Османска държава

Османската империя 1300 - 1481

Посещения: 19353

 

КОЛИН ИМБЪР

 

ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

1300 - 1481 г.

 

Научна редакция: Хр. Матанов, Евг. Радушев

Превод: Катерина Георгиева

 Ottoman empire.svg

Териториална експанзия на Османската империя.

Автор: André Koehne Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Благодаря на предишните и настоящите преводачи и издатели на текстовете, които използвах за написването на тази история. Благодаря също на учените, на чиито трудове често разчитах. Бих искал специално да посоча новаторските и в същото време изчерпателни работи на Халил Иналджък за османския петнадесети век и съчиненията на Елизабет Захариаду, Джордж Т. Денис и Виктор Менаж. Те съчетават педантичната точност с широко историческо въображение - мога само да им завиждам, но не и да се меря с тях. На Виктор Менаж съм задължен за публикуваните изследвания, без които не е възможно и да се мисли за написването на ранната история на Османската империя, и наред с това - че ми позволи да използвам някои негови неиздадени материали. Признателен съм му също за твърде насърчителните забележки, когато бях склонен да изоставя проекта. Благодаря още на Бил Брайс за помощта по отношение на картите; на Тереза Паскевиц, Гордън Нийл, Хари Лeсър и Филип Александър - за превода на гръцките текстове в множеството случаи, когато слабите ми познания по езика се оказваха недостатъчни, и на Розмари Морис, която ми разкри тайнствените византинизми на тези извори. И на други - преди всичко, на съпругата ми - за куража. Особено ценни и приятни за мене бяха ласкавите коментари на Джулия Аштиани върху ръкописа и най-вече нейните думи „всички герои тук, без изключение, са съвършено отвратителни“. Това ме убеди, че съм обрисувал точно политиката през Късното Средновековие.

К. Имбър


УВОД1

 

Тази книга проследява османската история от създаването на империята в самото начало на четиринадесетото столетие до смъртта на султан Мехмед II през 1481 г. Може би европейските учени ще приемат за старомодно подчертано неаналитичното съсредоточаване върху „владетели, битки и дати", но този несложен подход е съвсем преднамерен. Безпристрастните разкази за ранната османска история са рядкост и, за разлика от същия отрязък от западноевропейската история, периодът няма категорично установена хронология. Ето защо аз опитах да направя последователно изложение на събитията, без което не е възможна аналитична дискусия.

Запознатите само с далеч по-добре известното развитие на Западна Европа биха се учудили, че няма единодушие дори за реда на събитията. Основната причина за тази липса е оскъдността на собствено османския изворов материал от времето преди последните две десетилетия на XV в. Почти нищо не е оцеляло от XIV в. - няма исторически наративи, а безспорно оригиналните османски документи са малко. Единственото османско „историческо" съчинение от това столетие, достигнало в цялост до наши дни, е История на османските владетели - поетична творба на Ахмеди2, вероятно от деветдесетте години на XIV в. Историята е част от дълга поема, посветена на един османски принц, в която липсват дати и чийто характер е по-скоро поучителен, отколкото аналитичен. Като описва победите на султаните и покровителството им над учени и администратори, Ахмеди подчертава богоугодната им борба за тържеството на исляма и щедростта им. Друго „историческо" произведение, за което се предполага, че е от същото десетилетие, е Дела за пример на Османите от Яхши Факъх. Дела за пример са познати днес заради включването на отделни пасажи от съчинението в История на Османската династия на Ашъкпашазаде - хроника, завършена през 1484 г3. Ашъкпашазаде (род. 1400 г.) и останалите османски историографи от края на петнадесетото столетие несъмнено са ползвали и други материали от XIV в., чието авторство не може да се установи, освен в случая с Яхши Факъх. Сведенията, които със сигурност датират от XIV в., сами по себе си не са летописни. Те принадлежат на популярния епически и нравоучителен жанр, на устната, а не на писмената традиция и в тях няма и намек за точност. Този скромен по обем документален и наративен материал се допълва от няколко монети и надписи от XIV в. и очевидно не е достатъчен за изграждането на цялостна хронология на епохата.

Традицията за създаване на османски династически хроники започва непосредствено след периода, обхванат от настоящата книга. Най-ранната история, написана от Шюкрюллах ок. 1460 г., напомня Историята на Ахмеди - тя също е част от по-голямо произведение, в случая Световна история и представлява панегиричен разказ за османските султани. Една кратка хроника в стихове от Енвери (завършена през 1464— 1465 г.) и представена пред великия везир Махмуд паша (поч. 1474 г.), е елемент от друга Световна история, но за разлика от споменатите творби посочва кога са станали описаните събития. Точността и честотата на датировката нарастват от 1390 г. насетне. Обяснението за това е, че Енвери основава разказа си за случилото се след тази година главно на сведенията, който открива в един Исторически календар.

Тези календари (таквим), най-ранният от които е от 1421 г., са първата и най-опростената форма на османските анали. Те описват по години кампаниите, завоеванията и други събития, свързани с владетелския дом, и отбелязват природните бедствия - чуми, земетресения и други подобни. Авторите от XV в. използват календарите като допълнение към изворите, с които разполагат. Така Историята на Орудж4 (ок. 1500 г.) и съвременната й Анонимна хроника в частта си за събитията след 1422 г. представляват просто копия на календарите с откъслечни добавки от други източници. Историческите календари не са толкова полезни, колкото могат да се сторят на пръв поглед. Първоначално те са дело на придворните астролози, които в края на всяка мюсюлманска година преписват предходния календар и добавят случилото се през изминалите месеци. Методът за датиране, ползван от астролозите, поражда неточности - вместо да посочат годината на събитието, те отбелязват колко време е изтекло от него и при подновяването на календара всяка дата се преизчислява. Очевидно това е действие, при което стават грешки. Използването на тези таквими от хронистите налага повторно пресмятане на точната година. Явно те са изключително несигурна база за изработването на хронология5.

Турските автори, които след осемдесетте години на XV в. започват да пишат истории на Османската династия, вече не разполагат единствено с тези малко обещаващи източници. Те ползват и една хроника, която днес не е запазена. Тя вероятно е от първата четвърт на XV в. За съществуването й се съди от наличието на много общи сведения за времето до 1422 г., които откриваме в Анонимните хроники, у Ашъкпашазаде и Орудж. Този декламативен по форма материал стои далече от традицията на аналите. За годините след 1422 само Ашъкпашазаде не ползва Календарите, а описва някои от епизодите по памет. Това важи особено за събитията в края на тридесетте и през четиридесетте години на XV в., когато той е войник в Скопие. Вероятно животът му в тази среда е придал на хрониката му привкуса на популярен мюсюлмански милитаризъм. Разговорният стил и епизодичната форма на творбата са резултат от потребностите на авторовите братя по оръжие - целта на Ашъкпашазаде е да забавлява и да поучава, а не да пише точна и последователна история. Хрониката му е несигурен източник за установяването на дати, но лежи в основите на османската историография.

Ашъкпашазаде и една анонимна хроника, оцеляла в единствен ръкописен екземпляр, са най-важният източник на историка Нешри (поч. пр. 1520 г.). Той ги комбинира, изглажда несъответствията, добавя материал от един исторически календар и други текстове и създава хармоничен разказ за османската държава до 1485 г. Съчинението се превръща в класически извор за по-късните турски историци6. Но независимо от своята критичност и находчивост, нито Нешри, нито следващите автори съумяват да изградят хронологично точна история, възпрепятствани от естеството на източниците си.

Анонимните хроники и тези на Ашъкпашазаде, Орудж и Нешри са написани в края на XV в. Те представляват общи истории на Османската империя от създаването й до дните на съответния автор и ползват общ изворов материал, поради което формират обособена група7. Други две турски творби от същия век имат по-различен характер. Първата е Писание за верските битки на султан Мурад, син на Мехмед хан - разказ за кампаниите на Мурад II срещу кръстоносците през 1443 и 1444 г., кулминиращи в битките при Златишкия проход и Варна. Авторът е неизвестен, но явно е съвременник на събитията и твърде вероятно - член на Мурадовата канцелария. Той дава подробни описания на събитията, избягвайки много от реторическите и морализаторските клишета, характерни за жанра, посветен на османските свещени войни. Необичайно е, че авторът споменава значими събития извън османските граници - например събора във Флоренция през 1439 г. Втората творба от XV в., която попада извън основната група хроники, е История на Завоевателя от Турсун бей. Тя описва властването на Мехмед II (1451-1481 г.) и на неговия наследник Баязид II до 1488 г. Турсун бей заема високи постове в държавата, включително работи като секретар на великия везир Махмуд паша. Сам участник в много от описваните епизоди, Турсун създава един от най- важните източници за епохата на Мехмед II. В някои отношения обаче неговите пропуски и стилът му са не по-маловажни от съдържанието на творбата. Целта на Турсун бей е да покаже Мехмед като завоевател на света, по подобие на великия Тимур, и като забележителен борец за ислямската вяра. За да постигне този образ, авторът изоставя простонародния турски език на хрониките и възприема един бомбастичен персизиран стил на повествованието, вероятно подражавайки съзнателно на панегириците за Тимуровите победи. Освен това, за да изтъкне воинските добродетели на султана, Турсун почти не споменава за дипломацията и политиката му, с които като член на канцеларията е запознат от първа ръка, и които са съществено допълнение към кампаниите. Тъй като задачата на Турсун бей е да представи точно определен типаж, а не да пише история, не е изненада, че в работата му има хронологични пропуски, отделни грешки в годината или, по-често, в месеца на дадено събитие.

Османските историци от шестнадесети и следващите векове изглежда не са разполагали с по-достоверен материал от запазилото се до днес. Но едно произведение от самото начало на XVI в. се занимава с период, за който все още има живи свидетели. Това е седмият том от История на Османската династия от Кемалпашазаде (14697-1534 г.), описващ управлението на Мехмед II. Кемалпашазаде извлича голяма част от сведенията си от Нешри, Турсун и някои други автори, които не винаги могат да бъдат идентифицирани, като наред с тях явно ползва и разказите на непосредствени участници в определени събития. Пример за това са свидетелствата на един конник от войската, превзела Отранто през 1480 г. Възможно е този важен източник на Кемалпашазаде да се окаже Дауд паша - провинциален управител и, в годините между 1483 и 1487, велик везир. Подобни пасажи правят Историята на Кемалпашазаде особено интересна, но той е замъглил индивидуалността на своите източници чрез преразказване на техните думи в типичната за цялото произведение претрупана проза с поетични отклонения.

От изброените творби може да се създаде по-добра представа за петнадесетото, отколкото за предходното столетие. И при това тези литературни източници съвсем не са достатъчни. Същото важи и за архивните материали. От първите тридесет години на XV в. са запазени твърде малко документи. Броят им нараства за времето след 1430 г. и особено към края на периода, описан в тази книга. Все пак оцеляването на документите е рядко явление - каквото е и тяхното публикуване. Няма цялостни серии извори, даващи възможност за написването на история на османските институции и управление през този период и аз не съм и опитвал да сторя това.

Неизбежно е при тази недостатъчност на домашните извори всяко изследване на ранната османска история да зависи силно, а за XIV в. - почти изцяло, от чужди материали. По разбираеми причини византийските извори са най-съществени, тъй като султаните са факторът, определящ участта на Източната Римска империя през последния век и половина от нейното съществуване. Нещо повече, по това време византийското общество е къде по-просветено от османското. Ала тази висока ученост донякъде намалява стойността на византийските текстове като исторически извори. Най-ясен пример за това е очакването кореспонденцията на императора Мануил II (1391-1425 г.) и неговия министър Димитър Кидон да предложи единствен по рода си поглед към делата на Византия и нейните съседи. Действителността е друга - писмата представляват преди всичко образец на гръцката епистоларна реторика. Подобна привързаност към литературния блясък се наблюдава в по-голяма или по-малка степен в работите на повечето византийски хронисти. Независимо от това, те често са единствените източници за някои събития в османската история. Само в историята на Пахимер (ок. 1310 г.) се срещат актуални сведения за родоначалника на династията Осман. Всяко изложение за неговия син Орхан (13247-1362 г.) се опира главно на произведенията на Никифор Григора (ок. 1360 г.) и особено на Йоан Кантакузин (ок. 1370 г.), византийски император между 1347 и 1354 г. и тъст на султана. Понеже хрониките са византийски, а не османски, споменаването на турците в тях е периферно на основната им задача. Освен това посочените творби са последните големи исторически съчинения за времето до шестдесетте години на XV в., вече след гибелта на Византия.

През столетието между тези дати се появяват някои по-кратки византийски произведения. Може би най-важните от тях - поне от гледна точка на сведенията за османците - са един анонимен разказ за обсадата на Константинопол от Баязид I между 1394 и 1402 г.; описание от Йоан Канан на обсадата на византийската столица през 1422 г. и хрониката на Йоан Анагност8 за превземането на Солун през 1430 г. Първите два разказа изразяват благодарност към Божията майка за избавлението на Града и при четенето им трябва да се вземат предвид характерните за повечето византийски текстове верски условности. Приблизително съвременна на Йоан Анагност, но създадена извън пределите на Империята, е една гръцка хроника в стихове, за прослава на Карло Токо (поч. 1429 г.) - граф на Кефалония и деспот на Янина. Дарованието на автора се оказва недостатъчно за задачите на панегиричния стил и резултатът е една доста прозаична и забележително информативна история, с много подробности за отношенията на Токо с османците. По-добре от всяко друго произведение, тя хвърля светлина върху причините за превземането на Янина през 1430 г.

След падането на Константинопол (1453 г.) са създадени три гръкоезични истории, чиито автори преживяват последните дни на Византия. Това са Дука, Халкокондил и Сфранцес. Историята на Дука прекъсва внезапно през 1462 г., посред описанието на османската обсада на Митилене; Историята на Халкокондил е до 1463 г., а тази на Сфранцес продължава до 1477 г. Дука прекарва по-голямата част от живота си в служба при генуезките управители на Хиос и Лесбос и познава изтънко византийската и османската политика, дори се среща с Мехмед II и (почти сигурно) с Мехмедовия предшественик, Мурад II (1421-1451 г.). Дука е добре осведомен и за историята и политиката на бейлика Айдън, разположен в Мала Азия срещу остров Хиос. Близостта на автора до събитията между 1421 и 1462 г. придава на историята на Дука живост, за която допринася и отсъствието на изкуственост в изказа. Това не може да се каже за Халкокондил, целенасочено имитиращ Тукидид. Но затова пък Халкокондил и баща му са важни личности в Атина и някои от тамошните събития, а и в Пелопонес са описани по спомени. Разказите за сраженията при Златишкия проход и при Варна през 1443-1444 г., както и за втората Косовска битка през 1448 г. подсказват, че авторът е придружавал османската армия в тези експедиции. Третият автор от групата, Сфранцес, е на служба при последните византийски императори и е свидетел на падането на Константинопол. От столицата той бяга към гръцкото деспотство в Пелопонес, което напуска при нашествието на Мехмед II през 1460 г., за да се прехвърли в Корфу. Неговата хроника описва сбито и изчистено събитията главно след 1453 г., преживени от него самия или разказани му от видимо добре осведомени източници.

Съвременна на тези три произведения е още една гръкоезична история - на Критовул от Имброс. Нейната особеност е, че - макар и рожба на византийската литературна традиция - тя описва управлението на османския султан Мехмед II до 1467 г. Също като своя колега Турсун бей, Критовул се старае да създаде героичен образ на султана. Но докато Турсун възхвалява ислямския покорител на света, Критовул следва елинския модел на повествование. За разлика от литературните качества, историческите достойнства на произведението идат от отличното познаване на представените събития от автора или пък от персоналното му участие в тях. Особено полезни са сведенията за островите в северната част на Егейско море и за Пелопонес.

Тези повествования са повече или по-малко последователни, но не могат да бъдат използвани самостоятелно за изработването на хронология, тъй като авторите им - с изключение на Сфранцес - рядко посочват точни години. По отношение на датите, а и в някои други аспекти, произведението на Сфранцес се доближава до жанра на кратките хроники. Сред гръкоезичните извори тъкмо кратките хроники дават най-добрата хронологична информация. Донякъде те напомнят турските исторически календари по това, че са анонимни и обикновено се ограничават до лаконично описание на събитието и посочване на неговата година (често - на деня и месеца). Но гръцките кратки хроники са по-многобройни и, като цяло, с по-широк обхват от историческите календари. В тях често се разглеждат въпроси на местната история, оставащи обикновено встрани от темите на другите повествования. Независимо от някои неточности, кратките хроники са един от най-полезните извори за ранната османска история, особено за XIV и първата половина на XV в.

Славянските извори приличат на византийските по това, че са създадени от ортодоксални християни в опит преживяното по време на турското нашествие да бъде вместено в православния светоглед. Ала те са доста по-малобройни от гръцките текстове - вероятно заради степента на просветеност в съответните общества и различното количество изследвания и издания на изворите. Има няколко сръбски летописи, подобни на византийските хроники; славянските историографски съчинения са само две9. На първо място е Анонимната българска летопис. Тя обхваща събитията от 1296 г. до смъртта на султан Баязид I през 1403 г., а за следващите години предлага няколко кратки и неточни пасажа главно за османската гражданска война. Освен това хрониката включва отделни анахронични и объркани сведения за Византия и нейните императори, вероятно взети от гръцки източник, както и материали за самата България и Влашко10. По-полезно е Житието на сръбския деспот Стефан Лазаревич (поч. 1427 г.) от Константин Философ. Константин е родом от Кюстендил* и служи при Стефан. Той пише непосредствено след смъртта на своя патрон. За историка-османист Житието е интересно, доколкото се занимава не само с жизнения път на деспота, но и с обърканите събития на османската гражданска война. Това, което Константин не предлага, са дати. Хронологията на неговия разказ трябва да се пресъздаде по други източници11.

Изброените турски, гръцки и славянски извори произхождат от области, които през 1481 г. са в границите на османската държава. Сведения за империята има и в други съчинения - мюсюлмански и западноевропейски - създадени извън нейните предели. Достъпният европейски материал е много по-обилен от ислямския, но е възможно дисбалансът просто да отразява състоянието на проучванията в тези две области.

Най-ранният нетурски ислямски източник е Книга за пътешествията на Ибн Батута, която съдържа кратко и съмнително описание на Османския бейлик в началото на тридесетте години на XIV в. Освен нея сред най-ранните мюсюлмански извори се нарежда персийската Празник и битка на Азиз бен Ардашир12. Тя е създадена в края на XIV в. в чест на владетеля на Сивас, Бурханеддин (поч. 1398 г.). Действието в хрониката се развива в Мала Азия и така тя се превръща и в източник за управлението на османския султан Баязид I, съвременник и противник на Бурханеддин. Малко по-късно от Празник и битка е написана Книга за победата на Низамеддин Шами, също персийска. Тя е посветена на Тимуровите завоевания и включва дълъг пасаж за победата над Баязид през 1402 г. и последвалата я кампания в Анатолия. За тези събития се говори още в Превратностите на съдбата на Тимур от Ибн Арабшах, пленен от монголския завоевател през 1401 г. в Дамаск. Превратностите са на арабски и, обратно на Книга за победата, изразяват крайно негативно отношение към Тимур. Независимо от тази разлика, двете съчинения принадлежат към една реторическа традиция. В същия жанр е Книга за династията на Диарбекир - персийска история на династията Аккоюнлу от Абу Бакр от Техеран. Той описва управлението на Узун Хасан (поч. 1478 г.), но дава и сведения за Мехмед II - негов съперник в борбата за господство над Мала Азия.

Тези хроники не представляват просто повествование - те ползват лексиката и формулите на панегиричната поезия и в зависимост от тях подреждат описваните събития. Владетелят е герой - и в празник, и в сражение, както е озаглавена историята на Азиз бен Ардашир. Справедливата му ръка въздава разцвет на неговите поданици и разруха за враговете, в своята щедрост управникът издига и премахва когото пожелае и т.н. В ярък контраст с творбите в духа на персийската традиция са арабските хроники от мамелюшки Египет. Три от тях ни дават сведения за османците: на Ибн Хаджар ал-Аскалани за периода до 1446 г.; на Ибн Тагриберди - до 1469 г. и на Ибн Ияс, която вече обхваща следващите години. Тези анали включват кратко описание на важните според разбиранията на времето дела, списъци на починали личности и други данни, обикновено подредени в хронологичен порядък. Това ги поставя сред най-сигурните извори за последователността на събитията, обаче твърде малко от тяхното съдържание се отнася до Османската империя.

По-многобройни са европейските източници, от които може би най-важни са документите от венецианските архиви. От средата на XIV в. насетне, когато Османската империя започва да става опасна за венецианските колонии и за търговията в Леванта, нараства потребността от точна информация за новата заплаха. Щастливо стечение на обстоятелствата осигурява съхраняването и достъпа до тези сведения. Централизираният характер на венецианската власт е причина нейните представители на изток да отпращат много въпроси за разрешаване в метрополията. В резултат правителствените архиви дават отлична картина на отношенията между Републиката и Османската империя. Материалите са прекрасно съхранени, като повечето съществени текстове са частично или изцяло издадени. Документите от Дубровник (Рагуза) могат да се окажат също толкова важни, тъй като градът търгува главно в чертите на султановата държава. Досега малко изследователи са се трудили в тази област, а техните съчинения не са лесно достъпни. Архивите на Флоренция и Генуа също съхраняват материали от значение за османската история.

Западневропейската историопис съдържа сведения за османците, но те са твърде откъслечни и понякога хвърлят повече светлина върху апокалиптичната умствена нагласа на своите създатели, отколкото върху описваните събития. Пример за такава склонност на авторите дава хрониката на анонимен френски монах от Сен Дени от началото на XV в., която разказва за разгрома на Никополския кръстоносен поход през 1396 г.13  Целта на хрониста не е да пресъздаде реалистично събитието, макар че модерните историци изглежда си мислят точно това, а да представи победоносния Турчин, Баязид I, като инструмент на Божия гняв, стоварил се върху кръстоносците заради тяхната греховност и непокорство пред духовенството. Този опит за разполагане на турците в християнската схема е типичен за западните текстове.

Не всички европейски автори са толкова ловки при адаптирането на данните за османците към съответния богословски и литературен модел. Някои съчинения съдържат пасажи, очевидно пресъздадени от участници в събитията, без особени стилистични или морализаторски намеси. Казаното се отнася с голяма сила до онези дялове в хрониката на флорентинеца Матео Вилани (края на шестдесетте години на XIV в.), които засягат османците, както и описанията на Косовската битка (1389 г.) и битката при р. Арджеш (1395 г.) в една анонимна флорентинска хроника от около 1410 г. Неочаквано, но най- ярките редове в този смисъл се четат в Древните хроники на Англия, една бургундска история съставена от Жан дьо Ваврен през XV в. В нея се описват действията на християнския флот в Босфора по време на Варненския кръстоносен поход (1444 г.) и експедицията на същите кораби по р. Дунав на следната година. Жан дьо Ваврен черпи сведенията от своя племенник, Валеран дьо Ваврен, капитан на бургундската ескадра, чийто разказ придава на хрониката изумителна непосредственост.

Същото усещане за близост до събитията носят две венециански истории, посветени специално на турците и нареждащи се сред най-важните извори за управлението на Мехмед II след 1460 г. Първата е за войната срещу турците на Доменико Малипиеро - най-изчерпателният разказ за османо-венецианската война от 1463-1469 г. Малипиеро има достъп до правителствените архиви и до кореспонденцията на личности, участвали във въоръжените действия, които той често цитира изцяло в контекста на хронологичното повествование. Второто съчинение е анонимната Турска история, компилирана в началото на XVI в. чрез обединяване на откъси от хроники и други текстове със свидетелства на участници в събитията. Един от тях, чието име стои на титулната страница, е Джовани-Мария Анджолело. Той е служил в армията на Мехмед II, изглежда като еничар. Често - вероятно погрешно - цялото произведение се приписва на него. Тъй или иначе, свидетелствата на Анджолело и другите участници правят Турската история твърде живописна и интересна.

Освен като части от хроники, някои спомени са запазени под формата на отделни съчинения. Най-ранното от тях е на бавареца Йохан Шилтбергер, пленен от турците в Никополската битка и служил в редиците на Баязидовата армия до разгрома й при Анкара през 1402 г. След тридесет години, през които се появяват някои пропуски в паметта му, Шилтбергер разказва за своето пленничество. В книгата са вплетени популярни мотиви, така че тя често прилича повече на приказка. Друг пленник, който записва своите спомени, е сърбинът Константин Михайлович. Той е заловен при превземането на Ново Бърдо от османската войска през 1455 г. и се сражава в нейните редове до 1463 г., когато попада в унгарски ръце. Подобно на Шилтбергер Константин пише дълги години след събитията. Целта му е да даде напътствия на бъдещите кръстоносци. Независимо от тази си задача, спомените на Михайлович, особено за кампаниите, в които сам участва, съдържат ярки и интересни моменти. Битката с турците при Варна от Михел Бехайм е немска балада за Варненския поход (1444 г.), основана на свидетелствата на кръстоносеца Ханс Маугест, който след сражението престоява в османски плен петнадесет години. Въпреки че разказът е предаден в стихове, баладата съхранява духът на историята, разказвана неведнъж от ветерана в някоя пивница. Запазени са и ред други спомени, записани само няколко месеца след събитията. Това са разкази за падането на Константинопол. Единственият грък, оставил описание от първа ръка, при това - твърде кратко, е Сфранцес. Другите спомени са на чужденци. От тях най-обемист е Дневникът на венецианеца Николо Барбаро - изглежда, печатна версия на записките, водени от него по време на обсадата. По-кратък, но не по-малко красноречив, е докладът на флорентинския търговец Джакомо Тедалди. Накрая, запазени са разказът за обсадата на латинския архиепископ на Хиос, Леонардо, изпратен на папа Николай V, писмата на Изидор Киевски до папата и на други лица по същия проблем. Изидор е по-умел в реториката и кореспонденцията му е по-изтънчена, но по-малко информативна от тази на Леонардо.

Пътеписите са друга форма на личните спомени. Най-ранно е описанието, оставено от арагонския посланик Руи Гонсалес де Клавихо, за пътуването му до двора на Тимур в Самарканд, преминало през Галиполи, Константинопол и Мала Азия. Де Клавихо представя сбито, но доста обективно османските владения веднага след нашествието на Тимур през 1402-1403 г. Следва Задморско пътешествие от Бертрандон дьо ла Брокиер. Този автор описва пътя си от Сирия през османските земи и Мала Азия и Европа в началото на тридесетте години на XV. Дьо ла Брокиер възнамерява да състави итинерарий за кръстоносци, но независимо от плана си отбягва религиозните страсти и прави трезво и точно описание на пътешествието, което включва и среща със султан Мурад II. Задморското пътешествие дава и единственото описание (освен няколкото думи в писмо на Кириак от Анкона) на османския палат в Одрин. Пътешествията на венецианеца Йосафат Барбаро също са важни - разказват за една неуспяла експедиция, водена от автора, чиято цел била да снабди Узун Хасан с артилерия за войната му срещу султана през 1473 г.

Възстановяването на османската история с помощта на тези извори и на някои други, главно неархивни източници, ни среща с трудности. На първо място това е разнороден и фрагментарен плод на няколко литературни традиции, между които няма кохерентност - твърде крехка е такава база за създаване на балансирано и точно историческо повествование. За мнозина от авторите стриктното придържане към литературния модел е по-важно от достоверното предаване на фактите. Друг проблем са имената. Отлична илюстрация на това затруднение са византийските извори - в тях „турци" се срещат рядко, но в подражание на класическите образци пък се говори за „перси" и „варвари". На трето място, авторите представят различни идеологически и религиозни общности и често изопачават, премълчават или смесват събитията в съответствие с предпоставените си схващания. Както Монахът от Сен Дени измисля разказа за греховете на кръстоносците в обяснение на загубата им при Никопол, така османските хронисти описват Баязидовия разгром през 1402 г. като наказание свише за това, че султанът е изоставил ислямските добродетели, а не забравят да добавят, че неговата съпруга-християнка въвела пиенето на вино във владетелския дом. Рядко наративните извори за османската история могат да се приемат като описание на действително случилото се.

Понякога изследванията водят до повторно объркване. Има ярки трудове по османистика, византинистика, балканска и венецианска история, но не всички учени, изкушени в тази сфера, съзнават точно природата на своите извори и приемат литературната измислица за исторически факт. Случва се например някои изследователи да възприемат най-буквално „персите" от византийските хроники. Също така не всички съвременни историци оценяват елемента на идеология в текстовете. Това се отнася главно до западноевропейските учени, чиито трудове засягат Османската империя. Често те, съзнателно или не, споделят кръстоносните възгледи на средновековните си предци и са склонни да разглеждат обекта на своите изследвания като безредна маса зло в конфликт с героично-мъченическия християнски свят. Този подход не води само до изкривяване и опростяване. Той може да породи и умишлени фалшификации. Така нито един съвременен историк не заявява недвусмислено, че генуезците са тези, които транспортират османските войски през Босфора през 1444 г. и предоставят част от артилерията за техния сблъсък с кръстоносците, при все че е налице свидетелството на дьо Ваврен. Това не е единственият случай, когато християни се съюзяват с османците срещу други християни, но за подобни връзки рядко може да се прочете в съчиненията на модерните западни изследователи - вероятно защото тези отношения пропукват познатото уютно схващане за „кръстоносния поход срещу Турчина". Опростяването и деформацията се явяват в работите на учени, които ползват предимно ортодоксални или предимно мюсюлмански извори и приемат безкритично техните верски предубеждения.

Допълнителна неяснота внася налагането на идеологии от XX в. върху историята на XIV-XV в. Това се отнася преди всичко до историците-националисти от държавите-наследнички на Османската империя. Съвременните автори от Турция пък са тези, които, въпреки антиосманизма на някои ранни турски националисти, се идентифицират най-плътно с османците. Част от тях смятат създаването на империята за свое собствено национално достижение. И обратно - важна съставка на национализмите в модерните страни в Югоизточна Европа и Арабския свят е приемането на османската власт за „турско робство". То унищожило средновековното величие на балканската и арабската държавност, възродена чрез националните борби през XIX и XX в. Работите на югоизточноевропейските и арабските историци отразяват в известна степен това разбиране, което пък е огледален образ на турския национализъм и естествено продължение на идеите на кръстоносните историци.

Но изследователят, който оказва най-голямо влияние върху днешните възгледи за Османската империя в ранния и период, е Пол Витек. В поредица статии, писани главно в края на тридесетте години на XX в., той формулира идеята за „газийската държава", посветила се на непрестанна борба срещу християнството и осъдена на крах в момента, в който изоставя този си идеал. Тезата на Витек изглежда дължи феноменалния си успех на това, че допада на всички. Турските националисти виждат в неговите бойци за вярата въплъщение на тюрко-мюсюлманския героизъм, а другите националисти и „историците-кръстоносци" ги разглеждат като еманация на „турското робство" или „турската заплаха". Разбира се, османските султани, подобно на всички ислямски владетели, изграждат образа на воини за вярата като един от начините да легитимират своето управление пред поданиците си от мюсюлманско изповедание. Но само това обстоятелство е допирна точка между теорията за „газийската държава" и историческата действителност. Взирането във Витековите произведения би разкрило просто едно ексцентрично и остроумно прилагане на принципите на романтичния австро-немски национализъм към Османската империя. Витек смята, че нейното разположение на „границата" между ислямския и християнския свят предопределя идеологията й на Свещена война и че тази идеология на свой ред обуславя съдбата на държавата. Той вярва, че Баязид I е разгромен при Анкара, защото е обърнал гръб на газавата, а Османската империя загива през 1918 г. заради съюза с изконните си врагове, католическите Хабсбурги. Според Витек външните влияния, в османския случай - латинските, водят до културна развала и политически бедствия. По неговата теория тюркските племена изиграват жизненоважна историческа роля - те вливат нужната чиста тюркска кръв в една расово смесена държава. Най-сетне, Витек таи романтичното разбиране за някаква централноанатолийска сърцевинна зона, от която османците черпят „турски" и „газийски" дух. Теорията му произлиза от убеждението, че чистотата на идеологията, културата и кръвта е предпоставка за успешна държавност14  и е приемлива само за онези, които споделят подобно разбиране. Въпреки това трудовете на Витек са смятани за авторитетни. Може да се проследи втъкаването им дори в марксистките теории за османската история. Резултатът е идеологически „вещерски котел".

Ранната османска история е объркваща и за специалиста, тъй и за неспециалиста поради огромното лингвистично и културно разнообразие на изворите, а и поради факта, че тази област на науката си остава бойно поле на отделните национални и верски подходи. Опитах да намаля неяснотите на първо място чрез изграждането на хронология, за която в никой случай не твърдя, че е категорична. На второ място - чрез опростяване на описанието: третирах османската история като история на една династия, а не на множеството етноконфесионални или национални групи в империята. Това е едностранчив подход, но смятам, че династическите импулси за разрастване и самозащита са най-могъщите политически процеси в Югоизточна Европа и Мала Азия през тази епоха.

 

1За изданията и преводите на посочените в увода и следващите глави съчинения вж. по-долу, Библиография: Извори.
2За Ахмеди (1334-1412 г.) вж. Tunca KORTANTAMER, Leben und Weltbild des altosmanischen Dichters Ahmedi, Freiburg (1973).
3За идентификация на текстовете, приписвани на Яхши Факъх вж. V. L. MENAGE, „The Menaqib of Yakhshi Faqih“, Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XXVI (1963)
4За тази хроника и нейния автор вж. V. L. MENAGE, „On the recensions of Uruj's History of the Ottomans", Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XXX (1967); I. BELDICEANU-STEINHER, „Un legs pieux du chroniqueur Uruj", Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XXXIII (1970).
5Описаният в този параграф процес е анализиран подробно в V.L. MENAGE, „The 'Annals of Murad II'", Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XXXIX (1976).
6Вж. V.L. MENAGE, Neshri's History of the Ottomans, London (1964).
7За общ преглед на ранната османска историография вж. Н. ÌNALCIK, „The Rise of Ottoman Historiografy" è V.L.MENAGE, „The Beginnings of Ottoman Historiography". - In: B. LEWIS, P. M. HOLT (eds.), Historians of the Middle East, London (1962).
8За Анагност вж. Speros VRYONIS, „The conquest of Thessaloniki in 1430". In: A.A.M.BRYER, Heath LOWRY (eds.), Continuity and Change in Late Byzantine and Early Ottoman Society, Birmingham and Dumbarton Oaks (1986).
9Освен спомените на Константин Михайлович. За тях вж. по-долу.
10Вж. С. JIRECEK „Zur Würdigung der neuentdeckten Bulgarischen Chronik", Archiv für Slavische Philologie, XIV (1892).
*Подобно мнение не се приема в по-новите изследвания. Вж. К. Куев, Г. Петков, Събрани съчинения на Константин Костенечки. Изследване и текст. С., 1986, с. 11 - 15. Бел. ред.
11Вж. S. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevic's von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slaviche Philologie, XVIII (1896).
12Вж. H.H. GIESECKE, Das Werk des Aziz b. Ardasir Astarabadi, Leipzig (1940).
13L. BELLAGUET (ed.), Chronique du Religieux de St. Denys, Paris (1839- 1852).
14Витек никъде не излага в прав текст този възглед, но той проличава при анализ на неговите съчинения, особено на Тhе Rise of the Ottoman Empire, Royal Asiatic Society Monographs, London (1938); „Deux chapitres de l'histoire des Turcs de Roum" (1936); „De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople" (1938); „Le role des tribus turques dans l'Empire Ottoman" (1952). Последните три статии са препечатани в: P. Wittek (ed. V.L.Menage), La Formation de l'Empire Ottoman, Variorum Reprints, London (1982). За анализ на витековата историческа теория вж. Colin Imber, "Paul Wittek's 'De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople'", Osmanli Araçtirmalan, V (1986).

 


 

ГЛАВА I

 

Раждането на Османската империя. Осман, Орхан и Мурад I

(1071-1389 г.)

 

Раждането

 

През XIV-XV в. Османската империя се превръща във велика сила. Нейният възход е едно от най-значимите събития на Късното Средновековие. Въпреки това генезисът му остава напълно неясен. В началото на XVI в. османските историци вече са изработили подробен разказ за основоположниците на династията и държавата, но той представлява само сливане на митовете, възникнали през предходния век, за да легитимират и обяснят османската власт1. Очевидно реалните обстоятелства около нейното установяване са се сторили твърде несъществени на пишещите съвременници и те са ги оставили неотбелязани. Ясно е само, че Османската империя води началото си от едно от множеството тюрко-мюсюлмански княжества, възникнали в Западна Мала Азия в края на XIII в., и че несекващата политическа фрагментация там и на Балканския полуостров създава условия, които благоприятстват издигането на една единствена сила, която да доминира над тези земи.

Важно значение за създаването на такъв политически модел в бъдещите османски владения има Четвъртият кръстоносен поход, завършил с превземането на Константинопол вместо на Йерусалим. След като поставят латински император във византийската столица, водачите на похода поделят гръцката територия между представители на западните фамилии. Много от тези латински държавици се запазват и след 1261 г., когато Михаил VIII Палеолог отвоюва Константинопол. По това време във византийски ръце са и части от Пелопонес, Тракия, Македония и Тесалия. Латински владения са Ахейското княжество в Северен Пелопонес, чийто съсед е гръцкото деспотство Мистра; Атинското херцогство; графството Салона е западно от Атина, а северно от него е маркизатът Бодоница. Като последица от Четвъртия кръстоносен поход Венеция получава остров Негропонте (Евбея), Метони и Корони в Южен Пелопонес и колонии на Цикладските острови. По-късно, през XIV в., събитията пораждат подобен калейдоскоп от княжества в Западна и Централна Гърция, Албания и северните части на Балканския полуостров. Най-важното от тези събития е въздигането на Сръбското царство на Стефан Душан (поч. 1355 г.). То обхваща Сърбия и голяма част от Македония, Тесалия, Албания и Епир. Но политическото единство на тези земи не надживява своя създател. След смъртта на цар Стефан наследниците му, сред които са Вълкашин и Углеша - господари на Прилеп и Охрид, Сяр и Мелник, раздробяват на княжества територията на царството. Същото се случва в българските земи между Стара планина и р. Дунав: след смъртта на цар Иван Александър през 1371 г., държавата е поделена между неговите синове, Иван Срацимир и Иван Шишман, с центрове във Видин и Търново. В североизточните български предели Добротица е независим владетел. През това столетие се засилва и търговското и колониалното съперничество между Венеция и Генуа. Генуезките фамилии овладяват островите Хиос (1304 г.) и Лесбос (1355 г.), а през 1388 г. Венеция се сдобива с пелопонеските крепости Аргос и Навплион. Това е политическият пейзаж, с който се сблъскват османците след 1354 г.2, когато започват бавно да овладяват Балканския полуостров.

Османското княжество възниква в Мала Азия около петдесет години по-рано и е една от многобройните държавици, появили се там през втората половина на XIII в. Оформянето му като тюркска и мюсюлманска държава се дължи на победата на селджукския султан Алпарслан над византийския император Роман IV Диоген в битката при Манцикерт през 1071 г. Тя до голяма степен предопределя рухването на властта на Константинопол над Източна и Централна Анатолия и заместването й с господството на мюсюлманска династия, станала известна като „Румски Селджуци". Те донасят в Мала Азия религията, юридическите и административните практики на ислямския свят, възприети по-късно и от османците. Победата при Манцикерт улеснява мигрирането на тюркските племена, които изглежда се придвижват в западна посока от Централна Азия след селджукските войски. За тюрките вероятно близостта на летните пасища в планинските райони на Анатолия до топлите през зимата райони на Северна Сирия, е удобна за техния пасторален бит. Прииждането на големи маси от тези номади в края на XI и през XII в. радикално променя етническия, религиозния и езиковия състав на Мала Азия3. От малкото запазени материали може да се съди, че персийският и арабският са административните и литературните езици в Румския султанат. Но в края на XIII в. анатолийските династии, в това число и османската, се издигат от тюркоезичното население и от него привличат първите си следовници. Поради тази причина турският език доминира в Османската империя и се разпространява на Балканския полуостров в хода на неговото завладяване. А административната структура на империята произлиза от селджукската, която на свой ред се корени в традициите на мюсюлманската държавност в иранския и арабския свят.

Политическото разпокъсване на Анатолия позволява на османците да създадат независимо княжество и след време да се превърнат в господстваща сила. Аналогичен процес започва по-късно и в Югоизточна Европа. Четвъртият кръстоносен поход не засяга византийските владения в Мала Азия. Всъщност преместването на византийските императори от Константинопол в Никея през 1204 г. по-скоро укрепва властта им над земите между крайбрежието на Егейско море и Централноанатолийското плато. Централна, Северна и Южна Мала Азия са в ръцете на селджукските султани, чиято столица е Коня. Това равновесие се нарушава от две събития в средата на XIII в. През 1243 г. монголите нахлуват в Анатолия и разгромяват армията на румския султан при Кьоседаг, северно от Сивас. Две десетилетия след тази дата те вече са наложили властта си над почти целия мюсюлмански свят източно от Сирия. След разгрома си селджуците стават васали на Илханите - монголска династия в Иран. Изглежда, първите три десетилетия на монголското управление донасят добруване и политическа стабилност в Анатолия. Но през последната четвърт на XIII и първата четвърт на XIV в. Илханите и селджукските им васали започват да губят реалния контрол над Централна Мала Азия, където се издигат множество независими владетели. Най-мощни от тях са династиите на Караман и Еретна. В началото на четиринадесетото столетие Караманидите се настаняват в старата селджукска столица Коня и оттам управляват по-голямата част от Централна и Южна Анатолия, а фамилията Еретна налага властта си в земите между Сивас и Анкара.

Монголските победи при Манцикерт нямат никакво отражение върху Западна Мала Азия. Събитието, което довежда до загубата на византийския контрол тук, е прогонването на латинците от Константинопол през 1261 г. и възстановяването му като столица на Източната Римска империя. Василевсите се съсредоточават върху защитата на западните си провинции и загърбват източната граница на държавата. Това позволява на централноанатолийските тюрки да нахлуят - или, по-скоро просто да мигрират на запад. Така в началото на XIV в. върху земите, които до 1261 г. са били византийски, се появяват многобройни тюркски княжества. Според Никифор Григора (XIV в.) гръцкото население се стича зад стените на градовете или бяга в Тракия. Но Григора и другите съвременни автори не са в състояние да обяснят задоволително процеса, довел до изместването на византийската власт от тюркската. Ясни са само имената на новите династии и приблизителното разположение на държавиците им. Княжеството Теке е на средиземноморското крайбрежие около Анталия; Ментеше се намира в най-южния край на малоазийския егейски бряг; северно от Ментеше е Айдън. Във вътрешността, между Теке на юг и Айдън на запад, е Хамид с главен град Испарта. Сарухан със столица Маниса е северно от Айдън. Северен съсед на Сарухан, в посока към Дарданелите, е княжеството Кареси. По-навътре е Гермиян с център Кютахия. Земите между Анкара и р. Сакария са в ръцете на фамилия, която гръцките хронисти наричат „синовете на Амуриос". Малкото останала византийска теитория в Северозападна Анатолия, около градовете Пруса (Бурса), Никея (Изник) и Никомидия (Измит), граничи с княжеството на Осман - владетелят, който дава името на османската династия4.

 

ОСМАН

 

Според османските хронисти, той е син на Ертогрул и е първият независим владетел от Ертогруловия род. Запазена е една монета с надпис „Отсечена от Осман, син на Ертогрул"5. Ако е оригинална, тя потвърждава традицията, според която собственото монетосечене е един от задължителните символи на суверенитета в ислямския свят.

Хрониката на Пахимер е другият съвременен извор за Осман. Но Пахимер пише за години, в които „тревоги от всички страни объркваха [византийския] император", и на места съчинението му е толкова объркано, колкото и епохата. Той разказва как османовите части изненадват и разпръсват една византийска войска, водена от Музалон, и как този успех окуражава турците „от земите около Меандър" и войниците на Амуриос от Пафлагония6  да се присъединят към тях. С увеличената по този начин армия Осман разгромява Музалон при Никомидия около 1302 г. В друг пасаж Пахимер пише, че по някое време след тази победа, Осман превзема укрепения византийски град Белакома (Биледжик) в долината на р. Сакария и загатва, че тогава падат и други крепости. Тях Осман използва за складове на заграбеното. В История на Османските владетели Ахмеди сочи като завоевания на емира крепостите Биледжик, Инегьол и Кьопрюхисар. Календарите от 1444-1445 и следващата година добавят Ярхисар и Йенишехир. Изброените крепости са разположени по р. Сакария и нейния приток Гьоксу и формират ядрото на бейлика. Най-ранният (1324 г.) оцелял османски документ, чиято автентичност не буди съмнение, посочва, че Орхан, приемникът на Осман, дарява на един дервишки орден земи в Мекедже на р. Сакария7. Следователно, през второто десетилетие на XIV в. османците имат пълен контрол върху земята и приходите поне в тази част от долината на р. Сакария.

Пахимер и по-късните автори създават впечатлението, че в началото османците не напредват чрез редовни кампании и обсади. Първите им удари са срещу провинциални селища. След 1302 г. земите около Никомидия са „подложени на некоординирани нападения от разни посоки, повечето от хората намираха лесна плячка там, за страшно нещастие на всеки, който опитваше да ги спре...Някои от местните жители биваха пленени, други - изклани, а някои дори минаваха на противниковата страна", пише Пахимер. Укрепените градове могли да устоят на нашествениците много по-дълго. Осман опитва да нанесе решителен удар срещу Никея - „изкореняваше лозята, съсипваше посевите и накрая щурмува цитаделата" - но без успех. Той не съумява да превземе и Бруса. Все пак при загубата на околностите, падането на градовете след време е неизбежно. Пахимер описва тежкото положение на Пеге на южния бряг на Мраморно море. Там „околното население беше затворено в града. Тези, които избягнаха меча, страдаха от глад, а лошите условия доведоха до чумна епидемия". В края на дните си Осман изглежда владее земите между р. Сакария и Мраморно море, но не и укрепените градове, които поне до тогава остават във византийски ръце.

 

ОРХАН

 

Анатолия

Споменатият документ от март 1324 г., даряващ на дервишкия орден земи в Мекедже, носи владетелския знак на Орхан, сина и наследника на Осман. Свидетели на дарението са други османови синове - Чобан, Мелик, Хамид и Пазарлу, дъщерята Фатма Хатун и Малхатун, която може би е съпруга на покойния бей. Съдържанието на документа показва, че когато той е съставен, Осман вече не е между живите, а Орхан е новият владетел. Две години по-късно той извоюва значителен успех - „На трети април 1326 г. ... мюсюлманите взеха Бруса", съобщава една гръцка кратка хроника, съставена след 1352 г. Съвременникът на събитията Никифор Григора отбелязва лаконично: „В тези времена, понеже източните части [на Византия] бяха пренебрегнати, турците подчиниха много земи и градове във Витиния. Бруса беше превзета чрез глад". Тъй като контролира хинтерланда, Орхан може да спре провизиите и подкрепленията от Константинопол за гладуващите византийски градове. Вероятно той установява своята столица в Бруса веднага след нейното превземане - запазена е монета, отсечена от него в този град през 1327 г8.

След около година Орхан разширява завоеванията си на запад. Кратката хроника съобщава: „На 12 май 1327 г. имаше голямо земетресение. На другия ден мюсюлманите превзеха Лопадион (Улубат)". По това време и обсадата на Никея не е вдигната. Според Григора, за да спаси този град император Андроник III най-сетне тръгва срещу Орхан. „През годината 1328, месец май, императорът дойде от Дидимотихон в Константинопол. На първи юни той пресече [Босфора] и потегли срещу Орхан. На десети същия месец даде сражение на мюсюлманите на едно място, наречено Пелеканон...", отбелязва Кратката хроника. По думите на Йоан Кантакузин, велик доместик на Андроник и участник в битката, Пелеканон е на два дни и половина път от столицата през Босфора. Тук Орхан е разположил армията си по хълмовете, сред естествени укрепления, които според изтънчения и тенденциозен разказ на Кантакузин, възпират византийската победа. Орхановите стрелци и начупеният терен не позволяват на императора да хвърли напред цялата си войска. Но и мюсюлманите, водени от султановия брат Пазарлу, нямат успех. Когато ромеите ги отблъскват, Кантакузин препоръчва връщане, в Константинопол, защото Орхан е победен. Андроник се съгласява и „византийците се върнаха в лагера си с развети знамена и под звуците на тръбите възпяваха своята победа". Късно вечерта обаче османците нападат изтеглящата се армия и въвличат част от нея в сражение. Императорът е ранен с копие, когато - заедно с Кантакузин - опитва да напусне бойното поле.

Макар че представя битката при Пелеканон за византийска победа, Кантакузин описва и безредното оттегляне на имперската армия. Слухът, казва той, че василевсът е смъртоносно ранен, се разнася из лагера и войниците стават неуправляеми. Орхан научава за настъпилия хаос от Пазарлу, изпратен да шпионира византийския стан и от втори съгледвач, който му докладва, че вражеските бойци дезертират и бягат към градовете на Витиния. Османският владетел тръгва призори от своя лагер и пристига в крайбрежния град Филокрене. Там атакува ромеите, очакващи да бъдат приети в крепостта. Трима от тях, пише Кантакузин, загубват живота си в схватката под градските порти, а турците убиват тридесет и двама и пленяват още сто и четиридесет. Най-сетне византийците се организират и отблъскват хората на Орхан, погубвайки двеста от тях. Междувременно Андроник се изтегля. „Императорът се върна в Константинопол и цялата армия беше разпусната", заключава кратката хроника.

Експедицията на василевса не постига никакъв резултат. Неговата армия дори не доближава Никея, за чието освобождаване е събрана. Обсадата на града продължава до 1331 г., когато според кратката хроника „на първи март... мюсюлманите начело с Орхан превзеха Никея". След това османците обсаждат Никомидия. Щом чува за обсадата, Андроник натоварва своята кавалерия и пехота на галери и търговски кораби и отплава към града, както посочва Йоан Кантакузин. Когато флотът приближава никомидийския бряг, императорът приема пратениците на Орхан. Чрез тях е сключен договор „с условие Орхан да бъде приятел на императора и да не напада градовете под византийска власт", пише Кантакузин. Той обаче не спестява унизителната за Андроник цена на мира. Според кратката хроника „на [...] август [1333 г.] императорът отиде в Никомидия с кораб и сключи мир с Орхан. Императорът се съгласи да му плати дванадесет хиляди перпери за крепостите между Никомидия и Константинопол". Орхан явно не съблюдава договорните задължения - след четири години той превзема Никомидия. „Когато императорът беше зает с други дела, пише Григора за случилото се през 1337 г., Никомидия, главният град на Витиния, беше превзет, изтощен от големия глад, който упоритата обсада причини".

През 1337 г. Орхан вече е сложил ръка на всички големи византийски градове във Витиния и вероятно цялата провинция му принадлежи. Вакъфският регистър на Коджаели (османската административна област, съответстваща на Витиния) от около 1420 г. изброява земи, простиращи се на запад до Гебзе и Шиле, дарени от Орхан9. Това означава, че към края на управлението му неговите владения се простират почти до Босфора. Анатолийските завоевания на османците са за сметка не само на Византия, но и на съседните мюсюлмански бейлици.

Със завземането на Лопадион през 1327 г. територията на Орхан опира до бейлика Кареси на източния бряг на Дарданелите. Арабският пътешественик Ибн Батута съобщава за своето посещение (ок. 1332 г.) в Балъкесир, където е дворът на Демюр хан, владетеля на Кареси. Скоро след това Орхан анексира княжеството. Събитието е описано от Ашъкпашазаде, който черпи сведения от Яхши Факъх, сина на Орхановия имам, т.е. от почти съвременен източник. Според тази версия, в която сръчно е избягнато представянето на анексията като агресивен акт срещу една мюсюлманска държава., владетелят на Кареси, Аджлай бей умира, оставяйки двама синове. Единият от тях се намира в този момент в княжеството, а другият, Дурсун бей, е при Орхан. Народът на Кареси отхвърля управлението на първия син и везирът Хаджи Илбег и „благородниците" известяват Дурсун за случилото се. Дурсун бей предлага Кареси на Орхан в замяна на други земи. Османският владетел приема и отива заедно с принца в Балъкесир. Там научава, че Дурсуновият брат е избягал в крепостта Бергама. Орхан и Дурсун тръгват натам, за да уредят сметките си с него, но гражданите на Бергама убиват принца-беглец. Орхан се обявява за султан на Кареси и приема доброволното подчинение на народа. Най-ранният извор, датиращ това събитие, е Календарът от 1421 г. Според него покоряването на Кареси става през 1348/49 г., което съвсем не е сигурно.

Придобиването на Витиния и Кареси разширява владенията на Орхан на запад. Ясно е, че той има победи и на изток от наследствените си земи, но за тези завоевания няма сведения до 1354 г. За тази година Йоан Кантакузин отбелязва накратко: „Сюлейман, син на Орхан, поведе голяма войска срещу галатяните от Източна Скития и през лятото завладя два от най-важните им градове, Анкира [Анкара] и Кратея [Сиврихисар?]". Вероятно „галатяните" са династията Еретна от Сивас. Един надпис в анкарска джамия от 1361/62 г. споменава „най-могъщият султан Орхан"10, което потвърждава наличието на османска власт в града.

 

Европа

През 1341 г. византийският император Андроник III умира. Негов наследник е малолетният Йоан V. През същата година в Дидимотихон великият доместик Йоан Кантакузин се обявява за василевс и така слага началото на гражданска война срещу партията на императрицата Анна Савойска и великия дукс и регент Алекси Апокавк11. И двете фракции, спомня си Йоан Кантакузин, търсят съюзници сред тюркските владетели в Западна Мала Азия. Императрица Анна първа изпраща посланици при Орхан, вероятно през 1345 г. За да противостои на този ход, Кантакузин прави същото. Неговият посланик е посрещнат добре от Орхан, който изпраща един евнух на име „Хацес" (Хаджи?), за да сключи договор. Скоро след това Кантакузин „с подкрепления от Орхан нападна черноморските градове и превзе всички с изключение на Созопол". Не след дълго, продължава Кантакузин, Анна и Алекси Апокавк пращат нова делегация при Орхан и обещават срещу съдействието му „огромна сума пари", която той отказва.

Според Кантакузин вместо да се съюзи с константинополската партия през 1346 г., османският владетел „изпрати делегация да иска дъщеря му за жена и обеща да помага на византийците срещу всичките им врагове. Той вече нямаше да е съюзник и приятел, а син, и се постави заедно с цялата си армия под заповедите [на Кантакузин]". Кантакузин твърди, че приема предложението след известно отлагане и че съобщава чрез пратеничество за съгласието си за женитбата едва след като се съветва със своята фамилия, със служителите си и с другия си турски съюзник, айдънския бей Умур12. Щом получава официалното съгласие на Кантакузин, Орхан изпраща при него в Селиврия (Силиври), западно от Константинопол, „тридесет галери, много конници и най-видните мъже от своето владение". Там, върху дървена платформа, е Теодора, а самият Кантакузин стои в очакване наблизо, възседнал коня си. Тогава „сребърните и златните драперии бяха издърпани и откриха невестата. Вдясно и вляво от нея със запалени факли коленичеха евнуси, които оставаха скрити от погледа. Свиреха тромпети, флейти, панфлейти и всички инструменти, изнамерени за наслада на човеците... След обичайните за женитбата на императорска дъщеря церемонии, предводителите, армията и официалните лица от двете страни празнуваха заедно в продължение на няколко дни. Тогава [Кантакузин] даде дъщеря си на Орхан, който доволен я прие"13. Съюзът между Орхан и Кантакузин, скрепен с този брак, принуждава императрица Анна да поиска войски от емира на Сарухан. Те обаче дезертират и се присъединяват към Кантакузин, а на връщане опустошават византийска Тракия. На втори февруари Йоан Кантакузин влиза в Константинопол. Шест дни по-късно той се обявява за старши император в съвладение с Йоан V Палеолог. Според собствените сведения на новия василевс, Орхан незабавно се явява да го поздрави в Скутари, където той е пристигнал „с галери и двамата се забавляваха с лов и празненства няколко дни".

Йоан VI Кантакузин поддържа съюза с Орхан по време на цялото си осемгодишно царстване. През 1348 г. сръбският владетел Стефан Душан завзема Тесалия. Йоан изпраща войските си срещу него и търси помощ от османския султан, който „изпрати десет хиляди турци... начело със Сюлейман и други свои синове". Когато пристигат близо до Солун и узнават, че трябва да нападнат земи на цар Стефан Душан, те отказват да изпълнят задачата и „започнаха да грабят и убиват и после с голяма плячка се върнаха и прекосиха Дарданелите, за да стигнат у дома си". Въпреки този случай, през 1350 г. Кантакузин отново търси Орхан, за да отвоюва с негова помощ Солун от ръцете на бунтовника Алекси Метохит. Султанът изпраща Сюлейман с „двадесет хиляди конници", които обаче дезертират. Причината, твърди Кантакузин, е нападението на неназован анатолийски емир над орхановите владения. Заради него султанът повиква войските си обратно. Но през 1352 г. османската подкрепа се оказва решаваща - през това лято Йоан V Палеолог напада Матей, сина на Кантакузин, при Адрианопол. На страната на Йоан V участват български и сръбски доброволци, а на страната на Матей - османците. Орхан изпраща Сюлейман с „най-малко десетхилядна конница" в лагера на Матей край р. Марица. С тяхна помощ младият Кантакузин сразява противника си.

Службата при Йоан Кантакузин и сина му запознава османските войски с Тракия, което несъмнено изиграва роля в последвалото превземане на региона. И други събития работят в полза на Орхан. През 1351 г. венецианците нападат генуезката колония Галата и принуждават императора да ги подкрепи. В отговор, разказва Кантакузин, „генуезците изпратиха делегация при Орхан с молба за помощ. Те обещаха много пари и дадоха дума, че това добро дело ще бъде записано в сърцата на генуезкия Сенат и народ завинаги". Според същия източник, султанът се съгласява главно заради враждебността си към Венеция и „той изпрати на брега срещу Византион силна конница и пехота с нареждане да минат през Галата и да подкрепят генуезците, за които тази турска войска беше най-голямата помощ". Османо-генуезкият съюз, твърде изгоден и за двете страни, просъществува почти едно столетие. Но най-значимите за бъдещето събития са три години по-късно, през 1354.

През 1352 г. повиканата от Кантакузин в подкрепа на сина му турска войска, завзема тракийската крепост Цимпе. Йоан опитва, или поне така твърди в съчинението си, да отнеме тази твърдина от Орхан. Султанът отвръща, че не той, а синът му е завладял Цимпе и ще поиска компенсация, за да отстъпи. В резултат императорът плаща десет хиляди перпери и Орхан изпраща свои хора да върнат крепостта. В този момент настъпва бедствие. В една гръцка кратка хроника от 1392 г. е за-писано: „На втори март 1354 г. ... вечерта на православния празник стана страшно земетресение. Стените на Галиполи и околните градове рухнаха и паднаха в турски ръце". Земетресението, припомня си Кантакузин, е толкова силно, че събаря не само къщите, но и фортификационните съоръжения. Местните жители разбират, че без тях не могат да устоят на турците и вярвайки, че градските стени са пощадени от труса, побягват към тях. Мнозина умират в „проливния дъжд, снега и ужасния студ... Малко оцеляха и избягаха в запазените градове. Останалите бяха пленени при нападение на турците". По това време Сюлейман е в Пеге, на анатолийския бряг на Мраморно море, където получава вест за катастрофата и се отмята от уговорката да върне Цимпе. Той прекосява Дарданелиге и заселва изоставените градове с малоазийски турци. Освен това Сюлейман възстановява укрепленията и превръща Галиполи в по-могъща крепост от преди. Флорентинският хронист Матео Вилани, който ползва докладите на завръщащите се от Константинопол и Тракия търговци, потвърждава и посочената в кратката хроника дата на земетресението, както и Кантакузиновия разказ за последвалите събития. Вилани добавя още една подробност. След превземането на тракийските градове, при турците „дойде голяма армия от техните хора и обсадиха Константинопол по суша. Но защитата срещу турците беше единна, та когато те постояха известно време, без да могат да го превземат, нападнаха селищата и опустошиха областта. Като не срещнаха съпротива извън градските стени, те се върнаха в своята страна".

Кантакузин съобщава за своите многобройни пратеничества при Орхан с искане синът му да върне превзетите градове. Османският отговор е, че Сюлейман не ги е завладял със сила, а просто се е настанил в разрушените селища. Най-сетне султанът убеждава сина си да отстъпи срещу четиридесет хиляди златни монети. В потвърждение на тази уговорка Кантакузин I скланя да посети Орхан в Измит. Двамата владетели обаче не се срещат - когато Йоан пристига, султанът заявява, че е болен. Градовете в Тракия остават в османски ръце. През декември 1354 г. Йоан VI Кантакузин абдикира и изглежда след това преговорите за връщането на крепостите не са подновявани. Цимпе, Галиполи и останалите неидентифицирани градове са първото османско владение в Европа. Оттам Орхан напада византийските крепости в Тракия.

