Велико преселение на народите

Посещения: 1030

 

Йордан Николов

 

Ulpiano Checa La invasin de los brbarosВ края на Късната античност и началото на Ранното средновековие етническите общности в Азия, Европа и Северна Африка навлезли в един от най-сложните и динамични периоди на своята история. Възникнал масов широкообхватен миграционен процес, влязъл в историята под названието „Велико преселение на народите“1. Това била забележителна епоха на разруха и зараждане. Катастрофирали политически системи. Рухнали вековни империи – Ханската в Китай, Римската в Европа, Гупта в Индия. Паднали Кушанското царство в Средна Азия, Партското в Месопотамия и Иран. Като неудържима лавина преселниците помитали създаденото от другите народи. Върху руините на Стария свят се зараждали варварски кралства. Напъпила епохата на Средните векове. Приемствеността в историята се реализирала сред кръвопролития и пожарища.

Хронологическите граници на Велико преселение на народите били сравнително широки. Миграцията протичала най-интензивно през времето от IV до VII в., но в една или друга степен тя прекрачвала границите на тези столетия. В края на II и началото на III в. германски племена се устремили към бреговете на Черно море, а през III в. в пределите на Ханската империя нахълтали хуни, тибетци и др. През VIII–IX в. по течението на Среден Дунав се устремили маджари, предци на днешните унгарци. През VII–IX в. протекло разселването на араби, а през VIII–IX в. – на нормани. Много по-късно, XI–XIII в., в демографския поток се включили някои тюркски племена. Близо дванадесетвековната амплитуда на заселванията се дължала на различни причини. Най-важната от тях се кореняла в нееднаквата степен на развитие на различните социални общности, които търсели нови местоживелища.

 

Нерешени проблеми на историографията

 

В огромната и почти необозрима научна литература, изучаваща миграционните явления на преходната епоха от Древността към Средновековието, сравнително трудно се реконструира цялостната картина на етнически конфликти в тогавашния свят. Главната, но не единствена причина за това се крие в липсата на достатъчен брой сигурни документални известия. При все това медиевистичната историопис неимоверно нараства. Провеждат се антропологични, биологични, етнографски и други класификации на населението, извършват се етиологични изследвания, структурират се расовите и етническите групи, проследява се етногенезисът на отделните популации. Обосновават се повече или по-малко убедителни научни теории. Уточнява се терминологичният апарат, с който си служат представителите на различните школи и направления.

Естествено в медиевистичната литература единство по основни въпроси не е постигнато и трудно може да бъде постигнато. Защото тя не е компендиум по истини, дадени веднъж завинаги. В това се заключават драматизмът и величието на историческата наука. В края на краищата във възможността да се отрече неубедителна теория и да се приеме друга, по-аргументирана се крие залогът на вечния прогрес на научната мисъл. Не ленивото задоволство от постигнатото, а постоянната критичност, непрекъснатото научно дръзновение са едни от главните предпоставки за придвижване на нерешените задачи.

В литературата, посветена на Ранното средновековие, един от най-комплицираните и същевременно най-неразработените проблеми е бил, е, и продължава да бъде проблемът за Великото преселение на народите. В него рефлектира цял спектър от нюанси на световната история. Ако концепцията за единството на човешкия род обединява значителна част от изследователите, въпросът за етногенезиса, за първоначалната родина на мислещия човек не престава да разделя представителите на различните школи и направления. Привържениците на двете теории – автохтонната и миграционната, се конфронтират непрекъснато и търсят допълнителна аргументация в подкрепа на своите схващания. Автохтонистиге абсолютизират вътрешните етнически закономерности на развитието, докато миграционистите – ролята на външните влияния, изпитвани при заселването. Всъщност, доведени до своите крайни параметри, подчинени на абстрактни схеми, тези възгледи невинаги отчитат конкретно-историческия характер на явленията. Затова в някои случаи се подценява комплицираният характер на обществените явления, тяхната необхватност.

Многообразието на етногенетичния процес в Азия, Северна Африка и Европа трудно може да се подведе под един знаменател; миналото нерядко се оказва по-сложно и необозримо, за да може да се обяснява с предварителни априорни тези. Проучванията показват, че, общо взето, процесите в Азия и Северна Африка, където напоследък се търси началото на човечеството, притежават общ произход и автохтонен характер. Аналогично било положението при германците, както и при славяните. В светлината на миграционната теория могат да се разберат и оценят редица особености в развитието на ранносредновековната цивилизация като социална система, както и нейните структурни особености в отделни райони.

Комплексните трудове по един или друг въпрос от историята на трите континента позволяват да се направят редица съпоставки, да се проектират типологични сравнения, да се търсят общи тенденции и да се разкриват неповторими своеобразия. По такъв начин изпъква в нова светлина етническата история на народите от Далечния изток, респективно на Япония, Китай до Крайния запад, по-специално Испания, Англия, скандинавските страни и населението от Африка.

В усилията на медиевистите да изградят цялостна научнообоснована етническа концепция за средновековното общество са завоювани редица нови висоти в областта на фактите и теорията. Като се има предвид известната теза, че всяко поколение историци се стреми по свои разбирания да реконструира миналото, може да се разбере растящото недоволство от постигнатото. Все още няма предложена съвременна модерна теория за феодализма като обществена система на средновековния свят: приеманата до неотдавна за класическа дефиниция, както е известно, се отнася за Русия и механичното й пренасяне към целия свят доведе до цяла поредица компликации и грешки. Създадената невярна картина на историческото развитие следва да се коригира. Не е разработена етническата история на населението в Европа, Азия, Северна Африка и Америка – една фундаментална задача, която очаква своето решаване. Във връзка и зависимост от това „бяло петно“ в научната литература е взаимодействието между етническите системи и основните компоненти на историческия живот: духовнокултурен, политически, управленски, стопански и др. Няма задоволителни монографии за влиянието на религиите — будизъм, християнство, ислям и др., върху характерологичните особености на етническите общности: племе, народност, нация. Очаква своето осветляване корелацията етнос — култура, етнос — цивилизация.

 

Историко-географска обстановка

 

Когато започнало Великото преселение на народите, образуващи етническата тъкан на човечеството, хората вече обитавали огромни територии в Европа, Азия и Африка. В Крайния изток те достигали до Японско и Охотско море, на Запад до Северно и Балтийско море, до Британския остров. Вълните на Северния ледовит океан миели тяхната северна граница, а Саянският хребет бележел южната. В Африка земите били населени предимно в Египет и Етиопия, както и по крайбрежието на Средиземно море и Атлантическия океан, където възникнали важни политически, културни и стопански средища.

Разбира се, на много места в пределите на тогавашния свят имало незаселени или слабо обитавани земи. В Югоизточен Китай и по-специално в района на Хималаите, в границите на днешен Тибет пустеели огромни пространства. Така било и по островите на Индонезия. Не били обхванати в границите на цивилизацията Австралия, Нова Зеландия, Океания. Америка още не била открита. Необработени останали редица земи на Европа. Срещали се потънали в мочурища долини, обрасли в бурени и плевели ридове, които очаквали да бъдат култивирани.

