възложил на свои пълководци да организират походи в земите на франките. След едно решително поражение на франките при Долния Рейн император Констанций II (351—361) сключил с тях мирен договор¹⁵⁸.

Нападенията, които организирали франки и алемани след 350 г. във вътрешността на Галия, придобили по-настъпателен характер. Целта им била не само да разграбват и опожаряват земите, в които настъпвали, но и да търсят удобни обекти за заселване. Под контрола на римската власт франките придобили правото на оземляване като laeti — съюзници, сключили договор foederati или като чужденци, езичници — gentiles. В Галия такива права придобили различните етнически групи, включени в етническия комплекс „франки“¹⁵⁹, от които се оформили двата клона: салическите по устието на р. Рейн и рипуарските по бреговете на Рейн и Маас¹⁶⁰.

Ролята на франките нараснала при управлението на император Флавий Валентиниан I (364—375), който ги привлякъл в Рим, за да служат в армията и управлението. В командния апарат на войската се наложили Невит, Дагелайф, Аринтеус, Меробауд, Рихомер, Бауто, Арбогаст и др. Някои от тях достигнали до консулска служба¹⁶¹. Акцията срещу император Теодосий (379—395) на Магн Клеменс Максим била подкрепена от франките, командвани от Генобауд, Маркомер и Суно. През 389—393 г. военачалникът от франкски произход Арбогаст провел редица походи сред франките и успял да установи нормални отношения с империята. Франките отново станали федерати на Рим и участвали в походите на империята. Заради тясната си обвързаност със Западната Римска империя военачалниците с франкска етническа принадлежност били включени в състава на римската аристокрация.

През времето от 395 до 402 г., когато центърът на префектура Галия бил преместен от Тир в Арл и настъпили известни преустройства, франките продължавали да изпълняват задълженията си на федерати на империята. Те оказали сериозна съпротива на вандали, алани и свеви, които през 406 и 407 г. се опитали да нахлуят в Галия. Неслучайно бойните подразделения на Меровей, основоположника на едноименната династия, се сражавали като федерати на Рим през 451 г. в битката при Каталунските полета¹⁶² срещу ордите на Атила. Под общата команда на Аеций в контингента на римските военни единици освен франки се сражавали готи, бургунди, сакси, алемани, армориканци и др.

Действително след „битката на народите“ при Каталунските полета влиянието на Западната Римска империя продължило да намалява, но бойната мощ на франките се увеличила, възможностите им да побеждават нараснали. Париж паднал под стремителните атаки на бащата на Хлодовех (Chlodovech)¹⁶³ Хилдерик (ок. 463—481), който притежавал титула конунг. Резиденцията му била в Тир. През 486 г. Хлодовех разгромил при Суасон армията на Сиагрий (465—486) — последния наместник на Западната Римска империя в Галия, и неговите владения преминали в ръцете на франките. Основаната от него франкска държава не само по икономическа мощ, но и по размери се превърнала в най-мощната държава в Европа след Източната Римска империя — законен наследник на Римската империя¹⁶⁴.

Един първостепенен акт с многостранни културологични, включително и дипломатически последици, заемащ по значимост второ място след основаването на държавата, било приемането на християнството през 496 г. в неговата официална римска разновидност¹⁶⁵. С покръстването процесът на романизация, преминал през изпитанията на федерацията, на разнообразните форми на въздействие — икономическо, управленско, обществено, образователно и пр., не водел към някаква асимилация, а към идентификация на франките по пътя на цивилизацията.

Както във вътрешнополитическо, така и в международно отношение авторитетът на Хлодовех нараствал. Остготският крал Теодерих поискал ръката на сестра му Аудефлед за съпруга. Хлодовех взел за съпруга Хродехилде — дъщеря на Хилперих II, крал на Бургундия. За разлика от своите сънародници, които изповядвали арианството, Хродехилде била католичка и убедила съпруга си да приеме нейната вяра. Хлодовех разширил границите на своята държава.

За развитието на международните отношения в ранносредновековна Европа изключително голямо значение имало пристигането на византийска делегация в Тур, столицата на Франкското кралство, през 508 г., изпратена от император Анастасий. Признавайки кралския титул на Хлодовех, императорът му изпратил в дар хламида, пурпурна туника и диадема, които образували инсигниите на кралското достойнство¹⁶⁶. С тези дарения императорът узаконил франкската държава, нейните граници, приемането на християнството и особено провежданата от краля антиготска политика. Кралят бил въведен в консулско звание, тоест Византия признавала легитимността на франкската държава и нейния владетел¹⁶⁷. Всичко това имало огромно значение за укрепване международния авторитет на франкския крал; престижът му сред франкската етническа общност нараснал.