Ударите започват непосредствено след абдикацията на Кантакузин и обявяването на Йоан V Палеолог за император. Тъй като Орхан няма договорни и брачни връзки с Палеолозите, нищо не може да му попречи да напада техните земи. Но за неговите действия няма точни сведения. История на османските владетели на Ахмеди приписва на най-възрастния Орханов син, Сюлейман, превземането на Малкара, Ипсала и Виза. Ако Ахмеди е точен, тези градове са паднали преди средата на 1357 г., тъй като според Григора принцът умира през декември същата година. Докато Сюлейман напада владенията на Йоан V, Орхан остава лоялен на Канатакузини. През лятото на 1357 г. той изпраща на шурея си Матей, който опитва да узурпира византийския престол, четири хиляди конници, както пише Григора. Матей обаче се проваля и през декември признава Йоан Палеолог за император. Така османският султан е лишен от най-добрия инструмент за влияние във византийската политика. А по-рано през същата година се разиграва още едно събитие, което осигурява на Йоан V отдих от турските атаки.

Кантакузин, Григора и Матео Вилани дават почти сходни сведения за това, как през лятото на 1357 г. Орхановият син Халил, управител на земите около Измит и Гемлик, излиза в морето с рибарска лодка. Той се натъква на гръцки пиратски кораб, чийто екипаж го пленява и отвежда в Стара Фокея. Градоначалникът Калопат го задържа, за да поиска за него откуп.

Орхан не може да върне сина си със сила, тъй като флотът му не е достатъчно силен, а за достигането на Стара Фокея по суша трябва да се мине през териториите на Сарухан, пише Кантакузин. Ето защо, „тревожен и безпомощен, той се обърна към императора [Йоан V], единственият, който можеше да освободи сина му". Йоан се съгласява при условие Орхан да прекрати подкрепата си за Матей Кантакузин. Султанът приема и „докато получи момчето, той нито помагаше на Кантакузин, нито обезпокояваше Византия и подвластните й градове". В ранната пролет на 1358 г. василевсът безуспешно атакува Стара Фокея по море. След този опит той договаря откуп от шестдесет хиляди перпери, по думите на Вилани. След като получава Халил, Йоан го отвежда в Константинопол и, според хрониката на Григора, го венчава за десетгодишната си дъщеря Ирина. Императорът придружава османския принц до Измит, където го предава на Орхан с молбата той да обяви Халил за престолонаследник. Йоан явно се надява чрез замисления ход да осигури мир и да предотврати бъдещи османски атаки над Византия.

Планът му обаче не постига успех. Пленничеството на Халил, пише Григора, донася покой от турските нападения. По това време „Тракия, която беше пустош, пълна с разбойници, процъфтява". Но затишието е кратко - последното засвидетелствано събитие от Орхановото управление е падането на Дидимотихон, ключов за византийска Тракия град. Единственото съвременно сведение за това дава Матео Вилани. Този автор вероятно получава вести за превземането на два пъти или просто обърква записките си - в неговото съчинение падането на Дидимотихон присъства на две места: през 1359 г. и през ноември 1361 г. И двата пасажа подчертават, че градът не получава помощ от Константинопол. Това означава, че Тракия вече се контролира преди всичко от Орхан. Женитбата на принцеса Ирина и Халил не дава очаквания резултат. Проваля се и втората част от плана на Йоан - след смъртта си през март 1362 г. султанът не е наследен от Халил. Новият османски владетел е Мурад. За това съобщава кратката хроника от 1392 г.

 

МУРАД I
 

Анатолия

От един енигматичен коментар в хрониката на Ахмеди може да се съди, че Мурад заема престола едва след като разгромява и убива останалите Орханови синове. „Неговите братя, пише Ахмеди, станаха негови врагове... Всички те бяха сразени от меча му". Към това хронистът добавя: „Много грижи обзеха султана" и още: „той превзе Анкара в тази война". Анкара вече е завладяна от Орхан през 1354 г., но е доста вероятно след неговата смърт емирът на Еретна Мехмед или да е отвоювал града, или да е опитал да стори това, възползван от османските междуособици. Астрологът Зейн от Сивас отбелязва в своя Календар за 1364 г.: „Емир Мехмед дойде в Анкара и ... част от неговата армия беше разгромена от монголите". Това значи, че за Анкара може би е водена война, но нито „монголите" могат на бъдат идентифицирани, нито ролята на Мурад в нея е ясна. Властването на Мурад в Анатолия като цяло трудно може да се осветли.

Ясно е, че през 1368 г. султанът вече контролира цялата бивша византийска територия около Босфора, тъй като в тази година венецианците преговарят с Мурад за отстъпването на Юскюдар на азиатския бряг срещу Константинопол, а не с император Йоан V. Не е изключено обаче още Орхан да е разпрострял османската власт над областта. Най-големите завоевания на Мурад в Мала Азия не са на византийски територии, а в останалите емирати.

Първото тюркско княжество, което е присъединено от султана, вероятно в средата на седемдесетте години, е Гермиян. Историческият календар от 1421 г. е най-ранният извор за присъединяването му, като го датира през 1378/79 г. Най-подробни сведения дава хрониката на Ашъкпашазаде, чийто източник в случая е съвременникът на събитията Яхши Факъх. Ашъкпашазаде не съобщава категорично, че Мурад е нападнал Гермиян, но загатва за подобна заплаха. Според него старият гермиянски владетел съветва сина си Якуб бей така: „Сине мой, ако искаш тази земя да остане твое владение, трябва да се обединиш с османеца... Ожени някоя от дъщерите си за сина му Баязид". Якуб се вслушва и при Мурад пристига негов посланик с предложение за женитба на Баязид с гермиянската принцеса Султан Хатун. Зестрата й се състои от главния град  на Гермиян - Кютахия и още от Съмав, Егригьоз и Тавшанлу. Мурад приема предложението и се сдобива с по-голямата част от емирата. Не след дълго османците превземат Хамид, южния съсед на Гермиян, с по-важни центрове Егридир и Испарта. Тази придобивка Ашъкпашазаде, вероятно отново по данни на Яхши Факъх, свързва с женитбата на Баязид и Султан Хатун. Според него по време на сватбеното тържество посланикът на Хюсеин бей, емира на Хамид, предлага да продаде владението. Мурад отива в Кютахия, където се среща с друг  представител на Хюсеин и урежда формалностите по сделката и веднага присъединява емирата. Този разказ може би е измислен, за да прикрие, че Мурад лишава друг мюсюлмански владетел от земите му. Тъй или иначе, Ашъкпашазаде е единственият източник за включването на Хамид в чертите на османската държава.
Разширението на султановите владения в югоизточна посока довежда до конфликт с Караман. Той се разразява през 1386 г. според Нешри, който се опира на анонимен източник от началото на XV в. В подробния, макар и тенденциозен разказ на Нешри, докато Мурад воюва в Сърбия, емирът Алаеддин напада неговите владения. Султанът научава това и повежда армията си срещу Караман, след като прекарва зимата  на 1385-1386 г. в Бурса. Османската армия е съставена от контингентите на Мурадовите синове Баязид и Якуб, и сръбските васални отряди. Тя се насочва към равнината Френк Язусу, недалеч от Коня, където според Нешри „разби Караманците, преследва ги и ги отблъсна". След битката Мурад обсажда Коня. Източникът на Нешри твърди, че султанът не превзема града  понеже дъщеря му, съпруга на Алаеддин, измолва пощада. Османците превземат Бейшехир, на западната граница на Караман и напускат княжеството.

Падането на Бейшехир и анексията на Хамид дават на Мурад достъп до проходите в Таврическите планини, водещи към средиземноморския бряг. Това му позволява да превземе малкия бейлик Теке - през 1386 г. според Нешри, или през 1388 г. според Календара от 1421 г.14 Османците слагат ръка върху изгодната търговия през пристанището Анталия. Към края на управлението на Мурад азиатските му владения се простират от тази точка на юг, през коридор във вътрешността на Анатолия, до столицата му Бурса и босфорския бряг на север.

 

Европа

 

Завладяването на Източна Тракия

Османските рейдове в Източна Тракия продължават и през ранните години на Мурадовото управление. За тях няма прецизни сведения, но е видно, че император Йоан V е принуден да потърси съюзници срещу нашествието. С тази цел през 1364 г. при Елисавета, вдовицата на сръбския цар Стефан Душан в Сяр, пристига патриарх Калист. Йоан Кантакузин описва задачата на духовника така: „Целта на мисията беше те да изоставят враждата помежду си и с единни сили да нападнат турците, които са плъзнали из земите на ромеите и сърбите и постепенно ги обезлюдяват". Но Калист умира в Сяр, без да изпълни поставената цел. През 1365 г. императорът отива в Буда, за да потърси съюз с унгарския крал, ала и той не постига нищо. По обратния път българският цар Иван Шишман*  отказва да го пропусне през земите си и го задържа в плен.

Йоан получава някаква подкрепа срещу българите и османците благодарение на фамилните си връзки. През 1366 г. братовчед му Амедей Савойски събира армия, натоварва я на кораби във Венеция и се отправя на изток. В Егейско море към него се присъединява друг Йоанов сродник, генуезкият управител на Лесбос Франческо Гатилузо. Първата цел на тяхната експедиция е Галиполи. През август 1366 г. те успяват да отнемат полуострова от османците и отплават към българския бряг, за да освободят императора15. През 1367 г. Амедей си тръгва, а през октомври с. г. в Рим пристига византийско пратеничество да търси военна помощ от папа Урбан VI. Самият Йоан също посещава Рим през 1369 г. и в замяна на очакваната помощ приема католицизма. Урбан обаче не предприема никакви стъпки и по този повод императорският приближен и съветник Димитър Кидон горчиво се оплаква: „франките ограничават помощта си в думи, писания и обещания, а турците се смеят". Той предсказва реторично, че „ако те не изпълнят заплахите си срещу неверниците ...Константинопол ще падне. Щом този град е превзет, те ще се видят принудени да воюват с варварите в Италия и на Рейн".

Събитията сякаш оправдават песимизма на Кидон. Докато Йоан преследва неуспешната си мисия в Рим, Мурад постига внушителна победа. В годините след 1366, вероятно през 136916, неговите войски завземат Одрин. Разположението му на вливането на Тунджа в Марица им дава достъп до Маричината долина, водеща на запад към Пловдив и София. По Тунджа може да се действа в северна посока към Ямбол. Сръбските владетели в Македония - братята Вълкашин и Углеша, осъзнават опасността, съюзяват се срещу Мурад и нападат войските му край р. Марица. Според сръбските летописи сражението е на 26 септември 1371 г. И двамата владетели загиват. „Разрази се голям бой и настана страшно кръвопролитие на река Марица. Турците зовяха силно и тъй като сърбите се обърнаха и бяг, те убиха при река Марица Углеша и краля Вълкашин", е отбелязано в една българска хроника, съставена след 1402 г. Загубата им премахва поредното препятствие пред османското напредване в България и Македония. „Оттогава мюсюлманите започнаха да прегазват християнските царства", пише в гръцка кратка хроника от XV в. Съвременен на събитията атонски монах описва ужаса пред лицето на този удар: „Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезнаха добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже се бяха обърнали на слаби женски сърца... и наистина тогава живите облажаваха вече умрелите"17.

 

Покоряването на България

Според всички османски летописци, ползващи един общ източник от началото на петнадесетото столетие, офанзивата срещу България започва непосредствено след падането на Одрин. Мурад изпраща към Пловдив и Загора своя пълководец Лала Шахин. Тези градове вероятно са превзети в началото на седемдесетте години. Така султанът овладява долината на Марица и пътят му към София е открит. София е под властта на търновския цар Иван Шишман. Възможно е едновременно с действията по Маричината долина османските войски да са напреднали на север към Ямбол и оттам - на изток, към българския бряг на Черно море. В една кратка гръцка хроника от средата на XV в. се съобщава за нападение над византийския град Месембрия (Несебър) през 1379/80 г. Вероятно по това време по-голямата част от българските земи южно от Стара планина са под контрола на Мурад. Тогава е установено и господството му над Търновска България.

Султанът се налага над българското царство не чрез военни действия, а чрез брак. Според Анонимната българска хроника след смъртта на Иван Александър на 17 февруари 1362 г.* , единият му син, Шишман, получава Търновското царство. Видин, на Дунава, е столицата на другия син, Срацимир, който вероятно става унгарски васал. В хрониката е записано: „...умря търновският цар Александър...на престола се възкачи цар Шишман, син на Александра. Аморат изпрати при него да му даде сестра си за жена и той, ако и да не желаеше, даде сестра си, царицата госпожа Тамара". Може би заради този брак Мурад смята Шишман за свой васал и изисква от него трибут и участие в османската армия. Изглежда неизпълнението на това задължение кара султана да изпрати войските си срещу Търновското царство през 1388 г.

Тогава, според Нешри, Мурад събира армията си за наказателна експедиция срещу Сърбия заради претърпян разгром там. Когато той призовава анатолийските и европейските си васали за участие в кампанията, Шишман и синът на Добротица, Иванко, не се отзовават. Мурад се отказва от сръбската експедиция и изпраща везира Али Чандарлъ начело на „тридесетхилядна" армия в България. Али тръгва от Одрин към Ямбол, оттам достига през снеговете до Айтос, преминава р. Камчия и се насочва към Провадия. Това е първата превзета българска крепост. Скоро капитулират Мадара, Шумен и Варна - „силна крепост, столица на сина на Добротица". Междувременно Мурад пристига в Ямбол и „Шишман, като видя, че губи земите си ... се покри с плащаница, дойде в Ямбол и се хвърли в нозете на султановия кон", иска прошка и обещава на османския владетел важната крепост Силистра. Мурад, продължава Нешри, приема и праща Али Чандарлъ да влезе в града и да постави там гарнизон начело с Тимурташоглу Яхши бей. От Шумен при Шишман идва пратеник на Али, но българският цар отказва да отстъпи обещаната крепост. В резултат Чандарлъ тръгва от Шумен, по пътя му три крепости капитулират и той „се яви пред столицата на Шишман, Търново, разположи стана си и зачака неверниците да му донесат ключовете". След това Али превзема всички крепости между Търново и Дунав и слага там османски гарнизони. Само Свищов оказва няколкодневна съпротива, преди да падне. От Свищов Али преминава във Влашко и напада селищата по северния бряг на Дунав. През това време Шишман се е спасил в Никопол. „Той нямаше, коментира Нешри, по-добър град и по-силна крепост. Водите на Дунав обгръщаха стенитe й". С приближаването на Али Чандарлъ обаче „той се изплаши и излезе. Заметна се с плащаница и накара сина си да стори същото и падна в нозете на пашата". Али потвърждава властта на Шишман над земите му, но след кампанията от 1388 г. е ясно, че той управлява там като османски васал.

 

Завладяването на Западна Тракия.

Османската гражданска война и византийската гражданска война

Към края на Орхановото управление османците вече са завладели византийската крепост Дидимотихон, а може би и Ипсала. Тези твърдини контролират преминаването от Източна в Западна Тракия. Ето защо офанзивата срещу императорските владения там вероятно е започнала през първите години на Мурад. Според османските хронисти тя се води от Евренос бей. На него се приписва превземането на Комотини. По същото време може би са паднали и други византийски крепости край северния бряг на Егейско море и така Западна Тракия около 1370 г. вече е под контрола на Мурад. Но Евренос още не е навлязъл в Македония, което личи от обстоятелството, че не той, а синът на Йоан V Мануил, печели от смъртта на деспот Углеша през 1371 г. Мануил по това време е управител на Солун и скоро след гибелта на деспота слага ръка на Сяр. Неговият успех обаче не възпира османското напредване на запад. Една кратка солунска хроника от началото на XV в. съобщава, че на 11 април 1372 г. градът преживява първия турски удар, който, изглежда, слага началото на цяла поредица набези. През ноември същата година папа Григорий XI кани в Тива византийския император, краля на Унгария и латинските владетели от Гърция, за да създадат антиосмански съюз18. Това е знак, че рейдовете на турците застрашават и католическите държавици в Централна и Южна Гърция, наред с византийските владения в Македония и Тесалия.

Споменатата среща е безплодна. През 1373 г. все пак е сключен съюз, но той не е на християните, а между Мурад I и Йоан V. Сближението е породено от едновременните бунтове на техните синове, Савджъ и Андроник. Според почти съвременния венециански автор Рафайни де Карезинис, те „заговорничеха срещу бащите си в нечестив и ненавистен съюз". Една кратка хроника от около 1377 г. съобщава, че Андроник напуска Константинопол на шести май 1373 г., „бягайки от родния си баща, и се срещна със ...сина на Мурад, който беше избягал от баща си преди [...] месеца". В същата хроника объркано се описва битка на 25 май, в която „Андроник се сражаваше славно, но хората на Савджъ, които бяха с него, изведнъж избягаха". Вероятно става дума за сражение на войските на Мурад и Йоан V срещу тези на синовете им, за които де Карезинис пише, че „капитулираха, преди бащите им да ги преследват". Андроник, отбелязва кратката хроника, се предава на 30 май. Бунтът на Савджъ, според същия извор, продължава до 29 септември 1373 г. Тогава „Мурад отведе сина си Савджъ бей в Дидимотихон и го ослепи". Няма повече сведения за този принц. Андроник обаче оцелява. „Гъркът [Йоан V], пише де Карезинис, ослепи сина и внука си, макар и не напълно, и ги осъди на доживотен затвор".

Случилото се носи на османските амбиции двояка полза. Вестта за съюза между султана и императора достига венецианския Сенат през юли 1374 г., а до папата - през септември. Тогава той пише за „някакъв нечестив съюз между гърците и турците против верните в Христа"19. В по-нататъшната си кореспонденция папата използва „нечестивия съюз" като оправдание за това, че не е организирал католическа помощ срещу османците. Но за Мурад по-полезно от папското проклятие се оказва оцеляването на полуслепия Андроник.

През 1376 г., вероятно с генуезко съдействие, Андроник и синът му Йоан, бягат от затвора. С подкрепата на генуезците и османците те влизат в Константинопол. Андроник на свой ред затваря баща си и братята си Мануил и Теодор. Като отплата за помощта, разказва де Карезинис, той дава сестра си на Мурад, но „Бог не допусна това гнусно престъпление и преди да я отведат, тя напусна светлината на този свят". Султанът иска също връщането на Галиполи и Андроник му предава полуострова през есента на 1376 г. или през 1377 г. Освен това новият император плаща и огромен данък - в едно писмо от 1377 г. Кидон възкликва: „турците, нашето древно наказание, станаха по-опасни за нас, насърчени от съюза си с императора [Андроник IV] срещу неговия баща [Йоан V]. Макар че взеха  Галиполи в замяна на помощта си, те ни отнеха още много нещa, а данъкът, който взеха не може лесно да се преброи, но пак казват, че не им е платено достатъчно за подкрепата. Те се разпореждат като господари и ние трябва да им се подчиняваме във всичко".

Победата на Андроник не слага край на гражданската война във Византия. През 1379 г. Йоан V и синовете му избягват от затвора и се обръщат към венецианците и османците за помощ срещу Андроник и неговите съюзници, генуезците. С подкрепата на Мурад Йоан влиза в столицата и обсажда Галата, където се е приютил Андроник. Обсадата продължава поне до април 1381 г., когато една венецианска ескадра, плаваща в Егейско море, получава сведения, че генуезците и турците са постигнали мир. Договорът, сключен от съперниците за византийската корона с генуезко посредничество показва, че императорът е османски васал, тъй като - наред с връщането на Йоан V на престола - постановява Йоан и Андроник да се подкрепят помежду си срещу всеки нападател, „с изключение на Мурад и неговите турци". И генуезците от Галата са задължени да поддържат василевса срещу всеки враг, освен срещу Мурад20.

 

Първото нахлуване в Епир и първите завоевания в Македония

По време на византийските династически междуособици османското влияние стига до Епир и Албания. Това се вижда от няколко, общо взето, несвързани пасажа в една кратка хроника от Янина от началото на XV в. Тя съобщава, че Тома Прелюбович, деспот на Янина, се съюзява с Мурад срещу своите албански съперници. Това става през 1380 г., за която в хрониката е отбелязано: „На втори юни ... [Лала] Шахин дойде в Янина, взе Бела и Хопас - села край Янина - и затвори [клановете] Мазарак и Зеневис в Полицас". През това време Тома завзема няколко крепости в областта. Две години по-късно, продължава хрониката, Лала Шахин се връща и на пети май покорява с щурм крепостта Риуникон. В края на лятото на 1384 г. неговият приемник на бейлербейския пост в Румелия - Тимурташ, тръгва „с много турци срещу Арта, откъдето се върна с голяма плячка". Албанският владетел на Арта, Гин Буа Шпата, веднага се свързва с Тома Прелюбович и му предлага с общи усилия да прогонят турците. Тома отказва. В същата година той умира, а според кратката хроника през 1385/86 г. новият деспот Есау Буонделмонти, се отправя към двора на Мурад - посещение в знак на вярност към сюзерена. По всичко личи, че по това време деспотът на Янина, подобно на византийския император, е османски васал.

Мануил, синът на императора, обаче отказва да приеме османското господство. През есента на 1382 г. той бяга от Константинопол в Солун, където се установява като практически независим владетел. Не след дълго до столицата стига мълва, че Мануил громи турците и, по думите на Кидон, „...портите на градовете, които от много време бяха заключени, сега са отворени и гражданите са се втурнали да взимат пленници". В следващо свое писмо Кидон споменава за флотски и сухопътни победи на Мануил. Самият Мануил пък, в реч пред солунчани, говори за три победи, две по море и една по суша. Тези успехи провокират османски наказателни операции. През 1383 г. в Македония идва войска начело с везира Хайреддин Чандарлъ. Според една кратка хроника от XVI в. османците обсаждат Сяр и на 19 септември го превземат. След това те обсаждат Солун. Блокадата трае дълго, а Мануил не успява да получи помощ от брат си Теодор, пелопонески владетел, от папата или от Венеция. В крайна сметка той напуска Солун по море и няколко дни по-късно градът капитулира21. В една кратка хроника компилирана след около десетилетие, е отбелязано: „през годината 1387, месец април ...турците превзеха Солун. Те го обсаждаха четири години". През същата година в Сяр умира османският пълководец Хайреддин Чандарлъ, както си личи от надписа върху надгробния му камък22.

По време на обсадата на Солун и след нея, Мурад провежда и други атаки в Македония. Бер като че ли пада преди Солун. Събитието е засвидетелствано в един ръкопис от Метеора. Писарят съобщава, че е завършил работата си през 1385/86 г., „когато турчинът стана господар не само на Бер, но и на почти целия свят"23. Според османските хроники Битоля капитулира в същата година, при кампания, водена от Тимурташ. Вероятно скоро след това пада и Охрид. Календарът от 1439/40 г. поставя завладяването му при управлението на Мурад, но дава видимо неточна година. Все пак през 1387 г. цяла Южна Македония е завзета от османците.

Същата година през септември в Южна Гърция се появява османска армия начело с Евренос, в случая не като завоевател, а като наемник или съюзник на деспота на Мистра, Теодор Палеолог, в конфликта му с Ахейското княжество24. Но експедицията на Евренос дава повод за независими турски рейдове. За тях може да се съди от обстоятелството, че през октомври 1387 г. Сенатът инструктира посланика при султана да поиска освобождаването на венецианците, взети в плен по време на Евреносовите операции в Пелопонес. Същият документ съобщава за турска атака срещу Негропонте и за нареждането до посланика да поиска Мурад да възпира поданиците си от нападения срещу владенията на Републиката в Гърция. Искането очевидно няма резултат, тъй като през юли 1388 г. правителството смъмря коринтския управител Нерио Ачаиуоли, че е подкрепял турците при атаките им срещу венециански земи. Породените от кампанията на Евренос османски рейдове в Южна Гърция стават по-интензивни през следващото десетилетие.

 

Нападенията над Сърбия и Босна

Завоеванията от осемдесетте години на XIV в. приближават османските граници до земите на княз Лазар, най-могъщият от сръбските владетели тогава. Вероятно конфликтът между султана и княза започва през 1385 г., когато според Нешри Мурад превзема Ниш, „ключът и съкровището на Сърбия" на р. Морава, югоизточно от столицата на Лазар - Крушевац. Следващата година султанът прекарва в Анатолия, воювайки срещу Караман, но завладял веднъж Ниш, през 1387 г. той отново нахлува в Сърбия. Сблъсъкът с армията на княза е на р. Топлица, южно от Ниш. Според сръбските летописи „цар Мурад побягна пред княз Лазар, от Плочник на река Топлица". Възможно е след тази победа Лазар да си е върнал Ниш и Пирот, крепост, която пази пътя от София. До 1387 или 1388 г. Пирот принадлежи на цар Шишман, ако изворът на Нешри е точен, след което гарнизонът предава града доброволно на един от Лазаровите военачалници. Когато научава за това, изглежда към края на 1388 г., Мурад изпраща натам отряд начело с Тимурташоглу Яхши. При идването на Яхши сръбският гарнизон бяга, но Мурад не позволява на своя пълководец да го преследва. Това се оказва достатъчно за попадането на Пирот - северния път към Сърбия, в османски ръце.

По това време македонските завоевания на Мурад срещат границата му с южните сръбски предели и позволяват провеждането на първите османски рейдове в Босна, между Сърбия и Адриатическо море. Най-ранните сведения за тях са от 1386 г., когато в Дубровник научават за паниката, породена в Босна от турските нападения. Две години по-късно османците доближават и този град. Сега те действат заедно с Георги Страцимирович Балшич, владетел на Шкодра. Това кара босненския крал Твърдко да се заеме с нашествениците. На 27 август 1388 г. при Билеча, северозападно от Дубровник, босненската армия разгромява съюзниците25.

През 1389 г. Мурад нахлува в Сърбия и Лазар, заедно с подкрепления от крал Твърдко, среща армията му на Косово поле. Първият разказ за сражението дава босненският крал в едно писмо от 1 август 1389 г.: „Мурад дойде със синовете си и с турците. На двадесети този юни, започнахме битка с тях ...и удържахме победа. Бихме ги, разгромихме ги и ги повалихме мъртви, така че малцина от неверниците оцеляха. И това, хвала на Бога, стана без много жертви от наша страна"26. Според всички извори Мурад загива на бойното поле, а според една близка по време анонимна флорентинска хроника, веднага след смъртта му „неговите синове и барони вдигнаха лагера си и се върнаха бързо в своята страна, като носеха тялото на Мурад в Турция. Много от ранените умряха по пътя заради бързанетo...". Но независимо от смъртта на султана и оттеглянето на османците, сърбите не са - както твърди босненският крал - победители. Всички извори след флорентинската хроника са единодушни, че Лазар загива. Двете армии остават без водач и не могат да претендират за победа. Битката възпламенява борби за престола в Сърбия, вероятно и между наследниците на Мурад.

 

1Няколко модерни теории използват този материал, за да обяснят произхода на Османската империя. Вж.: Н. A. GIBBONS, The Foundations of the Ottoman Empire, Oxford (1916); F. GIESE, „Das Problem der Entstehung des Osmanischen Reiches", Zeitschrift für Semitistik und verwandte Gebiete, 2 (1922, repr. 1967); M. F. KÖPRÜLÜ, Les Origines de l'Empire Ottoman, Paris (1935); P. WITTEK, The Rise of the Ottoman Empire, Royal Asiatic Society Monograph, London (1938); R. P. LINDNER, Nomads and Ottomans in Medieval Anatolia, Indiana University Uralic and Altaic Series, Vol. 144 (1983). За легитимиращата функция на традиционните османски свидетелства за корените на империята вж.: Colin IMBER, „The Ottoman dynastic myth", Turcica, XIX (1987).
2Общо за политическата раздробеност на Балканския полуостров вж.: W. MILLER, Latins in the Levant, London (1908); C. JIRECEK, Geschichte der Bulgaren, Prague (1876); Geschichte der Serben, Gotha (1918); John V.A. FINE. The Late Medieval Balkans, Ann Arbor (1987).
3За този процес вж. Speros VRYONIS, The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor, Berkeley (1971).
4За политическата история на предосманска Анатолия вж. Claude CAHEN, Pre-Oltoman Turkey, London (1968) и разширената френска версия: La Turquie prè-ottomane, Istanbul (1988).
5ibrahim ARTUK, „Osmanli Beyliginin Kurucusu Osman Gazi'ye ait Sikke". In: 0. OKYAR, H. INALCIK (eds.), Social and Economic History of Turkey (1071-1920), Ankara (1980).
6Elizabeth A. ZACHARIADOU, “Pachymeres on the Amourioi of Kastamonu", Byzantine and Modern Greek Studies, 3 (1977).
7Текста на документа вж в Ì. H. UZUNÇARÇILI, „Gazi Orhan Bey Vakfiyesi", Belleten, V/19 (1941).
8i. H. UZUNÇARSILI, „Gazi Orhan Begin Hükümdar Oldugu Tarih", Belleten IX/33 (1943); A. SCHAEDLINGER, Osmanische Numismatik, Brunswick (1973), 87
9Вж. Ahmed REFÌK, „Fatih zamaninda Kocaeli", Türk Tarihi Encümeni Mecmuasi, XIV/1 (1928) за текста на регистъра.
10Mustafa AKDAĞ, „Ankara Sultan Alaeddin Camii kapısında bulunan Hicri 763 tarihli bir kitabenin tarihi önemi", Tarih Vesikaları, New series, 1/3 (1961).
11За византийската политика в годините на османския възход вж.О. М. NICOL, The Last Centuries of Byzantium, 1261-1453, London (1972).
12За Умур вж. Paul LEMERLE, L'Emirat d'Aydin. Recherches sur la Geste d'Umur Pacha, Paris (1957).
13За брака на Орхан и Теодора вж. A.A.M. BRYER, „Greek Historians on the Turks: the Case of the first Byzantine-Ottoman marriage". In: R.H.C. DAVIS, J.M. WALLACE-HADRILL (eds.), The Writng of History in the Middle Ages. Essays Presented to Richard William Southern, Oxford (1981).
14За емиратите Хамид и Теке вж. Barbara FLEMMING, Landschaftsgeschichte von Pamphylien, Pisidien und Lykien in Spätmittelalter, Abhandlungen für die Kunde des Morgenlandes, XXXVI, 1, Wiesbaden (1964).
*Става въпрос за цар Иван Александър. Бел. ред.
15E.L. COX, The Green Count of Savoy: Amadeus VI and Transalpine Savoy in the Fourteenth Century, Princeton (1967), 220.
16Elizabeth A. ZACHARIADOU, „The conquest of Adrianople by the Turks", Studi Veneziani, XII (1970). I. BELDICEANU-STEINHERR, „La conquete d'Adrianople par les Turcs", Travaux et Mémoires, 1 (1965) допуска, че турските удж-бейове в Тракия са превзели Одрин независимо от Мурад през 1369 г. и едва повторното придобиване на Галиполи през лятото - есента на 1377 г. позволява на Мурад да прекоси Проливите и да влезе в града. Според Иналджък османските хронисти правилно посочват, че Мурад превзема Одрин през 1361 г., но грешат в твърдението, че по това време той е султан. Вж. Н. ÌNALCIK, „The Conquest of Edirne (1361)", Archivum Ottomanicum, III (1971).
17Lj. STOJANOVIC, Stari srpski zapisi i natpisi, III, Beograd (1905), 43.
*Всъщност годината е 1371. Бел. ред.
18К. M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. I, Philadelphia (1976), 328-329
19Цит. в G.T. DENNIS, The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonica, 1382-1387, Rome (1960). Обхватът на книгата е много по-широк, отколкото показва заглавието.
20G.T. DENNIS, The Reign of Manuel II; P. CHARANIS, „The strife among Mie Palaeologi and the Ottoman Turks, 1370-1402", Byzantion, 16 (1942-1943).
21G.T. DENNIS, The Reign of Manuel II.
22F. TAESCHNER, P. WITTEK, „Die Vezirfamilie der Gandarlyzade (14./ 15. Jhdt.) und ihre Denkmäler", Der Islam, 18 (1929).
23Текст в P. SCHREINER, Die Byzantinischen Kleinchroniken, Vol. 2, Vienna (1977), appendix I, no. 54.
24R.J. LOERNETZ, „Pour l'histoire du Péloponnèse au XIV-e siècle". In: K.J. LOERNETZ, P. SCHREINER (eds.), Byzantina et Franco-Graeca, Rome (1970).
25Т.А. EMMERT, The Battle of Kosovo: a Reconsideration of its Significance in the Decline of Medieval Serbia, Ann Arbor (1973), 93. Това съчинение e важно за разбирането на събитията преди, през и след Косовската битка (1389 г.) и на последвалото създаване на легендите за сражението, най-вече - на мита за османската победа.
26Цит. в Т. А. EMMERT, The Battle..., 105.

 


 

ГЛАВА II

 

Баязид I (1389 -1402 г.)

 

Анатолия, 1389-1400 г.

 

Няма преки сведения за война между Мурадовите синове Баязид и Якуб. Османските хронисти, опирайки се на данни от началото на петнадесетото столетие съобщават, че Баязид екзекутира своя брат на Косово поле след гибелта на Мурад. Дука и Халкокондил подкрепят това описание на събитията. Но съществуват съвременни свидетелства, които подсказват, че Баязид не се радва на неоспоримо възшествие. Всички негови монети носят датата 792 г.1  по мюсюлманското летоброене - тази мюсюлманска година започва на 20 декември 1389. Ако той е заел османския престол през въпросната година, декларирайки суверенитета си чрез отсичането на първите монети, тогава хронистите са неточни в твърденията, че е наследил баща си още през юни 1389 г. Може би за това са му били необходими месеците между юни и декември, през които да разгроми и убие брат си. Поне на Анатолия този период носи страдания, както отбелязва Азиз бин Ардашир в Празник и битка. „Държавните работи, пише той за османските земи, изпаднаха в безредие. Караманците и монголите алчно проточиха шии към владението". Той посочва, че някой си Мюрюввет бей завзема Кършехир и го предава на султана на Сивас, Бурханеддин. Също така емирът на Караман Алаеддин отвоюва Бейшехир, отнет му по-рано от Мурад, а бившият гермиянски бей опитва да си върне „областите и владенията, които бяха паднали в ръцете на османците". Вероятно тези аспирации на анатолийските емири към части от османската държава са породени от борбите на Баязид и Якуб. През ранната есен на 1389 г. междуособиците приключват. На 26 октомври генуезкият управител на Галата вече ратифицира споразумението за потвърждаване на съществуващите договори2  с османците, за което негов пратеник е преговарял с новия султан, най-вероятно с Баязид. Към края на годината Баязид се чувства сигурен и повежда войските си в Анатолия.

Азиз бин Ардашир отбелязва, че в началото на кампанията към султановата армия се присъединяват отреди на Сюлейман паша, владетеля на Кастамону. Сюлейман най-вероятно е станал васал на Мурад, а отношенията между двете фамилии са скрепени с брак между османска принцеса и представител на Сюлеймановата династия3. Обект на Баязидовата кампания са емиратите в Западна Мала Азия. „Резултатът от този съюз и сътрудничество беше подчиняването на бейлика Сарухан и земите на Айдън", пише Азиз и добавя, че след овладяването на тези страни Сюлейман се връща в Кастамону. Следва описание на атаката срещу караманския емир Алаеддин, който е принуден да предаде Бейшехир, преди Бурханеддин, вече действащ в съюз със Сюлейман, да съумее да му помогне. По- късно историческите календари потвърждават и украсяват с допълнителни подробности тази версия. Според османските хронисти Баязид превзема и Филаделфия (Алашехир) на източната граница на Айдън. Този град се намирал в ръцете на „неверниците", т.е. на независим гръцки владетел. Ашъкпашазаде добавя и Гермиян към завоеванията на султана, но посочва по-късна кампания. Накрая, всички османски извори отбелязват присъединяването на Ментеше в Югозападна Анатолия. Датите и дори последователността на тези победи са несигурни. На шести март 1390 г. Венеция изпраща при Баязид посланик за преподписването на нейните договори с владетелите на Айдън и Ментеше4. Това означава или че емиратите вече са паднали, или че покоряването им е близко, а също че кампанията в Западна Анатолия била съвсем кратка - само през късната есен или ранната зима на 1389 г. Връщането на Бейшехир вероятно следва подчиняването на Айдън и Ментеше. Година по-късно обаче, на шести март 1391 г., управителят на Крит получава инструкции да се договори с емира на Палатия (Ментеше), без при това да се обръща към османския султан. Нарежданията подсказват, че този бейлик е запазил или си е върнал поне частична независимост. Очевидно завоеванията на Баязид в Анатолия са колкото бързи, толкова и нестабилни.

Обстоятелството, че Сюлейман паша сменя сюзерена, пренасочвайки лоялността си от Баязид към Бурханеддин, е знак за несигурността на османската азиатска политика. Следващата османска кампания е насочена срещу Сюлейман. На 8 юни 1391 г. византийският император Мануил II потегля от Константинопол, за да се включи в армията на султана5. Баязид е убил Сюлейман паша и е анексирал земите му преди пети юли 1391 г. - на тази дата в Галата идва султанов пратеник, който обявява „победата [на Баязид] над пашата на Кастамону и как той го убил и му отнел цялото владение". Неизбежно следствие от тази Баязидова победа е сблъсъкът със сюзерена на Сюлейман, Бурханеддин. Когато узнава за загубата на Кастамону, той отива в Артъкабад и разпраща глашатаи за свикване на войска. През това време, според Азиз бин Ардашир, при него идва пратеник, който го известява, че Баязид е достигнал Османджък и иска мир. Бурханеддин отхвърля предложението, понеже смята Османджък за свое владение. А междувременно Баязидовата армия продължава да расте: на негова страна застават емирът на Амасия - Ахмед, родовете

Гишаноглу от Мерзифон и Таджеддиноглу6  от Никсар и други неназовани от Азиз местни вождове. Бурханеддин научава още, че Хаджи Челеби е отстъпил на османците крепостта Маден, вероятно в северната част на Кастамону и че някой си Абдуллаx Челеби е предал Османджък. Освен това Баязид му изпраща вест, че ще атакува.

Двете армии се срещат при Чорумлу (вероятно близо до дн. Чорум). Според Азиз бин Ардашир „смазани и разбити, османците се озоваха лице в лице с разгрома и бяха разпилени и разпръснати по планинските пещери и из проходите в ридовете и чукарите". След сражението „тюркменските вождове и влиятелните сред монголите" внушават на Бурханеддин да разграби Баязидовите владения. В района около Анкара, Искилип, Каледжик и Сиврихисар „в продължение на четиридесет дни ...те обърнаха дърветата, скалите и земята на сух чакъл и мърша".

Дори и победата на сиваския владетел при Чорумлу да не е толкова категорична, колкото я представя неговият панегирист, възможно е тя да е причината северноанатолийските васали на Баязид и племенните вождове да му изменят. Това принуждава османския султан да продължи кампанията през есента и ранната зима на 1391 г. Византийският император Мануил II описва целите на експедицията в своята кореспонденция така: Баязид иска да подчини някой си Бегче, владетел на територии около Синоп и да принуди Исфендяроглу Мюбаризеддин, господар на Синоп и Сюлейманов брат, да приеме неговия сюзеренитет. А основната цел на османския султан е „да всее ужас у владетеля на Севастия и скитите", т.е. Бурханеддин и хората му. От едно писмо на Мануил до Димитър Кидон става ясно, че действието се развива към края на сезона за военни операции. Императорът говори за „суровото време, недостиг на провизии и за болестта, която поваля мнозина от хората ни". Изглежда Бурханеддин така и не напада Баязид, чиято армия достига на изток до р. Къзъл Ърмак. Когато османците прекосяват реката, за да разграбят земите на противника, „разбойници бяха плъзнали из горите и гъсталаците ...и [реката] беше превърната във втори Сицилиански пролив". Не е ясно дали „разбойниците" са хора на Бурханеддин или просто разбойници. Във всеки случай те принуждават османците да се върнат през реката и да поемат към Анкара. Оттам през декември 1391 г. Мануил и, може би, останалата част от армията на Баязид - в това число сърби, българи и албанци, както пише императорът - тръгват към своите страни. Възможно е при тази кампания султанът да е наложил господството си над владетелите в Северна Анатолия до р. Къзъл Ърмак.

Изглежда през 1392 г. Баязид решава да завърши завоеванията си в региона с присъединяването на Синоп. През април венецианският Сенат получава доклади за присъствието на османски флот край Солун. Повечето наблюдатели приемат, че дестинацията му е Синоп. Сред командирите на ескадрата е и Мануил. Очакваната експедиция обаче не се осъществява. Към края на април сенаторите научават, че Баязид и Мануил са се разделили. Вероятно плановете на султана се променят заради случващото се в Европа7  и той възобновява анатолийските си кампании едва през 1397 г.

Анонимната хроника от 1484 г., която се използва и от Нешри, съобщава, че тръгвайки към Европа през есента на 1392 г., Баязид поставя Кара Тимурташ за бейлербей на Анатолия с център Анкара. Възползван от отсъствието на султана, караманският емир Алаеддин напада османските земи, пленява Кара Тимурташ и го затваря в Коня. След като се завръща от Европа, Баязид отблъсква ласкателните дарове на емира и през 1397 г. повежда войската си срещу него. В нейните редици е баварецът Йохан Шилтбергер, пленен от османците предишната година. Доста по-късно той разказва за преживяното, смесвайки точните свидетелства със слухове и измислици. Кампанията срещу Караман е първото участие на Шилтбергер в Баязидовите походи. Османската армия се сблъсква с Алаеддиновата в една равнина близо до Коня, разказва баварецът. На втория ден от битката емирът се оттегля зад градските  стени, а единадесет дни по-късно Баязид със съдействието на гражданите ги щурмува. Алаеддин е обезглавен, като че ли против султановата воля и османците тръгват на юг към Ларенде, спомня си Шилтбергер. Тамошните жители предлагат да се предадат при условие, че някой от синовете на емира стане техен владетел. Анонимната хроника и Нешри назовават синовете Али бей и Мехмед бей. Баязид отказва и започва да изгражда обсадни платформи и да съсредоточава военни сили, когато сестра му, вдовицата на Алаеддин, отваря градските врати. Баязид назначава там неназован османски управител и премества в Бурса сестра си и племенниците си. Към покоряването на Коня и Ларенде Анонимната хроника и Нешри добавят капитулацията на Аксарай, Девелю Карахисар и Акшехир. Така Караман загубва независимостта си.

Следващата кампания, описана от Шилтбергер, е проведена през 1398 г. и е насочена срещу Бурханеддин. Той е отнел Амасия от емир Ахмед - Баязидов васал. Градът е завладян от тридесетхилядна османска армия, в която се сражава и султанския син Мехмед. Азиз бин Ардашир потвърждава превземането на града, но той не споменава действията на Баязид (освен ако не го е сторил по твърде завоалиран начин), което означава, че Амасия е превзета след завършването на Празник и битка през март 1398 г. Шилтбергер добавя, че Баязид дава Сивас на сина си Мехмед и компенсира емир Ахмед с други земи. Доколкото Сивас все още не е безспорно османско владение и не може да се дарява, то тогава трябва да приемем, че Мехмед просто оставя сина си да управлява града.

Шилтбергер след това описва как през лятото, вероятно на 1398 г., султанът тръгва срещу Джаник на черноморския бряг и превзема столицата Самсун. Владетелят му Джунеид е прогонен. На негово място е Назначен Шишман*, син на последния български търновски цар. Шишман, пише Шилтбергер, приел исляма, за да избегне смъртта.

С присъединяването на Караман и Амасия до 1398 г., цялата източна граница на османската държава опира до владенията на Бурханеддин. В края на същата година или може би малко по-късно, Баязид вече е превзел Сивас и доста от земите на противника си. Кампанията е описана от участвалия в нея Шилтбергер, а също и в османски и мамелюшки хроники, както и в източници от бейлика Аккоюнлу8. Разбира се, между изброените извори има разлики, но доколкото може да се съди от общите им елементи, възниква спор между Бурханеддин и Кара Юлюк - предводител на могъщия род Аккоюнлу. Те имат разногласия относно данъците, дължими на Бурханеддин, а може би за правото на Аккоюнлу да пасат стадата си върху негова земя, или пък и по двата въпроса. Следва въоръжен конфликт, при който Бурханеддин или загива на бойното поле, или е пленен от врага и екзекутиран. Кара Юлюк обсажда Сивас, чиито граждани се обръщат за помощ към Баязид. Той изпраща един от принцовете, вероятно Сюлейман. Османската армия според Шилтбергер е съставена от двадесетхилядна конница и четирихилядна пехота. Те изтласкват Кара Юлюк в планините. След това идва и Баязид, който назначава в града не Сюлейман, а Мехмед и така обединява управлението на Сивас и Амасия.

Сивас веднага се превръща в база за следващи завоевания. Според Шилтбергер Баязид иска от мамелюшкия султан Баркук да му предаде своя северен преден пост в Сирия - Малатия. Бакрук отказва, османците нападат града и го превземат след двумесечна обсада.

Така в началото на XV в. владенията на Баязид обхващат цяла Западна и Централна Анатолия северно от Тавър и на изток до Сивас и Малатия. Оскъдните извори за Анатолия през XIV в. не дават ясна картина за нейната политическа структура. Все пак от тях - и особено от Празник и битка - могат да се направят някои обобщения. Политическата власт и васалните отношения не са институционални, а персонални. Градовете и крепостите се управляват от владетели, които могат, щом се наложи, да предложат верността си на по-могъщи от тях или да се обърнат към нов сюзерен при промяна на обстоятелствата. Често пъти от решаващо значение за изхода на политическите противоборства се оказват съюзите с някое от тюркските или монголските племена, които лете пасат стадата си из платата на Централна и Северна Анатолия. Макар и склонни да участват в кампании и набези, те са лоялни единствено към своите вождове. Ето защо Баязид не е в състояние да изгради политическа система, съчетаваща местната и племенната автономия с османската власт. Завоеванията му в Анатолия са мащабни, ала нестабилни.

 

Европа, 1389-1402 г.

 

Сърбия, България, Византия и сблъсъкът с Унгария

След смъртта на княз Лазар на Косово поле през 1389 г., неговите васали Вук Бранкович и Георги Страцимирович, владетели на Прищина и Шкодра, отказват да признаят господството на Лазаровата вдовица Милица. Тази междуособица насърчава амбициите на унгарския крал Сигизмунд да наложи господството си над Сърбия и през октомври 1389 г. той нахлува в страната, като превзема северните крепости Борач и Чештин. Турските набези също продължават, макар че между 1389 и началото на 1392 г. Баязид се намира в Анатолия. Един доклад до дубровнишкото Вече от 3 юли 1390 г. съобщава за „влашки и славянски въоръжени мъже със семействата и стадата си ...в Станьо и Пункта, бягащи от турски страх". През март 1392 г. дубровничани пишат до крал Сигизмунд за „нашествие на много турци близо до босненските предели на 28 миналия декември…". Вероятно целта на тези набези е да всеят ужас в Сърбия и да я подчинят на Баязид. За да предотврати това, през май 1392 г. унгарският владетел „тръгва срещу турците - врагове и съперниците на Нашето кралство"9, както е посочено в негово писмо до Дубровник. Кампанията, изглежда, продължава до септември. Вероятно Баязид изоставя плановете, за които се приема, че са насочени срещу Синоп, тъкмо за да спре унгарската армия на Дунав и да попречи на минаването на Сърбия под властта на Сигизмунд. В края на 1392 г. всички Лазарови земи са подчинени от султана.

Според Житието на Стефан, сина на княз Лазар, скоро след Косовската битка - може би през 1392 г. - Баязид изпраща посланици при Милица и иска нейното подчинение и ръката на дъщеря й Оливера. В замяна той обещава да не напада сина й Стефан, а да го брани и да потвърди властта му над страната. След като приемат тези условия, Оливера и Стефан отиват при Баязид, за да се сключи бракът и да се формализират васалните отношения. Авторът на житието Константин Философ обяснява, че част от сръбската властела продължава да притиска Стефан да приеме господството на Унгария и едва въоръженият бунт на протурската партия10  го кара да посети султановия двор и да поиска прошка. Според Житието, Баязид го съветва: „Докато съм жив, бори се да подчиниш благородниците в земята си и да ги накараш да те слушат ...Издигни други, с благороден или скромен произход, дай им почести и нека управляват с тебе", реч, която намеква за спора между унгарската и турската партия и надмощието на последната.

По времето, когато налага сюзеренитета си над Лазаревичи, султанът подчинява Георги Страцимирович и Вук Бранкович. Протоколът на венецианския Сенат за 7 октомври 1392 г. показва, че Баязид е пленил Георги и фамилията му. Цената на тяхното освобождаване е предаването на Шкодра и Улцин. В документ, издаден в Прищина на 21 октомври 1392 г., Вук обявява, че е сключил договор с османския владетел11. Че Вук е султанов васал става ясно и от Житието на Стефан, където е посочено, че и двамата господари са задължени да участват в кампаниите на Баязид. Това се потвърждава от османските хроники. С подчиняването на Стефан Лазаревич, Георги Страцимирович и Вук Бранкович султанът налага контрол над всички владения на покойния княз Лазар и възпира домогванията на Унгария. Следващата османска кампания е срещу България.

За тази експедиция са запазени оскъдни сведения, като нито едно от тях не разкрива мотивите за нейното начало. Възможно е след битката на Косово поле цар Шишман да се е отметнал от васалитета си и, подобно на своя брат, видинския цар, да се е подчинил на Унгария12. Според сръбските летописи Шишмановата столица Търново пада на 17 юли 1393 г., но самият Шишман управлява още две години. Налагането на османския сюзеренитет над Сърбия и Търновското царство ограничава възможността за унгарска атака през Дунав и така Баязид е свободен за онази офанзива, която вероятно смята за основна цел на своето управление - превземането на Константинопол.

Както Кидон пише на Теодор Палеолог през 1391 г., Градът вече е трибутарен на султана. „Варварите, казва той, заграбиха всичко, което намериха извън града и причиниха всичките му нещастия. Наложеният от тях данък е толкова голям, че за плащането му няма да стигнат всички държавни приходи". Константинопол страда и от междуособици във властващата династия. През 1390 г. Йоан VII, син на Андроник IV Палеолог, влиза в столицата с османска подкрепа и предявява претенциите си към престола. След една година Йоан V го прогонва. За тези събития Кидон пише: „Старото зло, което причинява всеобща разруха, още върлува. Имам предвид споровете между императорите за сянката на властта. За това, че те са принудени да служат на варварина... Всеки признава, че онзи, когото варваринът подкрепя, ще господства". В такава обстановка през 1391 г. Мануил II наследява Йоан V13. През 1392 г. той взема за жена Елена Драгаш, дъщеря на сръбски владетел в Македония. През същата година той е коронован за император, след шестмесечна служба в армията на Баязид в Северна Анатолия.

През зимата на 1393-1394 г. Мануил отново е призован от султана - този път в Сяр. Там са и други османски васали: Мануиловият шурей Константин Драгаш, брат му Теодор - деспот на Мистра, и Стефан Лазаревич. Единственото сведение за събитието дава самият Мануил в надгробното слово за Теодор, създадено след разгрома и смъртта на Баязид. Находчиво и с драматична изразност той твърди, че намерението на Баязид е да убие всички, защото „тиранът реши, че времето е подходящо да извърши клането, замислено толкова отдавна. Така, според собствените му думи, когато очисти земята от тръните, значи от нас, неговият народ може да танцува върху земята на християните, без да си одраска нозете... Но Бог възпря ръката на убиеца"14. Мануил и останалите васали се спасяват, но през май 1394 г. византийският император вече е затворник в собствената си столица.

По това време Константинопол е обсаден. На 21 май в защита на венецианските интереси там са изпратени галери. Сенаторите съветват василевса да не напуска града, а да потърси помощ от Папството, от германския император и от кралете на Франция и Англия. През юли Сенатът отново увещава Мануил да остане в столицата си и предполага, че може да дойде подкрепа от другите християнски монарси и далновидно добавя, че сега Баязид е застрашен от „татарския император" Тимур. Все пак венецианците предлагат в случай, че положението стане неудържимо, да отведат императора в Републиката или, ако предпочита, на остров Лемнос. Тази загриженост разкрива тежестта на обсадата през лятото на 1394 г. Изглежда по това време Баязид опитва да блокира Босфора. Той издига крепост при най-тясната част на пролива. През зимата на 1394-1395 г. настъпва затишие, но в една кратка хроника, съставена след 1427 г., лаконично се съобщава, че на 17 април 1395 г. „стана голямото сражение". Тук вероятно се има предвид битка извън стените на града.

Блокадата на Константинопол продължава до 1402 г., но рядко султанът лично се намира пред византийската столица. През пролетта на 1395 г. той повежда експедиция срещу Влахия. Вероятно целта му е да предотврати последиците от едно споразумение между воеводата Мирчо и унгарския крал Сигизмунд, постигнато през март. По силата на този договор влашкият владетел се задължава „когато самият господар крал се отправи срещу турците, ...ние също сме длъжни лично да тръгнем със същия срещу тях с нашата армия, народ и с цялата си сила"15. Трасето на Баязидовия поход във Влашко се описва само в един османски документ от средата на XV в., чийто източник не е известен, а и предназначението му не е ясно. Султанът повежда армията си първо срещу Унгария и сее разруха на запад до Белград и Темешвар. Влиза във Влашко при Турну Северин и се сблъсква с Мирчо на р. Арджеш. Според цитирания документ, Баязид „се бори срещу влашката войска в продължение на седмица и накрая сключи мир с воеводата"16. Това сведение се разминава с по-ранната Анонимна флорентинска хроника. В тази версия Баязид се сражава със Сигизмунд и с тежки загуби от двете страни го побеждава, а цяло Влашко се предава. Анонимната българска хроника, която е приблизително съвременна на флорентинската, потвърждава част от тези данни. В нея е описана жестокостта на сблъсъка - „реката потече кървава от многото трупове" - и смъртта на Баязидовите васали крал Марко, син на Вълкашин, и Константин Драгаш. Сръбските летописи също засвидетелстват това. Смъртта на васалите се потвърждава и от една дарствена грамота на Елена Драгаш в памет на баща й Константин от октомври 1395 г17. В края на битката, продължава тази хроника, Мирчо бяга при Сигизмунд „и дори самият Баязид побягна ужасен след като остави в страната да управлява някой от благородниците". Но Сигизмунд връща Мирчо на власт, вероятно скоро след оттеглянето на Баязид18. През 1396 г. воеводата и неговите хора се сражават заедно с унгарците срещу турците.

След битката султанът преминава р. Дунав и по думите на османския документ, „изправи се пред крепостта Никопол, чийто господар беше Шишман и го обезглави, превзе Никопол и го превърна в османски санджак". Българската хроника пропуска завладяването на Никопол, една от крепостите, където се преминава през Дунав от България във Влашко, но потвърждава, че Баязид екзекутира Шишман през 1395 г. и „постави България под своя власт и сложи свои хора в страната".

През 1396 г. съперничеството между Баязид и Сигизмунд за контрол над Долния Дунав достига своя връх. Кралят, изглежда, търси съюзници срещу османците в продължение на няколко години - протоколите на венецианския Сенат за април 1392 г. съдържат бележка „относно един съюз с господаря крал на Унгария срещу турците". През 1394 г. Сигизмунд отново изпраща посланик във Венеция. В сенатските протоколи се описва как „с оглед на нахлуването на турците в неговото кралство, той се е консултирал с принцовете, бароните и братята ...следващия май да се отправи с мощна армия срещу турците...". Обстановката благоприятства усилията на Сигизмунд - император Мануил също търси съюзници, за да спаси Константинопол. На първи март 1396 г. неговият пратеник Мануил Филантропен пристига във Венеция, за да обяви, че Сигизмунд е обещал да захване кампания срещу османците и че императорът се ангажира да въоръжи десет галери на свои разноски и три - за сметка на Сигизмунд. През април венецианците на свой ред се съгласяват да въоръжат четири галери за експедицията. Освен това Сигизмунд изпраща призиви и към силите, които нямат пряк интерес от войната със султана. Преговорите с  тях се концентрират във Венеция, която през декември 1394 г. очаква посланици от Франция, Англия и Бургундия, а също и от Унгария. През февруари 1395 г, всички те вече са дошли и са си отишли, с изключение на унгарския пратеник, който пристига през март. Той обявява решението на Сигизмунд „да тръгне с всичките си войски срещу турците" и за целта е разпратил посланици „из разни части на света". Апелът към Англия и Франция се появява в подходящ момент. През март 1395 г. бракът на Изабела, дъщерята на Шарл VI и английския крал Ричард II формализира примирието между двете страни и освобождава армиите им за военни действия другаде.

Нещо повече, призивите на Сигизмунд събуждат дълбоко вкоренените кръстоносни блянове на католическа Европа. Според съвременната, макар и нереалистична в повечето подробности хроника на Фроасар, „беше обявено в Париж и по други места", че Жан Наварски, син на бургундския дук, ще оглави поход срещу Баязид в Унгария и оттам „ще напредне към Константинопол, ще прекоси Хелеспонта, ще влезе в Сирия, ще завладее Светите земи и ще отнеме Йерусалим и Гроба господен от ръцете на неверниците". Вероятно френско-бургундската войска на Жан Наварски е най-големият западноевропейски контингент, който се отправя към Буда, за да се присъедини към Сигизмунд. Кръстоносната идея вдъхновява също и войски от Англия, Италия и Германия19 и те се включват в съюзната армия.

Един от германците е Йохан Шилтбергер, който тръгва от Мюнхен с господаря си, Лайнхарт Рихтартиген „по времето, когато Сигизмунд Унгарски тръгна към земята на неверниците". Армията на Сигизмунд изглежда потегля от Буда в средата на август 1396 г. Според Шилтбргер, тя се придвижва покрай Дунав до Видин, „чийто господар се предаде на краля" - вероятно, знак на покорство от страна на Срацимир към унгарския му сюзерен. След това Шилтбергер описва прогонването на османския гарнизон от една крепост, може би Оряхово. Оттам армията се насочва към Никопол и го обсажда петнадесет дни. Тогава пристига Баязид с двестахилядна войска. Кралят се връща при своите шестнадесет хиляди бойци под Никопол и се съветва с Мирчо. Воеводата е разузнал положението на противника и докладва, че той има двадесет знамена с по десет хиляди души под всяко, като корпусите са отделни. Мирчо иска да нападне първи и, изглежда, кралят приема, тъй като власите и унгарците имат опит в сражения срещу султановите войски и познават тактиката им. Жан Наварски обаче настоява той да започне битката. След като си пробива път през два турски корпуса, той е свален от седлото, а армията му е обкръжена. Турците го пленяват. Като вижда това, продължава Шилтбергер, Сигизмунд напада един дванадесетхиляден вражески отряд. Резултатът от атаката едва не обръща Баязид в бягство, но тогава на помощ му идва сръбският деспот Стефан Лазаревич с „петнадесет хиляди души и много други рицари". Сигизмунд отстъпва преди този удар.

Според друг участник в битката, Кара Тимурташоглу Умур бей, чийто разказ предава Ашъкпашазаде, християнската армия - по-скоро, хората на Жан Наварски - просто е попаднала в капан. Християните, казва той, разделят армията на две, за да успеят те самите да уловят турците в капан. Но част от османските сили вече са разположени в засада под командването на Баязид. Останалите нападат християните, които съгласно плана си, са изпратили част от армията да нападне противника в гръб. Но малко преди те да атакуват, султановата войска излиза от прикритието си, обкръжава ги и ги изтребва. Сигизмундовото нападение над Баязид и намесата на Стефан, споменати от Шилтбергер, вероятно са след този епизод. След разгрома кралят се насочва към реката и бяга, вероятно на някоя от Мануиловите галери, към Константинопол. Оттам един венециански кораб го отвежда в Европа.20

Шилтбергер си спомня как след сражението Баязид заповядва екзекуцията на всички пленници с изключение на онези, които - като него - са по-млади от двадесет години. Жан Наварски успява да откупи своя живот и живота на още дванадесет души. На свечеряване султановите съветници убеждават господаря си да прекрати клането, да вземе своя дял от пленниците и да разпредели останалите. Не след дълго Баязид повежда армията си в Унгария. Той прекосява реката (или Дунав, или Сава) на място, наречено от Шилтбергер „Митроц", вероятно Сремска Митровица, като превзема този град и опустошава околностите му. Оттам османската армия навлиза в област, посочена от бавареца като „херцогство Петау", изглежда - Буда, покорява града и „пороби хиляда и петстотин души с техните жени, деца и имущество". Ако „Петау" е Буда, сведението се потвърждава и от Анонимната българска хроника: „той влезе в унгарската земя, палеше и изгаряше, опустоши я до Буда и се върна с множество пленници, босоноги и с вързани ръце".

Българската хроника добавя, че преди да нахлуе в Унгария, Баязид „залови цар Срацимир и го подчини". Това, според хрониката, става през 1398 г. Датата се потвърждава и от сръбските летописи - през 1398 г. „цар Баязид изведе цар Срацимир от Видин". Само че през 1398 г. Баязид се намира в Мала Азия и явно е свалил Срацимир през есента на 1396 г., непосредствено след Никополската битка, както всъщност загатва и българската хроника. Победата при Никопол и присъединяването на Видин поставят под властта на султана всички земи южно от Дунав. Така вече никаква помощ от Европа не може да достигне Константинопол.