Природните ресурси на водещите държави по това време — Китай, Индия, Кушанското царство, Партското царство и Западната Римска империя, Източната, наречена много по-късно Византия — в основни линии съответствали на равнището на техниката, на оръдията на труда, но не задоволявали напълно потребностите на населението. Етническата общност на китайците, възникнала по течението на р. Хуанхъ, люлка на най-древната цивилизация в света, се развивала в басейна на Янцзъ и по на юг. Произвеждали се земеделски продукти, особено зърно, както и занаятчийски изделия. Другата страна, център на световната цивилизация — Индия, черпела жизнени сокове от р. Инд с нейните притоци (Сатлежд, Рави, Ченаб, Джелам) и Ганг с притоци Джамна, Чамбал, Гумти, Гогра и Сон. Върху разцвета на земеделието оказвали влияние и други реки. Поливното земеделие гарантирало висока продуктивност на селското стопанство. Хималаите, покрити с вечни снегове, били защитна стена срещу нашественици. Планините Патака и Нага също улеснявали отбраната от завоеватели, връхлитащи от североизток. Препятствия създавали и планините Виндха, Саптура, Дандакарана и Махакантара.

Силата и слабостта на Япония произтичали от нейните острови, които гарантирали поминъка на населението. Японците се препитавали с риболов, събиране на плодове, лов. Процъфтявало земеделието.

Флората и фауната в Западна Европа в основни линии запазили своите традиционни очертания. В ландшафта преобладавали гористи масиви, които осигурявали продуктите и суровините на населението. Листниковият фураж, храстите, жълъдите, тревата и пр. служели за храна на животните и подсигурявали развитието на скотовъдството. Още от времето на Тацит планините и горите били обитавани от множество елени, глигани, бикове, мечки, лосове, вълци, лисици и др. Ловът и риболовът служели за препитание. Земеделието и скотовъдството били основен поминък.

 

Структури на човешките общности2

 

Както показват извършените проучвания, по това време не настъпили видими промени във вътрешното съдържание на човешките общности и етнически групи. Това се обяснява с обстоятелството, че те са сравнително консервативни социални структури и тяхната еволюция протича с изключително бавни темпове. Непознатото дотогава дислоциране на обществените масиви не засегнало природата на големите раси: европоидната, негроидната и монголоидната, както и малките раси, възникнали в основни линии още през палеолита, които се разви вали и диференцирали в потока на хилядолетията. Най-многолюдната раса — европоидната, обединявала половината човечество.

Разпаднала се в хода на историческия процес на северен и южен клон, европоидната раса преживяла дълбоки размествания, протекли далеч преди Великото преселение. Представителите на северния клон, заселен в Северна Европа, се отличават с висок ръст, светли вълнисти коси, светли или сини очи. Хората от южния клон, установили се в Южна Европа, Северна Африка, Предна Азия и Северна Индия, притежават среден ръст, мургава кожа, тъмни прави коси и черни очи. Към него принадлежат и жителите на Латинска Америка. Могат да бъдат отнесени било към южната, било към северната група различни преходни части от западните и източните славяни, една част от жителите на Австралия. Северна и Южна Америка с европоидна принадлежност.

Монголоидната раса се характеризира с жълтеникав матов цвят на кожата, с прави остри коси, със слабо развити косми по лицето и тялото. При тях скулите са ярко изразени. Дели се на две групи — азиатска и американска. В азиатската, разпространена в Централна, Източна и Североизточна Азия, могат да бъдат обособени някои подгрупи. Северните монголоиди, наричани сибирски, включват монголци, бурятци, евенки. Източните монголоиди обхващат китайците, имат нисък ръст и широко лице. Промеждутъчно положение заемат обитателите на Североизточна Азия — чукчи, коряки, ескимоси, отличаващи се с много тясно отверстие на носа.

Индианците принадлежат към класа на американските монголоиди, населяващи Северна и Южна Америка. Те са свързани генетично с монголоидите на Азия, но част от тях са родствени на европоидите и се отличават от азиатските монголоиди.

В резултат на смесените бракове през Средновековието и след това се появили нови форми. В Средна Азия се смесили древни европоиди с преминаващи монголоиди. Така се зародили два антропологични типа — турански, или южносибирски, и средноазиатски. Туранският, или южносибирският, се установил предимно в Източен Казахстан и в него доминира монголоидният облик. Средноазиатският модел включил туркмени, узбеки и др., сред които преобладават чертите на южния клон на европоидната раса.

Разселването на европоидите в Южна Сахара поражда появата на смесени форми в Судан. Откриването на Америка от Колумб през 1492 г. създало предпоставки за нови промени, за зараждане на нови етноси. Коренното население индианци — инки, ацтеки, май и др., пазело своя традиционен облик. Етническите общности на Америка, Австралия и Океания се променили в резултат от миграцията на испанци, португалци, холандци, французи, англичани.

В началото на Средновековието етническата картина в Западна Европа била, общо взето, разнородна. Новата епоха заварила различни етнически групи — лигури, етруски, италики, келти, иберийци. През Късната империя земите на бъдеща Франция били обитавани от келти, аквитанци, гали, белги; на Англия — от брити, на Швейцария — от хелвети, на Северна Испания — от елтибери. Галите, които били най-многобройни, включвали повече от 80 племена. Келтските групи обединявали брити, гали, белги. Те поставили началото на някои народности и оказали значително въздействие върху етническото развитие на Британия, Белгия, Бретан, Аквитания, Оверн, Пуату, Реймс, Нант и др.

По това време относителният ръст на народонаселението в света не бил голям. Компактната част от него се съсредоточавала в Южна и Източна Азия, Африка и Южна Европа. Северната половина на Евразия била безлюдна. В Северна и Южна Америка живеели не повече от 100 000 — 200 000 души. Австралия, която станала сравнително късно предмет на колонизиране, не надминавала няколко хиляди души.

В началото на новата средновековна епоха общият брой на населението на Земята не надвишавал 150 — 250 млн., разпределени неравномерно в отделните континенти. Специалистите по етнодемографски изследвания предполагат, че 2/3 от тях обитавали Азия, а по-малко от 6% се средоточили в Америка, Австралия и Океания.

В Азия най-многолюдната държава била Китай. Там населението възлизало на около 50 млн. души. В Югозападна Мала Азия живеели към 34–35 млн., а в Мала Азия — 8–9 млн. Що се отнася до европейските предели на Римската империя, те се населявали от около 20 млн. От тях към 6–7 млн. пребивавали на Апенинския полуостров, а 5–6 млн. — на Пиренеите и в Галия.

Както показват проучванията, развитието на народонаселението се намирало в зависимост от редица неблагоприятни фактори. Действително раждаемостта доближавала физиологичния максимум, но средната ниска продължителност на живота оказвала неблагоприятно отражение върху репродуктивния период на жената. Смъртността сред новородените продължавала да бъде много висока. Съотношението между раждаемост и смъртност не било оптимално. Много голяма била смъртността сред населението. Това се дължало на хроничния глад, свързан с недостатъчната производителност на селското стопанство, неплодородните години, епидемиите, лошите санитарни условия на живот, войните. Поради тези причини средната продължителност на живота, общо взето, стигала най-много до 40–45 години.

 

Предпоставки за разселването

 

Голямата миграция, увлякла етническите общности на Земята, не била случайно явление, а изключително сложен процес, трудно обясним с обикновените, традиционни средства на научния анализ. Върху възникването, хода и заглъхването на Великото преселение на народите повлияли множество фактори, една част от които действали индиректно посредством вторични, мъчнодоловими индикатори. В комплекса причини по особен, неповторим начин се преплитали елементи на съзнанието, на душевността с необходимостта от задоволяване на материалните потребности, етиологични с географски и други фактори. Ако си послужим с образния израз на един френски историк, няма много да сгрешим, ако кажем, че етногенезисът на народите по онова време наподобявал звездно небе, където се наблюдават звезди, отдавна затихнали, но светлината на които току-що е достигнала до Земята, и не се виждат най-новите, чиито лъчи още проникват в космическите пространства и още не са регистрирани от астрономическите обсерватории.