За укрепване на международното положение на кралството определена роля изиграла завоевателната външна политика на Хлодовех, който успял да включи в границите на своята държава земите на франките по Средния Рейн със столица Кьолн. Жителите на Кьолн с издигнат меч го провъзгласили за свой крал. Към обширната държава били присъединени и други малки кралства на франките, включително и владения на тюринги, варни, западни херули.

Укрепващата мощ на Меровингската династия неизбежно водела до известен сблъсък с Византия във връзка с претенции за територии, предизвикани от владенията на империята в Северна Италия, Испания, в Северна Африка, както и в Близкия изток. Войните на империята с вандали, остготи и вестготи намирали различна мотивация, но в края на краищата възниквали конфликти с държавите на Запада¹⁶⁸.

Както бе вече посочено, предимно дипломатически характер имали взаимоотношенията между Римската курия и майордомите Карл Мартел (714-741) и Пипин Къси (741-768). Действително при управлението на Карл Мартел връзките с Папския престол се обтегнали, защото монархът посегнал върху имуществата на Църквата, нуждаейки се от средства за борбата против арабите. Освен това той конфискувал именията на епископства, абатства и енории и ги раздавал на приближени. Позволявал си да назначава и епископи, без да се консултира с ръководния орган на Църквата. Това предизвикало недоволството на църковните прелати¹⁶⁹.

Влошените отношения обаче били подобрени при Пипин Къси, който защитил Римската курия от нашествието на лангобардите. Той бил коронован от папа Стефан II за крал, поради което подпомогнал образуването на папската държава.

Нарастващата сила на Църквата дала основание на папа Йоан VIII (872-882) да предупреди Карл Плешиви (875-877), че само на него дължи придобиването на императорска корона¹⁷⁰. Това заявление намерило потвърждение в решенията на църковния събор в Павия¹⁷¹.

Най-голям възход европейската дипломация достигнала при управлението на Карл Велики (768—814)¹⁷², именития владетел на франките. Увенчаването му с императорска корона било продиктувано най-малко от три основни причини. Необикновената мощ на Франкското кралство, което по размери вече съвпадало с някогашната Римска империя, предизвикала обективната потребност от „възобновяване на империята“ (renovatio imperii). Усилията на Римската курия да наложи своето господство над Православната църква се нуждаели от силна политическа власт, каквато безспорно била Карловата държава. Самият Карл Велики, а наред с него и римският папа проявявали стремеж да възстановят старата Римска империя, която била символ на единството на християнството. Затова с акта на коронацията, извършен от папа Лъв III (795—816) на 25 декември 800 г., се осъществявала реконструкция на древната институция.

Застанал начело на най-великата сила в Европа, Карл Велики си поставил за задача да обедини двете империи, като се ожени за управляващата императрица Ирина (797—802), но нейното сваляне от Никифор Геник (802—811) провалило плановете на владетеля. Дипломатическите отношения между двете империи били прекъснати. В Константинопол не признали новата империя и заявили, че единственият наследник на Римската империя бил самодържецът в Константинопол.

Аахен, столицата на Карловата империя, се превърнал в център не само на европейската, но и на световната дипломация. При Карл Велики идвали пратеници от всички държави на земята.

„Карл — пише Айнхард — увеличи славата на кралуването си, като спечели приятелството на много владетели и народи. Той успя толкова много да привърже към себе си краля на Галиция и Астурия Алфонс, че той му изпращаше писма и пратеници, държеше да бъде наричан обикновен васал.“ По-нататък Айнхард допълва, че кралете на Шотландия били толкова благоразположени към него, че го величаели като господар, а себе си наричали негови поданици и роби. Голям приятел бил също Харун — сатрапът на Арабския халифат, който владеел почти целия Изток. Императорите на Константинопол Никифор, Михаил и Лъв търсели неговата дружба и съюз и му изпращали много често пратеници. Едва когато Карл придобил императорска титла, у тях възникнало подозрение, че може да поиска да им отнеме властта. За да не дава повод за недоволство, Карл сключил с тях мирен договор. „Защото мощта на франките винаги е била подозрителна за римляни и гърци. Оттам възниква и гръцката поговорка: „Франкът може да ти бъде приятел, но не и съсед.“¹⁷³