 

Епир, Южна Гърция и Егейско море

Сигизмунд Унгарски е най-могъщият противник на султана в Югоизточна Европа и поради тази причина Долният Дунав е основната конфликтна зона. Но османски набези има и в южните части на Балканския полуостров. Анонимната българска хроника съобщава, че непосредствено след възшествието на император Мануил, „голяма турска армия ...доби власт над Драч и взе всички земи на албанците до Далмация, понеже всички хора християни ги бяха изоставили и там нямаше никого". Вероятно това споменаване се отнася до армията, която пленява Георги Страцимирович и налага османската власт над Шкодра и Улцин през 1392 г. Посочването на Драч също може да намери потвърждение - в един венециански доклад от същата година е отбелязано: „градът Дурацо е под явната заплаха да падне в ръцете на турците". Но това не се случва: през същата 1392 г. албанският владетел на града го отстъпва на Венеция21.

За събитията в Епир са запазени две кратки и неясни сведения в Кратката хроника от Янина. Там е отбелязана война между двама епирски владетели - Есау Буонделмонти и Буа Шпата. Конфликтът вероятно се разгаря през 1388-1399 г., а султанът изпраща от Солун в помощ на Буонделмоти пълководеца си Малкоч бей. Според хрониката, Шпата „можеше само да побегне". Непосредствено след това „Есау отиде в султановата резиденция и стоя там цяла година и два месеца". На същото място е отбелязано, че през 1390 г. Буонделмонти, заедно с Евренос, се насочва към Арта, явно за да нападне Буа Шпата и се връща в Янина през декември. Следващият пасаж от хрониката се отнася до 1396 г. и загатва за споразумение между Буонделмонти и Буа Шпата, тъй като говори за женитба на Есау и сестрата на Шпата. Но съюзът със султанов васал не намалява враждебността на Шпата към османците. Янинската хроника продължава със сведение за османска експедиция, водена от Евренос и Яхши (вероятно Тимурташоглу Яхши), срещу рода Зеневси от Гирокастро. Буа Шпата напада от засада тази войска и я разгромява при Дрискос, близо до Янина. След победата обаче албанците се отдават на грабежи и един турски отряд, от „не повече от триста (души)", ги разгромява.

Тези фрагменти показват, че в самото начало на XV в. отделни османски набези стигат до адриатическия бряг и че султанът и най-мощният му пълководец в Гърция, Евренос, вече опитват да наложат османския сюзеренитет над владетелите в Епир и Албания. Това предпоставя пряк сблъсък с Венеция, другата голяма сила в региона. По това време чрез завоевания и бракове Баязид увеличава властта си над Южна и Източна Гърция. На 20 февруари 1394 г. Нерио Ачаиуоли, флорентинският херцог на Атина, пише на брат си Донато, че „великият Турчин дошъл до Тесалоника ...и взел за жена дъщерята на господарката на Лa Сола, и след това отнел почти всичките й земи"22. Ла Сола е франкското херцогство Салона, западно от Атина. Три години по-късно, ако се вярва на Кратката хроника от 1460 г., той разгромява Дука Епикернис, владетел на Фарсала и Даомокас, северно от Атина и присъединява земите му.

Османските набези в Пелопонес са по-добре засвидетелствани, тъй като венецианците имат там колонии и крепости, а събитията от региона се явяват достатъчно често в протоколите на Сената. От тях става ясно, че в десетилетието преди 1402 г. турските рейдове стават все по-силни и по-чести, като при това нападателите с лекота намират съюзници между враждуващите гръцки и латински владетели. Атаките започват през пролетта и лятото на 1394 г. През април венецианският Капитан на Залива получава заповед да патрулира край колониите в западната част на Егейско море и да се готви за турски нападения над териториите на Нерио Ачаиуоли и Теодор Палеолог - деспот на Мистра. Една кратка пелопонеска хроника от октомври 1425 г. отбелязва, че през 1394-1395 г. Евренос напада деспота в Коринт. Вероятно става дума за едно османско нахлуване от лятото на 1394 г. Сенатският протокол от 24 юли 1394 г. съобщава, че Баязид - всъщност, по-скоро Евренос - току-що се е оттеглил, вероятно от Пелопонес. Втори протокол от 25 юли показва, че деспотът на Мистра е нападнат или предстои да бъде нападнат от османците, тъй като е изпратил във Венеция посланик, който да разисква ремонта на Хексамилиона - отбранителна стена, преграждаща Коринтския провлак.

Това укрепление обаче не може да спре Евренос. Споменатата кратка хроника отбелязва, че през 1394-1395 г. Евренос влиза в Пелопонес, обединява войските си с тези на „принца" (Пиер дьо Сен Сюперен, наварския владетел на Ахея) и отнема крепостите Акова и Леондари от деспот Теодор. Следва успешна гръцка контраофанзива и на 23 юли 1395 г. Венеция отчаяно призовава деспота да се обедини с ахейците срещу османците. Такова обединяване няма, а и турците винаги могат да намерят нови съюзници. Друг протокол на Сената от 23 юли съобщава за включването на графа на Кефалония Карло Токо в един турско-албански набег срещу венецианския Аргос. През септември венецианците научават за ново нахлуване в Пелопонес, а през февруари 1396 г. пратениците на Теодор са отново в Републиката във връзка с ремонта на Хексмилиона.

От гръцките и венецианските извори може да се прецени, че през 1396 г. няма османски нападения срещу Пелопонес. Възможно е поне през късното лято турските войници да са напуснали Южна Гърция, за да се включат в сраженията с кръстоносците на Дунав. На следната година атаките са подновени. Събитията са описани в Кратката хроника от 1425 г.: „Якуб паша и Тимурташ дойдоха с шест-седемхилядна турска войска в Аргос на втори юни...и го превзеха, и плениха хората". Аргос е венецианско владение и ударът срещу него кара сенаторите да очакват атаки над Метони и Корони. През юли 1397 г. байлото на Корфу е инструктиран да изпрати в тяхна защита възможно най-много галери. Но османците не нападат, нито заемат трайно Аргос. През 1398 г. Сенатът поздравява властите в Навплион, че са заселили Арголида с албанци, а през юли 1399 г. бегълците от Аргос са поканени да се завърнат.

Набезите обаче продължават. През януари 1399 г. до Венеция достигат сведения, че Баязид е изпратил голяма войска в Пелопонес, а флотът му напада остров Негропонте. Нещо повече, османците са намерили нов съюзник. След смъртта на атинския херцог Нерио Ачаиуоли през 1394 г., за крайно удивление на сина му Антонио, венецианците слагат ръка върху града. През май 1399 г. венецианският управител на Атина известява сенаторите, че Антонио и турците заплашват да превземат града. Атаката пропада, но османските нахлувания в Южна Гърция продължават. През февруари 1400 г., когато падането на Мистра изглежда неизбежно, Републиката предлага убежище на деспот Теодор и на неговия брат император Мануил II, ако те загубят владенията си. На практика османците само преминават през земите на деспота. Следващите засвидетелствани в изворите рейдове са срещу Метони и Корони през март 1401 г.

Раздорите между местните владетели все така насърчават турците. Венецианците обвиняват за набезите през 1401 г. господаря на Ахея Пиер и през май осведомяват неговите посланици за мнението си. Те не само го подозират, че е подсторил турците, но и имат свидетели, които са видели хората му да участват в плячкосването. Вече през септември 1401 г. те настояват за бърз мир между ахейския господар и деспота, тъй като техните междуособици пораждат опасността Пелопонес да падне „в ръцете на неверниците". По-точно, те позволяват на османците да вредят на венецианската търговия и корабоплаване в Патра. По това време венецианците са изправени пред проблеми и в Метони и Корони. Гарнизоните на тези крепости са толкова намалели заради чумата и войните с турците, че сега гърците са повече от латинците. Тази ситуация се преценява от Сената като особено опасна и там са изпратени четири пехотни отряда.

Отново венецианските документи са тези, които дават най-добра информация за действията на османските кораби в Егейско море. Баязид поддържа флот в Галиполи. Освен това турските пирати продължават да оперират както и през изминалото столетие и няма съмнение, че голяма част от тях намират служба при султана.

Първото свидетелство за този флот е от април 1392 г. Тогава Баязидовите кораби се появяват край Солун. През януари 1394 г. дукът на Наксос Франческо Криспи вече моли Венеция за галери срещу множеството турски атаки срещу егейските острови. В следващите години рейдовете на османците се увеличават. Нарастват и опасностите при плаването през Галиполи. През декември 1395 г. Сенатът инструктира управителя на Негропонте и дука на Наксос да се присъединят към десетте галери на Републиката в Егейско море, за да окажат натиск върху Баязид. Венецианските кораби, плаващи през 1396 г. към Босфора, за да се включат в кръстоносните действия, искат ескорт от галери от Негропонте, а атаките срещу островите продължават. Когато през май 1398 г. дукът на Наксос търси мир с османците, Сенатът му забранява да се ангажира с предоставяне на пристанище и снабдяване на султановите кораби като условие за споразумение. През август Сенатът разглежда защитата на южния остров Китира.

Сега венецианците виждат в галиполския флот сериозна заплаха, което личи от опитите - явно неуспешни - за създаване на латинска егейска лига. През септември 1398 г. Капитанът на Залива е инструктиран да търси съдействието на родоските хоспиталиери, генуезците от Хиос, дука на Наксос и краля на Кипър. Вероятно целта на планирания съюз е защитата на Негропонте и, на второ място, на Константинопол. Но и двете места остават под османска обсада. През октомври 1398 г. във Венеция научават, че Баязидовият флот опитва да превземе Негропонте и през януари Сенатът заповядва набиране на стрелци и галери за защита на острова от султановите кораби, а на другите си гръцки владения - от сухопътната му армия. Негрпонте е в положение на непрестанна тревога. През февруари венецианските власти изискват от управата на острова да построи укрепени жилища, където гражданите да могат да се подслонят при турските набези. Междувременно пиратските действия срещу кораби и острови продължават. През декември 1401 г. турците достигат Крит или са очаквани там. През 1402 г. техните кораби се появяват и в Коринтския залив. Венецианците са толкова разтревожени, че обмислят моментално да анексират Навпакт, на северния бряг на залива, заради подозрения към неговия албански владетел. Те се съмняват, че Павел Шпата дава пристан на османски кораби.

Един от резултатите на растящата морска сила на Баязид е утежняването на обсадата на Константинопол. Анонимният разказ за спасяването на града от Богородица описва не само страданията на столицата от „безбройните бойни машини", но и как „свръх всички тези нещастия имаше глад, защото ...[турците] бяха добили власт над морето и пречеха на вноса на зърно". Споменава се и бягството на много граждани. Венецианските документи потвърждават затрудненията при преминаването на Проливите. През 1401 г. търговските кораби на Републиката вече плават под конвой под защитата на Капитана на Залива, страхувайки се от Баязидовия флот. След провала на кръстоносния поход през 1396 г. падането на Константинопол се струва сигурно поне на Венеция, която през февруари 1397 г. отново призовава Мануил да търси помощ от европейските монарси. Той се вслушва и през 1397 г. негови пратеници посещават папата и кралете на Англия, Франция и Арагон. Единственият резултат от техните усилия е, че през 1399 г. френският крал Шарл VI изпраща оцелелия от кръстоносния поход преди три години маршал Бусико с дванадесет хиляди войници в Константинопол. През същата година самият Мануил напуска столицата си и се отправя на тригодишно пътуване до Париж и Лондон, за да търси помощ за Византия. В крайна сметка освобождаването на Града идва не от католическа Европа, а - както венецианците са се надявали през 1394 г. - от инвазията на Тимур.

 

Анатолия и нашествието на Тимур, 1400-1402 г.

 

Империята на Тимур се разраства дори по-бързо от Баязидовата. През седемдесетте години на XIV в. Тимур управлява дребно владение край бъдещата си столица Самарканд, а в началото на XV в. чрез завоевания земите му достигат на запад до Ирак, Азербайджан и части от Кавказ. Неговата империя не е единна централизирана държава, каквато впрочем не би и могла да бъде при бързината и обхвата на експанзията. Тя представлява конфедерация на трибутарни на Тимур владетели и служители - най-често роднини, които самият той е назначил23. В края на деветдесетте години на XIV в., когато Баязид превзема Сивас и Малатия, империята му се доближава до тази на Тимур в планините източно от Сивас. Никой от двамата завоеватели не би могъл да приеме господството на другия. Войната е неизбежна. Нещо повече, дребните владетели в Анатолия, Азербайджан и Ирак често търсят протекция за своите земи от Тимур или от Баязид. Спор - или серия от спорове - заради васалите слага началото на конфликта.

Раздорът започва веднага след като Баязид разгромява Кара Юлюк и превзема Сивас. Според Шилтбергер и враждебния към Тимур биограф Ибн Арабшах, Кара Юлюк отива в Азербайджан. Там, както пише Ибн Арабшах, той „целуна ръцете на Тимур, прикрепи се към него и почна да го убеждава да нахлуе в страната". Кара Юлюк не е единственият молител. Тимуровият панегирист Низамеддин Шами в разказ, потвърждаващ чутото от арагонския посланик Руй Гонсалес де Клавихо в Ерзинджан през 1404 г. съобщава, че Баязид е пратил посланик при Тахартен, владетеля на Ерзинджан, с искане за подчинение и данък. Де Клавихо отбелязва силното желание на султана да се сдобие с крепостта Кемах близо до Ерзинджан, която контролира горната част на долината на Ефрат. Вместо да се покори на Баязид, Тахартен се обръща към Тимур.

Призивите на Кара Юлюк и Тахартен дават на Тимур повод за нападение. През лятото на 1400 г. той се отправя към Сивас и на 10 август го обсажда, разказва Ибн Арабшах. Баязид, допълва биографът, тогава обсажда Константинопол и изпраща в Сивас най-възрастния си син Сюлейман. В тази версия Сюлейман бяга, тъй като не получава помощ от баща си, а според де Клавихо градът е паднал преди пристигането на османския принц. Ибн Арабшах дава за капитулацията на Сивас датата 26 август 1400 г. Шилтбергер казва, че Тимур е подкопал стените на няколко места, докато според де Клавихо градските първенци предлагат да се предадат, за да не се лее кръв. Тимур получава полагащия се за случая данък и се съгласява. Но „щом те излязоха от града, той нареди да се изкопаят големи ями. Каза, че е обещал да не пролива кръвта им и ще ги задуши в тези ями...Зарови живи всички, които бяха дошли при него и заповяда градът да бъде разграбен, съборен и разрушен". Ибн Арабшах потвърждава, че Тимур е погребал живи някои граждани, а Сивас е оставил „преобърнат, жителите му разпилени на всички страни...напълно разрушен и опустошен".

През 1401 г. Тимур и Баязид не се сблъскват. Тимур напада Сирия. Там разбива една мамелюшка армия, превзема Халеп, Хомс, Хама, Баалбек и Дамаск. По обратния път на север той дава град Амид (Диарбекир) на Кара Юлюк. Оттам се насочва към Багдад и го покорява през август 1401 г. Владетелят му, Ахмад Джалаир, вече е избягал. По време на Тимуровата сирийска кампания Баязид се насочва на изток по долинатa на Ефрат и завзема Ерзинджан. Три години по-късно де Клавихо чува, че след като превзема този град, „той пленил жената на Тахартен" (владетеля на Ерзинджан), „но заповядал тя да бъде освободена и градът да не се руши". Османските хронисти обаче описват как Баязид заповядва жената и семейството на Тахартен да се депортират в Бурса. Така той причинява страдания на Тахартен и му дава повод да подтикне Тимур към нападение.

Нещо повече, Баязид дава убежище на бившия (и бъдещ) владетел на Азербайджан, Кара Юсуф, чиито земи са завладени от Тимур. Низамеддин Шами представя отказа на султана да прекрати протекцията си над Кара Юсуф като основен повод за Тимуровата инвазия и тенденциозно представя Кара Юсуф като разбойник, който граби поклонниците по пътищата. Ибн Арабшах и османските хронисти добавят, че Ахмад Джалаир, багдадският султан-беглец, също е намерил убежище при Баязид, с което е разярил неговия противник. Но тези, които търсят помощта на османския султан, са по-малко от ония, които се обръщат към Тимур. Когато Баязид анексира емиратите в Западна и Северна Анатолия в началото на своето управление, той пощадява владетелите им, с изключение на Сюлейман паша. Братът на Сюлейман обаче, Исфендяроглу Мюбаризеддин, все още владее Сивас и има претенции към братовите си земи в Кастамону. Всички те търсят помощ от Тимур. Ибн Арабшах пише, че Якуб, бившият емир на Гермиян, отива при монголския завоевател. Османските хронисти потвърждават това и вероятно е точна добавката им, че Тахартен, бившите владетели на Айдън и Ментеше и един посланик на Исфендяроглу пристигат при Тимур и го карат да нахлуе и да им върне емиратите. Византийците също пращат емисар при него. Освен това в Баязидовите анатолийски владения има още един елемент, който неговият противник може да използва. Ибн Арабшах и османските хронисти са единодушни, че преди да атакува, Тимур постига тайно съглашение с „татарите" от Баязидовата армия да предадат султана на бойното поле. Ибн Арабшах идентифицира тези „татари" с тюркмените, които „имат зимни и летни обиталища в областите Рум и Караман до равнината на Сивас". Това са онези племена, които се показват по-рано като несигурни съюзници на всяка от враждебните страни във войните с Бурханеддин.

През пролетта или ранното лято на 1402 г. Тимур напуска зимната си резиденция Карабах в Кавказ, близо до каспийския бряг, отправя се през Ерзурум към Ерзинджан и обсажда Кемах. Макар да се слави с непревземаемост, крепостта пада след десет дни, както пише Низамеддин Шами. След това той продължава марша си до Анкара, където научава за приближаването на Баязидовата армия. Низамеддин Шами отбелязва, че Тимур разполага лагера си край един голям поток. Тази подробност потвърждават Ибн Арабшах и османските хроники, като подчертават, че Тимур е пристигнал при Анкара пръв и е оставил султановата войска в безводно място.

Армиите се сблъскват на 28 юли 1402 г. Най-ранното сведение за битката е от октомври с.г., когато Джерардо Сагредо, венецианец, избягал от Бурса на трети август, записва чутото от един критянин от османската армия, който се спасява след разгрома. Баязид е разделил войската си на сто и шестдесет корпуса. Хората на Тимур атакуват първи и разгромяват четири от тези корпуси, включително командваните от принц Сюлейман и от Стефан Лазаревич. След това те се обръщат към еничарите, водени от самия султан. Еничарите се бият толкова упорито, че почти побеждават противника, убедени, че пред тях е самият Тимур. Той обаче не е там и внезапно изпраща „сто хиляди бойци, които обкръжават войската на Баязид и го пленяват заедно с двама от синовете му". Вероятно това са Муса и Мустафа. Към този разказ за разгрома на Баязид Сагредо добавя, че само шест от османските контингенти са се сражавали реално, докато другите са напуснали бойното поле. Те, обяснява Ибн Арабшах, са „татарите", договорили се с Тимур да дезертират. „Татарите" са „около една трета от тази голяма и войнствена армия". Османските хронисти потвърждават и допълват, че войските от анексираните анатолийски емирати също дезертират, щом виждат бившите си господари в армията на Тимур. Другите синове на Баязид - Сюлейман и двадесетгодишният Мехмед, напускат бойното поле, когато османската загуба става неизбежна.

 

1Anton С. SCHAEDLINGER, Osmanische Numismatik, Brunswick (1973), 87
2Michel BALARD, La Romanie Génoise, Vol. 1, Roma (1978), 97. Балар не уточнява дали в документа е посочено, че Мурадовият син, с когото генуезците преговарят, е Баязид.
3За династията на Кастамону вж. Yaşar YÜCEL, „Kastamonu'nun ilk fethine kadar Osmanlı-Candar Münasebetleri", Tarih Arastirmalari Dergisi, 1/1 (1963).
4Elizabeth A. ZACHARIADOU, Trade and Crusade: Venetian Crete and the Emirates of Menteshe and Aydìn, Venice (1983), 77.
5За тази кампания вж. Elizabeth A. ZACHARIADOU, „Manuel II Palaeologus on the Strife between Bayezid I and Kadi Burhan al-Din Ahmad", Bulletin of the School of Oriental and African Studies, XLIII (1980).
6За тази фамилия вж.: M. OĞUZ, „Taceddin Oğulları", Ankara Üniversitesi Dil ve Tarih-Çoğrafya Fakültesi Dergisi, VI/5 (1948).
7Elizabeth A. ZACHARIADOU, „Manuel II Palaeologus".
*Всъщност името на този балкански принц е Александър. Бел. ред.
8Вж. Yaşar YÜCEL, Kadı Burhaneddin Ahmed ve Devleti, Ankara (1970), 150-162.
9St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slavische Philologie, XVIII (1896), 419.
10Art. cit., 417-420.
11Elizabeth A. ZACHARIADOU, „Manuel II Palaeologus".
12J. BOGDAN, „Eine bulgarische Urkunde des caren Joan Stracimir", Archiv für Slavische Philologie, XVII (1895).
13За управлението на Мануил вж.: J.W. BARKER, Manuel II Palaeologus: a Study in Late Byzantine Statesmanship, New Brunswick (1968).
14Цит. по D.M. NICOL, The Last Centuries of Byzantium, London (1972), 314-315. Гръцки текст в: J.P. MIGNE, Patrologiae Cursus Completus, CLVI, Paris (1866), 221-228.
15Цит. в: S. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 422.
16Halil İNALCIK, „An Ottoman document on Bayezid I's expedition into Hungary and Wallachia", Actes du X-e Congrès international d'Etudes Byzantines, Istanbul (1957).
17С. JIRECEK, „Zur Würdigung der neuentdecken bulgarischen Chronik", Archiv für Slavische Philologie, XIV (1892).
18Art. cit.
19Giovanni SERCAMBI (ed. S. Bongi), Le Chroniche di Giovanni Sercambi, Lucchese, Lucca (1892), 326-328.
20За венецианското участие вж.: F. PALL, „Considerazioni sulla partecipazione veneziana alla crociata anti-Ottomana di Nicopoli", Revue des Etudes Sud-Est Européennes, VII/1 (1969).
21G. VALENTINI, „Dell'amministrazione Veneta in Albania". - In: Venezia e il Levante fino al Secolo XV, Vol. 1/2, Florence (1973), 844.
22Цитирано от К. Иречек в неговата рецензия нa N. Iorga, Geschichte des osmanischen Reiches, публикувана в: Byzantinische Zeitschrift, 18 (1909).
23За Тимур вж.: H. НООКНАМ, Tamburlaine the Conqueror, London (1962).

 


 

Глава III

 

Османската гражданска война (1402-1413 г.)

 

Последиците от битката

 

Разгромът на османците при Анкара освобождава васалите на Баязид от ангажиментите им. Емирите на Гермиян, Сарухан, Айдън, Ментеше и Караман си връщат земите, отнети им от султана през 1389-1390 г. Константинопол се спасява след осемгодишна обсада, а император Мануил II възстановява властта си над някои територии в Мала Азия и главно в Европа1. Но на Анатолия битката донася почти десетилетни страдания. След победата Тимур остава там около година и опустошава бившите Баязидови владения и преди всичко западните им области. Веднага след сражението той изпраща сина си Мухаммад султан в османската столица Бурса, съобщава Низамеддин Шами. Според Сагредо Мухаммад пристига там на трети август, заграбва съкровищницата на Баязид, съсипва цитаделата и опожарява града. Друг син на Тимур, Абу Бакр, разгромява при Йенишехир османска армия начело с принц Сюлейман. Една част от войските му се отправя на юг към Коня и Акшехир, докато друга вилнее из Айдън чак до егейския бряг. Тимур на свой ред потегля през Кютахия към Тире и Аяслог (Селджук). Оттам той превзема с щурм Измир, прогонва рицарите-хоспиталиери и опустошава близкия град Фокея (Фоча). След това, изпращайки напред през Анкара и Кайсери Мухаммад султан, Тимур тръгва на изток. По пътя си той разгромява една армия при Султанхисар, унищожава Улуборлу и Учхисар и напуска Анатолия през Акшехир.

Низамеддин Шами описва как през тази година Тимур не само изисква трибут от градовете в Западна и Централна Анатолия, но и как придружава искането си с кланета. С методите на персийски вития, описващ разгрома на противника на своя патрон, той разказва например как в Улуборлу Тимур „подложи гражданите на меча си, пороби жените и децата им и изравни цитаделата със земята". Един грък, който преживява тези събития, използва похватите на византийската християнска реторика и пише как Тимур „умъртви безчетно множество деца като ги стъпка под копитата на конете и ти предаде на най-жестока смърт. Други удави във водите на реките, а някои погинаха от слънчевата горещина и от жажда. Други бяха убити от ръцете на родните си майки, за да не попаднат у варварите. Безброй свещеници и монаси бяха подложени на неизброими мъчения; на някои връзваха ръцете и краката и ги хвърляха от скалите. Други умъртвяваха като ги връзваха и пълнеха устите им с горещи въглени и им вземаха парите. Други убиха, като ги изгориха или изпържиха като риби ...Делата им носеха ужас и страх". Той отбелязва също, че след клането в Измир, Тимур „заповяда да съберат главите и издигна от тях две кули, които всяваха голям страх у всеки, който ги зърнеше"2. На път към Самарканд през следващата година де Клавихо се натъква на същите купчини от човешки черепи, скрепени с пръст.

Хората бягат от Тимуровите орди на запад и много от тях търсят спасение в Константинопол. Един грък на име Дионис съобщава, че след Анкарската битка видял „рядко зрелище - всяка раса, народ и език идваше, бягайки в Константинопол"3. Други се присъединяват към Баязидовия син Сюлейман при бягството му в Румелия. По думите на Ибн Арабшах, „когато научиха, че емирът, привличайки хора, решил да прекоси морето и да иде в Едирне, те се спуснаха от долини и проходи с надеждата чрез него да се избавят от растящото безредие".

 

Европа, 1402-1409 г.4

 

Сюлейман и неговите последователи преминават Босфора при Константинопол по времето на престоя на Сагредо там, т.е. между 22 август и 4 септември 1402 г. Венецианецът Сагредо обвинява генуезците, че транспортират турците в разрез с договорите, но уклончивите му бележки как неговите сънародници, като виждат какво правят генуезците, започват да превозват „само гърци християни", показват, че всъщност всички кораби в Босфора участват в изгодната сделка. През същия период и Стефан Лазаревич минава през византийската столица, където регентът Йоан VII го приема с почести преди заминаването му за Сърбия през Лесбос и Албания.

Когато Сюлейман пристига като беглец в Европа, Тимур все още е в Анатолия, а Баязид е негов пленник. Християнските сили имат интерес да се възползват от очевидния колапс на Османската империя. На 22 септември 1402 г. венецианският Сенат вече разглежда възможността за придобиване на важната морска крепост Галиполи. На следващия ден решението в този смисъл е анулирано, но в края на октомври сенаторите отново преценяват, че заемането на Галиполи е „необходимо за безопасността на християните" и упълномощават Тома Мочениго да проучи вариантите за завладяването му. Не е възможно другите сили да са нямали подобни кроежи. Продължаващата заплаха от Тимур, неизбежната война с Иса и Мехмед, щом завоевателят напусне Анатолия и вероятността Венеция или други страни да се сдобият с някои от османските земи в Европа, карат Сюлейман да търси мир. С тази цел той праща посланик във Венеция. Мисията му, според сенатските протоколи от 7 декември 1402 г., е да накара венецианците да убедят Мануил да се върне в Константинопол. Чрез пратеника той декларира желанието си „да бъде Мануилов син и да не се отклонява от волята му...защото желае той [Мануил] да разполага с неговите [Сюлеймановите] земи и места като със свои"5. С други думи, Сюлейман изразява готовност да стане васал на Мануил.

Това пратеничество е първата стъпка към договора, сключен от Сюлейман в Галиполи през януари или февруари 1403 г. с регента в Константинопол Йоан VII, с Венеция, Генуа и техните колонии, както и с рицарите на Св. Йоан6. Според неговите клаузи християните получават някои отстъпки от принца, но на практика откриват, че позициите им са доста по-слаби, отколкото изглеждат през лятото и есента след Анкарската битка. На първо място, те не са единни в целите си, дори си противоречат. По време на преговорите идват вести, че Антонио Ачаиуоли е отнел Атина от венецианците. Така той принуждава венецианския преговарящ, Пиетро Зено от Андрос, да купи османската помощ за отвоюването на града. Зено предлага на Али Чандарлъ, велик везир на Сюлейман и негов представител на преговорите, хиляда дуката. Второ, Тимур е за тях толкова голяма опасност, колкото и за Баязидовия наследник. Така клаузата, задължаваща Сюлейман да се включи с галери в съюзен флот, ако Тимур опита да премине Проливите, превръща договора отчасти в дефанзивен пакт. Нещо повече, въпреки разгрома при Анкара, османският принц си остава най- могъщият владетел на Балканския полуостров и териториите му са най-обширни. Описанието на де Клавихо на Галиполи през октомври 1403 г. като „замък силно укрепен и с голям гарнизон" и като пристанище на Сюлеймановия флот от „кораби и галери, четиридесет на брой" показва също, че венецианските планове за завземане на града са нереалистични.

Най-малко от османския разгром получава Стефан Лазаревич. Връщайки се в своите земи той заварва, според сръбските летописи, бунт, оглавен от племенника му Георги Вълкович и поддържан от Сюлейман. С помощта на зет си, Георги Страцимирович, Стефан разгромява бунтовника на Косово поле през ноември 1402 г. Не след дълго, както личи от Житието, той разбива при Грачаница друг турски отряд, в който участва младият му брат Вук. Двамата братя се връщат в Ново Бърдо, сръбската столица, но Вук скоро бяга при Сюлейман. Майка им Милица го последва и явно урежда мира помежду им, както и със Сюлейман. Споровете между сръбските владетели, всеки от които търси покровителството на Сюлейман, гарантират положението им на османски васали. Венецианският Сенат може и да е инструктирал посланика си да поздрави Стефан, че се е „избавил от ръцете на неверниците и се е върнал в своите (земи)"7, но Галиполският договор, по който Републиката е страна, изисква от Стефан да плаща на Сюлейман същия годишен данък, който е плащал на Баязид и да продължи да предоставя войски. Сюлейман от своя страна се нагърбва, като баща си, да „гарантира безопасността на Стефан и хората му".

Християнските участници в галиполските преговори излизат с придобивки, които - според внушенията в доклада на Зено - биха могли да бъдат по-големи, ако Евренос и другите османски първенци не възпират склонния на отстъпки Сюлейман. За венецианците и генуезците договорът регулира търговските права в рамките на Сюлеймановите владения и освобождава венецианското херцогство Наксос и генуезката колония Хиос от задължението да плащат трибут. От това задължение са освободени и генуезките черноморски колонии и Нова Фокея, но поради разположението си те остават извън обсега на Сюлеймановия контрол. Чрез подкуп Пиетро Зено осигурява на Венеция ивица земя с ширина пет мили на материка срещу Негропонте, но тя не включва солниците и пристанищата, които - не е трудно да се предположи - са основният приходоизточник. Много важна за християнските страни по договора, помнещи възхода на Баязидовия флот, е клаузата, която забранява на корабите на Сюлейман да минават през Дарданелите без разрешение от императора и „цялата Лига". Йоанитите получават графството Салона, „което беше нападнато от контесата", т.е. Елена, за чиято дъщеря Баязид се жени през 1394 г. Зено уговаря потвърждаване на статута на османски васал на маркиза на Бодоница.

Най-голяма е ползата от договора за Византия. Сюлейман отстъпва на императора западния бряг на Мраморно море от Панидос (южно от Текирдаг) до Константинопол и черноморския бряг от столицата до Месембрия. Най-важната отстъпка е Солун с Халкидика и бреговете на Термейския залив. Освен това Сюлейман отстъпва островите Скопелос, Скиатос и Скирос, вероятно завзети от Баязид преди 1400 г. През 1404 г. василевсът успява да увеличи придобивките със Зейтунион, минал във венециански ръце според договора. Византия го владее поне до 1414 г.8 По друга клауза Сюлейман обещава да върне на империята „крепостите, които василевсът е държал в Турция", но те не са посочени, а и в началото на 1403 г. Сюлейман няма власт над „Турция". Освен че дава територии, Галиполският договор освобождава Византия от задълженията й да плаща данък на османците. Сега Сюлейман се обръща към императора с традиционните за неговите поданици изрази като към „моя баща василевсът на ромеите".

Галиполският договор не влиза в сила безболезнено, а и не е единственото споразумение, сключено по това време. На 24 март 1403 г. Сенатът праща посланик за потвърждаване на мира. Но протоколите от неговите дискусии се отнасят не само до договора със Сюлейман, а и до мир със сина на Баязид, който е в Азия. Това трябва да е Иса. Посланикът Джакомо Суриано получава инструкциите си през април. Той трябва да потвърди договореностите с османските принцове; да се погрижи те да улеснят завръщането на Мануил II във Византия, вероятно срещу действията на някоя фракция, поддържаща регента Йоан VII и да опита да включи маркиза на Бодоница в договора със Сюлейман - индикация, че преговорите на Пиетро Зено в негова полза всъщност не са се увенчали с успех. Друг сенатски протокол три години по-късно от юли 1406 г. показва, че Суриано е добил от Сюлейман сушата срещу Негропонте, завзета бързо от Антонио Ачаиуоли. Това явно се отнася до територията, получена от Венеция по Галиполския договор, която турците вероятно още не са евакуирали. Преминаването на Халкидика под властта на Византия също не е гладко. През септември 1404 г. Мануил инструктира Димитър Булотис да договори със Сюлейман и Али Чандарлъ прекратяване на вземанията от Атонските манастири9. Тези проблеми все пак не нарушават цялостното съзвучие в отношенията между Сюлейман, Византия и латинските сили. Договорът може би не е изгоден за османския принц, но дава сигурност за европейските му владения и му позволява да се съсредоточи върху опасността, която представлява Тимур преди изтеглянето си от Анатолия през 1403 г., а след това - да опита да си върне каквото е оцеляло от османските територии там.

През 1404 г. той се прехвърля през Проливите от Румелия в Анатолия. През следващите пет години владенията му живеят относително мирно, независимо от заплахата от Сигизмунд Унгарски. През 1406 г. кралят опитва да се съюзи със Стефан Лазаревич за атака срещу Сюлейман. Но идеята му не успява да заинтригува венецианците и през октомври 1408 г. Сенатът отхвърля унгарската молба за подкрепа по море за експедиция срещу Галиполи. През февруари 1409 г. Сигизмунд отново изпраща посланик, който известява, че „в Гърция и подчинените на турците райони много турци се стичат, за да могат в бъдеще да нападнат кралството ми", и че за да предотврати това, той се опитва да формира съюз със съседните монарси. Републиката не проявява интерес.

Оказва се, че целта на споменатата османска армия не е да нападне Унгария, а да възстанови властта над Сърбия. В писмо до Сигизмунд от 28 февруари 1409 г. дубровничани съобщават, че „Вук, син на княз Лазар, е влязъл в Рашка с много турци" и иска половината кралство от брат си Стефан. На 13 март 1409 г. те отново докладват, че турците взаимодействат с Вук при нападенията над Стефановите земи. Сръбските летописи отбелязват: на първи юли 1409 г. „турците и Вук Лазаревич опустошиха Сърбия". Според Житието в резултат от тази война Сърбия е разделена, като Стефан управлява на север, а Вук и Георги Бранкович - на юг. Всички те са васали на Сюлейман10. Приемането на османския сюзеренитет от тяхна страна слага край на Сигизмундовите амбиции за нахлуване в земите на Сюлейман със силите на една балканска коалиция. В крайна сметка кралят не се облагодетелства със земи след разгрома на Баязид при Анкара.

Все пак ползата за Сигизмунд и особено за съседа му Мирчо Влашки е във временното намаляване на турските атаки по техните граници. Един доклад, съставен в Крит през 1401 г. сочи, че след Никополската битка османците са провеждали непрестанни набези в Унгария и Влашко и са принудили Мирчо през 1399 г. да укрепи Гюргево на Дунав. Същият документ отбелязва, че скоро след това голяма унгарска армия е разгромила турски отряди във Влашк11. Възможно е тези рейдове да са стихнали за няколко години след 1402, но има две свидетелства за подновяването им около пет години по-късно. Фрагментиран надпис от Силистренската крепост отбелязва: „В годината 1407/8 ...преблагочестивият и христолюбив Иван Мирча, великият воевода и княз на цяла Угровлахия освободи града"12. Надписът се отнася до провалена турска атака. Наред с това Нешри коментира събитията от 1410 г. така: „влашките неверници бяха съвсем безсилни пред нападателите от Румелия". Изглежда, подобно на Унгария, и Влашко няма съществена полза от османския разгром и от гражданската война.

Венецианците обаче подхождат към Сюлейман с най-голямо внимание и успяват да добият територии в Албания и Епир. На 28 юли 1402 г., денят на Анкарската битка, венецианският управител на Драч осведомява Сената, че е разгромил една турска армия и е пленил водачите й Ферис и Балабан. В отговор Сенатът му разрешава да използва случая и да завземе крепостта Круя13. Три години по-късно, след смъртта на Георги Страцимирович - владетеля на Шкодра, Венеция прогонва вдовицата му Елена и завзема града. Това води до война с племенника на Стефан Лазаревич - Балша, който управлява съседна територия. В спора Сюлейман взема страната на Балша и така кара венецианците да усилят гарнизона си в Шкодра и през януари 1406 г. да изпратят при него посланик, за да потвърдят властта си над града14.

Венеция има още две придобивки в Югозападна Гърция. В края на май 1407 г. Сенатът научава, че владетелят на Арта Павел Шпата, господар на Навпакт на Коринтския залив, преговаря да го отстъпи на Сюлейман и че османците са заели близката крепост Ангелокастрон. Реакцията на венецианците е да отнемат града през следващия юли. За да предотврати недоволството на Сюлейман, през същия месец Сенатът изпраща при него посланик, който да узакони анексията на основание, че Републиката е купила владението от Шпата, а не го е превзела. Това може и да се е понравило на Сюлейман, но през следващия ноември той отново има повод да се разгневи. В началото на този месец Стефано Захария, латинският архиепископ на Патра, отстъпва града и военните му съоръжения на Републиката. Това нервира Сюлейман до такава степен, че Сенатът очаква той да нападне в началото на следващия военен сезон, т.е. през март 1408 г. На 15 ноември константинополският байло е инструктиран да обясни на Сюлейман, че Републиката е получила Патра под наем и че ако той приеме това, ще получава данък за града. На другия ден управителят на Патра е упълномощен да даде същото обяснение, „ако казаният въпрос бъде повдигнат от [Евреносоглу] Барак, капитан на турците по тези места, или от други от името на Турчина"15. През март 1409 г. следва нова делегация при Сюлейман, която повтаря предложението да се плаща данък за Патра и Навпакт, ако той запази мира. Султанът, за когото венецианците много добре знаят, че се нуждае от армиите си за войните срещу своите братя, приема тези условия и оставя Републиката да владее и Патра, и Навпакт, а чрез тях - входа на Коринтския залив.

Османските набези в Югоизточна Гърция и Пелопонес продължават и след 1402 г., но вече не с жестокостта от дните на Баязид. Една съвременна кратка хроника отбелязва, че турците взаимодействат с хората на Антонио Ачаиуоли от Тива, Атина и Мегара в нападение срещу Коринт и околностите през юни 1403 г. Инструкциите до венецианския управител на Навплион от декември 1404 г. се отнасят до фортификационните съоръжения на града и загатват възможността за турски атаки16. На 21 февруари 1406 г. Сенатът научава, че хора от Метони и Корони не могат да върнат дълговете си „заради своята бедност и загубата на имоти и блага, което е причинено от нахлуванията на турците"17. Точно една година по-късно кастеланът на Метони и Корони отново докладва за щетите, причинени от турските рейдове и от атаки на гърците от Мистра. Латинските колонии северно от Атина също попадат под натиска на османците. През юли 1408 г. маркизът на Бодоница иска разрешение от венецианците в случай на нападение да евакуира хора и животни от материка на Негропонте18. През следващия ноември Сюлейман изисква чрез Евреносоглу Барак от венецианците да платят данък за град Фтелеон, разположен близо до Бодоница19.

За разлика от тези градове, Негропонте, който страдал тежко от атаките на Баязидовия флот, сега се радва на спокойствие. През март 1406 г. венецианците дори планират да освободят едно подразделение стрелци от острова, тъй като мирът с турците и генуезците е осигурен. Когато се оказва, че управителят има нужда от стрелците, това не е заради османски атаки, а заради спора с Антонио Ачаиуоли за земята, дадена от Сюлейман на Републиката. Това, което не позволява на османците да ударят Негропонте, несъмнено е клаузата от Галиполския договор, забраняваща на техни кораби да оперират отвъд Проливите. Сюлейман, изглежда, съблюдава задълженията си. Все пак Егейско море не е напълно мирно. Има много свидетелства за турски и други атаки срещу селища и търговски кораби, но те явно са дело на пирати, опериращи от анатолийския бряг, който след 1402 г. в по-голямата си част не е под османски контрол.

Като цяло Анкарската битка води до малко промени в Румелия: загубата на Солун и някои други земи в полза на Византия, увеличаването на венецианските колонии и влияние в Албания и Западна Гърция и изтеглянето на османския флот от Егейско море. Единственото сведение за вътрешна заплаха за Сюлеймановата власт е в Житието на Стефан Лазаревич. Там се споменава дейността на разбойник, наречен Новак или Каралюк, който „напълни сърцата на тези в мюсюлманската страна на земята със страх" и който по време на сръбската междуособица граби и Вук, и Сюлейман. Вплетено в този разказ е твърдението, че „някои български градове попаднаха под влиянието на българските царе. Сюлейман се вдигна срещу тях, дойде до Темска" - близо до Пирот - „и я взе в сражение". Възможното заключение от объркания Константинов разказ е, че между 1402 и 1409 г. наследниците на цар Шишман опитват неуспешно да се възползват от османската гражданска война и от общото напрежение в България, за да възвърнат своя загубен патримониум.

 

Анатолия, 1402-1409 г.

 

След Анкарската битка османците губят повечето територии в Анатолия, завладени от Баязид. Тези земи Тимур разпределя между бившите им господари, които управляват като негови васали. На запад Сарухан е върнат на Орхан бей, син на Исхак. Според една гръцка кратка хроника, Орхан влиза в столицата Маниса на 17 август 1402 г20. Изглежда, Тимур разделя Айдън между двама представители на фамилията, Умур II и Муса. Не след дълго техните родственици, братята Джунейд и Хасан Ага, оспорват това решение и завземат съответно Измир и Аяслог и се свързват със Сюлейман в Одрин. През 1405 г. в резултат на междуособицата Джунейд остава единствен владетел на Айдън21. Ментеше е върнат на Иляс бей, чието име се появява на една монета от 1402/3 г. и то без името на сюзерена му Тимур22. Гермиян очевидно минава под властта на бившия си емир, Якуб бей, макар че най-ранните монети от възстановеното княжество, от 1402/3 г., носят само името на Тимур23. Караман той връща на синовете на Алаеддин, Мехмед бей и Али бей, освободени от плен в Бурса24. На север Исфендяроглу Мюбаризеддин не само задържа Синоп, но и добива земите на брат си Сюлейман в Кастамону25. В Ерзинджан и по горното течение на Ефрат де Клавихо среща един владетел, когото нарича „Питалибет", поставен от Тимур на мястото на сина на Тахартеновата сестра. От описанието на арагонския посланик на Анатолия през 1403-1404 г. и от по-късни османски извори става ясно, че освен посочените владетели има и множество други по-дребни господари и племенни вождове, които са получили титлите си от Тимур, или поне така твърдят. Османците запазват територия, простираща се от Амасия и Сивас на изток през Анкара до Бурса и брега на Мраморно море. Седем години след Анкарската битка синовете на Баязид оспорват властта над тези земи помежду си и с други претенденти.

Османските хроники са единодушни, че когато Сюлейман напуска бойното поле при Анкара и се изтегля в Румелия, по-младият му брат Мехмед тръгва към Рум - провинцията, включваща Амасия, Токат и Сивас, където е резидирал преди битката. Изворите, които споменават съдбата на техния брат Иса, съобщават, че той се е върнал в Бурса. Едно копие от негов ферман, с който се дават данъчни облекчения за земи близо до източния бряг на Босфора, потвърждава това сведение26. Муса, изглежда, е пленник на Тимур заедно с баща си, а съдбата на Мустафа по това време е неизвестна. Съществува слаба вероятност документ от юни 1405 г. за същата земя като в декрета на Иса от ноември 1402 г. първоначално да е носил монограма „Емир Мустафа, син на Баязид хан". Това би означавало, че споменатата област за кратко се е намирала под властта на Мустафа27.

Най-детайлното описание за войните между принцовете в Анатолия дава един анонимен сподвижник на Мехмед. Разказът е запазен, вероятно дословно, в хрониката на Нешри, който го взаимства от своя анонимен източник.

В тази версия Мехмед напуска бойното поле при Анкара и се отправя към Токат, но съвсем скоро се завръща и прави неуспешен опит да спаси Баязид. Преди да достигне Гереде, западно от Анкара, той разгромява един отряд на Кара Яхя, племенник на Исфендяроглу, който се опитва да го спре. От Гереде Мехмед се отправя обратно към Амасия, за да се справи с други предизвикателства към своя суверенитет. Те идват от някой си Кара Девлетшах, който твърди, че притежава документ от Тимур, даващ му права над земите на Мехмед. Проблеми създава и наскоро овластения господар на Самсун Кубадоглу. Той обсажда Никсар. Принцът разгромява войските и на двамата претенденти, освобождава Никсар и тръгва на север, за да подчини Джаник, областта около Самсун на Черно море. Вероятно той отнема властта над нея от победения Кубадоглу. След като се връща в Токат, Мехмед разгромява в равнината Казова две тюркменски войски, начело с вождовете Иналоглу и Кьопекоглу. Той се справя и с още една тюркменска армия на някой си Гьозлероглу. Този вожд е превзел неидентифицирания град Карахисар и обсажда цитаделата. Схватките с владетелите и племената в Северна Анатолия, които използват османския разгром, за да възстановят независимостта си, изглежда продължават от късното лято на 1402 до пролетта на 1403 г., т.е. докато Тимур все още не се е изтеглил на изток.

През 1403 г., когато Тимур напуска Анатолия, Мехмед се насочва на запад през Анкара и Мудурну, за да оспори правата на Иса над Бурса. При Доманич Иса блокира пътя му и го принуждава да тръгне на юг към Балъкесир. По предложение на един от своите командири, оттам Мехмед изпраща на брат си писмо с предложение за подялба на териториите. Когато Иса отказва, Мехмед го напада и разгромява при Улубат и пленява пълководеца му Тимурташ. Тимурташ е екзекутиран, а отрязаната му глава е изпратена на Сюлейман в Румелия като доказателство за победата. Мехмед влиза триумфално в Бурса. Иса бяга към Измит, но - според една съвременна гръцка кратка хроника - гражданите отказват да го приемат. Той отива в Константинопол и „падна в краката на императора на ромеите", както е посочено в кратката хроника. По това време Мехмед отсича в Бурса монети, които - макар и с името на Тимур - са знак за неговия суверенитет28. Оттам той отива в Токат, където прекарва късното лято на 1403 г.

Докато Мехмед е в Токат, гражданската война отново избухва. Гръцката кратка хроника отбелязва: „Иса по писмена молба беше отново пратен на изток". Нешри уточнява, че молбата за освобождаване на Иса идва от Сюлейман, който иска да елиминира някого от братята си, преди сам да отиде в Азия. Гръцкият извор не дава подробности за последвалата борба, освен че тя продължава „и досега". В османската версия Иса преминава Проливите при Галиполи и отнема провинцията Кареси. След няколко сблъсъка с Караман, очевидно заради Сиврихисар, той напада Бурса. Гражданите се съпротивляват и се изтеглят в цитаделата. През това време Мехмед идва с армията си от Токат и разгромява Иса, който - като разбира, че народът го отхвърля - бяга при Исфендяроглу в Кастамону. Оттам той и Исфендяроглу повеждат друга армия в османските територии, но отново са разбити от Мехмед при Гереде. След като Иса и Исфендяроглу побягват към Кастамону, той се връща първо в Бурса, а после в Токат.

Когато съюзът с Исфендяроглу пропада, продължава Нешри със сведенията от своя анонимен източник, Иса търси подкрепа от Джунейд или от някой друг от принцовете на Айдън, след като поданиците на Мехмед отново са отхвърлили претенциите му. Споменатият айдънски принц приема Иса и събира войски от Ментеше, Сарухан и Айдън. Но Мехмед извоюва победа над тази съюзна армия. Иса, според Нешри, бяга в Караман и „изчезна там", докато Мехмед „завладя" Айдън, Сарухан, Ментеше и Гермиян. Тъй като въпросните емирати продължават да съществуват, това твърдение не бива да се разбира буквално. Една монета обаче, отсечена в Аяслог на айдънска територия през 1403/4 г. и носеща името на Мехмед без това на Тимур29, номиналния господар на княжеството, говори, че османският принц е наложил властта си поне там. Следващото събитие в хрониката на Нешри е напредването на Сюлейман от Одрин през Проливите до Бурса и оттеглянето на Мехмед в Анкара. Копие на един документ, издаден от Сюлейман в Бурса между 13 и 22 март 1404 г. показва, че той е влязъл в града малко преди тази дата, вероятно докато братята му все още воюват30.

От хрониката на Нешри личи, че от Бурса Сюлейман успешно разпростира властта си на изток до Анкара. Тя разказва как, вероятно през късната пролет или лятото на 1404 г., Мехмед отстъпва пред неговото напредване, оставя гарнизон начело с Фирузоглу Якуб бей в Анкара и отново се изтегля на изток. Якуб бей обаче се предава на Сюлейман и на неговия везир Али Чандарлъ, и така принуждава Мехмед да стигне чак до Амасия: районът, който си остава негова сигурна база. Тук, според Нешри и анонимният му източник, той „прекара лятото". Изглежда, става дума за късното лято на 1404 г. Сюлейман го преследва, но не успява да превземе нито една от верните му крепости и се връща в Бурса. Мехмед контраатакува в началото на 1405 г., когато шпионин го известява, че брат му е „потънал в разврат и запълва с вино нощите и дните". Сюлейман има намерение да се оттегли в Румелия, за да събере войските си, но Али Чандарлъ го разубеждава и пише на Мехмед, че всички негови пълководци ще го предадат и ще минат на страната на Сюлейман. Мехмед в началото пренебрегва тези думи и се сражава срещу брат си в планините близо до Йенишехир. Битката трае седмица, но позициите на Сюлейман по височините се оказват непревзимаеми, а вятърът и дъждът увеличават загубите на Мехмед. Когато един от хората му, Шарбдар Иляс, бяга при Сюлейман, той започва да вярва на написаното от Чандарлъ и по съвет на своя велик везир Баязид паша се връща в Токат.

Междувременно Сюлейман разпраща писма до подвластните си провинции и обявява началото на голяма кампания. Първата му цел не е Мехмедовата армия, а караманската крепост Сиврихисар. Тя е разположена на един от стратегическите пътища между Бурса и Анкара, а за гарнизона й Сюлейман е чул, че ще му се предаде, когато той се яви с армията си. Тази информация се оказва погрешна. Сиврихисар остава верен на караманския емир Мехмед, а обсадата, водена от военачалник от фамилията Михалоглу, се проточва повече от година, както може да се съди от Нешри. Когато емирът се опитва да освободи крепостта, войските на Сюлейман начело с Евренос го отблъсват до Аксарай. В отговор караманският владетел се съюзява с Мехмед и така принуждава Сюлейман да вдигне обсадата на Сиврихисар и възпира напредването му на изток. Описаните събития стават вероятно през 1406 г. и маркират началото на тригодишна пауза в гражданската война.

Възможно е тъкмо тогава Сюлейман да е покорил Айдън. Според Дука, който бидейки родом от Фокея и гражданин на Хиос е дочул историята от местните жители, Джунейд убеждава емирите на Караман и Гермиян да се съюзят с него, за да „счупят главата [на Сюлейман], докато е още млад". Емирите събират войските си край Ефес, а османският владетел „поведе цялата си двадесет и петхилядна армия". Той разполага лагера си на половин ден път от противниковия. Но враждебните войски не се срещат. Един от шпионите на Джунейд, казва Дука, го осведомил, че емирите на Караман и Гермиян са се уговорили да го пленят и предадат на Сюлейман. Тогава Джунейд сам „сложи примка на врата си и дойде при Сюлейман плачещ", молейки разрешение сам да оглави атаката срещу бившите си съюзници. Сюлейман подозира измама и отказва. Емирите на Караман и Гермиян се оттеглят, а той остава в Ефес четири месеца, „отдаден на плътски наслади и разврат". На връщане в Румелия Сюлейман взима Джунейд със себе си и го назначава за управител на Охрид, вероятно през 1408 г. Нешри не споменава тези събития, но съобщава, че през 1410/11 г. Джунейд си връща Айдън и по този начин потвърждава, че той временно е загубил властта над емирата си и я отвоюва в удобен за него момент от войната между синовете на Баязид.

 

Гражданската война в Анатолия и Румелия, 1409-1411 г.

 

През 1409 г. Сюлейман е най-мощният владетел и на Балканите, и в Анатолия, където териториите му се намират между брега на Мраморно море и Анкара. Подвластните на Мехмед земи са на изток, между Анкара и Сивас. Той съумява да ги задържи, като се съюзява с Караман, Гермиян и Исфендяроглу, също застрашавани от Сюлейман. През 1410 г. обаче Мехмед става господар на цяла османска Анатолия. Средството за постигане на този успех е по-младият брат Муса.

Според всички извори, Муса е пленен в битката при Анкара. Във версията на Нешри Тимур го освобождава през 1403 г. и го изпраща с тленните останки на Баязид при господаря на Гермиян Якуб бей. Якуб го предава на Мехмед, който го задържа до 1409 г. През тази година Муса е освободен и отива в Караман, а оттам - при Исфендяроглу в Синоп. От Синоп през Черно море принцът отива във Влашко, където се съюзява с воеводата Мирчо Стари, жени се за дъщеря му и се подготвя да нападне Сюлеймановите земи в Румелия. От хрониката на Нешри личи, че освобождаването на Муса и бягството му са резултат от споразумение между Мехмед, Исфендяроглу, Мирчо и емира на Караман. Всички те са заинтересовани от ограничаване на силата на Сюлейман. Когато Муса пристига в Румелия през април или май 1410 г., Сюлейман тръгва на запад към Проливите. Неговото оттегляне и смъртта на великия везир Али Чандарлъ в Анкара карат Фирузоглу Якуб бей Анкарски да се подчини на Мехмед. С тази ключова крепост в ръце той получава възможност да напредне на запад и да превземе Бурса. След това, продължава Нешри, Мехмед минава през Айдън - изглежда, неотдавна отвоюван от Джунейд - и през Сарухан, Ментеше и Гермиян. Една айдънска монета от 1410/11 г. с името на Джунейд под това на Мехмед31  говори, че този емир приема сюзеренитета на Мехмед, когато Сюлейман се връща в Анатолия. Вероятно така се развиват отношенията и с другите емири.

Успоредно с Мехмедовите успехи в Анатолия, Муса печели първоначалните си победи в Румелия. Той събира войска и в края на 1409 или самото начало на 1410 г. тръгва от Влашко. Обсажда, явно без резултат, византийския град Месембрия. Оттам Муса се насочва към Ямбол, където на 13 февруари 1410 г. разгромява Сюлеймановия пълководец Саруджа паша. При описанието на тези събития гръцката кратка хроника добавя, че веднага след тази победа „румелийските крепости и цялата област се предадоха". От Ямбол Муса тръгва по долината на Тунджа, стига до Одрин и през май 1410 г. превзема Галиполи. Един неясен доклад, получен в Дубровник на 28 май подсказва, че по това време Мануил се намесва във войната и обсажда Галиполи пo суша и по море с осем галери. Същият документ свидетелства за появата на Сюлейман на анатолийския бряг срещу Галиполи. Той обаче се оттегля „заради тревогите с брат си" Мехмед, след като византийците и генуезците отказват да го транспортират през Проливите. Когато „Евренос и шест от сюлеймановите барони" идват в Галиполи, заключава докладът, Муса ги пленява32. С Галиполи Муса си осигурява контрола над Дарданелите, а не след дълго - и над Румелия.

Когато не успява да се справи с войските на Муса в Галиполи, Мануил явно решава, че би било изгодно да доведе Сюлейман в Европа и да го остави да нападне брат си. Сюлеймановата армия се отправя на север, към Кадъкьой на Босфора. Оттам, според кратката хроника, „император Мануил Палеолог го пренесе и стана сражение край града Космидион в неделя, 15 юни. Сюлейман разгроми Муса и го преследва". Муса губи и битката, и подкрепата на сръбските си съюзници Вук и Стефан Лазаревич. Вук, според Константин, минава на страната на Сюлейман, а Стефан бяга в Галата. Муса се спасява в Ямбол.

В Румелия положението е така объркано - „из цялата земя беше невъзможно да се разбере кой цар признават хората", както се изразява Константин - че Муса лесно набира нова армия. Лесно той достига и до Черномен на Марица. Тук, пише Константин, той научава, че Сюлейман е изпратил Вук в Сърбия да отнеме земите на Стефан. Стефан минава на страната на Муса. Тъй като не може да отдели отряди за преследване на Вук, Муса изпраща бившия градоначалник Иляс в Пловдив. Там той намира сръбският княз. На 3 юли 1410 г. Иляс се укрива в горите край Пловдив, докато негови емисари подготвят гражданите за предстоящото нападение. На следващия ден той и хората му влизат в града, повечето жители остават по домовете си, а Иляс успява да плени и Вук, и племенника му Лазар. Няколко дни по- късно Муса обезглавява Вук. Скоро Сюлейман се появява отново и изтласква брат си към Одрин. Тук, отбелязва съвременната кратка хроника, „те се сражаваха между Кребецион и Дихале и в петък, 11 юли, Сюлейман пак разби Муса". След разгрома Муса екзекутира Лазар и, продължава кратката хроника, „избяга в ...крепостта Голубац в ...Сърбия, където деспот Стефан Лазаревич се грижеше за него".

Муса остава при Стефан само една седмица. Докато той е там, според Константин, Сюлейман се отправя към Пловдив и позволява на брата на екзекутирания Лазар да опожари града в знак на отмъщение. Стефан междувременно пуска Муса, който изпраща съгледвач в Пловдив през Родопите. Той влиза в цитаделата с измама, обявява свалянето на Сюлейман и отнема вече събраните данъци. Сюлейман се връща и възстановява властта си, пленява онези мюсюлмани, които му се виждат нелоялни и отново налага данък. На път към Одрин Муса отново минава край Пловдив, но намира вратите затворени за него и решава да обсади града. При третото идване на Сюлейман, той отново отстъпва - първо към Станимака, а после към Одрин. Сюлейман го преследва. Тези събития, ако Житието е точно, се разиграват през есента на 1410 г. Независимо от загубата на анатолийските си земи, Сюлейман все още е по-силен от Муса. В един дубровнишки доклад от август 1410 г. се казва, че той „продължава силно да увеличава мощта си, докато работите на брат му западат"33. Муса, казва Нешри, живее като разбойник по хълмовете. Но на следващата година той триумфира.

Изглежда, че след като се оттегля от Пловдив Сюлейман се връща в Одрин, а Муса - в Ямбол. През февруари 1411 г., докато Сюлейман „лежеше в банята и пиеше големи чаши вино", както пише в кратката хроника, армията на Муса приближава Одрин. Започва сражение и Евренос осведомява господаря си, че повечето му войници са се разпръснали, свидетелства Нешри. В пиянството си Сюлейман не обръща внимание на това. Когато командирът на еничарите Хасан се опитва да му каже същото, принцът се ядосва и го унижава, като нарежда да му обръснат брадата. Тези двама мъже, продължава Нешри, са първите, които с хората си минават на страната на Муса. Щом научава за състоянието на брат си, той влиза в Одрин и обкръжава сарая. В тъмнината на нощта Сюлейман се измъква и побягва към Константинопол с двама от приближените си. На 17 февруари 1411 г. един отряд на Муса го застига и удушава.

 

Властването на Муса, 1411-1413 г.

 

От реакциите на Венеция личи, че Муса за няколко месеца установява напълно властта си в османска Румелия. На 17 април 1411 г. константинополският байло е инструктиран да откаже на Муса данъка, който Републиката е плащала на Сюлейман. Тогава сенаторите отново обмислят и възможността за превземане на Галиполи, но се отказват от идеята. На четвърти май обаче вече е ясно, че преговорите с Муса са наложителни в името на безопасността на венецианските земи и търговия. На четвърти юни сенаторите изпращат посланик за уреждане на мирен договор с Муса. При провал той трябвало да сключи съюз срещу него с византийския император. Към края на юни венецианците изглежда са сключили мир с Муса, но остават много предпазливи в действията си. Стефан Лазаревич също изпраща посланик при Муса, който да му напомни, че дължи властта си на Стефановата подкрепа. Но този емисар не преговаря, а според Константин се връща в Сърбия и убеждава деспота да опустоши земите на Муса около Пирот. Така започват враждебните действия, които не секват до края на управлението на Муса. Император Мануил също е враждебно настроен. За да продължи османската гражданска война, той изпраща Сюлеймановия син Орхан в Селиврия на Мраморно море.