Демографският взрив, който настъпил, бил свързан в с нарастване прираста на населението, с пренаселването на облагородените и култивирани територии на земята, на селскостопанските парцели, засявани и обработени. Подобряването на жизненото равнище давало възможност за избор на нови територии. Екстензивният характер на земеделието, отличаващ се с влагане на малък капитал и ограничена работна сила върху големи поземлени участъци, обработвани с недостатъчно производителен ръчен труд и животинска тегловна мощност, не можел да гарантира напълно изхранването на хората. Това налагало да се търсят нови земи за обработване, допълнителни пасища за домашните животни.

Великото преселение на народите било импулсирано от разпадане на родовото устройство, на родовия строй като социална система. В континентите се формирали разнородни, нерядко противоречиви племенни структури, които съответствали на изменящата се обстановка. Голямото семейство, основна единица на варварското общество, обхващало най-близките сродници от три поколения, които живеели съвместно и заедно се занимавали със селскостопанска дейност. Общината, обединяваща семействата — големи, средни и малки — еволюирала: прераствали от роднинско обединение в селскостопанска формация. Общественото разделение на труда се задълбочавало. В Централна Азия, Северна Африка и Европа земеделието продължавало да се съчетава със скотовъдството, но придобивало по-определена специфика. Усъвършенствали се керамичните изделия, дърводелството, железообработването.

Според М. Ковалевски при разлагането на родовите отношения голямото семейство изпълнявало четири основни функции: 1) организирало общо производство и потребление на материални блага; 2) владеело съвместно средствата за производство и останалото имущество; 3) спазвало традиционния колективизъм във вътрешния семеен живот; 4) обхващало непълноправни членове, респективно роби, в производствения цикъл. Наблюденията на учени, базирани на убедителни документални свидетелства, се отнасят за по-голяма част от населението в различни страни на тогавашния свят.

В хода на историческото развитие нараствали производителните сили. Оръдията за производство се усъвършенствали. Усложняването на селскостопанската дейност неизбежно пораждало внедряването на технически новости. При обработването на земята бил въведен тежкият плуг с железен лемеж. Разширили се обработените площи; пресушавали се блата, изсичали се гори, разоравали се целини. Бранували се нивите.

Подем отбелязала и занаятчийската дейност. Подобрило се качеството на произвежданите оръдия на труда (мотики, копачи, вили), на облеклото. Грънчарското колело произвеждало по-съвършени грънчарски изделия. Увеличавала се вместимостта на плавателните съдове, които започнали да се строят, укрепнала тяхната издръжливост.

Обективна материална основа на Великото преселение на народите представлявали измененията, които настъпили в социалните наслоявания на населението, в подобряването на неговите икономически възможности. Решаващо значение имало нарастването на имущественото неравенство, задълбочаването на социалната диференциация, обособяването на класи. Общественото разделение на труда неизбежно пораждало натрупването на материални ценности и на принаден продукт. При разпределението и преразпределението на излишествата била формирана нова ценностна система, свързана с установяващия се начин на живот. Възникнала зависи мост между материалното и общественото положение на отделната личност, на семейството. Богатството започнало да се обяснява с волята на божествата и да се сакрализира.

Появило се домашно робство. Получили разпространение различни форми на експлоатация на хора, които не разполагали със средства за производство. Възникнали различни видове зависимост, изразяващи се в изпълняването на известни задължения, предоставянето на натурални дарения и пр.

За зараждането на класи и класови отношения, а наред с тях и за формиране на държави важна роля изиграли обменът и търговията. Търговията спомагала за натрупване на богатства, за укрепване на обществения престиж. Друг фактор — надценяван от едни историци, подценяван от други — за задълбочаване на социалните конфликти били войните. В условията на разпадането на родовия строй те съдействали за решаване на назрелите проблеми. По време на войните се притъпявали появилите се противоречия в общината, набирана била плячка, заграбвали се територии, взимали се пленници, превръщани в роби. Подклаждани от потребността да бъдат основни средства за съществуване, както и от пренаселването, войните станали постоянна социална необходимост, характерна особеност на етапа, в който се намирало човешкото общество.

Аристократическата групировка, възглавяваща племенните съюзи, които воювали, постепенно придобивала не само бойни, военни, но и управленски качества. Тя се превърнала в решаващ фактор не само при оползотворяване резултатите от военните операции, но и при трансформиране на родово-племенните форми на организация в преддържавни и раннодържавни структури.

Като се вземе под внимание обстоятелството, че обстановката при която протекло Великото преселение на народите в Азия, Северна Африка и Европа била различна, може да се направи заключението, че обективната картина била много по-сложна, в редица отношения противоречива. Земеделските общности проявявали по-голямо желание за разселване, отколкото номадите. Това се потвърждава не само от опита на хуните, които през 202 г. пр. Хр. се установили в някои райони на китайските степи. Понеже условията на живот били трудни, през III–II в. те се преместили по бреговете на реките Хуанхъ, Ганг, Долна Волга. Всичко това се потвърждава и от примера на арабските заселници, които се установили в Хиджас, Йемен, Иран и други райони.

В резултат на конкретно-исторически причини разселването протичало с различни темпове: в едни случаи сравнително по-динамично, в други, общо взето, по-бавно. Например в Средна Азия и в земите на Индия разпадането на старите и появата на новите обществени структури се извършвали по-бавно и мъчително.

 

Начало и динамика на разселването

 

Стремежът да се разкрие изходното начало на Великото преселение на народите неизбежно поставя въпроса за прародината на индоевропейската общност. В историческата литература по него са изказвани различни становища, които поради липса на достатъчно фактологични доказателства имат до известна степен хипотетичен характер. В съвременната историопис напоследък се отхвърля традиционната концепция за Азия като предполагаема родина на индоевропейците. Вече се приема, че първоначалните им най-стари местоживелища трябва да се търсят в огромните пространства на Африка, Мала Азия, на Югоизточна, Източна и Централна Европа. Недостатъчно мотивираната теза за някаква въображаема прародина на европейските народи извън Европа отпада като очевидно несъстоятелна.

В резултат на системни дирения на учените се стига до относително приблизителна реконструкция на етногенезиса на някои племена и народи през Ранното средновековие и предхождащата го епоха. Археологически и лингвистични паметници, както и свидетелства на гръцки, римски и византийски аналисти позволяват източните германци да бъдат локализирани в Европейска Сарматия, респективно в земите между Карпатите и Балтийско море. Вестите, изнесени от езиковеди, лингвисти и хидролози, дават възможност да се установи, че древните славяни обитавали Централна и Източна Европа, по-специално териториите на Елба, течението на Висла, Приднестровието, Среден Днепър. Техни съседи били германци и балти, скити и сармати, тракийци и илири.

Вярно е, че в научната литература все още се дискутира дали и доколко известни етнически общности в Азия са били автохтонни. Все пак може да се приеме за установено най-старото местожителство на някои от тях. Различни племена, предци на китайците, обитавали сегашните им територии още през IV хил. пр. Р. Хр. От протосинотибето-бирманските племена възникнали две основни етнически групи. Едната, западната, дала началото на тибето-бирмансите народи, другата, източната, легнала в основата на древната китайска народност. Началото на индийския народ в лицето на далечните му предци се корени в земите по течението на р. Инд още преди V хил. Етносите, които образували антропологичния тип на японците — протоайнски и аустронезийски, се установили на японските острови приблизително около 10 хил. пр. Р. Хр. Обширният Арабски полуостров, върху който възниква Арабският халифат, в най-древни времена се населявал от араби. Те се занимавали със земеделие и скотовъдство, развивали търговска дейност.