Дълбок отзвук в документацията на онова време дали установените контакти с багдадския халиф Харун-ал-Рашид (786 - 806)¹⁷⁴, един от най-значимите представители на династията на Абасидите в Арабския халифат. Взаимните интереси на двамата владетели били до голяма степен детерминирани от борбите им против династията на Умайадите в Испания, които създали Кордовския халифат. Ако за Харун-ал-Рашид Умайадите били отцепници и еретици, за императора на франките те били нашественици, които заплашвали интегритета на християнска Европа. Затова двамата владетели, обединени и от втори противник в лицето на Византийската империя, били заинтересовани от установяването и укрепването на взаимни връзки. По информация на „Анали на Франкското кралство“¹⁷⁵ през 797 г. кралят на франките Карл изпратил до халифа на Багдад (в аналите погрешно го именуват Арон, Харун) делегация, която трябвало да транспортира до столицата на Франкската държава Аахен толкова желания от владетеля слон. Като се има предвид сложността на историческата обстановка, едва ли пратеничеството е трябвало да решава единствено въпроса за слона, а значително по-сложни и съдбоносни за историята на Европа задачи. Вече през пролетта на 801 г., когато кралят, придобил императорско звание в Рим, се прибирал в родината си, при Верчела го настигнали пратениците, завръщащи се от Изтока. В доклада си те го осведомили, че евреинът Исак, който преди 4 години бил изпратен при Харун-ал-Рашид, пристигнал благополучно с многобройни подаръци и със слона. Поради липсата на транспорт у местните владетели Исак се забавил в Северна Африка. Зарадван от получената информация, императорът веднага изпратил своя канцлер Ерканбалд в Лигурия, за да подготви кораб за превозване на очаквания дар. Заедно с тежкия товар Исак пристигнал в пристанище Венера, откъдето се отправил на север. Поради настъпилата зима обаче той не рискувал да премине през Алпите и да подложи слона на изпитание. Презимували във Верчела. Едва на 20 юли 802 г. успели да се доберат до Аахен. Преодоляването на планинските препятствия било преизпълнено с изпитания.

Пристигането в Аахен било превърнато в истинско събитие. В аналите на империята 802 г. била наречена „Година на Слона“. Подаръкът, който Карл Велики получил, засенчил всички други събития.

Между многобройните дарове, които халифът Харун-ал-Рашид изпратил на краля на франкската държава, влизали големи количества скъпоценни сирийски тъкани, благоуханни масла, мехлеми и балсами. Рядък подарък бил часовник с необикновен механизъм от месинг с 12 стрелки и 12 топчета, които на всеки час падали и отзвучавали броя на часовете чрез цимбал, поставен под тях. Механизмът на часовника бил съединен с 12 конници, които след изтичането на 24 часа излизали през 12 прозореца и с появата си затваряли прозорците, които преди това стояли отворени.

Карл Велики изградил за очаквания слон специален ловен парк, където били събрани различни редки природни забележителности. Слонът Абу-л-Абас бил обсипан с огромно внимание, включително и „с научни наблюдения“. Императорът започнал да води със свитата си слона по време на военни походи и експедиции. По време на похода в Саксония през 810 г. слонът починал. Предполага се, че го покосила някаква епидемична болест. Смъртта му опечалила съвременниците.

Специално отбелязване заслужава обстоятелството, че при посещението си при халифа на Багдад Харун-ал-Рашид дипломатите па Карл Велики отправили молба владетелят на франките да бъде признат за покровител на християнското население в Палестина. Молбата била удовлетворена. След това — 2 години по-късно, вероятно през 799 г. — Карл Велики изпратил свещеника Захарий със специална мисия до патриарха на Ерусалим. Посредством първосвещеника на Ерусалим Харун-ал-Рашид съобщавал, че му подарява Гроба Господен. Двама монаси предали лично на Карл Велики ключовете на Гроба и знамето на гр. Ерусалим. Владетелят реагирал незабавно, построявайки странноприемница за поклонниците християни, както и базилика с библиотека. Осигурена била държавна издръжка, включваща всички необходими средства за функционирането на Божия гроб. Броят на католическите монаси се увеличил. За тях било изградено абатство на Елеонската планина¹⁷⁶.