Противопоставяйки се на тази опасност Муса веднага се насочва към Селиврия. Той обаче не успява нито да превземе града, нито да плени Орхан. През есента на 1411 г. Муса обсажда самия Константинопол. Операцията вероятно е кратка. Най-ранното сведение за някакво реално сражение при нея се явява в историята на Халкокондил. В нея се съобщава за византийска победа над турците. Но не военни, а политически причини карат Муса да се върне в Одрин.

След като идва на власт, Муса продължава да фаворизира някои влиятелни фигури от времето на Сюлеймановото управление. Сред тях са везирът Ибрахим паша и бейлербеят Михалоглу Мехмед. Участието на Георги Бранкович, племенник и бъдещ наследник на Стефан Лазаревич, в армията на Муса при Селиврия показва, че е запазен и сюзеренитетът над някои членове на Лазаровата династия. Нещо повече, той покровителства и различни свои избраници, в частност - кадията шейх Бедреддин и неговия роб Азеб бей. Муса бързо предизвиква недоволството и ненавистта на румелийските бейове, особено на бившите поддръжници на Сюлейман. Причината, обяснява Нешри е в това, че той започва не само да изисква трибут от съседните князе, но да екзекутира състоятелните османци в Румелия и да отнема тяхната земя и собственост. Муса трябва да поддържа голяма армия, а по това време гражданската война е прекъснала притока на данъци. Конфискацията също е възможен приходоизточник, но отчуждава най-мощните личности, които биха могли да подкрепят Муса.

Тези хора започват да дезертират по време на обсадата на Константинопол. Според Житието на Стефан Лазаревич, Георги Бранкович първи бяга при император Мануил, когато открива, че Муса замисля да го отрови. Следващият е Михалоглу Мехмед, който уж отива да граби лозята около Константинопол, а всъщност се прехвърля с отряда си при брата на Муса в Анатолия. Ибрахим Чандарлъ пък напуска под претекст, че отива да сключи договор с гърците. Според Нешри, Ибрахим отнася на Мехмед съобщение, че румелийските бейове искат свалянето на Муса. В отговор Мехмед дава на Ибрахим титлата велик везир и двамата събират петнадесетхилядна армия.

Византийският император транспортира войската през Босфора, вероятно през ранната пролет на 1412 г., след като се споразумява с Мехмед при победа над Муса да остане в мир с Византия. Докато армията лагерува край Константинопол, а императорът посреща с почести османския принц, Муса се придвижва на изток. Авангардът на Мехмедовата армия, първоначално му нанася поражение при Инджегиз, пише Нешри. Но войските на Муса устояват и на другия ден отново влизат в сражение. Тогава един от неговите пълководци, някой от фамилията Михалоглу (вероятно Михалоглу Яхши) иска войска, с която да поведе атаката срещу Мехмед. Муса се съгласява и Михалоглу минава на противната страна заедно с хората си и с други командири. След това предателство Муса се подготвя за бягство, но личната му гвардия го възпира. Когато Мехмед се мята на седлото, за да се впусне в преследване на врага, гвардията на Муса ранява и него, и коня, и го отрязва от основната част от армията му. С двеста конници Мехмед бяга в Константинопол, откъдето Мануил го прехвърля в Азия и той се отправя към Бурса. Останалите на бойното поле Мехмедови войски погрешно приемат Муса за брат му и се събират около него. Те са пленени, ограбени и след това - освободени.

Въпреки тази победа позициите на Муса скоро отслабват. Непосредствено след битката, според житиеписеца Константин, той пленява двама османски бейове в Македония, паша Игит и Михалоглу Юсуф, заподозрени в сътрудничество с Мехмед. И двамата се спасяват, бягат в Сърбия и опустошават земите на Муса с войски на Стефан Лазаревич. Възможно е тъкмо деспотът да е насърчил Мехмед отново да нахлуе в братовите си владения. В късната есен или ранната зима на 1412 г. с помощта на Мануил той прекосява Босфора с намерението да обедини войските си с тези на Стефан. Но по пътя към Сяр го застига „такъв дъжд и сняг, като че небесните язове се бяха разтворили", по думите на Константин. Армията му не може да премине придошлата Марица. Когато Мехмед се връща в Бурса, Муса екзекутира управителите, които не са го предупредили за идването на противниковата войска.

След това, за да отмъсти на Стефан, той се отправя „като северен вятър срещу Сърбия". Това става през зимата. Според Константин, Муса тръгва от София в края на Рамазана, т.е. 3 януари 1413 г., язди без почивка до Враня в долината на Морава, превзема го и продължава към Ново Бърдо. Градът издържа обсадата. Но един дубровнишки доклад от 8 март 1413 г34. съобщава за други успехи на Муса. Той отнема една крепост, идентифицирана от Константин като Соколац, от коменданта й Хамза - очевидно мюсюлманин, минал на страната на Стефан Лазаревич. Муса заповядва да пратят Хамза в Одрин и да го екзекутират. След това той разрушава Липовац и Болвац и осъществява набези в посока на Браничево. Константин добавя и превземането на Свърлиг, Сталач и Чуприян „след голямо кръвопролитие".

Вероятно по време на сръбската кампания Муса научава, че Сюлеймановият син Орхан е акостирал в Солун. Константин не дава подробности за събитието. Изглежда, императорът пуска Орхан по настояване на Стефан Лазаревич, за да може новият претендент за османския престол да отклони Муса от действията му в Сърбия.

Този ход успява. Муса отстъпва - първоначално отива в Албания, а оттам, изглежда, в Янина. В Янина, според анонимната хроника на фамилията Токо, Муса се съюзява с янинския деспот Карло Токо и скрепява съюза с женитбата си за една от дъщерите му. От Янина той се отправя към Солун и макар че част от армията му дезертира, успява да плени Орхан и да убие много хора от свитата му. По-късно като че ли претендентът е освободен. След това, за да отмъсти на императора, Муса напада Солун. Той не успява да превземе града, но разрушава укрепения манастир Хортиатис на полуостров Касандра. Оттам се връща в Одрин през Родопите. Армията му, коментира Константин, почти не спяла заради непрестанното си движение.

По това време войската на Муса вече е доста по-малобройна от тази на Мехмед. През януари 1413 г., когато започва кампанията на Муса в Сърбия, Стефан - според Житието - изпраща посланик при Мехмед. Той трябва да нападне брат си от изток, докато деспотът с унгарски и босненски подкрепления напада от запад. Анатолийската армия на Мехмед също е подсилена. След брака си с дъщерята на дулкадърския емир, чиито земи са около Елбистан, пояснява Нешри, Мехмед може да призове тъста си да участва в кампаниите. През пролетта на 1413 г. принцът обявява началото на кампанията срещу Муса и започва да събира войски. В Анкара към него се присъединява контингентът от Дулкадър и армията се отправя към Бурса, откъдето Мехмед изпраща посланик при императора. Мануил, пише Нешри, отказва да се включи лично в експедицията поради напредналата си възраст, но изпраща войски. Мехмед тръгва от Константинопол и разполага лагера си край Виза. Там той получава послание от Евренос. Евренос съветва принца да не напада Муса, а да се насочи към Пирот, докато самият той успее да обедини около себе си отрядите на сина си Барак, на Паша Игит и на Синан бей от Трикала.

Мехмед, продължава Нешри, постъпва според съвета на Евренос. Когато обсажда Одрин за кратко одринчани показват, че ще предадат града на онзи от братята, който победи. Мехмед остава доволен и тръгва към Пловдив покрай Марица. Муса разбира, че Мехмедовата армия е прекалено голяма, за да си позволи да влезе в сражение с нея и само я следва, прикрит в горите. Единственото нападение идва от Хамза, брата на Джунейд. Но неговият отряд се разбягва при контраатаката на две хиляди тюркмени, водени от Михалоглу. Мехмед продължава през София и Пирот до сръбската граница в долината на Морава. Според Житието на Стефан Лазаревич и хрониката на Нешри, принцът изпраща везира Баязид паша да сключи договор с деспота, който се намира с армията си в Крушевац. По същото време, допълва Нешри, той приема тримата бейове, доведени от Евренос. Към Мехмед се присъединяват и войски на самия Евренос и на Йоан VII Палеолог от Солун. Когато всички те се събират, тръгват заедно със Стефан към Косово. Там числеността на съюзната армия се увеличава от контингентите на прищенския управител и Хамза, поредния дезертьор от лагера на Муса.

Мехмед повежда войските на североизток към България. На пети юли те доближават лагера на Муса на брега на р. Искър. Там, според Нешри, последният от пълководците на Муса минава на страната на Мехмед. Въпреки това Муса атакува първи, и нападението му нанася значителни загуби на противника. Константин съобщава, че контингентът на Георги Бранкович едва не е разгромен. Нешри описва поражението на „татарите" от Муса, който почти напълно сразява и тюркмените от анатолийската армия. Но когато започва контраофанзивата на Мехмед, Баязид паша съзира Муса и се впуска да го преследва с войските си. „Като остави отредите си в ръцете на Бога", Муса бяга от бойното поле. Но на едно място, наречено Чамурлу, напоителните канали го забавят, конят му затъва в калта и Баязид паша, Михалоглу и Евреносоглу Барак го залавят. Докато те тримата спорят за съдбата му, идва основната част от армията и с нея - един бей на име Балтаоглу, който - заключава Нешри - удушава Муса с думите „Какво стори ти на емира Сюлейман бей?".

Така от синовете на Баязид остават само Мехмед и Мустафа.

 

1За последиците, които има анкарската битка за Византия, вж.: К -Р. MATSCHKE, Die Schlacht bei Ankara und das Scheksal von Byzanz, Weimar (1981).
2Текст в: Р. SCHREINER, Die Byzantinischen Kleinchroniken, Bd. 1, Wien (1975), хроника 12, параграф 116.
3Текст в: Р. SCHREINER, Die Byzantinischen Kleinchroniken, Bd. 1, хроника 49, параграф 10.
4Изследване на властването на Сюлейман в Румелия: Elizabeth А. ZACHARIADOU, „Süleyman Çelebi in Rumili and the Ottoman Chronicles", Der Islam, 60 (1983).
5Текст в: N. IORGA, Notes et Extraits pour servir à l'histoire des Croisades au XV-e Siècle, Vol. 1, Paris (1899-1900), 125-126.
6Текст и анализ на Галиполския договор и текст на доклада на Пиетро Зено за преговорите до венецианското правителство вж. в: G.T. DENNIS, „The Byzantine-Turkish Treaty of 1403", Orientalia Christiana Periodica, fase. 1 (1967).
7St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slavische Philologie, XVIII (1896), 433.
8К.-Р. MATSCHKE, Die Schlacht bei Ankara, 61.
9Op. cit., 48-49.
10St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 440
11G. T. DENNIS, „Three reports from Crete on the situation in Romania, 1401-1402", Studi Veneziani, 12 (1970).
12P. S. NASTUREL, „Une victoire du voévode Mircea l'Ancien sur les Turcs devant Silistra", Studia et Acta Orienatalia, Bucureşti, I (1957).
13С. SATHAS, Documents Inédits Relatifs à l'Histoire de la Grléce au Moyen Age, Vol. II, Paris (1881), doc. no. 308.
14St. STANOJEV1C, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 435-438.
15С. SATHAS, Documents, Vol. I, doc. no. 25.
16C. SATHAS, Documents, Vol. II, doc. no. 334.
17C. SATHAS, Documents, Vol. II, doc. no. 400.
18C. SATHAS, Documents, Vol. II, doc. no. 445.
19С. SATHAS, Documents, Vol. I, doc. no. 28.
20Р. WITTEK, Das Fürstentum Mentesche, Deutsches Archäologisches Institut. Istanbuler Mitteilungen, Bd. 2. (1934); repr. Amsterdam (1967), 90 n.l.
21H. AKIN, Aydınogulları Tarihi, Istanbul (1946), 77-79.
22P. WITTEK, Das Fürstentum Mentesche, 160.
23За гермиянските монети вж.: M.Ç. VARLIK, Germiyanogulları Tarihi (1300-1429), Ankara (1974), приложение 2.
24“Karaman oghullari" (R Sümer), Encyclopaedia of İslam, 2nd edition.
25Така e според османските хроники. Следващите събития потвърждават, че Исфендяроглу получава Кастамону.
26P. WITTEK, „Zu einigen frühosmanischen Urkunden (III)", 130-135, repr. in: La Formation de l'empire Ottoman, (ed. V. L. Menage), Variorum Reprints, London (1982).
27Op. cit., 135-141.
28Anton С. SCHAEDLINGER, Osmanische Numismatik, Brunswick (1973), 88. Запазеният екземпляр е от 806 г. (21 юли 1403- 9 юли 1404 г.). Изглежда, през март 1404 г. Мехмед вече е загубил властта над Бурса. Монетите вероятно са отсечени в началото на 806 (юли-август 1403 г.).
29Anton SCHAEDLINGER, Osmanische Numismatik, 88.
30WITTEK, „Zu einigen frühosmanischen Urkunden (V)", 70-85.
31Н. AKIN, Aydinoğulları Tarihi, 122.
32St. STANOJEVIC, „Die Biographie", 442.
33Op. cit., 444-445.
34Op. cit., 448.

 


 

Глава IV

 

Мехмед I (1413 -1421 г.)

 

Повторното обединение на империята

 

След смъртта на Муса османските земи остават под властта на Мехмед. Той се превръща в най-могъщия монарх от двете Страни на Проливите. Анатолийските му територии се простират от Сивас през Анкара до Бурса и Мраморно море. Както сочи един надпис в Кютахия от 1414 г1., нему са подвластни емирът на Айдън - Джунейд и на Гермиян - Якуб II. Границите на Мехмедовите земи в Европа включват Силиври, близо до Константинопол на изток, долината на р. Морава на запад и опират р. Дунав на север. На юг османската държава почти стига до Пелопонес. Извън нея остават подвластните на Византия и латинците брегове, гръцките острови и независимите княжества в Албания и Епир. Владенията на Мехмед обаче не са нито стабилни, нито процъфтяващи. Анатолия е преживяла ужасите на Тимуровото нашествие, десетгодишните османски междуособици и войните на Баязидовите наследници с възстановените емирати. Румелия също търпи тежестите на гражданската война, а резките смени на върховната власт в годините между 1409 и 1411 г. поставят под съмнение верността на мощните османски първенци.

Още преди завръщането на Мехмед от последната битка срещу Муса, столицата му Бурса е обсадена. През юни 1413 г. емирът на Караман, минавайки през Сиврихисар, идва пред Бурса, подпалва града и обсажда цитаделата. Събитията са описани от османските хронисти Ашъкпашазаде и Нешри. Нешри, самият той гражданин на Бурса, обогатява хрониката си с разкази, които по негово време продължават да циркулират сред местното население. Според двамата автори, обсадата се опитва да лиши цитаделата от вода. Когато градоначалникът Хаджи Иваз паша открива това, хората му излизат навън, избиват караманските войници, които правят окопи и окачват труповете им по крепостните стени. Емирът се опитва да сломи духа на защитниците, изтегляйки под прикритието на нощта част от армията си в планините, за да я докара отново на сутринта пред града, „с барабани и знамена, викове и крясъци", сякаш е дошла още войска за подкрепление. Но Хаджи Иваз е осведомен от свой шпионин за тази хитрост и напада караманските отряди. Много от войниците на емира са избити, а отрядът на Хаджи Иваз се прибира в цитаделата с плячка. Обсадата обаче продължава почти до края на юли 1413 г., когато в Бурса пристига процесията с ковчега на Муса, възвестяваща идването на победителя Мехмед. Емирът на Караман и армията му бягат, а Мехмед влиза в столицата си.

До края на годината се водят преговори с император Мануил и балканските князе. Според Дука, Мануил праща посланик с искането Мехмед да изпълни дадените в Константинопол обещания. Султанът се съгласява и сключва договор, по силата на който отстъпва „всички крепости на Черно море, селата и крепостите в Тесалия и всичко покрай Мраморно море". Той се обръща към Мануил с традиционни византийски изрази като „моят баща, императорът на ромеите", на когото ще се „подчинява като син на баща". Тези слова, в случай, че не са добавени от Дука, показват, че новото споразумение е потвърждение на клаузите от Галиполския договор (1403 г.), засягащи Византия. Дука изброява и останалите владетели, чиито пратеници пристигат в Бурса. Но споменаването на пратеници от България, която вече не съществува като независима държава показва, че Дука просто гадае какво се е случило. Посочването на Сърбия обаче е точно, тъй като Константин Философ също описва пратеничество, но от Мехмед при Стефан Лазаревич. Чрез него на деспота са върнати крепостта Чуприян и земи между Враня и София. След това, изтъква Константин, настъпва мир.

Що се отнася до Сърбия, той е прав. Дубровнишки писма отбелязват, че през май 1414 г. „Рашката земя е в мир", и че през юни 1415 г. „деспотът на Славония - Стефан Лазаревич добрува и е в мир с турците по всички свои граници". През октомври 1416 г. отново се споменава, че „Стефан, деспотът на Славония, е в мир"2. За Мануил обаче договорът служи само за прикритие. Към края на 1413 г. негов посланик вече е във Венеция, за да търси пари за война срещу турците, но през януари 1414 г. получава стандартния отказ - обещание за подкрепа при условие, че „другите християнски принцове" сторят същото. Всъщност венецианците опитват да постигнат сепаративен договор с Мехмед и през юли 1414 г. константинополският байло Франческо Фоскарини е инструктиран да преговаря. Задачата му е да поднови мира между Венеция и Муса с изключение на клаузите за гр. Патра, върнат под властта на своя архиепископ и да постигне прекратяване на плащанията за венецианските колонии в Албания. Фоскарини е осведомен чрез инструкциите, че емирите на Айдън и Ментеше също търсят споразумение с Мехмед, най-вероятно за подновяване условията на своя васалитет. Това личи от мнението на венецианците, че изходът от преговорите с емирите ще даде на султана власт да ги възпира от нападения над корабите на Републиката.

Фоскарини не изпълнява мисията си. Около година по-късно, през юли 1415 г., Сенатът гневно отбелязва, че той още не се е явил пред Мехмед, а през изминалата година османците са станали по-опасни. На 20 юли 1414 г. тяхна ескадра разграбва Негропонте и стоварва на сушата срещу острова войска, която анексира маркизата Бодоница3. През август сенаторите нареждат на управителя на Негропонте да въоръжи три галери срещу турците, а през октомври от Крит и Далмация идват още кораби в защита на острова. През февруари 1415 г. венецианските власти в региона получават нареждане да окажат подкрепа на дука на Наксос срещу турците. През март на Капитана на Залива е заповядано да патрулира в Егейско море с всички свои галери, да следи турския флот и да защитава Негропонте и Андрос. Част от опасността може би идва от пиратите, но по-опасен е Мехмедовият флот базиран в Галиполи.

Отказът на Венеция да се ангажира с плановете му не слага край на Мануиловата решимост да сложи край на властта на Мехмед. С тази цел той освобождава държания в Константинопол син на Сюлейман - вероятно Орхан - с намерението младежът да отиде във Влашко и оттам, с поддръжката на Мирчо, да предяви претенциите си към престола4. Ашъкпашазаде, основният източник за този случай, доста неясно пише, че императорът освобождава Орхан към края на борбите между Муса и Мехмед, но е по-вероятно това да е станало през 1414 г., след като Мануил не успява да сключи сделка с венецианците. Проблемите с Орхан са възможната причина Мехмед да не се срещне с Фоскарини. При Карнобат в Източна България принцът събира отряд акънджии, които го придружават до Ямбол, вероятно в готовност да превземат Одрин. Щом научава това султанът отива в Ямбол и при вида му акънджиите се разбягват. Орхан е пленен, Мехмед го ослепява и го праща в Бурса.

Случилото се с Орхан обаче не изчерпва възможностите на Мехмедовите противници за подклаждане на династически борби. Скоро след разгрома на Орхан през 1414 г. един венециански корабопритежател, търгуващ с Трапезунд, взема на борда някакъв турчин, който се представя за пратеник със задача да преговаря от името на Мехмедовия брат Мустафа. Той не успява да се срещне с Мануил в Константинопол и продължава пътя си към Венеция, където пристига през януари 1415 г. Тук турчинът иска галера, с която Мустафа да се прехвърли от Азия в Европа, където - както пратеникът уверява сенаторите - имал много поддръжници. На 18 януари Сенатът се ангажира да предаде тази информация на байлото в Константинопол, но обявява, че не е в състояние да помогне на Мустафа заради договора на Републиката със султана. Нежеланието на Венеция да тревожи Мехмед, с когото тя все още се надява на споразумение, отлага с няколко месеца възможността Мустафа да му навреди. Така Мехмед може да започне кампания в Анатолия.

 

Кампанията в Караман и Западна Анатолия, 1415 г.

Османският исторически календар от 1421 г. показва, че през 1415 г. Мехмед провежда две кампании - едната срещу Караман, а другата в Западна Анатолия. На 28 юни 1415 г. дубровнишки агент докладва, че „господарят на турците Киришчи5 [Мехмед] воюва срещу Караман"6, което предполага, че той действа срещу емирството в началото и средата на лятото, а кампанията на запад следва през късното лято и есента.

Според описанието на Ашъкпашазаде за офанзивата срещу Караман, Мехмед първо получава войски и провизии от своя васал, Якуб II от Гермиян. За допълнително войски той притиска Исфендяроглу от Синоп, когото заплашва, че ще нахлуе в земите му, ако не се съгласи. Исфендяроглу склонява и изпраща контингент под командването на сина си Касъм. Армията се събира и преминава през Сеитгази до Акшехир, когото обсажда и превзема. В този момент отделните преписи от хрониката на Ашъкпашазаде дават две версии с леки различия. Или Мехмед е изпратил везира си Баязид паша напред и тази част от войската е разбила Караманидите7, или цялата Мехмедова армия е спечелила победа в полето на Коня8.

И двете версии завършват с пленяването на емира на Караман Мехмед и сина му Мустафа, и с отстъпването на земите и крепостите им на османците. Различно представя събитията Календарът от 1421 г., където лаконично се отбелязват „обсадата на Коня и наводнението". Календарът от 1439/40 г. споменава „превземането" на Коня и пленяването на Мехмед емир на Караман, докато Календарът от 1444/5 г. отново отбелязва обсадата и наводнението, което „разруши места в Коня". Това загатва, че природно бедствие е прекратило кампанията, но не преди емирът да започне преговори за мир, вероятно след пленяването си от османците.

Според Календара от 1421 г., Мехмед получава от Караман Бейшехир и „земята Хамид", старото княжество с център Испарта, недалеч от Коня. Османските хроники представят по-дълъг списък на Мехмедовите завоевания - Бейшехир, Акшехир и Сейдишехир на юг, което очертава приблизително старата източна граница на Хамид и на Сиврихисар от север. Тъй като Сиврихисар е важна твърдина на пътя от Бурса към Анкара, възможно е султанът да я е анексирал по това време.

Според Календара от 1421 г., през 1415 г. в Западна Анатолия Мехмед завладява Сарухан, Измир и полуостров Карабунар. Единственото описание на кампанията дава историята на Дука, който посочва, че Джунейд, емирът на Айдън, подтиква Мехмед към действие и „присъединяване на повече земи". Възможно е, макар Дука да не го посочва специално, Джунейд да е превзел Сарухан, а Мехмед после да му го е отнел.

Военната кампания отвежда султана първо в Бергама, откъдето той изпраща на Джунейд послание с искането той да отстъпи завладените земи. Джунейд отказва, подсилва крепостите си и очаква противника, който се отправя първо към Киме (близо до дн. Алиага) на егейския бряг, превзема го с щурм, избива гарнизона и „освободи жителите". От Киме Мехмед се насочва към равнината Менемен и „превзе крепостта Архангел, която турците преименуваха Кайаджък", а от Архангел тръгва към Ниф (Кемалпаша). Там войските му пленяват зетя на Джунейд Абдуллах, който - подобно на османския велик везир Баязид паша - по произход е албански роб. Дука разказва, че самият Баязид паша е искал ръката на Джунейдовата дъщеря и когато съперникът му пада в плен, везирът го кастрира за отмъщение. Османската войска се насочва към Измир. Там Мехмед заварва армията на Джунейд и великия магистър на Йоанитите, който надзирава ремонта на пристанищното укрепление, разрушено от Тимур. Пристигането на султана, пише Дука, е добре дошло за съседните владетели, които търсят от него защита от „коварството и алчността на Джунейд". Преди да започне обсадата на Измир, Мехмед приема лично генуезките управители на Стара и Нова Фокея, емирите на Гермиян и Ментеше и управителите на Хиос и Лесбос. Всички те изразяват готовност да го подкрепят.

Обсадата на Измир трае десет дни и завършва с предложението на Джунейдовите майка и съпруга, крепостта да се предаде. Мехмед влиза в града, разрушава крепостните стени и пристанищната кула, въпреки протестите на великия магистър. Джунейд е помилван в отговор на майчините му молби и е назначен за управител на Никопол. Бившите му владения, обхващащи вероятно Айдън и Сарухан, са дадени на „Шишмановия син Александър", представител на българската царска династия, който според Дука приел исляма.

 

Възобновяването на военните действия в Европа, 1415-1416 г.

Докато Мехмед се намира в Мала Азия, в Европа османските нападения се възобновяват. През февруари 1415 г. има набези в Босна, а през юли едно дубровнишко писмо споменава „Исхак Турчинът, събиращ турски войски в Скопие" за по-далечни нападения. Вероятно това е армията, която побеждава унгарците през август9 и, според Константин, пленява двамата маджарски благородници, Йоан и Петър Марот. След намесата на Стефан Лазаревич те успяват да откупят свободата си.

Новата офанзива засилва решимостта на Мехмедовите съседи да го лишат от властта му. Най-подходящо средство за това се оказва султановият брат Мустафа, който през лятото на 1415 г. все още е в Трапезунд. Дубровнишко писмо от 28 юни съобщава за „новини, че господин Мустафа, брат на Турчина [Киришчи] Мехмед, в земите на Трапезунд постепенно напредва в делото си срещу своя брат, горепосочения Киришчи". През август Мустафа е във Влашко, несъмнено поканен от Мирчо. На 18 август дубровничани докладват на Сигизмунд: „Двама от бароните на турския император избягали при брат му Мустафа, който се намира във Влахия. Той вече е разграбил земите на България и ще тръгне оттам с двамата барони"10.

По времето, когато Мирчо се опитва да свали Мехмед, подкрепяйки братовите му претенции,, владетелите от Южна Гърция и района на Егейско море също вземат мерки срещу подновената турска заплаха. Първи започва да действа император Мануил. През март 1415 г. той отплава от столицата си към Пелопонес, а през април надзирава ремонта на Хексамилиона11, който трябва да защити Мистра от османски атаки. Противно на целта си, това действие отслабва деспотството. Данъците за изграждането на укреплението принуждават жителите на Мистра да бягат към венецианските владения в Пелопонес. Нещо повече, според сведенията на венецианците турците могат да влязат на полуострова откъм Коринтския залив с помощта на Чентурионе Захария, последният ахейски княз12. Но Мануил възлага надежди за защитата на Пелопонес не само на Хексамилиона. През юли 1415 г. венецианският Сенат нарежда на кастеланите на Метони, Корони и Навплион да подкрепят гърците в случай на турска атака срещу укреплението.

През август генуезките управители на Хиос и Лесбос и родоските хоспиталиери предлагат официален антиосмански съюз. На 30 август 1415 г. венецианците, които все още се надяват на сепаративен мир с Мехмед, отказват да участват в коалицията, но на следващия ден сенаторите узнават, че управителят на Андрос, Пиетро Зено, вече се е договорил с останалите съюзници, и скланят да се включат с две галери. Освен това те предлагат Мануил да се присъедини към Лигата. На 23 септември те изпращат при него кастелана на Метони и Корони, и дават на Пиетро Зено нужните за формирането на съюза пълномощия.

Тези усилия се оказват безплодни, а междувременно османските атаки стават все по-ожесточени. В края на януари 1416 г. османците вземат хиляда и петстотин пленници от Негропонте и в дните преди девети март разграбват и опожаряват селищата Липсо и Липтада на острова. През тези месеци в резултат на турските атаки, вероятно от вътрешността, венецианският град Навпакт, на северния бряг на Коринтския залив, е обезлюден.

Нападенията по бреговете на Егейско море създават проблеми не само на венецианците, чиито колонии търпят най-големи загуби. Разтревожен е и Мануил. През първата седмица на февруари 1416 г. в Републиката се намира негов посланик с предложение за прекратяване на продължителната война между Венеция и Унгария. Сенаторите настояват пред него императорът да се включи в антиосманската коалиция, чието формиране се бави заради това, че управителите на Хиос не са получили инструкции от Генуа. Византийският пратеник научава, че венецианците се опитват да възпрат турските нападения чрез изпращането към Негропонте на своя главнокомандващ с множество галери. Разходите по тази операция им пречат да се включат във възстановяването на Хексамилиона. Накрая сенаторите добавят, че Мустафа и Стефан Лазаревич естествено ще се присъединят към планирания съюз.

Това пратеничество не довежда до създаването на християнски съюз, но от него проличава, че Сеньорията няма нужда от съюзници. Постигането на мир със султана е най- голямото желание на Сената, който на 23 април 1416 г. дава инструкции на посланика Долфин Вениер.Той трябва да отиде при Мехмед през Галиполи и да иска от османския владетел освобождаването на венецианските пленници и обезщетение за причинените на Негропонте щети. Освен това пратеникът е натоварен да сключи общ мир, като запази за Венеция правото да напада въоръжените османски съдове, плаващи извън Дарданелите. Тя явно има това право по силата на Галиполския договор. Заради незначителната възможност за успех на мисията на Вениер, в същия ден Сенатът изпраща инструкциите си и до Капитана на Залива, Пиетро Лоредан. Той е упълномощен да събере петнадесет галери, с които да се насочи към Галиполи, като по пътя напада султановите военни кораби. В замяна Лоредан получава право да задържи пленниците. От Галиполи той трябва да стигне в Константинопол, където да се осведоми от байлото за намеренията на османците и за Мехмедовите опоненти Мустафа и караманския емир. При положение, че Вениер пристигне в Константинопол без резултати от мисията си, Лоредан трябва да започне да патрулира във водите между Негропонте и Дарданелите, където да напада всички турски кораби.

Вениер не постига споразумение с Мехмед - ако изобщо се е срещал с него. Лоредан обаче отплава към Галиполи и на 29 май 1416 г. разбива една османска ескадра в Проливите. Нейният адмирал, когото Дука нарича Чалъ бей, е убит, а всички съставящи я кораби са потопени или пленени. Пленени са също хиляда и сто души от екипажите, според писмата на Лоредан, изпратени от остров Тенедос на втори и трети юни13. Два месеца по-късно Сенатът преценява, че районът на Егейско море е успокоен и освобождава войниците, наети за отбраната на Негропонте. Все пак Лоредан продължава да ескортира корабите по трасето между острова и Проливите и да напада турските галери заради отсъствието на формален мир с Мехмед.

През 1416 г. османският владетел е засегнат не само от загубата на своя флот. На 22 септември 1416 г. унгарският крал Сигизмунд пише до Дубровник, че е готов да събере „силна и могъща армия, с която окончателно да прогоним безбожните турци". Заявеното намерение не се осъществява. Както венецианците проницателно забелязват, основната заплаха за султана идва от емира на Караман Мехмед в Анатолия и от принц Мустафа в Румелия. Един дубровнишки доклад от 12 август 1416 г. съобщава: „Караман Турчинът, заедно с другите събрани от него турци, завзе владенията на Мехмед [Киришчи] Турчинът до Бурса и донесе най-големи опустошения в цялата му земя...Киришчи прати срещу тях сина си с голяма армия". Вероятно става дума за Мурад. Документът продължава: „Мустафа, брат на казания Киришчи, като видя, че Киришчи не е подкрепян от народа, тръгна със своите турци и с някои власи на воеводата Мирчо и стигна до земите на България, които продължава да руши и граби"14. Според Дука, Мустафа получава поддръжка и от Джунейд, поставен от Мехмед за управител на Никопол.

Мустафа и Джунейд повеждат турско-влашката си армия към Тесалия, но Мехмед ги разгромява и ги преследва до Солун, пише Дука. Управителят на града, Димитър Леонтарий ги приема под предлог, че за предаването на такъв важен пленник като Мустафа е потребно разрешение лично от императора. Мануил отказва да даде позволение и в резултат на това през есента на 1416 г. Мехмед повежда наказателна експедиция срещу Сяр, готвейки се да нападне Солун. Когато се изправя пред неговите стени, султанът е застигнат от най-голямата криза в своето управление, породена не от външни врагове или съперници за трона, а от неговите поданици. В началото на 1416 г. Мехмед потушава бунта на някой си Айгълоглу, „номад из планините и равнините", който претендира за престола. Събитието е описано само от Халил бен Исмаил. Тюркменският метежник е обезглавен след битка със султановата армия в равнината Казова до Амасия. Ала бунтовете през есента на тази година са далече по-сериозни.

 

Бунтът на шейх Бедреддин, 1416 г.15

През 1416 г. едновременно избухват два бунта: на полуостров Карабунар (превзет от Мехмед през предходната година), начело с Бьорклюдже Мустафа и в Североизточна България, начело с шейх Бедреддин. Според османските хроники, Бедреддин подклажда и двата метежа, а Бьорклюдже Мустафа е само изпълнител. Животоописанието на шейх Бедреддин, създадено от внука му Халил бен Исмаил, чистосърдечно потвърждава тази версия, макар че една от целите на съчинението е да отхвърли участието на шейха в бунта. Детските спомени на Халил разкриват не само че Бедреддин е познавал Бьорклюдже Мустафа, но и че е бил посетен от него в Изник, малко преди избухването на въстанието - факт, намекващ за съвместна дейност. Произведението дава още доста сведения за кариерата на шейх Бедреддин.

Според Халил той е роден през 1359 г. Майка му е дъщеря на гръцкия управител на Дидимотихон, пленена от османците при превземането на града16. Баща му е кадия на Симавне. По-късно семейството се преселва в Одрин, където Бедреддин започва образованието си, проследено с големи подробности от Халил. След Одрин Бедреддин заминава да учи в Коня, а оттам, в годините преди 1400 - в Кайро, където е покровителстван от мамелюшкия султан Бакрук и от наследника му Фарадж. По това време Бедреддин се прочува с познанията си по мюсюлманско право - това твърдение на Халил се доказва от запазените ръкописи на шейха. В Кайро той се посвещава на ислямския мистицизъм (тасаввуф) и става последовател на шейх Хюсеин, мистик от Ахлат. Запазени са трудове на Бедреддин върху мистицизма, които първоначално са в рамките на ортодоксалния ислям. Две-три години след нашествието на Тимур (1402 г.), той се завръща в Анатолия през Йерусалим, Дамаск и Халеб. Халил описва бавното му триумфално пътуване към Галиполи и оттам към Одрин. Бедреддин минава през Караман, чийто емир Мехмед се „закле и стана негов ученик". В Гермиян приема почести от емира Якуб и отива в Айдън. Там, в Тире, „малки и големи" стават негови последователи, а емирът Джунейд го кани в Измир. Емирът се обръща към шейха с думите: „хората в гарнизона са запленени от теб". По време на престоя си в Измир, Бедреддин получава покана от „господаря неверник" на Хиос, която приема заради молбите на тамошните монаси „в името на Исуса, Мойсея и Мохамеда". При гостуването му на острова двама свещеници от Енос „тайно приемат исляма". На връщане от Хиос към Бурса Бедреддин среща неколцина торлаци - странстващи дервиши, които „свирят на лири, тамбури и тъпани". Дервишите беседват с шейха, стават негови ученици и го придружават до Бурса. Местното население посреща Бедреддин с неистов възторг. От Бурса той се завръща при семейството си в Одрин. От Одрин, както се е говорило, той предприема ново пътуване до Айдън и се среща с един от споменатите еноски свещеници, приели исляма. Когато през 1411 г. Муса взема властта в Румелия, той назначава Бедреддин за кадъаскер заради славата му на юрист. След победата над Муса (1413 г.) Мехмед прогонва шейха в Изник. През 1416 г. той напуска този град и се отправя към Влашко.

Макар и пристрастни, тези сведения на Халил намират паралели в написаното от Дука и от османските хронисти. Личността на Бедреддиновия „наместник" Бьорклюдже Мустафа е по-неясна. Дука го нарича „прост турски селянин", а за последователите му казва: „облечени са само с по една туника, имат голи, обръснати глави и не носят сандали". Тази фраза кореспондира с множеството описания на „босоногите и гологлави торлаци"17 и напомня срещата на Бедреддин с дервишите в прохода Доманич по пътя към Бурса. От разказа на Халил може да се направи несигурното предположение, че Бьорклюдже Мустафа е родом от Айдън, където Бедреддин проповядва, връщайки се от Египет. Няма други данни за водача на бунта на Карабунарския полуостров.

През тази епоха привлекателността на популярните хилиастични фигури е лесно обяснима. Населението на Анатолия и Румелия след 1402 г. не се измъчва само от бедност. През 1402-1403 г. Тимур опустошава Айдън и Измир. След изтеглянето му в Айдън избухват междуособици, а след тях започват войните на Джунейд срещу османските принцове Сюлейман и Мехмед. През 1415 г. или по-рано, Джунейд превзема Сарухан. В отговор Мехмед нахлува и през същата година му отнема областта. България не е засегната от нашествието на Тимур, но Добруджа и Дунавската равнина стават арена на конфликтите между влашкия воевода Мирчо и османците. Цяла Румелия търпи последиците от гражданската война (1409-1413 г.), от непрестанните смени на султаните и несигурността на провинциалните управители. Хаосът и мизерията след нашествието на Тимур пораждат социално-религиозни смутове не само из османските земи. В Анатолия и Сирия бързо се разпространява учението на Фадл Аллах, последовател на сектата хуруфи от Астарабад, екзекутиран през 1394 г. То отхвърля ортодоксалния ислям и властта на сунитските династии. Според преданията, във времето преди 1407 г. властите в Сирия нареждат хуруфийския поет Несими да бъде изгорен жив18. Напрежение цари и извън мюсюлманския свят - през септември 1415 г. венецианските управители на Крит трябва да се справят с бунта на „някои злонамерени люде, най-безчестни", които проповядват освобождаване на селяните. В тази атмосфера всеки харизматичен водач, предлагащ нов ред, получава широка подкрепа.

Бьорклюдже Мустафа е такъв лидер. Неговият „нов ред" е описан от Дука така: „Той учи турците на доброволна бедност, проповядвайки, че всичко, с изключение на жените, е общо - храна, дрехи, сечива, ниви...Той пътува и обръща всички селяни в това учение, дори хитроумно търси дружба с християните като казва, че всеки турчин, обявил християните за неверници, сам е неверник... И наистина, той всеки ден праща вести на господаря на Хиос и църковните архонти с думите, че никой не може да бъде спасен без общение с християнската вяра". Това е единственото сведение за учението за общата собственост. Бьорклюдже е торлак - член на орден, който се издържа от волни пожертвувания. Според един пасаж в труда на Дука последователите му заявяват, че ще носят „една риза и ще живеят под открито небе". Тези думи навеждат на мисълта по-скоро за дервишки начин на живот, а не за обща собственост и общ труд. За другия елемент от проповедта на Бьорклюдже Мустафа - отношението му към християните - няма съмнения. Дука разказва, че на Хиос е срещнал „един стар пустинник от Крит, живеещ в манастира Турлотис на острова [Хиос]", който станал последовател на Бьорклюдже, когато получил чрез двама от неговите ученици послание: „аз също съм аскет, също почитам Бога, комуто ти служиш. Вечер аз идвам с тихи стъпки през морето при тебе". Отшелникът твърдял пред Дука, че Бьорклюдже е още жив и обитава остров Самос. Тази случка и посланията на Бьорклюдже до управителя на Хиос кореспондират с описаното от Халил посещение на Бедреддин на този остров. Вярванията на торлаците действително са достатъчно неортодоксални, за да допаднат на немюсюлманите и е възможно да включват елементи от християнската религия. От края на XV в. е запазено едно житие на торлашкия „светец" Отман баба, който се появил в „земите на Рум след годината 833 (1429/30)" и твърдял: „аз съм Мохамед, Исус и Мойсей"19.

Бунтът на Бьорклюдже Мустафа започва през есента на 1416 г., след като той се завръща от гостуването при шейх Бедреддин. Дука описва събитията така: „синът на Шишман", т.е. управителят на Айдън Искендер (Александър), събира войска и „тръгна срещу него, но не можа да премине проходите на Стилариос [Карабурун]. Над шест хиляди стиларийци се събраха, заеха позиции и убиха Шишман и хората му". След това Мехмед изпраща „срещу стиларийците Али бей, управител на Лидия (Сарухан) с цялата лидийска и йонийска армия. Но стиларийците отново бяха завардили прохода и когато повечето от техните съперници навлязоха в теснините, те ги избиха. Али бей успя да избяга с усилие и стигна в Маниса". Накрая султанът изпраща срещу метежниците войска начело със сина си Мурад и Баязид паша. Вероятно това са корпусите, които неотдавна са воювали с Караман. „Той изпрати сина си Мурад, момче на дванадесет години, а заедно с него Баязид паша и цялата тракийска армия. Той събра всички витинци, фригийци и йонийци, влезе в тези проходи начело на голяма войска и изби всички, които се изправиха на пътя му, млади и стари, мъже и жени, без да пощади никого. Казано направо, той колеше без милост, докато мъжете в ризи дойдоха в планината, където беше лагерът им, и се включиха в боя... Но те се предадоха заедно с лъжепроповедника [Бьорклюдже Мустафа] и дойдоха в Ефес, оковани във вериги. Там той беше разпитван с големи мъчения, но стана ясно, че е непоколебим и няма да се отметне от своите фантазии. След това го разпнаха, качиха го на една камила и го показваха из града като в някакво триумфално шествие. Последователите му не изоставиха неговото учение и бяха избити пред очите му. Те радостно приемаха смъртта с възгласа „Деде Султан ериш", което значи „Ела, Учителю, Господарю наш!"

Това не е единственото клане. Дука завършва разказа си така: „Баязид взе момчето [Мурад] и мина през Азия и Лидия и по този път подложи на жестока смърт всички бедни турци, които срещна". Ашъкпашазаде е по-лаконичен: „Те прочистиха областта и изселиха онези, които трябваше да бъдат изселени". Той назовава една от жертвите: „Баязид паша дойде в Маниса, където намери торлака Ху Кемал. Той беше обесен заедно с един oт учениците си".

Бунтът на Бедреддин съвпада с този на Бьорклюдже Мустафа. Веднага щом Бьорклюдже си тръгва от Изник, шейхът бяга в Синоп, където Исфендяроглу му дава кораб, за да стигне до Влашко. Макар че Халил твърди противното, Исфендяроглу и Мирчо изглежда поддържат шейх Бедреддин, виждайки в негово лице инструмент срещу техния общ враг, Мехмед. По време на османските междуособици тези владетели подкрепят Муса, покровителя на шейха. Възможно е Бедреддин да е планирал началото на бунта така, че то да съвпадне с кампанията на караманския емир, когото според Халил той познава лично. Същевременно Бьорклюдже Мустафа контактува с управителите на Хиос. Халил пише, че във Влашко Бедреддин се среща с Азеб бей. От произведението на Халил и от османските хроники личи, че Азеб бей е важна фигура в администрацията на Муса, след чиято смърт бяга на север от Дунав. От Влашко Бедреддин се отправя към Загора като пътьом се разполага в Лудогорието, където събира множество последователи.

По отношение на последователите Ашъкпашазаде е недвусмислен. Шейхът им казва: „Отсега нататък елате при мен, подчинявайте ми се, защото ми е даден султанатът. Който иска провинция или земя, да се присъедини към мен". На призива му откликват онези, на които той в качеството си на кадъаскер при Муса е раздавал поземлени владения, явно отнети след победата на Мехмед. Но Ашъкпашазаде добавя, че те се разпръсват, когато узнават лошите намерения на шейха и желанието му да стане султан.

Халил, макар и непреднамерено, поддържа тази версия. От неговото съчинение също стават ясни претенциите на Бедреддин към престола. За династическата легитимност на първо място е потребно родство със законен монарх или властваща фамилия - според Халил, Бедреддин произлиза от Селджукската династия. Османците също претендират, че са нейни наследници. Освен кръвното родство, значение имат и духовните връзки, водещи до Аллах чрез пророка му Мохамед. Бедреддин притежава и такова родство като духовен наследник на шейх Хюсеин от Ахлат. Това се смята достатъчно, за да бъде един султан законен. Халил описва и последователите на шейх Бедреддин. Един от тях е Азеб бей. Освен него това са хора, които са „видели неговата [на шейха] добрина, докато бил кадъаскер". Те обаче не идват при него да търсят привилегии, а за да се „посъветват" с големия юрист. Тази версия като че ли е по-малко достоверна от написаното от Ашъкпашазаде. Към въстанието най-вероятно се присъединяват обезземлени и отстранени от служба лица като Азеб бей. Но съществуването в Добруджа20 на секта с името на Бедреддин дълги години след неговата смърт показва, че той е имал и друга притегателна сила. Дори през 1571 г. Султанският съвет (Диван) осъжда тези сектанти на каторга като гребци в галерите, защото те се оказват „непоправими". Подобно на първите Бедреддинови последователи и тяхната идентичност не е ясна21.

Мехмед потушава бунта на шейх Бедреддин почти безкръвно. От Сяр към Лудогорието е изпратена войска, която пленява духовния водач и го докарва пред султана. Присъдата му е произнесена от един персийски молла на име Хайдар: „Да бъде убит, но да не се конфискува собствеността му". Ашъкпашазаде завършва разказа си така: „Изведоха сина на кадията на Симавне и го обесиха пред един дюкян на пазара. По-късно неколцина от безчестните му ученици го снеха от бесилото и го погребаха". Датата се уточнява от Халил - 18 декември 1416 г. Присъдата на Хайдар съвпада с ислямското наказание за „бунтовници" - тези, които са въстанали срещу законния мюсюлмански суверен, без при това да са извършили престъпление срещу вярата.

 

Умиротворяването на Анатолия, 1417-1420 г.

След екзекуцията на шейх Бедреддин, Мехмед обсажда Солун. Един дубровнишки доклад до крал Сигизмунд сочи, че „императорът на турците воюва при Солун и обсажда родния си брат, към когото константинополският император прояви благосклонност"22. Операцията не трае дълго. Според Дука краят й е сложен от намесата на Мануил, който се съгласява да държи Мустафа и Джунейд в плен, докато Мехмед е жив срещу три хиляди сребърни монети годишно.

През пролетта на 1417 г. Мехмед напада Караманския бейлик, „за да отмъсти за зверствата на Караман в Бурса", както се изразява Дука. Султанът събира румелийската армия в Одрин и издава заповеди анатолийските бейове да се присъединят към кампанията. По пътя към Коня войските разрушават множество селища. Владетелят на Караман, Мехмед, успява да избяга в планините преди падането на Коня. От убежището си той праща пратеници, които да умилостивят султана с обещанието, че никога няма да напада османски земи. Според Дука Мехмед връща завзетите територии и се оттегля. Възможната причина за тази щедрост спрямо караманския емир, проявена независимо от завладяването на столицата му, се разкрива от хрониката на Ибн Тагриберди. В началото на юни 1417 г. египетският султан ал-Малик ал-Муаяд се намира в Халеб. Там го посещава пратеник на караманския емир, който носи „подаръци и писмо, което гласи, че емирът сече монети в името на ал-Муаяд и че султанът се споменава в петъчните молитви". С други думи емирът се обявява за васал на ал- Муаяд, следователно всяка османска атака срещу него може да доведе до ответни действия на мамелюците.

Вероятно през втората половина на 1417 г.23  Мехмед повежда нов поход в Мала Азия, този път срещу Исфендяроглу. Според Нешри, който предава данните от един исторически календар, Исфендяроглу е превзел Самсун и Бафра на Черно море и е поставил там сина си Хъзър бей. Същия календар ползва и Шюкруллах, но той вмъква в хрониката си допълнителни сведения. Той пише, че османците отнемат от Хъзър Самсун и Бафра, а от баща му - Чанкъръ. Исфендяроглу моли за мир. Мехмед се съгласява при условие противникът му да отстъпи приходите от добива на мед в Кастамону и границата да се установи по планината Илгаз. Така Исфендяроглу запазва само земите около Синоп. През 1420 г. султанът превзема генуезката колония в Самсун. В календара от 1446/7 г. се заявява направо: „градът Самсун беше изгорен и всички неверници - унищожени". Вероятно Мехмедовият син Мурад веднага окупира опожарения град с войски от Амасия.

Според Ашъкпашазаде султанът превзема също Хереке, Гебзе, Даръджа, Пендик и Картал по северния бряг на Измитския залив. Тези селища принадлежат - може би според Галиполския договор - на Византия. Хронистът обяснява повторното им завладяване от османците с нуждата от средства за султанските вакъфи и за мавзолея в Бурса. В частично запазения вакъфски регистър от ок. 1420 г. е отбелязано, че приходите от две села край Гебзе отиват за „султановия приют"24, което потвърждава написаното от Ашъкпашазаде.

 

Умиротворяването и завоеванията в Европа, 1416-1421 г.

Най-могъщите европейски противници на Мехмед са венецианците, разбили флота му през 1416 г., както и влашкият воевода Мирчо Стари - поддръжник на претенциите на Мустафа и на шейх Бедреддин.

Дука пише, че след морската победа над султана, венецианците разрушават отбранителната кула в Лапсеки на азиатския бряг на Дарданелите. През май 1417 г. главнокомандващият флота на Републиката получава заповед да осигури спокойното плаване в Егейско море и Проливите. Това трябвало да стане чрез патрули във водите между Негропонте и Галиполи, и чрез пленяване на всички турски кораби извън Дарданелите, та дори и там, ако константинополският байло не постигне договор с Мехмед. Обаче Сенатът явно не бърза да се споразумее със султана - през февруари 1417 г. е отхвърлена молбата му за връщане на заловените от Пиетро Лоредан през миналия май пленници. През март османският пратеник в Републиката си заминава, без да постигне някаква договореност. Все пак той успява да убеди Сената да изпрати свой представител при Мехмед. През май с тази задача е натоварен константинополският байло. Строгите инструкции изискват той да не се съгласява с желанието за освобождаване на турските пленници. Формалната причина за това е, че султанът е продал пленените в Негропонте венецианци, но е възможно и друго обяснение - турците са използвани като роби в Крит, в Метони и в Негропонте с голяма изгода. При осигуреното безопасно плаване Сеньорията не бърза с преговорите и не иска да прави отстъпки.

Император Мануил разчита на по-активна политика срещу Мехмед. В самото начало на 1417 г., докато Солун е все още под османска обсада, Мануиловите посланици се намират във Венеция с надеждата за флотски съюз между Византия, йоанитите и генуезците от Хиос и Лесбос, и за венецианска помощ в защитата на Хексамилиона. На въпроса за коалицията Сенатът отвръща уклончиво, че Мануил би организирал съюза най-добре и обещава две галери, ако другите участници се включат с по една. Относно втория проблем той упълномощава байлото на Корфу и кастелана на Метони и Корони да подкрепят гърците само в случай на турска атака през Егион, на северния пелопонески бряг. Венецианците без чужда помощ постигат целта си - спокойното плаване от Егейско море към Константинопол и Черно море - и поради тази причина нямат реална полза от предложената коалиция, която тъй или иначе не се създава. Нещо повече, техните колонии на Пелопонес страдат не само от рейдовете на османците, но и от нападенията на гърците от Мистра и едва ли могат да смятат Мануил за сигурен съюзник. Императорът обаче постоянства. Три години по-късно, през януари 1420 г., Венеция отново посреща негов пратеник, който опитва да посредничи в проточилата се война с Унгария като подготовка за антиосмански съюз. Мануиловото желание не се осъществява. Но сега положението на Венеция е по-несигурно отколкото през 1417 г.

През септември 1418 г. Сенатът получава сведения за строежа на мощен османски флот и през януари 1419 г. изпраща стрелци и петнадесет галери в защита на Негропонте и Егейско море. Мярката явно е ефективна, тъй като е засвидетелствана само една турска атака срещу Негропонте, извършена от две галери през април 1421 г. Венецианците като че ли намират морето по-сигурно от сушата - през 1418 и 1420 г. управителят на Навплион плава до Метони „както обикновено", „заради опасността от турци по сухопътното трасе". Все пак в Южна Гърция и Пелопонес изглежда няма сериозни османски нападения.

По това време османците нахлуват в Албания. През юни 1417 г. байлото на Корфу докладва за превземането на владенията на Ругина, „господарката на Валона", включително и на самия град. Така Мехмед получава достъп до Адриатическо море, контрол над корабоплаването през Отрантския пролив, а над венецианските колонии в Албания надвисва заплаха. През юли 1417 г. Сенатът изразява задоволство от дейността на байлото на Корфу и му нарежда да изпрати в защита на Драч една галера и дузина стрелци. Той трябва също да се съюзи със съседните управници и да помогне на Ругина. Сенаторите инструктират пратеника при Мехмед Бертучо Диедо не само да преговаря за мир, но и да поиска връщането на земите на тази владетелка. Османските действия се струват на Сеньорията така застрашителни, че Диедо е упълномощен да улесни разговорите като предложи на Мехмед осемнадесет хиляди дуката. През юли инструкциите му са допълнени с искане на гаранции за пристигащите в Драч кервани.

Няма свидетелства за турски кораби в Адриатическо море, което навежда на мисълта, че галерата, плаваща „във водите на Валона за успокоение на християните от Корфу и Албания", е достатъчна защита. Другите венециански планове пропадат. Като че ли Диедо не се среща със султана и османците не връщат Валона. Според три от гръцките кратки хроники, те нанасят удар в южна посока: „В годината 1417-та Хамза обсади Гирокастро и го превзе на следващата година, през месец октомври". Добавянето на владенията на тамошния род Земевиси към княжеството на Ругина дава на султана значителна територия в Южна Албания25.

През същата 1418 г. Мехмед лично повежда кампания срещу Мирчо. Тя е отбелязана накратко в Историческия календар от 1421 г.: „изминаха три години, откакто Мехмед, син на султан Баязид, прекоси реката Дунав, воюва срещу власите и армията му разграби част от влашката земя". Според Шюкруллах Мехмед превзема дунавските крепости Исакча, Гюргево, Ново Село и Турну Северин и така принуждава Мирчо да търси мир срещу васалитет. Воеводата се задължава да плаща на султана трибут, да праща военни отряди в армията му и да остави в неговия двор трима принца като заложници. Подчиняването на Влашко и присъединяването на споменатите твърдини защитават османските земи от нападения на Мирчо или от подкрепяни от него метежници.

Това е последната кампания на Мехмед. През същата 1421 г. по време на езда султанът претърпява злополука - явно сериозна, тъй като е заслужила отбелязване в Историческия календар (1421) и в историята на Дука. Мехмед умира през лятото на 1421 г.

 

1Текста на надписа вж. в: M. VARLIK, Germiyanoğulları Tarihi (1300- 1429), Ankara (1974), 147-149.
2St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slavische Philologie, XVIII (1896), 453.
3Marino SANUDO (ed. G. Monticolo), Le Vite dei Dogi. In: Rerum Italicarum Scriptores, XXII, Citta di Castello (1900), col. 890DE.
4Ашъкпашазаде твърди, че императорът освобождава сина на Сюлейман просто защото е сключил договор с Мехмед и не може да го задържа повече.
5За това име вж.: P. WITTEK, „Der Beiname des osmanischen Sultans Mehemmed I.", Eretz Izrael, 7 (1963).
6St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 456.
7Така е в изданието на Ali.
8Така е в изданието на Giese.
9S. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits",455.
10Op. cit., 456-457.
11J.W. BARKER, Manuel II Palaeologus: a Study in Late Byzantine Statesmanship, New Brunswick (1968).
12C. SATHAS, Documents Inédits Relatifs à l'Histoire de la Grèce au Moyen Age, Vol. I, Paris (1880), doc. no.46.
13Писмото на Лоредан за неговата победа вж. в: Marino SANUDO (ed. G. Monticolo), Le Vite dei Dogi, col. 901-909.
14St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits", 457.
15Това събитие е обект на няколко изследвания. Вж. ocoбeнo: F. BABINGER, „Schejch Bedr ed-Din, der Sohn des Richters von Simav", Der Islam, II (1921); M. SEFEREDDIN (YALTAKAYA), Sımavne Kadisioglu Seyh Bedreddin, Istanbul (1925); N. FILIPOVIC, Princ Musa I Seyh Bedreddin, Sarajevo (1971).
16Има съмнения за датата на превземането на Дидимотихон, следователно - за рождената година на шейх Бедреддин.
17Например описанието, дадено в: Théodore SPANDOUYN (ed. С. Schefer). Petit Traicté de l'Origine des Turcqz, Paris (1896), 219-229.
18Н. RITTER, „Die Anfänge der Hurüfısekte“ Oriens, VII (1954).
19Küçük ABDAL, Velayetname-yi Otman Baba. In: F. IZ, Eski Türk edebiyatında Nesir, İstanbul (1964), 330.
20Нешри отбелязва тяхното съществуване в края на XV в.
21Başbakanlık Arşivi, İstanbul, Mühimme Defteri, Vol. 14, 890.
22St. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevic's", 458.
23Календарът от 1421 г. датира тази кампания през 1418 г., но явно това е грешка, тъй като я посочва преди караманската кампания от 1417 г. Календарът от 1446/7г. повтаря датите и последователността на този от 1421 г. Календарът от 1446/7 г. поставя и двете кампании през 1417 г.
24А. Refik, „Fatih Zamanınla Kocaeli", Türk Tarihi Encümeni Mecmuası, XVI/1 (1928).
25За регистъра на формирания там османски санджак вж.: Н. İNALCIK, Hicri 835 Tarihli Suret-i Defter-i Sancak-i Arvanid, Ankara (1954).

 


 

Глава V
 

Мурад II (1421-1437 г.)

 

Гражданската война, 1421-1422 г.

Османските хроники разказват как приближените на Мехмед I полагат усилия за безпроблемното възцаряване на неговия наследник. Везирите укриват смъртта на своя султан, балсамират тленните му останки и до пристигането в Бурса, където е обявено възшествието на неговия син Мурад, те ги показват, сякаш Мехмед е жив. Историците Халкокондил и Дука пишат, че той всъщност възнамерявал да даде европейските си земи на Мурад, азиатските - на по-младия Мустафа, а другите свои синове Юсуф и Махмуд да изпрати при византийския император. Тези подробности за Мехмедовата последна воля и стореното от везирите може би не са съвсем точни, но показват нещо доста вероятно - желанието на султана и неговите съветници да бъдат избягнати междуособиците и братоубийствата, преживени от самия Мехмед.

Описаните планове се провалят. Няколко месеца след смъртта на Мехмед неговата империя е на път да се разпадне. Мурад не признава претенциите на Мустафа, въпреки предполагаемото желание на покойния султан вторият му син да управлява азиатските провинции. Махмуд и Юсуф не са изпратени при василевса, а са ослепени и затворени в Бурса, както пише Ашъкпашазаде. Дука пояснява, че неспазването на това Мехмедово желание от страна на Мурад и Баязид паша кара Мануил да освободи Мустафа и Джунейд от пленничеството им на остров Лемнос. Същият автор разказва как Мустафа се заклева „да се подчинява на императора като син на баща" и обещава да върне на Византия Галиполи, българския черноморски бряг, Света Гора, части от Тесалия и „някои непревземаеми крепости". След това Димитър Леонтарий транспортира Мустафа и Джунейд от Лемнос до Галиполи с десет галери. Според един анонимен дневник от Солун те пристигат на полуострова на 15 август 1421 г. Джунейд слиза първи с малък турско-византийски отряд. Галиполският гарнизон се разбягва, а Мустафа дебаркира под аплодисментите на жителите на крепостта, пише Дука.

Мурад научава това и изпраща от Бурса армия начело с Баязид паша, която да попречи на Мустафа да стигне до Одрин. Баязид прекосява Босфора и на европейския му бряг събира голяма войска. Тя се отправя към Одрин и разполага лагера си „в горите и блатата край полето, откъдето Адрианопол едва се вижда", както се изразява Дука. Идват сведения, че Мустафа също е събрал войска от Галиполи. При нейната поява Баязид паша съобщава на румелийските пълководци, че този Мустафа съвсем не е син на султан Баязид I, а е някакъв самозванец. Но когато сражението започва, дясното и лявото крило на Мурадовата армия дезертират и се подчиняват на Мустафа. Баязид паша остава сам със свитата си „като оскубана гарга" и няма друг избор, освен да се предаде на Мустафа и Джунейд. По настояване на бившия айдънски емир, отмъщаващ за кастрацията на брат си Абдуллах, Баязид паша е обезглавен. Хамза братът на екзекутирания е пуснат на свобода.