Хуните, които далече по-рано от IV в. пр. Р. Хр. формирали своя държава в земите на днешна Монголия, попаднали под властта на Китай. През I в. сл. Р. Хр. те отхвърлили чуждото господство, обособили се в четири групи и се разселили по Азия и Европа. Монголите живеели по склоновете на Хинган и планините на Манчжурия. Хазарите населявали предпланините на Дагестан, а татарите — районите на Казан и Крим.

Hunnu Empire

Относителният състав на народите, включили се в разселването, не е възможно да се установи в действителни мащаби. По откъслечни крайно субективни сведения могат да се правят само приблизителни предположения. Броят на вестготите, които през 376 г. нахлули в Мизия, възлизал на около 15 000 души. Някои несигурни пресмятания уточняват, че вандалите и други племена, които през 406 г. навлезли в земите на Апенинския полуостров, били от 200 000 до 400 000. Смята се, че славяните, които през 577 г. преминали р. Дунав и залели Балканския полуостров, достигна ли около 100 000 души.

Още през 308 г., цяло столетие преди ордите на вестготския крал Аларих (ок. 390–410) да превземат Рим, аналогични събития протичали в Източна Азия. В Среднокитайската равнина навлезли близки съседи на китайците: сюин, сянбийци, цяни, ди и др. Наистина династията Хан успяла да изтласка хуните на запад и те се установили в Източен Туркестан. Гражданската война и въстанията изтощили страната. През 189 г. паднала столицата Лоян, а императорът бил детрониран. Китай бил разделен на „Три царства“ (Трицарствие): Вей, Чу и By. Действително през 280 г. владетелят на царство Вей от династията Цин обединил Китай, но през 317 г. хуни, тибетци, тунгуси и др. изтласкали армията на династията в южните територии. Започнал период на китайска миграция.

1024px

Процесът на Великото преселение на народите залял останалите територии на Източна Азия и по-специално земите северно от Китай, достигнал Европа и пресякъл границите на Западната Римска империя и на нейната източна част — Византия. Преселвали се южни хуни, сянбийци, племената цзе, цяни, ди. Всички те търсели нови земи, които да задоволят техните потребности от трайно препитание и сигурни домове.

В хода на централистичните и децентралистичните тенденции, на консолидацията и асимилацията на отделните етносоциални организми важна роля играели племенните и междуплеменните съюзи. В североизточните райони значение придобил племенният съюз сянби, чието население се препитавало с лов и скотовъдство. В огромното море на сянбийците се обособили няколко съюза. Племето тоба било локализирано в Южна Манжурия. В Хубей битували племената на муюните, които враждували с хуните и поставили началото на царство Ян. Царство Цин било основано от голяма тибетска общност.

В Индия номади ефталити опожарили северната част на страната. Белите хуни провеждали опустошителни набези, но през 530 г. претърпели поражение. Обект на нападения станали поречията на Джамна и Ганг. Към Индия се насочили араби и тюрки, които променили облика на страната. В Северна Индия навлезли хорас, тюрки, афганци. В Предна Азия, Северна Африка и Европа от VI в. насетне връхлитали араби.

Огромното разместване на етническите общности в Източна Азия довело до изменение на етническия облик на континента, както Великото преселение на народите извършило коренен прелом в Западна Европа.

В Европейския континент първи се разселили готите, които в края на II и началото на III в. се ориентирали към Евксинския понт. Общо взето, се приема, че разселването по континенти било открито от хуните; те настъпили още през I в., изтласкани от китайците. Могъща и непобедима бойна сила, хуните упражнявали силен натиск върху останалите племена: през 375 г. вестготите били принудени да отстъпят в Галия и Испания, а през 429 г. вандалите потърсили спасение в Северна Африка.

Промени настъпили и в основните райони. В Югозападна Германия, Елзас и Швейцария се настанили алемани, а в Югозападна Галия бургундите основали своето кралство. През 476 г. франки навлезли в Галия, в 488–493 г. остготи се разположили по Апенинския полуостров. Като прогонили част от келтите, англи, сакси и юти нахълтали на Британския остров, за да основат свои кралства. Всичко това имало огромно значение за бъдещото развитие на народите.

Междувременно хуните продължили да променят историческата обстановка. След като разрушили Боспорското царство, те продължили да напредват. Около 433 г. се заселили в Панония, след като преди това установили федеративни отношения. В плановете на хунските вождове възникнала идеята да завладеят Константинопол. Атила (434–453), преминавайки през Балканския полуостров, нахлул в Галия. През 451 г. в сражение при Каталунските полета армията му претърпяла поражение от подразделенията на Аеций, включващи римляни, франки, вестготи, бургунди. Победната мощ на хуните постепенно намаляла, при все че още известно време те продължили с опустошителните си походи.

Напразно някои историци прибързано оценяват победата на Аеций като някакво спасение за западната цивилизация. Гибелта на империята била само отсрочена, но не можела да бъде предотвратена: съпротивата, оказана на варварите, била безрезултатна. Мястото на хуните, които губели настъпателната си мощ, заели нови тюркски племенни общности. Това били хазари, авари, българи, печенези, половци. Нашествията на хазарите, установили се в западните прикаспийски степи, започнали още през IV в. Подпомагани от племето савири, те навлизали във владенията на Иран и Византия. През 60-те години на VI в. били покорени от Тюркския каганат, но в средата на VII в. отхвърлили неговото господство и образували своя държава — Хазарски каганат. Що се отнася до аварите, те навлезли в средата на VI в. в Европа и предприели грабителски походи в нейните централни територии. Съюзът, който сключили с лангобардите през 567 г., ги улеснил да разбият гепидите и да се установят в Панония, откъдето продължили опустошителните си операции. Към края на VI в. продължили с нееднакви темпове придвижванията на различни германски племена. Укрепнала междуплеменната общност на баварците. В средата на V в. руги, скири, герули и др. се утвърдили в Италия и господствали в стопанския и политическия живот. Германските племена, както и някои други общности — гепиди, сакси, свеви, българи, сармати, подложили градове и села на разграбване и опожаряване. През 568 г. лангобардите залели Италия.

Invasions of the Roman Empire 1

В заключителния етап на най-интензивните заселвания взели участие славини и анти. Своите набези славините започнали в средата на VI в., придружени с масови заселвания. „До ден-днешен — пише през 80-те години на VI в. Йоан Ефески — те остават, живеят и спокойно пребивават в страната на ромеите... Те се заселиха на нея като господари, като на своя земя, без страх.“

Специфичен облик придобило нашествието на унгарците, които през VIII–IX в. се насочили от Южен Урал към Средния Дунав и се установили завинаги в Панония. Свързани с угро-финската езикова общност, те заели своето място в историята. Като се започне от VII и се стигне до XI в., продължили агресивните пристъпи на арабите от халифата на Омаядите (661–750) и Абасидите (750–1258). От края на VIII до XI в. не пресекнали разорителните походи на норманите, разтърсили Европа.