Свещената Римска империя на Карл Велики била призната от византийския император Михаил Рангаве (811—813) едва през 812 г. Причините за това били главно две. Първата произтичала от активната източна политика на императора на франките, който окупирал Венеция, владеел Истрия и множество градове в Далмация. За да предотврати евентуални изненади, византийският василевс изпратил през 812 г. делегация в Аахен, която трябвало да уреди взаимоотношенията между двамата владетели. Предаването на поздравите на новия император като василевс по същество узаконявало от името на православния свят новия господар на Запада¹⁷⁷. Така фактически двете империи придобили гражданственост, легитимност.

Карл Велики се опитал да укрепи имперската власт с различни административни преустройства. Той назначил специални „държавни посланици“, които упражнявали контрол върху органите на управление на различно равнище. Извършил и преустройство в армията: създадени били военни бенефициарии; в армията можели да служат само заможни свободни земевладелци. Засилването на централизацията обаче не успяло да укрепи социалната консолидация на населението в обширната държава. Свещената Римска империя на Карл Велики била обречена. Разширяването на нейните граници било резултат не от закономерно мирно развитие, а било постигнато по пътя на завоевателните войни и на конфликтите. Етническите групи, които влизали в нейната структура — сакси, фризи, бавари, алемани, тюринги, лангобарди, бретонци, хорутани, авари, келти, наварци и др. — не можели да се приобщят към франките като към управляващ етнос. Противоречия разтърсвали и социалните групи. Поради това Карл Велики бил принуден непрекъснато да провежда походи, за да потушава възникващото недоволство.

Затова Вердюнският договор от 843 г. само отсрочил, но не предотвратил гибелта на Свещената Римска империя¹⁷⁸. По силата на взетите решения внуците на Карл Велики — Лотар, Лудовиг Немски и Карл Плешиви, разделили империята. Запазвайки императорския титул, Лотар наследил Италия, Фризия и Лотарингия, Бургундия и Прованс. На Лудовиг Немски се паднали териториите на изток от Рейн, които образували Източнофранкското кралство, докато Карл Плешиви придобил пределите западно от Рейн, образуващи Западнофранкското кралство. Основният критерий за разделянето на империята бил етническият, но предпоставките лежали в обективните процеси на политическа диференциация и преразпределение, характерни за феодализацията на Европа. Така възникнали и се оформили Франция, Италия и Германия — трите големи държави на Европа.

Голямата идея за възстановяването на империята (renovatio imperii) не била погребана от Вердюнския договор. Тя не била ликвидирана и през 855 г., когато Лотар разделил държавата си между тримата си синове, които нямали наследници по мъжка линия. 

След като станал император (875—877), кралят на Западнофранкското кралство Карл Плешиви направил напразен опит да обедини държавата на франките. Това, което той не успял, постигнал синът на Лудовиг Немски Карл Дебелия (881—887), който обединил за последен път франкската държава. Но наследниците окончателно я разделили през 888 г., когато на историческата сцена завинаги се наложили Италия, Франция и Германия.

Тенденцията към възстановяването на Свещената Римска империя, която се оказала твърде жизнена, намерила своята обективация при управлението на Ото I — представител на Саксонската династия, крал от 936 и император от 962 г.¹⁷⁹ Както и при интронизацията на Карл Велики за император, така и при възшествието на Ото I Велики казали своята дума аристократите в Германия, рисковата обстановка, в която се оказал папа Йоан XII (955—964), и личната активност на кандидата за император¹⁸⁰. Бъдещият император бил избран за крал от херцозите на Германия Еберхард Франкски, Херман Швабски, Арнулф Баварски, Гизелберт Лотарингски. Изборът станал на събор на херцозите, графовете и най-големите светски и духовни магнати в гр. Аахен. Короновайки го, майнцкият архиепископ Хилдеберт извършил над него обреда помазване и положил върху него кралските инсигнии.

В борбата за смазване сепаратизма на херцозите крал Ото I се опрял на църковните прелати, раздавайки им различни привилегии: висша юрисдикция, съдебноадминистративен сан, включващ редица държавни функции и правомощия, различни по размери имения. Конфискувайки различни домени на херцозите и предоставяйки ги на епископи и абати, крал Ото I заздравил кралската власт и превърнал Църквата в нейна опора. В същото време, организирайки ефективна завоевателна политика в италианските земи, той привлякъл на своя страна значителна част от магнатите.