След победата Мустафа влиза в Одрин за радост на местното население. Джунейд тръгва към Галиполи, окупиран от Димитър Леонтарий, съгласно уговорката между Мустафа и Мануил. Емирът отказва да даде полуострова и след пристигането на османския принц Леонтарий отплава за Константинопол. Мустафа се сдобива с власт над Румелия, без да отстъпи нищо на царствения си покровител. Няколко монети с дата 824 г. (1421/22 г.) доказват краткото му управление1. През зимата на 1421-1422 г. той прекосява Проливите при Галиполи и се отправя към Бурса.

Мурад напуска столицата си с малка, по преценката на Дука, войска. Стратегията му е съсредоточена върху използване на условията на терена и разногласията между хората на Мустафа. Според всички извори султанът тръгва на запад към Улубат и там разрушава моста над р. Нилюфер, която тече от ез. Улубат към Мраморно море, за да забави придвижването на противника. Така Мустафа не може да мине през планините към южния бряг на езерото. Междувременно трима представители на фамилията Чандарлъ: Тимурташ, Хаджи Иваз паша и Ибрахим - съветници на Мурад, му подсказват да освободи румелийския военачалник Михалоглу Мехмед, затворен през 1413 г. от покойния Мехмед I в Токат заради подкрепата, оказана на Муса. Пътувайки на запад, Михалоглу Мехмед престоява известно време в дервишката общност на Елван Челеби заедно с младия тогава Ашъкпашазаде. След това хронистът придружава Михалоглу към Улубат. Там, спомня си Ашъкпашазаде, заварват армията на Мурад на източния бряг на р. Нилюфер при разрушения мост в очакване войските на Мустафа, приближаващи от противоположната посока. Хаджи Иваз паша има задача да им попречи да минат по брега на езерото. Докато враждебните войски стоят от двете страни на Нилюфер, Михалоглу Мехмед се опитва да подмами румелийските бейове от фамилиите Евренос, Кюмелиоглу и Турахан да изоставят Мустафа. Същевременно Мурадовият везир Хаджи Иваз праща на Мустафа съобщение, че брат му възнамерява нощем да заобиколи езерото и да атакува. Разбира се, вестта била лъжлива и една нощ везирът имитира нападение, принуждавайки Мустафа да побегне към Проливите, а Джунейд - към Айдън.

Дука доуточнява този разказ на Ашъкпашазаде. Джунейдовият брат Хамза е в редиците на султанската армия и чрез него Мурад съобщава на бившия емир, че ще му позволи да се върне в Айдън и да управлява там като османски васал. Във версията на Дука предателството на Джунейд води до бягството на Мустафа. Румелийските управители, казва Ашъкпашазаде, не се разбягват, а заедно с конницата се събират около шатрата на Мустафа и предлагат верността си на Мурад, когато той преминава Нилюфер по набързо възстановения мост. Султанът се вслушва в съвета на Хаджи Иваз паша и ги пощадява, въпреки протестите на Ибрахим Чандарлъ. След това се впуска в преследване на Мустафа.

Докато Мурад стигне до Лапсеки на азиатския бряг на Дарданелите, Мустафа вече се е озовал в Галиполи. Ашъкпашазаде пише, че принцът е изтеглил корабите на сушата и е укрепил брега, за да възпре Мурад. В Галиполи обаче се намира някой си Хатиб, протеже на Ибрахим Чандарлъ, който се уговаря с капитана на един „гяурски кораб", плаващ край Еджебат, да транспортира султана и армията му. Ашъкпашазаде е очевидец на станалото, но му е убягнало, че още през есента на 1421 г. (преди стъпването на Мустафа в Анатолия) Мурад вече се е свързал с въпросния капитан. Подробностите дава Дука, съставител на генуезката кореспонденция. Капитанът е Джовани Адорно, управител на Нова Фокея. След екзекуцията на Баязид паша, той предлага на Мурад транспорт през Проливите. В отговор султанът изпраща „един турчин на име Хатиб", явно човекът на Ибрахим Чандарлъ, споменат от Ашъкпашазаде, с петдесет хиляди дуката за съоръжаването на ескадра. Съгласно уговорката Адорно се намира на дарданелския бряг, когато Мурад пристига в Лапсеки. В замяна на услугата султанът се отказва от приходите от добива на стипца в Нова Фокея, полагащи му се като на сюзерен.

Анонимният солунски дневник съобщава, че Мурад преминава Проливите на 15 януари 1422 г. „с една галера и кораби на генуезците". Според Дука Адорно не само осигурява транспорта, но и предоставя корпус от „франкски"- вероятно генуезки - стрелци, които разчистват пътя на султановите войски. Мустафа бяга към Одрин, чиито граждани този път отказват да го признаят за законен владетел. Когато армията на Мурад и Адорно приближава, той се отправя на север - както Дука допуска - с надежда да намери убежище във Влашко. Но близо до Елхово на р. Тунджа, хора на Мурад го залавят и го връщат в Одрин. Султанът нарежда Мустафа да бъде обесен като обществен враг. „Целият народ дойде да го види", отбелязва Ашъкпашазаде. Тази форма на екзекуция не се полага на принц, а на случаен самозванец. Затова претендентът остава в историята като „Дюзме Мустафа", т.е. „Лъже-Мустафа".

 

Обсадата на Константинопол и подновяването на гражданската война, 1422-1423 г.

След разгрома на Мустафа Мурад обръща силите си срещу византийския император, за да му отмъсти за освобождаването на принца и Джунейд и превозването им до Галиполи. Две пратеничества на Мануил се опитват да умилостивят султана, но напразно, както пише Дука. Една кратка хроника, съставена малко след 1425 г., съобщава: „през годината 1422 ... на 10 юни, в четвъртия час след пладне, Михалоглу нападна Константинопол". По същото време, според Анонимния дневник, друга войска, начело с Евреносоглу Барак, се появява пред Солун и започва обсада на града, продължила осем години.

Но през 1422 г. византийската столица понася основния османски удар. На 20 юни, събота, пред стените на Константинопол се появява лично Мурад, пише в Кратката хроника. Йоан Канан разказва за преживяната обсада в своето съчинение в прослава на Богородица, която избавила престолния град. Според този автор Михалоглу първо напада покрайнините и близките селища. След него, с основната част от армията и обсадните машини, пристига Мурад. Султанът смята, че с тази техника ще разруши стените и ще „унищожи Христовото име". По цялата дължина на укрепленията, от Мраморно море до Златния рог, е издигнат бастион; между зъберите му са поставени и обсадни кули, които са докарани с волове. Султановата армия построява на място и дървени кули с обковани с метал колела и други машини; сапьори подкопават стените и търсят вход към древните цистерни, през които да проникнат в града.

Мурад насърчава войниците си с призива, че „дава цялото население и богатство на града като плячка на мюсюлманите". Така се стичат хора „от всички земи и народи на измаилтяните, примамени от обещаните богатства, не толкова изпитани в боя и грабежа мъже ..., а неопитни - търговци, сарафи, обущари и онези от турците, които са се посветили на отшелнически живот". Един от тези пустинници, пише Канан, е благочестивият емир Сейид, представящ се за потомък на Мохамед. Сейид посочва 24 август като дата за щурма и в един часа след пладне, преди началото на атаката, призовава Всевишния и Пророка. След ожесточена битка щурмът се проваля. От разказа на Канан се създава впечатлението, че османската армия се оттегля веднага след сражението, като изоставя част от обсадната техника под стените, а друга - подпалва. Вероятно изтеглянето става около седмица по-късно - Кратката хроника посочва: „на шести септември ... събота, по пладне, Мурад си тръгна".

Нови династични проблеми карат султана да прекрати обсадата. През втората половина на 1422 г. по-младият му брат, също Мустафа, се опитва да сложи ръка на османските земи в Анатолия. Според Ашъкпашазаде емирът на Гермиян „прие Мустафа като син"; според Халкокондил принцът пребивава в Караман, а Дука пише, че „благородникът" Шарабдар Иляс го води в Кастамону. Във всеки случай при възшествието на Мурад Мустафа намира убежище на изток. През 1422 г. той събира армия, за която плаща с византийски средства, както достоверно предполага Дука. Достоверно звучи и версията на Ашъкпашазаде, според когото войската на Мустафа е от Гермиян и Караман. С нея принцът обсажда Бурса. Това може би се случва към края на август или началото на септември.

Историческият календар от 1444-1445 г. представя вероятния ред на събитията след този момент. Когато научава за обсадата на Бурса, Мурад изоставя Константинопол. Същевременно някой от фамилията Михалоглу преминава в Мала Азия с румелийската войска. Мустафа бяга към византийската столица, а Михалоглу го преследва с войската си. Две бележки в една от Кратките хроники, вероятно преписани от официален византийски документ сочат, че Мустафа преминава от Анатолия в Константинопол на 30 септември 1422 г. и на „първи октомври ... четвъртък, в три часа, той дойде и се поклони пред василевса Мануил". Оттам принцът се връща в Мала Азия и според Историческия календар „превзе земите на Коджаели и града Изник и се възкачи на трона". Мустафа управлява в Изник от октомври 1422 до януари 1423 г. Анонимният дневник от Солун отбелязва: на 24 януари 1423 г. „Мурад, синът на покойния султан, тръгна ... към Анатолия и с хитрост и коварство обсади в Никея брат си Мустафа, когото император Мануил Палеолог изпрати срещу него. Мустафа беше предаден от своя наставник, Шарабдар Иляс Турчинът и от други. Мурад го удуши на двадесет и [...] януари". Ашъкпашазаде и Халкокондил потвърждават, че Шарабдар Иляс предава Мустафа на по-възрастния му брат, но след упорита съпротива на войската на принца срещу султановата румелийска армия. Календарът, Ашъкпашазаде и Халкокондил са единодушни за жертвите: от лагера на Мурад загива Михалоглу, а от хората на Мустафа - Таджеддиноглу, когото Халкокондил представя за „наследник на владетеля на Ерзинджан", но ако се съди по името му, той е по-скоро член на бившия владетелски дом на Никсар.

 

Последиците от гражданската война, 1423 г.

Войните на Мурад срещу неговите сродници развързват ръцете на Исфендяроглу Мюбаризеддин от Синоп и на влашкия воевода, сина на Мирчо, Влад Дракул. Те започват да разграбват и завземат османски земи. През 1423 г., вероятно непосредствено след екзекуцията на Мустафа, Мурад лично повежда експедицията срещу Исфендяроглу. Най-ранното сведение за това е в Историческия календар от 1444-1445 г., където се казва просто: „Исфендяроглу побягна и Мурад зае трона на Кастамону". Това загатва, че Исфендяроглу си е възвърнал медодобивната област Кастамону, отнета му от Мехмед през 1417 г. Според версията на Ашъкпашазаде Мурад тръгва срещу Исфендяроглу, когато научава, че той е нападнал Тараклъ Борлу. В Изник към султана се присъединява синът на Мюбаризеддин - Касъм, забягнал при османците по времето на Мехмед I. Мурад и Касъм тръгват към Болу. Там много от войниците на Исфендяроглу минават на страната на сина му. При Тараклъ Борлу се завързва ожесточено сражение, след което раненият Мюбаризеддин се отправя към Синоп. Мурад го „последва, илезе в Кастамону, взе тази земя и нареди пещите за мед да работят". От Синоп Исфендяроглу чрез друг от своите синове предлага на султана да му даде дъщеря си за жена и да участва всяка година в кампаниите му. При тези условия той отново става османски васал, а владението му е ограничено до хинтерланда на Синоп.

Изглежда, координирано с действията на Исфендяроглу в края на 1422 г. Влад Дракул „премина Дунав при Силистра и извърши много злини", по думите на Ашъкпашазаде. Хронологични бележки от времето на Мурад II засвидетелстват експедиция през 1423 г. срещу влашкия воевода - вероятно едновременна с превземането на Кастамону от османците. Султанът, пише Ашъкпашазаде, заповядва на Фируз бей, явно управител на Никопол, да премине във Влашко и „да нападне, унищожи и опожари страната и да вземе в плен всички, мъже или жени". Скоро след завръщането на Мурад от Кастамону в Бурса, при него пристига Влад, който предлага подчинението си и оставя двамината си сина като заложници в султановия двор. Воеводата се връща във Влашко като османски васал.

По същото време се подновява натискът на Мурад над Южна Гърция. В началото на 1423 г. пелопонеските управници вече очакват нападения. За това може да се съди от протокола на венецианския Сенат от 18 февруари, в който се изразява готовността на Сеньорията да подпомогне защитата на Хексамилиона при условие, че останалите владетели в региона също се включат и тя получи Коринт като естествено продължение на укреплението. Очакваната атака е осъществена на 23 май 1423 г., когато „турчинът Турахан дойде до Хексамилиона с войска и го разруши", според една Кратка хроника. Турахан не завзема никакви земи, но страхът от османските войски остава. През април 1423 г. Сенатът получава от Корфу вести за искането на Мурад да премине през земите на васала му Карло Токо, деспот на Янина и Арта. През август във Венеция пристига негов (на Токо) пратеник, който съобщава, че султанът разпоредил нападение срещу Теодор, деспот на Мистра и Токо се почувствал длъжен да изпрати триста конници, за да не понесе наказание. Сенатът настоява той да не сътрудничи с османците. Този призив се повтаря през септември, когато е издадена и заповед до кастелана на Метони и Корони да опита да помири Теодор със съперника му Чентурионе Захария, ахейския княз. Евентуална атака срещу Теодор би застрашила съседните венециански колонии, една от които вече е пострадала - в края на юли Навпакт е нападнат от османците. Те опустошават областта и пленяват сто и десет души и десет кораба. Но масираното нашествие на Мурад, от което всички се страхуват, така и не се осъществява.

 

Обсадата на Солун и договорът с Византия, 1423-1424 г.

По това време фокусът на османо-венецианския конфликт се измества от Югозападна към Североизточна Гърция. През юли 1423 г. управителят на Негропонте е упълномощен да окупира Стилис и Авлахи на материка срещу северния край на острова. Тези селища изглежда са предложени на Венеция от местния византийски управител, който не може да противостои на обсаждащите го османци.

При същите обстоятелства Републиката получава Солун, който е блокиран от османците от лятото на 1422 г. На 7 юли 1423 г. Сенатът научава, че деспот Андроник Палеолог не може повече да се справя с обсадата и е готов да отстъпи града на Венеция при едно условие - нейните власти да съблюдават древните обичаи и привилегии2. На 14 септември Солун официално става венецианско владение. Новите управници, Николо Джорджо и Санто Вениер, трябва да го отбраняват и снабдяват с провизии по море. Те веднага изискват гарнизон от сто и петдесет души за цитаделата и деветдесет - за градските врати. Сенатът на свой ред ги инструктира спешно да постигнат мир с Мурад. Ако  не успеят, остава още една надежда за Венеция - при управителя на Негропонте се намира „един турчин от дома на Осман", който би могъл отново да възпламени династическа борба и да принуди султана да вдигне обсадата.

Точно два месеца след като Андроник Палеолог отстъпва Солун, брат му, съимператорът Йоан VIII, напуска Константинопол и се отправя да търси помощ срещу Мурад, с когото Византия няма мирно споразумение. „На 14 ноември 1423 г. господарят император Йоан замина за Франкия с венецианските галери", пише в една Кратка хроника. Василевсът пристига във Венеция в средата на декември 1423 г., а в началото на януари 1424 г. вероятно вече е разговарял и с владетелите на Милано и Мантуа. През лятото Йоан потегля към Унгария, за да се опита за пореден път да помири крал Сигизмунд с венецианците и да организира общи действия срещу Мурад. През октомври 1424 г. императорът се завръща в столицата си без резултат от обиколката. А докато тя трае, регентът Константин е изпратил при султана Лукас Нотарас, Мануил Мелахрен и Георги Сфранцес. На 22 февруари те сключват договор с Мурад. Сфранцес не съобщава условията. Те са известни от историята на Дука: Византия се задължава да плаща на османците 300 000 сребърника на година и да им отстъпи градовете по брега на Черно море „с изключение на крепостите, които Мурад не е можал да вземе със сила, например Месембрия и Дерки ... и да предаде Зейтун и земите по Струма".

През това време обсадата на Солун продължава. Венецианците разполагат с повече пари, жива сила и - преди всичко - флот от Византия и могат да устоят по-дълго. Но и те отчаяно търсят спасение или чрез договор със султана, или като намерят съюзници срещу него. През февруари 1424 г. в двора на Мурад е изпратен Николо Джорджо, който трябва да преговаря за мир. Трудностите, съпровождащи тази среща, са докладвани от Джорджо в писмо от 7 март 1424 г. Скоро след тази дата посланикът е арестуван. Макар че според османската практика това е равнозначно на обявяване на война, Сенатът постоянства в усилията си. През април адмиралът Пиетро Лоредан е упълномощен да преговаря със султана, като предложи ежегодно изплащане на седем хиляди дуката от приходите на Солун. Съмнителните шансове за споразумяване са ясни и поради тази причина Лоредан получава задачата при провал на мисията си да атакува турските кораби между Галиполи и Тенедос и да поясни на галиполския управител, че нападенията се дължат на обсадата на Солун и ареста на Джорджо. Адмиралът има и друга инструкция - да предизвика безредици, като свали някъде по османските брегове едно лице на име Исмаил, което претендира да е член на османската властваща фамилия. Вероятно това е човекът, държан от венецианците на Евбея (Негропонте). Последната задача на Лоредан е да се свърже с емирите на Ментеше, Айдън и Караман и да ги подтикне да нападнат Мурад.

 

Превземането на Айдън и Ментеше, 1424-1425 г.

Планираният венециански съюз с тези емири е във висша степен уместен. След победата над Исфендяроглу и над Влад Дракул, Мурад II се заема с овладяването на Западна Анатолия и това кара владетеля на Айдън Джунейд да търси съюзници в своя защита.

Както пише Дука, щом изоставя принц Мустафа през януари 1422 г., Джунейд се завръща в княжеството си. Тогава Айдън се управлява от друг Мустафа - сина на убития от Джунейд през 1405 г. емир Умур. Джунейд екзекутира и него и си връща владението. Две години по-късно Мурад нахлува там.

Дука, който обикновено е най-точният източник за Айдън, не посочва някаква причина за османското нападение. Но от сведенията на Ашъкпашазаде личи, че независимо от обещанията, дадени при Улубат, Мурад не признава правата на Джунейд над емирството. Султанът е назначил в Айдън един от „своите роби", Яхши бей, който често е воювал срещу Джунейд. Когато той пленява и убива споменатия Яхши, Мурад изпраща против него анатолийския бейлербей Тимурташоглу Орудж. Джунейд се оттегля в крепостта Ипсили, разположена срещу остров Самос, откъдето продължава да противодейства срещу отнемането на земите си. Според Дука, чието описание на кампанията общо взето съвпада с казаното от Ашъкпашазаде, армията на Мурад се води от някой си Халил, който, бидейки шурей на убития от Джунейд везир Баязид паша, враждува кръвно с емира. При Акхисар Халил разгромява и пленява Джунейдовия син Курт и така принуждава айдънския владетел да се изтегли през Измир в Ипсили. След победата османският пълководец обещава „възнаграждения, постове и почести" на онези от Джунейдовите „благородници и сановници", които му се подчинят. Като признание за успеха, Мурад поверява завладяната провинция на Халил.

В този момент Джунейд се обръща към венецианците за помощ. В края на юни 1424 г. Сенатът се занимава с молбата, отправена от представител на емира чрез Санто Вениер за транспортиране на самия него и трихилядната му конница от Ипсили до Солун. Венецианците отказват. Те още се надяват на споразумение с Мурад и на размяна на Николо Джорджо срещу османските пленници, държани от тях на Крит. Освен това те не искат да отклоняват за транспорт корабите си, които извършват нападения над турските съдове край Галиполи, нито пък имат желание Джунейд и кавалерията му да лагеруват до Солун. Междувременно османците обсаждат Ипсили.

След Халиловата победа над Курт, Мурад изпраща срещу айдънския емир нова войска, също водена от заклет враг на Джунейд - Хамза, братът на покойния Баязид паша. Докато емирът отчаяно търси съюзници, османският пълководец блокира Ипсили по суша. Според Дука Джунейд придумва владетеля на Караман да изпрати към града петстотин конници и известна сума пари. Вероятно тъкмо тези средства му позволяват да направи ново предложение на венецианците. На 16 юли 1424 г. дукът на Наксос съобщава на сенаторите, че неправилно титулуваният от тях „господар на Теологос, Палатия и цяла Азия" Джунейд иска да наеме четири-пет галери срещу сумата от по хиляда дуката за всяка. С тях той възнамерява да пристигне в Солун. Явно емирът амбициозно крои планове за превземането на Галиполи, тъй като предлага на венецианците половината от приходите му и бреговата ивица оттам до Солун. От писмото на Джунейд личи още, че при него се намира „синът на Мустафа" - вероятно става дума за потомъка на Дюзме Мустафа, събрат по пленничество на емира и чичо на настоящия султан. Той иска да го отведе в Галиполи. Изглежда венецианците отклоняват демаршите на Джунейд, защото обсадата на Ипсили продължава.

Емирът на свой ред продължава да се бори. Дука пише, че Ипсили е разположен нависоко, укрепен е добре и Хамза не може да го превземе по суша. Той не може да разчита и на османския галиполски флот, блокиран от венецианците. Според Дука, който вероятно присъства на описаните по-долу преговори, Халил се обръща към султана. Мурад се свързва с генуезеца Персивас Палавичини, наследник на Адорно в Нова Фокея, който наема в Хиос три кораба. Тези разговори се провеждат през зимата на 1424-1425 г. Явно през март ескадрата вече е готова, тъй като в началото на април до венецианския Сенат достигат слухове, че генуезците от своя страна помагат на султана при Ипсили. Сенаторите веднага заповядват на своя адмирал да отплава в тази посока и да плени корабите им, ако не успее да ги убеди да се изтеглят. Това нареждане идва твърде късно. Докладите, които Дука получава в Хиос сочат, че при появата на генуезките галери караманските подкрепления се разбягват от Ипсили и в по- голямата си част са избити от обсаждащата османска армия. Ден-два по-късно Джунейд, брат му Баязид и техните синове и внуци са подмамени с лъжовни обещания в османския лагер, където Хамза веднага ги убива. Той изпраща отсечените им глави на Мурад в Одрин. Султанът заповядва екзекуцията на държаните в Галиполи брат и племенник на покойния емир - Хамза и Курт. От фамилията на Джунейд никой не оцелява, а земите му влизат в състава на османските владения.

Подобна е участта и на емирството Ментеше, разположено южно от Айдън, но механизмът на неговото присъединяване нe е ясен. Ашъкпашазаде пропуска да спомене за османско нашествие там. Той пише, че Ювейс и Ахмед, синове на емира Иляс бей, се намират „на служба" в двора на Мурад - т.е. те са заложници. Когато Иляс умира, султанът ги изпраща като пленници в Токат, а наследствените им земи дава на Балабан паша. От някои по-ранни сведения обаче може да се съди за организирането на походи в тези земи. Аналите на Мурад и Историческите календари сочат, че Ментеше попада под османска власт в годината на превземането на Айдън. Там е казано: „Султан Мурад воюва с Джунейд, плени го и приключи с него, и след това завладя Ментеше ..." Това сведение подсказва, че превземането на емирството е станало веднага след Джунейдовата гибел, с други думи - през април или май 1425 г. Възможно е повод за него да е дала смъртта на Иляс. Завладяването на Айдън и Ментеше поставя цяла Западна Мала Азия под властта на Мурад и лишава венецианците в Солун от потенциалните им съюзници.

 

Солун, Влашко u Сърбия, 1425-1427 г.

Венецианците обаче продължават опитите си да разклатят позициите на султана. През юли 1425 г. те отбелязват малък успех в тази посока - търговски доклади осведомяват Сената, че венецианският адмирал е превзел крепостта на полуостров Касандра близо до Солун. Сенаторите заповядват на адмирала да я ремонтира и тя да се ползва от подкрепяния от Републиката претендент за османския престол Мустафа. Това е трето поред лице с аспирации към трона и, видимо без връзка с реалността твърди, че е загубеният син на султан Баязид. Сенатът оптимистично инструктира адмирала какво да прави след идването на Мустафа на власт. Крепостта Касандра, подобно на Солун, се превръща в тежест. В края на август адмиралът моли за нов корпус от двеста души за отбрана на града и полуострова. Тъкмо когато искането му пристига в метрополията, Сенатът научава, че османците са взели в плен много венецианци и турци от войската на Мустафа. Сенаторите обещават незабавно да изпратят потребните пехотинци, но едновременно с това възобновяват търсенето на съюзници.

В Южна Гърция има двама владетели, които опитват да се свържат с Венеция, но Сенатът ги отблъсква, преценявайки, че те ще предявят тежки военни и финансови претенции, без да допринесат за защитата на Солун и останалите колонии на Републиката. В началото на октомври 1425 г. е отклонено предложението за ново укрепяване на Хексамилиона, отправено от първия кандидат за съюзник - Теодор, деспотът на Мистра. Неговият посланик остава във Венеция поне още месец, но Сенатът не допуска никакви категорични споразумения.

Второто предложение за съюз идва от атинския владетел Антонио Ачаиуоли и също е отхвърлено. Все пак венецианците поддържат интереса на дука с идеята неговите поданици да получат убежище на Негропонте при нападение от страна на турците и с намека, че могат да преразгледат въпроса, щом резултатите от преговорите с Мурад станат известни. Датата е 6 ноември 1425 г.

Всъщност Венеция възлага истинските си надежди на съюз с Унгария. Седмица по-рано венецианците приемат с недвусмислен ентусиазъм унгарското предложение за антиосманска лига. На 31 октомври те осведомяват пратеника на Сигизмунд, че биха подпомогнали неговата инвазия в земите на султана чрез прекъсване на османските комуникации през Проливите независимо от изхода на преговорите с Мурад. Също така те биха позволили на войските на Сигизмунд влизане във всяко венецианско владение в Леванта, откъдето той би могъл да набере стрелци. Сенаторите изразяват готовност да предоставят корабостроители и да отпуснат на Унгария заем от петдесет хиляди дуката. От 1402 г. Венеция и Унгария имат несекващи спорове и отделни въоръжени сблъсъци за властта над Далмация. Но сега двете страни са временно обединени пред лицето на общия враг Мурад.

Докато Сигизмунд се подготвя за нападение научава, че османците са объркали плановете му с атака отвъд Дунав. В писмо от 20 октомври 1425 г. дубровничани съобщават на краля, че са „известени от сигурен източник, че - докато армията на Ваша Светлост се събира срещу турците - самите турци воюват свирепо във владението на [влашкия] воевода Дан и малцина могат да избягат от тях"3. Идеята на тази атака явно е да се попречи на воеводата да се включи в съюза на Сигизмунд.

Със същата цел през 1426 г. Мурад нахлува в Сърбия. Изглежда проблемите на султана през първата година от неговото управление са позволили на Сигизмунд да възстанови сюзеренитета си над сръбския деспот Стефан Лазаревич. Според неговия житиеписец, Стефан е направил ежегодното си посещение в унгарския двор, основателно изтълкувано от Мурад като знак на подчинение пред краля. Освен това Орудж съобщава в хрониката си за унгарско нападение над стратегическата дунавска крепост Голубац, източно от Белград до османската граница, през 1425 г. Румелийският бейлербей отразява атаката, но в следващата година престарелият Стефан обещава твърдината на Сигизмунд. За да предотврати ръста на унгарското влияние, Мурад, както пише Константин, „дойде в София ... След това се насочи към Крушевац и като разграби част [от областта], върна се, защото богобоязливият Стефан проводи пратеник". Явно пратеникът предлага на Мурад подчинението на Стефан срещу изтеглянето на османските войски от Сърбия. Това споразумение и по-раншното нахлуване във Влашко възпират плановете на Сигизмунд за атиосманска лига. В аналите на Мурад за следващата 1427 г. е отбелязано: „Султан Мурад отново не отиде на война. Той отиде да летува в Сакар".

 

Провалът на венецианската дипломация, 1426-1428 г.

Подчиняването на Влашко и Сърбия намалява унгарското влияние. Венецианците вече не могат да разчитат армията на Сигизмунд да прогони османците от Солун. През декември 1425 и февруари 1426 г., при продължаващата обсада, Сенатът издава заповеди за снабдяване на Солун със зърно от Венеция, Апулия, Корфу и Крит и за отбрана на града откъм морето. На 2 юли 1426 г. адмирал Андреа Мочениго получава нареждане да отплава за Солун със своя флот и да убеди солунчани да продължат съпротивата. На 22 юли на управителя на Крит е заповядано да изпрати в обсадения град цялото количество жито, с което разполага. Освен това Мочениго трябва да атакува всички турски кораби, плаващи извън Проливите. Заповедта е повторена на 2 септември 1426 г. с добавката да не се щадят и съдовете на султановия съюзник Генуа, ако са нападали венециански кораби. Седмица по-късно е уточнено, че това трябва да продължи и през зимните месеци, в Проливите и извън тях. Но тези операции и потребностите на обсадения Солун са прекомерно скъпи и венецианците продължават да преследват едновременно споразумение с Мурад и съюз със Сигизмунд.

Въпреки изпреварващите султанови експедиции във Влашко и Сърбия през 1425 и 1426 г., Венеция не изоставя надеждите за унгарска атака срещу османците. През октомври 1426 г. чрез посланика в Савоя е постигнато петгодишно примирие със Сигизмунд, с когото Републиката се намира все още формално в състояние на война. Венеция изразява готовност да предостави корпуси от стрелци с арбалети и моряци, ако кралят възнамерява да събере значителна армия срещу турците. Посланикът обаче не подписва постигнатото споразумение. На 24 януари 1427 г. той е инструктиран в този смисъл от Сената, който смята, че с почти пълна сигурност Мурад ще сключи мир.

Тази убеденост произлиза от съставения от Мочениго и османския управител на Галиполи Саруджа проектодоговор. Саруджа явно е разтревожен от блокадата на Проливите. Преамбюлът на проектодоговора гласи: „Това са условията, които аз, Саруджа, управител на Галиполи, съставих и сключих пo заповед на моя господар, Мурад бей, с великолепния и могъщ мъж Андреа Мочениго, адмирал". Най-важната клауза разрешава на Венеция да задържи Солун и полуостров Касандра срещу ежегодно обезщетение от 115 000 акчета. Вероятно споразумението е сключено в началото на ноември 1426 г. Мочениго веднага изпраща Джовани Борусио, „венециански нотариус", в Одрин, където текстът да бъде подписан от султана. Нотариусът се среща с великия везир Ибрахим Чандарлъ, везира Мехмед ага и бейлербея на Румелия Синан бей. Той се връща при Мочениго с писмо от султана, носещо дата 28 ноември 1426 г. Мурад съобщава просто, че е чул думите на Борусио, който ще предаде отговора му устно. Султанът изразява добра воля, но отбягва да засвидетелства писмено клаузите на договора. Изглежда, едно от неговите искания е за делегация, с която да се подпише мирът, но едва през юли 1427 г. Сенатът инструктира Бенедето Аймо да отпътува при Мурад и да ратифицира споразумението на Мочениго и Саруджа4.

Описаните усилия за сключване на мир не довеждат нито до вдигане на обсадата на Солун, нито до намаляване на османската заплаха над венецианските колонии и корабоплаване. В началото на септември 1427 г. още няма резултати от мисията на Аймо и Сенатът изпраща в Дарданелите флотилия, която да потърси вести от посланика и същевременно да ескортира търговските кораби на Републиката. Ако няма новини за преговорите, ескадрата трябва да остане в Егейско море, да пречи на османското корабоплаване и да охранява Солун и Негропонте от внезапни атаки.

В началото на 1428 г. става ясно, че Мурад само проточва преговорите и няма намерение да ратифицира мира. През април 1428 г. във Венеция идват тревожни сведения - султанът е изпратил в Егейско море мощен военен флот, който се е промъкнал през блокадата. Сенаторите нямат избор и въоръжават нова ескадра в защита на Солун и Евбея (Негропонте). Мурадовите кораби като че не вредят на венецианските владения, но Сенатът съобразява, че подготовката срещу възможните им атаки струва доста скъпо. Наред с това продължава сухопътната блокада на Солун. Единственото решение остава мирът. През май 1428 г. сенаторите гласуват изпращането на нов посланик при Мурад и в края на август инструктират Джакомо Дандоло Старият. Също като Аймо, той е упълномощен да подпише постигнатите от Мочениго клаузи и да предложи на султана двойно по-голяма от вече предложената сума - 300 000 акчета годишно от приходите на Солун. Мочениго на свой ред трябва да патрулира във водите между Енос и Солун и да тормози османското корабоплаване, докато трае мисията на Дандоло. Ако тя се провали, адмиралът трябва да продължи блокадата на Дарданелите.

Но за Мурад мирът с Венеция е неизгоден. Тя не може да му навреди по суша, тъй като мощта й е съсредоточена в морето. А там османците нямат интереси освен свободното преминаване между Румелия и Анатолия. Техният галиполски флот като че ли задоволява тази потребност. А и други събития вече отклоняват вниманието на султана от района на Егейско море.

 

Падането на Голубац и превземането на Джаник и Гермиян, 1427-1429 г.

Аналите на Мурад посочват за 1427 г.: „Султан Мурад ... прати Исхак бей и Турахан бей да нападнат съседните им земи". Явно рейдовете на Турахан са в близкия на неговата провинция Пелопонес. Това сведение съвпада с написаното в Кратката хроника от 1459-1460 г.: „В годината 1426/27 турците нападнаха Навплион".

Пограничният османски военачалник Исхак бей има база в Скопие и оттам нахлува в Сърбия. Той превзема Крушевац в долината на р. Морава и обсажда Ново Бърдо. През лятото на 1427 г. сръбските земи вече са арена на истинска война. Деспот Стефан Лазаревич е починал през юли 1427 г., след като е посочил за свой приемник племенника си Георги Бранкович и така е възобновил претенциите на Унгария и османците към Сърбия. Сигизмунд прекъсва експедицията си срещу Влашко и се връща на запад, за да попречи на султановите войски да превземат стратегически пунктове. На 27 септември кралят пише на линкълнския епископ, че е овладял Белград, „ключ и символ на унгарската сигурност"5. Несъмнено Белград, разположен при вливането на р. Сава в Дунав, е най-важната твърдина в Сърбия. На превземането му от унгарците Мурад противопоставя завладяването на Голубац. Вероятно двете събития стават едновременно - колекцията документи на Османските султани на Феридун бей (1574 г.) съдържа една прокламация за победата в Голубац, съставена на 21 септември 1427    г. и изпратена на египетския султан6. През пролетта на 1428    г. армията на Сигизмунд безуспешно обсажда този град, чието завладяване би дало в ръцете на унгарците контрол над р. Дунав западно от устието на Морава. През същата година султанът и кралят подписват споразумение, по силата на което османците задържат Голубац, а унгарците - Белград. Губещата страна е Георги Бранкович.

По това време и анатолийските владения на Мурад се разширяват. За 1427/28 г., след записаното за сръбската кампания, в Аналите е отбелязано: „...B Анадола, в Амасия, Хъзър бей, син на Йоргюч, завладя земите на Джаник". Този планински и горист район на черноморския бряг е превзет от Мехмед I десетина години по-рано, но по всичко личи, че по време на османските династически борби през 1421- 1422 г. местните властващи фамилии са възстановили независимостта си. Ашъкпашазаде приписва завладяването не на Хъзър, а на баща му Йоргюч паша, бившия Мурадов възпитател и загатва, че всъщност Алпарсланоглу Хасан, господарят на Джаник, се е предал преди османската войска да атакува. Хасан е изпратен като пленник в Бурса, а семейството му остава затворено в Амасия. Мурад, заключава Ашъкпашазаде, събира Алпарсланоглу с роднините му и им дава земи в Румелия.

В хрониката на Ашъкпашазаде разказът за присъединяването на Джаник е предшестван от описание на действията на Йоргюч срещу другите племена и управници в Северна Анатолия. Първите стъпки на пашата са насочени срещу Къзъл Коджалу - тюркменско племе, което граби пътниците в областта на Токат и Амасия и с действията си открива пътя за нахлуването в провинцията на владетелите на Урфа и Елбистан, на Халил от фамилията Аккоюнлу7 и на Дулгадъроглу. След като призовава Къзъл Коджалу да участват в кампанията срещу Джаник, Йоргюч примамва всички мъже от племето на празненство и ги избива, а после заграбва техните стада и жилища и така докарва техните жени и деца до пълна нищета. Сетне Йоргюч паша принуждава някой си Хайдер бей, владетел на крепост близо до Османджък, да я изостави, въпреки че има „провизии за сто години". Като компенсация за крепостта си Хайдер получава земи. Фамилията на пашата владее въпросната твърдина и през осемдесетте години на XV в., когато Ашъкпашазаде пише своята хроника.

От тези разкази става ясно, че през 1427-1428 г. Мурад нарежда на Йоргюч паша, управител на Амасия и на неговия син да умиротвори североизточните провинции на империята и да върнат земите, отнети от османците там. Целта е да се подсили защитата срещу евентуално нападение от изток, от Тимуровия син Шахрух. По време на описаните кампании, но без връзка с тях, Мурад анексира княжеството Гермиян в Западна Мала Азия.

Думите на Ашъкпашазаде за това събитие са възприети с известно украсяване и от по-късните историографи. Владетел на Гермиян е Якуб II, който според Ашъкпашазаде посещава Мурад и му предоставя земите си. След щедрия прием, оказан от султана, Якуб се връща в Гермиян и умира година по-късно, а османците вземат княжеството му. Изглежда тази съмнителна версия е измислена, за да спести на османската държава възможните обвинения в нападение над мюсюлмански съсед. Дори Якуб да е отстъпил владението си на Мурад, той го е сторил под натиск - поне от 1414 г. гермиянският емир е османски васал. В един каменен надпис от тази година за вакъф на Якуб се четат думите „[османският] султан Мурад прие тези [условия] и издаде в потвърждение декрет", а друго дарение на емира от 1422 г. носи имперския печат на Мурад. Сякаш за да подчертае господството си над Гермиян, през 1422 г. султанът отсича там монети с надпис „Мурад Син на Мехмед Хан" на аверса и „Гермиян [в годината] 1422" на реверса. Друга монета носи името на Мурад и това на Якуб.8 Тези монети и документи говорят, че Якуб не е независим и реално не разполага със земите си. Твърде вероятно е след кончината му Мурад просто да е присъединил Гермиян и да е компенсирал емирската фамилия с територии из други краища. Един регистър от ок. 1445 г. описва участък край Солун, прехвърлен от някой си „Мустафа, син на Гермиян"9 - може би член на свалената династия.

Ашъкпашазаде датира анексията на Гермиян през 1429/30 г. Но в Историческия календар от 1431/32 г. е казано: „Минаха седем години, откак Гермияноглу Якуб бей умря". - т.е. събитията са през 1424/25 г. Този календар не е много достоверен, макар и близък по време до описаното, но хвърля сянка на съмнение върху датировката на Ашъкпашазаде и навежда на мисълта, че Мурад е присъединил Гермиян в годината на завземането на Айдън и Ментеше. Тъй или иначе, ясно е че най-рано през 1425 г. и най-късно през 1430 г., всички емирати в Западна Мала Азия стават османско владение.

 

Падането на Солун и краят на войната с Венеция, 1429-1430 г.

В края на двадесетте години на XV в. османският натиск върху венецианските владения се засилва. През 1428 г. в Сената са получени оплаквания от рейдовете на Турахан бей в Пелопонес. Те явно са еднакво вредни и за колониите на Републиката, и за земите на деспотството в Морея. През декември 1428 г. османците обсаждат венецианското пристанище Дурацо в Албания, а адмиралските инструкции от март 1430 г. за помощ на Шкодра и Улцин сочат, че тези северноалбански градове също се намират под османска заплаха. Но обсадата на Солун и блокадата на Дарданелите си остават средоточие на войната между султана и Сеньорията.

В края на август 1428 г. Джакомо Дандоло е изпратен да преговаря с Мурад, но изглежда във Венеция вече не очакват успех. Те започват да подсилват защитата си в района на Егейско море. През януари е решено да се смени голямата галера, плаваща край Солун, а през февруари - един от корабите в Арсенала да се въоръжи и изпрати за охрана на венецианските съдове от турците. Страхът от растящата флотска мощ на султана кара Сената да осигури още четиридесет войници за опазване на Солун от морска атака. В края на същия месец пристига вестта, че султанът е арестувал Джакомо Дандоло и това напълно оправдава всички предохранителни мерки. Заповядано е окомплектоването на още три леки галери за Солун, за чиято защита е събран и допълнителен данък. В началото на май към дарданелската флотилия на Мочениго се присъединяват нови кораби. С цел да се облекчат растящите разходи за флота константинополският байло трябва да плати от хазната си над петстотин дуката на Алвизе Лоредан, капитан на солунските „големи кораби". В средата на май идва отдавна очакваната вест - султанът, начело на мощна армия, напада Солун.

Мочениго и Лоредан незабавно получават заповед да попречат на прехвърлянето на османските войски от Азия в Европа с кораби и същевременно да поддържат солунската ескадра. За солунчани тези мерки не са достатъчни. В средата на лятото на 1429 г. те изпращат във Венеция свои представители, които наред с други претенции - искат и право да напуснат града. Сенатът отхвърля искането, опасявайки се от обезлюдяване на Солун. Делегацията получава обещание - независимо от цената - за заздравяване на градските стени откъм морето, подсилване на полуостров Касандра, изпращане на още стрелци и други мерки в съзвучие с желанията на обсадените. Но като че ли мнозина от тях вече са напуснали града и са избягали, вероятно на османска земя. Падането на Солун изглежда близко.

Османската блокада продължава през цялата 1429 г., но щурмът така и не идва. Изглежда, вестите за атака, достигнали до Венеция през май, са измамни, но не по-малко вероятно е самият Мурад да е прекратил операцията. Тъкмо когато венецианците научават за османските действия срещу Солун, султанът получава тревожна информация - в началото на април 1429 г. синът на Тимур, Шахрух, е тръгнал от Херат в западна посока. В началото на август армията му достига Тебриз, а при Селмас в средата на септември тя разгромява Искендер - владетел на Азербайджан от династията Каракоюнлу. През октомври Шахрух се изтегля към Карабах в Кавказ, а през 1430 г. се връща на изток10. Възможно е приближаването му към източната османска граница да е накарало османския владетел да се откаже от използването на армията срещу Солун през 1429 г. За тази година Аналите на Мурад II са лаконични: „Султан Мурад остана в Одрин. Везирът му Ибрахим паша [Чандарлъ] почина и неговият син Халил паша стана везир".

Независимо от причините, бездействието на султана дава на Венеция няколко месеца за планиране на нови мерки в защита на Солун. Наред с подсилването на тамошния гарнизон и на флота, Сенатът се връща към познатите опити за всяване на раздор сред османците и за съюзяване със султановите врагове. Предполага се, че Мустафа, самозваният син на Баязид I, би могъл да създаде желаните затруднения. Още преди известията за напредването на Мурад към Солун, венецианците освобождават Мустафа и го пращат там. В началото на май 1429 г. управителите на Солун са инструктирани да поставят под командването на претендента всички турски военнопленници, които по някакъв начин са изразили неприязън към Мурад. Присъствието на сърцатия Мустафа в обсадения град би накарало част от султановите войски да дезертират, смятат сенаторите. Техните очаквания не се оправдават, а след май 1429 г. името на самозванеца вече не се среща по страниците на изворите.

Венецианците имат и други планове. Те са силно заинтересовани от съюз със Сигизмунд, но отношенията им с него отново са обтегнати след краткото сближение от 1425 г. През юни 1429 г. в Рим се намират представители на двете страни, които си разменят взаимни обвинения. Венеция упреква Унгария за сключения през 1428 г. мир с Мурад, след който Републиката останала единствен „щит на християнството" на Изток.

Същевременно разговори се водят и във Флоренция. Те не изглеждат така безнадеждни: като начало Венеция се съгласява с предложеното от Сигизмунд петгодишно примирие и блокада на Дарданелите, но отказва да изпрати своя ескадра по Дунав. През октомври тя приема примирието и се ангажира да изпрати мощен флот в Проливите при условие, че кралят лично тръгне срещу османците. Сеньорията търси съюзници и на изток. През август Сенатът решава да се свърже с караманския емир Ибрахим, който изразява готовност да воюва срещу султана. Мисията е поверена на вице-байлото на Кипър, чийто крал е приятел на Ибрахим. Той трябва да осведоми емира, че Венеция би го подкрепила срещу османците като разположи в Дарданелите десет галери и още един голям кораб в месеците между април и ноември 1430 г. като така ще препятства преминаването на султановата армия през Проливите. Явно целта е да се провокират едновременни атаки на Унгария и Караман над европейските и азиатските провинции на Мурад, докато венецианският флот възпрепятства по море връзката между двете половини на османските владения. Очакваният резултат е вдигане на османската обсада от Солун.

Венецианците използват и други средства. През май 1429 г. сенаторите изразяват готовност да платят хиляда дуката за подпалването на две бивши венециански галери, пленени от османците в Дарданелите. През февруари 1430 г. те преговарят с неназовано лице, което предлага срещу заплащане да опожари турските съоръжения в Галиполи и при пристигането на венецианския флот да направи артилерията негодна за стрелба. Същевременно константинополският байло е инструктиран да се споразумее с един местен гражданин за подпалването на три пленени от османците венециански галери. През март сенаторите предлагат амнистия на критския командир на корпус от двеста стрелци с арбалет, който е преминал на османска служба в Галиполи.

В началото на януари 1430 г. Андреа Мочениго съобщава, че султанът възнамерява да продължи войната. Това оправдава венецианската дипломатическа активност през изминалата година и налага събирането на флот за поддържането на- блокадата на Галиполи. Сенатът решава да въоръжи пет галери и изисква от Крит още три съда от същия клас и два големи кораба, които да се съберат преди началото на плавателния сезон. Инструкциите за кампанията са издадени на 3 март 1430 г. Изглежда, дукът на Наксос е сключил мир с османците и те са потърсили от него помощ за своя флот. Дукът е предупреден да се въздържа от действия в тази посока и да възобнови старата практика да известява жителите на о. Негропонте за появата на турски пирати чрез запалване на огньове. Венецианският адмирал трябва да отплава през Солун за Тенедос, където вече са приготвени споменатите нови кораби. Той получава допълнителни оръдия, с които да разруши галиполската крепост. Друга задача на адмирала е да изпрати пратеник при Йоан VIII, за да убеди императора да преговаря в полза на Венеция. В замяна Републиката е готова да отстъпи крепостта Хортиатис и да направи някои други компромиси за оставането на Солун в нейно владение.

Нито дипломатическите усилия, нито блокадата на Проливите отклоняват Мурад от решението да превземе Солун. През март 1430 г. край града се разполага една османска армия. Скоро към нея се присъединяват още части, водени лично от султана. Според Йоан Анагност той се разполага в Лангада и приканва солунчани да се предадат. Мурад е придружен от християни от други градове, които да настроят гърците срещу латинците, но тази тактика пропада. Османската армия заема места под стените и на 29 март щурмува. Нападателите правят няколко пробива в укрепленията и градът пада - с големи кръвопролития и поробването на много хора, както пише Анагност11.

Падането на Солун завършва повторното османско овладяване на териториите, отстъпени от Сюлейман с Галиполския договор (1403 г.). Но войната срещу Венеция още не е завършила.

В края на април 1430 г. Сенатът изпраща адмирала Силвестро Морозини да преговаря с Мурад, като по пътя напада неговите търговски съдове, за да го склони да подпише споразумение. Тези действия продължават и през лятото и довеждат до оплаквания от византийския император, чиято морска търговия също е засегната. Освен че разгневяват василевса, атаките засягат и собствено венецианските интереси не по-малко от Мурадовите - съсредоточаването на флота в Проливите оставя колониите и търговския трафик на Републиката незащитени от турските пирати. През юли 1430 г. управителят на Негропонте се оплаква, че през последните осем години (т.е. откакто Венеция получава Солун) турците непрестанно разграбват неговия остров и са взели над пет хиляди пленници. Сенатът обещава незабавно да изпрати оръжия, но не е в състояние да предложи защита по море преди края на мисията на Морозини.

Както обикновено, венецианците търсят и други пътища за действие срещу Мурад. През април 1430 г., вероятно още преди да се получи вестта за падането на Солун, Сенатът позволява на поредния „син" на Баязид, Джафер бей, да замине за Навпакт, откъдето да работи за дезертирането на султановите войски. Явно Джафер не е постигнал успех, защото за него повече не се споменава. По-окуражаващи са новините, достигнали до Венеция в края на юли, че Шахрух е нахлул на османска територия. Тогава сенаторите инструктират Морозини при възможност да отвоюва Солун и други селища. Но дори и ако Шахрух е нападнал османците, той бързо се е оттеглил на изток. Морозини трябва да се съсредоточи върху постигането на мир. На 7 септември 1430 г. той най-после успява. Според договора Венеция отстъпва Солун на Мурад и се задължава да плаща 236 000 дуката годишно за албанските си владения.

 

Покоряването на Янина и Арта, 1430 г.

Веднага след превземането на Солун Мурад изпраща румелийската си армия, водена от бейлербея Синан паша, към Янина.

Княжеството с център Янина е непосредствен съсед на бившите владения на рода Зеневиси, превзети от османците през 1418 г. Най-ранните сведения за кампанията са в протоколите на венецианския Сенат от 17 юни 1430 г.12, където е отбелязано: „според писмата на нашия байло на Корфу, турците напредват усилено към Янина, за да покорят това и други места на деспота Карло [II Токо] по настояване и молба на Херкулес, родния син на бившия деспот [Карло I Токо]". С явна тревога същите протоколи посочват, че турците са разграбили островите Лефкас и Итаки - също владения на младия Карло II, новия граф на Кефалония и деспот на Янина и Арта. Тези рейдове се оказват само епизодични нападения, но в края на 1430 г. деспотството Янина вече е под османска власт. „През същата [1430 г.], през месец октомври бейлербеят на турците Синан превзе Янина и околностите", пише Сфранцес.

Изключително точната Анонимна хроника13 в чест на Карло I Токо изяснява причините за османските домогвания към Янина и Арта. Изглежда около 1385 г. тогавашният деспот на Янина, Есау Буонделмонти, става васал на османците. Но гражданската война прекъсва отношенията на зависимост между деспота и султана. През февруари 1411 г. Буонделмонти умира, а два месеца по-късно гражданите на Янина посрещат неговия наследник - графа на Кефалония Карло Токо. През 1412 г. съседните владетели, Мурики Шпата и Йоан Зеневиси, господари на Арта и Гирокастро, се обединяват срещу деспота и го разгромяват в сражение при Краня. За да отмъсти на албанците, както е посочено в Анонимната хроника, Токо се съюзява с османците и в началото на 1413 г. дава една от многото си извънбрачни дъщери, „незаконнородена, но много красива и с голяма хубост", за жена на Муса, султан в Румелия. Муса предоставя на Токо малка армия, с която той разгромява албанците и „укротява техните господари". През 1413 г. Мехмед I побеждава своя брат. Но според Анонимната хроника „той реши дукът [Токо] да остане в господарството си" и като израз на добра воля жени Хамза, брат на везира Баязид паша, за вдовицата на Муса и дъщеря на Токо. От хрониката става ясно, че Карло Токо е васал, а не равностоен съюзник на Мехмед. Всеки от четиримата му незаконни синове пребивава в султановия двор. Най-младият дори „беше отгледан при турците и добре образован". Тези синове „служеха на емира [Мехмед] и той [Токо] получаваше помощ". Освен това, Карло плаща данък за владенията си: „тогава дукът [Токо] изпрати благородници при султана да му представят трибута и да му покажат, че той [дукът] е на негово разпореждане". Ясно е, че до смъртта си ( четвърти юли 1429 г.) Карло I Токо е османски васал.

Той е наследен от своя племенник Карло II, единственият законен потомък на династията. За да го отстрани, през пролетта на 1430 г. Херкулес, най-възрастният от незаконните синове на Карло I, се обръща към Мурад. Вероятно самият султан също е искал да прогони Карло II. За разлика от отгледания от османците Херкулес, младият деспот е отраснал в неаполитанския двор и присъствието му в Гърция би било по-изгодно за Анжуйските отколкото за Мурадовите интереси. Карло се оказва последният представител на фамилията Токо, който управлява Янина като независим владетел. Когато Синан паша превзема деспотството през 1430 г., там е установена пряка османска власт, макар че потомците на Токо са наследствени управители в Епир14. Османското название на областта - Карлъели („Земята на Карло") запазва спомена за предишния владетел.

Същите причини позволяват на Мурад да претендира и за другото владение на Карло II - Арта. Не само Карло I, а и предишните господари на Арта са били османски васали. До 1416 г. Арта принадлежи на албанския клан Шпата. Влиянието им в тази част на Югозападна Гърция е слабо поради борбите между отделни членове на фамилията и сблъсъка на интересите на Венеция, османците и Карло I. Вероятно още през 1406 г. започва османската намеса в полза на Шпата. През същата година Карло I Токо превзема крепостта Етоликон в земите на Павел Шпата, владетеля на Навпакт на Коринтския залив. Анонимната хроника отбелязва, че за да отмъсти, Павел се обръща към Юсуф бей, османския управител на „Голяма Влахия" (вероятно Тесалия). Той неуспешно обсажда крепостта Воница, владение на Токо. След това Карло обсажда Ангелокастрон, крепост на Павел Шпата. Той отново търси турците: "Той изпрати посланик при Евренос и обеща да му дари Ангелокастрон". Скоро „Евренос издаде заповед до сина си Барак, който дойде с малка войска и зае [Ангелокастрон], както му беше обещано". Сведението се потвърждава и от един венециански документ от май 1407 г., който освен това съобщава, че Павел Шпата, „господарят на Навпакт е избягал в Турция и обещава да даде споменатото място Навпакт на турския владетел".

Междуособиците не позволяват на османците да овладеят Навпакт, превзет от Венеция през 1408 г., нито да задържат Ангелокастрон, завладян от Токо през същата година. Родът Шпата обаче продължава да ги смята за свои защитници. През 1414-1415 г. умира Мурики Шпата, владетелят на Арта. Майка му посочва за наследник неговия полу-брат, чиято лоялност към Мехмед I се изразява в приемането на исляма и на мюсюлманското име Якуб. Но Якуб е свален от враждебна фракция в Арта. Противниците му се боят, че той „ще покани турците на власт и ще им даде крепостта", както пише в Анонимната хроника. Якуб е заменен от Карло, друг от полу- братята на покойния Мурики. Неговото властване, изглежда, трае само няколко седмици. Якуб „се върна при султана [Мехмед I], хвърли обвинения срещу жителите на Арта, и разказа какво са му сторили. Султанът страшно се разгневи и изпрати един от своите слуги на име Исмаил, начело на войска да превземе Арта да прогони Карло и да върне Якуб". Когато Якуб отвоюва страната си, „той събра при себе си цялото племе Шпата и ..., след като минаха няколко дни, заповяда да бъдат обесени онези, които го бяха свалили". Той отново завладява Арта, но като васал на османския султан.

Това не продължава дълго. Една гръцка Кратка хроника съобщава, че на 1 октомври 1416 г. Карло I Токо завзема Арта и убива Якуб Шпата. Тази стъпка съвпада с междуособиците в османската държава при идването на принц Мустафа от Влашко, което не позволява на султана да помогне на своя васал. Въпреки това, Токо остава „в голям страх от султана ...защото самият султан изпрати при него хора да му поискат предаването на Арта и на Якуб". Карло I умилостивява Мехмед с обещания за големи дарове за него и за везира Баязид паша. По-важното е, че той предлага да плаща трибут за Арта. Така и Карло, подобно на Якуб Шпата преди него, управлява като османски васал.

След смъртта на Карло I през 1429 г. неговият племенник Карло II наследява и титлата Деспот на Арта. Тя не му е отнета през 1430 г., когато Синан паша превзема Янина. Все пак османските нападения в наследствените земи на фамилията Токо напомнят на Карло II, че като деспот на Арта той е султанов васал и не дължи подчинение на бившите си патрони, неаполитанската династия Анжу. На практика Карло, също като повечето албански и епирски владетели, търси покровителството на Венеция. Вдовицата на Карло I вече е предложила на венецианците своя остров Лефкас през юли 1430 г. През март 1433 г. посланиците на Карло II в Републиката изразяват неговите страхове, че османците ще вземат не само Арта, но и островите Лефкас, Закинтос и Кефалония. Чуват се окуражаващи изказвания за добрата воля на Сената спрямо деспота, но той не получава реална помощ.

 

Завоевания и въстание в Албания, 1430-1433 г.

Оказва се, че османците не нападат земите на Карло. След 1430 г. вниманието на Мурад е заето с Албания.

Непосредствено след падането на Солун, когато армията на Синан паша тръгва срещу Янина, други султанови войски разграбват владенията на Гьон Кастриоти по долината на р. Мати. Резултатът от техните действия е засвидетелстван в дубровнишко писмо до босненския бан Сандал от 28 май 1430 г.: „Турците отнеха от Гьон Кастриоти всичките му земи и разрушиха неговите крепости с изключение на две, които укрепиха и сами ползват. Част от страната беше взета от турците, а друга - оставена на Кастриоти ...“15. Сведение за тази операция дава и Халкокондил, който добавя, че османците са превзели и някои от земите на Арианити около Берат, разположени между владенията на Кастриоти и намиращия се под османска власт Гирокастро.

Арианити, продължава Халкокондил, отива в османския двор, за да поиска обезщетение. Изглежда той не постига целта си и затова убеждава населението в отнетите му земи да въстане и да избие турския гарнизон. Вероятно това въстание е през ранната зима на 1432 г., тъй като Аналите на Мурад II отбелязват за тези месеци кампания на Евреносоглу Али в Албания. Според Халкокондил, Али събира конница и пехота от земите около Гирокастро и опустошава цялата страна. Въпреки това Арианити успява да прегрупира силите си и да затвори планинските проходи. Аналите съобщават за османския разгром така: „армията ни беше разбита в [прохода] Бузуршек в албанската земя". Една маргинална добавка от 24 декември 1432 г. в регистъра на османския санджак Арванид, съставен през 1430 г., отбелязва участък земя, „даден на Хамза и Хюсеин като компенсация за техните села, които въстанаха"16. Това съвременно свидетелство потвърждава успеха на въстанието.

Лесната победа на Арианити насърчава албанците от Гирокастро да се обърнат към един владетел, наречен от Халкокондил „Депас". Бащата на този „Депас" е прогонен от страната от османците, а той самият живее на Корфу. Вероятно това е Топиа Зеневиси, чийто баща Гьон бяга от Гирокастро през 1418 г. Топиа, според венецианските документи, през 1414 г. получава разрешение да купи земя на Корфу17. Водени от него, албанците обсаждат Гирокастро и разграбват околностите му. По думите на Халкокондил, щом научава за това, Турахан бей събира войска от Тесалия. През зимата тя преминава планините, появява се пред Гирокастро, унищожава обсаждащата го армия и пленява Топиа Зеневиси. Това става през януари или февруари 1433 г.

Разказът на Халкокондил спира дотук, но освобождаването на гарнизона в Гирокастро е само началото на кампанията срещу албанските въстаници. Бунтове има и в бившите владения на Арианити и Кастриоти. Срещу тях Мурад II изпраща своята армия през лятото на 1433 г. Орудж пише: „Султан Мурад беше в Едирне. Бейлербеят Синан паша с уджбейовете Исхак бей, Турахан бей и Евреносоглу Али бей отиде в албанската земя и разсипа владенията на Гьон [Кастриоти]. Те изклаха мъжете и плениха жените от областите Янина и Канина18. Върнаха се с придобитото в Едирне". Вероятно тази наказателна експедиция продължава от август до октомври 1433 г. През август венецианските сенатори обсъждат въстанието, което според тях заплашва не само султановите албански владения, но и тези на Републиката. През септември те научават, че турците са превзели крепостта Даньо близо до Шкодра и че в областта продължават да прииждат османски войски. На 22 октомври обаче Сенатът отсъжда, че положението е спокойно и отказва да въоръжи галера, която да действа срещу турските пирати в Адриатическо море. Изглежда, по това време Синан паша вече се е справил с въстанието19.

Въпреки че след 1413 г. Кастриоти се опитва да получи венецианско поданство20 и протекция, след бунта той става османски васал. Синът му Георги е заложник в двора на султана. Там той е наречен Искендер бей, откъдето произлиза и името Скендербег, с което е запомнен. През 1438 г. Мурад го назначава за управител на Круя21. Тази крепост след 1443 г. е център на неговото антиосманско въстание. Но в десетилетието преди 1443 г. османците са господстващата сила в Албания.

 

Подчиняването на Сърбия и Караман, 1433-1437 г.