За разлика от Азия, Северна Африка и Европа формирането на етническата картина в Америка протекло по други закони и закономерности. Предположения за рисковани пътешествия на китайци, японци, австронезийци, както и на европейски викинги до Америка правят както апологети, така и отрицатели. Една значителна част авторитетни изследователи продължават да гледат критично на възможността за древни плавания до Америка, но същевременно не изключват напълно подобна вероятност. Проведените през последните десетилетия археологически разкопки дават основания да се приеме, че в Средна и Южна Америка индианците още преди 4 хилядолетия натрупали добър положителен опит в областта на селското стопанство, на политическите взаимоотношения и културния живот. През II и III в. се наложили държавите на толтеките и ацтеките. Високи постижения има културата на маите и инките.

Разселването и заселването на етническите общности отбелязало важен етап в историята на демографските процеси. Създали се условия за образуване на държави, за формиране на средновековни народности. Внимателният анализ на обстановката след миграцията позволява на изследователите да установят главно три модела на трансформации сред съществуващото многообразие. Един от широко разпространените варианти се изразява в пълната победа на завоевателите в цялостния стопански, политически и културен живот на покорената общност, поради което настъпва тотална асимилация. Вторият модел маркира онези случаи, при които победителите не притежават необходимия жизнен потенциал, разгромените местни жители се оказват по-издръжливи и в хода на установеното взаимодействие се налагат и напълно покоряват завоевателите, за да ги претопят. Най-сетне третият вариант включвал постигането на синтез между местното население и пришълците. Разбира се, наред с тези три най-добре изразени типа възникват и различни други изключения, които не опровергават общите закономерности, а ги потвърждават. В края на краищата резултатите зависели от потенциалните възможности на съответния етносоциален организъм, от неговите етнодиференциращи качества.

Стабилизирало се етническото съзнание и самосъзнание в Западна Европа. В латинския език, официалния език на зараждащата се ранносредновековна цивилизация, коренят своето начало понятията „народност“ (populus) и „нация“; оттам те преминали в останалите езици на Европа. Самият термин „natio, -onis“ има многоаспектно съдържание и на български език се превежда с „раждане“, „произход“, „род“, „племе“, „народност“, „нация“, „езически народ“, „съсловие“, „школа“. Свързан е с глагола „nasco, -еrе“, означаващ „раждам се“, „произхождам“, „появявам се“, „израствам“.

Възникнал на базата на латинския език в Римската империя, терминът „нация“ се изменял заедно с промените в човешкото общество3. През ранносредновековната епоха заедно с „natio“ се употребява и „gens, -is“ „gentilis“, „род“, „народ“, „нация“, „племе“, „група родствени народи“. В речниковия фонд на латиноезичните народи се срещат показателни съчетания: „човек без род и племе“ (homo sine gente), „международно право“ (jus gentium), „група родствени народи“ (nationes ejus gentis), „градска община“ (omnes ejus gentis cives).

Католическата църква, ръководейки се от своите догматични начала, разграничавала двете понятия. Докато с термина „natio“ обозначавала християнските народи, с gentes тя квалифицирала езическите племена и народности. Владетелят на франките Карл Велики (768–814), който бил покровител на Католическата църква, използвал и двете понятия, без да спазва строго канона. В едно писмо до папа Стефан IV (768–772) той квалифицира лангобардите, за които се отзовава с презрителното „смърдящи“, с двете понятия „natio“ и „gentes“4. Това дава известни основания да се предположи, че той не долавял различията в термините, които по онова време, изглежда, имали идентична познавателна натовареност. По-късно Тома Аквински (1225–1274) в своя труд „Summa contra gentiles“ отнася понятието „gentiles“ към езичниците. В акта за интронизацията на крал Ото III (983–1002)5 за император през 996 г. става дума за това, че за коронацията дали съгласие не немският народ или германската нация, а римляни, франки, баварци, сакси, елзасци, шваби и лотаринги6.

 

Потенциал и мащабност на демографските процеси

 

Да се подценяват нашествията на варварите в организационните системи на Стария свят е неправилно, както е пресилено те да се представят като победоносна революция, която изградила новата средновековна обществена система. Революцията предполага победоносна платформа, която отстоява нови, по-добри социални отношения, по-съвършен обществен строй. А инвазията на варварските етнически общности имала преди всичко и главно разрушителен характер. Тя била насочена не само и не толкова срещу организираната военна мощ на империите, а разрушавала градове и селища, опожарявала ги и ги сривала из основи, избивала безпощадно беззащитни граждани и селяни: старци и старици, невръстни деца, жени. Какви носители на нови производителни сили и производствени отношения могат да бъдат кралят на вандалите Гейзерих (428–477) или предводителят на хуните Атила (434–453)? Разбира се, това били разорители на Европа.

За да неутрализират и обезсилят варварите, римските императори използвали срещу тях различни средства. Едно от тях, най-разпространеното, било разпалването на изкуствени противоречия между тях и противопоставянето на различните етнически групи. Пристъпвало се към противопоставянето на варварите на местното население, предмет на нападенията. Традиционно средство било привличането на варварските бойци като наемници. Описвайки управлението на император Максимин, Лактанций уточнява, че телохранителите на владетеля били готи, които се проявявали като разбойници: „С помощта на такива злодеи жестокият император свирепеел над Изтока.“7 С правдив реализъм описва нападенията, опустошенията и грабежите на вестготите Амиан Марцелин (ок. 332–390). „Само най-недостъпните и лежащите далече встрани места останаха незасегнати от техните преселвания. При убийствата, които извършваха, не подбираха ни пол, ни възраст и всичко предаваха на страшни пожарища по своя път. Откъсваха от гърдите на майките младенците и ги убиваха, откарваха майките в плен, прибираха вдовиците, отсичайки главите на мъжете им, през труповете на бащите отвеждаха подрастващите и юношите, накрая избиваха и много старци, крещейки, че те са живели достатъчно дълго на света. Отвеждаха в чужбина и красивите жени, завръзвайки им ръцете зад гърба, не позволявайки им да оплакват пепелта на родния дом.“8

Разрушителен бил и походът на алани, вандали, свеви и др. през 406 г. в Галия и Аквитания. Покъртителни сведения за това изнася Блажени Иероним (между 340 и 350–419 или 420). „Безбройни и най-свирепи народи завладяха цяла Галия — пише бележитият теолог. — Враговете — квади, вандали, сармати, алани, гепиди, херули, сакси, бургунди, алемани, панонци... завладяха всички земи, лежащи между Алпите и Пиренеите, всичко, включено между океана и Рейн, опустошиха... Не мога без сълзи да не спомена за Тулуза, която благодарение на доблестта на епископ Екзюпери дори до днес не е паднала.“9 В пълно съзвучие с това съобщение са фактите, които дава Ориентус. Според него варварите подпалили цяла Галия като клада, навсякъде сеели смърт, страдания, разрушения, пожарища и траур10. По думите на Флодоард, „вандалите разграбиха Реймс и нищо не оставиха в него освен ранени и убити"11.

Един от най-опустошителните походи на варварите в Европа бил през 568 г., когато под натиска на авари и гепиди различни германски, сарматски, български, лангобардски, а вероятно и славянски племена нахлули в Италия. Нападателите образували огромна сила, цели племенни обединения заедно с жените и децата, предвождани от своите ръководители. Всички те разпръсвали бойните сили на империята и се заселвали в завладените територии. За разлика от бургунди и остготи, които разделяли завладените предели с римските земевладелци, новите нашественици конфискували именията на собствениците и ги избивали. Както свидетелства Павел Дякон в „История на лангобардите“, варварите „убивали свещениците, грабели църквите, разрушавали градовете, изтребвали мирните жители, заети с работа в своите поля“ (II, 32). Друг автор, бургундският хронист Мариус Авентицензис, пише: „бяха избити значителен брой знатни римляни, както и люде от средна ръка“12.