Двукратните му походи в италианските земи излезли успешни било поради слабостта и разпокъсаността на местните политически сили, било поради организираността на немската аристокрация. Първият поход на крал Ото I от 951 г. довел до завоюването на Северна Италия и се увенчал с придобиването на титула „крал на лангобардите“. Това било улеснено от брака му с кралица Аделайда, вдовица на Лотар. В резултат от завоеванията му в земите на полабските славяни крал Ото I основал опорни пунктове, марки, възглавявани от немски аристократи. През 955 г. начело на голям немски и чешки боен контингент крал Ото I разгромил при р. Лех унгарски войски и прекъснал по-нататъшната им агресия в немските земи.

Много голямо значение имало участието му в решаването на конфликта между папа Йоан XII (955—964) и италианските магнати. Откликвайки на молбата на прогонения от Вечния град понтифекс, крал Ото I пристигнал в Рим през 961 г. Под неговия натиск Беренгар, кралят на Италия, признавайки васалната си зависимост, оказал подкрепа на сваления от бароните първосвещеник. Синът му Ото II бил коронован. Въпросът за наследствената монархия бил решен на 2 февруари 962 г. Крал Ото I, провеждайки втория си поход в Италия, бил коронован от папата за император. Договорът, който папа Йоан XII и Ото I подписали, удовлетворявал претенциите на Църквата за собственост върху светските владения в Италия. Той обаче овластявал императора за върховен сеньор на папските владения. Това на практика означавало, че папата се подчинявал на императора, а Църквата — на империята. Императорът придобил титула „Велики“ (Magnus).

Империята на Ото I Велики, следвайки традицията, била наречена „Римска империя“. По съдържание и форма обаче тя била немско-романска световна монархия, обединяваща населението в Германия, както и Бургундското кралство, една част от славянските земи, някои италиански територии, респективно Северна и предели от Средна Италия. По социалните си функции империята станала основен и консолидиращ център на християнската цивилизация в Западна и Централна Европа.

Император Ото I Велики поддържал дипломатически връзки с редица владетели и държави на Европа, макар че невинаги намирал разбиране. През 968 г. той изпратил делегация в Константинопол начело с Луитпранд, епископа на Кремона. Надеждите на Ото I Велики да бъде признато императорското му звание за законно и да се установят нормални отношения не се оправдали¹⁸¹. Посрещната резервирано, делегацията не намерила отклик, разбирателство не било постигнато. Византия посрещнала враждебно коронацията на повия император.

Голяма делегация от представители на България, Дания, Византия, Унгария, Беневент посетила през 973 г. император Ото I Велики в абатство Кведлинбург. Както се вижда от запазените сведения, „всичко се уредило по мирен начин“. Надарени с богати дарове, делегатите се върнали с радост в страните си¹⁸².

Наследниците на основателя на новата империя — император Ото II (973—983) и император Ото III (983—1002) — водели оживени дипломатически връзки, но значимостта на империята намалявала. Император Ото II се оженил за византийската принцеса Теофано, но обективни резултати с оглед подобряване на отношенията между държавите не били постигнати. Синът на византийската принцеса Теофано, император Ото III, поддържал добри отношения с Византия¹⁸³, но след смъртта му обстановката се променила.

 

* * *

 

Бавно, но неизбежно от десетилетие в десетилетие, от век във век протичал процесът на възникването и развитието на дипломацията в останалите европейски държави. Докато франкската дипломация западала, немската се налагала като водеща. Увеличило се и значението на Римската курия, която в лицето на папа Григорий IV (827—844) активно се включвала в живота на разпадащата се империя, основана от Карл Велики. Утвърждавал се и авторитетът на патриарха на Константинопол Фотий (858—867), който влизал в равностойна борба с римския папа. В историята на дипломацията властно се налагали князете, а след това и царете на България, кралете на Англия, Дания, Швеция, Норвегия, владетелите на западните славяни — Чехия и Полша.