Потушаването на албанското въстание е последната мащабна османска кампания в Европа за годините между 1433 и 1437. Разбира се, рейдовете не секват. Бургундския пътешественик Бертрандон дьо ла Брокиер си спомня как през 1433 г. край Пловдив среща двама турци. Те водят роби за продан в Одрин - „петнадесет мъже и десет жени [жители на Босна], които турците току-що отвлекли при нападението си там". Според Аналите на Мурад II през 1434 или 1435 г. султанът „организира набег срещу Сърбия". Това е първата стъпка за подновяване на османското господство над тази страна. Халкокондил също споменава за събитието и добавя, че Георги Бранкович е принуден да плаща данък. И двата извора съобщават как султанът изпраща везира Саруджа паша да поиска Мара, дъщерята на деспота. Женитбата е през 1435 г. и потвърждава статута на Бранкович като османски васал.

Аналите на Мурад II отбелязват, че през същата година деспотът завършва изграждането на крепостта Смедерево, между османския Голубац и унгарския Белград. Като сюзерен на Бранкович, султанът може да използва Смедерево като щит срещу атаки от страна на унгарците и изходен пункт за рейдовете си в техните земи. Васалните отношения са потвърдени през 1435 г. „Бранкович се нагърби унгарците да не вредят на мюсюлманите", пише Ашъкпашазаде.

Като че ли Мурад смята подчиняването на Сърбия за важна стъпка в подготовката на нападения срещу Унгария. Но от постигането на тази цел го отклоняват някои събития в Анатолия. Според египетския хронист Ибн Хаджар ал-Аскалани, през декември 1436 г. владетелят на Дулкадър - Насиреддин, изпраща при Мурад сина си Сюлейман. Целта на пътуването е да се получи подкрепа от султана срещу караманския емир Ибрахим, който отнел Кайсери от Насиреддин и вече нападал османския град Амасия. Мурад нарежда на управителя на Амасия да помогне за отвоюването на Кайсери, като в същото време подготвя една войска, начело на която поставя Иса - брат на караманския господар Ибрахим, който трябва да оспори властта на емира. В този момент обаче мамелюшкият султан Барсбай се намесва в полза на Ибрахим. По думите на Ибн Хаджар, Барсбай първо „писа на подчинените нему вождове да помогнат на Ибрахим". Но в началото на март 1437 г. той научава, че Мурад има намерение да подкрепи и Насиреддин, както и неговия съюзник и мамелюшки враг Джанбек Суфи. На 18 март 1437 г. военният съвет на Барсбай решава да изпрати сирийската армия в помощ на Ибрахим.

Ибн Хаджар не описва резултата от това решение, което става причина Мурад лично да се намеси в Караман. Според Ашъкпашазаде султанът се насочва към Акшехир и Коня, а цялата област северно от Тавърските планини му се подчинява. Ибрахим е избягал там, но когато изпратените да го заловят Мурадови отряди достигат до планината Болкар, емирът търси мир с посредничеството на Мевляна Хамза. От името на Мурад преговорите води Шюкруллах. По силата на постигнатия договор Ибрахим отстъпва на османците Бейшехир и Акшехир, пише Орудж. Ибн Хаджар датира договора през май 1437 г.

 

1Дължа това сведение на доктор К. Дж. Хейуд, който реши проблема с датирането на монетите на Мустафа.
2За получаването на Солун от Венеция и за османската обсада вж.: Paul LEMERLE, „La domination vénitienne à Thessalonique", Miscellanea G. Galbiati III. Fontes Ambrosiani, 27 (1951).
3S. STANOJEVIC, „Die Biographie Stefan Lazarevits von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle", Archiv für Slavische Philologie, XVIII (1896), 470.
4Текстовете на проектодоговора, писмото на Мурад и доклад за аудиенцията на Борусио при везирите представляват преамбюл на инструкциите до Аймо от Сената. Вж.: С. SATHAS, Documents Inédits Relatifs à l'Histoire de la Grèce au Moyen Age, Vol. 1, Paris (1880), document no.117.
5За тези и други моменти от конфликта между Унгария и Османската империя вж.: F. SZAKALY, „Phases of Turco-Hungarian warfare before the battle of Mohäcs (1365-1526)", Acta Orientalia, Budapest, XXXIII (1979).
6Feridun Bey, Munsha'at al-Salatin, Istanbul (1857), 195-197.
7За Халил вж. John Е. WOODS, The Aqquyunlu: Clan, Confederation, Empire, Minneapolis and Chicago, (1976), 62.
8Подробно за монетите и документите на Якуб вж. M. Ç. VARLIK, Germiyanoğullan Tarihi (1300-1429), Ankara (1974), приложения 2 и 3.
9НБКМ, София. Ориенталски отдел, OAK 45/30.
10За тези събития вж. F. SÜMER, Kara Koyunlular (Başlangıçtan Cihan-Şah'a kadar), Ankara (1967), 128-130.
11За съчинението на Анагност вж. Speros VRYONIS, „The Ottoman conquest of Thessaloniki in 1430", in A.A.M. BRYER , Heath LOWRY (eds.), Continuity and Change in Late Byzantine and Early Ottoman Society, Birmingham and Dumbarton Oaks (1986).
12Текст в G. SCHIRÒ, Cronaca dei Tocco di Cefalonia di Anonimo, Rome (1975), 107 no. 2.
13За историческа преценка на хрониката вж. предговора на Скиро към неговото издание, на което се базира и изложението тук.
14F. BABINGER, „Beiträge zur Geschichte von Qarly-eli vornehmlich aus osmanischen Quellen", in H.J. KISSLING, A. SCHMAUSS (eds.), Aufsätze und Abhandlungen zur Geschichte Südosteuropas und der Levante, München (1962).
15„Régestes des Archives de Raguse pour le Levant", document no. 775, in: B. KREKIC, Dubrovnik (Ragusej et le Levant au Moyen Age, Paris and The Hague (1961).
16H. İNALCIK, Hicri 835 Tarihi Sûret-i Defter-i Sancak-i Arvanid, Ankara (1954), 37b.
17G. VALENTINI, „Dell' amministrazione Veneta in Albania", in: Venezia e il Levante fino al Secolo XV, Vol. 1, Florence (1973), 846 n.5.
18Четенето „Янина и Канина" не е сигурно. Бабингер транскрибира оксфордския ръкопис „Yanya ve Katina". Oruç (ed. F.Babinger), Tevarih-i al-i Osman, 50.
19За албанското въстание вж. H. İNALCIK, „Arnavutluk'ta Osmanlı haki¬miyetinin yerleşmesi ve İskender Bey isyanının menşei", in: Fatih ve istanbul, i/2, İstanbul (1953).
20G. VALENTINI, „Dell' amministrazione Veneta in Albania", 845 n. 6.
21Справка в статията „İskender Bey" (H. İnalcık), Encyclopaedia of Islam, 2nd ed.


 

Глава VI

 

Мурад II (1438-1451 г.)

 

Войната с Унгария и завладяването на Сърбия

През 1437 г. в Унгария избухват селски бунтове. През декември с. г. умира крал Сигизмунд. По същото време Мурад сменя един от своите везири, Мехмед ага, поставяйки на мястото му Хеким Фазлуллах, описан от Дука като войнолюбец. Вероятно неговите настоявания и желанието да се използва моментната слабост на Унгария карат Мурад през 1438 г. да премине Дунава при Турну Северин и да нахлуе в Трансилвания. Според Орудж в авангарда е влашкият воевода Влад Дракул - очевидно най-добре запознатият с терена пълководец. След него са войските от Румелия, Анатолия и Караман, следвани от скопския бей Исхак, Турахан бей и Евреносоглу Али с тридесет- четиридесет хиляди свои бойци.

Събитията са описани от доминиканския монах брат Георг Унгарски1, който в резултат на тази инвазия прекарва двадесет години в плен на османците. Той пише: „Мурад бей нахлу в страната начело на мощна армия. Казват, че той водел триста хиляди конници и възнамерявал да опустоши цяла Унгария. Но планът му не се осъществи - с Божията помощ една река преля и наводни страната. Така той тръгна с войската си към провинцията отвъд планините, позната с името Седмоградско [Трансилвания]. Разграби я и разруши всичко най-свирепо, без да срещне съпротива от никого". Воеводата Влад Дракул насочва османската армия и води преговорите за предаване на трансилванските градове. Само Себеш ce пpoтивопоставя - там група граждани, сред които и Георг, се оттеглят в една кула, докато пред себешките врати чака лично Мурад. Неговите войници струпват дървета на височината на кулата и я запалват, за да изгорят защитниците. След това те измъкват оцелелите бранители и ги продават на търговците на роби, които ги откарват оковани в Одрин. През септември 1438 г. някой си Йодоций от Хайлброн в писмо, изпратено от Виена, разказва за трансилванската кампания на Мурад. Той съобщава за пленяването на осемдесет хиляди души, за продаването им и добавя, че: „градът Себеш е напълно разрушен"2.

Османската армия се оттегля без да окупира разграбената област. Но тази операция слага началото на серия кампании, насочени към завладяването на Унгария. Тя е последвана от атака срещу Сърбия, макар че Георги Бранкович е роднина и васал на султана. Според Ашъкпашазаде, който по това време е в Мурадовата свита, скопският управител Исхак паша е инициатор на коварното нападение. Той убеждава султана, че действащите в съюз Унгария и Караман няма да се подчинят на османците, докато Бранкович държи Смедерево. Ашъкпашазаде разказва още как Исхак внушава на Мурад, че на Влад Дракул не може да се разчита и той трябва да бъде затворен в Галиполи, като синовете му също останат задържани. Дука обаче приписва нападението срещу Сърбия и ареста на Влад на войнственото въздействие на новия везир Хеким Фазлуллах. Самият Мурад по думите на Дука е „безхитростен и не хранеше зло в сърцето си".

Покоряването на Сърбия започва през 1438 г. с падането на Борач3. През 1439 г. са завладени Зворник и Сребреница на босненската граница. На 29 август Мурад постига основната цел на кампанията - след тримесечна обсада пада Смедерево.

Георги Бранкович бяга в Унгария4. По време на обсадата Сърбия, вероятно също Босна и Унгария, страдат от османските набези. Ашъкпашазаде си спомня, че през лятото на 1439 г. той се връща от Мека в Скопие при Исхак паша и след това тръгва „в нападение с Кълъччъ Доган и сина на Исхак бей, Паша бей". Ентусиазираният му разказ за сблъсъка с врага посочва: „имаше такова клане, че конете на правоверните воини газеха телата на неверниците". Хронистът сам убива мнозина и взема пет пленници, които продава на скопския пазар по деветстотин акчета.

Кампаниите от 1438 и 1439 г. поставят Северна Сърбия под пряк османски контрол и тероризират Унгарското кралство. Султанът владее стратегическите крепости Голубац и Смедерево на р. Дунав, която е новата граница между унгарските и мюсюлманските земи. Последното препятствие пред османците е Белград.

Както пише Ашъкпашазаде, Мурад „знаеше, че Белград е вратата към Унгария и се стремеше да я отвори". През април 1440 г. той започва шестмесечна обсада на града, която обаче не се увенчава с успех. В Историческия календар от 1445/6 г. се съобщава недвусмислено: „много мъже и пълководци от мюсюлманската армия бяха убити". Но това не отклонява султана от плановете му - според Аналите на Мурад II, Хадъм Шехабеддин паша, бейлербей на Румелия, „издигна як укрепен пост срещу Белград", вероятно на днешния хълм Авала5, с цел да ограничи придвижването от и към града след оттеглянето на обсадната армия. По време на обсадата османците прилагат и диверсионна тактика - те осъществяват набези в Унгария. В някой от тези отреди е и Ашъкпашазаде. Той си припомня прехвърлянето през р. Сава в Южна Унгария, където османците не срещат съпротива и се връщат с толкова обилна плячка, че ,,продаваха робините на цената на чифт ботуши". Тази опустошителна инвазия е само временна тактика - султановите войски не окупират унгарски територии.

Те не подновяват и ударите срещу Белград, въпреки изграждането на крепост за неговото блокиране. Според сръбските летописи, през юли 1441 г. Шехабеддин паша превзема Ново Бърдо, сребродобивния център на Южна Сърбия.

 

Антиосманският съюз, 1439-1442 г.

В годините между 1440 и 1442 династическите междуособици във Византия и Унгария благоприятстват амбициите на султана. Спорът за титлата между император Йоан VIII и брат му Димитър карат претендента да потърси османска помощ, за да атакува Константинопол. Кратката хроника от октомври 1448 г. съобщава, че обсадата на византийската столица започва на 23 април и продължава до август 1442 г. Тогава „нападателите се изтеглиха, разграбвайки нивите и лозята". През същото лято османците подготвят и друга атака срещу владенията на Йоан, вероятно пак по искане на Димитър. Докато Константинопол е под обсада, на 30 юни 1442 г. венецианският Сенат получава „тревожни новини" за предстояща флотска атака на турците срещу остров Лемнос, временната резиденция на Константин, брат на Йоан и Димитър. В началото на септември сенаторите са известени, че шестдесет леки галери са отплавали от Дарданелите и нападат византийския остров.

Венецианската търговия е застрашена и сенаторите инструктират байлото в Константинопол да посредничи за мир между Йоан VIII и Мурад, когото да посети лично, ако се налага. Но в началото на януари 1443 г. става ясно, че османците са се провалили на Лемнос, а Константин е пристигнал във византийската столица невредим.

Тогава Сенатът прекратява усилията си за постигане на мир между императора и султана. Всъщност, още през есента ма 1442 г. венецианците получават окуражителни сведения от Унгария и обмислят свързването на краля и императора в антиосмански съюз.

Само две години по-рано такъв проект би бил немислим. През 1440 г. унгарският крал Алберт II умира. Няколко месеца след смъртта му, кралица Елизабета ражда син Ласло. Съсловните събрания отказват да признаят детето за наследник на престола и избират за унгарски крал владетеля на Полша Владислав III, под името Владислав I Унгарски. Елизабета отхвърля избора и със средства на свещения римски император Фридрих III събира армия, с която в продължение на две години неуспешно се домогва до трона. Гражданската война оставя Унгария беззащитна пред османското нашествие.

То започва през 1441 г. Според хрониката на Орудж, Мурад изпраща Мезид бей през Влашко в Трансилвания с надеждата да повтори успехите от 1438 г. Предвижданията на султана не се оправдават: трансилванският воевода Ян Хуниади разгромява нашествениците и убива техния пълководец. Във версията на Орудж Хуниади нанася удара си, когато османците са се разпръснали, а Мезид е останал с твърде малка част от своята армия. През 1442 г. Мурад изпраща във Влашко румелийския бейлербей Шехабеддин паша. Ашъкпашазаде посочва за цел на експедицията да се отмъсти на Хуниади за гибелта на Мезид бей. Османската армия се прехвърля на влашка земя през Дунав. Там, според Орудж, конницата се разпръсва, изоставяйки Шехабеддин с еничарите. Според сведенията в сръбските летописи Хуниади разбива тази войска при р. Яломица през септември 1442 г.

Скромният успех на Хуниади подклажда непропорционално големи надежди в противниците на Мурад, които до скоро са убедени в неизбежността на османските победи. През февруари 1442 г. посланиците на босненския крал дори предлагат на Венеция застрашените от османците територии, при условие владетелят и семейството му получат убежище в Републиката. Сенатът отхвърля първата част на предложението, но се съгласява да даде подслон на краля и да предостави оръжия на босненците6. Също през февруари пратеникът на Йоан VIII във Венеция Янаки Горчело прави мрачни изказвания за „безнадеждното положение на кралство Унгария и злокобните намерения на Турчина". Всичко обаче се изменя след победата на Хуниади. Елизабета оттегля претенциите си, а вдъхновяващата кръстоносна идея поражда необичайно единство на християнските сили. Даже венецианците твърдят, че е „лесно да се прогонят турците от Европа".

Началото на антиосманския съюз е положено през 1439 г. на Флорентинския събор. Сключена е уния между католическата и православната църква, а Йоан VIII съумява да накара ортодоксалния клир да приеме върховенството на папата. В замяна се очаква католическите сили да нападнат османската държава. С тази цел папа Евгений IV обявява: „Вдъхновени от Бога, възнамеряваме да подготвим морска и сухопътна войска ...за избавление на апостолическото паство от ярема на злощастното робство"7. Проектът е много изгоден за папа Евгений, базелският събор все още представлява предизвикателство към позицията му на върховен духовен глава на католиците, ето защо ако резултатният Флорентински събор доведе до успешен кръстоносен поход, папският престиж ще се издигне решително. Основната част на обещаната от Евгений IV сухопътна армия очевидно трябва да дойде от Унгария, пред която се разкрива възможност за значителни териториални придобивки на Балканския полуостров. Прогоненият сръбски деспот Георги Бранкович може да очаква връщане на владенията си. От победите над османците Венеция - източникът на кораби за папския флот - би спечелила сигурност за гръцките си колонии, безопасно плаване през Проливите и, вероятно, Галиполския полуостров. На Византия кръстоносният поход предлага надежди за спасяване на имперската столица. Към изгледите за материални изгоди от похода се добавя увереността в успеха, която произлиза от победите на Хуниади през 1441 и 1442 г.

Като първа стъпка в проекта през февруари 1442 г. папата назначава кардинал Джулиано Чезарини за легат на апостолическия престол в Унгария, Бохемия и Полша. Непосредствената му задача е да помири „краля на Полша [Владислав] и кралицата на Унгария [Елизабета]"8. След като през есента на 1442 г. Елизабета се отказва от амбициите си за престола, Чезарини остава в Унгария, за да подготви кръстоносната армия.

Подготовката на флота започва през 1443 г. В началото на май венецианците информират византийския посланик Теодор Каристин, че Републиката се е съгласила да предостави поисканите от папата десет галери. Те му препоръчват да потърси подкрепления и от бургундския дук Филип, осведомен от Венеция за благоприятните прогнози за похода още през януари. Бургундският хронист Жан дьо Ваврен описва посещението на византийския посланик в двора на Филип. Дукът обещава да финансира построяването на десет галери във Венеция и да изпрати от Ница малка ескадра. Недълго след потеглянето на Каристин от Венеция, Евгений IV назначава кардинал Кондулмиери за „легат във войната срещу османците" и му поверява командването на папския флот. След една година, изпълнена с финансови препирни, флотът е готов. През юни 1444 г. Сенатът издава инструкциите си до адмирал Алвизе Лоредан. На 4 юли сенаторите известяват Кондулмиери, че папските и венецианските галери са отплавали към Дарданелите и предстои тръгването на бургундските кораби, водени от Валеран дьо Ваврен, племенник на хрониста Жан дьо Ваврен. През тази година стават и други твърде важни събития.

 

Разгромът на Караман и зимната война, 1443 г.9

Макар че европейските участници в антиосманския съюз прокламират усилията си като кръстоносен поход в полза на новообединения християнски свят, съществен елемент в плановете им е взаимодействието с мюсюлманския емир на Караман Ибрахим. През лятото на 1443 г. той напада земите на Мурад. Неизвестният, но забележително добре осведомен автop на Писание за верските битки на султан Мурад съобщава, че действията на Ибрахим са инспирирани от византийския император. Негов пратеник убеждава емира да атакува и обещава Византия да попречи на султана да премине Дарданелите. Според Историческия календар от 1445/6 г. Ибрахим „плячкосва Бейшехир, Акшехир, Карахисар, Болвадин, Гермиян, Сиврихисар и Бейпазар", но императорът - ако изобщо е давал никакви обещания - не успява да спре Мурад. Султанът лично повежда армията си в Анатолия. Същевременно от Амасия срещу Ибрахим тръгва и младият Мурадов син Алаеддин, съобщават Орудж и Аналите на Мурад II.

До сблъсък между караманската и османската войска не се стига. При приближаването на Мурад Ибрахим бяга. Според Писание за верските питки султанът изпраща в земите му татарски отряди. Емирът не получава помощ от Йоан VIII и иска мир. Мурад се съгласява и изглежда не поставя тежки условия. В края на лятото или началото на есента на 1443 г. султанът се връща в Одрин. Там той научава за смъртта на сина си Алаеддин.

Според Аналите Мурад все още е в траур, когато научава, че кралят на Унгария, деспотът на Сърбия и Ян Хуниади са преминали Дунав с тежковъоръжена армия и артилерия. Изборът на октомври за начало на кампанията не е съгласуван с действията на Ибрахим, а с обичайното време за завръщане на османските войници към техните владения за събиране на данъците. Така султанът би се затруднил да изправи срещу противниците си равностойна армия.

Най-пълни и точни сведения за османските действия дава Писание за верските битки. Според хрониката, в Пирот при румелийския бейлербей Касъм паша пристига вестоносец, който съобщава, че унгарската войска е опустошила Сърбия. Касъм паша пише на Мурад за помощ и се съветва със санджакбейовете. Един от тях, Турахан, се ангажира с разузнавателна експедиция. Договорено е щом унгарците нападнат неговите хора, останалите румелийски войски да влязат в сражение. Турахан действително тръгва първи, но при вида на противниковата армия отстъпва, като по пътя си опожарява сръбските села. Касъм паша също бяга през Драгоман към София и опожарява селищата, през които минава. Само един от османските пълководци, Хасанбейоглу Иса бей, се сражава с унгарците и е напълно разгромен, а войниците му са избити. Бегълците Турахан и Касъм се срещат в София. През това време унгарската армия напредва през опожарената област. При Мурад в Одрин пристига вестител на Касъм паша. Султанът свиква дивана и нарежда обща мобилизация.

Докато армиите му се съберат, идва декември и при потеглянето на експедицията от Одрин султанът изпраща напред хора, които да разчистват снега от пътищата. Великият везир се връща от Станимака (Асеновград) в Одрин, за да контролира пристигането на анатолийските части и да предотврати евентуална атака от изток - от Византия или от други врагове. В Пловдив Мурад свиква съвет, в който участва и Шехабеддин паша. Решено е щом анатолийските и румелийските войски се съберат в София, да бъдат изпратени части за блокиране на старопланинските проходи и отрязване на пътя за отстъпление на противника. В София султанът се среща с Касъм паша, който докладва за османските загуби. Мурад тежко го упреква, че не е взел предвид несигурността в поведенеито на румелийската армия - веднъж тя вече е предала предишния султан и е застанала на страната на претендента Мустафа през 1421-1422 г.

Освен че не е вярна, тази армия не е в пълен състав и владетелят изпраща от София заповед до кадиите в провинцията да съберат за кампанията всички румелийски бойци „с високи и ниски чинове, пешаци и конници". Част от заповедта е цитирана в Писание за верските битки: „Всеки от вас [кадиите] трябва заедно с моя пратеник ...веднага да вдигне жителите на поверената му област от къщите им и да ги изпрати в София, столицата на Румелия". Срещу участието в кампанията Мурад предлага на хората тимари, постове в еничарския корпус и други награди. Скоро в София се стичат допълнителни войници от всички области.

Според Касъм и Турахан обаче те не са достатъчни за отблъскване на унгарците. С приближаването на християнската армия Турахан съветва султана да се изтегли, като подпали София и околните села. Мурад приема и заповядва на гражданите да напуснат домовете си и да ги изгорят - нареждане, за което по-късно горчиво съжалява. С голяма скръб те се подчиняват и „в София и околностите не остана и една сламка", както се казва в Писанието. Османските войски отстъпват и блокират подстъпите към долината на р. Марица, водеща към Одрин. Касъм паша чака в Златишкия проход.

През това време унгарците прекосяват Морава при Ниш - „овъглено и почерняло поле" - и продължават през опожарения Пирот. Според Писание за верските битки по предложение на Хуниади крал Владислав заплашва тамошните християни, че ще отведе жените и дъщерите им в робство, ако те не доставят храни и не станат водачи на неговите войски. Хуниади използва тези хора като щит пред своята армия по пътя през Драгоман към София. Кръстоносците заварват града като „черен въглен". Сред руините, в джамията „Сиавуш наша" - бивша черква - софийският владика води служба за християнските войски. Не след дълго османският управител на София се връща от Радомир, връща си града, обезглавява владиката в храма и посича или ослепява паството му, а отрязаните глави изпраща на Мурад. Султанът приема това като доказателство, че местното население е „последвало неверниците" и заповядва всички, които снабдяват или подкрепят неговите врагове, да бъдат екзекутирани, имуществото им да бъде отнето, а жените и децата им - поробени. Тогава османските войници започват да разграбват селата, да убиват мъжете и да пленяват жените и децата. Това довежда до огромно повишение на цените на провизиите за противниковата армия. „Населението на Радомир и София беше прегазено под конските копита и всеки, който донесеше глава на султана, получаваше по пет флорина", коментира авторът на Писание за верските питки.

Преди сблъсъка между основните армии, унгарците обкръжават и пленяват едно османско подразделение, водено от Узункаръоглу, което търси християнския лагер, но се изгубва в мъглата. След това кръстоносния отряди се отправят към тесния планински проход при Златица.

Според Писанието султанът прекарва нощта преди битката под открито небе. Призори той строява армията си - анатолийските войски са на дясното крило, а румелийските - на лявото. Унгарската атака се води от Хуниади, който щурмува османската пехота. След него действа Владислав. Писание за верските битки продължава така: „Този ден слънцето изгря яркочервено от пръските кръв; много достигнаха вечността като изпиха сладката глътка мъченичество; и много достигнаха земната наслада като сечаха глави и проливаха кръв". Османската пехота - азабите и еничарите - решават изхода от сражението. Те убиват коня под Хуниади и „стрелите им летяха, но не го засягаха ...нито сабите им можеха да го посекат, защото нечестивецът беше облечен в чисто желязо. На кратко, няколко хиляди неверници се хвърлиха и го спасиха, сражавайки се. Но много от проклетниците паднаха в боя и [турските отреди] плениха едно от черните знамена [на Хуниади] и един от сивите му жребци с бронята му. Те обърнаха знамето и го поднесоха на султана, който ги възнагради". Битката продължава до вечерта. Унгарците, според Жан дьо Ваврен и Халкокондил, не могат да напреднат не само заради съпротивата на османците, но и защото Мурад е наредил на местното население да издигне преграда от отрязани дървета, която те не успяват да преодолеят.

На свечеряване, продължава Писанието, султанът свиква бейовете на румелийската и анатолийската армия. Когато ги призовава да се сражават, той забелязва, че „ни звук, ни глас излезе от тях; те само стояха и се споглеждаха. Като видя това, той разбра, че от тях добро няма да излезе" и решава да ги накаже след кампанията. На сутринта сраженията се подновяват и пак пехотата напада и отблъсва противниците към лагера им. Мурад иска да атакува, но Турахан го увещава: „Султане мой, рече, неверниците се изтеглят към колите си ...Заповядай на правоверните да се оттеглят, защото ако нападнем неверниците, те ще се окопаят между колите, ще открият огън с оръдията и мускетите си и ще ни разгромят...". Султанът обаче заповядва на хората си да блокират пътя на унгарците през прохода.

Войниците не се подчиняват и позволяват на противниците да избягат. Османската армия ги застига западно от София. Мурад заповядва атака. Унгарците са изтласкани зад прикритията си. „Воините на исляма, коментира авторът на Писание нa верските битки, не забелязваха огъня на оръдията и мускетите и нападаха барикадите на неверниците от четири страни като лъвове, надушили кръв". Турахан убеждава султана да спре атаката, като му казва, че унгарците подмамват неговите хора в клопка в укрепените си позиции. Османската армия се оттегля и унгарците отстъпват през Драгоман към Пирот, където разполагат лагера си. Според Писанието, и бягството, и последвалата по-късно кръстоносна победа, се дължат на Турахан. Мурад изпраща Махмуд бей, брата на великия везир Халил Чандарлъ, заедно с румелийския бейлербей Хасан паша и Турахан, да преследват вражеската армия. За да забавят турците, унгарците запълват кладенците с трупове, „а където нямаше кладенци, палеха големи огньове и изгаряха труповете, та турците не можеха да видят какво става". При Драгоман бейовете решават да проверят дали в прохода не ги очаква засада, но после се втурват направо - по съвет на Турахан, наречен в Писанието „черно бедствие". Те се натъкват на клопка и попадат под обстрела на дебнещите унгарци. Само Махмуд бей и неговите войници не побягват, но много малко от тях оцеляват в сражението. Самият Махмуд е пленен.

Спасилите се докладват на султана за разгрома и пленяването на Махмуд. Мурад се разгневява, отнема на част от анатолийската армия тимарите и заповядва на дворцовите пазачи да набият останалите с тояги и да обръснат брадите им в знак на тяхното падение. На следващия ден, вече в края на декември 1443 г., османските войски започват бавното си оттегляне през снеговете към Одрин, а султанът „не показваше благоразположение към никой от бейовете". Той смята Турахан за извор на всички беди за османците. Писанието, Аналите на Мурад и хрониката на Ашъкпашазаде съобщават, че беят е затворен в Токат. Ашъкпашазаде добавя и мълвата за сътрудничеството му със сръбския деспот. Докато Мурад се връща на изток, крал Владислав, Хуниади и деспотът преминават през опожарената и замръзнала Сърбия и стигат в Белград с огромни загуби на хора и животни.

 

Десетгодишното примирие и абдикацията на Мурад, 1444 г.

Макар че зимната кампания на унгарския крал се проваля, Писание за верските битки съобщава, че когато неговата прегладняла и измръзнала армия достига Белград, хората вярват, че тя е прогонила турците от Европа. Вероятно сведението е точно - на 15 януари 1444 г., след нейния разгром и изтегляне, венецианският Сенат отбелязва своето задоволство от „неотдавнашния успех на краля на Унгария и Полша". Сенаторите изпращат при краля и кардинал Чезарини един секретар, който да ги поздрави с победата. Унгарците наистина са извоювали няколко дребни победи над отделни османски отряди и могат да твърдят, че техният неуспех е породен колкото от противниковите действия, толкова и от зимата. Освен това те са забелязали признаци на недисциплинираност във вражеските редици и са успели да пленят брата на великия везир. Явно за участниците в кръстоносния поход това има по-голяма стойност от разгрома в Златишкия проход и кошмарното отстъпление към Белград. И други събития подхранват заблудата за рухване на османското господство на Балканите.

Според Барлеций10, който пише ок. 1510 г. своята епична, история за делата на Скендербег, в края на 1443 г. албанският вожд дезертира от османската армия. Той слага ръка на крепостта Круя, на която е управител и се провъзгласява за независим владетел. Това събитие е в съзвучие със засвидетелстваната в Писанието несигурност на османските бейове в Румелия и с тогавашната убеденост на венецианците в слабостта па султановата власт над Албания. Едно писмо от байлото на Корфу, на което Сенатът отговаря в края на декември 1443 г. съобщава, че турците извършват укрепителни работи във Вльора, Янина, Гирокастро и приписва тяхната тревога на успеха на унгарците. Друга причина може би е въстанието на Скендербег. Сенатът упълномощава байлото да окупира споменатите крепости, но само в случай че турците ги предложат на Венеция. Седем месеца по-късно сенаторите все още проявяват интерес към тези градове и в крайна сметка позволяват Вльора и Гирокастро да бъдат присвоени, ако османците се евакуират. Изглежда, бунтът на Скендербег изиграва роля за тези планове.

В същото време деспотът на Мистра, Константин, започва настъпление в Южна Гърция и поражда прекомерни надежди у съюзниците-кръстоносци. В началото на 1444 г. пътешественикът Киряк от Анкона съобщава за Константиновата експедиция северно от стената на провлака. Нейният път е описан в една Кратка хроника от ок. 1470 г.: „В годината 1444 Константин, деспот на Пелопонес, изгради стената на Хексамилиона. Също така той взе Тива - градът със седемте порти, и стигна до Ливадия, Зейтунион и Аграфа". Халкокондил е по-подробен. Според него деспотът насърчава поданиците на Мурад в Южна Гърция да въстанат, а „власите от Пинд" и албанците от южните дялове на тази планинска верига му се покоряват. Най-големите завоевания на Константин са за сметка на атинския херцог Нерио II. Халкокондил съобщава, че деспотът разграбва херцогството и превзема втория по важност град Тива. Макар че Нерио е католик, папският легат в Унгария кардинал Чезарини смята Константин за свой съюзник. Кардиналът пише: „Бяхме осведомени, че [Константин] Драгаш, братът на константинополския император, е отишъл в Пелопонес. Бидейки наясно, че войските на варварите гуляят и че от всички страни се готви война срещу тях, той продължава да събира поданиците си с намерението да обяви война на същите тези турци, когато честитата унгарска армия започне военни действия"11.

Събитията в Албания и Южна Гърция, огромните средства, изразходвани за строящия се във Венеция флот и необходимостта от повишаване на авторитета на папата стават причина през 1444 г. идеята за антиосмански кръстоносен поход да набере отново мощ. Проектът печели и от видимо всеобщото убеждение, че разгромът в Златишкия проход е християнска победа. Но като че ли участниците в зимната кампания - с изключение на Чезарини, чиито репутация и бъдеще зависят от успеха на кръстоносния поход - са склонни към споразумение.

Първото последствие от преговорите между Мурад и Владислав, както личи от Писание за верските битки, е откупването на Махмуд бей. Не след дълго в Одрин пристига унгарска делегация. Киряк е свидетел на това събитие и в едно писмо от 12 юни съобщава за идването на „четирима посланици, придружени от около шестдесет конници. Първият е Стойка Гизданич, от името на светлия крал Владислав Полски; вторият е Витислав, от името на славния командир Ян Хуниади, а другите двама са от Георги Бранкович..."12 Преговорите завършват с постигането на десетгодишно примирие между Мурад и Владислав и обещание за връщането на Смедерево и Голубац на сръбския деспот. Писанието категорично изтъква, че Мурад - по съвета на везирите - не е готов да приеме договора, ако той не се потвърди с клетва. Посланиците се заклеват, а султанът изпраща в Унгария Балтаоглу Сюлейман, за да накара християнските владетели да сторят същото.

В средата на август 1444 г. Георги Бранкович полага клетва да съблюдава договора. Сръбските летописи съобщават: „В същата година [1444-та] деспотът [Бранкович] сключи мир с императора [Мурад] на 15 август" и още, че Мурад се съгласява с условията на договора: „В същата година деспотът си върна Смедерево, Къпиново, Ново Бърдо и цялата земя и държава Сърбия. Той влезе в Смедерево на 22 август"13. Разбира се, османците не биха приели споразумение само с Георги Бранкович. Както потвърждават Халкокондил и Жан дьо Маврен, крал Владислав и Ян Хуниади трябва да са положили клетва по същото време. Горчивият опит от битката при Златишкия проход, изглежда, е накарал двете страни да сключат мир.

На 9 септември до Венеция достигат слухове за тези преговори. Сенатът инструктира адмирал Алвизе Лоредан как да действа в случай, че Мурад и Владислав са постигнали сепаративен договор. Предвидените мерки се оказват непотребни, тъй като импулсът за продължаване на кръстоносния поход е по-силен и от клетвите под договора, и от желанието да се избегне претърпяното през миналата зима. В края на август 1444 г. във Венеция научават, че по-голямата част от съюзния папско-бургундско-венециански флот е достигнала Дарданелите. Сега венецианците, които през миналия февруари се отказват от идеята да присвоят Галиполи, изтъкват правото си да превземат полуострова и Солун „в името на християнството". При това положение нито Републиката, нито папството или Бургундия са склонни да се откажат от проекта. Нещо повече, самият Владислав, в разрез с предишните си действия, на 4 август се заклева да пресече Дунав на 1 септември и да тръгне срещу турците14. Това решение очевидно е в нарушение на ратифицирания от него единадесет дни по-късно Одрински договор с Мурад. Дьо Ваврен предава твърде достоверната мълва, че кардинал Чезарини е обявил мира за невалиден, понеже Владислав го подписал без съгласието на папата и освобождава краля от клетвата му.

Всъщност, събитията през трите месеца след Одринския мир са толкова изгодни за плановете на кръстоносците, че Владислав не е в състояние да устои на натиска да се откаже от неговите клаузи. Християнският флот е в Дарданелите, за да попречи на Мурад да се прехвърли през Проливите, щом кръстоносната армия нападне европейските му земи. Вероятно плановете на съюзниците предвиждат атака от изток, от страна на караманския емир Ибрахим, която да отведе султана в Азия. През лятото на 1444 г. емирът напада - подтикван от византийския император, както отбелязва Писанието. Възможно е и въздействие от страна на другите съюзници. Орудж съобщава, че Мурад преминава Проливите само с еничарите и се подготвя да воюва срещу Ибрахим с тях и с анатолийската армия. Това показва, че той не се доверява твърде на Одринския договор и не си позволява да изведе румелийската войска от Европа. До сражения обаче не се стига. Историческият календар от 1445/6 г. отбелязва: „[Мурад] тръгна срещу бея на Караман, Ибрахим и беше в Йенишехир, където дойде пратеник от Караман да сключат мир". Орудж потвърждава това сведение. Според Календара, условията на мира са щедри: „Мурад дари Бейшехир, Сейдишехир, Оклукхисаръ и Акшехир". Но дори и това да е вярно и Ибрахим да си е възвърнал част от бившите владения, от един документ, за който е почти сигурно, че представлява договора между султана и емира, става ясно, че Мурад е принудил Ибрахим да приеме васален статут. „Аз, Ибрахим бей ... сложих ръката си на божествената дума и с истинно и чисто сърце, без измама или възражения, се заклевам ...по никакъв начин, явно или тайно, да не тая враждебност към Мурад бей...или неговия син, Мехмед бей...ще бъда приятел на неговите приятели и враг на враговете му...всяка година ще давам един от синовете си и войски в служба на казания Мурад бей..."15. Документът няма дата, но вероятно е от август 1444 г.

Макар подчиняването на Ибрахим, което изглежда става преди съюзният флот да пристигне в Дарданелите, да е пречка за кръстоносните планове, не след дълго Мурад взема едно странно решение, с което отново насърчава християните. Султанът не се връща в Одрин. Според Писание за верските битки, Мурад остава в Бурса няколко дни, а след това, в равнината Михалич (Караджабей), обявява абдикацията си в полза на своя дванадесетгодишен син Мехмед. „Дадох всичко свое - короната, трона - на моя син. Зачитайте сина ми като султан". Вероятно скръбта по покойния син Алаеддин е главната причина за желанието на султана да се оттегли от управлението. В завещанието си Мурад посочва, че иска да бъде погребан до момчето, а в близост не бива да се полага никой друг член на фамилията16, от което проличава силната му привързаност към Алаеддин приживе. Траурът съвпада със зимната война през 1443 г. и е възможно нейните ужаси да са подсилили страданията на султана. Според османските извори Мурад е мъж дълбоко благочестив, а Дука, който го познава от кореспонденцията му, ако не и лично, неведнъж подчертава неговата нравственост и доброта. В случай, че султанът наистина е такава личност, не е чудно, че той предпочита да се оттегли, вместо да властва - дейност, свързана с лъжи и насилие. От Михалич той заминава за Маниса.

Това трябва да се е случило в края на август или през септември 1444 г., след договора с Караман, който гарантира източните граници и след като Георги Бранкович, Владислав и Хунияди ратифицират Одринския мир, осигуряващ безопасност за европейските владения. Мирното оттегляне на Мурад изисква добрата воля на съюзниците-кръстоносци. Тук обаче султанът прави погрешна преценка.

 

Варненският кръстоносен поход, 1444 г.

Според Писание за верските битки византийският император Йоан VIII първи се възползва от несигурността на османския престол и освобождава един претендент за султанската власт. „Самозванецът" се отправя към село Инджегиз, но там не получава признание от никого и се насочва към Добруджа, където събира отряд. Съветниците на принц Мехмед в Одрин изпращат Махмуд паша в Маниса при баща му Мурад и нареждат на новия румелийски бейлербей Шехабеддин паша да тръгне на север срещу претендента. Шехабеддин заповядва на някой си Коч Хюсеин да пресрещне „самозванеца", а Шамлу Али трябва да охранява пътя към Константинопол. Същевременно румелийските кадии трябва да мобилизират населението. Претендентът бяга през гористото черноморско крайбрежие към византийската столица.

Приблизително по същото време в Одрин научават за най-драматичното събитие на 1444 г. На 20 септември унгарската армия начело с крал Владислав, Ян Хуниади и кардинал Чезарини преминава Дунава и започва разрушителния си марш на изток по брега на реката. Георги Бранкович, явно доволен от възстановяването на владенията си по Одринския мир, не участва в похода.

Писание за верските битки представя пътя на унгарската армия. Много по-късно описание дава и вюртембергският поет Михел Бехайм, „точно както разказва Ханс Маугест, който сам е участвал в битката и бил петнадесет години пленник на турците". На места спомените на Ханс Маугест потвърждават Писанието, на места му противоречат, а понякога са очевидно неточни. Армията, казва той, преминава реката при Оршова - според Писанието това става източно от Северин, като след това унгарците конфискуват реколтата и добитъка на селяните в долината на Тимок. Някои от селяните бягат в Северин. Ограбени са дори и онези селяни, които се подчиняват на унгарците и разграбват лагера на османския бей Кюмелиоглу. Маугест си припомня, че при Северин кръстоносците разгромяват турците и опожаряват областта - вероятно става дума за същите събития. След това християнската армия се насочва към Видин. Според Маугест, Видин пада след седем дни и, когато кръстоносците изгарят града, „простите хора" се присъединяват към тях. Писанието обаче говори за успешна османска отбрана и вероятно е точно. Следващото сведение на Маугест - че влашкият воевода Влад Дракул се присъединява към унгарската армия „със седем хиляди души" - изглежда също е точно. Контингентът на Влад е двадесетхиляден според другия източник. От Видин, спомня си Маугест, кръстоносният марш продължава с дни, изпълнени с „грабежи и пожари", към „Шилтерн" - град, който не е идентифициран. Тук християнската армия избива онези турци, които още не са избягали. След това тя напада крепостите Оряхово и Ловеч. Ловеч е пострадал според Писанието, но не и според Маугест. Маугест пропуска, вероятно съзнателно и успешната защита на Никопол, водена от Фирузбейоглу. Той оставя вратите отворени и така примамва Хуниади към града, чиито жители са се разположили в засада отвън. Хуниади влиза и въоръжените граждани обкръжават хората му. „Не остана една жена в града", заключава Писанието, „която да не беше отсякла някоя глава". След отстъплението на унгарците, Фирузбейоглу изпраща „черното знаме на презрените неверници, много отрязани глави и няколко живи неверници в Едирне", за да повдигне духа на султана и населението. Свидетелство за преминаването на кръстоносната армия се явява и в един османски регистър от ок. 1450 г., който отбелязва, че жителите на едно никополско село „бяха разпръснати откакто неверниците дойдоха до Варна. Сега то е празно"17.

От Никопол кръстоносната армия тръгва на юг по долината на Осъм. „Тръгнаха, спомня си Маугест, към самата Турция, с грабежи и пожари. Убиваха мъже, жени и деца". Според него крал Владислав изпраща един отряд от около петстотин кръстоносци да обсади Търново. Фирузбейоглу им поставя засада, но те решават, че са се натъкнали на армията на султана и побягват с големи загуби в жива сила, провизии и въоръжение. Фирузбейоглу изпраща с коли в Одрин отсечените глави. Разгромът на унгарците при Търново предшества победния им марш към морето. И Маугест, и Писанието споменават за падането на Шумен. Кръстоносците струпват дървета и подпалват кулата му. Според Маугест, при Нови Пазар всички турци са избити. Християните превземат Провадия. Оттам те продължават към една разрушена крепост, наречена в Писание за верските битки Бедрич или Петрус според Маугест. Османският източник говори за битка извън срутените и стени, докато Маугест си спомня обсада. След това кръстоносците се насочват към Варна на черноморския бряг.

Според Писанието, първите вести за нашествието, които достигат до везирите в Одрин, са за присъствието на унгарците в долината на Тимок. Това трябва да е станало в началото на октомври. Везирите осведомяват принц Мехмед и той решава да изпрати Касабоглу Махмуд паша - този, който информира Мурад за „самозванеца" по-рано - отново при баща му в Маниса. Султан Мурад няма желание да тръгне, но молбите на Махмуд паша го убеждават. Той нарежда на великия везир Халил Чандарлъ да го чака с пехота северно от Константинопол, на Босфора. В Одрин някой си Чавуш бей, „възрастен султанов роб", съветва везирите да изкопаят ров около града и да докарат зад стените му жителите на близките села. Освен това Чавуш бей съветва да се изпратят хора да блокират с отрязани дървета проходите, към които ще се насочат кръстоносците и да се свикат румелийската и анатолийската армия. Мехмед издава съответните заповеди и доставя провизии в цитаделата.

Укрепяването на Одрин е публично признание, че принц Мехмед и везирите очакват християнската армия да достигне града. Великият везир Халил и румелийският бейлербей Шехабеддин паша увеличават страховете на хората, като под разни неубедителни предлози преместват личното си имущество в Дидимотихон. Писанието омаловажава тревогата на населението с думите „сред жителите на Едирне тръгнаха слухове". Маугест обобщава, че турците са „разтревожени и уплашени и много търговци избягаха...". Cronaca Zancaruola от средата на XV в. предава нещата по-драматично. В нея се разказва, че когато идват новините за християнското нашествие „турците бяха ужасени и тогава голямо чудо се случи в града Одрин...Един персиец събра край себе си много хора и горещо проповядваше вярата в нашия Господ Исус Христос и че законът на Мохамед е скотски закон". Одринският кадия арестува персиеца и неговите „две хиляди и седем" последователи и им отрязва езиците. Така проповедникът е превърнат в мъченик, „душата му беше отнесена от ангелите към славата на вечния живот"18. Този разказ на свръхоптимистичен християнин кореспондира с разказа за екзекуцията на един привърженик на сектата хуруфи и неговите последователи в Одрин. Този разказ се намира в биографичния речник на учени хора от Ташкьопрюзаде (XVI в.)19. Абдикацията на Мурад и инвазията на кръстоносната армия явно пораждат есхатологични страхове и е възможно този „християнски" проповедник да е всъщност хуруфи. Според Писанието безпокойството секва, когато Махмуд паша се връща с вестта, че Мурад II вече е тръгнал към Одрин.

За да стигне до града, Мурад трябва да премине Проливите, но те са блокирани от съюзния флот. В Дарданелите са папските, венецианските и част от бургундските кораби. Две галери, екипирани от Владислав в Дубровник, останалите бургундски кораби под командването на Валеран дьо Ваврен и два византийски съда патрулират в Босфора. Спомените на Валеран, предадени в хрониката на Жан дьо Ваврен посочват, че присъствието на тези кораби озадачава турските гарнизонни командири в Проливите. Те изтъкват, че султанът не е във война с бургундския дук. Когато дьо Ваврен отговаря, че е изпратен от папата да подкрепи краля на Унгария, османските военачалници му обясняват, че са в мир и с унгарците и показват копие на Одринския договор. Дьо Ваврен отива в Константинопол, за да информира императора за договора. Там той заварва една венецианска галера от Дарданелите, носеща същата вест. Също тъй, спомня си Валеран, той среща и трима посланици на Чезарини, които пък съобщават, че слуховете за мир между Мурад и Владислав са неверни. Дьо Ваврен предпочита версията на Чезарини и се връща на своите позиции. Генуезки търговци го осведомяват, че Мурад струпва голяма армия и се готви да я прехвърли през Босфора, понеже тамошната ескадра е по-малобройна от двадесетте кораба в Дарданелите. Освен това, някакви венецианци му докладват, че генуезците са предоставили на Мурад на анатолийския бряг тридесет кораба и че същите тези генуезци предават на Халил Чандарлъ султановата заповед да осигури откъм румелийската страна на Босфора максимален брой оръдия.

На 15 октомври 1444 г. Халил пристига на европейския бряг на Босфора със „седем-осем хиляди души". Той започва да обстрелва галерите с оръдия, предоставени от генуезците от Галата. На другата сутрин Мурад идва на азиатския бряг с войските си. Пет или шест камили карат материал за направата на оръдие. То е отлято вечерта и на следващата сутрин започва бомбардировките. Под прикритието на огъня от двете батареи Мурадовата армия започва да се прехвърля на европейския бряг с генуезките кораби. Течението е много силно, разразява се страшна буря, която едва не потопява закотвените галери, а оръдейният обстрел потапя един византийски кораб. В резултат дьо Ваврен не е в състояние да спре операцията. Той казва, не без известно разкрасяване, че един турчин му дал знак с бяло знаме, качил се на галерата му и обявил: „Кралят на Унгария и унгарците погазиха клетвата си. Султан Мурад отива да воюва с тях".

Писание за верските битки съобщава, че докато Мурад напредва към Проливите с анатолийската армия, Шехабеддин паша събира румелийските войски в Стара Загора. Когато идва вест, че унгарците се готвят да преминат Стара планина при Казанлък, румелийската армия се насочва към Шипченския проход, за да ги спре. Вероятно тази маневра кара Владислав и Хуниади да продължат покрай северната страна на планината. През това време Мурад преминава Босфора. Той изпраща някой си Мухтесибоглу да осведоми първо принц Мехмед в Одрин, а после и Шехабеддин паша в Казанлък. Пашата се поуспокоява, но изпраща по Мухтесибоглу вест, че парите и провизиите му се изчерпват, а войските му не са от областта и няма да останат на поста си, ако не получат заплащане. Освен това той пише до Фирузбейоглу, за да му извести за идването на Мурад и да поиска информация за противника.

Междувременно Мурад пристига в Одрин, където се показва пред цялото население и получава приветствия. Султанът и великият везир убеждават принца да не тръгва с армията срещу кръстоносците. Мурад нарежда на Мехмед и везира да останат в столицата, за да я защитят от възможна византийска атака. Северно от Ямбол султановата войска се присъединява към Шехабеддин. Те тръгват на изток покрай р. Камчия към Несебър. Оттам се отправят на север по морския бряг, за да се изправят срещу крал Владислав.

Сражението е на 10 ноември 1444 г. край Варна. Според Писанието, чийто разказ за битката почти съвпада с Маугест и други източници, унгарците са изградили барикада от коли и оръдия, зад която да се прикрият, ако султановите войски ги принудят да отстъпят. След това тръгват напред. Мурад е разположил анатолийската армия на Караджа бей като дясно крило. Румелийската армия на Шехабеддин паша е ляво крило. Мурад е в центъра с еничарите, които „бяха като снежни планини пред презрените неверници". В началото успехът е на страната на унгарците. Изправени пред атаката на Михаил Силаги и Влад Дракул, анатолийските корпуси побягват и оставят Караджа бей почти сам на бойното поле. Той се сражава „като гладен вълк сред овче стадо" и стига до една долина, където има много вражески войници. Беят не успява да спре коня си навреме, пада и умира. Румелийската армия се сражава с хората на Хуниади. Те обаче носят железни брони и сабите на румелийците не ги впечатляват. Така войската на Шехабеддин е принудена да използва брадви, тояги и боздугани в толкова близък бой, че „син не можеше да познае баща и баща - сина". В разгара на сражението Фирузбейоглу, Малкочоглу и други двама румелийски бейове побягват към планините. Един от тях - Дауд паша, се връща, събира хората си и разбива корпуса на епископа на Егер и други унгарски части. Когато Хуниади вижда очертаващия се разгром, той повежда армията си срещу румелийските отреди, останали с Шехабеддин, принуждавайки ги да отстъпят към планините. Шехабеддин събира около себе си азабите и последните верни румелийски спахии.

Двете крила на османската армия са сразени. Унгарците с крал Владислав нападат еничарите. „Битката, разказва Писанието, продължи до след пладне и глави се търкаляха като чакъл по земята..., докато неопитните еничари и азабите почнаха да се разпиляват на групи". Султанът остава с „около триста еничари и четири-петстотин азаби с техните командири" и с контингента от двореца. В този крайно опасен момент Исхакоглу Иса бей отново влиза в сражението. След него се връща и Шехабеддин паша с румелийските азаби и личната си свита. Турските части се прегрупират около султана и редиците на унгарците се нарушават. „Когато кралят видя това, сърцето му скочи в гърлото и той не знаеше какво да прави. Колкото и да се стараеше, той не можа да престрои редиците си. Както битката продължаваше от двете страни...и кралят препускаше нагоре-надолу, един тежко въоръжен правоверен воин нанесе на нечестивия крал множество удари с тоягата си и го събори от коня му. Еничарите и азабите се хвърлиха върху краля и го убиха с брадви".

Със смъртта на крал Владислав повечето унгарци и самият Хуниади „побягнаха като овце пред вълк". Малка част от християнската армия намира убежище зад барикадите, а турците ги обсаждат цяла нощ, като стоят извън обсега на оръдията им. На другия ден те се предават, а турците „след като плениха всичките им млади момци, подложиха на меч по- старите, така че надменните неверници понесоха това, което бяха замислили срещу мохамедовия народ". След битката, завършва Писанието, унгарците се оттеглят от крепостите Варна, Бедрич и Шумен, превзети по пътя към морския бряг. Султанът раздава златни монети на освободените пленници. След това той се връща в Одрин и оттам се оттегля в Маниса.

 

Кръстоносният поход по Дунав, 1445 г.

Мурад отново надценява шанса за мир със съюзниците. От спомените на Валеран дьо Ваврен личи, че кръстоносната мечта не е избледняла напълно след разгрома при Варна. Хуниади се е спасил, а и флотът на кардинал Кондулмиери е невредим. Единствената му загуба в Проливите е византийската галера. След Великден на 1445 г., група унгарски благородници се срещат на р. Дунав с бургундеца Пиетре Вааст, за да разгледат възможността за събиране на нова армия. Бургундците обещават да поемат по Дунава с шест или седем галери и да обсадят Никопол. Влашкият воевода Влад Дракул също е призован. Вааст отива в Константинопол, за да поиска освобождаването на един претендент за османския престол, когото дьо Ваврен нарича „Сауси" - вероятно това е Савджъ, който въстава неуспешно през 1444 г. В края на юли вече е подготвен един влашки корпус под командването на сина на Влад, Вааст е дал на Савджъ галера, а унгарски вестоносец е съобщил, че Хуниади ще бъде при Никопол, но не по-рано от септември. В средата на август 1445 г. флотилията отплава от Браила към Силистра. В този град, както научава дьо Ваврен от един турски пленник, има османски гарнизон от двадесет и пет - тридесет хиляди войници. Савджъ решава да се обърне към тях и да им съобщи, че е по-старият брат на Мурад и има законни права върху престола. В отговор от крепостта стрелят по галерите, които отвръщат на огъня и се насочват към Никопол. Дьо Ваврен и Кондулмиери не се възползват повече от Савджъ.

Следващата крепост на българския бряг на реката е Тутракан, с гарнизон от сто и петдесет войници. Власите и екипажите на галерите струпват дърва по укрепленията, запалват ги и войниците от гарнизона изгарят живи. След като разграбват хамбарите в едно близко село, те се отправят към Гюргево. Дьо Ваврен и Кондулмиери решават да го щурмуват „за доброто на християнството". Тук също са струпани дърва, след като артилерията не успява да направи пробив в стената. Когато огънят плъзва по оръдейните кули, командирът на гарнизона иска пощада и се предава. Синът на Дракул иска да вземе крепостта невредима, заради стратегическото й положение и скланя Кондулмиери да приеме условието на командира. Огънят е загасен и гарнизонът напуска крепостта. Синът на Дракул обаче познава в командира му човека, който някога е отвел баща му в плен в Галиполи и го обезглавява лично в знак на отмъщение. След това залавя от засада войниците му и ги избива.

Следващата крепост е Русе, също важен пункт за преминаване през Дунава. Когато влашката войска и галерите се приближават, русенският гарнизон подпалва крепостта и селището и побягва. От Русе флотилията плава пет дни до Никопол. Там, за да избегнат обстрела на турците, те хвърлят котва пред Турну Мъгуреле на отсрещния бряг. Пиетре Вааст донася първите вести за унгарците. Той пристига на четвъртия ден след септемврийския празник на Богородица и съобщава на дьо Ваврен, който в момента се измъчва от подагра, че унгарците са на два дни път. Армията на Хуниади достига Никопол малко след като власите са започнали атака срещу крепостта. Обсадата продължава две седмици, но нито артилерията, нито огъня спомагат за превземането й. Междувременно пристига голяма османска армия.

След като вдигат обсадата, унгарците и власите тръгват по северния бряг на Дунав към един от притоците й, вероятно Ведя, където Хуниади е закотвил транспортните си кораби. Галерите плават край тях, а османската армия ги следва по южния бряг. Когато достигат притока, двете армии се строяват в боен ред. Но турците „тихо и без признаци на страх" се оттеглят, опожарявайки всичко по пътя си. Хуниади съобщава на дьо Ваврен и Кондулмиери, че е изпълнил клетвата си и тъй като има провизии само за два дни, а турците са опожарили околните села при оттеглянето си, той също трябва да се оттегли. Така Хуниади се завръща в Унгария с армията си. Галерите на кардинала пристигат в Константинопол на първи ноември 1445 г.

Краят на спомените на Валеран дьо Ваврен бележи и края на похода. Победители са Георги Бранкович, който по силата на Одринския договор си връща сръбските владения; Влад Дракул, който чрез съдействието си за кръстоносната флотилия се сдобива с крепостите Тутракан, Гюргево и Русе, и Ян Хуниади, който става фактически владетел на Унгария след смъртта на крал Владислав.

 

Кризата в Одрин и повторното възшествие на Мурад, 1445-1446 г.

И след случилото се на Дунав през 1445 г. идеите за кръстоносен поход не замират. Година по-късно, през октомври 1446 г., във Венеция пристига говорител на папата, който иска галери за нова кампания. Този път обаче Сенатът просто припомня на папата, че през миналата година Републиката е сключила договор с принц Мехмед20, и че светият отец все още дължи пари за флота от 1443-1444 г. Освен това, добавят сенаторите, няма изгледи за успех на един кръстоносен поход. Наследникът на Евгений IV - Николай V, възражда кръстоносните планове през 1448 г. и дотогава Османската империя остава необезпокоявана.

Все пак управлението на принц Мехмед не продължава в мир, независимо от Варненската победа на Мурад. Кръстоносната заплаха продължава до есента на 1445 г. През това време не спират и набезите на деспот Константин в Южна Гърция. През април 1445 г. Сенатът научава, че той е превзел Ветерница, близо до Навпакт - крепост, предложена на Венеция от османския управител. В Албания Скендербег запазва независимостта си. А през лятото на 1445 г. бедствие застига столицата на султана. „Градът Едирне, отбелязва Орудж, изгоря напълно". Cronaca Zancaruola подсилва това свидетелство: „На 22 септември имаше страшен пожар...който изгори покрития пазар ...и склада на генуезците, където имаше сто търговци и много стоки. Изгоря голямата джамия и седем хиляди къщи...Говори се, че Бог ги наказва с това чудо"21.

Междувременно кризата в Одрин се задълбочава и довежда до отстраняването на принц Мехмед от османския престол. През 1446 г., вероятно през април, еничарите в града въстават и, както пише Орудж, „отидоха до Буджак тепе и измъчиха хората". Константин Михайлович, който може би черпи сведения от участник в бунта, твърди, че еничарите въстават заради неизплатените заплати за две тримесечия. Възможно е данните на Константин да са точни и след две години на непрестанни войни османската хазна действително да е празна. Той добавя, че еничарите „обраха домовете на най-богатите люде и на султановите съветници". Орудж е по-прецизен: „Те ограбиха дома на Шехабеддин паша и искаха да го убият. Той избяга през една тайна вратичка и се скри при султан Мехмед. В света беше настъпил хаос". Бунтът престава, според Константин, когато Мехмед плаща на еничарите и им обещава повишение на заплатите „за вечни времена". Събитието принуждава везирите да повикат Мурад в Одрин и да върнат сина му обратно в Маниса. Според Халкокондил и Нешри, великият везир Халил Чандарлъ е този, който „убеждава" Мехмед да се откаже от престола и да повика баща си22.

В едно свое писмо от Нова Фокея от пети май 1446 г. Киряк от Анкона съобщава, че Мурад тръгва от Маниса за Одрин след настоятелната молба на сина си. Във второ писмо от 11 май той уточнява: „вождът на турците заедно с четири хиляди души, повикан спешно от своя син принца [Мехмед] отива в Тракия"23. Дубровнишки доклад от 10 септември посочва, че той достига Одрин в края на август24.

 

Пелопонес и Албания, 1446-1447 г.

Мурад се връща на престола. По това време страната му не е заплашена непосредствено от Унгария, а тъй като Венеция миналия февруари е сключила мир с принц Мехмед, папата няма възможност да възобнови идеите си за блокада на Проливите. Султанът може необезпокоявано да предприеме действия срещу деспота на Мистра Константин, както и срещу Скендербег в Албания.

Според Халкокондил, Мурад тръгва срещу Константин, подтикван донякъде от атинския херцог - съперник на деспота. През есента на 1446 г. султанът повежда корпуси от Одрин и Бер и войска от Анатолия. По пътя той събира още подразделения, а в Тива към него се присъединява със значителен контингент и херцог Нерио Ачаиуоли. Съюзната армия разполага лагера си пред Хексамилиона. Мурад и вече освободеният от затвора Турахан бей проучват подробно стената. Според една Кратка хроника от Тива, това става на трети декември 1446 г. Константин се изтегля с войската си зад Хексамилиона и оттам праща при султана бащата на хрониста Халкокондил в качеството на посланик. Деспотът иска да задържи Пелопонес и прилежащите земи, които е отнел от Мурад и Нерио. Посланикът обаче е окован и изпратен в Бер. Изглежда, скоро след това, султанът започва да обстрелва Хексамилиона с оръдия, отлети според Ашъкпашазаде, на място от османските оръжейници. На 10 декември, както отбелязва Тиванската хроника, гърците се „обърнаха в бягство...и турците ги нападнаха, преследваха и разгромиха".