Едно от най-страшните свидетелства за опустошенията на лангобардите в Италия принадлежи на папа Григорий I (590–604). Годината била 594, а крал — Агилулф (591–616). В своя проповед, произнесена от църковната катедра, папата характеризирал тежкото положение в Европа: „Навсякъде, където погледнем, мъка, навсякъде се чуват стонове и вопли. Нашите градове, нашите крепости са в развалини, полята — опустошени, земята — превърната в пустиня. В полето не се вижда земеделец, в градовете не остана почти никой, но и ако някои са оцелели от изтребленията, то и тези малцина ежедневно биват избивани... Едни са отведени в плен, други са осакатени, някои безмилостно умъртвени — ето какво виждаме около себе си. Рим, този властелин на света — какво остана от него сега? Напуснат от своите граждани, разграбен от враговете, той сега е само купища развалини. Какво остана от неговия сенат? Къде е неговият народ?... Няма го сената, народът загина и гине ежедневно, зданията в развалини... И това, което виждаме сега в Рим, навсякъде са опустошения, разорения и глад.“13

Макар в съчиненията на съвременниците да се привеждат различни статистически данни — част от тях приемливи, друга част очевидно преувеличени, — за точния брой на варварските етнически общности могат да се правят само приблизителни предположения. Броят на варварите, които връхлетели Италия през 404 г., се оценява различно от съвременниците. Блажени Августин изчислява общия състав на коалицията, включваща квади, вандали, сармати, алани, гепиди, сакси и алемани14, на 100 00015, Павел Орозий — на 200 00016, Зосим — на 400 00017. Както се вижда, различията са доста съществени, поради което трудно може да се установи действителното количество на участниците в нападенията.

През различните периоди от живота на Римската империя бойният потенциал на армията бил различен. Изказва се предположение, че военният състав при управлението на император Хонорий (395–423) достигнал за Рим и Константинопол около 900 000 — 1 000 000 войници. Това предположение обаче се поставя под съмнение, защото споменатата бройка в „Разписание на длъжностите“ (Notitia dignitatum) на практика не е взимала реално участие в сраженията с варварите. Цифрите са очевидно преувеличени.

Много по-сложна е картината за действителния брой на бойците при различните етнически групи на варварите. Евнапий поддържа, че боеспособната армия на готите възлизала на 200 000 души, докато Требелий Полион твърди, че бойците на готите, навлезли през 267 г. в Римската империя, наброявали 320 000. В писмо до сената император Проб споменава, че по време на похода от 270 г. той избил 400 000 германци — очевидно преувеличена цифра. Според Блажени Иероним бургундците, които към 370 г. достигнали р. Рейн, били 80 000 души. Евнапий поддържа, че вестготите, които през 376 г. преминали р. Дунав, наброявали 200 000. Остготите по данни на Прокопий Кесарийски разполагали с подобен потенциал. Армията на франките, навлезли през 539 г. в Италия, наброявала 500 000 боеспособни мъже, хуните на Атила според статистиката на Йордан през 451 г. също достигали такъв брой.

Приведените цифри трудно могат да се оценят като правдоподобни. Вероятно те са преувеличени. Страхът, който пораждали опустошенията на варварите, тяхната неописуема жестокост, карали съвременниците на събитията да преувеличават броя на нападателите.

В страните на Изтока обстановката била също напрегната. През III в. хунските конници в Монголия достигнали 50 000, а към 304 г. те нараснали на 60 00018. През пролетта на 308 г. конницата на хуните обсадила императорския дворец на Китай в Лоян, но била отблъсната. През следващата 309 г. в битката, която се разразила на брега на р. Хуанхъ, хуните избили към 30 000 китайци19.

Противно на схематичната теза за „обединяването на варварите“ изворите доказват, че в редица отношения възниквали коалиции между римските императори и вождовете на варварите, а между самите варвари припламвали сериозни конфликти, които много трудно били изглаждани. Достатъчно е да се припомни, че империята установила федеративни отношения с франките през 358 г., а с вестготите — през 90-те години на III в. През 418 г. вестготите се заселват като федерати на Римската империя и подписват специален мирен договор. Пословична е толерантността, която проявява кралят на остготите Теодерих (ок. 454–526) спрямо римляните, след като покорява Италия и поставя началото на своето кралство, кралят на вестготите Теодерих I (419–451) се съюзява с император Валентин III и в битката близо до Тулуза през 439 г. разгромява римските легиони от Галия, вдигнали бунт срещу централната власт. През 451 г. в сраженията при каталунските полета римляни, франки, вестготи, бургунди, сакси, алани, армориканци разгромяват хуните на Атила.

Между варварите от различните етнически групи невинаги съществували отношения на единство и разбирателство. В резултат от конкретни разногласия от социално, етническо, религиозно и друго естество между тях избухвали ожесточени противоречия, които взимали различни форми. Например през 353 г. готският ръководител Атанарих подложил на преследване готите, които изповядвали арианската ерес. Доростолският епископ Авксентий свидетелства, че след като гоненията се засилили, „Улфила напусна страната на варварите и заедно с множество християни, с които бе прогонен от отечеството, се засели в Романия. Тук той бе приет с радост и чест от император Констанций“20. Според готския историк Йордан Улфила и неговите последователите се заселили край Никопол в подножието на Стара планина. Созомен допълва, че Улфила взел участие в заседанията на църковния събор от 359 г.21 По време на разразилата се дискусия той застанал на страната на арианите. Понеже император Констанций (351–361) и неговата династия били ариани, това го спасило от явна гибел.

За липсата на организирано единство между варварите, за съществуването на противоречия между тях ни подсеща и Амвросий Медиолански (ок. 340–397) — друг голям теолог на Западната църква: „Хуните връхлетяха върху аланите, аланите върху готите, готите върху тайфалите и сарматите. А готите пък, прогонени от отечеството си, ги изтикаха от Илирик. Това няма край.“22

Сократ и Созомен привличат факти, от които се вижда, че след като бил сключен мирен договор с империята през 369 г., старите борби между готите продължили с неукротима сила. Многобройните предводители на готите успели да се обединят в две основни групи23. Едната група начело с Фритигерн била свързана с империята, другата, възглавявана от Атанарих, водела борба против Рим. Предводителите били титулувани не „крале“, както следва да се очаква, а „съдии“24. Изострянето на борбите принудило група готи, изповядващи арианството, да се установят в Долна Мизия, където вече живеели техни роднини, на които гледали като на свои братя.25

 

Древните империи и варварите

 

Представителите на старите класически цивилизации, сблъскали се с нашествията на варварите, се отнасяли към тях враждебно поради пораженията и щетите, които носели със себе си. В езика на древните гърци под думата „варварин“ се разбирал не само човек, който не говори гръцки, но и „необразован“, „примитивен“, „див“. В латинския език понятието придобило смисъл на „груб“, „необразован“, „недодялан“, „малокултурен“, „нецивилизован“. Не по-различно съдържание притежавали съответните названия в езиците на източните страни на класическата държавност и култура — Китай, Индия. Китаецът Гуан Чжун пише: „Варварите, това са чакали и вълци, на тях не трябва да се правят отстъпки.“ В Индия според терминологията на Ведите с понятието „роб“ означавали „чужденец“, „враг“. В един трактат по астрология — „Гаргисаматхи“, се казва следното: „Яваните (т. е. гърците — б. а., Й. Н.), са варвари, но науката астрономия е създадена от тях и затова трябва да бъдат почитани като богове.“