Арсеналът на пусканите в обръщение методи и форми на дипломатически връзки и взаимоотношения се подобрявал и придобивал по-качествени характеристики. Дипломацията се превръщала в относително самостоятелно звено във външната политика на държавите, професионализирала се. Превръщала се в критерий за успеха или провала на дадено управление. В качеството си на установена форма на взаимоотношения и т. нар. „дипломация на силата“ продължавала да играе първостепенна роля в живота на държавите. Но маневреността на дипломата — неговите възможности да лавира между противоречията и да превръща пораженията в победи, вече не била за подценяване. Аргументацията на пратеничествата в защита на клаузата на държавата, която представлявали — правно-юридическа, нравствено-етична, общочовешка, религиозна и др. — все повече се превръщала в силен фактор за изхода от преговорите. Като се вземе под внимание характерът на епохата обаче, най-голямо значение имала мощта на държавата, която бранела своята кауза, мястото, което тя заемала между политическите сили през дадена епоха.

Възникването и развитието на ранносредновековната дипломация извършило прелом в живота на държавите и континентите, създало предпоставки за нов подход към управлението не само на отделните етнически комплекси, на различните държави, но и на континентите. В Стария свят, където се появила като начин за преодоляване на враждебността, тя придобила характерологичните си особености. В Азия и Африка основните средища на дипломацията били Близкият, Средният и Далечният изток, респективно Асирия, Египет, Китай, Вавилон, Хетското царство, където се появили първите мирни съюзи и се подписвали договори за уреждане на териториални, династически, търговски и други въпроси. В Европа класически центрове на дипломацията станали Гърция и Рим — там се постигало разбирателство за мореплаване и търговия, за избягване на войната. Формирали се нови модели на общуване и взаимодействие.

През Ранното средновековие се създали условия дипломацията на Стария свят да се превърне в средновековна, която представлявала нов, по-висок етап на развитие и усъвършенстване. От разпокъсана и недостатъчно редовна тя станала по-целенасочена и по-системна. Била превърната във важен елемент на външната политика на монархията. За разлика от старите общества, където в Египет, Асирия, Китай се обучавали специалисти с езикова подготовка за изпълняване на епизодични дипломатически функции, през новата Средновековна епоха дипломацията се превърнала в постоянен фактор във външната политика на големите империи — Китайската, Индийската, Арабския халифат, а в Европа — на Западната Римска империя, Източната Римска империя, империята на Карл Велики, на Ото I Велики, а също и на кралете.

Дипломацията се институционализирала и официализирала. Лицата, натоварени с дипломатически задачи, изпълнявали изключително важни функции от висш държавен порядък, поради което те се ползвали с особени права и привилегии. Било прието дипломатът да притежава специална предварителна подготовка, да познава много добре обстановката, да разполага с богата информация за държавата, която посещава, и за нейния владетел. Освен това трябвало да има приятна външност, сугестивни качества, да може и да контактува, да привлича. Налагало се да умее и да преговаря. В случаите, когато владетелят на посетената страна отказвал да подпише предлаган договор, дипломатът следвало да продължи преговорите.

Мисията на дипломата не се изчерпвала само или главно с воденето на преговори и подписването на договори, с установяването на контакти. В същото време той преследвал и специални тайни цели. Тук влизало събирането на информация за качествата на владетеля и неговото обкръжение, за състоянието на армията, за положението на населението и пр. Монархът, който делегирал своите дипломати, се осведомявал за силата и слабостта на договарящата се страна.

Така че дипломатите фактически изпълнявали две функции: едните, официалните, включвали установяването на връзки и взаимоотношения, подписването на договори за мир, за търговия и пр.; другите, неофициалните, били фактически от разузнавателно естество. В едни случаи по-важна роля играели официалните функции, в други — неофициалните. Това зависело от характера на мисията, от температурата на социалните конфликти, от трудностите, които следвало да бъдат преодолявани, и др.

Продължавайки и усъвършенствайки старите дипломатически традиции, при новата средновековна обстановка дипломатите на феодализма развивали своята дейност при по-различни условия. Поради усложняването на обществените отношения дипломацията трябвало да промени както вътрешното си социално съдържание, така и външната си форма. От локална тя станала до известна степен световна. Големите империи — Китайската, Индийската, Сасанидската, Западната Римска и Източната Римска империя, Арабският халифат, Свещената Римска империя на Карл Велики, империята на Ото I Велики, участвали все по-решително в уреждането на международните и междуконтиненталните отношения. Наистина преди кръстоносните походи (1096—1270) големите дипломатически акции били епизодични, но дипломацията като средство за разрешаване на междудържавните противоречия започнала да се налага като насока, тенденция в политическия живот, дори като глобална тенденция. Международните отношения започнали да излизат от сферата на враждебността и да се хуманизират.