Халкокондил предава подробностите. Деспотът и гръцките първенци бягат и оставят турците да разграбват „полето и областта" отвъд стената. Мурад разделя армията си на две части. Турахан начело на едната тръгва през Пелопонес. Султанът се насочва с останалите войници на запад, по северния бряг и опустошава незащитения град Сикион. Оттам се отправя към Патра, много от чийто жители са избягали на венецианска земя на северния бряг на Коринтския залив. Той не успява да превземе цитаделата, но пленява хората, които са останали извън стените. От Патра султанът продължава към западния бряг и завладява Килини. В началото на 1447 г. венецианският Сенат разисква доклада за плъзналите из Пелопонес турци, които са превзели Патра и Килини. Те са причинили, както се съобщава, „неописуеми вреди" и са отвели в робство „над шестдесет хиляди" християни. Това сведение се потвърждава от Ашъкпашазаде, който отбелязва, че пленниците са толкова многобройни, че „една красива девойка робиня вървеше най-много за сто акчета". Мурад обаче не издава заповеди за окупиране на Пелопонес или за отстраняване на Константин. Деспотът продължава да управлява в Мистра, но като османски васал, отбелязва Халкокондил. Султанът си връща завладените от Константин земи и добавя към тях Тива, притежавана преди от атинския херцог. Рано през 1447 г. той се връща в Одрин, където остава до началото на следващата година.

През 1448 г. Мурад повежда кампания срещу Скендербег. За него Халкокондил пише, че разширил владенията си чрез брачен съюз с рода Арианити. Така Скендербег не само си връща старите територии на Кастриоти - Круя и земите на изток, но и заплашва венецианските владения. През декември 1447 г. Сенатът получава вест, че пристанището Дурацо е в опасност и през юни 1448 г, нарежда на Андреа Вениер да обсъди действията на Скендербег с венецианските управители в Албания. Вениер е упълномощен също да се споразумее с пратеник на Мурад за започване на нападение от османска страна, като предложи в замяна подкрепата на венецианските войски и крепости. Целта е Скендербег да бъде „изхвърлен не само от Албания, но и от света". В случай на неуспех, Вениер трябва да му предложи годишна издръжка. Вероятно тези настоявания на Венеция са една от причините Мурад да нахлуе в териториите на Скендербег - явно след средата на 1448 г. Османската армия превзема крепостта Светиград, близо до Дебър, опустошавайки околностите. Скендербег се изтегля - към „недостъпните планини" според Халкокондил, а според Орудж - „към морето". Но тревожни вести от Сърбия карат Мурад да прекрати тази кампания.

 

Втората Косовска битка, 1448 г.

В началото на 1447 г. Ян Хуниади възобновява плановете за кръстоносен поход със съюзниците от 1444 г. През май обаче Сенатът осведомява неговия пратеник, че Венеция не може да подкрепи проекта заради войната си в Ломбардия. Междувременно новият папа Николай V обещава на Хуниади четирихилядна конница от Папството и един арагонски контингент със същата численост за участие в кампания, която да започне преди април 1449 г. През март 1448 г. венецианците отново информират унгарския посланик, че не могат да се присъединят към съюза. Този път обяснението е войната с Милано, но реалната причина може би е, че сега те се надяват на съвместни действия със султана срещу Скендербег. На Хуниади му се налага да търси нови съюзници, а без Републиката не може да разчита на превърналото се в обичайна тактика блокиране на Проливите. Както през 1444 г., той отново разчита на верността на власите, начело с воеводата Дан - убиеца на Влад Дракул25. Хуниади намира още един съюзник в лицето на Скендербег. В началото на септември 1448 г. унгарската армия вече е пресякла Дунав и се намира на сръбска територия. Нa 11 септември Паскале де Copгo, дубровничанин в унгарския лагер пише, че Хуниади скоро е приел пратеник на Скендербег, който се ангажира с предоставянето на двадесетхиляден контингент26. Той обаче не бърза да се присъедини към унгарската армия. Скендербег остава в Албания и тормози венецианците с непрестанни нападения. Така се стига до прилагане на втората част от инструкциите на Вениер. Според договора от Леш, сключен на 4 октомври 1448 г., срещу заплащане Скендербег оттегля претенциите си към венецианските владения. Той изисква средствата две седмици предварително, за да „отиде лично с войската си ...и да се обедини с господаря Ян [Хуниади]"27. Но по това време вече е твърде късно.

Когато научава за приготовленията на Хуниади - вероятно през август - Мурад напуска Албания и се отправя към София. Оттам той издава заповеди за събиране на армията. Призована е румелийската войска на бейлербея Караджа паша, десет хиляди спахии от Анатолия води бейлербеят Узгуроглу Иса, участват и десет хиляди азаби и осем хиляди еничари. Освен тях, съобщава Орудж, се отзовават много доброволци. Един от тях е Халил, внукът на шейх Бедреддин. Той потвърждава написаното от Орудж със следните редове: „Щом се чу призивът на оръжие всички - бедни и богати, тръгнаха на свещена война за вярата с възгласа „Аллах, Аллах". В кампанията участва и Ашъкпашазаде, който високомерно описва „конекрадците", предоставени от Мурадовия васал Ибрахим - емир на Караман.

Първи атакуват османските владения влашките съюзници на Хуниади. Те преминават Дунава при Никопол и започват да опустошават Северна България. Нашествениците, пише Орудж, капитулират пред обединените войски на никополския управител Фирузбейоглу и бейлербейовете на Анатолия и Румелия. Непосредствено след това, вероятно през втората половина на октомври, султановата армия тръгва от София срещу унгарците. Както през 1443 и 1444 г., и сега Хуниади предпочита да воюва през есенните месеци, но този път неговите войски не тръгват на изток по течението на Дунава, а на юг през Сърбия, към Косово поле. Намерението му изглежда е да обедини силите си със Скендербег. Вероятно Мурад се придвижва от София през Ниш към Куршумлия. Там, съобщава Ашъкпашазаде, османците научават, че унгарците са на Косово.

По това време власите са единствените съюзници на Хуниади. Скендербег така и не се присъединява към армията му. Георги Бранкович също не се включва. Той преценява, че войската на Хуниади, съставена от четири хиляди унгарски и влашки пехотинци, седем хиляди конници и две хиляди покрити коли за транспортиране на оръдия, не може да се противопостави на Мурад. Според Орудж, битката започва на 23 октомври 1448 г. Както личи от неговия разказ, османците са взаимствали доста от унгарската тактика. Султанът и синът му Мехмед са строили редиците си между „подобни на крепости" укрепления от коли и щитове с шипове, които се пазят от еничари с пушки. Зад тези укрития отпочиват изтощените от сражението бойци. Според подробния, макар и витиеват, разказ на Халкокондил за битката, Хуниади напада това съоръжение вечерта, след като през деня щурмът му срещу румелийската войска се проваля. Румелийците са предпочетени от Мурад пред по-слабите анатолийски корпуси. За това нападение Хуниади е посъветван от някой си „Дауд, син на Савджъ" османски претендент, може би онзи Савджъ, който придружава флотилията на дьо Ваврен през 1445 г., или негов син. Аргументът на „Дауд, син на Савджъ" е, че армия без водач губи сражението, така че Хуниади трябва първо да нападне позициите на самия султан.

Еничарите успешно бранят загражденията, а на зазоряване османците успяват да обкръжат нападателите. Хуниади се готви да контраатакува тези противникови части, но румелийският бейлербей забелязва маневрата. Той изпраща един отряд начело с Турахан, който избива повечето от хората на Хуниади. Денят продължава с откъслечни схватки. През това време, според Халкокондил, власите преценяват, че най-разумната тактика е да дезертират, изпращат при Мурад свой представител, който иска от султана милост и му предлага подчинение. Великият везир приема лоялността на власите, но не и непосредствените им услуги. Когато група власи се явяват пред Мурад с надежди за възнаграждение, султанът нарежда на бейлербея на Румелия да ги насече на парчета, тъй като, казва Халкокондил, или се бои, че това е някаква хитрост на унгарците, или пък иска да ги накаже за тяхната неверност.

Предателството на власите несъмнено намалява куража на унгарците, но решителният момент настъпва, призори на 25 октомври, когато Хуниади напуска бойното поле и бяга на север през Сърбия. Изоставената му армия е разгромена. Османците не преследват нито победените противници, нито водача им. Султанът се връща в Одрин, където според Орудж, прекарва следващата година.

Съшият автор отбелязва още, че през 1449 г. румелийският бейлербей и войските му ремонтират крепостта Гюргево, която османците отнели от власите през 1445 г. Енвери (60-те години на XV в.) и османските анонимни хроники допълват, че след връщането на Гюргево Турахан преминава Дунав и разграбва Влашко. Целта явно е да се осигури покорството на власите, които действат като унгарски съюзници до предателството си на Косово поле през 1448 г.

 

Последните години на Мурад, 1448-1451 г.

Приблизително по същото време Мурад разширява владенията си в Западна Гърция. През октомври 1448 г. умира Карло II Токо, деспот на Янина и граф на Кефалония. Наследява го Леонардо III Токо28. В една гръцка Кратка хроника от XVI в. е отбелязано, че през 1449 г. „турците взеха Арта". Няма извори, описващи анексията, но е запазен един венециански доклад, който като че ли има връзка със събитието. В края на януари 1449 г. сенаторите научават, че Навпакт е пълен с гърци, побягнали от османците. Това загатва, че през зимата на 1448-1449 г. турците нападат владенията на Токо и карат много от обитателите им да се спасят на венецианска територия. Леонардо е прогонен от Арта и на фамилията Токо са оставени само крепостите Ангелокастрон, Воница и Варнаца в континентална Гърция.

През същата година се стоварват нападения и върху егейските острови. През март 1449 г. Сенатът е осведомен, че изминалите три години Негропонте страда от непрестанните атаки на турци, които твърдят, че действат от името на принц Мехмед, сина на султана. Сенаторите обещават да изпратят посланик при Мурад, с когото Републиката е в мир, за да узнаят причините за нападенията над този остров и над Тинос. Наред с това те се ангажират да осигурят охрана на Негропонте. Усърдието им обаче е безплодно - през декември 1450 г. е получен доклад за набези на турци и каталани срещу Тинос и Миконос. Тези рейдове по венецианските острови следват познатия модел. Но през 1450 г. е извършено и едно неочаквано нападение. Управителят на Крит известява венецианския Сенат, че на 16 март наблюдател е забелязал турския флот, плаващ към Лесбос. Лесбоският владетел Франческо Гатилузо изпраща делегация при султана, за да отклони нападението. Според Халкокондил флотът е под командването на Балтаоглу Сюлейман - бей на Галиполи. Неговите войски нападат града Калоне, но явно не правят опит да превземат острова. Тази видимо непровокирана от нищо атака слага край на дългогодишния изгоден съюз на османските султани с генуезките управители в района на Егейско море.

Когато Балтаоглу отплава от Галиполи, Мурад и синът му се насочват към Албания „срещу Скендербег и неговите съюзници с най-могъща армия и военна техника" - твърди дубровнишкият посланик при папата. От сведенията на посланика се създава впечатлението, че кампанията почти успява: „Споменатите съюзници се споразумяха с посочения Турчин и Скендербег загуби цялата страна, с изключение на града Круя, който Турчинът не можа да превземе, заради непристъпността и мощта на това място и твърдостта на хората вътре". Съюзниците на Скендербег са минали на страната на султана, а поданиците му се бунтуват, ето защо, казва посланикът, той се обръща за помощ към Дубровник. Освен това Скендербег се свързва и с Венеция. През пролетта на 1449 г. той е предложил да плаща на Републиката трибута, който дава на османците, възлизащ на шест хиляди дуката. Сенатът отхвърля предложението. През 1450 г., докато Круя е под обсада, Скендербег предлага града на Републиката и заплашва, че ще се предаде на турците, ако това не се приеме. Венецианският управител на Даня Аугустино де Ренерио предава посланието на Сената, който отговаря през ноември. Писмото съдържа твърд отказ и напомня на Скендербег, че сенаторите са били готови да посредничат между него и „императора на турците". Де Ренерио е инструктиран строго да остане неутрален във войната между „господаря на турците и казания Скандербег". Но нему не е потребна нито дубровнишка, нито венецианска помощ. От писмата на де Ренерио става ясно, че на 24 октомври османците вече са вдигнали обсадата на Круя, „без да постигнат нищо"29. Круя остава под контрола на Скендербег.

С това приключват военните кампании на султан Мурад. Последната му публична изява е женитбата на сина му Мехмед със Ситти Хатун, принцеса от елбистанската династия Дулгадър. Според Енвери и анонимните хроники, празненствата продължават през ноември и декември 1450 г30. Дука също описва тържествата и оценява политическия характер на този брак. Целта, казва той, е да се укрепи съюзът с бащата на Ситти Хатун, Сюлейман. Неговата страна е разположена на границата на османската провинция Рум. На север са земите на Каракоюнлу, а от юг и запад я обгражда Караман. На Сюлейман, владетелят на Дулгадър, съюзът дава сигурност срещу недоброжелателните съседи, докато османците получават спокойствие по североизточните граници.

В средата на януари Мехмед се връща в Маниса. През февруари пристига вестоносец на великия везир Халил Чандарлъ, който съобщава, че Мурад е умрял на 3 февруари 1451 г31.

 

1Georgius de Hungaria, Tractatus de Moribus, Condicionibus et Nequicia Turcorum, Roma (1480) /1/; за следващите печатни издания вж.: J.A.B. PALMER, „Fr. Georgius de Hungaria, O.P. and the Tractatus de moribus, condicionibus et nequicia Turcorum", Bulletin of the John Rylands Library,XXXIV (1951).
2Цит. в: K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, Philadelphia (1978), 57.
3Аналите на Мурад II и Орудж посочват за падането на Борач 1436/7 г.
4F. SZAKÂLY, „Phases of Turco-Hungarian warfare before the battle of Mohâcs", Acta Orientatici (Budapest), XXXIII (1979), 86.
5Това подсказва, че може би името Авала произлиза от турското название на тази твърдина - havale.
6K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 67.
7Цит. в: J. GILL, The Council of Florence, Cambridge (1959), 290.
8K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 68.  
9За събитията от 1443-1444 г. вж.: F. BABINGER, „Von Amurath zu Amurath: Vor und Nachspiel der Schlacht bei Varna (1444), Oriens, 3 (1950) и H. İNALCIK, „1444 Buhranı"; „Fatih Sultan Mehmed'in İlk Cülüsü";„İstanbul'un Fethinden Önce Fatih Sultan Mehmed" — In: Fatih Devri Üzerinde Tetkikler ve Vesikalar, Ankara (1954).
10Marinus BARLETIUS, Historia de Vita et Gestis Scanderbegi Epirotarum Principis, Roma (1510). Това съчинение и особено неговият разширен и адаптиран вариант, J. de la Vardin, Histoire de Georges Castriot, Surnommé Scanderbeg, Roy d'Albanie, Paris (1597), преведен на повечето западноевропейски езици, има съдбовно значение за формирането на героично-религиозния образ на Скендербег, който битува и в съвременната историография.
11Цит. в: D. ZAKYTHINOS (ed. С. Maltézou), Le Despotat Grec de Morée, London (1975), 230.
12Цит. в : K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 78.
13Цит. в: F. BABINGER, „Von Amurath zu Amurath", 240.
14Op. cit., 239
15Текст в: İ.H. UZUNÇARŞILI, „Ibrahim Beyin Karaman İmareti Vakfiyesi", Belleten, 1/1 (1937).
16Турския и арабския текст на завещанието на Мурад вж. в:Н. İNALCIК, Fatih Devri Üzerinde Tetkikler ve Vesikalar, документи IV и V.
17Народна Библиотека „Св. Св. Кирил и Методий", София. Ориенталски отдел, 45/29, 37v.
18Цит. в: F. BABINGER. „Von Amurath zu Amurath". 245.
19Op. cit., 245-248.
20Текста на договора от 23 февруари 1446 г. вж.: B. BABINGER, F. DÖLGER, „Mehmed's II. frühester Staatsvertrag (1446.), Orientalia Christiana Periodica, XV (1949).
21Цит. в : F. BABINGER, „Von Amurath zu Amurath", 245.
22За бунта на еничарите и съперничеството между съветниците на Мехмед вж.: Н. İNALCIK, „İstanbul'un Fethinden Önce Fatih Sultan Mehmet", 92-96.
23Цит. в: F. BABINGER, „Von Amurath zu Amurath", 260 n.32.
24Цит. в: N. IORGA, Notes et Extraits pour servir à l'Histoire des Croisades au XVe siècle, Vol. II, Paris (1899-1900), 419.
25Тази подробност се дава от Орудж.
26Цит. в: F. PALL, „Scanderbeg et Janco de Hunedoara", Studia Albanica, V/1 (1968), 107.
27Op. cit., 109.
28Смъртта на Карло и окупацията на Арта от турците са отбелязани в: „Estratti degli Annali Veneti di Stefano Magno". In: C. HOPF, Chroniques Gréco-Romanes, Paris (1873).
29Дубровнишката и венецианската кореспонденция за обсадата на Круя е цитирана в: K.M. SETTON, The Papacy and the Levant, Vol. II, 101-102.
30Вж.: F. BABINGER, „Mehmed's II. Heirat mitt Sitt Hatun (1449)", Der Islam, 29 (1950). Има разногласия относно годината на женитбата. Аз следвам Енвери, който в случая явно се позовава на Исторически календар. Дука също загатва, че сватбените празненства завършват през декември, преди Мурадовата смърт през февруари 1451 г.
31Тази дата е посочена от Ашъкпашазаде и Орудж.


 

Глава VII

 

Мехмед II (1451-1463 г.)

 

Падането на Константинопол, 1451-1453 г.

На 18 февруари 1451 г.1  в двореца в Одрин влиза нов султан - Мехмед II. Ашъкпашазаде и Дука са единодушни за неговото първо действие - за да възпре евентуални династични спорове, владетелят заповядва да бъде екзекутиран другият оцелял потомък на Мурад, синът му от дъщерята на синопския господар Исфендяроглу. Дука добавя, че майката на момчето е омъжена насила за един от Мурадовите роби. Друга от съпругите на покойния султан, Мара Бранкович, получава повече уважение - позволено ѝ е да се върне в Сърбия, все още управлявана от нейния баща. До края на дните си Мехмед високо цени Мара. През 1457 г. тя се връща от Сърбия и се заселва на османска земя, а султанът ѝ дарява територии край Света Гора. През 1459 г. Мара добива права над манастирски владения близо до Солун2. Освен това, Мурадовата вдовица често посредничи между Мехмед и чуждите посланици.

Не само лични, но и стратегически причини карат султана да разреши на Мара завръщане в Сърбия през 1451 г. „с уважение и почести", както се изразява Сфранцес. Дипломатическите и военните действия на Мехмед през първата година на неговото властване разкриват ясно непосредствената му дел - превземането на Константинопол. Събитията от 1443-1444 г. са научили младия монарх, че преди да атакува Града, той трябва да осигури мир по западните си граници, за да предотврати съюза на Византия със Сърбия и Унгария и произлизащата от това възможност за християнска инвазия. Вероятно връщането на Мара е част от договореност между Мехмед и Георги Бранкович. В хрониката на Дука това събитие е описано в контекста на сръбско посланичество при султановия двор, целящо подновяването на споразумението между Бранкович и Мурад. Същите сведения дава и Константин Михайлович. Според него Мехмед обещава да не напада деспота и сина му Лазар, а Георги се задължава да участва с 1500 конници в османските кампании и да плаща годишен трибут от 1500 златни монети. Дука пише, че по това време Мехмед преговаря и с унгарския регент Ян Хуниади за тригодишен мир.

По този начин е осигурено спокойствието по западните османски граници. Но изминалите десетилетия са показали, че когато султанът напада Константинопол, се явява възможността византийският император да провокира удар върху анатолийските османски владения от страна на Караман. Така в началото на 1451 г. - със или без императорско внушение - емирът Ибрахим атакува. Според Дука той отвоюва трите крепости и земите, отнети му от Мурад II. Ашъкпашазаде приписва на емира и подкрепа на претендентите за властта в старите бейлици Гермиян, Айдън и Ментеше3. Очевидно се използва обстоятелството, че Мехмед все още не се е утвърдил на престола и че сега е времето да бъде ограничено османското влияние на изток.

Хрониката на Турсун бей посочва за начало на султановата експедиция срещу Караман пролетта на 1451 г. Мехмед оставя румелийския бейлербей Дайъ Караджа в София като предпазна мярка срещу унгарците. Емирът Ибрахим отбягва сблъсъка с османската армия и се изтегля в Тавър. Оттам той изпраща някой си Мевляна Вели да преговаря за мир. Условията на емира са да предаде Акшехир, Бейшехир и Сейдишехир (вероятно крепостите, които току-що е превзел), в замяна иска помилване от султана, и да участва всяка година в османските кампании със свои войски. Мехмед приема и се връща в Одрин. От лаконичните сведения на Енвери и Ашъкпашазаде личи, че по това време той назначава везира Исхак паша за бейлербей на Анатолия и го изпраща срещу претендентите в бившите емирства. Исхак успешно изпълнява мисията си. Неговата експедиция, а също и договорите с Караман, Сърбия и Унгария, ограничават възможностите на византийския император да намери съюзници, щом столицата му бъде обсадена. В стратегията на Мехмед обаче присъства и още един елемент.

През 1444 г., благодарение на Папството, на Венеция и Бургундия Йоан VIII смогва да събере флот за блокиране на Проливите с цел да препятства прехвърлянето на Мурадовите войски. Мехмед решава да не допусне този ход да се повтори от Йоановия наследник Константин XI и сам затваря Босфора. Една съвременна на събитията гръцка Кратка хроника съобщава: „През годината 1452, на 23 март, безбожният син на Мурад дойде с голям стан и издигна западната крепост". Тази крепост е разположена в най-тясното място на Босфора - срещу укреплението на Баязид I на анатолийския бряг, откъдето Мурад II се прехвърля през 1444 г. Султанът лично следи строителните работи и - както пише Дука - нарежда на везирите Халил Чандарлъ, Саруджа и Заганос да изградят на свои разноски ъгловите кули. Сведенията на хрониста се потвърждават от един надпис на югозападната кула - тя е завършена от Заганос през юли-август 1452 г.

И днес в стените се виждат камъни от антични паметници и от разрушената черква „Св. Архангел Михаил", за чието използване в градежа съобщава Дука. В своя дневник, воден по време на Константинополската обсада, Николо Барбаро описва новото съоръжение - то има четиринадесет кули, пет от които са покрити с олово, а строежът му продължава през август на 1452-та, за да приключи окончателно през септември. Стратегическият план на крепостта е представен най-добре от Критовул от Имброс, гръцкият летописец на управлението на Мехмед. Твърдината има форма на неправилен триъгълник и е най-здрава откъм морето. По стените и по брега са разположени два реда оръдия. Те „отрязваха преминаването през Проливите, защото изстрелваха грамадни каменни гюллета, които се носеха по повърхността на морето сякаш плават". Най-големите кули са по върховете на триъгълника на хълма над Босфора и трябва да възпират атаките срещу укрепленията и артилерията, разположена по брега. Така от османските крепости, разположени по двата бряга на Босфора, може да бъде потопен всеки кораб, който се опитва да премине без позволение от съответния комендант. На 26 ноември 1452 г. Николо Барбаро отбелязва първата жертва - кораб, който прекарва храни към Константинопол. Блокадата на града вече е започнала.

Намерението на Мехмед да обсади византийската столица е явно и преди построяването на новата босфорска крепост Румели хисар. Сам императорът дава повод на султана да започне враждебните действия. Според Дука, при възшествието си Мехмед благоволява да сключи с император Константин Драгаш мирен договор и му отстъпва приходите от някои села по долината на Струма - временна мярка, докато султанът уреди отношенията със Сърбия, Унгария и Караман. Но през пролетта на 1451 г., в разгара на караманската кампания, „безразсъдното събрание на византийците" изпраща делегация при Мехмед. Тя иска удвояване на сумата, която той плаща на императора за заложника Орхан, претендент за османския трон. Дука пресъздава една въображаема, макар и възможна, реч на „византийския приятел, податливия на подкупи" велик везир Чандарлъ към посланиците. Той сравнява младия султан - „дързък, жесток и безжалостен", с баща му - „искрен приятел и почтен мъж" предупреждава, че всеки опит за изпращане на Орхан в Тракия и инспириране на унгарска атака е обречен на провал. Все пак Халил Чандарлъ предава византийското искане на султана. Мехмед се разгневява и на връщане към Одрин прогонва чиновниците, които събират приходи от селата по Струма в полза на императора. Поведението на василевса дава на османците повод да нарушат договора и да се подготвят за обсадата.

През февруари 1452 г. действията им вече са съвсем красноречиви. Тогава във Венеция пристига византийски пратеник, който осведомява Сената за сухопътните и морските приготовления на султана и изтъква, че падането на Града е неизбежно, ако не дойде външна подкрепа за гърците. Сенаторите изразяват желание да помогнат според възможностите, останали на Венеция от италианските й войни и насърчават посланика да потърси съдействие от Флоренция и от Светия престол. Папа Николай V е склонен да се съгласи в замяна на приемането на върховенството на Рим над православната църква. Водят се и други преговори - Сфранцес с голяма горчивина си спомня контактите с Унгария и как той самият, в качеството си на велик логотет, е изработил документа за отстъпване на Месемврия на Ян Хуниади. Константин XI предоставя и остров Лемнос на Алфонсо, крал на Арагон и Неапол. Но нито Хуниади, нито кралят по-късно му изпращат помощ.

Докато пратениците на Константин пътуват из Западна Европа в търсене на съюзници, пред столицата му се появяват части от Мехмедовата армия и флот. Николо Барбаро отбелязва, че след началото на строежа на Румели хисар от Галиполи пристига османски флот в състав шест тежки и осемнадесет леки галери и шестнадесет кораба за превоз на коне. Според венецианеца императорът се опитва да умилостиви Мехмед с дарове, но пратениците му са обезглавени. След това петдесетхилядна турска армия обсажда Константинопол. Барбаро не съобщава подробности за тази операция. Вероятно тя започва през юни, когато - според Сфранцес - османците вземат в плен всички жители на околностите. В края на август венецианският Сенат научава, че Константинопол е обсаден по суша и море. В началото на септември, когато новата им крепост е вече издигната, османците се оттеглят. Сфранцес съобщава, че Мехмед прави оглед на константинополските стени и в първия ден на септември се отправя към Одрин. На 6 същия месец според Барбаро султановият флот се завръща в Галиполи, а сухопътните войски са разпуснати.

Но подготовката за нападението не спира и през есенните и зимните месеци. С договорите със своите съседи и с блокадата на Босфора Мехмед ограничава стратегическите варианти за защита на Константинопол. Ала той несъмнено помни, че през 1444 г. по време на кръстоносния поход, деспотът на Мистра Константин нахлува в бащините му владения в Южна Гърция. Сега Константин е император. Братята му, Тома и Димитър, са съвладетели на Пелопонес. През есента на 1452 г. Мехмед изпраща там Турахан бей, за да предотврати атака от тяхна страна, докато османската армия обсажда византийската столица. Само Халкокондил от тогавашните автори дава подробно описание на тази експедиция. Според него Турахан минава през Пелопонес и достига Итоми и Месини на югозапад. Там войниците му няколко дни грабят добитък. По обратния път Асен, шурей на Димитър, им устройва засада, пленява сина на Турахан Ахмед и го затваря в Мистра. Въпреки това беят постига основната си цел: през 1453 г. деспотите не предоставят никаква военна помощ на своя брат в Константинопол.

По това време в Галиполи султанът строи флот. Според флорентинеца Джакомо Тедалди той се състои от шестнадесет-осемнадесет тежки и шестдесет-осемдесет леки галери, двадесет паландарии и многобройни по-дребни съдове. Под знамената на сухопътната си армия Мехмед свиква не само османските корпуси от Анатолия и Румелия, но и 1500 бойци на васала Георги Бранкович. Сред тях е Константин Михайлович. Хиоският архиепископ Леонардо съобщава за група сръбски сапьори от Ново Бърдо, чиято задача е да подкопаят градските стени. Тази огромна армия е допълнена от доброволци. Орудж благочестиво отбелязва: „Думата за големия Газават (битка за вярата) стигна до всички правоверни и свети мъже... и дервиши ...тръгнаха към Константание". Не само мюсюлмани откликват на призива на Мехмед: сред обсаждащата армия Тедалди забелязва много от неговите християнски поданици. Но съвременниците са впечатлени най-силно от количеството и мощта на турската артилерия, която решава изхода от обсадата. Всички извори споменават едно оръдие, което според Тедалди е „отлято изцяло" и хвърля „снаряд с обиколка единадесет педи и три пръста и тегло хиляда и деветстотин фунта". Дука съобщава, че то е изработено от Урбан, унгарски оръжейник, напуснал службата си при императора и преминал на османска страна срещу по-добро заплащане. През януари Урбан успешно прострелва оръдието в Одрин. През февруари то потегля бавно към Константинопол. Според Дука за придвижването му са потребни шестдесет бивола и по двеста мъже от всяка страна, които да го крепят. Напред вървят петдесет дърводелци с двеста помощници и строят мостове. През март оръдието е на пет мили от обсадения град.

Подкрепленията, които достигат Константинопол от есента на 1452 г. до следващата пролет, са незначителни пред войските, събрани от султана. В началото на октомври 1452 г. Барбаро отбелязва идването на своя сънародник Габриеле Тревизан с две галери и на още три галери на Републиката от черноморското пристанище Тана (Азов). Тревизан е дошъл по нареждане на Сената от 30 август 1452 г. - инструкцията е да отплава за Константинопол и ако градът е в опасност да остане и да подпомага отбраната. В същия ден сенаторите изпращат посланик при неаполитанския крал, за да го осведомят за своите действия и да го накарат да предостави кораби срещу турците. Това им усилие е напразно. През февруари 1453 г., когато екипажите на завръщащите се от изток търговски кораби описват мащабите на Мехмедовите операции, венецианците решават да увеличат помощта си. Те незабавно въоръжават два кораба с по четиристотин войника и избират капитан на строящите се в момента петнадесет други съда. Няколко дни по-късно Сеньорията безуспешно настоява пред Фридрих III, владетелят на Свещената римска империя, пред унгарския крал Ладислас V и папа Николай V да се присъединят към нейните действия.

Все пак в обсадения град идват подкрепления. На 26 октомври Барбаро записва в дневника си пристигането на генуезки кораб с контингент от двеста войника, между които стрелци с арбалет и артилеристи. На борда са още Изидор Киевски и хиоският архиепископ Леонардо, изпратени от папата да реализират църковната уния. На 13 декември 1452 г. в храма „Св. София" кардиналът и императорът присъстват на обща литургия, с която предизвикват враждебността на столичните миряни и духовници. Дука съобщава, че константинополските монаси го карат да отбележи тяхното отхвърляне на унията. Това се отнася за преобладаващата част от клира. Дука описва и формирането на антиунионистка партия около Схоларий в манастира „Пантократор". Столичани анатемосват обединението на църквите. Леонардо отбелязва враждебността и на великия дукс Лукас Нотарас. Нему Дука приписва думите: „По-добре да видя в града турска чалма, нежели латинска митра". Императорът е принуден да продължи схизмата в замяна на участието в отбраната на корпус от двеста бойци, доведени от духовенството.

Цената на венецианската подкрепа е по-скромна. На 17 декември 1452 г. венецианците в Константинопол решават две техни леки и три търговски галери да подпомогнат защитата срещу четиристотин дуката месечно и провизии за екипажите. В това време повечето им сънародници-търговци също избират да останат в обсадения град. Той получава най-значителното подкрепление на 26 януари 1453 г. Тогава пристигат два големи кораба на генуезеца Джовани Джустиниани със седемстотин войника, както посочва Барбаро в своя дневник. Императорът поставя Джустиниани начело на сухопътната отбрана и му нарежда да следи развоя на събитията от градските стени. Месец по-късно столицата губи толкова защитници, колкото е довел генуезецът. На 26 февруари Барбаро отбелязва, че - в разрез с решението на съвета на венецианците в Константинопол - от града напускат седемстотин души. Те отплуват с един кораб за Републиката и с други шест за Крит.

Все пак много венецианци, включително Николо Барбаро, остават. Сфранцес има задачата да преброи онези, които могат да бранят градските стени. „С много мъка и отчаяние" той съобщава на императора, че това са само 4773 гърци и двеста чужденци. Решението на венецианците да участват в защитата и дебаркирането на Джустиниани увеличават броя на чужденците, а по всичко личи, че в сраженията участват и много повече гърци. Но тяхната сила е многократно по-малка от вражеската и бранителите са достатъчни само за защита на външните градски стени4. През ранната пролет на 1453 г. императорът издава последни заповеди за поправки на укрепленията. Той преценява, че те са най-слаби в северозападния ъгъл при двореца и нарежда на венецианците от Тана да изкопаят там ров с дълбочина осем стъпки. Това според Барбаро става на 14 март. На Възкресение, 31 март, същите хора под надзора на василевса правят в близост още един ров. Два дни по-късно Константин заповядва на някой си Бартоломео Салиго да препречи Златния рог с верига от „грамадни кръгли парчета дърво, свързани с големи железни гвоздеи и скоби", както я описва Барбаро. Според него веригата се пази от пет генуезки, три критски и един арагонски кораб. Тя е от огромно значение за защитата. Златният рог е естественото пристанище на града, а също така и естествена водна преграда пред крепостните стени. Предотвратявайки достъпа на турските кораби в залива, императорът препятства възможността за атака срещу стените по протежение на брега, а това дава възможност да се съсредоточат повече бойци по стените откъм сушата.

Оттам те за пръв път виждат вражеската войска. На 5 април Барбаро записва, че час преди изгрев султанът „дойде пред Константинопол със сто и шестдесет хиляди души и се разположи на две и половина мили от стените". Два дни по-късно „с голяма част от армията си той се премести на четвърт миля от стените и хората му се разпръснаха по цялата им дължина", от Златната врата на Мраморно море на юг до ъгъла между стените на сушата и пристанището на северозапад. Мехмед разполага шатрата си в лагера на еничарите срещу Романовата врата (Топкапъ), по средата между Златния рог и морето. Според Турсун бей войските са дислоцирани така: лявото крило, към Златния рог е съставено от анатолийските части начело с Исхак паша; румелийците на Дайъ Караджа са вдясно, към морето. Константин Михайлович си спомня, че на сръбския контингент е наредено да се разположи срещу Адрианополската врата (Едирнекапъ), между Романовата врата и Златния рог. След разпределението на корпусите, османците започват да поставят оръдията и балистите в окопите под стените и издигат „прегради от клони...за защита на войниците" и обсадната техника. Най-мощните оръдия са срещу Калигария и Романовата врата. През това време и сръбските сапьори подкопават крепостта.

На 12 април османският флот, съставен според Барбаро от сто и четиридесет кораба, хвърля котва при Колоните (Долмабахче) на Босфора. В дните след пристигането на Мехмедовата войска император Константин разпределя защитата на отделните участъци от стените между градските първенци. Барбаро изброява четирима венециански благородници, разположени на портите към сушата; венецианският байло брани императорския дворец; дуксът Лукас Нотарас със сто кавалеристи патрулира край пристанището, а самият василевс е на Златната порта. Джовани Джустиниани е на Романовата порта срещу лагера на Мехмед, макар че Барбаро не споменава това. Защитниците бдят денонощно. На 12 април Барбаро записва, че в Галата са изпратени още двама съгледвачи, които да следят маневрите на новопристигналия флот.

Корабите не се помръдват. Барбаро съобщава, че и сухопътната войска не се придвижва, с изключение на един корпус, който се появява непосредствено под стените и през нощта на 18 април води четиричасова битка и дава много жертви. Няма общ щурм. Артилерията бомбардира стените денонощно в продължение на една седмица. Тогава на 20 април османците претърпяват поражение.

Барбаро пише: „В три часа се появиха четири големи кораба, които плаваха към Дарданелите от запад". Според Леонардо три от тях са генуезки и карат войници, оръжия и храни, а четвъртият е на императора и превозва жито. Константиновият товарен кораб е същият, който според Дука е изпратен на Хиос за провизии по-рано през годината. По-нататък Барбаро разказва, че вятърът стихва и корабите остават на място. В този момент османските галери излизат от пристана си „с крясъци и под звуците на чинели...загребаха с пълна сила, като да бяха сигурни, че ще победят враговете си". Те обкръжават четирите християнски съда - „около единия имаше пет галери, около другия тридесет леки галери, а третият беше притиснат от четиридесет транспортни кораба", но в двучасовата битка няма победител. Леонардо Хиоски твърди, че според шпиони и турски пленници в османския флот има десет хиляди жертви, а в християнския - само няколко ранени. Вечерта четирите кораба влизат в пристанището. Барбаро описва как на следния ден Мехмед идва с десетхилядна кавалерия при Колоните и отнема на адмирала Балтаоглу Сюлейман всичките му постове и имоти.

След поражението на Балтаоглу, султанът получава писмо от своя духовен наставник Акшемседдин, предстоятел на дервишкия орден Байрами. Акшемседдин пише, че разгромът на флота причинил на владетеля „скръб и печал" и позволил на някои хора „злонамерено" да упрекнат Мехмед в „погрешни преценки и неефективно командване". Самият духовник е обвинен, че отправял „напразни молитви" и давал „лъжливи вещания за успех". Акшемседдин отвръща, че получил свише знак за победа и настоява султанът да разпореди „строго наказание - отстраняване от пост и жесток бой" за онези, които се съмняват и колебаят5.

Великият везир Халил Чандарлъ стои начело на тези, които сеят съмнения. Между него и султана гори ненавист. Освен това везирът е против обсадата от самото й начало. През 1443-1444 г. той вижда, че византийският император може да организира обща християнска атака срещу османските владения, Леонардо, както и други източници може би с основание приписват на Халил предупреждението, че обсадата на Константинопол, сам по себе си могъща крепост, ще доведе до латински ответен удар. Като че ли великият везир има и лични причини да се противопостави на Мехмедовото решение. И преди обсадата той се слави като приятел на византийците. Ашъкпашазаде и Дука използват идентичен израз, за да го обрисуват като човек, „близък на неверниците". По време на обсадата везирът съдейства на защитниците. Леонардо Хиоски пише, че той е „благоразположен към християните" и го нарича „нашият приятел, везирът Халил". Той попречил на изработването на още едно огромно оръдие за османската артилерия. Не само Халил се противопоставя на обсадата. Тедалди съобщава за „капитани и други", които осведомяват защитниците за султановите маневри и за решенията на Дивана. Те съставят партията на Халил, срещу която, според Тедалди, е вторият везир Заганос паша. Заганос подкрепя продължаването на обсадата. С неуспеха на флота от 20 април като че ли позицията на Чандарлъ се оправдава.

Самият султан е склонен да поддържа обсадата и едно събитие в деня след провала на Балтаоглу сякаш го уверява в правотата на Заганос и Акшемседдин. На 21 април голямото оръдие разрушава едната кула на Романовата врата и част от стената. Барбаро съобщава, че защитниците възстановяват щетите с пръст и камъни под непрестанния обстрел на противника. След този случай страхът от щурм нараства.

Но въпреки това мащабни действия не последват. Очевидно султанът и съветниците му решават, че ударът откъм сушата ще успее само ако отклонят част от бранителите към практически незащитеното пристанище. Това означава османският флот да влезе в Златния рог, независимо от веригата и християнските кораби. Вместо да разкъса блокадата, султанът заповядва на екипажите да прокарат път от смазани дървени трупи от Босфора през хълма зад Галата до Златния рог. След това, пише Барбаро, на 22 април те изтеглят седемдесет и две леки галери през възвишението и ги пускат във водите на пристанището. Тедалди съобщава, че операцията се води от Заганос паша. Според Барбаро, венецианците се опитват да го спрат.

На 23 април техният Съвет на дванадесетте решава да подпали османските кораби в Златния рог. На другия ден венецианците натъпкват два доста големи кораба с вълна и вата срещу оръдейните изстрели; две галери теглят тези съдове, ескортирани от няколко по-леки въоръжени кораба. Два часа преди изгрев на 28 април двата големи кораба, две обикновени и три леки галери и няколко бригантини, натоварени с катран и съчки, потеглят към пристанището. Замисълът на венецианците не успява - според Барбаро, който по обясними причини злепоставя Генуа, генуезците от Галата ги убеждават да отложат операцията, а междувременно осведомяват султана за начинанието. Мехмед разполага четири оръдия от двете страни на пристанището. Те потапят една от венецианските леки галери и повреждат кораба на Тревизан. Тогава останалите леки галери се връщат и турците нападат двата големи кораба. В продължение на два часа се води ожесточена битка. След нея враждуващите ескадри се завръщат в пристаните си.

На 3 май защитниците отново се опитват да прогонят османските кораби с артилерийски обстрел от едно оръдие на Водната порта срещу Галата. В отговор султановата армия разполага три оръдия в близост до флота и започва денонощни бомбардировки. Това продължава десет дни. На 5 май турците слагат над Галата още оръдия, които принуждават християнските кораби да търсят укритие под стената и потапят един генуезки търговски съд.

На 1-2 май Барбаро за пръв път отбелязва недостиг на провизии, „особено на вино и други жизненоважни неща", в обсадения по суша и море град. В полунощ на 3 май император Константин праща една маскирана като турски кораб венецианска бригантина в Егейско море. Тя трябва да намери флота на Републиката и да накара Джакомо Лоредан да дойде час по-скоро в Града. По време на операцията защитниците очакват катастрофа. На 6 май бомбардировките се придружават от викове и барабанен тътен; на 7 май „в четири часа през нощта" тридесет хиляди турци със стенобитни машини завързват тричасово сражение. Барбаро очаква масиран щурм, но християните отбиват удара на споменатия корпус и изтласкват още един османски отряд, който подпалва вратата при Двореца. След пет дни е отразена нова среднощна атака срещу Двореца, този път от петдесет хиляди турци. Вероятно тъкмо този провал принуждава Мехмед да докара на 14 май оръдията от хълма над Галата „на едно място, откъдето могат да обстрелват портата, наречена Хиниго, до двореца на пресветлия император". Там османската артилерия няма успех и се мести при Романовата порта, където събаря големи части от стената. Защитниците възстановяват пораженията с бурета, клони, пръст и каквото им попадне и разполагат там триста души. Както тенденциозно отбелязва Барбаро, тези мъже „всички са чужденци и няма между тях нито един грък, понеже гърците са страхливи", но пропуска да каже, че чужденците са под командването на Джустиниани и че самият император идва на мястото на пробива.

По това време над двореца надвисва нова опасност. При Калигарската порта (Егрикапъ) през нощта на 16 май защитниците откриват канал, който според Барбаро започва на половин миля от стената и минава под нея. Дуксът Лукас Нотарас съобщава за това на императора и получава заповед да събере опитни сапьори. Сред тях най-важен е един шотландец от хората на Джустиниани, Джон Грант, споменат от Леонардо Хиоски. Водени от Грант, сапьорите прокопават шахта, през която задушават нападателите със серни изпарения, а после зариват техния проход. На 22 май в близост е открит и изгорен втори тунел, а на следващия ден - още един. Сега, според записката на Барбаро за тази дата, защитниците пленяват двама вражески сапьори и изтръгват от тях сведения за останалите изкопи. След това ги обезглавяват и ги хвърлят от стената за ярост на противника. На 24 май край Калигария е намерен четвърти тунел - вероятно по разкритията на пленниците. Гърците успяват да го запълнят, преди султановите войници да възпламенят подпорите на тавана му. На 25 май е открит пети тунел. Защитниците пресичат всички опити за подкопаване на стените.

Междувременно обаче обсадените трябва безпомощно да наблюдават издигането на нова обсадна кула „на едно място, наречено Креша...на края на окопа, по-висока от стените на барбикана". Тази кула е затрупана отвътре и отвън с пръст до половина и пo нея са окачени камилски кожи - кулата издържа на обстрел от оръдията и арбалетите. От османския лагер до кулата води покрит пасаж. Императорът и приближените му в ужас гледат това съоръжение. По-късно Барбаро отбелязва, че то изиграва важна роля за падането на града. На 19 май венецианецът записва как турците започват изграждането на мост от „навързани здраво големи бъчви и греди" през пристанището, от Галата до Константинопол. Според Тедалди и кулата, и мостът са дело на Заганос паша.

Щурмът наближава. Преди изгрев на 21 май османският флот потегля от Колоните. Целият град, пише Барбаро, се хвърля към оръжията в очакване на нападение. То не идва. Корабите се връщат в пристанището си. На 24 май „турците яростно нападаха стените с оръдеен и пушечен огън и безброй стрели". Нa 26 май от два часа след залез до полунощ в османския лагер пламтят огньове - по два в палатка - а султановите войници надават пронизителни викове „по езически обичай". В града настъпва паника. Това продължава до зори на 27 май. Не спира и унищожителният обстрел на стените около Романовата порта. На 28 май под звуците на зурни султанът разполага армията в позиция за атака. През деня до стените са докарани около две хиляди стълби; войниците, които ги издигат, се прикриват с плетове. Султанът дава инструкции на своя адмирал и се връща в лагера. Огньовете и крясъците не секват до полунощ.

Константинополските камбани бият цял ден, докато защитниците заемат места по стените. Барбаро отбелязва сред тях и жени и деца, които носят камъни и ги хвърлят по турците. Ако не друг, поне императорът е наясно, че столицата му няма да получи помощ отвън - бригантината се е върнала на 23 май, без да открие венецианския флот.

Но тъкмо страхът от идването на този флот ускорява последния османски щурм. Леонардо и Тедалди предават съдържанието на посланията, донесени на Константин от хората на Халил Чандарлъ. Според едно от тях, получено непосредствено след 20 май, шпиони докладвали на османците, че от Италия плават галери, и - погрешно - че Хуниади е тръгнал срещу султана по Дунава. Мехмед начаса свиква съвет, който според Тедалди заседава четири дни. Халил Чандарлъ упорства против обсадата, а Заганос и - във версията на Леонардо - Турахан и Шехабеддин паша, са за нейното продължаване. Когато партията на Заганос убеждава султана да заповяда последен удар, Халил изпраща вест до християните да удържат атаките два- три дни, след което Мехмед ще се оттегли. Леонардо твърди, че той увещава императора „да не се бои от безразсъдствата на един пиян младеж". Междувременно султанът инструктира глашатаите да съобщят, че позволява градът да бъде разграбен и нарежда тридневен пост преди сряда, 29 май.

Щурмът започва в този ден, в три часа преди изгрев по преценката на Барбаро. Той описва идването на султана пред стените на Константинопол. Мехмед разделя хората си на три групи от по петдесет хиляди души. Първата група, пише Барбаро, са християни, „държани против волята им в неговия лагер"; втората група са бойци „със слаби качества", а третата - еничари. Първите изправят стълбите и започват да се изкачват по стените, но защитниците ги събарят и убиват с камъни много от тях. Когато оцелелите опитват да отстъпят, втората група нападатели ги изтласква напред към смъртта им. Щом черковните камбани свикват гражданите на Константинопол за отбрана, тази втора вълна султанови войници се впуска „като отвързани лъвове срещу стените при Романовата порта". Атаката им не сполучва и - докато те се изтеглят - защитниците обстрелват с арбалети и артилерия техния лагер. След това еничарите заедно със султана започват третия щурм срещу Константинопол. На зазоряване около триста турци влизат в барбикана при Романовата порта през пробив, направен от голямото оръдие. Барбаро записва, че те са отблъснати от гърците и венецианците, но това е временен успех. Оръдието на Урбан стреля отново и „за четвърт час във външното укрепление с пъклени крясъци влязоха над тридесет хиляди турци". От разказа на Леонард става ясно, че те нахлуват, когато отломките от стените запълват рова и изтощените бранители се отдръпват. След това, продължава описанието на Барбаро, въпреки многото жертви „във външното укрепление нахлуха най-малко седемдесет хиляди турци...и скоро барбиканите бяха пълни от край до край с турци - цели шест мили". Защитниците убиват толкова от тях, че „и четиридесет каруци не ще ги откарат". Нападателите все още не могат да проникнат през вътрешната стена на града.

Съдбата обаче се намесва в тяхна полза. Според всички описания на обсадата Джустиниани е ранен, напуска поста си и, по думите на Барбаро, „избяга на своя кораб, който стоеше на котва". Оттам според Леонардо той се отправя към Хиос. Тедалди твърди, че Джустиниани просто търси лекар и оставя двама свои сънародници да го заместват. Причината за тръгването му не е от значение, последиците са по-важни - неговите хора изоставят Романовата порта. Леонардо Хиоски си спомня: „След това турците преминаха външната стена и оттам хвърляха камъни по онези от нас, които бяхме останали". Османците влизат в Константинопол при Романовата порта. В Златния рог техните кораби, водени от Заганос паша, продължават безплодните си атаки срещу Фанари (Фенер) без да знаят, че сухопътната армия вече е в града. Но когато виждат султановото знаме, развяващо се над Константинопол, те изоставят корабите си и влизат в столицата, вероятно откъм сушата, както пише Барбаро, за да плячкосват. Останалата част от флота дебаркира в еврейския квартал, където има „големи богатства, особено скъпоценни камъни".

Султановите войници започват да грабят града. Барбаро си спомня как група турци влезли в една сграда и окачили пред нея флаг, та останалите нападатели да търсят плячка другаде. Според венецианеца по черквите, манастирите и къщите има двеста хиляди такива знамена. „Те разбиваха ковчежета с брадви, копаеха в земята за съкровища и ги намираха, стари и нови, в такова изобилие, че никой град по това време не можеше да се мери по богатство с този", пише Леонардо. Духовниците, които преживяват обсадата, са много подробни в разказите за ограбването на „Света София". Там според Леонардо нашествениците поругават християнските светини и напълват торбите си със златна и сребърна утвар и икони. „Те скачаха върху олтарите и подиграваха нашата вяра и християнските обреди...Разхвърляха светите мощи сякаш бяха някакви презрени вещи. Предпочитам да подмина с мълчание стореното с потирите и одеждите...Те събаряха паметници от прекрасен прозирен мрамор и ги разбиваха на парчета", пише Изидор Киевски на кардинал Висарион в Рим.

Хората също са плячка. „Те насилваха жените и безчестяха младежите и след три дни се върнаха в лагера си с шестдесет хиляди пленници християни", разказва Леонардо Хиоски. „Да можехте, o слънце и земя, да видите как турските роби и най-низши люде отвличат и делят млади благороднички, девици и монахини и ги откарват от града не като волове или овце или други хрисими домашни животни, а като че са дива, страшна, свирепа и жестока глутница, обкръжена отвсякъде от мечовете на наемници, стражи и убийци", пише Изидор. Някои от богатите столичани, като Сфранцес, откупват живота си, младите са продадени в робство, но огромна част от гражданите намират смъртта си в клането. Както се изразява Барбаро, „в града кръвта се стичаше като дъждовна вода след внезапна буря, а труповете на турците и християните бяха изхвърлени в Проливите и се носеха към морето като пъпеши по канал". Самият Барбаро напуска Константинопол на 29 май по пладне, когато вдигат котва венецианските галери. Тръгват четиристотин от оцелелите. Сред тях е и Тедалди, който посочва това число.

Мехмед влиза в Константинопол ден след войските си. Турсун бей го придружава в „Света София" и го чува как, гледайки руините под нозете си, рецитира: „Паякът е шамбелан в Купола на Хосрев, а бухалът отброява часовете в Замъка на Афрасияб". След това, продължава панегиристът, „султанът рече: А сега към по-важни дела!, след което триумфално тръгна с коня си към войските". Султанът свиква съвет, на който присъстват и по-видните пленници. Някои от тях той пощадява и взема на служба. Везирът Рум Мехмед паша например може да е от онези „младежи от най-добрите фамилии", които Завоевателят взема като свой дял от плячката. Други са екзекутирани. Във всички разкази за обсадата е описана гибелта на великия дукс Лукас Нотарас и семейството му. Според Леонардо убити са и венецианският байло, и арагонският консул със синовете им. Седем венециански благородници, сред които Катарин Контарини, се откупват за по седем хиляди дуката. Някои първенци загиват по време на обсадата и финалния щурм - сред тях са претендентът за османския престол Орхан и последният византийски император Константин XI. Дука обрисува столицата така: „...A Градът беше пуст, лежеше мъртъв, гол, притихнал, нямаше ни форма, ни хубост".

По същото време пада генуезкият квартал на Града - Галата. На 23 юни 1453 г. последният му независим управител Анджело Джовани Ломелино пише до своя брат как повечето граждани и дори членовете на неговото домакинство са отишли да защитават Константинопол. Но с падането на Града Анджело се вижда принуден да се покори на султана и да му прати дарове. Мехмед, продължава писмото, се разгневява и заявява, че без подкрепата на Галата Константинопол би паднал на първия ден. Той иска Галата да се предаде. Ломелино се съгласява. Султанът го посещава два пъти и нарежда да бъдат разрушени укрепленията и кулата на Светия Кръст, като се запази само стената към морето. Галата загубва своята независимост. Но според договора, който Мехмед сключва в присъствието на посланиците, генуезците получават правото да търгуват и пътуват свободно, да притежават собственост и да изповядват вярата си. Договорът забранява на турци да се заселват в Галата „освен високопоставените или в случай, че са изпратени от Наше Величество роби, които да наглеждат жителите". Генуезците сами събират данъците, дължими на султана6. За известно време Галата остава самоуправляващ се град.

В Константинопол пък е назначен османски управител, когото Турсун бей назовава Каръштъран Сюлейман. Той е натоварен със задачата да възстанови града и да го засели. Издигането на новата османска столица върху византийските руини занимава Мехмед до края на дните му. През лятото на 1453 г. той заповядва ремонт на укрепленията. Дука съобщава, че през август каменоделци подготвят материал за стените. Отново според Дука, пет години по-късно започва строежът на крепостта Йеди куле на Мраморно море. Мехмед възстановява „Света София", превръща я в джамия и тогава, ако Дука е точен, издава първия от множеството свои декрети за оживяването на града. Той заповядва на над петстотин семейства, регистрирани в „източните и западните провинции", да се заселят в новата столица до края на септември под страх от смъртно наказание. За да насърчи поданиците си, султанът повелява опразнените константинополски къщи да се получават безплатно. Решението се радва на такава популярност, че три години по- късно, когато Мехмед налага данък на базата на регистъра, съставен от Турсун бей и баща му, избухват безредици и владетелят се отказва от плана си. За себе си той изгражда нов дворец на Таврическия форум в центъра на столицата. През седемдесетте години султанът се мести в палата Топкапъ7.

В средата на юни 1453 г. той се връща в Одрин и върху великия везир Халил Чандарлъ се стоварва цялата султанова мъст. Леонардо Хиоски описва сцена, на която може би е бил свидетел. Непосредствено след падането на Константинопол Лукас Нотарас съобщава на султана, че „Халил често пишел на императора, разубеждавал го да не търси мир и му внушавал да не се предава". Това разкритие довежда Мехмед до ярост и „той нареди Халил да бъде заловен и затворен и да му се отнемат всички богатства и владения; и след това даде заповед да го докарат в Адрианопол и да го убият". Ашъкпашазаде също описва ареста на Халил Чандарлъ „заедно със синовете и домашните му" като добавя, че намира множеството разкази за събитието прекалено добре познати, та да ги повтаря. С екзекуцията на Халил султанът се освобождава от един свой личен враг и от влиянието на бащините си съветници. Така той намалява и могъществото на фамилията Чандарлъ, която е монополизирала поста на великия везир от времето на Мурад I насетне.

 

След обсадата

Около месец след бягството си от Константинопол, кардинал Изидор Киевски пристига в Крит. Оттам през юли 1453 г. той се обръща към папа Николай с две писма, в които разказва за падането на града и призовава светия отец да мобилизира „за християнската кауза подчинените му сили", особено „най-християнският и пресветъл римски император" - Фридрих III Хабсбургски. Кардиналът пише и ласкателно писмо до венецианския дож Франческо Фоскари и го убеждава да се включи в кръстоносния поход като „върховен предводител в това велико дело". Третото писмо на Изидор е към всички католици. Тук той обрисува пред предполагаемите читатели султана, „предтечата на Антихриста", който се готви да опустоши Цикладите, да покори Унгария и да нахлуе в Италия. През август 1453г. и Леонард Хиоски изпраща на папата своя разказ за обсадата. Той също завършва с апел за кръстоносен поход „с увереност, че Всевишният ще ви вдъхнови за ответ".

Призивите към папата са безплодни - по време на обсадата той се ограничава само да разпореди на дубровнишкия архиепископ екипирането на пет галери на разноски на църквата. Това става през април 1453 г., когато вече е твърде късно. Нещо повече, подобно на своите предшественици, Николай иска да помогне на гърците единствено в замяна признаване върховенството на Рим над православната църква. Сега Константинополската патриаршия е в ръцете на султана, който е назначил за неин предстоятел антиуниониста Генадий (Георги) Схоларий, а папата е загубил и малкото си влияние над православните. Той вече няма импулс да организира кръстоносен поход в тяхна защита. Без резултат остават и молбите на Изидор към европейските монарси. След критските писма от лятото на 1453 г., през февруари 1455 г. той се обръща към бургундския дук Филип и го увещава „да вземе меча и кръста", убеден, че Филип и „другите принцове и господари по земята ще пожелаят да прегърнат каузата". Никой не прави това.

Единствените католически страни, които предприемат незабавни действия срещу османската офанзива са тези, чиито търговски и колониални интереси са в опасност след падането на Константинопол. За венецианците атаката срещу Евбея (Негропонте) вече е предстояща. През юли 1453 г. Сенатът решава да укрепи Халки, столицата на острова. Флотът, воден от Джакомо Лоредан, остава в Егейско море, а през август сенаторите гласуват кредитирането на петдесет нови галери. В края на месеца Лоредан приема поздравления за пленяването на седемнадесет турски леки галери край Фтелеон. Практическите действия са съпътствани от дипломатически ходове за намирането на съюзници. През юли 1453 г. с посредничеството на дубровнишкия архиепископ Венеция приканва папа Николай V да започне проповед за нов кръстоносен поход. На същия ден венецианският посланик в Неапол получава инструкции да преговаря за траен мир между Републиката и крал Алфонсо. Но най-важна е мисията на Бартломео Марчело.

На 17 юли 1453 г. той е натоварен да договори с Мехмед мир при условията, постигнати с неговия баща Мурад II. Освен това Марчело трябва да постигне освобождаването на венецианските пленници и да гарантира запазването на константинополската търговия на базата на споразуменията с Византия. Това пратеничество е от жизненоважно значение за интересите на Републиката в Леванта, но очевидно не хармонира с плановете за кръстоносен поход. Поради тази причина посланикът в Рим трябва да осведоми папата, че с него само се печели време пред непосредствените заплахи. По-вероятно е обаче намеренията за поход да са просто резервен вариант в случай, че Марчело се провали. През януари сенаторите съзират нова възможност - те упълномощават Марчело да предложи на султана петдесет хиляди дуката за Лемнос и други византийски острови, контролиращи плаването през Дарданелите.

Планът не успява заради интересите на други сили. На това място в своята История на Мехмед II Критовул от Имброс вмъква параграф за себе си. Той си спомня как по време на обсадата на Константинопол изпраща при султана делегация „да му даде егейските острови Имброс, Лемнос и Тасос, подчинени преди на константинополския император". Пратениците не се срещат с Мехмед - при падането на столицата те изплашени се връщат с бягащите италиански кораби. Когато слизат на острова и донасят вестта за превземането на Града, много от жителите на Лемнос и Имброс се подготвят за бягство - те очакват турският флот да ги нападне. Тогава Критовул ги успокоява и изпраща доверен човек при османския адмирал Хамза в Галиполи. С помощта на дарове той трябва да го убеди да не атакува. Чрез адмирала Критовул изпраща имброския свещеник и кефалията при султана да му предадат островите „и да измолят гражданите да си останат по старому, като му обещаят да плащат каквито и данъци да наложи ...и да приемат назначен от него управител". В двора на Мехмед те се натъкват на пратеници на Паламеде Гатилузо и на Дорино Гатилузо, генуезките управители на Енос на тракийския бряг и на Лесбос. С тяхно посредничество султанът дава Имброс на Паламеде, а Лемнос и Тасос - на Дорино, потвърждавайки едно по-раншно споразумение между Гатилузите и император Константин. Тъкмо такова разрешаване на въпроса, твърди Критовул, търси и неговото пратеничество.