В ранните етапи от разселванията върху необитаеми територии не всички контакти с имперски власти на Азия и Европа имали конфликтен характер, в някои отношения настаняването протичало мирно. Когато обаче миграцията станала системна, администрацията била принудена да вземе мерки за защита. В Азия в една или друга степен разрушителен облик придобили нашествията на хуни, тибетци, сянби, жужани, кидани, тангути, тюрки и др. Интегритетът на стара Европа бил застрашен от набезите на келти, брити, белги, германци, лангобарди, хуни, славяни, авари, араби. Древният свят бил нападнат от Тихия до Атлантическия океан. За да защитят своите граници от връхлитащите номадски племена, през IV–III в. властите в Китай започнали изграждането на Великата китайска стена — уникално военно съоръжение. По-късно, през 221 г., император Цин Ши Хуанди се разпоредил тя да бъде построена по цялата северозападна граница. Ремонтирана и доизградена, стената се превърнала в най-голям защитен паметник: според едни нейната дължина не надминава 4000, според други превишава 5000 км. В Европа също пристъпили към построяването на прегради: римляните издигнали своя Траянов насип (вал), простиращ се от Дакия до Британия. Един от императорите на Византия, Анастасий, за да защити Константинопол, повелил да издигнат т. нар. „Анастасиева стена“ между Деркос и Селимврия. Хронистът Еварий подигравателно я нарекъл „стената на безсилието“.

Взетите мерки не дали обаче очакваните резултати. Нито Великата китайска стена, нито Траяновият вал били в състояние да спрат опустошителния напор на варварите. Като не успели да ги сломят със силата на оръжието, императорите решили да се опрат на средствата на дипломацията: сключили с тях мирни договори. Срещу правото да се заселят върху земите на империята варварите поемали задължението да пазят нейните граници. Така враговете се превърнали в приятели, разрушителите — в бранители.

Характерни податки за отношенията между древните китайци — „хуася“, и варварите през по-ранни столетия са документирани от надпис върху ритуален съд от VI в. пр. Р. Хр., изработен при управлението на династията Цин. „Мой прославен прадядо получи повеление на Небесата и се установи в земята на Юй (първи владетел от династия Ся). Дванадесет хуни... почтително следваха небесната заповед и, бранейки Цин, си поставиха за цел да служат на себе си и „хуася“ и „варварите“. В друг надпис от началото на VII в., принадлежащ на владетел от същата династия, се казва, че неговите предци „следват повеленията на Небето и се подчиняват на варварските племена“. Както се вижда, по онова време необходимостта от подчиняване на варварите била сакрализирана, но задълбочаването на конфликтите породило формирането на отрицателно враждебно отношение. Варварите вече били квалифицирани като тигри, вълци и чакали.

 

Историческо значение

 

Краткият и по необходимост схематичен преглед върху големите миграции на различните расови, етнически и други групи на трите континента в края на Късната античност и началото на Средновековието дава възможност да се направят определени изводи и заключения. Това се налага поради изключителната сложност на проблемите.

Не е трудно да се разбере, че Великото преселение на народите имало световноисторическо значение, а не само европейски характер. Събитията, които настъпвали, обхванали историческите общности в Азия, Северна Африка и Европа. Променено било състоянието на античните цивилизации, но общественото развитие не прекъснало, то продължило в нови форми. Западната римска империя паднала под ударите на варварите, но нейната източна половина — Византия, продължила векове своето съществуване чак до завладяването на Константинопол от турците през 1453 г., а западната част на континента преживяла коренен прелом. В Източна Азия варварите нанесли дълбоки поражения на стопанството и културата на Китай, но не успели да разрушат неговия държавен апарат; страната продължила съществуването си, като запазила своя интегритет. Макар и да понесли загуби от ефталитите, белите хуни, а след това и от арабите, индусите успели да продължат живота на своята държава, да обогатяват науката и културата си.

В резултат на Великото преселение на народите в различните континенти било извършено невиждано смесване на съществуващите по това време расови и етнически комплекси. За разлика от нашествието на хуните и монголо-татарите в Централна и Източна Европа, които не упражнявали забележимо влияние върху етническата картина на континента, заселването на българи, славяни, араби и тюрки оставило траен отпечатък върху историята. Установяването на българите по западните брегове на Евксинския понт, на маджарите по течението на Средния Дунав, на тюрките в Мала Азия и на арабите в Пиренейския полуостров и Северна Африка породило неизбежно възникването на сложни взаимоотношения между местния етнически субстрат и останалите европоидни, монголоидни и негроидни расови групи. Макар традиционните религиозни деноминации да оказвали определена съпротива, в края на краищата се зародили смесени расови и етнически общности.

Мощен фактор за инвазията на араби, тюрки и др. била концепцията на исляма за отхвърляне на расовите и етническите различия между хората при установяването на брачни връзки, както и въвеждането на полигамията. Това обосновава и динамичната промяна в етническата картина, настъпила в Южна и Източна Европа, Централна Азия и Северна Африка през различните етапи на средновековната епоха.

Великото преселение на народите се отразило катастрофално върху демографския потенциал на човечеството. През периода от 200 до 400 г. относителният състав на населението спаднал на около 190 млн., докато в началото на новата ера възлизал на около 200–250 млн. Сравнението показва, че населението в Римската империя от 20 млн. в началото на н. е. през 200 г. нараснало на 28 млн. души, докато в Азия след 350 г. то намаляло. Само в Мала Азия, където в началото на н. е. живеели 34–35 млн. души, към 600 г. те спаднали на 26 млн. Подобна негативна тенденция се забелязва и в Европа. През III–V в. на континента броят на населението намалял. Към края на IV в. хората в земите, които влезли в границите на бъдеща Италия, станали 4 млн., докато през I–II в. те били 6–7 млн. Жителите на бъдеща Испания заедно с тези на Галия през I–II в. били 5,5 млн., а в средата на IV в. обитателите на Испания едва достигнали 3,3 млн. Това било истинска демографска катастрофа.

Конкретно-историческото значение на Великото преселение на народите не се изразявало само или главно в демографската катастрофа, която породило, а още по-малко в разрушаването на цветущи градове на античната цивилизация и в унищожаването на материални и духовни ценности. Изключително сложно и необозримо социално явление, то оказало огромно позитивно въздействие върху световната история. В основни линии разселването на различните етнически общности предопределило не само народностите, но и държавните мащаби на Европа, Азия и Северна Африка. Това е изключително важна последица, която оформила облика на човечеството за цяла епоха.

Масовата миграция на населението обективно улеснила гибелта на Стария свят и подпомагала зараждането на новото средновековно общество. За това важна роля играела уредбата на общината, която със своите демократични традиции дала тласък върху формирането на новите социални структури. Кралствата и княжествата, които възникнали, особено по-трайните от тях — франкското, българското, английското, чешкото, полското и др. в Европа, Арабският халифат, японската държава и др., дали лицето на новия средновековен свят. Свое място в историческия процес заели традиционните държави Китай, Индия, Византия и др., които претърпели дълбоки промени.

В хода на заселването в основна структурообразуваща сила се превърнали религиозните системи: в Средна, Централна и Източна Азия — будизмът; в Европа, а до известна степен в Предна и Средна Азия — християнството; в Средна и Предна Азия, а също и в Северна Африка — ислямът. Това са т. нар. „световноисторически религии“, които се превърнали във философия, нравственост, ценностна система на епохата.

Критерий за зрелостта на новата средновековна система станала зрелостта на ранносредновековната цивилизация, която се зараждала и утвърждавала на историческата сцена. В нейната основа легнали духовнокултурните, политическите, етническите и стопанските завоевания на народите, които постепенно осъзнавали своето място и роля в историческия процес. Тяхното съзнание и самосъзнание чертаели мащабите на историческия възход.

 

1В литературата по въпроса за Великото преселение на народите не успях да попадна на специализирано проучване за демографските процеси в Изтока и Запада. По принцип наличните проучвания си поставят за цел да изследват обстановката в Азия и Африка, от една страна, и в Европа — от друга. Между монографиите за Европа специално отбелязване заслужават: Вuгy, J. В. The Constitution of the Later Roman Empire. Cambridge, 1909; Gibbon, E. The History of the Decline and Fall of the Roman Empire. Ed. in 7 vol. with introd., notes, appendices and index by J. Bury. London, 1923; Sеck, O. v. Geschichte des Untergangs der antiken Welt. 6 Bd. Stuttgart, 1920—1923; Demougeot, E. La formation de L’Europe et Les invasion Barbares. Des origines germaniques à L’avenement de Dioclettien. Aubier, 1969; Schmidt, L. Geschichte der deutschen Stämme bis zum Ausgang der Völkerwanderung. Die Ostgermanen. München, 1941; Geschichte der Wandalen. München, 1942; Halphen, L. Les Barbares, des grandes invasion aux turques du XI-e s. (Collection et civilisations. V. 5). Paris, 1940; Courtois, Chr. Les Vandales et L’Afrique. Paris, 1955; Thompson, E. A. A History of Attila and Huns. Oxford, 1948; Allheim, F. Attila und die Hunnen. Baden-Baden, 1951.
Достъпните монографични трудове върху Великото преселение на народите в страните на Изтока са сравнително малобройни: PеIIiot, P. Tokharien et Koutcheen. — Journal Asiatique, 1934, No 1; Grousset, R. L’Empire des steppes. Paris, 1960; Гyмилев, Л. Н. Гунны в Китае. Три века войни в Китае co степними народами III—VI вв. СПб, 1994; Зтногенез и биосфера земли. Л., 2. изд., исправленное и дополненное, 1989, с. 182 и сл.; Наскоро излезе и трудът на В. П. Буданова (Варварский мир и зпоха Великото переселения народов. М., 2000), който е интересен, с оригинални виждания по проблема.
2За расите има вече натрупана значителна литература: Gоbinеau, A. de. Essai sur L’inegalite des races humannes. V. 1—4. Paris, 1853—1855. В този труд френският социолог А. Гобино разделя расите на пълноценни (белите хора) и непълноценни (негрите), като обяснява социалната диференциация в обществото с анзропологични и расови причини. В този дух са и следните трудове, част от които обосновават принципите на фашизма: Laроugе, V. de. Les selections sociales. Paris, 1896; L’Aryen et son rôle social. Paris, 1899; Ammon, O. Die Gesellschaftsordnung und ihre natürlichen Grundlagen. 2 Aufl. Jena, 1896; Chamberlain, X. Die Grundlagen des neunzehnten Jahrhunderts. München, 1899; Günther, H. Rassenkunde des deutschen Volkes. München, 1933; Volk und Staat in ihrer Stellung zu Vererbung und Auslese. München, 1933; Lenz, F. Menschliche Auslese und Rassenhygiene. München, 1932. Проучванията, които излизат след Втората световна война, придобиват научен характер. Сериозни приноси внасят американски антрополози и етнографи: Kardinеr, A. The psychological frontiers of society. New York, 1946; Linton, R. The cultural background of personality. New York, 1945; Benedict, R. Patterns of culture. New York, 1934; Du Bois, C. The people of Alor. New York, 1944; Kluckhohn, C. Mirror for man. New York — Toronto, 1949.
От марксистките изследвания обобщаващ характер носят трудовете на: Чебокcаров, H. Н., И. А. Чебокcарова. Народы, расы, культуры. М., 1961; Чебокcаров, H. Н. Расы и расовая проблема в работах Маркса, Знгельса и Ленина. — Антропологический журнал, 1933, № 1—2; Зтническая антропология Китая. М., 1982; Алексеева, В. П. Палеоантропология земного шара и формирование человеческих рас. Палеолит. М., 1978; Бу пак, В. В. Человеческие расы и пути их образования. — Советская зтнография, 1956, № 1, 86—105; Историческая динамика расовой и зтнической дифференциации населения Азии. Сб. статей. М., Наука, Главная редакция восточной литературы. 1987.
3Ziеglеr, H. O. Die moderne Nation. Ein Beitrag zur politischen Soziologie. Tübingen, 1931, p. 20.
4Hertz, F. Wesen und Werden der Nation. — In: Nation und Nationalität. Jahrbuch der Sozilogie, Erster ergänzungsband. Karlsruhe, 1927, p. 4.
5Schramm, P.E. Kaiser, Rom und Renovatio, TI. 1—2. Leipzig, 1929; Müller- Mertens, E. Das Zeitalter der Ottonen. Berlin, 1955.
6Schramm, P. E. Kaiser, Rom und Renovatio. Darmstadt, 1957, p. 91.
7Lactantius. De mortibus persecutorum. — In: Migne, J. P. Patrologiae Latina, t. 7, col. 256.
8Marcellinus, Am. Rerum gestarum libri qui supersunl. Ed. J. C. Rolfe, II, 1939, XXXI, 6, 7.
9Migne, J. P. t. 22, col. 1057.
10Orientus, episcopus Gallus Commonitorium lib. II. — In: Migne, J. P. Parologiae Latina, t. 61, col. 165.
11FIodoard. Historia Remensis ecclesiae. — MGH, Scriptores, 13, p. 419.
12Цит. по Винoгpадoв, П. Происхождение феодальных отношений в лангобардской Италии. СПб., 1880, с. 107.
13Sancti Gregorii papae I Opera omnia. T. 2. Paris, 1865, col. 1009—1011.
14Migne, J. P. Patrologiae Latina, t. 22, col. 1057.
15Augustin. De civitate Dei, V. 23.
16Orosius, P. Historiarum adversus paganos liber VII, VIII, 37, 3.
17Zosimus, comes et exadvocatus fisci. Nistoria nova. Leipzig, 1887, v. 26.
18Hаlоun, G. Zur Uetsi-Frage. — In: Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft, 1937, p. 306.
19Mailla, J. A. M. Histoire generale de la Chine ou annales de cet empire traduites du Toung-Kien-Kang-Mou, père Joseph-Anne-Marie de Moriac de Mailla. T. 4. Paris, 1785, p. 258.
20Dоrоstоrеnsi, A. De Ulfïla episcopo Gothorum. — In: G. Waitz. Leben des Ulfilis. Hannover, 1840, p. 20.
21Iordan. Getica (De origine actibusque Getarum). — MGH AA V, I 267.
22Migne, J. P. Partologiae Latina, t. 16, col. 112.
23Socrates. Ecclesiastica Historia. — In: Migne, J. P. PGr., t. 67, col. 27;Sozomenos. Ecclesiastica Historia. — In: Migne, J. P. PGr., t. 67, col. 30.
24Socrates. Op. cit., col. 33.
25Orоsius, P. Historiarum adversus paganos, р. 32.

 

X

Right Click

No right click