Венецианците бързо контрират този успех на фамилията Гатилузо. На 4 февруари 1454 г. Сенатът приветства Джакомо Лоредан за анексията на островите Скирос, Скиатос и Скопелос, които пазят Негропонте от север. Скиатос и Скопелос са принадлежали на Дорино Гатилузо, който се опитва да си ги върне чрез султана. Когато османските пратеници пожелават да узнаят причината за отнемането на островите, Сенатът отговаря, че това е „военен трофей" и няма да бъде отстъпен никому. През август 1454 г. все пак намиращият се в Истанбул Бартоломео Марчело е инструктиран да предложи на Дорино компенсация, ако той си поиска островите. Междувременно там са назначени венециански управители, а укрепленията са ремонтирани.

Венецианците не са спокойни и за колониите си на Пелопонес. Тревогите са причинени не от паниката след падането на столицата, а от бунта на пелопонеските албанци срещу деспотите Тома и Димитър Палеолог. Според Сфранцес въстанието започва през есента на 1453 г., когато албанците обявяват за деспот един вожд, на когото дават византийското име Михаил Кантакузин. През декември на полуострова идва Юмер, син на Турахан. Той воюва срещу албанците на страната на деспотите, които в замяна освобождават пленения му брат. Въстанието обаче продължава. Венеция е силно обезпокоена от него и през юли Сенатът решава да изпрати в Пелопонес Витор Капело, който да помири албанците с деспотите и самите деспоти помежду им, тъй като военните им действия правят възможни нахлуванията на османците и на други сили. Капело получава инструкциите си в средата на юли. Наредено му е, в случай че генуезците или арагонците опитат да окупират полуострова, да организира с Джакомо Лоредан присъединяването на „онези райони от Пелопонес, разположени на морето, които прецените най-изгодни за нашата власт". През септември той е натоварен да проучи възможността деспотите да предоставят на Венеция всички или поне част от земите си, като при това да изтъкне, че „единствената цел е да се предотврати превземане от османците". Но Капело не постига нищо, понеже, както пише Сфранцес, през октомври 1454 г. „Турахан и синовете му с голяма войска отишли на помощ на деспотите - владетели на Морея, победили албанците, нанесли им много щети и прогонили лъже-деспота". Потушаването на албанското въстание лишава венецианците от претекста, под който те са се надявали да увеличат пелопонеските си владения и поставя деспотите под господството на султана.

По това време обаче Републиката е постигнала основната си цел. На 18 април 1454 г. Бартоломео Марчело сключва със султана договор, по силата на който тя може да търгува в Истанбул срещу мито от два процента и да има своя колония с байло в Града8. Договорът дава сигурност за търговията. Той позволява на венецианците да отклонят призивите за кръстоносен поход, идващи от Имперското съсловно събрание в Регенсбург, което е започнало заседанията си, когато мисията на Марчело се е увенчала с успех.

 

Сръбските кампании, 1454 и 1455 г.

Мехмед изглежда е наясно, че католическите планове за кръстоносен поход са напълно нереалистични и не могат да му попречат да започне нова кампания. Целта й е известна на Джовани Ломелино още през юни 1453 г., когато той пише на брат си: „той е поискал от деспота на Сърбия някои земи, владени от баща му [Мурад II] и които господин деспотът не е склонен да отстъпи". Очевидно става дума за териториите, върнати от Мурад II на Георги Бранкович по силата на Одринския договор от 1444 г. В края на април 1454 г. Мехмед повежда армията си, за да ги получи със сила.

Вероятно Дука правилно преценява, че основната задача на експедицията е превземането на Смедерево - крепостта, която контролира преминаването в Унгария през Дунава. Мехмед се отправя от Одрин към София, където според Дука оставя по-голямата част от войската си с везирите, а той сам тръгва към Сърбия с двадесет хиляди пехотинци. Но султанът не успява да завладее Смедерево. Това сведение се потвърждава от Нешри и от неговия анонимен източник. Събитието не е отбелязано от друг османски извор. Техните версии за кампанията като цяло посочват завладяването на две крепости, наречени Сивридже хисар и Омул, явно в долината на р. Морава. Най-подробно за тяхното падане пише Кемалпашазаде. Той съобщава, че анатолийският бейлербей Исхак паша покорява Сивридже хисар с войските от своята провинция, а Омул пада под ударите на румелийската армия и еничарите, предвождани от самия султан. Изглежда, Мехмед оставя османски отряди в Сърбия и се оттегля. Датата и мястото на издаване на един негов ферман показват, че в края на август 1454 г. той се намира в София9. Оттам, според Дука, султанът се връща в Одрин и заселва полагащите му се четири хиляди сръбски пленници в селата около Истанбул.

Непосредствено след оттеглянето на Мехмед, унгарците предприемат ответен удар. Едно писмо от Сребреница до Дубровник от 10 октомври 1454 г. съобщава, че на 20 септември Хуниади е преминал Дунав, навлязъл е в Сърбия и е разгромил един османски отряд при Крушевац10. Вероятно това е причината султановата армия да изостави Сивридже хисар и Омул, макар че във версията на Кемалпашазаде тези крепости са върнати на Георги Бранкович от Мехмед, който сключва мир след като деспотът става османски васал и се съгласява да плаща годишен данък. Какъвто и да е точният развой на събитията, ясно е, че османците нямат териториални придобивки в Сърбия. Пропускането на тази кампания от Ашъкпашазаде и Турсун бей, като че ли е потвърждение за нейния неуспех.

През 1455 г. Мехмед отново се отправя към деспотството. Сега целите му са други и той не минава през София, а от юг, през Кюстендил. За това свидетелства Константин Михайлович, който е пленен след като рударският град Ново Бърдо капитулира на 1 юни пред обсаждащата го османска армия. Михайлович си припомня как Мехмед заповядва на гражданите да излизат само през една врата, за да ги „сортира". „Най- важните и лични хора" са обезглавени, между турците са разпределени седемдесет и четири девойки, а триста и двадесет момчета са определени за служба в еничарския корпус. Останалите възрастни са оставени да се завърнат по домовете си, а имуществото им остава непокътнато. След това Константин и събратята му по пленничество са откарани на изток в Анатолия. Османците обсаждат Трепча, западно от Ново Бърдо. Ашъкпашазаде пише, че външните стени падат бързо, но цитаделата се държи дълго. След падането и на този град, султановите войски превземат целия сребродобивен район в Южна Сърбия „до Морава, като оставиха на деспота земята от Морава до Смедерево", уточнява Константин Михайлович. В началото на август 1455 г. Мехмед като че ли се е върнал в Одрин, защото тогава пред него се явява Дука и му предава дължимия от Доменико Гатилузо данък за Лесбос и Лемнос.

 

Превземането на Стара и Нова Фокея, Eнoc u Атина, 1455-1456 г.

Сръбските кампании са най-важните дела на султана през 1454 и 1455 г., но за тези години по-добре засвидетелствани са действията му в района на Егейско море, защото в тях лично участват Дука и Критовул. През 1454 г., разказва Дука, Мехмед посреща посланици от Родос с искане за свободна търговия в Югозападна Мала Азия. В отговор при Великия магистър заминава султанов пратеник с искане за трибут. Магистърът отказва и Мехмед оставя поданиците си да разграбят Родос и другите подвластни на хоспиталиерите острови, а през пролетта изпраща в Егейско море флота начело с адмирала Хамза. Той е посрещнат в Лесбос от Дука, който му предава щедрите подаръци на Доменико Гатилузо. Край Хиос обаче се завързва сражение, тъй като островитяните отказват да върнат сумите, дължими на някой си Франческо Драпери, които сега султанът иска за себе си. Хамза не съумява да получи парите и отплава към Родос. Стените там му се виждат прекомерно здрави и той тръгва към Кос, но този остров е изоставен. Жителите му са избягали в Рахея и османците отиват там. Хамза не успява да превземе крепостта, но опустошенията, нанесени от османския флот и от набезите откъм Анатолия трябва да са били по-големи, отколкото описва Дука. Една съвременна Кратка хроника съобщава: „Нисирос и Калимнос - островите край Родос - бяха напълно разграбени от кораби, дошли от Стробилос и Милет. Нерацея и Перипатос и крепостта на Кос бяха изгорени от флота, който дойде от Галиполи". Хамза се връща на Хиос, където галерата му е потопена от италианци и гърци, качили се на борда й, за да преследват шайка турски разбойници. На Лесбос Доменико Гатилузо отново му урежда тържествено посрещане и адмиралът се завръща в Одрин през Галиполи. Султанът страшно се разгневява за загубата на галерата и не само уволнява Хамза, но и „обяви безпощадна война на Хиос", пише Дука.

По-точно би било да се каже, че той обявява война на всички генуезки владения в Егейско море. През август 1455 г., когато Дука доставя данъка на Доменико Гатилузо, везирите искат Доменико да се яви лично, за да получи управлението на Лесбос „от ръцете на върховния владетел". През есента Доменико и Дука посещават султана, който отседнал в българския град Златица, за да се предпази от върлуващата в Тракия чума. Дука посочва имената на везирите - Саид Ахмед паша и Махмуд паша - чрез които Мехмед изисква двойно по-висок от дотогавашния данък за Лесбос и предаването на Тасос. Изглежда Доменико Гатилузо се отказва от този остров, но все пак успява да намали сумата на трибута. Заедно с Дука, той потвърждава договора с клетва и се завръща на Лесбос. Там узнава, че по време на тяхното пътуване в Егейско море е изпратена османска ескадра, водена от адмирал Юнус.

Според Дука, Юнус имал нареждане да нападне Хиос, но на излизане от Дарданелите флотът му е връхлетян от буря, която унищожава пет от двадесетте му кораба. Останалите се спасяват в пристанището Митилене на Лесбос. Там Николо Гатилузо, братът на управителя, дава тържество в чест на османския адмирал. На банкета, разказва Дука, Юнус иска за заложница тъщата на Доменико Гатилузо, представителка на благородната генуезка фамилия Джустиниани от Хиос. Николо отказва и гостът му си тръгва. Той не отплава към Хиос, а към генуезката колония Нова Фокея (Йени Фоча) на малоазийския бряг. Губернаторът се предава веднага и турците влизат в цитаделата. Оттам те пленяват търговци с техните стоки и стотина девойки и младежи. Юнус назначава османски началник и остава в града петнадесет дни, до 15 ноември 1455 г. Междувременно Дука е изпратен от Доменико Гатилузо в Истанбул, за да пледира срещу Юнус по въпроса за домениковата тъща. Молбите му остават напразни, а султанът внезапно прекратява случая, когато в столицата стига вест, че „един от неговите слуги", изпратен тайно, на 24 декември е превзел Стара Фокея (Фоча), владение на Доменико.

Истинската причина за завладяването на двете Фокеи е желанието на Мехмед да се сдобие с приходите от тамошните митници и особено много - със залежите от стипца. Подобни доводи го карат да нападне още едно владение на Гатилузиите - пристанището Енос на устието на Марица. Според Критовул Енос плаща на султана една пета от обилните си приходи от сол, но, както подсказват османските извори, сега той иска всичко да отиде в имперската хазна. Критовул, който се намира на близкия остров Имброс, участва твърде активно в последвалите събития. Мехмед, пише той, изпраща Юнус с десет галери от Галиполи към Енос, в чието пристанище адмиралът хвърля котва няколко дни по-късно. На 24 януари 1456 г. султанът лично потегля от Одрин за Енос с еничарите и „два конни ескадрона". По пътя армията е застигната от свирепи зимни бури. „Те бяха тъй измъчени - продължава разказа си Критовул - ...от мъглите и урвите и острите северни ветрове, тъй че много от пехотинците потънаха в снега и умряха ...Крайниците на мнозина измръзнаха и те изгубиха своите носове или уши или други телесни членове". Все пак войската се добира до Енос. Управителят Дорино Гатилузо се намира в Самотраки. Гражданите разбират, че не могат да се съпротивляват и изпращат делегация да предаде Енос. Везирът Махмуд паша се връща с пратениците. На следващия ден пристига и Мехмед. Три дни по-късно султанът напуска Енос, отнасяйки богатствата от двореца на Дорино и от домовете на богатите граждани. Отведени са и сто и петдесет момчета от благородни фамилии. През това време Юнус изпраща една галера да доведе Дорино от Самотраки, а той самият дебаркира на Имброс, прогонва служителите на Гатилузо и назначава Критовул за управител на острова. Дорино е компенсиран за загубата на Енос и островите с владание край Зъхна.

Следващата католическа фамилия, която губи своя патримониум, са флорентинците Ачаиуоли. Една флорентинска петиция от октомври 1458 г. съобщава, че „...през месец юни 1456 г. случи се по Божията воля, че градът Атина беше завладян от турците и много от тамошните християни бяха ограбени и изгонени"11. Сред изгонените са и авторите на петицията - Неродзо и Лаудамина Пити. Атинянинът Халкокондил разказва за падането на града следното: Нерио II Ачаиуоли умира през 1451 г. оставяйки вдовица, Киара Джорджо и малък син Франческо. Киара се омъжва за венецианския управител на Навплион и така предизвиква недоволството на атиняни. Те се оплакват на Мехмед. Племенникът на Нерио II - Франко Ачаиуоли, е в двора на султана и Мехмед го назначава на мястото на Киара и нейния съпруг. Франко затваря Киара в Мегара и нарежда тя да бъде убита. Съпругът й на свой ред се оплаква на султана. В отговор Мехмед изпраща Тураханоглу Юмер с тесалийската армия в Атина. Според тази версия Франко предава Атина, след като султанът му обещава Беотия, включително Тива. Кемалпашазаде пък пише, че Атина капитулира, след като Юмер заплашва да унищожи маслиновите насаждения, основният поминък на атиняни. И в двете версии Атина става османско владение.

 

Обсадата на Белград, 1456 г.

Според Кемалпашазаде вестта за падането на Атина намира султана в лагера му под Белград. Съвременните извори не пропускат да подчертаят, че този силно укрепен град е от ключово значение за защитата на Унгария и затова през 1456 г. Мехмед се заема да го завладее. Подготовката почва още през предходното лято. На 7 септември 1455 г. дубровничани изпращат на крал Ласло и на Ян Хуниади доклад за строежа на турски галери, които ще се отправят напролет по Дунава срещу Унгария. На 21 ноември те се обръщат към папата с отчаяна молба да прекрати разногласията и инертността на християнските владетели и да помогне на унгарците. На 15 април 1456 г. завръщащият се от Истанбул байло Бартоломео Марчело съобщава, че турците готвят кампания срещу Унгария. Дубровничани предават и това сведение на крал Ласло и Хуниади12. По това време и унгарците са започнали подготовка. На 6 февруари в Буда е свикано съсловното събрание, на което папският легат Хуан де Карвахал упълномощава минорита Джовани Капистрано да събира войски чрез проповядване на кръстоносен поход. На 6 април Събранието решава кампанията да започне през август13. Но през първата седмица на юли османците вече са пред Белград.

Хрониката на Кемалпашазаде е най-подробният турски извор за последвалото развитие на събитията. Разказът му се базира главно върху свидетелства на участниците в кампанията. Армията, пише той, се събра на Софийското поле и оттам се отправи към Сърбия. На великия везир Махмуд паша и на анатолийския бейлербей Исхак паша е наредено да докарат оръдията. От Скопие под Белград идва още артилерия - общо 28 батареи, според Якопо де Промонторио, генуезкия търговец на султана, който твърди, че придружавал Мехмед в тази кампания. Якопо съобщава и за изграждането през зимата на р. Морава, „в сръбската гора", на сто галери, които да нападнат Белград откъм реката14. Според съчинението на Кемалпашазаде, с изграждането на тези кораби е натоварен Заганос паша. Везирът съставя екипажите на галерите от еничари и азаби и изпраща румелийския бейлербей Дайъ Караджа с армията му по бреговете на Морава и Дунав, за да охранява придвижването на ескадрата.

От Жабари, източно от р. Морава и близо до вливането й в Дунав, Мехмед насочва към Белград сто конници, които да следят действията на унгарския крал. Друга група разузнавачи e натоварена да следи деспот Георги Бранкович и за целта поема към Смедерево. Първият отряд съобщава, че Хуниади вече е близо до Белград и е готов да даде сражение. Втората група донася, че деспотът, отчаян от османското напредване, както и от бунта на сина си Лазар, е изпратил посланик при крал Ласло, предлагайки му Голубац, Сребреница и половината от Ново Бърдо срещу унгарска помощ. В същия момент идват известия и от Дайъ Караджа - на отсрещния бряг на Дунав има огромна унгарска армия, а кралят приготвя и мощен флот. Тогава Мехмед изпраща войската към Смедерево, за да попречи на унгарците да нападнат отредите на румелийския бейлербей, придружаващи султановата ескадра. В Смедерево се завързва кратка битка между кавалерията на тамошния гарнизон и личната гвардия на султана, когато той идва на оглед в крепостта. На три дни път от Смедерево, на място, от което Белград се вижда, османците разполагат своя лагер. Те прекарват няколко дни в събиране на камъни и дървета за изграждането на прегради и окопи за оръдията. Това става през първата седмица на юли, според свидетелствата на Джовани де Талякоцо15, монах от обкръжението на де Капистрано.

От Жабари султанът изпраща и един отряд към Рудник, южно от Белград, за да попречи на сърбите да отрежат пътя за отстъпление на османците. През първата седмица край Белград Мехмед научава, че този отряд разгромил сръбски отряд от Сивридже хисар, който му устроил засада. След това султанът премества своя лагер по-близо до Белград. Бойците проучват удобните за нападение места и разполагат спрямо тях преградните съоръжения и артилерията. Но градът е ограден от две страни от реките Дунав и Сава, които османците трябва да блокират, за да спрат подкрепленията за гарнизона на крепостта. Част от флота е изпратен да блокира Дунава, но затварянето на Сава изисква да се мине точно под стените. Вместо да поемат този риск, обсаждащите войски пренасят останалите кораби по суша от Дунав в Сава. Друг проблем, по който размислят в османския лагер, е дали част от армията да се транспортира през реката и да пресрещне унгарците на Хуниади и де Капистрано и така да лиши Белград от идващата от север подкрепа. Ашъкпашазаде и Турсун бей съобщават, че Дайъ Караджа е привърженик на тази тактика и предлага да оглави операцията. Но султанът се вслушва в думите на по- разсъдливите си съветници и отхвърля плана като твърде опасен. Това позволява на унгарците да се придвижат свободно и подготвя събитията, които според Талякоцо се развиват на 14 юли, когато унгарските части влизат в Белград.

В този ден християнският дунавски флот напада османския. Унгарците, отбелязва Турсун бей, ползват предимството да плават по течението и получават подкрепа от крепостта в гръб на султановите кораби, които са отблъснати и разгромени. Така унгарците получават достъп до Белград. Султан Мехмед, продължава Турсун бей, нарежда незабавен щурм, преди Хуниади да успее да пренесе всичките си войски през реката. Призори, може би на 15 юли, кулите откъм сушата са разрушени от артилерийския обстрел. Османците влизат в укреплението, само за да попаднат в клопка, когато се пръсват да търсят плячка - пише Турсун бей. Унгарците ги изтласкват извън стените. Вечерта Хуниади влиза в Белград и присъствието на неговите бойци решава изхода от обсадата. При едно от тези сражения загива румелийският бейлербей, което може би също се отразява зле на османския боен дух. Дайъ Караджа, казва Ашъкпашазаде, намира смъртта си при рухването на една барикада след обстрел с фалконет от крепостната стена.

Тази фаза на обсадата Кемалпашазаде описва главно по данните на Турсун бей, но следващите му сведения са от участници и нея. Те разказват за последния щурм, който според християнските извори е на 21 юли. Войските на султана проникват през външната стена, но унгарците ги нападат от двете страни на пробива, затварят пътя им за отстъпление и ги избиват по улиците на града. По същото време и извън стените се води сражение. Когато османците отстъпват, Хуниади изпраща навън над тридесет хиляди пехотинци. Те отблъскват противника към лагера и убиват командира на еничарите. Изглежда, самият султан едва избягва смъртта. Кемалпашазаде разказва как Мехмед, след като вижда гибелта на еничерския командир, изтегля сабята си и се втурва срещу врага. След това хронистът цитира „човек, който видял случилото се" и описва как един унгарец, под прикритието на бронята на коня на убития еничар, напада султана. Източникът на Кемалпашазаде не може да каже какво става после, защото враговете атакуват от двете страни и „самият той побягнал от бойното поле" заедно с Исхакбейоглу Иса. Но бегълците са обвинени в малодушие и когато се връщат обратно, врагът вече е разгромен, а султанът се усмихва със сабята на своя нападател в ръка. След това Кемалпашазаде се позовава на „достоверен източник", според когото Мехмед убива още трима вражески войници и армията му изтласква хората на Хуниади в белградската цитадела. От тези свидетелства за султановия героизъм става ясно, че унгарците са много близо до смазването на османския лагер и разгромяването на вражеската войска. Това е последната битка при Белград. Скоро след 22 юли 1456 г. османската армия се изтегля.

 

Кръстоносният поход в Егейско море, 1456-1457 г.

През 1457 г. Мехмед изпраща войска срещу Скендербег в Албания. Според венецианския управител на Дурацо тя представлява „цялата мощ на Великия Турчин". През септември край Берат албанците разбиват тази армия16. В същата година султанът търпи загуби и в района на Егейско море.

През 1456 г. папа Калист III екипира шестнадесет галери и ги поставя под командването на кардинал Лодовико Тревизан. Кралят на Арагон и Неапол - Алфонсо, предоставя още петнадесет кораба. Съюзният флот достига Родос в края на 1456 или началото на 1457 г. Задачата му е да завземе османските острови в северната част на Егейско море, принадлежали в миналото на Гатилузите. Тези острови сега включват и Лемнос, чийто управител Николо Гатилузо е изгонен от султана по настояване на гражданството, както пише Дука. Калист и Алфонсо вероятно искат да изпреварят венецианците, които към края на 1456 г. се готвят да окупират Лемнос и Имброс. За целта байлото вече е инструктиран да поясни на султана, че венецианските намерения са напълно мирни. Венецианците явно не приветстват идването на папските кораби и очакват нападение над своите владения. Сенатът дори заповядва изпращането на допълнителни войски за защитата на Метони и инструктира управителя на Негропонте да не допуска екипажите на папските кораби в градовете под неговата юрисдикция. Както се оказва, флотът на Калист обърква плановете им за анексия на двата острова.

Критовул наблюдава операциите на папската ескадра. Тя плава от Родос към Лемнос. Островитяните и гарнизонът от сто еничари веднага се предават. Лодовико настанява там свой гарнизон и след осем дни се отправя към Тасос. Тук шестдесетимата османски войници от пристанищната крепост отказват да се подчинят. Лодовико превзема крепостта с щурм. Островът се предава след петнадесет дни. Лодовико отново тръгва към Лемнос. Преди да се върне на Родос с пленените турци, той изпраща десет галери към Имброс. Критовул посреща техния командир добре и го убеждава, или поне така твърди, да не завладява острова. Този дипломатически акт спасява поста на Критовул, а и гръцкото население на Имброс от управлението на католиците. Дука добавя, че флотът превзема и Самотраки. Това сведение липсва в Критовул.

Изглежда Мехмед смята, че Лодовико дължи успеха си отчасти на съдействието на Доменико и Николо Гатилузо. Дука споменава, че няколко каталански и други пиратски кораби се присъединяват към папския флот, когато той спира на Лесбос по пътя на север към Лемнос. Критовул не съобщава за това, но потвърждава, че братя Гатилузо са подслонявали пирати, нападащи османските брегове и корабоплаване. Освен това, според Критовул, Лодовико убеждава братята да не плащат трибут на султана. Реакцията на Мехмед се изразява в изпращането на адмирала Исмаил срещу Лесбос. Флотът на султана е съставен от сто и петдесет кораба, транспортиращи пехота и артилерия и от конница, натоварена на паландарии. Вероятно действието се развива през март 1458 г. Лодовико очаква нападението, което личи от изпращането на дванадесет галери от Родос в защита на Лесбос. При приближаването на адмирал Исмаил те отплават към Хиос и позволяват на османските отряди спокойно да дебаркират при Митимна в северната част на острова. Обсадата на тази крепост не успява. Дука съобщава, че адмиралът губи много от войниците си и тук разказът му прекъсва. Критовул обаче пише, че след като опустошава Лесбос, Исмаил се връща на Галиполи с голяма плячка, à островитяните изпращат при Мехмед делегация, която му отнася трибута и иска мир. Султанът удовлетворява тяхната молба и сключва идентични договори с генуезците от Хиос и венецианците от Наксос.

Ако Критовул е точен, тези договори слагат край на надеждите на Калист III да убеди католическите владетели в района на Егейско море да му съдействат. Нещо повече, размерът на исмаиловата ескадра показва, че султанът вече е в състояние да събере по-голям флот от този на всяка латинска държава и региона. Поддържането на мощен флот се превръща в политика на Мехмед, „защото, обяснява Критовул, той знаеше, че морските операции ще са от първостепенно значение в бъдещите му дела ...и реши да си осигури контрол над морето". Жертви на тази политика стават венецианците, генуезците и арагонците.

 

Превземането на Пелопонес, 1458-1460 г.

Една от целите на мащабната османска кампания в Пелопонес през пролетта на 1458 г. е да се попречи на тези католически сили. Дука и Критовул посочват като формален повод за кампанията неплащането на данъка от деспотите Томи и Димитър в продължение на три години. Едва когато османската армия се събира в Тесалия, казва Критовул, идва посланик на Тома Палеолог, който носи четири хиляди и петстотин златни монети и моли за сключване на договор. Мехмед отказва да даде мир на деспота, макар че взема парите. Османската армия преминава Коринтския провлак. Явно целта на султана не е просто да вземе дължимия му трибут, а да завладее Пелопонес, преди някоя католическа сила да е сторила това. Той трябва да е бил съвсем наясно с отдавнашното желание на Венеция да разшири владенията си на полуострова. Мехмед може да е знаел например, че през 1456 г. управителят на Негропонте уговаря отстъпването на Мухли, близо до Тега, на Венеция. Разбирал е и значението на планираната женитба на дъщерята на Димитър Палеолог и внука на крал Алфонсо V, чрез която арагонската корона би се сдобила със земи в Пелопонес17. Всичко това би застрашило позициите на султана в Южна Гърция и Егейско море и за да спре тази заплаха през 1458 г. Мехмед подхваща пелопонеската си кампания.

Сфранцес, който тази година се намира на Пелопонес, датиpa пристигането на султана пред Коринт на 15 май 1458 г. Той не успява да превземе мощната цитадела, оставя част от войската си да я обсажда и нахлува на полуострова. Сфранцес разказва: „Емирът нахлу в центъра на полуострова. Всички крепости, които се намираха там, бяха или превзети, или изгорени, или ограбени. Силно пострадаха Акова, Аетос Пендахория. Оттам той се отправи към Мухли. Крепостта му бe предадена от благородния Димитър Асен". През юли той се връща в Коринт. Според Критовул, османските войски отново не успяват да превземат крепостта с щурм и султанът решава да я покори чрез глад. През това време, продължава Критовул, деспотите изпращат Матей Асен да преговаря с Мехмед. Щом научава за глада в цитаделата, Матей разбира, че капитулациятa е неизбежна. На 2 август, според Сфранцес, султанът получава от Матей и Никифор Луканис града, „който бе за Морея това, което е главата за тялото". Освен това е сключено споразумение за отстъпването на Патра, Калаврита, Гревена и земите, принадлежали на деспот Константин. Тома потвърждава договора и предава тези владения „като че ли ставало и въпрoc за градински зарзават", а султанът назначава за управител Тураханоглу Юмер.

През октомври същата година, отново според Сфранцес, при Димитър Палеолог пристига пратеник на султана, който иска дъщерята на деспота. Целта е да се попречи на брака й с представител на Арагонската династия и да се създаде претекст за османски претенции към земите на Димитър. Явно деспотът съзнава, че рано или късно ще загуби наследственитe си територии, и - вероятно през есента на 1458 г. - пише на Критовул за възможността да бъде компенсиран с Имброс и Лемнос. Писмото пристига в подходящ момент - Критовул посреща делегация от гражданите на Лемнос, които предлагат да прогонят папската войска и да продадат острова на султана. Италийските войски сами по себе си не са добре дошли, а и тяхното присъствие излага острова на опасност от турска атака.

Критовул отнася предложението на лемносци на Мехмед в Одрин и пише на Димитър да изпрати посланик, който да поиска островите. Деспотът изпраща Матей Асен. Той се среща с Критовул в Одрин и получава островите от името на Димитър срещу годишен данък от три хиляди златни монети. След това Критовул отплава към Имброс и оттам - под прикритието на нощта, за да избегне италианските патрули - към Лемнос. С голяма гордост той разказва как, със съдействието на управителя, влиза в Кастриотон и после, с двадесет и пет конници, се отправя към Коцинос във вътрешността на острова. Стражите го пускат в крепостта и с помощта на местното население той затваря италианския гарнизон от четиридесет и пет войници. Критовул събира армия от четиристотин конници и триста пехотинци и тръгва към Старата Цитадела. Командирът й капитулира, след като получава съгласие за това от великия магистър на йоанитите, назначен от папа Калист за повелител на тамошния гарнизон след заминаването на Лодовико. В началото на 1459 г. Критовул известява Димитър, че може да дойде и да получи островите.

Димитър обаче не се появява. През това време той воюва срещу брат си Тома на Пелопонес. Конфликтът, според Сфранцес, избухва през януари 1459 г., когато Никифор Луканис и „някои албанци" придумват Тома да въстане срещу султана. От превзетите миналата година от Мехмед крепости Тома отвоюва само Калаврита, а през февруари напада владенията на Димитър. Той покорява няколко крепости в Централен Пелопонес и докато обсажда Каламата на южния бряг, Димитър атакува Леондари и околностите. Тома изоставя Каламата, а Димитър се изтегля в Мистра. Безредието кара албанците да поискат „властта над крепости и поземлени владения. При отказ от деспота отиваха при неговия съперник. По подобен начин постъпваха и с двамата деспоти". Турците също не пропускат възможността да взимат пленници и „се присмиваха на господарите и архонтите като виждаха как те използват мечовете си един срещу друг". Накрая един турски отряд се намесва в полза на Димитър, отблъсва Тома към Леондари и разпъва шатрите си край града. Оттам „те отишли в околностите на Мистра при своя съюзник, деспот Димитър. След това се оттеглили, отнасяйки голяма плячка от животни и хора". Деспотите преценяват загубите и се срещат в Кастрица, за да сключат мир. Скоро обаче войната пламва отново. Димитър разчита на приятелството си със султана, за да победи.

Сметките му са погрешни. През май 1460 г. Мехмед влиза в Пелопонес и, както пише Сфранцес, „той се отправил направо към Мистра ...Деспот Димитър нямал какво друго да направи освен да се подчини на емира. Емирът завладял Мистра и го хвърлил в тъмница". Мехмед вика деспотицата и дъщерята на Димитър от Монемвасия. Макар че те се подчиняват, управителят на Монемвасия Мануил Палеолог отказва да предаде крепостта и я отстъпва на деспот Тома, който на свой ред я дава на папа Пий II.

От Мистра султанът се отправя на север, превзема Вордония и Кастрица и продължава към Леондари. Леондари е изоставен, а жителите му са потърсили спасение в по-добре укрепения Гардики. Гардики първоначално се съпротивлява, но капитулира само след един ден, „изтощен от глад и жажда, от задушаващата лятна жега и от други страдания, защото голямо множество мъже, жени и деца бяха натъпкани натясно", пише Критовул. Султанът избива мъжете, пленява жените и децата и разрушава крепостта. Според Сфранцес обаче, везирът Махмуд измолва пощада за семейството на градоначалника Михаил Бохалис, чиято съпруга е втора братовчедка на везира. След това, според версията на Сфранцес за кампанията, Мехмед завзема Каритена в центъра на областта и се отправя на юг към Андруса като минава по югозападния бряг, край венецианските анклави Метони и Корони. Оттам той тръгва на север, превзема Хлумудзи и Сантамери, връща си Калаврита и завладява Востица и други крепости. В резултат на тази кампания султанът се сдобива с целия полуостров, без Монемвасия и венецианските колонии.

Тома бяга на Корфу, където пристига на 28 юли 1460 г. и оттам продължава към Рим. Папа Пий II му осигурява мизерна пенсия. Самият Сфранцес се спасява на Корфу на 11 юли и сведенията за участта на Тома са от него. За не тъй злощастния му брат Димитър, разказва Критовул. След като се съветва с везирите Махмуд паша и Исхак паша, Мехмед дава на своя тъст Имброс и Лемнос, съгласно споразумението от 1459 г. В добавка Димитър получава и части от Тасос и Самотраки с приходите от тях. Освен това „той му даде Енос ...с пълна власт и приходите, на които се радваше бившият господар Паламеде Гатилузо". Според Критовул годишният доход на Димитър възлиза на седемстотин хиляди златни монети.

В края на 1460 г. султанът е ликвидирал постигнатото от егейската експедиция на папа Калист и крал Алфонсо, и е присъединил Пелопонес. Присъствието на османците на полуострова така притеснява венецианците, че три години по-късно те обявяват война.

 

Завладяването на Сърбия, 1458-1459 г.

През тези години Мехмед унищожава сръбското деспотство. През 1457 г. умира Георги Бранкович. Според Сфранцес това става на 2 май и „още същия ден при емира избяга дъщеря му, вдовицата на Мурад II Мара, с най-възрастния си брат и слепия си чичо...Те се страхували от другия брат и неговата съпруга". Но на 15 ноември деспот Лазар също умира. Османската намеса е наложителна, особено при съществуващата опасност Сърбия да попадне в ръцете на краля на Унгария - Матиаш Корвин, синът на Хуниади, който наследява кралството през януари 1458 г. Изглежда в Сърбия има активна проосманска партия. „Сърбите, пише Константин Михайлович, ...предпочитаха да дадат Смедерево на турците, а не на унгарците". Според Турсун бей те често пращат делегации, които да известят Мехмед, че „страната принадлежи на султана. Нека дойде и я вземе". В резултат през пролетта на 1458 г. султанът изпраща в деспотството Махмуд паша, сърбин по произход, с фамилия Ангелович. Той разполага с отряд акънджии, хиляда еничари и с румелийската армия.

Турсун бей придружава Махмуд в тази кампания. Той съобщава, че армията отива в София, където при Махмуд пристигат сръбски пратеници и заявяват, че след като султанът не е дошъл лично, бидейки по това време в Пелопонес, те ще предадат страната и нейните градове на унгарците срещу няколкостотин хиляди златни монети и десет крепости на противния бряг на Дунав. Съветниците на Махмуд се опитват да го убедят да остане в София, тъй като унгарците са могъщ съперник, а и везирът не разполага с обсадна техника. Махмуд отхвърля техните внушения. Той подкупва еничарите и санджакбейовете да приемат неговия план, събира сапьори и се отправя срещу Сърбия. Пашата превзема граничните твърдини Ресава и Омул, и се насочва към Смедерево.

За да респектира смедеревския гарнизон, Махмуд преоблича сапьорите като еничари и дава на всяка група акънджии по едно златно знаме. Той разполага еничарите в центъра на бойния ред. Войската на Махмуд изтласква противниците си обратно зад градските стени, но те отказват да се предадат, тъй като очакват скорошното пристигане на унгарците. В продължение на седмица османската армия унищожава стопанствата около града. Тогава везирът приема предложението на един от своите пълководци и заповядва атака след поредния отказ на гарнизона да капитулира. След артилерийски обстрел османците превземат рова и двойната палисада около града и изтребват защитниците му из улиците. Цитаделата обаче устоява и три дни по-късно Махмуд повежда войските си към Мачва, плодородна гориста област при сливането на Сава и Дрина. След като разграбват Мачва, те превземат Авала - построената от Мурад II крепост на няколко километра южно от Белград, Сивридже хисар и Рудник. От Рудник Махмуд се насочва на запад и прекарва празника Рамазан, след 13 юли 1458 г., в пасищата край Ниш. Както се изразява Турсун бей, постейки, Махмуд „външно наказваше тялото си, но вътрешно наказваше неверниците", планирайки превземането на Голубац. Везирът спечелва лоялността на гражданите като тайно им обещава земи и им изпраща дарове. Така, щом армията му приближава Голубац след края на Рамазана, гражданите изпращат на османците ключовете за тройната външна крепост и затварят командира на гарнизона в цитаделата над реката. Тя се снабдява с вода от Дунав, ето защо Махмуд принуждава командира да се предаде като заповядва кораби от Видин да прекъснат веригата, подкачваща, кофи с вода към цитаделата. След падането на Голубац един османски отряд преминава Дунава, напада унгарската крепост Търнав и опустошава околностите ѝ.

Когато този отряд се връща, Махмуд повежда армията си обратно към Мачва и нарежда да се строят лодки за пренасянето на хората му през Сава. Те се оказват безполезни - дървеният материал е некачествен, затова пашата подкупва „някои опитни и хитри неверници" да му покажат брод. Част от армията му преминава през него, а друга преплува реката. Махмуд разделя бойците си в седем колони и им нарежда да опустошат плодородната местност между Дунав и Сава. Хронистът Турсун бей се намира в щаба. Акънджиите превземат една крепост на Сава „за миг и изпратиха на пашата двеста въоръжени неверници, облечени в стомана, както и техните коне". След това османската армия разполага лагера си под Митровица и иска тази крепост да се предаде, независимо от вестите за приближаването на унгарската армия. Гарнизонът се съгласява да капитулира, но лично пред Махмуд и докато той дойде, войниците му разграбват околността. Махмуд получава Митровица и преминава Сава обратно. Унгарската армия остава на противоположния бряг за три дни. Махмуд паша се оттегля към Ниш, превземайки останалите крепости и сребродобивните мини. След това, по заповед на султана, той се връща в Скопие, където среща владетеля и армията му, завръщащи се от Пелопонес. Турсун бей завършва разказа си за кампанията с отпътуването на Махмуд към Одрин.

По това време хронистът Ашъкпашазаде се намира в Скопие и разказва за други събития от есента на 1458 г. Когато султанът се готви да разпусне войските си, идва вест за напредването на голяма унгарска армия към Белград. С много големи разходи той изпраща анатолийската армия на север към Ражан и нарежда на няколко разузнавателни части да проследят движението на християните. Мехмед се подготвя лично да тръгне на север, когато научава за превземането на османската крепост Тахталу от унгарците. Скоро обаче друг куриер известява, че султановите войски вече са разгромили противника при Тахталу. Новината е потвърдена от пристигането на пленените вражески знамена и пълководци. Мехмед вече може да демобилизира войските, но недоволството им от продължителната кампания го кара да увеличи заплатите им. „Дотогава, пише Ашъкпашазаде, спахиите получаваха по двадесет и две акчета за всеки обработваем участък земя от техните тимари. Но кампанията беше дълга и султанът рече на спахиите: Вземете по тридесет и две акчета за всеки ...Днешната сума от тридесет и две акчета за участък е оттогава".

Недоволството на армията от ежегодните тежки кампании и необходимото за военните действия повишаване на данъците не намалява амбициите на султана. През 1459 г. той решава да превземе Смедерево, което според Ашъкпашазаде и Нешри е попаднало под властта на босненския крал след женитбата му с една от дъщерите на Георги Бранкович. През пролетта Мехмед пристига с армията си в Софийското поле, където според Турсун бей идва делегация от Смедерево с ключовете на града. Турсун бей обяснява това само със страха от султановата мощ. Ашъкпашазаде и Нешри обаче съобщават, че управителят на Смедерево е брат на Махмуд паша и градът преминал от босненска под османска власт в резултат на преговори между двамата. Нешри и неговият анонимен източник отиват по-далече и твърдят, че Мехмед разменя Смедерево за Сребреница, но после се отказва под предлог, че босненският крал му дължи пари от трибута. С присъединяването на Смедерево през 1459 г. завършва завладяването на Сърбия от османците.

 

Завладяването на Черноморските княжества, 1459-1461 г.

Орудж съобщава, че след като получава Смедерево, Мехмед заповядва два набега - към Унгария е изпратен Хасанбейоглу Иса, а срещу Албания - Евреносоглу Иса. Султанът се връща в Истанбул и ако се приеме хронологията на Турсун бей, незабавно повежда нова кампания. Изглежда това става в края на лятото или през есента на 1459 г. Целта му е Амасра, най-западният от трите независими анклава на анатолийския бряг на Черно море. Той вероятно се управлява от генуезки владетел, който според Турсун бей и Ашъкпашазаде, е султанов васал. Твърдението, че управителят на Асра поддържа пирати, дава удобен повод за нападение. Според Ашъкпашазаде, султанът превежда армията си през Акязъ и Болу и оттам - през планините към Морския бряг. Махмуд паша изпраща флота от Истанбул. Когато османските кораби хвърлят котва край пристанището, управителят на Амасра предава на Мехмед ключовете на града. Султанът го изпраща в столицата си заедно с делегацията, която го е придружавала, „с техните синове, дъщери и имущество". В Амасра са заселени гражданите на една близка неназована османска крепост.

Следващата черноморска кампания на Мехмед18 е по-добре засвидетелствана, тъй като в нея участват Турсун бей и Константин Михайлович. Турсун бей е секретар на Дивана, а Константин е еничарин. Целта на кампанията е да се отнеме Трапезунд от неговия владетел император Давид Комнин. Тази победа би дала на Мехмед приходите от един важен търговски център и би отслабила позициите на Комниновия източноанатолийски съюзник и сродник, султана на Аккоюнлу Узун Хасан.

През пролетта на 1461 г. от Истанбул в Черно море влиза османски флот. Мехмед изпраща писмо, вероятно съставено от Турсун бей, на синопския владетел Исфендяроглу Исмаил. В него той иска пари, използване на пристанището и други подобни услуги, потребни при пристигането на корабите му в Синоп. През това време султанът и Махмуд паша повеждат сухопътната армия към Анкара. Тук синът на Исмаил, Хасан Челеби и Касим, синът на караманския емир Ибрахим, се присъединяват към османската войска като васали. Едва тогава непосредствената цел на Мехмед става ясна - той заповядва Хасан Челеби да бъде арестуван и насочва армията си към бащините му владения. Султанът остава да чака в Кастамону, а Махмуд паша заминава с част от войските да обсади Исмаил в синопската му крепост. Когато Махмуд навлиза в земите на Исмаил, тамошните спахии и селяните въстават. Пашата съставя регистър на спахиите и на личните служители на Исмаил, а след това обсажда Синоп откъм сушата, докато корабите чакат в пристанището. Махмуд не щурмува крепостта, а нарежда на Турсун бей да изготви писмо до Исмаил. В него той съветва: „тъй като войските, чийто водач е победата, са те обкръжили по суша и море, и спасението е невъзможно, по-добре съжали хората в страната, преди да бъдат прегазени", след което препоръчва крепостта да се предаде. Султанът в замяна щял да му даде пари и земя. Исмаил няма избор и приема тези условия, характеризирани от Махмуд като „съвет, който е плод и резултат от старото ни приятелство". Той подписва договор и при идването на султан Мехмед напуска крепостта заедно с фамилията и имуществото си. Султанът му дава Йенишехир близо до Бурса, където бившият господар на Синоп пристига под охрана.

Османската армия продължава трудния си път на изток през Понтийските планини. В долината Келкит, между Ерзинджан и морето, тя се натъква на военно препятствие. Съвременната хроника за династията Аккоюнлу от Абу Бакр съобщава, че през есента на 1460 г. Узун Хасан е изпратил племенника си Мурад бег при Мехмед. Мурад трябва да изложи пред султана претенциите на Узун Хасан към Трапезунд и да го предупреди да не се меси. Мехмед демонстративно пренебрегва това предупреждение и Узун Хасан изпраща сина си Угурлу Мухаммад в Коюлхисар. Там той обсажда една крепост, наречена Мелет и „ограби нейната околност, като завлече неизброими богатства". Изглежда Угурлу поставя там свой гарнизон или подчинява предишния, тъй като сега, през лятото на 1461 г., той спира османската армия. Коюлхисар, спомня си Турсун бей, се държа три дни, но се предаде, защото - добавя Ашъкпашазаде - гражданите се плашат от артилерията. Абу Бакр изобщо не споменава за това събитие, но пише, че Узун Хасан изпраща тюркменски отряди от Сиирт, когато научава за идването на османците в Коюлхисар. Тюркмените се втурват през Сивас, минават край Иълдъздагъ югоизточно от Токат, ала при разтълкуване на преднамерено тенденциозното описание на Абу Бакр става ясно, че не постигат нищо. Тюркмените са толкова заети да грабят, че позволяват османците да ги нападнат и отблъснат. Узун Хасан, изглежда, се опасява от ответни действия и когато султан Мехмед достига Ерзинджан, той изпраща като посланици майка си и „много верни люде", по думите на Турсун бей. Един от тях Ашъкпашазаде посочва като кюрдския господар на Чемишгезек. Султанът заповядва всички те „да придружават честитата му свита" като гаранция за ненападение от страна на Узун Хасан.

За да стигне до Трапезунд, османската армия се движи от Ерзинджан през Байбурд. „Вървяхме бързо и с усилия към Трапезунд, спомня си Константин Михайлович, не само войската, но и лично султанът. Първо, заради разстоянието. Второ, заради безпокойството на хората. Трето, глад. Четвърто, заради големите, високи планини и освен тях - влажни и блатисти места. А и валеше дъжд всеки ден и пътят навсякъде беше разкалян до коремите на конете". Махмуд командва корпус, с който трябва да нападне Трапезунд отляво, а султанът е отдясно с анатолийските войски. Двете армии, пише Турсун бей, се срещат на един стръмен разнебитен път в планините над Трапезунд. Те успяват да напреднат по него едва след разчистването му от отряд с брадви и кирки. Михайлович си спомня как стотиците коли на султана затъват в калта и той ги изоставя, а багажа претоварва на камили, „защото се боеше от лошия път". Дори и тогава една камила се подхлъзва по склона и разпилява товара си от шестдесет хиляди златни монети. Добичето забавя хода на войската, понеже еничари с извадени саби охраняват съкровището. Когато пак потеглят, земята се оказва толкова лепкава, че им се налага да носят султана на ръце до полето край Трапезунд. След това еничарите са изпратени обратно в планината да докарат камилите с хазната. Цяла нощ те се борят с животните, но изпълняват задачата и получават петдесет хиляди златни монети като награда. Освен това султанът повишава заплатата им от една на две златни монети за всеки четири дни.

След тези изпитания армията почива един ден. После, докато флотът обсажда Трапезунд по море, султанът изпраща отряд откъм сушата. Според Константин Михайлович той cе състои от две хиляди бойци. Всички те загиват. Султанът узнава за това едва когато достига до града с основната част от войската и вижда разпръснатите по земята тела на убитите. Турсун бей не споменава тази загуба, нито от произведението му личи, че е имало продължителна обсада, но от спомените на Михайлович става ясно обратното. Според Турсун бей артилерията, докарана с корабите както и мощта на обсаждащата армия така ужасяват Комнин, че той се предава веднага, като осигурява пощада за себе си и семейството си. Константин Михайлович, от друга страна, разказва за обсадата на Трапезунд, продължила „шест седмици и на много висока цена". Вероятно той е точен. Критовул, който не участва в кампанията, твърди, че са минали двадесет и осем дни, когато Махмуд паша изпраща един грък на име Тома, син на Катаболен, да поиска императорът да се предаде. Турсун бей съобщава условията на капитулацията. Императорът и фамилията му се качват на корабите и отплават за Истанбул с движимото си имущество. Султанът присвоява младежите и девойките от града, общо хиляда и петстотин, според Критовул, оставяйки населението и имуществото му непокътнати. Той изпраща пленниците и по-тежките товари с флота и се връща с армията по суша, след като назначава за управител на Трапезунд адмирала Касъм бей.

Турсун бей пише, че Мехмед пътува през подобното на джунгла крайбрежие и от време на време получава помощ от плаващия наблизо флот. Източно от Самсун султанът навлиза във вътрешността и се насочва към Токат. По тежкия път много от животните измират. Според Константин Михайлович в Никсар, северно от Токат, султан Мехмед получава известие за още една османска победа. През тази година Михалоглу Али е организирал набег отвъд Дунав на унгарска територия и е взел в плен унгарския магнат Михаил Силаги. Операцията на Михалоглу е описана подробно от Кемалпашазаде. Когато султанът се връща в Истанбул през есента на 1461 г., той нарежда Силаги да бъде екзекутиран.

 

Нашествието във Влашко, 1462 г.

През пролетта на 1462 г. Мехмед лично оглавява експедиция северно от р. Дунав. Константин Михайлович като че ли дава най-точния разказ, за събитията. Двама сина на влашкия воевода Влад Дракул са заложници в султановия двор. Когато воеводата умира, Мехмед изпраща във Влашко по-стария брат Влад Цепеш, а по-младия Раду задържа. Изглежда Влад пропуска да засвидетелства васална вярност, както е редно и така провокира султана. Той изпраща главния доганджия Хамза бей във Влашко, за да получи дължимото. Влад обаче затваря Хамза в Браила и сред зима преминава замръзналия Дунав при Никопол. Той „остави хората си да грабят и убиват турци и християни в селата и неукрепените градове ...и режеше носовете на всички - живи и мъртви, мъже и жени". След това Влад се връща в Браила и, побива на кол Хамза и неговите тридесет слуги. Когато научава това, Мехмед изпраща везирите Махмуд и Исхак да доведат Раду и го назначава за влашки воевода. През пролетта Раду получава пари, шатри, коне и четирихилядна конница, след което се отправя към Никопол. Султанът потегля след него с армията си.

При Никопол войските на Влад Цепеш се изправят срещу османските на другия бряг на реката. Еничарите искат султана да ги пусне да нападнат първи и той им дава осемдесет лодки за преминаването на реката и оръдия. Те се прехвърлят през нощта, надолу по течението, така че да останат незабелязани от армията на воеводата. След това еничарите издигат заграждения от щитове, колове и разполагат оръдия срещу възможна кавалерийска атака. После напредват към власите с артилерията си, но дават, според преценката на Константин, триста и петдесет жертви. При вида на тези загуби султанът изпраща през реката още сто и двадесет оръдия, с които армията на Влад е отблъсната. Оттеглянето на власите позволява на останалата част от османската войска и на самия султан да се прехвърлят на отсрещния бряг. Мехмед раздава на еничарите тридесет хиляди златни монети за успех. „И оттам, продължава Михайлович, тръгнахме във Влашко, подир Влад, с неговия брат напред, защото бяхме много уплашени, макар и армията на воеводата да беше малка. Винаги се озъртахме за врага и всяка нощ се ограждахме с колове". Тази бдителност се оказва недостатъчна. Друг участник в кампанията, Енвери, си спомня как вечерта на един петък дочува викове откъм анатолийската войска. Противникът е нанесъл изненадващ удар и, както казва Михайлович, „убиваха хора, коне и камили, разрязваха шатрите и изклаха няколко хиляди турци...Еничарите убиха други турци, които бягаха пред тях, за да не ги спират". В крайна сметка атаката се проваля. Според разказа на Енвери румелийската армия залавя нападателите. На сутринта, пише Константин, султанът заповядва няколкостотин пленници да бъдат разсечени на две.

Според Константин, с нощния удар на Влад влашката кампания приключва. Той обаче може и да греши, тъй като Енвери свидетелства за втори сблъсък. Той е описан детайлно от Турсун бей. Войската продължава напред и „видя много тела, побити на кол, някои стари, някои нови", казва Енвери. Изглежда, османците се придвижват към Молдова. Според Турсун бей, Махмуд паша изпраща съгледвачи да намерят място за лагеруване. С идването на султана се оказва, че на избраното място няма вода. Лято е, има безброй животни за водопой, а „горещината беше такава, че можеше да си опечеш кебап върху броните на войниците". Армията трябва да търси нова спирка, но едва установили се на новия стан, османците научават за наличието на вражески войски. Става ясно, че Влад е оставил седемхиляден отряд срещу своя противник - воеводата на Молдова. Сега тези власи очакват в засада преминаването на отряда на Алибейоглу Евренос, който се връща от набег в Молдова. Тогава султанът поставя хората си в бойна готовност, власите пък решават, че това е отрядът на Евренос, излизат от гората и атакуват. Осъзнавайки грешката си, те побягват, но се натъкват на Алибейоглу Евренос. След битката и преследването „от седем хиляди неверника останаха седемстотин". Победителите, според Турсун бей и Енвери, изпращат в лагера много пленници и отрязани глави. Тази нощ, пише Турсун бей, на светлината на факли еничарите обезглавиха пленените власи пред трона на султана.

Армията остава във Влашко тридесет дни, казва Енвери, като „взе безчет пленници и животни". Влад Цепеш бяга в Унгария, вероятно още след среднощното нападение и Мехмед поставя на негово място брат му Раду. На 29 юни 1462 г. султанът чества края на Рамазана в Браила и оттам се връща в Одрин.

Покоряването на Влашко и превземането на Амасра, Синоп и Трапезунд поставят под властта на Мехмед цялото западно и южно крайбрежие на Черно море. През същите години той построява и две крепости на срещуположните брегове на Дарданелите, близо до Галиполи, които му позволяват да контролира достъпа от Егейско в Черно море.

 

Превземането на Лесбос u Босна, 1462 -1463 г.

„Завоевателят имаше честит обичай, пише Турсун бей, при лесна победа в някоя година, ако му остане време, да добави към нея ново завоевание". Така през 1462 г., скоро след завръщането си от Влашко, султан Мехмед отвежда еничарите от Одрин в Галиполи, където, спомня си Константин, те са натоварени на кораби заедно с обсадна артилерия и „катапулти, които стрелят нагоре и хвърлят камъни в градовете". Флотът се насочва към Лесбос, превзет от Николо Гатилузо, който убива през 1458 г. своя брат Доменико. Султанът тръгва с армията си към Аязменд, на брега срещу острова.

Архиепископът на Митилене Бенедето по-късно разказва за обсадата в писмо до папа Пий II. Той вижда как османският флот, съставен по негова преценка от сто и десет кораба, пристига на първи септември 1462 г. и блокира пристанището на Митилене. Не след дълго Махмуд паша приема пратеници на Николо Гатилузо. Николо отхвърля искането да предаде на султана острова и цитаделата на Митилене. Вероятно след този отказ Мехмед се прехвърля от материка и, според Турсун бей, който също участва в събитията, разпъва шатрата си край Митилене, докато корабите му превозват войски и артилерия до крепостта, а част от войниците му приготвят окопи и закрити проходи до стените. Когато обсадата започва, Мехмед се връща в Аязменд. Бенедето съобщава, че гарнизонът на Митилене се състои от пет хиляди бойци, включително седемдесет родоски рицари и сто и десет каталани от Хиос. Това е мощна войска, но османската артилерия се оказва от решаващо значение. След четиридневни сражения, пише Бенедето на папата, Махмуд паша докарва шест големи оръдия, които защитниците не могат да унищожат, тъй като турците са ги прикрили зад каменни барикади. Осем дни по-късно оръдието, разположено при Св. Николай, разрушава пристанищната кула и Леонард вижда аленото знаме на султана над руините. След това османците нападат цитаделата Меланодион и свалят флага на арагонския крал, поставен там от каталаните. Командирът на Меланодион Лукино Гатилузо отхвърля предложението на своите съветници да подпали цитаделата и да се изтегли в горната крепост и продължава съпротивата още пет дни. Но тогава „двадесет хиляди турци като скакалци, с викове и свирни до небесата пробиха защитата". Лукино бяга в горната цитадела „с извадена сабя и разказа за случилото се". Идването му кара италианците да се предадат. Духът им вече е сломен, а междувременно един огромен каменомет, явно от тези, които Константин Михайлович видял на Галиполи, разрушава къщите в крепостта заедно със „слабите жени" вътре в тях, и помита бранителите от стените. На всичкото отгоре, пише Бенедето, гражданите искат да им се плаща за пренасянето на камъни и пръст за запушване на пробивите в укрепленията. Други пък проникват в избите, където има толкова вино, жито, масло и други провизии, че, твърди Бенедето, биха стигнали за цяла година обсада.

Защитниците изпращат двама посланика при Махмуд паша. Те предлагат да се предадат при условие, че животът и имуществото на жителите бъдат пощадени. Махмуд издава документ в този смисъл, а султанът идва на острова и един еничарин довежда пред него Николо и двама конници. Ридаещият Гатилузо предава ключовете на града и по настояване на Мехмед изпраща нотариус, който да уреди капитулацията на останалите крепости на острора - Молинос, Св. Теодор и Херисос, съобщава Бенедето. На 17 септември султанът призовава пред шатрата си всички граждани на Митилене, а трима чиновници записват имената им. Бенедето, както и Турсун бей съобщават, че всички войници от италианския гарнизон са посечени. Мехмед разделя останалите на три групи, единодушно отбелязват авторите. Той подбира част от девойките и младежите, като една част запазва за себе си, а друга разпределя между военначалниците и някои бойци. Втората група оставя в Митилене, а третата, според Бенедето, разпродава на търг още на брега. Хронистът Турсун бей съобщава, че тогава се сдобива с „едно момче, едно момиче и един роб". Накрая, казва Бенедето, турците откарват „десет хиляди или повече" души на корабите и ги отвеждат в столицата. Сред тях са Николо Гатилузо и самият Бенедето. Флотът, съобщава той на папата, пристига в Истанбул на 16 септември.

Също като архиепископ Бенедето, Константин Михайлович твърди, че Митилене капитулира с „лъжлива клетва". Той заявява, че е посветен в още една измама, предшестваща османското нахлуване в Босна през 1463 г. В началото на тази година пристигат емисари на босненския крал Стефан Томашевич и молят за петнадесетгодишен мир. Султанът ги задържа в Одрин и събира армията, без да осведоми никого за намеренията си. Михайлович обаче научава - поне така твърди - за Мехмедовите планове. Братът на Константин е началник на дворцовата хазна и веднъж, когато Константин го навестява, в съкровищницата влизат Исхак паша и Махмуд паша. Михайлович се скрива и подслушва разговора им за босненското пратеничество. Исхак препоръчва да им се обещае примирие, за да могат те да си заминат в събота, а в сряда османската армия да нападне Босна. Само така, смята той, Босна може да се превземе, понеже е планинска страна, а и може да се обърне към унгарския крал Матиаш за помощ. На другия ден двете страни скрепяват мира с клетва и, макар че Константин известява емисарите за измамата, те се изсмиват и си тръгват в събота, както е планирано. В сряда потеглят еничарите, сред които е и Константин.

Около два месеца по-късно армията достига босненската граница. Михайлович си спомня, че попадат във владенията на някой си Ковачевич, вероятно в района югоизточно от  Сараево, който до днес се нарича Ковач. Султанът превзема областта и обезглавява нейния господар. Освен това, пише Турсун бей, той анексира и земите на Павлович, изглежда по същите места. „После, пише Михайлович, ние навлязохме в земята на краля, където султанът обсади крепостта Бобовац. Нямаше оръдия и нареди да отлеят под крепостта и я превзе с тях". Падането на Бобовац, според Турсун бей, кара гарнизоните на Високо и други неназовани крепости да се предадат. Мехмед лагерува в Травник, където шпиони го известяват, че кралят е в Яйце, на р. Върбас. Султанът изпраща срещу Яйце Махмуд паша с румелийската армия, но когато стига до реката, пашата научава, че кралят е избягал в западна посока, към Сокол. Сокол устоява на Махмудовата атака, а през това време кралят-беглец достига до Ключ. Румелийските бейове, пише Турсун бей, съветват Махмуд паша да не напада Ключ, тъй като пътят от Сокол минава през стръмни урви, където може да се спотайват врагове. Махмуд не дава ухо на съветите, минава по пътя със запалени факли и Тураханоглу Юмер му съобщава, че кралят наистина е в Ключ. Когато крал Стефан съзира авангарда на османската армия, той разполага хората си около крепостта, но турците ги разгромяват още преди идването на Махмуд паша. Онези, които оцеляват, бягат, а нападателите опожаряват града. Заловен „като гарван в капан", пише Ашъкпашазаде, Стефан Томашевич капитулира и се съгласява да размени живота си срещу своето кралство и хазна. Махмуд паша го изпраща при султана край Яйце.

Според Константин Михайлович, войниците от гарнизона на Яйце решават да се предадат, щом виждат своя господар пленен. По същото време, според Турсун бей, Махмуд залавя и брата на краля, когато превзема недалечната крепост Звечай. Турсун бей не съобщава за съдбата на краля, когото Мехмед обезглавява в разрез с уговорката с Махмуд паша. Смъртта му бележи края на Босненското кралство, но не и на кампанията. Вероятно от Яйце Махмуд паша повежда армията си на запад към Херцеговина, към владението на Стефан Вукчич-Косача, описан от Турсун бей като „господар, равен на крал". Махмуд паша отнема по-голямата част от земите му. Останалите султан Мехмед анексира след смъртта на Стефан през 1466 г. Синът му обаче, вече като Херсекзаде Ахмед паша, се сродява чрез брак със султана и достига високи постове в османската държава19.

С превземането на Херцеговина завършва кампанията от 1463 г. Мехмед поставя гарнизони в новозавладените крепости, оставя в Звечай Константин Михайлович с петдесет еничари и се връща в Одрин. Сега вече османските територии се простират източно от Дрина край унгарската граница достигайки до далматинския бряг.

 

1Според хрониките на Ашъкпашазаде, Орудж и Турсун бей.
2